Преобразяване [Passage - bg]

12.

Въпреки че Даг ги забави с безполезното си ходене до лагера, „Завръщане“ измина още осем мили по реката, преди мракът да ги принуди да спрат. Докато вечеряха, Бери подхвърли, че утре би трябвало да пристигнат в Силвър Шоулс, ако нивото на реката не спадне. Даг се усмихна над чашата вино, докато наблюдаваше как очите на Фаун и Уит грейнаха. И двамата започнаха да разпитват Бери и Бо за известния крайречен град и времето мина неусетно. Хоторн и Ход вдигнаха мръсните чинии, за да ги измият. Очевидно задачата щеше да им отнеме доста време, тъй като Хоторн се опитваше да научи миещото мече да стои на рамото му. Имаше още време, преди да си легнат, и нито валеше, нито бе ветровито, нито прекалено студено.

— Да продължим с уроците по стрелба — предложи Даг на Уит. — Доста време мина.

Уит вдигна поглед с желание, но въпреки това попита:

— Не е ли прекалено тъмно? Луната още не се е показала, а и не е пълнолуние.

— На „Завръщане“ има достатъчно фенери, стига Бери да няма нищо против да вземем два.

Бери кимна, обзета от интерес.

— Единия ще поставим до мишената, а другия ще задържим при нас — продължи Даг. — Лесна работа.

— На мен ми се струва, че ще похабите маслото. И фенерите — подхвърли Бо.

— Уит ще стреля встрани от тях. Поне така се надявам — отвърна Даг. Уит се ухили смутено. — Човек трябва да се научи да стреля при всякаква светлина. Ако беше Езерняк, щях да те науча да стреляш в пълен мрак, като се ориентираш със същността. Вече се справяш, когато мишената е някое дърво. Ще трябва скоро да минем на по-сложни мишени. Тази вечер ще вземе назаем балата слама на Копърхед и Дейзи.

— Чакайте, ами кой ще търси отлетелите в мрака стрели? — попита Фаун. — Ще си изгубим хубавите стрели! — Предишните пъти, когато Уит се учеше, тя събираше стрелите, защото не й се искаше работата й да отиде нахалост.

— Няма да ги изгубим — обеща Даг. — Ти събирай попаденията, а аз ще откривам отлетелите настрани. — Погледна весело Уит. — Момче, значи трябва да се целиш по-добре.

Фаун взе фенерите, а Уит пренесе балата на брега. Бери тръгна след тях. Бо се надигна, за да подкладе огъня, след това се настани пред него с опънати крака. Даг бавно допи виното.

Ремо — бе слушал разговора намръщен — попита:

— Наистина ли учиш това бъбриво момче как да стреля с Езерняшки лък? Защо?

— Той ми е брат по шатра и го уча, защото ме помоли.

Ремо се поколеба, после каза:

— Като те гледам, отдавна не си хващал лък. Добър ли си бил навремето?

Изглежда, Ремо не бе чувал разказите на Соун. Може би Соун се бе запознал с по-веселия от двамата, Бар. От тона му Даг усети, че се опитва да се извини. „Жалко, че не му се удава.“ Премълча хапливите отговори и каза:

— Ела, ако искаш, може и ти да си от помощ. Има неща, които няма да мога да покажа на Уит с една ръка.

Ремо се изненада.

— Виж, ако ще живееш сред фермери, крайно време е да се научиш да разговаряш с тях — добави спокойно Даг.

— Нямам никакво намерение да живея сред фермери!

— Не виждам как ще живееш сред Езерняци. Да не би да си имал намерение да се качиш на някое дърво при катериците и да ядеш жълъди цяла зима? Трябва да избереш или едните, или другите.

Ремо стисна устни. Даг поклати глава, изправи се и тръгна след Фаун и Уит. Подметна през рамо:

— Ако все пак решиш, ела.

Уит беше закрепил балата слама на място, където имаше по-малко дървета и бе по-равно, и се разправяше с Фаун къде точно да закачи фенера. Накрая се разбраха да го поставят на дънера на една паднала топола. Фаун закрепи вече разкъсаното парче плат, което използваха за мишена, на балата. Бялата тъкан се виждаше добре на жълтите отблясъци. Върнаха се при лодката и Уит взе лъка и стрелите. Ремо се надигна бавно и го последва, но остана на лодката, опрян на парапета.

Нощта бе тиха. Жабите и насекомите бяха замлъкнали, откакто бе станало студено. Чуваше се единствено тихият плисък на вълните. Даг се настани на един дънер близо до втория фенер, поправяше стойката на Уит и захвата му, докато той изстрелваше дванайсетте стрели. След това изпъшка и се надигна, за да открие шестте, които се бяха отклонили. Следващия път трябваше да потърси само две. Беше доволен от постижението и накара Уит да отстъпи десет крачки назад.

Тогава пристигна и Хоторн и настоя и той да пробва. Ръцете му бяха чисти, след като беше измил чиниите, и нямаше да остави мазни петна по лъка. Даг накара Уит да му покаже как се прави — номер, към който прибягваха много Езерняци, за да накарат ученика да обърне внимание на проблемите. Ухили се, когато чу Уит да употребява някои от фразите, които бе чул от него. Забеляза с удоволствие, че Ремо се е приближил още, първо до края на мостчето, след това до пъна, на който седеше Даг. От време на време ръцете му потрепваха. Дори да бе имал лък, не го беше взел със себе си. Ако искаше да се пробва с този, трябваше да помоли Уит, също като Хоторн.

Даг тъкмо бе събрал стрелите за пореден път и бе предложи на Уит да накара Хоторн да се премести по-напред, когато Ремо ненадейно се обади:

— Събирането на стрелите е работа за начинаещи. Не за капитан.

Да не би да искаше да каже, че не е работа за капитан, унищожил двайсет и седем злини? Защо Ремо се чувстваше обиден?

— Ти нали си събирал стрели навремето?

— Да!

— Браво на теб.

Фаун застана зад Даг и започна да разтрива раменете му.

— Ами ти, Даг? Отдавна не си пробвал.

— Стига, Искрице, половин ден залягах над греблото. Уморен съм. Ако не уцеля мишената, ще заприличам на некадърник в очите на младежите.

— Ха — отвърна тя без следа от съчувствие, свали ръце от раменете му и се качи на лодката. След малко донесе приспособения специално за Даг лък и стрелите му.

Ремо се ококори.

— Какво е това?

— Лъкът ми. — Даг махна куката и я пусна в кожената торбичка на колана си. Изправи се, зае правилна стойка и започна да нагласява лъка.

— Направи ми го един фермер от Трипойнт, майстор, познат на Феърболт Кроу. Пак той направи и приставката за ръката и всичко останало. Чак след четири опита уцели добрия дизайн. Интересен човек. Беше започнал да изработва дървени ръце и крака за миньори и леяри, тъй като работата на хората по хълмовете е тежка и често има злополуки. Сприятелили се с Феърболт навремето, когато Феърболт бил млад патрулен. Е, не се знае кога ще ти се наложи да ползваш услугите на стар приятел.

Същността на Ремо бе също толкова слисана, колкото и изражението му. Трудно бе да се каже дали си е взел поука.

— Трябва да е бил як човек, за да направи този лък — бе единственото, което отбеляза младежът.

— Истинска мечка. Но трябваше да се направи компромис. Лъкът трябваше да е къс, за да мога да го ползвам, когато бързам, защото ми отнема цяла минута, докато го сваля, а да го хвърля дори не ми е минавало през ума. Освен това трябваше да е натегнат и як. Когато имах две ръце, използвах много по-тежък лък, съобразен с ръста и дължината на ръката ми. Отне ми месеци, докато се отуча от старите навици. — Пръстите на здравата му ръка бяха започнали да кървят.

— Говориш съвсем спокойно.

Даг нямаше представа как Ремо ще разбере думите му, но предпочете да каже истината.

— Отначало не беше така. Трябваше ми много време, докато преодолея всичко. — Лявата му ръка потръпна. — Никой не може да остане глупак завинаги, макар някои да се опитват. Накрая реших, че няма да съм един от тях.

Ремо отново притихна.

Хоторн бе привлечен от невижданото приспособление и го зяпна с любопитство.

— Хайде, Даг, покажи ни! — помоли ентусиазирано Уит.

— Това не е подходящо за уроци. Стойката е различна, лъкът е различен от твоя, освен това аз съм придобил лоши навици, които ти в никакъв случай не бива да научаваш.

Уит се ухили.

— Прави каквото ти казвам, не гледай какво правя.

— Точно така — потвърди Даг.

Хоторн извади една от стрелите на Даг с метален връх.

— Тези са много по-хубави от онези, които използваме ние! Обзалагам се, че с тях се цели по-добре!

— Нищо им няма на вашите. Майсторът е един. — Даг намигна на Фаун. — Дай ми една от твоите, върни тази…

Хоторн изохка и Фаун дръпна стрелата от разкървавените му пръсти.

— Дай ми я, преди да си успял да си извадиш окото. Това са стрелите на Даг. Той не ги хаби, за да се упражнява с тях.

— А за какво ги използва?

Даг прецени, че е най-разумно да не отговаря. Отиде до най-далечното място, от което бе стрелял Уит, изпъна рамене и за няколко минути изстреля десет стрели с метални върхове към двата кръга. Стана му приятно.

— Грешиш, Хоторн, съвсем наред са. Виждаш ли? Сега върви да ги събереш.

Хоторн послушно хукна.

— Стилът ми не е много подходящ за състезание — обърна се Даг към Уит. — Винаги го казвам. Според мен патрулният трябва да умее да стреля от всякаква поза, а това означава, че не можеш да си избираш мястото. Други твърдят… Е, май няма да повтарям думите им.

Вече чувстваше мускулите си затоплени и отпуснати. Фаун го наблюдаваше. Даг започна да си тананика нещо, вдигна колчана, пъхна го под лявата си ръка, извади стрелите, които нямаше да използва, и й ги даде. Остави си дванайсет тежки и се върна на избраното място. Прецени разстоянието до балата слама, обърна се и се отдалечи още десетина крачки. Разкърши рамене и прочисти мислите си.

Първата стрела полетя със звучно свистене. Уит си говореше с Бери до мостчето, но щом чу шума, се обърна. Секунда след като първата стрела попадна в целта, последва втора, след нея и трета. Даг изтегляше стрела след стрела, опъваше лъка и отпускаше тетивата. Допълнителните няколко крачки не бяха за да се перчи. Имаше нужда от това разстояние, за да може постигне желания ефект.

Направи дванайсет изстрела за по-малко от минута. „Май отдавна не си стрелял, патрулен!“

Свали лъка и огледа резултата. Всичките стрели бяха извън кръга, а балата дори не бе помръднала. Съжали, че не бе успял да изпише по-хубаво „Д + Ф“ със стрели. Може би, ако присвиеше очи, щеше да се получи нещо.

Фаун пристъпи до него. Беше очарована и не откъсваше очи от мишената.

— Невероятно! Забележително!

— Почти — отвърна доволно Даг. — Поне се постарах. Донеси ги, Уит.

Уит послушно тръгна към стрелите. Даг си каза, че е по-добре да спре, преди да се е изложил. Свали приспособленията и се върна при Уит. Хоторн бе изместен настрани, когато Бери, седнала на мостчето към лодката, спомена, че може и тя да пробва. Даг се настани на пъна и гушна съпругата си. Застудяваше и скоро трябваше да се приберат на топло.

Фаун го сръчка, ухили се и посочи. Ремо си говореше с Уит и му показваше каква е правилната стойка, когато стиска лъка. Даг потърка носа си с пръст и изви вежди. Устните му потрепнаха.

Когато дойде време да съберат отлетелите настрани стрели на Бери, Ремо махна на Даг да не става и тръгна да ги събира заедно с Уит.

Откъм лодката се чу трясък и Бери и Даг веднага се обърнаха натам.

— Това пък какво беше? — попита Бери. Не се чу нищо повече и тя отново насочи вниманието си към Уит и Ремо.

Даг не отклони поглед от лодката. Беше намръщен. „Ход. Какво ли е направило това глупаво момче?“

След малко Бо се показа от предния люк и се провикна:

— Езерняко, я ела за малко.

„Да не мислиш, че горя от желание?“, помисли Даг. Но стана и махна на притеснената Бери да продължи тренировката с Уит и Ремо. Фаун го погледна и тръгна след него.

Ход седеше на пода пред огнището, навил десния си крачол. Клатеше се напред-назад и хленчеше.

— Какво стана? — попита Даг.

— Паднах там отзад — подсмърчаше Ход. — Ударих си коляното. Моля те, оправи ми го пак, много те моля.

Фаун си пое дълбоко дъх. Даг въздъхна, коленичи и постави длан над ставата. Разтвори същността си за кратко. Раната не бе дълбока, но Ход, злините да го вземат дано, бе разместил вече заздравяващата капачка.

— Ход, да не би да си се опитал да носиш прекалено много неща наведнъж? — попита строго Фаун. — Нали ти казах да не вдигаш тежко?

— Не, просто паднах — възнегодува Ход. За момент се замисли. — Гледах да не настъпя миещата мечка.

Даг насочи усета си за същност към животинчето и го откри дълбоко заспало в постелята им с Фаун. Погледна намръщено Ход.

Бо забеляза гримасата му и изви косматите си вежди. После каза:

— Всъщност не съм го мяркал това животинче наоколо. Не ми се стори Ход да се е спънал на палубата. Според мен се тресна в задната стена.

— Да не би да си ме видял? — избъбри смутено Ход. И побърза да добави: — Да, така стана. Спънах се и се ударих в стената.

Даг приклекна и се замисли за ужасните последствия.

— Ход, кажи ми истината. Да не би да си удари коляното нарочно?

Ход не смееше да го погледне в очите. Само измърмори:

— Паднах.

Даг си пое дълбоко дъх. Положението бе сериозно, но нямаше нищо спешно. Не бе нужно да се заема с него на мига. Нямаше намерение да бърза, щеше да се позабави, да помисли. Точно в момента това не бе най-доброто му умение, но може би също както с лъка, му бе необходимо да се поупражнява. „Интересно дали мозъкът ми няма да се пръсне?“

Ход гледаше виновно, беше нацупен, но може би това бе начинът, по който да покаже, че не знае какво да каже и че е обзет от ужас. Даг сам си бе изпросил тази беда, като не бе преценил нещата с Ход правилно. Нищо чудно, че се проваляше.

— Ход, ти беше на палубата, когато лекувах корема на Крес. Чу ли какво казах на двамата със съпруга й за омайването? Разбра ли обяснението ми?

Ход поклати глава, уж да каже да, но отговорът бе по-скоро не. Даг не можа да прецени дали това означава, че не е чул, че не е разбрал или просто не е сигурен дали е безопасно да признае истината.

— Ти изобщо знаеш ли какво означава омайване? — Ами Даг знаеше ли? Май тепърва му предстоеше да открие.

Ход пак поклати глава, след това попита:

— Не е ли Езерняшка магия? Езерняците карат хората да им дават каквото си поискат. Или карат момичетата… — погледна Фаун и се изчерви — да им се прииска да се изтъркалят в сеното с тях.

Това последното или бе измислено от Ход, или бе израз, който се употребяваше често в Гласфордж.

— Нищо подобно — увери Даг момчето, макар в думите му да имаше известна истина. Поне в този случай не ставаше въпрос за нито една от изброените възможности, а той не искаше някоя от тях да се загнезди в ума на Ход. — Двамата с теб заедно ще открием какво точно представлява омайването, защото аз съм те омаял съвсем случайно, докато лекувах счупеното ти коляно. Случва се, когато някой фермер — говоря за теб — се остави Езерняк да го лекува със същността си и иска да почувства усещането отново и отново. Желанието му е толкова силно, че той или тя са готови да направят какви ли не щуротии, за да си постигнат целта. — Докосна с пръст подутото коляно и Ход изплака.

— Боли! — Оплакваше ли се, или се опитваше да предизвика жал?

— Сигурно. Сега искам да разбера откъде е това сляпо желание за ново подсилване, заради което си готов да се нараниш и сам.

Ход се огледа, обзет от паника, също като попаднал в капан опосум. Изхлипа отново, но не каза и дума.

— Не те подвеждам с този въпрос, мътните да те вземат!

Ход трепна и Даг заговори по-тихо.

— Езерняците непрекъснато си правят подсилване един на друг — случва се доста често — и при нас не се появяват подобни странични ефекти. Трябва да разбера. Понякога си мисля да се установя някъде с Фаун и да стана лечител сред фермери, но не мога да го направя, ако всичките ми пациенти пощръклеят като теб. Помогни ми да разбера какво става.

— Какво?! — ахна Ход. Чак сега го озари просветление. — Аз ли да ти помогна? Аз? — Погледна Даг недоумяващо. — Че що не каза?

Защо не бил казал. Идваше му да излезе на палубата и да си удари главата в стената. Вдигна поглед и видя, че Фаун го гледа с извити вежди, сякаш и тя очаква отговор на въпроса на Ход.

Даг продължи:

— Първо, тази работа трябва да престане. Не можеш да продължаваш да се нараняваш, за да получиш подсилване.

Ход вдигна обнадеждено поглед.

— Ще направиш ли пак така, че да не ме боли?

— Струва ми се, че вече не е разумно да го правя. Не знам дали омайването се стопява с времето, или не, но съм убеден, че повторенията само влошават нещата.

— Така ли? — Ход погали коляното си и се опита да преглътне сълзите. — Значи искаш да… чакам?

— Ако двама Ходовци бяха ранени, щях да накарам единия да чака и можех да разбера.

— Аз кой от двамата щях да съм?

Даг нямаше представа как да отговори на този въпрос. Прокара пръсти през косата си.

— В известен смисъл разполагаш с втори Ход, който чака — обади се Фаун. — Имам предвид Крес. Ако някога се върнем до Пърл Бенд, да кажем, следващата пролет, можеш да отидеш да я видиш.

— Добра идея, Искрице.

Ход се оживи. Вдигна очи към Фаун почти възхитено.

— Май сега вече няма нужда да пробвам каквото и да било. — Даг присви очи към огъня. Не му беше никак приятно да прекъсва първия разговор, който Ремо бе започнал със спътниците си, но се налагаше.

— Фаун, би ли помолила Ремо да дойде?

Тя смръщи вежди, но кимна и излезе. След няколко минути Ремо се показа от сенките, последван от Фаун. Намръщи се, когато видя Ход, и погледна въпросително Даг. „Какво е станало?“

— А, Ремо — възкликна Даг. — Благодаря, че дойде. Нали имаш елементарни познания за подсилването?

— Верел показа на онези от нас, които притежават известно умение — отвърна предпазливо Ремо. — Досега не се е случвало да опитвам.

— Ето че настъпи моментът да пробваш. Хайде да подсилиш нараненото коляно на Ход.

Ремо го зяпна смаяно.

— Но той е фермер!

— Защо ми се стори, че си готов да нарушиш правилата?

— Не и това!

„Нещо изведнъж стана много придирчив.“ Даг стисна устни и си напомни, че Ремо не бе с тях, когато се бе наложило да се погрижи за Крес. Нито когато бе лекувал раната на Ход. Стегна се и му разказа накратко и за двата инцидента.

— След като Ход вече е омаян, не ми се иска да влоша нещата. Нямам представа какво ще стане, когато омайването се разпредели между двама Езерняци. Надявам се обаче разделянето да намали проблема.

Ремо издаде долната си устна.

— Да не би да искаш да загазя?

— Не — отвърна търпеливо Даг. — Опитвам се да разреша проблем със същността. Не само за себе си, защото ако намеря решение, то ще помогне на много други лечители. Струва си да пробвам.

— Мислех, че си патрулен.

— Старите навици умират трудно. Ти да не би да си мислиш, че съм се отказал единствено защото съм полудял по едно красиво фермерско девойче, три пъти по-младо от мен? — Фаун изви иронично вежди и той й намигна. — Освен това се превръщам — опитвам се да се превърна — в създател. — „Обаче не съм сигурен какво ще създавам.“ — Погледни добре коляното на Ход, докосни същността и ми кажи дали греша в амбицията си.

Ремо коленичи с нежелание до Даг и Ход му се усмихна притеснено. После младежът погледна Даг и отвори същността си за пръв път от дни. Даг го забеляза как трепна, когато незаслонената фермерска същност се отри в неговата: усети тъмната стара възлеста структура на Бо, хаоса, който цареше при Ход, ярката същност на Фаун. Трябваха му няколко секунди, докато се съсредоточи върху раната. Когато успя, веждите му скочиха високо на челото.

— Ти ли си направил всичко това? Дори Верел не успява да възстанови толкова здраво тъканите!

— Много ми се искаше Верел или някой като него да ме напътства и да ми помага. За малко да не успея да прекъсна връзката.

Най-сетне същността на Ремо се отвори и младежът наистина се оказа точно толкова объркан, колкото Даг предполагаше. Патрулен, разкъсван от тревоги — позната работа. Понякога Даг съжаляваше, че разчитането на същността не дава достъп до мислите, въпреки че през повечето време ги усещаше. „Вече знаем прекалено много един за друг.“ Кой знае какво щеше да разбере Ремо за него?

— Какво мислиш? — попита тихо той.

Ремо се облиза, все още леко нацупен.

— Не разбирам какво искаш от мен! Досега не знаеше какво да ме правиш.

Даг едва се сдържа да не натякне: „Нали ти казах какво искам“, но се поколеба.

— А ти как мислиш?

Ремо наведе глава и измрънка:

— Няма значение. Глупаво е. — Понечи да стане, но Даг протегна ръка и го спря. Ремо си пое дълбоко дъх. — Вчера, когато стана онази работа с рибата, извика Уит. Фермера. Не се сети за мен. Ремо, който оплесква всичко. Естествено, трябваше сам да се сетя, че ще направиш така — добави гневно.

Ремо не бе успял да предпази партньора си от неприятности. Сега беше обиден и ревнуваше от Уит. Очевидно бе прекалено чувствителен. Даг не можеше да му върне самоувереността. Запита се дали не е дошъл моментът отново да разкаже за Вълчи хребет. Сети се за номера на Мари, когато показваше нараняванията му, за да засрами местните фермери, след като бяха убили някоя злина в района, и се намръщи презрително. Не. Да разправя за старите си преживявания, за да засрами Ремо, не бе правилният подход. Ремо вече бе събрал срам за двама. „Прекалено много усложняваш нещата, патрулен. Давай по-простичко.“

— Ти беше на греблата. Уит беше наблизо. Нищо повече. — „Не всичко е насочено срещу теб, малкия, макар в момента да не ти се струва така.“ Спомни си фермерската шега на Фаун за клетвата на родителите. „Дано ви се народят шест деца и всичките да са като вас.“ Сред патрулните имаше ли еквивалент? Това би обяснило…

Ремо преглътна.

— А, така ли? — Изчерви се, но поне част от напрежението му се оттече.

Даг се въздържа да изтъкне, че би го извикал, преди да се сети за Хоторн или Ход, но се сети, че докачливият младок от Пърл Рифъл може да реши, че пак го принизяват. „Действай тактично, патрулен.“ Добре поне че бяха постигнали известно съгласие.

Ремо протегна ръка над коляното на Ход, след това я отдръпна.

— И след мен ли ще започне да се влачи, както сега се влачи след теб?

Даг първо се поколеба дали да не каже: „Ако знаех, нямаше да пробвам“, след това реши, че е по-добре да го успокои с: „Добре че не може да се влачи едновременно и след двамата“, накрая премълча. Погледна разтреперания Ход.

— Защо не го попиташ?

„В противен случай ще ти се наложи да се занимаваш със същността на човека, с когото не си разменил и дума, откакто влезе.“

Ремо погледна Ход с нежелание и попита:

— И за мен ли ще се лепнеш?

Ход поклати глава по начина, който не означаваше нито да, нито не, и Ремо се обърка също както останалите.

— Не знам — каза Ход след малко. — Не ща да е тъй. Ама коляното боли и пулсира и ми се иска да помогна на Даг. Ти не искаш ли да помогнеш на Даг?

Ремо се почеса по главата и отвърна поглед.

— Май искам.

Даг бе напътствал млади патрулни, когато извършваха подсилване за пръв път. Ремо не му поднесе никакви изненади. Самият трансфер бе извършен за миг. Ход ахна, когато усети топлината в ставата. Даг строго му нареди вече да се грижи по-добре за себе си и да не върши повече глупости. Ход само клатеше глава. Изглежда, този път всичко му бе ясно.

Уит, Бери и Хоторн се върнаха, поруменели от нощния хлад. Даг, изтощен, сякаш той, а не Ремо бе правил подсилването, се отпусна на един стол пред огнището и остави Фаун да обяснява на капитана какво се бе случило. Фаун разказа всичко в такива подробности, че и Ремо, и Ход се почувстваха неловко. Тъй като обаче в същото време поднасяше топъл ябълков пай, неудобството и на двамата премина бързо.

След това Даг трябваше да изтърпи крайно неприятен половин час, докато слушаше как фермерите обсъждат проблема с омайването и макар да не го наричаха черна магия, го сравниха с преминаването над плитчини, пълни със заседнали дънери и пясъчни наноси. С изключение на Фаун и Уит, идеите на останалите бяха объркани, предложенията им безполезни, а тонът, с който говореха, се стори обиден на Даг. Ремо бе доловил объркването и отначало седеше скръстил ръце, изтощен, но след това се оказа въвлечен в разговора и Даг предположи, че това е първият му опит да обясни на фермери нещо за Езерняците.

Компанията така и не успя да разреши световните проблеми преди лягане, но въпреки това Даг се почувства необичайно доволен.

Докато минаваше покрай Ход, Фаун го стисна за рамото.

— Защо не излезе заедно с Хоторн да пробваш с лъка на Уит? Ела следващия път.

Ход я погледна недоумяващо; устните му се разтеглиха в подобие на усмивка и разкриха кривите му зъби. Той закима с благодарност. Да не би просто да беше трябвало да го повикат? Сигурно бе решил, че е изоставен, и затова се беше блъснал в стената. Колко ли е бил разстроен, за да прецени, че подобен болезнен избор е по-добър? Даг също се обърна към него.

— Лека нощ, Ход. Да се наспиш.

Младежът отново закима и се изчерви от удоволствие. Даг последва Фаун и въздъхна.

Повикаха Хоторн, за да прибере миещата мечка. Животинчето се бе наспало и сега му се лудуваше, но Даг и Фаун искаха да си легнат.

— Какво стана с овесеното зърно — попита Фаун.

Изненаданият Даг потри лявата си ръка.

— Почти бях забравил. Виж ти. Май вече се е вляло в същността ми. Не е останало почти нищо освен едно топло място. Може утре да пробвам десет зрънца.

— Аз си мислех за две.

— А какво ще кажеш за пет? — Той се поколеба. — Добре че ме отказа от онова дърво.

— Ами да — отвърна сухо тя. Той усети сънената й усмивка до рамото си. — Тази вечер наистина се справи добре с Ремо. Де да можеше да го накараш да престане да бърка фермерите с добитъка им, щеше да е най-добре.

— Толкова ли е зле положението? Той не мисли нищо лошо.

— Не, разбира се. Той просто… натъпкан е до ушите с Езерняшки предразсъдъци.

— Или поне е бил, докато не се е изтърсил от люлката. Май пътуването ни по реката не е точно бунтът, който си е представял.

Тя се изкиска и той усети топлия й дъх по кожата си.

— Той е бил най-обикновен патрулен — обясни бавно Даг, — преди да счупи ножа. Ако обикновените хора не могат да се справят със света, светът няма да се оправи сам. Няма господари, а пък боговете са ни изоставили.

— Да ти кажа, отначало изглежда много привлекателно, но не ми се иска нито господари, нито богове да оправят света, защото ще го прекроят както на тях им харесва. А това не значи, че на мен ще ми хареса.

— Имаш право, Искрице — прошепна той.

Тя кимна и затвори очи. Той остана буден още дълго.