Преобразяване [Passage - bg]

7.

Даг стигна при каруцата на Танър пред склада в Посъм Ландинг чак късно следобед. Първо бе ходил до Пърл Бенд, където Мейп го бе насочил към другия бряг. Чака дълго Езерняшкия сал, поязди покрай брега и зави наляво от Ландинг. Притесни се, когато усетът му за същност не откри никаква следа от Фаун. А после видя Уит, който му махаше енергично.

— Даг! — извика той, когато патрулният дръпна юздите на Копърхед. — Вече се чудех как ще те открия. Уредихме превоза надолу по реката.

Танър се качи на капрата, стисна юздите и погледна развеселено Уит.

— Значи няма да нося известие?

— Не, той вече пристигна. Благодаря ти! А, чакай. — Пристъпи към каруцата, потупа Уефт, прегърна я през врата, след това заобиколи и направи същото и с Уорп. — Довиждане и на двамата. Да слушате Танър, чухте ли? — Ушите на конете потрепнаха. Уорп го побутна възмутен и Уит замига бързо-бързо.

— Чудесни млади животни — увери го Танър. — Да се пазиш. — Докосна шапката си и кимна на Даг. — Сбогом, Езерняко. — И за най-голямо учудване на патрулния подкара конете и замина без Уит. Даг се огледа и забеляза багажа на Фаун и Уит до стъпалата пред склада. На пейката отпред бяха насядали неколцина безделници, един дялкаше нещо, другите просто седяха, отпуснали ръце на коленете си, и оглеждаха намръщено Даг.

— Няма ли да се върнеш с него, за да му помагаш? — обърна се Даг към Уит и кимна към отдалечаващата се каруца.

— Току-що му помогнах да натовари цял тон стока от Трипойнт, която ще върне в Гласфордж. Мейп ще натовари в Бенд — памук и чай, ако имат и индиго, стига цената да е добра.

— Вече е купил. Одеве го видях.

— А, добре.

— Мейп каза, че тръгват утре сутринта, след като конете си починат — обясни Даг. — Ти кога ще ги настигнеш?

— Май няма да ги настигам.

— И какво смяташ да правиш? — Богове, говореше точно като Сорел. Уит обаче не забеляза.

— Трябва да дойдеш да видиш. О, да. Хайде, дай да качим багажа на Копърхед и ще ти покажа.

На Даг не му се искаше да съсипе ентусиазма на момчето, въпреки че собственото му настроение бе ужасно. Послушно слезе от коня, натовари багажа, уви юздите около куката и тръгна след Уит, който подтичваше напред като палаво кутре. Безделниците гледаха Даг все така подозрително. Бяха нащрек и за приятелско отношение и дума не можеше да става, но поне не бяха враждебно настроени, което можеше да се очаква, ако някоя от жертвите на Бар и Ремо бе издъхнала през нощта. „Благодаря ви, отсъстващи богове.“ Уит се обърна, за да махне на безделниците, и Даг прецени, че Танър ги е наел, за да помогнат при разтоварването. Е, така безделниците по пристанищата припечелваха по някоя пара.

— След като няма да се връщаш в Гласфордж с Танър, Мейп и Ход, какво смяташ да правиш? — полюбопитства Даг.

— Ще се пробвам да търгувам по реката. Похарчих почти всичките си пари от продажбата на конете за стъкла за прозорци и ще ги кача на „Завръщане“. Така се казва лодката на Бери. Капитан Бери — поправи се Уит и се ухили.

— Нали обеща на вашите да се върнеш право вкъщи?

— Не съм им обещавал. По-скоро така мислех да стане. Но сега реших друго. Както и да е, ако успея да продам стъклата, докато стигнем Силвър Шоулс, ще тръгна към къщи по крайречния път, така няма да се изгубя и за нула време ще съм си вкъщи.

Имаше нещо мътно в новия му план. След малко Даг щеше да разбере от Фаун какво става. Огледа се.

Тръгнаха покрай вързани за дърветата по брега лодки. Някакъв мъж, седнал на щайга, наблюдаваше намръщено Даг. Една жена грабна детенцето си и се скри в бараката на лодката. Няколко лодкари, настанили се на покрива на една лодка, се обърнаха към Даг като един.

— Какво зяпат? — полюбопитства Уит и изви глава към тях. — Защо са те зяпнали така, Даг? Два пъти минавах оттук, а не ми обърнаха никакво внимание.

— Продължавай, Уит — нареди уморено Даг. — Не им обръщай внимание, мътните ги взели!

— Добре де. Но защо?

— Защото съм Езерняк, предполага се, че съм сам, при това насред земите на фермерите. За тях съм ядач на трупове, осквернител на гробове, магьосник, знаеш какво говорят хората. Сега се чудят какво съм намислил. — „Питат се дали съм лесна плячка. Колебаят се дали да ме нападнат, или не.“ Предположи, че са решили, че се върти наоколо заради снощните събития и търси отмъщение.

— Ама ти нали нищо не си намислил? — Уит го погледна и присви очи. — Да не би да е заради куката?

Даг оголи зъби.

— Това ще да е. Я си спомни какво си помисли първия път, когато Фаун ме въведе в кухнята в Уест Блу.

Уит замига.

— Реших, че си доста странен тип, и се зачудих защо сестра ми е с теб. Да не говорим, че си ужасно висок.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не много. — Уит се поколеба. — Ама Рийд и Ръш се страхуват.

— И има защо.

Уит отново се обърна към групата лодкари на покрива на лодката. Май се бяха успокоили.

— Шантава работа, а?

— Така си е.

— Хм. — Уит свъси вежди. Дали се бе замислил? Даг се надяваше поне от време на време да мисли.

— Какво разправят в склада за снощния бой?

— А, да, извадили сме късмет!

— Какво? — ахна удивено Даг и дори забави крачка.

Уит махна с ръка.

— Двама от „Завръщане“ се забъркали в разправия с местни Езерняци и ги нападнали. След това се намесили разни жени от сала и още Езерняци и станала тя каквато станала. Така че сега капитан Бери има нужда от двама яки мъжаги, които да застанат на греблата. — Уит посочи Даг, бодна се в гърдите, ухили се и добави весело: — А Фаун ще готви.

— Чакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че си се спазарил с Фаун да работим като екипаж на лодка?

— Да! Страхотно е, нали? — отвърна Уит. Даг тъкмо се готвеше да му се скара, защото изобщо не беше страхотно, когато той добави: — Идеята беше на Фаун де.

Даг едва успя да си поеме дъх.

— Ти имаш ли представа как се управлява лодка?

— Не, но реших, че ти знаеш, а Бери каза, че Бо ще ме научи.

Даг не си представяше така сватбеното пътешествие, което бе обещал на Фаун. Не ставаше въпрос и за работата, която Уит очевидно подценяваше. Даг все още не се бе възстановил след случката с Ход, въпреки че физически тялото му не бе пострадало. Спомни си обаче колко добре му се бе отразила работата, докато събираха реколтата, и се поуспокои. Заговори по-спокойно.

— А някой сети ли се да уведоми капитана, че съм Езерняк?

— А… не помня да е ставало въпрос — призна с неудобство Уит.

Даг въздъхна.

— Той да не е нахлупил тенджера?

— Тя. Каква тенджера? Защо?

Даг разказа набързо за шегата на Бар и Ремо и Уит се заля от смях.

— Направо страхотно! Не, товарачите пред склада пропуснаха да ми разкажат тази подробност! Интересно дали и те не са били сред нахлупилите тенджери и тигани.

— Отстрани може и да ти се струва, че е страхотно, но не е — отвърна Даг. — Един от патрулните носел споделящия си нож, въпреки че не е трябвало, и го счупил по време на боя. Езерняците от Пърл Рифъл са много разстроени заради ножа.

Уит присви очи.

— Това лошо ли е?

Даг се опита да намери сравнение.

— Да предположим, че ти, Съни Соуман и приятелите му се напиете и се сбиете на площада в Уест Блу, в суматохата един от вас бутне леля Нати и я убие. Става за секунда. Нея вече я няма. Та това е същото.

— Ясно — отвърна малко уплашено Уит.

— Тази сутрин младите патрулни се чувстваха много зле. — Даг се намръщи. — А и приятелите на лодкарите едва ли са много благоразположени към Езерняците. — Той въздъхна. Както и да е, имаха нужда от лодка, с която да заминат от Пърл Рифъл, щом нивото на водата се покачеше. А това нямаше да е скоро.

А пред тях очевидно бе лодката, на която щяха да се качат.

Фаун — най-сетне! — бе застанала на кърмата и разговаряше с висока блондинка, облечена в удобна домашнотъкана риза и кожено сако, ръкавите й бяха навити високо на фините, но мускулести ръце. Имаше приятна широка усмивка, леко крива, и наблюдаваше Фаун със същото вълнение, с което и Уит. Фаун, изглежда, също се радваше на компанията й. Даг се опита да прогони чувството, че вече е остарял. В нещо като кошара в единия край на лодката бе коленичило момче и доеше коза. Имаше същата сламеноруса коса като високото момиче, подстригана на неравна черта около ушите, същите високи скули като нея и загоряла кожа. Бе прекалено голям, за да й е дете, следователно бе по-малкият й брат. Значително по-възрастен мъж се бе облегнал на кабината, оглеждаше се с присвити очи, но му личеше, че е благ човек.

Даг кимна към русата и попита:

— Това ли е твоята капитан Бери?

— Аха — отвърна гордо Уит.

Даг го погледна. „Такава значи била работата.“

— Би трябвало да я наричаме капитан Клиъркрийк, но тя разправя, че така викали на баща й, затова предпочита капитан Бери. На Фаун ще й е приятно, че на борда има още една жена. А и Бери също се зарадва. Двете много си допаднаха.

Даг долови откъм лодката някакво чувство на неизбежност. Протегна усета си за същност. Добре поне, че вътре не проникваше никаква вода. Усети, че лодката е здрава и сигурна, не просто купчина сглобени дъски.

— Добре е направена — призна той.

Фаун го видя и затича доволно по мостчето над тинята, за да го прегърне, сякаш не се бяха виждали дни, а не часове. Той пусна Копърхед да попасе и юздата се провлачи след коня. Прегърна Фаун и си позволи за секунда да я докосне със същността си. След посещението в лагера Пърл Рифъл имаше чувството, че вдъхва мощно лекарство, изпълнено със сладост. Пусна я отново тъкмо когато капитан Бери се отправи към брега; усмивката й угасваше с всяка крачка.

— Даг, намерих най-хубавата лодка! — започна Фаун и вдигна лице към него. „Като разцъфтял утринен цвят е.“ — Бери каза, че ще ни закара, но в замяна ще работим като екипаж, стига да нямаш нищо против…

— Вече му разказах за уговорката ти — прекъсна я Уит.

— Не бързай толкова — сряза го Фаун.

Русото момиче пристъпи към тях, скръсти ръце на гърдите си и се намръщи. Обърна се към Фаун.

— Това ли е твоят Даг?

Фаун се отдръпна от едноръката прегръдка на Даг, без да пуска ръката му, и отвърна гордо:

— Да.

— Но той е Езерняк!

„Днес вече поставиха този факт под въпрос.“ Даг кимна любезно на капитана.

— Госпожо.

Тя се намръщи още повече.

— Фаун, знам ги какви са Езерняците. Никой Езерняк няма да се ожени за фермерско момиче, както няма да помисли да се ожени за козата ми Дейзи. Не знам дали ти се опитваш да ме заблудиш, или той те е заблудил теб, но знам, че не искам този магьосник на лодката си!

Фаун и Уит един през друг се впуснаха в обичайните обяснения за брачните върви и Уест Блу. Тези приказки вече започваха да досаждат на Даг. Не бе заради капитан Бери, нито заради подозрителните погледи, които им хвърляха другите лодкари. Всичко бе заради сцената в щаба на патрулите в Пърл Рифъл. Неочаквано Даг се почувства като плувец, уловен във водовъртежа между два бряга. Стегна се. „Никой не е казал, че ще е лесно.“ Въпреки това се надяваше да успее да убеди Фаун да се откажат от пътуването с лодката и тя да остави новата си приятелка.

Бери докосна брачната връв на Фаун и намръщеното й лице се поотпусна, макар да личеше, че не е напълно убедена. След това очите й попаднаха на куката.

— Казаха, че разбираш от лодки — обърна се тя към Даг за пръв път, откакто се бе появил.

Той отново кимна любезно и отвърна:

— Никога не съм работил на сал или кораб. Карал съм тесни лодки, малки и големи, и по Грейс, и по Грей, въпреки че никога не съм минавал целия път.

— Никога не съм имала Езерняци за екипаж. Не съм виждала и някой да се наема на фермерска лодка. — Враждебността се оттичаше от гласа й с всяка дума.

— Тръгнах на това пътуване, за да направя неща, които не е правил никой досега. — Даг погледна тревожното лице на Фаун и обясни: — Видял съм и приливи, и отливи, отдалече забелязвам плаващите дънери. Освен това мога да те насоча между наносите, без да закачиш дъното, независимо дали е ден, или нощ.

— А, усетът за същност! — възкликна Фаун. — Разбира се, че може!

— Хм — каза Бери. — Вярно, че никога не съм виждала ваша лодка да заседне. Вие Езерняците използвате магия, когато плавате.

— В известен смисъл. — Ако Бери отстъпеше и ги допуснеше на борда, той щеше да разполага с много дни, за да й обясни тънкостите на същността. Кимна към Копърхед, който кротко пасеше. — А за коня ми ще се намери ли място?

— Съпругата ти… — Бери се поколеба, след като изрече думата, после продължи: — Фаун спомена коня. Той ще има ли нещо против да дели кошарата с Дейзи?

— Ще го убедя.

— Ами тогава… — По очите на Бери личеше, че не е съвсем спокойна. Даг реши, че ще заблестят, когато се усмихне. — Добре, качвай се.

Уит се провикна доволно, а Фаун се ухили. Даг се поддаде на ентусиазма им и също се усмихна, макар и малко насила. Дори устните на Бери трепнаха, докато се връщаше по тясната дъска на лодката.

Мъжът с подпухналите очи не бе помръднал, докато слушаше разговора, отпуснал глава на гърдите си. Момчето бе спряло да дои козата и слушаше внимателно.

— И така, Бо — обърна се Бери към стария и кимна към тримата на брега. — Май се сдобихме с гребец Езерняк.

Едната му рошава вежда се изви, той се изплю във водата и каза само:

— Ще видим.

Последва я в каютата.

— А как ще качим Копър на лодката? — попита Фаун, сякаш едва сега се бе сетила. — Той е много по-едър от козата Дейзи.

— Ще сложим още дъски — обясни спокойно Даг.

— А, да.

— Фаун, пренесох стъклата! — започна развълнувано Уит, без да откъсва поглед от Бери, и Даг си помисли: „Прибери си езика момче, че както си го провесил, ще вземеш да го настъпиш.“

Фаун намръщи чело и Даг реши, че и на нея й се въртят същите мисли. Тя стисна Уит за китката и сниши глас.

— Ела с мен, все едно се занимаваме с Копър.

Даг тръгна след тях.

Фаун се престори, че се занимава с дисагите, и продължи все така тихо:

— Уит, ти лапна по нея веднага и не ми даде възможност да те предупредя. Бери не е тръгнала със „Завръщане“ само за да търгува. Миналата есен баща й отпътувал и така и не се върнал. Няма никакво известие от него. Сега тя тръгва да го търси.

— Ние ще й помогнем… — започна Уит.

Фаун побърза да го прекъсне.

— Тръгнали са баща й, по-големият й брат и годеникът й. И още ги няма.

Уит я погледна унило, после въздъхна:

— Значи е сгодена.

— Да, може дори да е в траур. И тя не знае. Така че се постарай да си малко по-… по-… И аз не знам какво. Постарай се да не се държиш като пълен глупак.

Уит премигна.

— Ами, добре. Ами то… — Преглътна. — Все едно, лодката ни трябва. А тази лодка има нужда от екипаж, нали така?

— Точно така — потвърди Фаун. Наблюдаваше го внимателно.

— Момиче като нея, изпаднало в такова положение, има нужда от много помощ. Трябва някой да я отмени. А ние сме трима. Е, двама и половина. — И се ухили смутено.

— Ако изтърсиш още някоя от тъпите си шеги — предупреди го спокойно Фаун, — кълна се, че ще ти откъсна ухото.

— Добре де, няма повече.

Даг започна да сваля багажа. „Трябва ни дъжд. При това в най-скоро време.“

Настаниха се по-бързо, отколкото Фаун предполагаше, че е възможно. Вуйчото на Бери, Бо, прие присъствието на Даг без коментар, въпреки че малкият й брат, Хоторн, почти на дванайсет, го зяпаше ококорен и гледаше да се шмугне някъде, когато Даг приближеше. Фаун и Бери обединиха сили, когато дойде време да се приготви вечерята. Бери показа на Фаун къде държи посудата, а след като се нахраниха, Бо и Хоторн започнаха да се усмихват на Фаун.

Фаун си каза, че трябва да продължи по същия начин, по който е започнала, и прехвърли миенето на съдовете на Уит и Хоторн.

Вечерта застудя, над реката се вдигна мъгла и всички се скупчиха около още топлото огнище, край запаления фенер, всеки стиснал в ръка чаша ябълково вино.

Уит стана, за да надникне през задния люк, след това се върна на мястото си и се отпусна на ниското столче с въздишка.

— Скоро ли ще завали?

Фаун не очакваше някой да отговори на въпроса му.

Бо протегна охлузения си ботуш към огъня и го раздвижи.

— Палецът на времето казва, че тази вечер няма да има дъжд.

Уит го погледна скептично.

— Палецът ти ти казва какво ще е времето, така ли?

— Да, откакто едно време го потроших.

Бери се ухили над чашата.

— Да не си посмял да разпитваш вуйчо Бо за пръста му. Да знаеш, че познава.

— По това време на годината времето в долината Грейс се мени ненадейно — обясни добродушно Бо на Уит. — Дъжд, сняг, вятър, мъгла. Веднъж, докато работех към Силвър Шоулс, падна толкова гъста мъгла, че нищо не се виждаше. Беше толкова гъста, че задържа лодката и капитанът рече да хвърлим котва за през нощта. На следващата сутрин се събуждаме, около нас нещо мучи и откриваме, че докато е била мъглата, сме навлезли на половин миля навътре в сушата и сме заседнали на пасището на някаква ферма.

Уит се изправи, изсумтя и през носа му изскочи вино. Той се избърса с ръкав.

— Не може да бъде!

Хоторн попита скептично:

— Добре де, а как успяхте да върнете лодката в реката?

— На релси — отвърна най-спокойно Бо.

Хоторн изви устни, без да крие съмнението си в този отговор.

Бо вдигна глава, уж обиден, и рошавите му вежди заподскачаха.

— Говоря ви самата истина! Мога да ви разкажа и как ни порази торнадо.

— Торнадо ли? — уплаши се Фаун. — По реката има торнадо?

— Понякога — отвърна Бери.

— А ти попадала ли си в торнадо? — попита Уит.

Бери поклати глава и в този момент дълбокият глас на Даг прозвуча за пръв път тази вечер.

— Аз веднъж попаднах в торнадо, бях по горното течение на Сивата река — Грей, както я наричате тук.

Всички се врътнаха към него с такова учудване, сякаш един от столовете бе проговорил. Седнал настрани от светлия кръг, Даг вдигна чашата си и отпи. Единствено Фаун забеляза усилието, което положи, и разбра, че не му е никак лесно.

— Бяхме шестима, прекарвахме лодка, натоварена с кожи, към Лутлия, за да ги продадем. Бурята започна изневиделица, небето стана зеленикавочерно. Загребахме с всички сили към западния бряг и завързахме всичко за дърветата, но решихме, че сме сглупили, когато бурята започна да изтръгва дърветата с корените, сякаш бяха най-обикновени плевели. Необикновена гледка. А после вятърът подхвана един кон, бял беше, вдигна го от пасището някъде на запад, понесе го над нас… краката му се мятаха така, сякаш препускаше в галоп. Препускаше в небето.

Всички мълчаха, сивите вежди на Бо се вдигнаха високо. Накрая Хоторн попита:

— И какво стана с коня? Видяхте ли го как се спуска на земята?

— Бяхме прекалено заети да си намерим за какво да се хванем, да не говорим, че бяхме ужасени — призна Даг. — Сигурно нещастното животно е загинало.

Хоторн смръщи нещастно лице. Даг погледна Фаун и побърза да обясни:

— Може пък вятърът да го е спуснал в някое езеро. След това е изплувал, тръснал е замаяната си глава и е тръгнал да пасе.

Хоторн въздъхна доволно. Също и Уит, забеляза Фаун и прехапа устна.

— Измисляш си, нали? — попита недоверчиво Уит.

Даг се ококори невинно.

— Трябваше ли да ви разказвам измислици?

— Да, във фермата правим такива състезания — обясни искрено младежът. — След като някой разкаже измислената си история, следващият трябва да разкаже нещо още по-интересно.

— А, ясно, извинявай — отвърна Даг и наведе глава. — Значи нямаме право да разказваме истински случки. Е, тогава губя.

— Ама аз… — Уит замълча и огледа объркано останалите. — То…

Бери прехапа устни. Бо седеше с безизразно лице, но вдигна чашата си към Даг и кимна дружелюбно.

След като сравни с поглед високия Даг и дължината на койките, Бери предложи на младоженците да си постелят в предната част, където бе струпан товарът. Беше влажно и миришеше на кожите, до които проснаха одеялата си. Бери извади отнякъде някакъв груб плат и двете с Фаун го закачиха за гредите на тавана, за да отделят съпрузите от останалите. Даг реши, че по този начин Бери разкрива неизказаното си съгласие с брака на новата си приятелка. После, макар и умислена, тя пожела на двойката лека нощ.

Очевидно Фаун напразно се бе притеснявала, че няма да може да се люби с Даг по време на пътуването. Купчината кожи не издаваше никакъв шум, когато телата им се движеха. Даг трябваше единствено за заглуши кикота й с целувки, много приятно задължение, докато двамата се откриваха един друг в тъмнината. Тя си припомни, че усетът му за същност действа с еднаква сила както през деня, така и през нощта. Липсваше й, че не може да го вижда, но ако запалеха свещ, рискуваха да подпалят нещо.

След това се отпусна на ръката му в любимата си поза, притиснала ухо към сърцето му, и прошепна:

— Разказът за летящия кон истина ли беше?

— Аха. — И след малко добави: — Следващия път ще променя някои неща. Май наистина трябва да вмъкна езерото, в което пада. — В гърдите му заклокочи смях.

— Всичко зависи от публиката. Ако повечето са момчета, ще предпочетат да чуят как се е стоварил на земята.

— Най-вероятно е станало точно така — отвърна той, без да крие съжалението си.

— Хоторн ми допада — заяви Фаун. — Малко е кротък за момче. Но нито се притеснява, нито се срамува от това. — Това говореше добре за Бери, тъй като тя го бе отгледала. — Винаги се разбира как са се отнасяли към децата и животните. Помисли за горкия Ход.

— Предпочитам да не мисля за него — въздъхна Даг.

Сгушиха се един до друг. Неритмичното похъркване, което долиташе от койките, не им попречи да заспят.

Даг се събуди в много по-добро настроение. Сутринта се остави в ръцете на Хоторн и заедно с Дейзи и Копърхед отидоха на една тучна ливада над Посъм Рън, където лодкарите водеха животните си. Бяха почти съвсем сами и Даг прекара два спокойни часа, изтегнат под едно дърво, докато Копърхед пасеше. Така успя да избегне Уит и плановете му да прекара стоката си сандък по сандък от склада на „Завръщане“. След като не успя да хване Даг, Уит се опита да убеди Фаун, но тя се измъкна: каза, че трябвало да купи някои продукти, тъй като била свикнала да готви по-различно от капитан Бери.

След като обядваха и за пореден път се убедиха в готварските способности на Фаун, Даг се премести на задната палуба. Настани се на една щайга и се облегна на стената, така че от съседните лодки да не го виждат. Докато се качваше и слизаше, забеляза, че го наблюдават с огромно любопитство, но поне бе спокоен, че капитанът на „Завръщане“ го приема, макар с известно недоверие. Очевидно останалите лодкари уважаваха Бери. Огледа въдиците, които бе подредила, и се запита дали да не пробва да хване някоя и друга риба по своите изпитани начини, така че да има за всички за вечеря и да докаже ползата от бивш патрулен на борда. За да се почисти рибата бяха необходими две ръце, така че с това щеше да се заеме Уит. Даг се ухили.

Де да можеше ясният есенен ден да се заоблачи и най-сетне да завали.

Откъм кърмата долетяха гласове, което означаваше, че Уит е дошъл с взетата назаем количка и още стока. Бързите му енергични стъпки проехтяха в каютата, той надникна отвътре и заговори с неудобство:

— Даг, ела.

„Сега пък какво?“ Даг се надигна с нежелание.

— Къде? Защо?

— Ела отпред. Малко ми е… не мога да ти обясня.

И отново се шмугна вътре. Даг се протегна, мина по покрива, за да не се налага да се навежда и да се пази от ниските греди по тавана. На ръба на покрива се бе настанила капитан Бери, краката й висяха и тя наблюдаваше любопитно сцената, която се разиграваше долу.

Стиснал патерицата на Даг, Ход се бе настанил върху една бъчва до кошарата на козата, дългото му лице бе уплашено и пребледняло. Фаун се суетеше около него. Уит се показа от предния люк и обясни:

— Заварих го в склада. Каза, че търсел теб.

Даг погледна изумено Ход и слезе от покрива. Не му бе никак приятно, че се е насъбрала публика. Двама лодкари на съседното корабче ги зяпаха с неприкрит интерес.

— Езерняко! — провикна се Ход и му отправи несигурна усмивка.

— Здравей, Ход — отвърна Даг. — Какво те води насам? — Танър и Мейп вероятно бяха решили да тръгнат към Гласфордж на зазоряване. — Случило ли се е нещо?

Ход преглътна и отвърна остро:

— Връщам ти патерицата. — И я вдигна за доказателство.

— Ами… — Даг се почеса по главата. Беше наистина объркан. — Много си любезен, Ход, но не беше нужно. Ще си отрежа някой клон в гората и ще си направя нова. Не трябваше да натоварваш болния си крак единствено за да ми я върнеш!

Ход наведе глава.

— Както кажеш. Ама коляното още ме боли.

— Нищо чудно. Колко има от Бенд, може би цяла миля. — Даг прехапа устна. Не можеше да каже на Ход: „Как можа да постъпиш толкова глупаво“, за да не го обиди.

— Иска ми се… питах се… Дали не можеш пак да ми направиш онова… Как го нарече. А бе, Езерняшката магия.

— Подсилване ли? — досети се Даг.

Ход закима по-уверено.

— Същото. Тази работа, дето помага да не ме боли.

— Нямаше да те боли, ако ме беше послушал и беше оставил крака си да почива — сряза го Даг.

— Моля те… — започна Ход и се заклати. Протегна ръка към Даг, после я отпусна върху коляното си. Лицето му се сгърчи, очите му бяха пълни със сълзи. — Моля те. Никой не ми е помагал досега. Много те моля.

Фаун го погали безпомощно по рамото и погледна ужасено Даг. Даг въздъхна, коленичи пред безпомощното момче и постави дясната си ръка върху коляното му.

— Да видим какво става.

Внимателно протегна усета си за същност. Бе успял, плътта зарастваше добре, но ставата се бе възпалила отново след натоварването. Той се намръщи.

— Виж, Ход — обади се Фаун, без да откъсва разтревожените си очи от Даг, — Даг не може да прилага тази лечителска техника непрекъснато, защото се изморява много. Трябва му време, за да се възстанови.

Ход преглътна.

— Тогава ще чакам. — Вдигна предано очи към Даг, както бе седнал върху бъчвата, сякаш се канеше цял ден да седи тук, а може би и цяла седмица.

Даг клекна и погледна момчето в очите.

— Не можеш да чакаш толкова дълго. Танър и Мейп нали щяха да тръгнат рано? — Ако необмислената постъпка на Ход ги бе забавила, щяха много да се ядосат.

— Те тръгнаха.

— Какво? — стресна се Уит. — Нали не са те зарязали?

— Не, платиха ми.

— Просто не е честно. Не могат да те уволнят просто защото няма да можеш да работиш седмица или две! — намръщи се Уит, възмутен от тази несправедливост.

— Ама те не са. Аз ги помолих да ме освободят.

— Защо?

— Исках да остана. Тук. Не точно де. — Той махна с ръка към Пърл Рифъл. — С него. — Посочи Даг. — Той може да ме вземе да му работя.

— И какво ще работиш? — попита изумено Фаун.

— Не знам. — Ход сви рамене. — Разни работи. Каквото и да е. — Вдигна уплашено поглед към Даг. — Първо ще поседя, докато ми мине. — Поколеба се. — Не искам пари.

— Разбираш ли от лодки? — попита замислено Фаун и вдигна поглед към Бери, която не бе помръднала от покрива и наблюдаваше какво става.

Ход поклати глава.

Уит изви устни, пристъпи към провисналите крака на Бери и зашепна:

— За съжаление, Ход не е много умен.

— Последните ми двама гребци също не бяха. Три дни не можах да им сваля тенджерите от главите.

Уит се ухили и продължи:

— Затова пък е готов да върши всякаква работа. Каквото му дадеш, това ще работи, след като му се оправи коляното, дето го ритна противният кон на Даг. Така стана белята. Даг обаче го излекува.

— На „Завръщане“ има нужда от работна ръка.

— Освен това е сирак.

Бери изви вежди.

— Виж ти. Странна работа. И аз.

Отново погледна Ход.

Даг се запита дали има смисъл да качи Ход на гърба на Копърхед и да препусне след Мейп и Танър, за да го приберат в Гласфордж. Ход сигурно щеше да откаже да се върне и Даг започваше да се досеща каква е причината за тази неприятност. Не се дължеше единствено на тежкия му живот досега.

Имаше ли начин да провери съмненията си? Ход отново бе хванал коляното си с две ръце и го натискаше. Бе очевидно, че наистина го боли.

Даг преглътна и прочисти гърлото си.

— Добре, Ход. Ще те подсиля още малко. След това обаче трябва да слушаш, за да може коляното ти да се излекува. Разбрахме ли се?

Лицето на Ход светна и той закима енергично. Устните му се разтвориха, докато наблюдаваше как Даг се навежда и отново поставя ръка над болното място.

Подсилването започна с лекота. Даг го усети като топла вълна, която премина от дланта му към пулсиращата става. За момент напрежението сякаш се оттече от тялото на Ход. Той изохка от облекчение.

— Толкова е хубаво — прошепна. — Много хубаво.

Фаун го потупа по рамото, за да му вдъхне кураж.

— Ето, виждаш ли, ще се оправиш.

Бери ги гледаше, затиснала уста с длан.

— Много интересно, Езерняко. Да не би да умееш да наместваш кости?

— Понякога — призна Даг и се изправи. Сърцето му биеше до пръсване, но не от усилие. — Само при спешни случаи. Не съм се обучавал за лечител.

Фаун започна да обяснява на Бери с неприкрита гордост как Даг събрал счупената стъклена купа, като използвал същността си, но млъкна, когато Даг я стисна за ръката и я повлече към каютата. Не спря, докато не се отдалечиха от другите достатъчно, за да не ги чуват.

— Какво има? — попита тя стреснато. — Ход добре ли е?

— А, всичко е наред с коляното му. С корема също.

— Много се радвам. Знаеш ли, мисля си, че пътуването надолу по реката ще му се отрази добре, след като вече не е болен. Ние ще го наглеждаме и с нас ще му е по-добре, отколкото със стъкларите.

— Не, Фаун, не е това. Има друго.

Тя го погледна по-внимателно.

— Ход — Даг въздъхна — е омаян до ушите, а аз нямам никаква представа как да сложа край на тази работа.