Прикован към ада

1.

Тя се събуди в странен свят, поне такова беше първото й впечатление. Над нея, в идеална видимост, се простираха безкрайни снегове. Завивките й бяха от сняг, възглавницата беше от сняг. Белотата й причиняваше болка. Тя сякаш изпълваше гърлото и очите й.

Вдигна ръце към лицето си; те миришеха на непознат сапун — ароматът му беше остър. Тя започна да фокусира нещата: стените, бели чаршафи, лекарства до леглото. Болница.

Тя извика за помощ. Часове или минути след това, тя не знаеше точно след колко, то дойде в дрехите на сестра, която каза просто: „Вие се събудихте“ и отиде да доведе висшестоящите.

Когато те дойдоха, тя не им каза нищо. Между изчезването на сестрата и връщането й заедно с докторите реши, че не е готова да им разкаже такава откачена история. Утре може би щеше да намери думи и да ги убеди в това, което беше видяла. А днес? Ако откажеше да обясни станалото, те щяха да повдигнат вежди и да й кажат да не се прави на глупачка, ще се отнесат снизходително и ще се опитат да й втълпят, че това са халюцинации. Ако държи на своето, те ще започнат да я успокояват, което само ще влоши нещата. Тя имаше нужда от време за размисъл.

Всичко това й мина през ума преди да дойдат лекарите и когато те я попитаха какво е станало с нея, тя им излезе с готови лъжи. Цялата работа е в мъглата, каза им тя; даже не помни собственото си име. Това ще мине с времето, успокоиха я те и тя отвърна кротко, че така и предполага, всичко ще мине. Сега спете, рекоха й, тя пък им каза, че ще бъде щастлива да направи тъкмо това, и се прозя. Те се оттеглиха.

— Да… — каза един от тях, вече готов да тръгне. — Забравих.

Той извади кутията на Франк от джоба си.

— Когато ви намерихме — продължи той, — вие стискахте това нещо. Хвърлихме дяволски усилия да го измъкнем от ръката ви. Има ли някакъв смисъл за вас?

Тя каза, че няма.

— Полицията се заинтересува от тая кутия. По нея имаше кръв, разбирате ли? Може би ваша, може би не.

Той пристъпи към леглото.

— Искате ли я? — попита той. Сетне добави: — Тя е почистена.

— Да — отвърна тя. — Да, моля ви.

— Тя може да раздвижи паметта ви — каза той и сложи кутията на нощното шкафче до нея.

2.

— Какво да правим? — попита Джулия за стотен път. Мъжът в ъгъла не каза нищо, по лицето му не се появи никакъв знак за неговия провал. — Какво искаше да правиш с нея? — попита го тя. — Ти развали всичко.

— Развалил съм — каза чудовището. — Ти не знаеш смисъла на думата развалям.

Тя преглътна яда си. Неговите мрачни мисли я нервираха.

— Трябва да тръгваме, Франк — каза тя с малко по-мек тон.

Той хвърли поглед през стаята към нея; приличаше му на бял и горещ лед.

— Те ще дойдат да претърсят — продължи Джулия. — Тя ще им каже всичко.

— Може би…

— Не те ли интересува?

Превързаната буца сви рамене.

— Да — каза той. — Разбира се. Но ние не можем да тръгнем, скъпа. — Скъпа. Думата ги разсмя и двамата, тя беше един полъх на чувство в стаята, която познаваше само мъка. — Не мога да се изправя пред света в тоя вид. — Той посочи лицето си. — Кажи ми, мога ли? — попита той, като се взря в нея. — Погледни ме! — Тя го погледна. — Мога ли?

— Не.

— Не. — Той пак впери поглед в пода. — Трябва ми кожа, Джулия.

— Кожа?

— Тогава, може би… може би ще отидем заедно да потанцуваме. Нали искаш да потанцуваме?

Той говореше за танцуването и за смъртта с еднакво безгрижие, сякаш едното има толкова нищожно значение, както и другото. Това я успокояваше, успокояваше я да го слуша като говори така.

— Как? — каза тя най-сетне. Имаше предвид как да откраднат кожа, а също и как нашият разсъдък ще оцелее.

— Има си начини — рече одраното лице и й изпрати целувка.

3.

Не посегна ли тя към кутията заради белите стени? Та нима нямаше картини, нарушаващи монотонността на стаята и привличащи очите — вази със слънчогледи, изглед от пирамидите — нещо, на което да спре погледа си и да помисли? И все пак, белотата беше прекалена, пречеше й да се опре на разсъдъка си. Тя протегна ръка към тоалетната масичка до леглото и взе кутията.

Беше по-тежка, отколкото я помнеше. Седна в леглото и започна да я разглежда. Нищо особено на външен вид. Не се виждаше капак. Нямаше ключалка. Нямаше панти. Обърна я веднъж. Обърна я петдесетина пъти и не откри как да я отвори. Кутията не беше плътна, тя беше сигурна в това. Логиката й подсказваше, че има път за проникване в нея. Има, но къде?

Тя я чукаше, тръскаше, дърпаше и натискаше, и все без успех. Ала едва след като я повъртя в леглото и я погледна на силната светлина на лампата, тя откри модела, по който беше създадена кутията. Върху стените й имаше безкрайно малки пукнатини, в които една част от главоблъсканицата граничеше с друга. Те щяха да са невидими, ако следите от кръв, запазени в тях, не показваха комплексното съчетание между частите.

След системно опипване с пръсти тя започна да налучква пътя по страните на кутията, като проверяваше предположенията си с натискане и дърпане. Пукнатините й подсказваха общата схема на играчката; без тях щеше да се чуди над шестте стени вечно. Вариантите намаляха значително от нещата, които беше открила; и все пак имаше толкова много начини да се разглоби затворената кутия.

След време търпението й беше възнаградено. Чу се щракване и внезапно една от частите се издаде над лакираните си съседи. Вътре се разкри красива гледка. По полираните повърхнини, светещи с блясъка на най-прекрасна перла, сякаш се размърдаха цветни сенки.

Чу се и музика; простичкият звук се разнесе от механизъм, който тя все още не можеше да види. Очарована от това, тя задълба напред. Макар че една част вече беше извадена, нататък не потръгна лесно. Всеки елемент беше истинско предизвикателство за пръстите и ума й, а победите се награждаваха с нови нежни творения на фантазията, прибавени към звука.

Тя надхитри и четвъртия детайл чрез сложна поредица от завъртания в една или друга посока, когато чу камбаната. Тя спря работата си и вдигна глава.

Нещо не беше наред. Или уморените й очи си правеха шега с нея, или снежнобелите стени се размърдаха едва забележимо, нещо твърде невероятно. Тя сложи кутията и стана от леглото да отиде до прозореца. Камбаната продължаваше да разнася тържествен звън. Тя повдигна завесата на няколко сантиметра. Беше нощ, духаше вятър. Листа прехвърчаха през болничната градина; нощни пеперуди се събираха в светлината на лампата. Въпреки нейното чувство звънът на камбаната не идеше отвън. Той звучеше зад гърба й. Тя пусна завесата и се върна в стаята.

След няколко крачки крушката над леглото й избухна като ярък пламък. Тя инстинктивно посегна към частите на кутията: те и тези странни събития бяха свързани по някакъв начин. Когато ръката й напипа детайлите, светлината угасна.

Ала тя не остана в непрогледен мрак, нито беше сама. В края на леглото се появи слабо сияние, а сред него — същество. Състоянието на неговата плът — с разрези и куки — показваше колко е бедно въображението й. Пък и гласът му, когато говореше, не беше на измъчено създание.

— Това се нарича Съчетанието на Льомаршан — каза то, показвайки кутията. Тя погледна надолу; частите вече не бяха в ръката й, а плуваха на няколко сантиметри над дланта й. По някакъв чудодеен начин кутията се сглобяваше отново без видима помощ, детайлите се връщаха на своите места, цялата конструкция се възстановяваше. През това време тя успя да хвърли нови погледи в полираната вътрешност и като че всеки път виждаше лица на призраци, изкривени сякаш от мъка или пиянство, виещи срещу нея. Сетне всички детайли освен един бяха сглобени и посетителят отново привлече вниманието й.

— Кутията е средство да пресечеш границата на действителното — каза то. — Един вид зов, чрез който ние, ценобитите, можем да бъдем повикани.

— Кои? — попита тя.

— Вие го сторихте от незнание — каза посетителят. — Прав ли съм?

— Да.

— Ставало е и преди — чу се гласът му. — От това няма спасение. Няма възможност да се затвори Шизъм, докато правим всичко, което нашите…

— Това е грешка — каза тя.

— Не се опитвайте да се борите. Това е извън вашите възможности. Трябва да ме придружите.

Тя поклати глава. Беше изтормозена от кошмари, стигаше й до края на живота.

— Няма да дойда с вас — каза тя. — Проклет да сте, аз няма да…

Докато говореше, вратата се отвори. Влезе една непозната сестра, може би от нощната смяна.

— Викате ли ме? — попита тя.

Кърсти погледна към ценобита, после към сестрата. Те стояха на не повече от метър разстояние.

— Тя не ме вижда — каза й създанието. — Нито ме чува. Аз принадлежа на теб, Кърсти. А ти — на мен.

— Не — каза тя.

— Сигурна ли сте? — попита сестрата. — Струва ми се, че чух…

Кърсти тръсна глава. Това беше безумие, пълно безумие!

— Трябва да си легнете! — смъмри я сестрата. — Струва ми се, че чух…

Ценобитът се закикоти.

— Ще се върна след пет минути — продължи сестрата. — Моля ви, легнете да спите.

И си отиде.

— По-добре да вървим — рече то. Да ги оставим в тяхната бъркотия, а? Толкова подтискащо място!

— Не мога да сторя това — настояваше тя.

Въпреки думите й то тръгна към нея. Наниз от мънички звънчета, провиснали от изпосталялата му плът, дрънкаха при всяко негово движение. От вонята, която лъхаше от него, й се повдигаше.

— Почакай! — каза тя.

— Без сълзи, моля. Ще пропилееш едно хубаво страдание.

— Кутията… — произнесе тя в отчаянието си. — Не искате ли да научите откъде взех кутията?

— Не особено.

— От Франк Котън — каза тя. — Говори ли ви нещо това име? Франк Котън.

Ценобитът се усмихна.

— О, да. Ние познаваме Франк Котън.

— Той също разглоби кутията, така ли е?

— Той искаше удоволствия, докато не му ги дадохме. После взе да се гърчи.

— Ако ви заведа при него…

— Той жив ли е?

— Съвсем жив.

— И какво предлагаш? Да го вземем вместо теб?

— Да. Да. Защо не? Да.

Ценобитът се отдалечи от нея. В стаята се разнесе стон.

— Изкушаваш ме — каза създанието. И после: — Искаш да ме изиграеш, а? Лъжеш да печелиш време.

— Зная къде е той, за бога — каза тя. — От него ми е всичко това. — Тя му показа раздраните си ръце.

— Ако лъжеш — каза то, — ако се опитваш да се измъкнеш като червей от тая…

— Не лъжа.

— Доведи ми го жив, после…

Искаше й се да заплаче от облекчение.

— …го накарай да се изповяда. И може би тогава няма да разкъсаме душата ти на парчета.