Прикован към ада

1.

Сезоните копнеят един за друг както мъжете за жените, за да се освободят от излишъка.

Ако се забави със седмица повече от отреденото, пролетта започва да жадува лятото да спре дните на вечната надежда. Лятото, на свой ред, започва да се поти за нещо, което да охлади жегата му, а и най-меката есен в края на краищата ще се умори от своето благородство и ще затъгува за скорошни студени мъгли, които да убият плодородието й.

Даже зимата — най-суровият, най-неумолимият сезон — след изнизването на февруари мечтае за пламъка, който на мига ще я отнесе. С времето всяко нещо се уморява и започва да търси някаква противоположност, за да се отърве от себе си.

И тъй, август даде път на септември и това си имаше своите лоши страни.

2.

С малко труд къщата на Лодовико Стрийт придоби по-гостоприемен вид. Дойдоха да я посетят даже съседите. След като си съставиха мнение за двойката, те казаха свободно колко са щастливи да видят, че домът на номер петдесет и пет е населен отново. Само един от тях спомена нещо за Франк, спомняйки си мимоходом за странния тип, който миналото лято живя в къщата няколко седмици. Когато Рори разкри, че това е неговият брат, настъпи леко объркване, но то се разсея много скоро с помощта на Джулия, чието очарование не знаеше граници.

Рори рядко споменаваше за Франк през годините на брака си с Джулия, макар че разликата във възрастта между него и брат му беше само единадесет месеца и като деца те бяха неразделни. Джулия научи това случайно, от пиянски спомени, месец-два преди сватбата, когато Рори й разказа надълго и нашироко за Франк. Беше меланхолично излияние. Пътищата на братята се разделиха значително след юношеството и Рори съжаляваше за това. Съжаляваше още повече за мъката, която безпътния живот на Франк причини на техните родители. Когато Франк се появяваше от дъжд на вятър, в която и точка на земното кълбо да прахосваше времето си, той носеше само скръб. Неговите приказки за приключения сред престъпните слоеве, неговите дрънканици за дребни кражби — всичко ужасяваше родителите им. Но имаше и нещо по-лошо, поне така каза Рори. В най-шантавите си моменти Франк говореше за живот, прекаран в изстъпление, имаше стръв за битие, отхвърлящо всякакви морални норми.

Не беше ли тонът в разказа на Рори — смес от погнуса и завист — не беше ли той онова, което събуди любопитството на Джулия? Каквато и да беше причината, тя бе завладяна бързо от безпределно любопитство към този луд човек.

После, една-две седмици преди сватбата, черната овца се яви от плът и кръв. Напоследък нещата му вървяха добре. Носеше златни халки на пръстите си, а кожата му беше опъната и загоряла. Почти не се забелязваха външните признаци на чудовището, описано от Рори. Братът Франк беше гладък полиран камък. Тя отстъпи пред чара му само за няколко часа.

Настана странно време. С пълзенето на дните към датата на сватбата тя забеляза, че мисли все по-малко за бъдещия си мъж и все повече за неговия брат. Те не бяха съвсем различни; някои шеговити нотки в гласовете им и тяхното свободно поведение издаваха в тях братята. Ала към качествата на Рори Франк добавяше нещо, което брат му нямаше да притежава никога: едно очарователно безразсъдство.

Може би това, което последва, беше неизбежно; няма значение колко отчаяно се бореше тя със своите инстинкти, това само забавяше отприщването на чувствата, които изпитваха един към друг. Така тя се опитваше да се оправдае пред себе си по-късно. И когато всички самообвинения отлетяха, дойде мигът, за който тя още пазеше в паметта си безценен спомен: тяхната първа и последна среща.

Кърсти беше в дома й, точно така, във връзка със сватбата, когато дойде Франк. Дойде чрез телепатията, която идва със страстта и избледнява без нея, и Джулия знаеше, че днес е денят. Тя заряза Кърсти да съставя менюто или нещо такова и поведе Франк нагоре под предлог да му покаже булчинската си рокля. Точно така си спомняше тя — че той поиска да види роклята — и тя сложи воала, засмя се при мисълта да се облече в бяло, после той застина до рамото й; вдигна булото, а тя се смееше, смееше, сякаш за да изпита силата на неговия порив. Както и да е, веселбата й не го охлади, пък и той не си губеше времето с подробности като прелъстяването. Почти светкавично спокойната обстановка отстъпи място на нещо жестоко. Като изключим мълчаливото й съгласие, чифтосването им криеше във всяко отношение агресивността и мъката на изнасилването.

Разбира се, спомените украсяваха събитията и през четирите години (и още пет месеца) от този следобед, тя често си повтаряше тази сцена. Сега, когато си я спомнеше, обидите ставаха трофей на тяхната страст, а сълзите й — сигурно доказателство за чувствата й към него.

На другия ден той изчезна. Отлетя за Банкок или за Истър Айлънд, някъде, където не беше длъжен да отговаря. Това, че го оплака, не й помогна, нито пък остана незабелязана тъгата й. И макар че това не беше обсъждано открито, тя често се чудеше дали последвалото влошаване на отношенията им с Рори не започна тогава: с мисълта й за Франк, когато се любеше с брат му.

А сега? Сега, въпреки смяната на домашната обстановка и възможността да започнат освежени отново, по-всичко изглеждаше, че събитията плетат заговор да й напомнят за Франк.

Не само клюките на съседите й напомниха за него. Един ден, когато беше сама в къщата и разопаковаше разни лични неща, тя прехвърли няколко пакета със снимки на Рори. Много от тях бяха сравнително нови: снимки на двамата заедно в Атина и Малта. Ала сред прозрачните усмивки бяха погребани и някои снимки, които тя не си спомняше да е виждала преди (не ги ли криеше Рори от нея?); семейни портрети отпреди десетки години. Снимка на неговите родители в деня на тяхната сватба, черно-бял образ, превърнат от времето в серия сиви тонове. Снимки от кръщението, на които гордите кръстници друсат бебетата, повити в семейни дантели.

И после, снимки на братята заедно; като едва проходили деца с големи очи; като намръщени ученици, снимани в гимназиално облекло и на училищно шествие. След това, когато идва стеснението от пъпчивото юношество, броят на снимките намалява — докато жабите се появят като принцове от другата страна на пубертета.

Като видя Франк да позира пред обектива в блестящ вид, тя усети, че се изчервява. Той е бил лично момче, можело е да се предскаже, винаги облечен a la mode2. В сравнение с него Рори изглеждаше старомоден. Струваше й се, че бъдещият живот на братята е скициран в тези ранни портрети: Франк — усмихнатият прелъстителен хамелеон, Рори — солидният гражданин.

Тя опакова най-сетне снимките и докато стоеше откри, че с руменината бяха нахлули сълзи. Но не от съмнение, тя нямаше нужда от това. Ярост изгаряше очите й. Неусетно между две вдишвания тя изгуби представа за действителността.

Знаеше с непоклатима сигурност кога я споходи за първи път този спазъм — когато лежеше на легло от брачна дантела и Франк обсипваше шията й с целувки.

3.

През това време тя се качи веднъж в стаята със заковани щори.

Дотогава те вече бяха поукрасили горния етаж и предпочетоха да открият терена за публичен оглед. Затова стаята остана непокътната. Непосещавана, всъщност, с изключение на нейните няколко влизания тук.

Тя не знаеше нито защо се качва горе, нито пък как да прецени странната смесица от чувства, които я бяха връхлетели тук. Ала в мрачната обстановка имаше нещо, което я успокояваше; тя беше като утроба, утроба на мъртва жена. Понякога, когато Рори беше на работа, тя просто се качваше по стълбата и сядаше в тишината, без да мисли за нищо, или поне за нищо, което може да се опише с думи.

Тези кратки посещения я караха да се чувства странно виновна и тя се опитваше да избягва стаята, когато Рори се навърташе наблизо. Но това не винаги беше възможно. Понякога краката сами я водеха тук, без да им заповядва това.

Така стана и през оная събота, в деня на кръвта.

Тя гледаше как Рори чегърта с длето няколко пласта боя от пантите на кухненската врата, когато й се стори, че чува зова на стаята. Зарадвана от това, че е включена пълноценно в нейния хор, тя се качи горе.

Беше по-хладно от обикновено и тя се радваше на това. Сложи ръка на стената, после премести изстиналата си длан на челото.

— Безполезно — промърмори тя на себе си, като си представи човека, който работеше долу. Тя не го обичаше, а и неговото отношение не беше по-добро; под заслепеността от нейното лице той също не я обичаше. Той стържеше с длетото в свой собствен свят, тя страдаше тук, далеч от него.

Един порив на вятъра затвори задната врата долу. Тя чу как вратата хлопна.

Долу тоя звук привлече вниманието на Рори. Длетото изскочи от браздата и се заби в палеца на лявата му ръка. Още щом рукна кръв, той изкрещя. Длетото тупна на пода.

— Ад и проклятие!

Тя чу, ала не стори нищо. Изплува от унеса на меланхолията много късно за да разбере, че той се качваше горе. В трескаво търсене на ключа и на предлог за оправдаване на присъствието й в стаята тя скочи, ала той вече беше на вратата и прекоси прага, затичан към нея, притиснал несръчно лявата си длан с дясната. Кръвта се лееше разточително. Тя бликаше между пръстите и се стичаше по ръката му, капеше на пода и оставяше петно до петно върху голите дъски.

— Какво направи?

— На какво ти прилича това? — процеди той през стиснати зъби. — Порязах се.

Лицето и вратът му имаха цвета на маджун за прозорци. Тя вече го бе виждала такъв, веднъж припадна случайно при вида на собствената си кръв.

— Направи нещо! — рече той гнусливо.

— Дълбоко ли е?

— Не зная! — кресна й той. — Не искам да гледам.

Колко е жалък, помисли си тя, но не му беше времето да дава израз на презрението, което я изпълваше. Вместо това тя хвана с две ръце окървавената му китка и докато той гледаше встрани, тя се взря в раната на дланта. Беше дълбока и още кървеше обилно. Дълбока кръв, тъмна кръв!

— Мисля, че е най-добре да те закарам в болницата — каза му тя.

— Можеш ли да ме превържеш? — попита той с глас, в който вече нямаше ярост.

— Разбира се. Ще взема чисти превръзки. Хайде…

— Не — рече той, като клатеше пепелявото си лице. — Ако направя и крачка, може да припадна.

— Тогава стой тук. Сигурно ще се оправиш — успокои го тя.

След като не намери в банята превръзки, които да спрат кръвотечението, тя взе няколко чисти носни кърпи от чекмеджето му и се върна в стаята. Сега той се облягаше на стената и кожата му лъщеше от пот. Беше стъпил в кръвта, изтекла от него, тя усещаше нейния дъх във въздуха.

Джулия продължи да го успокоява, че няма да умре от петсантиметрова рана, уви една носна кърпа около ръката му, превърза я с друга, сетне го придружи, целия разтреперан като лист, надолу по стъпалата (едно по едно, като децата) и навън до колата.

В болницата чакаха към един час на опашка заедно с други ранени, преди най-сетне да го прегледат и зашият. Като обръщаше поглед назад, трудно й беше да разбере кое е най-смешното в този случай: неговата слабост или последвалата разточителна благодарност. Когато той прекали, тя му каза, че не иска от него благодарност и това беше самата истина.

Не искаше нищо, което той би могъл да й предложи, освен може би неговото отсъствие.

4.

— Почисти ли пода във влажната стая? — попита го тя на другия ден. Наричаха я влажната стая от онази първа неделя, макар да нямаше и помен от гниене от тавана до перваза на дюшемето.

Рори вдигна глава от списанието си. Под очите му се очертаваха сиви кръгове. Не бил спал добре, така й каза. Едно превързване на пръста — и веднага му се явиха смъртоносни кошмари.

— Какво каза? — попита я той.

— Пода… — повтори тя. — Имаше кръв на пода. Изчисти ли я?

Той тръсна глава.

— Не — рече просто и пак се задълбочи в списанието си.

— И аз не съм — каза тя.

Той я възнагради с опрощаваща усмивка.

— Ти си съвършена домакиня — рече той. — Не усещаш кога я вършиш тази работа.

С това разговорът им приключи. Той очевидно беше доволен, че тя губи бавно разсъдъка си.

От друга страна тя изпита странното чувство, че си го връща отново.