Прашинка в Божието око

39. Заминаване

— Совалките докладват, че от юнкерите няма и следа, господин адмирал. — Гласът на капитан Михайлов звучеше оправдателно. Малцина офицери се осмеляваха да съобщят лоша новина на Кутузов. Снажният адмирал седеше на командното си кресло на мостика. Той взе чашата си с чай и отпи, като отговори само с кратко изсумтяване.

После главнокомандващият се обърна към другите, които се бяха събрали около него. Род Блейн все още заемаше мястото на командир Борман. Имаше по-висок чин от него, а Кутузов педантично спазваше устава.

— Осем учени — каза адмиралът. — Осем учени, петима офицери, четиринайсет космонавти и морски пехотници. Убити от сламкари.

— Сламкари! — Доктор Хорват завъртя командното си кресло към Кутузов. — Адмирале, когато унищожихте „Макартър“, почти всички тези хора бяха на борда му. Някои може още да са били живи. Що се отнася до юнкерите, ако са проявили глупостта да се опитат да се приземят със спасителни лодки… — Род го стрелна с убийствен поглед и той замълча. — Съжалявам, капитане. Не исках да кажа това. Наистина, ужасно съжалявам. И аз харесвах момчетата. Но не можете да обвинявате сламкарите за случилото се! Те са се опитали да помогнат и са в състояние да направят толкова много за нас… Адмирале, кога ще ни разрешите да се върнем на посланическия кораб?

Експлозивният звук, който се изтръгна от гърлото на Кутузов, можеше да е смях.

— Ха! Заминаваме си веднага щом приберем совалките, докторе. Струва ми се, че ясно ви го обясних.

Научният министър стисна устни.

— Надявах се, че сте се вразумили — изръмжа той. — Адмирале, човечеството никога не е имало толкова големи надежди, а сега вие ги разрушавате. Дори след векове не бихме могли да имаме техническите изобретения, които можем да купим, които те ще ни подарят! Сламкарите направиха огромни разходи, за да ни посрещнат на своята планета. Убеден съм, че ако не бяхте забравили да им кажете за избягалите сламкарчета, те щяха да ни помогнат. Но вие трябваше да пазите проклетите си тайни — и заради вашата глупава ксенофобия изгубихме изследователския кораб и по-голямата част от оборудването си. Сега ги настройвате против нас, като си заминавате точно в момента, в който те подготвят нови конференции… Боже мой, ако наистина бяха войнствени, дори само това щеше да ги предизвика!

— Свършихте ли? — презрително попита Кутузов.

— Засега свърших. Когато се върнем обаче, ще продължа.

Адмиралът натисна един от бутоните на страничната облегалка на креслото си.

— Капитан Михайлов, пригответе кораба за потегляне към Олдърсъновия пункт. Ускорение една до една и половина гравитации.

— Слушам.

— Значи все пак ще продължите да се правите на глупак — отново се обади Хорват. — Не можете ли да го вразумите, Блейн?

— Решен съм да изпълня заповедта, която получих, докторе — тежко каза Кутузов. Дори заплахите на министъра да означаваха нещо за него, той не го показваше. Главнокомандващият се обърна към Род. — Капитане, очаквам съвета ви. Но няма да направя нищо, което да изложи на опасност този кораб, и не мога да допусна повече лични контакти със сламкарите. Имате ли предложения, капитан лорд Блейн?

Род разсеяно бе слушал разговора. Мислите му бяха в хаос. „Какво можех да направя?“ — безкрайно се питаше той. Не го вълнуваше нищо друго. Адмиралът искаше неговия съвет, ала това беше обикновена проява на любезност. Блейн нямаше кораб, нямаше задължения. Бе изгубил „Макартър“ и с кариерата му беше свършено… Не, нямаше полза от самосъжаление.

— Господин адмирал, смятам, че трябва да се опитаме да запазим приятелството на извънземните. Не бива да взимаме решения, които са в компетенциите на правителството…

— Да не намеквате, че постъпвам така? — прекъсна го Кутузов.

— Съвсем не. Но е много вероятно Империята да пожелае да търгува със Сламката. Както каза доктор Хорват, те не се държат враждебно.

— Ами вашите юнкери?

Род мъчително преглътна.

— Не зная, господин адмирал. Възможно е Потър или Уитбред да не са били в състояние да управляват спасителните си лодки и Стейли да се е опитал да ги спаси. В негов стил е…

Главнокомандващият свъси вежди.

— Три спасителни лодки, капитане. И трите влизат в атмосферата, и трите изгарят. — Той плъзна поглед по дисплеите. В хангара на „Ленин“ прибираха совалка и морските пехотинци се готвеха да я обгазят. На неговия флагмански кораб нямаше да проникнат извънземни! Какво бихте казали на сламкарите, докторе?

— Не и онова, което ми се иска да им кажа, адмирале — остро отвърна Хорват. — Ще поддържам вашата версия за епидемия. И без това почти е истина, нали? Напаст от сламкарчета. Но трябва да оставим открита възможността за нова експедиция.

— Те ще разберат, че ги лъжете — безизразно заяви Кутузов. — Какво мислите, Блейн? По-добре ли е сламкарите да чуят обяснения, на които няма да повярват?

По дяволите, не знаеше ли, че Род не желае да мисли за сламкари? Нито за каквото и да било друго. Каква полза от неговия съвет? Съвет от човек, изгубил кораба си…

— Господин адмирал, не виждам нищо лошо в това министър Хорват да разговаря с извънземните. — Той наблегна на думата „министър“. Освен поста си в правителството, Хорват имаше връзки в Лигата на човечеството и влияние в Асоциацията на имперските търговци. Тези организации бяха почти също толкова могъщи, колкото и самият флот. — Някой трябва да разговаря с тях, няма значение кой. На борда няма човек, който може да излъже своята фюнч(щрак).

— Добре. Капитан Михайлов, наредете да се свържат с посланическия кораб. Доктор Хорват ще разговаря с тях.

На екраните се появи полуусмихнато кафяво-бяло лице. Род потръпна, после погледна своя монитор, за да се убеди, че не е включен.

— Фюнч(щрак) — каза сламкарката на Хорват.

— Ах. Надявах се да си ти. Заминаваме си. Налага се.

Изражението на извънземната не се промени.

— Това изглеждаше очевидно, но ние сме много обезпокоени, Антъни. Имаме да обсъждаме още много неща, търговски спогодби, наемане на бази във вашата Империя…

— Да, да, но ние не сме упълномощени да подписваме договори и търговски спогодби — отвърна Хорват. — Наистина, постигнахме доста и вече трябва да си вървим. На „Макартър“ имаше епидемия, някакъв нов вирус, който лекарите ни не познават, и не ни е известен нито епицентърът й, нито начинът на разпространение. И тъй като този кораб е единствената ни възможност да се приберем у дома, ами… нашите господари смятат, че е най-добре да заминем, докато всичките ни астрогатори все още са здрави. Ще се върнем!

— Ти ще дойдеш ли? — попита сламкарката.

— Ако е възможно. Много би ми се искало. — Последните думи прозвучаха съвсем искрено.

— Ще бъдеш добре дошъл. Всички човеци ще са добре дошли. Храним големи надежди за търговия между нашите две раси, Антъни. Можем да научим много едни от други. Приготвили сме и подаръци — не можете ли да ги приемете на вашия кораб?

— Хм, благодаря… аз… — Хорват погледна към Кутузов, който всеки момент щеше да избухне. — Това няма да е благоразумно — тъжно рече министърът. — Докато не разберем каква е причината за болестта, най-добре да не излагаме никого на опасност от зараза. Много съжалявам.

— Аз също, Антъни. Забелязахме, че вашите инженери са… как да се изразя по-тактично? Недостатъчно специализирани, навярно. Имахме намерение отчасти да компенсираме това с подаръците си.

— Хм… извини ме за момент. — Хорват изключи звука и се обърна към Кутузов. — Адмирале, не можете да се откажете от такъв шанс! Това ще е най-великото събитие в историята на Империята!

Главнокомандващият бавно кимна. Тъмните му очи се присвиха.

— Освен това е вярно, че ако сламкарите притежават Лангстъново поле и Олдърсънов двигател, това ще е най-голямата опасност в историята на човешката раса, министър Хорват.

— Съзнавам го — изръмжа докторът и включи звука. — Боя се, че…

— Антъни — прекъсна го сламкарката, — можете да вземете снимки на нашите подаръци и да ги проучите достатъчно, за да ги възпроизведете по-късно. Това определено няма да изложи на риск хора, които са били на самата планета, нали?

Хорват се замисли. Трябваше да получи тези подаръци! Той отново изключи аудиовръзката и се усмихна на адмирала.

— Знаете, че е права. Не може ли да ги пуснем в катера?

Кутузов сякаш бе опитал вкиснато мляко. После кимна. Министърът облекчено се обърна към сламкарката.

— Благодаря ти. Ако оставите подаръците в катера, ще ги проучим. След две и половина седмици можете да си вземете и тях, и катера, който пък ние ви подаряваме, от смотаняшкия пункт.

— Чудесно — топло отвърна извънземната. — Но няма да имате нужда от катера. Един от нашите подаръци е космически кораб с управление, предвидено за човешки ръце и умове. Останалото ще намерите на борда му.

Кутузов, изглежда, се изненада и бързо кимна. Хорват мислено изликува.

— Това е прекрасно. Когато се върнем, ще ви донесем подаръци. Искаме да се отплатим за вашето гостоприемство…

Адмирал Кутузов говореше нещо. Хорват се наведе настрани от екрана, за да го чуе.

— Попитайте я за юнкерите — нареди главнокомандващият.

Министърът преглътна.

— Има ли нова информация за нашите юнкери?

Гласът на сламкарката прозвуча измъчено.

— Как би могло да има, Антъни? Те са загинали, когато са навлезли в атмосферата. Лодките им напълно изгоряха. Пратихме ви снимки, не ги ли получихте?

— Хм… Аз не съм ги виждал — отвърна Хорват. Макар да казваше истината, това не улесняваше задачата му. Проклетият адмирал не вярваше на нищо! Какво си мислеше той, че момчетата са пленени и ги измъчват, за да изтръгнат от тях информация ли? — Съжалявам, наредиха ми да попитам.

— Разбираме ви. Хората са много загрижени за младите си господари. Сламкарите също. Нашите две раси имат много общи черти. Беше ми приятно да си поговорим пак, Антъни. Надяваме се скоро да се върнете.

На пулта запремигва алармена светлина. Адмирал Кутузов се намръщи и напрегнато се заслуша в нещо, което Хорват не можеше да чуе. В същото време по високоговорителя прозвуча докладът на свързочника:

— Совалките са в хангара, господин адмирал. Готови сме за потегляне.

Сламкарката очевидно го чу.

— Корабът, който ви подаряваме — каза тя, — лесно ще ви настигне, ако се движите с ускорение, не по-голямо от… — извънземната се заслуша в нещо — три ваши гравитации.

Хорват въпросително стрелна с поглед адмирала. Кутузов се замисли, като че ли понечи да каже нещо, но после само кимна.

— Ще пътуваме с една и половина наши гравитации — отвърна министърът на сламкарката.

— Ще получите подаръците ни след пет часа — рече тя.

Екраните помътняха. В ухото на Хорват изтътна гласът на главнокомандващия:

— Съобщиха ми, че от сламкарската планета е излетял кораб и в момента се движи към Олдърсъновия пункт с едно цяло седемдесет и четири наши гравитации. Две сламкарски гравитации. Моля, накарайте ги да обяснят това. — Гласът му звучеше спокойно, но тонът му бе заповеден.

Министърът преглътна и се обърна към екрана. Лицето на сламкарката отново се появи. Той колебливо зададе въпроса. Боеше се да не я обиди.

— Самата аз току-що научих — отвърна извънземната. — Господарите са пратили наши посланици в Империята да се срещнат с вас. Те са трима и ви молим да ги придружите до имперската столица, където ще представляват нашата раса. Имат всички пълномощия да преговарят от наше име.

Кутузов дълбоко си пое дъх. Лицето му беше поморавяло.

— Отговорете им, че трябва да обсъдим въпроса — каза той, така че сламкарката да не го чуе. — Капитан Михайлов, увеличете ускорението.

— Слушам.

— Вече тръгваме — обърна се Хорват към извънземната. — Аз… ние трябва да обсъдим въпроса с посланиците. Изненадвате ни… надявах се да дойдеш самата ти. Пращате ли някоя от нашите фюнч(щрак)и? — Зад него прозвуча предупредителна сирена.

— Ще имате достатъчно време за обсъждане — увери го тя. — Но не, никой сламкарски посланик не може да се отъждествява с отделен човек. Те трябва да представляват нашата раса. Разбираш, нали? Тримата са избрани да защитават всички възгледи. Като се има предвид опасността от зараза, те би трябвало да останат под карантина, докато не се уверите, че не застрашават здравето ви… — В „Ленин“ закънтя мощна аларма. — Сбогом, Антъни. Сбогом на всички ви. И се върнете скоро.

Зави последната предупредителна сирена и „Ленин“ се понесе напред. Хорват продължи да гледа мътния екран, докато другите зад него смаяно разговаряха.

40. Сбогуване

С пристигането на екипажа на „Макартър“ и учените от крайцера, миноносец „Ленин“ бе претъпкан до пръсване. Космонавтите се редуваха на хамаците. Морските пехотинци спяха в коридорите, офицерите бяха настанени по трима-четирима в единични каюти. В хангара бяха складирани сламкарски артефакти, докарани от крайцера. Кутузов настояваше да ги държат във вакуум и постоянно да ги охраняват. На борда нямаше място, където да се събира екипажът.

И дори да имаше, никой нямаше да го използва. „Ленин“ щеше да остане в бойна готовност, докато не напуснеше системата на Сламката, дори по време на погребалните церемонии, които трябваше да проведат Дейвид Харди и капеланът на „Ленин“ Джордж Алексис. И двамата бяха свикнали с такива ситуации. Докато си слагаше черен епитрахил и се обръщаше към молитвеника, който държеше един от космонавтите, Дейвид Харди си мислеше, че навярно е отслужил повече заупокойни служби в такива условия, отколкото при нормални.

В миноносеца отекна сигнал.

— Екипаж, свободно — тихо нареди главният боцман.

— Дари им вечен покой, о, Господи — напевно произнесе Харди.

— И нека ги огрява вечна светлина — отговори Алексис. Всеки, останал във флота достатъчно дълго, за да го пратят на „Ленин“, знаеше стиховете наизуст.

— Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще живее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки.13

Службата продължи. Космонавтите отговаряха от бойните си постове — тих шепот, който се носеше из целия кораб.

— И чух глас от небето да ми казва: напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях.14

„Покой — помисли си Род. — Да, поне сега момчетата са намерили покой. — Той потръпна. — Виждал съм много изгубени кораби и много хора под мое командване, намерили смъртта си на стотици парсеци от дома. Защо ми се пада тази горчива чаша, Господи?“ Капеланът дълбоко си пое дъх, но сърцето му продължаваше да се свива.

Светлините в „Ленин“ помръкнаха и прозвуча запис на хора на имперския флот. Екипажът се присъедини към химна.

„Вярвам ли във всичко това? — запита се Род. — Харди вярва, виж му лицето. И Кели, готов да хвърли другарите си през торпедните тръби. Защо не мога да вярвам като тях? Но аз вярвам, нали? Винаги съм смятал, че вярвам, че трябва да има някакъв смисъл в тази вселена. Ами Бери! Той дори не е християнин, но също е трогнат. За какво ли си мисли?“

Хорас Бери напрегнато се взираше в торпедните тръби. Четири трупа и една глава! Главата на морски пехотинец, която духчетата бяха използвали като Троянски кон. Търговецът я беше видял да се върти в космоса сред облак от разбито стъкло и гърчещи се, умиращи сламкарчета. Спомняше си квадратната брадичка, широката раззината уста, блесналите мъртви очи. „Аллах да е милостив към тях и нека Неговите легиони се спуснат върху Сламката…“

„Сали го понася по-добре от мен — помисли си Род, — а тя е цивилна. И двамата харесвахме тези момчета… Защо не се тревожа за другите? Петима морски пехотинци загинаха, за да евакуират цивилните. Нямаше да е толкова ужасно, ако юнкерите бяха убити в бой. Когато пратих спасителния отряд със скутера, очаквах да има жертви. Не бях сигурен, че хлапетата изобщо ще проникнат на «Макартър» живи. Но те успяха!“

— На всемогъщия Бог поверяваме душите на нашите загинали братя и предаваме телата им на космическите дълбини, с надежда за възкресение и вечен живот в нашия Господ Иисус Христос, при чието величествено пришествие, за да съди световете, моретата ще дадат своите мъртъвци и глъбините ще се облекчат от товара си…

Кели натисна бутоните. Разнесе се тихо свистене, после още едно — три, четири, пет. Само четири трупа и една глава от двайсет и седем убити и изчезнали.

— Екипаж, мирно!

— Огън!

И какво щяха да разберат от това морските пехотинци, зачуди се Род. Три залпа, изстреляни в космоса — третият щеше да превърне току-що хвърлените трупове в пара. Адмиралът бе настоял на това и никой не му беше възразил.

Високите звуци заглъхнаха и тръбачите на „Ленин“ и „Макартър“ едновременно отпуснаха тръбите си. За миг в кораба се възцари тишина.

— Екипаж, свободни сте!

Офицерите безшумно напуснаха торпедния отсек. В коридорите отново блеснаха светлини и всички побързаха да се върнат на бойните си постове или в претъпканите кубрици. Флотското ежедневие продължаваше. Заупокойните служби също бяха част от устава. Уставът предвиждаше всичко: раждане на борда, погребение с или без тела, дори имаше раздел за капитани, изгубили своите кораби. Уставът постановяваше да бъдат изправени пред военен съд.

— Род, почакай малко, Род. Моля те.

Викът на Сали го накара да спре. Двамата застанаха в коридора — другите офицери и екипажът ги заобикаляха. На Блейн му се искаше да тръгне заедно с тях, да са върне в уединението на каютата си, където никой нямаше да го пита какво се е случило на борда на „Макартър“. И все пак нещо дълбоко в него го тласкаше да разговаря със Сали или просто да е близо до нея…

— Род, доктор Хорват казва, че сламкарите пратили посланици към смотаняшкия пункт, но адмирал Кутузов нямало да ги допусне на борда! Вярно ли е?

По дяволите! Пак сламкари, сламкари…

— Да. — Капитанът се извърна.

— Почакай, Род! Трябва да направим нещо! Къде отиваш, Род? — Тя впери очи в гърба му. Блейн бързо се отдалечаваше. Ами сега?

Вратата на Блейн беше затворена, но датчикът показваше, че не е заключена. Кевин Ренър се поколеба, после почука. Нищо. Изчака малко и отново почука.

— Влез.

Астрогаторът отвори вратата. Струваше му се странно да влиза направо в каютата му: пред нея не пазеха морски пехотинци, нямаше я онази загадъчна аура, която обгръща капитаните.

— Здрасти, капитане. Нещо против, да поостана при вас?

— Не. Да ви предложа ли нещо? — Блейн не поглеждаше към него и Кевин се зачуди какво ще се случи, ако приеме сериозно учтивото предложение. Можеше да помоли за чаша уиски…

Не. Моментът не бе подходящ. Все още. Ренър се настани и се огледа.

Помещението беше просторно. Можеше да играе ролята на наблюдателна каюта, ако „Ленин“ имаше кула. Само четирима мъже и една жена на борда разполагаха със самостоятелни каюти и Блейн не използваше рационално скъпоценното пространство — изглежда, часове наред бе седял на стола, навярно още от заупокойната служба. Определено не се беше преобличал. Заетата от Михайлов униформа изобщо не му прилягаше.

Двамата седяха мълчаливо. Капитанът се взираше в някакво свое вътрешно пространство-време, в което нямаше място за посетители.

— Прегледах работата на Бъкман — небрежно рече Ренър. Все трябваше да започне отнякъде, при това навярно не от сламкарите.

— О? Как върви? — учтиво попита Блейн.

— Имал доказателства, че във Въглищния чувал се образува протозвезда. След хиляда години щяла да свети със собствена светлина. Е, на мен обаче не успя да ми го докаже, защото не разбирам много от астрофизика.

— Хм.

— Вие как сте? — Ренър явно нямаше намерение да си тръгва. — Почивате ли си от командирските задължения?

Блейн най-после вдигна измъчения си поглед.

— Кевин, защо хлапетата са се опитали да се приземят на планетата?

— Боже мили, капитане, това си е чиста глупост. Не биха направили такова нещо. — „Господи, мислите му са в пълен хаос. Ще се окаже по-трудно, отколкото смятах.“

— Тогава ми обяснете какво се е случило.

Ренър се озадачи, но Блейн очевидно говореше сериозно.

— Капитане, корабът бъкаше от сламкарчета — навсякъде, където не сме ги търсили. Още в началото трябва да са се докопали до спасителните лодки. Ако бяхте сламкар, как щяхте да реконструирате спасителна лодка?

— Страхотно. — Блейн наистина се усмихна. — Даже мъртвец не би могъл да се откаже от такава машина.

— Учудвате ме. — Кевин се ухили, после отново стана сериозен. — Не, исках да кажа, че извънземните приспособяват всичко към различните ситуации. Ако е във външния космос, спасителната лодка ще набере инерция и ще излъчи сигнал за помощ. Близо до газов гигант обаче ще влезе в орбита. Автоматично, отбележете, защото пътниците може да са ранени или в безсъзнание. Ако се намира край обитаем свят, лодката ще се приземи.

— А? — Капитанът се намръщи. В очите му проблесна искрица живот. Ренър затаи дъх.

— Да, но какво се е объркало, Кевин? Ако наистина са се добрали до лодките, духчетата са ги реконструирали както трябва. Освен това би трябвало да са имали контролен пулт — не са можели да принудят юнкерите да се приземят.

Астрогаторът сви рамене.

— Можете ли от първи поглед да разберете как действат сламкарските контролни пултове? Аз не мога и се съмнявам, че момчетата са успели. Но духчетата са го предвидили, капитане. А е възможно и лодките да не са били довършени или да са били повредени по време на престрелката.

— Възможно е.

— Има много възможности. Може да са били предназначени за духчета. В такъв случай хлапетата е трябвало да демонтират десетки петнайсетсантиметрови сламкарски ускорителни кресла или нещо подобно. Не са имали време. Спомнете си, че торпедата трябваше да се взривят след три минути.

— Проклетите торпеда! Ако някой беше проверил, сигурно щеше да открие, че са пълни с духчета и цели глутници плъхове!

Ренър кимна.

— Но на кого би му хрумнало да погледне в тях?

— Трябваше да се сетя.

— Защо? — сериозно попита астрогаторът. — Капитане, има…

— Вече не съм капитан.

„Аха!“ — помисли си Ренър.

— Да. И все пак никой във флота не би проверил. Никой. На мен не ми хрумна. Адмиралът остана доволен, когато обезвъздушихте кораба, нали? Всички бяха доволни. Каква полза да се обвинявате за грешка, която допуснахме всички ние?

Блейн погледна астрогатора и се зачуди. Лицето му бе леко зачервено. Защо беше толкова развълнуван?

— Има още нещо — каза Род. — Да речем, че спасителните лодки са били довършени и хлапетата са се приземили на планетата. Да речем, че сламкарите са ни излъгали.

— Мислил съм за това. Вие вярвате ли?

— Не. Но ми се ще да можех да съм сигурен.

— Щяхте да се убедите, ако познавахте сламкарите по-добре. Проучете данните. На кораба има достатъчно информация, а вие разполагате с време. Трябва да научите всичко за тях, вие сте най-добрият специалист по извънземните във флота.

— Аз ли? — засмя се Род. — Кевин, аз не съм специалист по нищо. Когато се върнем, първо ще трябва да убедя военния съд…

— О, оставете военния съд! — нетърпеливо го прекъсна Ренър. — Наистина, капитане, за тази формалност ли мислите? Божичко!

— И за какво предлагате да мисля, лейтенант Ренър?

Кевин се усмихна. Предпочиташе Блейн да е ядосан, отколкото апатичен.

— Хм, например за това защо Сали е толкова мрачна… Струва ми се, че причината сте вие. И също за това какво ще кажете, когато Кутузов и Хорват обсъждат въпроса за сламкарските посланици. За бунтовете и откъсването на колониални светове от Империята, за цената на иридия или инфлацията на кроната…

— За Бога, Ренър, млъкнете!

Кевин се усмихна още по-широко.

— … или за това как да ме изхвърлите от каютата си. Капитане, погледнете на нещата така. Да речем, че военният съд ви обяви за виновен в небрежност. Това определено е най-лошата възможност. Вие не сте предали кораба си на врага, нищо подобно. Да речем, че наистина искат главата ви и ви отправят такова обвинение. Най-много да ви разжалват. Дори не могат да ви уволнят. Така че ще ви разжалват, вие ще подадете оставка и пак ще сте дванайсетият маркиз на Круцис.

— Да. И какво от това?

— Какво от това ли? — Ренър внезапно се разгневи, свъси вежди и стисна юмрук. — Какво от това ли? Вижте, аз съм обикновен капитан на търговски кораб. Всички в рода ми са били такива. Никога не съм искал да стана нещо повече. Постъпих във флота, защото така са правили и предците ми — може би не сме такива империалисти като вас в столицата, но отчасти причината е в това, че оставяме на вас аристократите да движите нещата. Изпълняваме дълга си и очакваме от вас, привилегированите, да изпълнявате своя!

— Хм… — Блейн се смути от избухването на астрогатора. — И какъв според вас е моят дълг?

— Как мислите? Вие сте единственият аристократ в Империята, който изобщо знае нещо за сламкарите, и ме питате какво да правите? Капитане, очаквам от вас да си размърдате задника. Империята трябва да разработи разумна политика спрямо извънземните, а флотът има голямо влияние… Не можете да позволите Кутузов да му наложи възгледите си! И като начало, бихте могли да помислите за сламкарските посланици, които адмиралът иска да зареже тук.

— Проклет да съм! Това наистина ви вълнува, нали?

Ренър се усмихна.

— Е, може би мъничко. Вижте, имате достатъчно време. Поговорете със Сали за сламкарите. Прегледайте докладите, които пратихме от планетата. Така ще получите по-добра представа за извънземните и когато адмиралът поиска съвета ви, ще сте в състояние да му изложите разумни аргументи. Трябва да вземем посланиците в Империята…

Род сбърчи лице. Сламкари на борда на друг кораб! Мили Боже…

— И престанете да се измъчвате — продължи астрогаторът. — Те няма да започнат да се размножават на „Ленин“. Най-малкото няма да имат време. Използвайте главата си, господин капитан. Адмиралът ще ви послуша. Хорват му е дошъл до гуша, каквото и да предложи докторът, главнокомандващият го отхвърля, но вас ще послуша…

Блейн нетърпеливо поклати глава.

— Говорите така, като че ли моята преценка струва нещо. Фактите сочат обратното.

— Господи, наистина сте се скапали, а? Знаете ли какво мисли за вас екипажът ви? Имате ли някаква представа? По дяволите, капитане, тъкмо заради хора като вас приемам аристокрацията… — Кевин смутено замълча. Бе казал повече, отколкото искаше. — Вижте, Кутузов ще поиска мнението ви. Не е длъжен да послуша съвета ви, нито този на Хорват, но трябва да пита и двама ви. Такива са заповедите за експедицията…

— Откъде знаете, по дяволите?

— Капитане, моето отделение имаше задача да спаси бордовите дневници и другите документи от „Макартър“, спомняте ли си? Те не бяха засекретени.

— Глупости.

— Е, може да е било тъмно и да не съм видял грифа. Освен това трябваше да се убедя, че взимам точно каквото трябва, нали? Така или иначе, доктор Хорват знае всичко за тези заповеди. Преди Кутузов да вземе окончателно решение за посланиците, министърът ще настои да свика военен съвет.

— Разбирам. — Род разтри точката между веждите си. — Кевин, кой ви прати тук? Хорват ли?

— Не, разбира се. Сам реших. — Той се поколеба. — Но наистина ме насърчиха. — Астрогаторът зачака Блейн да отговори, но капитанът само го наблюдаваше. Ренър изсумтя. — От време на време се питам защо аристокрацията не е изчезнала — понякога изглеждате адски тъпи. Защо не се обадите на Сали? Тя си седи в стаята и мрачно зяпа купища бележки и книги, които в момента изобщо не я интересуват… — Кевин рязко се изправи. — Малко ободряване няма да й е излишно.

— Сали ли? Безпокои се за…

— Господи Боже — измърмори Ренър, обърна се и излезе.

41. Подареният кораб

„Ленин“ се приближаваше към смотаняшкия пункт с 1.5 g. Подареният кораб също.

Представляваше аеродинамичен цилиндър с разширяващ се нос, като минаре, бълващо ядрен пламък. Фалическата му форма изключително забавляваше Сали Фаулър и капелан Харди. Никой друг не я бе забелязал — или поне никой не си признаваше.

Кутузов изпитваше омраза към кораба. Можеше да реши въпроса със сламкарските посланици просто като изпълни заповедта си, но подаръкът беше нещо друго. Той настигна миноносеца, зае позиция на три километра от него и излъчи бодро съобщение, докато артилеристите на „Ленин“ безпомощно го следяха. Адмиралът им каза, че корабът не би могъл да носи достатъчно голямо оръдие, за да представлява заплаха за полето на флагмана.

Имаше друго основание да го мрази. Той го изкушаваше да наруши заповедите си. Доброволците от „Макартър“, които отидоха да го изпитат, изпаднаха във възторг. Пултът бил като на имперски катер, но имал стандартен сламкарски ядрен двигател, дълго тънко жило, насочващо невероятно мощна плазмена струя. Всичките му останали качества също бяха извънредно ценни. Адмирал Лаврентий Кутузов искаше да откара този кораб в Империята.

И се страхуваше да го вземе под свое командване.

След като офицерите го изпитаха, на борда му трябваше да се качат цивилните. Цялото това движение между двата кораба окончателно компрометираше несериозната измислица за епидемия на „Макартър“ и Кутузов го съзнаваше, но поне не му се налагаше да дава обяснения на сламкарите. Нямаше намерение да контактува с тях. Хорват можеше да му цитира заповедите за експедицията и да иска свикване на военен съвет. Докато адмиралът беше жив, на „Ленин“ нямаше да стъпи нито един извънземен. Онзи катер обаче…

Докато научният персонал се връщаше на борда му, Кутузов го наблюдаваше на екраните си. Цивилните се бяха върнали на флагмана за заупокойната служба и сега бързаха да подновят проучванията на новата си играчка.

Всички доклади показваха, че е пълен с чудеса от огромна стойност за Империята, и все пак как би могъл да го пусне в хангара на „Ленин“? Нямаше полза да иска съвет. Капитан Блейн навярно можеше да му помогне, но не, той бе свършен човек, обречен все повече да потъва в собствения си провал. Хорват сляпо вярваше в добрите намерения на сламкарите. После идваше Бери, със също толкова сляпа омраза, въпреки всички данни, сочещи, че извънземните са добронамерени и безопасни.

— Навярно е така — каза Кутузов и Хорас Бери се изненада. Двамата пиеха чай на мостика, докато наблюдаваха кораба подарък. Търговецът въпросително го погледна.

— Навярно сламкарите са добронамерени. Безопасни — гласно повтори адмиралът.

— Сигурен съм, че не го вярвате! — възрази Бери.

Главнокомандващият сви рамене.

— Както казах на другите, няма значение в какво вярвам. Моята задача е да отнеса на правителството колкото може повече информация. Ако изгубим и „Ленин“, губим всичко. Но този сламкарски кораб е изключително ценен, нали, ваше превъзходителство? Колко бихте платили на флота, за да получите лиценз за производство на съдове с такива двигатели?

— Бих платил много повече, за да сложите завинаги край на сламкарската опасност — сериозно отвърна Бери.

— Хм. — Адмиралът бе склонен да се съгласи с него. В сектора отвъд Въглищния чувал имаше достатъчно проблеми. Само Бог знаеше колко колонии се бунтуват, колко от отцепниците са се обединили срещу Империята — извънземните бяха усложнение, от което флотът не се нуждаеше. — Но все пак — техническите изобретения. Търговските възможности. Мислех си, че би трябвало да сте заинтересувани.

— Не можем да им се доверим — каза Бери. Търговецът полагаше всички усилия да говори спокойно. Главнокомандващият не се впечатляваше от хора, които не са способни да владеят чувствата си. Отлично го разбираше — адмиралът му напомняше за собствения му баща. — Те са убили нашите юнкери, адмирале. Нали не вярвате на баснята за приземяването им на планетата? И пак те са пуснали ония чудовища на борда на „Макартър“. За малко да успеят да ги прехвърлят и на „Ленин“. — Той се сдържа да не потръпне. Блестящи очички. Бяха толкова близо… — Убеден съм, че няма да пуснете тези извънземни в Империята. Няма да им позволите да припарят на вашия кораб. — Чудовища, които четяха мисли. Телепати или не, те четяха мисли. Бери сподави отчаянието си: щом дори адмирал Кутузов започваше да вярва на извънземните лъжи, какъв шанс имаше Империята? Новата техника щеше да вдигне на крак Асоциацията на имперските търговци и само флотът притежаваше достатъчно влияние, за да отхвърли исканията за търговия, които щеше да отправи АИТ. „Кълна се в брадата на Пророка, трябва да направя нещо!“ — Чудя се дали не ви въздейства доктор Хорват — учтиво подхвърли Бери.

Адмиралът се намръщи и Хорас Бери мислено се усмихна. Хорват. Това беше ключът: да изправи министъра срещу главнокомандващия. Някой трябваше да…

В същото време Антъни Хорват се чувстваше извънредно удобно въпреки ускорението от 1.5 g. Подареният кораб беше просторен и сред безбройните му чудеса се забелязваха съзнателни нотки разкош. Имаше душ с пет-шест вградени под различни ъгли подвижни камбанки и молекулярно сито за рециклиране на водата. Имаше замразени сламкарски храни, които само трябваше да се подгреят в микровълновите фурни. Дори кулинарните неуспехи бяха… интересни. Имаше кафе, синтетично, но хубаво, както и богат запас от вино.

„Ленин“ и Кутузов бяха достатъчно далеч и тази мисъл му действаше ободряващо. Всички на борда на миноносеца бяха натъпкани като товарни капсули в търговски кораб, спяха по няколко в каютите и по коридорите, докато тук министърът се излежаваше на спокойствие. Той придърпа микрофона и с доволна въздишка продължи да диктува.

— Повечето сламкарски уреди имат полифункционално предназначение. Този кораб сам по себе си представлява изкуствен интелект, независимо от намерението на строителите му. Извънземните ще научат много за нашите способности от това колко време отнеме на екипажа да овладее управлението на двигателя. Предполагам, че техните инженери биха го постигнали за около час, но така или иначе, кафявите са в състояние дни наред съсредоточено да наблюдават датчиците. Хората, които са достатъчно интелигентни за такива задачи, ги намират за мъчително скучни. Обикновено ние оставяме екипажа на вахта, докато офицерите са на разположение, за да се справят с възникващите проблеми. По този начин реагираме по-бавно и ни е нужен повече персонал, за да изпълняваме неща, които са елементарни дори само за един-единствен сламкар.

— Извънземните също ни разказаха много за себе си — продължи Хорват. — Например ние поддържаме постоянни аварийни групи, които са абсолютно излишни, освен в случай, че автоматичните системи откажат. Сламкарите не залагат на компютърната техника и рядко автоматизират процесите. Вместо това използват като биологични компютри един или повече подвидове, които, изглежда, са в предостатъчно количество. Това обаче е неприложимо при хората. — Той замълча за момент и се огледа.

— А, и статуетките. — Хорват взе една от тях и се усмихна. Беше ги подредил като войничета на масата пред себе си: десетина сламкарски фигурки от прозрачна пластмаса. Синкавите им вътрешни органи ясно се виждаха. Министърът отново доволно ги проучи, после леко сбърчи лице. Трябваше да ги вземе в Империята.

Всъщност, призна пред себе си той, не се налагаше. В пластмасата нямаше нищо особено и статуетките бяха грижливо заснети — лесно можеха да ги възпроизведат. Ала те бяха извънземни и им ги бяха подарили. Искаше ги за бюрото си или за Музея на Нова Шотландия. Поне този път Спарта можеше да получи копията.

Повечето от видовете познаваше от първи поглед: инженер, посредник, господар, огромна фигура на носач, свръхмускулест кафяв с широки длани, къси пръсти и плоски стъпала, навярно фермер. Мъничък часовникар („Проклети да са духчетата и дваж по-проклет да е адмиралът, който не допусна сламкарите да ни помогнат в изтребването им!“). Имаше лекар с малка глава и дълги пръсти. До него — мършав куриер, целият само крака. Хорват продължи да говори в микрофона:

— Главата на куриера е малка, но с характерно изпъкнало чело. Според мен не е разумен, но притежава способност да запомня и предава съобщения. Навярно е в състояние да изпълнява прости поръчения. Възможно е куриерът да е еволюирал преди цивилизацията да открие телефона и сега да се използва по-скоро по традиция, отколкото за удобство. От мозъчната структура става съвсем ясно, че духчетата или часовникарите не биха могли да запаметяват и предават съобщения. Тилният им лоб не е развит. — Това за Кутузов.

— Детайлите са представени изключително точно. Статуетките се разглобяват и разкриват вътрешните органи. Макар все още да не знаем функцията на повечето от тях, можем да сме сигурни, че значително се различават от човешките. Възможно е сламкарският принцип на многобройни застъпващи се функции да е заложен и в анатомията им. Открихме сърцето и белите дробове. Последните се състоят от два отделни дяла с различна големина.

Когато ускорението на кораба намаля, капелан Харди се появи на вратата, придърпа се за скобите, влезе в каютата и мълчаливо седна. Хорват му махна с ръка и продължи да диктува:

— Единствената неясна част на статуетките са половите органи. — Той се усмихна и намигна на капелана. Наистина бе доволен. — Сламкарите никога не говорят за секс. Тези фигурки може да са образователни играчки за деца — определено са били произведени в масови количества. В такъв случай, ако имаме възможност, наистина трябва да попитаме извънземните, защото това означава, че между нашите две култури има известни сходства. — Министърът свъси вежди. При хората периодично се повдигаше въпросът за половото образование на подрастващите. Понякога то беше широко разпространено, през други исторически периоди изобщо не съществуваше. В цивилизованите райони на Империята такива неща се оставяха на книгите, ала на много новооткрити планети темата бе абсолютно забранена.

— Разбира се, причината може да е съвсем практична — продължи Хорват. — Ако бяха представени половите органи, статуетките трябваше да са три пъти повече — мъжка, женска и трета за самата репродуктивна фаза. Забелязвам, че при всички форми има една-единствена млечна жлеза. Казвали са ни, че всички сламкари могат да кърмят малките. — Министърът престана да диктува и набра някакъв код на компютъра си. На екрана потече информация. — Да, точно така. И цицката винаги е от дясната страна или поне не от страната на работната ръка. По този начин с нея могат да държат малките и с десните да ги галят. Това е съвсем логично, като се имат предвид свръхчувствителните нервни окончания в десните длани. — Той се прокашля и отпи от брендито си, после даде знак на Харди да си налее.

— Единствената цицка при по-висшите форми показва, че сламкарите от горните касти едва ли раждат често. Броят на новородените обаче трябва да е като при часовникарите, поне след няколко раждания. Известно ни е, че на определен етап от развитието им атрофиралите цицки от дясната страна на гърдите на сламкарчетата се превръщат в действащи органи. Иначе не биха могли толкова бързо да се размножат на борда на „Макартър“. — Хорват остави диктофона си. — Как си, Дейвид?

— Отлично. Тази сламкарска играчка наистина ми харесва. Като логическа загадка е, несъмнено, при това много добра. Един от играчите избира някакво правило, за да групира различните предмети в категории, и другите се опитват да го открият и докажат. Изключително интересно.

— Аха. Навярно господин Бери ще пожелае да я пласира.

Харди сви рамене.

— Църквата може да купи няколко, за да обучава студентите по теология. Съмнявам се, че ще има масов интерес. Прекалено е сложна. — Капеланът погледна статуетките и се намръщи. — Струва ми се, че има поне една липсваща форма, забеляза ли?

Хорват кимна.

— Животното, което видяхме в зоопарка. Докато бяхме там, сламкарите изобщо не искаха да говорят за него.

— Нито пък след това — прибави Харди. — Питах моята фюнч(щрак), но тя постоянно променяше темата.

— Поредната загадка — отвърна министърът. — Макар че в тяхно присъствие спокойно бихме могли да избягваме този въпрос. Например не бива да питаме посланиците им. — Той замълча и изпитателно го погледна.

Дейвид Харди леко се усмихна, но не прие предизвикателството.

— Знаеш ли — каза Хорват, — нещата, за които извънземните не искат да говорят, не са много. Питам се защо мълчат за тази каста. Почти съм сигурен, че животното не е предшественик на други сламкарски форми — не е маймуна, така да се каже.

Капеланът отпи от брендито си. Имаше великолепен вкус и той се зачуди откъде са взели образец, за да го възпроизведат. Алкохолът несъмнено бе синтетичен и му се струваше, че долавя разликата, но съвсем слабо.

— Много предвидливо от тяхна страна да заредят кораба с бренди. — Харди отново отпи.

— Жалко, че трябва да оставим всичко това — отвърна министърът. — Но отлично се справяме с документирането. Холограми, рентгенови снимки, анализи на плътността и тадоновото излъчване. Разглобяваме всичко, което можем, и заснемаме частите му. Командир Синклер много ни помогна — понякога флотът е извънредно полезен. Ще ми се винаги да беше така.

Харди сви рамене.

— Замислял ли си се за проблема от гледна точка на военните? Ако ти допуснеш грешка, губиш някаква информация. Те обаче биха изложили на опасност цялата раса.

— Глупости. Заради една извънземна планета ли? Колкото и да са напреднали, сламкарите просто не са достатъчно много, за да застрашат Империята. Знаеш го, Дейвид.

— Предполагам, Антъни. И аз не съм на мнение, че сламкарите представляват опасност. От друга страна, не мога да повярвам, че са толкова открити и елементарни, колкото, изглежда, смяташ ти. Разбира се, аз имах повече време да мисля за тях…

— Е? — окуражи го Хорват. Харди му харесваше. Капеланът винаги имаше интересни идеи. Естествено, той бе разговорлив, изискваше го професията му, ала не беше типичен свещеник — нито пък типичен военен тъпак.

Харди се усмихна.

— Нали знаеш, не мога да изпълнявам обичайните си задължения. Лингвистична археология ли? Никога няма да науча сламкарския език. Що се отнася до задачата, която ми възложи Църквата, съмнявам се, че има достатъчно данни, за да преценя. Длъжността корабен капелан не отнема чак толкова много време — какво друго ми остава, освен да мисля за сламкарите? — Той отново се засмя. — И да разсъждавам върху проблемите, които ще имат по време на следващата експедиция мисионерите…

— Смяташ ли, че Църквата ще прати мисионери?

— Защо не? Не се сещам за теологични възражения. Навярно обаче ще е безполезно… — Капеланът се подсмихна. — Спомням си онзи анекдот за мисионерите в рая. Обсъждали предишната си работа и единият разказал за хилядите, които бил покръстил. Друг се похвалил с цяла планета езичници, които върнал в лоното на Църквата. Накрая се обърнали към човечеца, който седял в края на масата, и го попитали колко души е спасил. „Една“ — отвърнал той. Тази история илюстрира морален принцип, но все си мисля, че мисиите на Сламката могат да го възпроизведат в, хм, истинския живот.

— Дейвид — настоятелно каза Хорват. — Църквата сериозно ще въздейства върху имперската политика спрямо сламкарите. Предполагам разбираш, че когато докладва на Нови Рим, кардиналът ще отдаде голяма тежест на твоето мнение. Съзнаваш ли, че заключенията ти за извънземните ще окажат също толкова силно влияние, колкото… По дяволите, даже по-силно. По-силно от научния доклад, навярно дори от военния.

— Това ми е ясно — мрачно отвърна Харди. — Не съм искал това влияние, Антъни. Но положението ми е ясно.

— Добре. — Министърът също не се смяташе за натегач. Поне се опитваше да не бъде, макар че понякога забравяше за това. Ала откакто се бе прехвърлил в научната администрация, трябваше да се научи да се бори за бюджета си. Той тежко въздъхна и промени тактиката.

— Искам да те помоля да ми помогнеш, Дейвид. Ще ми се да взема тези статуетки с нас.

— А защо не целия кораб? — попита Харди, отпи от брендито си и се прокашля. Беше много по-лесно да говори за сламкарите, отколкото за имперската политика. — Забелязах, че отдаваш сериозно внимание на неясните части на фигурките — дяволито каза той.

Хорват се намръщи.

— Наистина ли? Хм, навярно. Навярно.

— Трябва доста да си мислил за това. Не ти ли се струва странно, че сламкарите са изключително сдържани и по този въпрос?

— Всъщност не.

— Мен обаче ме озадачава.

Министърът сви рамене, после се наведе напред и напълни чашите. Нямаше смисъл да пази брендито, само за да го оставят на извънземния кораб, когато напуснат системата.

— Сигурно смятат, че сексуалният им живот не е наша работа. Ние подробно ли им описахме своя?

— Доста подробно. Аз имах дълъг и щастлив семеен живот — отвърна капеланът. — Може да не съм специалист по любовта, но зная достатъчно, за да обясня на сламкарите всичко, което ги интересува. Не скрих нищо и разбрах, че Сали Фаулър е постъпила по същия начин. В крайна сметка, те са извънземни — едва ли можем да ги съблазним — засмя се Харди.

Хорват също се усмихна.

— Прав си, докторе. — После замислено кимна. — Кажи ми, Дейвид, защо адмиралът настоя да унищожим телата след церемонията?

— Ами, не съм се замислял за това, а би трябвало… хм. Да. И никой не възрази. За да не позволим на извънземните да направят аутопсия на нашите другари.

— Точно така. Нямаме нищо за криене, само се отвращаваме от мисълта, че извънземни могат да подлагат на дисекция мъртви хора. Веднъж и аз да съм съгласен с адмирала. Дейвид, възможно ли е сламкарите да изпитват същите чувства по отношение на възпроизводството си?

Харди се замисли.

— Не е невъзможно, знаеш го. Много човешки общества са имали същото отношение към… да речем към снимките. При някои все още е така. — Той отново отпи от брендито си. — Само че просто не вярвам, Антъни. Нямам по-аргументирано предположение, но наистина не вярвам. Нужна ни е продължителна дискусия с антрополог.

— Проклетият адмирал няма да й позволи да дойде на борда — изръмжа Хорват, ала гневът му бързо премина. — Басирам се, че тя все още е бясна.

42. Чувал със счупено стъкло

Сали не беше бясна. Вече бе изчерпала речника си. Докато Харди, Хорват и другите проучваха извънземните подаръци, тя трябваше да се задоволи с холограми и аудиодоклади.

Сега не можеше да се съсредоточи. Установи, че за пети път чете едно и също изречение, и запрати листовете в отсрещния край на каютата си. „Проклет да си, Род Блейн.“ Той нямаше право да се отнася към нея с такова презрение. Нямаше право и да привлича мислите й като магнит.

На вратата се почука и тя незабавно отвори.

— Да… А, здравейте, господин Ренър.

— Някой друг ли очаквахте? — лукаво попита астрогаторът. — Ужасно се разочаровахте, когато видяхте, че съм аз. Това не е много ласкателно.

— Извинете ме. Не, не очаквах друг.

— Как върви работата ви? — попита Ренър и огледа каютата. Обикновено подредено, сега бюрото й представляваше хаос от хартия, диаграми и компютърни разпечатки. Един от докладите на Хорват лежеше на стоманения под до стената. Астрогаторът сви устни в нещо като полуусмивка.

Сали проследи погледа му и се изчерви.

— Не много добре — призна тя. Кевин й каза, че е бил при Род, и тя зачака да прибави още нещо. Накрая се отказа. — Добре. Не съм свършила почти нищо. А той?

— Той е чувал със счупено стъкло.

— О! — изненада се Сали.

— Капитанът изгуби кораба си. Разбира се, че не е във форма. Вижте, не вярвайте на онзи, който ви каже, че да изгубиш кораба си е като да изгубиш жена си. Не е. По-скоро е като да видиш как унищожават родната ти планета.

— Той… Смятате ли, че мога да помогна с нещо?

Ренър я погледна.

— Разбира се, че можете. Можете да идете и да го подържите за ръка, за Бога. Или просто да поседите с него. Ако очите му продължат да блуждаят, докато вие сте в каютата, значи, че е ранен по време на битката.

— Ранен ли? Не видях кръв…

— Не, естествено. Исках да кажа, че значи, че е бил… О, оставете това. Вижте, просто почукайте на вратата му, става ли? — Кевин я изведе в коридора и без да знае как, тя се озова в края му. Когато на лицето й се изписа озадачено изражение, Ренър посочи вратата. — Отивам да пийна нещо.

„Е — помисли си Сали, — сега капитаните на търговски кораби казват на аристократите как да проявяват учтивост помежду си…“ Нямаше смисъл да виси в коридора. И почука.

— Влез.

Тя отвори вратата и каза:

— Здрасти. — О, божичко! Той изглеждаше ужасно. И тази провиснала униформа — трябваше да направи нещо по този въпрос. — Зает ли си?

— Не. Просто си мислех за нещо, което ми каза Ренър. Знаеш ли, че дълбоко в себе си Кевин Ренър наистина вярва в Империята?

Тя се огледа за стол. Бе излишно да чака покана.

— Той е офицер от флота, нали?

— О, да, разбира се, той подкрепя Империята, иначе нямаше да го вземат на служба. Искам да кажа друго: той наистина вярва, че знаем какво правим. Удивително.

— А ние не вярваме ли? — неуверено попита Сали. — Защото ако не вярваме, цялата човешка раса е в ужасна опасност.

— И аз мислех така — отвърна Род. Разговорът му се струваше малко смешен. Би трябвало да има безброй други теми за обсъждане с единственото момиче в радиус от десет парсека преди да стигнат до политическата теория. — Изглеждаш чудесно. Как си? Сигурно си изгубила всичко.

— Не, успях да спася несесера си. Взех дрехи от сламкарката, спомняш ли си? — Тя не можеше да се сдържа повече и се разсмя. — Род, имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в униформата на капитан Михайлов? Двамата сте различни във всички отношения. Хей! Стига! Да не вземеш пак да увесиш нос, Род Блейн! — Тя сбърчи лице.

Отне й известно време, но спечели. Разбра го, когато Род погледна надолу към огромните гънки на куртката си. После бавно се усмихна.

— „Таймс“ едва ли ще ме номинира за най-добре облечен мъж в Двора, нали?

— Определено няма. — Двамата поседяха в мълчание. Сали се мъчеше да измисли какво да каже. „По дяволите, защо ми е толкова трудно да разговарям с него? Чичо Бен твърди, че съм приказвала много, а ето че сега мълча като риба.“ — Какво ти е казал Ренър?

— Напомни ми за дълга ми. Бях забравил за него. Но Ренър е прав: животът продължава, дори за капитан, който е изгубил кораба си… — Отново последва мълчание и атмосферата пак се нажежи от напрежение.

„Ами сега?“

— Ти… бил си на „Макартър“ дълго време, нали?

— Три години. Две като помощник и една като капитан. А сега го няма — по-добре да не започвам пак за това. А ти какво правиш?

— Вече ме пита, забрави ли? Проучвам информацията от планетата и докладите за подарения кораб — и се чудя как да убедя адмирала, че трябва да отведем сламкарските посланици в Империята. Наистина трябва да го убедим, Род, налага се. Ще ми се да можехме да разговаряме за нещо друго… и след като напуснем системата на Сламката ще имаме много време за това. — „И сега, когато «Макартър» вече го няма, ще прекарваме голяма част от това време заедно. Честно казано, мъничко се радвам, че «съперничката» ми е мъртва. Божичко, никога не бива да му позволявам да заподозре какво си мисля.“ — В момента обаче, Род, не ни остава никакво време и не ми идват абсолютно никакви идеи…

Блейн докосна мястото между веждите си. „Май че е време да престанеш да се правиш на страдалец и да се държиш като бъдещ дванайсети маркиз, а?“

— Добре, Сали. Да видим какво ще успеем да измислим. Ако се съгласиш Кели да ни сервира вечерята тук.

Тя широко се усмихна.

— Боже мой, съгласна съм, разбира се.

43. Мъката на търговеца

Хорас Бери не беше щастлив.

Ако животът му на „Макартър“ бе тежък, положението на „Ленин“ му се струваше безкрайно по-ужасно. Екипажът се състоеше от екатеринци, имперски фанатици, а тези тук бяха избрани сред най-лошите и ги командваха адмирал и капитан от родния им свят. Беше по-лесно да въздействаш даже на спартанските братства.

Бери предварително знаеше всичко това, ала винаги бе изпитвал проклетия стремеж да контролира средата си при всякакви обстоятелства. А тук не разполагаше с почти никакви средства.

Положението му на борда беше по-неясно, отколкото преди. Капитан Михайлов и адмиралът разбираха, че трябва да остане под личното наблюдение на Блейн, като не го обвиняват в никакво престъпление, но не му позволяват и пълна свобода. Михайлов реши проблема, като му даде за прислужници морски пехотинци и назначи за техен командир Кели. По този начин можеха да го следят винаги, когато напуска каютата си.

Опита се да разговаря с хора от екипажа. Малцина го изслушваха. Навярно бяха чували слухове за онова, което можеше да им предложи, и се страхуваха, че морските пехотинци от „Макартър“ ще доложат за тях. Или го подозираха в измяна и го мразеха.

Търговците бяха търпеливи хора. Въпреки това му бе трудно да се контролира, след като не можеше да контролира нищо друго — когато нямаше какво да прави, освен да седи и да чака, той избухваше в яростни крясъци и трошеше мебели, ала никога публично. Извън каютата си Бери винаги запазваше спокойствие, дори в присъствието — най-вече — на адмирал Кутузов.

Това му осигуряваше достъп до офицерите на „Ленин“, но те се държаха съвсем официално и щом се опитваше да ги заговори, неочаквано си намираха някаква работа. Скоро откри, че има само три безопасни теми: игри на карти, сламкари и чай. Ако „Макартър“ се зареждаше с кафе, двигателят на миноносеца работеше с чай — а пиещите чай разбират повече от тази напитка, отколкото пиещите кафе. Корабите на Бери търгуваха с чай, както търгуваха с всичко друго, ала той не обичаше чай и не носеше със себе си.

Прекарваше безкрайни часове на масата за бридж. Офицерите и от двата кораба с удоволствие идваха по трима в каютата му, в която винаги имаше повече място, отколкото в каюткомпанията. С тези от „Ленин“ спокойно можеше да разговаря за сламкарите — бяха любопитни, но внимаваха никога да не остават насаме с него. След десет месеца в тази система повечето не бяха виждали сламкари. Всички искаха да им разказва за извънземните и той нямаше нищо против.

Интервалите между роберите се удължаваха, докато Бери въодушевено говореше за сламкарския свят, за посредничките, които четели мисли, макар да твърдели, че не можели, за зоопарка, Замъка, укрепените феодални имения — търговецът също ги бе забелязал. И от дума на дума се насочваше към опасностите. Сламкарите не продавали оръжия, дори не им ги показвали, защото се готвели за изненадващо нападение. Подхвърлили духчета на „Макартър“ и коварно полезните и симпатични зверчета завладели кораба, като едва не избягали с всички военни тайни на Империята. Единствено бдителността на адмирал Кутузов предотвратила пълната катастрофа.

И сламкарите се смятали за по-интелигентни от човечеството. Приемали хората като животни, които трябвало да опитомят, ако е възможно, с добро, но да ги опитомят на всяка цена, да ги превърнат в поредната каста, за да служат на техните почти невидими господари.

Говореше за сламкарите и ги мразеше. В главата му се нижеха образи, понякога при самата мисъл за сламкар, и винаги нощем, когато се опитваше да спи. Сънуваше все един и същ кошмар: боен скафандър на морски пехотинец. Приближаваше го изотзад и през визьора проблясваха три чифта очички. Понякога сънят свършваше с облак от извънземни гадинки, които размахваха крайниците си и умираха, като се премятаха във вакуума около човешка глава. Тогава най-после заспиваше спокойно. Но имаше и друг край; Бери беззвучно крещеше на стражите на „Ленин“, докато фигурата в скафандъра влизаше в миноносеца и търговецът се събуждаше, облян в ледена пот. Трябваше да предупреди екатеринците.

Те го слушаха, но не му вярваха. Усещаше го. Бяха го чули да крещи преди да се качи на борда, чуваха виковете му нощем — и го мислеха за луд.

Неведнъж благославяше Аллах за Бъкман. Астрофизикът беше странна личност, ала Бери можеше да разговаря с него. Отначало „почетната стража“ от морски пехотинци, които стояха пред вратата на каютата му, озадачаваше учения, но скоро той престана да им обръща внимание, също както не обръщаше внимание на повечето необясними действия на колегите си.

Бъкман проучваше сламкарските наблюдения върху Окото на Мърчисън и Въглищния чувал.

— Великолепна работа! Има неща, които искам да проверя лично, не съм сигурен в предположенията им… само че този проклет Кутузов не ми дава да използвам телескопите на „Ленин“.

— Бъкман, възможно ли е сламкарите да са по-интелигентни от нас?

— Хм, онези, с които съм се срещал, бяха по-умни от повечето ми познати. Да вземем например моя зет… Но вие имате предвид човечеството като цяло, нали? — Той замислено се почеса по брадичката. — Може би са по-умни от мен. Свършили са великолепна работа. Но са по-ограничени, отколкото си мислят. През невероятно дългата си история са имали възможност да проучат отблизо само две звезди.

Дефиницията на Бъкман за интелигентност също бе ограничена.

Бери още в началото се отказа да прави опити да го предупреди за сламкарската опасност. И астрофизикът го смяташе за луд — но пък той смяташе всички за луди.

Хвала на Аллаха за Бъкман.

Другите цивилни учени се държаха дружелюбно, ала освен Бъкман, всички искаха от Бери само едно: анализ на възможностите за търговия със сламкарите. Бери обобщаваше мнението си в осем думи: „Унищожете ги преди те да са ни унищожили!“ Дори Кутузов смяташе тази преценка за прибързана.

Адмиралът учтиво го изслуша и търговецът предполагаше, че е успял да го убеди да не взима сламкарските посланици — само идиоти като Хорват биха допуснали враг на борда на единствения кораб, способен да предупреди Империята за извънземните.

Всичко това даваше на Хорас Бери чудесна възможност да изпита търпението си. Ако понякога не издържаше; научаваше го единствено Набил, а прислужникът му вече не се изненадваше от нищо.

44. Военен съвет

В каюткомпанията на „Ленин“ имаше портрет на императора. Леонид IX гледаше надолу към дългата стоманена маса. От двете му страни бяха поставени имперски знамена и бойни флагове. По всички стени висяха картини на космически битки от историята на Първата и Втората империя, пред иконата на света Катерина в ъгъла гореше свещ. Специална вентилационна система поддържаше пламъка дори при нулева гравитация.

Дейвид Харди не можеше да не се усмихва на тази икона. Забавляваше го мисълта за религиозно изображение на борда на кораб с такова име. Предполагаше, че Кутузов не знае нищо за историята на комунизма — в крайна сметка, това наистина се бе случило много отдавна — или че е взел връх руският му национализъм. Навярно първото, тъй като за повечето империалисти Ленин беше име на герой от миналото, човек, известен единствено от легендите. Имаше много такива: Цезар, Иван Грозни, Наполеон, Чърчил, Сталин, Вашингтон, Джеферсън, Троцки, всички повече или по-малко съвременници един на друг (освен за педантичните историци). От гледна точка на далечната Втора империя, границите на предатомната история имаха склонността да се стесняват.

Каюткомпанията започваше да се пълни с учени и офицери. Морските пехотинци пазеха двете места начело на масата и непосредствено отдясно, макар че Хорват се опита да заеме едното. Когато войникът възрази с порой от руски думи, научният министър сви рамене, заобиколи от отсрещната страна и измести един от биолозите, после изгони учения до себе си и покани Дейвид Харди от дясната си страна. Нека адмиралът си играеше на престиж, ала и Антъни Хорват разбираше нещичко от тази игра.

Пристигнаха Каргил, Синклер и Ренър. После Сали Фаулър и капитан Блейн. Странно, помисли си министърът, сега Блейн влизаше в препълнена каюта без абсолютно никакви церемонии. Един от морските пехотинци им посочи местата от лявата страна в началото на масата, но Род и Сали седнаха в средата. Е, Блейн можеше да си го позволи. Положението му в обществото му се падаше по рождение. „И с моя син ще е така. Участието ми в тази експедиция би трябвало да е достатъчно, за да ме включат в списъка при следващото раздаване на благороднически титли…“

— Мирно!

Офицерите се изправиха, повечето учени също. Хорват се поколеба за миг, после също стана. Погледна към вратата, като очакваше да види адмирала, но там стоеше само капитан Михайлов. Значи щяха да го разиграят два пъти, помисли си министърът.

Адмиралът го изненада. Появи се тъкмо когато Михайлов заемаше мястото си и измърмори: „Продължавайте, господа“ толкова бързо, че сержантът от морската пехота не успя да съобщи за влизането му. Ако някой искаше да покаже презрението си към Кутузов, щеше да му се наложи да търси друга възможност.

— Командир Борман ще прочете откъс от заповедите за експедицията — спокойно каза главнокомандващият.

— Дванайсети раздел. Военен съвет. Параграф едно. Вицеадмиралът, командващ експедицията, се съветва с научния персонал и старшите офицери на „Макартър“, освен в случаите, в които преценява, че забавянето ще застраши безопасността на миноносец „Ленин“. Параграф две. Ако не е съгласен с вицеадмирала, началникът на научната част на експедицията може да поиска свикване на официален Военен съвет. Той може…

— Достатъчно, командир Борман — прекъсна го Кутузов. — В съответствие с тези заповеди и по официално искане на научния министър Хорват свиках този Военен съвет, за да даде съвет по въпроса за извънземните, искащи достъп до Империята. Заседанието ще се протоколира. Министър Хорват, имате думата.

„Леле, леле — помисли си Сали. — Атмосферата е като в олтара на «Свети Петър» по време на тържествена литургия в Нови Рим. Официалността трябва да уплаши всеки, който не е съгласен с Кутузов.“

— Благодаря ви, адмирале — учтиво отвърна Хорват. — Като имам предвид, че е възможно разискването да се проточи — в крайна сметка, обсъждаме навярно най-важното решение в живота си — смятам, че нещо освежително няма да ни е излишно. Бихте ли помолили хората си да ни донесат кафе, капитан Михайлов?

Кутузов се намръщи, ала нямаше основание да отхвърли молбата.

Това също разтопи донякъде леда в каюткомпанията. Докато стюардите се суетяха наоколо и във въздуха се носеше аромат на кафе и чай, част от хладната официалност се изпари, точно както предвиждаше министърът.

— Благодаря — усмихна се Хорват. — Както знаете, сламкарите отправиха искане да придружим тримата им посланици в Империята. Казаха ми, че имали всички пълномощия да представляват сламкарската цивилизация, да подписват мирни и търговски договори, да одобряват съвместни научни проекти — излишно е да продължавам. Преимуществата от представянето им на вицекраля би трябвало да са очевидни. Съгласни ли сте?

Разнесе се одобрителен шепот. Кутузов седеше неподвижно, тъмните му очи се присвиваха под набръчканото чело и лицето му напомняше на глинена маска.

— Да — каза Хорват. — Струва ми се съвсем очевидно, че ако имаме възможност да го направим, трябва да окажем всички любезности на сламкарските посланици. Не сте ли съгласен, адмирал Кутузов?

„Хвана го в собствения му капан — помисли си Сали. Обсъждането се записва.“

— Ние изгубихме „Макартър“ — навъсено отвърна главнокомандващият. — Остана ни само този кораб. Доктор Хорват, не сте ли присъствали на разговора, когато вицекрал Мерил е планирал тази експедиция?

— Да…

— Аз не, но ми го предадоха. Не е ли било категорично заявено, че на борда на този кораб не трябва да се качват извънземни? Говоря за пряката заповед на самия вицекрал.

— Ами… да, господин адмирал. Но от контекста ставаше очевидно какво има предвид. На борда на „Ленин“ не трябваше да се допускат извънземни, защото имаше вероятност да се окажат враждебно настроени. По този начин „Ленин“ щеше да е в безопасност. Но вече знаем, че сламкарите не са враждебно настроени. В писмената заповед за тази експедиция негово височество оставя решението на вас и такава забрана няма.

— Но оставя решението на мен — триумфално отвърна Кутузов. — Не виждам каква е разликата с устните му нареждания. Капитан Блейн, вие също сте присъствали. Греша ли, като смятам, че негово височество е казал на борда на „Ленин“ „при никакви обстоятелства“ да не се допускат извънземни?

Род мъчително преглътна.

— Тъй вярно, господин адмирал, но…

— Мисля, че въпросът е приключен — прекъсна го главнокомандващият.

— О, не — спокойно рече Хорват. — Искахте да продължите, капитан Блейн. Моля.

В каюткомпанията се възцари тишина. Щеше ли Блейн да се осмели, зачуди се Сали. Какво можеше да му стори адмиралът? Да направи черен живота му във флота, но…

— Исках само да поясня, господин адмирал, че негово височество не ни даваше нареждания, а по-скоро очертаваше насоките, в които да действаме. Струва ми се, че ако е възнамерявал да ви обвърже със заповед, нямаше да остави решението на вас.

„Браво!“ — мислено го аплодира Сали.

Очите на Кутузов се присвиха още повече. Той даде знак на един от стюардите да му налее чай.

— Смятам, че подценявате доверието на негово височество към вашата преценка — отбеляза Хорват. Думите му прозвучаха неискрено и той незабавно го осъзна. Трябваше да го каже някой друг — Харди или Блейн, — ала министърът се беше страхувал да ги подготви за това заседание. Бяха прекалено независими.

Адмиралът се усмихна.

— Благодаря. Навярно е имал повече доверие в мен, отколкото вие, докторе. Така. Преди малко показахте, че е възможно да наруша желанията на вицекраля. Определено не бих го направил с лека ръка и трябва да ме убедите, че наистина се налага. Империята може да прати друга експедиция за посланиците.

— Но дали сламкарите ще пратят посланици след такава обида? — обади се Сали и всички погледнаха към нея. — Те не искат много, адмирале. И молбата им е съвсем основателна.

— Смятате, че отказът ми ще ги обиди, така ли?

— Аз… Не зная, адмирале. Възможно е, да. При това много.

Кутузов разбиращо кимна.

— Навярно ще рискуваме по-малко, ако ги оставим тук, милейди. Командир Каргил, направихте ли проучването, за което ви помолих?

— Тъй вярно — ентусиазирано отвърна Джак Каргил. — Адмиралът ми възложи да оценя военния потенциал на сламкарите, като допусна, че са разкрили тайната на двигателя и полето. Анализирах космическите им сили… — Той даде знак на един от сержантите и на екрана на интеркома се появи графика.

Последва смаяно мълчание. Някой ахна.

— Толкова много?

— Мили Боже!

— Но това е повече от секторния флот…

Отначало кривите рязко се издигаха и показваха преоборудването на извънземните пътнически и товарни кораби във военни. После се изравняваха, ала накрая се появяваха нови пикове.

— Виждате, че опасността е извънредно висока — спокойно каза Каргил. — За две години сламкарите са в състояние да съберат сили, които ще са сериозно предизвикателство за целия имперски флот.

— Това е смешно — възрази Хорват.

— О, не, господин министър — отвърна бившият помощник-капитан на „Макартър“. — Преценката ми за промишлените им възможности е съвсем сдържана. Разполагаме с данни за неутриновите излъчвания и с анализ на енергийната им индустрия. Имат голям брой ядрени електростанции — предвидил съм производителност, равна на нашата, макар да подозирам, че е по-голяма. Очевидно е, че не страдат от недостиг на опитни работници.

— Откъде взимат металите? — попита Де Вандалия. Геологът изглеждаше озадачен. — Изчерпали са всички полезни изкопаеми на планетата и ако може да се вярва на думите им, положението на астероидите е същото.

— Преоборудване на наличностите. Луксозни коли. Излишни транспортни машини. В момента всеки господар разполага с голям брой автомобили и камиони, които могат да се обединят. Ще се наложи да се справят без някои неща, но не забравяйте — сламкарите разполагат с всички метали, които някога са били изкопани от цялата планетна система. — Каргил изглеждаше напълно спокоен, сякаш бе очаквал такъв резултат. — За един флот е нужен много метал, но това всъщност е нищо в сравнение с ресурсите на цяла индустриална цивилизация.

— О, добре! — изсумтя Хорват. — Ще се съглася с вашата оценка на възможностите им. Но как можете да я наричате „оценка на потенциалната опасност“, по дяволите? Сламкарите с нищо не ни заплашват.

Каргил се ядоса.

— Това е технически термин. В разузнаването „опасност“ означава възможност за…

— Но не и намерение. Вече сте ми го казвали. Адмирале, единственото заключение от всичко това е, че трябва да сме любезни с техните посланици, за да не започнат да строят бойни кораби.

— Аз имам друго тълкувание — отвърна Кутузов. Вече не изглеждаше толкова властен. Гласът му звучеше по-умерено — или защото искаше да убеди другите, или защото се чувстваше по-уверен. — Моето заключение е, че трябва да вземем всички предпазни мерки, за да не допуснем сламкарите да разкрият тайната на Лангстъновото поле.

Отново настъпи тишина. Графиките на Каргил действаха ужасяващо с простотата си. Потенциалният сламкарски флот беше по-голям от тези на отцепниците и бунтовниците в сектора, взети заедно.

— Прав ли е, Род? — попита Сали.

— Изчисленията са верни — мрачно промълви Блейн. — Но… Добре. Ето. — Той повиши глас. — Господин адмирал, не съм сигурен, че изобщо сме в състояние да запазим полето в тайна.

Кутузов безмълвно се обърна към него и въпросително го погледна.

— Първо, господин адмирал — предпазливо продължи Род, — има опасност сламкарите вече да са я научили. От духчетата. — На лицето му се изписа болка. — Не вярвам да е така, но е възможно. Второ, може да са я научили от изчезналите юнкери. Уитбред и Стейли знаеха достатъчно, за да им дадат добра основа…

— Да. Господин Потър знаеше повече — потвърди Синклер. — Той беше много усърден момък, господин адмирал.

— Или пък Потър — каза Блейн. — Не вярвам да са се поддали, но е възможно.

Неколцина цивилни едновременно заговориха:

— Смешно…

— Същият параноик като адмирала…

— Те са мъртви…

Сали се зачуди какво е намислил Род, но не каза нищо.

— И накрая, сламкарите знаят, че полето съществува. Всички се убедихме на какво са способни — повърхности без триене, избирателна пропускливост, пренареждане на молекулярни структури. Вижте какво направиха духчетата с генератора на „Макартър“! Честно казано, господин адмирал, като имам предвид, че знаят за полето, вероятно е само въпрос на време техните инженери да го възпроизведат. Ето защо, макар че наистина е важно, запазването на нашите технически тайни не може да е единственото ни съображение.

Около масата се надигна възбудено мърморене, ала Кутузов не обърна внимание на това. Очевидно обмисляше думите на Род.

Хорват си пое дъх и понечи да се обади, но се сдържа. Блейн за първи път беше оказал видимо въздействие върху адмирала и министърът бе достатъчно реалист, за да разбира, че каквото и да каже, автоматично ще бъде отхвърлено. Той сръга с лакът Харди и умолително го попита.

— Няма ли да прибавиш нещо, Дейвид?

— Можем да вземем всички предпазни мерки — рече Сали. — Те приемат версията за епидемията, независимо дали й вярват. Очакват да поставим посланиците им под карантина — определено няма да успеят да избягат от охраната ви, адмирале. И няма да останат дълго на кораба — можете да извършите скока веднага щом стъпят на борда.

— Вярно е — замислено потвърди Харди. — Разбира се, има вероятност още повече да разгневим сламкарите като приемем посланиците им — и никога не им ги върнем.

— Няма да го направим! — възрази Хорват.

— Бихме могли, Антъни. Помисли трезво. Ако негово величество реши, че са опасни, и флотът прецени, че знаят прекалено много, никога няма да им позволят да се завърнат.

— В такъв случай няма абсолютно никакъв риск — припряно се намеси Сали. — Поставените под карантина сламкари няма да представляват опасност за „Ленин“. Адмирале, сигурна съм, че по-малкият риск е да ги вземем. Така няма да ги обидим, докато принц Мерил или негово величество не вземат окончателно решение.

— Хм. — Кутузов отпи от чая си. Очите му издаваха, че е заинтригуван. — Вие сте изключително убедителна, милейди. Както и вие, капитан Блейн. — Той замълча за миг. — Господин Бери не е поканен на това заседание. Мисля, че е време да го изслушаме. Боцман, доведете негово превъзходителство.

— Слушам!

Зачакаха. Само отделни приглушени разговори нарушаваха тишината.

— Ти беше блестящ, Род — усмихна му се Сали, пресегна се под масата и стисна ръката му.

Бери се появи на вратата, следван от неизбежните морски пехотинци. Кутузов ги освободи и те се оттеглиха, като оставиха търговеца да премигва в дъното на каюткомпанията. Каргил стана, за да му направи място.

Докато командир Борман обобщаваше аргументите, той внимателно слушаше. Дори да се изненада от чутото, изражението му остана любезно и заинтригувано.

— Искам съвета ви, ваше превъзходителство — каза Кутузов накрая. — Признавам, че не желая тези създания на борда на кораба. И все пак, ако не представляват опасност за „Ленин“, смятам, че нямам право да отхвърля молбата на министър Хорват.

— Хм. — Бери поглади брадата си и се опита да се съсредоточи. — Известно ли ви е мнението ми, че сламкарите могат да четат мисли?

— Смешно! — изсумтя Хорват.

— Едва ли, докторе — абсолютно спокойно отвърна Бери. — Навярно изглежда невероятно, но има свидетелства за извънредно необичайни човешки способности. — Министърът понечи да каже нещо, ала търговецът продължи: — Не категорични, разбира се, но все пак свидетелства. И под четене на мисли нямам предвид непременно телепатия. Помислете: способността на сламкарите да изучават индивидуалните особености на човек е такава, че буквално могат да играят неговата роля. И я играят толкова добре, че дори приятелите му не могат да открият разликата. Издава ги единствено видът им. Нима не ви се е случвало да видите космонавти и морски пехотинци, които автоматично изпълняват заповед на сламкар, имитиращ офицер?

— Изяснете се — каза Хорват. Не можеше да оспори думите му — всичко това бе известно.

— Следователно: независимо дали го правят телепатично, или като се отъждествяват с човешките същества, те четат мисли. Ето защо са ужасно убедителни. Знаят точно какво ни мотивира и какви аргументи да изложат.

— За Бога! — избухна министърът. — Да не намеквате, че ще ни убедят да им предадем „Ленин“?

— А сигурен ли сте, че не могат? Сигурен ли сте, докторе?

Дейвид Харди се прокашля. Всички обърнаха глави към капелана и той като че ли се смути. После се усмихна.

— Винаги съм вярвал, че изучаването на класиците носи някаква практическа полза. Някой от вас чел ли е „Държавата“ на Платон? Не, разбира се. Е, на първата страница приятелите на Сократ, смятан за най-убедителния човек на света, му казали, че или ще остане да пренощува при тях, или ще го принудят насила. Той ги попитал дали няма алтернатива — не би ли могъл да ги убеди да му позволят да се прибере. Отговорът естествено бил отрицателен — защото нямало да го изслушат.

Последва кратко мълчание.

— О — рече Сал и. — Разбира се. Ако сламкарите не се срещнат с адмирал Кутузов, капитан Михайлов или с някой друг от екипажа на „Ленин“, как биха могли да го убедят в нещо? Естествено вие не смятате, че са в състояние да убедят екипажа на „Макартър“ да се разбунтува, нали, господин Бери?

Търговецът сви рамене.

— При цялото ми уважение, милейди, замисляли ли сте се какво могат да предложат извънземните? Богатство, за каквото Империята дори не е сънувала. Хората се съблазняват от много по-малко…

„Знаеш го от личен опит“ — помисли си Сали.

— Ако бяха толкова убедителни, защо вече не са го направили? — Гласът на Кевин Ренър звучеше подигравателно, почти предизвикателно. Астрогаторът щеше да се уволни веднага щом се върнеха на Нова Шотландия и можеше да си го позволи.

— Сигурно още не са имали такива намерения — отвърна Бери.

— По-вероятно е просто да не могат — възрази Ренър. — А ако наистина са способни да четат мисли, вече са научили всичките ни тайни. Сламкарите контактуваха със Синклер, който знае всичко за космическата техника. Придадоха фюнч(щрак) на милорд Блейн, който знае всички политически тайни…

— Никога не са установявали пряк контакт с капитан Блейн — напомни му търговецът.

— Затова пък госпожица Фаулър остана при тях достатъчно дълго. — Ренър се подсмихна. — А тя сигурно знае за имперската политика повече от нас. Господин Бери, сламкарите са добри в убеждаването или четенето на мисли, но не чак до такава степен.

— Склонен съм да се съглася с господин Ренър — каза Харди. — Макар че определено трябва да вземем предпазните мерки, предложени от госпожица Фаулър. С извънземните да контактуват само неколцина избрани: например аз. Съмнявам се, че биха могли да ме изкушат, но даже да успеят, аз нямам никаква власт. Господин Бери, ако приеме. Предлагам да не се срещат с доктор Хорват и с никой друг учен, който има достъп до сложна техника, както и с морски пехотинци, освен под пряко наблюдение. Това отношение към сламкарите може да е доста сурово, но смятам, че така няма да има опасност за „Ленин“.

— Хм. Е, господин Бери? — попита Кутузов.

— Но… казвам ви, те са опасни! Техническите им способности са невероятни. Аллах е милостив, кой знае какво биха могли да сглобят от нещо съвсем безобидно наглед? Оръжия, комуникационно оборудване, спасителна лодка, с която да избягат… — Хладнокръвието на търговеца се изпаряваше и той се насили да се овладее.

— Оттеглям предложението си господин Бери да има достъп до сламкарите — предпазливо рече Харди. — Съмнявам се, че ще е безопасно за здравето им. Моите извинения, ваше превъзходителство.

Бери измърмори нещо на арабски, после със закъснение се сети, че капеланът е лингвист.

— О, не, разбира се — усмихна се свещеникът. — Добре познавам родителите си.

— Адмирале — каза търговецът, — виждам, че не съм бил достатъчно убедителен. Съжалявам, защото за първи път нямам други мотиви освен доброто на Империята. Ако се интересувах само от печалбата… Отлично съзнавам търговските възможности и богатствата, които могат да се натрупат от сламкарите. Но ги смятам за най-голямата опасност, с която се е сблъсквала човешката раса.

— Да — решително каза Кутузов. — Бихме могли да се съгласим по този въпрос, ако прибавя само една дума: потенциална опасност, ваше превъзходителство. Тук говорим за по-малкия риск и щом нищо не заплашва „Ленин“, вече съм убеден, че по-малкият риск е да вземем тези посланици при условията, предложени от капелан Харди. Съгласен ли сте, доктор Хорват?

— Ако няма друг начин да ги вземем, да. Смятам, че е позорно да се отнасяме с тях така…

— Пфу. Капитан Блейн. Съгласен ли сте?

Род разтри точката между веждите си.

— Да. Това наистина е по-малкият риск… даже сламкарите да представляват опасност, не можем да го докажем и навярно ще научим нещо от посланиците.

— Милейди?

— Съгласна съм с доктор Хорват…

— Благодаря ви. — Кутузов сбърчи лице, все едно че е сдъвкал лимон. — Капитан Михайлов, пригответе необходимото за ограничаване на достъпа до сламкарите. Продължаваме да поддържаме версията за вероятност от зараза, но се погрижете да не могат да избягат. Капитан Блейн, вие ще съобщите на извънземните, че ще приемем посланиците им на борда, но е възможно да не пожелаят да го направят, щом научат условията, които им поставяме. Никакви уреди и инструменти. Никакви оръжия. Личен багаж, който ще бъде проверен и запечатан, така че по време на пътуването няма да могат да го използват. Никакви сламкарчета или други нисши касти, само посланиците. Изтъкнете им каквито желаете аргументи, но тези условия не подлежат на промяна. — Главнокомандващият рязко се изправи.

— Ами корабът, който ни подариха, адмирале? — попита Хорват. — Не можем ли да го вземем… — Той замълча, защото вече нямаше на кого да говори — Кутузов беше напуснал каюткомпанията.

45. Смотаняшкият скок

Кутузов го наричаше Олдърсънов пункт, но бегълците от „Макартър“ предпочитаха името „смотаняшки пункт“ и някои от екипажа на „Ленин“ вече започваха да усвояват този навик. Намираше се над равнината на сламкарската система и се откриваше трудно. Този път обаче нямаше да има проблем.

— Просто проектирайте курса на извънземния кораб, докато пресече линията между Сламката и Окото на Мърчисън — каза Ренър на капитан Михайлов.

— Толкова ли е развита сламкарската астрогация? — скептично попита Михайлов.

— Да. Това е достатъчно, за да накара човек да побеснее, но наистина го могат. Установете постоянно ускорение.

— Натам се насочва и друг кораб — каза Кутузов, пресегна се покрай капитана, настрои пулта и векторите проблеснаха на екрана. — Ще стигне доста след като се прехвърлим.

— Танкер — отвърна Ренър. — И се обзалагам на каквото пожелаете, че корабът на посланиците е лек, прозрачен и толкова очевидно безопасен, че никой не би могъл да го заподозре в лоши намерения, господин адмирал.

— Дори аз, искате да кажете — рече Кутузов. Не се усмихваше. — Благодаря, господин Ренър. Продължавайте да помагате на капитан Михайлов.

Бяха оставили астероидите зад себе си. Всички учени на борда настояха телескопите на „Ленин“ да ги проучат и адмиралът не възрази. Не беше ясно дали се страхува, че в последния момент могат да ги нападнат от троянския пункт, или споделя желанието на цивилните да научат всичко за извънземните, ала така или иначе искането им бе удовлетворено.

Скоро Бъкман изгуби интерес. Астероидите бяха плътно заселени и орбитите им бяха изменени. Наблюдението им нямаше абсолютно никаква стойност. Другите не споделяха неговото мнение. Те анализираха светлината на сламкарските ядрени двигатели, измериха неутриновите потоци от електроцентралите и откриха светли точици с тъмен спектър около хлорофилнозелената честота. Трябваше да са куполи, покриващи гигантски ферми. Нямаше друго възможно заключение. И на всяка скала, достатъчно голяма, за да се вижда, се очертаваше характерен кратер, категорично доказващ, че астероидът е бил преместен.

Бъкман възвърна интереса си само веднъж. По молба на Хорват астрофизикът наблюдаваше астероидните орбити. Внезапно очите му проблеснаха, той трескаво въведе някакъв код в компютъра и прочете резултатите.

— Невероятно!

— Какво е невероятно? — търпеливо попита министърът.

— Кошерния астероид не показваше следи от радиация.

— Да. — Хорват имаше опит с изтръгването на информация от Бъкман.

— Да речем, че същото се отнася за останалите астероиди. Орбитите са съвършени — както и да ги проектираш, никога не се сблъскват. Възможно е да са там от много отдавна.

Хорват си тръгна, като си мърмореше под нос. Каква точно бе възрастта на тази астероидна цивилизация? Бъкман разсъждаваше в космически мащаби. Нищо чудно, че Кошерния астероид беше студен: сламкарите не коригираха орбитите. Просто пращаха скалите където поискат…

Е, той трябваше да се върне на подарения кораб. Скоро щеше да се наложи да го изоставят… дали Блейн имаше някакъв напредък?

Род и Сали разговаряха с адмирала. Срещнаха се на мостика: доколкото знаеше Блейн, никой друг освен Кутузов и неговият стюард не бе виждал каютата му. А може би дори самият главнокомандващ: той като че ли винаги се намираше на мостика, следеше екраните и вечно търсеше сламкарско коварство.

— Жалко — каза Кутузов. — Този кораб щеше да е безценен. Но не можем да рискуваме. Кой знае какво е предназначението му? А и като се има предвид, че посланиците ще са тук… — Той потръпна.

— Да, господин адмирал — учтиво се съгласи Род. Съмняваше се, че подаръкът представлява опасност, ала на борда му наистина имаше механизми, които не разбираше дори Синклер. — Мислех си за някои от другите артефакти. Съвсем малки. Например онези статуетки, които толкова харесва капелан Харди. Бихме могли да запечатаме всичко в пластмаса, да го затворим в запоени стоманени контейнери и да го закачим за корпуса в полето. Ако след тези предпазни мерки сламкарите все още могат да ни застрашат с нещо, навярно ще е най-добре да не се връщаме в Империята.

— Хм. — Адмиралът поглади брадата си. — Смятате ли, че тези предмети са ценни?

— Да, господин адмирал. — Кутузов влагаше в думата „ценни“ значение, различно от това на Сали или Хорват. — Колкото повече знаем за тяхната техника, толкова по-точен анализ на опасността ще направим с Каргил.

— Да. Капитане, искам честното ви мнение. Какво мислите за сламкарите?

Сали едва се сдържаше. Какво ли щеше да отговори Род? Той се оказваше абсолютен гений в маневрирането с адмирала.

Блейн сви рамене.

— Съгласен съм и с доктор Хорват, и с вас, господин адмирал. — Очите на Кутузов се разшириха и той побърза да прибави: — Те може да са най-голямата потенциална заплаха, с която се е сблъсквало човечеството, или най-голямата потенциална възможност, която някога ни се е разкривала. Или и двете. Във всеки случай, колкото повече знаем за тях, толкова по-добре — след като вземем предпазни мерки, естествено.

— Хм. Оценявам мнението ви, капитане. Ако ви дам разрешение, ще поемете ли лична отговорност за неутрализирането на всяка опасност от сламкарските артефакти, взети на борда на „Ленин“? Искам нещо повече от подчинение. Нужно ми е съдействието ви и вашата дума, че няма да рискувате с нищо.

„Това няма да подобри отношенията ми с Хорват — помисли си Род. — Отначало научният министър с готовност ще се съгласява с избора ми, но скоро ще поиска нещо, в което не бих могъл да съм сигурен.“

— Да, господин адмирал. Лично ще се заема с този въпрос. Хм… ще имам нужда от госпожица Фаулър.

Кутузов присви очи.

— Ще носите отговорност за нейната сигурност.

— Разбира се.

— Много добре. Свободен сте. — Докато Род и Сали напускаха мостика, командир Борман любопитно погледна своя адмирал. Стори му се, че забелязва на устните му усмивка. Не, естествено. Просто не бе възможно.

Ако в момента присъстваше офицер с по-висок чин от Блейн, Кутузов навярно щеше да му обясни, ала в никакъв случай нямаше да обсъжда капитан — и бъдещ маркиз — с Борман. Иначе щеше да каже: „Струва си да рискуваме госпожица Фаулър, за да поддържаме духа на Блейн. Когато не е в някое от своите апатични настроения, той е добър офицер.“ Главнокомандващият може никога да не напускаше мостика, но смяташе за свой дълг да поддържа духа на офицерите си и също като всичките си останали задължения, възприемаше това много сериозно.

Веднага се стигна до конфликт, разбира се. Хорват искаше всичко и смяташе, че Род просто иронизира адмирала. Когато установи, че Блейн държи на обещанието си, меденият месец свърши. Състоянието му се колебаеше някъде между ярост и сълзи, докато хората на капитана разглобяваха кораба, демонтираха деликатни механизми — понякога ги режеха на случайно избрани места в случай, че сламкарите са предвидили какво ще направят хората — и ги опаковаха в пластмасови контейнери.

За Род това отново беше период на полезна дейност — този път в компанията на Сали. Когато не работеха, разговаряха часове наред, пиеха бренди и канеха капелана. Докато слушаше момичето и Харди да спорят за разни теоретични тънкости на културното развитие, Блейн започна да научава нещо за антропологията.

Когато наближиха смотаняшкия пункт, Хорват окончателно изпадна в отчаяние.

— Вие сте същият като адмирала, Блейн — обвини го той, докато наблюдаваше как един от техниците реже с лазер уреда, генериращ сложно поле, което преобразуваше молекулярните структури в нова вълшебна кафеварка. — Вече имаме такава на борда на „Ленин“.

— Но първата не е направена от сламкари, които са знаели, че ще попадне на имперски боен кораб — отвърна Сали. — А и тази е различна…

— Сламкарите никога не правят две еднакви неща — изсумтя министърът. — Вие сте по-лоша от останалите — по-предпазлива даже от Блейн, за Бога! Трябваше да го предвидя.

Тя стеснително се усмихна, подхвърли в дланта си монета и после каза на техника:

— Най-добре да я срежем и ето тук.

— Да, госпожице. — Космонавтът премести резачката си и продължи да работи.

— Пфу. — Хорват отиде да потърси Дейвид Харди. Капеланът бе възприел ролята на миротворец. Без него враждуващите страни на катера отдавна щяха да са обявили война.

Техникът пакетира уреда в приготвената кутия, заля го с пластмаса и запечата капака.

— Навън има стоманен сандък, господин капитан. Само ще ида да запоя контейнера вътре.

— Добре — отвърна Блейн. — По-късно ще го проверя. — И когато космонавтът излезе от каютата, се обърна към Сали. — Знаеш ли, изобщо не бях забелязал, но Хорват има право. Ти наистина си по-предпазлива от мен. Защо?

Тя сви рамене.

— Не се безпокой за това.

— Няма.

— Тази протозвезда на Бъкман… — почна Сали, изключи осветлението, после хвана Блейн за ръка и го отведе при илюминатора. — Никога не ми омръзва да я гледам.

Трябваха им няколко секунди, докато очите им се приспособят. После Въглищния чувал се превърна в нещо повече от безкрайна тъма. В чернотата постепенно се оформи малък червен въртоп.

Стояха съвсем близо един до друг. Напоследък често се случваше и на Род му харесваше. Той прокара пръсти по гърба й и лекичко я почеса зад дясното ухо.

— Скоро ще трябва да съобщиш на сламкарските посланици — рече Сали. — Реши ли какво ще им кажеш?

— Повече или по-малко. Може би щеше да е най-добре да ги предупредя, но… е, адмиралът навярно е прав, така ще е най-безопасно.

— Съмнявам се, че има значение. С нетърпение очаквам да се върнем там, където има повече звезди. Чудя се… Род, според теб какви ще са сламкарските посланици?

— Нямам представа. Предполагам, че съвсем скоро ще разберем. Прекалено много приказваш.

— Така смята и чичо Бен.

Последва дълго мълчание.

— Качват се на борда.

— Отворете люковете на хангара.

Корабът потъна в пастта на „Ленин“. Наблизо чакаше совалка с багажа на сламкарите — дори скафандрите им бяха пренесени отделно. Пътническият кораб изтрака върху стоманената палуба.

— Екипаж, мирно.

— Морски пехотинци, за почест!

Херметичният шлюз се отвори и хорът на боцманите наду гайдите си. Появи се кафяво-бяло лице. После още едно. Когато двете посреднички слязоха, на входа застана третият сламкар.

Беше чисто бял, с копринени кичури под мишниците. Около устата и по тялото му имаше сиви косми.

— Възрастен господар — прошепна Блейн на Сали. Тя кимна. Космическите лъчи оказваха върху окосмяването на извънземните същото въздействие, каквото и върху хората.

Хорват, застанал в края на редицата от морски пехотинци високо каза:

— Добре дошли на борда. Много ми е приятно — това е исторически момент.

— И за двете раси, надяваме се — отвърна първата посредничка.

— Приветствам ви от името на флота — рече Род. — И пак се извинявам за карантината, но…

— Не се притеснявайте — прекъсна го сламкарката. — Казвам се Джок. А това е Чарли. — Тя посочи другата посредничка. — Имената са само за удобство, защото не бихте могли да произнесете нашите. — Извънземната се обърна към белия господар и зацвъртя, като завърши с: „капитан Родерик Блейн и министър Антъни Хорват“, после отново погледна към хората. — Господин министър Хорват, представям ви посланика. Той ви моли да го наричате Иван.

Род се поклони. Никога не се бе изправял лице в лице със сламкар и изпитваше непреодолимо желание да се приближи и да го погали по козината. Мъжки бял.

— Почетната стража ще ви придружи до каютата ви — каза Блейн. — Надявам се, че е достатъчно голяма. — Помисли си за четиримата проклинащи офицери, които бяха принудени да я освободят. Произведеният от това ефект беше обхванал целия екипаж, докато един от младши лейтенантите не се озова в юнкерския кубрик на „Ленин“.

— Една каюта е напълно достатъчна — спокойно отвърна Чарли. — Личният живот не е сред потребностите на нашия вид. — Гласът й му се струваше познат и това смътно го безпокоеше.

Сламкарите едновременно изпълниха съвършена имитация на дворцов поклон и Блейн се зачуди откъде са го научили. Той им отвърна, последван от доктор Хорват и останалите в хангара, после морските пехотинци ги отведоха. Процесията завършваше с друг взвод. Капелан Харди ги очакваше пред каютите им.

— Мъжкар — замислено рече Сали.

— Интересно. Посредничките го нарекоха „посланика“ и в същото време загатнаха, че имат еднакви пълномощия. И казаха, че и тримата заедно трябвало да подписват договорите…

— Възможно е те да не са негови посреднички — отвърна Сали. — Ще ги попитам… убедена съм, че ще имам възможност. Род, сигурен ли си, че не мога да отида при тях? В момента, искам да кажа.

Той се усмихна.

— Ще получиш своя шанс, не се тревожи. Но сега позволи на Харди да използва своя. — Хангарът бързо се опразваше. Там нямаше нито един от екипажа на „Ленин“, както и на совалките, посрещнали сламкарския кораб. Катерът с багажа бе вкаран вътре и запечатан.

— Внимание. Готовност за скок. Готовност за включване на Олдърсъновия двигател. Готовност за скок.

— Не си губи времето, а? — отбеляза Сали.

— Ни най-малко. По-добре да побързаме. — Той я улови за ръка и я поведе към каютата си. „Ленин“ започваше да забавя въртенето си до нулева гравитация. — Предполагам, че сламкарите нямат нужда от гравитация — каза Род, когато стигнаха до вратата. — Но адмиралът си е такъв. Ако ще правиш нещо, прави го както трябва…

— Готовност за включване на Олдърсъновия двигател. Готовност за скок.

— Хайде — побутна я той. — Имаме точно толкова време, колкото да включим интеркома на сламкарската каюта. — Той бързо настрои екрана.

Капелан Харди тъкмо казваше:

— Ако се нуждаете от нещо, пред вратата ви по всяко време ще стоят ординарци, а с този бутон можете директно да се свързвате с моята каюта. Аз съм вашият официален домакин в това пътуване.

В кораба отекна сирена. Харди се намръщи.

— Сега ще се прибера в каютата си — навярно предпочитате да останете сами за Олдърсъновия скок. Съветвам ви да легнете на койките си и да останете там, докато се прехвърлим. — Той се усети преди да е успял да каже нещо друго. Инструкциите му бяха ясни: докато не напуснеха родната си система, сламкарите не биваше да научат нищо.

— Много ли време ще продължи? — попита Джок.

Капеланът леко се усмихна.

— Не. Довиждане.

— Auf Wiedersehen — отвърна посредничката.

— Auf Wiedersehen. — Дейвид Харди напусна каютата с озадачено изражение. Откъде бяха научили пък това?

Койките бяха неудобни, прекалено твърди и несъобразени с индивидуалните особености на сламкарите. Джок завъртя тялото си и махна с долната си дясна ръка, за да изрази неудоволствието си от положението и в същото време се изненада, че не е още по-лошо.

— Очевидно са копирали нещо от кафява. — Интонацията й показваше информация, получена чрез дедукция, а не от лично наблюдение. — Ще ми се да можехме да вземем със себе си собствените си кафяви.

Чарли:

— И на мен. Но така нямаше да ни имат доверие. Зная… — започна тя, но господарят я прекъсна.

Иван:

— Човешкият господар беше ли сред онези, които ни посрещнаха?

Джок:

— Не. Проклятие! Толкова време се опитвам да го изучавам, а все още не съм го виждала, дори не съм чувала гласа му. Може да имат равноправен съвет от господари или пък само един господар, който се подчинява на волята на мнозинството. Залагам по-голямата част от тялото си, че е един човек.

Иван:

— Не прави опити да установиш контакт с господаря на „Ленин“. В случай, че се срещнем с него, недей да ставаш негова фюнч(щрак). Известно ни е какво се случва с фюнч(щрак)ите на хората.

Нямаше нужда от отговор. Господарят знаеше, че го е чула и че ще му се подчини. Той се приближи до койката си и я разгледа с отвращение.

Прозвуча сирена и по високоговорителите се разнесе човешка реч:

— Пригответе се за включване на смотаняшкия двигател. Последно предупреждение — преведе една от тях. Сламкарите легнаха на койките. В кораба отекна още по-висока аларма.

После се случи нещо ужасно.

46. Лично и спешно

— Род! Род, погледни сламкарите!

— А? — Блейн си наложи да овладее неподатливото си тяло. Трудно му бе да запази съзнание, още повече да се съсредоточи. Той се обърна към Сали, после проследи погледа й към екрана на интеркома.

Извънземните се гърчеха. Телата им се издигнаха от койките и посланикът заплува във въздуха в пълна дезориентация. Блъсна се в стената, отскочи и се понесе към отсрещната стена. Двете посреднички го зяпаха, неспособни да направят нищо. Едната предпазливо се пресегна към него, ала гладката козина й се изплъзна. Тримата извънземни безпомощно продължиха да плуват из каютата.

Джок първа се задържа за една от скобите, после подсвирна и изсумтя. Чарли се понесе към господаря, хвана го с лявата си ръка и Джок й протегна своята. С усилие успяха да се върнат на койките си и Джок закопча ремъците на Иван. После всички мрачно записукаха и защракаха.

— Не трябва ли да им помогнем? — попита Сали.

Род размърда ръце и крака и пресметна квадратен корен наум. После опита с два интеграла и ги реши. Умът му се бе възстановил достатъчно, за да обърне внимание на Сали и сламкарите.

— Не. И без това не можем да направим нищо — не се наблюдават трайни увреждания, освен когато просто полудяваш.

— Е, сламкарите очевидно не са се побъркали — отвърна тя. — Действаха решително, но неумело. Ние се възстановихме много по-бързо от тях.

— Приятно е да научиш, че поне в нещо сме по-добри от сламкарите. Харди би трябвало скоро да иде при тях — на него обаче ще му отнеме повече време, отколкото на нас. Той е по-възрастен.

— Предупреждение за ускорение. Готовност за една гравитация. Предупреждение за ускорение.

Една от посредничките изчурулика и господарят й отговори.

— Прав си — каза Сали. — Изглежда, че са добре, но господарят все още е малко нервен.

Прозвуча сирена. „Ленин“ се разтърси и тежестта им се върна. Отправяха се у дома. Род и Сали се спогледаха и се усмихнаха. У дома.

— С какво би могла да му помогнеш? — попита той.

Момичето безпомощно сви рамене.

— С нищо, предполагам. Те са невероятно различни. И… Род, какво би направил, ако беше имперски посланик при друга раса и те заключеха в малка каюта с две камери?

— Очаквах да ги счупят. Но са ги видели, разбира се. Не сме се опитвали да ги крием от тях. Но ако са казали нещо на Харди, трябва да сме го пропуснали.

— Съмнявам се. Изобщо не им обърнаха внимание. „Личният живот не е сред потребностите на нашия вид“ — така каза Чарли. — Сали потръпна. — В това отношение наистина ужасно се различаваме.

Прозвуча сигнал и Блейн автоматично се завъртя към вратата преди да осъзнае, че сигналът идва от интеркома. Едната от сламкарките внимателно пресече каютата и отвори вратата. Вътре влезе Харди.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Можехте да ни предупредите — отвърна Джок. Гласът й не звучеше обвиняващо — тя просто съобщаваше факта. — Смотаняшкият двигател по същия начин ли въздейства на хората?

— По какъв начин? — невинно попита Харди.

— Дезориентация. Шемет. Неспособност за съсредоточаване. Мускулна неконтролируемост. Гадене. Желание за смърт.

Капеланът изглеждаше изненадан. А може и наистина да беше.

— И при хората има известен ефект, да. Не толкова силен като този, който описвате. Двигателят предизвиква дезориентация и обща неспособност за съсредоточаване, но това бързо преминава. Не знаехме как ще се отрази на вас, но в цялата ни история е имало само няколко случая на необратимо въздействие, при това всички, хм, психологически.

— Разбирам — каза Чарли. — Доктор Харди, моля да ни извините, но още не се чувстваме достатъчно добре за разговор. Може би след няколко часа. И следващия път, когато включите тази своя смотаняшка машина, ще послушаме съвета ви да легнем на койките и да се закопчаем.

— Тогава ще ви оставя — отвърна Харди. — Бихме ли могли… желаете ли нещо? Посланикът добре ли е?

— Да. Благодаря за загрижеността.

Капеланът излезе, а сламкарите се върнаха на леглата си и зацвъртяха и засвириха.

— Това беше — каза Род. — Бихме могли да правим много по-интересни неща, отколкото да гледаме извънземни, които лежат и си приказват на непознат език.

И щяха да имат достатъчно време, за да изучават сламкарите, помисли си Сали. В момента нито един от двамата нямаше задължения — и бяха сами.

— Съгласна съм с теб — свенливо отвърна тя.

Въпреки кубичните километри жълт пламък наоколо, на „Ленин“ цареше спокойствие. Кутузов напусна мостика и за първи път след унищожаването на „Макартър“ остави екипажа да възобнови нормалните вахти. Макар че корабът се намираше дълбоко в обвивката на звезда, имаха гориво и уставът решаваше всичките им проблеми. Дори учените забравиха за разочарованието си, че са напуснали извънземната система преди да открият отговори на всичките си въпроси: отиваха си у дома.

Единствената жена в радиус от десет парсека щеше да е обект на обсъждане при всякакви обстоятелства. Въпросите, които можеха да предизвикат дори сблъсъци, бяха два: „Какви са моите/твоите шансове?“ и „Свободна ли е?“. Ала Сали очевидно беше направила избора си. Това улесняваше живота на хората, които се вълнуваха от такива проблеми, както и на онези, чието задължение бе да не допускат юмручни схватки.

Скоро след скока Кутузов даде официална вечеря. Повечето от гостите не се забавляваха много — разговорът на адмиралската маса се ограничаваше до професионални теми. Адмиралът обаче се оттегли рано и се развихри много по-див купон.

Род и Сали останаха три часа. Всички искаха да приказват за сламкарите и Блейн с изненада установи, че ги обсъжда със съвсем далечни следи от онази тъпа болка, която преди събуждаше в гърдите му мисълта за извънземните. Беше му достатъчен дори само ентусиазмът на Сали — а освен това тя, изглежда, се тревожеше за него също толкова, колкото и за тях. Даже бе отделила няколко часа, за да преправи униформата на Михайлов така, че сега му стоеше почти нормално.

По-късно, когато се прибраха в каютата на Блейн, не разговаряха нито за сламкари, нито за Сламката.

Корабът се носеше напред. Постепенно жълтият пламък около полето стана оранжев, после тухленочервен и сондите на „Ленин“ отчетоха, че полето му е по-горещо от фотосферата наоколо. Учените и екипажът жадно наблюдаваха екрана и когато на червено-черния фон се появиха звезди, всички вдигнаха наздравица. Към тях се присъедини дори адмиралът. На лицето му грееше широка усмивка.

Малко по-късно свързочният офицер установи контакт с очакващия ги танкер. Имаше и малък скоростен куриерски кораб, управляван от млади космонавти в отлична физическа форма. Кутузов продиктува доклада си и го прати по двама от юнкерите си. Куриерът потегли с ускорение 3 g и се насочи към Одърсъновия пункт, откъдето щеше да се прехвърли в системата на Нова Каледония и да отнесе съобщението за първия контакт на човечеството с извънземна цивилизация.

Танкерът носеше поща и новини от изтеклата близо цяла година. В сектора избухнали нови бунтове. Бивша колония се съюзила с въоръжена вражеска система и предизвикала Империята. Ново Чикаго било окупирано от армията и макар че икономиката отново функционирала, голяма част от населението негодувало срещу властта на императора. Кроната неудържимо се обезценявала. Нейно императорско величество родила момче, Александър, и престолонаследникът Лизандър вече не бил единствената гаранция за продължаването на династията. Тези новини си струваха нов празник на „Ленин“ и веселието толкова се разрасна, че се наложи Михайлов да попълни празнотите в екипажа си с космонавти от „Макартър“.

Куриерският кораб се върна със съобщения и ги предаде с мазерен лъч още преди совалката да успее да го пресрещне. Секторната столица била ентусиазирана и вицекралят имал намерение да устрои галапосрещане на сламкарските посланици. Военният министър Армстронг им пращаше поздравления и хиляди въпроси.

Имаше и нещо за Блейн. Капитанът научи за него, когато ординарецът на Кутузов го повика в адмиралската каюта.

— Трябва да е: „Арестувайте Блейн, за да бъде изправен пред военен съд.“ — каза Род на Сали.

— Не бъди глупав — окуражително се усмихна тя. — Ще те чакам тук.

— Ако изобщо ми позволят да се върна. — Род погледна морския пехотинец. — Води ме, Иванов.

Когато го въведоха в каютата на главнокомандващия, капитанът остана поразен. Бе очаквал голо помещение, функционално и студено. Вместо това се озова сред смайващо разнообразие от цветове, ориенталски килими, гоблени, неизбежната икона и портрет на императора. И още много неща. На лавицата над бюрото дори имаше книги с кожени подвързии. Кутузов посочи един обикновен стол — но от палисандър.

— Ще пиете ли чай?

— Ами… благодаря, господин адмирал.

— Два чая, Киймън. — Стюардът извади кристални чаши и ги напълни от сребърен термос с форма на древен руски самовар.

— Свободен сте, Киймън. Капитан Блейн, получих заповед, отнасяща се до вас.

— Да, господин адмирал. — „Можеше да изчака поне да си изпия чая.“

— Напускате „Ленин“. Веднага щом куриерският кораб се приближи, трябва да се качите на борда му и да се върнете на Нова Каледония с максималното ускорение, което позволи корабният лекар.

— Тъй вярно… толкова ли бързат да ме изправят пред военен съд?

Кутузов се озадачи.

— Военен съд ли? Едва ли, капитане. Ще проведат официално следствие, естествено. Предвижда го уставът. Но ще се изненадам, ако ви предявят обвинения.

Адмиралът се обърна към покритото си с дърворезба бюро. Върху полираната повърхност лежеше касета.

— Това е за вас. Носи надпис „лично и спешно“.

Род взе касетата и любопитно я разгледа.

— Шифрована е, разбира се — прибави Кутузов. — Секретарят ми ще ви помогне, ако желаете.

— Благодаря.

Адмиралът повика по интеркома един лейтенант, който бързо дешифрира записа.

— Това ли е всичко, господин адмирал? — попита лейтенантът.

— Да. Капитане, оставям ви да прочетете съобщението си. Приятен ден. — Кутузов и секретарят напуснаха каютата. Род взе листа от декодиращия апарат и го прочете с нарастващо удивление.

Когато влезе в каютата си, Сали се изправи.

— Какво се е случило, Род? Изглеждаш ужасно странно.

— Получих писмо — отвърна той.

— О… новини от дома ли?

— Нещо такова.

Тя се усмихна, но гласът й беше озадачен.

— Как са вашите? Баща ти добре ли е? — Блейн бе много нервен и възбуден, но изглеждаше прекалено радостен, за да е получил лоша новина. Тогава какво го тревожеше? Като че ли имаше да изпълнява някаква задача, нещо, което едновременно го привличаше и плашеше…

— Семейството ми е добре. Твоето също — скоро ще научиш за това. Сенатор Фаулър е на Нова Шотландия.

Сали се смая.

— Чичо Бен е дошъл тук? Но защо?

— Казва, че се безпокоял. Нямало кой да се грижи за теб, затова трябвало да…

Момичето му се изплези и се пресегна към писмото. Род ловко отскочи, въпреки слабата гравитация.

— Добре — рече той и се засмя, но продължаваше да е напрегнат. — Императорът го праща като свой личен представител да председателства имперската комисия за преговори със сламкарите. — Блейн замълча за миг. — И двамата с теб сме включени в нея.

Сали го погледна неразбиращо. После постепенно започна да проумява. Никога не бе мечтала за такова професионално признание.

— Поздравления — засмя се той и я хвана с две ръце за китката. — Лорд-председателят на извънредната комисия на негово величество също ме пита кога ще се оженим. Струва ми се, че въпросът му е съвсем основателен.

— Но… аз… Род… ние…

— За Бога, за пръв път и аз да те видя онемяла. — Род се възползва от възможността и я целуна. После пак. Това продължи доста време.

— Мисля, че е най-добре да прочета това писмо — каза тя, когато се откъснаха един от друг. — Моля те.

— Още не си отговорила на въпроса на чичо си и докато не го направиш, няма да ти дам да го прочетеш.

— Неговият въпрос! — Очите й проблеснаха. — Род Блейн, ако се омъжа за някого — повтарям, ако — той трябва да ме попита лично!

— Добре. Лейди Сандра Лидел Леоновна Брайт Фаулър, ще се омъжиш ли за мен? — Гласът му вече не звучеше насмешливо и той не се усмихваше. Приличаше на четиригодишно хлапе, което за първи път е седнало в скута на Дядо Коледа. — Когато се върнем на Нова Шотландия…

— Да, разбира се, че ще се омъжа за теб… на Нова Шотландия ли? Род, баща ти ще иска да се оженим в двора на Круцис. Всичките ти приятели са на Спарта…

— Мисля, че е най-добре да прочетеш писмото, скъпа. Възможно е още дълго да не идем на Спарта. — Той й подаде разпечатката и седна на страничната облегалка на стола, на който се настани Сали. — Ето тази част посочи с ръка Род.

„ПЪРВАТА РЕАКЦИЯ ТУК БЕШЕ КОЛЕБАНИЕ ДАЛИ ДА ТЕ ОБЯВЯТ ЗА ГЕРОЙ ЗАПЕТАЯ ИЛИ ЗА ЗЛОДЕЙ ТОЧКА АДМИРАЛТЕЙСТВОТО НЕ ПОСРЕЩНА С РАДОСТ НОВИНАТА ЗА ЗАГУБАТА НА МАКАРТЪР ТОЧКА КРАНСТЪН ИЗБУХНА ТОЧКА АРМСТРОНГ КАЗА ЦИТИРАМ КАК Е ВЪЗМОЖНО ДА ИЗГУБИ КРАЙЦЕРА ЗАПЕТАЯ ПО ДЯВОЛИТЕ КРАЙ НА ЦИТАТА ТОЧКА

НОВ РЕД В ДОКЛАДА СИ КУТУЗОВ ТЕ ЗАЩИТАВА ТОЧКА ПОЕМА ЦЯЛАТА ОТГОВОРНОСТ ЗА ЗАГУБАТА ТОЧКА СПОРЕД НЕГО БИЛО ВЪЗМОЖНО СЛАМКАРИ ОТ ВИСШИТЕ КАСТИ ДА ИЗБАВЯТ МАКАРТЪР ОТ ПАРАЗИТИТЕ ЗАПЕТАЯ НО ТОЙ РЕШИЛ ЗАПЕТАЯ ЧЕ РИСКЪТ ЗА ИЗДАВАНЕ НА ИМПЕРСКИ ТЕХНИЧЕСКИ ТАЙНИ Е ПРЕКАЛЕНО ГОЛЯМ ТОЧКА ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПРЕЦЕНИЛ ОПАСНОСТТА ОТ СЛАМКАРИТЕ ЗАПЕТАЯ НО ПРЕДЛАГА АДМИРАЛТЕЙСТВОТО ДА СЪБЕРЕ ГОЛЯМ БОЕН ФЛОТ ТОЧКА В ДОКЛАДА СИ ХОРВАТ ТВЪРДИ ЗАПЕТАЯ ЧЕ СЛАМКАРИТЕ БИЛИ ПРИЯТЕЛСКИ НАСТРОЕНИ ЗАПЕТАЯ ЧЕ НЯМАЛО НУЖДА ОТ ФЛОТ И ЧЕ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ БИЛИ ЦИТИРАМ НАЙ-ГОЛЯМАТА ВЪЗМОЖНОСТ В ИСТОРИЯТА КРАЙ НА ЦИТАТА ТОЧКА РЕШЕНИЕТО ОСТАВА ЗА МЕН ТОЧКА“

— И за нас — каза Блейн. — Продължавай нататък.

„НОВ РЕД ПО ЗАПОВЕД НА ИМПЕРАТОРА СЕГА СЪМ ЛОРД-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ИЗВЪНРЕДНАТА ИМПЕРСКА КОМИСИЯ ЗА ПРЕГОВОРИ С ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ТОЧКА ПО ЛИЧНО НАРЕЖДАНЕ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛОРД РОДЕРИК БЛЕЙН ТИРЕ ТОВА СИ ТИ ЗАПЕТАЯ НО ЕДВА НЕ ПРОВАЛИ ВСИЧКО КАТО ИЗГУБИ КОРАБА СИ ТОЧКА НЕ ГО ПРЕВРЪЩАЙ В НАВИК ТИРЕ И ЛЕЙДИ САНДРА БРАЙТ СА НАЗНАЧЕНИ ЗА ЧЛЕНОВЕ НА КОМИСИЯТА ТОЧКА КОМИСИЯТА ИМА ВСИЧКИ ПЪЛНОМОЩИЯ ДА ДЕЙСТВА ОТ ИМЕТО НА ИМПЕРАТОРА ТОЧКА ЧЛЕНОВЕТЕ И ЩЕ ОСТАНАТ НА НОВА ШОТЛАНДИЯ ЗАПЕТАЯ ОСВЕН АКО НЕ СЕ НАЛОЖИ ДА ПРИДРУЖАТ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА СПАРТА ТОЧКА

НОВ РЕД АКО СЕ СТИГНЕ ДО ЗАКЛЮЧЕНИЕТО ЗАПЕТАЯ ЧЕ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ПРЕДСТАВЛЯВАТ ОПАСНОСТ ИЛИ ПОТЕНЦИАЛНА ОПАСНОСТ ЗА ИМПЕРИЯТА ЗАПЕТАЯ КОМИСИЯТА И ВИЦЕКРАЛЯТ НА СЕКТОРА ОТВЪД ВЪГЛИЩНИЯ ЧУВАЛ ТРЯБВА ДА ВЗЕМАТ НЕЗАБАВНИ МЕРКИ ТОЧКА НЯКАКВИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ВЪПРОСИТЕЛЕН ЗНАК

НОВ РЕД РОД ЗАПЕТАЯ ОСВЕН АКО ТЕЗИ СЛАМКАРИ НЕ СА ОБИКНОВЕНИ ЗЕМЕДЕЛЦИ ЗАПЕТАЯ А ОНАЗИ СОНДА МЕ КАРА ДА МИСЛЯ ОБРАТНОТО ЗАПЕТАЯ ДВАМАТА СЪС САЛИ ЩЕ ОСТАНЕТЕ ТУК ДОСТА ДЪЛГО ТОЧКА ПРЕДПОЛАГАМ ЗАПЕТАЯ ЧЕ СИ ЗАПАЗИЛ ДОСТАТЪЧНО РАЗУМ ЗАПЕТАЯ ЗА ДА СЕ СГОДИШ ЗА САЛИ ТОЧКА КОГА Е СВАТБАТА ВЪПРОСИТЕЛЕН ЗНАК БАЩА ТИ ВИ ПРАЩА БЛАГОСЛОВИЯТА СИ ТОЧКА АЗ СЪЩО ТОЧКА СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЗАПЕТАЯ КОГАТО ВИ ВИДИ ЗАПЕТАЯ МАРКИЗЪТ ОЧАКВА ДА СТЕ ЖЕНЕНИ ТОЧКА АКО СМЯТАШ ЗАПЕТАЯ ЧЕ ДВАМАТА С НЕГО СМЕ СЕ НАГОВОРИЛИ ЗАПЕТАЯ ОЩЕ НИЩО НЕ СИ ВИДЯЛ ТОЧКА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ОДОБРЯВА НЕЗАБАВНОТО ВИ ВЕНЧАВАНЕ ТОЧКА МАЙКА ТИ И ИМПЕРАТРИЦАТА ВИ ПРАЩАТ БЛАГОСЛОВИЯТА СИ ТОЧКА“

— Ами ако бях отказала? — попита Сали. — Това е най-арогантното писмо, което съм чела!

— Но ти не ми отказа. Съгласи се. — Род се наведе и я целуна.

Тя се откъсна от прегръдката му и Блейн видя, че е искрено ядосана.

— По дяволите. — Говореше тихо и ясно. — По дяволите! „Негово величество одобрява“ — божичко! Ако ти бях отказала, щяха да ме обвинят в държавна измяна!

— Нали първо те попитах — отбеляза Блейн. — И ти ми отговори. Първо.

— Хитър ход. О, не се прави на дете. Да, искам да се омъжа за теб. Но не ми харесва да ми нареждат да направя нещо, което и без това желая.

Той се вгледа в лицето й.

— Нямало те е много дълго време.

— Моля?

— Задълженията, които вървят с титлите. Първо си обикаляла да изучаваш примитивни култури — по свой собствен избор. Вместо да се отправя на обичайното едногодишно пътешествие, аз постъпих в Академията. После си била във военнопленническия лагер, но дори в оная ужасна дупка не си се подчинявала на някой, когото би могла да уважаваш. — Род внимателно подбираше думите си. Сали бе почервеняла от гняв. — После на „Макартър“. Като гостенка. Под мое командване, спомняш ли си? И ти до такава степен се отнасяше с уважение към този факт, че…

— Добре де, качих се гратис на борда, когато пленихме смотаняшката сонда. Знаеш защо.

— Точно така. После на Нова Шотландия, където имаше най-висок ранг. Това ти доставяше удоволствие, нали? Неколцината с по-високо обществено положение не се опитваха да те накарат да правиш нищо. И след това на сламкарската планета, където се осъществи най-голямата ти мечта. Нямало те е много дълго време. Сега се връщаш.

— Това завръщане не е особено приятно.

Род грабна листа от ръката й.

— И адски арогантна при това. Добре. Това ме потресе, но по различен начин от теб. Свикнал съм да се подчинявам на заповеди. Правил съм го през целия си живот.

— Предполагам, че за първи път ти заповядват да се ожениш.

— Да. Но и двамата очаквахме нещо такова, нали? Политически, от гледна точка на Империята, нашият брак е прекалено изгоден съюз, за да се пренебрегне. Получили сме привилегиите, именията, титлите и сега пристига сметката. Чист късмет е, че се обичаме, защото го дължим на…

— На кого? — попита тя.

Род безпомощно се усмихна. Идеята му се струваше неустоимо смешна.

— На Кевин Ренър. Империята съществува, за да помага на Ренър да си играе на турист. Дължим го на него и бяхме възнаградени добре за тази привилегия.

Сали се смая.

— Наистина ли смяташ така? Боже мой, наистина! Той ме прати в каютата ти!

— Какво? Какво е направил?

Тя се изкикоти.

— Фантастично. Трябва да го попитаме и да видим какво ще ни каже. Остави ме да прочета писмото докрай, Род.

„НОВ РЕД ИМАМ ПРАВО ДА НАЗНАЧАВАМ НОВИ ЧЛЕНОВЕ НА КОМИСИЯТА ТОЧКА ЩЕ ОЧАКВАМ ВАШАТА ПОМОЩ ТОЧКА ВСИЧКИ В РАДИУС ОТ ПЕТДЕСЕТ ПАРСЕКА ИСКАТ ДА УЧАСТВАТ ТОЧКА КАТО ИМАМ ПРЕДВИД ПЪЛНОМОЩИЯТА ЗАПЕТАЯ КОИТО НИ ДАДЕ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЗАПЕТАЯ НЕ ГИ ОБВИНЯВАМ ТОЧКА ПЪРВАТА ВИ ЗАДАЧА Е ДА МИ ПОМОГНЕТЕ В ИЗБОРА ТОЧКА ВТОРАТА Е ДА ПОДГОТВИМ СПИСЪКА С ДОКАЗАТЕЛСТВА И СВИДЕТЕЛИ ТОЧКА

НОВ РЕД АДМИРАЛ КУТУЗОВ ИМА ЗАПОВЕД ДА ВИ КАЧИ НА БОРДА НА КУРИЕРСКИЯ КОРАБ И КОЛКОТО МОЖЕ ПО-БЪРЗО ДА ВИ ПРАТИ НА НОВА ШОТЛАНДИЯ ТОЧКА АКО СМЯТАШ ЗАПЕТАЯ ЧЕ ТАКА Е НАЙ-ДОБРЕ ЗАПЕТАЯ И КОРАБНИЯТ ЛЕКАР ПОЗВОЛИ ЗАПЕТАЯ ДОВЕДИ САЛИ ТОЧКА АДМИРАЛЪТ ЩЕ ПОЕМЕ ОТГОВОРНОСТТА ЗА ХОРАС БЕРИ ТОЧКА РАЗМЪРДАЙТЕ СЕ ТОЧКА ЦЕЛУНИ САЛИ ОТ МОЕ ИМЕ НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ ЗАПЕТАЯ БЕНДЖАМИН БРАЙТ ФАУЛЪР ЗАПЕТАЯ СЕНАТОР И ЛОРД-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ИЗВЪНРЕДНАТА ИМПЕРСКА КОМИСИЯ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛЕОНИД IX КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО“

— Ще ме вземеш ли на куриерския кораб? — попита Сали.

— От теб зависи. В добро физическо състояние си. Искаш ли?

— Да… Преди да пристигнат сламкарите трябва да уредим много неща… Боже мой, трябва да се подготвяме едновременно за преговорите с тях и за сватбата… Род, съзнаваш ли колко голямо събитие ще е за една провинциална столица венчавката на наследниците на Круцис и Фаулър? Ще имам нужда от три секретарки, чичо Бен ще е напълно безполезен и трябва да уредим посрещането на сламкарите, и… О, добре. Докъде бяхме стигнали?

47. Завръщане

Кутузов и Михайлов хвърлиха много усилия, за да организират прощална вечеря в чест на Род и Сали. Готвачите на „Ленин“ работиха цял ден, за да приготвят традиционен екатерински банкет: десетки блюда, супи, баници, печено, лозови сърми с листа от хидропонна ферма, шишчета, безкраен поток от храна. А между отделните ястия — големи колкото напръстници чашки водка. Присъстващите просто не можеха да разговарят, защото щом се справеха с едно блюдо, стюардите на „Макартър“ незабавно поднасяха следващото, или за почивка морските пехотинци на „Ленин“ изпълняваха танци, пренесени от руските степи на хълмовете на Света Екатерина и съхранени в продължение на деветстотин години от фанатици като Кутузов.

Накрая музикантите си тръгнаха, стюардите разчистиха масата и оставиха гостите на чай и още водка. Младшият юнкер на миноносеца вдигна наздравица за императора, а капитан Михайлов обяви тост за царевич Александър. Адмиралът сияеше.

— Когато не се прави на идиот, може да е адски забавен — прошепна Ренър на Каргил. — Никога не бих го повярвал… Ето сега. Самият адмирал ще вдигне наздравица. Кой остана?

Кутузов стана на крака и взе чашата си.

— След малко ще обявя тоста си — дрезгаво започна той. Навярно безбройните чаши водка му бяха подействали, но никой не можеше да е сигурен. — Капитан Блейн, при следващата ни среща ролите ни ще бъдат разменени. Тогава вие ще ми казвате как да се държа със сламкарите. Не ви завиждам.

— Защо се мръщи Хорват? — прошепна Каргил. — Все едно току-що е открил жаба в койката си.

— Да. Дали не иска да участва в комисията? — попита Синклер.

— Сто на сто — намеси се Ренър. — Самият аз не бих имал нищо против да ме включат…

— Както и всички останали — рече Каргил. — А сега млъкнете и слушайте.

— Има още нещо, за което трябва да поздравим лорд Блейн — казваше Кутузов, — и тъкмо за това отложих тоста си. Капелан Харди има официално съобщение.

Дейвид Харди се изправи. Усмихваше се широко и весело.

— Лейди Сандра ми възложи приятното задължение да обявя годежа й за лорд Блейн. Вече изразих личните си поздравления.

Всички едновременно заговориха, но адмиралът ги прекъсна.

— А сега тостът ми — каза Кутузов. — За бъдещата маркиза на Круцис.

Сали се изчерви и остана седнала, докато другите станаха на крака и вдигнаха чашите си. „Е, вече е официално — помисли си тя. — Няма начин да се откажа, даже да исках — не че искам, но сега е толкова неизбежно…“

— Която също е член на комисията — прибави главнокомандващият. Всички отново отпиха от чашите си. — Както и годеникът й. Желая им дълъг живот и много деца. Когато водите преговорите с извънземните, защитавайте интересите на нашата Империя.

— Благодарим ви — отвърна Род. — Ще дадем всичко от себе си и разбира се, аз съм най-щастливият мъж на света.

— Навярно и милейди би желала да се обърне към нас — окуражи я Кутузов.

Тя се изправи, но не можеше да се сети какво да каже.

— Благодаря на всички ви — рече Сали и седна.

— Пак ли онемя? — дяволито попита Род. — И при всички тези хора наоколо… пропускам рядка възможност!

След това официалността на вечерята се стопи. Всички се тълпяха около тях.

— Желая ви много щастие — каза Каргил и енергично разтърси ръката на Блейн. — Наистина, господин капитан. И императорът не би могъл да избере за комисията по-подходящ човек от вас.

— Нали няма да се венчаете преди да пристигнем? — попита Синклер. — Няма да е честно да се ожените в моя град и мен да ме няма.

— Още не знаем кога ще е сватбата — отвърна Сали. — Но определено няма да е преди пристигането на „Ленин“. Всички сте поканени, разбира се. — „Както и сламкарите“ — мислено прибави тя. Чудеше се какво ли ще разберат от церемонията те.

Постепенно се оформиха малки групички, в центъра на които бяха Род и Сали. Прибраха масата в палубата, за да отворят още място. Стюардите поднесоха кафе и чай.

— Разбира се, ще позволите и на мен да ви поднеса поздравленията си — спокойно им каза Бери. — И се надявам да не решите, че се опитвам да ви подкупя, когато ви пратя сватбен подарък.

— Защо да си мислим такова нещо? — невинно попита Сали. — Благодаря ви, господин Бери. — Дори забележката й да бе двусмислена, топлата й усмивка я прикриваше. Не я интересуваше репутацията на търговеца — тя го познаваше като очарователен спътник, освен онзи негов безумен страх от сламкарите!

Накрая Род успя да се откопчи от разговорите и откри доктор Хорват в ъгъла на каюткомпанията.

— Цяла вечер ме избягвате, докторе — приветливо му каза той. — Бих искал да науча причината.

Министърът се опита да се усмихне, но осъзна, че не е успял. Той свъси вежди за миг, после очевидно взе някакво решение и се отпусна.

— Няма смисъл да ви лъжа. Блейн, не исках да участвате в тази експедиция. Знаете защо. Добре, вашият човек Ренър ме убеди, че не сте били в състояние да спасите сондата. Двамата сме имали някои противоречия, но като цяло трябва да одобря начина, по който командвахте операцията. С вашия чин и опит беше неизбежно да ви включат в комисията.

— Не го очаквах — отвърна Род. — От гледна точка на Спарта, предполагам, че сте прав. Затова ли се мръщехте така?

— Не — призна Хорват. — Както казах, беше неизбежно, а аз не се разстройвам от природните закони. Но очаквах да получа място в тази комисия, Блейн. Аз ръководих научната част на експедицията. Трябваше да водя борба за всяко късче информация. За Бога, ако отпускат две места за участници в експедицията, аз съм заслужил едното.

— А Сали не е — студено рече Род.

— Тя беше много полезна. Госпожица Фаулър е очарователна и умна, разбира се, че не бих възразил против нея — но ми кажете честно, Блейн, наистина ли смятате, че е компетентна колкото мен?

Род широко се усмихна и едва не се засмя. Професионалната завист на Хорват не бе нито комична, нито жалка, а просто неизбежна — също толкова неизбежна, колкото убеждението му, че нейното назначаване подлага на съмнение компетентността му като учен.

— Успокойте се, докторе. Сали не е в комисията заради научните си способности. Императорът не се интересува от компетентността, а от интереса. — За малко да каже „лоялността“. — В известен смисъл, фактът, че вашето име не е изрично посочено, е комплимент.

Хорват вдигна вежди.

— Моля?

— Вие сте учен, докторе. Цялата ви житейска философия се гради върху обективността, нали така?

— Повече или по-малко — съгласи се министърът. — Макар че откакто напуснах лабораторията…

— Е трябвало да се борите за бюджети. И даже тогава сте се занимавали с политика единствено, за да помагате на колегите си да вършат нещата, които щяхте да правите вие, ако нямахте административни задължения.

— Ами… да. Благодаря ви. Малцина го разбират.

— Следователно същото ще е с отношенията ви със сламкарите. Вашите мотиви ще са обективни, а не политически. Но е възможно това да не е най-изгодно за Империята. Не че няма да сте лоялен, докторе, но негово величество знае, че ние със Сали поставяме на първо място Империята. Втълпявали са ни го още от раждането ни. Когато са засегнати имперските интереси, ние дори не можем да се преструваме, че сме обективни. — И ако това не му оправеше настроението, можеше да върви по дяволите.

Тактиката обаче успя. Хорват очевидно нямаше да се откаже от опитите да си осигури място в комисията, но се усмихна и пожела щастие на Род и Сали. Блейн се извини и се върна при нея.

— Но защо поне да не се сбогуваме със сламкарите? — умоляваше го тя. — Род, не можеш ли да го убедиш?

Той безпомощно погледна към адмирала.

— Милейди — тежко рече Кутузов, — не ми се ще да ви разочаровам. Когато пристигнат на Нова Шотландия, извънземните ще са ваш проблем, не мой, и тогава вие ще ми казвате какво да правя. Дотогава обаче аз нося отговорност за сламкарите и не възнамерявам да допускам промени в плана, който приехме преди да се качат на борда. Доктор Харди може да им предаде поздравите ви.

„Какво ще направи, ако с Род му заповядаме да ни пусне при тях? — помисли си Сали. — Като членове на комисията. Но това ще предизвика скандал, а Род, изглежда, смята адмирала за много полезен човек. Никога няма да могат да работят заедно. Освен това Род може да не се съгласи, даже да го помоля. По-добре да не го припирам.“

— Тези сламкари дори не са ви приятели — напомни й Харди. — Те толкова малко контактуват с хора, че самият аз почти не ги познавам. Сигурен съм, че на Нова Шотландия това ще се промени. — Капеланът се усмихна и заговори за друго. — Надявам се, че ще изпълните обещанието си и няма да се ожените преди пристигането на „Ленин“.

— О, не, настоявам вие да ни венчаете — отвърна Сали. — Ще ни се наложи да ви изчакаме!

— Благодаря ви. — Харди понечи да каже още нещо, но Кели решително пресече каюткомпанията и отдаде чест.

— Господин капитан, пратих багажа ви на „Хермес“, този на лейди Сали също. В заповедта пише „колкото може по-скоро“.

— Моята жива съвест — засмя се Род. — Но Кели има право, Сали, трябва да се приготвим. — Той изпъшка. — След такава вечеря трите гравитации ще ми дойдат множко…

— И аз тръгвам — каза Кутузов. — Трябва да пратя доклад по „Хермес“. — Адмиралът неловко се усмихна. — Сбогом, милейди. Сбогом, капитане. Попътен вятър. Вие сте добър офицер.

— Хм… благодаря ви, господин адмирал. — Род се огледа и забеляза Бери. — Кели, адмиралът поема отговорността за негово превъзходителство…

— С ваше разрешение ще оставя сержант Кели да командва морските пехотинци — рече Кутузов.

— Разбира се. Кели, адски внимавай, когато се спуснем на Нова Шотландия. Не зная дали ще се опита да избяга. Нямам представа какво му предстои там, но заповедта е съвсем ясна. Може дори да подкупи някой от хората ти…

Сержантът изсумтя.

— По-добре да не го прави.

— Да. Е, доскоро, Кели. Не позволявай на Набил да ти забие кинжал между ребрата. На Нова Шотландия ще ми трябваш.

— Тъй вярно. И вие се пазете, господин капитан. Ако нещо ви се случи, маркизът ще ме убие. Каза ми го преди да напуснем двора на Круцис.

Кутузов шумно се прокашля.

— Нашите гости трябва да тръгват — съобщи той. — Нека още веднъж ги поздравим.

Род и Сали напуснаха каюткомпанията сред хор от викове, някои прекалено високи. Празненството очевидно щеше да продължи още дълго.

Куриерският кораб „Хермес“ бе съвсем малък. Високото ускорение правеше всякаква работа невъзможна. Лекарят преглеждаше пътниците си на всеки осем часа, за да се увери, че понасят гравитацията. Той одобри искането на Род да ускорят до 3.5 g, за да пристигнат по-бързо. При тази тежест беше най-добре да спят колкото могат повече и да се ограничават само с леки разговори.

Когато стигнаха до Олдърсъновия пункт, зад тях се извиси огромният диск на Окото на Мърчисън. Миг по-късно той се превърна в яркочервена звезда на фона на Въглищния чувал. В Окото жълтееше мъничка прашинка.

48. Цивилен

Прехвърлиха ги на борда на спускателна совалка веднага щом „Хермес“ влезе в орбита около Нова Шотландия. Сали едва успя да се сбогува с екипажа на куриерския кораб.

— Посетителите да напуснат совалката. Пътниците да се приготвят за влизане в атмосферата.

Затвориха херметичните шлюзове.

— Готов ли сте, господин капитан? — попита пилотът.

— Да.

Приземяването изобщо не мина гладко — пилотът имаше заповед да побърза. Спуснаха се ниско над назъбените скали и действащи гейзери на планетата. Когато пристигнаха над града, скоростта им все още бе прекалено висока и се наложи да направят две обиколки, после подходиха по-бавно и кацнаха на покрива на Адмиралтейството.

— Ето го чичо Бен! — извика Сали и се втурна, за да се хвърли в прегръдките му.

Бенджамин Брайт Фаулър беше на осемдесет стандартни години и изглеждаше на толкова. Преди регенеративната терапия хората биха му дали петдесет, най-плодотворната интелектуална възраст. И за последното щяха да са прави.

Метър седемдесет и четири, деветдесет килограма: як, нисък мъж, почти съвсем плешив, с кичури тъмна, вече посивяваща коса около лъскаво теме. Никога не носеше шапка, освен в най-студените зимни дни.

Сенатор Фаулър беше облечен в широки панталони, меки кожени обувки и дълго до коленете, доста износено палто от камилска вълна. Дрехите му бяха много скъпи, но занемарени. Влажните му замечтани очи и небрежния му вид не го правеха внушителна фигура. Политическите му врагове неведнъж бяха допускали грешката да възприемат това като признак за способностите му. Понякога, когато случаят го изискваше, той позволяваше на камердинера си да избира дрехите му и тогава, поне за няколко часа, изглеждаше чудесно — в края на краищата сенаторът бе един от най-влиятелните хора в Империята. Обикновено обаче обличаше първото, което откриеше в гардероба си, и тъй като никога не разрешаваше на слугите си да изхвърлят любимите му вещи, често се случваше да носи стари дрехи.

Той грабна Сали в мечешката си прегръдка, докато тя притискаше устни към челото му. Беше по-висока от чичо си и се изкушаваше да го целуне по темето, но знаеше, че това ще го ядоса. Бенджамин Фаулър не обръщаше внимание на външния си вид и се сърдеше, ако някой му го напомни, но бе малко чувствителен за плешивината си. Ала категорично отказваше на козметичните хирурзи да му помогнат.

— Радвам се да те видя, чичо Бен! — Сали се откъсна от ръцете му преди да й е счупил ребрата. После се престори на разгневена: — Пак се опитваш да ми уреждаш живота! Знаеш ли, че твоята радиограма накара Род да ми направи предложение?

Сенатор Фаулър се озадачи.

— Искаш да кажеш, че още не го е бил направил, така ли? — Той се обърна към Блейн. — Струва ми се съвсем нормален, но май има някакво вътрешно увреждане. Как си, Род? Добре изглеждаш, момчето ми. — Сенаторът силно стисна дланта му и с лявата си ръка извади джобния си компютър. — Съжалявам, че се налага да ви припирам, деца, но нямаме време. Хайде, елате… — Той бързо закрачи към асансьора и двамата безпомощно го последваха.

Спуснаха се дванайсет етажа надолу и Фаулър ги поведе из безкрайните коридори на сградата. Пред една от вратите стояха на пост морски пехотинци.

— Влизай, влизай, Род — рече сенаторът. — Не бива да караш всички онези адмирали и капитани да те чакат. Хайде, Род!

Пехотинците отдадоха чест и Блейн разсеяно им отговори. Прекрачи прага и се озова в голяма стая с ламперия от тъмно дърво. Около огромна мраморна маса в средата седяха петима капитани и двама адмирали. Имаше места за стенограф, секретари и военен юрист. Някой напевно произнесе:

— Заседанието на следствената комисия се открива. Приближете се и положете клетва. Кажете си името.

— А?

— Името ви, капитане — изсумтя адмиралът, който седеше на главното място. Род не го беше виждал — познаваше само половината от офицерите в стаята. — Нали не сте си забравили името?

— Съвсем не… господин адмирал, не ми съобщиха, че веднага ще се изправя пред следствената комисия.

— Вече знаете. Моля, кажете си името.

— Родерик Харолд, лорд Блейн, капитан от имперския космически флот, бивш капитан на крайцера „Макартър“.

— Благодаря.

Започнаха да го обсипват с въпроси.

— Капитане, кога за първи път разбрахте, че малките извънземни са способни да извършват полезна работа?

— Капитане, моля, опишете процедурите за стерилизация, които сте приложили.

— Капитане, според вас извънземните от планетата знаели ли са за малките на борда на кораба ви?

Той отговаряше, доколкото можеше. От време на време някой офицер го питаше нещо, но друг го прекъсваше с думите:

— Това го имаше в доклада, по дяволите. Не сте ли слушали записите?

Следствието набираше ослепителна скорост. И изведнъж всичко свърши.

— Можете да се оттеглите за момент, капитане — каза председателстващият адмирал.

Сали и сенатор Фаулър го чакаха в коридора. При тях стоеше млада жена с шотландска пола и дипломатическо куфарче.

— Госпожица Макферсън, моята нова секретарка — представи я Сали.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, милорд. Милейди, по-добре да…

— Естествено. Благодаря ви. — Макферсън се отдалечи с потракване на токчета по мраморния под. — Род — каза Сали, — Род, знаеш ли на колко приеми се налага да присъстваме?

— Приеми ли? Боже мой, жено, там вътре се решава съдбата ми, а ти…

— Глупости — прекъсна го сенатор Фаулър. — Решихме я още преди седмици. Когато с Мерил, Кранстън и Армстронг изслушахме доклада на Кутузов. Аз пристигам със заповедта на негово величество за назначаването ти, а ти да вземеш да си изгубиш кораба! Добре, че твоят адмирал е честен човек, момче.

Вратата се отвори.

— Капитан Блейн? — повика го един от секретарите.

Той влезе и се изправи пред масата. Адмиралът взе лист хартия и се прокашля.

— Единодушно решение на извънредната комисия за разследване на обстоятелствата около загубата на имперския крайцер „Макартър“. Първо. Комисията установи, че корабът е бил изгубен при случайно разпространяване на извънземни форми на живот на борда и в резултат основателно е бил унищожен, та същите да не се пренесат на другите съдове. Второ. Комисията сваля обвинението в небрежност от капитана на „Макартър“ Родерик Блейн. Трето. Комисията постановява оцелелите офицери от „Макартър“ да подготвят подробен доклад за процедурите, чрез които в бъдеще да се избегнат такива инциденти. Четвърто. Комисията отбелязва, че претърсването и стерилизирането на „Макартър“ са били възпрепятствани от присъствието на голям брой учени и тяхното оборудване и че министър Антъни Хорват е възразил срещу тези процедури, за да не смущават експериментите на цивилните. Пето. Комисията отбелязва, че капитан Блейн е щял да прояви много по-голямо усърдие в претърсването на кораба си, ако не са му попречили трудностите, отбелязани в точка четвърта. Комисията препоръчва да не бъде наказан. Решението е взето единодушно. Заседанието се закрива. Свободен сте, капитане.

— Благодаря ви, господин адмирал.

— Да. Не сте били много внимателен, Блейн. Знаете го, нали?

— Тъй вярно. — „Боже мой, колко пъти съм мислил за това!“

— Но се съмнявам, че някой във флота щеше да се справи по-добре. С всички ония цивилни на борда корабът сигурно е бил истинска лудница. Добре, сенаторе, той е ваш. Чакат ви в шестстотин седемдесет и пета стая.

— Благодаря, адмирале. — Фаулър изведе Род в коридора и се запъти към асансьорите.

— Къде отиваме сега? — попита Блейн. — Шестстотин седемдесет и пета? Това е личен състав… Уволняват ме!

— Разбира се — потвърди сенаторът. — Да не мислиш, че можеш да участваш в комисията, ако останеш във флота? Нали затова трябваше да претупаме следствието. Иначе не можеха да те уволнят.

— Но, сенаторе…

— Бен. Наричай ме Бен.

— Добре. Бен, аз не искам да се уволнявам! Флотът е моят живот…

— Вече не. — Асансьорът спря и Фаулър го побутна навън. — Все някога трябваше да напуснеш. Семейството е по-важно. Не можем да допуснем перовете да се мотаят из флота и да пренебрегват задълженията си в правителството. Знаеш, че така или иначе щеше да се уволниш преждевременно.

— Да. След като братята ми бяха убити, изобщо не съм се съмнявал в това. Само че не чак толкова рано! Виж, не могат ли да ме пуснат в отпуска?

— Не бъди идиот. Сламкарският въпрос ще ни занимава дълго време. Спарта е прекалено далеч, за да го поеме. Стигнахме. — Фаулър го въведе в стаята.

Документите за уволнението му вече бяха готови. По заповед на Негово императорско величество Родерик Харолд, лорд Блейн се произвеждаше в контраадмирал и се прехвърляше в запаса.

— Къде да ви пращаме пенсията, господин адмирал?

— Моля?

— Имате право на пенсия. Къде желаете да ви я пращаме, милорд? — За сержанта Род вече бе цивилен.

— Може ли да я даря на Фонда за подпомагане на космонавтите?

— Да, милорд.

— Тогава го направете.

Сержантът се подчини. Имаше и други въпроси, съвсем тривиални. Документите бяха отпечатани и чиновникът му подаде писалка.

— Подпишете се тук, милорд.

Писалката беше студена. Род не искаше да я докосне.

— Хайде, хайде, чакат ви десетки срещи — настоя сенатор Фаулър. — И теб, и Сали. Хайде, момче, подпиши се!

— Добре. — Нямаше смисъл да отлага. Не можеше да направи нищо. Щом самият император го назначаваше в тази проклета комисия… Той бързо надраска подписа си, после постави отпечатъка от палеца си върху документите.

Таксито с мъка си проправяше път по тесните улици на Нова Шотландия. За Род това беше необичайно преживяване. При последното му посещение на планетата го бе очаквала совалка. Но вече не.

— Ще трябва да си купя гравитолет и да назнача шофьор — каза той. — Предполагам, че членовете на комисията имат право на въздушен транспорт, нали?

— Естествено. Имаш всякакви права — отвърна сенатор Фаулър. — Всъщност този пост се равнява на баронска титла. Не че тъкмо ти имаш нужда от това, но другите се натискат точно поради тази причина.

— От колко души ще се състои комисията?

— Зависи от мен. Не бива да са прекалено много. — Таксито се разтърси, когато шофьорът едва не блъсна някакъв пешеходец. Фаулър извади джобния си компютър. — Пак закъсняваме. Имаме среща в Двореца. Ще се настаниш там, разбира се. Ще трябва да намерим място и на твоя човек в… Имаш ли прислужник, или да поръчам на секретаря си да ти потърси?

— Кели. В момента е на „Ленин“. Предполагам, че ще остане при мен. — Още една загуба за флота.

— Кели! Как е този дърт мошеник?

— Добре е.

— Радвам се да го чуя. Сега се сещам, че баща ти ме помоли да питам за него. Знаеш ли, че е на моята възраст? Помня го в униформа още от времето, когато маркизът беше лейтенант, а това беше много отдавна.

— Къде е Сали? — Когато Род излезе от стая номер 675, нея я нямаше. Така или иначе, с документите за уволнението в джоба си, той не се чувстваше в настроение за разговори.

— На пазар за дрехи естествено. Но на теб няма да ти се наложи. Един от моите хора взе размерите ти от архива на флота и ти купи няколко костюма. В Двореца са.

— Бен… действаш адски бързо, Бен — предпазливо каза Род.

— Нямам друг избор. Когато „Ленин“ влезе в орбита, трябва вече да разполагаме с отговорите на някои въпроси. Междувременно ти ще проучиш политическата обстановка на планетата. Всичко е свързано. Асоциацията на имперските търговци иска установяване на търговски отношения колкото се може по-скоро. Лигата на човечеството иска културни връзки. Армстронг иска флотът му да се справи с бунтовниците, но го е страх от сламкарите. Проблемите трябва да се уредят преди Мерил да продължи със завоюването на сектора. Стоковите борси оттук до Спарта са нестабилни — какво икономическо въздействие ще окаже сламкарската технология? Кои акционерни дружества ще фалират? Кой ще забогатее? И абсолютно всичко това е в нашите ръце, момче. Ние сме тези, които ще определим политиката.

— Леле! — Едва сега осъзнаваше тежестта на новото назначение. — Ами Сали? И останалите от комисията?

— Не бъди глупав. Комисията сме двамата с теб. Сали ще върши каквото се наложи.

— Искаш да кажеш каквото ти й наредиш. Не съм съвсем сигурен — тя е доста самостоятелна.

— Да не мислиш, че не го знам? Живял съм с нея достатъчно дълго. По дяволите, ти също си независим. Не очаквам безпрекословно да изпълняваш заповедите ми.

„Поне досега отлично се справяш“ — помисли си Блейн.

— Положението с комисията ти е ясно, нали? — попита Бен. — Парламентът се безпокои за императорските прерогативи. Които се отнасят най-вече до защитата от извънземните. Но ако са миролюбиви и така нататък, парламентът иска да има думата в търговските спогодби. Императорът няма намерение да предаде сламкарския въпрос на правителството, докато не се уверим с какво си имаме работа. Само че Спарта е далеч. Той не може лично да дойде тук — това би предизвикало проблеми в столицата. Парламентът не е в състояние да му попречи да повери управлението на престолонаследника Лизандър, но момчето още е малко. Задънена улица. Негово величество е едно, но неговите пълномощници са съвсем друго. По дяволите, на негово място не бих дал императорски пълномощия на друг, освен на представител на династията. Един човек, едно семейство не е в състояние да упражнява достатъчно влияние, каквато и власт да имат на теория, но пълномощниците са нещо различно.

— Ами Мерил? Това е неговият сектор.

— Какво Мерил? За него се отнасят същите възражения. Даже повече. Правата на вицекраля са точно определени. Сред тях не са отношенията с извънземни. Мерил няма да се опита да надхвърли правомощията си и да си основе тук малка империя, но историята ясно показва, че такива неща са се случвали доста често. Ето защо трябва да има комисия. Парламентът няма да даде толкова голяма власт само на един човек, даже на мен. Избраха ме за председател с гласуване. Назначиха племенницата ми — трябваше ни жена, а Сали е участвала в експедицията. Чудесно. Но аз не мога да остана много дълго тук, Род. Някой трябва да го направи. И този някой си ти.

— Очаквах го. Защо аз?

— Ти си логичният избор. Въпреки това се наложи да искам подкрепа от твоя старец, за да одобрят комисията. В момента маркизът е много популярен. Отлично се справи с консолидирането на своя сектор. Има блестящо военно минало. Освен това ти почти принадлежиш към династията. Чакаш на опашка за трона…

— Двайсет и осми поред съм. Племенникът ми има по-големи шансове.

— Да, но по този начин властта не излиза извън семейството. Перовете ти вярват. Бароните обичат баща ти, камарата на общините също, и никой няма да си помисли, че искаш да царуваш тук, защото така ще изгубиш Круцис. Така че сега проблемът е да намерим двама местни, които да се задоволят с баронската си титла и да ти се подчиняват след моето заминаване. Преди да се прибереш у дома ще трябва да си избереш заместник, но ще успееш. Като мен. — Фаулър весело се усмихна.

Дворецът се извиси пред тях. На портала стояха гвардейци в церемониални шотландски униформи, но офицерът, който сравни документите им със списъка си за аудиенции преди да ги пусне вътре, бе от морската пехота.

— Трябва да побързаме — докато продължаваха по кръглата отбивка към червено-жълтото каменно стълбище, каза сенатор Фаулър. — Род, ако тези сламкари наистина представляват заплаха за Империята, ще пратиш ли там боен флот под командването на Кутузов?

— Моля?

— Чу ме. Защо се усмихваш?

— Вече разговарях за това с един от моите офицери в сламкарската система. Само че тогава бях на твоето място. Да, ще го направя. Не ми се иска, но няма да се поколебая. И ти отговарям толкова бързо, защото взех решение по пътя за насам. Иначе щях да ти кажа да поставиш въпроса на обсъждане в комисията. — Той замълча за миг. — Сали обаче не би го направила.

— Не съм се и надявал. Но няма и да ти пречи. Ако стигнем до заключение, което принуди теб или мен да дадем такава заповед, тя ще отстъпи. Виж, занимавах се до побъркване с докладите ви и не откривам нищо нередно — е, има някои неща. Например случаят с твоите юнкери. Трудно ми е да го преглътна.

— И на мен…

Автомобилът спря пред стълбището на Двореца и шофьорът им отвори вратите. Род извади от джоба си пари, за да плати, и даде прекалено щедър бакшиш, защото не бе свикнал да се вози с такси.

— Това ли е всичко, милорд? — попита сервитьорът.

Блейн погледна джобния си компютър.

— Да, благодаря ви. Закъсняваме, Сали. — Той не понечи да се изправи. — Ще пием кафе, Ангъс. С бренди.

— Да, милорд.

— Род, наистина ще закъснеем. — Тя също остана на мястото си. Двамата се спогледаха и се засмяха. — Кога за последен път сме обядвали заедно? — попита Сали.

— Преди седмица? Две? Не си спомням. Сали, никога през живота си не съм бил толкова зает. — Род сбърчи лице. — Довечера пак има прием. При лейди Райърдън. Трябва ли да присъстваме?

— Според чичо Бен барон Райърдън бил много влиятелен на Нова Ирландия и имало вероятност да се нуждаем от подкрепата му.

— В такъв случай предполагам, че се налага. — Ангъс им поднесе кафето. Род го опита и доволно въздъхна. — Ангъс, никога не съм пил толкова хубаво кафе с бренди. През последната седмица се справяш блестящо.

— Да, милорд. Запазено е специално за вас.

— За мен ли? Сали, ти ли…

— Не. — Тя също се озадачи. — Откъде го взе, Ангъс?

— Някакъв търговски капитан лично го донесе в Двореца, милейди. Каза, че било за лорд Блейн. Готвачът го опита и го одобри.

— Наистина е великолепно — ентусиазирано се съгласи Род. — Как се казва капитанът?

— Ще проверя, милорд.

— Някой натегач — замислено рече Блейн, след като сервитьорът се отдалечи. — Макар че щеше да си остави името… — Той отново погледна компютъра си. — Нямаме много време. Не можем да караме вицекраля да ни чака цял следобед.

— Защо не? Двамата с чичо Бен няма да приемете моето предложение и…

— Да оставим този въпрос за обсъждането, мила. — Мерил искаше комисията незабавно да реши какво да правят със сламкарите. И далеч не само той. Армстронг искаше да му отговорят колко голям боен флот е нужен, за да обезоръжат извънземните. Адмирал Кранстън трябвало за всеки случай да планира операцията, беше казал военният министър.

Асоциацията на имперските търговци искаше всичките й членове да получат достъп до информацията на Бери за търговските възможности. Великият дякон на Неговата църква искаше доказателство, че сламкарите са ангели. Друга неговистка фракция вярваше, че са дяволи и че Империята го крие. Кардинал Рандолф от Имперската църква искаше да покажат по триизмерната телевизия записи на сламкарския живот, за да се разправи с неговистите веднъж завинаги.

И всички в радиус от двеста парсека искаха място в комисията.

— Поне ще сме на един и същи прием — рече Сали.

— Да. — Апартаментите им в Двореца се намираха в един коридор, но двамата се виждаха само на официални събирания. През последните седмици Род и Сали рядко бяха участвали заедно в заседания.

Ангъс се върна и се поклони.

— Капитан Андерсън от „Рагнарок“15, милорд.

— Разбирам. Благодаря ти, Ангъс. Това е кораб на „Имперска компания за автонетика“.

— Значи кафето и брендито са от господин Бери! Много любезно от негова страна…

— Да — въздъхна Род. — Наистина трябва да тръгваме. — Двамата се качиха в работния кабинет на вицекрал Мерил. Сенатор Фаулър, военният министър Армстронг и адмирал на флота Кранстън нетърпеливо ги очакваха.

— Първият ни обяд заедно от две седмици — поясни Род. — Моите извинения.

— Когато пристигне „Ленин“, няма да е толкова напрегнато — отвърна сенаторът. — С повечето обществени прояви ще се заемат учените на Хорват. Дори ще им бъде приятно.

— Ако допуснем, че им позволиш — провлачено каза Мерил. — Досега не оставяш своите протежета да говорят много.

— Моля да ме извините, ваше височество — обади се адмирал Кранстън. — Бързам. Какво да направя за пристигането на „Ленин“? Корабът ще влезе в орбита след шейсет часа и трябва да пратя инструкции на Кутузов.

— Вече щяхме да сме решили този проблем, ако беше приел моето предложение, чичо Бен — рече Сали. — Настанете ги в Двореца, дайте им прислужници и охрана и нека сламкарите решават с кого да се срещат.

— Тя има право, Бенджи — отбеляза Мерил. — В края на краищата, те са представители на суверенна сила. Не можеш да ги държиш затворени, нали? Ще се вдигне страшна врява, и за какво?

— Адмирал Кутузов твърди, че сламкарите представляват опасност — отвърна военният министър. — Казва, че били много убедителни. Дайте им възможност да говорят с когото пожелаят и кой знае какво ще направят. Могат да ни донесат политически неприятности, ваше височество.

— Но трябва да се съгласите, че трима сламкари не биха могли да представляват военна опасност — настоя Сали.

Бенджамин Фаулър тежко въздъхна.

— Вече приказвахме за това. Не ме безпокои военната опасност! Ако ги оставим да правят каквото си искат, сламкарите ще сключат сделки. Докладът на Бери е категоричен. Извънземните могат да организират заинтересованите групи в своя подкрепа. И в резултат ще подпишат търговски спогодби.

— Комисията има право на вето върху всички договори, чичо Бен.

— По-трудно е да развалиш сделката, отколкото да се погрижиш да не бъде сключена. Виж, ако сламкарите са точно такива, за каквито ги смята Хорват, миролюбиви, готови да ни продават или подаряват нови технологии, без амбиции за жизнено пространство — а откъде би могъл да знае това, по дяволите? — ако не представляват военна опасност и никога не се съюзят с отцепниците…

Адмирал Кранстън гърлено изръмжа.

— Даже да са точно такива, пак ще има проблеми. Техниката им ще плъзне из цялата Империя. Не можем просто да го допуснем, без да разработим планове за преустройство на икономиката.

— Преди по-малко от час — сухо рече Мерил — тук беше председателят на Имперската федерация на труда. Иска да задържим сламкарите, докато хората му проучат проблемите с безработицата. Не били против новите технологии, но настоява да сме предпазливи. Не мога да го виня.

— И Асоциацията на имперските търговци вече не е единна — прибави Род. — Снощи у лейди Малкълм двама търговци ми казаха, че изпитвали съмнения относно сламкарите. — Той докосна реверите на яркото си сако. Цивилните дрехи му стояха по-добре и трябваше да са му по-удобни от униформата, ала, кой знае защо, не се чувстваше спокойно в тях. — По дяволите, не зная какво да кажа! Бях толкова зает с безсмислени речи, дискусии и тези проклети приеми, че нямах възможност да помисля по въпроса.

— Разбира се, разбира се — успокои го Мерил. — И въпреки това, милорд, заповедта на негово величество е ясна. Трябва да получа съвет от вашата комисия. И все още очаквам този съвет. Лейди Сандра…

— Сали, моля ви. — Тя не харесваше кръщелното си име, макар че никой не знаеше причината.

— Лейди Сали поне ни предложи нещо. Сенаторе, вие с Блейн само се оплаквате, че не разполагате с достатъчно информация!

— А и въпросът с моя флот — вметна Армстронг. — Трябва да зная дали корабите на Кранстън могат да продължат да преследват отцепниците, или трябва да чакат в готовност в края на сектора. Ако знамето ни не се развее в далечните провинции, ще избухнат още бунтове!

— Със същите искания ли? — попита Род.

— Да. Искат собствени кораби. И повече влияние върху имперската политика, но главно кораби. Това е достатъчно, за да ме побърка! Те сами уреждат вътрешните си въпроси. Не плащат повече данъци от нас. Когато се появят отцепници, викат флота и ние пристигаме. Но това не са ваши проблеми, милорд. Ако наистина се нуждаем от кораби, за да защитим човечеството от извънземни чудовища, аз ще ви ги осигуря, даже да се наложи сам да работя в доковете на Макферсън.

— Може би за нас ще е от полза, ако сламкарите са враждебно настроени — замислено рече Мерил. — Действителната заплаха за Империята ще сплоти провинциите… Чудя се дали не бихме могли да подхвърлим тази версия на бароните.

— Ваше височество! — възрази Сали.

— Просто ми хрумна, милейди, просто ми хрумна.

— Да ги смаем с показност — изсумтя Фаулър. Всички се обърнаха към него. — Очевидно е. Нека журналистите се развихрят. Когато пристигне „Ленин“, ще организираме невиждано представление. Пищно посрещане на сламкарите. С всички почести. Церемонии, паради, обиколки. Дискусии с хората от външното министерство. Никой не може да възрази, ако обществените прояви на извънземните са официални и външното министерство монополизира останалото им време. А ние ще продължаваме да работим. Ваше височество, ще ви дадем съвет веднага щом можем, но Леони… негово величество не ме е пратил тук, за да правя прибързани заключения. Докато не науча повече, просто ще трябва да чакаме.

49. Парад

Спускателната совалка кацна на покрива на Двореца. Високият вой на дюзите заглъхна до ниско ръмжене, после утихна. Навън се разнесе приглушен тътен на барабани, после люкът се отвори и той стана оглушителен.

Дейвид Харди запремигва под утринните слънчеви лъчи, които се отразяваха в пъстрия камък на Двореца. Той пое глътка свеж въздух без мирис на кораби, хора и филтри и усети топлината на Нова Каледония. Под краката си почувства твърда скала. У дома!

— Почетна гвардия, мирно!

„О, Господи“ — помисли си Дейвид, изправи рамене и се спусна по рампата, докато операторите фокусираха обективите си. Последваха го други офицери и цивилни. Доктор Хорват бе последен и когато се появи, капеланът кимна на командващия парада.

— За почест! — Петдесет чифта бели ръкавици изпълниха абсолютно еднакви движения и едновременно вдигнаха оръжията си. Петдесет алени ръкава, натежали от златни акселбанти на раменете, застинаха в еднаква поза. Барабаните биеха все по-силно и по-бързо.

Сламкарите закрачиха по рампата. Очите им мигаха под силната светлина на чуждото слънце. Музикантите надуха тръби, после внезапно настъпи тишина, нарушавана само от далечното улично движение. Дори журналистите стояха неподвижно на високата си трибуна. Извънземните се заоглеждаха.

Любопитство! Най-после човешки свят и хора, които управляваха. Но какво правеха? Отпред имаше две редици от по двайсет и пет изпънати морски пехотинци, вдигнали оръжията си в явно неудобна поза, всички абсолютно еднакви. Очевидно не заплашваха никого, ала Иван неволно се обърна, за да потърси зад себе си своите воини.

От дясната им страна имаше още пехотинци, но те носеха музикални инструменти, а не оръжие. Неколцина държаха сведени напред знамена. Други трима бяха въоръжени, а четвърти развяваше високо във въздуха флаг със символи, които вече бяха виждали. Корона и космически кораб, орел, сърп и чук.

Точно пред тях край тълпата от „Ленин“ и „Макартър“ стояха други хора с всевъзможни дрехи. Очевидно чакаха да говорят със сламкарите, но не говореха.

— Капитан Блейн и госпожица Фаулър — изцвъртя Джок. — Позите им показват, че отдават почит на двамата пред тях.

Дейвид Харди поведе извънземните напред. Те все още бърчеха носове и бъбреха помежду си.

— Ако атмосферата не ви понася — каза капеланът, — можем да ви дадем филтри. Не забелязах да ви безпокои въздухът в кораба.

— Не, не, просто няма никакъв мирис — отвърна едната посредничка. Харди не можеше да ги различава една от друга. — Освен това съдържа повече кислород. Мисля, че проблемът е в…

— Гравитацията ли?

— Да. — Тя примижа към слънцето. — И ще имаме нужда от тъмни очила.

— Естествено. — Стигнаха до края на почетната гвардия. Капеланът се поклони на Мерил. Двете посреднички имитираха движението му. Белият остана изправен за миг, после се поклони, но не толкова дълбоко.

Доктор Хорват чакаше.

— Принц Стефан Мерил, вицекрал на негово императорско величество в сектора отвъд Въглищния чувал — съобщи министърът. — Ваше височество, посланикът от Сламката. Нарича се Иван.

Мерил се поклони официално, после посочи Бенджамин Фаулър.

— Сенатор Бенджамин Брайт Фаулър, лорд-председател на извънредната имперска комисия. Сенатор Фаулър е упълномощен да разговаря с вас от името на императора и ви носи послание от негово величество.

Сламкарите отново се поклониха.

Сенатор Фаулър бе позволил на камердинера си да му избере подходящо облекло — все пак записите на посрещането щяха да се гледат от милиарди хора. Носеше тъмна туника с малко златно слънце от лявата страна на гърдите, коланът му беше нов, панталоните му стояха добре и потъваха в кончовите на меки лъскави ботуши. Докато Род Блейн му подаваше пергаментов свитък, той пъхна под мишница черния си бастун със златна дръжка.

— Леонид Девети, по Божия милост император на човечеството, поздравява представителите на сламкарската цивилизация. В продължение на хиляди години хората са търсили братя във вселената. Мечтали сме за тях през цялата си история… — Посланието бе дълго и официално и извънземните мълчаливо го слушаха. От лявата им страна се блъскаха и шепнеха помежду си хора с някакви издължени уреди, в които сламкарите разпознаха зле конструирани триизмерни камери. Защо им бяха толкова много за тази проста задача?

Фаулър завърши писмото и проследи погледите им, без да обръща глава.

— Господата от медиите — измърмори сенаторът. — Ще се опитаме да не им позволим да ви досаждат. — После повдигна към тях пергамента, за да им покаже императорския печат, и го поднесе на сламкарите.

— Те очевидно очакват отговор. Това е една от ония „официални прояви“, за които ни предупреди Харди. Нямам представа какво да кажа. А вие?

Джок:

— Не. Но трябва да кажем нещо.

Господарят попита:

— Какво ни казаха те?

— Можех да го преведа, но нямаше да има смисъл. Приветстваха ни от името на своя император, който, изглежда, е върховен господар. Този ниският е посредник на императора.

— Аха. Най-после открихме някой, който може да посредничи. Говори с нея.

— Но той не е казал нищо!

— И ти не й казвай нищо.

— Признателни сме на вашия император за приветствените думи. Вярваме, че тази първа среща между разумни раси ще бъде историческо събитие. С нетърпение очакваме да започнем търговия за взаимното обогатяване на сламкарите и човечеството.

— Говориш като Хорват.

— Разбира се. Това са негови думи. Той често ги използваше преди хората да унищожат по-малкия си кораб. Трябва да разберем защо го направиха.

— Не ги питай, докато не научим повече за тях.

Извънземните мълчаливо премигваха. Тишината започваше да става неловка. Очевидно нямаха какво повече да кажат.

— Несъмнено сте уморени от пътуването — рече Мерил. — Навярно ще пожелаете да си починете в покоите си преди да започне парадът. — След като не му отговориха, вицекралят леко махна с ръка. Оркестърът засвири марш и сламкарите бяха придружени до асансьор.

— Ще ви избавим от проклетите журналисти — измърмори Фаулър, после се обърна и се усмихна към камерите. Другите го последваха и продължаваха да се усмихват, когато вратата на асансьора се затвори под носа на репортерите, втурнали се след оттеглящите се извънземни.

Не забелязаха наблюдателни камери. Вратите се заключваха отвътре. Помещенията бяха много, всички с невероятно високи тавани. В три от тях бяха поставени легла, в съседните им стаички имаше условия за облекчаване и миене. В друга откриха хладилник, микровълнова и обикновена фурна, големи количества храна, включително запаси, донесени от сламкарите, прибори за хранене и уреди, които не познаваха. В най-голямото помещение имаше голяма полирана дървена маса със столове за хора и сламкари.

Тримата обиколиха просторните стаи.

— Триизмерен екран — възкликна Джок, включи го и се появи образ. Показваха записа от посрещането им. По другите канали предаваха същото или някакви хора приказваха за пристигането им…

Едър мъж в широки дрехи викаше нещо. Гласът и жестовете му бяха гневни.

— Дяволи! Трябва да ги унищожим! Неговите легиони ще се изправят срещу легионите на ада!

Викащият изчезна и на негово място се появи друг човек, също в свободно облекло, но за разлика от предишния, говореше спокойно.

— Чухте човека, който се нарича Неговият глас. Разбира се, няма смисъл да го казвам, но от името на Църквата мога да ви уверя, че сламкарите не са нито ангели, нито дяволи, а просто разумни същества като нас. Ако представляват заплаха за човечеството, тя определено не е духовна и служителите на негово величество ще се справят с нея.

— Кардинал Рандолф, Църквата определила ли е, хм, положението на сламкарите? Какво е тяхното място в теологията на…

— Не, естествено. Но мога да заявя, че в никакъв случай не са свръхестествени същества. — Кардинал Рандолф се засмя, коментаторът също. Нямаше и следа от мъжа, който беше крещял.

— Хайде — каза господарят. — По-късно ще имате време за това.

Отидоха в голямата стая и седнаха на масата. Чарли донесе зърно от запасите им.

— Въздухът е чист — започна Джок. — Никаква промишленост. Планетата трябва да е почти свободна! Има място за милиард господари и всичките им подчинени.

— Ще ослепеем от силната слънчева светлина. Гравитацията ще съкрати продължителността на живота ни. — Чарли дълбоко си пое дъх. — Но наистина има място, храна и метал. Гравитацията и слънчевата светлина да вървят по дяволите. Ще ги преживеем.

— Трябва да съм пропуснала предложението. — Джок весело махна с ръце. — Не вярвам тримата да успеем да превземем планетата със сила.

— Тези хора ме карат да си мисля за Смотаняка! Видяхте ли ги? Чухте ли ги? Посредникът на императора мрази операторите на триизмерните камери и все пак, когато се обръща към тях, лицето му изразява удоволствие. Това показва, че е възможно да не притежава властта да им попречи да ни досаждат.

— Дали са ни триизмерен екран — отбеляза господарят.

— Очевидно е, че хората също гледат предаванията. Имаше говорители за много господари. Видяхте ги. — Джок направи радостен жест. — Ще имам много възможности да открия колко хора са подчинени и как живеят.

— Предоставят ни източник на информация, който не контролират — каза господарят. — Какво означава това?

Посредниците мълчаха.

— Да — продължи Иван. — Ако мисията ни се окаже неуспешна, няма да ни позволят да се върнем. — Той изрази безразличие. — Знаехме го още преди да тръгнем. Сега най-важното е колкото може по-бързо да установим търговски връзки с хората или да разберем какви отношения с тях не са желателни и да намерим начин да ги предотвратим. Трябва да действате бързо.

Знаеха го. Сроковете бяха предварително определени от посредничките, предложили това пътуване, и господарите, които се бяха съгласили. Те бяха два: животът на кафяво-белите не продължаваше дълго, а господарят щеше да умре приблизително по същото време. Щеше да го убие нарушаването на хормоналния баланс, който го правеше стерилен и завинаги мъжки. Но можеха да пратят единствено безплодни сламкарки и стерилен пазител, защото никой господар не би доверил такава задача на друг и само пазител можеше да оцелее, без да се размножава.

Вторият срок не бе толкова предвидим, но това не го правеше по-малко сигурен: цивилизацията на Сламката отново беше обречена. Започваше нов Цикъл и въпреки неизбежните Смотаняци, нямаше начин да го спрат. След колапса хората щяха да установят, че сламкарите са се превърнали в диваци. Расата щеше да е почти безпомощна — и какво щяха да направят тогава човеците?

Никой не знаеше и никой господар не искаше да рискува.

— Хората ни обещаха да обсъдим търговските въпроси. Предполагам, че ще преговарят чрез посредника. А също навярно чрез господин Бери или някой друг като него. — Джок се изправи и разгледа ламперията на стената. Под изящен сребърен филигран бяха скрити бутони и той натисна един от тях. Отвори се панел, под който имаше триизмерен екран, и посредникът го включи.

— Какво има да обсъждаме? — попита господарят. — Нуждаем се от храна и земя, иначе Циклите ще продължат. Не бива да показваме, че бързаме. В замяна можем да им предложим единствено идеи — не разполагаме с излишни ресурси. Ако хората искат трайни стоки, трябва да ни дадат метал, за да им ги произведем.

Всяко изтичане на суровини от Сламката щеше да удължи следващия колапс и не трябваше да го допускат.

— Флотът го пази в пълна тайна, но аз ще ви я разкрия — техниката им далеч превъзхожда тази на Първата империя — каза коментаторът на екрана. Изглеждаше изпълнен със страхопочитание.

— Хората са изгубили много от онова, което са имали — отбеляза Джок. — Някога, по време на епохата, която наричат Първа империя, те са строили машини за преобразуване на храна. Работили са само с енергия и органична материя, отпадъци, плевели, дори мъртви животни и хора. Отровите са били изолирани.

— Знаеш ли принципите им? Масово ли са ги използвали? Защо вече не правят такива? — попита господарят.

— Не. Хората не говорят за тях.

— И аз чух за това — рече Чарли. — От един космонавт на име Дубчек, който се опитваше да скрие очевидния факт, че хората имат Цикли.

— Знаем за техните Цикли — отвърна Иван. — За техните странни Цикли.

— Знаем онова, което през последните си часове ни разказаха юнкерите. Знаем, че благоговеят пред мощта на своята Първа империя, но не се възхищават от предишните си цивилизации. Може би ще науча повече от триизмерната телевизия.

— Онази машина за храна. Дали някой друг би могъл да ни обясни нещо повече?

— Да. Ако имахме кафява, тя щеше да приложи принципите…

— Разсмиваш ме с тези приказки за кафяви.

— Не мога да се сдържа. Трябва само да легна на техните легла или да седна на този стол и мислите ми се насочват…

— Кафявата щеше да умре и да им разкрие нежелателна информация. Две кафяви щяха да се размножават до безкрай, а ако им попречехме, резултатът пак щеше да е същият. Престани да приказваш за кафяви.

— Добре. Но онази машина за храна може да забави новите Цикли с половин период от сто четирийсет и четири години.

— Научете всичко възможно за машината — заповяда Иван. — И престанете да приказвате за кафяви. Моето легло е също толкова отвратително, колкото вашите.

Трибуната се издигаше пред портала на Двореца и се пълнеше с хора. Други временни структури се простираха по целия път, докъдето стигаше погледът на сламкарите, които бяха на първия ред. Човеците се трупаха около тях и ги блъскаха.

Иван седеше безразлично. Не разбираше смисъла на всичко това, ала хората се мъчеха да съблюдават благоприличието. Когато напуснаха стаите си, бяха последвани от въоръжени войници. И мъжете не гледаха към сламкарите, а наблюдаваха тълпите около тях. Тези морски пехотинци не бяха внушителни и не можеха да се сравняват с воините, но човешките господари поне им осигуряваха телохранители. Опитваха се да проявяват учтивост.

Кафяво-белите цвъртяха, както винаги правеха посредниците, и Иван внимателно ги слушаше. От разговорите им можеше да се научи много.

Джок:

— Това са върховните господари на тази система от двайсет, че и повече планети. И все пак казаха, че трябвало да правят така. Защо?

Чарли:

— Имам предположение. Обърни внимание на начините, по които си отдават почит, докато се приближават към местата си. Вицекрал Мерил помага на Сали да изкачи стъпалата. Някои пропускат титлите, други винаги ги използват, а по високоговорителите ги съобщават изцяло. Изглежда, „господата от пресата“ нямат никакъв статус и все пак спират когото си поискат, и макар че други не им позволяват да ходят навсякъде, не ги наказват за това, че се опитват.

Джок:

— Какви начини на отдаване на почит виждаш? Аз не забелязвам нищо.

Иван:

— Стигнала ли си до някакви заключения?

— Само до интересни въпроси — отвърна Чарли.

Иван:

— Тогава ме остави да наблюдавам.

Джок премина на провлачения троянски модерен език.

— Какви начини на отдаване на почит виждаш?

— Откривам сложна система от задължения, но в нея има йерархия. Никой не е наистина зависим, но към върха на пирамидата властта невероятно нараства — обаче рядко се използва докрай. Наблюдават се задължения, които вървят във всички посоки, нагоре, надолу и настрани по абсолютно несламкарски начин. Там, където няма господар, пряко работещ за друг, всички хора работят един за друг. Вицекрал Мерил изпълнява заповеди отгоре и спуска нареждания надолу. Кафявите, фермерите, воините и работниците искат и получават периодични отчети за делата на своите господари.

Джок (удивление):

— Прекалено сложно е. И все пак трябва да разберем тази система, иначе няма да сме в състояние да предвидим какво ще направят хората.

Чарли:

— Моделите се променят пред очите ни. А и това поведение, което наричат „официалност“… — Смайване!

Джок:

— Да, забелязах. Малката женска, която изтича пред колата. Виж, мъжете вътре са потресени. Колата неочаквано спря. Какви прерогативи би могла да има тази женска?

Чарли:

— Ако онзи, който я отвежда, е неин родител, тя е протоинженерка. Само че е малка женска, а те нямат много женски инженерки. И колата на онзи господар спря, за да не я блъсне, което може да е довело до нараняване на господаря. Сега разбирам защо техните фюнч(щрак)и полудяват.

Трибуната бе почти пълна и Харди се върна на мястото си до тях.

— Би ли ни обяснил пак какво става тук? — помоли Чарли. — Не те разбрахме, а ти нямаше време.

Капеланът се замисли. Дори децата знаеха какво е парад и все пак никой не им го обясняваше: просто ги водеха да гледат. На малките им харесваше. Възрастните… е, възрастните ходеха поради други причини.

— Покрай нас ще минат много хора, строени в някакъв ред — отвърна той. — Някои ще свирят на музикални инструменти. Ще има коли с различни занаятчийски и селскостопански произведения. Други хора, облечени в еднакви дрехи, ще вървят пеш.

— И каква е целта?

Харди се засмя.

— Да почетат вас, всички останали и самите себе си. Да покажат уменията си. — И може би властта си… — Организираме паради още от началото на историята си и няма признаци скоро да се откажем.

— Това от онези „официални прояви“, за които ни разказа, ли е?

— Да, но също би трябвало да е забавление. — Той благосклонно се усмихна на своите подопечни. Изглеждаха много смешно с кафяво-бялата си козина и изпъкналите си черни очила, закачени на каишки, тъй като нямаха носове. Придаваха им неестествено тържествен вид.

Шумоленето зад тях го накара да се обърне. Представителите на Адмиралтейството заемаха местата си. Той позна адмирал Кутузов и адмирал на флота Кранстън.

А сламкарите продължаваха да цвъртят. Гласовете им се издигаха и снишаваха, ръцете им се размахваха във въздуха…

— Той е! Това е господарят на „Ленин“! — Джок се изправи и размаха ръце с изненада, радост, почуда…

Чарли наблюдаваше поведението на хората, които се движеха по трибуната. Кой на кого отдаваше почит? По какъв начин? Сходно облечените реагираха предвидимо и отличията по дрехите им показваха точния им статус. Преди Блейн бе носил такова облекло и се беше държал в съответствие с него. Сега не го носеше и положението му се променяше. Дори Кутузов му се бе поклонил. И все пак Чарли, която наблюдаваше поведението и израженията на другите, каза:

— Права си. Бъди предпазлива.

— Сигурна ли си? — попита белият.

— Да! Той е онзи, когото толкова дълго изучавах отдалече само по поведението на подчинените му. Виж широката ивица на ръкава му, планетата с пръстени на гърдите му, почитта на морските пехотинци от „Ленин“… определено е той. Бях права от самото начало — едно същество, при това човек!

— Престани да го изучаваш. Насочи очите си напред.

— Не! Трябва да опознаем този тип човек! Това е класата, която командва бойните им кораби!

— Обърни се.

— Ти си господар, но не мой господар.

— Подчини се — каза Иван. Той нямаше опит в споровете.

Но не и Чарли. Докато Джок потръпваше и водеше вътрешна борба, Чарли премина на древен, полузабравен език, не толкова, за да не бъде разбрана от белия, колкото за да напомни на Джок колко много неща трябва да крият.

— Ако разполагахме с много посредници, рискът щеше да е поносим. Но ако сега полудееш, политиката ще определяме само ние с Иван. Никой няма да представлява твоята господарка.

— Но опасностите, които заплашват нашия свят…

— Спомни си какво се случи със сестрите ти. Посредничката на Сали Фаулър обяснява на господарите, че светът можел да стане съвършен, ако ограничат размножаването си. Посредникът на Хорас Бери…

— Ако можехме да научим…

— … се е скрил. И праща писма на най-могъщите господари, в които ги пита какво ще му предложат, ако премине на тяхна служба, и посочва ценността на информацията, която притежавал само той. Посредничката на Джонатан Уитбред предаде господарката си и уби собствения си фюнч(щрак)! — Чарли погледна Иван. Господарят ги наблюдаваше, но не разбираше нищо.

Чарли премина на нормален език.

— Посредничката на капитан милорд Родерик Блейн стана Смотанячка. Сама я видя. Посредничката на Гавин Потър е Смотанячка. Посредничката на Синклер е полезна за обществото, но и тя е побъркана.

— Вярно е — потвърди белият. — Дадохме й да ръководи проект за създаване на силово поле. Тя работи поразително добре с кафявите и сама използва инструменти. Но разговаря с господарката си и сестрите си посреднички така, като че ли е увреден тилният й лоб.

Джок внезапно седна и впери поглед напред.

— Помисли за всичко това — продължи Чарли. — Само посредничката на Хорст Стейли остана нормална. Не бива да се отъждествяваш с никой човек. Това определено не би трябвало да те затрудни. Ние не притежаваме еволюирали инстинкти да се отъждествяваме с хора!

Джок премина на провлачения троянски модерен език:

— Но тук сме сами. В такъв случай трябва ли да съм фюнч(щрак) на Иван?

— Няма да си фюнч(щрак) на никой човек! — заяви господарят. Беше чул само издайническата смяна на езиците. Чарли не отговори.

„Радвам се, че свърши, за каквото и да се е отнасяло“ — помисли си Харди. Разговорът между сламкарите бе продължил само половин минута — ала сигурно бяха разменили много информация — и определено имаше висок емоционален заряд. Дейвид беше сигурен в това, макар че все още разбираше само отделни изрази. Едва наскоро се бе уверил, че сламкарите използват едновременно много езици.

— Идват вицекралят и членовете на комисията — каза той. — И оркестърът започва да свири. Сега ще видите какво означава парад.

На Род му се струваше, че самият Дворец вибрира от звука. Сто барабанчици маршируваха с гръмотевичен тътен, следвани от духов оркестър, който свиреше древен марш от времената на Кодоминиума. След тях пред трибуната минаха момичета, които подхвърляха палките си високо във въздуха.

— Посланикът пита дали това са воини — извика Чарли.

Род едва не се засмя и положи усилия да овладее гласа си.

— Не. Това е училищният оркестър на гимназията „Джон Мюр“16. Когато пораснат, някои от тях могат да станат воини, инженери или…

— Благодаря ви. — Сламкарите зацвъртяха.

Не че нямаше и воини, помисли си Род. С това посрещане, което определено можеше да се похвали с най-голямата телевизионна публика в историята на Империята, Мерил нямаше да пропусне възможността да демонстрира имперската мощ. Това можеше да накара бъдещите бунтовници да се замислят. Ала нямаше много военна техника и пред трибуната минаваха повече млади момичета с цветя, отколкото морски пехотинци и войници.

Парадът продължаваше безкрайно. Всеки провинциален барон трябваше да се прояви, всяка гилдия, корпорация, град, училище, ложа — всички бяха пожелали да участват и Фаулър им бе позволил.

След училищния оркестър на гимназията „Джон Мюр“ мина половин батальон Съглашенски шотландски войници с карирани поли, барабани и пискливи гайди. Дивата музика стържеше по нервите на Род, но той се сдържаше. Макар че Съглашение17 се намираше от отсрещната страна на Въглищния чувал, войниците им естествено бяха популярни на Нова Шотландия и всички местни обичаха или се преструваха, че обичат гайдите.

Съглашенците бяха въоръжени със саби и копия и носеха цилиндрични шапки от меча кожа, високи почти цял метър. От раменете им се спускаха пищни акселбанти. Те не излъчваха заплашителност, но репутацията им сама по себе си представляваше опасност — на познатите светове нямаше армия, която с готовност да влезе в битка с тях, щом заменяха парадната си премяна с бойна униформа. Жителите на Съглашение бяха верни на Империята до мозъка на костите си.

— Това воини ли са? — попита Чарли.

— Да. Те са част от церемониалната гвардия на вицекрал Мерил — извика Род.

Парадът продължаваше: покрита с цветя платформа от някакъв новоирландски баронет, произведения на занаятчийските гилдии, още войници, този път от Приятелство, които маршируваха несръчно, защото бяха артилеристи и танкисти. Поредното предупреждение към провинциите за това какво би могъл да прати срещу враговете си Негово величество.

— Какво разбират от всичко това сламкарите? — тихо попита Мерил.

— Трудно е да се каже — отвърна сенатор Фаулър.

— По-важно е какво ще разберат провинциите — отбеляза Армстронг. — Това представление ще има същото въздействие като посещение на имперски крайцер. И е много по-евтино.

— По-евтино за правителството — каза вицекралят. — Прилошава ми само като си помисля колко средства са хвърлени. За щастие, не се наложи да ги давам аз.

— Род, вече можеш да си вървиш — рече сенатор Фаулър. — Харди ще те извини пред сламкарите.

— Добре. Благодаря. — Блейн се заизмъква от трибуната. Зад себе си чуваше звуците на парада и приглушените разговори на приятелите си.

— Никога не съм виждала толкова много барабани — каза Сали.

— Глупости. Така е на всеки рожден ден на императора — напомни й сенаторът.

— Е, на рождените му дни не ми се налага да гледам целите паради.

— Какво е рожден ден? — попита Джок.

Род си тръгна тъкмо когато Сали се опитваше да обясни патриотичните празници и стотина гайдари маршируваха в цялото си шотландско великолепие.

50. Дипломатическо изкуство

Малката група мълчаливо го следваше. Хоровиц едва сдържаше враждебността си, докато ги водеше все по-надълбоко под земята. „Аз съм най-компетентният ксенолог в сектора — мислеше си той. — Ще им се наложи да търсят чак на Спарта, за да открият по-добър. А това проклето аристократче и неговата полуграмотна лейди се съмняват в професионалното ми становище.

И трябва да се примиря с това.“

Ректорът лично му го бе обяснил. „За Бога, Зиги, остави ги да правят каквото си знаят! Тази комисия е голяма работа. Целият ни бюджет, да не споменавам за този на твоя факултет, ще зависи от техните доклади. Ами ако кажат, че не им съдействаме, и поискат хора от Спарта?“

Така. Тези млади аристократи поне разбираха, че времето му е ценно. По пътя до лабораториите им го беше напомнил пет-шест пъти.

Намираха се дълбоко под земята в Стария университет и крачеха по излъскания от стъпки скален под, изсечен преди цяла вечност. Преди окончателно да тераформират Нова Шотландия из тези коридори бе минавал самият Мърчисън и според легендата призракът му все още можел да се види да блуждае наоколо: фигура със скрито под качулка лице и огненочервено око.

Лабораторията представляваше обикновено помещение, изсечено в новошотландската скала. Хоровиц властно махна с ръка и две асистентки отвориха хладилен контейнер, от който извадиха дълга маса.

Пилотът на смотаняшката совалка лежеше върху гладката бяла пластмасова повърхност. Органите му бяха подредени по местата, които бяха заемали преди дисекцията. По отделената му от плътта кожа бяха начертани черни линии, свързващи ги с точки по тялото и скелета. Светлочервени, тъмночервени и сивкавозелени невероятни форми: частите на сламкарската посредничка имаха цвета и вида на човек, поразен от граната. Род усети, че стомахът му се свива, и си спомни за наземните сражения.

Той потръпна, когато Сали нетърпеливо се наведе напред, за да разгледа тялото отблизо. Лицето й беше мрачно, но в кабинета на Хоровиц бе имала същото изражение.

— Ето! — триумфално заяви професорът. Костеливият му показалец докосна някакви слузесто зеленикави възли в стомаха. — Тук. И тук. Това трябва да са тестисите. Другите сламкарски подвидове също имат вътрешни тестиси.

— Да… — съгласи се тя.

— Толкова малки ли? — презрително попита ученият.

— Не знаем. — Гласът на Сали продължаваше да е абсолютно сериозен. — В статуетките нямаше полови органи и единствените сламкари, които сме подлагали на аутопсия по време на експедицията, бяха кафява и няколко малки. Кафявата беше женска.

— Виждал съм сламкарчета — самодоволно отвърна ксенобиологът.

— Хм… да — каза тя. — Тестисите на мъжките сламкарчета се виждаха с просто око…

— Пропорционално са много по-големи, отколкото на кафявите. Но това няма значение. Тези органи не може да са произвеждали сперма. Доказах го. Пилотът е бил стерилен! — Хоровиц плесна по разтворената си ръка. — Стерилен!

Сали внимателно разгледа сламкаря. Наистина беше разстроена.

— Отначало сламкарите са мъжки, после стават женски — едва чуто промълви тя. — Не може ли това да е незрял индивид?

— И да е пилот ли?

— Да, разбира се… — въздъхна Сали. — Така или иначе сте прав. Висок е колкото възрастна посредничка. Може ли да е бил някакъв изрод?

— Ха! Вие ми се изсмяхте, когато предположих, че е мутант! Е, не е. Докато бяхте на екскурзия, ние тук поработихме. Открих хромозомите и генетичните кодове на половото развитие. Това създание е стерилен хибрид от две други форми. — Триумф.

— Логично е — рече Род. — Сламкарите са казали на Ренър, че посредничките са хибрид…

— Вижте — прекъсна го Хоровиц, включи един екран и въведе някакъв код. На дисплея се появиха фигури. Сламкарските хромозоми представляваха гъсто разположени дискове, свързани с тънки пръчки. По тях се различаваха ленти. Сали и ксенобиологът заприказваха на език, който Род не разбираше. Той разсеяно ги послуша, после видя, че една от асистентките прави кафе. Момичето съчувствено му предложи чаша, колежката й се присъедини към тях и двете започнаха да го разпитват за извънземните. Отново.

Половин час по-късно напуснаха университета. Каквото и да беше казал професорът, Сали не бе убедена.

— Защо си толкова разстроена, скъпа? — попита Род. — Хоровиц е прав. Логично е посредничките да са стерилни. — Той сбърчи лице. Ученият беше отбелязал, че тъй като не можели да имат потомство, кафяво-белите не били склонни към фаворизиране.

— Но моята фюнч(щрак) щеше да го спомене. Убедена съм. Ние разговаряхме за секс и възпроизводство и тя каза…

— Какво?

— Не си спомням точно. — Сали извади джобния си компютър и поиска информацията. Уредът забръмча, после тонът се промени, за да покаже, че използва радиосистемата на колата, за да се свърже с база данните на Двореца. — Не си спомням и точно кога го каза… — Тя написа нещо на дисплея. — Трябваше да използвам по-добра система от препратки.

— Ще я откриеш. Ето го Двореца — след обяд имаме дискусия със сламкарите. Защо не ги попиташ?

Тя се усмихна.

— Изчервяваш се.

Сали се изкиска.

— Спомняш ли си онзи случай, когато сламкарчетата се сношаваха? Това беше първото свидетелство, че възрастните сламкари променят пола си. Тогава тичах чак до кубрика… Доктор Хорват все още ме смята за сексманиачка!

— Искаш ли аз да ги попитам?

— Да, ако не го направя аз. Но, Род, моята фюнч(щрак) не би ме излъгала. Просто не би могла.

Обядваха в столовата и Род отново поръча кафе с бренди. После замислено каза:

— Свързах се с…

— О? Разговарял си с господин Бери, така ли?

— Само за да му благодаря. Той продължава да гостува на флота. Не, исках да отбележа факта, че е можел да праща подаръци още преди „Ленин“ да влезе в орбита.

Тя смаяно го погледна.

— Прав си… защо не се…

— Бяхме прекалено заети. Когато ми хрумна, не ми се стори достатъчно важно, за да докладвам. Въпросът е с кой друг се е свързал и защо е искал да зная, че може да го прави.

Сали поклати глава.

— Предпочитам да се опитвам да анализирам мотивите на извънземни. Господин Бери е изключително странен човек.

— Така е. Но не е глупав. — Род се изправи и подаде ръка на Сали. — Време е за дискусията.

Срещата щеше да се проведе в апартамента на сламкарите. Сенатор Фаулър имаше друга работа, така че Род и Сали спокойно можеха да задават въпроси на извънземните.

— Радвам се, че привлече Ренър като консултант — каза тя, докато излизаха от асансьора. — Той има… хм, различни възгледи за сламкарите.

— Различни. Това е точната дума. — Род бе назначил в екипа си и други участници в експедицията: капелан Харди, Синклер и неколцина учени. Докато сенатор Фаулър не променеше мнението си за приемане на доктор Хорват в комисията, не можеха да го използват. Научният министър можеше да откаже да стане техен подчинен.

Когато двамата се приближиха, морските пехотинци пред апартамента на извънземните застанаха мирно.

— Разбирам. Прекалено много се тревожиш. — Блейн отговори на поздрава. — Сламкарите не са се оплакали от охраната.

— Да се оплачат ли? Джок ми каза, че на посланика му харесвало да има охрана. Предполагам, че малко се страхува от нас.

Род сви рамене.

— Гледат много телевизия. Бог знае какво си мислят за човешката раса. — Влязоха вътре и завариха оживен разговор.

— Разбира се, че не очаквах категорични доказателства — настояваше капелан Харди. — Но въпреки това щях приятно да се изненадам, ако бях открил нещо конкретно: свещено писание или религия, подобна на нашата, нещо такова. Но не съм го очаквал, не.

— Все пак се чудя какво мислиш, че би могъл да откриеш — каза Чарли. — Ако аз трябваше да докажа, че хората имат души, нямаше да зная откъде да започна.

Харди сви рамене.

— Аз също. Но да започнем с вярванията ви — вие смятате, че притежавате нещо като безсмъртна душа.

— Някои смятат, други не — отвърна Чарли. — Повечето господари вярват в това. Също като хората, сламкарите не обичат да мислят, че животът им няма смисъл. Или че ще изчезнат безследно. Здравей, Сали. Здрасти, Род. Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Род кимна на Джок и Иван. Посланикът приличаше на сюрреалистична интерпретация на ангорска котка. Той махна с долната си дясна ръка, жест, който означаваше нещо като „здрасти“. Очевидно имаха и други поздрави, ала ги пазеха само за равни на тях господари, а не за създания, с които посредниците разговаряха по работа.

Блейн включи джобния си компютър и повика дневния ред на срещата. Информацията бе кодирана, за да му напомни и за официалните теми, и за въпросите, на които сенатор Фаулър искаше да получи отговори, без извънземните да разберат, че са им били зададени, например защо не се интересуват от съдбата на смотаняшката сонда. Род беше не по-малко озадачен от сенатора, но нямаше желание да обяснява какво е направил с кораба.

— Външното министерство ви кани довечера на прием — каза той. — Ще присъстват бароните и някои депутати от парламента.

Посредничките зацвъртяха. Иван им отвърна.

— За нас ще е голяма чест — официално заяви Джок.

— Добре. Е, да се върнем на същите проблеми, както винаги. Дали представлявате заплаха за Империята и какво въздействие ще окаже върху нашата икономика техниката ви.

— Странно — рече Джок, — същите въпроси интересуват и нас. Само че от наша гледна точка.

— Но ние не сме уредили нищо — възрази Сали.

— И как бихме могли? — посочи Харди. — Ако оставим настрана въпроса за заплахата, докато не научим какво ще ни продават нашите приятели, икономистите не са в състояние да предвидят как ще ни се отрази то — и сламкарите са в същото положение.

— Те не са толкова загрижени, колкото нас — нетърпеливо каза Ренър. — Аз съм със Сали. Много говорим, но почти нищо не вършим.

— Ако не започнем, няма и да свършим. — Род погледна дисплея на компютъра си. — Първата точка са свръхпроводниците. Физиците са на седмото небе, но икономистите искат точни данни за цените. Трябва да попитам… — Той запрехвърля въпросите на мъничкия екран.

— Вие стерилни ли сте? — не успя да се сдържи Сали.

Мълчание. Харди леко присви очи, но иначе не реагира. Ренър повдигна лявата си вежда. Двамата погледнаха момичето, после сламкарите.

— Говориш за посредничките — предпазливо отвърна Джок. — Да. Разбира се.

Отново тишина.

— Всички ли? — попита Ренър.

— Естествено. Ние сме хибриди. Този отговор като че ли не ви харесва. Защо те безпокои това, Сали? Посредничките са еволюирали късно и еволюцията също толкова често засяга групи и племена, колкото и индивиди — това се отнася и за хората, нали?

Харди кимна.

— И не само за нас. За повечето извънземни форми на живот, които сме открили.

— Благодаря. Според нас племената с посреднички имат по-големи шансове за оцеляване от другите. Ако имат деца, посредничките ще действат в техен интерес, а не за благото на племето. — Сламкарката сви рамене. — Всичко това са само предположения, разбира се. Писаната ни история не е чак толкова древна. Що се отнася до мен, би ми се искало да имам деца, но винаги съм знаела, че няма… — Тя направи същия жест. — И все пак е жалко. Половият акт е върховно удоволствие. Известно ни е. Достатъчно добре се отъждествяваме с господарите.

Отново последва мълчание. Капеланът се прокашля, но не каза нищо.

— Докато говорим за сламкарски проблеми, Сали, трябва да научите още нещо за нас.

„Мрачната атмосфера толкова се сгъсти, че човек може да я реже с нож — помисли си Род. — Защо е толкова потискащо…“

— В сравнение с вашия вид, нашият има по-малка продължителност на живот. Ние тримата сме избрани заради опита и интелигентността, а не заради младостта ни. Остават ни доста по-малко от десет години.

— Но… Не! — Сали бе видимо потресена. — Всички ли?

— Да. Не бих повдигала толкова мъчителен въпрос, но смятаме, че е разумно да го знаете. Вашите паради, тези официални приеми, всичко това ни е извънредно приятно. С огромно удоволствие очакваме да разкрием загадката защо вършите тези неща. Но трябва и да установим търговски и дипломатически отношения с вас и имаме точно определен срок…

— Да — съгласи се Сали. — Да, разбира се. По-малко от десет години!

Джок сви рамене.

— Посредничките живеят до двайсет и пет. Плюс-минус няколко. Предполагам, че вие си имате своите проблеми. — В извънземния глас прозвуча мрачна ирония. — Като например войните, които водите заради липсата на посреднички!

Всички мълчаха, очите им не изразяваха нищо.

— Смутих ви. Съжалявам, но трябваше да ви го кажа… Хайде да продължим утре, за да имате време да помислите. — Тя издаде висок, приятен звук. Чарли и Иван я последваха и извънземните се оттеглиха в съседната стая. Вратата тихо се затвори зад тях.

Докато влизаха в стаята на Иван, Чарли цвъртеше на господаря. Затвориха вратата и макар да бяха сигурни, че няма наблюдателни и подслушващи устройства, заговориха на литературен език, пълен с поетически алюзии. Хората никога нямаше да могат да го дешифрират.

Позата на господаря означаваше искане на обяснение.

— Нямаше време да се посъветвам — извика Джок. — Трябваше да побързам преди да са отдали прекалено голямо значение на въпроса.

— Ти им каза „да“ — отвърна Иван. — Можеше да им кажеш „не“. Или „може би“. Или „някои да, някои не“…

— Можеше да им кажеш, че не обсъждаме такива неща — рече Чарли. — Знаеш, че хората не обичат открито да говорят по сексуални проблеми.

— Понякога го правят — възрази Джок. — И после щяха да поискат техните ксенолози да ни подложат на преглед. Вече ни преглеждаха техни медици, как бихме могли да откажем сега?

Иван:

— Техните ксенолози нямаше да открият нищо. При мъжкар щяха да установят липса на сперма, но вие сте женски.

Чарли изобрази с ръце ритуална печал: „Обстоятелствата ме принуждават да не се съглася с теб, господарю.“

— Предишните им прегледи бяха безцелни. Можеш ли да твърдиш, че сега ще са по-повърхностни? Че няма да открият истината за нарушаването на хормоналния ни баланс? — Тя раздвижи ръце в жест, означаващ извинение, че напомня на белия за неговата стерилност. — Същото, каквото са установили при кафявата миньорка. И което не е присъствало отначало, а се е развило преди да умре на „Макартър“.

Настана внезапно мълчание. Чарли неумолимо продължи:

— Те не са глупави. Спокойно може да са свързали тези проблеми със сексуално въздържание. Какво са научили за часовникарите? Миньорката не може да не е имала часовникари на борда.

— Проклятие! — Иван зае замислена поза. — Дали са ги затворили в отделни клетки?

Двете кафяво-бели показаха, че не знаят.

— Джок им отговори правилно — каза Чарли. — Те са проучили тялото от смотаняшката сонда. Трябва да е имало тяло — при това на посредник, млад посредник с още много години пред себе си, за да може да води преговори с разумните същества, които открие.

— Но нашите архиви сочат, че посредникът сигурно е бил мъртъв — рече Джок. — Хората не са научили нищо от него. Проклятие! Защо архивите ни не са пълни…

— Защо архивите ни не са пълни? Защо нямаме кафява? Защо хората не ни кажат какво са направили със сондата? Защо не ни обяснят причините за унищожаването на „Макартър“? Престани с тези безсмислени въпроси. Вземи пример от човеците — категорично заповяда Иван. — Говорете за онова, което хората са научили от пилота на сондата.

Чарли:

— Сигурно са го подложили на дисекция. Техните биологични науки са също толкова развити, колкото и нашите. Даже повече. Споменават за методи на генното инженерство, които не са регистрирани в никой музей и определено не са открити по време на този Цикъл. Ето защо трябва да приемем, че техните ксенобиолози са били в състояние да установят стерилността на пилота. Фюнч(щрак) на Ренър му е казала, че посредниците са хибриди.

— Смотанячка. Още тогава — отвърна Иван. — Сега непрекъснато спори с господарката си. — Той замълча и се замисли, като махаше с ръце за тишина. — Добре постъпи — каза белият на Джок. — Във всички случаи щяха да разберат, че сте стерилни. Важно е да не осъзнаят от какво значение е това. Тази информация ще им покаже ли, че фюнч(щрак)ите могат да лъжат хората?

Мълчание. Накрая Джок отговори:

— Не знаем. Фюнч(щрак) на Сали й е говорила за секса, но това е било на борда на човешкия кораб. Нямаме други данни освен онова, което ни съобщи тя.

— А тя е смотанячка — посочи Иван.

Джок:

— Направих всичко възможно, за да ги отклоня.

— Но дали си успяла?

— Да. Лицата им го показваха.

Господарят не можеше да чете човешки изражения, но концепцията му бе ясна: около очите и устата на хората имаше мускули, използвани за представяне на чувства, нещо като сламкарските жестове. Посредниците ги разбираха.

— Продължавай.

— Прякото споменаване на секс оказва забавящо въздействие върху мисловните им процеси. После и истината за продължителността на живота ни, поднесена като признание за смъртоносна болест. Сега тези създания ще скърбят за нас.

— Възможно е — каза Чарли.

— Ще ни съжаляват заради недъзите ни. Дори може да се опитат да ни помогнат.

Иван бързо се обърна към Джок.

— Вярваш ли, че биха го направили?

— Не, господарю! Да не съм Смотаняк?

Белият се отпусна.

— Внимателно обмисли този въпрос. Анализирай данните, с които разполагат хората, както и заключенията, които може да са направили на тяхна основа. На борда на посланическия кораб, който посрещна „Макартър“, освен твоята господарка нямаше ли и две инженерки?

Джок:

— Точно така.

— Проклятие. И колко бяха малките посредници, когато се завърнаха?

— Имах четири сестри.

— Проклятие! — На Иван му се искаше да каже още нещо, ала излагането на очевидната истина завинаги щеше да му отнеме предаността на Джок и дори можеше да предизвика ненормални отклонения у Чарли. Проклятие! Посредниците се отъждествяваха с господарите. И изпитваха обичайните господарски чувства към децата.

Макар и стерилен от ранна възраст, Иван беше податлив на тези емоции. Но знаеше: децата трябваше да са били изолирани.

51. След бала

— Няма смисъл да седим тук — каза Ренър.

— Да. — Род се запъти към офиса на комисията в Двореца. Сали мълчаливо го последва.

— Кели, струва ми се, че няма да е зле да ни донесеш по едно — каза Блейн, когато се настаниха около заседателната маса. — Нека моето е двойно.

— Слушам, Милорд. — Сержантът го погледна озадачено. Дали лейди Сали вече му създаваше проблеми? А още не бяха женени!

— Двайсет и пет години! — едновременно горчиво и гневно възкликна тя. После го повтори, но този път на капелан Харди. — Двайсет и пет години ли? — Сали го зачака да обясни защо във вселената има толкова много несправедливости.

— Възможно е да плащат такава цена за по-голямата си интелигентност — предположи Ренър. — Наистина е тежко.

— Но си има и добрите страни — замислено каза свещеникът. — Интелигентността им. И обичта им към живота. Те говорят невероятно бързо — навярно и разсъждават така.

Отново настана мълчание. Ке и се върна с поднос в ръце, остави чашите и излезе.

Ренър погледна Род, който беше заел позата на „Мислителя“: опрял лакът върху страничната облегалка на стола, отпуснал брадичка върху свития си юмрук, замислено лице. Кевин вдигна чашата си.

— За пробуждането!

Никой не му отговори. Блейн остави брендито си недокоснато. Човек можеше да изживее живота си за четвърт век, мислеше си той, и пак да го запомнят с добро. Нима в предатомната епоха хората не бяха живели по толкова? Но нямаше да е пълен. „Аз съм на двайсет и пет и още не съм създал семейство, не съм живял с жената, която обичам, дори не съм започнал политическата си кариера…“

Сали се изправи и се заразхожда из стаята. „За какво мисли? Може би иска да реши проблема им? Щом те не са в състояние, как бихме могли да им помогнем ние?“

— Така няма да стигнем доникъде — каза Ренър и отново вдигна чашата си. — Вижте, щом самите посреднички не се разстройват от това, че са стерилни хибриди с кратък живот, защо ние да… — Астрогаторът замълча по средата на изречението. — Хибриди ли? В такъв случай малките посреднички на посланическия кораб трябва да са били деца на двете кафяви и бял, който е останал скрит.

Всички го погледнаха. Сали спря да крачи и седна на стола си.

— Когато се върнахме на планетата, имаше четири малки — спомни си тя. — Нали?

— Точно така — потвърди Харди и разклати брендито в чашата си. — Доста висока раждаемост.

— Но те са имали толкова малко време! — възрази Сали.

— На онзи кораб и едно малко би означавало висока раждаемост — отбеляза Ренър. — Какво мислите за етичната страна на въпроса, отче? Предстои ви да се срещнете с чужда, добре въоръжена раса. В сравнение с техния, собственият ви кораб е като чуплива играчка. А вие правите деца с бясна скорост…

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Дейвид Харди. — Но трябва да помисля. Може би…

Прекъсна го удар на юмрук по масата. Юмрукът на Сали.

— Божичко! — Тя грабна електронната писалка и започна да изписва символи по дисплея на компютъра си. Уредът забръмча. — Ние очаквахме трансферния кораб. Убедена съм, че не са ме разбрали погрешно. Не биха могли.

Харди се озадачи. Ренър въпросително погледна Род. Блейн сви рамене и продължи да наблюдава любимата си.

— Нейната сламкарка й е казала, че са стерилни хибриди — поясни на другите той.

Компютърът отново избръмча. Сали кимна и въведе инструкции. На задната стена се включи екран. Осем месеца по-младата Сали Фаулър разговаряше с кафяво-бяла извънземна. Гласовете им звучаха зловещо еднакво.

Сламкарката: Но се омъжваш, за да имаш деца. Кой отглежда децата, родени без брак?

Сали: Има благотворителни организации.

Сламкарката: Разбирам, че ти никога не би…

Сали: Не, разбира се, че не.

Сегашната Сали почти се изчервяваше, но лицето й оставаше мрачно.

Сламкарката: Как? Не защо, а как?

Сали: Ами… нали знаеш, че мъжете и жените трябва да имат сексуална връзка, за да направят бебе, също като вас — внимателно ви разгледах…

— Навярно не достатъчно внимателно — отбеляза Харди.

— Очевидно — съгласи се тя. — Шшт.

Сламкарката: Хапчета ли? Как действат? С хормони ли?

Сали: Да.

Сламкарката: Но почтената жена не използва хапчета, нали?

Сали: Не.

Сламкарката: Кога ще се омъжиш?

Сали: Когато намеря подходящия мъж… Може вече да съм го намерила.

Някой се изкиска и тя вдигна глава. Род сияеше, Харди се усмихваше, а Ренър се смееше. Сали го стрелна с убийствен поглед, но главният астрогатор упорито отказа да изчезне в черен дим.

Сламкарката: Тогава защо не се омъжиш за него?

Сали: Не искам да прибързвам, защото после може да се разкайвам. Винаги мога да го направя. Поне през следващите пет години. Ако дотогава не се омъжа, ще съм стара мома.

Сламкарката: Стара мома ли?

Сали: Хората ще ме смятат за странна. Какво става, ако сламкарите не искат деца?

Сламкарката: Ние нямаме сексуални връзки.

Разнесоха се няколко изтраквания и екранът помътня.

— Буквалната истина — замислено каза тя. — „Ние нямаме сексуални връзки.“ Така е, но не по тяхно желание.

— Наистина ли? — озадачено попита Дейвид Харди. — В контекста на въпроса тези думи са изключително подвеждащи…

— Тя не искаше повече да разговаря за това — настоя Сали. — И нищо чудно. Просто не съм я разбрала.

— Аз изобщо не разбирах своята сламкарка — рече Ренър. — Понякога тя обаче отлично ме разбираше…

— Вижте, хайде да престанем с това.

— Денят, в който се спуснахме на планетата. Вече сте се познавали от месеци — рече Ренър. — Какво мислите, отче?

— Ако съм ви разбрал правилно, същото като вас.

— Какво намеквате, господин Ренър? Казах да престанем с това. — Лейди Сандра бе разгневена. Род се приготви за неизбежното: лед, избухване или и двете.

— Нищо не намеквам, Сали — с внезапна решителност отвърна астрогаторът. — Направо го заявявам. Твоята сламкарка те е излъгала. Нарочно и добре обмислено.

— Глупости. Тя се смути…

Харди леко поклати глава. Макар и едва забележимо, движението му накара Сали да замълчи.

— Струва ми се — каза капеланът, — че съм виждал смутени сламкари само веднъж. Беше в музея. И всички се държаха еднакво — в никакъв случай като твоята фюнч(щрак), Сали. Боя се, че има голяма вероятност Кевин да е прав.

— И защо го е направила? — продължи да упорства Сали. — Защо моята… почти сестра… защо ме е излъгала?

Никой не отговори. Тя доволно кимна. Не можеше да се държи предизвикателно с капелан Харди — не от прекалено голямо уважение към професията му, а към самия него. Ренър обаче бе друго нещо.

— Непременно ми кажете, ако откриете отговор на този въпрос, господин Ренър.

— Да, естествено. — Изражението му странно напомняше това на Бъкман: Бери незабавно би го познал. Астрогаторът почти не я чу.

Напуснаха блестящата бална зала при първата възможност. Оркестърът зад тях свиреше валсове, сламкарите бяха представяни на безкрайна върволица от гости. Имаше провинциални барони, парламентарни лидери, търговци, хора с връзки в протоколната служба. Всички искаха да видят извънземните.

Род хвана Сали за ръка и я поведе по пустите коридори на Двореца. Зад тях заглъхваше древен валс.

— Остава им толкова малко време да живеят, а ние им го губим с… това — промълви тя. — Не е честно, Род!

— Мисията им го изисква, миличка. Каква полза да сключат договор с нас, ако не привлечем бароните на своя страна? Въпреки че императорът ни поддържа, най-безопасно е да продължим да играем политическите игри.

— Предполагам, че си прав. — Спряха и тя се облегна на рамото му. Качулатия бе изгрял, мастиленочерен на звездния фон, и ги наблюдаваше през каменните арки. В двора долу плискаше фонтан. Двамата дълго останаха неподвижни в пустия коридор.

— Обичам те — прошепна Сали. — Как изобщо ме търпиш?

— Съвсем лесно е. — Той се наведе и я целуна, но се отдръпна, след като не получи отговор.

— Род, толкова ме е срам… как да се извиня на Кевин?

— На Кевин ли? Шегуваш се. Някога виждала ли си Ренър да се извинява? Просто следващия път, когато го срещнеш, се дръж така, сякаш нищо не се е случило.

— Но той беше прав — знаеш го, нали? Още тогава си го знаел!

Род я поведе към стаите им. Стъпките им отекнаха в коридора. Въпреки слабата светлина скалните стени сияеха във всички цветове на дъгата. После друга стена скри огнения поглед на Качулатия и те стигнаха до стълбището.

— Подозирах го още от докладите и от кратката връзка с моята сламкарка. След като си тръгна следобед, направих проверка. Излъгали са те.

— Но защо, Род? Не разбирам… — Известно време двамата се изкачваха в мълчание.

— Отговорът няма да ти хареса — каза той, когато наближиха вратата. — Тя е била посредничка. Посредничките представляват господари. Заповядали са й да те излъже.

— Но защо? Каква е причината да крият, че са стерилни хибриди?

— Ще ми се да знаех. — „Или никога да не науча“ — помисли си Блейн. Ала нямаше смисъл да й казва, докато напълно не се увери. — Не го приемай толкова сериозно, миличка. Ние също сме ги лъгали.

Стигнаха до вратата, той притисна длан към идентификационната плочка и влязоха. На фотьойла в дневната седеше Кели. Куртката му бе разкопчана. Морският пехотинец скочи.

— Мили Боже, Кели. Казах ти да не ме чакаш. Върви да спиш.

— Важно съобщение, милорд. Сенатор Фаулър ще дойде по-късно. Моли да го изчакате. Искаше да е сигурен, че ще получите съобщението, милорд.

— Добре — кисело отвърна Род. — Получих съобщението. Благодаря.

— Ще остана да ви обслужвам.

— Не, няма смисъл всички да бодърстват цяла нощ. Махай се. — Сержантът изчезна в коридора. Когато вратата след него се затвори, Сали високо се изкикоти. — Не виждам нищо смешно — изсумтя Блейн.

— Той искаше да спаси репутацията ми — засмя се тя. — Ами ако чичо Бен без предупреждение цъфнеше тук и ние…

— Да. Искаш ли нещо за пиене?

— Чичо Бен ще се появи след няколко минути. Само ще хвърлим на вятъра хубавия ликьор. Лягам си. Сали мило му се усмихна. — Не оставай до много късно.

— Мръсница. — Род я хвана за раменете и я целуна. После пак. — Мога да заключа вратата, за да не ни…

— Лека нощ, Род.

Когато Сали се скри в стаята си оттатък коридора, той отиде при бара. През цялата дълга и скучна вечер го бе крепила единствено мисълта да си тръгне от бала.

— По дяволите! — гласно изруга Блейн и обърна на един дъх цяла чаша новоабърдийнски ликьор.

Тъкмо си наливаше втора чаша, когато в стаята влязоха сенатор Фаулър и Кевин Ренър.

— Извинявай за късния час, Род — небрежно рече сенаторът. — Кевин ми каза, че днес се случило нещо интересно…

— Значи ти е казал, а? И той е предложил да дойдете тук, нали така? — Бенджамин Фаулър кимна и Род се обърна към бившия си главен астрогатор. — Ще ти го върна тъпкано…

— Нямаме време за игри — прекъсна го старецът. — Имаш ли още от този ликьор?

— Да. — Блейн им наля, допи чашата си и отново я напълни. — Сядай, Бен. И вие, господин Ренър. Няма да ви се извинявам, че съм освободил прислугата…

— О, няма нищо — отвърна Ренър, отново потъна в мислите, които го измъчваха, отпусна се на един от столовете, после изненадано се усмихна. Никога не бе сядал на кресло за масаж и очевидно му харесваше.

— Добре — рече Фаулър. — Разкажи ми своята версия за следобеда.

— Направо ще ти покажа разговора. — Род включи джобния си компютър. Образът не беше чист — бе заснет с миниатюрна камера, вградена в украшението, което носеше на сакото си. Звукът обаче беше ясен.

След като мълчаливо изгледа записа, Фаулър поиска да го види още веднъж. Междувременно Блейн отиде до бара, но този път за чаша кафе.

— Защо смяташ, че е толкова важно? — попита сенаторът.

Кевин Ренър сви рамене.

— Това е първото доказателство, че ни лъжат. Още какво не са ни казали?

— По дяволите, те изобщо не са ни казали много. И това наистина ли е било лъжа?

— Да — тихо отвърна Род. — Не е било недоразумение. Проверих. Имаме много записи на разговори, в които извънземните виждат по реакциите ни, че неволно са ни заблудили, и се поправят. Не. Онази сламкарка нарочно е подвела Сали.

— По дяволите, каква полза да знаем, че посредничките са стерилни? — попита Фаулър.

— Това ни показва, че две кафяви и един бял са имали четири деца — бавно поясни Ренър. — На съвсем малък кораб. В космоса. В опасни условия. Да не споменавам за многото други на борда.

— Да. — Сенаторът се изправи и си съблече туниката. Ризата му бе стара, много изтъняла и грижливо закърпена на три места. — Род, какво мислят за децата си сламкарите? Може да не им отдават значение, докато не проговорят.

— Грешите — възрази Ренър.

— По-тактичният начин да изразиш несъгласие със сенатора е да кажеш „Оказва се, че не е така“ — рече Блейн.

Лицето на астрогатора грейна.

— Хей, това ми харесва. Във всеки случай сенаторът греши. Според единствената религия, за която са ми разказвали, душите им се разделяли, за да се въплътят в техните деца. Направо ги боготворят.

— Хм. — Фаулър протегна чашата си и Род я напълни. Старецът нетърпеливо се намръщи. — Възможно ли е толкова много да ги обичат, че при всяка възможност да правят деца?

— Да — отвърна Род. — И заплахата от това е очевидна. Но…

— В такъв случай — прекъсна го Фаулър — планетата трябва да е пренаселена. Каквато наистина е била. Това означава, че сламкарите са изправени пред проблеми с пренаселеността, каквито ние никога не сме имали…

— И би трябвало да могат да ги контролират — предпазливо каза Блейн. — Защото, ако не могат… Това положение е от много отдавна.

— С какви резултати? — попита сенаторът. — Какво знаем за сламкарската история?

— Съвсем малко — отвърна Ренър. — Цивилизацията им е много стара. Наистина. Преместили са астероидите най-малко преди десет хиляди години. Почти ме е страх да си помисля колко древна история имат. — Кевин се заизвива на стола, за да се наслади изцяло на масажа. — Така че са имали предостатъчно време да решат проблемите си с пренаселеността. Само от момента, в който са изстреляли онази смотаняшка сонда, биха могли да покрият всеки сантиметър земя. Това не се е случило, следователно могат да контролират раждаемостта…

— Но не искат — каза Бен. — И какво означава това? Ако получат достъп до Империята, след колко време ще станат повече от нас? — Сенаторът замислено поглади изтърканата си риза. — Може би тъкмо това се опитват да скрият. Високата раждаемост и липсата на желание да направят нещо по въпроса. — Той внезапно се изправи. — Род, накарай хората си да съберат всичко, което ни е известно за сламкарската история.

— Добре — мрачно отвърна Блейн. Как щеше да приеме резултата Сали? Защото…

— Говорите като прокурор в процес за убийство — обади се Ренър. — Мили Боже, сенаторе, те имат адски древна история. Разбира се, че са решили проблема с раждаемостта.

— Чудесно. Как? — изсумтя Фаулър.

— Нямам представа. Попитайте ги — отвърна астрогаторът.

— Възнамерявам да го направя. Но тъй като сме сигурни, че могат и че ни лъжат… Не разбирам защо тъкмо това изненадва политик като мен. Както и да е. След като вече го знаем, искам да разполагам с всички факти преди да се изправя лице в лице с тях.

— Възможностите за търговия са невероятни — каза Джок. Ръцете й изразяваха възбуда. — Тези хора използват суровините си по ужасяващо нерационален начин. Нямат инстинкт за специализация.

— Изобщо ли? — попита Иван.

— Поне не сме го забелязали. — Джак посочи триизмерния екран. — Трябва да обучават малките си на всякакви умения. Много от програмите по телевизията са точно с такава цел.

— Имат време да се учат — замислено отбеляза Чарли. — Живеят много дълго. По-дълго от всеки господар.

— Да, но това си е чисто прахосване. Те нямат кафяви, нито часовникари…

— Сигурна ли си, че нямат часовникари? — прекъсна я Иван.

— Да. На корабите им не забелязахме признаци от такива, нито по телевизията. Не се наблюдават и очакваните резултати от тях. Няма лични вещи, съобразени с индивидуалните им особености…

— Аз съм виждал. Войниците, които ни охраняваха на „Ленин“, бяха с модифицирани оръжия, а мнозина носеха и подобни ботуши.

— Направени от собствените ни часовникари…

— Точно така — потвърди белият. — Сега вече знаем защо са унищожили „Макартър“. И защо се страхуват от нас.

Посредничките възбудено зачуруликаха, после Иван отново ги прекъсна.

— Съгласни ли сте? — Гласът му изразяваше заповед да потвърдят информацията.

— Да! — едновременно отговориха те. Чарли бързо продължи:

— Кафявата миньорка, която са взели на борда, трябва да е донесла със себе си двойка часовникари за разплод. Хората не са знаели нищо за тях и са допуснали да избягат. И като се имат предвид огромните пространства на кораба, както и достатъчното време, за да се приспособят…

— И все пак те са ни казвали, че имат часовникари — възрази господарят.

Джок зае поза, изразяваща ровене в паметта и след секунда отвърна:

— Не. Сали ни подведе. Когато нейната фюнч(щрак) предположи, че човешките часовникари са едри, тя се съгласи.

— И юнкерите като че ли се сепнаха, когато стана дума, че са построили спасителните им лодки — спокойно прибави Чарли. — Да. Определено си права.

Последва мълчание. Иван мислеше.

— Те знаят, че имаме много подвидове — накрая каза той. — Разсъждавайте по този въпрос.

— Страхуват се, че нарочно сме предизвикали гибелта на „Макартър“ — започна Чарли. — Проклятие! Защо просто не са ни попитали? Можехме да ги предупредим за опасностите и нямаше да има от какво да се боят. Проклятие! Защо вселената първо ги е срещнала с кафява?

— Според тях на „Макартър“ имало епидемия — рече Джок. — И почти е било така, макар че не им повярвахме. Напаст от часовникари. И все пак. Ако наистина са смятали, че нарочно сме унищожили кораба или сме допуснали да бъде унищожен, защо не ни го казаха? Защо не ни попитаха?

— Крият слабите си страни — отвърна Чарли. — И никога не признават пораженията си. Дори в последните си минути юнкерите отказаха да се предадат.

Последва мълчание.

— Хората не са искали да знаем, че на борда има часовникари, докато не ги избият — каза Иван. — Били са убедени, че ще успеят да го направят. После не са искали да разберем, че часовникарите са в състояние да унищожават техните кораби.

— Глупаци! — извика Чарли. — Ако имат време да се приспособят, часовникарите могат да унищожат всеки кораб. Те носят огромна вина за колапсите. Ако не бяха толкова полезни, щяхме да ги изтребим.

— Вече са опитвали — напомни й Джок и направи жест, изразяващ суха ирония. — С обичайните резултати. Една от господарките запазила своите…

— Тишина — заповяда Иван. — Те се страхуват от нас. Говорете за това.

— Чували ли сте за легендите, които хората наричат „художествена измислица“? И слушателите, и разказвачите им знаят, че не са истина.

Иван и Джок показаха, че концепцията им е известна.

— Снощи по телевизията имаше подобно предаване. Много от програмите им са такива. Казваше се „Смъртта на Ищван“. Когато свърши, коментаторът говореше така, като че ли основните моменти от историята са действителни събития.

— Не успях да го гледам — каза Джок. — Вицекрал Мерил искаше преди приема за бароните да се срещна с някакви търговци. Проклятие! Тези безкрайни официалности поглъщат цялото ни време и не научаваме нищо от тях.

— Не ви доразказах за предаването — рече Чарли. — Главният герой очевидно трябваше да изобразява адмирал Кутузов.

Джок изрази удивление и съжаление за пропуснати възможности.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита Иван.

— Главният герой се измъчваше от противоречия. Отвращаваше го онова, което направи. Водеше се война между човеците: Империята срещу ония отцепници, от които толкова много се страхуват.

— Не може ли да се разберем с отцепниците? — предложи Джок.

— Как? — попита белият. — Империята контролира достъпа до нас. Ако заподозрат, че имаме такива намерения, ще направят всичко, за да го предотвратят. Дори не си и помисляй такива неща. Разкажи ми за предаването.

— На някаква планета избухна бунт. Скоро щяха да го подкрепят и други светове. Малката война щеше да се разрасне. Адмиралът откри начин да не допусне това и реши, че е негов дълг да постъпи така. С пет кораба като „Ленин“ той унищожи всички форми на живот на планета, населявана от десет милиона души.

Последва продължително мълчание.

— Значи са способни да го правят, така ли? — попита Иван.

— Да, струва ми се — потвърди Чарли. — Не съм кафява, за да съм сигурна, но…

— Помислете за това. Помнете, че ги е страх от нас. Помнете, че вече знаят за многобройните ни подвидове. Помнете също, че информацията, придобита от проучването на сондата, ги е накарала да поставят онзи човек начело на експедицията до нашата система. Бойте се за своите господари и сестри. — Иван се оттегли в своята стая. Мина много време преди посредничките да заговорят бързо, но съвсем тихо.

52. Възможности

Тежки облаци скриваха небето на Нова Шотландия. Те се разкъсаха за миг, за да пропуснат ярката светлина на Нова Каледония в заседателната зала. Лъчите за миг се отразиха от огледалните повърхности, после прозорците се поляризираха. Земите около Двореца тънеха в дълбока сянка, но слънцето все още огряваше тесните улици. По тротоарите се блъскаха хора в карирани поли — секторната бюрокрация се прибираше при своите семейства, любими напитки и триизмерна телевизия.

Род Блейн мрачно гледаше през прозореца. От портала на Двореца припряно излезе красива секретарка, която толкова бързаше да хване маршрутно такси, че едва не събори на земята възрастен чиновник. „Важна среща“ — помисли си Род. А чиновникът имаше семейство… всички тези хора. Отговорността лежеше върху неговите плещи и това можеше да се окаже много неприятно за извънземните.

Зад него се разнесе шум.

— Готови ли сте с храната на сламкарите? — попита Кели.

— Да — отвърна един от прислужниците. — Главният готвач обаче би желал да направи нещо с оная тяхна каша — да прибави подправки, навярно. Не му изглежда редно просто да свари месо с жито.

— Може да прояви таланта си някой друг път. Тази вечер членовете на комисията не искат нищо специално. — Сержантът погледна вълшебната кафемашина, за да се увери, че е пълна, после забеляза празното пространство до нея. — Къде е проклетият шоколад? — попита той.

— Носят го, господин Кели — каза прислужникът.

— Добре. Погрижи се да е тук преди да пристигнат сламкарите. С други думи, до един час. — Той хвърли поглед към стенния часовник. — Струва ми се, че сме готови. Но не забравяй за шоколада.

Откакто го бяха открили на борда на „Ленин“, сламкарите се бяха пристрастили към горещия шоколад. Това бе една от малкото човешки напитки, които им харесваха. Ала как я харесваха! Кели потръпна. Масло… е, можеше да го разбере. Космонавтите на британските кораби си слагаха масло. Но капка машинно масло във всяка чаша?

— Готови ли сте, Кели? — попита Род.

— Да, милорд — увери го сержантът, зае мястото си до бара и натисна един бутон, за да даде знак, че заседанието може да започне. Нещо безпокоеше шефа. При това не лейди Сали. Морският пехотинец се радваше, че няма неговите проблеми.

Вратата се отвори и влязоха членовете на комисията, следвани от неколцина учени. Те се настаниха от едната страна на инкрустираната маса и поставиха пред себе си джобните си компютри. Разнесе се тихо бръмчене, докато проверяваха връзката си с компютърната система на Двореца.

Хорват и сенатор Фаулър все още спореха.

— Докторе, нужно е време, за да обработим тези неща…

— Защо? — попита министърът. — Известно ми е, че няма нужда да искате разрешение от Спарта.

— Добре. На мен ми е нужно време, за да реша — ядосано отвърна Фаулър. — Вижте, ще видя какво мога да направя за вас на следващия рожден ден на императора. Беше ви време още преди експедицията до Сламката. Но, по дяволите, докторе, не съм сигурен, че темпераментът ви е подходящ, за да участвате в… — Другите се обърнаха към тях и той замълча. — По-късно ще довършим разговора.

— Добре. — Хорват се огледа и се запъти към мястото точно срещу това на Бен. Последва кратка суматоха, докато научният министър нареждаше хората си откъм своята страна на масата.

Пристигнаха Кевин Ренър и капелан Харди, и двамата все още в униформи. Влязоха прислужници и по заповед на Кели поднесоха кафе.

Докато сядаше, Род се мръщеше, ала когато се появи Сали, лицето му грейна.

— Простете, че закъснях — задъхано каза тя. — Забавих се…

— Още не сме започнали — успокои я Блейн и посочи мястото до себе си.

— Какво става? — тихо попита Сали. Нещо в поведението му я обезпокои и тя внимателно го погледна. Защо чичо Бен толкова се интересува от сламкарската история? Какво се случи снощи?

— Ще видиш. — „И се надявам всичко да е наред, миличка, но се съмнявам. — Род отново помрачня. — Какво ли прави сега моята фюнч(щрак)?“

— Да започваме — рязко каза сенатор Фаулър. — Обявявам заседанието на лордовете от извънредната комисия, представляваща негово императорско величество пред обитателите на системата на Сламката, за открито. Моля, напишете имената си. — Последва тишина, нарушавана от тихото бръмчене на компютърните връзки.

— Имаме много работа — продължи сенаторът. — Снощи стана ясно, че сламкарите ни лъжат по някои важни въпроси…

— Не повече, отколкото сме ги лъгали ние — прекъсна го доктор Хорват. „Проклятие! Трябва да се владея! Налагаше се да му го кажа, но ако сенаторът наистина се ядоса…“

— Важно е точно за какво ни лъжат, докторе — спокойно отвърна Фаулър и изражението му стана властно. Дебелият старец с раздърпани дрехи изчезна. Заговори министър-председателят: — Вижте, това се отнася за всички ви. Не обичам официалностите. Ако имате какво да кажете, изплюйте камъчето. Но първо ме оставете да свърша. — По устните му плъзна ледена усмивка. — Можете да прекъсвате всеки друг, ако ви стиска. А сега, доктор Хорват, точно какво крият от нас сламкарите?

Антъни Хорват прокара тънките си пръсти през оредялата си коса.

— Трябва ми повече време, сенаторе. До тази сутрин не ми беше хрумвало, че извънземните крият нещо. — Той нервно погледна към капелан Харди, ала свещеникът мълчеше.

— Всички сме по-малко или повече изненадани — рече Фаулър. — Но имаме данни, че сламкарите се размножават с ужасяваща бързина. Въпросът е в състояние ли сме да ги принудим да ограничат раждаемостта си, ако те не го искат. Род, възможно ли е сламкарите да крият оръжия от нас?

Блейн сви рамене.

— Те имат на разположение цяла система. Бен, извънземните могат да скрият каквото пожелаят.

— Но са напълно миролюбиви — възрази Хорват. — Сенаторе, аз съм също толкова загрижен за сигурността на Империята, колкото и всеки друг в тази стая. Приемам задълженията си като секторен министър съвсем сериозно, уверявам ви.

„Не ни уверяваш, а говориш само за протокола — помисли си Кели. — Капитан Блейн също го разбира. Какво безпокои шефа? Изглежда точно като пред битка.“

— … няма свидетелства за враждебни прояви сред тях — завърши Хорват.

— Оказва се, че не е така — вметна Ренър. — Докторе, и аз много харесвам сламкарите, но посредниците не са се появили без причина.

— Е, да — спокойно отвърна научният министър. — През праисторическата си епоха трябва да са се сражавали като лъвове. Между другото, аналогията е изключително подходяща. Териториалният инстинкт, който все още се проявява… в тяхната архитектура и обществена организация например. Но битките отдавна са останали в миналото.

— Колко отдавна? — попита сенатор Фаулър.

Хорват се смути.

— Навярно преди един милион години.

Последва мълчание. Сали тъжно поклати глава. Затворени в малка звездна система в продължение на милион години — един милион години цивилизация! Трябваше да са невероятно търпеливи!

— И оттогава не са водили нито една война, така ли? — продължи сенаторът. — Наистина ли?

— Да, по дяволите, водили са войни. Поне две като онези, които е преживяла Земята в края на Кодоминиума. Но това е било много отдавна!

Сали смаяно ахна. Около масата се разнесе шепот.

— След втората Земята едва не е загинала — бавно каза Бен Фаулър. — Преди колко време е било това? Пак ли преди един милион години?

— Най-малко преди стотици хиляди — отвърна Хорват.

— Навярно хиляди — колебливо го поправи капелан Харди. — Или по-малко. Сали, коригира ли датировката си на онази примитивна цивилизация, от която откри останки?

Тя не отговори. Настъпи неловко мълчание.

— За протокола, отец Харди — попита сенатор Фаулър, — като член на комисията ли сте тук?

— Не. Кардинал Рандолф ме помоли да представлявам Църквата в комисията.

— Благодаря ви.

Отново тишина.

— Нямало е къде да отидат — каза Антъни Хорват. Министърът нервно сви рамене. Някой се изкиска. — Очевидно е, че първите им войни са били много отдавна, поне преди един милион години. Показва го развитието им. Доктор Хоровиц проучи биологичните находки на експедицията и… е, ти им кажи, Зигмунд.

Ксенобиологът се усмихна триумфално.

— Когато направих дисекция на пилота на сондата, предположих, че е мутант. Оказах се прав. Те са мутанти, само че процесът датира от много отдавна. Първите същества на планетата са били двустранно симетрични, също като на Земята и почти навсякъде другаде. Първият асиметричен сламкар трябва да е представлявал драстична мутация. Едва ли е бил толкова добре развит, колкото сегашните видове. Защо не са измрели? Защото асиметричната форма е постигната съзнателно, струва ми се. И защото всичко останало също е мутирало. Оцеляването на видовете не е било сериозно застрашено.

— Но това означава, че когато са се появили съвременните форми, сламкарите вече са имали цивилизация — каза Сали. — Възможно ли е?

Хоровиц отново се усмихна.

— Ами Окото? — попита тя. — Когато е станала супергигант, звездата трябва да е облъчила системата.

— Това се е случило препалено отдавна — поясни Хорват. — Проверихме. В края на краищата, нашите изследователски кораби наблюдават Окото от петстотин години и информацията им съответства на онази, която извънземните са дали на юнкер Потър. Звездата е супергигант от около шест милиона години, а сегашният вид на сламкарите не е чак толкова древен.

— О — рече Сали. — Но тогава какво е предизвикало…

— Войни — заяви Хоровиц. — Повишаване на радиационния фон в планетен мащаб. Съчетан със съзнателен генетичен подбор.

Тя неохотно кимна.

— Добре — водили са атомни войни. Ние също. Ако Кодоминиумът не беше създал Олдърсъновия двигател, човечеството е щяло да се самоунищожи на Земята. — Ала отговорът не й харесваше. — Не може ли да е имало друг господстващ вид, който да се е самоунищожил, и сламкарите да са еволюирали по-късно?

— Не — предпазливо отвърна Хорват. — Обърнете се към собствените си проучвания, лейди Сали: сама доказахте, че сламкарите отлично са се приспособили към използването на оръдия. Мутантите сигурно още отначало са владеели тази способност — или са били контролирани от същества, които са я притежавали. Или и двете.

— Говорите само за една война — каза сенатор Фаулър. — Войната, довела до появата на съвременните сламкари. А споменахте за две.

Хорват тъжно кимна.

— Да. Днешните сламкари сигурно са воювали с атомни оръжия. По-късно е последвал нов период на радиация, който е разделил вида на всичките им касти — и цивилизовани същества, и животни. Плюс междинни видове като часовникарите. — Научният министър погледна Блейн, ала не видя и следа от емоции.

Зигмунд Хоровиц се прокашля. Очевидно всичко това му харесваше.

— Според мен първоначалната форма са били кафявите. Когато станали господстващ вид, белите развили и други подвидове. Отново контролирана еволюция, както виждате. Но някои форми са се появили сами.

— В такъв случай асиметричните животни не са предшествениците на сламкарите, нали? — любопитно попита сенатор Фаулър.

— Не. — Професорът потърка длани и докосна джобния си компютър. — Те са дегенеративни форми. Мога да ви покажа генетичния механизъм.

— Не е необходимо — припряно отвърна Бен. — Значи имаме две войни. Възможно е посредниците да са били създадени по време на втората…

— Нека са три — обади се Ренър. — Даже да приемем, че с втората са изчерпали радиоактивните си метали.

— Защо? — попита Сали.

— Видяхте планетата. Освен това и адаптациите към космоса. — Астрогаторът въпросително погледна Хорват и Хоровиц.

Триумфалната усмивка на ксенобиолога стана още по-широка.

— Пак си спомнете за проучванията си, милейди. Сламкарите са толкова добре адаптирани към космоса, че сте се чудили дали не са еволюирали там. И наистина е така. — Той кимна. — Но едва след продължителен еволюционен период на самата планета. Искате ли да ви изложа доказателствата? Физиологични механизми, които приспособяват организма към ниско налягане и безвъздушно пространство, интуитивна астрогация…

— Вярвам ви — тихо каза тя.

— Марс! — извика Род Блейн и всички го погледнаха. — Марс. За това ли си мислиш, Кевин?

Ренър кимна. Като че ли водеше някаква вътрешна борба. Очевидно бе стигнал до заключение, което изобщо не му харесваше.

— Естествено — отвърна той. — Водили са поне една война с астероидите. Само погледнете повърхността на планетата, цялата покрита със застъпващи се кръгли кратери. Малко е оставало да я унищожат. Оцелелите толкова много са се уплашили, че са преместили всички астероиди, за да не могат да бъдат използвани по такъв начин…

— Но в тази война са загинали повечето висши форми на живот — довърши Хоровиц. — Много по-късно планетата отново е била заселена от адаптирани към космоса сламкари.

— Само че това се е случило много отдавна — натърти доктор Хорват. — Астероидните кратери са студени, орбитите им са стабилни.

Научният министър не изглеждаше особено радостен от изводите си. Род надраска нещо върху дисплея на джобния си компютър. „Не е достатъчно — помисли си той. — И все пак трябва да има някакво обяснение…“

— Но въпреки това пак са били в състояние да воюват с астероидите — продължи Хорват. — Ако са искали. Щяло е да им отнеме повече енергия, но докато са в системата, астероидите могат да бъдат преместени. Нямаме данни за други войни, пък и какво общо има това с нас? Воювали са, създали са посредниците, за да сложат край на войните, и са успели. Вече не воюват.

— Може би — изсумтя сенатор Фаулър. — А може би не.

— Те не са настроени враждебно към нас — настоя министърът.

— Не забравяйте за унищожения крайцер — отвърна Бен. — Добре, спестете ми обясненията. Освен това стои и въпросът с юнкерите, да, зная всичко за тях. Доктор Хорват, отлично разбирате, че ако сламкарите воюват помежду си, някоя тяхна фракция ще намери съюзници сред отцепниците и бунтовниците. По дяволите, те могат даже да насърчат нови бунтове, а ние не се нуждаем от това! Безпокои ме още нещо. Имат ли планетарно правителство?

Всички мълчаха.

— Е, Сали? — попита сенаторът. — Това е в твоята област.

— Те… Хм, имат някаква форма на планетарно правителство. Един господар или група господари поемат юрисдикцията над нещо и останалите се подчиняват.

Бен Фаулър намръщено изгледа племенницата си.

— По дяволите, ние дори не позволяваме на хора да обикалят из вселената, докато нямат планетно правителство. Представяте ли си какво ще се случи, ако някоя сламкарска колония реши да помогне на една от фракциите на планетата? — Той отново свъси вежди. — Проклятие, не ме гледайте така, все едно искам да застрелям Дядо Коледа! Искам да установя търговски връзки с извънземните, но да не забравяме основната цел на Империята.

— Трябва ни време — възрази Хорват. — Все още не можете да вземете решение!

— Нямаме време — тихо отвърна Род. — Известно ви е на какъв натиск сме подложени, докторе. Лично вие имате голяма заслуга за това. Всички заинтересовани групи в сектора настояват за незабавни действия. — Всеки ден му се обаждаха от Лигата на човечеството и Блейн бе убеден, че министърът ги снабдява с информация.

— Всъщност сте загрижени за потенциално високата раждаемост — каза Хорват. — Предполагам, разбирате, че сламкарите трябва да са в състояние да контролират броя на населението си. Ако не бяха, нямаше да оцелеят толкова време.

— Но може да не искат — възрази Фаулър. — Разполагаме ли с достатъчно средства, за да ги принудим? Род, твоят командир Каргил постигнал ли е нещо повече с анализа на опасността?

— С мо някои допълнения, сенаторе. Първоначалната му преценка се оказва доста точна.

— В такъв случай ни е нужен голям боен флот… и това при сегашните им суровини. Какви проблеми ще оставим на внуците си, ако помогнем на извънземните да установят колонии?

— Вече не можете да им попречите да напуснат системата си — възрази научният министър. — Анализът на капи… милорд Блейн го доказва. Все някога ще създадат Лангстъново поле и ще се разселят. Затова още сега трябва да установим приятелски връзки с тях. Предлагам незабавно да започнем да търгуваме и да решаваме проблемите в движение. Няма начин от един път да се справим с всичко.

— Това ли е вашата препоръка? — попита сенаторът.

— Да. Моята, на Лигата на човечеството, Асоциацията на имперските…

— Не е точно така — прекъсна го Род. — Местният им съвет не е единодушен. Много от членовете му не искат да имат нищо общо със сламкарите.

— Защото са свързани с индустрии, които сламкарската техника ще разори — сви рамене Хорват. — Можем да решим този проблем. Сенаторе, извънземните неизбежно ще изобретят нещо, с което да напуснат системата си. Трябва дотолкова да ги обвържем с Империята, че техните интереси да станат наши.

— Или да ги приемем в Империята и да сложим точка на въпроса — измърмори Фаулър. — Снощи мислих за това. Ако те не са способни да контролират броя на населението си, ние можем да го правим вместо тях…

— Но нали знаем, че могат? — каза Хорват. — Доказахме, че цивилизацията им дълго време е съществувала в една система. Научили са се… — Министърът замълча за миг, после възбудено продължи: — Хрумвало ли ви е, че е възможно да имат определени срокове за раждане? Сламкарите от онази експедиция може да са били длъжни точно тогава да имат деца.

— Хм, има някаква логика — отвърна сенаторът. Лицето му се разведри. — Ще ги попитам, когато дойдат. Доктор Харди, приличате ми на човек, когото се канят да обесят при слаба гравитация. Какво ви безпокои?

— Плъховете — колебливо каза капеланът.

Хорват бързо се огледа, после примирено кимна.

— И теб ли, Дейвид?

— Разбира се. Можеш ли да намериш файла, или да го потърся аз?

— Тук е — въздъхна министърът и надраска няколко цифри на дисплея на компютъра си. Уредът забръмча и екраните на стената оживяха…

… Сламкарски град, поразен от катастрофа. Преобърнати автомобили, ръждясващи по мръсни улици. Разбити гравитолети, затрупани от развалини на опожарени сгради. Паважът тънеше в бурени. В средата се виждаше висока купчина останки, по която пъплеха стотици мънички черни създания.

— Не е каквото си мислите — поясни Хорват. — Това е един от етажите в сламкарския зоопарк. — Той увеличи образа и го фокусира върху едно от съществата: остра като на плъх муцунка, отвратителни зъби. Но не беше плъх.

Имаше само едно ципесто ухо и пет крайника. Предният десен не бе пета лапа, а дълга сръчна ръка с нокти като извити кинжали.

— О! — възкликна Хоровиц и обвиняващо погледна министъра. — Не си ми го показвал… още войни, а? Една от тях трябва да е унищожила толкова много форми на живот, че екологичните ниши са се освободили. Но това… Успяхте ли да уловите някой екземпляр?

— За съжаление, не.

— От какво ли е дегенерирал? — учуди се професорът. — Разумният сламкар е много далеч от това… нещо. Има ли някоя сламкарска каста, която да не сте ми показали? Нещо подобно?

— Не, разбира се — увери го Сали.

— Никой не би могъл съзнателно да селекционира такива създания — замислено рече Хоровиц. — Трябва да е естествен подбор… — Той доволно се усмихна. — Поредното доказателство. Една от войните им почти е обезлюдила планетата. При това за изключително продължителен период.

— Да — потвърди Ренър. — Така че докато тези същества са властвали над планетата, цивилизованите сламкари са били в космоса. Трябва да са се размножавали там поколения наред, бели, кафяви, часовникари, а може би и други, които не сме видели, защото не сме били на астероидите.

— Но това пак е било отдавна — настоя Хорват. — Много отдавна… Проучванията на доктор Бъкман върху орбитите на астероидите… добре. Възможно е посредниците да са еволюирали в космоса преди отново да заселят планетата. Сами виждате, че е имало нужда от тях.

— Което означава, че сега белите са също толкова войнствени, колкото и тогава — отбеляза сенатор Фаулър.

— Но сега имат посредници, чичо Бен — напомни му Сали.

— Да. И може да са решили проблема с пренаселеността… Докторе, разкарайте тази гадост от екрана! Тръпки ме побиват. Пък и защо им е да показват разрушен град в зоопарк, по дяволите?

За всеобщо облекчение отвратителният образ изчезна.

— Обясниха ни го. — Хорват отново се поободри. — Някои от подвидовете им еволюирали в градски условия.

— Но защо градът е разрушен?

— Навярно, за да им напомня какъв е резултатът, когато не слушат съветите на посредниците — тихо каза Сали. — Като ужасен пример, който да внушава страх от войната.

— Да обобщим — каза сенатор Фаулър. — Извънземните трябва да се появят след няколко минути. Първо. Потенциалната раждаемост е невероятно висока и сламкарите спокойно раждат деца в необикновени за нас условия. Второ. Сламкарите са ни излъгали, за да скрият високата си раждаемост. Трето. Сламкарите са водили войни. Поне три големи. Може би повече. Четвърто. Цивилизацията им датира от много отдавна. Това означава, че са контролирали броя на населението си. Не знаем как го правят, но може да е свързано с причините зя това да раждат деца по време на опасни мисии. Трябва да ги попитаме. Дотук съгласни ли сте?

Разнесе се одобрителен шепот.

— А сега възможностите. Първо, можем да послушаме съвета на доктор Хорват и да започнем преговори за установяване на търговски връзки. Сламкарите ни помолиха за постоянни бази и право да търсят и да се заселват на неколонизирани светове в или извън Империята. Не настояват на вътрешния космос, но са готови да колонизират астероидите, към които ние не проявяваме интерес. Предлагат ни много в замяна.

Той зачака забележки, но всички мълчаха.

— Това би означавало да дадем пълна свобода на сламкарите. Щом получат бази, достъпа до които не контролираме, отцепниците и бунтовниците със сигурност ще се опитат да се съюзят с тях. Трябва да им предложим нещо повече и е възможно по-късно да се отплатят за щедростта ни. За незабавно сключване на договори е членът на извънредната имперска комисия Сандра Брайт Фаулър. Все още ли сте съгласни?

Всички отново потвърдиха. Доктор Хорват окуражително се усмихна на Сали.

— Втора възможност. Приемаме сламкарите в Империята. Назначаваме им генерал-губернатор, поне на колониите им, за предпочитане и на родната им планета. Това изисква много разходи и не знаем какво ще се случи, ако окажат съпротива. Военният им потенциал е адски висок.

— Мисля, че това ще е ужасно неблагоразумно — каза Антъни Хорват. — Не вярвам, че сламкарите с готовност ще се подчинят и…

— Да. Опитвам се да изложа възможностите, докторе. След като вече направихте възражението си, спокойно бих могъл да прибавя, че този план има колебливото одобрение на военното министерство и голяма част от Бюрото за колониите. Все още не се поддържа от членове на комисията, но възнамерявам да го предложа като възможност на сламкарите. По дяволите, те дори могат да приемат!

— Е, ако доброволно влязат в Империята, ще подкрепя плана — рече Хорват.

— И аз — прибави Сали.

Бен Фаулър замислено се усмихна.

— Аз обаче смятам, че няма да стане. Нашето управление се основава главно на местните жители. Каква награда бихме могли да обещаем на някой сламкар, за да ни съдейства в случай на заговор, организиран от цялата му раса? Но ще ги попитаме.

Сенаторът се поизправи на стола си. Лицето му отново стана сериозно.

— Трета възможност. Радикално решаване на проблема.

Около масата се разнесоха ахвания. Хорват дълбоко си пое дъх.

— Добре ли ви разбирам, сенаторе?

— Да. Ако няма сламкари, няма и сламкарски проблем.

Гласът на Дейвид Харди бе тих, но твърд.

— Църквата категорично ще възрази, сенаторе. С всички възможни средства.

— Съзнавам това, отче. Известни са ми и позициите на Лигата на човечеството. Всъщност непровокираното унищожение не е реална алтернатива. Не че не сме в състояние физически да го извършим, но политически — не. Освен ако сламкарите не представляват непосредствена заплаха за Империята.

— А това не е така — отвърна Хорват. — Те разкриват пред нас възможности. Ще ми се да можех да ви накарам да го проумеете.

— Докторе, и аз виждам някои неща, не само вие. Някога мислили ли сте за това? Добре, ето възможностите. Вече сме готови да приемем сламкарите. Някой има ли какво да прибави?

Род дълбоко си пое дъх и погледна Сали. Това нямаше да й хареса…

— Сенаторе, не забравихме ли за разкопките на Сали? Тя откри примитивна цивилизация, датираща най-много от хиляда години. Как е възможно културата им толкова доскоро да е била примитивна?

Отново мълчание.

— Трябва да е заради войните, нали? — попита Блейн.

— Не — възрази Сали. — Мислила съм за това — сламкарите имат зоопаркове. Има вероятност да съм открила останки от… хм, от резерват за примитивни същества. Такива примери могат да се открият из цялата Империя: културни резервати за хора, които не искат да са част от техническата цивилизация…

— След един милион години цивилизована история ли? — попита Ренър. — Лейди Сали, наистина ли вярвате в това?

Тя сви рамене.

— Те са извънземни.

— Не съм забравил — отвърна Бен Фаулър. — Добре, да обсъдим въпроса. Сали, идеята ти е глупава. Знаеш какво се е случило — преместили са астероидите толкова отдавна, че кратерите вече не са радиоактивни. После, горе-долу по времето на Кодоминиума, са се върнали в нова каменна епоха. Това не говори в полза на миролюбието им, нали?

— Човечеството е направило същото — каза Сали. — Или поне е щяло, ако е било затворено само в една система.

— Да — рече Фаулър. — И ако аз бях член на комисия, обсъждаща сигурността на сламкарска империя, нямаше да допусна хората да обикалят из космоса без надзор. Някой друг?

— Да — обади се Род. — Сали, това не ми харесва, но…

— Изплюй камъчето — изсумтя сенаторът.

— Добре. — „Нима ще я изгубя заради сламкарите? Но не мога просто да го забравя.“ — Доктор Хорват, след като се съгласихте, че сламкарите имат цивилизация от хилядолетия, вие изглеждахте смутен. Защо?

— Ами… всъщност няма конкретна причина… освен… хм, трябва да проверя още някои неща, това е.

— Като министър на науката, вие отговаряте за технологичните прогнози, нали? — попита Блейн.

— Да — тъжно призна Хорват.

— Какво е нашето място в сравнение с Първата империя?

— Ще я настигнем след около век.

— А докъде щяхме да стигнем, ако не бяхме водили Войните за наследството? Ако старата Империя не е била унищожена?

Министърът сви рамене.

— Навярно имате право, милорд. Да. Този въпрос измъчва и мен. Сенаторе, милорд Блейн иска да каже, че сламкарите не са достатъчно развити, за да имат цивилизация от един милион години. Или дори десет хиляди. А може би и хиляда.

— И все пак знаем, че са преместили астероидите най-малко преди десет хиляди години — възкликна Ренър. Гласът му звучеше едновременно възбудено и удивено. — Трябва повторно да са колонизирали Сламката приблизително по същото време, по което на Земята е бил създаден Олдърсъновият двигател! Сламкарите всъщност не са много по-древни от нас!

— Има и друго обяснение — отбеляза отец Харди. — Че са я колонизирали много по-рано — и на всяко хилядолетие са водили нови войни.

— Или още по-често — тихо прибави сенатор Фаулър. — И ако е така, вече знаем как контролират броя на населението си, нали? Е, доктор Хорват? Какъв е сега съветът ви?

— Не… не зная — заекна научният министър, започна да чопли ноктите си, усети се и постави ръце върху масата. Дланите му продължиха да шават като ранени животинчета. — Трябва да се уверим.

— Аз също мисля така — съгласи се Бен. — Но няма да е излишно… Род, утре ще поработиш в Адмиралтейството.

— Напомням ви, сенаторе, че Църквата ще забрани на всички вярващи да вземат участие в унищожаването на сламкарите — неуверено каза Харди.

— Това ми мирише на измяна, отче.

— Възможно е. Но е вярно.

— Така или иначе, нямах това предвид. Навярно бихме могли да приемем сламкарите в Империята. Независимо дали им харесва. Навярно няма да се съпротивляват, ако пратим достатъчно голям флот.

— Ами ако не се съгласят? — попита капеланът.

Сенатор Фаулър не отговори.

Род погледна Сали, после заби очи в стената.

„Съвсем обикновена стая — помисли си той. — И в хората няма нищо особено. Но точно тук, в тази глупава малка заседателна зала на тази почти необитаема планета трябва да решим съдбата на раса, която може би е с един милион години по-древна от нашата. Защото сламкарите няма да се предадат. Ако са такива, за каквито ги смятаме, няма да можем и да ги победим. Но те имат само една планета и няколко астероида. Ако са…“

— Кели, би ли довел сламкарите? — каза сенатор Фаулър.

Последните лъчи на Нова Каледония гаснеха. Земите около Двореца потъваха в тъмнолилави сенки.

53. Предложение

Следваха ескорта си по коридорите на Двореца. Докато вървяха, Джок се обърна към посланика.

— Нещо се е променило. Морският пехотинец, който ни повика, ни гледаше различно, като воин воини.

Влязоха в заседателната зала. Море от човешки лица…

— Да — каза Джок. — Много неща са се променили. Трябва да внимаваме.

— Какво може да са научили? — попита Иван.

Джок изобрази липса на информация.

— Някои се страхуват от нас. Други ни съжаляват. Всички се опитват да скрият промененото си емоционално състояние.

Морският пехотинец ги придружи до неудобни кресла в края на голяма заседателна маса.

— Хората са пристрастени към тези маси — изцвъртя Чарли. — Понякога формата им е много важна, но не успях да разбера защо.

Последваха безсмислените поздрави, които човеците наричаха „официалности“: неискрени въпроси за здравословното състояние, мъгляви пожелания и надежди за минало благополучие. Компенсации за отсъствието на човешки посредници. Чарли ги следеше, докато Джок продължаваше да говори на господаря.

— Човекът в отсрещния край на масата е маловажен чиновник. В средата от двуръката ни страна е властта. Посредникът на императора е взел някакво решение. Лорд Блейн неохотно го споделя. Сали не е съгласна, но не може да спори. Търси аргументи да възрази. Може да се наложи да ги открием вместо нея. Срещу императорския посредник седят учените. Те споделят емоциите на Сали. Не се чувстват толкова свързани с решението, колкото тя. Другите нямат значение, освен свещеника. Все още не мога да определя влиянието му, но от последната ни среща определено е нараснало. Възможно е да е по-опасен за нас от всички останали…

— Разбира ли езика ни? — попита Иван.

— Не, ако говорим бързо и книжовно. Разпознава елементарно емоционално съдържание и разбира, че обменяме много информация за кратко време.

— Установи какво безпокои хората. — Иван се сви на креслото си и с отвращение се огледа. Понякога пазителите разговаряха директно с посредници на много господари, ала преживяването никога не им бе приятно. Всички преговори с човеците бяха мъчително бавни. Мислите им пълзяха като течен хелий и те често нямаха представа за собствените си интереси.

Но не можеше просто да инструктира посредниците. Те бяха все по-нестабилни. Налагаше се пряко да ги контролира. И расата трябваше да бъде спасена…

— Тази среща може да е по-приятна от другите — рече Чарли.

Сенатор Фаулър се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се съди по изражението ви, искате да вземете окончателно решение — отвърна тя. — Казахте ни, че разговорът ще е дълъг и че ще продължи дори по време на вечерята. От телевизията ви научихме, че ви оказват огромен натиск да сключите договор с нас. Ние бавно научаваме особеностите ви и постепенно започваме да ги харесваме, но същността на нашата подготовка, целта на самото ни съществуване е да стигнем до съглашение. До този момент вие внимателно го избягвахте.

— Доста откровени думи — измърмори Фаулър. „Опитваш се да ни извадиш от равновесие, а, приятелче?“ — Преди това имаме нужда от информация. За вашата история.

— О. — Чарли се поколеба само за миг, ала видя знаците, които й даде Джок, и движенията на пръста на господаря. — Нашите войни ли ви безпокоят?

— Точно така — потвърди Бен. — Вие криете почти цялата си история. А за останалото ни излъгахте.

Разнесе се неодобрително мърморене. Доктор Хорват стрелна Фаулър с отвратен поглед. Не знаеше ли как се водят преговори? Знаеше, разбира се, което правеше грубостта му още по-озадачаваща…

Чарли по човешки сви рамене.

— Както и вие нас, сенаторе. Нашата история значи. Много добре. Също като вас, хората, ние сме имали периоди на войни. Често заради религии. Последните са били преди няколко ваши века — оттогава успяваме да се владеем. Но от време на време имаме бунтове. Господари като вашите отцепници, които поставят независимостта пред благото на расата. Налага се да се сражаваме с тях…

— Защо не ни го признахте още отначало? — попита Род.

Сламкарката отново сви рамене.

— Какво знаехме за вас? Докато не ни дадохте триизмерните екрани и не ни оставихте да видим какви сте, какво можехме да научим? И се срамувахме от войните си, също като мнозина от вас — от вашите. Разберете, почти всички посредници служат на господари, които нямат никаква връзка с война. Инструктирани сме да ви уверим в нашите миролюбиви намерения към вашата раса. Вътрешните ни конфликти не ви интересуват.

— Значи сте скрили оръжията си, така ли? — попита Блейн.

— Наистина имаме оръжия — отговори Джок. — Но ние обитаваме само една звездна система, милорд. Нямаме расови врагове и почти не разполагаме със суровини, за да ги разхищаваме за бойни кораби — нашите военни сили по-скоро са като вашата полиция, отколкото като флота или морските ви пехотинци. — Сламкарската полуусмивка не казваше нищо повече, но като че ли изразяваше друга мисъл: извънземните щяха да са глупаци, ако признаеха на хората колко оръжие имат.

Сали радостно се усмихна.

— Нали ти казвах, чичо Бен…

Сенатор Фаулър кимна.

— Още един въпрос, Чарли. Колко често имат малки сламкарите, които не са стерилни?

Отговори Джок. Когато другата кафяво-бяла се поколеба, на Дейвид Харди му се стори, че забелязва някаква размяна на информация с жестове.

— Когато им позволят — спокойно отвърна извънземната. — При вас не е ли така?

— А?

— Вие контролирате броя на населението си чрез икономически стимули и принудителна емиграция. Нито едната алтернатива не ни е достъпна, и все пак нашите инстинкти за възпроизводство са също толкова силни, колкото вашите. Господарите ни се размножават, когато могат.

— Искаш да кажеш, че имате законови механизми за ограничаване на населението, така ли? — попита Хорват.

— По принцип, да.

— А защо не ни го казахте? — каза сенатор Фаулър.

— Не сте ни питали.

Доктор Хорват се усмихна. Сали също. Напрежението в залата се разреди. Само че…

— Вие съзнателно сте заблудили лейди Сали — предпазливо рече капелан Харди. — Моля, обяснете ми защо.

— Онази посредничка служеше на господарката на Джок — отвърна Чарли. — Тя ще ви обясни. Моля да ни извините, но трябва да преведа на посланика казаното до този момент. — Тя зацвъртя.

— Джок, бъди извънредно внимателна. Спечелихме симпатиите им. Сега искат да намерят основания, за да ни повярват. Когато са в настроение, тези хора са способни да се отъждествяват почти като посредниците, но това може бързо да се промени.

— Слушах разговора — рече Иван. — Направи всичко възможно, за да ги убедиш. Ако някога се изплъзнем от тяхната власт, ще сме от полза за всички тях и ще представляваме икономическа необходимост за влиятелни човешки групи.

— Смятала е, че истината ще ви разстрои — каза Джок. — Не съм сигурна какво точно е казала. Не го е обсъждала с мен. Ние рядко говорим за секс и възпроизводство дори в семействата си и почти никога извън тях. Тази тема е… Вие нямате дума за такава емоция. Може да се оприличи на срам, но няма да е точно. А вие съзнавате колко силно се отъждествяват посредниците със своите фюнч(щрак)и. Лейди Сали не обсъжда спокойно сексуални въпроси, нито й е приятно. Нейната посредничка е изпитвала същите чувства и е знаела, че стерилността на нашия подвид ще разстрои Сали. Когато научихте, вие наистина се смутихте. Казвам ви всичко това, но не съм съвсем сигурна: изобщо не сме допускали, че този въпрос е толкова важен за вас.

— Цялата тази подозрителност е била излишна — рече Сали. — Радвам се, че изяснихме нещата.

Сламкарката сви рамене.

— Въпреки нашите способности някои недоразумения между различните видове са неизбежни. Спомняте ли си случая с вратите на тоалетните?

— Да. — Сали знаеше какъв ще е следващият въпрос на Бен Фаулър и побърза да го изпревари. — След като вече говорим открито, какво точно правят вашите господари, когато не искат деца? — Тя усети, че се изчервява. Доктор Хорват я гледаше любопитно. „Развратен старец“ — помисли си момичето. Не бе справедлива към него, разбира се.

Сламкарките зацвъртяха помежду си.

— Най-често се използва въздържание — отвърна Джок.

— Освен това имаме химически и хормонални методи като вашите. Желаете ли да ги обсъдим?

— Повече ме интересуват стимулите — тежко каза сенатор Фаулър. — Какво става с господарите, кафявите и всички останали, ако започнат да правят деца на всеки шест месеца?

— Вие не бихте ли определили това като поведение, поставящо независимостта над благото на расата? — попита Джок.

— Да.

— Ние също.

— И така са започвали войните ви — заключи научният министър. — Сенаторе, при цялото ми уважение, смятам, че получихме отговори на въпросите си. Сламкарите контролират броя на населението си. Когато индивидите престанат да го правят, се стига до конфликт. Понякога това води до войни. Каква е разликата с хората?

Бенджамин Фаулър се засмя.

— Докторе, постоянно ми изтъквате своята гледна точка, която има етична основа. Но изобщо не обръщате внимание на моята. Никога не съм твърдял, че човешката раса превъзхожда сламкарската — нито по морал, нито по интелигентност. Твърдя само, че това е моята раса и че аз съм натоварен да защитавам човешките интереси. — Той отново се обърна към извънземните. — След като вече сте виждали бойната ни мощ, какво мислите за Империята?

Джок се подсмихна.

— Какво очаквате да ви отговоря, сенаторе? Ние сме във властта ви — не само ние тримата, а целият ни народ. Бойните ви кораби контролират смотаняшкия пункт, който води до нашата система. Можете да ни унищожите — по телевизията чух речи, които настояват именно за това…

— Но не от страна на отговорни фактори — възрази Антъни Хорват. — Само някакви побъркани…

— Естествено. Но го казват. Така че не мога да дам на сенатора друг отговор освен онзи, който според мен иска да чуе. Как би могло да е иначе?

— Добре казано — изчурулика Иван. — Хората очевидно уважават признаването на неизгодна истина. В този случай неизбежно щяха да разберат. Но внимавай.

— Довери се на уменията ми, господарю. Обърни внимание, че повечето се успокоиха. Не са доволни само свещеникът и офицерът на име Ренър. Посредникът на императора е разубеден, а когато влязохме в стаята, решението му беше насочено срещу нас.

Чарли:

— Страх ме е. След като вече знаят толкова много, няма ли да е най-добре да им кажем всичко? Как бихме могли още дълго да пазим в тайна Циклите и начина си на възпроизводство? Моят господар искаше да им кажем всичко…

— Мълчи и остави Джок да говори с човеците. Остави на нея въпросите, които те разстройват.

— Добре, господарю. Инструктирана съм да ти се подчинявам. Но все пак съм на мнение, че моят господар е прав.

— Ами ако преценката му за хората е грешна? — попита Джок. — Ако виждат в нас заплаха за своите потомци? Няма ли да унищожат всички ни сега, докато все още могат?

— Тишина. Говори с човеците.

— Посланикът отбелязва, че тъй като Империята едновременно е най-могъщото човешко обединение и се намира най-близо до родната ни планета, в наш интерес е да сме в съюз с вас, независимо от мненията си. Ние сме обкръжени.

Фаулър не бе доволен. Тежките му челюсти бяха стиснати, раменете — напрегнати. Империята си имаше проблеми и без сламкарите. Ако в ръцете на отцепниците и бунтовниците попаднеше извънземна техника, можеше да се случи всичко.

— Подготвили сме проектодоговор — неуверено каза той. — Преди да го видите обаче, имам друго предложение. Искате ли да влезете в Империята? Като система от първи клас например? Ще имате самоуправление, представители на Спарта и достъп до повечето имперски пазари.

— Трябва да обмислим въпроса. Ще ни отнеме време да обсъдим подробностите…

— Не — твърдо отвърна сенаторът. — Моля за извинение, но не възнамеряваме да позволим на вашите инженери да създадат полето и да построят боен флот. Първото условие е незабавно допускане на имперски наблюдатели във всяка точка на системата ви.

— Разоръжаване. Вяра в добрите ви намерения — отвърна Джок. — Вие бихте ли приели такива условия?

— Никой не ме е питал — рече Бен. — Случаят с вас не е такъв.

— Нали ви казах, че ще ни го предложат — изцвъртя Чарли.

— Не можем да приемем — спокойно заяви Иван. — Ще бъдем безпомощни. Да речем, че хората са искрени. Да речем, че когато разкрият истинската ни природа, не ни унищожат. Какво ни дава основание да вярваме, че Империята винаги ще се управлява с добронамереност? Не бива да поемаме такъв риск. Оцеляването на расата трябва да бъде гарантирано.

— Няма такива гаранции!

— Трябва да напуснем нашата система и да се разселим из вселената. Когато се установим в много системи, хората няма да смеят да ни нападнат — каза Джок. Жестовете й изразяваха нетърпение.

— Убедена ли си, че не можем да приемем това предложение? — попита Чарли.

Джок:

— Вече го обсъждахме. Хората ще поискат да разоръжат воините. Господарите ще обявят война и тя ще избухне тъкмо когато човеците я очакват. Те не са глупаци и офицерите им се страхуват от нас. Наблюдателите им ще бъдат подсигурени от могъща бойна сила. Ако се престорим, че приемаме, те ще се чувстват в правото си да ни унищожат: спомни си съдбата на разбунтувалите се човешки планети. Това предложение дори не може да ни спечели време.

— Тогава им дайте отговора, за който се разбрахме — заповяда Иван.

— Посланикът съжалява, но подписването на такъв договор ще превиши пълномощията му. Ние имаме право да говорим от името на всички сламкари, но само в определени граници.

— Не можете да ги обвинявате за това — каза доктор Хорват. — Проявете разбиране, сенаторе.

— Опитвам се да проявявам разбиране и не ги обвинявам. Направих им предложение, нищо повече. — Фаулър отново се обърна към извънземните. — В Империята са влизали и планети въпреки волята си. Те не са получили такива привилегии…

Джок сви рамене.

— Не мога да кажа какво ще направят господарите, ако решите да завоювате системата ни. Предполагам, че ще се съпротивляват.

— Ще загубите — спокойно отвърна сенаторът.

— Не бихме желали.

— И със загубата си навярно ще ни обезсилите дотолкова, че ние да изгубим по-голямата част от този сектор. Навярно ще върнете процеса на обединение с около век назад. Победите струват скъпо.

— Може ли ние да ви направим предложение? — попита Джок. — Позволете ни да установим производствени центрове на необитаеми светове. Ще ги тераформираме: за всяка планета, която ни дадете, ще тераформираме по една за вас. Що се отнася до икономическите проблеми, можете да създадете компании, които да държат монопола върху търговията с нас. Част от акциите им могат да се продават публично. С баланса ще обезщетите фирмите и работниците, пострадали от нашата конкуренция. Мисля, че това ще сведе до минимум щетите от новата ни техника, като в същото време ще ви донесе огромна полза.

— Блестящо — възкликна Хорват. — В момента хората ми разработват точно такъв план. Ще приемете ли? Търговия само с упълномощени компании и имперското правителство.

— Определено. Освен това ще плащаме на Империята за военна защита на колониалните ни светове — нямаме намерение да поддържаме флоти на ваша територия. Ще имате право да контролирате колониалните докове.

— Ами родната ви планета? — попита Фаулър.

— Връзките между Сламката и Империята ще са максимално ограничени, предполагам. С радост ще приемем ваши представители, но не бихме желали да виждаме бойните ви кораби близо до домовете си. Вече мога да ви кажа, че бяхме извънредно обезпокоени от миноносеца в орбита около планетата ни. Сламката е почти необитаема. Ние ви поканихме да ни посетите, за да ви покажем, че няма какво да крием. Не представляваме заплаха за вашата Империя. Тъкмо обратното. И все пак смятам, че бихме могли да постигнем взаимноизгодни споразумения, без излишно да разколебаваме доверието на всяка от нашите раси в добронамереността на другата.

— И ще ни тераформирате по една планета за всяка, която ви дадем, така ли? — попита научният министър. Той се замисли за предимствата: неизмерими. Малко звездни системи имаха повече от един обитаем свят. Междузвездната търговия изискваше ужасни разходи в сравнение с междупланетното пътуване, но тераформирането струваше още по-скъпо.

— Това не е ли достатъчно? — продължи Джок. — Разбирате положението ни. В момента разполагаме само с една планета, няколко астероида и газов гигант, който дори ние не сме в състояние да направим обитаем. Струва си да инвестираме в суровини, за да удвоим онова, което имаме. Казвам го, защото е очевидно, макар да ми е известно, че вашите търговски операции обикновено не допускат щети. От друга страна, необитаемите ви планети в подходящи орбити не са от голямо значение за вас, нито пък ще ги тераформирате сами. По такъв начин получавате нещо за нищо, докато ние получаваме много с огромни усилия. Честна сделка, нали?

— Адски изгодна за флота — отвърна Род. — Нов флот, издържан почти изцяло от сламкарите…

— Почакай — прекъсна го Фаулър. — Пазарим се за цената, а още не сме определили условията.

Джок сви рамене.

— Направих ви предложение, нищо повече. Начинът, по който имитира гласа и маниерите на сенатора, предизвика смях. Бен Фаулър се намръщи за миг, после се присъедини към другите.

— Добре — каза той. — Не зная дали всичко е уредено, но усещам, че започвам да огладнявам. Кели, поднеси на гостите ни от онзи шоколад и нареди да сервират вечерята. Така ще довършим разговора в по-приятна обстановка.

54. Джинът излиза от бутилката

— Още малко — съобщи Джок. — Сенаторът почти прие. Сали вече е съгласна.

— Ами Блейн? — попита Иван.

— Той ще направи каквото поиска сенаторът, макар че не желае да наскърби Сали. Харесва ни и вижда преимуществата за флота. Жалко, че неговата фюнч(щрак) полудя — щеше да ни е много полезна.

— Ще успеем ли? — попита Чарли. — Как бихме могли, Джок? Преди да установим новите колонии, Империята ще разкрие истината за нас. Ще посетят системата ни и ще разберат. И тогава?

— Няма да разберат — отвърна Джок. — Ще им попречи собственият им флот. Ще пристигнат и невъоръжени кораби, но нима не сме способни да измамим шепа хора? Те никога няма да научат езика ни. Ще имаме време да се приготвим. Няма да им позволим да видят воините. Как ще разберат? Междувременно ще установим колониите. Човеците нямат представа колко бързо ще го направим и ще построим кораби. Тогава ще сме в много по-изгодна позиция за преговори, ще имаме контакт с много хора — и можем да им предложим каквото поискат. Ще имаме съюзници и ще се разпространим достатъчно, за да не е в състояние да ни унищожи дори Империята. Ако не са убедени, че ще ни победят, те изобщо няма да се опитат. Такъв е начинът им на мислене.

Морският пехотинец им донесе напитката, която човеците наричаха „шоколад“, и те с наслада я опитаха. Хората бяха всеядни като сламкарите, ала храните им бяха безвкусни. Шоколадът обаче… той бе великолепен и съдържаше голямо количество въглеводороди като водата от родната им планета.

— Какви други възможности имаме? — попита Джок. — Какво щяха да направят, ако им бяхме казали всичко? Нямаше ли да пратят флота си, за да ни избият до крак и да спасят потомците си от нас?

— Одобрявам този договор — каза Иван. — Твоята господарка също ще го приеме.

— Възможно е — отвърна Чарли. Сламкарката се замисли и зае поза, която я изолираше от всичко наоколо. Тя беше господарката… — Съгласна съм. Не съм се надявала на такъв успех. Но опасността!

— Опасност има още откакто хората се появиха в системата ни — напомни й Джок. — Сега е по-малка.

Иван внимателно ги наблюдаваше. Посредничките бяха възбудени. Напрежението бе невероятно и въпреки външното им самообладание, още малко оставаше да прекрачат ръба. За него не беше присъщо да желае невъзможното, но се надяваше опитите за получаване на по-стабилна посредничка да завършат с успех. Трудно се работеше със създания, които внезапно можеха да съзрат нереална вселена и да изведат преценките си от нея. Винаги се случваше едно и също. Първо пожелаваха невъзможното. После започваха да се стремят към него, макар да знаеха, че е непостижимо. Накрая окончателно попадаха във властта на нереалното. Понякога такива симптоми проявяваха и господари.

Тези посреднички не бяха стабилни, но щяха да издържат. Расата щеше да бъде спасена. Трябваше.

— Давам хиляда крони, за да науча за какво мислиш — каза Сали. Очите й сияеха от щастие — и облекчение.

Род се извърна от прозореца и й се усмихна. Залата бе просторна и другите се бяха събрали около бара. Само Харди седеше при сламкарите и слушаше цвъртенето им, сякаш разбираше отделни думи. Род и Сали бяха почти сами.

— Много си щедра — отвърна той.

— Мога да си го позволя. Ще ти платя след сватбата…

— С доходите от Круцис. Още не съм маркиз, не бързай да отпишеш татко. Възможно е години наред да живеем с негови средства.

— За какво си мислеше? Изглеждаш ужасно сериозен.

— За това как да гласувам, ако сенаторът не се съгласи.

Тя кимна.

— И аз си мислех за същото…

— Мога да те изгубя заради всичко това, нали?

— Не зная, Род. Предполагам, че зависи от основанията ти да отхвърлиш тяхното предложение. И какво ще приемеш вместо него. Но ти няма да го отхвърлиш, нали? Какво те безпокои?

Блейн погледна чашата в ръката си. Кели му бе донесъл нещо безалкохолно — заседанието беше прекалено важно, за да пие скоч.

— Може би нищо. Просто не съм сигурен, Сали. Погледни. — Той посочи към улиците на Нова Шотландия.

По това време имаше съвсем малко хора. Навярно отиваха на театър или на ресторант. Други бяха излезли на разходка, за да погледат Двореца след залез-слънце. Космонавти с техните момичета. На портала стояха съглашенски гвардейци с карирани поли.

— Ако сгрешим, ще погубим децата им.

— Ако сгрешим, флотът ще ги унищожи — бавно отвърна Сали. — Род, ако позволим на сламкарите да напуснат системата си, за двайсет години ще заселят десетина планети. Ще построят кораби. Нима могат да заплашат с нещо Империята? Флотът ще се справи с тях и тогава… само че няма да се наложи.

— Убедена ли си? Аз не съм. Не съм сигурен, че сме в състояние да ги разгромим дори сега. Да ги унищожим, да, но да ги победим? Ами след двайсет години? Какво ще поискат? Нова Шотландия — определено. Тя е на пътя им. И кои други светове?

— Какъв избор имаме? — попита тя. — Аз… Род, страх ме е и за нашите деца. Но какво да направим? Не можем да им обявим война, защото има вероятност някой ден да представляват заплаха за нас!

— Не, разбира се. Ето я вечерята. Извинявай, че ти развалих настроението.

По време на вечерята сламкарите им изпълниха представление: имитации на най-прочутите новошотландски телевизионни звезди. След минути всички на масата безпомощно се заливаха в смях.

— Как го правите? — попита Дейвид Харди между пристъпите.

— Изучаваме вашия хумор — отвърна Чарли. — Леко преувеличаваме някои особености. И очевидно успяваме.

— Можете да направите състояние като актьори — каза Хорват.

— Това поне няма да окаже неблагоприятно въздействие върху икономиката ви. Но ще имаме нужда от вашата помощ, за да разработим план за постепенно внедряване на техниката ни.

Министърът кимна сериозно.

— Радвам се, че разбирате проблема. Ако просто извадим всичко на пазара, ще настъпи пълен хаос…

— Повярвайте ни, докторе, ние не желаем да ви причиняваме неприятности. Ако вие виждате в нас огромни възможности, помислете за това какво виждаме ние във вас! Да се освободим от системата на Сламката след толкова много векове! Да излезем от запечатаната бутилка! Нашата признателност няма граници.

— Колко древна е цивилизацията ви? — попита Дейвид Харди.

Сламкарката сви рамене.

— Някои от писмените ни извори датират отпреди много пъти по сто хиляди години, доктор Харди. И тогава астероидите вече са били преместени. Имаме и други документи, които вероятно са по-стари, но не можем да ги четем. Действителната ни история започва преди около десет хиляди години.

— Оттогава имало ли е колапси?

— Естествено. След като сме хванати в капана на онази система? Как иначе?

— Имате ли данни за астероидната война? — попита Ренър.

Джок направи жест, изразяващ отвращение.

— Само легенди. Имаме… Нещо като вашите песни или епични поеми. Лингвистични средства за по-лесно запаметяване. Струва ми се, че са непреводими, но… Извънземната замълча за миг и замръзна в позата, която означаваше размисъл. После:

— Боя се, че не се получи много добре — мрачно каза посредничката.

— Напротив — отвърна Харди. — И ние имаме такава поезия. Разкази за изчезнали цивилизации и праисторически катастрофи. Доколкото можем да преценим, във всички тях става въпрос за вулканично изригване преди около четирийсет и пет хиляди години. Всъщност, изглежда, именно тогава хората са осъзнали, че Господ може да се намесва в делата им. Пряко — не само като създава цикли, сезони и така нататък.

— Интересна теория — но това не смущава ли религиозните ви вярвания?

— Не, защо? Нима Бог не е способен да предизвика природно явление, за да получи желания резултат, както може да променя природните закони? Но едва ли имате време да обсъждате с мен теологични въпроси. Сенатор Фаулър, изглежда, свърши с вечерята си. Извинете ме, ще ви оставя за няколко минути. После ще продължим…

Бен Фаулър отведе Род и Сали в един малък кабинет до заседателната зала и попита:

— Е?

— Мнението ми е протоколирано — отвърна племенницата му.

— Да. Род?

— Налага се да направим нещо, сенаторе. Натискът излиза извън контрол.

— Така е — съгласи се Бен. — По дяволите, трябва да пийна едно. Ти, Род?

— Не, благодаря.

— Хм, ако не открия малко скоч за проясняване на мислите, Империята няма никакъв шанс. — Той затършува из бюрото, извади бутилка, презрително погледна етикета и си наля солидна доза в използвана чаша от кафе. — Нещо ме озадачава. Защо Асоциацията на имперските търговци не вдига повече шум? Очаквах натискът да идва основно от тях, а те си траят. И слава Богу. — Сенаторът изгълта половината уиски и въздъхна.

— Какво ще изгубим, ако сега приемем? — попита Сали. — Ако научим нещо ново, можем да променим решението си…

— Няма начин, милика — прекъсна я Фаулър. — Щом подпишем нещо конкретно, търговчетата ще започнат да мислят само за това как да спечелят от него и след като инвестират парите си… Смятах, че си по-наясно с елементарната политика. На какво са ви учили в университета? Род, все още очаквам отговора ти.

— Не можем дълго да отлагаме, Бен. Сламкарите трябва да знаят, че… дори има вероятност да оттеглят предложението си, когато разберат на какъв натиск сме подложени. Предлагам да приемем.

— Така значи, а? За да ощастливиш жена си.

— Той не го прави заради мен! — възрази Сали. — Престани да го дразниш.

— Добре. — Сенаторът се почеса по плешивото теме, после пресуши чашата си. — Трябва да проверя едно-две неща. Навярно няма да има проблеми… Предполагам, че сделката може да се смята за сключена.

Джок изрази възторг и възбуда.

— Готови са да приемат! Спасени сме!

Иван студено изгледа посредничката.

— Въздържай се. Предстои ни още много работа.

— Зная. Но сме спасени. Нали, Чарли?

Другата кафяво-бяла внимателно проучи хората. Лицата, позите…

— Да. Но сенаторът не е убеден, Блейн се страхува и… Джок, виж Ренър.

— Толкова сте хладнокръвни! Не можете ли да се порадвате заедно с мен? Спасени сме!

— Виж Ренър.

— Да… Познавам това изражение. Винаги е такъв, когато играе покер — и когато пази силен коз. Това не е добре за нас. Но той няма никаква власт, Чарли! Скитник без чувство за отговорност!

— Възможно е. Жонглираме с безценни яйца при променлива гравитация. Страх ме е. Ще изпитвам страх, докато умра.

55. Скритият коз на Ренър

Сенатор Фаулър тежко седна и огледа присъстващите. Това бе достатъчно, за да сложи край на разговорите и да привлече вниманието на всички.

— Предполагам, че знаем каква е целта — каза той. — Сега идва пазарлъкът за цената. Хайде да определим принципите, а? Първо и най-главно. Съгласни ли сте да не въоръжавате колониите си и да ни позволявате да ги контролираме?

— Да — решително отвърна Джок, изцвъртя на господаря нещо и после каза: — Посланикът е съгласен. Ако Империята защитава колониите ни от вашите врагове, срещу определена цена, разбира се.

— Определено ще го направим. Второ. Съгласни ли сте да търгувате само с компаниите, упълномощени от Империята?

— Да.

— Е, това са основните въпроси — заяви Фаулър. — Готови сме да пристъпим към второстепенните. Кой е първи?

— Може ли да попитам какви колонии ще установят? — обади се Ренър.

— Моля? Естествено.

— Благодаря. Ще вземете ли със себе си представители на всичките си класи?

— Да… — Джок се поколеба. — Всички, които са важни за изпълнението на целите ни, господин Ренър. Например няма да ни трябват фермери на нетераформиран астероид, докато инженерите не построят купол.

— Добре. Хм, чудех се… — Той въведе команда в джобния си компютър и включи екраните на стената. Появи се образ на странно изкривената Нова Каледония, ярък проблясък, после мрак. — Извинете. Сбърках мястото. Това беше моментът, в който сондата стреля по кораба на капитан Блейн.

— О? — рече Джок, после зацвъртя на другите. Те й отговориха. — Питахме се каква е съдбата на тази сонда. Честно казано, смятахме, че сте я унищожили, и затова не искахме да ви зададем този въпрос…

— Почти сте познали — отвърна Ренър. На екрана продължиха да се редуват образи. Светлинното платно се огъваше. — Това е точно преди да стрелят срещу нас.

— Но сондата не би ви нападнала — възрази Джок.

— Само че го направи. Взели са ни за метеор, предполагам — поясни Род. — Така или иначе…

На дисплея се появиха черни форми. Платното се надипли, проблесна и те изчезнаха. Ренър върна записа, докато силуетите не се очертаха на светлия фон, и спря кадъра.

— Трябва да ви предупредя — каза Джок. — Не знаем почти нищо за сондата. Това не е нашата специалност и преди да напуснем Сламката нямахме възможност да проучим архивите.

Сенатор Фаулър свъси вежди.

— Какво точно целите, господин Ренър?

— Хм, чудех се за тези образи. — Астрогаторът посочи на екрана с електронна показалка. — Това са различни сламкарски класи, нали?

Джок се поколеба.

— Така изглежда.

— Така е, разбира се. Това е кафява, нали? И лекар.

— Да. — Показалката се премести. — Куриер — рече Джок. — И господар…

— А това е часовникар. — Род не можеше да скрие отвращението си. — Следващият, изглежда, е фермер. Трудно е да го различиш от кафява, но… — В гласа му ненадейно се прокраднаха тревожни нотки. — Ренър, не познавам другия.

Настъпи тишина. Показалката сочеше уродлива сянка, по-дълга и слаба от кафяв, с нещо като шипове на коленете, петите и лактите.

— Виждали сме ги — каза Ренър. Говореше почти автоматично. Като човек, хванал се на бас, че ще мине през гробище в полунощ. Или като войник, водещ другарите си към вражеска територия. Безизразен, решителен, хладнокръвен. Изобщо не бе в негов стил.

Екранът се раздели на две и се появи нов образ: машината на времето от музея в града на Замъка. Абстрактната скулптура от електронни части беше заобиколена от въоръжени същества.

При първата си среща с Иван Род бе изпитал смущаващо силно желание да погали копринената козина на посланика. Сега го изпълваше също толкова непреодолимо чувство: искаше му се да заеме каратистка поза. Създанията бяха изваяни до най-малки подробности. Изглеждаха твърди като стомана, стояха като свити пружини и след схватка с тях дори инструкторите по ръкопашен бой от морската пехота щяха да са като прегазени от електрическа косачка. А какво беше онова там под голямата лява ръка, нещо като полускрит нож с широко острие?

— А — рече Джок, — демон. Предполагам, че онези фигури трябва да са били кукли, изобразяващи нашия вид. Като статуетките — така посредникът по-лесно е можел да ни опише.

— Толкова много? — удивено каза Род. — Пълен кораб с модели в цял ръст?

— Не знаем дали са били в цял ръст, нали? — отбеляза сламкарката.

— Чудесно. Да речем, че са били модели — съгласи се Ренър, но безмилостно продължи: — И все пак са били модели на реални сламкарски класи. Освен този. Защо в групата има демон?

Не получи отговор.

— Благодаря ти, Кевин — бавно каза Род. Не смееше да погледне Сали. — Джок, има ли такава сламкарска класа?

— Не е само това, капитане — рече астрогаторът. — Много внимателно се вгледайте във фермера. След като вече знаем какво да търсим.

Образът не беше ясен, просто силует с размазани очертания, но заоблеността отпред бе очевидна.

— Бременна е! — възкликна Сали. — Защо веднага не се досетих? Бременна статуетка! Но… Джок, какво означава това?

— Да, какво? — студено попита Род.

Но не можеха да привлекат вниманието на Джок.

— Стига! Не говори повече! — заповяда Иван.

— Какво да им кажа? — простена Джок. — Онези идиоти са взели воин! Свършено е с нас, свършено е, а само допреди малко цялата вселена беше в ръцете ни! — Мощната лява ръка на сламкарката яростно се сви в юмрук.

— Тишина. Овладей се. Веднага. Чарли, разкажи ми каквото знаеш за сондата. Как са я построили?

Чарли изрази с жест презрение, последвано от почит.

— Би трябвало да е очевидно. Строителите на сондата са знаели, че тази звезда е обитавана от чужд вид. Но нищо повече. Затова са решили, че другите същества приличат на нас, ако не по външен вид, поне по характер.

— Циклите — замислено рече белият. — Трябвало е да предвидим, че не всички раси са обречени на Циклите.

— Точно така — потвърди Чарли. — Просто са смятали, че хипотетичният вид е оцелял. Че е бил разумен. Че не е можел да контролира възпроизводството си повече от нас, тъй като инстинктът за самосъхранение е несъвместим с такъв контрол. Предполагали са, че когато сондата пристигне, този звезден народ ще е в колапс.

— Така. — Иван се замисли. — Смотаняците са качили на борда бременни от всички класи. Идиоти!

— Трябва да им отдадем дължимото. Направили са, каквото са могли — отвърна Чарли. — Сондата явно е била построена така, че да изхвърли пътниците си в слънцето в момента, в който срещне космическа цивилизация. По този начин другата раса е нямало да заподозре опит за завладяване на планетата й с помощта на светлинното платно и е щяла да открие само посредничка, пратена на мирна мисия. — Чарли замълча за миг. — Посредничка, която случайно се е оказала мъртва. Сондата я е убила, за да научат за нея колкото може по-малко. Ти си господар: нямаше ли да постъпиш така?

— Да не съм смотаняк, че изобщо да пратя сонда? Тази стратегия е глупава. А сега трябва да кажем нещо на тези човеци.

— Предлагам да им признаем всичко — отвърна Чарли. — Какво друго ни остава? Оплетохме се в собствените си лъжи.

— Почакай — заповяда Иван. Хората любопитно ги гледаха. — Трябва да кажем нещо. Харди знае, че сме възбудени. Нали?

„Да“ — изрази с жест Чарли.

— Какво откритие би могло да ни развълнува толкова силно?

— Довери ми се — бързо отвърна Джок. — Все още можем да се спасим… Демонопоклонници! Казахме ви, че нямаме расови врагове и това е вярно, но има тайна религиозна секта, която почита като богове демоните на времето. Те са зли и много опасни. И са превзели сондата преди да напусне астероидния пояс…

— В такъв случай пътниците и екипажът са били живи, така ли? — попита Род.

Чарли сви рамене.

— Да, предполагам. Сигурно са се самоубили. Кой знае защо? Навярно са решили, че сме открили свръхсветлинен двигател и ги чакаме. Какво направихте, когато се приближихте до тях?

— Пратихме съобщения на повечето човешки езици — отвърна Род. — Сигурни ли сте, че са били живи?

— Откъде да знаем? — попита Джок. — Не мислете за тях. — Гласът й излъчваше презрение. — Те не са били истински представители на нашата раса. Демонопоклонниците извършват ритуални жертвоприношения на сламкари от разумни класи.

— Колко са тези демонопоклонници? — попита Харди. — Не са ми споменавали за тях.

— Не се гордеем с тяхното съществуване — отвърна Джок. — Вие признахте ли ни за отцепниците? Или за системата Завър? Приятно ли ви е да знаем, че хората са способни на такива неща?

Разнесе се смутен шепот.

— По дяволите! — изруга Род. — Те са били живи след това огромно… след това огромно разстояние. — Ужасна мисъл.

— Разстроени сте — каза Джок. — Радваме се, че не сте говорили за тях преди да се срещнете с нас. Експедицията ви щеше да има съвсем друг характер, ако бяхте…

Тя замълча. Доктор Зигмунд Хоровиц се бе изправил от мястото си и се навеждаше към екрана, за да разгледа снимката на машината на времето. Професорът въведе команда в компютъра си и увеличи една от фигурите на демоните. Силуетът от сондата изчезна. Едната половина от екрана помътня, после се появи нов образ и започна да се уголемява… създание с остри зъби и лице като на плъх, приклекнало върху купчина останки.

— Аха! — триумфално извика ксенобиологът. — Чудех се от какво са произлезли плъховете! Дегенеративни форми от това… — Той се обърна към сламкарите. Поведението му не изразяваше нищо друго освен любопитство, сякаш не беше обърнал внимание на целия разговор. — За какво използвате тази каста? — попита Хоровиц. — Те са войници, нали? Трябва да са. Иначе каква полза от тях?

— Не. Те са просто митични същества.

— Глупости! Демони с оръжие? Отец Харди, можете ли да си представите дяволи с пушки? — Ученият отново повика силуета на сондата. — Кълна се в брадата на Авраам! Това не е модел. Вижте сега, това е сламкарски подвид. Защо го криете? Очарователно… никога не съм виждал същество, толкова добре адаптирано към… — Той замълча.

— Воинска каста — бавно каза Бен Фаулър. — Не се изненадвам, че сте я крили от нас. Доктор Хоровиц, допускате ли, че тези… създания са също толкова многобройни, колкото и другите сламкари?

— Защо не?

— Но нали ви казвам, че демоните са легенда — настоя Джок. — Епосът. Доктор Харди, спомняте ли си епоса? Това са създанията, които събарят небето…

— Да — отвърна капеланът. — Но не съм сигурен, че са изчезнали. Вие сте запазили потомците им в зоопаркове. Антъни, задавам ти хипотетичен въпрос. Да приемем, че сламкарите имат многобройна воинска каста. Техните господари се гордеят с независимостта си като земните лъвове. Преживели са няколко катастрофални войни и са безнадеждно затворени в една-единствена планетна система. Какво е най-логичното развитие на историята им?

Хорват потръпна. Другите също.

— Като… „Макартър“ — тъжно промълви министърът. — Когато броят на населението нарасне до непоносимост, единството на техните господари ще се наруши… ако тази каста наистина все още съществува, Дейвид.

— Пак ви повтарям, това са легендарни демони — възрази Джок.

— Боя се, че не вярваме на всичко, което ни казвате рече Харди. В гласа му се долавяше дълбока печал. Не че някога безрезервно съм приемал всичко, разбира се. Свещениците чуват много лъжи. Но винаги съм се чудил какво криете. Щеше да е по-добре, ако ни бяхте показали някакви военни или полицейски сили. Но ние не сте можели, нали? Имали сте… — Той посочи екрана. — Тези създания.

— Изглеждаш много мрачен, Род — отбеляза сенатор Фаулър.

— Да. Мислех си какво ли ще е да воюваме с раса, която от десет хиляди години е отглеждала воини. Трябва да са се адаптирали и към космически условия. Ако сламкарите получат полето… Бен, мисля, че няма да можем да ги победим! Все едно да се опитваме да се бием с милиони завърски киборги! По дяволите, и две хиляди са били достатъчни, за да подклаждат войната години наред!

Сали безпомощно ги слушаше.

— Ами ако Джок казва истината? Не може ли да е права? Действително може да е имало воинска каста, която сега е изчезнала и сега някаква престъпна секта… иска да ги върне.

— Лесно ще разберем — измърмори Фаулър. — И най-добре да побързаме преди сламкарските кафяви да са построили флот, който да ни попречи.

— Ако вече не са готови — промълви Род. — Работят адски бързо. Реконструираха посланическия кораб, докато се приближаваше към „Макартър“. Изцяло — при това само с две кафяви и няколко часовникари. Струва ми се, че командир Каргил наистина е проявил сдържаност при анализа на опасността, сенаторе.

— И даже да не я е подценил — отвърна Ренър, — всеки техен кораб ще се равнява по мощ на „Ленин“, командван от адмирал Кутузов.

— Ясно. Добре, Джок. Разбираш в какво положение сме — каза Фаулър.

— Всъщност не. — Сламкарката седеше наведена напред и изглеждаше напълно извънземна.

— Тогава ще ти обясня. Ние нямаме средства да воюваме с милиони гадини, еволюирали специално за такава, цел. Може би ще победим, може би не. Щом сте запазили тази каста, очевидно сте имали нужда от нея — системата ви е прекалено пренаселена, за да държите излишни гърла. Щом сте имали нужда от нея, значи сте водили войни.

— Разбирам — колебливо отвърна Джок.

— Не, не разбираш — изръмжа сенаторът. — Вие знаете нещо за системата Завър, но не достатъчно. Джок, ако вие отглеждате воини, нашият народ ще ви оприличи с обитателите на Завър и ми се струва, че нямате представа каква омраза е изпитвала към тях и техните свръхчовешки идеи Империята.

— Как ще постъпите? — попита Джок.

— Ще посетим системата ви.

— И ако откриете воини?

— Няма нужда да ги търсим, нали? — изсумтя Фаулър. — Убедени сме, че ще открием. — Той тежко въздъхна. Мълчанието му продължи съвсем кратко — само секунда. После той се изправи и бавно се приближи до екрана…

— Какво ще правим? Не можем ли да им попречим? — простена Джок.

Иван запази спокойствие.

— Няма да има полза. Освен това ти не си в състояние да го направиш. Този морски пехотинец не е воин, но има оръжие и ръката му не се откъсва от него. Страхува се от нас.

— Но…

— Слушай.

— Свържете ме с принц Мерил и военния министър Армстронг — каза Фаулър на телефонистката. — Лично. Не ми пука къде са в момента. Трябват ми веднага.

— Да, сенаторе. — Младото момиче се уплаши от резкия тон на стареца, наведе се над уредите си и в залата се възцари тишина.

Армстронг се намираше в кабинета си. Куртката му висеше на облегалката на стола, яката на ризата му бе разкопчана. По бюрото му се валяха документи. Той сърдито вдигна глава, видя кой го търси и измърмори:

— Да?

— Един момент — каза Фаулър. — Искам да установя връзка и с вицекраля.

Наложи се да почакат.

Появи се само лицето на Негово височество. Мерил изглеждаше задъхан.

— Да, сенаторе?

— Ваше височество, виждали ли сте заповедта ми от императора?

— Да.

— Приемате ли пълномощията ми по всички въпроси, свързани с извънземните?

— Разбира се.

— Като представител на негово императорско величество, ви заповядвам колкото може по-скоро да съберете секторния боен флот и да назначите адмирал Кутузов за негов главнокомандващ.

Вицекралят и военният министър мълчаха. В залата се разнесе шепот. Бен властно махна с ръка за тишина.

— Една малка формалност, сенаторе — неуверено каза Мерил. — Трябва да поискам потвърждение на заповедта от друг член на комисията.

— Да. Род.

Род не смееше да погледне Сали. „Раса от воини? Независими господари? Не можем да ги допуснем в Империята. Човечеството няма да оцелее и век…

Сламкарите са като вцепенени. Знаят какво ще открием. Неконтролирано размножаване и демони. Кошмарът на всички деца… но аз харесвам сламкарите. Не. Харесвам посредниците. Не зная нищо за другите. А посредниците не управляват сламкарската цивилизация.“ Той колебливо отправи очи към Сали. Тя седеше неподвижно като извънземните. Род дълбоко си пое дъх.

— Одобрявам заповедта, ваше височество.

56. Последна надежда

Сега стаите им изглеждаха малки въпреки високите тавани. Нищо не се беше променило. В кухнята имаше всички деликатеси, които можеха да се открият в Империята. Само с едно натискане на бутон щяха да повикат десетки, стотици прислужници. Морските пехотинци в коридора бяха учтиви и внимателни.

Ала бяха в капан. Някъде в края на системата на Нова Каледония, край база, наречена Дагда, се събираха имперските бойни кораби и когато пристигнеха…

— Няма да избият всички — изцвъртя Чарли.

— Ще го направят — простена Джок.

— Воините ще се сражават. Флотът ще изгуби кораби. Ще ги командва Кутузов. Ще рискува ли корабите си? Или ще превърне планетата ни в тлееща шлака?

— И астероидите ли? — изхленчи Чарли. — Да. Никога не е имало Цикъл, който да погуби и двете цивилизации. Господарю, трябва да направим нещо! Не можем да го допуснем! Ако бяхме откровени с тях…

— Флотът им вече щеше да е на път — презрително отвърна Джок. — А оставаше толкова малко! Бях ги убедила! — Три дебели като наденички пръста се свиха в юмрук. — Бяха готови да се съгласят и после… и после… — Тя застена, на ръба на лудостта, но успя да се овладее. — Трябва да можем да направим нещо!

— Да им кажем всичко — отново предложи Чарли. — Какво ще ни навреди? Поне ще им обясним защо сме ги лъгали.

— Мислете за онова, което можем да им предложим — заповяда Иван. — Анализирайте техните интереси и измислете начини да ги удовлетворим, без да унищожат расата.

— Да им помогнем ли? — попита Джок.

— Разбира се. Да им помогнем да гарантират безопасността си от нас.

— Те се страхуват от воините. Дали господарите ще се съгласят да избият всички воини? Тогава ще можем да влезем в Империята.

— Смотанячка! — изкрещя Чарли. — Колко господари тайно ще задържат воини за разплод?

— Такъв опит вече е правен — каза Иван. — Измислете нещо друго.

— Можем ли да ги накараме да повярват, че няма да успеем да създадем полета? — предложи Чарли.

— Защо? Те и без това скоро ще разберат. Не. Хората няма да влязат в системата ни, докато флотът им не е готов за това. Десетки миноносци. Ако се появят в системата, воините ще се съпротивляват и расата ще загине. Не трябва да ги пращат. Не трябва!

Джок премина на полузабравен език, неизвестен на господарите.

— Той е на крачка от лудостта.

— Както и ние. — Чарли избухна в горчив, безмълвен сламкарски смях. — Жалко за господаря. Неговите страхове са и наши, освен този, че ще полудеем. Без нас той ще е ням и безпомощно ще гледа как човеците събират флота си.

— Мислете! — нареди Иван. — Те пращат Кутузов. Той е унищожил човешка планета — нима ще прояви милост към извънземни? Мислете! Мислете, иначе расата е обречена!

Когато Сали влезе в кабинета на Род, той разговаряше по телефона. Не я забеляза. Момичето се поколеба, после се заслуша.

— Съгласен съм, Лаврентий. Астероидната цивилизация трябва да бъде пометена още отначало. Дори е възможно там да е основната им космическа база.

— Не ми се ще да разделям флота — отвърна му глас със силен акцент. — Вие ми възлагате две задачи, лорд Блейн. Несъвместими задачи. Да нападна сламкарите и да ги обезвредя без предупреждение — да, това е възможно. Да се оставя да ни атакуват преди да сме в състояние да реагираме — това ще ни струва много човешки жертви и ще изгубим част от корабите.

— Въпреки това планирайте операцията така.

— Слушам, милорд. Утре сутрин офицерите ми ще ви донесат предварителните разчети. Както и предвижданията за жертвите. Кой офицер предлагате да назнача за капитан на кораба примамка, милорд? Някой ваш съученик? Непознат? Чакам предложенията ви.

— По дяволите!

— Моля да ме извините за дързостта, милорд. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

Екранът помътня. Род продължи да гледа в празното пространство. Сали се приближи и седна срещу него.

— Чу ли?

— Отчасти… наистина ли е толкова зле?

Той сви рамене.

— Зависи с какво си имаме работа. Едно е да се появиш с гръм и трясък и да изсипеш огън и жупел върху планетата и астероидите. Но да предупредиш сламкарите за намеренията ни и да чакаш да ни атакуват… Първият враждебен акт може да е залп от лазерното оръдие, изстреляло онази сонда!

Тя тъжно го погледна.

— Защо изобщо се налага да го правим? Защо просто не ги оставим на мира?

— И някой ден да се появят тук и да избият внуците ни ли?

— Защо трябва да сме ние?

— Трябва. Кажи ми, Сали, има ли някакво съмнение в това какво представляват сламкарите?

— Те не са чудовища!

— Не. Просто са наши врагове.

Сали мрачно поклати глава.

— Какъв е планът?

— Флотът ще влезе в системата. Ще поискаме да се предадат на Империята. Може би ще приемат, може би не. Ако се съгласят, разоръжаването им ще се наблюдава от наши представители. Ако решат да воюват, флотът ще ги атакува.

— Кой… Кой ще отиде на планетата? Кой ще отговаря за инспектирането… Не! Род, няма да ти позволя да го направиш!

— Кой друг? Аз, Каргил, Санди Синклер — старият екипаж на „Макартър“. Може наистина да капитулират. Някой трябва да им даде този шанс.

— Род, аз…

— Може ли да се оженим по-скоро? И двата рода нямат наследници.

— Няма смисъл — каза Чарли. — Изпитай иронията. Милиони години наред сме били затворени в бутилка. Формата й е изваяла вида ни в наша вреда. Сега открихме отвор и флотът влиза през него, за да унищожи световете ни.

Джок изсумтя.

— Колко живи и поетични са образите ти!

— Какво щастие, че можем да се наслаждаваме на градивните ти съвети! Ти… — Чарли внезапно замълча. Походката на Джок бе станала… странна. Тя крачеше с неудобно извити зад гърба ръце и наведена напред глава. Стъпалата й бяха събрани едно до друго и позата й изглеждаше несигурна като на човек.

Чарли разпозна в нея Кутузов. Тя направи категорично движение, за да не позволи на Иван да каже нещо.

— Нужна ми е една човешка дума — рече Джок. — Никога не сме я чували, но не може да я нямат. Повикай прислужник — изсумтя с гласа на адмирала тя и Чарли се подчини и скочи.

Сенатор Фаулър седеше зад бюрото в кабинета до заседателната зала на комисията. Върху голата дъбова повърхност имаше голяма бутилка новоабърдийнски ликьор.

— Ще пийнеш ли? — попита Бен.

— Не, благодаря.

— Тогава на въпроса. Молбата ти за членство в комисията е отхвърлена.

Хорват сковано се изправи.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Седни. — Фаулър извади чаша от чекмеджето и я напълни. — Ето, вземи. Престори се, че пиеш заедно с мен. Тони, правя ти услуга.

— Не мисля така.

— Не мислиш, а? Виж, комисията ще унищожи сламкарите. Каква полза ще имаш от това? Нали искаш да участваш в решението?

— Ще ги унищожи ли? Смятах, че заповедта е да ги присъединим към Империята.

— Естествено. Не можем да постъпим по друг начин. Политическият натиск е прекалено силен. Така че се налага да позволя на извънземните да пролеят наша кръв. Включително кръвта на бащата на единствения ми бъдещ наследник. — Устните му бяха стиснати. — Те ще окажат съпротива, докторе. Надявам се само отначало да не направят фалшиво предложение за капитулация, така че Род да има някакъв шанс. Наистина ли искаш да участваш в това?

— Разбирам… Струва ми се, че наистина разбирам. Благодаря.

— Моля. — Фаулър бръкна в джоба си и извади малка кутия. Отвори я, за миг погледна вътре и я плъзна по бюрото към Хорват. — Вземи. Твой е.

Министърът видя пръстен с голям зелен камък.

— За следващия рожден ден на императора можеш да му гравираш баронски герб — каза Бен. — Доволен ли си?

— Да. Много. Благодаря, сенаторе.

— Няма нужда от благодарности. Ти си добър човек, Тони. Е, да видим какво искат сламкарите.

Заседателната зала бе почти пълна. Членовете на комисията, екипът им, учените на Хорват, Харди, Ренър — и адмирал Кутузов.

Сенатор Фаулър седна.

— Обявявам заседанието на лордовете от извънредната комисия, представляваща негово императорско величество, за открито. Моля, напишете имената си. — Той изчака присъстващите да въведат имената си в компютрите. — Тази среща се провежда по искане на сламкарите. Не ни обясниха причините. Някой има ли да каже нещо преди да дойдат? Не? Добре, доведи ги, Кели.

Сламкарите мълчаливо заеха местата си в края на масата. Имаха напълно извънземен вид — вече не подражаваха на хора. Устните им бяха разтеглени във вечна усмивка, лъскавата им козина беше гладко вчесана.

— Имате думата — рече сенаторът. — Но трябва да отбележа, че едва ли ще ви повярваме, каквото и да ни кажете.

— Повече няма да ви лъжем — отвърна Чарли. Дори гласът й звучеше различно, не като смесица от всички чувани от сламкарите човешки гласове. Долавяше се специфичен…

Род не можеше да установи какво точно. Не акцент. Чарли говореше идеален англически.

— Времето за лъжи свърши. Моят господар още от самото начало не искаше да ви лъже, но юрисдикцията върху преговорите с хората принадлежеше на господарката на Джок. Както вашият император е дал такава юрисдикция на вас.

— Междуособици, а? — подметна Фаулър. — Жалко, че не се запознахме с шефа ти. Вече е малко късно, нали?

— Навярно. Но сега ще представлявам него. Ако желаете, можете да го наричате цар Петър, юнкерите използваха това име.

— Какво! — Род скочи от стола си и той се прекатури. — Кога?

— Точно преди да бъдат убити от воините — отвърна Чарли. — Ако ме нападнете, няма да получите информация, милорд. Освен това не ги убиха воините на моя господар. Онези, които ги атакуваха, имаха заповед да ги заловят живи, но юнкерите не пожелаха да се предадат.

Род внимателно изправи стола си и седна.

— Не. Хорст не би се предал.

— Нито пък Уитбред. И Потър. Можете да се гордеете с тях, лорд Блейн. Последните им мигове бяха в най-славните традиции на имперската служба. — В извънземния глас не се долавяше и следа от ирония.

— И защо убихте момчетата? — попита Сали. — Съжалявам, Род, съжалявам, това е.

— Ти не си виновна. Дамата ти зададе въпрос, Чарли.

— Те бяха разкрили истината за нас. Спасителните им лодки кацнаха пред един музей. Не едно от онези места за развлечение, които ви позволихме да посетите. Този музей има по-сериозно предназначение. — Чарли тихо продължи: описа музея и битката, полета, началото на войната между сламкарските фракции и кацането на улицата пред Замъка. Разказа им и за последния бой.

— Моите воини бяха победени — завърши посредничката. — Ако бяха спечелили, цар Петър щеше да ви върне юнкерите. Но те загинаха и господарите прецениха, че е по-добре да ви измамят.

— Боже Господи! — промълви Род. — Значи това била вашата тайна. И ние през цялото време сме държали ключа, но…

Някой в отсрещния край на масата шепнеше. Капелан Харди.

— Requiem aeternam donum est, Domine, et lux perpetuae…18

— По дяволите, да не си мислите, че това признание с нещо ще ви помогне? — попита сенатор Фаулър.

Чарли сви рамене.

— Щом ще ни унищожавате, поне да знаете причината. Опитвам се да ви обясня, че господарите няма да се предадат. Цар Петър може да го направи, но той не контролира планетата, а още по-малко астероидната цивилизация.

— Както предвидих, милорди — тежко рече Кутузов. — Обречени са и хората, и корабите, които пратим да приемат капитулацията. Навярно и целият флот. Ако влезем в системата, трябва незабавно да атакуваме.

— О, божичко — измърмори Бен. — Да. Планът ви ми е ясен. Смятате, че не можем да нанесем непровокирана атака и че няма да пратим хора на чисто самоубийство. Е, не сте познали, Чарли. Това навярно ще ми струва главата, но вече окончателно се убедих, че трябва да се съглася с адмирала. Съжалявам, отче, но така виждам нещата.

Гласът на сенатора отекна в залата.

— Адмирал Кутузов, дръжте флота в готовност и без мое разрешение не установявайте контакт с никого. Повтарям — с никого. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно, сенаторе. — Кутузов повдигна към устните си комуникатор. — Михайлов. Да. — Той премина на родния си език. — Уредено е, сенаторе.

— Не съм свършила — каза Чарли. — Имате друга възможност.

— И каква е тя? — попита Фаулър.

— Блокада.

57. Изкуството на измяната

Дълго стояха на балкона пред апартамента на Род. До тях достигаха далечните звуци от нощния град. Качулатия се издигна високо в небето. Зловещото му червено око безразлично ги наблюдаваше: двама влюбени, които щяха да пратят кораби в самото Око и завинаги щяха да ги оставят там…

— Не изглежда много голямо — измърмори Сали и притисна глава към рамото му. Усети, че ръцете му се стягат около тялото й. — Съвсем мъничка жълта сламка в Окото на Мърчисън. Прашинка. Род, ще се получи ли?

— Блокадата ли? Естествено. Разработихме плана в оперативния център на флота. Джак Каргил уреди всичко: ескадра в самото Око, за да използва дезориентацията от прехвърлянето. Сламкарите не знаят за това и корабите им ще останат без командване най-малко няколко минути. Ако се опитат да ги прехвърлят на автоматичен режим, ще стане още по-лошо.

Сали потръпна.

— Не те питах за това. Целият план — ще успее ли?

— Имаме ли друг избор?

— Не. И се радвам, че се съгласи. Иначе нямаше да мога да живея с теб… просто не бих могла.

— Да. — „И затова съм благодарен на сламкарите, че измислиха този изход, защото не можем да им позволим да напуснат системата си. Галактическа чума — и за нея има само два лека. Карантина и унищожение. Поне имахме алтернатива.“

— Те са… — Тя замълча и вдигна поглед към него. — Страх ме е да говоря с теб за това. Род, не бих могла да простя и на себе си, ако се беше наложило да… ако блокадата не успее.

Той не отговори. Откъм градините на Двореца се разнесе висок смях. Навярно бяха деца.

— Те ще минат покрай онази ескадра в звездата — каза Сали. Едва владееше гласа си.

— Естествено. И покрай мините, които разполага Санди Синклер. Но къде могат да идат, Сали? Имат само един изход от системата на Окото, не знаят къде е и когато го открият, там ще ги очаква бойна група. При това в звезда. Без възможност за освобождаване на енергия. Навярно с повредени кораби. Помислили сме за всичко. Блокадата е непреодолима. Иначе нямаше да я одобря.

Тя отново се отпусна и се облегна на гърдите му. Ръцете му я обгърнаха. Двамата се загледаха в Качулатия и неговото око.

— Няма да излязат — каза Род.

— И пак остават в своя капан. След милион години… какви ще сме ние след милион години? — зачуди се Сали. — Като тях ли? Ние не разбираме нещо основно в сламкарите. Фатализъм, който ми е непонятен. След няколко неуспеха дори могат просто да се… откажат.

Той сви рамене.

— Така или иначе ще оставим блокадата. И след петдесетина години ще отидем да проверим какво е положението. Ако колапсът им е толкова цялостен, колкото предвижда Чарли, можем да ги приемем в Империята.

— И после?

— Не зная. Ще трябва да измислим нещо.

— Да. — Сали се отдръпна и възбудено се обърна. — Аз зная! Род, наистина трябва да обсъдим проблема. За сламкарите. Можем да им помогнем.

Род я погледна учудено.

— С това най-вероятно ще се занимават най-големите умове в Империята.

— Да, но в полза на Империята, не на извънземните. Нужен ни е… институт. Ръководен от хора, които познават сламкарите. Извън политиката. И сме в състояние да го направим. Достатъчно сме богати…

— Какво?

— Двамата с теб не бихме могли да изхарчим и половината от богатството си. — Тя бързо мина покрай него, влезе в апартамента, отвори вратата и изчезна в собствената си стая. Род я последва. Сали ровеше сред купчините със сватбени подаръци върху голямата маса от палисандър. Накрая откри джобния си компютър и доволно изсумтя.

„Трябва ли да се ядосам? — помисли си Блейн. — Струва ми се, че е по-добре да свикна да се радвам, когато е такава. Защото ще ми се случва често.“

— Сламкарите са работили по този проблем — напомни й той.

— Пфу. Те не виждат нещата като нас. Фаталисти са, не забравяй. И няма кой да ги принуждава да изпълняват решенията, които са измислили. — Сали продължи да си води бележки. — Ще имаме нужда от Хоровиц, разбира се. И той твърди, че на Спарта имало някакъв добър учен. Ще трябва да го повикаме. И от доктор Харди. Ще ни е от полза.

Род я погледна със страхопочитание и почуда.

— Когато се ентусиазираш, си истинска фурия. — „И ако ще си с мен през целия ми живот, не е зле и аз да не изоставам от теб. Какво ли е да живееш във вихър?“ — Няма проблем. Кардиналът освободи отец Харди от задълженията му, за да работи в комисията. И ми се струва, че негово преосвещенство е замислил нещо по-голямо. Харди отдавна е можел да стане епископ, но не му е достигала амбиция. Сега просто няма друг избор. Първият апостолически пратеник при извънземна раса или нещо подобно.

— Значи в управителния съвет на института ще сме ние с теб, доктор Хорват, отец Харди… и Иван.

— Иван ли? — „Защо не? Щом ще го правим, да го правим както трябва. Ще имаме нужда от опитен изпълнителен директор. Сали не става за администратор, а аз няма да имам време. Може би Хорват.“ — Сали, знаеш ли с какво се захващаме? Биологичният проблем: как да превърнем женска в мъжкар без бременност или хроничен стерилитет. Но даже да откриеш нещо, как ще накараш сламкарите да го използват?

Тя не го слушаше внимателно.

— Ще намерим начин. Знаем как да управляваме…

— Та ние едва управляваме дори човешка империя!

— Но успяваме, нали? Някак. — Сали избута купчина кутии в ярки опаковки настрани, за да си направи място. Една от тях за малко да падне и Род трябваше да я хване, докато Сали продължаваше да въвежда бележки в паметта на компютъра си. — Хм, какъв беше кодът на „Учените в Империята“? На Мейджи има един страхотен генен инженер, но не се сещам за името му…

Род тежко въздъхна.

— Ще го потърся. Но имам едно условие.

— Какво? — Тя любопитно го погледна.

— Ще свършиш с това до другата седмица, защото, Сали, ако вземеш този джобен компютър на медения ни месец, ще го хвърля в преобразувателя!

Тя се засмя, но Род изобщо не се чувстваше сигурен. Е, добре де, компютрите не бяха скъпи. Можеше да й купи нов, когато се върнеха. Всъщност може би трябваше да сключи сделка с Бери — навярно щеше да се нуждае от различни неща в индустриални количества, ако щяха да имат семейство…

Хорас Бери следваше морските пехотинци по коридорите на Двореца и високомерно не обръщаше внимание на другите двама, които крачеха зад него. Лицето му изглеждаше спокойно и само очите му издаваха отчаянието, което го изпълваше.

„Нека се изпълни волята на Аллах“ — въздъхна той и се учуди, че тази мисъл не го смущава. Навярно в покорството имаше утеха… нищо друго не можеше да го утеши. Войниците бяха отвели Набил на совалката, натовариха целия му багаж и после ги разделиха на покрива на Двореца. Преди това прислужникът му бе прошепнал, че Джонас Стоун е направил пълни признания.

Стоун все още се намираше на Ново Чикаго, но очевидно информацията бе достатъчно важна, за да пратят куриерски кораб. Човекът на Набил нямал представа какво е казал бунтовническият водач, но Бери знаеше. Съобщението щеше да е кратко: смърт чрез обесване.

„Значи най-после настъпва краят.“ Империята бързо наказваше измяната: няколко дни, няколко седмици. Не повече. Нямаше шанс да избяга. Морските пехотинци бяха учтиви, но много бдителни. Бяха ги предупредили.

„Нека се изпълни волята на Аллах. Но е жалко. Ако не бях толкова загрижен за проблема със сламкарите, отдавна да съм избягал. Но щеше да се наложи да напусна Нова Шотландия, а именно тук ще се вземат решенията — какъв смисъл да бягам, когато извънземните могат да унищожат всички ни?“

Сержантът го придружи до пищно украсена заседателна зала и отвори вратата пред него. После — невероятно — охраната се оттегли. В стаята имаше само двама души.

— Добро утро, милорд — каза търговецът на Род Блейн. Говореше спокойно, ала докато се покланяше, усети, че устата му е пресъхнала и гърлото му се е свило. — Не съм се срещал със сенатор Фаулър, но лицето му, разбира се, е познато на всеки в Империята. Добро утро, сенаторе.

Фаулър кимна, без да става от мястото си.

— Добро утро, ваше превъзходителство. Добре дошли. Заповядайте. — Той му даде знак да се настани срещу него.

— Благодаря. — Бери зае посочения стол. Очакваше го нова изненада — Блейн му донесе кафе. Търговецът внимателно вдиша издигащата се пара и разпозна смеската, която му беше пратил като подарък.

„В името на Аллах. Играят си с мен, но с каква цел?“ Страхът му се примеси с гняв, ала не и с надежда. В гърлото му се надигна клокочещ смях.

— Да изясним нещата, ваше превъзходителство — каза Фаулър. Блейн включи екрана на стената. Появи се едрата фигура на Джонас Стоун. От челото му се стичаше пот, гласът му звучеше умолително.

Бери го изслуша, презрително свил устни. Флотът разполагаше с предостатъчно доказателства да го екзекутира за измяна. И все пак усмивката не напускаше лицето му. Нямаше да им достави това удоволствие. Нямаше да ги моли за милост.

Записът свърши. Сенаторът даде знак и образът на бунтовническия лидер изчезна.

— Не знае никой друг, освен нас тримата, ваше превъзходителство — предпазливо каза Фаулър.

„Какво искат? Дали все пак няма надежда?“

— Не зная дали има смисъл да обсъждаме този въпрос — продължи сенаторът. — Аз лично предпочитам да поговорим за сламкарите.

— О — рече Бери. „Сделка ли искаш, или ми се подиграваш?“ Той отпи от кафето, за да навлажни устата си. — Убеден съм, че моите възгледи са известни на сенатора. Смятам сламкарите за най-голямата опасност, пред която се е изправяло човечеството. — Лицата на двамата мъже срещу него не изразяваха нищо.

— Съгласни сме — отвърна Блейн.

Докато надеждата проблясваше в очите на Бери, Фаулър бързо прибави:

— Вече няма никакво съмнение. Те са обречени на вечна пренаселеност, следвана от тотална война. Ако някога напуснат системата си… Бери, те имат подвид войници, в сравнение с които човекозаврите не струват и пукната пара. По дяволите, вие сте ги виждали.

Блейн въведе команда в джобния си компютър и на екрана се появи нов образ: скулптурата с машината на времето.

— Тези ли? Но моят сламкар каза, че били… — Бери замълча. После избухна в смях: смях на човек, който няма какво да губи. — Моят сламкар.

— Точно така — усмихна се сенаторът. — Не мога да твърдя, че имаме голямо доверие във вашия сламкар. Бери, даже опасността да идваше само от сламкарчетата, можехме да изгубим цели светове. Те се размножават като бактерии. Но вие знаете.

— Да. — Търговецът с усилие се овладя. Лицето му се успокои, но в мислите си виждаше безброй блещукащи очички. „Слава на Аллах! Едва не ги доведох в Империята! Хвала на милостивия…“

— Стига сте треперили, по дяволите — нареди Фаулър.

— Моите извинения. Вие несъмнено сте чували за срещата ми със сламкарчетата. — Той погледна Блейн и завидя на външното му хладнокръвие. Гадинките навярно бяха също толкова омразни на капитана на „Макартър“. — Радвам се да чуя, че Империята съзнава опасностите.

— Да. Ще блокираме сламкарите. Ще ги затворим в системата им.

— Не е ли по-добре да ги унищожим, докато още можем? — тихо попита Бери. Гласът му беше спокоен, но очите му блестяха.

— Как?

Хорас кимна.

— Има политически пречки, разбира се. Но аз бих могъл да намеря хора, готови да заминат за Сламката, и да им дам съответните заповеди…

Фаулър пренебрежително махна с ръка.

— Ако имах нужда, сам щях да си намеря агенти.

— Моите нямаше да са толкова ценни. — Бери погледна към Блейн.

— Да. — Фаулър замълча. Блейн забележимо се скова. Сенаторът продължи: — Така или иначе, търговецо, решихме да направим блокада. Правителството е достатъчно нестабилно и без да го обвиняват в геноцид. Освен това не зная дали ми допада идеята за непровокирана атака срещу разумни същества.

— Ами заплахата? — Бери се наведе напред, без да съзнава фанатичния блясък в очите си. Разбираше, че е на крачка от лудостта, ала това вече не го интересуваше. — Убеден ли сте, че завинаги сте затворили джина в бутилката, само защото сте върнали запушалката на мястото й? Ами ако някое бъдещо поколение не вижда сламкарите като нас? Ами ако отново пуснат джина на свобода? Хвала на Аллах! Представете си безбройните им кораби. Те ще наводнят Империята, командвани от същества като онова на екрана и разсъждаващи като адмирал Кутузов! Специализирани воини, по-смъртоносни от човекозаврите! И вие сте готов да им подарите живота? Казвам ви, трябва да ги унищожите…

„Не! Хората никога не се убеждават просто защото трябва да повярват. Те не слушат, когато…“ Бери видимо се отпусна.

— Виждам, че вече сте решили. С какво мога да ви помогна? И изобщо искате ли нещо от мен? Или само си играете?

— Мисля, че вече ни помогнахте — отвърна Блейн и отпи от кафето си. — И ви благодаря за подаръка.

— Блокадата е най-скъпата космическа операция — замислено рече Фаулър. — И също не е много популярна.

— О. — Бери усети, че напрежението го напуска. Те държаха живота му в ръцете си, но имаха нужда от него — навярно все пак краят не бе настъпил. — Притеснява ви Асоциацията на имперските търговци.

— Точно така. — Лицето на сенатора не изразяваше абсолютно нищо.

Облекчение. „От благодарност ще построя джамия. Това ще ощастливи баща ми… и кой знае? Възможно е в края на краищата Аллах наистина да съществува.“ Клокочещ смях все още напираше в гърлото му и той знаеше, че ако започне да се смее, никога няма да може да спре.

— Вече посочих на колегите си вредата от неограничената търговия със сламкарите. Аз вече нямам нужда от печалби, макар че прекалено много търговци са като съседа, който последвал Аладин в пещерата на вълшебника. Безчетните богатства сияят по-ярко от опасностите.

— Да. Но можете ли да ги вразумите? Да откриете кои от тях възнамеряват да ни саботират и да провалите плановете им?

Бери сви рамене.

— С ваша помощ. Това ще е изключително скъпо. Предполагам, че ще имам достъп до тайни фондове…

Фаулър злобно се усмихна.

— Род, какво още беше казал Стоун? Нещо за…

— Няма нужда да споменаваме за бълнуванията на онзи човек — прекъсна го търговецът. — Мисля, че имам достатъчно пари. — Той потръпна. Какво щеше да му остане, когато всичко това свършеше? Сенаторът не се интересуваше, дори Бери да стигнеше до просяшка тояга. — Ако все пак моите средства не са достатъчни…

— Тогава пак ще обсъдим въпроса — каза Фаулър. — Да. Ще има нужда от средства. Например тази блокада ще погълне повечето от парите, с които Мерил си мисли, че разполага за обединението на сектора. Но ми се струва, че някой хитър търговец случайно би могъл да има връзки с бунтовниците. И че дори ще успее да ги убеди в нашата гледна точка. Не зная как ще го постигне, естествено.

— Разбирам.

Сенаторът кимна.

— Бях убеден в това. Род, вземи този запис и се погрижи да го скриеш на сигурно място. Съмнявам се, че пак ще ни трябва.

Род написа нещо върху дисплея на джобния си компютър. Машината забръмча: тих вой, който ознаменуваше началото на нов живот за Хорас Бери.

„Няма начин да се измъкна — помисли си той. — Фаулър ще приеме само резултати, а не оправдания. И залогът в тази игра ще е главата ми. Няма да е лесно да съм негов политически агент. Но какъв избор имам? На Левант бих могъл единствено да чакам и да се страхувам. Така поне ще зная как се справят със сламкарите… и навярно някога ще успея да променя политиката им.“

— Още нещо — каза сенаторът, даде знак и Род Блейн отиде до вратата на кабинета. В залата влезе Кевин Ренър.

За първи път виждаха главния астрогатор в цивилно облекло. Ренър носеше ярки панталони и още по-ярка туника. Шарфът на пояса му бе от плат, напомнящ коприна. Изглеждаше естествен, ала навярно беше синтетичен. Меки ботуши, накити — накратко, приличаше на някой от най-преуспелите търговски капитани на Бери. Търговец и капитан се спогледаха учудено.

— Да? — попита астрогаторът.

— Малко си избързал, а, Кевин? — отбеляза Род. — Уволнението ти влиза в сила следобед.

Ренър се ухили.

— Реших, че военната полиция няма да ме забележи. Пък и определено е приятно. Добро утро, ваше превъзходителство.

— Значи познавате търговец Бери — рече Фаулър. — Чудесно, защото двамата често ще се срещате.

— Какво? — Ренър се напрегна.

— Сенаторът иска да каже — поясни Блейн, — че би желал да те помоли за услуга. Кевин, спомняш ли си условията на постъпването ти във флота?

— Естествено.

— Четири години или за цялата продължителност на имперска извънредна ситуация от първи клас. Или за времетраенето на официално обявена война — каза Род. — Между другото, сенаторът обяви положението със сламкарите за извънредна ситуация от първи клас.

— Чакайте малко! — извика Ренър. — Не можете да ми извъртите тоя номер!

— Мога, разбира се — отвърна Фаулър.

Астрогаторът се строполи на един от столовете.

— О, Господи!

— Още не е официално — рече сенаторът. — Няма нужда да предизвикваме паника. Но вие вече сте официално уведомен. — Фаулър изчака Ренър да осмисли думите му. — Разбира се, бихме могли да ви предложим друга възможност.

— Бог да ви поживи.

— Язвителен си, а? — Род изглеждаше весел. В този момент астрогаторът го мразеше.

— Свършихте добра работа — продължи старецът. — Империята ви е признателна. И аз съм ви признателен. Знаете ли, донесъл съм със себе си няколко бланки с императорски укази… какво ще кажете за следващия рожден ден на императора да сте барон?

— О, не! Не и аз! Изработих си своето във флота!

— Но привилегиите определено ще ти харесат — отвърна Род.

— Проклятие! Трябваше да доведа сенатора в стаята ти чак на сутринта. Знаех си, че трябваше да изчакам. Не, няма да направите аристократ от Кевин Ренър! Нямам време за цялата тази работа…

— Това наистина може да сложи край на безгрижния ви живот — каза Фаулър. — Така или иначе, няма да стане толкова лесно. Завист и така нататък. Но вие сте ни прекалено полезен, господин Ренър, и наистина има извънредна ситуация от първи клас.

— Но… но…

— Капитан на цивилен кораб — рече сенаторът. — С рицарски сан. Специалист по сламкарския проблем. Да, тъкмо вие ни трябвате.

— Нямам никакъв рицарски сан.

— Ще имате. Не можете да откажете. Господин Бери ще настоява личният му пилот да получи поне ордените на свети Михаил и свети Георги. Нали, ваше превъзходителство?

Бери потръпна. Империята неизбежно щеше да назначи хора, които да го наблюдават, а те щяха да се нуждаят от човек, който да може да разговаря с търговските капитани. Но този… комедиант? „Кълна се в брадата на Пророка, той ще е непоносим!“ Хорас примирено въздъхна. Поне беше интелигентен комедиант. Навярно дори можеше да му е от полза.

— Мисля, че сър Кевин е най-добрият избор за капитан на личния ми кораб — спокойно отвърна търговецът. В гласа му се долавяха съвсем слаби нотки на отвращение. — Добре дошли в „Имперска компания за автонетика“, сър Кевин.

— Но… — Ренър потърси с очи помощ, ала помощ нямаше. Род държеше лист хартия — какво бе това? Уволнението му! Пред погледа му Блейн скъса документа на парчета. — Добре, по дяволите! — Ренър виждаше, че няма да се смилят над него. — Но като цивилен!

— О, разбира се — съгласи се Фаулър. — Е, ще имате чин в разузнаването, но секретен.

— Кълна се в пъпа Господен… — Бери се сепна. Ренър се ухили. — Какво има, ваше превъзходителство? Да не би Господ да няма пъп?

— Предвиждам интересни времена — бавно отвърна търговецът. — И за двама ни.

58. И навярно конят ще пропее

Ярко слънце огряваше покрива на Двореца. По небето бързо се плъзгаха пухкави бели облаци, но на площадката подухваше съвсем слаб ветрец. Лъчите приятно топлеха кожата.

Пред люка на спускателната совалка стояха адмирал Кутузов и двама капитани. Изпращаха ги малка група цивилни, трима извънземни с тъмни очила и четирима въоръжени морски пехотинци. Адмиралът подчертано не обръщаше внимание на сламкарите и техния ескорт. Той се поклони на цивилните.

— Моите извинения, милейди, милорд. Изглежда, че в края на краищата няма да мога да присъствам на сватбата. Не че ще липсвам на някого, но съжалявам, че толкова скоро отвеждам приятелите ви. — Кутузов посочи двамата капитани и отново се поклони. — Оставям ги да се сбогуват.

— Успех, адмирале — тихо рече Род. — Попътен вятър.

— Благодаря ви, милорд. — Военният се скри в совалката.

— Никога няма да разбера този човек — каза Сали.

— Права си — безизразно отвърна Джок.

Сали изненадано погледна извънземната, после се обърна към другите офицери и протегна ръка.

— Успех, Джак, Санди.

— И на теб, Сали. — Каргил сведе очи към нашивките на ръкава си. Четирите капитански пръстена бяха съвсем нови. — Благодаря, че ми повери кораб, Род. Вече си мислех, че завинаги съм заседнал в оперативния отдел.

— Благодари на адмирала — отвърна Блейн. — Аз те препоръчах, но решението взе той. Санди обаче ще трябва да се поти. Той ще е на флагмана.

Синклер сви рамене.

— Като главен инженер на флота, предполагам, че ще прекарвам известно време и на другите кораби — рече той. — Най-добрият наблюдателен пост ще е в самото Око. Така че ще съм с тоя саксонец и това не е зле. Не ми се ще корабът му да се разпадне на съставните си части.

Каргил не му обърна внимание.

— Съжалявам, че ще пропусна сватбата, Сали. Но възнамерявам да ви гостувам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Ако ти писне от него, във флота има и други капитани.

— Да — съгласи се Синклер. — А моето повишение беше подписано две минути преди това на Каргил. Нали няма да го забравиш, Джак?

— Как бих могъл? Само те моля да запомниш, че „Патън“19 е мой кораб. Най-добре да тръгваме, капитане. Скачването ще е достатъчно сложно. Довиждане, Джок, Чарли. — Каргил се поколеба, после неловко отдаде чест.

— Сбогом — отвърна Чарли. Иван изцвъртя и Джок прибави:

— Посланикът ви желае попътен вятър и успех.

— Ще ми се да можех да съм сигурен, че е искрен — рече Каргил.

— Разбира се, че е искрен — заяви Чарли. — Искаме да се чувствате в безопасност.

Джак се обърна и замислено се качи на совалката, Синклер го последва. Завиха двигатели и хората и сламкарите се отдалечиха. После мълчаливо наблюдаваха издигането на кораба от покрива, докато той не изчезна в ясното небе.

— Ще се получи — каза Джок.

— Наистина четете мисли, нали? — попита Род. Той продължаваше да се взира нагоре, ала не виждаше нищо друго освен облаци.

— Естествено, че ще се получи — потвърди Сали.

— Струва ми се, че най-после разбирам човеците — рече Чарли. — Чели ли сте древната си история?

Род и Сали учудено погледнаха сламкарката.

— Какво имаш предвид?

— Доктор Харди ни показа нещо много интересно. — И замълча докато пристигне асансьорът. Двама от морските пехотинци влязоха първи, останалите изчакаха сламкарите и хората. Чарли продължи, сякаш не присъстваха въоръжени войници. — Един от вашите най-древни писатели, историк на име Херодот, разказва за крадец, когото трябвало да екзекутират. Той обаче сключил сделка с царя: за една година да научи любимия царски кон да пее химни. Другите затворници гледали как крадецът пее на коня и му се смеели. „Няма да успееш“ — казвали му те. И той им отговарял: „Имам една година, а кой знае какво може да се случи през това време. Царят може да умре. Конят може да умре. Може да умра и аз. А може и конят да се научи да пее.“

Разнесе се учтив смях.

— Не разказах историята много добре — рече Чарли. — Но и не се опитвах да звучи смешно. Това ме накара най-после да проумея колко различни от нас са човеците.

Последва смутено мълчание. Когато асансьорът спря, Джок попита:

— Как върви вашият институт?

— Чудесно. Вече поканихме някои хора за шефове на отдели. — Сали се засмя. — Трябва да бързам. Род няма да ми позволи да мисля за института след сватбата. Ще дойдете, нали?

— За нас ще е чест да ни позволят да присъстваме — отвърна Джок. — Но нямаме подаръци за вас. Нямаме кафява, която да ги направи.

— Ще минем и без подаръци — каза Род. Вратата на асансьора се отвори, но те изчакаха двама от пехотинците да проверят коридора.

— Благодаря, че ми позволихте да се запозная с адмирал Кутузов — рече Джок. — Исках да поговоря с него още откакто посланическият ни кораб се приближи до „Макартър“.

Блейн учудено погледна извънземните. Джок бе разменила само няколко думи с главнокомандващия и един от най-важните й въпроси беше: „Обичате ли лимон в чая?“

„Те са толкова цивилизовани и мили! И тъкмо поради това ще прекарат няколкото години, които им остават, под постоянна охрана, докато Бюрото за информация очерня тях и тяхната раса. Дори наехме писател да напише сценарий за последните часове на юнкерите ми.“

— Нямаше проблем — отвърна Род. — Ние…

— Да. Не можете да ни позволите да се приберем у дома. — Чарли заговори с глас на новошотландски младеж. — Знаем за хората много повече, отколкото трябва. — Тя спокойно даде знак на морските пехотинци. Двама излязоха в коридора и сламкарите ги последваха. Другите войници тръгнаха отзад и процесията се запъти към апартамента на извънземните. Вратата на асансьора тихо се затвори.