Прашинка в Божието око

Епилог

„Непокорний“ неподвижно висеше в космоса в периферията на системата Мърчисън. Наоколо бяха групирани други кораби в бойна формация, а отдясно се издигаше грамадата на „Ленин“, напомняща на гигантско черно яйце. Поне половината от флота постоянно се намираше в бойна готовност, а някъде долу в червената обвивка на Окото кръжаха и чакаха други кораби. „Непокорний“ току-що беше направил обиколка със смотаняшката ескадра.

Този термин бе станал почти официален. Космонавтите използваха много сламкарски думи. Когато някой спечелеше голям залог на покер, най-често възкликваше: „Фюнч(щрак)!“. И все пак, мислеше си капитан Хърб Колвин, повечето никога не бяха срещали извънземни. Рядко виждаха и корабите им: просто мишени, абсолютно безпомощни след прехвърлянето.

Единици успяваха да се измъкнат от Окото, но всички бяха фатално повредени. Винаги имаше предостатъчно време да предупредят корабите извън звездата, че се приближава нова сламкарска машина — ако първо не ги убиеше самото Око.

Последните няколко бяха излезли от смотаняшкия пункт с хиляда километра в секунда. Как успяваха да скочат с такава скорост? Човешките кораби в звездата не можеха да ги настигнат. Нямаше и нужда — извънземните екипажи или автопилотите бяха напълно дезориентирани. Бягащите черни точки минаваха през дъгата и всеки път експлодираха. Когато използваха уникалните си разширяващи се полета, те се взривяваха по-рано, тъй като по-бързо събираха топлина от жълтата фотосфера.

Хърб Колвин остави последния доклад за сламкарските фокуси. Беше написал голяма част от него сам. Всичко се свеждаше до безнадеждното положение на извънземните. Сламкарите все още не подозираха за скоковата дезориентация… и той почти ги съжаляваше.

Колвин извади бутилка от шкафа в патрулната си каюта и сръчно си наля, въпреки ефекта на Кориолис. После се отпусна на стола си. На бюрото го очакваше пакет с поща. Вече бе отворил последното писмо от жена си, за да се увери, че у дома всичко е наред. Сега можеше да прочете останалите. Капитанът вдигна чашата си към снимката на Грейс.

Нямала много информация от Ново Чикаго, ала, според сестра й, положението било нормално. Пощенските услуги бяха бавни. Къщата им се намираше извън отбранителната система на Нова Шотландия, но тя не се страхуваше, защото Хърб й беше казал, че сламкарите няма да пробият блокадата. Беше я наела за трите години, през които щяха да останат в системата.

Колвин кимна. Това щеше да им спести пари — три години тук, после у дома, където щеше да е комодор на новочикагския флот. „Непокорний“ отново щеше да има Олдърсънов двигател: когато го отведеше в родната си система, корабът щеше да стане флагман на флота. Тези няколко години бяха скромна цена за отстъпките, които бе предложила Империята.

„Трябва да съм благодарен на сламкарите за това — помисли си Хърб. — Без тях и до днес щяхме да воюваме. — Извън Империята все още имаше светове и винаги щеше да има, но обединението на сектора отвъд Въглищния чувал уверено напредваше и резултатите се постигаха повече с убеждение, отколкото със сила. — Дължим го на сламкарите.“

Вниманието му привлече името на лорд Родерик Блейн, председател на извънредната имперска комисия. Колвин вдигна поглед към стената, за да види познатото петно, останало от закърпването на „Непокорний“ след битката с „Макартър“. Опитният екипаж на Блейн беше свършил великолепна работа. „Той е компетентен човек — неохотно призна пред себе си Хърб. — И все пак не е справедливо да избираме водачите си според произхода им. Но и бунтовническата демокрация на Ново Чикаго не се справи много добре.“ Той се върна към писмото от Грейс.

Милорд Блейн имал нов наследник, второ дете. И Грейс помагала в института, който организирала лейди Блейн. Била въодушевена, защото често разговаряла с лейди Сали и дори я канели в имението, за да види децата…

Писмото продължаваше и Колвин го четеше надлежно, ала неохотно. „Никога ли няма да й писне да се занася по аристокрацията? Едва ли изобщо ще се разберем по политическите въпроси — реши той и отново нежно погледна към снимката й. — Господи, колко ми липсваш…“

В кораба отекна сигнал и Хърб побърза да прибере писмата в чекмеджето на бюрото си. Бе време да се захваща за работа: на другия ден комодор Каргил щеше да дойде на инспекция. Колвин потри ръце. Този път щеше да покаже на империалистите как се поддържа кораб. Победителят в тази проверка щеше да получи допълнителна отпуска и той имаше намерение да я осигури на хората си.

Когато се изправи, през илюминатора проблесна жълто-бяла точица светлина. „Някой ден ще отидем там. Най-големите умове на Империята мислят по проблема — все ще открием начин да управляваме сламкарите.

А как ще се наречем тогава? — зачуди се Колвин. — Империя на човека и сламкарите ли?“ — Той се усмихна и отиде да провери готовността на кораба си.

Имението Блейн беше голямо. Покритите градини пазеха очите им от яркото слънце. Апартаментът им бе много удобен и посредниците бяха свикнали с постоянната си охрана. Както винаги, Иван се отнасяше към морските пехотинци така, сякаш са собствените му воини.

Имаше работа. Всеки ден провеждаха обсъждания с учените от института. А и децата на Блейн. По-голямото можеше да изговаря няколко думи от Езика и да чете жестове също толкова добре, колкото млад господар.

Живееха в разкош, ала все пак бяха затворници. И нощем виждаха блестящото червено Око с неговата мъничка Сламка. Въглищния чувал се издигаше високо в небето. Приличаше на качулат господар, сляп с едното око.

— Страх ме е — каза Джок. За семейството ми, за моята цивилизация, за вида ми и за моя свят.

— Точно така, мисли мащабно — отвърна Чарли. Защо да хвърляш на вятъра могъщия си ум за дребни неща? Погледни се… — Гласът и позата й се промениха — щеше да говори по сериозни въпроси. — Направихме каквото можахме. Този институт на Сали е пълен провал, но ние продължаваме да им помагаме. Показваме им колко сме добронамерени, безопасни и искрени. А междувременно блокадата си остава и винаги ще остане. Тя е непробиваема.

— Не е така — възрази Джок. — Изглежда, никой човек не се досеща, че господарите могат да стигнат до Империята през нормалното пространство.

— Непробиваема е — повтори Чарли и подчерта думите си с леко движение на двете си десни ръце. — Няма да успеят да я преодолеят до следващия колапс. Проклятие! Кой би могъл да построи нова смотаняшка сонда преди да започне гладът? И къде ще я пратят? Тук, при техните флоти ли? — Тя направи презрителен жест. — Сигурно във Въглищния чувал, в самото сърце на Империята! Мислила ли си за изстрелващите лазери — за това, че са прекалено големи, за да компенсират праха във Въглищния чувал? Не. Направихме каквото можахме и Циклите отново започнаха.

— Тогава какво да очакваме? — Десните ръце на Джок бяха свити, лявата — протегната с разтворена длан: готовност за атака и същевременно реторична безпощадност. — Може да направят неуспешни опити за пробиване на блокадата. Напразни усилия. Така само ще ускорят колапса. И ще последва дълъг период, през който Империята почти може да забрави, че съществуваме.

— Появяват се нови технологии. Военни, каквито винаги са новите технологии. Сламкарите ще знаят за човечеството. Сигурно ще запазят или пак ще изобретят полето. Когато достигнат кулминацията на могъществото си, преди да започне упадъкът, ще създадат воини и ще завоюват планетата, астероидите, всичко. И накрая ще нападнат Империята.

Чарли хвърли поглед към господаря. Иван неподвижно лежеше и следеше разговора им. Нямаше начин да разберат какво си мисли.

— Но колкото повече се приближават към Империята — отвърна Джок, — толкова по-силна ще става тя. Хората са безброй. Въпреки всичките им приказки за ограничаване на раждаемостта, те са много и целият космос е техен. И винаги ще са повече от нас. Ще ни държат затворени в бутилката до следващия колапс. И тогава ще ни унищожат!

Коленете на Чарли бяха притиснати към корема й. Десните й ръце бяха вдигнати към гърдите й, лявата пазеше главата й. На този жесток свят щеше да се роди дете. Гласът й звучеше приглушено.

— Ако имаше по-добра идея, трябваше да я кажеш.

— Не. Няма по-добри идеи.

— Спечелихме време. Стотици години. Сали и нейният глупав институт стотици години ще проучват проблема, който поставихме пред хората. Кой знае, може би конят ще се научи да пее химни.

— Готова ли си да се обзаложиш?

Чарли леко повдигна ръка.

— При толкова малки шансове ли? По дяволите, да!

— Смотанячка!

— Да. Смотаняшко решение. Какво друго ни остава? По един или друг начин, Циклите вече свършват. Смотаняка спечели вечната си война срещу тях.

Джок се обърна към Иван. Той сви рамене. Чарли бе станала смотанячка. Вече нямаше значение — всъщност дори й завиждаха за тази лудост, тази заблуда, че всички въпроси имат отговори и че всичко е по силите на могъщата лява ръка.

Никога нямаше да научат. Не им оставаше да живеят дълго. Ала бяха спечелили време. Блейн и Сали знаеха какво трябва да открият и когато пораснеха, децата им нямаше да смятат сламкарите за легенда. Две поколения управляващи нямаше да мразят извънземните.

Ако някой можеше да научи кон да пее химни, това беше опитен посредник.