Прикован към ада

1.

Рори стоеше в коридора и гледаше Джулия, неговата Джулия, жената, която някога се бе заклел да брани и обича докато смъртта ги раздели. По онова време не изглеждаше никак трудно да спази дадената клетва. Той я боготвореше откакто се помнеше, нощем я сънуваше, денем й пишеше любовни поеми, пълни с ужасни глупости. Ала нещата се промениха и като ги гледаше накъде отиват, той проумя, че най-големите мъчения често идват от най-деликатните неща. Имаше случаи, в които би предпочел смърт от диви коне пред червея на съмнението, помрачил така жестоко неговата радост.

Сега, когато я гледаше да стои долу до стълбите, той изобщо не можеше да си спомни колко хубави бяха нещата някога. Всичко беше съмнение и мръсотия.

Той се радваше само на едно: тя изглежда беше закъсала. Може би това подсказваше, че във въздуха се носи изповед, че тя ще му излее душата си и той ще й прости великодушно със сълзи и разбиране.

— Изглеждаш тъжна — рече той.

Тя се поколеба, после каза:

— Трудно е, Рори.

— Кое по точно? — настоя той.

— Имам да ти казвам толкова много.

Ръката й, той забеляза това, стискаше перилата така силно, че ставите на пръстите й побеляха.

— Ще те изслушам — каза той. Щеше да я обикне отново, само да е честна към него. — Кажи какво те мъчи.

— Мисля, че може би… може би е по-лесно да ти покажа… — отговори тя и с тези думи го поведе нагоре.

2.

Вятърът, който беснееше по улиците, не беше никак топъл, ако се съди по пешеходците, които вървяха с вдигнати яки и наведени глави. Ала Кърсти не усещаше хлад. Не я ли пазеше невидимият й спътник от студа, не я ли покриваше с плащ от оня огън, в който древните хора бяха призовани да изгорят грешниците? Или наистина беше така, или пък тя толкова се страхуваше, че не усещаше нищо.

Но в такъв случай това не беше нейното чувство, тя не се боеше. Усещането в корема й беше далеч по-неясно. Щеше да отвори вратата — същата врата, която отвори братът на Рори — и щеше да се озове сред демони. И в края на пътуването щеше да си отмъсти. Щеше да намери онова нещо, което я раздираше и мъчеше, и щеше да го накара да се чувства безпомощно като нея. Щеше да го гледа как се гърчи. Нещо повече, щеше да се наслаждава на това. Мъката направи от нея садистка.

Докато вървеше по Лодовико Стрийт, тя се оглеждаше да дири знак от ценобита, но той не се виждаше никъде. Тя наближи смело до къщата. Нямаше готов план в главата си, съществуваха твърде много възможности за фокуси. Например ще си бъде ли Джулия вкъщи? И ако е така, доколко е замесена тя в тая история? Невъзможно й беше да повярва, че тя е невинен страничен наблюдател, но може би правеше всичко под страх от Франк? Следващите няколко минути можеха да й дадат отговора. Тя натисна звънеца и зачака.

Вратата отвори Джулия. В ръцете си държеше парче бяло въже.

— Кърсти! — каза тя, видимо необезпокоена от нейното появяване. — Късно е.

— Къде е Рори? — бяха първите думи на Кърсти. Не каза това, което си беше намислила, просто думите сами излязоха от устата й.

— Той е тук — невъзмутимо отговори Джулия, като че искаше да утеши разтревожено дете. — Да не е станало нещо лошо?

— Искам да го видя — отговори Кърсти.

— Рори?

— Да…

Тя прекрачи прага без да чака покана. Джулия не възрази, само затвори вратата след нея.

Едва сега Кърсти усети студ. Тя стоеше в коридора и трепереше.

— Изглеждаш ужасно — каза монотонно Джулия.

— Бях тук днес следобед — изтърси тя. — Видях какво стана, Джулия. Видях го.

— Че какво има за гледане тук? — отговори Джулия; самообладанието й остана непоклатимо.

— Знаеш какво.

— Наистина не зная.

— Искам да говоря с Рори.

— Разбира се — беше отговорът. — Но бъди внимателна с него, нали няма да забравиш? Той не се чувства добре.

Тя покани Кърсти в трапезарията. Рори седеше на масата с чаша уиски в ръка, сложил пред себе си бутилка. На съседния стол беше метната булчинската рокля на Джулия. Нейният вид я подсети за въжето в ръцете на Джулия: това беше булото на младоженката.

Рори изглеждаше съсипан от изтощение. На лицето му и на пътя в косата му имаше засъхнала кръв. Неговата усмивка беше сърдечна, но уморена.

— Какво става? — попита го тя.

— Сега всичко е наред, Кърсти — каза той. Гласът му едва стигаше за шепот. — Джулия ми каза всичко… и така е добре.

— Не — възрази тя, досещайки се, че той вероятно не знае цялата истина.

— Ти си идвала тук днес следобед.

— Да, така е.

— Било е за зла участ.

— Ти… ти ме помоли… — тя хвърли поглед към Джулия, която стоеше на вратата, после пак към Рори. — Направих го, защото мислех, че искаш да постъпя така.

— Да. Зная. Зная. Съжалявам само, че те намесих в тази ужасна история.

— Знаеш ли какво направи брат ти? — попита тя. — Знаеш ли какво искаше?

— Зная достатъчно — отговори Рори. — Работата е там, че всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— За това, което ти стори, ще ти платя обезщетение.

— Какво искаш да кажеш с това свърши?

— Той е мъртъв, Кърсти.

(… доведи ми го жив и може би душите ни никога няма да се разделят)

— Мъртъв?

— Ние го унищожихме, Джулия и аз. Не беше много трудно. Той мислеше, че може да ми вярва, нали разбираш, мислеше, че кръвта е по-гъста от водата. Е, не беше. Не бих изтърпял мъката човек като него да живее…

Тя усети, че нещо я сви в корема. Не бяха ли забили ценобитите своите куки в нея, за да изплетат килим от червата й? „Беше толкова мила, Кърсти. Да рискуваш толкова много и да се върнеш тук…“

(Имаше нещо до рамото й. „Дай ми душата си“, каза то.)

— Ще отида при властите, само да поукрепна малко. Ще се опитам и ще намеря начин да ги накарам да разберат…

— Ти ли го уби? — каза тя.

— Да.

— Не вярвам — възнегодува тя.

— Заведи я горе — каза Рори на Джулия. — Покажи й.

— Искаш ли да го видиш? — попита Джулия.

Кърсти кимна и я последва.

На площадката беше по-топло, отколкото долу, въздухът беше тежък и застоял като помия. Вратата към стаята на Франк стоеше открехната. Онова нещо, което лежеше на голите дъски, омотано в разкъсани превръзки, още димеше. Вратът му беше счупен, главата му лежеше килната на раменете. Кожата му беше одрана от лицето до краката.

Кърсти се извърна. Повдигаше й се.

— Доволна ли си? — попита Джулия.

Кърсти не отговори, само излезе от стаята на площадката. Въздухът до рамото й се раздвижи.

(Ти загуби — каза нещо съвсем близо до нея.

— Зная — промърмори тя.)

Камбаната захвана да бие, сигурно звънеше за нея; наоколо се носеше плясък на крила, започваше карнавала на лешоядите. Тя забърза надолу по стълбите и се молеше да не я връхлетят преди да стигне до вратата. Ако те изтръгнат сърцето й, нека поне спести на Рори стона, нека той я запомни силна, с усмивка на устните, а не разциврена.

Зад нея Джулия попита:

— Къде отиваш? — Като не получи отговор, тя продължи: — Не казвай никому нищо, Кърсти — настоя тя. — Аз и Рори ще се спогодим някак…

Гласът й извади Рори от пиянството. Той се появи в коридора. Раните, които му бе нанесъл Франк, бяха много по-жестоки, отколкото си помисли първоначално Кърсти. Лицето му бе разкъсано на десетина места, а кожата на шията му беше раздрана. Когато мина край него, той посегна и хвана ръката й.

— Джулия е права — каза той. — Остави ние да съобщим, съгласна ли си?

В този миг искаше да му каже толкова много неща, ала времето напусна ничията стая. Камбаните звъняха все по-силно в главата й. Някой беше увил въжетата им около врата й и затягаше примката.

— Много е късно — промърмори тя и отблъсна ръката на Рори.

— Какво искаш да кажеш? — рече й той, когато тя правеше последните крачки към вратата. — Не си отивай, Кърсти. Недей. Кажи ми какво имаш предвид.

Тя не можеше да му помогне, ала хвърли поглед назад към него с надеждата, че той ще прочете по лицето й цялото съжаление, което изпитваше.

— Добре — каза той нежно и все още се надяваше, че ще я изцери. — Наистина е добре. — Той разпери ръце. — Ела при тате!

Последната фраза звучеше така, сякаш не излизаше от устата на Рори. Някои момчета никога не порастват толкова, че да станат татковци, колкото и деца да наплодят.

Кърсти се подпря с ръка на стената, за да се успокои.

Човекът, който й говореше, не беше Рори. Беше Франк. Тъй или инак, това беше Франк…

Тя продължи да обсъжда тази мисъл през засилващия се звън на камбаната, станал вече толкова могъщ, че черепът й щеше да се пръсне. Рори продължаваше да й се усмихва с протегнати ръце. Той й говореше нещо, ала тя вече не можеше да чуе какво й казва. Нежната плът на лицето му произнасяше думите, но камбаните ги отнасяха надалеч. Тя беше благодарна за това; така беше по-лесно да отхвърли онова, което виждаха нейните очи.

— Знам кой си… — каза тя внезапно, без да е сигурна дали думите й се чуват или не, но безспорно сигурна, че те са истина. Тялото на Рори беше горе, лежеше омотано в превръзките на Франк. Обсебената кожа сега бе прикачена към тялото на брат му, една сватба, запечатана с проливане на кръв. Да! Така беше!

Примките около гърлото й се затягаха; може би секунди я деляха от мига, когато те щяха да се затегнат. В отчаянието си тя се върна по коридора към онова нещо с лицето на Рори.

— Това си ти — каза тя.

Лицето й се усмихна невъзмутимо.

Тя вдигна ръка и посегна към него. Малко объркан, той направи крачка назад да избегне докосването й, като се движеше с изящна леност, ала по всякакъв начин гледаше да избегне докосването й. Камбаните биеха безпощадно; те размиваха мислите й, звънът им стриваше мозъчната й тъкан на прах. Под влиянието на звъна в нейния разсъдък тя отново посегна към него и този път той не успя да я избегне. Ноктите разкъсаха плътта на бузите му и кожата, доскоро така добре присадена, се смъкна като коприна. Кърваво-червеното месо под нея представляваше ужасна гледка.

Джулия изпищя зад нея.

И изведнъж камбаните престанаха да бият в главата на Кърсти. Те вече звъняха в къщата, по целия свят.

Светлините в коридора припламнаха ослепително ярко, сетне претоварените им жички изгоряха. За кратко време настъпи пълен мрак, в който тя чуваше скимтене, излизащо може би от нейната уста. После започна нещо, в което от стените и пода пръснаха фойерверки. Коридорът затанцува. В един момент заприлича на кланица (стените се обагриха в алено); в следващия миг — на будоар (пепеляво синьо и патешко жълто); миг по-късно — на тунел за призрачен влак (бясна скорост и внезапен пламък).

При лумналата светлина тя видя как Франк се приближава към нея с обезобразеното лице на Рори, увиснало на челюстта. Тя избегна протегнатата му ръка и се вмъкна в предната стая. Примката на шията й се поотпусна, тя усети веднага: ценобитите очевидно бяха разбрали грешката на техните методи. Скоро те сигурно ще се намесят и ще сложат край на този фарс с объркани самоличности. Тя няма да чака да види как призовават Франк, така, както си го беше намислила; стигаше й и това. Просто щеше да се измъкне от къщата през задната врата и да им го остави.

Нейният оптимизъм не трая дълго. От фойерверките в коридора някаква светлина блесна пред нея в трапезарията и се видя, че стаята е омагьосана. Нещо летеше над пода като пепел пред вятъра и във въздуха подскачаха вериги. Тя можеше да е невинна, ала силите, отприщени тук, не се интересуваха от такива подробност; имаше чувството, че ако направи една крачка, ще предизвика жестокости.

Нейното колебание я тласна назад, където Франк можеше да я хване, ала когато той посегна, светлините в коридора премигнаха и тя се измъкна от лапите му под прикритието на тъмнината. Почивката беше съвсем кратка. Нови светлини лумнаха в хола и той пак тръгна към нея, като й отряза пътя към външната врата.

Защо те не го спряха, за бога? Не ги ли доведе тук, както им обеща, не смъкна ли маската му?

Франк разгърна сакото си. На колана му беше затъкнат окървавен нож, без съмнение с подвижно острие. Той го извади и го насочи към Кърсти.

— Отсега нататък — каза той, като продължаваше да я дебне, — аз съм Рори. — Тя нямаше друг избор, освен да отстъпва пред него, вратата (бягството и здравия разум) се отдалечаваше с всяка крачка. — Разбра ли ме? Сега аз съм Рори. И никой никога няма да го знае по-добре.

Петата й се удари в най-долното стъпало и неочаквано към нея се протегнаха други две ръце, които я докопаха над перилата и сграбчиха кичури от косата й. Тя изви глава и погледна нагоре. Беше Джулия, разбира се, със застинало лице, лишено от всякакви чувства.Тя дръпна главата на Кърсти назад и откри гърлото й, когато ножът на Франк блесна към него.

В последния миг Кърсти посегна над главата си и хвана ръката на Джулия, после я дръпна от мястото й на третото или четвъртото стъпало. Загубила равновесие, Джулия изтърва жертвата, нададе вик и падна между Кърсти и замахналия Франк. Острието наближаваше и не можеше да спре; то се заби в Джулия отстрани до самата дръжка. Тя изрева и се затъркаля из коридора с ножа, забучен в нея.

Франк едва ли я забеляза. Очите му отново се впиха в Кърсти и блеснаха с потресаваща жажда. Нямаше къде да върви, освен нагоре. Фойерверките още избухваха, камбаните продължаваха да бият, а тя захвана да изкачва стълбите.

Нейният мъчител не се хвърли да я преследва веднага, тя забеляза това. Викът за помощ го отвлече за малко към мястото, където лежеше Джулия — по средата на пътя между стълбите и външната врата. Той извади ножа от тялото й. Тя изкрещя от болка и сякаш за да й помогне, той клекна до нея. Тя вдигна ръка към него в очакване на нежност. В отговор той пъхна ръка под главата й и я привлече към себе си. Когато лицата им се приближиха на няколко сантиметра едно от друго, Джулия разбра, че намеренията на Франк не са от най-благородните. Тя отвори уста да изкрещи, но той затвори устните й със своите и започна да смуче. Тя риташе и махаше във въздуха. Усилията й отидоха на вятъра.

При вида на тая гадост Кърсти извърна очи и запълзя към края на стълбите.

Вторият етаж не предлагаше никакво истинско скривалище, разбира се, нито път откриваше път за бягство, освен възможността да се хвърли от някой прозорец. Ала като видя жестоката утеха, която Франк предложи на своята любовница, скачането й се видя далеч по-доброто решение. При падането можеше да счупи част от тялото си, но това щеше да лиши чудовището от по-нататъшно подхранване.

Фойерверките изсъскаха и спряха, поне така изглеждаше; площадката тънеше в опушен мрак. Кърсти по-скоро се препъваше, отколкото вървеше по нея, като плъзгаше пръсти по стената.

Долу тя чу отново стъпките на Франк. Той беше свършил с Джулия.

Сега думите му звучаха така, сякаш тръгва нагоре по стълбите. Произнасяше все същата кръвосмешителна покана:

— Ела при тате.

Стори й се, че ценобитите виждат голямата веселба, която се вихреше, и няма да се намесят, докато не остане само един играч: Франк. Тя беше залог за тяхното удоволствие.

— Копелета! — простена Кърсти с надеждата да я чуят.

Тя стигна до края на площадката. Пред нея се намираше стаята с вехториите. Имаше ли в нея достатъчно голям прозорец, през който да се провре? Ако е така, тя щеше да скочи и да ги прокълне — да ги прокълне всичките. И бога, и дявола, и другите между тях, ще ги прокълне с единствената надежда, че бетонът бързо ще й види сметката.

Франк отново я викаше, вече почти в края на стълбите. Тя завъртя ключа в ключалката, отвори вратата на килера и хлътна вътре.

Да, тук имаше прозорец. Той беше без завеса и лунната светлина, падаща през него на необикновено красиви петна, осветяваше хаоса от мебели и сандъци. Тя мина през бъркотията към прозореца. Той беше заклинен с отвор от пет-шест сантиметра за проветряване на стаята. Тя пъхна пръсти под рамката и се опита да го отвори достатъчно, за да се промуши, ала черчевето беше толкова раздуто, че ръцете й нямаха достатъчно сили за това.

Тя бързо потърси нещо като лост, а част от ума й хладнокръвно броеше крачките, които нейният преследвач трябваше да измине до края на площадката. По-малко от двайсет, реши тя, докато сваляше чаршафа от един сандък за чай, само за да открие как един мъртвец я гледа от там с див поглед. Беше разкъсан на десетина места, с раздробени и сгънати ръце, с крака, свити към челюстта. Когато вече се канеше да изпищи, тя чу гласа на Франк до вратата:

— Къде си? — питаше той.

Тя затули с ръка устата си, за да спре вика на погнуса от станалото. След като го стори, дръжката на вратата се завъртя. Тя се сниши зад едно съборено канапе, сподавила вика си.

Вратата се отвори. Тя чу дишането на Франк, то беше малко затруднено, чу тропота на дебелите му подметки по дъските. После долови звука на затваряща се врата. Бравата щракна отново. Тишина.

Тя изчака докато преброи до тринайсет, сетне изскочи от укритието си, като донякъде очакваше, че той е още в стаята и дебне да й счупи врата. Не, той беше излязъл.

От сдържане на дишането викът нарастваше и сега я налегна нещо много досадно: хълцане. Новата неприятност, толкова неочаквана, че не успя да я подтисне, звучеше като трясък на пистолет. Ала вече нямаше обратен път през площадката. Франк изглежда беше достатъчно далеч, за да я чуе. Когато мина край ковчега от сандъци за чай и се върна към прозореца, изненада я второ хълцане. Тя тихо притисна корема си, ала всичко беше напразно. Последва трето и четвърто хълцане, докато се опитваше още веднъж да отвори прозореца. И това беше безплодно усилие; прозорецът нямаше и намерение да отстъпи.

Помисли набързо дали да не счупи стъклото и да извика за помощ, ала веднага отхвърли идеята. Франк ще й изсмуче очите преди още съседите да се стреснат от сън. Вместо това тя се върна по дирите си до вратата и я отвори с трясък. Нямаше и помен от Франк, доколкото очите й можеха да проникнат в сянката. Тя внимателно отвори малко по-широко вратата и излезе на площадката.

Тъмата беше като на живо същество, задушаваше я с гадни целувки. Тя направи три крачки без никаква опасност, после направи и четвъртата. На петата, нейното щастливо число, тялото й стори нещо самоубийствено. Тя хлъцна, а ръката й закъсня да прикрие устата, преди да се чуе звука.

Този път хълцането нямаше да мине нечуто.

— А, ето те — рече сянката и Франк се измъкна от спалнята да й отреже пътя. От яденето беше станал по-широк — изглеждаше широк колкото площадката — и вонеше на месо.

Нямаше какво да губи. Тя изкрещя мръсен убиец, когато той пристъпи към нея. Той се отнесе безстрастно към ужаса й. Когато останаха няколко сантиметра между нейното тяло и ножа му, тя се хвърли встрани и видя, че с петата крачка е стигнала до стаята на Франк. Тя мина с препъване през отворената врата. Той я подгони светкавично, преливащ от наслада.

В тази стая имаше прозорец, тя знаеше; самата тя го счупи едва преди няколко часа. Ала тъмнината беше толкова дълбока, че тя се движеше като сляпа, нямаше и проблясък на лунен лъч, който да помогне на зрението й. Франк също беше объркан, така изглеждаше. Той я извика сред обвилата го черна смола; съскането на ножа във въздуха се сля с вика му в момента, когато той разсече въздуха: насам-натам, насам-натам. Тя заотстъпва пред свистенето, кракът й се спъна в омотаното в превръзки месиво на пода. В следващия миг тя политна, ала не се просна тежко на дъските, а върху една мръсна маса — тялото на Рори. От гърлото й се изтръгна вик на ужас.

— Ето те и теб! — каза Франк. Съскането на ножа внезапно се приближи, той минаваше само на сантиметри от главата й. Ала тя оглуша за свистенето. Беше сложила ръце на тялото под нея и приближаващата смърт не представляваше нищо в сравнение с мъката, която почувства сега от докосването до него.

— Рори! — простена тя, зарадвана от това, че неговото име е на устата й, когато ножът наближаваше.

— Точно така — каза Франк. — Рори.

По някакъв необясним начин обсебването на името на Рори беше несравнимо с открадването на неговата кожа, поне така й подсказа страхът. Кожата беше нищо. Свине и кожи, змии и кожи. Те бяха подплатени с мъртви клетки — умиращи, израстващи и отново умиращи. Но името? Това беше зов, който навяваше спомени. Тя не ще остави Франк да заграби името.

— Рори е мъртъв — каза тя. Думите я ужилиха, и със жилото призракът на мисълта…

— Млък, бейби… — каза й той.

— …да речем, че ценобитите очакваха Франк да се назове сам. Не спомена ли посетителят в болницата нещо за изповедта на Франк?

— Ти не си Рори — каза тя.

— Ние знаем това — дойде отговорът, — но никой друг не се досеща.

— Кой си ти тогава?

— Бедното дете. Май си изкара акъла, а? Хубаво нещо, защото…

— Кажи поне кой си.

— …така е по-безопасно.

— Кой?

— Млък, бейби — каза той и спря в мрака до нея, лицето му дойде само на сантиметри от нейното. — Всичко ще стане толкова естествено като дъжда.

— Да?

— Да. Тук е Франк, бейби.

— Франк?

— Точно така.Франк.

С тези думи той нанесе смъртоносния удар, ала тя чу как той се приближава в мрака и избегна благословията му. След миг камбаната удари отново и голата крушка в средата на стаята примигна. В мъждукащата й светлина тя видя Франк до брат си, забил ножа в бута на мъртвеца. Когато го измъкна от тялото, той отново спря поглед върху нея.

Чу се нов звън на камбани и той, вече на крака, щеше да скочи върху нея… ако не беше гласът.

Той произнесе името му тихо, сякаш викаше дете на игра:

— Франк.

Лицето му помръкна за втори път през тази нощ. Някакво объркване премина по него, в петите си усети ужас.

Той бавно извърна глава да погледне към говорещия. Той беше ценобит с бляскави куки. Зад него Кърсти видя три други фигури с анатомия като каталог на уродливостта.

Франк метна поглед назад към Кърсти.

— Ти си направила това — каза той.

Тя кимна.

— Излез от тук — каза един от новодошлите. — Сега това вече не е твоя работа.

— Мръсница! — кресна пронизително Франк срещу нея. — Курва! Лъжлива шибана курва!

Порой от яростни думи я заля, докато отиваше към вратата. Когато сложи длан върху дръжката на вратата, тя чу приближаващите му стъпки и се обърна да види, че той стои на педя от нея, а ножът му е на косъм от нейното тяло. Ала той беше прикован там и не можеше да се помръдне от мястото си.

Те забиха куките си в него, в плътта на ръцете и краката му, продупчиха месото на лицето му. Приковаха го с куките и веригите, които държаха опънати. Чу се тъп звук, когато съпротивлението му опъна зъбците на куките в неговите мускули. Устата му се отвори широко, шията и гърдите му се разпраха.

Ножът се изплъзна от пръстите му. Той изригна последно несвързано проклятие към нея, тялото му се затресе чак сега, когато те предявиха правата си върху него. Сантиметър по сантиметър го изтеглиха назад към средата на стаята.

— Върви! — произнесе гласът на ценобита. Тя вече не виждаше пришълците, те се скриха зад пропития с кръв въздух. Тя прие тяхната покана, отвори вратата, а зад гърба й Франк се разкрещя.

Когато тя излезе в коридора, от тавана се посипа прах от мазилката; грохот обхвана къщата — от основите до стряхата. Трябва да побързам, каза си, преди залутаните демони да сринат този дом.

Ала въпреки че времето намаляваше, тя не се сдържа и хвърли един бърз поглед към Франк, за да е сигурна, че никога вече няма да тръгне след нея.

Той беше крайно изтощен, набучен с куки на десет и повече места. Нови рани се появиха по лицето му в краткия миг, в който тя го погледна. Разпорен като орел под голата крушка, с тяло, раздърпано до краен предел и дори отвъд него, той нададе крясъци, които щяха да събудят в нея милост, ако не беше се опарила вече.

Внезапно виковете му секнаха. Настана тишина. И тогава, като последен жест на отчаяние, той надигна глава и се вторачи в нея. Срещна нейния поглед с очи, освободени от цялата обърканост и злоба. Когато спряха върху нея, те блеснаха като бисери на бунище.

В отговор веригите се затегнаха с още сантиметър-два, ала ценобитите не изтръгнаха нов вопъл от него. Вместо това той се изплези на Кърсти, скри и пак показа езика си през зъбите с вид на непокаял се развратник.

После той изчезна.

Крайниците му, отделени от тялото, и главата, откъсната от раменете, всички оваляни в кости, се нажежиха и опекоха. И когато нещо натисна вратата от другата страна, тя я затвори. Главата му, досети се тя.

След това пое с несигурна походка надолу по стълбите сред виещите вълци в стените, сред какафония от камбани. Вредом около нея, наситили въздуха като пушек, се носеха крило до крило призраците на ранени птици, лишени от полет.

Тя стигна до края на стълбите и тръгна по коридора към външната врата и когато остана една плюнка място до свободата, чу някой да произнася нейното име.

Беше Джулия. Подът на коридора беше залят с кръв и от мястото, където Франк я захвърли, една кървава пътечка водеше към трапезарията.

— Кърсти … — извика тя отново. Това беше жалък звук и въпреки плясъкът на крила във въздуха, въпреки, че не можеше да помогне, Кърсти се запъти към трапезарията.

Мебелите тлееха овъглени; пепелта, която видя, се стелеше като отвратителен вмирисан килим. И тук, сред тази домашна изгубена страна, стоеше младоженката.

С някакво изключително усилие на волята Джулия беше успяла да облече булчинската си рокля. Въпреки всичко тя изглеждаше по-лъчезарна сред тлението, което я заобикаляше.

— Помогни ми — каза тя и едва сега Кърсти разбра, че гласът, който чуваше, не идеше откъм окаденото було, а изпод скута на булката.

Сега многобройните дипли на роклята се разтвориха и се появи главата на Джулия, положена върху възглавница от алена коприна сред водопад от кестенява коса. Как можеше това нещо да говори без бели дробове? И въпреки това то говореше.

— Кърсти … — каза то, молеше то и въздишаше, и ту се показваше, ту се скриваше под полата на булката, сякаш се надяваше да отхвърли разума си.

Кърсти би могла да помогне — можеше да откъсне главата и да извади мозъка й — ала булото на младоженката трепна и започна да се надига, сякаш го дърпаха невидими пръсти. Под него блесна светлина, тя ставаше все по-ярка и по-ярка, и сред светлината се дочу глас.

— Аз съм Инженера — въздъхна то. Нищо повече.

Многобройните гънки се надигнаха по-високо и главата под тях заблестя като малко слънце.

Тя не искаше блясъкът да я заслепи. Без да чака отстъпи назад към коридора — птиците почти се втърдиха, вълците побесняха — и се хвърли към външната врата в мига, когато таванът в коридора започна да пада.

Нощта дойде да я посрещне, една чиста тъмнина. Тя вдъхна жадно въздуха и тичешком се отдалечи от къщата. Това беше второто й подобно напускане. Бог й помогна, а също и здравият й разум винаги да бъде третият.

На ъгъла на Лодовико Стрийт тя се озърна назад. Къщата не беше рухнала под напора на изтърваните сили вътре. Сега тя стоеше спокойна като гроб. Не, дори още по-спокойна.

Когато се обърна, някой се блъсна в нея. Тя изскимтя от изненада, ала прегърбеният минувач вече бързаше някъде далеч в тревожния мрак, който предхожда утрото. Когато неговата фигура се зарея над земята на границата на материалното, тя хвърли поглед назад и главата му се освети от сияние, един конус от бял пламък. Това беше Инженера. Нямаше време да го види добре; той изчезна в миг, оставяйки светлина в очите й.

Едва сега тя разбра целта на сблъсъка. Кутията на Льомаршан пак се върна при нея, тя я стискаше в ръка.

Нейните страни бяха безупречно запечатани и излъскани до силен блясък. Макар че не я разгледа, тя беше сигурна, че не са й оставили ключ към решението на загадката. Следващият откривател щеше да обхожда нейните повърхнини без схема. А до това време тя ли беше избрана за неин пазител? Очевидно да.

Тя обърна кутията в ръката си. За един нищожен миг сякаш видя призраци върху лакираните страни. Лицето на Джулия, лицето на Франк. Тя обърна кутията още веднъж в желанието си да види дали и Рори е затворен там. Не, не беше. Навярно имаше други главоблъсканици, с решението на които можеше да стигне до неговата обител. Може би кръстословица, чието решение ще вдигне мандалото на райската градина, или пък картинка за нареждане, в попълването на която се криеше достъпът до Страната на чудесата.

Тя щеше да чака и да бди, както винаги бдеше и очакваше, с надеждата, че някой ден ще й падне една такава главоблъсканица. Но ако не успееше да я реши, нямаше да скърби дълбоко от страх, че изцеряването на разбитите сърца е загадка, която нито мъдростта, нито времето могат да решат.