Преобразяване [Passage - bg]

23.

Фаун стискаше зъби, за да не издаде колко й се гади, докато Даг се изправяше над мъртвото тяло на Крейн. Беше се сетила да му донесе патерицата, за да може да се подпре. Той я стисна, опря се на рамото й и двамата бавно тръгнаха по брега. Фаун кимна на Бери и младата жена ги последва, Уит закрачи след нея. Бар и Ремо останаха да се погрижат за трупа. Намръщените лодкари се пръснаха сред дърветата, за да се погрижат за своята част от изпълнението на присъдите.

Даг не тръгва към „Завръщане“, а надолу по течението. Стигна един поток и сви по скалистия му бряг към тясната ливада, на която бандитите пускаха конете си. Тревата покрай потока бе все още зелена, докато по-настрани се бе превърнала от есенно кафява в унило сиво-кафеникаво, като престояло сено. Десетина коня наостриха уши, когато новодошлите се приближиха, само един изпръхтя любопитно, когато минаха покрай него. Даг спря, за да го погали, и животното наведе глава и отпусна уши.

— Обичам конете — каза Даг. — Толкова са големи, умни и със съвсем семпла същност. А най-хубавото е — въздъхна той, — че не са хора. Ето там, Искрице. — Той кимна към една самотна топола в края на ливадата, голите й клони бяха протегнати към небето. Седна на земята, облегна се на ствола и затвори очи. Фаун се отпусна до него. Стори й се необичайно, че остави дланта си да лежи в скута й, и тя я погали нежно, при което устните му потрепнаха също като на кон. Пръхтящият кон ги последва бавно, тъй като бе спънат, но когато стигна при тях, подаде муцуна за нова ласка.

Фаун подозираше, че животните — спокойни, топли и със съвсем близки същности — помагат на Даг да заличи спомена и мислите за онова, което се случваше сред дърветата и в пещерата. Ако му бе останал някакъв обхват на усета за същност, сигурно щеше да се заслони и да остане съвсем сам сред тишината. Е, в момента бяха обградени от тишина, но пък самотата не бе толкова добра.

Уит остана при конете, за да ги огледа. Бери също спря, за да погали един от кротките, но изви глава, щом чу приглушен писък. Може и да бяха далече от пещерата, но се чуваше какво става. Тя отстъпи от коня и застана неподвижно, загледана към склона и гората, сериозна, висока, съвсем сама. При следващия вик потръпна. Приличаше на трепетлика, самотна и обречена.

Уит я наблюдаваше уплашено, след това се обърна към Фаун и разпери ръце в неизречен въпрос. Фаун му кимна окуражаващо. Той преглътна, пристъпи към Бери и без да каже и дума, я прегърна. Не се опитваше да я ухажва, просто искаше да я утеши в трудния момент. „Ще се сгуши в топлината му, докато болката премине.“ Бери отпусна глава на рамото му, стиснала здраво очи. Русата й глава стърчеше малко над неговата тъмна — Уит си бе типичен представител на семейство Блуфийлд, — но сега, след като бе свела брадичка, изглеждаха еднакво високи.

Уит я държа в прегръдката си дълго, докато тя не престана да трепери, след това я отведе да седне на един пън до каменистия поток. Прегърна я и двамата загледаха как конете пасат.

— Патрулните винаги ли спъват конете си? — обърна се Фаун към Даг. В момента не можеше да говори за нищо друго. — Все се чудя как тези неща успяват да им попречат да избягат.

Той започна да обяснява, за да избегне всякакви други неприятни теми.

— Понякога. Понеже ако конят на патрулния излезе от обхвата на усета му за същност, ще му се наложи да го гони като някой… фермер. Букаите всъщност не забавят много коня, просто той се паникьосва. Предполагам, че са свикнали да се хранят тук и не се отдалечават много.

— Като че ли са се грижили добре за тях. Колко ли са откраднати от лодки и колко ли са били на бандитите? Сигурно Уейн и другите лодкари ще си ги разделят.

— Да, вече сигурно са стигнали до делбата — отвърна Даг, пъхна ножа и калъфката му под ризата си, за да не се виждат, и отново отпусна глава назад.

След малко дойдоха Ремо и Бар, и двамата много сериозни.

Даг отвори очи.

— Приключиха ли с бесенето?

— Още не — отвърна Ремо. — Ние обаче приключихме с Крейн. Радвам се, че не се наложи да го режем.

Бар се намръщи.

— Че кой би искал нож от костите на Крейн?

— Лодкарите изкопаха трап — продължи Ремо. — Него го хвърлиха пръв.

— Не е много дълбок — каза Бар, — но сигурно отгоре ще натрупат речни камъни. Някои от лодкарите искаха да накарат бандитите сами да го изкопаят, но накрая решиха, че ще е по-трудно да ги опазят, отколкото да се заемат сами.

— Един от гребците имал роднини в отвлечена от бандитите лодка — продължи Ремо, — изчезнала преди месец, месец и нещо. Едва сега разбра какво им се е случило. Уейн му позволи лично да пререже гърлото на Големия Дръм. И на Малкия, въпреки че той вече беше мъртъв. Ще ги вържат на колове пред пещерата, за да служат като предупреждение.

— Веднага след това си тръгнахме — уточни Бар.

Здрави млади мъже или не, на Фаун й се струваха потресени, и то не само заради незаслонените същности по време на екзекуциите. Бар отиде да погали една петниста кобила.

— Ей! — провикна се през рамо. — Тази е жребна. Който я вземе, ще има два коня.

Ремо отиде при него, за да провери, и Фаун тръгна след тях. Спомни си за Грейс в Уест Блу и я обзе неочаквана тъга. Как бе възможно да ти домъчнее за дома заради една кобила? Но наистина усети осезаемо липсата на кобилата и се запита какво ли прави и дали коремът й вече е закръглен. Протегна ръце и ги прокара по корема на петнистата кобила. Откога ли бе жребна? Омба щеше да го определи съвсем точно с усета си за същност. Може би Бар притежаваше същия талант.

Ремо сложи ръка върху холката на кобилата, погледна Бар, който бе започнал да вади бодили от гривата й, и каза тихо:

— Нали Уейн каза, че ни се полага дял? Можем да вземем два коня. Ще се върнем в Пърл Рифъл, преди да падне снегът.

Бар го погледна учудено.

— Я! Ти кога си промени мнението?

— Крейн… Беше ужасно. Мисля си, че не е много разумно един Езерняк да е в изгнание, далече от близките си, та дори те да го тормозят и да го гледат накриво. Май няма да е зле да се приберем и да си изтърпим наказанието.

Фаун продължаваше да гали топлия корем на кобилата.

— Според мен не е добре човек да е изгнаник независимо дали е Езерняк, или фермер. Вижте бандитите.

— Като нищо можеш да свършиш в някой трап, който сам са те накарали да изкопаеш — съгласи се Бар, стисна поредния бодил и внимателно го дръпна. — Мислех, че искаш да видиш морето… или пък да се удавиш в него.

— Вече не искам нито едното, нито другото — каза Ремо. — Светът е по-грозен, отколкото си представях. Стига ми толкова. Да се прибираме.

„Този безнадежден свят“, бе казал Крейн. А Крейн добре се бе постарал да го направи по-лош.

— Не всичко е толкова лошо — тихо каза Бар и погледна настрани, към Даг, който продължаваше да си почива с отметната назад глава. Личеше му, че е напълно изтощен. — Работата е там, че… аз също си промених мнението. Дори да не бях, не е много разумно да го оставим — кимна към Даг — да пътува сам. Всъщност ще е дори по-глупаво от най-голямата глупост, която съм правил. — Погледна приятеля си. — А ти поне знаеш, че съм цар на глупостите.

— Даг си има партньор — изтъкна Фаун, вдигна лявата си ръка и показа брачната връв на китката си, като по този начин привлече и погледите, и същностите им. — Двамата сме свързани също като патрулни от Лутлия. Нямам намерение да го оставя да се лута сам в мрак и студ.

Ремо задъвка устна. Бар извади нов бодил от гривата на кобилата. И двамата мълчаха.

„Аз отнех всичко на Даг, въпреки че размяната беше съвсем честна, защото и при мен стана така. Истината е обаче, че той има нужда от нещо повече, не само от мен.“

— Въпреки това мисля, че ще му се отрази чудесно, ако сте до него. Вие ще сте неговата котва, докато се опитва да постигне нещо толкова ново, че никой досега не го е пробвал. Той вече не е патрулен, същността му не е на патрулен. Опитва се да се преобрази.

Ремо кимна.

— Да, в лечител.

— Или в създател на ножове — отвърна Бар с известно съмнение. — В такъв случай наш дълг е да го пазим. Независимо дали сме в лагер, или не.

Фаун поклати глава, макар да бе съгласна с казаното.

— Първото, което трябва да направи един нов създател, е да създаде себе си. На всеки младеж му е трудно да го постигне, дори като чирак, а пък Даг се опитва съвсем сам и няма кой да го насочи в правия път. Виждала съм го как оправя счупена стъклена купа и помага на болни хора, също и изгубен споделящ нож, знам какво направи в Рейнтрий и дори не мога да го опиша, но истината е, че той иска да помогне на целия свят.

Ремо я гледаше ужасен.

— Никой не може да направи това!

— Сам човек не. Предполагам, Даг би казал, че светът е голям, а ние сме малки и накрая ще се пречупим. Дори когато всички стари аргументи за фермерите и Езерняците бъдат обсъдени поне петдесет пъти и на всички им омръзне да ги повтарят, проблемът Грийнспринг ще продължи да съществува. — Фаун преглътна. — Може и да не успеем да спечелим при това хвърляне на заровете, но пък е чудесно да имаш някого до себе си, когато губиш. Това е първото.

Устните на Ремо трепнаха, но той не каза нищо. Мигаше често-често.

Фаун си пое дълбоко дъх и продължи:

— Нямаше да разгадае тайната на омайването, ако беше сам. Това е второто. Освен това не знам колко още лодки и хора щяха да погубят бандитите, ако не ги бяхме спрели. Това е третото. Три причини дават достатъчно добро основание, поне така казва Даг.

Отмести поглед. „Как ми се иска на Бери да не й беше толкова трудно.“ Бери все още седеше на пъна до Уит, но най-сетне бе започнала да говори. Уит слушаше внимателно. Беше я прегърнал през кръста, а тя не се дърпаше. Силата на Бери продължаваше да учудва Фаун, но пък Бери не можеше завинаги да остане сама — за една жена това бе изключително трудно.

— Не знам — призна Ремо. — Вече нищичко не знам.

— А пък аз никога не съм знаел — отвърна Бар. — Това обаче никога не ме е спирало! — Ухили се и заговори със стария си меден глас: — Хайде, Ремо, само така ще ме опазиш да не цопна в морето. Или, ако предпочиташ, ще имаш шанс да ме бутнеш вътре.

Ремо се почеса по главата.

— Много труден избор.

— Виж сега…

Фаун ги остави да се разправят и се върна доволна при Даг.

След известно време виковете откъм хълма спряха и всички поеха към „Завръщане“ по най-дългия възможен път, като избягваха да поглеждат към гората и двата стълба пред пещерата. Фаун си мислеше, че ако погледне натам, ще съжалява. Нямаше намерение и да влезе в гората, докато не сваляха бандитите от дърветата и не ги заровеха, а дори и след това.

Даг си мислеше, че Бери ще се зарадва да потегли следобеда, след лодката на семейство Фалоуфийлд, но се наложи да поостанат, тъй като всички настояваха Даг да ги лекува. На следващата сутрин Чикори вече бе по-добре, беше седнал и похапваше, въпреки че се мръщеше, защото главата не бе спряла да го боли. Хората от Рейнтрий имаха намерение да си направят лагер край пещерата и да останат още няколко дни, след това бавно да поемат към дома с конете на бандитите и онова, което бяха получили като дял. Фаун заяви, че щяло да е най-добре, ако върнат Чикори на грижите на госпожа Чикори, за да се оправи по-бързо. Даг си помисли, че ловците от Рейнтрий ще се приберат у дома с по-пълни торби, отколкото бяха тръгнали, и значително по-скоро, така че госпожа Чикори сигурно щеше да прости за счупената глава на съпруга си. Но нямало да позволи на никой да забрави какво се е случило, каза Мечкогон.

Даг бе освободил помощниците си Езерняци по обед и те изчезнаха някъде и не се върнаха чак до тъмно. Мярна ги тъкмо когато се канеха да се качат тайно на „Завръщане“. Мъкнеха по една торба.

— Какво е това? — попита Даг.

— Шшш — предупреди го Ремо и погледна лодката. Даг слезе и ги поведе настрани, където никой нямаше да ги чуе.

— Решихме да пообиколим нагоре по течението и да се опитаме да открием мястото, където Крейн и братята Дръм са настигнали двамата дезертьори — каза Бар. — Открихме ги и ги погребахме. — Намръщи се и Даг се сети, че бандитите са оставили след себе си нещо много грозно. Нямаше нужда да разпитва за подробностите.

Ремо продължи:

— Трябваше ни повече време, за да открием скривалището на Крейн. Едва ли човек без усет за същност щеше да успее.

— Уейн знае ли?

— О, да — потвърди Бар. — Отнесохме плячката първо на него. Той реши, че тъй като е била открадната два пъти и открита отново, трябва да ни я даде цялата и да задържим всичко. Разменихме част от нещата, които не ни трябват, с лодкарите — в пещерата си е истински пазар. Не ми трябваха нито ботушите, нито дрехите, но някои от гребците не са чак толкова придирчиви.

— Освен това не ни ставаха — прекъсна го Ремо.

— След като лодкарите се разкарат оттук, можем да се върнем и да потърсим и друго скрито съкровище — заяви Бар с блеснали очи.

— Значи затова изпуснахте вечерята. Но защо се прокрадвате така? — попита Даг.

— Капитан Бери отказа дял от плячката — отвърна Ремо.

— Горкият Уит едва не получи удар — добави Бар, — но и той отказа да вземе, след като тя не иска.

Ремо продължи:

— Ти обаче нали каза, че това не важи за нас, така че решихме да не притесняваме Бери излишно.

— Добре сте решили — каза Даг. — Приберете торбите и не притеснявайте капитан Бери точно сега.

От друга страна, беше сигурен, че Бери няма да каже и дума, ако ги види.

Търсенето на Бери бе приключило, но времето и реката течаха по своя път, а лодките ги следваха. „Завръщане“ потегли от пещерата на следващата сутрин. От пациентите на Даг само Хоторн бе на крак; час по час се оплакваше, че вече наместеният му нос го боли, но пък бе доволен, че е освободен от работа за няколко дни. Ако продължеше да досажда, Даг щеше да го провъзгласи за напълно здрав. При Бо бе по-трудно, защото бе вдигнал температура. Притесненият заради него Ход се оказа добър помощник, внимателен и грижовен, когато трябваше да го повдигнат или обърнат; освен това търпеше, когато измъченият Бо го ругаеше.

Когато Бо се унасяше, Даг се заемаше да свърши нещо друго. Намери хартия и почна да пише писмо до Феърболт Кроу за ренегата Крейн и за съдбата му в пещерата. И като патрулен, и като капитан, мразеше да пише отчети и се измъкваше винаги, когато имаше възможност. Въпреки това бе написал много повече, отколкото искаше да си спомня. Описа зловещите събития и трагичното минало на Крейн съвсем в стила на патрулен доклад, но бе сигурен, че Феърболт ще прочете и между редовете. Не бе съвсем доволен от резултата, но нямаше повече хартия, за да продължи. Феърболт вече не му беше капитан, но Даг бе убеден, че събитията трябва да бъдат разказани на някой здравомислещ човек.

През нощта Бо вдигна висока температура, направо гореше, и Даг му направи подсилване, докато едва не припадна. Предобед на следващия ден температурата спадна. Даг легна да поспи, събуди се чак следобед и усети, че е настинал, за пръв път от години. Бар и Ремо изявиха желание да му помогнат, още повече че това бе позната задача за всеки патрулен — Фаун пък безмълвно му подаде чаша овес, — и му се размина само с възпалено гърло и лека хрема.

Даг помоли Бери да спре при последния Езерняшки лагер на северния бряг на Грейс, за да предаде писмото на куриер и да разкаже за убитите Езерняци, за да бъдат идентифицирани, след което разказа за събитията в пещерата на смаяния капитан. Не се забави много.

Стигнаха до мястото на сливането на реките късно следобед на следващия ден. Даг, Бери и Уит бяха на греблата. Тъй като на Даг вече не му се налагаше да моли — или да се опитва да моли — за нож, Бери бе доволна, защото и на нея не й се налагаше да спира „Завръщане“ край големия Езерняшки лагер на двете реки. Затова пък Бар и Ремо се качиха на покрива и се загледаха към многобройните палатки, които се мяркаха сред дърветата, към сала и складовете на брега.

Фаун бе изумена. Водите на двете огромни реки не се смесваха веднага, носеха се в две ленти мили наред, едната кафява, другата мътносива.

— Сивата река! — рече Фаун. — Заслужава си името.

— Да — съгласи се Даг. — Влачи всички води от западните предели. Там има много гори, но на стотина мили на запад дърветата изчезват и започват злините. Казват, че след първата голяма война със злините морящите стигнали до реката и Грей била отровена, но все пак се съвзела. Според мен това е доста обнадеждаващо.

Снишаващото се слънце си играеше на криеница зад студените синкавосиви облаци с обагрени краища, които изпълваха целия хоризонт.

— Имам чувството, че това е най-безкрайното небе, което съм виждала — каза Фаун. — Сигурно защото тук е толкова равно.

— Аха — потвърди Бери.

— А пък аз си мислех, че Рейнтрий е равен! — каза Уит.

— Красиво е, макар красотата да е доста сурова. У дома не съм виждала такова небе. — Фаун се обърна, за да попие с очи всичко наоколо. — Струва си да се види.

После, обзета от майчински чувства, измъкна Ход навън, та и той да види гледката; Ход зяпна, потри зачервения си нос и побърза да се върне на топло при огнището. Въпреки че духаше леден вятър, Фаун поседя в краката на Даг през следващия половин час, докато мястото, където двете реки се сливаха, изчезна в далечината. На местата, където не се налагаше да гребат и се пускаха по течението, Уит загръщаше Бери с плаща си, за да се топлят.

„Много се радвам, че взехме Уит“, мислеше си Даг. Пожела на момчето успех в ухажването, защото бе сигурен, че Фаун ще посрещне Бери с отворени обятия. „Ще е и моя сестра, колкото и да е неочаквано!“ Когато тръгнеш да търсиш нещо, реши той, най-важното е не да откриеш онова, което търсиш, а да намериш онова, за което дори не си помислял.

„Не го забравяй, патрулен.“

Годината наближаваше края си и тъмните утрини и ранните залези съвсем намалиха светлите часове. На сутринта, след като подминаха мястото, където реките се сливаха, започнаха да прехвърчат снежинки и капитан Бери се възползва от тримата си лоцмани Езерняци. Благодарение на тях нямаше повече нужда от светлина, каза си Фаун. Пет дни и пет нощи се носиха без спиране по течението и почти преполовиха пътя до Греймаут.

И ето че един следобед вятърът обърна откъм юг и въздухът стана по-топъл. По залез Бери се съгласи да спрат и обяви почивка. След като дни наред бе приготвяла набързо храната на екипажа и всички се хранеха на крак, Фаун се зае да сготви хубава вечеря, така че да седнат на масата, дори Бо — но се погрижи неговата храна да е съвсем мека, дори кашава.

Нахраниха се с апетит, но бяха неестествено мълчаливи. Фаун преглътна последния пържен картоф, огледа сериозните им лица и заяви:

— Така не може. Увесили сте носове като хор жаби, които си нямат езеро. Трябва да направим нещо, за да живнем. Какво ще кажете да потренираме стрелба с лък? Всички обичате. А и тази вечер няма вятър.

Хоторн и Ход се зарадваха, но Уит прокара ръка по лицето си и отказа.

— Не, вече не е забавно, както преди.

Очите на Даг се затваряха от умора след обилната вечеря, но щом чу тези думи, той изправи рамене. Погледна Уит, но не каза нищо.

Фаун погледна съпруга си, след това започна да разпитва.

— Защо?

Уит сви рамене, направи гримаса, помълча и най-сетне обясни:

— Странно е да стреляш на шега, след като си убил човек.

— Големия Дръм ли? — попита Бери. — Уит, всички се радваме, че го прониза.

— Не говоря за него — махна с ръка Уит. — Освен това не аз убих Големия Дръм. Нали после един му отряза главата. Говоря за другия. За първия.

— Кой първи? — попита предпазливо Фаун.

— Предишната вечер, в пещерата. Едни бяха хукнали навън. Нали затова Даг беше разположил отпред лодкари. Бях толкова уплашен и развълнуван, че едва виждах, но… първата ми стрела, най-първата ми стрела, попадна в окото на бандита. Убих го на място.

Фаун ахна, а Хоторн възкликна:

— Леле!

Уит отново махна с ръка.

— Не ме притесни тази работа с окото. Е, малко, но просто не… — Той си пое дъх и опита отново: — Стана прекалено лесно.

Бо потри съчувствено брадичка и рече:

— Уит, някои хора просто трябва да бъдат убити.

— Не е нужно да мислиш за това — обади се Бери.

— Не че мисля, но… — Уит смръщи вежди.

Даг заговори толкова неочаквано, че Фаун трепна.

— След подобна случка вече не си същият човек. Промените личат и в същността ти. Вие с Бар и Ремо прекрачихте границата за пръв път в пещерата и връщане назад няма. Трябва да продължиш оттам, докъдето си стигнал.

— Сигурно и ти си минал по същия път — вметна тихо Ремо. — Но се е случило толкова отдавна, че вече си забравил, нали?

— Напротив, помня — отвърна Даг.

Всички закимаха уж разбиращо.

Даг тресна халбата на масата толкова силно, че се разлетяха пръски.

— Отсъстващи богове, вие да не би да попивате всяка дума, която казвам? Не се ли задавяте понякога?

Фаун се ококори. Не бе единствената. Всички гледаха Даг стреснато. Ход се сви.

— Бе какво толкова е станало? — обади се Бар и с тези думи спести на Фаун усилието да измисли тактичен въпрос.

Даг се намръщи и обясни:

— Убих Крейн, като изтръгнах част от същността на гръбнака му. Затова се просна на палубата. Направих го от двайсет стъпки. Помниш ли комара в Лъмптън Маркет, Уит? Случи се неочаквано. Става по същия начин, по който използвам същността, за да лекувам.

— Я! — опули се Уит. — Нямах представа, че можеш да правиш подобни неща.

— И аз нямах. Чак тогава го разбрах. — Даг ги изгледа един по един. — Стана прекалено лесно.

Фаун си спомни, че е чувала същите думи не само от Уит, но и от Крейн. Само че тогава Уит не присъстваше. Повторението на казаното от ренегата бе случайност. Докато при Даг не бе случайно, каза си тя. Дали Бар и Ремо бяха доловили подтекста? „Ами аз разбрах ли го правилно?“

— Това ли си направил на Крейн? Разкъсал си същността му, така ли? — попита изумено Бар.

— Нямах представа, че има хора, които могат да направят подобно нещо — намеси се и Ремо, много по-предпазливо. — Мислех, че само злините…

— Моето е много по-слаб вариант на същото. Имам основание да вярвам, че това е и умение на опитните създатели, но откакто се появи — откакто се върна — в мен, не съм имал възможност да се срещна с достатъчно опитен създател, за да го разпитам. Можете да се защитите, като се заслоните, затова изчаках Крейн да отвори същността си. Получи се единствено защото го сварих неподготвен.

— Ясно. — Бар се отпусна. — Значи няма проблем.

— За някои — отвърна сухо Даг.

Уит — бе разбрал всичко — ахна. Как бе могъл Даг да си признае пред всички? Заради Уит ли го бе направил, или заради себе си?

— Даг, това наистина е ужасно — каза Фаун. — Но съм сигурна, че няма да се превърнеш в злина или в Крейн, както и Уит няма да се превърне в Малкия Дръм. Да не говорим, че аз съм тази, която направи стрелата на Уит, при това с цялото умение, на което ме научи Катагус. Направих я, за да убива — да убие онова, което трябва да бъде убито — защото си представях, че ще си или ти, или противникът ти. Същото важи и за брат ми. — Пое си дъх. — Нож, стрела, изтръгване на същността, това са все оръжия, макар и различни. Можеш да убиеш човек и с мотика, за бога!

Тревогата на насядалите около масата започна да се стопява, когато осъзнаха думите й. Даг не каза нищо, но тя усети как напрежението му намалява; той й кимна с благодарност. Нима досега не бе приемал изтръгването на същността като оръжие? Или просто за необикновена магическа заплаха? Фаун го обичаше до полуда, но пък склонността му да се отдава на типичните за Езерняк мрачни мисли понякога бе наистина потискаща.

— Сам разбираш, Уит, че дори да има решение на проблема ти, все още не съм го открил — каза Даг. — Що се отнася до уроците по стрелба, макар да ги обичам много, за мен никога не са били просто игра, дори по времето, когато бях момче като Хоторн. Те са сериозна подготовка за сериозни дела. — Премигна и добави: — Същото е както с упражненията по заслоняване, които също изоставихме през последната седмица. Утре сутринта ще ви чакам и двамата на палубата — каза на Бар и Ремо.

Младежите не казаха и дума.

Даг продължи:

— Не те викам навън, за да си играем, Уит — нито пък Ход, Хоторн и останалите. Събирам ви да продължите обучението си. Защото — както сами разбрахте — никога не се знае кога ще ви бъде необходимо дадено умение, нито пък животът на колцина ще зависи от вас.

— Татко каз… — Бери се сепна, но бързо се овладя, — казваше, че не може непрекъснато да се забавляваш. Но пък от време на време е приятно.

Уит й се усмихна плахо и кимна.

Уроците по стрелба започнаха на светлината на фенер веднага щом вдигнаха масата и измиха чиниите. Фаун с удоволствие забеляза, че настроението на всички се подобри, докато тренираха на брега. Нали това бе целта й. Значи дотук всичко бе наред.

Притесняваше се за Даг, когато я притисна до себе си и заспа дълбоко. Не се бяха любили от битката в пещерата. Ако Фаун не бе свидетелка на възстановяването на Даг след Рейнтрий, може би щеше да се уплаши, че нещо не е наред. Но този път той не бе физически наранен, нито пък засегнат от злина, нито същността му бе поразена. Беше правил подсилвания, беше изчиствал омайвания и бе прилагал много по-сложни лечебни процедури, докато не бе усетил, че едва се държи на крака. Погрижил се бе за Скинк, Чикори, Бо, Хоторн и кой знае колко още лодкари — а най-важна бе работата му с Крейн.

Въпреки това Фаун не бе сигурна дали Крейн не е причинил повече зло с отровния си език, вместо със същността си. Бе опитал. Даг бе парализирал и тази част от ренегата. Да не би странното избухване на Даг на вечеря да бе някакъв отклик на ефекта на Крейн, или просто му се бе насъбрало прекалено много?

Същността на Даг сигурно бе в ужасно състояние. Тя си я представи като къща, в която предишната вечер е имало веселба и са дошли всички съседи и роднини, за да се наядат и да пийнат, някои дори са намерили повод, за да се сбият, а един от братовчедите дори е повърнал на пода. Не можеш да свършиш нищичко, преди да почистиш и да подредиш къщата, а не можеш да се заемеш с нея, докато махмурлукът ти не премине.

Замисли се и си каза, че е горда и благодарна, че Даг не пие. Патрулните все пак бяха едни от най-ужасните пияници на света.

Изсумтя и се сгуши в него. „Моля те, любими, оправяй се бързо.“