Преобразяване [Passage - bg]

16.

Ремо грабна фенера и хукна навън под бруления от вятъра дъжд заедно с Даг и Уит. Уплашеният Ход застана до Бо, докато старецът не му нареди остро или да излезе, или да престане да виси на вратата като някой малоумник. Едва тогава Ход се прибра. Хоторн подскачаше нетърпеливо до Ход; миещата мечка се шмугна сред товара. Бери прибра цигулката и я пъхна под койката си.

Гласовете навън спореха разгорещено. Даг успешно надвика останалите:

— Просто я вържи за парапета. Ще мислим утре сутринта. Малко повече вода няма да ни дотежи чак толкова. И без това сме почти потънали.

Чу се ново трополене и приглушени ругатни. Уит отвори вратата и нахвърля вътре постелка, торба, лък и колчан, който изпадна от одеялото, плюс две торби, пълни с дрехи, вече подгизнали. Ход ги събра на купчина. Уит влезе, последван от Даг и един съвсем мокър Езерняк, когото Фаун не познаваше. Ремо влезе последен, с фенера. Остави го на кухненската маса, след това се облегна на вратата и скръсти ръце. Беше много сериозен.

Непознатият застана пред огнището. Дишаше тежко, напълно изтощен от напрежение и студ. Косата му бе провиснала и залепнала за челото. Сигурно щеше да е тъмноруса, когато изсъхнеше. Той свали подгизналото яке от еленова кожа от широките си рамене, след това го стисна, сякаш не знаеше къде да го сложи. Изглеждаше объркан. Намръщи се, когато видя екипажа на „Завръщане“ — някои го наблюдаваха със съмнение, други със страх.

Значи това беше Бар. Фаун се опита да не го намразва от първия миг само заради разказа на Ремо за фермерското момиче. Подобно прелъстяване, ако наистина се бе случило, можеше да е по желание и на двете страни. Освен това Бар бе проявил достатъчно смелост, за да спаси лодкарите от удавяне в Рифъл. Може би просто обичаше вълненията, макар в момента да изглеждаше доста разстроен.

Очевидно продължиха започнатия отвън разговор, защото новодошлият погледна Ремо.

— Страхувах се, че няма да ви настигна още сто мили.

— Защо изобщо се опитваш да ме настигнеш? — попита грубо Ремо.

— Как така защо? Аз съм ти партньор.

— Вече не си. Нали си тръгнах.

— Да, без да кажеш и дума на никого! Ама и Иси ме въртяха на шиш цял час. Като че ли знаех. Откъде можех да знам? Да не би по магически път? Длъжник си ми заради тази работа, а и защото гребах цели триста мили цели три дни, за да те догоня.

— Ако идваш от Пърл Рифъл, значи си минал към двеста, освен ако не си заобикалял — отбеляза Бери, стоеше с ръце на кръста и гледаше новодошлия с огромно съмнение.

Бар не обърна внимание на думите й.

— Колкото и да са, бяха прекалено много. Но нали ги минах. — Той разкърши рамене така, че изпукаха, метна якето на камъните пред огнището, след това пристъпи по-близо до огъня, приклекна и опря ръце на коленете си. Имаше хубави ръце, забеляза Фаун, въпреки че в момента бяха подути от студа и гребането. — Да ти призная, радвам се, че не те открих да се носиш по вълните. Можем да тръгнем още утре сутринта.

— Къде? — попита намусено Ремо.

— В Пърл Рифъл, тъпоумнико. Ама каза, че ще ни върне в патрула. — Бар се ухили.

Ремо стисна устни.

— Нямам намерение да се връщам.

— Трябва! Ама и Иси ме накълцаха на парчета, като че ли аз бях виновен, че си избягал!

— Че то си беше точно така — отвърна непреклонно Ремо.

— Вече е минало. Важното е, че ако те върна, всичко ще бъде простено. Не казвам, че известно време няма да е напечено, но рано или късно някой ще си навлече гнева на Ама и тя ще го насочи в друга посока. Винаги става така. — Той намигна и се ухили. Сигурно си въобразяваше, че по този начин излъчва чар, но очевидно номерът не мина.

— Не и този път.

— Ремо, говориш глупости. Че къде другаде можеш да отидеш?

— Ще продължа надолу — отвърна Ремо и кимна към Бери. — Капитан Бери, чиято каюта оливаш с вода, може да те остави да спиш вътре, ако я помолиш любезно. Утре сутринта поемаш обратно, а аз — в другата посока. Това е.

— Не може така, Ремо. Ако не те върна жив и здрав, Ама се зарече да ме разкара от патрула завинаги! Не се шегувам!

Фаун започваше да разбира. Значи Бар не се притесняваше единствено за партньора си. Бе дошъл, за да спаси собствената си кожа.

Ремо започваше да се вбесява.

— Аз също!

Бар го гледаше с огромното недоумение на човек, който цял живот е разчитал на чара си, а ето че в този момент чарът бе престанал да действа.

Даг наблюдаваше отстрани, без да каже и дума, но преди да подновят безсмисления си спор, се намеси:

— Вземи да си изсушиш оръжията, патрулен. Лъкът ти ще се изметне от влагата.

Бар махна презрително с ръка, сякаш искаше да покаже, че не му е приятно да го прекъсват и погледна недоволно Даг.

— А пък ти, Даг Ред Блу или каквото ти е там името, Ама искаше да разбере дали не си въвлякъл Ремо в тази работа. Знаех си аз, че така е станало!

Ремо изсумтя презрително.

— Казах й, че не сте се виждали от онзи ден в шатрата на патрулните. Тя обаче не ми повярва. — И продължи с горчивина: — Не ми повярва на нито една дума.

Ремо заговори с нескрит сарказъм.

— Защо така, Бар? Как е възможно някой да не ти повярва?

Преди Бар да успее да отговори, Бери и Даг се спогледаха и капитанът пристъпи напред.

— Време е екипажът да си ляга, патрулен, а ти изцапа предостатъчно. Ако искаш, можеш да похапнеш от онова, което остана от вечерята ни, а после да си постелеш пред огнището. Ако двамата имате намерение да продължите да се дрънкате, слизайте на брега и ако желаете продължете до утре. Ваша си работа, но решавайте веднага.

Нов порив на вятъра придаде зловеща тежест на думите й.

След дълго мълчание Бар преглътна онова, което се канеше да каже на Ремо, и кимна.

— Благодаря за леглото, госпожо. И за храната. — Погледна намръщено Ремо, за да му даде да разбере, че отлагат разговора само временно.

Екипажът започна да се готви за лягане. След като пак погледна Даг, Бар се погрижи за оръжието си. Уит и Ход му помогнаха да си сложи нещата да съхнат. Хоторн и Бери метнаха кожите за гости пред огъня, а Фаун претопли риба, картофи и лук. Бар изгълта храната, сякаш бе гладувал, и изпи халбата бира, която Бо сложи пред него. Най-сетне всички се успокоиха и легнаха.

Когато Фаун най-сетне се отпусна до Даг, двамата преплетоха крака и тя зашепна:

— Да не би когато духна свещичките да си пожела да се появи Бар?

Даг потисна смеха си.

— Не съм, Искрице. — За момент замълча. — Не беше точно това.

— Просто исках да си сигурен, че последната изненада не съм я измислила аз.

— Измислила я е Ама Оспри. Как ми се иска да бях присъствал на разговора им. Сигурно е бил доста тежък. Май е дала на малкия да се разбере.

— Според теб Ремо трябва ли да се върне с него?

— Не съм аз този, който трябва да вземе решение.

— Първата вечер искаше той да си тръгне.

— На един млад патрулен ще му се отрази добре да пообиколи света.

— Нали каза, че нямаш намерение да го осиновяваш?

Той се отдръпна, за да я погледне, и присви очи.

— Ти да не би да помниш всичко, което съм казал? Това не е никак добре за един съпруг.

Тя се изкиска.

— Може и двамата да се приберат с подвити опашки. Тогава Ама ще ги приеме. Няма да се изненадам. Никой не иска да губи патрулните си. Въпреки това… Не ми се иска Ремо да си тръгне. Имах чувството, че съм постигнал нещо с него. Освен това много ми помогна с Ход.

Фаун се замисли.

— Слушай сега. Когато избягаш от нещо, бягаш към нещо друго. — Тя плъзна ръка по рамото му. — Ти например. Аз избягах от къщи и попаднах на теб. И ето че ще видя широкия свят заедно с теб.

— Тук харесва ли ти? На лодката?

— На всяка лодка ще ми хареса, стига да съм с теб. — Целуна го. — Добре ли прекара рождения ден?

— Беше най-хубавият от години. — Отвърна на целувката и добави бавно: — Най-хубавият досега, а ни чакат още много години заедно, Искрице. Нали?

Тя се зачуди дали да не го сръчка в ребрата заради това „Нали“, но той се прозя, краката й вече се бяха затоплили и тя усети как се унася.

На закуска Фаун откри, че също като и повечето млади животни, Бар е по-симпатичен, когато е сух и нагласен. Не бе сигурна на колко е години, тъй като снощи й се видя много изморен, но сега бе сигурна, че е по-младият от двамата партньори. Освен това се бе овладял и аргументите му се въртяха повече около Ремо — вече не се занимаваше толкова със себе си.

— Твоите хора се тревожат за теб — подхвърли той.

— Не бяха много разтревожени, когато ги видях за последен път — отвърна Ремо. — Дори никак.

— Ремо, помисли. Ама ни е дала срок. Нали не очакваш, че ще ни чака вечно?

Ремо мълчеше.

Бар продължи:

— Ако не се върнем в най-скоро време, тя ще престане да се притеснява за теб и ще се разсърди. Трябва да използваме момента.

Фаун не се сдържа.

— Не е ли редно да се притеснява и за двама ви?

Бар я погледна така, сякаш не знаеше дали е редно да говори с булката фермерка, или не. Накрая отговори.

— След като ми каза или да се върна с него, или изобщо да не се връщам, значи не.

— Оказва се, че Бар е излишен — измърмори Ремо.

Бар стисна зъби, но не каза нищо. Ремо го погледна малко изненадано.

След кратко мълчание, нарушавано единствено от мляскане и молби някой да подаде царевичния хляб и маслото, Ремо попита:

— А защо не спря някъде снощи в оня ужасен дъжд?

— Не го бях намислил така — призна Бар. — Има един сал наблизо и имах намерение да спра там, когато мръкне. Дъждът се усилваше и реших, че планът ми е добър. Едва ли в пороя щях да успея да си намеря друго сухо място. Само че попаднах на вас, преди да стигна до лагера.

— Да не би да говориш за лагера Фокс Крийк? — попита Даг. — Подминал си го преди десет мили.

— Не е възможно — отвърна Бар. — Почти през всичкото време бях отворил докрай усета си за същност — нали ви търсех. — Обърна се към Ремо. — Или пък тялото ти, носено по вълните.

— В това студено време тялото ми едва ли щеше да изплува толкова скоро — отвърна навъсено Ремо.

Даг сви вежди.

— Лагерът Фокс Крийк е зад хълмовете. Там са заприщили потока, за да направят малко езеро. След мръкнало едва ли има някой, който да е на сала.

— Мътните го взели! — Бар се намръщи, след това се оживи. — Е, така стана по-добре. Ако бях спрял там, щях да ви настигна чак тази вечер, а това означава, че трябваше да мина още петдесет мили. Най-малко. — Обърна се отново към Ремо. — Ето ти още една причина да се върнеш с мен. Всяка миля надолу по течението ни създава двойно повече работа на връщане.

— Проблемът не е мой — отвърна Ремо.

— Да, но е мой! — сопна се побеснелият Бар. — Течението е толкова силно, че един гребец доникъде няма да я докара! Трябват поне двама, а най-добре четирима за тази работа.

За да разсее Ремо, Фаун предложи:

— Можеш да размениш лодката си за кон в следващия град и да тръгнеш към Пърл Рифъл по суша.

— Тъпо предложение — отряза я Бар. Не забеляза, че и тя, и Даг се стегнаха, и продължи: — За тази стара лодка няма да взема дори един кон, камо ли два.

— Не ти трябват два — отвърна Ремо.

Уит очевидно не бе забравил старите си навици да дразни хората.

— А кой казва, че конят трябва да е добър?

Бар стисна зъби и го изгледа злобно.

Капитан Бери заговори бавно:

— Слушай ме внимателно, Ремо. Ти си се цанил за гребец. Ако ме зарежеш сега, ще ме оставиш без хора, а това не е редно. Не че се опитвам да те спра, но ако си решил да си тръгваш, поне изчакай до следващото село, където ще мога да наема друг на твое място.

— Разбира се — отвърна Ремо и погледна предизвикателно Бар. Бар не знаеше какво да каже, въпреки че по гримасата му Фаун реши, че пресмята колко още мили ще трябва да измине на връщане.

— Небето просветлява — обади се Бо. — Време е да отплаваме.

Бери кимна и каза:

— Аз, Ремо и Уит сме първа смяна.

Тези думи прекратиха разправията за следващите два часа. Това бе краят на закуската и Ремо и Бар излязоха да изхвърлят водата от лодката на Ремо, вдигнаха я и я вързаха на задната палуба, макар че щеше да пречи на всички. Ход и Хоторн се заеха със задълженията си в кухнята. Даг слезе на брега, за да доведе Копърхед, който чакаше под капещите дървета и цвилеше жално от ранни зори, а козата Дейзи му отговаряше със същия жален глас. Конят, изглежда, се зарадва, че се връща на лодката, и докосна Дейзи с нос. Колкото и да бе невероятно, двете животни се бяха сприятелили. Развързаха въжетата, тези от екипажа, които бяха на борда, ги прибраха, дружно оттласнаха „Завръщане“ от брега и бавно се отправиха надолу по течението. Реката изглеждаше тъмна, бърза и страшна тази сутрин, вятърът виеше студен и пронизващ и мъглата се носеше на парцали. Фаун отново се зае с дъждобраните, доволна, че има какво да върши в каютата.

Фаун седеше близо до прозореца, за да има повече светлина, и шиеше. Бар влезе в кухнята, погледна я предпазливо и почна да прибира изсъхналите си дрехи. Очевидно патрулите бяха обучени да пътуват с добре подреден багаж, каза си тя. Кимна му, за да го окуражи, ако му се прииска да говори с нея, макар да бе сигурна, че не му е нужна подкана. Това по-скоро важеше за притеснителния Ремо. Бар не бе имал никакви притеснения да разговаря с фермерски момичета в миналото. Но пък никога не бе попадал на фермерски жени, омъжени за Езерняк. Когато най-сетне заговори, думите му не бяха много обмислени.

— Май си яко вързана с Даг, а? — Седна пред огнището и почна да маже с масло някакви парчета кожа. Както се бе настанил, спираше цялата топлина. Може би все още му бе студено след вчерашния порой.

Вместо отговор Фаун вдигна лявата си китка, за да се види брачната връв.

— Какво ти казва усетът за същност?

Той смръщи нос в почуда.

— Не мога да си представя как вие двамата сте успели да я направите тази работа.

— Сплетохме ги заедно. Като партньори. Аз вложих същността си с кръв във връвта на Даг, а братът на Даг каза, че това било техника, която използвали създателите на ножове. Очевидно се е получило.

Бар примигна.

— Соун каза, че двамата сте заедно от Гласфордж. Много беше учуден, защото не предполагал, че Даг е от тези… та той е… ама нали никой никога… Езерняците обикновено не се женят за фермерки.

Явно се опитваше да се държи любезно. Би трябвало да каже „абсолютно никога“.

— Даг е необикновен човек.

— Ти даваш ли си сметка колко е стар? Знам, че на фермерите им се струва на трийсет и пет, може би на четирийсет, но на мен ми е ясно, че е много по-стар.

„Какво се опитваш да ми кажеш?“

— Петдесет и шестият му рожден ден беше вчера. Направихме му чудесно празненство. Ти изгълта остатъците, когато дойде.

— Така ли? — Бар я наблюдаваше все по-учудено. — Ти не разбираш ли, че той те е омаял?

— А ти не разбираш ли, че ме обиждаш? — отвърна спокойно тя.

Той се посви и стана ясно, че не е очаквал подобен отговор. Тя откъсна със зъби конеца, завърза го, след това взе нов.

— Даг изобщо не ме е омайвал. Двамата с Ремо напоследък направиха някои проучвания за омайването и работата със същността и откриха невероятни неща. Помоли Даг да те научи. — Бар съвсем не изглеждаше обещаващ ученик, но можеше да бъде и по-зле. Ако намеренията на Даг се осъществяха, трябваше да стигнат до обикновените хора, както Езерняци, така и фермери, не само до определени избрани люде.

Бар обаче го вълнуваха други въпроси.

— Не е възможно да е тази — измърмори той. — Трябва да е русата. — Надигна глас. — Ремо си е паднал по онова момиче, Бери, нали? Затова не иска да се върне… май гледа от вас с Даг. Отсъстващи богове, сигурно е решил да се ожени за нея.

Фаун забоде поглед в плата. Едва сдържаше раздразнението си.

— Бери е сгодена за един фермер, Олдър, който е изчезнал миналата есен заедно с бащата на Бери и брат й. Тръгнала е да ги търси, затова е нарекла лодката „Завръщане“. Държи се, не показва колко й е тежко, но знам, че е много притеснена. Ако не искаш всички на борда да те намразят за нула време, не притеснявай Бери по никакъв начин. — Дали думите й бяха успели да стигнат до съзнанието на този самовлюбен младеж? Ако не бяха, тя познаваше някой, който щеше да го смачка. Даг бе командвал патрул цели два пъти. Едва ли обикновен патрулен като Бар представляваше кой знае какво предизвикателство за един капитан.

Бар сведе поглед, довърши парчетата кожа и се зае да доприбере багажа си.

Фаун погледна прибраната му на опашка пясъчноруса коса, забоде иглата в дебелия плат и каза високо:

— Виж ти! Вече знам на кого ми приличаш! На Съни Соуман.

Бар я погледна през рамо.

— Кой?

Фаун се усмихна малко злобно.

— Едно фермерче, което познавах навремето. Рус, с широки рамене, също като теб.

Бар изпъна гръб и й отправи чаровна усмивка. Да, лицето му грейна, но очите му не станаха лъчезарни като на Даг и Ремо. Май усмивката не беше искрена.

— Значи е бил хубавец — отбеляза Бар.

— О, да. — Бар засия и тя продължи: — Освен това пълен егоист, клеветник и лъжец. Не би било справедливо да го нарека страхливец, защото с мускулите, които надуваше, не бе нужно да бъде, но бе винаги готов да се измъкне от последствията, когато станеше напечено. — Тя го погледна, стисна замислено устни и добави мило: — Сигурно цветът на косата ти ми напомни за него, но със сигурност тази прилика не вещае нищо добро. Ще се постарая да не се настройвам срещу теб. Поне не прекалено.

Бар прочисти гърлото си, отвори уста, но прецени, че е по-добре да замълчи. Излезе — по-точно избяга — от кухнята, за да се престори, че проверява лодката си на задната палуба. Фаун доволно посегна към иглата.

Към обед Ремо престана да отговаря на непрекъснатите заяждания на Бар и партньорът му остана силно разочарован. Фаун разумно последва примера на Ремо, а след нея и Уит. Ход и Хоторн изобщо не бяха разговаряли с Бар, тъй като Ход се страхуваше прекалено много, а Хоторн харесваше Ремо и никак не му се искаше Езернякът да си замине, така че приемаше Бар за натрапник. Бо го наблюдаваше съсредоточено, на Бери не й бе никак приятен. Никой не можеше да прецени какви мисли се въртят в главата на Даг. Положението не бе никак просто.

В късния следобед бяха изминали четирийсет мили и спряха до селце, достатъчно голямо, за да има кей и барака за стоки. Щом завързаха „Завръщане“, почти всички отидоха до бараката, за да се поразтъпчат и да се разнообразят.

Щом видя трима високи Езерняци да влизат в склада му, продавачът клекна зад тезгяха, а когато се изправи, бе нахлупил подобие на шлем от старо котле, изрязано от едната страна. После седна, готов да обслужи клиентите си, и нагласи извитата дръжка така, че да минава под брадичката му. Ремо едва не се задави от смях, Бар извъртя многозначително очи към тавана, а Даг стисна носа си, за да не прихне.

Бери прехапа устни, но тъй като нямаше желание да си губи времето, започна направо с въпросите, без да каже и дума за странния шлем. За съжаление продавачът не познаваше човек, който да търси работа като гребец, не помнеше „Розата“ да е спирала тук, нито пък двете лодки от списъка на Кътър да са минавали през пролетта. Фаун закупи продукти, а Уит продаде едно стъкло.

Тъкмо се канеха да излязат, когато Бар неочаквано се обърна.

— Господине — заговори той на продавача и посочи „шлема“. — Откъде ти хрумна тази идея?

Човекът се усмихна доволно.

— Много ти се ще да разбереш, а, Езерняко?

— Защото няма никакъв смисъл от това проклето нещо. Това бе шега, пусната сред лодкарите в Пърл Рифъл съвсем наскоро, и те се вързаха. Голям смях падна.

Очевидно слухът бе пуснат от лодкари, стигнали дотук преди „Завръщане“.

— Много ти се ще да го сваля, нали, младежо? — отвърна продавачът доволно. — Смей се колкото искаш. Ще видим кой ще се смее последен.

— Защо, че аз не съм се опитал да купя нищо! Нито пък да продам нещо.

— Още не си — закима човекът, след това вдигна ръка, за да намести килналото се на една страна котле. — Няма и да се опиташ.

Бар разпери разочаровано ръце.

— Виж, знам, че беше смешка, защото аз я измислих!

Продавачът се облегна назад и присви преценяващо очи.

— Естествено, че това ще кажеш.

— Ама честно! Това е лудост. Същността прониква през подобни неща. Желязната шапка не ти помага. Беше просто шега! Аз я измислих…

Бери погледна многозначително Даг и той стисна рамото на Бар.

— Хайде, Бар, престани да се разправяш с човека. Капитан Бери нареди да престанеш.

— Ама това е… той е…

Ремо избута партньора си навън и го затегли по калния склон. Бар се опъна и понечи да се върне.

— Беше шега, аз я измислих…

Даг въздъхна.

— Ако си решил да останеш и да се разправяш с човека, веднага ще ти свалим лодката и багажа. Според мен хората по Грейс и Грей ще нахлупват такива шапки поне през следващите сто години, така че е по-добре да свикваме. Ще е така, докато фермерите се страхуват от Езерняците и нямат представа какво представлява същността. — Поколеба се и погледна подгизналата от вода долина. — Но пък щом хората се чувстват в безопасност, може би така е по-добре… а може и да не е. — Поклати глава и тръгна.

— Не съм виновен аз — извика жално Бар, все още обърнат през рамо, въпреки че ситнеше след Даг.

— Напротив — отвърна раздразнено Ремо.

— А кой? — обади се Фаун.

— Разбира се, че си виновен — каза сухо Даг. — Може и да не си имал такова намерение, но ти си виновен. Учи се, докато си жив, патрулен.

Бар стисна устни, но поне млъкна. Фаун го чу да мърмори, докато се качваше на „Завръщане“:

— Аз я измислих тази шега…

На следващата сутрин на закуска Бар нямаше възможност да продължи да убеждава Ремо, защото целият екипаж на „Завръщане“ бе единодушен, че ако не млъкне, ще се наложи да поплува. Проблемът обаче не бе решен, защото Бар започна да гледа партньора си ту жално, ту гневно, ту многозначително. Ремо стискаше зъби и се мъчеше да не му обръща внимание. Фаун нямаше представа какво правят двамата със същностите си, но нямаше никак да се изненада, ако Ремо избухнеше също като родителите й, когато братята й така ги вбесяваха, че бяха готови да ги нашибат с камшика. „Капитане! Даг! Той ме гледа! Накарайте го да спре да ме гледа!“ Бар наблюдаваше как брегът се изнизва покрай тях и погледът му ставаше все по-гневен.

Фаун се зае да шие и преде, после сготви. Месечният й цикъл бе започнал снощи и тя много се надяваше новото лечение на Даг да й помогне да оздравее по-бързо, защото днешната болка бе просто неприятна, не я повали както преди. И друга надежда избуя в мислите й, докато шеташе. Даг бе използвал различни Езерняшки трикове, за да не забременее, докато утробата й не е напълно излекувана, но щеше да е чудесно един ден да няма нужда от тези трикове. Онова, от което имаха нужда, не бе време, а място.

Представи си това време в най-големи подробности, докато шиеше дебелия плат и от време на време се убождаше — предпочиташе готвенето пред шиенето. Новият дом на семейство Блуфийлд щеше да е близо до фермерски град, достатъчно голям, за да може Даг да разчита на достатъчно пациенти, но не прекалено голям, за да се чувства притиснат. Наблизо трябваше да има малко езеро, може и нещо по-малко, за да развъжда Езерняшките водни лилии с вкусните корени. Кухнята щеше да гледа към градината, а за Грейс и малкото й, както и за Копърхед, щеше да има достатъчно място. Мисли дълго как да подреди градината, какви други животни ще отглежда. След като нямаше да се местят всеки сезон като Езерняци, можеше да си има къща с четири истински стени. Щеше да си има и истинска печка като онази, в която се бе влюбила в Силвър Шоулс.

Замисли се за имената, които открай време харесваше не само за деца, защото децата растяха и онова, което бе чудесно име за бебе, щеше да звучи глупаво, когато станеха майки и баби — Фаун например. Къде е бил умът на майка й и баща й? Двамата с Даг нямаше да имат само една дъщеря, това бе абсолютно сигурно… На Даг щеше да му хареса. Дали не трябваше да са близо до някой Езерняшки лагер? А Езерняците щяха ли да се сближат с тях? Ами ако децата с прекрасни имена имаха силно развит усет за същност?

Тъкмо се канеше да измисли име за жребчето на Грейс, когато далечен тътен откъм реката прекъсна мислите й. Бо, задрямал на койката си, след като си бе свършил работата, се претърколи, отвори едно око, заслуша се и отново се обърна. Фаун остави плата и се надигна, за да излезе на палубата и да види какво става.

Някакъв кораб ги задминаваше. Тук вятърът духаше по посока на течението и корабът бе вдигнал платна, за да плава още по-бързо. Името му — „Трипойнт Стийл“ — бе изписано с големи букви, „т“-тата приличаха на мечове. Когато се изравниха, капитан Бери и капитан Кътър започнаха да се провикват, за да споделят новините.

Бери му каза имената на лодките, които бяха спирали при продавача с шлема. Кътър спомена човек, който познавал друг, който на свой ред бил виждал „Розата“ в град на четирийсет мили по-надолу, при което Бери присви очи и благодари. Така нямаше да се налага да спират до града. Бери пожела на Кътър късмет, Кътър пък пожела на нея и „Трипойнт Стийл“ се понесе надолу по течението.

— Да се пазите, момичета!

— Не всички сме момичета — измърмори седналият на покрива Уит. — „Завръщане“ може да се грижи за себе си, мътните те взели.

Даг бе пристъпил към Фаун, за да я прегърне, докато траеше разговорът, а Бар се бе облегнал на релинга, обзет от любопитство. Фаун му обясни за Кътър и липсващите лодки.

— Нещо като речен патрул. Търсят си белята, нищо че са въоръжени.

Бар само поклати глава.

Следобед Бар обикаляше „Завръщане“ неспокоен като бълха на семейна сбирка и ругаеше приглушено на всяка измината миля. Фаун бе готова да се закълне, че в главата му се въртят планове за отвличане и как да ги осъществи, след като лодката бе пълна с хора. Когато наближи време за лягане, докато минаваше покрай койката му, след като излезе на задната палуба за последно, забеляза, че очите му блестят гневно.

На следващата сутрин, когато стана, за да приготви чай, го завари облечен. Докато режеше бекон и се чудеше как да разпредели ограничения брой яйца върху картофите, Бери дръпна пердето около койката си. Бе облечена в обичайната си блуза, жакет и кожена пола. Когато след малко излезе на палубата, Бар я чакаше на вратата.

— Капитан Бери, може ли да поговорим? Насаме.

И посочи носа на лодката.

Тя сложи ръка на кръста си и го погледна намусено.

— Ако това е начинът да се махнеш от лодката ми.

— Може би.

Тя очевидно не му повярва, но го преведе през склада, докато си връзваше косата.

Уит се надигна от койката си.

— Сега пък какво става?

— Бар иска да поговори с Бери. Насаме. Излязоха на палубата.

Уит се намръщи, надигна се и отиде до прозореца, за да погледне.

— Слезли са на брега. Вървят срещу течението. Той май я е хванал за ръката… Ох.

Намръщи се още повече, отиде при задната койка и разтърси Ремо. Ремо се надигна, изръмжа недоволно, но като разбра какво става, двамата навлякоха панталоните, ботушите и връхни дрехи и също излязоха. Хоторн и Ход се бяха събудили от шумоленето и ги последваха, обзети от любопитство.

Даг влезе в кухнята, седна на масата и се усмихна, когато Фаун му подаде чаша силен чай.

— Къде хукнаха всички? — попита той, отпи доволно глътка и отвори и другото си око. Бо се претърколи на своята койка, изпъшка и излезе на задната палуба.

— Не знам всъщност — отвърна Фаун и се изправи на пръсти на прозореца, за да погледне какво става на брега. От дърветата капеше вода, всичко бе обвито в сива мъгла и не се мяркаше жива душа. Тя се върна при тигана и започна да реже лука.

За малко да се пореже, когато отвън проехтяха викове. Даг извърна глава и смръщи вежди. Напрегна се целият, но не стана. Крясъците утихнаха, след това спряха. Фаун различи гласа на Уит, също на Бар и Ремо.

— Каква е тази гюрултия? — попита Бо, когато влезе и посегна за чаша чай.

Фаун се надигна отново на пръсти и присви очи.

— Всички се връщат. Олеле! Бар се държи за лицето, а Ремо му е извил другата ръка зад гърба. Ама много силно я е извил. Уит размахва една тояга и вика нещо. Бери е… ядосана. Не, бясна е. Ход е на опашката, както обикновено, а Хоторн тича напред.

Даг се потърка по челото и въздъхна. Фаун остана доволна, че не скочи и той, но изглежда, след малко щяха да намесят и него. Хоторн изтопурка по мостчето и развълнувано се развика:

— Даг! Бар се опита да омагьоса Бери и Уит и Ремо разправят, че щели да го убият!

Чуха се нови стъпки, лодката се разклати, когато всички наскачаха на палубата и нахлуха в кухнята. Говореха едновременно и само от време на време се чуваше по някое: „Направи го“ и: „Не съм“. Даг се намръщи, отпи глътка чай, след това се обърна към младежите.

Лявата страна на Бар бе силно зачервена, окото му започваше да се подува. Фаун не видя да му има друго, но Ремо и Уит бяха задъхани, а Ход разтриваше кокалчетата си и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Не съм! — извика Бар. — Я помислете! Да не би това време на деня да е подходящо за подобни занимания? Престани, мътните те взели! — И се надигна на пръсти, когато Ремо изви ръката му още повече.

Даг заговори с дълбок тътнещ глас и прекъсна разправията:

— Един по един. Капитан Бери?

Всички млъкнаха, а Уит и Ход се сръчкаха, за да слушат внимателно. Дори Хоторн преглътна и замълча. Бери пристъпи напред, намръщена и гневна.

— Твоят патрулен — и насочи треперещия си пръст към Бар — се опита да ми направи нещо на главата. Някаква магия.

— Всички знаем какво се е опитвал да направи — обади се Ремо и отново изви ръката на Бар.

— Престани, мътните те взели!

— Даг — обади се Фаун, скрита на сигурно място зад рамото му. — Можеш ли да разбереш кой казва истината?

Даг се огледа, стисна устни и наведе глава. Прочисти гърлото си.

— Капитан Бери, мога ли да те докосна по главата?

Тя се поколеба, след това вдигна поглед и срещна очите на Фаун. Фаун закима енергично. Бери сви рамене и пристъпи напред. Даг прегърна Фаун, не за да се чувства по-сигурен, не за да е по-спокойна тя, а за да вдъхне увереност на Бери. После много внимателно докосна с обратната страна на куката бледото чело на Бери. Сигурно направи нещо с призрачната си ръка, защото Бар зяпна и дори Ремо се ококори.

— Мислех, че е бил просто патрулен! — прошепна Бар на партньора си.

— Груба грешка — изръмжа в отговор Ремо.

— Така — започна Даг с огромно неудоволствие. — Тук има ново подсилване. Направен е опит за убеждаване, но не е добре сплетен, така че не съм сигурен какво е било намерението му, тъй като не го е довършил.

— Можеш ли да го махнеш? — попита обзетата от паника Бери.

— Мога да премахна омайването, ако има такова, и да разплета същността, за да заприлича на лечебно подсилване. Твоята собствена същност ще го погълне за ден-два. Няма да има никакъв ефект и известно време няма да усещаш никакво главоболие. Веднага ли да го направя?

Фаун едва сега забеляза колко тихо и спокойно говори.

— Да! — отсече Бери. — Не искам в главата си неща, които не мога да видя.

Проблясъкът в очите на Даг изчезна за частица от секундата.

— Така — рече той и отпусна ръка. — Вече го няма.

Бери потри чело.

— Май трябва да разчитам на честната ти дума.

— Май да.

— Не съм… — започна Бар.

— Какво? — прекъсна го Даг.

Тази единствена дума бе изречена с известно учудване, но досега Фаун не бе виждала подобно изражение в очите на Даг. И никога не бе виждала лицето му толкова изопнато.

Бар се сви.

— Не съм се опитвал да я прелъстя — каза той неуверено.

— А какво се опитваше да направиш? — попита Даг, все още съвсем спокойно.

Бар стисна зъби.

— Знам къде Бери държи въжетата — обади се Уит. — Да го обесим. В тези гори има предостатъчно дървета.

— Няма да те спра — подкрепи го Ремо.

Бар се сви още повече.

Бери притисна ръце към слепоочията си.

— Май ми няма нищо. Благодаря ви, момчета — добави тя прегракнало и младите мъже гордо се изпъчиха. — Дали не прекалявате с бесенето?

— Прекаляваме или е прекалено добро решение? — попита Уит.

Намеси се и Ход:

— Веднъж сестра ми ме накара да удавя едни още слепи котенца. Пуснах ги в един чувал, пъхнах вътре камъни, вързах чувала и готово. Останали са ни чували от храната, а пък камънаци дал господ. Можем да го удавим.

Бар погледна Ход с ужас.

— Даг? — настоятелно рече Уит.

— Даг? — обадиха се след него Ремо и Ход.

— Я чакайте, как така ме избрахте за съдия? — попита Даг. — Това е лодката на Бери. Тя е капитан. Тя ще реши.

— Ти си експертът по Езерняци — отвърна Бери. „Единственият, на когото може да се има доверие“, бе онова, което не изрече, но всички разбраха.

— Не съм патрулен капитан на Бар, не съм дори член на патрула на Пърл Рифъл. Аз съм Даг, който си няма лагер. Тук единствено Ремо може да изпълнява ролята на офицер. — Даг кимна към тъмнокосия младеж.

„Какво си намислил, Даг?“, питаше се Фаун.

— Ремо, Ама ще ме държи отговорен за теб, а аз не успявам да те накарам да направиш нищо. Просто не е честно! — викна отчаяно Бар.

— Сега вече ти е ясно как се чувствах аз по отношение на теб. — Ремо си пое дълбоко дъх. — Лодката е на Бери. Каквото тя реши, ще се съглася.

— Не е каквото си мислиш…

Бери пристъпи към Бар и го огледа от ботушите до русата коса.

— Ти си най-безполезният боклук, който съм срещала. Не плащаш, не работиш и не си добре дошъл на лодката ми. Така че — разкарай се!

— Не! — изрева възмутено Бар. — Не тръгвам без партньора си!

Даг вдигна вежди.

— Чу капитана. Ход, Уит, спуснете лодката му във водата. Фаун, Хоторн, донесете нещата му и ги хвърлете вътре. Ремо… ще ти помогна с него.

Всички се заеха с поставените им задачи. Фаун донесе постелята, стегнато навита, лъка и стрелите и ги метна в клатушкащата се лодка, след като Хоторн хвърли вътре останалата част от багажа.

Даг и Ремо поведоха Бар, въпреки че той увисна в ръцете им. Той се задърпа, но омекна, щом куката на Даг се допря до окото му.

— Никакви резки движения. Така е по-добре. Имаш избор — обясни Даг. — Можеш да слезеш в лодката от палубата или да се качиш в нея от водата.

Реката бе почти черна тази сутрин и дори тук, край брега, личеше колко силно е течението, тъй като рисуваше странни фигури по повърхността. Изглеждаше толкова студена, че Фаун нямаше да се изненада да види лед, въпреки че все още бе рано.

— Ще сляза — рече задъхано Бар и двамата го пуснаха. Той унило се прехвърли през парапета. Малката лодка се разтресе, докато се настаняваше на седалката. Ремо се наведе и я оттласна.

Бар се огледа и викна възмутено:

— Ей! Къде ми е греблото? — И вдигна ръце, докато лодката се отдалечаваше.

— Я го оставете! — провикна се доволно Уит. — Да се оправя както знае.

Бери стисна устни, взе едно от греблата на малката лодка, които бяха подпрени на стената на каютата, и го метна. То цопна на десетина метра от лодката на Бар и течението го понесе. Ако го бе метнала срещу течението, то щеше да мине покрай него и той щеше да го хване съвсем лесно.

— Ето ти греблото, патрулен! Догони го!

— Браво — похвали я Уит с блеснали очи.

Бар започна да ругае и да гребе с ръце, за да стигне до греблото.

— Кой му насини окото? — попита Фаун.

— Ремо — каза Уит. — И аз. И Ход, но той се страхуваше да го удари прекалено силно.

— Леле! — ахна Фаун.

— Той си го заслужи.

— Няма спор.

Мъглата скри лодката от погледите им, но ругатните не заглъхнаха още дълго.

Бери присви доволно очи.

— Така. Сега вече „Завръщане“ ще стане значително по-приятно място. — Изтупа си ръцете, все едно са мръсни, и поведе екипажа си към кухнята.

Фаун изчака Даг, който се бе подпрял на парапета и се вглеждаше в мъглата. Подозираше, че вижда много повече от нея. Не забеляза задоволство — той бе просто съсредоточен.

— Така — рече най-сетне Даг. — Успя да хване греблото.

— И повече няма да го видим, така ли? — попита тя с надежда.

Даг й се усмихна.

— Слушай сега. Той е Езерняк, далече от дома, за пръв път е съвсем съм. Няма да тръгне нагоре по реката сам, в това съм сигурен. Единственият му избор е да продължи по течението, като нас. Така че ще видим.

Тя се намръщи, обзета от съмнения.

— Ти искаш ли той да се върне?

— Не ми е приятно да изгубя един патрулен.

— Задържа Ремо. Не го изгуби.

— Не ми е приятно да изгубя двама патрулни точно толкова, колкото не ми е приятно да изгубя и един.

— Дано си открил у Бар нещо повече с помощта на усета си за същност, отколкото успях аз с очи и уши.

— Надявам се на същото, Искрице — въздъхна Даг.