Прикован към ада

1.

— Не е това, което очаквах — каза Джулия. Наоколо цареше полумрак, беше студен ден през август. Никой не би го нарекъл идеално време за оглед на къща, останала толкова дълго време празна.

— Иска доста работа — рече Рори. — И толкоз. Не е пипвана откакто баба почина. Така е от три години. Сигурен съм, че тя не направи нищо по нея до края на живота си.

— Твоя ли е?

— Моя и на Франк. Завещана е на двама ни. Но от миналия път някой да е виждал големия ми брат?

Тя сви рамене, сякаш не си го спомняше, макар да помнеше всичко много добре. Една седмица преди сватбата.

— Някой спомена, че миналата година той прекарал тук няколко дни. Разгонен, как иначе. После пак изчезнал. Собствеността не го интересува.

— Да предположим, че се нанесем и той се върне да си поиска своето?

— Ще го изхвърля. Ще взема заем от банката и ще го изхвърля. Той винаги плаща трудно в брой.

Тя кимна, ала не изглеждаше сигурна.

— Не се безпокой — той отиде до мястото, където стоеше тя и обви ръце около нея. — Къщата е наша, кукло. Можем да я боядисаме, да си угаждаме, да я превърнем в рай.

Той се взря в лицето й. Понякога, особено когато я обземаха съмнения, нейната хубост почти го плашеше.

— Вярвай ми.

— Вярвам ти.

— Добре, тогава. Какво ще кажеш да се нанесем в неделя?

2.

Неделя.

Божият ден продължаваше над тая част на града. Дори стопаните на тези добре поддържани къщи и добре гледани деца да не бяха вярващи, те почитаха празниците. Няколко пердета трепнаха леко, когато се зададе фургонът на Лютън и започна разтоварването; някои съседи даже минаха веднъж-дваж пред къщата под предлог, че разхождат кучетата. Ала никой не заговори с новодошлите, камо ли да им предложи помощ за мебелите. Неделя не беше ден за потене.

Джулия се зае да разопакова, а Рори организира разтоварването на фургона; с Лютън и Шантавия Боб те бяха изключителна мускулна сила. Наложи им се да направят четири курса за пренасяне на по-голямата част от багажа от Александра Роуд и въпреки това в края на деня все още доста неща се събраха за последното пътуване.

В два часа следобед Кърсти цъфна на прага.

— Наминах да видя не мога ли да ви помогна с нещо — рече тя с тон на излишно извинение в гласа.

— По-добре влез — каза Джулия. Тя се върна в предната стая, напомняща за бойно поле, където само хаосът е победител, и тихичко прокле Рори. Без съмнение поканата за помощ към една изгубена душа беше негова работа. Тя щеше повече да пречи, отколкото да помага; нейният отнесен, вечно подтиснат вид накара Джулия да стисне зъби.

— Какво да правя? — попита Кърсти. — Рори каза…

— Да — рече Джулия. — Сигурна съм, че е казал.

— Къде е той? Имам предвид Рори.

— Върна се да натовари още веднъж фургона, да се влее в суматохата.

— О!

Джулия смекчи израза на лицето си.

— Знаеш ли, много мило от твоя страна да ни навестиш — каза тя, — но мисля, че няма какво да правиш точно сега.

Кърсти се изчерви леко. Беше завеяна, но не и глупава.

— Разбирам — каза тя. — Сигурна ли си? Не може ли… искам да кажа, сигурно ще мога да направя по чаша кафе.

— Кафе? — произнесе Джулия. Мисълта за това я накара да осъзнае колко беше пресъхнало гърлото й. — Да — съгласи се тя. — Никак не е лоша идеята ти.

Правенето на кафе не мина без някои дребни неприятности. Нищо, с което се залавяше Кърсти, не ставаше съвсем просто. Тя стоеше в кухнята, кипваше вода в съд, търсенето на който й отне четвърт час, и си мислеше, че може би не трябваше да идва. Джулия винаги я гледаше толкова странно, сякаш й се сърдеше, че не е била задушена при раждането си. Няма значение. Рори я помоли да дойде, не беше ли така? Това й стигаше за покана. Тя нямаше да пропусне шанса да зърне усмивката му напук на сто Джулии.

Фургонът пристигна след двайсет и пет минути, време, през което жените два пъти подхващаха и два пъти прекъсваха замиращия разговор. Те нямаха нищо общо: ласкавата Джулия, хубавицата, вечната победителка в борбата за погледи и целувки, и Кърсти, момичето с вяло ръкостискане, чиито очи бяха толкова светли, колкото на Джулия след плач. Тя много отдавна реши, че животът не е никак честен. Но защо след като прие горчивата истина обстоятелствата настойчиво я тласкаха да си завира лицето в тях?

Кърсти тайничко поглеждаше към Джулия и все й се струваше, че една жена не може да бъде грозна. Всяко нейно движение — кичур коса, отметнат с опакото на ръката, избърсване на праха от любимата чаша — всичко това преливаше от непринудена грация. Като я гледаше, тя разбираше кучешкото обожание на Рори, и като го разбираше, отново изпадаше в отчаяние.

Най-сетне той се появи, прегърбен и потен. Следобедното слънце прежуряше жестоко. Той й се ухили, разкривайки нащърбената линия на предните си зъби, която тя отначало намираше за толкова неотразима.

— Радвам се, че успя да дойдеш — рече той.

— Щастлива съм да ви помогна — отвърна тя, ала той вече гледаше встрани, към Джулия.

— Как вървят нещата?

— Ще се побъркам — каза му тя.

— Е, сега можеш да си починеш от работа — рече той. — С тоя курс докарахме леглото. — Той й намигна заговорнически, но тя не отговори на закачката му.

— Да ви помогна при разтоварването, а? — предложи Кърсти.

— Лютън и Ш. Б. си знаят работата.

— О!

— А пък аз давам ръка и крак за чаша чай.

— Не намерихме чай — каза му Джулия.

— Е, тогава кафе.

— Добре — рече Кърсти. — А за другите двама?

— За една чаша са готови човек да убият.

Кърсти се върна в кухнята, напълни малкия съд почти до чертата и го сложи на печката. Чу как от коридора Рори командва следващото разтоварване.

Беше леглото, сватбеното легло. Макар че полагаше страхотни усилия да изхвърли от съзнанието си картината, в която той прегръщаше Джулия, тя не успя. И както се взираше във водата, която начена да къкри, да се изпарява и най-подир кипна, същите болезнени видения от тяхната наслада се връщаха отново и отново.

3.

Докато далеч от нея тримата мъже свалях багажа от четвъртия, последен курс за деня, Джулия загуби интерес към разопаковането. Истинско бедствие, рече си тя; всичко беше пакетирано и напъхано в сандъци от чай без всякакъв ред. Трябваше да изравя съвсем ненужни неща, за да стигне до най-необходимото.

Кърсти запази мълчание, а тя остана в кухнята да мие мръсните чаши.

Джулия изруга високо, заряза бъркотията и излезе да изпуши цигара на горното стъпало. Тя се облегна на отворената врата и вдъхна златистия въздух, наситен с цветен прашец. Макар че беше едва двайсет и първи август, следобедът вече бе пропит с дъх на пушек, който вещаеше есен.

Тя изгуби представа за това колко бързо мина денят и както си стоеше, клепалото удари за вечерна молитва. Песента на камбаните се извисяваше и падаше на лениви вълни. Звукът навяваше покой. Той я накара да си спомни детството, макар и не съвсем точно — не помнеше нито един определен ден, нито някое място. Върна се само за това, че беше малка, заради тайнството.

Минаха четири години, откакто за последен път стъпи в църква: всъщност в дена на сватбата й с Рори. Мисълта за тоя ден — или по-скоро за надеждите, които той не оправда — разваляше мига. Тя напусна стъпалото, когато песента на камбаните се лееше широко, и се върна в къщата. След ласката на слънцето върху повдигнатото й нагоре лице вътрешността й се видя мрачна. И изведнъж от умора й дойде до плач.

Те щяха да сглобят леглото преди да си легнат тая нощ и трябваше да решат коя стая ще бъде главната им спалня. Тя реши да направи това сега, с избора си избягваше връщането в предната стая при вечно оклюманата Кърсти.

Камбаната още звънеше, когато тя отвори вратата на предната стая на горния етаж. Погледна я — беше най-голямата от трите горни стаи, единствен избор — ала слънцето не я огряваше нито днес, нито през който и да било ден на това лято, защото щорите на прозореца бяха пуснати. Това правеше стаята по-хладна от всяко друго място в къщата, въздухът тук беше застоял. Тя мина по мръсните дъски към прозореца с намерение да вдигне щорите.

На перваза забеляза нещо странно. Щорите бяха заковани здраво към касата на прозореца и сигурно отблъскваха всяко нахлуване на живот от слънчевата улица вън. Тя се опита да освободи щорите, ала не успя. Работникът, който и да е той, добре си беше свършил работата.

Няма значение, когато Рори се върне, тя ще го накара да извади гвоздеите с тесла. Тя се обърна и докато се отдалечаваше от прозореца, внезапно и против волята си осъзна, че камбаната все така призоваваше вярващите. Няма ли да дойдат те тази нощ? Не беше ли достатъчно примамлива стръвта с обещания за рая? Мисълта едва се зараждаше, на моменти тя замираше. Но камбаната биеше и звукът й кънтеше в стаята. Крайниците й, вече премалели от умора, едва се движеха с всеки нов удар. Главата й пулсираше мъчително.

Стаята е непоносима, реши тя; беше вмирисана, а помръкналите й стени — лепкави. Въпреки размерите й тя нямаше да остави Рори да я убеди, че трябва да я направят своя спалня. Нека да се скапе!

Тя тръгна към вратата и когато стигна на метър от нея, ъглите на стаята заскърцаха и вратата се затръшна. Нервите й се опънаха. Само така можеше да избегне риданията.

Вместо да се разплаче, Джулия каза „Върви по дяволите“ и натисна дръжката. Тя се завъртя леко (защо ли пък не, но все пак усети облекчение) и вратата се отвори. От хола под нея плисна топла жълта светлина.

Тя затвори вратата зад себе си и със странно удовлетворение, същността на което не можеше и никога не би могла да проумее, завъртя ключа в ключалката.

И щом го направи, камбаната замлъкна.

4.

— Но това е най-голямата стая…

— Не ми харесва, Рори. Влажна е. Можем да използуваме задната стая.

— Ако можем да проврем проклето легло през вратата.

— Разбира се, че можем. Знаеш, че можем.

— Струва ми се, че губим една хубава стая — възрази той, като знаеше много добре, че това е вече fait accompli1.

— Мама знае най-добре — каза тя и му се усмихна с очи, чийто блясък нямаше нищо общо с майчиния.