Прашинка в Божието око

1. Командването

— Адмиралът ви предава своите почитания и нарежда незабавно да се явите при него — съобщи юнкер Стейли.

Командир Родерик Блейн отчаяно се огледа. Офицерите му с тихи, съсредоточени заповеди ръководеха ремонта на мостика, досущ като хирурзи, участващи в тежка операция. В сивото стоманено помещение цареше оживена, организирана дейност, която обаче оставяше цялостно впечатление за хаос. Екраните над един от рулевите пултове показваха планетата под тях и другите кораби в орбита край „Макартър“, но капаците на всички останали бяха свалени, във вътрешностите им бяха включени тестови уреди и наоколо стояха техници с комплекти електронни резервни части, готови да подменят онова, което им се стори съмнително.

Навсякъде се виждаха следите от битката — грозни изгаряния на онези места, на които защитното Лангстъново поле на кораба за миг се беше пренатоварило. В един от пултовете имаше голяма колкото юмрук дупка с неправилна форма и в момента двама техници сякаш завинаги се бяха свързали със системата с помощта на мрежа от кабели. Род Блейн плъзна поглед по черните петна, осейващи бойната му униформа. В ноздрите си — а може би в мозъка си? — все още усещаше метална пара и миризма на изгоряло месо. Отново си представи огъня и стопения метал, които изригваха от корпуса и обливаха лявата страна на тялото му. Лявата му ръка продължаваше да е превързана на гърдите и той можеше да проследи повечето от дейностите през последната седмица по мръсните петна, които покриваха еластичния бинт.

„На борда съм едва от час! — помисли си Род. — Капитана го няма и всичко е пълна каша. Не мога да го оставя така!“ Той се обърна към юнкера.

— Незабавно ли?

— Тъй вярно. Сигналът е обозначен като приоритетен.

В такъв случай не можеше да направи нищо. Когато се върнеше на борда, капитанът щеше жив да го одере. Инженер Синклер и лейтенант Каргил бяха компетентни офицери, но за кораба и ремонта отговаряше Род, въпреки че бе отсъствал по време на повечето от ударите.

Ординарецът му дискретно се прокашля и посочи мръсната му униформа.

— Имаме ли време да ви намерим нещо по-прилично, господин командир? — попита морският пехотинец.

— Добра идея. — Род погледна статусния пулт. Да, до заминаването на следващата совалка за повърхността оставаше половин час. Даже да тръгнеше по-рано, нямаше да стигне по-бързо при адмирала. С радост щеше да смъкне този гащеризон. Откакто го бяха ранили, не се беше преобличал.

Трябваше да повикат санитар, за да го съблече. Той започна да реже залепналите за лявата му ръка парчета плат и неодобрително измърмори:

— Не мърдайте, господин командир. Ръката ви здравата е изгоряла. Още преди седмица трябваше да сте в лазарета.

— Не беше възможно — отвърна Род. Преди една седмица „Макартър“ водеше сражение с бунтовнически кораб, понесъл повече удари, отколкото би трябвало, преди да се предаде. След победата Блейн бе назначен за капитан на пленения вражеския съд, а там нямаше условия за подходящо лечение. Когато платът се отдели от ръката му, той усети миризма на нещо по-отвратително от едноседмична пот. Вероятно начален стадий на гангрена.

— Тъй вярно. — Още няколко парченца плат. Синтетиката беше здрава като стомана. — Сега ще се наложи да разрежа ръката ви, за да се задействат регенеративните стимулатори. И докато сте в лазарета, можем да оправим носа ви.

— Аз си го харесвам — студено отсече Род, докосна кривия си нос и си спомни битката, в която му го бяха счупили. Смяташе, че така изглежда по-възрастен, нещо полезно за неговите двайсет и четири стандартни години. А и говореше за заслужени, а не наследени успехи. Род се гордееше със семейното си минало, ала имаше моменти, в които му бе малко трудно да поддържа равнище, достойно за репутацията на рода Блейн.

Накрая санитарят намаза ръката му с обезболяващ мехлем. Стюардите му помогнаха да облече сиво-синя униформа с червен колан, златни акселбанти и еполети — смачкана и не особено чиста, но все пак за предпочитане пред монофибровия гащеризон. Ръката го болеше въпреки анестетика, докато не откри, че може да опре предлакътницата си върху ръкохватката на пистолета.

След като се облече, отиде в хангара на „Макартър“ и се качи на совалката. Рулевият я остави да се спусне през големия люк, без да иска да прекратят движението на кораба. Маневрата беше опасна, но спестяваше време. Задните дюзи се включиха и малкият крилат съд навлезе в атмосферата.

НОВО ЧИКАГО: Обитаем свят в сектора отвъд Въглищния чувал, приблизително на двайсет парсека от столицата. Слънцето му е жълта звезда клас F9, обикновено наричана Бета Хортензис.

Атмосферата е почти като земната и може да се диша без филтри. Гравитацията е 1.08 от стандартната. Радиусът на планетата е 1.05, масата й е 1.21 от земната, което говори за по-висока плътност. Ново Чикаго е наклонена под 41 градуса с полуос от 1.06 АЕ1, умерено ексцентрична. В резултат варирането на сезонните температури ограничава обитаемите райони до сравнително тесен пояс в южната умерена зона.

Има една луна на нормално разстояние, обикновено наричана Еванстън. Произходът на името е неясен.

70% от повърхността на Ново Чикаго са заети от морета. Сушата е предимно планинска, с постоянна вулканична активност. Високо развитата металургия на Първата империя почти изцяло била унищожена по време на Войните за наследството. След приемането на планетата във Втората империя през 2940 г. започва реконструкция на индустриална основа.

Повечето обитатели живеят в град, който носи същото име като планетата. Другите градски центрове са пръснати на голямо разстояние едни от други и населението им не надхвърля 45 хил. души. Цялото население на планетата възлиза на 6.7 млн. души (преброяване 2990 г.). В планините има рударски и селскостопански селища. Производството на храни е достатъчно, за да покрие нуждите на планетата.

Ново Чикаго притежава развиващ се търговски флот и заема стратегическо място, поради което играе ролята на междузвезден търговски център в сектора отвъд Въглищния чувал. Управлява се от генерал-губернатор и съвет, назначаван от вицекраля на сектора. Има изборно събрание, което праща двама депутати в имперския парламент.

Род Блейн намръщено следеше думите, които течаха по екрана на джобния му компютър. Физическите данни бяха актуални, но всички други бяха остарели. Бунтовниците дори бяха променили името на планетата си — от Ново Чикаго на Госпожа Свобода. Трябваше наново да се организира система на управление. Светът определено беше изгубил депутатите си — можеше да е изгубил даже правото си на изборно събрание.

Той прибра компютъра и погледна надолу. Летяха над планински район. Не се забелязваха никакви следи от война. Повърхността не бе бомбардирана, слава Богу.

Понякога се случваше градска крепост да издържи с помощта на сателитно базирани планетарни отбранителни сили. Флотът нямаше време за продължителни обсади. Имперската политика предвиждаше да потушават бунтовете с възможно най-малко човешки жертви — но все пак да ги потушават. Особено упоритите планети можеха да бъдат превърнати в сияещи потоци лава и да оцелеят само няколко града, защитени под черните куполи на Лангстъновите полета. Тогава? Не разполагаха с достатъчно кораби, за да пренасят храна на междузвездни разстояния. Неминуемо следваха епидемии и глад.

Въпреки това просто нямаше друг начин. При производството му в офицерски чин той беше положил клетва за вярност. С убеждение или сила, човечеството отново трябваше да се обедини под обща власт, за да не се повторят никога вековете на Войните за наследството. Всеки имперски офицер познаваше ужасите на тези войни — тъкмо затова академиите се намираха на Земята, а не на столицата.

Когато наближиха града, видя първите следи от битката. Пръстен от опожарени земи, разрушени външни крепости, натрошени бетонни релси на транспортната система. А после почти непокътнатия град, защитен в съвършения кръг на Лангстъновото си поле. Да, градът не беше пострадал, но изключването на полето означаваше край на всякаква съпротива. Само фанатици се сражаваха срещу имперската морска пехота.

Прелетяха над развалините на висока сграда, съборена от свалена спускателна совалка. Някой трябваше да е стрелял по пехотинците и пилотът не бе пожелал да умре за нищо…

Описаха кръг над града и намалиха скоростта, за да подходят към доковете, без да счупят всички прозорци. Зданията бяха стари, в по-голямата си част строени с въглеводородни методи. Отделни ивици бяха заменени с по-модерни структури. От някогашния град, издигал се на това място по време на Първата империя, не беше оцеляло нищо.

Когато се спуснаха над покрива на губернаторството, Блейн видя, че маневрата е била излишна. Повечето прозорци вече бяха счупени. Улиците гъмжаха от тълпи и единствените движещи се машини бяха военни конвои. Някои хора просто зяпаха, други влизаха и излизаха от магазините. Имперски морски пехотинци в сиви униформи стояха на пост зад електрическите бариери около сградата. Совалката се приземи.

Придружиха го до асансьора, с който се спусна на етажа на генерал-губернатора. Тук нямаше жени, иначе нещо обикновено за офисите на имперските правителства. Момичетата му липсваха — бе прекарал прекалено много време в космоса. Род съобщи името си на изпънатия като бастун пехотинец на регистратурата и зачака.

Не очакваше с нетърпение предстоящия разговор. Огледа се. Картините бяха свалени, триизмерните звездни карти с имперски знамена над провинциите също, нямаше го цялото стандартно оборудване на генералгубернаторска резиденция на планета клас едно и стените бяха осеяни с грозни петна.

Часовият му даде знак да влезе в кабинета. Адмирал сър Владимир Ричард Джордж Плеханов, вицеадмирал, рицар на ордените на Св. Михаил и Св. Георги, седеше зад бюрото си. Не се виждаше Негово превъзходителство господин Харуна и на Род за миг му се стори, че адмиралът е сам. После забеляза до прозореца капитан Цилер, негов непосредствен началник като капитан на „Макартър“. Прозорците бяха избити, по ламперията имаше дълбоки драскотини. Екраните и мебелите бяха изчезнали. От стената над дурапластмасовото бюро беше свален дори Големият печат — корона и космически кораб, орел, сърп и чук. Род изобщо не си спомняше да е виждал дурапластмасово бюро в генералгубернаторски кабинет.

— Командир Блейн се явява по ваша заповед, господин адмирал.

Плеханов разсеяно отвърна на поздрава му. Цилер не отмести очи от прозореца. Род стоеше мирно, докато адмиралът го гледаше с безизразно лице. Накрая каза:

— Добро утро, командир.

— Добро утро, господин адмирал.

— Всъщност не е добро. Струва ми се, че не съм ви виждал от предишното си посещение в двора на Круцис. Как е маркизът?

— Когато за последен път си бях вкъщи, беше добре, господин адмирал.

Адмиралът кимна и продължи критично да го наблюдава. Не се бе променил. Изключително способен човек, който се бореше със склонността си да пълнее, като правеше упражнения при висока гравитация. Командването на флота винаги пращаше Плеханов на места, на които се очакваха тежки битки. Той никога не извиняваше офицерска некомпетентност и между младшите офицери се носеше слух, че когато престолонаследникът — сега император — служел като юнкер на „Платея“, адмиралът наредил да проснат Негово височество върху масата в столовата и да го набият с бухалка.

— Получих доклада ви, Блейн. Наложило се е да водите сражение, за да стигнете до полевия генератор на бунтовниците. Изгубили сте рота имперски морски пехотинци.

— Тъй вярно. — Фанатичните бунтовнически гвардейци яростно бяха защитавали генераторната станция.

— Защо сте участвали в акция на повърхността, по дяволите? — попита Плеханов. — Цилер ви е дал онзи пленен крайцер, за да ескортирате нашия боен носач. Имахте ли заповед да се спуснете долу със совалките?

— Съвсем не, господин адмирал.

— Мислите си, че флотската дисциплина не се отнася за аристокрацията, така ли?

— Разбира се, че не си мисля така, господин адмирал.

Плеханов не обърна внимание на думите му.

— И после оная сделка, която сте сключили с водача на бунтовниците. Как се казваше? — Адмиралът погледна към доклада. — Стоун. Джонас Стоун. Обещали сте му имунитет. Връщане на собствеността. По дяволите, да не смятате, че всеки офицер има право да сключва сделки с бунтовници? Или сте натоварен с някаква дипломатическа мисия, за която не ми е известно, командир?

— Съвсем не, господин адмирал. — Род стисна устни. Искаше му се да изкрещи, но не го направи. „По дяволите флотската традиция — помисли си той. — Аз спечелих войната.“

— Но все пак имате обяснение, нали? — попита Плеханов.

— Тъй вярно.

— Е?

В гърлото му беше заседнала буца.

— Господин адмирал, докато командвах пленения „Непокорний“, получих сигнал от бунтовническия град. По това време Лангстъновото поле на града беше непокътнато, капитан Цилер на борда на „Макартър“ беше зает със сателитните планетарни отбранителни сили, а основната част от флота се сражаваше с бунтовническите части. Съобщението носеше подписа на бунтовнически водач. Господин Стоун обещаваше да пусне имперските сили в града при условие, че получи имунитет и му върнем цялата собственост. Даваше ни едночасов срок и настояваше за гаранции от аристократ. Ако в предложението му имаше нещо вярно, войната щеше да свърши веднага щом морската пехота овладееше генераторната станция. Тъй като нямах възможност да се посъветвам с по-висш офицер, лично се спуснах с бойната част на повърхността и дадох честната си дума на господин Стоун.

Плеханов свъси вежди.

— Вашата дума. Като лорд Блейн. А не като флотски офицер.

— Той беше категоричен, господин адмирал.

— Разбирам. — Плеханов се замисли. Ако отхвърлеше обещанието, с Род щеше да е свършено — във флота, в правителството, навсякъде. От друга страна, на адмирал Плеханов щеше да му се наложи да дава обяснения пред Камарата на лордовете. — Какво ви накара да смятате, че предложението не е някакъв капан?

— Господин адмирал, съобщението беше с имперски шифър и носеше подпис на офицер от флотското разузнаване.

— Значи сте рискували кораба си…

— За да сложим край на войната, без да унищожаваме планетата. Да, господин адмирал. Бих могъл да отбележа, че в съобщението на господин Стоун се описваше военнопленническият лагер на града, в който имаше имперски офицери и граждани.

— Разбирам. — Внезапно Плеханов гневно замахна с ръка. — Добре. Нямам нужда от предатели, даже да са ни помогнали. Но ще спазя вашата сделка и това означава, че трябва официално да одобря спускането ви на повърхността. Но това не ми харесва, Блейн. Било е адски глупаво от ваша страна.

„Но имаше резултат“ — помисли си Род. Продължаваше да стои мирно, ала усещаше, че топката в стомаха му започва да се отпуска.

— Баща ви поема глупави рискове — изсумтя адмиралът. — Заради него едва не загинахме на Танит. Цяло чудо е, че родът ви е оцелял в продължение на единайсет поколения маркизи. Още по-странно ще е, ако вие останете жив, за да сте дванайсетият. Добре, седнете.

— Благодаря, господин адмирал — с ледена учтивост каза Род.

Лицето на Плеханов поомекна.

— Някога споменавал ли съм ви, че вашият баща беше мой командир на Танит? — попита той.

— Съвсем не, господин адмирал. Но той ми е разказвал — все още хладно отвърна Блейн.

— Освен това ми беше най-добрият приятел във флота, командир. Дължа сегашното си положение на неговото влияние. Той помоли да ви взема под мое командване.

— Тъй вярно. — „Известно ми е. Но вече се чудя защо.“

— Иска ви се да ме попитате какво очаквам от вас, нали, командир?

Род се сепна.

— Тъй вярно.

— Какво щеше да се случи, ако онова предложение беше номер? Ако беше капан?

— Бунтовниците можеха да унищожат бойната ми част.

— Да — спокойно потвърди Плеханов. — Но сте решили, че си струва да рискувате, защото сте имали възможност да сложите край на войната с минимален брой жертви и от двете страни. Нали така?

— Тъй вярно.

— А какво щеше да прави флотът ми, ако бунтовниците бяха избили морската пехота? — Адмиралът удари с юмруци по бюрото. — Нямаше да имам абсолютно никакъв избор! — изрева той. — Всяка седмица, през която флотът ми виси тук, дава нов шанс на отцепниците да нападнат наша планета! Нямаше да имам време да искам друг боен носач и още пехотинци. Ако бяхте изгубили войниците си, щях да върна този свят в каменната ера, Блейн. Аристократ или не, никога повече не поставяйте никого в такова положение! Разбирате ли ме?

— Тъй вярно… — Имаше право. Ала… каква полза от морската пехота, ако градското поле останеше непокътнато? Род увеси нос. Все щеше да направи нещо. Но какво?

— Всичко свърши добре — студено каза Плеханов. — Може би сте постъпили правилно. А може би не. Ако извършите още една такава глупост, ще ви взема сабята. Ясно ли е? — Той взе от бюрото разпечатка на служебното досие на Блейн. — „Макартър“ готов ли е за космоса?

— Господин адмирал? — Въпросът бе зададен със същия тон като заплахата и на Род му трябваха няколко секунди, за да възвърне самообладанието си. — За космоса да, господин адмирал. Но не за сражение. И се нуждаем от провизии. — През онзи безумен час, който бе прекарал на борда, той внимателно бе проверил състоянието на кораба — още една причина, поради която се нуждаеше от бръснене. Сега неспокойно седеше на стола и се чудеше. Капитанът на „Макартър“ стоеше до прозореца, очевидно слушаше разговора, но не беше казал нито дума. Защо адмиралът не попиташе него?

Междувременно Плеханов взе решение.

— Е, Бруно, ти си капитан на флота. Какво препоръчваш?

Бруно Цилер се извърна от прозореца. Род се изненада: вече не носеше малкото сребърно изображение на „Макартър“, което показваше, че е негов капитан. На гърдите му блестяха кометата и слънцето, отличие на щабен офицер. На ръкавите му се виждаха широките нашивки на почетен адмирал.

— Как сте, командир? — официално попита Цилер. После се усмихна. Всички на борда на „Макартър“ познаваха тази негова крива усмивка. — Добре изглеждате. Поне отдясно. Е, вие сте прекарали на кораба около час. Какви повреди установихте?

Смутен, Блейн докладва за състоянието на „Макартър“ и за ремонтите, които бе наредил да извършат. Цилер кимна и му зададе няколко въпроса. Накрая каза:

— И смятате, че е готов за космоса, но не за война. Нали така?

— Тъй вярно. Поне не за сражение срещу голям кораб.

— И това е вярно. Ето препоръките ми, господин адмирал. Командир Блейн е готов за повишение и можем да му поверим „Макартър“, за да го ремонтира на Нова Шотландия, след което да го откара на столицата. Може да вземе със себе си племенницата на сенатор Фаулър.

Да му поверят „Макартър“? Боеше се да повярва, но сега му се откриваше възможност да докаже способностите си — и на Плеханов, и на всички.

— Млад е. Никога не биха му поверили да командва за първи път такъв кораб — отвърна адмиралът. — Но пък това навярно е най-правилното решение. Едва ли може да изпадне в голяма беда по пътя до Спарта през Нова Каледония. „Макартър“ е ваш, командир. — След като Род не отговори, Плеханов излая: — На вас говоря, Блейн. Повишавам ви в капитан и ви поверявам командването на „Макартър“. Секретарят ми ще ви предаде писмената заповед след половин час.

Цилер се усмихна с едното ъгълче на устата си и подметна:

— Кажете нещо де.

— Благодаря ви, господин адмирал. Мислех… мислех, че не ме одобрявате.

— Самият аз не съм съвсем сигурен — отвърна Плеханов. — Ако имах друг избор, щях да ви назнача за помощник-капитан. Сигурно ще станете добър маркиз, но нямате темперамент на флотски офицер. Едва ли има значение обаче — и без това няма да правите военна кариера.

— Вече не, господин адмирал — предпазливо каза Род.

Все още го болеше. Големият Джордж, който на дванайсет години пълнеше стаята с щанги и още преди да навърши шестнайсет имаше огромни рамене и тесен ханш — брат му Джордж бе загинал в сражение в средата на Империята. Род трябваше да планира своето бъдеще или с мъчителна носталгия да мисли за дома си. Мъртъв. Джордж?

Брат му трябваше да наследи именията и титлите. Род не искаше нищо друго освен военна кариера и шанс някой ден да стане велик адмирал. А сега след десет години трябваше да заеме мястото си в парламента.

— Ще имате двама пътници — каза Цилер. — Познавате лейди Сандра Брайт Фаулър, нали? Племенницата на сенатор Фаулър.

— Да, господин адмирал. Не я бях виждал от години, но чичо й често ни посещава в двора на Круцис… после я открих във военнопленническия лагер. Как е тя?

— Не много добре — отвърна Цилер. Усмивката му изчезна. — Пращаме я у дома и е излишно да ви предупреждавам да внимавате. Ще пътува с вас до Нова Шотландия, а ако иска, и до столицата. Зависи от нея. Вторият ви пътник обаче е съвсем друг въпрос.

Род въпросително го погледна. Цилер се обърна към Плеханов, който му кимна, и продължи:

— Негово превъзходителство търговец Хорас Хюсеин Бери, магнат, председател на директорския борд на „Имперска компания за автонетика“ и важна клечка в Асоциацията на имперските търговци. Ще остане на борда чак до Спарта. Подчертавам — ще остане на борда на кораба ви. Разбирате ли ме?

— Ами, не съвсем, господин адмирал — призна Род.

Плеханов изсумтя.

— Цилер беше съвсем ясен. Според нас Бери е стоял в основата на този бунт, но нямаме достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Иска да се обърне към императора. Е, ще го пратим на Спарта, за да го направи. Като гост на флота. Но с кого да го пратя, Блейн? Той струва милиони. Даже повече. Мнозина биха предали цяла планета за пари. А Бери може да даде много.

— Хм… Тъй вярно — отвърна Род.

— И не се шокирайте толкова — излая Плеханов. — Не съм обвинил в корупция нито един от офицерите си. Но всъщност вие сте по-богат от Бери. Дори не е в състояние да ви изкуши. Това е основната причина да ви поверя командването на „Макартър“, за да не се налага да се безпокоя за нашия заможен приятел.

— Разбирам. Въпреки това ви благодаря, господин адмирал. — „И ще ви докажа, че не грешите.“

Сякаш прочел мислите му, Плеханов кимна.

— От вас би могло да стане добър офицер. Е, сега имате шанс. Цилер ми е нужен тук, за да ми помага в управлението на планетата. Бунтовниците са убили генерал-губернатора.

— Убили са господин Харуна, така ли? — смая се Род. Спомняше си набръчкания старец: отдавна бе минал стоте, когато бе посетил дома на Блейн… — Той е стар приятел на баща ми.

— Не са убили само него. Набучили са главите на копия пред губернаторството. Някой решил, че така хората ще се съпротивляват по-упорито. Че ще ги е страх да се предадат. Е, сега има защо да се страхуват. Вие, от своя страна, поставихте ли някакви условия на Стоун?

— Тъй вярно. Сделката отпада, ако откаже да съдейства на разузнаването. Трябва да съобщи имената на всички заговорници.

Плеханов многозначително погледна Цилер.

— Нареди на хората си да се заемат с въпроса, Бруно. Това е все някакво начало. Добре, Блейн, ремонтирайте кораба си и заминавайте. — Адмиралът се изправи. Разговорът беше свършил. — Имате много работа, капитане. Действайте.

2. Пътниците

Хорас Хюсеин Чамун ал Шамлан Бери посочи последните вещи, които щеше да вземе със себе си, и освободи слугите. Знаеше, че ще стоят пред апартамента му, готови да си поделят богатството, което оставяше, но се забавляваше, като ги караше да чакат. После кражбата щеше да им се стори още по-сладка.

Когато остана сам, той си наля голяма чаша вино. Не бе качествено — бяха го докарали след блокадата, но Бери не забеляза. На Левант виното беше официално забранено и търговците пробутваха всякакъв алкохол на клиентите си, дори на заможните като неговото семейство. Хорас Бери не разбираше от скъпи напитки. Купуваше ги, за да изтъкне богатството си и за забавление, но се задоволяваше с малко. Кафето бе съвсем друг въпрос.

Беше дребен мъж, както по-голямата част от народа на Левант, с тъмно лице и голям нос, тъмни пламтящи очи и остри черти, резки жестове и избухлив характер, известен единствено на най-близките му. Останал сам, той си позволи да се намръщи. На бюрото лежеше разпечатка от секретаря на адмирал Плеханов и Бери с лекота си преведе официално любезните изрази, приканващи го да напусне Ново Чикаго. Адмиралът съжалявал, че не бил в състояние да му уреди пътнически кораб. Командването на флота го подозираше и той усети надигащата се в гърдите му ярост. Външно обаче запази спокойствие, докато седеше и отмяташе въпросите на пръсти.

Какви доказателства имаха? Само подозрения на разузнаването, но нищо убедително. Обичайната омраза на флота към имперските търговци. Неколцина от щаба бяха евреи, а всички евреи мразеха левантинците. Ала флотът не можеше да разполага с твърди улики срещу него, иначе нямаше да пътува на борда на „Макартър“ като гост. Щяха да го откарат в окови. Това означаваше, че Джонас Стоун продължава да си държи езика зад зъбите.

Трябваше. Бери му беше платил сто хиляди крони с обещание за още. Но не вярваше на Стоун: преди два дни се бе срещнал с някои хора на улица „Косцюшко“ и им плати петдесет хиляди крони, в резултат на което скоро Стоун завинаги щеше да замълчи. Можеше колкото си ще да шепне тайни в гроба си.

Имаше ли да върши още нещо? Не. Каквото щеше да се случи, щеше да се случи, хвала на Аллах… Бери сбърчи лице. Не трябваше да разсъждава като суеверен глупак. Нека баща му славеше Аллах за успехите си — богатството спохожда хората, които не оставят нищо на случайността, както беше правил той през своите деветдесет стандартни години.

Империята бе стигнала до Левант десет години след раждането му и отначало нямаше почти никакво влияние. По онова време имперската политика беше различна и планетата влезе в Империята приблизително на равна нога с по-развитите светове. Бащата на Хорас Бери скоро осъзна, че империализмът може да му донесе пари. Като стана един от хората, които имперските служители използваха, за да управляват Левант, той натрупа огромно богатство: взимаше пари, за да урежда аудиенции при губернатора, продаваше правосъдие като зеле на пазара, но винаги внимаваше, винаги оставяше други да понесат гнева на имперските чиновници.

Баща му инвестираше предпазливо и използва влиянието си, за да образова Хорас Хюсеин на Спарта. Дори му бе дал име, предложено от имперски офицер — едва по-късно научиха, че името Хорас почти не се среща в Империята и че даже е обект на присмех.

Бери удави спомените за дните си в училищата на столицата с втора чаша вино. Беше се изучил! И сега инвестираше и парите на баща си, и своите. Хорас Бери не бе човек, на когото можеха да се присмиват. Трябваха му трийсет години, но неговите агенти откриха офицера, дал му това име. Стереограмите на мъките му бяха скрити в дома на Бери на Левант. Той се беше смял последен.

Сега купуваше и продаваше хората, които му се присмиваха, както купуваше гласове в парламента. Малко оставаше да купи цялата планета Ново Чикаго. И в името на Пророка… по дяволите, пак щеше да я притежава. Контролът над нея щеше да осигури на семейството му влияние в сектора отвъд Въглищния чувал, където Империята бе слаба и ежемесечно откриваха нови светове.

Спомените помогнаха. Той повика агентите си — човека, който щеше да защитава интересите му на планетата, и Набил, който щеше да го придружава като прислужник на борда на бойния кораб. Набил, преждевременно състарен дребен човек, много по-дребен дори от Хорас, имаше лице на пор, което можеше да маскира по много начини, и умения да борави с кинжал и отрова, усвоени на десетки планети. Хорас Хюсеин Бери се усмихна. Значи имперските чиновници искаха да го държат в плен на борда на бойния си кораб, така ли? Добре, щом нямаше кораби за Левант. Но когато стигнеха на оживен космодрум, нямаше да им е много лесно.

В продължение на три дни Род работи на „Макартър“. Пробит резервоар, изгорени елементи, всичко трябваше да се замени. Нямаше много резервни части и екипажът на кораба прекара часове в космоса, оглозгвайки до кости корпусите на корабите на Съюза в орбита около Ново Чикаго.

Постепенно приведоха „Макартър“ в прилично състояние. Помагаха му старши лейтенант Джак Каргил, вече помощник-капитан, и главният инженер командир Джок Синклер. Подобно на мнозина инженери, той произхождаше от Нова Шотландия. Силният му акцент беше много разпространен сред шотландците в космоса. По време на Войните за наследството те гордо го бяха запазили като свой символ дори на планети, на които шотландският се смяташе за мъртъв език. Род подозираше, че в свободното си време те изучават родния си език, за да не ги разбира останалата част от човечеството.

Плочките на корпуса бяха споени, на прогорените места бяха поставени огромни кръпки броня, свалена от корабите на Съюза. Синклер умело приспособяваше местната техника и накрая почти успя да приведе „Макартър“ в първоначалния му вид. Офицерите на мостика денонощно обясняваха и описваха промените на главния корабен компютър.

Каргил и Синклер почти стигнаха до бой. Инженерът настояваше, че най-важно било да са готови за космоса, докато старши лейтенантът твърдеше, че никога повече нямало да е в състояние да ръководи ремонтите на „Макартър“, защото дори самият Господ не знаел в какво са превърнали кораба.

— Не искам да слушам такива богохулства — тъкмо казваше Синклер, когато Род се приближи до тях. — Не ти ли стига, че аз знам в какво сме го превърнали?

— Не, освен ако не искаш да се преквалифицираш и в готвач, тенекеджия побъркан! Сутринта готвачът не успя да включи кафемашината! Един от твоите хора взел микровълновия нагревател. За Бога, върни го…

— Да, и ще останем без трети резервоар, докато не ми намериш резервни части за помпата. Я се стегни бе, човек! Корабът пак може да води сражение. Или кафето е по-важно?

Каргил дълбоко си пое дъх, после бавно и отчетливо започна:

— Корабът може да води сражение, докато някой не пробие дупка в корпуса му. Тогава трябва да се ремонтира. Да речем, че се наложи да поправя това. — Старши лейтенантът посочи едно устройство, в което Род почти със сигурност разпозна въздушен абсорбатор-преобразувател. — Проклетото нещо изглежда полустопено. Откъде да зная какво е повредено? И дали изобщо е повредено? Да речем…

— Нямаше да се тормозиш с такива неща, ако не беше…

В този момент Род реши, че е най-добре да се намеси. Той прати главния инженер в машинното отделение, а Каргил — в предната част на кораба. Двамата нямаше да решат спора си, докато не ремонтираха цялостно „Макартър“ на Нова Шотландия.

По заповед на корабния лекар Блейн прекара вечерта в лазарета. Когато излезе оттам, лявата му ръка бе обездвижена в огромна шина, сякаш на гърдите му бяха присадили възглавница. Въпреки изострената си чувствителност обаче през следващите няколко дни не забеляза някой да му се присмива. Поне явно.

На третия ден проведе пълна проверка на кораба. Цялата работа спря и задействаха началното въртене.

Род се изкушаваше да се възползва от опита си като помощник-капитан на „Макартър“. Знаеше всички места, на които можеше да се скрие някой мързелив офицер. Но това беше първата му проверка, корабът едва излизаше от ремонт след сражение и Каргил бе прекалено добър офицер, за да допусне съществен пропуск. Блейн се задоволи да провери основните системи, но иначе остави старши лейтенанта да води проверката. Накрая реши да не позволи това да се превърне в прецедент. Когато му останеше повече време, щеше да обиколи кораба и да разгледа всичко.

Цяла рота морски пехотинци охраняваше космодрума на Ново Чикаго. След изключването на градския Лангстънов генератор не бяха срещнали повече съпротива. Всъщност по-голямата част от населението, изглежда, посрещаше имперските сили с облекчение, по-убедително от всякакви паради и овации. Но макар бунтът на Ново Чикаго да бе смаял Империята, подновяването на враждебните действия нямаше да изненада никого.

Затова войниците охраняваха имперските совалки и Сали Фаулър усещаше погледите им, докато крачеше по огрения от слънцето космодрум, придружена от прислужниците си. Погледите не я смущаваха. Като племенница на сенатор Фаулър, беше свикнала да я гледат.

„Красавица — мислеше си един от морските пехотинци. Но лицето й е безизразно. Би трябвало да е щастлива, че са я спасили от оня смрадлив лагер, обаче тя изобщо не изглежда така. — Тялото му се обливаше в пот. — И не се поти. Най-великият скулптор във вселената я е изваял от лед.“

Совалката бе голяма и полупразна. Сали видя двама дребни тъмнокожи мъже — Бери и неговия прислужник — и четирима по-млади, на лицата на които се бе изписал страх, очакване и благоговение. Носеха знака на затънтената новочикагска провинция. Новобранци, предположи тя.

Сали се настани на една от последните седалки в дъното. Нямаше настроение за разговори. Адам и Ани загрижено я погледнаха, после седнаха оттатък пътеката. Разбираха.

— Добре, че заминаваме — каза Ани.

Сали не отговори. Не изпитваше абсолютно нищо.

Намираше се в такова състояние, откакто морските пехотинци бяха превзели военнопленническия лагер. Последва обилна храна, гореща баня, чисти дрехи и почтително отношение… но всичко това не й направи впечатление. Не чувстваше нищо. Месеците в лагера бяха убили нещо в нея. Може би завинаги. Това мъгляво я обезпокои.

Когато получи магистърска степен по антропология в Имперския университет на Спарта, Сали Фаулър убеди чичо си да й позволи да обиколи Империята, за да разгледа новозавоюваните провинции и да изучава примитивните култури. Дори евентуално да напише книга.

— В края на краищата — настояваше тя, — какво ще науча тук? Материалът, който ми трябва, е отвъд Въглищния чувал.

Представяше си триумфалното си завръщане и публикациите, с които щеше да си извоюва място в науката, вместо пасивно да чака да я омъжат за някой млад аристократ. Сали имаше намерение да се омъжи, но не преди да постигне нещо повече от наследството си. Искаше да е личност, да служи на Империята не само като й роди синове, които да загинат на бойните кораби.

За нейна изненада, чичо й се съгласи. Ако познаваше хората по-добре, отколкото й позволяваше университетският курс по психология, Сали щеше да разбере и причината. Бенджамин Брайт Фаулър, по-малкият брат на баща й, не бе наследил нищо и беше извоювал мястото си в Сената с кураж и собствените си способности. Тъй като нямаше деца, той смяташе единственото останало живо дете на брат си за своя дъщеря, а и бе видял достатъчно момичета, чиято високопоставеност се дължеше на роднините и парите им. Така че тя, Адам, Ани, Сали и Дороти, нейна колежка от университета, заминаха за провинциите, за да изучават примитивните човешки култури, които флотът постоянно откриваше. Някои планети не бяха посещавани от космически кораби от триста години и войните бяха намалили населението им до такава степен, че хората се бяха превърнали в диваци.

Пътуваха към една от първобитните колонии и трябваше да се отбият на Ново Чикаго, за да се прехвърлят на друг кораб, когато избухна бунтът. В този ден Дороти не бе в града и изобщо не я откриха. Гвардейците от Комитета за обществена сигурност измъкнаха Сали от хотелската й стая, взеха всичките й ценности и я хвърлиха в затвора.

На първо време в лагера цареше ред. Имперските благородници, държавните чиновници и бившите имперски войници правеха мястото по-безопасно, отколкото улиците на Ново Чикаго. Но аристократите и служителите ден след ден бяха отвеждани, за да не ги видят никога повече, и на тяхно място водеха обикновени престъпници. Адам и Ани някак успяха да я намерят, другите обитатели на палатката й също бяха граждани на Империята. Така тя оцеля дни, седмици и накрая месеци под вечната нощ на Лангстъновото поле.

Отначало го възприемаше като приключение — страшно, неприятно, но нищо повече. После намалиха дажбите им и пленниците започнаха да гладуват. Към края бяха изчезнали и последните следи от ред. Не се спазваха никакви хигиенни правила. Посинели трупове дни наред лежаха на купчини край портала в очакване някой да ги откара.

И приключението се превърна в безкраен кошмар. Закачиха името й на портала — Комитетът за обществена сигурност я издирваше. Другите пленници се заклеха, че Сали Фаулър е мъртва, и тъй като пазачите рядко влизаха в лагера, не я сполетя участта на други представители на управляващите фамилии.

С влошаването на условията Сали постоянно намираше нови вътрешни сили. Опитваше се да дава пример на другарите си от палатката, които с готовност я приеха за свой водач. Адам играеше ролята на премиер-министър. Когато тя плачеше, всички се страхуваха. И така, на двайсет и две стандартни години, със сплъстена тъмна коса, с мръсни изпокъсани дрехи и загрубели ръце, Сали дори не можеше да се свре в някой ъгъл и да си поплаче. Просто трябваше да продължава да търпи кошмара.

После плъзнаха слухове, че в небето над черния купол се появили имперски бойни кораби — и че пленниците щели да бъдат избити преди корабите да пробият защитното поле. Тя се усмихваше и се преструваше, че не вярва. Преструваше ли се? Кошмарите бяха родени от въображението.

Накрая пристигнаха морските пехотинци, предвождани от едър окървавен мъж с маниери на човек от двора и превързана ръка. Кошмарът свърши и Сали зачака да се събуди. Изкъпаха я, нахраниха я, облякоха я — защо не се събуждаше? Чувстваше душата си като обвита в памук.

Ускорението притискаше гърдите й. Сенките в совалката бяха остри като бръсначи. Новочикагските новобранци се блъскаха край прозорците и оживено бъбреха. Но Адам и Ани тревожно я наблюдаваха. Когато пристигнаха на планетата, двамата бяха дебели. Сега кожата на лицата им висеше на гънки. Сали знаеше, че са й отделяли от собствената си храна. И все пак, изглежда, бяха понесли лишенията по-добре от нея.

„Иска ми се да можех да плача — помисли си тя. — Трябва да плача. За Дороти. През цялото време очаквах да ми кажат, че са я открили. Нищо. Тя просто изчезна от съня.“

Записан глас съобщи нещо, което Сали не се опита да чуе.

После тежестта й изчезна и тя се издигна.

Наистина ли щяха да я оставят да отлети?

Сали рязко се обърна към прозореца. Ново Чикаго сияеше като всеки подобен на Земята свят. Светли морета и суша — всички нюанси на синьото се сливаха с белия скреж на облаците. Докато планетата се смаляваше, тя я наблюдаваше и криеше лицето си. Никой не трябваше да зърне жестокото й изражение. В този момент можеше да заповяда да взривят цялата Ново Чикаго и да я изпепелят.

След проверката Род проведе в хангара Божествената служба. Едва свършиха последния химн, когато юнкерът на вахта съобщи, че пътниците се качват на борда. Екипажът бързо започна да се разотива. Нямаше да има свободни недели, докато не приведяха кораба в пълна бойна готовност, каквото и да повеляваха религиозните традиции за неделите в орбита. Блейн слушаше разговорите на мъжете, които минаваха покрай него, и търсеше признаци на негодувание. Вместо това чуваше обичайното мърморене.

— Добре, знам какво е сламка — казваше на партньора си механикът Джаксън. — Разбирам какво е да ти влезе сламка в окото. Но как може да ми влезе цяла греда, за Бога? Я ми кажи, как човек може да има греда в окото и да не я усети? Не е нормално.

— Абсолютно прав си. Какво е греда?

— Какво е греда ли? Охо, ти си от Плоскост, нали? Е, греда е отрязано дърво — дърво. А дървото е голямо расте…

Гласовете заглъхнаха. Блейн енергично се върна на мостика. Ако Сали Фаулър бе единственият му пътник, с радост щеше да я посрещне в хангара, но искаше онзи Бери веднага да разбере какви ще са отношенията им. Капитанът на един от бойните кораби на Негово величество нямаше да прекъсне работата си, за да посрещне някакъв си търговец.

Род проследи на екраните клиновидната совалка, която влезе в орбита и беше изтеглена на борда, през огромните правоъгълни врати на хангара. Държеше ръката си близо до бутона на интеркома. Тези маневри бяха сложни.

Пътниците посрещна юнкер Уитбред. Първи се появи Бери, следван от дребен тъмнокож мъж, когото търговецът не си направи труда да представи. И двамата бяха облечени в подходящи за космоса дрехи: широки, стегнати на глезените панталони и туники, чиито джобове бяха с ципове. Бери изглеждаше ядосан. Ругаеше прислужника си и Уитбред предвидливо записа забележките му с намерението по-късно да ги прослуша. Юнкерът прати един сержант да придружи търговеца и изчака госпожица Фаулър. Беше я виждал на снимки.

Настаниха Бери в каютата на капелана, а Сали — в тази на старши лейтенанта, защото щеше да я споделя с прислужницата си. Адам и Набил щяха да спят при екипажа, но не можеха да пратят при мъжете жена, макар и възрастна колкото Ани. Космонавтите, прекарали много време далеч от планети, придобиваха нова представа за красота. Нямаше да досаждат на сенаторска племенница, но икономка — това бе съвсем друг въпрос. И въпреки че каютата на старши лейтенанта се намираше до тази на капитан Блейн, докато каютата на капелана бе на долната палуба, никой нямаше да възрази.

— Пътниците са на борда, господин капитан — докладва юнкер Уитбред.

— Добре. Всички удобно ли са настанени?

— Ами, аз настаних госпожица Фаулър, господин капитан. Сержант Алот придружи търговеца до каютата му…

— Ясно. — Блейн седна пред командния си пулт. Когато за кратко я видя в лагера, лейди Сандра — не, тя предпочиташе да я наричат Сали, спомни си той — не изглеждаше много добре. Според думите на Уитбред, сега малко се беше възстановила. Когато я забеляза да излиза от палатката си, на Род му се бе приискало да се скрие. Целият беше окървавен и мръсен — и тогава тя се приближи към него. Движеше се като придворна дама, но умираше от глад и под очите й имаше големи тъмни кръгове. Очите й. Абсолютно празни. Е, за две седмици трябваше да се е посъживила.

— Нали ще покажете на госпожица Фаулър ускорителните седалки? — попита Блейн.

— Тъй вярно — отвърна Уитбред. „Освен това ще й проведа упражнение за нулева гравитация“ — помисли си той.

Род развеселено погледна юнкера. Е, можеше да се надява, но рангът си имаше своите привилегии. А и той я познаваше още от десетгодишна.

— Сигнал от губернаторството — съобщи вахтеният.

Разнесе се бодрият, безгрижен глас на Цилер.

— Ало, Блейн! Готов ли сте за отпътуване? — Капитанът на флота седеше отпуснат зад бюрото си и пушеше огромна лула.

— Тъй вярно. — Род понечи да прибави още нещо, но се сдържа.

— Настанихте ли пътниците? — Блейн можеше да се закълне, че бившият му командир му се подиграва.

— Тъй вярно.

— А екипажът ви? Мърмори ли?

— Отлично ви е известно… Ще се справим, господин адмирал. — Той сподави яда си. Не можеше да се сърди на Цилер, в крайна сметка той му беше дал кораба си, мътните го взели! — Не че имаме достатъчно хора.

— Виж, Блейн, не съм ви оставил без хора, за да се забавлявам. Просто тук не ни достигат войници. Освен това ще получите подкрепление много преди нас. Пратих ви двайсет новобранци, местни момчета, които смятат, че космосът ще им хареса. По дяволите, наистина може да стане така. С мен се случи същото.

Новаци, които не знаеха нищо и трябваше да се учат, но за това щяха да се погрижат сержантите. Двайсет души не бяха малко. Род се почувства по-добре.

Цилер запрелиства някакви документи.

— Ще ви върна и два взвода от твоите морски пехотинци, макар да се съмнявам, че на Нова Шотландия ще ви се наложи да се сражавате с врагове.

— Хм, да, господин адмирал. Благодаря, че ми оставихте Уитбред и Стейли. — Цилер и Плеханов бяха свалили на повърхността всички останали юнкери и мнозина от по-опитните сержанти. Но му бяха оставили най-добрите войници. Бяха достатъчно, за да обучат новите. И все пак някои каюти изглеждаха така, сякаш „Макартър“ е бил победен в бой.

— Моля. Давам ви добър кораб, Блейн. Има голяма вероятност Адмиралтейството да не потвърди назначаването ви за негов капитан, но може пък да извадите късмет. А аз трябва да управлявам цяла планета с голи ръце. Дори нямаме пари! Само републикански бонове! Бунтовниците са иззели всички имперски крони и са отпечатали книжни банкноти. Как ще въведем в обращение истински пари?

— Тъй вярно. — Като капитан, Род теоретично се изравняваше по ранг с Цилер. Званието „почетен адмирал“ просто му позволяваше да дава заповеди на по-старши офицери. Но Комисията по повишенията трябваше да утвърди капитанския чин на Блейн, а той бе прекалено млад. Навярно след месец — месец и половина пак щеше да е обикновен командир.

— Още нещо — продължи Цилер. — Току-що казах, че на планетата няма пари, но това не е съвсем вярно. Тук има неколцина извънредно богати хора. Един от тях е Джонас Стоун, човекът, който пусна вашата морска пехота в града. Той твърди, че успял да скрие парите си от бунтовниците. Е, защо не? Нали е бил един от тях? Обаче открихме обикновен миньор, червив от имперски крони. Не иска да каже откъде са, но ние смятаме, че ги е получил от Бери.

— Разбирам.

— Така че наблюдавайте негово превъзходителство. Добре, пехотинците и новобранците ще са на борда след по-малко от час. — Цилер погледна компютъра си. — По-точно след четирийсет и три минути. Можете да потеглите веднага щом пристигнат. — Той прибра компютъра и започна да пълни лулата си. — Предайте моите поздрави на Макферсън от доковете и имайте предвид следното: ако ремонтът се проточи, недейте да пращате съобщения на адмирала. Това само ще вбеси Макферсън. А от него зависи много. Просто повикайте Джими на борда и пийнете по някоя и друга чаша скоч. Не носите колкото него, но все е по-добре, отколкото да намесвате адмирала.

— Слушам — колебливо отвърна Род. Внезапно осъзна, че наистина не е готов да поеме командването на „Макартър“. Навярно познаваше техническата страна на въпроса по-добре от Цилер, но десетките трикове, които се научават само от опит…

Цилер прочете мислите му. Всичките му офицери подозираха, че притежава такава способност.

— Спокойно, капитане. Няма да ви сменят преди да стигнете на Спарта, а дотогава ще сте били достатъчно дълго на борда на „Мак“. И не си губете времето да зубрите за изпитите пред Комисията. Няма да има никаква полза. — Цилер дръпна от огромната лула и изпусна гъст облак дим. — Няма да ви задържам повече, имате си работа. Но когато стигнете на Нова Шотландия, непременно разгледайте Въглищния чувал. В галактиката едва ли има толкова красиво място. Някои го наричат Божието лице. — Образът му избледня, ала кривата му усмивка сякаш остана на екрана като тази на чеширския котарак2.

3. Официална вечеря

„Макартър“ набра инерция със стандартна гравитация. Всички от екипажа бяха заети с промяната от ориентацията спрямо планетата. За разлика от търговските съдове, които често взимаха на части големите разстояния от вътрешните планети до пунктовете за Олдърсънов скок, бойните кораби обикновено ускоряваха без спиране.

Два дни след напускането на Ново Чикаго Блейн даде официална вечеря.

Вечеря с бели покривки и свещници, тежки сребърни чинии и гравирани кристални чаши, дело на опитни занаятчии от пет свята, съкровище, което не принадлежеше на Блейн, а на „Макартър“. Всички мебели бяха върнати по местата им, след като по време на орбитирането бяха монтирани край външните стени, а голямата маса за орбита беше прибрана в цилиндричната стена на каюткомпанията.

Тази резбована маса бе обезпокоила Сали Фаулър. Беше я видяла два дни преди това, когато „Макартър“ все още се намираше в близост до планетата и външната стена представляваше палуба, също покрита с резба. Когато Сали се спусна по стълбищната шахта, Блейн забеляза облекченото й изражение.

Бери изглеждаше абсолютно спокоен и очевидно се забавляваше — сто на сто бе прекарал доста време в космоса. Навярно повече от самия Род.

Това беше първата официална среща на младия капитан с пътниците. Докато чакаше стюардите в безукорни бели униформи да поднесат първото блюдо, Блейн потисна усмивката си. На „Макартър“ имаше всичко друго освен изискана храна.

— Боя се, че вечерята няма да съответства на обстановката — каза той на Сали. — Но ще видим с какво ще ни нагостят. — Кели и стюардите цял следобед се бяха съветвали с главния готвач, но Род не очакваше много.

Имаше достатъчно храна, разбира се. Биопластмаса, пържоли от култивирано месо и царевица от Нови Вашингтон, но на Ново Чикаго Блейн не бе имал възможност да попълни корабните провизии, а собствените му припаси бяха унищожени по време на битката с бунтовниците. Естествено капитан Цилер беше свалил своите на планетата. Освен това бе успял да вземе със себе си най-добрия готвач и ординареца, който готвеше на капитана на кораба.

Поднесоха първото блюдо — огромен поднос с тежък капак, сякаш от ковано злато. По него се гонеха златни дракони, над които се носеха хексаграми И Ксин. Изработени на Ксанаду, съдът и капакът бяха стрували на „Макартър“ един от траловете му. Ординарец Кели стоеше зад Блейн, внушителен в бялата си униформа с ален пояс, съвършен иконом. Изобщо не приличаше на човека, от когото новобранците изпитваха ужас и който беше предвождал морските пехотинци в бой срещу гвардията на Съюза. Кели с опитен жест повдигна капака.

— Великолепно! — възкликна Сали. Лицето на сержанта просия. Върху подноса имаше пай във формата на „Макартър“, сражаващ се с покритата с черен купол бунтовническа крепост, изваян по-изящно от произведение на изкуството в имперския дворец. Другите ястия бяха в същия стил и макар че бяха направени от култивирана мая и други безвкусни боклуци, оставяха впечатление за истински банкет. Род забрави грижите си и се поотпусна.

— Какво ще правите сега, милейди? — попита Синклер. — Били ли сте преди на Нова Шотландия?

— Не, пътуването ми беше чисто професионално, командир Синклер. За родната ви планета нямаше да е голяма чест, ако я бях посетила, нали? — Тя се усмихна, но в очите й се криеше бездънен черен космос.

— И защо да не сме поласкани? Всеки свят в Империята би приел посещението ви за огромна чест.

— Благодаря ви, но аз съм антроположка и се занимавам с примитивни култури. Нова Шотландия едва ли отговаря на това определение — увери го Сали. Акцентът на главния инженер събуди интереса й. На Нова Шотландия наистина ли говореха така? Звучеше й като от роман от доимперската епоха. Но докато мислеше за това, тя внимаваше да не гледа към него. Ясно долавяше отчаяната гордост на Синклер.

— Добре казано — похвали я Бери. — Напоследък като че ли срещам доста антрополози. Това нова специалност ли е?

— Да. Жалко, че по-рано почти не е имало такива учени. Империята е унищожила всичко ценно на ужасно много светове. Надявам се никога повече да не допускаме тази грешка.

— Да, сигурно е доста шокиращо — отвърна Блейн. — Без предупреждение да попаднеш в Империята, независимо дали го искаш. Дори да няма други проблеми. Навярно е трябвало да останете на Ново Чикаго. Капитан Цилер каза, че управлението на планетата изобщо не било лесно.

— Не можех. — Тя замислено погледна чинията си, после се насили да се усмихне. — Нашето първо правило е да съчувстваме на народа, който изучаваме. А аз мразя Ново Чикаго — искрено прибави Сали. Силното чувство я зарадва. Даже омразата бе за предпочитане пред… пустотата.

— Да — съгласи се Синклер. — След месеци във военнопленнически лагер всеки би намразил тая планета.

— Нещо повече, господин командир. Дороти изчезна. Момичето, с което пристигнах. Просто… я няма. — Последва продължително мълчание и тя се засрами. — Моля ви, не ми позволявайте да ви разваля настроението.

Блейн се чудеше какво да каже, когато Уитбред му помогна. Младшият юнкер правеше нещо под ръба на масата — но какво? Повдигаше покривката и опипваше материята. А преди това бе разглеждал кристала.

— Да, господин Уитбред — рече Род. — Много е здраво.

Уитбред се сепна и се изчерви, но Блейн нямаше намерение да го засрамва.

— Покривка, сребърни прибори, чинии, подноси, кристални чаши, всичко трябва да е издръжливо — обърна се към всички той. — Обикновените стъклени чаши щяха да се счупят още при първата битка. Нашият кристал е друг въпрос. Изсечен е от въздушен щит на разбита спускателна совалка от времето на Първата империя. Или поне така са ми казвали. Днес не можем да правим такива материали. И покривката не е от истински лен, а от изкуствени влакна, също от онова време. Капаците на подносите са от ковано злато, покрито с кристално желязо.

— Първо забелязах кристала — колебливо отвърна Уитбред.

— Някога и с мен беше така — усмихна се Блейн. Вярно, юнкерите бяха офицери, но все още си бяха момчета и Род си спомняше дните, когато и той беше такъв. Поднесоха им следващите блюда, по време на които водиха професионални разговори, придружени от пояснения за пътниците. Накрая стюардите разчистиха масата и сервираха кафе и вино.

Уитбред — беше по-млад от Стейли само с три седмици — вдигна чашата си.

— Господин капитан, милейди. За негово императорско величество. — Офицерите пиха за своя владетел, както от две хиляди години правеха всички във флота.

— Ще ми позволите ли да ви покажа родната си планета? — неуверено попита Синклер.

— Разбира се. Благодаря ви, но не зная колко ще останем там. — Сали въпросително погледна към Блейн.

— Аз също. Трябва да ремонтираме кораба и само от доковете зависи колко време ще отнеме това.

— Е, ако не е прекалено дълго, ще остана с вас. Кажете ми, господин командир, има ли много кораби от Нова Шотландия за Спарта?

— Повече, отколкото от другите планети от тази страна на Въглищния чувал. Но не бих казал, че са много. Малко кораби разполагат с подходящи удобства за пътници. Навярно господин Бери би могъл да ви обясни повече — неговите лайнери пътуват до Нова Шотландия.

— Само че, както отбелязахте самият вие, не превозват пътници. Нашата работа е да спъваме междузвездната търговия, нали знаете. — Бери забеляза учудените погледи на сътрапезниците си. — „Имперска компания за автонетика“ се занимава с транспортиране на роботизирани заводи. Когато можем да произвеждаме нещо на някоя планета по-евтино от вносните стоки, ние изграждаме там завод. И конкурираме търговците.

Той си наля още вино — от онова, което Блейн бе казал, че било от последните бутилки. (Трябваше да е добро, иначе капитанът нямаше да се безпокои, че ще свърши.)

— Тъкмо затова бях на Ново Чикаго, когато избухна бунтът.

Синклер и Сали Фаулър кимнаха, Блейн остана неподвижен и с безизразно лице, Уитбред сръга Стейли („Само чакай да ти разкажа“). Тези реакции подсказаха на търговеца повечето от онова, което го интересуваше. Подозрения, но нищо доказано, нищо официално.

— Имате вълнуваща професия — обърна се към Сали той преди мълчанието да е станало неловко. — Разкажете ни още, моля ви. Били ли сте на примитивни светове?

— Не — мрачно отвърна Сали. — Познавам ги само от книгите. Канехме се да заминем за Арлекин, но бунтът… — Тя замълча.

— Аз съм бил на Макасар — рече Блейн.

Момичето мигновено просия.

— За Макасар имаше цяла глава. Много примитивна, нали?

— И все още е такава. Местната колония поначало не била голяма. По време на Войните за наследството бил унищожен целият промишлен комплекс и от четиристотин години никой не бил посещавал планетата. Когато отидохме там, културата им беше на равнището на желязната епоха. Мечове, ризници от метални халки или плочки, дървени платноходи.

— Но какви бяха хората? — възбудено попита Сали. — Как живееха?

Род смутено сви рамене.

— Останах само няколко дни и нямах достатъчно време да получа цялостна представа за Макасар. Тогава бях на възрастта на Стейли. Спомням си, че единственото ми желание беше да намеря прилична кръчма. — Искаше му се да прибави: „В крайна сметка аз не съм антрополог“.

Разговорът продължи. Блейн се чувстваше уморен и търсеше възможност да сложи край на вечерята. Другите сякаш бяха приковани на местата си.

— Ние изучаваме културната еволюция — сериозно казваше Синклер — и в това навярно има логика. Но не може ли да има и физическа еволюция? Първата империя е била много голяма и рядко населена. Имало е достатъчно място за почти всичко. Не е ли възможно да открием някъде, в някое забравено кътче на старата Империя, планета, обитавана от свръххора?

Двамата юнкери внезапно застанаха нащрек.

— Какво би донесла физическата еволюция, милейди? — попита Бери.

— Учили са ни, че разумните същества не могат да еволюират — отвърна Сали. — Обществата пазят своите по-слаби членове. Веднага щом техническото равнище го позволи, цивилизациите създават инвалидни колички, очила и слухови апаратчета. Когато дадено общество воюва, мъжете се подлагат на изпит за годност преди да им позволят да рискуват живота си. Предполагам, че това допринася за победата — усмихна се тя. — Но почти не оставя място за оцеляването на най-силните.

— Да речем обаче — обади се Уитбред, — че някоя култура е била върната още по-назад от Макасар. До пълно дивачество — до тояги и огън. Тогава е възможна еволюция, нали?

Три чаши вино бяха удавили мрачното настроение на Сали и тя с готовност разговаряше на професионални теми. Чичо й често й бе казвал, че е прекалено бъбрива за дама, и момичето се опитваше да се владее, ала виното винаги й въздействаше така — виното и любознателната публика. След безкрайните седмици пустота това й доставяше искрено удоволствие.

— Определено — потвърди Сали. — Докато обществото еволюира. Естественият подбор продължава дотогава, докато се съберат достатъчно хора, за да се защитават от околната среда. Но това не им дава достатъчно време за физическа еволюция. Господин Уитбред, има планета, на която се практикува ритуално детеубийство. Старейшините убиват онези бебета, които не отговарят на техните стандарти за съвършенство. Това не е точно еволюция, но би могло да доведе до някои резултати. Само че просто няма достатъчно време.

— Хората отглеждат коне. И кучета — отбеляза Род.

— Да. Но не се получават нови видове. Никога. И обществата не са в състояние достатъчно дълго да спазват твърди правила, за да стигнат до действителни промени в човешката раса. Разбира се, правени са целенасочени опити за създаване на свръххора. Например системата Завър.

— Онези зверове! — презрително изсумтя Синклер. — Те започнаха Войните за наследството, които едва не унищожиха цялото човечество. — Юнкер Уитбред се прокашля и главният инженер замълча.

Сали използва паузата.

— Това е поредната система, на която не мога да съчувствам. Макар че сега са верни на Империята… — Тя се огледа. Израженията на всички бяха странни и Синклер се мъчеше да скрие очите си зад чашата си с вино. Ъгловатото лице на юнкер Хорст Стейли спокойно можеше да е издялано от камък. — Какво има? — попита Сали.

Последва продължително мълчание.

— Господин Стейли е от системата Завър, милейди — поясни Уитбред.

— Ппростете ми — заекна тя. — Сложих пръст в раната, нали? Наистина, господин Стейли, аз…

— Ако младшите ми офицери са чак толкова чувствителни, нямам нужда от тях на борда — прекъсна я Род. — И не само вие сложихте пръст в раната. — Той многозначително погледна Синклер. — Ние не съдим хората по онова, което преди векове са извършили родните им светове. — По дяволите. Звучеше адски високопарно. — Та какво казвахте за еволюцията?

— При… при разумните същества кръгът се затваря — продължи Сали. — Видовете еволюират в съответствие с околната среда. Разумните същества променят средата според собствените си изисквания. Щом стане разумен, видът престава да еволюира.

— Жалко, че нямаме възможност за сравнение — спокойно отвърна Бери. — Само фантасмагории. — След което търговецът разказа дълъг виц за невероятно интелигентен октопоид, срещнал кентавър, и всички се засмяха. — Е, капитане, вечерята беше чудесна — завърши той.

— Да. — Род се изправи и подаде ръка на Сали. Другите ги последваха. Докато Блейн я изпращаше до каютата й, тя мълчеше. На сбогуване само измърмори някаква любезност. Род се върна на мостика. В мозъка на кораба трябваше да се запаметят още извършени при ремонта промени.

4. Приоритетно съобщение

Понякога хиперпространственото пътуване е странно и досадно.

Разстоянието между звездите отнема неизмеримо кратко време, но тъй като между всеки две звезди съществува един-единствен път (представляващ не съвсем права линия, но може да се представи така) и крайните пунктове на пътищата се намират далеч от пространствените изкривявания, предизвикани от звезди и големи планетни маси, през повечето време корабът пълзи от един краен пункт до друг.

Нещо повече. Не всеки две звезди са свързани с такъв път. Маршрутите се движат покрай линиите на равнопотенциален термоядрен поток и присъствието на други звезди в геометричната система може изобщо да не позволява съществуването на път. Не всички съществуващи връзки са картирани, тъй като трудно се откриват.

За гостите на „Макартър“ пътуването на борда на имперски боен кораб напомняше затвор. Екипажът си имаше работа, докато пътниците трябваше да се задоволяват с обществения живот, който позволяваха рутинните флотски задължения. Нямаше ги развлеченията, предлагани от луксозните лайнери.

Беше скучно. Когато „Макартър“ се приготви за последния си скок, гостите очакваха пристигането на Нова Каледония като освобождаване от затвор.

НОВА КАЛЕДОНИЯ: Звездна система отвъд Въглищния чувал. Основно слънце клас F8, каталогизирано като Мърчисън A. Далечната бинарна звезда Мърчисън B не е част от системата Нова Каледония. Мърчисън A има шест планети в пет орбити. Четири от планетите са вътрешни. В сравнително голямото пространство помежду им има останки от необразувана планета. Двете външни планети се намират в троянска връзка. Четирите вътрешни се наричат Конкобар3, Нова Ирландия, Нова Шотландия и Фомор4, в реда, в който са разположени спрямо слънцето, известно тук като Кал или просто Слънце. Средните две планети са обитаеми. Тераформирани са от учени от Първата империя, след като Джаспър Мърчисън, роднина на Александър IV, убедил Съвета, че системата на Нова Каледония е подходящо място за основаване на имперски университет. Днес е известно, че Мърчисън най-вече искал да има обитаема планета край червения свръхгигант Окото на Мърчисън и тъй като климатът на Нова Ирландия не го задоволявал, решил да тераформира и Нова Шотландия.

Фомор е сравнително малка планета почти без атмосфера и интересни особености. На нея обаче растат някои гъби, родствени на онези, които се срещат в сектора отвъд Въглищния чувал. Начинът на пренасянето им е обект на безкрайни спорове в „Списание на Имперското ксенобиологическо дружество“, защото на Нова Каледония няма местни форми на живот.

Двете външни планети имат еднаква орбита и са наречени Дагда5 и Мидир6, също в тон с келтските наименования на системата. Дагда е газов гигант и Империята поддържа горивни станции на Ангъс7 и Бриджит8, двете луни на планетата. Бриджит е база на космическия флот и търговските кораби не могат да приближават до нея без разрешение.

Мидир е студено метално кълбо, широко използвано за металодобив и сериозен проблем за космолозите, тъй като начинът на образуването му очевидно не потвърждава нито една от двете основни теории за произхода на планетите.

Нова Шотландия и Нова Ирландия, единствените обитаеми планети в системата, имат дебели атмосфери от водна пара и метан, но без свободен кислород. Тераформирани са с огромни количества скъпо струващи биопакети. Впоследствие Мърчисън изгубил влиянието си в Съвета, но вече били вложени толкова големи инвестиции, че проектът бил завършен докрай. След по-малко от сто години куполите на колониите били свалени — едно от най-великите постижения на Първата империя.

По време на Войните за наследството двата свята били частично обезлюдени. Нова Ирландия се присъединила към въстаническите сили, докато Нова Шотландия останала вярна на Империята. След като междузвездните пътувания в сектора отвъд Въглищния чувал престанали, Нова Шотландия продължила съпротивата до преоткриването й от Втората империя. В резултат днес планетата е столица на сектора.

„Макартър“ с разтърсване се материализира отвъд орбитата на Дагда. Екипажът продължи да седи по седалките за хиперпространствено прехвърляне, борейки се с объркването, което винаги следва мигновеното пътуване.

Защо? Една от физическите школи в Имперския университет на Сигизмунд твърди, че хиперпространственото пътуване изисква безкрайно време и че това предизвиква типичното смущение и на хората, и на компютърната техника. Според други теории скокът води до разширяване или свиване на местното пространство, което въздейства върху нервите и компютърните елементи, че не всички части от кораба се появяват едновременно или че след прехвърлянето инерцията и масата варират на субатомно равнище. Никой не знае истината, но явлението е съвсем реално.

— Рулеви — дрезгаво каза Блейн. Погледът му бавно се фокусира.

— Слушам. — Гласът звучеше вцепенено и неразбиращо — отговорът очевидно беше автоматичен.

— Курс към Дагда.

— Слушам. — В самото начало на хиперпространственото пътуване корабните компютри се бяха опитвали да наберат ускорение незабавно след материализирането. Скоро се установи, че електронната апаратура обърква повечето хора. Затова по време на прехвърлянето вече се изключваха всички автоматични устройства. Докато екипажът постепенно активираше „Макартър“ и проверяваше корабните системи, дисплеите на Блейн един по един започнаха да се съживяват.

— Ще се приземим на Бриджит, господин Ренър — продължи Род. — Уеднаквете скоростите. Господин Стейли, помогнете на главния астрогатор.

— Слушам. — На мостика закипя обичайната активност. Хората се раздвижиха й се върнаха към задълженията си. След възвръщането на ускорението и гравитацията стюардите донесоха кафе. Изкуствените очи на „Макартър“ сканираха космоса за врагове. Когато всички пултове докладваха, че прехвърлянето е успешно, на аварийното табло светна зелена лампичка.

Блейн доволно кимна и отпи от кафето си. Макар и след стотици скокове, винаги се чувстваше така. В мигновеното пътуване имаше нещо принципно нередно, нещо, противно на човешките сетива, нещо, което подсъзнанието не приемаше. Опитът помагаше на хората да преодолеят вътрешната си съпротива на равнище, по-дълбоко от мозъчните функции.

— Господин Уитбред, предайте моите почитания на старшия свързочник и го помолете да съобщи за пристигането ни в щаба на флота на Нова Шотландия. Вземете от Стейли данните за курса и скоростта ни и пратете сигнал на Бриджит, че се готвим за подхождане. Уведомете флота за местоназначението ни.

— Слушам. След десет минути ли да пратя сигнала?

— Да.

Уитбред разкопча предпазните колани, изправи се от командния си пулт зад капитана и закрачи като пиян към рулевия пулт.

— След десет минути ще ми трябва енергия за излъчване на сигнал, Хорст. — Той почти веднага се възстанови от дезориентацията и напусна мостика. С младежите обикновено беше така — още една причина в командването на корабите да се назначават млади офицери.

— Внимание — обяви Стейли. Думите му се разнесоха в целия кораб. — Внимание, край на ускорението след десет минути. Кратък период на свободно падане след десет минути.

— Но защо? — чу Блейн, вдигна поглед и видя на вратата Сали Фаулър. Бе поканил пътниците да идват на мостика винаги, когато няма извънредна ситуация, и както очакваше, Бери почти не се възползваше от тази възможност. — Защо толкова скоро? — попита тя.

— Трябва ни енергия, за да излъчим сигнал — поясни Род. — Разстоянието е доста голямо. Бихме могли да пренатоварим двигателите, но в момента няма закъде да бързаме.

— Аха. — Сали седна на освободения от Уитбред стол. Блейн се завъртя с лице към нея. Отново му се прииска някой да измисли дамски костюм за свободно падане, който да не скрива краката, или пак да се върнат на мода късите шорти. На Спарта обаче се носеха поли до прасците, а провинциите във всичко подражаваха на столицата. Специално за корабите моделиерите шиеха панталони — наистина удобни, но прекадено широки…

— Кога ще стигнем на Нова Шотландия? — попита тя.

— Зависи колко време останем на Дагда. Синклер иска, докато сме там, да свърши малко работа по корпуса. — Той извади джобния си компютър и започна да пише с електронната писалка. — Хм, сега се намираме на около един и половина милиарда километра от Нова Шотландия, това прави… сто часа за обръщане. Общо към двеста часа път, плюс времето, което прекараме на Дагда. Първо трябва да стигнем там, разбира се. Не е толкова далеч, само на двайсетина часа.

— Значи ще сме на Нова Шотландия най-рано след две седмици — каза Сали. — Мислех, че щом дойдем тук… — Тя се засмя. — Глупаво е. Защо не измислите начин за хиперпространствено пътуване в междупланетния космос? Смешна работа — за нула време изминахме пет светлинни години, а сега ни трябват седмици, за да отидем на Нова Шотландия.

— Толкова скоро ли ви омръзнахме?… Всъщност е още по-лошо. Извършването на скока ни отне незначително количество водород… Е, не е нещо тривиално, но все пак е нищо в сравнение с онова, което ще ни трябва, за да стигнем на Нова Шотландия. Нямам достатъчно гориво, за да се насоча директно натам, но е повече от достатъчно за прехвърляне.

Сали си взе чаша кафе от стюарда. Започваше да свиква с корабното кафе, което не можеше да се срещне никъде другаде в галактиката.

— Значи просто ще трябва да се примирим.

— Боя се, че е така. Случвало ми се е за по-малко време да стигна до друг Олдърсънов пункт, да извърша скок, да навляза в нова система, да се прехвърля някъде другаде и да продължа така, докато се върна на нужното място в първата система — и всичко това по-бързо, отколкото да пътувам в нормалното пространство. Но не и този път — геометрията не позволява.

— Жалко — засмя се тя. — Щяхме да видим повече места на същата цена. — Не прибави, че е отегчена. Род го разбираше, но не можеше да направи нищо. Не му оставаше много време за нея, а и нямаше какво толкова да се види.

— Внимание, готови за свободно падане!

Тя едва успя да си закопчае коланите и двигателите угаснаха.

Старши свързочник Лъд Шатък с присвити очи наблюдаваше целта си и правеше невероятно фини настройки с възлестите си, иначе несръчни пръсти. Телескопът на „Макартър“ бавно се движеше, докато се насочи право към една едва забележима светла точица. Шатък доволно изсумтя и натисна един от бутоните. Към телескопа се включи антена и корабният компютър изчисли къде ще се намира точицата в момента на пристигане на съобщението. Докато двигателите на „Макартър“ преобразуваха водорода в хелий, модулираната от кодираното послание енергия се излъчи към Нова Шотландия.

Род вечеряше сам в каютата си, когато получиха отговор. Дежурният свързочник прочете заглавието и повика Шатък. Четири минути по-късно юнкер Уитбред почука на вратата на капитана.

— Да — сърдито отвърна Блейн.

— Съобщение от адмирал на флота Кранстън, господин капитан.

Род нямаше желание да вечеря сам, но офицерите му бяха поканили Сали Фаулър в каюткомпанията — в крайна сметка, бе техен ред — и ако той се беше самопоканил, щеше да дойде и Бери. А сега прекъсваха дори самотната му вечеря.

— Не може ли да почака?

— Сигналът е приоритетен, господин капитан.

Забравил за протеиновото желе, Блейн рязко се изправи.

— Прочетете го, Уитбред.

— Слушам. „ДО «МАКАРТЪР» ОТ ИМПФЛОТ НОВА ШОТ. ПРИОРИТЕТНО СЪОБЩЕНИЕ НОМЕР ОСЕМ ХИЛЯДИ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ…“

— Пропуснете идентификационните кодове, юнкер. Вече сте ги проверили, нали?

— Тъй вярно. Хм, дата, код… НАЧАЛО НА СЪОБЩЕНИЕТО: ПРОДЪЛЖЕТЕ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО, ПОВТАРЯМ, ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО ЗА ПРЕЗАРЕЖДАНЕ НА БРИДЖИТ ТОЧКА НОВ РЕД

ОТТАМ СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ… Хм, господин капитан, тук са дадени някакви координати в системата на Нова Каледония… ИЛИ ПО ДРУГ ВЕКТОР, КОЙТО ИЗБЕРЕТЕ, ЗА ДА ПРЕСРЕЩНЕТЕ И ПРОУЧИТЕ ТАЙНСТВЕНО ТЯЛО, НАВЛИЗАЩО В СИСТЕМАТА НА НОВА КАЛЕДОНИЯ ОТ НОРМАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО, ПОВТАРЯМ, ОТ НОРМАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО, ТОЧКА. СПРЕТЕ ПРИДВИЖВАНЕТО МУ ПО ГАЛАКТИЧЕСКИ ВЕКТОР… Хм, посочен е курс в направление към Въглищния чувал, господин капитан… ТЯЛОТО БЪРЗО НАМАЛЯВА УСКОРЕНИЕТО СИ ПРИБЛИЗИТЕЛНО СЪС СЕДЕМ ПРОЦЕНТА ОТ СВЕТЛИННАТА СКОРОСТ ТОЧКА. СПОРЕД АСТРОНОМИТЕ ОТ ИМПЕРСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ СПЕКТЪРЪТ МУ Е КАТО ТОЗИ НА СЛЪНЦЕТО НА НОВА КАЛЕДОНИЯ ТОЧКА. ОЧЕВИДНО Е ЗАКЛЮЧЕНИЕТО, ЧЕ ПОЛУЧАВА ЕНЕРГИЯ ЧРЕЗ СВЕТЛИННО ПЛАТНО, ТОЧКА, НОВ РЕД

АСТРОНОМИТЕ ОТ ИМПЕРСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ТВЪРДЯТ ЧЕ ТЯЛОТО Е СЪЗДАДЕНО ОТ РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА ТОЧКА. ЗА ВАША ИНФОРМАЦИЯ В ПОСОКАТА, ОТ КОЯТО СЕ ПРИБЛИЖАВА, НЯМА ИЗВЕСТНИ ЧОВЕШКИ КОЛОНИИ, ТОЧКА, НОВ РЕД

ПРАТИХ НА ПОМОЩ КРАЙЦЕР „ЛЕРМОНТОВ“, НО ТОЙ ЩЕ УЕДНАКВИ СКОРОСТТА СИ С ТЯЛОТО СЕДЕМДЕСЕТ И ЕДИН ЧАСА СЛЕД МИНИМАЛНОТО ВРЕМЕ, НЕОБХОДИМО НА „МАКАРТЪР“, ТОЧКА. БЪДЕТЕ ПРЕДПАЗЛИВИ, ТОЧКА. СМЯТАЙТЕ ОБЕКТА ЗА ВРАЖЕСКИ, ДОКАТО НЕ СЕ УВЕРИТЕ В ПРОТИВНОТО, ТОЧКА. ВНИМАВАЙТЕ, НО НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ, ПОВТАРЯМ: НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ, ТОЧКА.

ДАВАЙ, ЦИЛЕР, ТОЧКА. ЩЕ МИ СЕ АЗ ДА БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, ТОЧКА. УСПЕХ ТОЧКА. КРАНСТЪН, ТОЧКА. КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО ИДЕНТИФИКАЦИЯ… Хм, това е господин капитан — задъхано каза юнкерът.

— Ясно, Уитбред. — Блейн натисна бутона на интеркома. — Каюткомпания.

— Каюткомпанията слуша, господин капитан — отговори юнкер Стейли.

— Дайте ми Каргил.

Гласът на старши лейтенанта звучеше раздразнено. Блейн прекъсваше вечерята им, което го изпълни със задоволство.

— Ела на мостика, Джак. Трябва да се размърдаме. Нужен ми е възможно най-кратък курс до Бриджит. Ще можеш да напълниш резервоарите, но се налага да побързаме.

— Слушам. На пътниците няма да им хареса.

— Заеб… Хм, моите уважения към пътниците, само че положението е извънредно. Жалко за вечерята ви, Джак, но прати гостите на хидравличните легла и да потегляме. Чакам те на мостика след минута.

— Слушам. — Интеркомът замлъкна за миг, после се разнесе гласът на Стейли:

— Внимание, внимание, готови за продължително ускорение над две гравитации. Командирите на отделения да докладват готовността за ускорение.

— Добре — каза Блейн и се обърна към Уитбред. — Вкарайте проклетия вектор в компютъра, за да видим откъде идва онова тяло. — Усети, че се поти, и се помъчи да се успокои. Извънземни? Мили Боже, какво откритие! Да командваш първия кораб, установил контакт с извънземни… — Просто да видим откъде идва, нали?

Юнкерът се приближи до входящия пулт до бюрото на Блейн. Екранът проблесна и по него заплуваха цифри.

— Уитбред, аз не съм математик! Покажи ми карта!

— Извинете, господин капитан. — Младежът отново заработи с клавиатурата. Дисплеят почерня и се покри с пъстри точки и линии. С големи кръгове бяха обозначени звезди, скоростните вектори бяха тънки зелени линии, ускорителните вектори бяха светлосини, проектираните курсове бяха тъмночервени криви. Дългата зелена линия…

Блейн не повярва на очите си.

— От Сламката? Хм, мътните ме взели! От Сламката, в нормалното пространство. — До звездата, от която пристигаше обектът, нямаше известни маршрути. Тя самотно блещукаше в космоса, жълта точица край супергиганта Окото на Мърчисън. Род си представи разумни октопоиди.

Ами ако бяха враждебно настроени? Ами ако се наложеше да се сражават с извънземен кораб? „Мак“ се нуждаеше от още поправки. Поправки, които бяха отложили, защото трябваше да се свърши в орбита или в планетарен док, а сега трябваше да се справят в движение при ускорение от над две гравитации. Но щяха да се справят.

5. Божието лице

Блейн бързо отиде на мостика, настани се на командния пулт и закопча предпазните колани. После протегна ръка към интеркома. Сепнатият юнкер Уитбред го погледна от екрана на капитанската каюта.

— Прочетете ми го — изръмжа Блейн.

— Моля, господин капитан?

— Отворили сте устава на раздела за контакт с извънземни, нали? Прочетете ми го. — Подобно на повечето кадети, много отдавна и той го беше преглеждал от любопитство.

— Слушам. — Изражението на юнкера показваше, че се чуди дали Блейн не е прочел мислите му; после реши, че очевидно всеки капитан владее това изкуство. Този ден щеше да положи началото на много легенди. — Глава четири хиляди и петстотин: „Първи контакт с нечовешки разумни същества. Бележка: Разумни същества са създания, които използват оръдия на труда и общуват помежду си. Офицерите трябва да прилагат тази дефиниция със съответната предпазливост. Например кошерните плъхове на Макасар използват оръдия и общуват помежду си, за да поддържат гнездата си, но не са разумни.

Параграф първи: При среща с нечовешки разумни същества офицерите съобщават за съществуването на извънземните в най-близкия щаб на флота. Всички други задачи се смятат за второстепенни.

Параграф втори: След изпълнението на описаната в параграф първи задача офицерите се опитват да установят контакт с извънземните, като имат предвид, че не им се позволява да излагат на риск поверения им личен състав и техника, освен ако не им бъде наредено от висшестоящо началство. Макар че не бива да предприемат враждебни действия, офицерите трябва да смятат нечовешките разумни същества за вражески настроени.

Параграф трети…“

Последното предупреждение за началото на ускоряването накара Уитбред да замълчи. Блейн кимна на юнкера и се отпусна назад. И без това едва ли щеше да има полза от устава. Той се отнасяше най-вече за случаен контакт, а местното командване на флота отлично знаеше, че „Макартър“ се отправя да пресрещне извънземен кораб.

Гравитацията започна да се повишава — бавно, за да могат да се приспособят — и след около минута достигна 3 g. Ускорението беше неприятно, но не и убийствено. Не и за младеж. Бери щеше да го понесе тежко, но ако останеше на ускорителното си легло, нямаше да има проблем.

Блейн се чувстваше съвсем удобно в креслото си. То имаше облегалка за главата и миниатюрен пулт и се въртеше автоматично, така че той без усилие можеше да наблюдава целия мостик. Имаше дори отделителна тръба. Естествено — нали бойните кораби бяха предназначени за продължителни периоди при висока гравитация.

Той набра необходимата комбинация от клавиши и включи над главата си триизмерна графика. После спусна около себе си холозавеса, за да не го виждат останалите на мостика. Всеки от офицерите изпълняваше задълженията си. Каргил и главният астрогатор Ренър се бяха привели над астрогационния пулт, юнкер Стейли седеше до рулевия, готов да му помогне при нужда, но главно, за да се учи как да управлява кораба. Фините пръсти на Род затанцуваха по клавишите.

Дълга зелена ускорителна линия, по-къс светлосин вектор, сочещ в противоположната посока — с малко бяло кълбо помежду им. Така. Обектът идваше право от Сламката, насочваше се към системата на Нова Каледония… и бе малко по-голям от земната Луна. Ако имаше размерите на кораб, щеше да се вижда като едва забележима точица.

Добре че Уитбред не го беше забелязал. Щяха да плъзнат слухове, новобранците щяха да изпаднат в паника… В устата си Блейн усети металическия вкус на страха. Господи, наистина бе голям!

— Естествено, че им трябва нещо голямо — измърмори Род. Трийсет и пет светлинни години през нормалното пространство! Никоя човешка цивилизация не беше успяла да постигне такова нещо. И все пак, как Адмиралтейството очакваше от него да го „проучи“? И още повече — да го „пресрещне“? Може би да кацне на него с морската пехота?

По дяволите, какво означаваше „светлинно платно“?

— Курсът към Бриджит, господин капитан — съобщи главен астрогатор Ренър.

Блейн се откъсна от мислите си и отново заработи на клавиатурата. Графиката с курса на кораба се появи на екрана под цифровите данни.

— Потвърждавам — с усилие отговори той. После се върна към невероятно големия обект, извади джобния си компютър и започна бясно да пише. По дисплея потекоха думи и цифри…

Разбира се. Светлинното налягане можеше да се използва като енергия. Всъщност „Макартър“ правеше точно това, като получаваше фотони от водород и ги излъчваше под формата на огромен светлинен конус. С помощта на огледало външната светлина можеше да постигне два пъти по-добър ефект. Естествено огледалото трябваше да е колкото се може по-голямо и също толкова леко. При идеални условия то щеше да отразява цялата светлина, която попада върху него.

Блейн се усмихна. Събираше смелост, за да атакува пътуваща в космоса планета с наполовина ремонтирания си крайцер! Естествено, че компютърът щеше да изобрази като сфера тяло с такъв размер. В действителност то навярно представляваше широка хиляди километри посребрена плоскост, свързана със същинския кораб.

Всъщност, ако съотношението между отразяваната и получаваната светлина се приемеше за единица… Род бързо започна да пише. Светлинното платно трябваше да е около осем милиона квадратни километра. Ако беше кръгло, диаметърът му щеше да е приблизително три хиляди километра…

Използваше светлинна енергия, значи… Блейн повика данните за намаляването на скоростта на обекта, сравни ги с отразената светлина, раздели… така. Платното и товарът възлизаха на около четиристотин и петдесет хиляди килограма.

Виж, това вече не изглеждаше опасно.

Всъщност това изобщо не приличаше на истински космически кораб, който би могъл да измине трийсет и пет светлинни години в нормалния космос. Извънземните пилоти щяха да се побъркат в толкова тясно пространство — освен ако не бяха дребни или не обичаха тесни пространства. Или пък ако не бяха прекарали последните неколкостотин години в балони с прозрачни стени… не. Нямаше почти никаква информация, което оставяше място за безброй догадки. И все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо. Той потърка челото си.

Понечи да изчисти екраните, после се отказа и увеличи образите. Дълго гледа резултата и накрая тихо изруга.

Тялото се насочваше право към слънцето.

„Макартър“ влезе в орбита около Бриджит с близо 3 g и се спусна в защитното Лангстъново поле на базата — малко черно копие, носещо се към огромна черна възглавница. Ако полето не бе абсорбирало енергията от ускорението, главният двигател щеше да прогори в луната гигантски кратери.

Техниците от горивната станция се втурнаха да заредят резервоарните комплекси на кораба с дестилиран течен водород, получен чрез електролиза от мекия лед на Бриджит. В същото време Синклер изведе хората си навън, за да се възползват от ниската гравитация на повърхността. Боцманите крещяха на доставчиците и събираха всички резервни части в базата.

— Командир Френци иска разрешение да се качи на борда, господин капитан — съобщи вахтеният офицер.

Род сбърчи лице.

— Пусни го. — И се завъртя към Сали Фаулър, която седеше на мястото на дежурния юнкер. — Не можеш ли да разбереш, че ще се движим с висока гравитация през целия път до обекта? Знаеш какво означава това. А и мисията е опасна!

— Имаш заповед да ме откараш на Нова Шотландия — изсумтя тя. — Не са ти нареждали да ме оставиш на тази луна.

— Заповедта беше прекалено обща. Ако Цилер знаеше, че ще се наложи да влезем в сражение, изобщо нямаше да те прати с нас. Аз съм капитан на този кораб и решението зависи от мен. Няма да взема със себе си племенницата на сенатор Фаулър, когато вероятно ни предстои битка.

— Уф. — Сали се замисли за миг. Директният подход не бе успял. — Род, изслушай ме, моля те. За теб това е невероятно приключение, нали? А как мислиш се чувствам аз? Независимо дали са извънземни, или изгубили се заселници, които търсят Империята, това е в моята област. За това съм учила и на борда няма друг антрополог. Имаш нужда от мен.

— Можем да минем и без антрополог. Прекалено е опасно.

— Но позволяваш на господин Бери да остане на кораба.

— Това е съвсем друг въпрос. Адмиралтейството ми заповяда да не му позволявам да слиза от борда. Нямам възможност за избор, но що се отнася до теб и прислужниците ти…

— Ако се страхуваш за Адам и Ани, ще ги оставим тук. И без това няма да понесат ускорението. Но аз мога да понеса всичко, което понасяш ти, капитан Родерик Блейн. Видях те след хиперпространствения скок. Беше замаян, оглеждаше се, без да виждаш нищо, не знаеше какво да правиш, а аз успях да напусна каютата си и да дойда на мостика! Така че не ми обяснявай колко съм безпомощна! Или ще ми позволиш да остана, или…

— Или какво?

— Нищо, разбира се. Зная, че не мога да те заплашвам. Моля те, Род. — Тя опита всичко. Накрая затрепка с мигли и това вече бе прекалено много, защото Род избухна в смях.

— Командир Френци, господин капитан — съобщи часовият, който пазеше пред мостика.

— Влизай, Ромео, влизай — каза Блейн. Френци беше на трийсет и пет, повече от десет години по-голям от него. Род бе служил под негово командване три месеца и не си спомняше по-неприятен период от живота си. Командирът беше добър администратор, но ужасен флотски офицер.

Издал брадичка напред, Френци се огледа и каза:

— Здрасти, Блейн. Къде е капитан Цилер?

— На Ново Чикаго — любезно отвърна Род. — Сега аз съм капитан на „Макартър“. — И се завъртя така, че командирът да види четирите нашивки на ръкава му.

Бръчките на лицето на Френци станаха по-дълбоки и той стисна устни.

— Поздравления. — Продължителна пауза. — Господин капитан.

— Благодаря, Ромео. Самият аз още не съм свикнал.

— Е, ще ида да кажа на хората да не бързат с презареждането, а? — каза Френци и понечи да излезе.

— Какво означава това, по дяволите? Случаят е извънреден. Искаш ли да ти покажа съобщението?

— Прочетох го. Препредадоха го през моята станция, Блейн… хм, господин капитан. Но от него става ясно, че според адмирал Кранстън, Цилер все още е капитан на „Макартър“. Моите уважения, господин капитан, но струва ми се, той нямаше да прати „Макартър“ да пресрещне извънземните, ако знаеше, че капитан е… млад офицер, който за първи път командва кораб. Така стоят нещата, господин капитан.

— Аз също прочетох съобщението, господин командир, и то беше адресирано до „Макартър“, не до Цилер — каза Сали, преди Блейн да успее да отговори. — И в него ясно е посочено, че корабът незабавно трябва да бъде презареден…

Френци я изгледа студено.

— Смятам, че „Лермонтов“ ще може да пресрещне обекта. А сега ме извинете, господин капитан, трябва да се върна на поста си. — Той отново хвърли гневен поглед към Сали. — Не знаех, че използват за юнкери цивилни жени.

— Случайно съм племенница на сенатор Фаулър и се намирам на борда на този кораб по заповед на Адмиралтейството, господин командир — строго отвърна тя. — Удивена съм от лошите ви обноски. Семейството ми не е свикнало с такова отношение и съм убедена, че приятелите ми в двора ще бъдат шокирани, че имперски офицер се е държал толкова грубо.

Френци се изчерви и отчаяно се заоглежда.

— Моите извинения, милейди. Не исках да ви обидя, уверявам ви… Просто се изненадах, защото не се случва често на боен кораб да има момичета и определено не толкова привлекателни млади дами като вас, простете ми… — Без да престава да говори, той напусна мостика.

— Де да можеше и ти да реагираш като него! — рече Сали.

Род й се усмихна, после скочи.

— Френци ще прати сигнал на Кранстън, че аз командвам кораба! Имаме… колко, около час, докато съобщението стигне до Нова Шотландия, и още един, докато получим отговор. — Той включи интеркома. — До всички. Говори капитанът. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Ако не сте на борда, ще ви оставим на Бриджит.

— Точно така — окуражи го Сали. — Нека си праща каквото ще. — И докато Блейн нареждаше на хората си да побързат, тя напусна мостика и се скри в каютата си.

Род повика главния инженер.

— Командир Синклер, съобщете ми, ако се бавят с презареждането. — Ако Френци се опиташе да му скрои номер, спокойно можеше да заповяда да го разстрелят. Навремето бе сънувал как го убива.

Каргил дойде на мостика. Носеше сноп заповеди за прехвърляне на персонал и на лицето му се бе изписало доволно изражение. Боцманите на „Макартър“ бяха слезли на повърхността, за да потърсят най-добрите войници на Бриджит.

Около кораба се тълпяха техници и припряно подменяха повреденото оборудване с резервни части от складовете на луната. С останалите по-късно можеха да заменят модификациите на Синклер… ако някой успееше да открие как. Човек трудно можеше да разбере какво има в стандартните черни кутии. Род забеляза микровълнов нагревател и нареди да го пратят в каюткомпанията. Каргил щеше да се зарадва.

Когато резервоарите бяха почти пълни, Блейн си облече скафандъра и слезе на повърхността. Нямаше нужда да надзирава работата, но за бойния дух на екипажа щеше да е от полза да знаят, че Стареца надзърта зад раменете им. Докато беше навън, той потърси с очи извънземния кораб.

От небето го гледаше Божието лице.

Въглищния чувал представляваше мъглявина от прах и газ с дължина от двайсет и четири до трийсет светлинни години, но изключително плътна и достатъчно близо до Нова Каледония, за да затъмнява една четвърт от небето. Земята и имперската столица Спарта оставаха невидими от отсрещната й страна. Чернотата скриваше по-голямата част от Империята, ала бе прекрасен кадифен фон за двете близки блестящи звезди.

Дори без този фон Окото на Мърчисън беше най-ярката звезда — червен гигант, отдалечен на трийсет и пет светлинни години. Бялата точица до него бе жълто джудже, по-малко, по-тъмно и не толкова интересно: Сламката. Тук Въглищния чувал имаше форма на човешка глава с качулка и червеният супергигант приличаше на злобно зорко око.

Божието лице. За него знаеше всеки в Империята. Но съвсем друго беше да стоиш сред космическия студ и да го гледаш. На снимка приличаше на Въглищния чувал. Оттук изглеждаше истинско.

И нещо, което Блейн не можеше да види, се приближаваше към него от Сламката в Божието око.

6. Светлинното платно

Само една гравитация — и тревожно усещане, докато „Макартър“ потегляше по курса си.

Блейн знаеше, че преди да постъпи на „Макартър“ като главен астрогатор, Кевин Ренър е служил като помощник-капитан на междузвезден търговски кораб. Той беше слаб мъж с тясно лице, десет години по-възрастен от Род. Докато изправяше облегалката на ускорителното си кресло зад него, Ренър сравняваше кривите на екрана си и самодоволната му усмивка не бе типична за флотски офицер.

— Установихте ли курса ни, лейтенант Ренър?

— Тъй вярно — гордо отвърна главният астрогатор. — Право към слънцето с четири гравитации!

Блейн устоя на изкушението да го предизвика да изпълни заканата си.

— Напред.

Прозвучаха предупредителни сигнали и „Макартър“ започна да набира скорост. Докато потъваха все по-дълбоко в креслата и леглата си, пътниците и екипажът усещаха как тежестта им постепенно се увеличава.

— Шегувахте се, нали? — попита Род.

Главният астрогатор иронично го погледна.

— Знаете, че си имаме работа със светлинно платно, нали, господин капитан?

— Естествено.

— Тогава погледнете тук. — Сръчните му пръсти затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи зелена парабола, която рязко се издигаше надясно. — Слънчевата светлина, която пада върху светлинно платно, намалява с увеличаване на разстоянието от звездата. Ускорението варира в зависимост от светлината, отразена от платното.

— Разбира се, господин Ренър.

Астрогаторът описа нова парабола, която много приличаше на първата, но бе синя.

— Звездният вятър също може да движи светлинно платно. Енергията варира приблизително по същия начин. Основната разлика е, че звездният вятър представлява атомни ядра. Те полепват по платното. Инерцията се променя — и посоката е обратна на слънцето.

Блейн внезапно разбра.

— Можеш да се движиш срещу посоката на светлината, като накланяш платното, но звездният вятър винаги те тласка надалеч от слънцето.

— Точно така. Да речем, че навлизате в дадена система със седем процента от светлинната скорост и, Боже опази, поискате да спрете. Какво ще направите?

— Ще хвърля цялата тежест, която мога — замислено отвърна Род. — Хм. Не виждам проблем. Извънземните трябва да са постъпили точно така.

— Едва ли. Прекалено бързо се движат. Но за момент да оставим това. Важното е, че се движат прекалено бързо, за да спрат, освен ако не се приближат до слънцето. Всъщност обектът се носи право натам. Навярно ще промени посоката, след като слънчевата светлина му позволи да намали скоростта достатъчно… ако корабът не се е стопил и платното не се е разкъсало. Но ще са толкова близо, че ще трябва да преминат в свободно падане, просто нямат друг избор.

— Аха — рече Блейн.

— Излишно е да споменавам — прибави Ренър, — че когато уеднаквим курса си с тях, и ние ще летим право към слънцето…

— Със седем процента от скоростта на светлината ли?

— С шест. Дотогава обектът ще се движи по-бавно. Ще ни трябват сто двайсет и пет часа с ускорение четири гравитации. Накрая ще можем малко да намалим скоростта.

— Това ще е трудно за всички — каза Род. И внезапно със закъснение се зачуди дали Сали Фаулър все пак е слязла от кораба. — Особено за пътниците. Не можете ли да ми дадете по-лек курс?

— Да, господин капитан — мигновено отвърна Ренър. — Можем да стигнем за сто и седемдесет часа, без да надвишаваме две и половина гравитации, което ще ни спести и гориво, защото сондата ще има повече време да намали скоростта. Ако вземем обекта на буксир, по сегашния курс ще стигнем до Нова Ирландия с празни резервоари.

— С празни резервоари значи. Но този курс повече ви харесва. — Род започваше да не харесва главния астрогатор и тази негова усмивка, която постоянно намекваше, че капитанът е забравил нещо важно и очевидно. — Обяснете ми защо.

— Дойде ми наум, че извънземните може да са враждебно настроени.

— И какво от това?

— Ако трябва да уеднаквим курса си с тях и те изключат двигателите…

— Ще падаме към слънцето с шест процента от скоростта на светлината. Ясно. В такъв случай ще уеднаквите курса колкото може по-надалеч от Кал, за да имаме достатъчно време.

— Точно така, господин капитан.

— Това ви доставя удоволствие, нали, господин Ренър?

— За нищо на света не бих го пропуснал, господин капитан. А вие?

— Продължавайте, Ренър. — Блейн завъртя ускорителното си кресло към друг екран и започна да проверява курса. Забеляза, че точно преди пресрещането главният астрогатор може за около час да намали ускорението на една гравитация и така да даде възможност на всички да се възстановят. Ренър с идиотски ентусиазъм се съгласи и се зае да внесе промените.

„Приятелите на борда са нещо много полезно — казваше на юнкерите си капитан Цилер, — но с готовност бих ги разменил за опитен главен астрогатор.“ Ренър беше изключително опитен. Род трябваше да се примири с недостатъците му.

Ускорението от 4 g не позволяваше на никого да се движи. Черните кутии останаха в трюма и „Макартър“ продължаваше напред с импровизациите на Синклер. Членовете на екипажа работеха от креслата си, от ускорителните си скутери или изобщо не работеха.

Някои играеха на най-различни игри, други разговаряха за предстоящата среща или просто си бъбреха. Половината от екраните показваха една и съща гледка: подобен на слънцето диск, зад който се виждаше Окото на Мърчисън на фона на Въглищния чувал.

Според датчиците в каютата на Сали имаше разход на кислород. Род ядосано изруга. Едва не й се обади, но се отказа. Вместо това се свърза с Бери.

Търговецът се намираше в гравитационната баня: пласт полиестер, покриващ течност. Над огънатата повърхност стърчаха само главата и ръцете му. Лицето му изглеждаше старо — почти на действителната му възраст.

— Вие решихте да не ме оставяте на Бриджит, господин капитан. И сега водите със себе си цивилен гражданин, а вероятно ви предстои сражение. Може ли да попитам защо?

— Разбира се, господин Бери. Предположих, че ще ви е изключително неприятно да останете на ледено кълбо без осигурен транспорт. Възможно е да съм сгрешил.

Бери се усмихна — или поне се опита. Всички на борда изглеждаха два пъти по-стари от него — четворната гравитация едва не смъкваше кожата от лицето на човек. Усмивката му бе като вдигане на тежести.

— Не, господин капитан, не сте сгрешили. Прочетох заповедта в каюткомпанията. Предстои ни да се срещнем с нечовешки космически кораб.

— Определено изглежда така.

— Навярно ще имат с какво да търгуват. Особено ако идват от свят, който не прилича на земните. Да се надяваме. Ще ме държите ли в течение, господин капитан?

— Сигурно няма да имам време — отвърна Блейн, като избра най-любезния от няколкото отговора, които му дойдоха наум.

— Да, разбира се, нямах предвид лично. Искам само достъп до информацията за напредването ни. На моята възраст не смея да изляза от тази гумена вана. Колко време ще останем при тази гравитация?

— Сто двайсет и пет часа. Всъщност вече сто двайсет и четири.

— Благодаря, господин капитан. — Бери изчезна от екрана.

Род замислено потърка челото си. Дали търговецът знаеше какво е положението му на „Макартър“? Нямаше значение. Той се обади в каютата на Сали.

Момичето изглеждаше така, сякаш не е спало цяла седмица и не се е усмихвало от години.

— Здравей, Сали — каза Блейн. — Съжаляваш ли, че дойде?

— Казах ти, че мога да понеса всичко, което понасяш ти — отвърна тя, хвана се за страничните облегалки на стола си и се изправи. После се пусна и разпери ръце, за да му го докаже.

— Внимавай — като се мъчеше да запази спокойствие, рече Род. — Не прави резки движения. Дръж си коленете изправени. Можеш да си счупиш гърба просто като сядаш. Преди да се превиеш в кръста, се хвани за облегалките…

Сали не повярва, че е опасно, докато не понечи да седне. Мускулите на ръцете й се схванаха, в очите й проблесна паника и тя рязко се стовари на стола, сякаш гравитацията на „Макартър“ я бе всмукала.

— Заболя ли те?

— Не. Пострада единствено гордостта ми.

— Тогава не ставай от стола! Да си ме видяла да ставам? Не си. И няма да ме видиш!

— Добре. — Сали завъртя глава. Очевидно й се виеше свят.

— Свали ли прислужниците си на Бриджит?

— Да. Трябваше да ги измамя — не искаха да слязат без багажа ми. — От гърлото й се изтръгна смях на старица. — В момента нямам нищо друго освен дрехите на гърба ми.

— Значи си ги измамила, така ли? Както измами мен. Трябваше да наредя на Кели да те изхвърли — горчиво каза Род. Знаеше, че прилича на старец в инвалидна количка. — Добре де, сега си на борда. Вече не мога да те изхвърля.

— Но мога да ти помагам. Аз съм антроположка. — Мисълта отново да се изправи я накара да потръпне. — Как да се свързвам с теб?

— Ако е нещо важно, повикай по интеркома дежурния юнкер. Но, Сали, това е боен кораб. Възможно е извънземните да не са приятелски настроени. За Бога, по време на битка моите вахтени офицери нямат време за научни дискусии!

— Зная. Не ме смятай за чак толкова смахната. — Тя се помъчи да се засмее. — Въпреки че се опитах да стана при ускорение от четири гравитации.

— Да. А сега ми направи една услуга. Влез в гравитационната си баня.

— Трябва ли да се съблека, за да я използвам?

Блейн не можа да се изчерви — в главата му нямаше толкова много кръв.

— Добра идея, особено ако по дрехите ти има токи. Изключи видеото на телефона.

— Ясно.

— И внимавай. Мога да пратя някого от женените войници да ти помогне…

— Не, благодаря.

— Тогава изчакай. През определени интервали ще се движим с по-слабо ускорение. Не ставай от стола при тази гравитация!

Изглежда, тази мисъл дори не я изкушаваше. Един опит й стигаше.

— Пак ни викат от „Лермонтов“ — съобщи Уитбред.

— Не отговаряй.

— Слушам. Да не отговарям.

Род се досещаше какво иска крайцерът. Да стигне първи до извънземните. Но „Лермонтов“ дори нямаше да се е приближил до обекта преди разстоянието до слънцето да е станало прекалено малко. Беше по-добре да го пресрещнат отдалеч.

Поне така си казваше Блейн. Можеше да се довери на Уитбред и свързочниците — сигналите на „Лермонтов“ нямаше да бъдат регистрирани.

Три и половина дни. Две минути с 1.5 g на всеки четири часа за смяна на вахтата и взимане на забравени вещи. После прозвучаваха предупредителните аларми и ужасната гравитация се връщаше.

Отначало носът на „Макартър“ сочеше на шейсет градуса от Кал. Трябваше да уеднаквят курса си с този на обекта. След като го постигнаха, корабът отново се завъртя и се насочи към най-ярката звезда в района.

Кал започна да се уголемява. Освен това променяше цвета си, но почти незабележимо. Никой не можеше да различи този син нюанс с голо око. На екраните се виждаше, че най-ярката звезда се е превърнала в диск, който растеше с часове.

Не ставаше по-ярък, защото дисплеите не го позволяваха, но малкото слънце зловещо набъбваше и лежеше право пред тях. Отзад имаше друг диск със същия цвят — бяла звезда F8. Тя също растеше. „Макартър“ бе притиснат между две сблъскващи се слънца.

На втория ден Стейли доведе на мостика нов юнкер. Двамата се движеха с ускорителни скутери. Род не го беше виждал след краткия разговор на Бриджит: Гавин Потър, шестнайсетгодишно момче от Нова Шотландия. Потър бе висок за възрастта си и се прегърбваше, сякаш се боеше да не би някой да забележи и това.

Блейн реши, че Стейли просто му показва кораба, тъй като ако извънземните се окажеха враждебно настроени, щеше да му се наложи да познава „Макартър“ и навярно да се движи на тъмно и при променлива гравитация.

Старши юнкерът очевидно имаше предвид нещо повече. Род видя, че се опитват да привлекат вниманието му.

— Да, господин Стейли?

— Това е юнкер Гавин Потър, господин капитан. Той ми каза нещо, което, струва ми се, би трябвало да чуете.

— Добре, говорете. — Всяко разсейване от високата гравитация беше добре дошло.

— На нашата улица имаше една черква, господин капитан. Във фермерски град на Нова Шотландия. — Потър говореше тихо и отчетливо, така че акцентът му съвсем далечно напомняше специфичния говор на Синклер.

— Черква — окуражително рече Блейн. — Не православна черква, доколкото разбирам…

— Не, господин капитан. Неговата църква. Енориашите й са малко. Веднъж с един приятел на шега се вмъкнахме вътре.

— Хванаха ли ви?

— Зная, че разказвам зле, господин капитан. Въпросът е, че… там имаше голям стар холос на Окото на Мърчисън на фона на Въглищния чувал. Божието лице, точно като на картичките. Само че… само че беше различно. Окото беше много по-голямо, отколкото сега, и беше синьо-зелено, а не червено. С червена точица в единия край.

— Може да е било картина — предположи Блейн, извади джобния си компютър, написа „Неговата църква“ и поиска данни. Устройството се свърза с корабната библиотека и по дисплея потече информация. — Според библиотеката последователите на Неговата църква вярвали, че Въглищния чувал наистина е лицето на Господ. Възможно ли е да са ретуширали снимката, за да изглежда по-внушително? — Род си придаваше заинтригуван вид — имаше достатъчно време за губене.

— Но… — започна Потър.

— Но… — обади се и Стейли, като се наведе напред на стола си.

— Един по един. Първо вие, Стейли.

— Информацията ми не е само от Потър, господин капитан. Попитах командир Синклер. Според дядо му някога Сламката била по-ярка от Окото на Мърчисън — яркозелена. И както Гавин описва холоса… ами, господин капитан, звездите не излъчват една и съща светлина. Така че…

— Още една причина да смятаме, че холосът е бил ретуширан. Но сега, когато онзи обект идва право от Сламката, изглежда странно…

— Светлина — твърдо каза Потър.

— Светлинно платно! — внезапно се сети Род. — Добра идея. — Всички на мостика се обърнаха да погледнат капитана. — Ренър! Не спомена ли, че обектът се движел по-бързо, отколкото би трябвало?

— Тъй вярно — отвърна от пулта си в отсрещния край на помещението главният астрогатор. — Ако е потеглил от обитаем свят, обикалящ около Сламката.

— Възможно ли е да е използвал лазерно оръдие?

— Естествено, защо не? — Ренър приближи ускорителния си скутер към тях. — Всъщност може да са го изстреляли с малко оръдие и впоследствие да са използвали по-голямо. Това дава страхотно преимущество. Ако някое от оръдията се повреди, могат да го поправят в собствената си звездна система.

— Все едно да си оставиш двигателя вкъщи — извика Потър — и пак да си в състояние да го използваш.

— Е, има някои проблеми. Зависи от това колко тесен може да се поддържа лъчът — отвърна Ренър. — Жалко, че няма начин да се прилага и за спиране. Имате ли някакво основание да смятате…

Род ги остави да разкажат на главния астрогатор за промените в Сламката. Това не го интересуваше особено. Вълнуваше го въпросът какво прави в момента обектът.

До срещата оставаха двайсет часа. Ренър дойде при Блейн и го помоли да използва екраните му. Очевидно не можеше да говори без наблюдателен екран, включен към компютър.

— Вижте, господин капитан — каза той и повика на дисплея местния звезден район. — Обектът идва оттук. Онзи, който го е изстрелял, е използвал лазерно оръдие или много оръдия — навярно разположени на астероиди, с фокусиращи огледала — в продължение на четирийсет и пет години. Лъчът и обектът идват право от Сламката.

— Но тогава би трябвало да има запазени данни — възрази Блейн. — Все някой ще е забелязал, че Сламката излъчва кохерентна светлина.

Ренър сви рамене.

— Познавате ли архивите на Нова Шотландия?

— Да видим. — Бяха му нужни само няколко секунди, за да научи, че астрономическата информация от Нова Шотландия не е достоверна и по тази причина не е прехвърлена в библиотеката на „Макартър“. — Хм, добре. Да приемем, че имате право.

— Но нали тъкмо това е въпросът, господин капитан, че не е правилно — възрази Ренър. — Разбирате ли, в междузвездното пространство наистина е възможно да се направи завой. Трябвало е да…

Новият междузвезден маршрут остави Сламката под малък ъгъл спрямо първия.

— Ето тук, на достатъчно голямо разстояние от слънцето, повишаваме напрежението до десет милиона волта. Фоновото магнитно поле на галактиката дава на кораба полуоборот и той продължава към Нова Каледония изотзад. Междувременно онези, които насочват лъча, са го изключили вече от сто и петдесет години. Сега отново го включват. И сондата го използва, за да спре.

— Убеден ли сте, че магнитният ефект ще подейства?

— Обикновена физика! А и междузвездните магнитни полета отдавна са картирани, господин капитан.

— Ами тогава защо не са го направили?

— Нямам представа — ядосано извика Ренър. — Може просто да не са се сетили. Може да са се страхували, че лазерите няма да издържат. Може да не са имали доверие на онези, които ги насочват. Просто не знаем достатъчно за тях.

— Това ми е ясно, Ренър. Защо толкова се вълнувате? Ако извадим късмет, ще имаме възможност да ги попитаме.

На лицето на главния астрогатор бавно плъзна неохотна усмивка.

— Но това е измама.

— О, я вървете да поспите.

Род се събуди от екота на високоговорителите:

— Промяна на гравитацията след десет минути. Готови за връщане към стандартна гравитация след десет минути.

Той се усмихна — 1 g! — после стисна устни. До изравняване на скоростта с извънземните оставаше един час. Блейн активира наблюдателните си екрани и видя блясък пред и зад „Макартър“. Корабът се намираше между две слънца. Сега Кал беше голям колкото земното слънце, гледано от Венера, ала по-ярък, защото бе по-гореща звезда. Обектът представляваше по-малък диск, но по-светъл. Платното беше издуто назад.

Дори само включването на интеркома изискваше усилие.

— Синклер?

— Машинното отделение слуша, господин капитан.

Род се зарадва, че главният инженер е на хидравличното си легло.

— Издържа ли полето, Санди?

— Да, господин капитан. Температурата е нормална.

— Благодаря. — Лангстъновото поле поглъщаше енергия — това бе основната му функция. Абсорбираше дори кинетичната енергия от експлодиращ газ или радиоактивни частици със скорост, право пропорционална на скоростта на кораба на куб. По време на битка адската ярост на водородните торпеда и концентрираната фотонна енергия на лазерите се разпръскваха от полето. Когато енергийните равнища се повишаваха, то започваше да сияе и космическата му чернота ставаше червена, оранжева, жълта — нагоре по спектъра чак до лилава.

Това беше принципният проблем на Лангстъновото поле. Енергията трябваше да се излъчи нанякъде. Ако се пренатовареше, то освобождаваше цялата погълната енергия с ослепително бял проблясък — и навътре, и навън. Предотвратяването на този ефект отнемаше от енергията на кораба — която също се абсорбираше от полето. Щом температурата му достигнеше най-високата си точка, корабът загиваше. Мигновено.

Обикновено бойните кораби можеха да се приближават до слънцето, без да се излагат на смъртна опасност. Ала сега, когато се намираха между две звезди, полето освобождаваше енергия само настрани — и този процес трябваше да се контролира, иначе „Макартър“ щеше да бъде подложен на странични ускорения. Бордовете ставаха все по-тесни, слънцата все по-големи, а полето — все по-горещо. На екраните на Род сияеше червена светлина. Положението не беше катастрофално, но трябваше да внимават.

Отново нормална гравитация. Блейн бързо отиде на мостика и кимна на дежурния юнкер.

— Обявете пълна бойна готовност.

В кораба прозвуча сирена.

В продължение на 124 часа обектът с нищо не бе показал, че знае за приближаването на „Макартър“.

Светлинното платно се виждаше на задните екрани като огромна еднообразно бяла повърхност. После Ренър забеляза черна точица. Той увеличи образа и получи голямо черно петно с ясни очертания. Радарната му сянка показваше, че се намира с четири хиляди километра по-близо до тях от платното.

— Това е целта ни, господин капитан — заяви главният астрогатор. — Сигурно цялата им сонда е инсталирана в един корпус, така че тежестта й да балансира платното.

— Ясно. Изравнете ни с нея, господин Ренър. Господин Уитбред! Предайте моите почитания на старшия свързочник. Искам да пратя ясно съобщение на колкото може повече честоти, но с малък разход на енергия.

— Слушам. Записвам.

— „Привет, кораб със светлинно платно. Тук имперски кораб «Макартър». Добре дошли в Нова Каледония и в Човешката империя. Бихме искали да се приближим до вас. Моля, отговорете.“ Пратете същия текст на англически, руски, френски, китайски и всеки друг език, за който се сетите. Ако са хора, няма начин да знаем откъде идват.

Петнайсет минути до подхождането. Корабната гравитация се промени, после още един път, докато Ренър уеднаквяваше скоростта и позицията с товарния отсек на другия кораб.

Блейн използва момента и отговори на обаждането на Сали.

— Побързай, Сали, моля те. Намираме се в бойна готовност.

— Да, Род, зная. Може ли да дойда на мостика?

— Боя се, че не. Всички места са заети.

— Това не ме изненадва. Род, просто исках да ти напомня нещо. Не очаквай да са елементарни.

— Моля?

— Очакваш да са примитивни, само защото не използват Олдърсънов двигател. Недей. И даже да са примитивни, това не означава, че са елементарни. Възможно е техниката и начинът им на мислене да са изключително сложни.

— Ще го имам предвид. Нещо друго? Добре, не прекъсвай връзката, Сали. Уитбред, когато нямате други задължения, информирайте госпожица Фаулър за обстановката. — Той погледна към кърмовия монитор в същия момент, в който Стейли извика.

Светлинното платно се движеше. По огромните му, напомнящи на вълни гънки пробягваше отразена светлина. Род запремигва, но това не му помогна — извънредно трудно е да видиш формата на криво огледало.

— Може би по този начин ни отговарят — каза той. — Използват огледалото, за да излъчват…

Блясъкът стана ослепителен и всички екрани от тази страна помътняха.

Предните скенери работеха и записваха. Виждаше се голям бял диск, звездата Нова Каледония, приближаваща към тях с шест процента от скоростта на светлината. Мониторите до голяма степен филтрираха радиацията.

На белия фон за миг се появиха няколко странни черни силуета. В ужасния момент, в който всички на борда на „Макартър“ бяха заслепени, никой не ги забеляза, а после образите просто изчезнаха.

— Няма нужда да викат толкова силно — наруши смаяното мълчание главният астрогатор.

— Благодаря, господин Ренър — ледено отвърна Род. — Имате ли други, може би по-конкретни предложения?

„Макартър“ се движеше с неравномерни разтърсвания, но светлинното платно спокойно го следваше.

— Тъй вярно — отвърна астрогаторът. — Най-добре да не фокусираме това огледало.

— Получаваме прекалено голямо количество енергия от полето, господин капитан — докладва от пулта си Каргил. — И ужасно бързо. Ако беше концентрирана, щеше да пробие дупка в корпуса, но тя ни облива отвсякъде. Можем да издържим още десетина минути.

— Ще заобиколя зад платното, господин капитан — каза Ренър. — Така поне скенерите ще са насочени към слънцето…

— Няма значение. Минете през платното — нареди Род.

— Но ние не знаем…

— Това е заповед, господин Ренър. А вие се намирате на боен кораб.

— Слушам.

Полето бе тухленочервено и ставаше все по-ярко, но червеният цвят не означаваше опасност. Поне засега.

Докато Ренър насочваше кораба, Блейн небрежно каза:

— Сигурно смятате, че извънземните използват невероятно здрави материали, нали?

— Възможно е, господин капитан. — „Макартър“ се разтърси и астрогаторът стисна облегалките на седалката си, сякаш се готвеше за сблъсък.

— Но колкото са по-здрави материалите, господин Ренър, толкова по-тънко е платното, за да събира максимално количество слънчева светлина за тежестта си. Даже няколко квадратни километра по-късно да бъдат унищожени от метеори, е, пак ще е от полза, нали?

— Тъй вярно — отвърна Ренър. Той завъртя „Макартър“ с кърмата към Кал, като се движеше с ускорение 4 g. Главният астрогатор се хилеше като крадец и вече не стискаше облегалките на креслото си.

„Е, успях да го убедя“ — помисли си Блейн и се приготви за сблъсъка.

Лангстъновото поле пожълтя.

После скенерите откъм слънчевата страна внезапно станаха черни, освен зеленото поле на самия „Макартър“ и ослепително белия силует на платното, в средата на което се виждаше неравна дупка.

— По дяволите, изобщо не го усетихме! — засмя се Род. — Колко време ни остава до слънцето, господин Ренър?

— Четирийсет и пет минути, господин капитан. Освен ако не променим посоката си.

— Всичко по реда си, господин Ренър. Поддържайте курс с платното. — Блейн натисна друг бутон и се свърза с главния артилерист. — Кроуфорд! Осветете платното и вижте дали ще успеете да откриете кабелите, които го свързват със сондата. Искам да го откъснете преди пак да са стреляли по нас!

— Слушам. — Тази перспектива, изглежда, зарадва Кроуфорд.

Кабелите бяха трийсет и два: двайсет и четири по ръба на кръглото огледало и пръстен от осем близо до центъра му. Коничните изкривявания на материята показваха местата им. Гърбът на платното беше черен и от него се надигна пара под лъчите на лазерните оръдия.

После платното се освободи от сондата и полетя към „Макартър“. Корабът отново премина през него, сякаш бе тънко като лигнин…

А корпусът на сондата падаше към слънцето клас F8.

— Трийсет и пет минути до сблъсъка — без да го питат, съобщи астрогаторът.

— Благодаря, господин Ренър. Командир Каргил, поемете управлението и вземете сондата на борда. Удивлението на Ренър изпълни Род с дива радост.

7. Смотаняшката сонда

— Но… — каза Ренър и посочи огромното слънце на екраните. Преди да успее да продължи, „Макартър“ се понесе напред с 6 g. Този път нямаше плавен преход.

— Господин капитан? — през кънтящата в ушите му кръв чу гласа на помощника си Блейн. — Какъв риск можем да поемем?

Трябваше да положи мъчително усилие, за да отвори уста.

— Какъвто прецените, стига после да сме в състояние да се върнем у дома — задъхано отвърна той.

— Ясно. — По интеркома прозвучаха заповедите на Каргил. — Господин Потър! Хангарът изпразнен ли е? Прибрани ли са всички совалки?

— Тъй вярно.

— Отворете вратите на хангара — нареди той. — Господин капитан, можем да изгубим люковете на хангара.

— Няма значение.

— Ще вземем сондата бързо, няма време да изравняваме скоростите. Ще понесем щети…

— Управлението е ваше, командир. Изпълнете заповедта. — На мостика се спусна червена мъгла. Род запремигва, но това не му помогна, защото мъглата не беше във въздуха, а в ретините му. Ускорението от 6 g бе прекалено голямо. Ако някой припаднеше… е, щеше да пропусне великото събитие.

— Кели! — извика Род. — Щом обърнем кораба, отведи морските пехотинци отзад и заемете позиция, за да заловите всеки, който излезе от сондата! И побързай. Каргил няма да намали ускорението.

— Слушам.

Извънземната капсула се намираше на три хиляди километра пред тях. Макар и невидима дори за най-зоркия поглед, тя бавно се уголемяваше на екраните.

Четири минути при 6 g. Четири мъчителни минути, после прозвуча сирената. Последва миг на блажено облекчение. „Макартър“ започна да се завърта на сто и осемдесет градуса и из кораба заехтяха стъпките на морските пехотинци на Кели. В хангара нямаше ускорителни легла и войниците щяха да висят на предпазните си ремъци като мухи в паяжина, насочили оръжията си към… към какво?

Отново сирена. „Макартър“ се насочи към сондата. Род с усилие превключи монитора и на екрана се появи студеният, мрачен хангар. Мъглявите очертания на вътрешната повърхност на защитното поле изглеждаха невероятно черни. „Добре“ — помисли си Блейн. Нямаше сериозно пренатоварване. Спокойно щяха да понесат ротационната енергия на капсулата.

Осем минути при 6 g, максимумът, на който можеше да издържи екипажът. После „Макартър“ се завъртя и сондата започна странично да се приближава към него. Убийственото ускорение намаля. Слабо странично разтърсване — Каргил беше стрелял с лазерните оръдия на левия борд, за да забави стремглавото им спускане към капсулата.

Тя имаше цилиндрична форма. Докато се преобръщаше в космоса, Род видя, че единият й край е заоблен. От другия стърчаха издадености — трийсет и две? Но от тях трябваше да висят кабели, а там нямаше нищо.

Сондата се движеше прекадено бързо и бе прекалено голяма, за да се побере в хангара. По дяволите! И нямаше с какво да я спрат освен с лазерните оръдия!

Ето я. Камерата в хангара показа заобления край на обекта, който излъчваше мътен металически блясък. Той стигна до Лангстъновото поле и намали скоростта, въртенето спря. Крайцерът ужасно се наклони настрани. Заобленият край на капсулата растеше ли растеше и… ТРЯС!

Род разтърси глава, за да проясни зрението си от червената мъгла.

— Измъкнете ни оттук. Господин Ренър, поемете управлението!

Предупредителна сирена. Ренър сигурно бе въвел предварително курса. Блейн присви очи и погледна към пулта. Добре, астрогаторът не си правеше експерименти, просто даваше страничен тласък. Дали ускоряваха в планетарната равнина? Трябваше да пресрещнат „Лермонтов“, за да налеят гориво. Ако не успееха, щяха да останат с празни резервоари… Род мъчително превключи дисплеите и видя, че главният компютър показва нововъведения курс. Да. Ренър го бе установил правилно, при това светкавично.

„Ренър е компетентен — помисли си Род, — по-добър астрогатор от мен. Време е да направя проверка на кораба.“ Но скенерите в хангара не работеха — камерите бяха изгорели или разбити. Положението навън беше приблизително същото.

— Продължавайте без монитори, господин Ренър — нареди Блейн. — Камерите и без това щяха да се стопят. Почакайте да се отдалечим от Кал.

— Тук Каргил, господин капитан.

— Докладвай, командир.

— Обектът е в хангара, вратите са затворени. Още нямам пълна информация за щетите, но хангарът никога няма да е същият.

— Нещо сериозно?

— Не, господин капитан. Дребни проблеми, оборудване, повредено при удара, но ако не се наложи да се сражаваме, може да се каже, че сме в добра форма.

— Чудесно. А сега се свържи с морските пехотинци. Комуникационните връзки с Кели са прекъснати.

— Слушам.

Въпреки ускорението някой трябваше да отиде в хангара, за да изпълни тази заповед, помисли си Блейн. Надяваше се да го направят с ускорителен скутер. Можеха да стигнат дотам и с пълзене, но просто не си струваше. Ами ако водеха бой?

— Тук ефрейтор Петров, господин капитан. — Силният акцент на морския пехотинец показваше, че е от Света Екатерина. — Обектът не проявява никаква активност.

— Тук Каргил — обади се друг глас.

— Да?

— Трябва ли ви Кели? Господин Потър успя да се свърже с Петров, без да напуска скутера си.

— Това е достатъчно, командир. Добра работа свършихте, Потър. Ефрейтор, виждате ли господин Кели? Как е той?

— В момента сержантът ми маха с ръка, господин капитан. Охранява втория херметичен шлюз.

— Добре. Незабавно докладвайте, ако обектът прояви активност, ефрейтор. — Отново прозвуча предупредителна сирена и Блейн прекъсна връзката. Ускорението намаля и от гърдите му се вдигнаха петдесет килограма. „Сложна работа“ — помисли си Род. Трябваше да внимават да не се приближат прекалено до Кал и в същото време да не надвишават допустимата гравитация.

Един от рулевите на мостика се облегна назад и партньорът му се наведе към него.

— Брат ми искаше да му помагам в морската му ферма на Афродита — каза старши рулеви Отронес, — а аз реших, че е адски опасно, и затова постъпих във флота.

— Командир Синклер, имаме ли достатъчно енергия, за да докладваме в щаба?

— Тъй вярно, двигателите се държат страхотно. Обектът не е чак толкова огромен, колкото си мислехме, така че ни остана повече водород.

— Добре. — Блейн повика свързочното отделение, за да прати доклада си. „Обектът на борда. Цилиндричен, съотношение на осите четири към едно. Еднообразна металическа повърхност, но подробно наблюдение невъзможно при високата гравитация. Предлагам «Лермонтов» да се опита да прибере платното, чиято скорост бързо ще намалее. Предполагаемо време на пристигане на Нова Шотландия… ако «Макартър» влезе в орбита около необитаемата луна на планетата. На борда на извънземната сонда няма данни за живот, но…“

Много голямо „но“. Какво представляваше това нещо? Дали нарочно беше стреляло по тях? Командваше ли го някой? Що за робот би могъл да го управлява на такова разстояние в нормалния космос? Как ли се чувстваше затворен в хангара на военен крайцер, откъснат от платното си… Ужасно недостоен край на трийсет и пет светлинни години пътуване.

И нямаше начин да получи отговор на въпросите си. Абсолютно никакъв. „Макартър“ не се намираше в толкова опасно положение, Ренър го държеше под контрол, но нито капитанът, нито помощникът му можеха да напуснат местата си, а Блейн нямаше намерение да праща младши офицери да проучат обекта.

— Свърши ли? — умолително попита Сали. — Всичко наред ли е?

— Да. — Род неволно потръпна при мисълта за това какво би могло да се случи. — Да, сондата е на борда, но все още не ни е известно нищо за нея освен размера й. Не отговори на сигналите ни. — Защо му доставяше удоволствие фактът, че и тя просто трябва да чака, също като всички останали?

„Макартър“ се носеше напред — толкова близо покрай Кал, че слънчевата корона осезаемо ги привличаше. Ала Ренър се справяше отлично и полето издържаше.

Щом ускорението спадна до 2 g, Род вече можеше да напусне мостика. Той с усилие се изправи, качи се на един скутер и се насочи към кърмата. Спусна се „надолу“ с асансьора, като спираше на всяка палуба. Екипажът продължаваше да е по местата си, въпреки прекалено проточилата се бойна готовност. „Макартър“ беше най-добрият кораб в целия флот… и щеше да остане такъв!

Когато стигна при Кели, заел позиция край херметичния шлюз, все още нямаше нищо ново.

— Обектът има люкове или нещо подобно, господин капитан — каза сержантът и насочи фенерчето си към сондата. Докато лъчът се плъзгаше по извънземния кораб, Род видя пръснатите по стоманената палуба останки от совалките си.

— И не проявява никаква активност, така ли?

— Никаква, господин капитан. Ударът беше силен, запрати ме в стената. После — нищо.

— Добре — измърмори Род, извади собственото си фенерче и освети огромния цилиндър. Горната му половина изчезваше в еднообразната чернота на полето.

Лъчът попадна върху редица конични израстъци с диаметър един и дължина три метра. Блейн внимателно ги разгледа, но не откри нищо — нямаше останки от кабелите, които трябваше да висят от тях.

— Продължавай да го наблюдаваш, Кели. — Капитан Род Блейн се върна на мостика, без да е научил нищо повече. Седна на пулта си и впери очи в екраните.

Какво беше това нещо, за Бога?

8. Извънземният

Блейн стоеше мирно пред масивното бюро от палисандър. Адмирал на флота Хауланд Кранстън, главнокомандващ силите на Негово величество отвъд Въглищния чувал, яростно го гледаше. Адмиралът стискаше в ръка дебел сноп документи.

— Знаете ли какво е това, капитане?

— Съвсем не, господин адмирал.

— Искания да бъдете уволнен. От половината факултети в Имперския университет. От двама свещеници и един епископ. От секретаря на Лигата на човечеството. Всяко жалостиво сърце от тази страна на Въглищния чувал иска скалпа ви.

— Тъй вярно. — Като че ли нямаше какво друго да каже. Род стоеше сковано и чакаше адмиралът да свърши. Какво щеше да си помисли баща му? Дали някой щеше да го разбере?

Кранстън изсумтя. Очите му не изразяваха нищо. Ежедневната му униформа беше безформена. Десетината ордена на гърдите му разказваха биографията на командир, който е бил безмилостен и към себе си, и към подчинените си.

— Човекът, стрелял при първата среща на човешката раса с извънземен — ледено продължи адмиралът. — И разбил сондата му. Известно ви е, че открихме само един пътник и той е мъртъв. Навярно повреда на животоподдържащата система. — Кранстън прелисти жалбите и гневно ги захвърли настрани. — Проклетите цивилни винаги налагат волята си на флота. Не ми оставят друг избор.

— Добре — продължи адмиралът. — Капитан Блейн, като адмирал на флота на този сектор, потвърждавам произвеждането ви в капитан и ви поверявам командването на крайцера на Негово величество „Макартър“. А сега седнете. — Докато Род замаяно търсеше стол, главнокомандващият изсумтя: — Ще им дам да разберат. Ще ме учат как да командвам, а? Блейн, вие сте офицерът с най-невероятен късмет във флота. Комисията пак щеше да потвърди повишението ви, но без този случай никога нямаше да ви оставят капитан на „Макартър“.

— Тъй вярно. — Това бе самата истина, но Род не можеше да не изпитва малко гордост. И „Макартър“ беше негов… — Господин адмирал? Открили ли са нещо за сондата? Откакто я оставихме в орбита, бях много зает с ремонта на „Макартър“.

— Отворихме я, капитане. Не съм съвсем сигурен, че повярвах на очите си, но ето какво намерихме вътре. — Той му подаде силно увеличена снимка.

Създанието лежеше върху лабораторна маса. Мащабът отдолу показваше, че е дребно, 1.24 метра от главата до онова, което Блейн отначало взе за обувки, но после реши, че са стъпала. Нямаше пръсти на краката, а предният им край бе покрит с някаква рогова материя.

Останалото приличаше на кошмар. Отдясно имаше две тънки ръце, завършващи с деликатни длани, всяка с по четири пръста и по два разположени един срещу друг палеца. Лявата ръка беше само една, но затова пък дебела като тояга. Трипръстата длан приличаше на менгеме.

Мутант? Долната половина на съществото изглеждаше симетрична, ала горната…

Трупът беше възлест. Мускулатурата му трябваше да е по-сложна от човешката. Род не успя да различи скелетната структура под плътта.

Ръцете… е, в тях имаше някаква логика, макар и странна. Десните лакти приличаха на пластмасови чаши. Всичко това бе продукт на еволюция, а не на мутация.

Най-ужасна беше главата.

Нямаше шия. Здравите мускули на лявото рамо плавно се издигаха към темето на извънземния. Лявата страна на черепа се сливаше с рамото и бе много по-голяма от дясната. Липсваше ляво ухо — просто нямаше място за него. Отдясно стърчеше огромно ципесто, таласъмско ухо. Отдолу следваше тясно рамо, което почти можеше да е човешко, ако под и малко зад него нямаше още едно.

Лицето беше невъобразимо. На такава глава човек изобщо не би могъл да си представи лице. Ала имаше две симетрични, широко отворени коси очи, съвсем човешки и смътно ориенталски. Устните на безизразната уста бяха леко разтворени и отдолу се виждаха остри зъби.

— Е, харесва ли ви?

— Съжалявам, че е мъртъв — отвърна Блейн. — Ще ми се да можех да му задам безброй въпроси… Сам ли е бил?

— Да. Само той. А сега вижте това.

Кранстън докосна единия от ъглите на бюрото си и отдолу се показа скрит контролен панел. Завесите на стената от лявата страна на Род се разтвориха и светлината в кабинета угасна. От екрана струеше еднообразно бяло сияние.

Внезапно от краищата му плъзнаха сенки, сляха се в средата и изчезнаха — всичко само за броени секунди.

— Това е запис от камерите откъм слънчевата ви страна, онези, които не са се стопили, разбира се. А сега ще го пусна на бавни обороти.

Сенките се задвижиха навътре на белия фон. Бяха шест, когато адмиралът стопира записа.

— Е?

— Приличат на… на съществото на снимката — промълви Род.

— Радвам се, че смятате така. А сега гледайте. — Странните форми се смалиха, сляха се и изчезнаха, сякаш се бяха изпарили.

— Но това означава, че от сондата са скочили пътници. И светлинното платно ги е изгорило. Струва ми се абсурдно.

— Наистина. Учените в университета дават най-различни обяснения. Записът не е много ясен. Забелязахте ли, че образът е изкривен? Различна големина, различни силуети. Няма начин да разберем дали са били живи. Един от антрополозите предполага, че това били статуи на божества, изхвърлени, за да не бъдат осквернени. Изглежда, мнозина приемат теорията му, но има и такива, които твърдят, че филмът бил повреден или че образите били миражи от Лангстъновото поле. Или че е фалшификат.

— Да, господин адмирал. — Нямаше какво да отговори. Блейн отново разгледа снимката. Безброй въпроси… ако пилотът не беше мъртъв…

— Да — след продължително мълчание изсумтя адмиралът. — Ще ви дам доклада за онова, което открихме в сондата. Внимателно го прочетете. Утре следобед имате среща с вицекраля и той ще очаква да знаете нещо. Вашата антроположка ни помогна да го напишем, така че ако желаете, можете да го обсъдите с нея. По-късно ще имате възможност да видите и самата сонда — днес ще я свалим на повърхността. — Изненаданият вид на Блейн накара Кранстън да се подсмихне. — Любопитен сте защо е всичко това, нали? Ще научите. Негово височество има някои планове и вие участвате в тях. Ще ви съобщим.

Род отдаде чест и озадачено си тръгна, стиснал под мишница папката с надпис „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

Докладът се състоеше главно от въпроси.

Повечето от уредите в сондата били стопени пластмасови буци, останки от електрически вериги, хаотично преплетени странни проводникови и полупроводникови материали. Нямало следа от кабелите на платното, нито от устройство за тяхното размотаване. В трийсет и двете издатини нямало отвори. Отсъствието на кабелите можело да се обясни единствено с факта, че дебелината им е била от една молекула и че са се разпаднали химически в резултат на лазерния изстрел. Но тогава как бяха контролирали платното? Може би кабелите по някакъв начин са се свивали и отпускали като мускул?

Странна идея, но някои от непокътнатите механизми били също толкова странни. Частите на сондата не били стандартизирани. Две устройства, предназначени да извършват почти еднаква работа, можели да са малко или невероятно различни. Скобите и стъпалата сякаш били издялани на ръка. Капсулата приличала колкото на машина, толкова и на скулптура.

Блейн прочете доклада, поклати глава и се обади на Сали, която дойде в каютата му.

— Да, аз го написах — потвърди тя. — Изглежда, е вярно. Всеки болт и гайка в сондата се различават. Не е толкова изненадващо, ако приемем, че капсулата е имала религиозно предназначение. Но това не е всичко. Известен ли ти е принципът на двойното подсигуряване?

— При машините ли? Два механизма с една и съща функция. В случай, че единият се повреди.

— Е, изглежда, че сламкарите са прилагали нещо подобно.

— Сламкарите ли?

Тя сви рамене.

— Ами, все някак трябва да ги наричаме. Сламкарските инженери са разработвали две устройства за една и съща работа, да, но второто върши две дейности, а някои от поддържащите системи едновременно са биметални термостати и термоелектрически генератори. Род, почти не разбирам значението на тези термини. Модули. Нашите инженери използват модули, нали?

— За по-сложни дейности, да.

— При сламкарите не е така. Всичко е едно, всичко работи по нещо друго. Род, има голяма вероятност сламкарите да са по-интелигентни от нас.

Той подсвирна с уста.

— Това е… страшничко. Хм, чакай малко. Би трябвало да имат Олдърсънов двигател, нали?

— Не ми е известно. Но имат неща, които ние нямаме. — Сали примижа, сякаш се мъчеше да си спомни израза. — Например биотемпературни свръхпроводници. И после това. — Тя се пресегна покрай него и прелисти страниците. — Ето, погледни тази снимка. Всички тези метеоритни дупчици.

— Микрометеорити. Логично е.

— През метеоритния щит не е преминавало нищо с големина над четири хиляди микрона. Само че никой не успя да открие такъв щит. Сламкарите нямат Лангстъново поле.

— Но…

— Трябва да са използвали платното. Разбираш ли какво означава това? Автопилотът ни е атакувал, защото е взел „Макартър“ за метеор.

— Ами пилотът? Защо не е…

— Не. Доколкото успяхме да разберем, извънземният е бил в криогенен сън. Животоподдържащите системи са се повредили горе-долу по времето, когато взехме капсулата на борда. Ние сме го убили.

— Това сигурно ли е?

Сали кимна.

— По дяволите. Изминал е толкова дълъг път. Лигата на човечеството иска главата ми на тепсия с лимонче в устата и не мога да ги обвинявам. Уфф…

— Престани — тихо каза тя.

— Извинявай. С какво ще продължим?

— С аутопсията. Половината от доклада се отнася за нея. — Сали запрелиства страниците и Род потръпна. Госпожица Фаулър имаше по-стабилна психика от повечето дами в двора.

Плътта на сламкаря беше светла, кръвта — розова, като смес от дървесен сок и човешка кръв. Патоанатомите бяха разкрили костите на гърба, от тила до мястото, където се намираше човешката опашна кост.

— Не разбирам. Къде е гръбначният стълб?

— Няма — отвърна Сали. — Изглежда, еволюцията на Сламката не е измислила гръбначни прешлени.

Имаше три кости, здрави като на човешки крак. Най-горната представляваше продължение на черепа, нещо като двайсетсантиметрова дръжка. Ставата в долния й край се намираше на равнището на рамото — съществото можеше да кимне с глава, но не и да я завърти настрани.

Основната гръбначна кост бе по-дълга и по-дебела. Тя свършваше с масивна, сложна връзка, отчасти напомняща на става, приблизително на мястото на кръста. Долната кост се разширяваше към хълбоците и имаше стави за бедрата.

Гръбначният мозък минаваше от вътрешната страна на костите, а не през тях.

— Не е можел да обръща глава — отбеляза Род. — Трябвало е да се завърта в кръста. Ето защо е толкова сложна голямата става. Нали?

— Точно така. Гледах как проучват ставата. Тя завърта целия торс. Внушително.

Блейн кимна и прелисти страницата. На тази снимка лекарите бяха разтворили черепа.

Нищо чудно, че главата на извънземния изглеждаше толкова крива. Не само че лявата половина на мозъка бе по-голяма, за да контролира чувствителните десни ръце, но и масивните сухожилия на лявото рамо за по-голяма издръжливост се свързваха с издатини от лявата страна на черепа.

— Цялата му анатомия се върти около ръцете — каза Сали. — Ако разглеждаш сламкаря като създател на оръдия на труда, всичко ще ти се изясни. Десните ръце са за фини дейности като поправяне на часовник. Лявата повдига и държи. Сигурно е можел да повдигне с нея гравитокар и с десните да ремонтира двигателя. А онзи идиот Хоровиц го смята за мутант! — Тя прелисти следващите страници. — Виж.

— Да, вече го забелязах. Ръцете са разположени съвършено. — Снимките показваха десните ръце в различни положения и ставаше ясно, че не могат да си пречат една на друга. Изпънати, двете бяха приблизително еднакви, но долната имаше дълга предлакътница и къса раменна кост, докато предлакътницата и раменната кост на горната бяха еднакви. Когато бяха отпуснати отстрани, пръстите на горната стигаха точно под китката на долната.

Той продължи да чете. Биохимията на извънземния се различаваше от човешката, но не много, както би следвало да се очаква от анатомията му. Всички известни форми на живот бяха дотолкова сходни, че според някои учени произходът на живота се дължеше на разпространение на спори в междузвездния космос. Тази теория далеч не се приемаше от всички, но имаше своите аргументи и извънземният нямаше да сложи край на спора.

Когато Род най-после прочете доклада, Сали отдавна си бе отишла. Заключението беше ясно:

Сламкарят бе разумно същество.

Беше пропътувал трийсет и пет светлинни години, за да открие човешка цивилизация.

И Род Блейн го бе убил.

9. Негово височество реши

Вицекралската резиденция беше най-внушителната сграда в единствения голям град на Нова Шотландия. Сали възхитено разглеждаше огромната сграда и възбудено сочеше багрите, променящи се с напредването на совалката.

— Как са постигнали този ефект? — попита тя. — Не ми прилича на синтетично покритие.

— Изсечена е от новошотландска скала — поясни Синклер. — Никъде другаде няма да видите такива. Преди Първата империя да тераформира планетата, тук не е имало живот. Цветовете са си останали същите, каквито и преди да изстине лавата.

— Прелестно е — отвърна Сали. Около двореца имаше широко открито пространство. Жилищните сгради бяха малки и от въздуха лесно се различаваше кръговата система, в която бяха организирани. Така оставаше място за големите генератори на поле, осигуряващи сигурна защита на местните жители. — Нямаше ли да е по-просто, ако използваха правоъгълен план?

— По-просто, да — каза Синклер. — Но ние сме преживели двестагодишна война. Никой не иска да живее без защитно поле — не че не вярваме на флота и Империята — припряно прибави той. — Но не е лесно да промениш толкова стари навици. Предпочитаме да живеем на гъсто и знаем да се бием.

Совалката описа кръг и кацна върху застиналата лава на покрива. По оживените тесни улици долу се виждаха всевъзможни шотландски карета. Сали се изненада колко е малка имперската секторна столица.

Род я остави с офицерите си в удобна чакалня и последва охраната от морски пехотинци в колосани униформи. Залата на Съвета едновременно съчетаваше простота и разкош. Каменните стени контрастираха на скъпите вълнени килими и гоблени. От високите греди на тавана висяха бойни знамена.

Войниците го въведоха вътре и му показаха къде да седне. Точно пред него имаше подиум за членовете на Съвета и техните помощници, а вицекралският трон над него доминираше над цялата зала. И все пак дори тронът оставаше в сянката на огромен холос на Негово величество Леонид IX, по Божия милост император на човечеството. Когато пристигаше съобщение от престолния свят, образът оживяваше, но сега показваше мъж на не повече от четирийсет години, облечен в мастиленочерната униформа на адмирал на флота без никакви военни отличия и ордени. Тъмните му очи пронизваха всички присъстващи в залата и гледаха към нещо отвъд тях.

Помещението бързо се изпълваше. Тук бяха депутатите в секторния парламент, военни и флотски офицери, забързани цивилни, следвани от нервни секретари. Род нямаше представа какво да очаква, но забеляза завистливите погледи на онези зад него. Той беше най-младшият офицер на първия ред от местата за гости. Адмирал Кранстън седна през два стола от лявата му страна и ободрително му кимна.

Прозвуча гонг. Чернокожият дворцови майордом — със символичен бич, затъкнат в колана на бялата му униформа — се качи на подиума над тях и удари по пода с жезъла си. Имперските съветници влязоха в залата в колона по един и заеха местата си. Не бяха толкова внушителни, колкото звучаха титлите им, реши Блейн. Повечето изглеждаха измъчени — но мнозина притежаваха същия поглед като този на императорския портрет, способност да гледат отвъд присъстващите към нещо, за което човек можеше само да се досеща.

Майордомът изпъчи гърди и удари три пъти с жезъла си.

— Негово височество Стефан Юрий Александрович Мерил, вицекрал на негово императорско величество в сектора отвъд Въглищния чувал. Бог да дари с мъдрост негово величество и негово височество.

Всички се изправиха. Род си помисли, че е лесно да си циничен. В крайна сметка, Мерил беше обикновен човек, както и Негово императорско величество. Обуваха си панталоните крачол по крачол. Ала носеха отговорност за съдбата на човешката раса. Съветът можеше да им дава препоръки. Сенатът можеше да води дебати. Парламентът можеше да вика и да поставя искания. И все пак, когато се обмислеха всички препоръки, някой трябваше да действа от името на човечеството… Не, церемониите не бяха проява на празна помпозност. Трябваше да се напомня за хората, които притежаваха такава власт.

Негово височество бе висок слаб мъж с гъсти вежди. Носеше флотска униформа с кометата и слънцето на гърдите си, отличия, заслужени с дългогодишна служба в сектора. Когато стигна до трона си, той се обърна към холоса и се поклони. Майордомът прочете клетвата за вярност към короната, след което Мерил седна и кимна на Съвета.

Лорд-председателят на Съвета херцог Бонин се изправи от мястото си в средата на голямата маса.

— Милорди, господа, Съветът се събира по заповед на негово височество, за да обсъди въпроса за извънземния кораб от Сламката. Сесията може да е продължителна — без сарказъм прибави той.

— Всички сте получили доклада за проучването на кораба. Мога да го обобщя в две основни точки: извънземните нямат нито Олдърсънов двигател, нито Лангстъново поле. От друга страна, те, изглежда, притежават значително по-съвършена техника от тази в Империята — имам предвид и техниката от времето на Първата империя.

В залата се разнесоха ахвания. Мнозина имперски управници и повечето поданици се отнасяха към Първата империя с почти мистично благоговение. Бонин многозначително кимна.

— Сега ще обсъдим какво трябва да направим. Негово превъзходителство сър Трафин Гиъри, секторен министър на външните работи.

Сър Трафин бе висок почти колкото вицекраля, но с това приликата помежду им свършваше. Вместо стройната, атлетична фигура на Негово височество, тялото на министъра приличаше на бъчва.

— Ваше височество, милорди, господа. Пратихме куриер на Спарта и след седмица ще пратим още един. Тази сонда пътуваше по-бавно от светлината и е била изстреляна преди повече от сто години. В продължение на няколко месеца не се налага да предприемаме никакви мерки. Предлагам да се приготвим за експедиция до Сламката, но иначе да чакаме инструкции от негово величество. — Гиъри свирепо издаде напред долната си устна и се огледа. — Навярно ще изненадам мнозина от вас, които познават характера ми, но смятам, че е разумно сериозно да обмислим този проблем. Възможно е от нашето решение да зависи съдбата на човешката раса.

Надигна се одобрителен шепот. Председателят кимна на човека от лявата си страна.

— Милорд Ричард Макдоналд Армстронг, секторен министър на войната.

За разлика от огромния сър Трафин, военният министър беше дребен мъж с меко лице. Но очите му бяха твърди — също като на портрета над подиума.

— Отлично разбирам възгледите на сър Трафин — започна Армстронг. — За нас е огромно облекчение да знаем, че най-мъдрите мъже на нашата раса на Спарта ще поправят неуспехите и грешките ни.

Новошотландският му акцент почти не се усещаше, помисли си Род, но Армстронг определено беше местен. Дали ако им се наложеше, тези хора можеха да говорят като всички останали?

— Но е възможно да нямаме достатъчно време — тихо продължи военният министър. — Помислете. Както показват архивите ни, преди сто и тринайсет години Сламката просияла толкова ярко, че затъмнила Окото на Мърчисън. По-късно угаснала. Това несъмнено бележи момента, в който сондата е започнала да намалява скорост при навлизането си в нашата система. Лазерите, които са я изстреляли, са действали дълго време. Създателите им са имали поне сто и петдесет години, за да разработят нова техника. Помислете за това, милорди. За сто и петдесет години земните хора са стигнали от бойните платноходи до космическия кораб, кацнал на Луната. От барута до ядрения синтез. До техническо равнище, достатъчно за построяването на такава сонда — и след още век и половина създали Олдърсъновия двигател, Лангстъновото поле, десет междузвездни колонии и Кодоминиума. Половин столетие по-късно флотът напуснал Земята, за да основе Първата империя. Ето какво могат да означават век и половина в развитието на една раса, милорди. Ето пред какво сме изправени днес.

— Аз смятам, че не можем да си позволим да чакаме! — изкънтя в залата гласът на стареца. — Да чакаме вест от Спарта ли? При цялото ми уважение към съветниците на негово величество, какво ново биха могли да ни кажат те? Докато подготвят отговора си, ние ще сме им пратили нови доклади. Възможно е положението тук да се е променило и инструкциите им да не са актуални. По-добре да допуснем грешка, отколкото да бездействаме!

— Какво препоръчвате? — сухо попита председателят на Съвета.

— Вече наредих на адмирал Кранстън да свика всички свободни в момента бойни кораби. Пратих на негово величество спешна молба за допълнителни сили. Предлагам към Сламката да се отправи експедиция на флота, за да установи какво става там. В същото време доковете на Нова Шотландия да преустроят достатъчно кораби, за да сме сигурни, че ако се наложи, ще сме в състояние да унищожим планетата на извънземните.

В залата прозвучаха възклицания. Един от членовете на Съвета припряно се изправи и поиска думата.

— Доктор Антъни Хорват, министър на науката — съобщи председателят.

— Ваше височество, милорди, нямам думи — започна Хорват.

— Ще ми се наистина да беше онемял — измърмори към Род адмирал Кранстън.

Министърът на науката бе възрастен, грижливо облечен мъж с внимателно обмислени жестове и думи, сякаш знаеше точно какво иска да каже и нищо повече. Говореше тихо, но гласът му отлично се чуваше в цялата зала.

— Милорди, тази сонда с нищо не ни заплашва. Тя е носила на борда си само един пътник, който не е имал възможност да докладва на родната си планета. — Хорват хвърли многозначителен поглед към адмирал Кранстън. — Няма абсолютно никакви данни, че извънземните познават пътуването със свръхсветлинна скорост. Няма нито намек за опасност, макар че милорд Армстронг говори за свикване на флота. Той се държи така, сякаш някакъв мъртъв извънземен и неговото светлинно платно заплашват цялото човечество! Питам ви, има ли логика в това?

— Какво е вашето предложение, доктор Хорват? — каза председателят.

— Да пратим експедиция, да. Съгласен съм с министър Армстронг, че няма смисъл да чакаме подробни инструкции от Спарта. Пратете боен кораб, ако това ще успокои духовете. Но с учени, дипломати, представители на търговското съсловие. Да идем с мир, както те дойдоха с мир, а не да ги заплашваме, сякаш са пирати! Никога повече няма да имаме такава възможност, милорди. Първият контакт между човечеството и разумни извънземни. О, ще открием други разумни видове, но никога повече няма да има първи път. Онова, което направим, завинаги ще остане в нашата история. Нека не я опозоряваме!

— Благодаря ви, доктор Хорват — рече председателят. — Има ли други изказвания?

Имаше. Всички заговориха едновременно, докато най-после не беше въведен ред.

— Господа, трябва да вземем решение — заяви херцог Бонин. — Какъв съвет бихте желали да дадете на негово височество? Да пратим ли експедиция на Сламката?

Този въпрос се реши бързо. Групите на военните и учените бяха по-многобройни от поддръжниците на сър Трафин. Нова Шотландия щеше колкото може по-бързо да прати кораби.

— Отлично — кимна Бонин. — А сега за характера на експедицията. Военна или цивилна?

Майордомът удари с жезъла си. Всички отправиха погледи към трона. По време на дебатите Мерил не беше проявил никакво отношение.

— Благодаря на Съвета, но не се нуждая от препоръки по този въпрос — заяви вицекралят. — Той се отнася до безопасността на сектора. — Мерил прокара пръсти през косата си, жест, който провали тържествеността на думите му. Когато осъзна какво е направил, Негово височество припряно отпусна ръка в скута си. На лицето му се изписа усмивка. — Макар да предполагам, че решението на Съвета не би се различавало от моето. Сър Трафин, за чисто научна експедиция ли се обявява вашата група?

— Не, ваше височество.

— Струва ми се, че е излишно да питам милорд министъра на войната. Във всеки случай, групата на доктор Хорват щеше да остане в малцинство. Тъй като подготвянето на експедиция от такъв характер не изисква общо заседание на Съвета, незабавно ще приема доктор Хорват, сър Трафин, милорд Армстронг и адмирал Кранстън в кабинета си. Адмирал, това ли е офицерът, за когото ми говорихте?

— Да, ваше височество.

— Доведете и него. — Мерил се изправи и се отдалечи от трона толкова бързо, че майордомът нямаше възможност да изпълни церемониалните си задължения. Той със закъснение удари с жезъла по подиума и се обърна към портрета на императора.

— Негово височество обявява Съвета за разпуснат. Бог да дари мъдрост на негово височество. Боже, пази императора.

Докато другите напускаха залата, адмирал Кранстън хвана Род под ръка и го изведе през една малка врата до подиума.

— Какво мислите за всичко това? — попита главнокомандващият.

— Беше много организирано. Присъствал съм на сесии на Съвета на Спарта, на които едва не се стигаше до бой. Старият Бонин си знае работата.

— Да. Разбирате този политически капан, нали? Поне по-добре от мен. Може би ще се окаже, че изборът ни е бил по-правилен, отколкото смятах.

— Какъв избор, господин адмирал?

— Не е ли очевидно, капитане? Снощи двамата с негово височество взехме решение. Ще потеглите с „Макартър“ за Сламката.

10. Убиецът на планети

Вицекрал Мерил имаше два кабинета. Единият беше просторен, пищно мебелиран, пълен с подаръци от десетки светове. На стената зад бюро от самуалитски палисандър, инкрустирано със слонова кост и злато, висеше холос на императора. Подът бе застлан с пъстри килими от жива трева от Плоскост, която пречистваше въздуха. В ниши, издълбани в новошотландската скала, бяха скрити триизмерни камери за удобство на репортерите, отразяващи официални събития.

Ала Род не успя да разгледа кабинета, защото го въведоха в много по-малка стая, рязко отличаваща се с почти монашеската си обстановка. Вицекралят седеше зад голямо бюро от дурапластмаса. Косата му беше разрошена, яката на униформената му куртка — разкопчана. Ботушите му стояха до стената.

— А, влизай, адмирале. Виждам, че водиш младия Блейн. Как си, момче? Не ме помниш, нали? Виждал съм те, когато беше двегодишен. Или на три? Проклет да съм, ако се сещам. Как е маркизът?

— Много добре, ваше височество. Убеден съм, че би ви пратил…

— Разбира се, разбира се. Добър човек е баща ти. Барът е ей там. — Мерил взе сноп документи и бързо ги запрелиства. — Тъкмо както си мислех. — Той драсна подписа си на последната страница. Кошчето за изходяща поща избръмча и документите изчезнаха.

— Навярно би трябвало да представя капитан Блейн на… — започна адмирал Кранстън.

— Разбира се, разбира се. Колко съм разсеян. Доктор Хорват, министър Армстронг, сър Трафин — капитан Блейн от „Макартър“. Момчето на маркиза на Круцис, нали знаете.

— „Макартър“ — презрително произнесе доктор Хорват. — Разбирам. Простете, ваше височество, но не ми е ясно защо сте го повикали.

— Не ви е ясно значи, а? — попита Мерил. — Помислете логично, докторе. Знаете защо сме се събрали тук, нали?

— Не виждам причината, поради която този… милитаристичен фанатик трябва да вземе участие в подготовката на толкова важна експедиция.

— Оплаквате се от мой офицер ли, господине? — изръмжа адмирал Кранстън. — В такъв случай мога ли да ви попитам…

— Достатъчно — намеси се Мерил, хвърли още един наръч документи в кошчето и замислено проследи с поглед изчезването му. — Доктор Хорват, да приемем, че сте направили възраженията си и да продължаваме нататък. — Нямаше начин да се определи към кого е насочена ироничната усмивка на вицекраля.

— Моите възражения са очевидни. Възможно е този младеж да е въвлякъл човешката раса във война с първите разумни същества, които срещаме. Адмиралтейството не е счело за необходимо да го уволни, но аз категорично възразявам срещу по-нататъшната му връзка с извънземните. Не осъзнавате ли чудовищното му престъпление, ваше височество?

— Не, господине, не ви разбирам — обади се военният министър Армстронг.

— Но онзи кораб е изминал трийсет и пет светлинни години. През нормалното пространство. Над век и половина полет! Постижение, с което не би могла да се похвали дори Първата империя. И за какво? За да стрелят по него в самия край на пътуването му, да го натъпчат в трюма на боен кораб и да го откарат на… — Министърът на науката се задъха и трябваше да замълчи.

— Стреля ли по сондата, Блейн? — попита Мерил.

— Не, ваше височество. Тя стреля по нас. Имах заповед да я пресрещна и проуча. След като извънземната капсула атакува моя кораб, аз я откъснах от светлинното платно, което използваше като оръжие.

— И в резултат не сте имали друг избор, освен да я вземете на борда или да я оставите да изгори — прибави сър Трафин. — Добра работа сте свършили.

— Но излишна, ако не беше откъснал светлинното платно — настоя Хорват. — Когато извънземният е стрелял по вас, защо не проявихте здравия разум да минете зад платното и да го последвате? Да го използвате като щит! Не е имало нужда да го унищожавате.

— Сондата е стреляла по имперски боен кораб — избухна Кранстън. — И вие си мислите, че мой офицер ще…

Мерил вдигна ръка.

— Любопитен съм, капитане. Защо не постъпи както предложи доктор Хорват?

— Ами… — Блейн за миг се вцепени. В главата му цареше хаос. — Ваше височество, горивото ни свършваше и бяхме прекалено близо до Кал. Ако бях последвал сондата, корабът ми щеше да стане неуправляем и нямаше да съм в състояние да я проуча, ако допуснем, че двигателят на „Макартър“ не изгореше платното. Нуждаехме се от ускорение, за да излезем от гравитационния кладенец на слънцето… а имах заповед да пресрещна сондата. — Той замълча за момент и докосна точката между веждите си.

Мерил кимна.

— Още един въпрос, Блейн. Как реагира, когато ти наредиха да проучиш извънземен кораб?

— Развълнувах се от възможността да се срещна с разумни същества, ваше височество.

— Господа, този младеж не ми прилича на безумен ксенофоб. Но когато корабът му е бил нападнат, той го е защитил. Доктор Хорват, ако капитанът наистина беше стрелял по самата сонда — това определено е бил най-сигурният начин да спаси „Макартър“, — лично щях да се погрижа да бъде уволнен като негоден да служи на негово величество. Вместо това той находчиво е откъснал сондата от оръжието й и я е взел на борда си с огромен риск за собствения си кораб. Тази комбинация ми харесва, господа. — Вицекралят се обърна към Армстронг. — Дики, ще им съобщиш ли решението ни за експедицията?

— Да, ваше височество. — Военният министър се прокашля. — Два кораба. Имперският миноносец „Ленин“ и крайцерът „Макартър“. „Макартър“ ще бъде преоборудван в съответствие с изискванията на доктор Хорват и на борда му ще пътува цивилният персонал на експедицията: учени, търговци, дипломати и мисионерите, които пожела да прати негово преосвещенство. Всички контакти с извънземната цивилизация ще се осъществяват от „Макартър“.

Мерил кимна.

— „Ленин“ при никакви обстоятелства няма да качва извънземни на борда, нито ще се излага на опасност да бъде пленен. Трябва да съм сигурен, че ще получа някаква информация от тази експедиция.

— Прекалено крайна мярка, струва ми се — отбеляза Хорват.

— Не, господине — разгорещено възрази сър Трафин. — Ричард не желае да даде на извънземните възможност да вземат от нас Лангстъновото поле и Олдърсъновия двигател и аз напълно съм съгласен с него.

— Но ако те… ами ако пленят „Макартър“? — попита министърът на науката.

Адмирал Кранстън изпусна от лулата си облак син дим.

— В такъв случай „Ленин“ ще взриви „Макартър“ от космоса.

Блейн кимна. Вече се бе досетил.

— За такова решение е нужен сигурен човек — отбеляза сър Трафин. — Кой ще е капитан на „Ленин“?

— Адмирал Лаврентий Кутузов. Вчера пратихме куриерски кораб.

— Касапина! — Хорват остави чашата си на масата и яростно се обърна към вицекраля. — Възразявам, ваше височество! В цялата Империя не би могло да има по-неподходящ човек. Навярно ви е известно, че именно Кутузов… стерилизира Ищван. От всички параноични създания в… Ваше височество, моля ви да промените решението си. Такъв човек може да… Не разбирате ли? Това са разумни извънземни! Вероятно ни предстои най-великият миг в цялата история, а вие искате да пратите експедиция, командвана от побъркан, който действа под влияние на инстинкта си! Това е безумие!

— По-безумно е да пратим експедиция, командвана от такива като вас — отвърна Армстронг. — Не искам да ви обидя, докторе, но вие смятате извънземните за приятели. Не виждате опасностите. Възможно е ние с моите приятели малко да ги преувеличаваме, но предпочитам да сгрешим, вместо да постъпим както предлагате вие.

— Съветът… — неуверено възрази Хорват.

— Това не касае Съвета — заяви Мерил. — Става дума за защитата на Империята, сигурността на сектора и така нататък, нали разбирате. Интересно ми е какво ще каже имперският парламент на Спарта. Като представител на негово величество в този сектор, аз вече реших.

— Разбирам. — Министърът на науката унило се отпусна на стола си, после лицето му грейна. — Но нали казахте, че „Макартър“ ще бъде преоборудван в съответствие с научните изисквания? За да имаме истинска научна експедиция.

Мерил кимна.

— Да. Надявам се, че няма да се наложи Кутузов да действа. Зависи от вашите хора. Това е просто предпазна мярка.

Блейн се прокашля.

— Говори, момче — каза Армстронг.

— Чудех се за моите пътници, ваше височество.

— Разбира се, разбира се — отвърна вицекралят. — Племенницата на сенатор Фаулър и онзи търговец. Смяташ ли, че ще пожелаят да дойдат?

— Сигурен съм, че Сали… госпожица Фаулър ще поиска — отвърна Род. — Тя се отказа от две възможности да замине за Спарта и всеки ден ходи в Адмиралтейството.

— Антроположка — измърмори Мерил. — Щом иска, нека върви. Няма да е излишно да покажем на Лигата на човечеството, че не пращаме наказателна експедиция, а не се сещам за по-подходящ начин. Добра политика. Ами оня Бери?

— Не зная, ваше височество.

— Провери — каза вицекралят. — Адмирале, нямаш подходящ кораб за столицата, нали?

— Не и такъв, на който да поверя този човек — рече Кранстън. — Прочетохте доклада на Плеханов.

— Разбирам. Е, доктор Хорват искаше да вземе търговци. Струва ми се, че негово превъзходителство с радост ще се възползва от възможността да участва… само му кажи, че можем да поканим някой от конкурентите му. Би трябвало да подейства, нали? Никога не съм виждал търговец, който да не е готов на всичко, за да прецака конкуренцията.

— Кога заминаваме, ваше височество? — попита Род.

Мерил сви рамене.

— Зависи от хората на Хорват. Предполагам, че ще има много работа. „Ленин“ би трябвало да пристигне след месец. По пътя ще мине да вземе Кутузов. Не виждам защо да не заминете веднага щом решите, че „Макартър“ е готов.

11. Неговата църква

Монорелсовата мотриса се движеше със сто и петдесет километра в час и издаваше приглушено свистене. Съботната навалица тихо се наслаждаваше на пътуването. Почти не се водеха разговори. В една от групичките в дъното се въртеше бутилка. Дори те не вдигаха шум — само повече се усмихваха. Седнали до прозорците, няколко възпитани деца проточваха шии, за да гледат навън, сочеха с ръце и задаваха въпроси на неразбираем диалект.

Кевин Ренър се държеше по същия начин — притискаше лице към прозореца и попиваше чуждата планета. На устните му грееше усмивка.

Стейли седеше на пътеката. Потър беше зад тях.

Тримата не бяха в отпуска и можеха да ги повикат по джобните им компютри. Техниците в доковете на Нова Шотландия изнасяха от хангара на „Макартър“ останките от совалките и поправяха кораба под контрола на Синклер. Главният инженер можеше да има нужда от Потър, а юнкерът бе техен водач. Може би Стейли си мислеше за това, но скованата му поза не говореше за безпокойство. Той се забавляваше. Просто винаги седеше така.

Потър не преставаше да говори и сочи.

— Онези два вулкана, виждате ли ги, господин Ренър? Виждате ли онези квадратни постройки на върховете им? Това са станции за атмосферен контрол. Когато вулканите изригват газ, поддържащите постове изстрелват във въздуха струи култивирани алги. Без тях атмосферата ни нямаше да е годна за дишане.

— Хм. По време на Войните за наследството не сте били в състояние да ги използвате. Как сте се справяли?

— Трудно.

Гледките навън постоянно се меняха. Редуваха се зелени ниви и пустеещи земи, почти лунен пейзаж, смекчен от ерозията. Нямаше бурени. Никакви диви растения. Горичката, покрай която минаваха в момента, имаше същите геометрични очертания като широките цветни лехи малко преди нея.

— Нова Шотландия е колонизирана преди триста години — каза Ренър. — Защо все още е толкова гола? Вече би трябвало да има почвен слой и пръснати навсякъде растения.

— На колониален свят не се случва често да запустее култивирана земя. В нашата история населението се е разпространявало по-бързо от почвения слой. — Потър внезапно изправи гръб. — Погледнете напред. Навлизаме в Земята на Куентин.

Мотрисата плавно спря. Вратите се отвориха и неколцина пътници се изсипаха навън. Водени от Потър, офицерите закрачиха напред. Юнкерът едва не подскачаше. Това беше родният му град.

Ренър ненадейно спря.

— Хей, Окото на Мърчисън се вижда и през деня!

И наистина. Звездата се намираше високо на изток, червена искрица, едва забележима на синия фон на небето.

— Но не и Божието лице.

Хората около тях ги изгледаха странно.

— Господин Ренър, на тази планета не трябва да го наричате Божието лице — тихо каза Потър.

— А? Защо?

— Неговистите го наричат „Неговото лице“. Те не споменават името на своя Бог. Добрият енориаш не вярва, че съществува нещо друго, освен Въглищния чувал.

— Навсякъде другаде го наричат Божието лице. Независимо дали са добри енориаши.

— На никое друго място в Империята няма неговисти. Ако тръгнем натам, ще стигнем до Неговата църква преди да се мръкне.

Земята на Куентин бе селце, заобиколено от житни ниви. Пътят представляваше широк поток застинал базалт. Ренър предположи, че преди много време оттук е прелетял кораб, за да маркира пътищата преди да издигнат сградите. По повърхността се виждаха безброй пукнатини. Сега от двете страни се издигаха къщи на два или три етажа и пътят едва ли можеше да се ремонтира по същия начин.

— Как са се появили неговистите? — попита главният астрогатор.

— Според легендата — започна Потър, после замълча. — Да, може пък изобщо да не е легенда. Неговистите твърдят, че един ден Божието лице се събудило.

— Какво?!

— Той отворил единственото Си око.

— Естествено, ако сламкарите наистина са използвали лазерно оръдие, за да задвижват светлинното си платно. Има ли някакви дати?

— Да. — Юнкерът се замисли. — Случи се по време на Войните за наследството. Войната ни донесе огромни беди, нали знаете. Нова Шотландия остана вярна на Империята, но не и Нова Ирландия. Силите ни бяха равни. В продължение на петдесетина години се сражавахме помежду си. Накрая не останаха междузвездни кораби и контактът със звездите прекъсна. После, през две хиляди осемстотин и седемдесета в системата навлезе кораб. Това беше „Калаен кратер“, търговски кораб, преоборудван в боен. Имаше Лангстъново поле и трюмът му беше пълен с торпеда. Макар и повреден, той беше най-могъщият кораб в системата на Нова Каледония — толкова ниско бяхме паднали. С негова помощ разбихме новоирландските предатели.

— Това се е случило преди сто и петдесет години. А ти го разказваш, като че ли си очевидец.

Потър се усмихна.

— Тук приемаме историята си изключително лично.

— Разбира се — отбеляза Стейли.

— Питахте за дати — продължи Потър. — В университетските архиви не пише нищо. Някои от компютърните файлове са повредени по време на войната, нали разбирате. С Окото се е случило нещо, това е сигурно, но трябва да е било в края на войната. И никой не му е обърнал сериозно внимание.

— Защо? Божието… Неговото око е най-голямото и най-ярко образувание на вашето небе.

Потър мрачно се усмихна.

— Не и по време на войната. Чел съм дневници. Хората са се криели под университетското Лангстъново поле. Когато излизали, приемали небето като бойно поле, по което блестели странни светлини и лъчения от избухващи кораби. Едва след войната започнали да поглеждат нагоре. Тогава астрономите се опитали да разберат какво се е случило с Окото. И Хауард Гроут Литълмийд бил осенен от божествено вдъхновение.

— Решил, че Божието лице е точно това, на каквото прилича.

— Да. И убедил много хора. Пристигнахме, господа.

Неговата църква бе внушителна, но в окаян вид. Бе построена от дялан камък, за да издържи векове. Наистина беше издържала, но пясъчните бури бяха взели своето. Трегерите и корнизите бяха напукани, по стените с лазери и други инструменти бяха надраскани инициали и мръсотии.

Свещеникът бе висок, едър мъж с меко, примирено лице, ала с неочаквана твърдост отказа да ги пусне да влязат. Още по-лошо стана, когато Потър му съобщи, че е негов съгражданин. Неговата църква и нейните свещеници бяха изстрадали много от ръцете на съгражданите си.

— Хайде да се разберем — каза Ренър. — Нали не смятате, че искаме да оскверним нещо?

— Вие не сте вярващи. Каква работа имате тук?

— Искаме само да видим снимката на Божи… на Неговото лице в цялото му великолепие. После ще си тръгнем. Ако не ни пуснете, ще ви принудим по каналния ред. Тук сме по заповед на флота.

На лицето на свещеника се изписа презрително изражение.

— Това е Нова Шотландия, а не някоя от вашите примитивни колонии, на които управлява богохулствената морска пехота. За да влезете в църквата, ще ви трябва заповед от вицекраля. А вие сте обикновени туристи.

— Чухте ли за извънземната сонда?

Свещеникът изглеждаше разколебан.

— Да.

— Според нас е била изстреляна с лазерно оръдие. От Сламката.

Свещеникът се стъписа. После избухна в смях и им даде знак да влязат. Не каза нищо, но ги поведе по очуканите плочи към олтара, отдръпна се настрани и внимателно проследи реакцията им.

Неговото лице заемаше половината стена. Приличаше на огромна холограма. Звездите наоколо бяха малко замъглени, нещо нормално за старите холоси.

Окото излъчваше ужасяващо зелено сияние. Чисто зелено с червена точица в края.

— Боже мой! — възкликна Стейли и припряно прибави: — Не исках да кажа това. Но… каква енергия! Нужна е индустриалната мощ на високо развит свят, за да излъчи толкова силен лъч от трийсет и пет светлинни години разстояние!

— Като че ли си го спомнях по-голямо — промълви Потър.

— Виждате ли! — тържествуващо каза свещеникът. — А вие смятахте, че може да е природно явление! Е, това достатъчно ли ви беше?

— Да — отвърна Ренър и тримата си тръгнаха.

Спряха навън под гаснещите слънчеви лъчи. Главният астрогатор клатеше глава.

— Изобщо не обвинявам Литълмийд. Странното е, че не е убедил всички на планетата.

— Ние сме упорит народ — отвърна Потър. — Онзи силует в нощното небе може да е бил прекалено очевиден, прекалено…

— Ето ме, кретени! — подметна Ренър.

— Да. Новошотландците не обичат някой да се отнася с тях като с глупаци, дори да е самият Той.

— Откакто Литълмийд е зърнал светлината, Неговата църква, изглежда, не е видяла добри времена — спомнил си порутената сграда, каза астрогаторът.

— Да. През две хиляди деветстотин и втора светлината угаснала. Преди сто и петнайсет години. Това събитие е отлично документирано.

— Сламката внезапно ли е угаснала?

Потър сви рамене.

— Никой не знае. Може да се е случило от другата страна на планетата. Сигурно сте забелязали, че тукашната цивилизация е като малък оазис на пустинен свят, господин Ренър. Когато през онази нощ се издигнал, Въглищния чувал бил като слепец. Неговистите трябва да са решили, че Бог отново е заспал. Или че в окото му е влязла прашинка и е замижал.

— Или че може би им се е разгневил?

— Хауард Гроут Литълмийд изпил голяма доза сънотворни. Неговистите казват, че нямал търпение да види своя Господ.

— Навярно, за да му поиска обяснение — отвърна Ренър. — Много сте мълчалив, господин Стейли.

Хорст мрачно го погледна.

— Те могат да построят огромно лазерно оръдие. А ние пращаме там военна експедиция.

12. Спускане в ада

Хангарът беше единственото помещение, в което можеше да се събере целият екипаж на кораба и научният персонал. Вътре бе претъпкано с техника: допълнителни спускателни совалки, катери, сандъци с научно оборудване, провизии и кашони, чието предназначение не знаеше дори Блейн. Хората на доктор Хорват бяха настояли да вземат почти всички уреди, използвани в тяхната област, и флотът не можеше да спори с тях, тъй като подобна експедиция беше безпрецедентна.

Сега огромното пространство се пръскаше по шевовете. Тук бяха вицекрал Мерил, министър Армстронг, адмирал Кранстън, кардинал Рандолф и много други местни величия. Род се надяваше, че офицерите му са успели да завършат подготовката за отпътуването. През последните дни бе претрупан с неизбежни задачи, повечето с обществен характер, и почти не му оставаше време за друго. Сега, докато чакаше началото на последната церемония, му се искаше да бе могъл да се изолира от обществения живот в столицата и да остане на кораба като отшелник. През следващата година щеше да е под командването на адмирал Кутузов и подозираше, че руснакът не се е зарадвал много, когато е научил този факт. Отсъствието му от церемонията на „Макартър“ веднага биеше на очи.

Кутузов беше снажен мъж без чувство за хумор. Приличаше на човек, излязъл от учебник по руска история, и говореше по същия начин. Това отчасти се дължеше на произхода му от Света Екатерина, но главно на собствения му избор. Адмиралът прекарваше часове в изучаване на древните руски обичаи и възприемаше много от тях. Мостикът на флагманския му кораб бе украсен с икони, в каютата му къкреше самовар и морските му пехотинци можеха да танцуват някакво подобие на казачок.

Във флота го смятаха за изключително компетентен. Той безпрекословно изпълняваше всяка дадена му заповед, без да проявява човешко състрадание, и това смущаваше всички около него. Тъй като флотът и парламентът официално бяха одобрили действията му при унищожаване на една бунтовническа планета — Имперският съвет смяташе, че драстичните мерки са предотвратили избухването на въстание в целия сектор — канеха Кутузов на всички светски събития, но не се разочароваха, когато им отказваше.

— Основният проблем са ония шантави руски обичаи — каза Синклер, когато офицерите на „Макартър“ обсъждаха новия си адмирал.

— Не са много по-различни от шотландските — отбеляза старши лейтенант Каргил. — Той поне не се опитва да научи всички ни на руски. Достатъчно добре говори англически.

— Това означава ли, че ние шотландците не знаем англически? — попита главният инженер.

— Сам се сети. — Но след миг Каргил размисли. — Разбира се, че не, Санди. Понякога, когато си възбуден, нищо не ти разбирам, но… ето, пийни една чаша.

Това си заслужаваше да се види — Каргил, полагащ всички усилия да се държи приятелски със Синклер. Разбира се, причината бе очевидна. Корабът се намираше на новошотландските докове в ръцете на главния интендант Макферсън и Каргил се боеше да не ядоса главния инженер. Можеха да демонтират каютата му — или нещо още по-ужасно.

Вицекрал Мерил му говореше нещо. Род се откъсна от мислите си и се заслуша.

— Казах, че наистина не разбирам смисъла от всичко това, капитане. Цялата церемония можеше да се проведе на повърхността — освен благословията ви, ваше преосвещенство.

— И преди се е случвало кораби да напускат Нова Шотландия без моята благословия — замислено отвърна кардиналът. — Макар че навярно не са заминавали на толкова смущаваща за Църквата експедиция. Е, това вече е проблем на младия Харди. — Той посочи корабния капелан. Дейвид Харди беше близо два пъти по-възрастен от Блейн и имаше същия чин, така че думите на кардинала трябваше да се възприемат относително. — Е, готови ли сме?

— Да, ваше преосвещенство. — Род кимна на Кели.

— Екипаж, мирно! — Разговорите стихнаха, по-скоро постепенно, отколкото рязко, както щеше да е, ако на борда нямаше цивилни.

Кардиналът извади от джоба си тънък епитрахил, целуна го и го преметна през раменете си. Капелан Харди му подаде сребърен съд и жезъл, завършващ с куха топка. Кардинал Рандолф го потопи в светената вода и поръси събралите се офицери и екипажа.

— Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг9. Слава на Отца и Сина, и Светаго Духа.

— Както е било в началото, сега и вовеки веков, светове без край, амин — чу се автоматично да отговаря Род. Вярваше ли във всичко това? Или го правеше само заради дисциплината? Не можеше да реши, но се радваше, че кардиналът е тук. Може би щяха да се нуждаят от всякаква закрила, дори божествена…

Прозвуча предупредителната сирена и официалната група се качи на спускателна совалка. Екипажът на „Макартър“ побърза да напусне хангара и Блейн влезе в херметичната камера. Разнесе се вой от изпомпване на въздуха, после огромните двойни врати се отвориха. Междувременно централните махови колела се завъртяха и корабът прекъсна движението си в орбита. Ако на борда имаше само военни, атмосферната совалка можеше да потегли и в движение, спускайки се по параболична — спрямо „Макартър“ — траектория, но тъй като на борда й бяха вицекралят и кардиналът, изобщо не можеше да става дума за това. Совалката плавно се издигна със сто и петдесет сантиметра в секунда.

— Затворете вратите и ги херметизирайте — енергично нареди Род. — Готови за ускорение. — После се обърна и заплува към мостика при нулевата гравитация. В хангара зад него се разгънаха телескопични подпори, които заеха почти цялото пространство. Проектирането на хангари на бойни кораби е сложна работа, тъй като всеки момент може да се наложи да изстрелят катер, и все пак огромното празно помещение трябва да е обезопасено срещу вероятни сблъсъци. С новите совалки на учените на Хорват, хангарът представляваше лабиринт от малки кораби, подпори и сандъци.

Останалите части от „Макартър“ също бяха претъпкани. Вместо обичайната организирана дейност след сирената, коридорите гъмжаха от хора. Объркали предупреждението за ускорение със сигнал за бойна тревога, някои от учените носеха части от бойни униформи. Други просто се мотаеха, пречеха на екипажа и не можеха да решат къде да идат. Сержантите безпомощно им крещяха.

Род най-после стигна на мостика. Офицерите и боцманите припряно разчистваха коридорите и докладваха готовност за ускорение. Блейн не обвиняваше хората си, че не са в състояние да контролират учените, но и не можеше да пренебрегне това положение. Всъщност нямаше в какво да упрекне научния министър и неговите специалисти, но ако се държеше достатъчно строго с екипажа си, учените може би щяха да им съдействат, за да спестят на космонавтите… Струваше си да провери. Род видя на един от мониторите двама морски пехотинци и четирима цивилни лаборанти, които спореха до задната столова, и мислено изруга. Надяваше се, че ще се получи. Все някак трябваше да се справи.

— Сигнал от флагманския кораб, господин капитан. „Поддържай курс към «Червените борове».“

— Ясно, господин Потър. Господин Ренър, поемете управлението и следвайте танкер номер три.

— Слушам — усмихна се главният астрогатор. — Значи потегляме. Жалко, че в устава не пише нищо за шампанско в такива случаи.

— Струва ми се, че и двете ви ръце ще бъдат заети, господин Ренър. Адмирал Кутузов иска да поддържаме, както се изразява той, правилен строй.

— Тъй вярно. Снощи обсъдих този въпрос с главния астрогатор на „Ленин“.

— Аха. — Род се отпусна назад на командното си кресло. Пътуването щеше да е трудно. С всички тези учени на борда. Доктор Хорват беше настоял лично да участва в експедицията и щеше да им създава проблеми. На борда имаше толкова много цивилни, че повечето офицери трябваше да спят по двама в тесните си каюти, а за младши лейтенантите бяха опънати хамаци в юнкерския кубрик. Морските пехотинци бяха натъпкани във възстановителните помещения, за да освободят място за научното оборудване. На Блейн вече му се искаше Хорват да бе спечелил спора с Кранстън. Министърът бе предложил да вземат боен носач, на който имаше предостатъчно място за спане.

От Адмиралтейството обаче бяха наредили експедицията да се състои само от кораби, способни да се защитават. Танкерите щяха да ги придружат до Окото на Мърчисън, но нямаше да продължат до Сламката.

Заради цивилните пътуваха с 1.2 g. Род трябваше да търпи безброй официални вечери, да играе ролята на посредник между учените и екипажа и да отблъсква опитите на астрофизика доктор Бъкман изцяло да обсеби Сали.

Първият скок премина нормално. Трансферният пункт до Окото на Мърчисън имаше удобно разположение. В мига преди прехвърлянето Нова Каледония изглеждаше величествено. После Окото се превърна в пламтящо червено кълбо.

И флотилията потегли напред.

Гавин Потър беше разменил хамака си с Хорст Стейли. Това му костваше една седмица пране на дрехите на старшия юнкер, но си струваше — новият му хамак висеше до илюминатор.

Обикновено илюминаторът се намираше отдолу — в цилиндричния под на кубрика. Потър лежеше по корем, за да гледа през мрежата, и на лицето му се изписваше доволна усмивка.

Уитбред бе точно срещу него. Няколко минути той просто го наблюдаваше, после го повика:

— Потър.

Новошотландецът обърна глава.

— Да, Уитбред?

Пъхнал ръце под тила си, Уитбред продължи да го гледа. Отлично съзнаваше, че интересът на Потър към Окото на Мърчисън не е негова работа. Ала младият юнкер се държеше любезно. Кога ли търпението му щеше да се изчерпи?

На борда на „Макартър“ се случваха забавни неща, но юнкерите не бяха допускани до тях. Когато не бяха на вахта, сами трябваше да си намират развлечения.

— Потър, струва ми се, че ви прехвърлиха на стария „Мак“, когато бяхме на Дагда, точно преди да се насочим към сондата. — Гласът на Уитбред беше звънлив и се чуваше в целия кубрик. Хорст Стейли, който също не бе дежурен, се обърна към тях и се заслуша.

Потър се завъртя и запремигва.

— Да, Уитбред. Точно така.

— Е, все някой трябва да ви го каже, а мисля, че досега никой не се е сетил да го направи. По време на първия ви полет на кораба се приближихме на опасно разстояние до слънце клас F8. Надявам се, че не сте останали с лоши впечатления за флота.

— Ни най-малко. Беше вълнуващо — учтиво отвърна Потър.

— Въпросът е, че такива случаи са нещо изключително. Не са обикновено ежедневие. Реших, че някой трябва да ви го каже.

— Но ние се готвим да направим тъкмо това!

— Какво? — Уитбред не бе очаквал такава реакция.

— Никой кораб от Първата империя не е открил трансферен пункт от Окото на Мърчисън до Сламката. Може и да не са имали нужда, но все пак сигурно са се опитвали — сериозно каза Потър. — Хм, нямам почти никакъв космически опит, но не съм неграмотен, Уитбред. Окото на Мърчисън е червен супергигант, огромна куха звезда, голяма колкото орбитата на Сатурн в системата на земното слънце. Струва ми се логично, ако изобщо съществува, Олдърсъновият пункт за Сламката да е в онази звезда. Нали?

Хорст Стейли се надигна на лакът.

— Мисля, че е прав. Това обяснява защо никой не е картирал трансферния пункт. Всички са знаели къде е…

— Но никой не е искал да провери. Да, разбира се, че е прав — презрително рече Уитбред. — И тъкмо натам сме се запътили. Ура!

— Да — усмихна се Потър и отново се загледа през илюминатора.

— Това е извънредно необичайно — каза Уитбред. — Ако щете ми вярвайте, но ви уверявам, че не навлизаме в звезди повече от два пъти на всеки три пътувания. — Той замълча за миг. — И даже това е прекалено.

Флотилията спря край мъглявите очертания на Окото на Мърчисън. Не ставаше и дума да влязат в орбита. От това разстояние гравитацията на супергиганта беше прекалено слаба.

Танкерите се приближиха и започнаха да зареждат резервоарите на бойните кораби.

Между Хорас Бери и Бъкман се породи странно приятелство. Търговецът понякога дори се чудеше какво иска от него астрофизикът.

Бъкман бе слаб, жилав човек с тънки кости. Ако се съдеше по вида му, изглежда, забравяше да се храни дни наред. Не го интересуваше нищо в истинската вселена, поне както я разбираше Бери. Хора, време, власт, пари — това бяха само средства, които ученият използваше, за да изследва звездите. Защо му беше да търси компанията на търговец?

Но Бъкман обичаше да говори, а Хорас имаше време да го слуша. Напоследък „Макартър“ бе заприличал на кошер, ужасно оживен и претъпкан с хора. А в каютата на Бери имаше достатъчно място човек да крачи назад-напред.

Или, цинично си мислеше той, може би му харесваше кафето. Бери разполагаше с десетина вида, все приготвени от него смески, и филтърни конуси, с които да го приготвя. Отлично съзнаваше качеството му в сравнение с онова, което правеха в големите кафемашини из кораба.

Набил им поднесе кафе, докато двамата наблюдаваха зареждането на екрана в каютата. Танкерът, който пълнеше резервоара на „Макартър“, не се виждаше, но „Ленин“ и другият кораб се очертаваха на мътноаления фон като мастиленочерни издължени яйца, свързани със сребрист кабел.

— Не би трябвало да е чак толкова опасно — каза доктор Бъкман. — Вие го приемате като спускане в слънцето, Бери. Строго погледнато, наистина е така. Но цялото това огромно пространство не е много по-голямо от Кал или което и да е друго жълто джудже. Мислете за него като за нажежен до червено вакуум. Освен ядрото, разбира се — то навярно е малко и изключително плътно.

— Този случай ни дава възможност да научим много — с блеснали, отправени към безкрайността очи прибави астрофизикът. Бери го наблюдаваше отстрани и намираше изражението му за величествено. И преди го беше виждал, но рядко. Такива хора не можеха да се купят с пари. Присъствието на учения му действаше отпускащо и това му харесваше.

— Мислех, че вече знаете всичко за Окото — отвърна той.

— Проучванията на Мърчисън ли имате предвид? Изгубена е прекадено много информация, а част от запазената не е достоверна. След скока включих цялата си апаратура. Бери, количеството на тежките частици в слънчевия вятър е удивително голямо. А това на хелия — огромно. Но доколкото знаем, корабите на Мърчисън не са навлезли в самото Око. Именно там човек наистина може да научи нещо. — Бъкман се намръщи. — Надявам се, че уредите ни ще издържат. Трябва да се показват извън Лангстъновото поле, разбира се. Най-вероятно ще прекараме известно време в тази нажежена мъгла, Бери. Ако полето поддаде, тя ще унищожи всичко.

Търговецът го зяпна, после се засмя.

— Да, докторе, така излиза!

Бъкман се озадачи. Трябваха му няколко секунди, за да проумее думите му.

— А, разбирам какво искате да кажете. Че ще загинем и ние, нали? Не ми беше хрумнало.

Прозвуча ускорителната сирена. „Макартър“ навлизаше в Окото.

В ухото на Род отекна гърленият глас на Синклер.

— Тук машинното отделение, господин капитан. Всички системи в изправност. Полето се справя чудесно, не е толкова топло, колкото се страхувахме.

— Добре — отвърна Блейн. — Благодаря, Санди. — Той проследи с поглед танкерите, които се смаляваха на звездния фон. Вече бяха на хиляди километри и се виждаха само с телескопи.

Другият екран показваше бяло петно сред червена мъгла: „Ленин“. Флагманският кораб щеше да потърси Олдърсъновия пункт — ако имаше такъв.

— И все пак е сигурно, че рано или късно в полето ще се появи пробойна — продължи главният инженер. — Топлината няма къде да отиде, така че трябва да се акумулира. Това не е като космическа битка, господин капитан. Но можем да издържим, без да освобождаваме натрупаната енергия, поне седемдесет и два часа. После — нямаме данни. Досега никой не се е опитвал да изпълни толкова безумен номер.

— Да.

— А би трябвало — весело подхвърли Ренър, който слушаше разговора от своя пулт. „Макартър“ поддържаше гравитация 1 g, но рядката фотосфера оказваше по-голяма съпротива, отколкото бяха очаквали. — Логично е Мърчисън да се е опитал. Корабите на Първата империя са били по-добри от нашите.

— Може и да се е опитал — разсеяно отвърна Род. На екрана „Ленин“ се отдалечаваше. Изпълни го раздразнение. Трябваше да води „Макартър“…

Старшите офицери спяха на постовете си. Ако полето погълнеше прекалено много енергия, нямаше да са в състояние да направят нищо, но Блейн се чувстваше по-добре на командното си кресло. Накрая стана очевидно, че присъствието му е излишно.

От флагмана се получи заповед и „Макартър“ изключи двигателите си. Прозвуча предупредителна сирена и корабът се завъртя, после друг сигнал оповести края на неприятните гравитационни промени. Екипажът и пътниците разкопчаха предпазните си колани.

— Освободете вахтените на долната палуба — нареди Род.

Ренър се изправи и се протегна.

— Това е, господин капитан. Разбира се, когато фотосферата се сгъсти, ще трябва да намалим скоростта, но няма проблем. Триенето и без това ни забавя. — Той погледна към екраните си и зададе няколко въпроса на компютъра. — Не е плътна като… хм, да речем като атмосфера, но гъстотата й е много по-голяма от тази на слънчев вятър.

Блейн и сам го виждаше. „Ленин“ все още водеше с изключени двигатели. На екраните флагманският кораб приличаше на черна треска с неясни очертания заради четирите хиляди километра нажежена до червено мъгла.

Окото се сгъстяваше около тях.

Род остана на мостика още един час, после осъзна, че е забравил нещо.

— Господин Ренър?

— Слушам.

— Вече можете да си починете. Предайте управлението на господин Кроуфорд.

— Слушам. — Главният астрогатор се запъти към каютата си. Още преди четирийсет и осем минути беше стигнал до заключението, че присъствието му на мостика не е наложително. А сега, горещ душ и малко сън на койката, вместо на пулта…

Както обикновено, коридорът до каютата му бе претъпкан. Кевин Ренър решително си пробиваше път — и изведнъж някой силно се блъсна в него и почти падна.

— По дяволите! Извинете — изръмжа мъжът и се хвана за реверите на астрогатора.

— Извинете и вие, доктор Хорват.

— Моите извинения — Министърът на науката отстъпи назад и изтупа дрехите си. — Още не съм свикнал с гравитацията. С всички ни е така. Дали е заради ефекта на Кориолис10?

— Не. Заради лактите е — отвърна Ренър и на устните му плъзна обичайната му усмивка. — На борда на този кораб има шест пъти повече лакти, отколкото хора, докторе. Изчислих го.

— Много смешно, господин… Ренър, нали? Главен астрогатор Ренър. Ренър, тази пренаселеност пречи на моите хора също толкова, колкото и на вашите. Ако можехме да не ви се пречкаме, нямаше да го правим. Но не можем. Трябва да съберем информация за Окото. Възможно е никога повече да не ни се удаде такъв шанс.

— Зная, докторе, и се отнасям с разбиране. А сега, ако обичате… — Сладките мечти за гореща вода и чисти завивки се стопиха, когато Хорват отново го хвана за реверите.

— Един момент, моля. — Министърът като че ли си спомни за нещо. — Господин Ренър, вие сте били на борда, когато капитанът е пленил извънземната сонда, нали?

— Естествено.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Сега ли? Но, докторе, всеки момент може да ме повикат на мостика…

— Спешно е.

— Но както може би сте забелязали, ние се движим във фотосферата на звезда. — „И не съм се къпал от три дни, както също може би сте забелязали…“ Ренър видя изражението на Хорват и се предаде. — Добре, докторе. Само че нека не стоим в коридора.

Каютата на министъра беше също толкова претъпкана с багаж, колкото и всички на борда, но бе самостоятелна, което целият екипаж на „Макартър“ би сметнал за незаслужен разкош. Ако се съдеше по презрителния поглед на Хорват, неговото мнение очевидно не бе такова.

Той прибра койката в стената и спусна два стола.

— Седнете, Ренър. Някои неща в това пресрещане ме безпокоят. Надявам се, че ще получа от вас безпристрастен поглед върху нещата. Вие не сте флотски човек.

Главният астрогатор не си направи труд да отрече това твърдение. Преди беше служил като помощник-капитан на търговски кораб и нямаше търпение да напусне флота с още по-богат опит, за да стане капитан.

— Е, Ренър — каза Хорват и седна на ръба на сгъваемия стол, — абсолютно ли беше необходимо да атакувате сондата?

Ренър се разсмя.

Министърът не реагира, макар да изглеждаше така, сякаш е сдъвкал развалена стрида.

— Извинете — отвърна астрогаторът. — Не трябваше да се смея. Вие не бяхте на борда. Знаете ли, че сондата се приближаваше към Кал с максимално ускорение?

— Естествено. Но чак толкова ли беше опасно?

— Доктор Хорват, капитанът на два пъти ме изненада. Много. Когато сондата ни нападна, аз се опитвах да заобиколя платното преди да сме изгорели. Може би щях да успея, а може би не. Но капитанът нареди да минем през платното. Блестяща идея — трябваше да се сетя и сам. Този човек е гений. И в същото време е маниакален самоубиец.

— Моля?

— Изобщо не трябваше да се опитва да залови сондата. Изгубихме прекалено много време. Щяхме да се натресем в звездата. И досега не мога да повярвам, че успяхме толкова бързо да качим на борда оная проклета капсула…

— Блейн ли го направи?

— Не. Нареди на Каргил. Той е по-опитен в маневрите при висока гравитация. И тъкмо това е въпросът, докторе. Капитанът избра най-подходящия човек и по този начин ни спаси.

— А вие щяхте да избягате, така ли?

— Незабавно и без капчица срам.

— Но той я е заловил. Добре. — Хорват кисело сбърчи лице. — Но също така е стрелял по нея. Първи…

— Извънземният стреля първи.

— Това е била метеоритна защита!

— Няма значение.

Министърът сви устни.

— Добре, докторе, да опитаме по друг начин. Да речем, че оставите колата си на хълм без спирачка и да речем, че тя се спусне по склона и убие четирима души. Вие носите ли вина?

— Огромна.

— Сламкарите са поне също толкова интелигентни, колкото и ние. Съгласен ли сте? Добре. Създали са метеоритна защита. Били са длъжни да я направят така, че да не стреля по неутрални космически кораби.

Хорват дълго мълча. Кевин Ренър мислеше за ограниченото количество гореща вода и за това, че киселото изражение май е естествено присъщо на министъра.

— Благодаря, господин Ренър — каза Хорват накрая.

— Моля. — Той се изправи.

Прозвуча сирена.

— О, Господи! За мен е. — Главният астрогатор се втурна към мостика.

Бяха дълбоко в Окото: достатъчно дълбоко, за да виждат в жълто рядката звездна материя наоколо. Индикаторите на полето светеха в същия цвят, но със зеленикав оттенък.

Когато стигна на мостика, Ренър не видя миноносеца на дисплеите.

— „Ленин“ вече е скочил?

— Тъй вярно — потвърди юнкер Уитбред. — Сега сме ние, господин главен астрогатор. — Червенокосият младеж широко се усмихна.

Блейн доплува до мостика, без да докосва стените на коридора.

— Поемете управлението, господин Ренър. Пилотът би трябвало да е на вашия пулт.

— Тъй вярно. — Ренър се обърна към Уитбред. — Освобождавам ви. — Пръстите му затанцуваха по клавиатурата и по екрана потекоха новите данни. Последваха сирени: готовност за скок, бойна готовност, ускорение. „Макартър“ се приготви за неизвестността.