Прикован към ада

1.

През същата нощ прегърмя. Надигна се буря без дъжд и въздухът замириса на стомана.

Кърсти никога не спеше добре. Дори и в детството, макар че майка й знаеше люлчини песни да приспи цели народи, момиченцето не заспиваше лесно. Не бяха виновни лошите сънища, или поне това, което се влачеше до сутринта. Причината се криеше в самия сън — в действието да затвориш очи и да отслабиш контрола върху съзнанието си — нещо, за което тя поради своя темперамент не беше подходяща.

Тази нощ, изпълнена със силни гръмотевици и ярки мълнии, тя беше щастлива. Имаше оправдание да напусне смачканото си легло, да пие чай и да гледа заревото от прозореца си.

Това й даваше време за размисъл, а също и време да се върне към въпроса, който я безпокоеше откакто напусна къщата на Лодовико Стрийт. Ала тя все още не беше намерила отговора.

Едно особено съмнение я човъркаше. Да речем, че греши за онова, което е видяла? Да речем, че неправилно е възприела видимите неща и Джулия има съвършено обяснение за станалото? Тя ще загуби Рори на мига.

Но от друга страна можеше ли да мълчи? Не би могла да понесе мисълта за жена, която му се присмива зад гърба и използва неговата добрина и наивност. От тази мисъл кръвта й кипна.

В момента единствено възможно бе да чака и да бди, да види ще може ли да събере някои неопровержими доказателства. Ако нейното най-лошо предположение се потвърди, тя нямаше друг избор, освен да разкаже на Рори всичко, което е видяла.

Да, това беше отговорът. Да чака и да бди, да бди и да чака.

Бурята продължи с часове, сънят не дойде при нея почти до четири часа. Когато най-подир заспа, за нея това беше сънят на бдящия и чакащия: лек, с едва доловими въздишки.

2.

Бурята превърна къщата в призрачен влак. Джулия седеше долу и броеше ударите на сърцето си между мълнията и трясъкът, който идеше по петите й. Тя, убийцата, тя, венчаната за живата смърт, не обичаше бурите. Ето още един парадокс, с които тя се сблъска по-късно, докато работеше вкъщи. Много пъти й мина през ума да се качи по стълбите и да намери някаква утеха в чудото, ала знаеше, че това е неразумно. Всеки момент Рори можеше да се върне от служебната им сбирка. Щеше да е пиян или поне неадекватен и преизпълнен с несподелена нежност.

Бурята идваше все по близо. Тя включи телевизора да заглуши гръмотевиците, ала без особен успех.

В единайсет Рори се върна вкъщи, преливащ от усмивки. Той имаше добри новини. В средата на тържеството неговият началник го дръпнал встрани, похвалил го за превъзходната му работа и му наприказвал куп големи неща за бъдещето. Джулия слушаше разказа му за промяната и се надяваше, че в пиянството си няма да забележи нейното безразличие. Най-подир, когато разказа новините, той съблече сакото си и седна на дивана до нея.

— Бедната! — рече той. — Ти не обичаш гръмотевиците.

— Чувствам се чудесно — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Да. Чудесно.

Той се наведе към нея и потърка с нос ухото й.

— Потен си — каза тя сухо. Ала той продължи увертюрата си, не искаше да отпусне жезъла сега, когато бе започнал.

— Моля те, Рори — каза тя. — Не искам.

— Защо? Какво правя?

— Нищо — отговори тя, като си даде вид, че гледа телевизора. — Ти си чудесен.

— Вярно ли е това? — попита той. — Ти си чудесна. Аз съм чудесен. Всички са шибано чудесни.

Тя гледаше към светещия екран. Късните вечерни новини току що бяха започнали; най-обикновена чаша, преливаща от мъка. Рори дърдореше и заглушаваше гласа на говорителя с гневните си изблици. Той не разбираше нищо. Какво можеше да й каже светът? Твърде малко. Дали тя, тя имаше новини, които светът е приритал да чуе? И още: за състоянието на прокълнатите; за изгубената, а след това намерена любов; за общото между отчаянието и страстта.

— Моля те, Джулия — каза Рори, — само поговори с мен.

Молбата привлече вниманието й. Помисли си, че прилича на момчето от снимките — с обрасло и подпухнало тяло, с дрехи на възрастен — ала все така си оставаше момче с объркан поглед и намусена уста. Спомни си въпроса на Франк: „Как можа да се омъжиш за такъв тъпак?“ При мисълта за това кисела усмивка изкриви устните й. Той я погледна и смущението му се задълбочи.

— Какво толкова смешно има, проклет да съм?

— Нищо.

Той тръсна глава и тъпа ярост смени сърдития му вид. Нов гръм последва светкавицата почти незабавно. Когато той отмина, от тавана над тях се чу шум. Тя пак насочи поглед към телевизора, за да отклони вниманието на Рори. Ала опитът й бе напразен, той чу звука.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Бурята.

Той стана.

— Не — каза. — Нещо друго. — Той вече беше на вратата.

Десетина неща й минаха през главата, ала всички те бяха неосъществими. Той се бореше пиянски с дръжката на вратата.

— Може да съм оставила прозореца отворен — каза тя и стана. — Ще отида да видя.

— И аз мога да го направя — рече той. — Не съм толкова загубен.

— Никой не е казал… — започна тя, но той не я слушаше. Когато излезе в коридора, блесна нова светкавица, силна и ярка, а след нея се чу и гръм. А когато тя го последва, друга мълния блесна веднага след първата, придружена от трясък, който може да ти скъса червата. Рори вече беше стигнал средата на стълбите.

— Няма нищо — извика тя след него. Той не отговори и продължи да се катери по стълбите. Тя тръгна след него.

— Недей… — каза му тя в затишието между две гръмотевици. Този път той я чу. Или по-скоро реши да я чуе. Когато тя наближи стълбите, той изчакваше.

— Нещо лошо? — попита той.

Тя прикри треперенето си, като сви рамене.

— Толкова си глупав — отвърна тя.

— Глупав ли съм?

— Това беше бурята.

Лицето му, осветено от коридора под него, внезапно омекна.

— Защо се отнасяш с мен като с лайно? — попита я той.

— Просто си уморен — каза му тя.

— Защо е това? — настоя по детски той. — Какво съм ти направил?

— Всичко е добре — рече тя. — Наистина, Рори. Всичко е в ред. — Същите хипнотични баналности една след друга.

И отново гръм. А освен грохота — и друг шум. Тя проклинаше непредпазливостта на Франк.

Рори се обърна и огледа затъмнената площадка.

— Чу ли това? — попита той.

— Не.

Стъпвайки на несигурните си от пиене крака, той се отдалечи от нея. Тя го видя как изчезва в сянката. Ярка мълния, чиято светлина мина през отворената врата на спалнята, го освети; после отново ги обви мрак. Той вървеше към влажната стая. Към Франк.

— Почакай… — каза тя и се хвърли след него.

Той не спря, направи няколко крачки към вратата. Когато тя го настигна, дланта му вече хващаше дръжката.

Обзета от паника, тя вдигна ръка и докосна бузата му.

— Страхувам се… — каза тя.

Той се обърна и я погледна слисано.

— От какво? — попита я.

Тя прокара ръка по устните му и го остави да почувства ужаса във върха на пръстите й.

— От бурята — каза тя.

В светлината на новата мълния тя видя влага в очите му, дори нещо повече. Налапа ли въдицата или я изплю?

След това той й каза:

— Бедното дете!

Налапа я, обнадежди се тя и с едно движение надолу сложи ръка върху неговата и я отдръпна от вратата. Ако в тоя миг Франк само поемеше въздух, всичко щеше да бъде загубено.

— Бедното дете! — каза той и я прегърна. Равновесието му беше много нестабилно, той тежеше като олово в ръцете й.

— Хайде — каза тя, като го отдръпваше далеч от вратата. Той направи с нея две колебливи крачки и след това загуби равновесие. Тя се отдръпна от него и посегна към стената за опора. Блесна нова светкавица и в нейната светлина тя видя, че очите му са я открили и блестят.

— Обичам те — каза той и тръгна по коридора към мястото, където стоеше тя. Притисна се към нея така силно, че тя не можеше да се съпротивлява. Главата му се наведе към долната част на шията й, като шепнеше нежни думи на кожата й. Започна да я целува. Тя искаше да го отблъсне. Нещо повече, тя искаше да го хване за кьоповата ръка и да му покаже смъртоносното чудовище, до което той така близо заплиташе крака.

Ала Франк не беше готов за тоя сблъсък, още не. Той можеше само да изтърпи ласките на Рори и да се надява, че изтощението ще го повали бързо.

— Защо да не слезем долу? — предложи тя.

Той промърмори нещо в шията й и изобщо не помръдна. Лявата му ръка беше на гърдите й, другата обхващаше здраво талията й. Тя го остави да провре пръсти под блузата й. Съпротивлението при тези обстоятелства само щеше да го възпламени отново.

— Имам нужда от теб — каза той, повдигайки устни към ухото й. Някога, преди половин живот, сърцето й сигурно щеше да подскочи от такъв занаят. Сега тя знаеше много повече. Сърцето й не беше акробат; не изпита бодежи дълбоко в корема си. Усети само безупречната работа на своето тяло. Поемаше дъх, кръвта циркулираше, храната се смилаше, тялото се пречистваше. Замислена по този начин за анатомията си, необременена от романтика — като сбор от естествени закони, подслонени в мускули и кости — тя откри, че по-лесно ще го остави да съблече блузата й и да пъхне лице в гърдите й. Нервите й покорно откликваха на езика му, ала отново си повтори — това е просто урок по анатомия. Всичко оставаше под свода на нейния череп и тя беше спокойна.

Той вече се разкопчаваше. Тя зърна за миг наперения му член, когато отърка с него бедрото й. Той разтвори нейните крака и смъкна бельото й достатъчно, за да си разчисти пътя. Тя не възрази, нито даже издаде звук, когато той навлезе в нея.

Виковете му започнаха веднага — жалки претенции за любов и сласт, безнадежно преплетени в едно. Тя почти не го слушаше и го остави да си играе играта с лице, заровено в косата й.

Затваряйки очи, тя се опита да си представи по-добри времена, ала светкавицата разтури бляновете й. Когато трясък последва светлината, тя отново отвори очи да види, че вратата на влажната стая е открехната на пет-шест сантиметра. В тесния процеп между вратата и касата тя успя само да забележи светеща фигура, която ги гледаше.

Тя не можа да види очите на Франк, ала ги усещаше по-остро от чукането, заради желанието и беса. Тя не гледаше встрани, а се взираше в сянката, докато стоновете на Рори се засилиха. В мига на наслада той нададе нов вик и тя вече лежеше на леглото върху смачканата под нея булчинска рокля, а черно-алено животно пълзеше нагоре между краката й, за да й даде доказателство за своята любов.

— Бедното дете! — това бе последното, което каза Рори, и сънят го връхлетя. Лежеше на леглото облечен; тя не си направи труда да го съблече. Щом захърка равномерно, тя го остави и се върна във стаята.

Франк стоеше до прозореца и гледаше как бурята отива на югоизток. Той беше скъсал щорите. Светлината на лампата падаше по стените.

— Той те чу — каза тя.

— Трябваше да видя бурята — отговори той простичко. — Имах нужда.

— Той почти те откри, по дяволите.

Франк тръсна глава.

— Тук почти няма нищо — каза той, все така загледан през прозореца навън. После, след кратка пауза: — Искам да изляза оттук. Искам отново да имам всичко.

— Зная.

— Не, ти не знаеш — каза й той. — Нямаш представа за глада, загнезден в мен.

— Тогава утре — каза тя. — Утре ще донеса друго тяло.

— Да. Ще го направиш. Но аз искам и други неща. Радио най-напред. Искам да зная какво става навън. И храна. Пресен хляб…

— Всичко, каквото ти трябва.

— …и джинджифил. Консервиран, нали разбираш? В сироп.

— Зная.

Извърна се и хвърли кратък поглед към нея, но не я видя. Имаше твърде много хора, с които да се срещне тази нощ.

— Даже не разбрах, че е есен — каза той и се извърна да погледа бурята.