Прашинка в Божието око

13. Огледай се наоколо

Тя първа откри непознатите.

Проучваше безформен каменен астероид, който се оказа почти кух. Някаква по-стара култура беше изсякла в него помещения, ниши, резервоари и складове, после бе стопила изкопаната маса във формата на още помещения и зали, докато астероидът не се беше превърнал в скален кошер. Бе се случило много отдавна, но това не я интересуваше.

По-късно метеоритите бяха пробили десетки дупки. Дебелите стени постепенно бяха изтънели, така че от камъка по химически път можеше да се извлича въздух. Вече нямаше въздух. Нямаше метал. Сухи мумии и много камък — нищо важно за инженерка като нея.

Излезе през метеоритен отвор, защото всички херметични шлюзове бяха затворени с вакуумна спойка. Дълго след като някой беше свалил металните им работни части.

И тогава ги видя — много далеч, едва забележимо златисто сияние на фона на Въглищния чувал. Струваше си да провери. Всичко си струваше.

Инженерката се върна на кораба си.

Телескопът и спектрометърът не й помогнаха. Имаше две златисти точици и някаква обемна маса във всяка от тях, но нещо й пречеше да я види. Инженерката търпеливо заизчислява, ръцете й се движеха с ослепителна скорост, насочвани от инстинкт, развиван в продължение на хиляди Цикли.

Трябваше да проникне през силови полета. Вече разполагаше с нещо, с което щеше да го постигне. Не пълноценно, но с него можеше да вижда големи обекти.

Отново погледна.

Метал. Огромно количество метал.

Незабавно потегли. Не бе в състояние да устои на изкушението. Инженерите нямаха свободна воля.

Докато се мъчеше да възвърне контрол над тялото си след завръщането в нормалното пространство, Блейн виждаше хаотичното раздвижване наоколо като през червена мъгла. „Ленин“ прати сигнал за отбой и Род задиша по-спокойно. Нищо не ги заплашваше и той можеше да се наслади на гледката.

Първо видя Окото. Окото на Мърчисън приличаше на гигантски рубин, по-ярък от сто пълни луни, съвсем сам на черния кадифен фон на Въглищния чувал.

В другия край на небето Сламката бе най-голямата сред море от звезди. При прехвърляне всички системи изглеждаха така: много звезди и едно-единствено далечно слънце. Отдясно блестеше малка точица. „Ленин“. Лангстъновото му поле излъчваше събраната в Окото енергия.

Адмирал Кутузов направи последна проверка и отново сигнализира на Блейн. Докато не се появеше опасност, командваха учените. Род си поръча кафе и зачака информация.

Отначало нямаше почти нищо, което да не знае. Сламката се намираше само на трийсет и пет светлинни години от Нова Шотландия и бяха правени много наблюдения, някои още от самия Джаспър Мърчисън. Звезда G2, по-слабо активна от земното слънце, по-студена и по-малка. В момента почти нямаше слънчеви петна и астрофизиците намираха този факт за досаден.

Род знаеше за газовия гигант още преди да потеглят. Някогашните астрономи бяха извели съществуването му на основата на пертурбациите в орбитата на Сламката около Окото. Масата му беше известна и я бяха открили почти там, където очакваха. По-тежък, но по-малък от Юпитер, много по-плътен, с ядро от дегенерираща материя. Докато учените работеха, екипажът определяше курсове до него, в случай че се наложи да презаредят някой от корабите. Получаването на водород чрез навлизане по хиперболична орбита в атмосферата на газов гигант бе трудно, но за предпочитане пред това да останат безпомощни в непозната система.

— В момента търсим троянските пунктове, капитане съобщи на Род Бъкман два часа след скока.

— Някаква следа от планетата на Сламката?

— Засега не. — Астрофизикът затвори.

Защо се бяха загрижили за троянските пунктове? На шейсет градуса пред и зад гигантската планета трябваше да има точки на стабилно равновесие, наречени „троянски“ по името на троянските астероиди, заемащи подобно местоположение в орбитата на Юпитер. В продължение на милиони години те бяха събрали около себе си облаци от прах и астероиди. Но защо Бъкман се занимаваше с тях?

Когато ги откри, астрофизикът отново се обади.

— Плътни са! — радостно възкликна той. — Или цялата система е натъпкана с астероиди, или действа нов принцип. Там има повече боклук, отколкото във всяка друга система. Цяло чудо е, че не са образували луни…

— Открихте ли обитаемата планета?

— Не още — отвърна Бъкман и изчезна от екрана. От скока бяха изтекли три часа.

Трийсет минути по-късно Бъкман пак се обади.

— Тези троянски астероиди имат извънредно високо съотношение между отразяваната и получаваната светлина, капитане. Трябва да са натъпкани с прах. Това навярно обяснява как са били привлечени толкова много от по-големите частици. Прашните облаци ги забавят, после ги излъскват…

— Доктор Бъкман! В тази система има обитаема планета и е изключително важно да я открием. Това са първите разумни същества…

— По дяволите, капитане, търсим я! Търсим я! — Астрофизикът погледна настрани, после се отдръпна. За миг екранът остана празен. Виждаше се само някакъв техник в дъното на помещението.

После пред Блейн се появи министърът на науката.

— Моля да ме извините за прекъсването, капитане — каза Хорват. — Правилно ли съм разбрал, че не сте доволен от нашите методи на търсене?

— Нямам желание да се намесвам в работата ви, доктор Хорват. Но вие взехте цялата ми апаратура, а получавам информация единствено за астероидите. Вече се чудя дали търсим едно и също.

— Това не е космическо сражение, капитане — меко отвърна министърът. — По време на военна операция целта е известна. Навярно знаете и разположението на планетите във всяка интересуваща ви система…

— По дяволите, планетите се откриват от научни екипи.

— Някога участвали ли сте в такъв, капитане?

— Не.

— Е, тогава нека ви обясня проблема, пред който сме изправени. Докато не локализираме газовия гигант и троянските астероиди, не разполагаме с точни данни за равнината на системата. От уредите в сондата изведохме приемливата за сламкарите температура, а по нея преценихме на какво разстояние от тяхното слънце би трябвало да се намира планетата им — и пак се налага да търсим небесно тяло в радиус от сто и двайсет милиона километра. Разбирате ли ме?

Блейн кимна.

— Трябва да претърсим целия район. Известно ни е, че планетата не е скрита зад слънцето, защото сме над равнината на системата. След като я снимаме, ще проучим цялото това огромно звездно поле, за да открием нужната ни светла точица.

— Може би съм очаквал прекалено много.

— Възможно е. Всички сме нетърпеливи. — Той се усмихна — за стотна от секундата лицето му сякаш се разцепи на две — и изчезна.

Шест часа след скока Хорват се появи отново. От Бъкман нямаше и следа.

— Не, капитане, не сме локализирали обитаемата планета. Но наблюденията на доктор Бъкман ни помогнаха да открием сламкарска цивилизация. В троянските пунктове.

— Обитаеми ли са?

— Определено. Гъмжат от микровълнови честоти. Трябваше да се досетим по високото съотношение между отразяваната и получаваната светлина на по-големите тела. Полираните повърхности са резултат от цивилизация. Боя се, че хората на доктор Бъкман до голяма степен приемат вселената за мъртва.

— Благодаря, докторе. Дали някой от тези сигнали е за нас?

— Едва ли, капитане. Но по-близкия троянски пункт е под нас в равнината на тази система — на около три милиона километра. Предлагам да отидем там. Ако се съди по очевидната цивилизованост на троянските пунктове, обитаемата планета може да не е действителен център на сламкарската цивилизация. Навярно е като Земята. Или още по-опустошена.

Род остана поразен. Преди не чак толкова много години Земята го бе шокирала. Нови Анаполис, Академията на космическия флот, се намираше на родната планета на човечеството, така че имперските офицери да знаят колко важна е ролята на Империята.

Ами ако хората не бяха създали Олдърсъновия двигател преди последните битки на Земята и най-близката звезда се намираше на трийсет и пет, а не само на четири светлинни години…

— Ужасна мисъл.

— Съгласен съм с вас. Това е само предположение, капитане. Но във всеки случай, наблизо съществува цивилизация и смятам, че би трябвало да я посетим.

— Аз… един момент. — Старши свързочникът възбудено му махаше от входа на мостика.

— Използвахме локаторни телескопи, господин капитан — извика Шатък. — Погледнете.

Сред звездите, обсипали черния космос на екрана, се виждаше синьо-зелена точка, оградена с индикаторна линия. Пред погледа му точката премигна два пъти.

— Открихме обитаемата планета — доволно каза Блейн. Не успя да устои на изкушението. — Изпреварихме ви, докторе.

След толкова дълго чакане сякаш всичко се отприщи.

Първо светлината. Зад нея можеше да има планета, подобна на Земята. И навярно имаше, защото се намираше в района, претърсван от Хорват. Но така или иначе, светлината криеше нещо зад себе си — нищо чудно, че първи я бяха открили свързочниците. В крайна сметка работата им бе да следят за сигнали.

Групите на Каргил и Хорват заедно отговориха на импулсите. „Едно, две, три, четири“ — премигна светлината и главният инженер включи предните лазери: „Пет, шест, седем“. Двайсет минути по-късно светлината излъчи два пъти „три, едно, осем, четири, единайсет“ и корабният мозък изчисли: „Пи, основа дванайсет“. С помощта на компютъра Каргил намери „e“11 на същата основа и отговори.

Но действителното послание бе „Искаме да разговаряме с вас“. А отговорът на „Макартър“ гласеше: „Чудесно“. По-сложните въпроси трябваше да почакат.

Втората вест дойде от главния астрогатор.

— Ядрена светлина — съобщи Ренър и се наведе към екрана си. Пръстите му засвириха странна, беззвучна музика по клавиатурата. — Не е Лангстъново поле. Естествено. Просто поемат водород, синтезират го и го изстрелват. Плазмена бутилка. Не развива толкова голяма топлина като нашите двигатели, което означава по-слаба ефикасност.

— Мислите ли, че е кораб, който идва да ни посрещне?

— Тъй вярно. Малък кораб. Дайте ми пет минути и ще ви кажа какво е ускорението му. Междувременно, да приемем ускорение една гравитация… — Ренър не преставаше да трака на клавиатурата — и получаваме маса трийсет тона. По-късно ще я преизчислим.

— Прекалено голямо е за торпедо — замислено отбеляза Блейн. — Дали да се насочим към него?

Главният астрогатор свъси вежди.

— Има проблем. Тялото се движи към точката, в която сме в момента. Не знаем нито колко гориво има, нито дали ще се досети, че го пресрещаме.

— Ами да попитаме. Айс! Свържете ме с адмирал Кутузов.

Адмиралът се намираше на мостика. Нефокусираните петна зад него показваха раздвижване на борда на „Ленин“.

— Видях го, капитане — каза Кутузов. — Какво смятате да правите?

— Искам да пресрещна кораба. Но ако не може да промени курса си или ние не успеем да го засечем, той ще дойде тук, господин адмирал. „Ленин“ би могъл да го изчака.

— Имам ясни инструкции, капитане. „Ленин“ не трябва да има нищо общо с извънземните.

— Но бихте могли да пратите катер, господин адмирал. Ние ще го приберем.

— Да не си мислите, че имам излишни катери, Блейн? Нека ви повторя инструкциите си. „Ленин“ е тук, за да запази тайната на Олдърсъновия двигател и Лангстъновото поле. За да изпълним тази задача, ние не само няма да установим контакт с извънземните, но и няма да се свързваме с вас, ако има вероятност да ни подслушват.

— Слушам. — Блейн погледна едрия мъж на екрана. Изобщо ли не изпитваше любопитство? Никой не можеше да е толкова безразличен… или пък не? — Ще отидем при извънземния кораб, господин адмирал. Такова е желанието на доктор Хорват.

— Добре, капитане. Действайте.

— Слушам. — Род с облекчение изключи екрана, после се обърна към главния астрогатор. — Настъпи моментът да установим първия контакт с извънземни, господин Ренър.

— Струва ми се, че току-що го направихте — отвърна Ренър и нервно погледна към екрана, за да се увери, че адмирала го няма.

Хорас Бери тъкмо се канеше да излезе от каютата си — като си мислеше, че може да скучае и другаде — когато вътре надникна Бъкман.

Търговецът незабавно промени намерението си.

— О, доктор Бъкман! Кафе?

Изцъклените очи се завъртяха, премигнаха и се фокусираха.

— Какво? О, да, благодаря, Бери. Това ще ме поразсъни. Имах толкова много работа… мога да остана съвсем за кратко…

Астрофизикът се стовари на креслото за гости. Очите му бяха зачервени, клепачите му — натежали. Дишаше прекалено шумно. Жилестите мускули по голата му ръка бяха отпуснати. Бери се зачуди какво ще покаже аутопсията, ако в този момент Бъкман умре: изнемога, недохранване или и двете?

Той взе трудно решение.

— Набил, направи кафе. Със сметана, захар и бренди за доктор Бъкман.

— Вижте, Бери, боя се, че в работно време… Уф, добре. Благодаря, Набил. — Ученият предпазливо опита течността, после отпи голяма глътка. — Ах! Чудесно е. Благодаря, Бери, това наистина би трябвало да ме разсъни.

— Изглежда, имате нужда. Обикновено никога не развалям хубавото кафе с дестилиран алкохол. Кога сте се хранили за последен път?

— Не си спомням.

— Набил, храна за нашия гост. Бързо.

— Бяхме толкова заети, Бери, че действително нямах време. Имаме да проучваме цяла слънчева система, да не споменавам за задачите, които изпълняваме за флота — засичане на неутринови излъчвания, проследяване на оная проклета светлина…

— Докторе, ако случайно сега умрете, много от наблюденията ви ще останат незаписани, нали?

Бъкман се усмихна.

— Много драматично, Бери. Но предполагам, че имам няколко свободни минути. В момента просто чакаме онзи светлинен сигнал да угасне.

— От планетата на Сламката ли?

— От основната планета, да, поне идва от там, откъдето трябва. Но няма да видим самата планета, докато не изключат лазера, а те не го изключват. Говорят ли говорят — и за какво? Какво могат да ни кажат, след като не знаем езика им?

— В края на краищата, докторе, как изобщо могат да ни кажат нещо преди да ни научат на езика си? Сигурно в момента се опитват да направят тъкмо това. Някой работи ли по въпроса?

Бъкман яростно изръмжа.

— Хорват нареди цялата апаратура да подава информация за Харди и лингвистите. Не можем да продължим с наблюденията на Въглищния чувал — а досега никой не е бил толкова близо до него! — Лицето му омекна. — Но можем да проучим троянските астероиди.

Очите на астрофизика отново се отправиха към безкрайността.

— Адски са много. И прахът не е чак толкова плътен. Допуснах грешка, Бери, няма достатъчно прах, за да привлича скалите, нито да ги полира. Сигурно са го сторили сламкарите. Ония скали трябва да гъмжат от тях, неутриновите излъчвания са фантастични. Но как са хванали толкова много астероиди?

— Неутринови излъчвания. Това означава ядрена техника.

Бъкман се усмихна.

— При това по-развита от нашата. За търговските възможности ли си мислите?

— Разбира се. Иначе защо съм тук? — „И щях да съм тук даже флотът да не ми беше дал да разбера, че алтернативата е арест… но Бъкман не би могъл да го знае. Само Блейн.“ — Колкото по-развита е тяхната цивилизация, толкова повече стока ще имат за търговия. — „И толкова по-трудно ще е да ги измамя, но Бъкман не се интересува от такива неща.“

— Можехме да се движим много по-бързо, ако флотът не използваше нашите телескопи — оплака се астрофизикът. — И Хорват им позволява! А, добре. — В каютата влезе Набил с поднос в ръце.

Бъкман се нахвърли на храната като изгладнял плъх.

— Не твърдя, че всичките им проекти са безинтересни — рече той между хапките. — Извънземният кораб…

— Кораб ли?

— Към нас се приближава кораб, навярно за да ни посрещне. Не знаехте ли?

— Не.

— Идва от голям каменен астероид далеч извън основната група. Въпросът е, че е много лек. Трябва да е с изключително странна форма, освен ако в скалата няма газови мехурчета, което означава…

Бери буйно се засмя.

Докторе, извънземният космически кораб определено е по-интересен от някакъв каменен астероид!

Бъкман се сепна.

— Защо?

Точиците станаха червени, после черни. Очевидно се охлаждаха. Но как изобщо се бяха нагрели?

Инженерката престана да се чуди, когато една от тях се насочи към нея. В металните маси имаше енергийни източници.

И се движеха самостоятелно. Какво представляваха? Инженерки, господарки или безмозъчни машини? Посреднички в някаква неразбираема задача? Тя мразеше посредничките, които толкова лесно и нелепо се намесваха във важната й работа.

А може би точиците бяха часовникари? Не, господари, най-вероятно. Помисли си дали да не избяга, но приближаващият гигант бе прекалено мощен. Ускоряваше с 1.14 g почти максимумът на нейния кораб. Една инженерка не можеше да стори нищо друго, освен да го посрещне.

Освен това… толкова много метал! В полезна форма, доколкото можеше да прецени. Рояците бяха пълни с метални предмети, но от сплави, прекалено здрави, за да бъдат преобразувани.

Толкова много метал.

Но трябваше да я посрещне той, не обратното. Тя нямаше нито достатъчно гориво, нито ускорение. Изчисли точките за обръщане наум. Другият щеше да направи същото, разбира се. При постоянно ускорение решението беше уникално. Нямаше нужда да обменя информация с него.

Инженерите не ги биваше в общуването.

14. Инженерката

Извънземният кораб представляваше компактна маса с неправилна форма и мътносива повърхност — приличаше на стиснато в шепи парче глина. Наглед без система стърчаха различни придатъци: пръстен от куки около — според Уитбред — задния край, сребриста нишка, опасваща средата на тялото, прозрачни изпъкналости в двата края, антени, описващи своеобразни криви, и нещо като жило отзад, тънко и право, много по-дълго от оста на кораба.

Юнкерът бавно се приближаваше към него. Управляваше космически скутер: кабина с поляризиран пластмасов купол и къс, осеян с насочващи дюзи корпус. В Академията го бяха обучавали с такъв скутер. Можеше да го кара дори дете, беше евтин, без оръжия и загубата му нямаше да има значение.

И извънземният можеше да го вижда вътре. „Идваме с мир, не крием нищо“ — ако допуснеха, че извънземните очи са в състояние да гледат през прозрачната бронепластмаса.

— Онова жило генерира плазмените полета за двигателя — разнесе се по комуникатора. Нямаше екран, но гласът бе на Каргил. — Наблюдавахме го по време на забавянето. Кранчето отдолу навярно подава водород към полетата.

— Предпочитам да стоя настрана — отвърна Уитбред.

— Така ще е най-добре. Интензитетът на полето сигурно ще повреди уредите ти. А може да въздейства и върху нервната ти система.

Извънземният кораб вече бе съвсем близо. Юнкерът намали скоростта. От дюзите се чу нещо като пукане на пуканки.

— Забелязваш ли някъде херметичен шлюз?

— Не, господин старши лейтенант.

— Отвори люка на скутера. Може би това ще му подскаже идеята.

— Слушам. — Виждаше извънземния през предния купол. Съществото седеше неподвижно, наблюдаваше го и много приличаше на мъртвия си събрат от сондата. Крива глава без шия, гладка кафява козина, тежка лява ръка, стиснала нещо, две тънки десни ръце, движещи се с бясна скорост.

Джонатан Уитбред отвори люка си. И зачака.

Сламкарят поне още не беше започнал да стреля.

Инженерката бе хипнотизирана. Почти не забелязваше малкия кораб. В него не бяха приложени нови принципи. Но големият!

Около него имаше странно поле, нещо, в чието съществуване иначе никога нямаше да повярва. Присъствието му се регистрираше на пет-шест от уредите й. Други възприемаха силовата обвивка като полупрозрачна. Вече знаеше достатъчно за бойния кораб, за да хвърли Блейн в ужас, ако капитанът разбереше. Но не и достатъчно, за да задоволи инженер като нея.

Всички тези устройства! И металът!

Заоблената врата на малкия съд се отваряше и затваряше. Премигваха светлини. Двата кораба излъчваха електромагнитни сигнали. Те не означаваха нищо за една инженерка.

Вниманието й приковаваха корабните системи. Самото поле, чиито свойства бяха интригуващи и озадачаващи. Можеше само да се досеща за принципите му. Инженерката беше готова да прекара останалите си дни в опити да ги проумее. Би дала живота си, за да й позволят да разгледа генератора. Двигателната сила на големия кораб се различаваше от всички ядрени реактори, за които бе чувала, и изглежда, използваше свойствата на тайнствената силова обвивка.

Как да се качи на борда му? Как да мине през обвивката?

Осени я уникална за инженер интуиция. Малкият съд… дали се опитваше да й каже нещо? Той идваше от големия. В такъв случай…

Малкият кораб означаваше връзка с големия, със силовата обвивка, нейните принципи и загадката на внезапната й поява.

Тя забрави за опасността. Страстният й копнеж да научи повече за непознатото поле я накара да забрави за всичко. Инженерката отвори херметичния шлюз и зачака да види какво ще се случи.

— Господин Уитбред, вашият извънземен се опитва да сондира „Макартър“ — каза Блейн. — Командир Каргил ми съобщи, че е блокирал импулсите. Жалко, ако това породи съмнения у извънземния, но нямаме друг избор. Опитвал ли се е да ви сондира по някакъв начин?

— Съвсем не, господин капитан.

Род се намръщи и разтри точката между веждите си.

— Убеден ли сте?

— Постоянно наблюдавам уредите, господин капитан.

— Странно. Вашият скутер е по-малък, но затова пък е по-близо. По-логично е…

— Херметичният шлюз! — възкликна Уитбред. — Господин капитан, сламкарят отвори херметичния си шлюз.

— Виждам. В корпуса се появи отвор. Това ли имате предвид?

— Тъй вярно. Оттам не излиза нищо. През него се вижда цялата кабина. Сламкарят е на контролния си пулт… разрешавате ли ми да вляза, господин капитан?

— Хм. Добре. Пазете се. Поддържайте връзка. И успех, Уитбред.

Джонатан за миг остана неподвижен. Опита се да си вдъхне кураж. Почти се бе надявал капитанът да му забрани. Но разбира се, загубата на един юнкер не означаваше нищо…

Той застана на изхода. Извънземният кораб беше съвсем близо. Пред погледите на всички на борда на „Макартър“ Уитбред скочи в космоса.

Част от извънземния съд се бе опънала като кожа и образуваше нещо като тунел. Странен херметичен шлюз, помисли си юнкерът, намали скоростта си с дюзите на реактивната раница и влетя в отвора — право към сламкаря, който го очакваше.

Извънземният не носеше нищо върху меката си кафява козина с четири гъсти кичура черни косми, по един под всяка мишница и при слабините.

— Нямам представа какво задържа въздуха вътре, но въздух трябва да има — излъчи Уитбред. Миг по-късно разбра. Беше попаднал в невидим мед.

Люкът се затвори зад гърба му.

Едва не изпадна в паника. Бе залепнал като муха в кехлибар, без възможност за отстъпление. Намираше се в помещение, високо метър и трийсет — ръстът на извънземния. Съществото стоеше пред него от отсрещната страна на невидимата стена и безизразно го наблюдаваше.

Сламкарят бе по-нисък от онзи от сондата. Различаваше се по цвят: в кафявата му козина нямаше бели петна. Забелязваше се и по-тънка, по-недоловима особеност… може би онова, което отличава живия от мъртвия, а може би нещо друго.

Не беше страшен. Гладката му козина напомняше на Уитбред за доберманите, които отглеждаше майка му, но в извънземния нямаше нищо злобно или заплашително. Щеше да му е приятно да го погали.

Лицето приличаше на нахвърляно от припрян художник — без изражение, освен слабо извитата нагоре уста без устни, нещо като сардонична полуусмивка. Дребен, с плоски стъпала, гладка козина, почти без особености — приличаше на герой от анимационен филм. Как можеше да се бои от герой от анимационен филм?

Но Джонатан Уитбред бе затворен в прекалено тясно пространство и създанието не правеше нищо, за да промени това положение.

Пилотската кабина беше претъпкана с панели и тъмни цепнатини, от чиито сенки надзъртаха мънички лица. Паразити! Сламкарят очевидно не се обезпокои, когато един от тях изскочи навън, после втори и трети. Те запрескачаха от пукнатина на пукнатина, като постепенно се приближаваха към новодошлия.

Бяха големи. Много по-големи от плъхове, много по-малки от човек. Надничаха от ъглите, любопитни, но плахи. Един от тях притича наблизо и Уитбред успя да го разгледа. Това го накара да ахне. Мъничък сламкар!

Труден момент за инженерката. Пристигането на съществото трябваше да й даде отговори на много въпроси, но всъщност само поставяше нови.

Какво представляваше това същество? Едро, с голяма глава, симетрично като животно, но със собствен кораб като инженер или господар. Просто не съществуваше такава класа. Дали се подчиняваше, или командваше? Дали ръцете му бяха също толкова несръчни, колкото изглеждаха? Мутант, чудовище, шега на природата? Какво бе предназначението му?

В момента устата му се движеше. Сигурно говореше в комуникационно устройство. Това не обясняваше нищо. Дори посредничките имаха език.

Инженерите не бяха пригодени да взимат такива решения, но винаги можеше да се почака нова информация.

Инженерите притежаваха безкрайно търпение.

— Има въздух — докладва Уитбред: наблюдаваше датчиците в огледало точно над равнището на очите си. — Споменах ли го вече? Не ми се ще да го опитам. Нормално налягане, кислород около осемнайсет процента, кислороден двуокис около два процента, достатъчно хелий, за да го регистрират уредите, и…

— Хелий ли? Странно. Колко?

Юнкерът превключи на по-чувствителна скала и изчака анализатора.

— Около един процент. Съвсем малко по-малко.

— Нещо друго?

— Отвори. Серен двуокис, моноксид, азотни оксиди, кетони, алкохоли и нещо, което не мога да засека с този скафандър. Светлинният индикатор е жълт.

— В такъв случай няма да умреш незабавно. Ще можеш да дишаш известно време, докато ти помогнем.

— И аз така си помислих — неспокойно отвърна Уитбред и започна да разкопчава предната част на скафандъра си.

— Какво искаш да кажеш, Уитбред?

— Нищо, господин старши лейтенант. — Джонатан прекадено дълго бе стоял превит надве. Боляха го всички стави и мускули. Вече нямаше какво да описва в кораба на извънземния. А трижди проклетият сламкар просто си стоеше с подигравателната си усмивка, наблюдаваше го…

— Уитбред?

Юнкерът дълбоко си пое дъх и го задържа в дробовете си. Повдигна прозрачния визьор на шлема и изкрещя с всичка сила:

— Изключи това проклето силово поле, за Бога! — После незабавно затвори визьора.

Извънземният се върна на контролния си пулт и направи нещо. Преградата пред Уитбред изчезна.

Той направи две крачки напред. Предпазливо се поизправи й ставите му пропукаха. В продължение на час и половина беше стоял в тази неудобна поза, разглеждан от шест криви миниатюрни създания и един сардоничен, търпелив извънземен. Болеше го!

В шлема му бе останал въздух от кораба. Гърлото му пареше, затова той престана да диша, после предпазливо го подуши, в случай че някой се поинтересува какъв е.

Миришеше на животни и машини, озон, бензин, горещо масло, лош човешки дъх, запалени мръсни чорапи, лепило и нещо непознато. Невероятно богат мирис — и скафандърът му го пречистваше, слава Богу.

— Чухте ли ме да викам? — попита той.

— Да, както и всички на „Макартър“ — разнесе се гласът на Каргил. — Едва ли на борда има някой, който да не следи какво правиш, освен Бъкман. Някакъв резултат?

— Той изключи силовото поле. Веднага. Сякаш просто чакаше да му напомня. И сега съм в пилотската кабина. Казах ли ви за преправките? Всичко е преправяно на ръка, даже контролните панели. Майсторска работа, нищо не ти се пречка. За сламкар де. Аз съм прекалено едър. Не смея да се движа. Всички малки изчезнаха. Не, един наднича от ъгъла. Големият чака да види какво ще направя. Ще ми се да не ме зяпа така.

— Виж дали ще те последва на кораба…

— Ще опитам, господин старши лейтенант.

Извънземният веднъж го беше разбрал или поне така изглеждаше, но сега не стана така. Уитбред съсредоточено се замисли. Да му покаже със знаци? Погледът му попадна върху нещо, което трябваше да е сламкарски скафандър.

Той го взе и го разгледа: съвсем лек, без оръжие, без броня. Подаде го на съществото, после посочи през купола към „Макартър“.

Сламкарят незабавно започна да го облича. Буквално след секунди бе готов. Скафандърът приличаше на десет топки за боулинг, залепени една за друга. Само ръкавиците бяха нещо повече от обли сфери.

Създанието свали от стената прозрачен чувал и рязко се пресегна, за да хване едно от трийсетсантиметровите мъничета. Напъха го вътре, обърна се към Уитбред и светкавично се втурна към него. Протегна двете си десни ръце зад юнкера и вече се отдръпваше, когато Джонатан неволно нададе силен вик.

— Уитбред? Какво става?

После се разнесе друг глас:

— Морски пехотинци, готови за действие.

— Нищо, господин старши лейтенант. Всичко е наред. Не ме нападна, искам да кажа. Струва ми се, че извънземният е готов да дойде с мен… не, не е. Хванал е два от паразитите в найлонов чувал и сега го надува с въздушен кран. Едно от зверчетата беше скочило на гърба ми. Изобщо не го бях усетил… Сега сламкарят прави нещо. Не разбирам какво. Той знае, че го викаме на „Макартър“ — облече си скафандър.

— Какво прави?

— Свалил е капака на контролния пулт и свързва някакви кабели. Преди малко изстиска сребриста паста за зъби върху платката. Описвам ви само как изглеждат нещата, разбира се. Ох!

— Уитбред!

Юнкерът се озова сред ураган. Размахал ръце и крака, той отчаяно се опита да се хване за нещо, каквото и да е то. Ръкавиците му се плъзнаха по херметичния шлюз и под тях внезапно се появи празно пространство. После покрай него се завъртяха звездите и нощта.

— Сламкарят отвори люка — съобщи той. — Без предупреждение. Навън съм, в космоса. — Джонатан включи дюзите на реактивната си раница, за да престане да се премята. — Струва ми се, че изпусна целия въздух навън. Около мен има мъгла от ледени кристалчета и… О, Господи, това е сламкарят! Не, не е, не е в скафандър. Ето още един.

— Трябва да са малките — предположи Каргил.

— Точно така. Той уби всички паразити. Сигурно често се налага да го прави, за да ги прочиства. Не е знаел колко време ще остане на борда на „Макартър“ и не е искал да се разбеснеят. Затова е изпразнил кораба си.

— Трябваше да те предупреди.

— По дяволите, естествено, че трябваше! Извинете, господин старши лейтенант.

— Добре ли си, Уитбред? — Друг глас. Капитанът.

— Тъй вярно. Връщам се към извънземния кораб. А, ето го и сламкаря. Скача към скутера. — Юнкерът се обърна, за да го проследи с поглед. Съществото се носеше в космоса като купчина топки за боулинг, но извънредно грациозно. В закрепения за тялото му прозрачен чувал отчаяно се гърчеха две дребни фигури. Извънземният не им обръщаше внимание.

— Съвършен скок — измърмори Джонатан. — Освен ако… Господи! — Сламкарят влетя през люка на скутера, без дори да докосне стените. — Трябва да е абсолютно сигурен в равновесието си.

— Извънземният в скутера ли е вече, Уитбред? Без теб?

Острият глас на капитана го накара да потръпне.

— Тъй вярно. Влизам след него.

— Гледай да успееш.

Създанието беше в пилотската кабина и внимателно разглеждаше пулта. Внезапно се пресегна и завъртя един от бутоните. Уитбред изкрещя и се втурна да го сграбчи за рамото. Сламкарят не му обърна внимание.

Джонатан притисна шлема си до неговия и извика:

— Не пипай там, по дяволите! — После посочи пътническата седалка. Извънземният бавно се изправи, завъртя се и седна. Седалката не бе пригодена за тялото му. Уитбред облекчено се настани зад пулта и се насочи към „Макартър“.

Спря точно пред прохода, който Синклер отвори в Лангстъновото поле на крайцера. Извънземният кораб беше скрит зад корпуса. Люкът на хангара се намираше под тях и на юнкера му се искаше да приземи скутера сам, за да демонстрира способностите си на сламкаря, но знаеше, че не бива да го прави, така че зачака.

От хангара изплуваха фигури в скафандри. Зад тях се извиваха кабели. Космонавтите му махнаха. Уитбред им отговори и секунди по-късно Синклер включи макарите, които изтеглиха малкия съд в „Макартър“. Докато влизаха, към скутера светкавично бяха закачени още кабели, които се опънаха и го задържаха. Вратите започнаха да се затварят.

Сламкарят съсредоточено наблюдаваше. Цялото му тяло се въртеше насам-натам и напомняше на Джонатан за бухала, който някога беше видял в зоологическата градина на Спарта. Удивително: малките създания в чувала също гледаха. Очевидно подражаваха на по-едрия извънземен. Накрая скутерът окончателно спря и Уитбред посочи люка. През дебелото стъкло виждаше сержант Кели и дванайсет въоръжени морски пехотинци.

Пред пулта на Блейн бяха инсталирани двайсет екрана и в резултат всички учени на борда на „Макартър“ искаха да седят до него. Тъй като нямаше друг начин да уреди въпроса без препирни, Род обяви състояние на бойна готовност и на мостика не остана нито един цивилен. В момента наблюдаваше пристигането на Уитбред.

Монтираната в шлема на юнкера камера показваше извънземния, седнал на пилотското място. Тялото му сякаш се уголеми, когато юнкерът се втурна към него. Блейн се обърна към Ренър.

— Видяхте ли какво направи?

— Тъй вярно. Извънземният се… Кълна се, че се канеше да разглоби пулта.

— И аз така смятам. — Двамата раздразнено зачакаха, докато Уитбред приближаваше скутера към „Макартър“. Блейн не можеше да обвинява момчето, че не поглежда към пътника си, докато пилотира, но… не биваше да му се бърка. Накрая кабелите изтеглиха машината на борда.

— Господин капитан! — Беше Стейли, вахтеният юнкер, но Род и сам можеше да види. Към скутера бяха насочени няколко екрана и два от малките лазери, но тежките оръдия държаха на мушка извънземния кораб — той бе оживял.

На кърмата му сияеше ивица синкава светлина. Цветът на радиацията на Черенков. Внезапно до нея избухна бял проблясък.

— Корабът се движи, господин капитан — доложи Синклер.

— Дяволите да го вземат! — Собствените му екрани показваха същата картина.

— Искам разрешение да открия огън — обадиха се от артилерийската бойна част.

— Не! — Но какво правеше той? Имаха достатъчно време, докато Уитбред се качи на борда. Извънземният съд не можеше да избяга. Нито пък сламкарят.

— Кели!

— Да, господин капитан!

— Взвод морски пехотинци при херметичния шлюз. Придружи Уитбред и онова създание до лабораторията. Учтиво, сержант. Учтиво, но внимавай да не изчезне някъде.

— Слушам.

— Каргил!

— Тук, господин капитан — отговори помощникът му.

— Нали следи камерата в шлема на Уитбред през цялото време, докато беше на онзи кораб?

— Тъй вярно.

— Има ли вероятност на борда да се е намирал друг извънземен?

— Не, господин капитан. Просто нямаше място. Нали, Санди?

— Тъй вярно — потвърди Синклер. Блейн беше включил в комуникационна верига мостика и машинното отделение. — Не и ако това създание е трябвало да носи гориво. А и не видяхме вътрешни врати.

— Но нямаше и херметичен люк, докато не се отвори — напомни му Род. — Имаше ли баня?

— Ами, нещо от лявата страна до херметичния шлюз ми заприлича на тоалетна.

— Да. В такъв случай корабът е на автопилот, съгласни ли сте? Но не забелязахме извънземният да го програмира.

— Видяхме го да преправя контролния пулт, господин капитан — отвърна Каргил. — Боже мой! Смятате ли, че така управляват…

— Изглежда много нерационално, но това е единственият начин, по който съществото би могло да е програмирало автопилот — замислено рече Синклер. — И се движеше адски бързо, господин капитан. Мислите ли, че наистина е направило автопилот?

На един от екраните пред Род избухна проблясък.

— Видяхте ли? Синя светлина в херметичния шлюз. Това пък за какво беше?

— Може би, за да убие паразитите — предположи главният инженер.

— Едва ли. Вакуумът вече се е справил с тях — възрази Каргил.

Уитбред се появи на мостика и застана мирно пред командното кресло на Блейн.

— Юнкер Уитбред, господин капитан.

— Добра работа, Уитбред — каза Род. — Хм… имате ли представа защо извънземният взе със себе си онези две гадинки?

— Съвсем не, господин капитан… Може би от любезност. За да ги подложим на дисекция.

— Възможно е. Ако знаехме какво представляват. А сега погледнете това. — Блейн посочи екрана.

Извънземният кораб се завърташе. Бялата светлина на двигателя му описваше дъга по небето. Изглежда, се насочваше обратно към троянските пунктове.

И Джонатан Уитбред бе единственият човек, влизал в него. Докато капитанът даваше отбой, червенокосият юнкер си мислеше, че изпитанието е свършило.

15. Работа

Инженерката имаше широка уста без устни, с леко извити нагоре ъгълчета. Приличаше на щастлива усмивка, ала всъщност беше постоянна особеност на грубото й лице.

И все пак бе щастлива.

Радостта й растеше ли растеше. Минаването през Лангстъновото поле й донесе ново изживяване, като проникване в черен мехур забавено време. Дори без уреди това й даде известна информация за силовата обвивка. И сега тя още повече гореше от нетърпение да види генератора.

Корабът в полето изглеждаше излишно груб и беше богат, много богат! В хангара имаше части, които явно не бяха закачени за нищо друго, механизми, толкова ценни, че не би трябвало да се използват! И много неща, които не можеше да разбере от първи поглед.

Някои трябваше да са структурни елементи на полето или на загадъчния двигател, който работеше с него. Други сигурно бяха оригинални нови изобретения, изпълняващи познати функции, нови вериги, поне за обикновен минен инженер. Разпозна оръжия, оръжия на големия кораб, оръжия на лодките в хангара, лични оръжия, носени от извънземните, които се бяха събрали до херметичния шлюз.

Това не я изненада. Знаеше, че тази нова класа дава, а не изпълнява заповеди. Естествено, че носеха оръжие. Можеха дори да са воини.

Двойният люк бе прекалено сложен, прекалено лесен за разбиване, прекалено примитивен — напразно изразходвани метали и други материали. Тук имаше нужда от нея, тя го разбираше. Новата класа трябваше да е дошла, за да я вземе — щом използваха такива неща, на борда не можеше да има инженери. Тя понечи да разглоби механизма, но извънземният я дръпна за ръката и тя се отказа от тази идея. И без това нямаше инструменти, а не знаеше какво е позволено да използва, за да си направи. Имаше време за това…

Около нея се събраха много други, почти като първия. Носеха странни обвивки, повечето еднакви, и имаха оръжия, но не даваха заповеди. Първият извънземен продължаваше да й говори.

Не виждаха ли, че не е посредничка? Тези от примитивната нова класа не бяха много интелигентни. Но те даваха заповедите. Първият изкрещя очевидна команда.

И не знаеха Езика.

Ситуацията не изискваше взимане на никакви решения. Една инженерка трябваше да върви там, където я водят, да ремонтира и преправя каквото може и да чака посредничка. Или господарка. А тук имаше толкова много работа, толкова много работа…

Сержантският кубрик беше превърнат в лаборатория за извънземни посетители. Самите сержанти трябваше да се пренесат в една от столовите на морските пехотинци. Цивилните бяха внесли промени из целия кораб.

Като лаборатория, на кубрика може би му липсваше нещо, но помещението бе обезопасено, имаше достатъчно течаща вода, контакти, котлони и автомати за освежителни напитки.

След продължителни спорове бяха решили да не се опитват да правят мебели за извънземните. Можеха да ги проектират само според тялото на онзи от сондата, а това изглеждаше абсурдно.

Имаше много камери и макар че в лабораторията се допускаше ограничен брой хора, можеха да наблюдават почти всички на борда. Сали Фаулър чакаше с учените и беше решена да спечели доверието на сламкарката. Не я интересуваше кой я гледа, нито какво ще й коства да го постигне.

Оказа се, че сламкарката е доверчива като дете. Още щом излезе от херметичната камера, тя подаде найлоновия чувал с малките паразити на първия войник, който посегна към него, и с това като че ли изгуби всякакъв интерес към тях.

Покорно отиде там, където я отведоха. На входа на лабораторията Сали я хвана за ръка. Съществото любопитно се заоглежда, като въртеше цялото си тяло. Когато момичето я пусна, извънземната просто застана на едно място и зачака инструкции.

Очевидно не разбираше жестовете им. Сали, Хорват и другите се опитаха да й говорят, ала без резултат. Доктор Харди, капеланът лингвист, начерта математически диаграми, но не постигна нищо. Сламкарката не ги разбираше и не се интересуваше от тях.

Обаче я интересуваше техниката. Още с влизането си тя се пресегна към кобура на сержант Кели. По заповед на министъра морският пехотинец неохотно изпразни оръжието си и й позволи да проучи един от патроните преди да й подаде пистолета. Сламкарката го разглоби, след което за огромно удивление на сержанта отново го сглоби правилно. После разгледа ръката на Кели, като свиваше пръстите му в ставите и опипваше мускулите и сложните кости на китката. След което я сравни с ръката на Сали.

А после съществото извади от колана си инструменти и започна да работи върху ръкохватката на пистолета, като използваше пластмаса, която изстискваше от тубичка.

— Малките са женски — съобщи един от биолозите. — Като голямата.

— Женска астероидна миньорка — рече Сали замислено. — Щом използват женски индивиди за опасна работа като тази, културата им би трябвало да е съвсем различна от нашата. — Тя замислено погледна сламкарката. Извънземната й отвърна с вечната си усмивка.

— Трябва да открием с какво се храни — отвърна Хорват. — Очевидно не си е донесла провизии, а капитан Блейн ме информира, че корабът й се е отправил в неизвестна посока. — Той махна с ръка към дребните създания, които шаваха по голямата маса в средата на помещението. — Освен ако тези гадинки не са провизиите й.

— Най-добре засега да не се опитваме да ги готвим — застанал до вратата, отбеляза Ренър. — Може да са деца. Малки сламкарчета.

Сали рязко се обърна и отвори уста. После се насили да възстанови научното си хладнокръвие. Не че щеше да се включи в готвенето преди да разбере какво представляват.

— Господин Ренър — каза Хорват, — защо главният астрогатор на „Макартър“ проявява интерес към проучването на извънземната анатомия?

— Корабът не е в състояние на бойна готовност и дежурството ми свърши — отвърна Ренър. Той нарочно пропусна да спомене заповедта на капитана екипажът да не се пречка на учените. — Гоните ли ме?

Министърът поклати глава.

— Не. Но предложението ви за малките извънземни ми се струва несериозно.

— Ни най-малко. Те може да сменят втората си лява ръка, както ние сменяме млечните си зъби. — Един от биолозите кимна в знак на съгласие. — По какво друго се различават? По големината си ли?

— Онтогенезата повтаря филогенезата — обади се някой.

— О, я млъквай — отговори му друг.

Извънземната върна на Кели оръжието и се огледа. Ренър беше единственият офицер в стаята. Тя се приближи до него и се пресегна за пистолета му. Главният астрогатор го изпразни и й го подаде, после се остави да го подложи на същия педантичен преглед. Този път сламкарката работеше много по-бързо — ръцете й се движеха с почти светкавична скорост.

— На мен ми приличат на маймуни — каза Ренър. — Предшественици на разумните сламкари. Което би могло да означава, че и вие имате право. Обитателите на десетки планети ядат маймунско месо. Но засега не бива да рискуваме.

Сламкарката свърши с оръжието му и го остави на масата. Офицерът го взе и свъси вежди — на плоската ръкохватка бяха залепени заоблени пластмасови издатини, вече напълно втвърдени. Дори спусъкът изглеждаше променен. Ренър подхвърли пистолета в дланта си и той внезапно легна отлично, все едно бе част от ръката му.

Астрогаторът го подаде на Хорват.

Възрастният министър го разгледа.

— Очевидно нашата гостенка има опит с техниката — каза той. — Не разбирам от оръжия, разбира се, но пистолетът изглежда съвършено пригоден за човешка длан.

Ренър си го взе. Нещо в забележката на учения го подразни. Липсваше й ентусиазъм. Може би оръжието не пасваше в ръката на Хорват толкова добре, колкото в неговата?

Сламкарката отново се заоглежда, като въртеше тялото си и плъзгаше очи по присъстващите. Явно чакаше нещо.

Едно от дребните създания седна по турски пред Ренър и също зачака. Нищо в поведението му не издаваше страх. Офицерът се пресегна и го почеса зад ухото — зад дясното ухо. Подобно на голямата сламкарка, то нямаше ляво — раменните мускули на лявата ръка се спускаха от темето му. Но почесването, изглежда, му хареса. Ренър предпазливо избягваше самото ухо, което беше голямо и деликатно.

Сали го наблюдаваше, чудеше се какво да направи и също се питаше какво я безпокои в главния астрогатор. Не нелепото почесване на извънземната маймуна, а нещо друго, нещо в ухото…

16. Лудият учен

Ослепителният лазерен сигнал от вътрешността на системата изведнъж угасна.

Да, там наистина имаше планета, голяма приблизително колкото Земята, с изкривяваща лъчите прозрачна атмосфера. Доктор Бъкман доволно кимна — от това разстояние можеха, да се видят много подробности. Корабът разполагаше с чудесно оборудване и го използваше по предназначение. От някои сержанти можеха да излязат добри асистенти — жалко, че прахосваха способностите си тук…

Останалите от неговия астрономически отдел анализираха информацията от наблюденията на планетата и Бъкман се обади на капитан Блейн.

— Ще ми се да ми върнете част от персонала — оплака се той. — Всички се мотаят в лабораторията и зяпат сламкарката.

Род сви рамене. Не можеше да заповядва на учените. Отделът на астрофизика си беше негова работа.

— Правя каквото мога, доктор Бъкман. Всички са любопитни. Даже моят главен астрогатор, който няма абсолютно никаква работа там. Какво успяхте да научите? Планетата от земен тип ли е?

— В известен смисъл, да. Малко по-малка е от Земята, с водно-кислородна атмосфера. Но някои неща в спектъра й ме смущават. Присъствието на хелия е осезаемо, прекалено осезаемо. Подозирах го.

— Осезаемо ли? Един процент или там някъде, нали?

— Да, ако правилно анализирам информацията, но честно казано… Откъде знаете?

— Въздухът в кораба на сламкарката съдържаше един процент хелий и някои доста странни елементи. Струва ми се, че анализът ви е верен.

— Но, капитане, не е възможно на планета от земен тип да има толкова много хелий! Трябва да има някаква грешка. И не е само това.

— Кетони? Въглеводородни комплекси?

— Да!

— Доктор Бъкман, мисля, че е най-добре да прочетете доклада на господин Уитбред за атмосферата в кораба на сламкарката. В компютъра е. И моля ви, анализирайте неутриновите излъчвания.

— В момента не е много удобно, капитане.

— Въпреки това. — Род свъсено се вгледа в упоритото костеливо лице на екрана. — Трябва да имаме представа за състоянието на тяхната промишленост.

— Да не се каните да воювате с тях? — изсумтя Бъкман.

— Не още — отвърна Блейн и с това приключи въпроса. — Докато подготвите уредите, засечете неутриновите излъчвания на астероида, от който пристигна корабът на сламкарката. Той се намира доста далеч от троянския пункт, така че няма да имате проблем с фоновите смущения.

— Това ще попречи на работата ми, капитане!

— Ще пратя някой от офицерите да ви помогне. — Род се замисли. — Потър. Ще ви дам за асистент Потър. — На юнкера щеше да му хареса. — Тази информация ни е нужна, доктор Бъкман. Колкото повече знаем за тях, толкова по-лесно ще можем да разговаряме. Колкото по-скоро сме в състояние да разговаряме, толкова по-бързо ще можем да разбираме техните астрономически наблюдения. — Това трябваше да го убеди.

Астрофизикът се намръщи.

— Виж, това вече е вярно. Изобщо не се бях сетил.

— Чудесно, докторе. — Род изключи преди Бъкман да измисли ново възражение, после се обърна към застаналия на вратата юнкер Уитбред. — Влезте и седнете, Уитбред.

— Благодаря, господин капитан. — Младежът седна. Столовете в наблюдателната каюта на капитана представляваха мрежи в стоманена рамка, леки, но удобни. Каргил му подаде чаша кафе, която юнкерът пое с две ръце. Изглеждаше болезнено предпазлив.

— Отпусни се, момче — рече помощник-капитанът.

Никакъв резултат.

— Ще ви кажа нещо, Уитбред — започна Блейн. — Всички на кораба искат да разговарят с вас — не по-късно, а още сега. Аз съм първи, защото съм капитан. Когато свърша, ще ви предам на Хорват и неговите хора. Когато те свършат, ако такъв момент изобщо настъпи, ще сте свободен. Сигурно си мислите, че тогава ще можете да поспите, но уви, другарите ви в юнкерския кубрик ще настоят да чуят цялата история. Ще се освобождават от дежурство на неравномерни интервали, така че ще се налага да повтаряте всичко отначало. Стана ли ви ясно?

Уитбред изглеждаше поразен — и би трябвало.

— Добре тогава. Оставете кафето си в нишата. Чудесно. Сега се отпуснете назад, докато гърбът ви се опре на облегалката. Престанете да се стягате, по дяволите! Затворете си очите.

Юнкерът се подчини. След малко блажено се усмихна.

— Изключил съм записващото устройство — излъга го Блейн. — По-късно ще дадете официален доклад. Сега искам от вас факти, впечатления, каквото ви дойде наум. На първо място ме интересува дали трябва да спрем сламкарския кораб.

— Дали ще можем?

Род погледна към Каргил. Старши лейтенантът кимна.

— Отдалечил се е само на половин час. През следващите два дни ще сме в състояние да го спрем във всеки момент. Не забравяйте, че той няма защитно поле. И камерата в шлема ви показа, че корпусът е доста тромав. Предните оръдия ще го превърнат в пара за две минути.

— А можем и да го настигнем — прибави Блейн, — да извадим двигателя му от строя и да го вземем на буксир. Главният инженер би дал годишната си заплата, за да разглоби системата за електромагнитен синтез. Както и Асоциацията на имперските търговци — корабът е много подходящ за астероиден металодобив.

— Ако бяхме демокрация — без да отваря очи, отвърна Уитбред — щях да гласувам против, господин капитан.

— Не сме демокрация и адмиралът е склонен да плени кораба. Някои от учените също. Но Хорват не е съгласен. Какви са вашите аргументи?

— Това ще е първият враждебен акт, господин капитан. Бих избягвал такъв, докато сламкарите не се опитат да унищожат „Макартър“. — Юнкерът вдигна клепачи. — А и дори тогава полето ще ги отблъсне, нали? Ние се намираме в тяхната система, господин капитан, и сме дошли да видим дали ще успеем да се разберем с тях — поне така ми се струва, господин капитан.

Каргил се подсмихна.

— Говори точно като доктор Хорват, нали, господин капитан?

— Освен това с какво ще ни попречи извънземният кораб?

— Може да се върне на родната си планета, навярно със съобщение.

— Мисля, че няма такова съобщение, господин капитан. Той не написа нещо и изобщо не проговори.

— Тя — поправи го Блейн. — Биолозите твърдят, че извънземният е женски. Както и двете малки. И едното било бременно.

— Бременно? Трябваше ли да го забележа, господин капитан?

Род сбърчи лице.

— Как? Вие дори не забелязахте, че всички малки имат по четири ръце.

— По четири?!…

— Това няма значение, Уитбред. Не сте видели съобщения, но пък и не знаехте, че сламкарката е програмирала — или направила — автопилот, докато корабът не потегли. А празният кораб сам по себе си носи информация. Готови ли сме за посетители, Джак?

— Даже да не бяхме, можете да се обзаложите, че „Ленин“ е готов.

— Не разчитай прекадено много на „Ленин“, Джак. Кутузов е любопитен да види как „Макартър“ ще се защити от сламкарите. Възможно е само да ни наблюдава и после с пълна скорост да отпраши към Нова Шотландия.

— Това не е в стила на адмирала, господин капитан — възрази помощник-капитанът.

— Щеше да разбереш, че е точно в неговия стил, ако беше чул споровете му с доктор Хорват. Нашият министър на науката постоянно повтаря на главнокомандващия да не му се пречка и Кутузов е готов да го направи. — Блейн се обърна към юнкера. — Няма нужда да разпространявате това в кубрика, Уитбред.

— Слушам.

— А сега, докато имаме време, да видим какво ще си спомните за сламкарския кораб. — Род се пресегна към контролния пулт и на стенните екрани се появиха няколко проекции на извънземния съд. — Това е всичко, което засега знае компютърът. Вече имаме известна представа за част от вътрешността. Сондиращите ни лъчи не срещнаха съпротива, но това не ни улеснява много.

Блейн взе светлинна показалка.

— Тези участъци съдържат течен водород. Ето тук има тежки машини. Видяхте ли ги?

— Не, господин капитан, но онзи заден панел като че ли можеше да се повдига.

— Добре. — Род кимна и Каргил нанесе детайла с електронна писалка.

— Така ли? — попита старши лейтенантът. — Чудесно.

— Той натисна бутона за запис. — Известно ни е, че има много водородно гориво. И че техният двигател йонизира, нагрява и обогатява водорода с гореща въглеродна пара. За това е нужна много техника. Къде е тя?

— Господин капитан, струва ми се, че тук би трябвало да е главният инженер.

— Наистина би трябвало, Уитбред. За съжаление в момента на този кораб едновременно се случват десетина неща и командир Синклер е нужен на друго място. Съвсем скоро ще има възможност да разговаря с вас… Джак, да не забравяме за принципите, заложени в извънземния кораб. Постоянно търсим отделни механизми за различните функции, но на онази сонда всичко изпълняваше по четири-пет неща едновременно, така да се каже.

— Тъй вярно… но въпреки всичко, корабът трябва да изпълнява минимален брой функции. Просто трябва. А ние не можем да открием достатъчно машини за половината от тях.

— Поне не с нашата техника — замислено отвърна Блейн. После на лицето му се изписа широка и дръзка младежка усмивка. — Може би търсим комбинация от микровълнова фурна, горивен йонизатор и сауна. Добре, сега да преминем към самата извънземна. Вашите впечатления, Уитбред? Чак толкова ли е интелигентна?

— Не разбра нито дума от онова, което й казах. Освен когато й извиках: „Изключи силовото поле!“ Веднага се подчини. Иначе нищо.

— Не извика точно така, момче — рече Каргил. — Но няма значение. Как мислиш, сламкарката разбира ли англически? Дали не се преструва?

— Не зная. Не разбираше дори жестовете ми, освен когато й подадох скафандъра, а това беше пределно ясно, господин старши лейтенант.

— Може просто да е тъпа — отбеляза Род.

— Тя е астероиден миньор, господин капитан — бавно възрази Каргил. — Почти е сигурно. Поне корабът й е построен за астероиден металодобив. Куките и скобите на кърмата трябва да са за закачване на траен товар, например руда и камък.

— И какво от това?

— Познавам астероидни миньори. Обикновено са упорити, независими, мълчаливи и самонадеяни до ексцентричност. Биха поверили живота си на свой другар, но не и жената или имота си. И в космоса забравят да говорят — поне така изглежда.

Двамата въпросително погледнаха Уитбред.

— Не зная, господин капитан — каза той. — Просто не зная. Не е глупава. Трябваше да видите ръцете й, докато работеше по контролния пулт, наново свързваше кабелите, правеше нови вериги, едновременно преизчисляваше десетки неща. Възможно е… възможно е нашите знаци да не й говорят нищо. Не зная защо.

Род докосна точката между веждите си.

— Навярно щеше да е изненадващо, ако й говореха нещо — замислено рече той. — Това е абсолютно различна от нас раса. Ако ние бяхме извънземните и срещнехме астероиден миньор, до какви заключения за Империята щяхме да стигнем? — Блейн напълни чашата си с кафе, после доля и на Уитбред. — Е, групата на Хорват най-вероятно ще научи нещо повече от нас. Те работят със самата сламкарка.

Сали Фаулър ядосано наблюдаваше извънземната.

— Не мога да разбера тя ли е тъпа, или аз. Видяхте ли какво стана, когато й показах диаграма на Питагоровата теорема?

— Аха. — Усмивката на Ренър не й помагаше с нищо. — Разглоби джобния ви компютър и пак го сглоби. Не начерта нищо. В известен смисъл обаче е глупава — по-сериозно каза той. — Не че ние не заслужаваме доверие, но тя е прекалено доверчива. Може да няма инстинкт за самосъхранение.

Сали кимна и се загледа в сламкарката.

— Тя е гений в конструирането — продължи главният астрогатор. — Но не разбира език, жестове и образи. Възможно ли е едновременно да е гений и идиот?

— Луд учен — измърмори Сали. — Случва се с хората, но много рядко. Малоумни деца, способни да извличат кубични корени и да изчисляват логаритми наум. Математически магьосници, които не могат да си завържат обувките.

— Има разлика във възприятията. — Хорват внимателно проучваше дребните сламкари. — Първо трябва да се научиш, че изображението е изображение. Вашите схеми… Мили Боже, сега пък какво прави?

Някой откъм стълбището извика.

Каргил водеше Уитбред при учените. Всъщност помощник-капитанът не се съмняваше, че юнкерът и сам може да стигне до каюткомпанията, в която бяха отвели сламкарите, докато техниците строяха клетка за малките създания в сержантския кубрик. Но Джак Каргил изгаряше от любопитство.

По средата на стълбището той зърна извънземната. Тя разглобяваше кафемашината — злостен акт, още по-сатанински заради невинната й усмивка.

Викът му накара сламкарката да се присвие — и старши лейтенантът видя, че е прекалено късно. По масата бяха пръснати болтчета и различни части. Тя бе счупила тръбата, навярно, за да анализира метода на запояване. Парчетата от таймера бяха грижливо подредени едно до друго. Съществото беше разтворило цилиндричния корпус по дължината на спойката му.

Каргил усети, че министърът на науката го хваща под ръка.

— Плашите я — прошепна Хорват. — Моля ви, вървете си.

— Докторе, защо първо…

— Млъкнете! — Министърът го побутна към другия край на помещението. Джак забеляза малките извънземни, приклекнали върху масата за карти и заобиколени от група биолози. Пред тях бяха поставени припаси от камбуза: жито, хляб, моркови, целина, размразено сурово и готвено месо. — Защо нахлувате така?…

— Това чудовище е съсипало кафемашината!

— Имаме късмет — непочтително подметна юнкер Уитбред. — Опита се да разглоби механизма на четвъртия херметичен шлюз, но успях да я спра.

— Интересуват я единствено уредите. — Хорват целенасочено не обръщаше внимание на гнева на помощник-капитана. — За първи път съм съгласен с адмирал Кутузов. Не трябва да й позволим да види Олдърсъновия двигател и генераторите на полето. Изглежда, е способна да извежда функцията и начина на действие на всичко почти без да го докосва.

— Това няма значение! — възрази Каргил. — Не можехте ли да й дадете да си играе с нещо друго? И без това след като Санди Синклер я ремонтира, кафеварката стана неузнаваема. А сламкарката е счупила половината части!

— Щом е било толкова лесно да се счупят — успокоително отвърна Хорват, — няма да е трудно и да се поправят. Вижте, ще ви дадем една от нашите кафеварки или ще ви пратим техник… А, госпожице Фаулър, извънземната успокои ли се? Господин… Уитбред? Радваме се, че сте тук. Очаквахме ви, тъй като сте единственият, който е общувал с нея. Командир Каргил, моля ви, стойте настрана от сламкарката…

Ала Каргил вече почти бе прекосил стаята. Извънземната леко потръпна, но той не се приближи до нея. Само й изръмжа, докато разглеждаше кафемашината. Уредът отново беше сглобен.

А после сламкарката зареди кафеварката. Един от стюардите се изкикоти.

Сламкарката постави филтъра и зачака.

Стюардът погледна към Каргил, който му кимна. Младежът взе кутията с мляно кафе, напълни филтъра с мерителна лъжичка и включи машината. Извънземната през цялото време внимателно наблюдаваше. Също и едно от малките, въпреки че един от биолозите размахваше пред лицето му морков.

— Преди малко ме гледаше като правех кафе — каза стюардът. — Може би е искала да го опита, но учените не й предложиха.

— Кафемашината може да гръмне, Ърни! — възкликна Каргил. После се обърна към Сали. — Това чудовище изобщо в състояние ли е правилно да сглоби каквото е разглобило?

— Справя се отлично — отвърна момичето. — Сглоби джобния ми компютър.

Машината закъркори и водата в индикаторната тръба покафевя. Помощник-капитанът колебливо си наля кафе.

— Хм, хубаво е — рече той и подаде чашата на сламкарката.

Тя отпи от черната горчива течност, изпищя и запрати чашата в стената.

Сали отведе Уитбред в килера на каюткомпанията и каза:

— Вие сте накарали сламкарката да ви разбере. Как го постигнахте?

— Беше само веднъж — уточни юнкерът. — Чудя се дали не греша. Възможно ли е случайно да е решила да изключи полето точно в момента, в който отворих шлема си и извиках?

Сали свъси вежди.

— Тя, изглежда, изобщо не разбира, че се опитваме да й говорим. И не ни отговаря… — Момичето сякаш разсъждаваше на глас. — Общуването е основна характеристика на разумните видове. Уитбред, как е малкото ви име?

— Джонатан, милейди.

— Добре, Джонатан, наричай ме Сали. На „ти“ сме. Кажи ми, къде греша, по дяволите? Защо не се опитва да ми говори?

— Хм, Сали — колебливо отвърна юнкерът. Харесваше му да произнася името. А и тя бе само с една-две години по-голяма от него… — Сещам се за няколко причини, Сали. Може да чете мисли.

— Какво общо има това с…

— В такъв случай няма да има идея за език, нали? Онова, на което се мъчиш да я научиш, ще е безсмислено. Възможно е да чете мислите ни само когато крещим като луди, както стана в моя случай.

— Или с командир Каргил — замислено прибави тя. — Сламкарката се отдръпна от кафемашината. Но не за дълго. Не, не вярвам.

— Аз също. Мисля, че се преструва.

— Че се преструва ли?

— Прави се на глупава. Не знае какво да ни каже, затова не ни казва нищо. Печели време. Интересува се от нашата техника. Това й дава възможност да я проучи.

Сали бавно кимна.

— На един от биолозите му хрумна същата идея. Че чака инструкции и се опитва да научи колкото може повече неща, докато дойдат… Джонатан, как да я накараме да се издаде?

— Струва ми се, че няма да можем — отвърна той. — Как ще накараш да се издаде разумна мишка, ако никога не си виждал такова създание?

— По дяволите. Е, просто трябва да продължим да опитваме. — Сали се намръщи и се замисли за случая с кафеварката, после вдигна очи към Уитбред. — Ти си уморен до смърт. Върви да поспиш, не се нуждаем спешно от твоята информация, нали?

— Да. — Юнкерът се прозя. Зад него се разнесе някакъв шум и двамата бързо се обърнаха, но там нямаше нищо. — Като стана дума за мишки… — почна той.

— Как е възможно да живеят на кораб от стомана? — попита Сали.

Уитбред сви рамене.

— Попадат на борда с хранителните провизии, дори с личния багаж. От време на време евакуираме части от кораба и изпускаме въздуха, но никога не успяваме да ги изтребим докрай. А поради многото нови хора, този път не успяхме да го направим.

— Интересно — кимна тя. — Мишките могат да живеят горе-долу навсякъде, където и хората — знаеш ли, в галактиката навярно има също толкова мишки, колкото и хора. Пренесли сме ги на почти всички планети. Джонатан, дали малките същества са мишки?

— На сламкарката определено не й пука за тях. Уби всички други освен тези двете — но защо ги донесе? При това ги избра случайно.

Сали отново кимна.

— Видяхме я как ги хваща. — Момичето неочаквано се засмя. — А господин Ренър се чудеше дали не са малки сламкарчета! Върви да поспиш, Джонатан. След десетина часа пак ще се видим.

17. Изгонването на Кроуфорд

Юнкер Джонатан Уитбред стигна до хамака си много по-рано, отколкото очакваше. Блажено се отпусна и затвори очи… после отвори едното, усетил впития в него поглед.

— Какво има, Потър?

— Господин Уитбред, ще съм ви безкрайно задължен, ако поговорите с господин Стейли.

Уитбред не очакваше такава молба и отвори и другото си око.

— Защо?

— Нещо го измъчва. Нали го знаете, не се оплаква, предпочита да умре. Но се движи като машина, почти не разговаря с никого. Храни се сам… вие го познавате по-отдавна и си мислех, че може би ще откриете причината.

— Добре, ще опитам. Когато се събудя. — Той затвори очи. — След седем-осем часа. Едва ли е чак толкова спешно.

В друга част на „Макартър“ главният астрогатор се мяташе в помещение, не много по-голямо от предишната му койка. Това бе каютата на младши лейтенанта, но двама учени бяха заели каютата на Ренър и лейтенантът се беше пренесъл при един офицер от морската пехота.

Ренър внезапно седна в мрака, сепнат от мисъл, която можеше да е сънувал. После включи лампата и проучи непознатото табло на интеркома. Сержантът, който му отговори, прояви забележително самообладание и не извика от ужас.

— Свържете ме с госпожица Фаулър — нареди астрогаторът.

Сержантът се подчини без коментар. „Сигурно е робот“ — помисли си Ренър. Знаеше как изглежда.

Сали не спеше. Двамата с Хорват току-що бяха настанили сламкарката в каютата на главния артилерист. Лицето и гласът й му показаха, че прилича на кръстоска между човек и къртица — невероятно постижение за несловесно общуване.

— Сетих се нещо — каза той. — При вас ли е джобният ви компютър?

— Естествено. — Момичето го извади и му го показа.

— Моля, включете го.

С озадачено изражение Сали надраска няколко букви върху плоската кутия, изтри ги, зададе на устройството елементарен проблем, после по-сложен, който изискваше помощ от корабния компютър. Накрая повика произволен личен файл от корабната памет.

— Работи нормално.

Гласът на Ренър бе дрезгав от съня.

— Аз ли съм се побъркал, или наистина сме видели как сламкарката разглобява и отново сглобява компютъра?

— Естествено. Направи същото и с пистолета ви.

— Но джобен компютър! Разбирате, че това не е възможно, нали?

— Защо?

— Попитайте доктор Хорват. — Той затвори и си легна.

Момичето настигна министъра точно пред каютата му и му разказа за компютъра.

— Но тези неща представляват голяма интегрирана система. Ние дори не се опитваме да ги ремонтираме… — Хорват продължи да мърмори нещо под нос.

Докато Ренър спеше, министърът и Сали събудиха групата на физиците. Тази нощ нито един от тях не мигна.

„Утрото“ на боен кораб е нещо относително. Сутрешната вахта е от 04.00 до 08.00 ч. — време, в което представителите на човешкия вид обикновено спят, но космосът изобщо не се интересува от това. Екипажът на мостика и в машинното отделение изпълнява рутинните си задължения независимо колко е часът. Като вахтен офицер, Уитбред беше изкарал три дежурства на един път, но графикът на „Макартър“ и без това вече бе достатъчно объркан. Юнкерът беше свободен по време на сутрешната и предобедната вахта, осем великолепни часа сън, но въпреки това в 09.00 се появи в офицерската столова.

— Нищо ми няма — възрази Хорст Стейли. — Не зная откъде ти е хрумнала тази идея.

— Добре — спокойно отвърна Джонатан, взе си сок и каша от ядки и ги сложи върху таблата си.

— Но съм ти признателен за загрижеността — каза Стейли. Гласът му звучеше абсолютно безизразно.

Уитбред кимна и тръгна зад неестествено изправения гръб на колегата си. Както можеше да се очаква, Хорст избра свободна маса. Уитбред седна при него.

На много светове в Империята доминираше европоидната раса. На такива планети снимките на наборните плакати винаги приличаха на Стейли. Имаше квадратна брадичка и леденосини очи. Лицето му бе симетрично, цялото в плоскости и ъгли. Раменете му бяха широки, коремът — плосък, твърд и мускулест. За разлика от него, Уитбред през целия си живот се бореше с наднорменото си тегло.

Нахраниха се в мълчание. Накрая, прекалено небрежно, сякаш по задължение, Стейли попита:

— Как мина акцията?

Уитбред беше готов с отговора.

— Трудно. Прекарах най-тежките си деветдесет минути, когато сламкарката просто стоеше и ме зяпаше. Гледай. — Той се изправи, наклони глава настрани, леко приклекна и прегърби рамене, за да се побере в невидима килия, висока метър и трийсет. — Ето така — час и половина. — Джонатан седна. — Истинско мъчение, казвам ти. Искаше ми се да бяха избрали теб.

Стейли се изчерви.

— Аз помолих да ме пратят.

Право в десетката.

— Беше мой ред. Ти прие капитулацията на „Непокорний“ край Ново Чикаго.

— И оставих оня побъркан да ми открадне бомбата!

Уитбред остави лъжицата си.

— А?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че Блейн го е раздрънкал из целия кораб? След оная акция се върна малко притеснен. Чудехме се защо.

— Вече знаеш. Някакъв глупак се опита да се отметне. Капитанът на „Непокорний“ не му позволи, ама малко оставаше. Грабна ми бомбата от ръцете. И аз му позволих! Бих дал всичко, за да получа възможност да… — Внезапно Стейли скочи, но Уитбред реагира навреме, хвана го за ръката и каза:

— Сядай. Мога да ти кажа защо не те избраха.

— Прочел си мислите на капитана, а? — По негласно споразумение двамата почти шепнеха. Ала вътрешните стени на „Макартър“ не изолираха звука и гласовете им ясно се чуваха.

— За юнкерите е от полза да анализират слабостите си — отвърна Уитбред.

— Добре тогава, защо? Заради бомбата ли?

— Непряко. Щеше да се изкушиш да докажеш способностите си. Но ти бездруго си падаш героичен тип, Хорст. Съвършена физика, мощни бели дробове, всеотдаен и без чувство за хумор.

— Имам чувство за хумор.

— Нямаш.

— Наистина ли?

— Никакво. В случая не беше нужен герой, Хорст, а човек, който няма нищо против да изглежда смешен, стига да е заради каузата.

— Майтапиш се. По дяволите, никога не мога да разбера кога се майтапиш.

— Моментът не е подходящ. Не те поднасям, Хорст. Виж, не съм длъжен да ти обяснявам всичко това. Ти си видял какво се случи, нали? Сали ми каза, че са ме давали по екраните на интеркома — на живо, цветно и триизмерно.

— Вярно е — усмихна се Стейли. — Трябваше да можем да виждаме лицето ти. Особено когато започна да се потиш. Нямаше никакво предупреждение. Образът леко подскочи, после ти изкрещя на извънземната и проблемът се реши.

— Ти как щеше да постъпиш?

— Не като теб. Не зная. Предполагам, че щях да изпълня заповедта. — Ледените очи се присвиха. — Нямаше да се опитам да пробия силовото поле с оръжие, ако случайно си го мислиш.

— Може би втора лазерна резачка в контролния пулт? За да изключиш полето?

— Не и без заповед.

— Ами езикът на жестовете? Известно време й правех знаци, надявах се да ме разбере, но уви.

— Не можехме да го видим. Та какво за жестовете?

— Казах ти — рече Уитбред. — Беше нужен човек, готов да се направи на глупак в името на каузата. Колко пъти чу да ми се смеят, докато водех сламкарката насам?

— Доста.

— А сега забрави за това и помисли за самата сламкарка. За нейното чувство за хумор. Ще ти хареса ли да ти се смее някаква извънземна, Хорст? Никога нямаше да си сигурен дали ти се подиграва — изобщо не знаеш как го прави…

— Това е смешно.

— Знаеше се само, че някой трябва да провери дали извънземните искат да разговарят с нас. Нямаше нужда от човек, който да пази честта на Империята. За това ще има достатъчно време след като разберем с какво си имаме работа. Ще има работа и за герои, Хорст. Винаги има.

— Много ме успокояваш — отвърна Стейли недоволно, изправи се и бързо излезе.

„Уф, добре — помисли си Уитбред. — Опитах. И може би…“

Луксът на боен кораб е нещо относително.

Каютата на главния артилерист Кроуфорд бе голяма колкото леглото му. Когато го сгънеше, имаше място да се преоблича и малка мивка, за да си мие зъбите. За да спусне леглото, първо трябваше да излезе в коридора и тъй като беше висок за космонавт, Кроуфорд се беше научил да спи свит на кълбо.

Легло и врата с ключалка, вместо хамак или една сред безкрайна редица койки: лукс. Бе готов да се бори за него, но знаеше, че няма начин да спечели. Сега спеше в един от катерите на „Макартър“ — в неговата каюта бяха настанили извънземното чудовище.

— Тя е висока малко повече от метър, разбира се, че ще и е достатъчно — каза Сали Фаулър. — И все пак стаята е съвсем мъничка. Мислиш ли, че ще й е удобно? Иначе ще трябва да я оставим в лабораторията.

— Видях пилотската кабина на нейния кораб — отвърна Уитбред. Беше късно да се опитва да заспи в кубрика и трябваше да разкаже на учените всичко, каквото знае: поне щеше да мине с този номер, ако Каргил го попиташе защо се върти около Сали. — Предполагам, че някой ще я наблюдава по интеркома, нали?

Тя кимна. Юнкерът я последва в лабораторията. Част от помещението бе оградена с мрежа за двете малки извънземни. Едното гризеше зелка, като я притискаше към гърдите си с четири ръце. Другото, с издут от бременността корем, си играеше с джобно фенерче.

„Също като маймунка“ — помисли си Уитбред. За първи път имаше възможност да разгледа внимателно създанията. Козината им беше по-гъста, на кафяви и жълти петна, докато тази на голямата сламкарка бе изцяло кафява. Четирите им ръце бяха приблизително еднакви, тънки, с по пет пръста на левите и шест на десните. Ала мускулите на горното ляво рамо бяха свързани с темето. Защо, ако не за по-добра опора?

Зарадва се, когато Сали го отведе на една малка ъглова маса, надалеч от биолозите, които се чешеха по главите и шумно спореха. Той наля кафе за двамата и я попита за странната мускулатура на малките. Всъщност не искаше да разговарят за това, но все с нещо трябваше да започне…

— Според нас е рудиментарна — отвърна момичето. — Очевидно не се нуждаят от нея. Левите ръце не са достатъчно големи за тежка работа.

— Значи не са маймуни, а разклонение на големите!

— Или и двата вида произхождат от трети. Джонатан, вече имаме повече от две класификации. Виж. — Тя се обърна към интеркома и на екрана се появи каютата на сламкарката.

— Изглежда доволна — отбеляза Уитбред. Онова, което правеше извънземната, го накара да се усмихне. — Господин Кроуфорд няма да хареса новата си койка.

— Доктор Хорват не искаше да я спираме. Може да си играе с каквото й хрумне, освен с интеркома.

Леглото на главния артилерист бе скъсено и с променена форма. Повърхността му изглеждаше изключително странно огъната, и то не заради сложните стави на гърба на сламкарката, защото тя очевидно спеше настрани. Матракът беше разрязан и отново зашит, стоманената рамка — извита и усукана. Сега имаше вдлъбнатини за двете десни ръце и изпъкналия хълбок и висока издатина за възглавница…

— Защо спи само на дясната си страна? — попита Уитбред.

— Може би предпочита да се защитава с лявата си, много по-силна ръка, ако случайно я нападнат.

— Възможно е. Бедният Кроуфорд. Сигурно сламкарката се страхува, че някоя нощ ще се опита да й пререже гърлото. — Той се загледа в извънземната, която работеше по нощната лампа. — Има еднопосочно мислене, нали? Бихме могли да се възползваме от това. Все ще усъвършенства нещо.

— Сигурно. Джонатан, разгледа ли скиците от аутопсията на първия извънземен?

Говореше като учителка. Бе достатъчно възрастна за това, но прекалено красива, помисли си Уитбред.

— Да — отвърна той.

— Забелязваш ли някакви разлики?

— Цветът на козината. Но това не е важно. Първият беше прекарал стотици години в криогенен сън.

— Нещо друго?

— И беше по-висок, струва ми се. Но не съм убеден.

— Погледни й главата.

Уитбред свъси вежди.

— Не виждам нищо.

Сали включи джобния си компютър. Той тихо сигнализира, за да покаже, че е във връзка с главната корабна памет. Някъде в „Макартър“ лазерен лъч се плъзна по холографските линии. В корабната библиотека се пазеха всички данни за сламкарите. Машината откри поисканата от Сали информация и я качи. На дисплея се появи скица.

Уитбред я разгледа, после вдигна очи към сламкарката на екрана.

— Челото й. Полегато е!

— Точно това установихме и ние с доктор Хорват.

— Не е лесно да се забележи. Главата на сламкарката и без това е достатъчно крива.

— Зная. Но е така. Според нас има разлика и в ръцете, но е малка. — Сали се намръщи и между веждите й се появиха три къси бръчки. В космоса подстригваше косата си късо и в съчетание с прическата, свъсването й придаваше много рационален вид. На Уитбред не му харесваше. — Получаваме три различни вида сламкари — продължи момичето. — И само от четири индивида. Това е прекалено висок процент на мутиране, не смяташ ли?

— Хм… не се изненадвам. — Той си спомни лекциите по история на капелан Харди. — Те са затворени в тази система. Ами ако са преживели атомна война? — Уитбред си помисли за Земята и потръпна.

— Нямаме данни за атомни войни.

— Освен процента на мутиране.

Сали се засмя.

— Въртиш се в кръг. Така или иначе, аргументите ти не са защитими. Нито един от индивидите не е сакат, Джонатан. Всички са отлично адаптирани, съвсем здрави — освен мъртвия пилот, разбира се, а той не се брои. Не биха избрали сакат пилот.

— Права си. Тогава какъв е отговорът?

— Ти първи си ги видял, Джонатан. Да наречем първия пилот тип A. Каква е връзката между типове B и C?

— Нямам представа.

— Но ти си ги видял заедно.

— Няма никаква логика. Отначало малките стояха надалеч от голямата и тя не ги закачаше. После аз й показах, че искам да дойде с мен на „Макартър“. Тя веднага грабна първите две, които й попаднаха подръка, и уби останалите без предупреждение!

Уитбред замълча, замислен за вихъра, който го бе изхвърлил през херметичния шлюз на извънземния кораб.

— Какво биха могли да представляват малките? Домашни любимци? Деца? Но тя ги уби! Паразити? Тогава защо спаси два от тях? Животни, с чието месо се храни? Проверявали ли сте тази възможност?

Сали сви устни — странно изражение на красивото й лице.

— Как да я проверим? Да сготвим някое от малките зверчета и да й го поднесем ли?

Извънземната в каютата на Кроуфорд изсипа нещо в шепата си и го изяде.

— Пуканки — поясни момичето. — Първо опитахме да дадем на малките. Може пък да служат тъкмо за това — да опитват храната.

— Възможно е.

— Яде и зеле. Е, няма да гладува, но може да умре от липса на витамини. Ние можем само да наблюдаваме и да чакаме… Предполагам, че съвсем скоро ще идем на родната им планета. Междувременно, Джонатан, ти си единственият, който е бил на борда на онзи кораб. Пилотската седалка беше ли пригодена за тялото на сламкарката? Зърнах я съвсем за кратко през камерата в шлема ти.

— Да. Всъщност й беше като излята. Забелязах още нещо. Контролният пулт се намираше от дясната страна на седалката. Само за десни ръце…

Оказа се, че си спомня много неща за миньорския кораб. Така можа да остане в приятната компания на лейди Сали, докато не стана време да застъпи на вахта. Но информацията му не бе особено полезна.

Уитбред едва бе заел поста си на мостика, когато доктор Бъкман потърси капитана.

— Кораб, Блейн — съобщи астрофизикът. — От обитаемия свят. Не го открихме, защото беше скрит зад оня идиотски лазерен сигнал.

Род кимна. Собствените му екрани бяха показали сламкарския кораб още преди девет минути. Хората на старшия свързочник нямаха намерение да позволят на цивилните да се похвалят с по-голяма бдителност от флота.

— Ще стигне до нас след около осемдесет и един часа — продължи Бъкман. — Ускорява с нула цяло осемдесет и седем, което по някакво странно съвпадение е повърхностната гравитация на първата планета на Сламката. И има адски силно неутриново излъчване. В общи линии е държи като първия кораб, само че е огромен. Ще ви съобщя, ако научим нещо ново.

— Чудесно. Продължавайте да го наблюдавате, докторе. — Блейн кимна и Уитбред прекъсна връзката. Капитанът се обърна към помощника си. — Хайде да сравним нашата информация с тази на Бъкман, Джак.

— Слушам. — Няколко минути Каргил трака на компютърната клавиатура. — Господин капитан?

— Да?

— Вижте началното време. Извънземният кораб е потеглил малко повече от час след прехвърлянето ни в системата.

Блейн подсвирна.

— Сигурен ли си? Това означава десет минути, за да ни засекат, още десет, за да се свържем с тях, и четирийсет минути, за да се приготвят и да потеглят. Що за кораб може да потегли за четирийсет минути, Джак?

Каргил свъси вежди.

— Поне аз не съм чувал за такъв. Флотът може да го направи, ако поддържа пълна готовност…

— Точно така. Мисля, че към нас се приближава боен кораб. Най-добре съобщи на адмирала, после на Хорват. Уитбред, свържете ме с Бъкман.

— Да? — сърдито отговори астрофизикът.

— Докторе, нужно ми е всичко, което хората ви могат да научат за сламкарския кораб. Бързо. Бихте ли помислили и по въпроса за доста странното им ускорение?

Ученият прегледа цифрите, които му прати Блейн.

— Всичко ми изглежда съвсем нормално. Потеглили са от първата планета на Сламката или от орбитираща в близост луна четирийсет минути след нашето пристигане. Какъв е проблемът?

— Щом са тръгнали толкова бързо, почти сме убедени, че корабът е боен. Иска ни се да вярваме, че не е така.

— Вярвайте в каквото си щете, но цифрите не лъжат, капитане. Или са потеглили след четирийсет минути, или… е, можете да преместите кораба с малко повече от два милиона километра от тази страна на планетата, това ще им даде повече време… но не ми се струва вероятно.

— На мен също. Искам да ми отговорите на този въпрос, доктор Бъкман. Какво би могло да им даде повече време?

— Чакайте да помисля… Не съм свикнал да разсъждавам от гледна точка на космическата техника, нали знаете. Моята област по-скоро са гравитационните ускорения. Хм. — Очите на астрофизика странно заблуждаха и той за миг заприлича на идиот. — Трябва да допуснем период за набиране на инерция и много по-високо ускорение в метода на потегляне. Много по-високо.

— Колко време за набиране на инерция?

— По няколко часа за всеки час забавяне преди потеглянето. Капитане, не разбирам проблема ви. Защо да не пратят научноизследователски кораб за четирийсет минути? Защо смятате, че е боен? В края на краищата, „Макартър“ е едновременно и двете, а на вас ви трябваше ужасно много време, за да потеглите. Аз бях готов много по-рано.

Блейн го изключи. „Ще му извия мършавия врат. После ще ме дадат на военен съд, но ще се оправдая с неизбежна самоотбрана. Ще призова за свидетели всички, които са го познавали. Няма начин да не ме признаят за невинен.“

— Какво откри, Джак?

— Корабът е потеглил за четирийсет минути.

— Значи все пак е боен.

— Така смята адмиралът, господин капитан. Доктор Хорват не беше убеден.

— Аз също, но трябва да сме готови. Освен това ни е необходима повече информация за сламкарите от онова, което хората на Хорват научават от нашата гостенка. Джак, искам да вземеш катера и да идеш на астероида, от който пристигна извънземната. На него няма признаци на живот, така че не би трябвало да е опасно. Виж какво е правила там сламкарката. Това може би ще ни даде някаква идея.

18. Каменният кошер

Хорас Бери наблюдаваше трийсетсантиметровите сламкарчета, които си играеха в клетката.

— Хапят ли? — попита той.

Досега не са ухапали никого — отвърна Хорват. — Даже когато лаборантите им взимаха кръв. — Търговецът го озадачаваше. Министър Хорват се смяташе за добър психолог — някога беше изоставил науката, за да се отдаде на политиката, която бързо трябваше да усвои — но не можеше да проникне в мисловните процеси на Бери. Спокойната му усмивка беше само маска — зад нея той хладнокръвно и дистанцирано гледаше извънземните като Бог, преценяващ съмнително създание.

„Господи, колко са грозни — мислеше си Бери. — Жалко. Няма да станат за домашни любимци, освен ако…“ Той се овладя, пристъпи напред и пъхна ръка през мрежата.

— Зад ухото — посъветва го Хорват.

— Благодаря. — Хорас се зачуди дали някое от зверчетата ще подуши дланта му. По-слабото се приближи и той предпазливо го почеса зад ухото, защото изглеждаше крехко и деликатно. Ала на съществото явно му хареса.

„От тях ще станат страхотни домашни любимци — каза си Бери — и ще струват по няколко хиляди бройката. Известно време. Преди сензацията да заглъхне. Най-добре да ги продавам едновременно на всички планети. Ако се размножават извън естествената си среда, ако им осигуряваме необходимата храна, ако ги разпродам преди хората да престанат да ги купуват…“

— Аллах… То ми взе часовника!

— Обичат техниката. Не видяхте ли какво правят с фенерчето, което им дадохме?

— Това не ме интересува, Хорват. Как да си взема часовника? Как се отключва тази ключалка?

— Просто се пресегнете и си го вземете. Или оставете на мен. — Министърът опита. Клетката беше прекалено голяма и сламкарчето не искаше да върне часовника. Хорват се разколеба. — Не искам прекалено много да ги смущавам.

— Хорват, този часовник струва осемстотин крони! Той не само показва часа и датата, но… — Бери замълча. — Освен това е противоударен. В рекламата ни се казва, че всеки удар, който повреди „Хронос“, ще убие и собственика. Извънземното едва ли ще може да му направи нещо.

Малката сламкарка сериозно и внимателно разглеждаше часовника. Търговецът се зачуди дали някой би намерил поведението й за очарователно. Никой домашен любимец не се държеше така. Дори котките.

— Следите ли ги с камери?

— Разбира се — потвърди Хорват.

— Моята компания навярно ще пожелае да купи записа. За рекламни цели. — „И не само записа“ — помисли си Бери. В момента към тях се приближаваше извънземен кораб и Каргил беше заминал нанякъде с катера. Нямаше да може да изкопчи нищо от помощник-капитана, но Бъкман бе друг въпрос. Може би в края на краищата щеше да получи нещо в замяна на кафето, което пиеше астрофизикът…

Тази мисъл странно го натъжи.

Катерът бе най-големият космически съд в хангара. Плоската му горна повърхност прилепваше към люка на една от стените, така че да може направо да се влезе в него, защото в хангара обикновено нямаше въздух.

Макар и без Лангстъново поле и Олдърсънов двигател, той беше достатъчно мощен и с голям резервоар. Щитът на носа му ефикасно го предпазваше при навлизане в атмосфера от земен тип със скорост 20 километра в секунда. Бе предвиден за шестчленен екипаж, но имаше места за повече хора. Можеше да пътува между планети, но не и между звезди. И далеч по-малки от него кораби бяха останали в историята.

В момента вътре спяха шестима от екипажа. Бяха изхвърлили единия, за да направят място на Кроуфорд, когато заради триръката извънземна бяха изритали самия главен артилерист от каютата му.

Когато видя положението, Каргил се усмихна.

— Ще взема Кроуфорд — реши той. — Не ми се ще пак да го местим. Лафърти за боцман. Трима морски пехотинци… — Помощник-капитанът се наведе над списъка. — Стейли за юнкер. — Момчето с радост щеше да се възползва от възможността да докаже способностите си.

В катера цареше ред, но по левия борд, пробит от лазерите на „Непокорний“, имаше следи от странните преправки на Синклер.

Той остави багажа си в единствената каюта и обмисли плана за полета. Можеха да вземат цялото разстояние с 3 g. В действителност най-вероятно на отиване щяха да пътуват с 1, а на връщане с 5 g. Фактът, че на астероида няма ядрен реактор, не означаваше, че е необитаем.

Джак Каргил си спомняше бързината, с която сламкарката бе сглобила голямата кафемашина. При това без дори да знае какъв е вкусът на кафето! Дали не бяха надхвърлили етапа на ядрения синтез? Той си облече скафандър, плътно опънат по тялото му костюм със саморегулираща се температура, достатъчно порест, за да пропуска потта. Шлемът се закопчаваше за яката. В бой използваха тежки брони, но не и в изследователски мисии като тази.

По външната страна на корпуса не се забелязваха следи от повреди и ремонти. Част от топлинния щит висеше под носа на катера като огромна лопата. Виждаха се прозорците, куполът на пилотската кабина и дулото на основното им оръжие: лазерно оръдие.

В бойна обстановка катерът се използваше за разузнаване. Понякога с него атакуваха вражески боен кораб с повредени скенери. Сламкарите нямаха Лангстъново поле, така че лазерът щеше да е предостатъчен.

Каргил провери въоръжението по-внимателно от обикновено. Вече изпитваше страх от извънземните. Засега се боеше само той, но това положение щеше да се промени.

Вторият извънземен кораб бе по-голям от първия, ала изчисленията на масата му включваха сериозна допустима грешка в зависимост от ускорението (известно), разхода на гориво (изведен от температурата на двигателя), оперативната температура (изведена от радиационния спектър, чийто пик се намираше в рентгеновия диапазон) и коефициента на полезно действие (чисто предположение). Когато се събереше всичко това, масата изглеждаше прекалено малка: приблизително отговаряше на кораб с тричленен екипаж.

— Но те не са хора — отбеляза Ренър. — Четирима сламкари тежат колкото двама мъже, само че не заемат толкова място. Не знаем какви са оборудването, въоръжението и защитните им средства. Очевидно не ги плашат тънките стени и това им позволява да правят по-големи пилотски кабини…

— Добре — прекъсна го Род. — Ако не знаете, просто си го кажете.

— Не зная.

— Благодаря — търпеливо рече Блейн. — Има ли нещо, в което да сте сигурен?

— Колкото и да е странно, има, господин капитан. Ускорението. Не се е променяло, откакто забелязахме кораба. Това вече е изненадващо. Обикновено си играеш с двигателя, коригираш дребни грешки в курса… а даже да не го правиш, пак има промени. За да поддържат постоянно ускорение, трябва да полагат невероятни усилия.

Род разтри точката между веждите си.

— Това е сигнал. Съобщават ни точно къде отиват.

— Тук сте прав. Казват ни да ги изчакаме. — На лицето на Ренър се изписа странна усмивка. — А, знаем и още нещо. Профилът на кораба се промени. Сигурно са изхвърлили празни резервоари гориво.

— Как го установихте?

— Корабът е между нас и Въглищния чувал. От там се отразява достатъчно светлина, за да изчислим напречното сечение. Не сте ли забелязали цветовете на Въглищния чувал, господин капитан?

— Не. — Блейн се замисли за момент. — Бойните кораби не изхвърлят резервоари, нали? Но това не е гаранция. Само ни показва, че бързат.

Стейли и Бъкман заемаха задните седалки в триъгълната пилотска кабина. Докато катерът потегляше с ускорение 1 g, юнкерът наблюдаваше затварящото се зад тях поле на „Макартър“. На черния фон на Въглищния чувал крайцерът сякаш стана невидим. Наоколо нямаше нищо друго освен небе.

Не се виждаха и звезди освен няколко горещи розови точки край очертанията на мъглявината, сякаш вселената свършваше там. „Като стена“ — помисли си Хорст.

— Погледнете го — рече Бъкман и юнкерът се сепна. — На Нова Шотландия има хора, които го наричат Божието лице. Суеверни идиоти!

— Да — отвърна Стейли. Суеверията бяха глупост.

— Оттук изобщо не прилича на човек и е десет пъти по-величествен! Ще ми се да можеше да го види зет ми. Той е член на Неговата църква.

Хорст му кимна в сумрака.

От всички познати човешки светове Въглищния чувал се виждаше като черна дупка в небето. Същото би трябвало да се очаква и тук. Ала когато очите му се приспособиха, младежът забеляза следи от червено сияние. Мъглявината се разкриваше като безкрайни пластове тюлени завеси или като кръв, разтваряща се във вода. Колкото по-дълго наблюдаваше, толкова по-надълбоко проникваше погледът му. В рядката материя от прах и газ се очертаваха въртопи, спирали и потоци.

— Само си представете — да ми натресат неговист за зет! Опитах се да го ограмотя — възбудено каза Бъкман, — ама този глупак просто не пожела да ме чуе.

— Никога не съм виждал по-красиво небе. Доктор Бъкман, от Окото на Мърчисън ли идва цялата тази светлина?

— Струва ви се невъзможно, нали? Опитвали сме се да открием други източници — флуоресценция, ултравиолетови звезди дълбоко в мъглявината, такива неща. Ако там вътре имаше някакви маси, щяхме да ги регистрираме с уредите си. Не е чак толкова невероятно, Стейли. Окото не е много далеч от Въглищния чувал.

— На две светлинни години.

— Е, и какво от това? Ако пътят й е свободен, светлината се движи по-бързо! — Зъбите на астрофизика проблеснаха под бледото многоцветно сияние на контролния пулт. — Мърчисън е пропуснал златна възможност, като не е проучил Въглищния чувал. Разбира се, той не се е намирал от нужната страна на Окото и сигурно не се е осмелил да се отдалечи много от трансферния пункт… и сега този шанс е наш, Стейли! Плътна междузвездна маса и червен супергигант точно в края на мъглявината, за да дава светлина! Погледнете натам, накъдето соча, Стейли — към ония течения, които се движат към въртопа. Като истински водовъртеж, нали? Ако вашият капитан престане да се тутка и ми даде достъп до корабния компютър, бих могъл да докажа, че това е протозвезда в процес на кондензация! Или обратното.

Временният чин на Бъкман бе по-висок от този на Стейли, но той беше цивилен. Във всеки случай, ученият не биваше да говори така за капитана.

— Ние използваме компютъра за други неща, доктор Бъкман.

Астрофизикът пусна ръката му.

— Ама са адски много. — Очите му заблуждаха, душата му сякаш потъна в гигантския воал от червеникав мрак. — Обаче има вероятност да не се наложи. Сламкарите трябва да са наблюдавали Въглищния чувал през цялата си история, стотици години, навярно дори хиляди. Особено ако са създали такава псевдонаука, като астрологията. Ако можем да разговаряме с тях… — Гласът му заглъхна.

— Чудехме се защо толкова държите да дойдете с нас — отбеляза Стейли.

— Какво? А, искате да кажете защо идвам на оная скала, нали? Стейли, не ми пука за какво я е използвала сламкарката. Интересува ме защо троянските пунктове са толкова гъсто населени.

— Смятате ли, че там ще открием някакъв отговор?

— Възможно е, в състава на скалата. Да се надяваме.

— Навярно ще съм в състояние да ви помогна — бавно каза юнкерът. — Завър, моят роден свят, има астероиден пояс и минна промишленост. Получих някаква представа за миньорството от чичовците си. Като дете и аз исках да стана миньор. — Той замълча и зачака Бъкман да повдигне неприятния въпрос.

— Чудя се какво ли се надява да открие там капитанът — рече астрофизикът.

— Той ми обясни. За астероида ни е известно само, че сламкарката се е интересувала от него — отвърна Стейли. — Когато разберем причината, ще знаем нещо за извънземните.

— Не е много — изсумтя ученият.

Стейли се отпусна. Или събеседникът му нямаше представа за лошата слава на Завър, или… не. Тактичен? Бъкман? Едва ли.

Сламкарското бебе се роди пет часа след като катерът на „Макартър“ се отправи към астероида. Раждането мина невероятно лесно. Мъничето бе голямо приблизително колкото плъх.

В лабораторията постоянно прииждаха космонавти, офицери и учени, дори капитанът намери повод да се отбие.

— Виж колко по-мъничка е долната лява ръка — каза Сали. — Оказахме се прави, Джонатан. Малките сламкари са произлезли от големите.

Някой се сети да доведе голямата извънземна. Тя изобщо не прояви интерес към новороденото, но издаде някакви звуци към другите. Едното извади часовника на Хорас Бери изпод възглавницата си и й го подаде.

Когато можеше, Род наблюдаваше дейностите около сламкарското бебе. То изглеждаше прекалено развито за новородено — след няколко часа вече гризеше зеле и ходеше, макар че майка му обикновено го носеше с единия си чифт ръце. Тя се движеше бързо и миниатюрното създание очевидно не й пречеше.

Междувременно извънземният кораб се приближаваше и дори в ускорението му да имаше промяна, тя беше прекалено незначителна, за да я регистрират.

Блейн прати на Каргил лазерно съобщение: „Ще пристигнат след седемдесет часа. Искам да се върнеш десет часа преди тях. Не позволявай на Бъкман да започва нещо, което няма да успее да свърши в този срок. Ако установиш контакт със сламкари, незабавно ми докладвай — и не се опитвай да разговаряш с тях, освен ако не е абсолютно наложително.“

„Слушам.“

„Това не е моя заповед, Джак, а на Кутузов. Вашата екскурзия не му допадна много. Само хвърлете един поглед на скалата и се връщайте.“

Астероидът се намираше на трийсет милиона километра от „Макартър“, което правеше около двайсет и пет часово пътуване в едната посока с ускорение 1 g. С 4 g щяха да съкратят времето наполовина, но просто не си струваше, поне според Стейли.

— Но бихме могли да увеличим ускорението на една и половина гравитации, господин старши лейтенант — предложи юнкерът. — И няма да се мотаем толкова много.

— Блестящо предложение, Стейли — топло отвърна Каргил.

— Значи го приемате?

— Не.

— Но… защо, господин старши лейтенант?

— Защото не обичам излишното ускорение. Защото се изразходва повече гориво и може да се наложи „Макартър“ да се приближи до газовия гигант, за да събере водород. Никога не хвърляй горивото на вятъра, Стейли. Все някога ще ти потрябва. Освен това идеята е глупава.

— Тъй вярно.

— Глупавите идеи са за извънредни ситуации. Когато сме опитали всичко друго. Ако постигнат успех, влизат в учебниците. Иначе просто изпълняваш написаното в учебника, който в общи линии представлява сбор от глупави идеи, постигнали успех. — Каргил се усмихна на озадаченото изражение на юнкера. — Ще ти разкажа онази, с която аз влязох в учебника…

Юнкерите имаше на какво да се учат. Ако притежаваше способности и оцелееше, Стейли щеше да заема и по-високи чинове.

Каргил свърши разказа и си погледна часовника.

— Иди да поспиш, Стейли. После ще поемеш управлението.

От разстояние повърхността на астероида изглеждаше тъмна, груба и пореста. Той се завърташе за трийсет и един часа — според Бъкман, странно бавно. Нямаше признаци за живот: никакво движение, радиация или неестествен неутринов поток. Хорст Стейли провери за температурни колебания, но не откри.

— Това потвърждава, че скалата е пуста — каза той. — Формата на живот, еволюирала на първата планета, се нуждае от топлина, нали, докторе?

— Да.

Катерът се приближаваше. Петната, заради които астероидът изглеждаше порест, се превърнаха в дупки, после в зейнали ями с неправилна форма. Очевидно метеоритни кратери. Но толкова много?

— Нали ви казвах, че троянските пунктове са пренаселени — самодоволно рече Бъкман. — Астероидът сигурно редовно преминава през троянския куп… дайте ми увеличен образ на онзи голям кратер ей там, Каргил.

Черната яма изпълни половината от екрана. Около нея имаше по-малки дупки.

— Няма следа от кратерен ръб — рече старши лейтенантът.

— Забелязахте го, нали? Проклетата скала е куха. Ето защо регистрирахме толкова ниска плътност. Е, в момента не е обитаема, но някога трябва да е била. Даже са си осигурили удобно въртене. — Бъкман се обърна. — Каргил, трябва да претърсим този астероид.

— Да, но не вие. На скалата ще се спуснат само военни.

— Това е в моята област, по дяволите!

— Но безопасността е в моята, докторе. Лафърти, заобиколете скалата.

От другата страна на астероида имаше огромен кратер с форма на чаша.

— Целият е в мънички кратери… но това са кратери, а не дупки — каза помощник-капитанът. — Какво ви говори това, докторе?

— Нямам представа. Не и ако е естествено образувание…

— Бил е преместен! — възкликна Стейли.

— Странно, тъкмо както си мислех — отвърна Каргил. — Астероидът е бил преместен с термоядрени устройства. Бомбите са били взривявани една по една в кратера, за да отвежда енергията. И ние сме го правили. Дайте ми данните за радиацията, юнкер.

— Слушам. — Стейли излезе и се върна след минута. — Нищо, господин старши лейтенант. Абсолютно студен е.

— Наистина ли? — Каргил отиде да се убеди лично. Когато свърши, вдигна поглед от уредите и се намръщи. — Студен като сърце на пират. Ако са използвали бомби, трябва да са действали адски чисто. Това не бива да ме изненадва.

Катерът продължи да обикаля около летящата планина.

— Онова там би могло да е херметичен шлюз. — Стейли посочи един каменен купол, заобиколен от избледнели оранжеви кръгове.

— Да, но се съмнявам, че ще успеем да го отворим. Ще влезем през някоя от метеоритните дупки. И все пак… ще го разгледаме. Лафърти, спусни катера.

В докладите си го наричаха Кошерния астероид. В цялата скала бяха издълбани многостенни помещения, свързани с прекалено тесни за хора проходи, натъпкани с изсъхнали асиметрични мумии. Каквито и чудеса да бяха правили извънземните строители, изкуствената гравитация не се нареждаше сред тях. Във всички посоки минаваха коридори, по-големите стаи и складове бяха осеяни с издатини за хващане, куки за въжета и ниши.

Навсякъде се носеха мумии със зейнали усти. Височината им варираше от метър до метър и половина. Стейли избра няколко и ги прати на катера.

Имаше и машини, абсолютно загадъчни за юнкера и неговите хора. Стейли ги отделяше според странността им, а не според потенциалната им полза — нито една от тях не беше цяла.

— Няма метал — докладва той. — Каменни маховици и вероятно интегрирани вериги — керамика с примеси, нещо такова. Но почти няма метал, господин старши лейтенант.

Продължиха в случайна посока и накрая може би стигнаха до централната зала. Помещението бе гигантско, както и машината в средата му. От нея излизаха кабели, които можеха да са свръхпроводници, и това убеди Стейли, че тук се е намирал енергийният източник на астероида. Ала нямаше и следа от радиация.

Провряха се през тесни тунели между странни каменни блокове и откриха голяма метална кутия.

— Разрежете я — нареди юнкерът.

Лафърти включи лазерната си резачка. Тънкият зелен лъч не остави нито драскотина по златистата повърхност. Къде отиваше енергията, зачуди се Стейли. Дали по някакъв начин машината не я поглъщаше? Избилите по челото му капки пот му подсказаха отговора.

Той поиска данни за температурата. Металната кутия се беше нажежила. Когато Лафърти изключи лазера, тя бързо се охлади.

„Топлинен свръхпроводник.“ Стейли подсвирна в микрофона си и се зачуди дали няма да открие по-малък екземпляр. После опита да отчупи парче от обвивката с клещи и те се огънаха като ламарина. Но заедно с тях се откъсна метална ивица.

Нямаше начин да претърсят Кошера с неговите тесни лъкатушни коридори. Трудно можеха да определят къде точно се намират, затова оставяха по пътя си знаци и използваха протоннолъчеви уреди, за да измерват разстоянията през тънките като черупка на яйце стени. Кошерният астероид не бе безопасно място за живот.

Но дъното на големия кратер беше много дебело.

„Радиация — помисли си Стейли. — Сигурно е имало остатъчна радиация. Иначе щяха да са издълбали и тази стена.“

Очевидно населението на астероида се бе увеличавало с невероятна бързина.

И после нещо беше избило всички.

А сега нямаше абсолютно никаква радиация. Преди колко време можеше да се е случило това?

Юнкерът замислено погледна малката тежка сламкарска машина, която Лафърти и Зол мъкнеха през тесния тунел. Вакуумното циментиране и движението на елементарни частици по вътрешната повърхност — това можеше да подскаже на учените на „Макартър“ кога е изоставен Кошерния астероид, но Стейли вече знаеше, че е било много отдавна.

19. Популярността на Канал 2

Капелан Дейвид Харди наблюдаваше малките извънземни само по интеркома, защото по този начин не го въвличаха в безкрайните дискусии за същността им. Този научен въпрос интересуваше Хорват и хората му, но за капелан Харди тук се криеше нещо повече от интелектуално любопитство. Трябваше да определи дали сламкарите са човеци. Учените се питаха само дали са разумни.

Единият въпрос предхождаше другия, разбира се. Господ едва ли бе създал същества с душа, но без разум, ала бе напълно възможно да е сътворил разумни същества без душа или такива, чието спасение се постига по съвсем различен от познатия човешки начин. Те можеха дори да са някакъв вид ангели, макар че изглеждаха ужасно странно. Харди се усмихна и отново погледна извънземните. Голямата сламкарка спеше.

В момента малките също не вършеха нищо интересно. Нямаше нужда постоянно да ги наблюдава. И без това всичко вече бе холографирано и като лингвист на „Макартър“, щяха да му съобщят, ако се случеше нещо. Вече беше убеден, че дребните създания не са нито разумни, нито човеци.

Той тежко въздъхна. „Що е човек, та го помниш12, о, Господи? И защо на мен се пада да търся мястото на сламкарите в плана Ти?“ Е, поне въпросът бе ясен. Тълкуването на Божиите дела беше игра, стара колкото човечеството. И в сектора отвъд Въглищния чувал нямаше по-опитен от Харди в тази област.

Той бе свещеник от петнайсет, а капелан от дванайсет години, но едва сега започваше да смята това за своя професия. На трийсет и пет го бяха избрали за редовен професор в Имперския университет на Спарта, специалитет по древни и модерни човешки езици и езотеричното изкуство, наречено лингвистична археология. Доктор Дейвид Харди с удоволствие изследваше произхода на наскоро преоткрити, забравени от векове колонии. Като изучаваше езиците и думите им за общи предмети, той можеше да определи от коя част на космоса са дошли първите заселници. Обикновено посочваше планетата и дори града.

В университета му харесваше всичко освен студентите. Не беше проявявал особено силна религиозност, докато совалката, в която пътуваше жена му, не се разби при приземяването си. Все още не бе съвсем сигурен как точно се е случило, но тогава дойде да го посети епископът и Харди сериозно се замисли за живота си — и постъпи в семинарията. След ръкополагането го пратиха на ужасно пътуване като капелан на студенти. В резултат той осъзна, че не е създаден за енорийски свещеник. А флотът набираше капелани и винаги се нуждаеше от лингвист и…

Сега, вече петдесет и две годишен, той седеше пред екрана на интеркома и гледаше четириръките чудовища, които си играеха със зелки. От лявата страна на бюрото му лежеше латинска кръстословица и отецът лениво я решаваше. „Domine, non sum…“

— Dignis, разбира се — подсмихна се Харди. Абсолютно същите думи, които беше казал на кардинала след като го назначиха за капелан на експедицията до Сламката. — „Господи, не съм достоен…“

„Никой от нас не е — бе му отвърнал кардиналът. — Но пък не сме достойни и за свещеническия си сан.“

„Да, ваше преосвещенство.“ Лингвистът отново погледна кръстословицата. В момента тя беше по-интересна от извънземните.

Род Блейн не би се съгласил с капелана, но капитанът нямаше толкова свободно време да наблюдава игривите създания. Интеркомът в каютата му настойчиво иззвъня и на мястото на малките сламкари се появи лицето на дежурния.

— Доктор Хорват иска да разговаря с вас.

— Свържете го.

Както обикновено, министърът беше образец за официална любезност. Навярно имаше опит в общуването с хора, които не може да си позволи да мрази.

— Добро утро, капитане. Направихме първите снимки на извънземния кораб. Реших, че трябва да ви съобщя.

— Благодаря, докторе. Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се. — Екранът се раздели на две. Лицето на Хорват остана в едната половина, а в другата се появи мъглява сянка, дълга и тясна. Единият й край беше по-широк от другия и изглеждаше прозрачен. Тесният завършваше с дълго жило. — Увеличихме образа и елиминирахме смущенията. Можем да се надяваме на по-чиста снимка едва когато се приближи до „Макартър“. — „Естествено — помисли си Род. — Сега е обърнат към нас с двигателя си.“

— Жилото навярно е ядрен двигател. — По снимката се плъзна светлинна стрелка. — А тези неща по предния край… Хм, чакайте да ви покажа графиката на плътността.

Снимката на дисплея се замени с фигура с формата на молив, заобиколена от редица много по-широки, едва забележими тороиди.

— Виждате ли? Вътрешно ядро, използвано за задвижване. Можем да се досетим какво има вътре: ядреният двигател и камерата за преработка на въздуха и водата за екипажа. Смятаме, че този отсек се изстрелва с линеен ускорител.

— Ами пръстените?

— Вероятно са надуваеми горивни резервоари. Както виждате, в момента някои са празни. Може да ги използват като жилищно пространство. Други несъмнено са били изхвърлени.

— Аха. — Докато Род разглеждаше силуета, Хорват внимателно го наблюдаваше. — Докторе, тези резервоари не може да са били на кораба, когато е потеглял — каза капитанът накрая.

— Точно така. Били са изстреляни към ядрото. Тъй като не са носили пътници, ускорението им може да е било много по-голямо.

— В линеен ускорител ли? Резервоарите не изглеждат метални.

— Да, не изглеждат.

— Горивото трябва да е водород, нали? Тогава как са ги изстреляли?

— Хм… не знаем. — Хорват пак се поколеба. — Може да е имало метално ядро, което също да са изхвърлили.

— Добре. Благодаря ви.

След кратък размисъл Род пусна снимките по интеркома. По него течеше почти всяка нова информация — използваха го като библиотека, развлекателен център и комуникатор. В промеждутъците между вахтите и дори по време на битка по един от каналите показваха записи на забавни програми, шахматни шампионати или спорт.

Естествено, извънземният кораб беше основната тема за разговори в каюткомпанията.

— В ония кухи понички има някакви сенки — заяви Синклер. — И се движат.

— Пътници. Или мебели — отвърна Ренър. — С други думи, поне първите четири отсека се използват като жилищно пространство. Което означава, че сламкарите може да са много.

— Особено — с влизането си прибави Род, — ако се нуждаят от толкова малко пространство като в миньорския кораб. Седнете, господа. Продължавайте. — Той даде знак на стюарда да му донесе кафе.

— По един за всеки на борда на „Макартър“ — каза Ренър. — Добре, че имаме толкова много свободно място, нали?

Блейн потръпна. Синклер изглеждаше така, като че ли следващото спортно предаване по интеркома може да е боксов мач между главния инженер и главния астрогатор…

— Какво мислиш за идеята на Хорват, Санди? — попита Ренър. — Теорията за изстрелването на горивните балони с метално ядро не ми се струва много вероятна. Не е ли по-логично резервоарите да са с метални обвивки? Освен…

— Да? — окуражи го Синклер. Кевин мълчеше.

— Какво искахте да кажете, Ренър? — попита Блейн.

— Няма значение, господин капитан. Глупава идея.

— Изплюйте камъчето, Ренър.

Макар и отскоро във флота, главният астрогатор започваше да разпознава заповедите.

— Слушам. Дойде ми наум, че при определена температура и налягане водородът става метал… Но това изисква условия като в ядрото на газов гигант.

— Ренър, нали не смяташ…

— Не, разбира се, че не, господин капитан. Просто ми хрумна.

Странната идея на Ренър продължаваше да измъчва Санди и по време на следващата вахта. Обикновено инженерите не дежуреха на мостика, но неговите техници тъкмо бяха направили цялостен ремонт на животоподдържащите системи там и той искаше да ги провери.

Както винаги, хората му се бяха справили отлично. Синклер доволно седна на командното кресло и се загледа в екрана на интеркома. Каналът, по който показваха сламкарите, имаше огромна популярност сред екипажа. Интересът се поделяше между голямата извънземна в каютата на Кроуфорд и малките. Голямата току-що беше свършила работата си по лампата и сега от тавана струеше червеникава, по-разсеяна светлина. В момента съществото режеше около един квадратен метър от леглото на главния артилерист, за да си освободи място за действие.

Санди се възхищаваше на сръчността й. „Нека учените си спорят — помисли си той. — Тя определено е разумна.“

По Канал 2 показваха малките. Хората проявяваха към тях още по-голямо любопитство и забелязал вниманието, с което всички наблюдават сламкарчетата, Синклер иронично се усмихна. После екранът привлече погледа му и той внезапно се наведе напред. Съществата се съвкупяваха.

— Изключете това! — нареди главният инженер. Сержантът свързочник неохотно се подчини. Секунди по-късно на мостика се появи Ренър.

— Какво му стана на интеркома, Санди? — попита той.

— Нищо му няма — сковано отвърна Синклер.

— А, и тук е същото. Канал две не работи.

— Да, господин Ренър. Не работи по моя заповед.

Главният астрогатор се ухили.

— И кой според теб ще възрази срещу, хм, програмата?

— Човече, на този кораб няма да показваме мръсни картинки — при това на борда има капелан! Да не споменавам за дамата.

Въпросната дама също гледаше Канал 2 и когато го изключиха, остави вилицата си и напусна столовата. После се затича, без да обръща внимание на смаяните погледи наоколо. Когато стигна в лабораторията, се беше запъхтяла. Малките извънземни продължаваха недискретните си занимания. Тя застана до клетката и известно време ги наблюдава. След това, без да се обръща конкретно към никого, каза:

— Когато ги преглеждахме, и двете бяха женски.

Никой не й отговори.

— Променят пола си! — възкликна Сали. — Обзалагам се, че се дължи на бременността. Как мислите, доктор Хорват?

— Струва ми се вероятно — бавно отвърна министърът. — Всъщност… почти съм сигурен, че онова отгоре беше майката на новороденото. — Той почти заекваше. И се бе изчервил.

— О, Боже! — промълви момичето.

Едва сега осъзнаваше как изглежда. Почти всички култури в сектора отвъд Въглищния чувал се характеризираха с изключителна свенливост…

А тя, имперската дама, бързаше да види как две извънземни правят любов, така да се каже.

Искаше й се да извика, да обясни. „Това е важно! Тази промяна на пола сигурно се отнася за всички сламкари. Тя оказва въздействие върху начина им на живот, върху психиката и историята им. Това показва, че малките бързо стават самостоятелни… Дали новороденото вече е отбито, или «майката», сега мъжкар, продължава да отделя мляко дори след промяната на пола? Това се отразява върху всичко в сламкарите, върху всичко. Затова бързах толкова…“

Вместо това Сали припряно си тръгна.

20. Нощна вахта

Колкото и да бе чудно, в юнкерския кубрик цареше тишина. Откакто тримата младши лейтенанти се бяха пренесли при шестимата юнкери, тук обикновено се вдигаше врява до небето. Потър облекчено въздъхна, когато видя, че всички други освен Уитбред спят. Въпреки глупавите си шеги, Джонатан беше един от малкото му приятели на борда на „Макартър“.

— Как е астрономията? — тихо попита Уитбред, който лежеше в хамака си. — Моля те, Гавин, подай ми кутия бира.

Потър взе и за себе си.

— Там долу е истинска лудница, Джонатан. Мислех, че когато открият обитаемия свят, ще стане по-нормално, но не е.

— Хм. Локализирането на планети е нещо обичайно във флота — отвърна Уитбред.

— Във флота може да е обичайно, но това е първото ми пътуване в дълбокия космос. Докато обсъждат нови теории, които са ми абсолютно непонятни, те ме карат да върша повечето работа. Предполагам, ще кажеш, че ми е от полза.

— Разбира се.

— Много ти благодаря. — Потър отпи от бирата си.

— Какво научихте досега?

— Доста неща. Има една луна, нали знаеш, така че нямахме проблем да изчислим масата. Гравитацията на повърхността е около нула цяло осемдесет и седем от стандартната.

— Точно колкото ускорението на сондата на сламкарката. Нищо изненадващо.

— Но те са в атмосферата — разпалено отвърна Потър. — Установихме и градски центрове. Неутринови излъчвания, бурни въздушни стълбове над ядрени реактори, електромагнетизъм — навсякъде, по всички континенти и дори в моретата. Планетата е пренаселена — благоговейно каза младият юнкер. Беше свикнал с безлюдната Нова Шотландия. — Вече имаме карта. Когато си тръгвах, тъкмо довършваха глобуса. Искаш ли да го видиш?

— Естествено. — Уитбред слезе от хамака си и двамата се спуснаха две палуби по-надолу, за да отидат в царството на учените. Повечето цивилни работеха в отсеците със сравнително висока гравитация близо до корпуса на „Макартър“, но спяха във вътрешността на кораба.

Сто и двайсет сантиметровият глобус беше инсталиран в едно малко помещение, използвано от астрономите. При нормални обстоятелства тук се помещаваха ремонтните групи. Сега нямаше никого. Прозвучаха три сирени, оповестяващи последната вахта.

Бе картирана почти цялата планета, освен южния полюс, и глобусът показваше наклона на оста й. Увеличителните телескопи на крайцера бяха дали картина, много напомняща на земната: различни оттенъци на синьо, червени пустини и бели планински върхове. Снимките бяха направени в различно време и на много честоти, така че облачните покривки да не скриват прекалено повърхността. Обозначените със златни точки промишлени центрове осейваха целия свят.

Докато Уитбред внимателно го разглеждаше, Потър наля кафе от колбата на доктор Бъкман. Кой знае защо, астрофизикът винаги имаше най-хубавото кафе на кораба — поне по-хубаво от онова на юнкерите.

— Потър, защо имам чувството, че планетата прилича на Марс?

— Нямам представа. Какво е Марс?

— Четвъртата планета в земната слънчева система. Не си ли бил в Нови Анаполис?

— Аз съм от сектора отвъд Въглищния чувал, не забравяй.

Джонатан кимна.

— Е, кадетите от колониите сигурно прескачат тази част от обучението. Жалко. Може би капитанът ще успее да уреди нещо за теб. Най-интересна е последната тренировъчна задача, когато те карат да кацнеш на Марс с минимален разход на гориво, а после да го направиш със запечатани резервоари. За да намалиш скоростта, трябва да използваш атмосферата, а тя изобщо не е много.

— Звучи забавно.

Джонатан продължаваше да гледа към глобуса.

— Това ме измъчва, Гавин. Наистина. Да идем да питаме някого.

— Командир Каргил още е на Кошерния астероид. — Като старши лейтенант, Каргил официално отговаряше за обучението на юнкерите. Но пък за разлика от много други офицери, се отнасяше с младежите търпеливо.

— Може би горе все още има някой. — Двамата се запътиха към мостика и видяха Ренър с петна засъхнала пяна по брадичката.

Уитбред му обясни проблема си.

— И ми прилича на Марс, господин Ренър. Но не зная защо.

— Нямам представа — отвърна главният астрогатор. — Никога не съм бил в земната слънчева система. — Търговските кораби нямаше защо да стигат по-далеч от орбитата на Нептун, макар че като родина на човечеството, земното слънце бе централен трансферен пункт към други системи. — А и не съм чувал нищо хубаво за Марс. Важно ли е?

— Не зная. Сигурно не.

— Но явно го смяташ за важно.

Джонатан не отговори.

— В тази планета наистина има нещо странно. Прилича на всеки друг свят в Империята, освен… Или може би е просто защото зная, че там живеят извънземни чудовища, а? Хм, след пет минути имам среща с капитана за по чаша вино. Само да си облека куртката. Ще го попитаме.

Ренър изчезна в каютата си преди Уитбред и Потър да успеят да възразят. Гавин обвинително погледна колегата си. Пак щеше да го вкара в беда.

Ренър ги поведе надолу по стълбището към кулата, в която се намираше дежурната каюта на капитана. На бюрото отпред седеше отегчен морски пехотинец. Уитбред го познаваше — вакуумният дестилатор на сержант Малоуни правеше най-доброто ирландско уиски в целия флот. Малоуни се стремеше към качество, не към количество.

— Естествено, поканете юнкерите — каза Блейн. — До завръщането на катера нямам много работа. Заповядайте, господа. Вино, кафе или нещо по-силно?

Уитбред и Потър избраха шери, въпреки че още от единайсетгодишен Гавин предпочиташе скоч. Седнаха на малки сгъваеми столове, които се закачваха за скобите по пода на каютата. Наблюдателните люкове бяха отворени и корабното поле — изключено, така че над тях се издигаше грамадата на „Макартър“. Род забеляза нервните погледи на юнкерите и се усмихна. Отначало всички реагираха така.

— Какъв е проблемът? — попита той. Уитбред му обясни.

— Разбирам. Господин Потър, бихте ли показали глобуса по интеркома? Благодаря. — Блейн разгледа образа на екрана. — Хм. Нормално изглеждащ свят. Цветовете са малко особени. Облаците изглеждат… мръсни. Нищо чудно. В атмосферата има всевъзможни боклуци. Това ви е известно, нали, господин Уитбред?

— Тъй вярно. — Юнкерът сбърчи нос. — Мръсна работа.

— Точно така. Но процентното съдържание на хелий удивлява Бъкман. Чудя се дали вече е решил загадката. Имаше няколко дни… По дяволите, Уитбред, наистина прилича на Марс. Но защо?

Джонатан сви рамене. Вече съжаляваше, че е повдигнал въпроса.

— Очертанията не са много ясни. Винаги е така. — Род разсеяно отнесе кафето и ирландското си уиски до екрана на интеркома. Официално не знаеше откъде идва алкохолът. Но Кели и неговите морски пехотинци знаеха, че капитанът има богати запаси. Цилер обичаше сливовица и това бе изисквало от Малоуни извънредна изобретателност.

Блейн проследи очертанията на едно малко море.

— Сушата не може да се отличи от водата, но облаците приличат на постоянни образувания… — Той отново разгледа картата. — Това море е почти кръгло.

— Да. Това също. — Ренър показа един едва забележим пръстен от острови, много по-голям от морето, което беше посочил капитанът. — И тук — вижда се само част от дъгата на тези ниски хълмове.

— Навсякъде има кръгове — потвърди Род. — Също като на Марс. Това е. Марс в продължение на четири милиарда години е обикалял през астероидния пръстен на земната слънчева система. Но тук няма много астероиди и всички са в троянските пунктове.

— Повечето кръгове не са ли прекалено малки за това, господин капитан? — попита Гавин.

— Така е, Потър. Наистина.

— Но какво означава това? — замислено рече Уитбред.

— Поредната загадка за Бъкман — отвърна Блейн. — Ще му хареса. А сега предлагам да използваме свободното си време за нещо по-полезно. Радвам се, че доведохте младите господа, господин Ренър. Случайно да играете бридж?

Оказа се, че играят, но Уитбред нямаше късмет. Изгуби почти цялата си еднодневна заплата.

Завръщането на катера сложи край на играта. Каргил незабавно се яви в капитанската каюта и докладва за експедицията. Носеше информация, две непонятни сламкарски машини, които в момента разтоварваха в хангара, и парче златист метал, което държеше в облечените си в дебели ръкавици ръце. Блейн благодари на Ренър и юнкерите за бриджа и те разбраха недвусмисления намек, макар че Уитбред с удоволствие би останал.

— Аз си лягам — каза Потър. — Освен…

— Да? — окуражи го Джонатан.

— Няма ли да е интересно как ще реагира господин Кроуфорд, когато види каютата си? — дяволито попита Гавин.

На пълното лице на Уитбред бавно плъзна усмивка.

— Наистина, Потър. Наистина. Да побързаме!

Струваше си. Юнкерите не бяха сами в заседателната зала край хангара, когато, по молба на Джонатан, сержантът свързочник показа каютата по интеркома.

Кроуфорд не ги разочарова. Ако приятелите му не го бяха спрели, щеше да извърши ксеноцид, първото престъпление от такъв вид в човешката история. Той така се разбесня, че научи дори капитанът, в резултат на което от патрул главният артилерист направо застъпи на вахта.

Бъкман повика Потър и побърза да отиде в астрономическата лаборатория, убеден, че младият юнкер е объркал всичко. Свършената работа приятно изненада астрофизика. Достави му удоволствие и очакващото го кафе. Колбата винаги беше пълна и Бъкман започваше да свиква с това. Знаеше, че го снабдява Хорас Бери.

Половин час след пристигането на катера търговецът знаеше за парчето златист метал. Това вече бе странно — и потенциално ценно. Древните наглед сламкарски машини също можеха да донесат печалба… Само да имаше начин да получи достъп до катерния компютър! Ала уменията на Набил не бяха толкова всестранни.

По-късно щеше да разговаря с Бъкман на чаша кафе, но това можеше да почака, можеше да почака. А на следващия ден щеше да пристигне извънземният кораб. Експедицията несъмнено щеше да се окаже изключително ценна — и флотът си мислеше, че го наказва, като не му позволява да се грижи за бизнеса си! Наистина, без личното присъствие на Бери нямаше да има увеличаване на печалбите, но фирмата нямаше и да пострада, а с онова, което научеше тук, „Имперска компания за автонетика“ можеше да стане най-могъща в Асоциацията на имперските търговци. Ако флотът смяташе, че сега АИТ им създава проблеми, само трябваше да почакат, докато начело застане Хорас Бери! Той лукаво се усмихна. Видял изражението на господаря си, Набил нервно се прегърби и се опита да не му се набива на очи.

Долу в хангара хванаха Уитбред на работа — така правеха с всеки, който минеше оттам. Каргил беше донесъл от Кошерния астероид много неща и трябваше да ги разопаковат. Джонатан находчиво прояви желание да помага на Сали преди помощник-капитанът да му е намерил друга задача.

Разтоварваха скелети и мумии за антропологическата лаборатория. Имаше големи колкото кукли крехки сламкарчета като живите създания в сержантския кубрик. Други скелети — според Стейли най-многобройни в Кошера — бяха като сламкарската миньорка, в момента настанена в каютата на Кроуфорд.

— Ха! — извика Сали, когато започнаха да разопаковат поредната мумия.

— Какво има? — попита Уитбред.

— Погледни я, Джонатан. Прилича на извънземната от сондата. Или не? Наклонът на челото не е такъв… но те са избрали за пратеник в Нова Каледония най-интелигентния си представител, разбира се. Това е бил първият контакт с извънземни и за тях.

Една от мумиите беше малка, с дребна главичка и големи крехки ръце. Пръстите й бяха отчупени. Имаше суха длан, която Каргил бе открил да се носи из Кошера, различна от всички останали: костите бяха здрави, прави и дебели, ставите — големи.

— Артрит? — зачуди се Сали. Внимателно я прибраха и продължиха със следващата кутия, в която намериха останки от стъпало с малък остър шип на петата и твърда като конско копито предна част. — Мутации? — замислено рече тя и се обърна към юнкер Стейли, който работеше с тях. — Нали каза, че нямало никаква радиация?

— Да, точно така… хм, Сали — потвърди Хорст. — Но някога радиацията трябва да е била ужасна.

Сали потръпна.

— Колко ли отдавна е било това? Преди хиляди години? Зависи какви бомби са използвали, за да преместят астероида.

— Няма начин да определим — каза Стейли. — Но всичко определено изглежда адски древно, Сали. Като Хеопсовата пирамида на Земята. Даже по-древно.

— Това не е доказателство, Хорст.

— Не е. Но наистина е старо. Чувствам го.

Анализът на находките трябваше да почака. Само разтоварването и подреждането им отне първата вахта и всички бяха уморени. В един и половина Сали се прибра в каютата си, а Стейли отиде в юнкерския кубрик. Джонатан Уитбред остана сам.

Бе изпил прекалено много кафе в капитанската каюта и се чувстваше бодър. Можеше да поспи по-късно. Всъщност налагаше се да се наспи, защото извънземният кораб щеше да се приближи до „Макартър“ по време на предобедната вахта. Ала дотогава оставаха девет часа, а Уитбред беше млад.

В коридорите блестяха половината от светлините на корабния ден. Нямаше почти никого и вратите на всички каюти бяха затворени. Цареше тишина.

Но дневното напрежение оставаше. В тази чужда система „Макартър“ никога нямаше да е напълно спокоен. А някъде в космоса беше невидимата цилиндрична грамада на „Ленин“. Уитбред си спомни за огромните лазерни оръдия на имперския миноносец, които в момента бяха насочени срещу тях.

Джонатан обичаше нощните вахти, защото най-после можеше да остане сам. Ако искаше, можеше да поговори с други дежурни, с работещи до късно учени — само че този път като че ли всички спяха. Е, добре, щеше да погледа сламкарчетата по интеркома, да изпие една последна чаша кафе, да почете малко и да си легне. Хубавото на първата вахта бе, че имаше свободни лаборатории, в които да поседи.

Включи интеркома на Канал 2, но екранът остана мътен. Той се намръщи за миг, после се усмихна и се запъти към сержантския кубрик.

Честно казано, Уитбред очакваше да завари две съвкупяващи се сламкарчета. Юнкерите сами трябваше да си намират развлечения.

Джонатан отвори вратата — и нещо жълто-кафяво се стрелна между краката му. В семейството му бяха отглеждали кучета и рефлексите му бяха добре развити. Той отскочи, затръшна вратата, за да не избяга още нещо, после погледна към коридора.

Видя го съвсем ясно в мига преди то да се шмугне в камбуза. Едно от малките извънземни, понесло нещо на раменете си, навярно новороденото.

Другата възрастна трябваше все още да е в сержантския кубрик. Уитбред се поколеба за момент. Беше хващал много кучета, но това същество се криеше в камбуза и не го познаваше, не познаваше гласа му и по дяволите, не беше куче. Юнкерът свъси вежди. Изобщо нямаше да е забавно. Той се насочи към най-близкия интерком и повика вахтения офицер.

— Боже Господи! — възкликна Кроуфорд. — Казвате, че една от ония гадинки все още е в кубрика, така ли? Сигурен ли сте?

— Съвсем не, господин Кроуфорд. Всъщност не съм проверявал вътре, но забелязах само едно от извънземните.

— Не влизайте в кубрика — нареди главният артилерист. — Застанете до вратата и не пускайте никого вътре. Трябва да се обадя на капитана. — Той се намръщи. Блейн можеше да му откъсне главата за това, че го измъква от леглото заради някакво избягало зверче, но нали имаше изрична заповед незабавно да докладва за всичко, свързано със сламкарите.

Род бе от онези щастливи хора, които могат светкавично да се събуждат. Той внимателно изслуша Кроуфорд и нареди:

— Добре, пратете двама души да сменят Уитбред и кажете на юнкера да е на разположение. По-късно ще разговарям с него. Вземете взвод морски пехотинци и събудете готвачите. Накарайте ги да претърсят камбуза. — Капитанът затвори очи и се замисли. — Никой да не влиза в кубрика, докато не дойде доктор Хорват. — Блейн изключи интеркома. Трябваше да се обади на министъра.

И да докладва на адмирала. Не. Щеше да го отложи, докато не научи какво точно се е случило. Но не можеше да отлага дълго. Той си облече куртката и събуди Хорват.

— Избягали ли са? Как? — попита министърът. Той не бе от щастливите хора. Очите му бяха зачервени, рядката му коса стърчеше във всички посоки, устните му примляскваха — очевидно не усещаше особено приятен вкус.

— Не знаем — търпеливо поясни Род. — Камерата е била изключена. Един от офицерите ми отиде да провери. — Това щеше да е достатъчно за учените. „Проклет да съм, ако позволя на някакви цивилни да измъчват хлапето. Ако някой трябва да му набие обръчите, това ще съм аз.“ — Докторе, ако дойдете в кубрика незабавно, ще си спестим много време.

В коридора гъмжеше от хора. Хорват, в измачкан червен копринен халат, четирима морски пехотинци, Лейтън, младшият вахтен офицер, Уитбред, Сали Фаулър, облечена в дълъг пеньоар, но вече с измито лице и завързана с шал коса. Трима готвачи мърмореха и дрънчаха с тенджери в камбуза, докато търсеха сламкарчето. Няколко пехотинци безпомощно се оглеждаха наоколо.

— Затръшнах вратата и погледнах към коридора — обясняваше Уитбред. — Другото може да е побягнало в обратната посока…

— Но смятате, че все още е тук.

— Тъй вярно.

— Добре, ще се опитаме да влезем, без да го изпуснем.

— Хм… хапят ли, господин капитан? — попита един ефрейтор от морската пехота. — Може би ще е по-добре да раздадем на хората ръкавици.

— Не е необходимо — увери ги Хорват. — Досега никого не са хапали.

— Слушам — отвърна ефрейторът.

— И за кошерните плъхове казаха същото — измърмори един от войниците, но никой не му обърна внимание. Шестима мъже и една жена се подредиха в полукръг около Хорват, който се канеше да отвори вратата. Напрегнати и мрачни, въоръжените морски пехотинци бяха готови на всичко. Род за първи път изпита диво желание да се засмее, ала успя да го потисне. Но онова бедно зверче…

Хорват бързо влезе в кубрика. Нищо не избяга навън.

Зачакаха.

— Добре — извика министърът. — Виждам го. Влизайте един по един. Под масата е.

Мъничето ги наблюдаваше внимателно. Когато го обкръжиха, то се предаде и Сали го гушна.

— Клетото създание — промълви тя. Сламкарчето се оглеждаше, очевидно уплашено.

Уитбред проучи останките от камерата. Някак беше станало късо съединение. Металът и пластмасата се бяха стопили. Въздушнопречиствателните системи на „Макартър“ все още не бяха премахнали неприятната миризма. В мрежата на клетката зад камерата зееше голяма дупка. Блейн се приближи, за да я разгледа.

— Сали — попита той, — възможно ли е да са достатъчно интелигентни, за да го направят нарочно?

— Не! — едновременно отвърнаха момичето и Хорват.

— Мозъкът им е прекалено малък — прибави министърът.

— Аха — каза Уитбред. Но мислено отбеляза, че камерата е била в клетката.

Повикаха двама техници от свързочното отделение, за да закърпят дупката. Те запоиха отгоре нова мрежа и Сали върна съществото вътре. Техниците монтираха нова видеокамера, този път извън решетката. Никой не каза нищо.

По време на вахтата търсенето продължи. От женската и новороденото нямаше и следа. Опитаха се да получат помощ от голямата сламкарка, но тя очевидно не ги разбираше — или не я интересуваше. Накрая Блейн се върна в каютата си да поспи няколко часа. Когато се събуди, извънземните все още не бяха открити.

— Можем да пуснем след тях поровете — предложи Каргил в каюткомпанията по време на закуска. Един от артилеристите гледаше чифт големи колкото котки гризачи, с които почистваше бака от мишки и плъхове.

— Те ще удушат сламкарчетата — възрази Сали. — Извънземните не са опасни. Поне не са по-опасни от плъхове. Не можем да ги убием!

— Ако не ги намерим скоро, адмиралът ще удуши мен — изсумтя Род. После се качи на мостика и нареди на Стейли:

— Свържете ме с адмирала.

— Слушам. — Юнкерът заговори в комуникатора.

След секунди на екрана се появи набръчканото брадато лице на адмирал Кутузов. Главнокомандващият се намираше на собствения си мостик и пиеше чай. Род внезапно си помисли, че всъщност Кутузов никога не е разговарял с него от друго място. Кога спеше този човек? Капитанът докладва за изчезналите извънземни.

— И все още нямате представа какво представляват, така ли? — попита адмиралът.

— Съвсем не, господин адмирал. Има няколко хипотези. Най-вероятната е да са родствени на сламкарите по същия начин, по който маймуните са родствени на човека.

— Много интересно, капитане. Предполагам, че тези хипотези обясняват какво правят маймуни на астероиден миньорски кораб. Не съм забелязал на борда ни да има маймуни, капитан Блейн.

— Съвсем не, господин адмирал.

— Сламкарската сонда пристига след три часа — изръмжа Кутузов. — А малките са избягали снощи. Странно съвпадение, капитане. Според мен те са шпиони.

— Шпиони ли, господин адмирал?

— Да, шпиони. Учените са ви казали, че не били разумни същества. Възможно е, но дали са способни да запаметяват? Едва ли. Вие ми обяснихте за техническите умения на голямата. Тя е заповядала на малките да върнат часовника на оня търговец. Капитане, при никакви обстоятелства не й позволявайте да влезе в контакт с избягалите. Нито пък на който и да било друг голям извънземен. Ясно ли е?

— Тъй вярно…

— Чудите се защо, нали? Ако има някаква вероятност тези гадинки да научат тайните на двигателя и полето…

— Да, господин адмирал. Ще се погрижа да бъде изпълнено.

— Гледайте да го направите, капитане.

Блейн остана известно време втренчен в мътния екран, после се обърна към Каргил.

— Джак, ти си служил при адмирала, нали? Какво представлява в действителност под легендарния си образ?

Помощник-капитанът седна до командното кресло на Род.

— Още бях юнкер, когато той беше капитан. Всички го уважавахме. Той е най-суровият офицер във флота и не проявява снизхождение към никого, най-малко към себе си. Но когато се сражаваш под негово командване, има по-голяма вероятност да се върнеш жив.

— И аз така съм чувал. Спечелил е повече битки от всеки друг във флота, но, Господи, какво сурово копеле е!

— Да, господин капитан. — Каргил внимателно се вгледа в лицето му. — Никога не сте били на Света Екатерина, нали?

— Не.

— Неколцина от екипажа са оттам. На „Ленин“ са повече, разбира се. Във флота има адски много катеринци, господин капитан. И знаете ли защо?

— Досещам се.

— Планетата е била заселена от руснаците във флота на стария Кодоминиум — каза Каргил. — Когато избягали от земната слънчева система, те пратили жените и децата си на Екатерина. По време на Войните на формирането понесли тежки удари. После Завър без предупреждение нападнал Света Екатерина и започнали Войните за наследството. Планетата останала вярна, но…

— Като Нова Шотландия — отбеляза Род.

Помощник-капитанът кимна.

— Точно така. Верни на Империята фанатици. Съвсем естествено, като се има предвид историята им. Живели са в мир само когато Империята е била силна.

Блейн замислено кимна, после отново се обърна към екраните. Имаше начин да зарадва адмирала.

— Стейли — изръмжа той, — предай на сержант Кели да нареди на всички морски пехотинци да търсят избягалите сламкарчета. Заповядвам да стрелят на месо. Ако е възможно, да се опитват да не ги убият, но да стрелят. И пуснете ония порове в камбуза.

21. Посланиците

Докато извънземният кораб се приближаваше, пламтящият му двигател скриваше всички подробности от конструкцията му. „Макартър“ чакаше с вдигнати щитове и насочени оръдия. „Ленин“ наблюдаваше от сто километра разстояние.

— Бойна готовност едно, Стейли — тихо нареди Блейн. Юнкерът хвана голямата червена ръчка, в момента включена на бойна готовност две, и я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Зави сирената за пълна бойна готовност, после из стоманените коридори отекна запис на бойна тръба.

— Внимание, внимание. Бойна готовност едно, бойна готовност едно.

Офицери и екипаж се втурнаха към бойните си постове — артилеристи, свързочници, морски пехотинци. Готвачи и интенданти се присъединиха към техническите групи. Санитари организираха медицински пунктове из целия крайцер — всичко това бързо и безшумно. Род се изпълни с гордост. Цилер му бе поверил дисциплиниран кораб и той продължаваше да е такъв, слава Богу.

— Свързочно отделение готово за бой — съобщи свързочникът на мостика.

— Артилерийска бойна част готова за бой.

— Морска пехота готова за бой.

— Стейли, свободните пехотинци да продължат да търсят изчезналите сламкарчета — заповяда Блейн.

— Слушам.

— Техническо отделение готово за бой.

Извънземният кораб се насочваше към „Макартър“. Ядреният пламък на двигателя му се отразяваше в щитовете на крайцера.

— Не е толкова горещ, господин капитан — съобщи по интеркома Синклер. — Полето ще издържи поне двайсет минути. И топлината не е фокусирана, няма да има горещи точки.

Род кимна. Беше стигнал до същото заключение, но когато имаше възможност, трябваше да провери. Светлината на екрана ставаше все по-силна.

— Не проявява враждебност — каза той на Ренър. — Даже да е боен кораб.

— Не съм сигурен, че е боен, господин капитан. — Главният астрогатор изглеждаше съвсем спокоен. Дори извънземните да ги атакуваха, той щеше да остане по-скоро зрител, отколкото участник в сражението. — Поне са насочили пламъка на двигателя си настрани. Знак на любезност.

— По дяволите, пламъкът се увеличава, частично се просмуква в нашето Лангстъново поле и те могат да видят какво ни причинява.

— Не се бях сетил за това.

— Морската пехота докладва, че в коридорите на палуба „B“, отсек двайсет, има цивилни.

— Проклятие! — извика Блейн. — Това е при астрономите. Освободете коридорите!

— Сигурно е Бъкман — ухили се Ренър. — Няма да им е лесно да го върнат в каютата му.

— Да. Стейли, наредете на пехотинците да отведат Бъкман в каютата му. Дори насила, ако се наложи.

Уитбред се усмихна. „Макартър“ се намираше в космически дрейф. Как щяха да се справят войниците в такива условия?

— Торпедна бойна част готова за бой. Торпедата са насочени.

— Един от готвачите видял малкото — съобщи Стейли. — Морските пехотинци отиват натам.

Извънземният кораб бе съвсем близо. Двигателят му излъчваше ослепително бял пламък. „Маневрира блестящо“ — помисли си Блейн. Изобщо не бяха променили скоростта. Очевидно вярваха на всичко — на двигателите, на компютрите, на сензорите си…

— Машинно отделение готово за бой. Полето включено на максимум.

— Пехотинците са върнали доктор Бъкман в каютата му — съобщи Стейли. — Доктор Хорват е на интеркома. Иска да протестира.

— Изслушайте го, Стейли. Но побързайте.

— Артилерийската бойна част докладва, че всички оръдия са насочени срещу извънземния кораб.

Всички на борда бяха готови. Екипажът чакаше на бойните си постове.

Кулата с наблюдателната каюта на Блейн стърчеше от корпуса на крайцера и в бой се превръщаше в първата удобна мишена.

Всички свободни отсеци във вътрешността на кораба бяха претъпкани с хора, докато външните палуби пустееха, разчистени за ремонтните групи.

А извънземният съд бързо се приближаваше. Все още се виждаше само като ослепителна светлина, ядрена струя, разгръщаща се, за да обхване Лангстъновото поле на „Макартър“.

— Артилерийска бойна част докладва: сламкарският кораб се движи с нула цяло осемдесет и седем гравитация.

— Нищо ново — прошепна Ренър.

Светлината изпълни екрана — и помръкна. В следващия момент извънземният съд грациозно се плъзна с изключен двигател край крайцера, сякаш беше пристанал на невидим док. Намираше се в относителна неподвижност спрямо „Макартър“. Род зърна сенки, които се движеха в надуваемите пръстени в предния му край.

Главният астрогатор изсумтя и се намръщи.

— Проклети фукльовци!

— Стегнете се, Ренър.

— Извинете. Не съм чувал за по-невероятно астрогационно постижение. Ако някой ми го беше разказал, щях да го обвиня в лъжа. Те за какви се мислят? — Ренър кипеше от гняв. — Ако някой астрогатор се опита да изпълни такъв номер, веднага ще го изхвърлят. Стига да оцелее след катастрофата, разбира се.

Блейн кимна. Сламкарският пилот не си бе оставил никаква възможност за грешки. И…

— Сгрешил съм. Това не може да е боен кораб. Само го погледнете.

— Да. Крехък като пеперуда. Бих могъл да го смачкам с ръка.

Род се замисли за миг, после даде заповед.

— Трябва ми доброволец за първия контакт с кораба сам, с невъоръжен скутер. И… поддържайте бойна готовност едно.

Имаше прекалено много доброволци.

И естествено юнкер Уитбред беше сред тях. Нали вече го бе правил?

Сега чакаше в скутера и гледаше през поляризирания си пластмасов визьор как вратите на хангара се отварят.

Вече го беше правил. Сламкарската миньорка не го бе убила, нали? Чернотата пред него се развълнува. Внезапно през една пролука в Лангстъновото поле проблеснаха звезди.

— Достатъчно е голяма — разнесе се в дясното му ухо гласът на Каргил. — Тръгвайте, Уитбред. Успех и… късмет.

Уитбред включи реактивните дюзи. Скутерът се издигна, прелетя през отвора и се озова в звездния космос, осветен от далечното сияние на Окото на Мърчисън. Лангстъновото поле отново стана плътно. Нямаше връщане назад.

„Макартър“ представляваше рязко очертана неестествена чернота. Юнкерът бавно я заобиколи. Сламката и извънземният съд ярко блестяха над тъмния ръб.

Уитбред не бързаше. Корабът постепенно се уголемяваше. Централната му част бе тънка и дълга като копие. По бордовете му имаше люкове, антени и други, непонятни неща. От средата стърчеше квадратна черна перка, навярно радиаторна повърхност.

В широките прозрачни пръстени, които опасваха предния край, се движеха фигури. Виждаха се достатъчно ясно, за да предизвикват ужас: смътно хуманоидни, но странно изкривени тела.

Четири тороида. Сенки във всички тях.

— Използват всичките си горивни резервоари за жилищно пространство — докладва Уитбред. — Едва ли биха могли да се върнат на планетата си без наша помощ.

Гласът на капитана:

— Убеден ли сте?

— Тъй вярно. Възможно е да има вътрешен резервоар, но малък.

Почти беше стигнал до извънземния кораб. Юнкерът намали скоростта, плавно спря точно до прозрачните пръстени и отключи люка на херметичния шлюз.

В предния край на металното тяло незабавно се отвори овална врата. Навън се появи сламкар, обгърнат в прозрачна обвивка. Извънземният зачака.

— Искам разрешение да напусна… — започна Джонатан.

— Разрешавам. Докладвайте винаги, щом сметнете за нужно. Иначе действайте по своя преценка. Морската пехота е в готовност, Уитбред, така че не викайте за помощ, освен ако не е наложително. Ще дойдат бързо. А сега — късмет.

Гласът на Каргил замлъкна и отново се включи капитанът.

— Не поемайте големи рискове, Уитбред. Не забравяйте, че трябва да останете жив, за да докладвате.

— Тъй вярно.

Когато юнкерът приближи до люка, сламкарят грациозно отстъпи назад и комично увисна във вакуума, като с голямата си лява ръка се държеше за някаква стърчаща от корпуса халка.

— Целият корпус е осеян с такива неща — каза в микрофона Джонатан. — Корабът не може да е бил изстрелян от атмосферата.

Той спря в овалния отвор и кимна на леко усмихнатия извънземен. После малко насмешливо заяви:

— Искам разрешение да се кача на борда.

Съществото се поклони от кръста — или може би просто кимаха така? Ставата на гърба му се намираше под раменете — и посочи към кораба с двете си десни ръце.

Херметичният шлюз беше тесен — очевидно пригоден за размерите на сламкарите. Уитбред забеляза три хлътнали бутона в мрежа от сребърни ленти. Електрическа верига. Създанието видя, че той се колебае, пресегна се покрай него и натисна един, после втори.

Люкът зад Уитбред се затвори.

Посредничката чакаше шлюзът да се херметизира. Удивляваше я странната структура на извънземния, симетричността и неестествените връзки на костите му. Явно не беше родствен на позната форма на живот. И корабът му се бе появил на мястото, което посредничката наричаше „Смотаняшкия пункт“.

Още повече я озадачи неспособността му да херметизира шлюза без нейна помощ.

Сигурно идваше в качеството на посредник. Трябваше да е разумно същество. Нали? Или първо бяха пратили животно? Не, определено не. Не можеха да са чак толкова различни — това щеше да е смъртна обида за всяка култура.

Вътрешният люк на шлюза се отвори. Тя влезе и го заключи. Извънземният чакаше в коридора и го изпълваше като тапа в гърло на бутилка. Посредничката свали скафандъра си и остана гола. Колкото и да беше различно, съществото спокойно можеше да я помисли за воин. Искаше да го убеди, че не е въоръжена.

Поведе го към по-просторните сектори. Едрото тромаво създание се движеше трудно. Не се приспособяваше лесно към гравитацията. Спираше да надзърта през прозорците в отсеците на кораба и разглеждаше механизмите, които кафявите бяха инсталирали в коридора… нима разумно същество можеше да се държи така?

Искаше й се да го дръпне, за да го накара да побърза, но имаше вероятност извънземният да го схване като нападение. На всяка цена трябваше да избягва това.

За момента щеше да се отнася с него като с господар.

Имаше ускорителна зала: двайсет и шест огънати койки, наредени в три колони, всички подобни на преобразеното легло на Кроуфорд. Ала не бяха и съвсем еднакви. Сламкарката вървеше пред него, изящна като делфин. Късата й козина беше на несиметрично разположени дъговидни кафяви и бели ивици. Около слабините и подмишниците й растяха гъсти кичури бели косми. Уитбред я намираше за красива. В момента стоеше и го чакаше — нетърпеливо, каза си той.

Опита се да не мисли за това, че е попаднал в капан. В клаустрофобично тесния коридор цареше сумрак. Юнкерът се загледа в някаква редица свързани с помпи резервоари — навярно охлаждаща система за водородно гориво. Сигурно водеше към черната перка навън.

Проблесна светлина.

Отворът бе голям, достатъчно голям дори за Уитбред. Вътре: слаби слънчеви лъчи, като по време на гръмотевична буря. Той последва сламкарката в някакво помещение, което сигурно беше един от тороидите. Незабавно го заобиколиха извънземни.

Всички бяха еднакви, включително редуването на кафявите и бели ивици по козината им. Поне дванайсет усмихнати криви лица се взираха в него от учтиво разстояние и всички разговаряха помежду си с бързи пискливи гласове.

После бъбренето внезапно стихна. Един от сламкарите се приближи до него и изрече няколко кратки изречения, които можеха да са на различни езици, но бяха абсолютно неразбираеми за Уитбред.

Той сви рамене и протегна длани напред.

Съществото мигновено повтори жеста му с невероятна точност. Джонатан избухна в смях. Носеше се безпомощно в слабата гравитация, притискаше ръце към корема си и се кикотеше като дете.

— Добре, Уитбред — със сериозен, металически глас проговори в ухото му Блейн. — Смеят се и всички останали. Въпросът е…

— О, не! Господин капитан, пак ли ме показват по интеркома?

— Въпросът е какво си мислят, че правиш сламкарите.

— Тъй вярно. Беше заради третата ръка. Не успях да се овладея. — Джонатан отново стана сериозен. — Време е за стриптийза ми, господин капитан. Моля ви, изключете интеркома…

Датчикът на брадичката му светеше в жълто, разбира се. Бавно действаща отрова. Но този път нямаше да я диша. Той дълбоко си пое дъх, откопча шлема си и го свали. После, все още без да отваря уста, откачи кислородната бутилка от скафандъра си, захапа мундщука и включи въздуха. Работеше отлично.

Джонатан бавно започна да се съблича. Първо свали широкия гащеризон с електрониката и животоподдържащите системи на скафандъра. После дръпна циповете, които минаваха по крайниците и гърдите му. Без тях костюмът приличаше на трико. Еластичните нишки следваха всички извивки на мускулатурата му, за да не позволят на тялото му да експлодира във вакуума. С тяхна помощ собствената му кожа в известен смисъл се превръщаше в скафандър и потните му жлези играеха ролята на терморегулационна система.

Докато се събличаше, бутилката плуваше пред него. Сламкарите бавно се приближиха и един от тях — кафяв, без ивици, също като миньорката на борда на „Макартър“ — посегна да му помогне.

Уитбред извади от комплекта си с инструменти универсално лепило и се опита да залепи шлема си за прозрачната пластмасова стена, но не успя. Кафявият извънземен незабавно разбра проблема му. Той (тя, то) взе някаква тубичка и намаза шлема, който веднага залепна за гладката повърхност. Джонатан насочи камерата към него.

Ако сламкарите бяха хора, биха се подредили един до друг, сякаш не биха могли да разговарят удобно, ако не установят коя посока е „нагоре“. Всички сламкари обаче бяха под различни ъгли един спрямо друг и това, изглежда, ни най-малко не ги смущаваше. Те чакаха и се усмихваха.

Юнкерът се изправи пред тях съвсем гол.

Извънземните се приближиха да го разгледат.

Кафявият се отличаваше от пъстрите си събратя. Той беше по-нисък от тях, с малко по-едри ръце и странна форма на главата. Доколкото Уитбред можеше да определи, приличаше на миньорката. Другите бяха като мъртвия от сондата със светлинното платно.

Съществото проучи костюма му и започна да прави нещо с комплекта инструменти, но останалите докосваха Джонатан, опипваха мускулатурата и ставите му, търсеха места, чието притискане да предизвиква рефлекси.

Двама зяпаха стиснатите му зъби. Други проследяваха костите му: ребра, гръбначен стълб, череп, таз, стъпала. После се заеха с дланите му, като се опитваха да движат пръстите му в невъзможни положения. Макар че внимаваха, всичко бе извънредно неприятно.

Бърборенето им постепенно се усилваше. Някои звуци бяха толкова високи, че звучаха като тихи писъци и подсвирквания, но зад тях се чуваха мелодични тонове. Един от изразите като че ли постоянно се повтаряше с висок тенор. Сламкарите внезапно се скупчиха зад гърба на младежа, като възбудено сочеха гръбначния му стълб. Един от тях му даде знак, като започна да се навежда и да се изправя. Ставите му изпъкваха така, сякаш гърбът му е счупен на две места. На Уитбред почти му се пригади, но схвана идеята. Той зае ембрионална поза, изправи се, после пак се сви. Десетина малки извънземни ръце заопипваха гръбнака му.

После отстъпиха назад. Остана само едно от създанията, което явно го покани да разгледа неговата (нейната) анатомия. Джонатан поклати глава и се извърна. Това бе работа на учените.

Той взе шлема си и заговори в микрофона:

— Готов съм да докладвам, господин капитан. Не съм сигурен какво да правя. Да се опитам ли да доведа някой от тях на борда на „Макартър“?

— В никакъв случай — нервно отвърна капитанът. — Можете ли да излезете от кораба им?

— Тъй вярно. Ако се наложи.

— Предпочитаме да го направите. Обадете се по секретния канал, Уитбред.

— Хм… слушам. — Юнкерът се обърна към сламкарите, посочи шлема си, после херметичния шлюз, облече си скафандъра с помощта на кафявия, закопча го и си сложи шлема. Един от пъстрите го отведе при люка.

Навън нямаше удобно място да закачи осигурителното си въже, но неговият извънземен придружител разбра какво му трябва и залепи за повърхността на кораба кука. Не изглеждаше много здрава. Джонатан се намръщи. Къде бе халката, за която се беше хванал сламкарят на идване? Нямаше я. Защо?

Поне „Макартър“ бе наблизо. Ако куката се счупеше, щяха да го спасят. Уитбред предпазливо се отблъсна от корпуса, увисна в празното пространство и насочи мерника на шлема си точно към антената, стърчаща от абсолютно черното поле на крайцера. След това натисна с език бутончето „СЕКРЕТНА ВРЪЗКА“.

От шлема му бликна тънък лъч кохерентна светлина. Друг проблесна от крайцера и проследи неговия до малка вдлъбнатина в шлема. В мрака около нея се очерта пръстен — ако имаше изтичане на енергия, „Макартър“ щеше да го коригира, а ако изтичането водеше към трети пръстен около антената на Уитбред, мигновено щеше да прекъсне връзката.

— Тук Уитбред, господин капитан — обади се той. В гласа му прозвучаха раздразнени и в същото време озадачени нотки. „В крайна сметка — помисли си юнкерът, — все пак имам право на някакво мнение. Нали?“

Блейн отговори незабавно.

— Уитбред, тази секретност не цели само да ви причини затруднения. Сламкарите още не знаят езика ни, но могат да запишат разговорите ни и по-късно да го научат. Разбирате ли ме?

— Ами… тъй вярно. — Мили Боже, Стареца наистина мислеше далновидно.

— Вижте, Уитбред, не можем да приемем нито един извънземен на борда на „Макартър“, докато не решим проблема с малките. Не бива да заподозрат нищо. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Отлично. Пращам ви катера с група учени — след като вие подготвихте почвата, така да се каже. Между другото, справихте се чудесно. Имате ли да отбележите нещо?

— Да, господин капитан. Първо, на борда има две деца. Видях ги да висят на гърбовете на възрастни индивиди. По-едри са от нашите сламкарчета и козината им е като на големите.

— Още едно доказателство за миролюбивите им намерения — отвърна Блейн. — Нещо друго?

— Ами, нямах възможност да ги преброя, но изглежда, че са двайсет и трима кафяво-бели и двама кафяви като астероидната миньорка. Двете деца бяха с кафявите. Не знам защо.

— Все някога ще сме в състояние да разговаряме с тях. Добре, Уитбред, пращаме ти учените. Ренър, чувате ли ме?

— Тъй вярно.

— Подгответе курс. Искам „Макартър“ да се отдалечи на петдесет километра от извънземния кораб. Не зная какво ще направят сламкарите, когато потеглим, но катерът вече ще е там.

— Местите кораба, така ли, господин капитан? — удивено попита главният астрогатор. На Уитбред му се искаше да изръкопляска, но се сдържа.

— Да.

Известно време никой не каза нищо.

— Добре — отстъпи Блейн. — Ще ви обясня. Адмиралът е много обезпокоен за сламкарчетата. Той смята, че могат да се разприказват за кораба. Имаме заповед да не дадем на малките възможност да влязат в контакт с възрастен извънземен, а един километър е прекалено малко разстояние.

Отново последва мълчание.

— Това е всичко, господа. Благодаря ви, Уитбред — каза Род. — Господин Стейли, съобщете на доктор Харди, че вече може да се качи на катера.

„Е, сега е мой ред“ — помисли си капелан Харди, пълен човек със замечтани очи и червена коса, която започваше да посивява. Освен да води неделните служби, през по-голямата част от експедицията свещеникът съзнателно не беше напускал каютата си.

Дейвид Харди не бе темерут. Всеки можеше да го посети на чаша кафе, уиски, партия шах или дълъг разговор и мнозина го правеха. Просто не обичаше тълпите. Нямаше как да опознае човек в тълпа.

Освен това запазваше професионалната си склонност да не обсъжда работата си с аматьори и да не публикува резултатите, докато не събере достатъчно доказателства. В момента, каза си той, това нямаше да е възможно. А и какво всъщност представляваха извънземните? Определено бяха разумни. Определено бяха интелигентни. И определено имаха място в божествения замисъл на вселената. Но какво?

Екипажът пренесе на катера багажа на Харди. Аудио библиотека, няколко купчини детски книжки, справочна литература (малко: катерният компютър имаше връзка с корабната памет, но Дейвид въпреки това обичаше книгите, колкото и да бяха непрактични). Имаше и някои уреди: два екрана с микрофони и електронни филтри за пречистване на звука. Беше се опитал сам да натовари всичко, но старши лейтенант Каргил го разубеди. Морските пехотинци щяха да го направят много по-бързо и предпазливостта на капелана изобщо не можеше да се сравнява с тяхната — ако нещо се счупеше, щяха да си имат работа с Кели.

При херметичния шлюз Харди срещна Сали. И тя не пътуваше с малко багаж. Ако зависеше от нея, щеше да носи всичко, дори скелетите и мумиите от Кошерния астероид, но капитанът й бе позволил и да вземе само холограмите си и даже тях трябваше да крие, докато не установи какво е отношението на сламкарите към разкопаването на гробове. Според описанията на Каргил, извънземните нямаха погребални обреди, но това й се струваше абсурдно. Всички имаха погребални обреди, дори най-примитивните човешки култури.

Не можеше да вземе и извънземната миньорка, както и малкото, което отново беше станало женско. Поровете и морските пехотинци продължаваха да търсят изчезналото сламкарче и новороденото (защо бе избягало с бебето, а не с майка му?). Чудеше се дали присъствието й на борда на катера не се дължи на врявата, която бе вдигнала след заповедта на Род да стрелят на месо. Знаеше, че не е справедлива към капитана. Той изпълняваше нарежданията на адмирала. Но това не бе правилно! Малките нямаше да причинят зло на никого. Човек трябваше да е параноик, за да се страхува от тях.

Тя последва капелан Харди в каютата на катера, където завариха доктор Хорват. Тримата щяха да са първите учени на извънземния кораб и Сали се вълнуваше. Имаше да учи толкова много неща!

Антрополог — вече се смяташе за напълно квалифицирана специалистка и нямаше кой да й възрази, — лингвист и Хорват, известен физик преди да се заеме с политика. Министърът бе единственият безполезен от групата, но високият пост му осигуряваше място на борда. Тя не смяташе, че същото се отнася и за нея, макар да си го мислеха половината от учените на „Макартър“.

Трима учени, боцман, двама опитни космонавти и Джонатан Уитбред. Никакви морски пехотинци, никакви оръжия. Вълнението почти заглушаваше страха, който къкреше някъде дълбоко в нея. Не биваше да носят оръжие, разбира се, но щеше да се чувства по-добре, ако с тях пътуваше Род Блейн. Ала нямаше начин.

По-късно щяха да дойдат още хора. Бъкман — с милион въпроси, щом Харди решеше езиковия проблем. Биолози. Офицер, навярно Кроуфорд, за да проучи оръжията на сламкарите. Инженер. Всеки друг, но не и капитанът. Кутузов едва ли щеше да му позволи да напусне кораба си, колкото и миролюбиви да се окажеха извънземните.

Внезапно изпита носталгия. На Спарта имаше дом, съвсем близо до столицата. Спарта беше център на цивилизацията. Когато завърши университета, бе взела решение да се изгради като личност, а не да стане украшение на нечия мъжка кариера. В момента обаче й се искаше да е украшение, особено на подходящия мъж, само… Не. Трябваше да остане независима жена.

В единия край на каютата имаше ускорително кресло и дъговиден пулт. Това беше артилерийският мостик — каква ти каюта! Но бяха монтирани седалки и сгъваеми маси за игри и хранене.

— Разгледахте ли катера? — попита Хорват.

— Моля?

— Попитах: „Разгледахте ли катера?“ Навсякъде има амбразури. Свалили са оръдията и торпедата, но амбразурите си стоят. Що за посланически кораб е това?

Харди се откъсна от размислите си.

— Вие как бихте постъпили на мястото на капитана?

— Щях да използвам невъоръжен кораб.

— Няма такива — спокойно отвърна свещеникът. — Поне не такива, на които да можете да живеете, както щяхте да научите, ако бяхте разгледали хангара. — Богослуженията се провеждаха там, ала министърът не присъстваше на тях. Това си бе негова работа, но спокойно можеше да му го напомни.

— Прекалено е очевидно, че катерът е разоръжен боен кораб!

Харди кимна.

— Сламкарите рано или късно трябва да научат нашата страшна тайна. Ние сме войнствен вид, Антъни. Такава ни е природата. И все пак идваме с напълно разоръжен боен кораб. Не мислите ли, че това ще подскаже нещо на извънземните?

— Но това е толкова важно за Империята!

Дейвид Харди отново кимна. Научният министър имаше право, макар че навярно изхождаше от грешни аргументи.

Катерът леко се разтърси и потегли. Род го наблюдаваше на екраните на мостика и изпитваше безпомощно раздразнение. В момента, в който се приближеше до извънземния кораб, към него щеше да се насочи една от батареите на Кроуфорд — а Сали Фаулър се намираше на борда на малкия разоръжен съд.

Първоначално бяха имали намерение да доведат сламкарите на „Макартър“, но това нямаше да е възможно, докато не откриеха малките. В известен смисъл това го радваше. „Започвам да ставам параноик — помисли си той. — Като адмирала.“

Междувременно нямаше и следа от сламкарчетата и всички бяха нервни.

— Готови сме да потеглим, господин капитан — съобщи главният астрогатор. — Аз ще поема управлението.

— Добре. Действайте, Ренър.

Прозвуча сигнал за ускорение и „Макартър“ плавно започна да се отдалечава от извънземния кораб — а също от катера и Сали Фаулър.

22. Словесни игри

Душът: найлонов чувал със сапунена вода с млад мъж вътре. Отворът на чувала беше херметично затворен около шията му. С помощта на четка с дълга дръжка Уитбред се търкаше навсякъде, където го сърбеше — с други думи, по цялото тяло. Юнкерът с наслада се раздвижваше и протягаше. На сламкарския кораб бе толкова тясно! Толкова клаустрофобично!

Когато се изкъпа, отиде при другите в каютата.

Капеланът, Хорват и Сали Фаулър, всички с еднакви обувки с магнитни подметки за ниска гравитация, всички застанали с глави „нагоре“. До този момент Джонатан никога не би забелязал такова нещо.

— Господин министър — каза той, — имам заповед да се поставя на ваше разположение.

— Много добре, господин… Уитбред — проточи Хорват. Изглеждаше притеснен и замислен. И тримата изглеждаха така.

Капеланът с усилие заговори:

— Виждате ли, всъщност никой от нас не знае какво да прави. Никога не сме установявали контакт с извънземни.

— Те са дружелюбни. Искаха да разговаряме — отвърна юнкерът.

— Добре. Добре, но това с нищо не ми помага — нервно се засмя свещеникът. — Как беше, Уитбред?

Той се опита да им обясни. Тясно, докато не стигнеш в пластмасовите тороиди… крехко… безсмислено да се мъчиш да различиш сламкарите един от друг, освен че кафявите по нещо се различаваха от кафяво-белите…

— Не са въоръжени — отбеляза младежът. — Разглеждах кораба цели три часа. На борда няма място, където да крият големи оръжия.

— Не ви ли се струваше, че не ви показват всичко?

— Хм, не.

— Като че ли не сте много уверен — остро рече Хорват.

— О, съвсем не, господин министър. Просто си спомних за работилницата. Една от каютите беше пълна с инструменти — подът, таванът, навсякъде. На две от стените имаше съвсем елементарни неща: свредели, триони със странни дръжки, болтове и отвертки. Неща, които познавам. Видях пирони и нещо като чук с голяма плоска глава. Приличаше на домашна работилница. Но забелязах и много сложни уреди, чието предназначение ми е напълно непонятно.

Извънземният кораб се носеше точно до предния прозорец. Вътре се движеха нечовешки сенки. Сали също ги наблюдаваше… Хорват сухо му напомни:

— Казахте, че извънземните не криели нищо.

— Така мисля. Но съм убеден, че специално ме заведоха в онази каюта. Не зная защо, но ми се струва, че това беше нещо като тест за интелигентност. И аз не го издържах.

— Единствената сламкарка, с която имахме възможност да контактуваме, не разбира и най-елементарните жестове — рече капеланът. — А сега вие ми казвате, че тези извънземни ви подлагали на тестове за интелигентност…

— И разбираха знаците ми. Всъщност удивително бързо. Да. Те са различни. Видяхте записите.

Харди уви кичур от оредяващата си червена коса около възлестия си пръст и леко го подръпна.

— От камерата в шлема ви ли? Да, Джонатан. Според мен си имаме работа с два вида сламкари. Едните са луди учени и не могат да говорят. Другите… говорят — неубедително завърши той. Свещеникът усети, че си играе с косата си, и я приглади. — Надявам се, че бързо ще науча езика им.

Всички се страхуваха, осъзна Уитбред. Особено Сали. И даже капеланът, който винаги изглеждаше невъзмутим. Всички се ужасяваха от първия ход.

— Други впечатления? — попита Хорват.

— Постоянно си мисля, че корабът е предназначен за свободно падане. Целият е в лепкави ивици. И надуваеми мебели. Тороидите са свързани с къси коридори, широки колкото самите тях. При ускорение би трябвало да са като отворени капаци на пода без начин да се заобиколят.

— Странно — замисли се министърът. — Корабът се движеше само допреди четири часа.

— Точно така. Коридорите трябва да са нови. — Тази мисъл му хрумна внезапно. Онези коридори трябваше да са нови…

— Но това означава още нещо — тихо каза Харди. — Вие споменахте, че мебелите са разположени под всевъзможни ъгли. Когато сламкарите ви говореха, всички видяхме, че не ги интересува в каква посока са застанали. Като че ли са се приспособили към свободното падане. Като че ли са еволюирали в такива условия…

— Но това не е възможно — възрази Сали. — Не е възможно, обаче… имате право, доктор Харди! Хората винаги се ориентират спрямо нещо. Даже опитните морски пехотинци, които са прекарали в космоса целия си живот! Само че никой не може да еволюира при свободно падане.

— Достатъчно древна раса би могла — отвърна капеланът. — Вземете и несиметричните им ръце. Дали е еволюционно усъвършенстване? Не е зле да имаме предвид тази теория, когато разговаряме с тях. — „Ако изобщо сме в състояние да разговаряме“ — мислено прибави той.

— Гръбначният ми стълб направо ги побърка — каза Уитбред. — Като че ли никога не бяха виждали гръбнак. — Юнкерът замълча за миг. — Не зная дали са ви казали. Аз се съблякох гол пред тях. Беше справедливо да… научат с какво си имат работа. — Младежът не можеше да погледне към Сали.

— Не се смея — рече тя. — И аз ще трябва да направя същото.

Уитбред рязко повдигна глава.

— Какво?

Сали внимателно подбра думите си. „Не забравяй провинциалния морал“ — напомни си момичето и заби очи в пода.

— Каквото и да са решили да скрият от извънземните капитан Блейн и адмирал Кутузов, няма защо да пазим в тайна съществуването на два човешки пола. Те имат право да знаят как се размножаваме, а аз съм единствената жена на борда на „Макартър“.

— Но ти си племенница на сенатор Фаулър!

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Няма да им казваме. — Сали рязко се изправи. — Тръгваме, боцман Лафърти. — Въпреки слабата гравитация, тя грациозно се завъртя, като истинска имперска дама. — Благодаря ти за загрижеността, Джонатан. Господин капелан, можете да ме последвате веднага щом ви повикам. — И излезе.

— Чудех се защо всички сме толкова нервни — доста по-късно рече Уитбред.

— Тя настоя — като гледаше право напред, отвърна Хорват.

Когато пристигна, Сали се обади на катера. Същият извънземен, който беше посрещнал Уитбред — или поне еднакъв — й се поклони и учтиво я покани на борда. Капеланът, който наблюдаваше сцената на екрана, рязко се наведе напред.

— Това полукимване много напомня на вашето, Уитбред. Той е блестящ имитатор.

Няколко минути по-късно Сали отново се свърза с тях, този път без образ. Намираше се в един от тороидите.

— Отвсякъде съм заобиколена със сламкари. Мнозина носят малки уреди. Джонатан, дали…

— Повечето нямаха нищо. Как изглеждат тези уреди?

— Ами, един прилича на полуразглобена камера, друг има екран като осцилоскоп. — Пауза. — Хм, започва се. Край на връзката. — Изщракване.

В продължение на двайсет минути не знаеха нищо за Сали Фаулър. Тримата мъже неспокойно се въртяха на местата си, приковали погледи в мътния дисплей на интеркома.

Когато тя най-после се обади, гласът й звучеше бодро.

— Добре, господа, можете да дойдете.

— Идвам. — Харди откопча предпазния си колан и бавно заплува към херметичния шлюз. Изглеждаше облекчен. Чакането бе свършило.

На мостика около Род цареше обичайното оживление. За да се занимава с нещо, той беше наредил на юнкер Стейли да проведе симулирано учебно нападение на морската пехота срещу извънземния кораб. Чисто теоретично, разбира се — но това спасяваше Блейн от мрачните мисли. Когато Хорват се обади, капитанът сърдечно възкликна:

— О, докторе! Как сте?

Министърът почти се усмихваше.

— Много добре, благодаря, капитане. Доктор Харди отиде при лейди Сали. Пратих и вашия човек Уитбред.

— Чудесно. — Род усети неприятен бодеж между лопатките. Значи Сали бе преживяла това изпитание…

— Капитане, господин Уитбред спомена, че на извънземния кораб имало нещо като работилница. Той смята, че са изпитали уменията му да борави с инструменти. Удивен съм, че сламкарите могат да преценяват тези ни способности.

— Хм, могат. Създаването и използването на оръдия на труда е основна…

— Да, да, капитане, но ние не сме създатели на оръдия! А лингвист, антрополог, политик — аз — и неколцина военни. Прекалено дълго се опитвахме да научим нещо за тях, вместо да ги впечатлим със собствената си интелигентност.

Блейн се замисли.

— Ами, самите кораби… но имате право, докторе. Ще ви пратя някого. На борда все трябва да има някой, който да се справи добре с такова изпитание.

Когато връзката прекъсна, Род натисна един от бутоните на интеркома.

— Кели, вече можеш да освободиш половината от хората си.

— Слушам. — Лицето на сержанта не проявяваше никакви следи от емоция, ала Блейн знаеше колко неудобен е бойният скафандър. В момента всички морски пехотинци на борда на „Макартър“ се намираха в хангара в пълно бойно снаряжение.

Род повика Синклер.

— Възникна необичаен проблем, Санди. Трябва ни някой, който да има опит в работа с инструменти и да е готов да иде на извънземния кораб. Ако ми посочиш неколцина души, ще попитам за доброволци.

— Няма нужда, господин капитан. Аз ще отида.

Блейн се сепна.

— Ти ли, Санди?

— Да, защо не, господин капитан? Да не би да нямам опит с инструменти? Не мога ли да поправя всичко, което някога е работило? Моите момчета са достатъчно добри, за да поддържат „Макартър“. Обучил съм ги. Няма да ви липсвам…

— Почакай малко, Санди.

— Да?

— Добре. Всеки, който е способен да издържи такава проверка, познава полето и двигателя. Въпреки това е възможно адмиралът да не те пусне.

— На борда няма друг, който да научи всичко за извънземния кораб, господин капитан.

— Да. Добре, иди да те прегледат в лазарета. И ми кажи кого да пратя, ако не ти позволят.

— Джакс, Лий Батсън или всеки друг от момчетата ми, освен Тъмс Меншчиков.

— Меншчиков. Това не беше ли техникът, който спаси шестимата, заклещени в торпедния отсек по време на сражението с „Непокорний“?

— Тъй вярно. Освен това две седмици преди битката ви поправи душа.

— А, да. Добре, Санди. — Той изключи и се огледа наоколо. Наистина нямаше работа на мостика. Екраните показваха извънземния кораб, към който бяха насочени най-големите лазерни оръдия на „Макартър“. Сламкарите с нищо не заплашваха крайцера му. Сега при Сали бяха Харди и Уитбред… Блейн се обърна към Стейли. — Разработете план за спасителна операция, като приемете, че в пълна бойна готовност са само половината морски пехотинци.

Когато Харди и Уитбред пристигнаха, Сали почти не им обърна внимание. Вече беше напълно облечена и под слабата филтрирана светлина на Сламката прокарваше ръце по тялото на един (една) от кафяво-белите, огъваше лакътната и раменната му става и опипваше мускулите, като през цялото време диктуваше в ларингофона си.

— В заключение смятам, че те са друг подвид, но родствен на кафявите, навярно достатъчно, за да се размножават помежду си. Това ще покаже генетичният им код, когато анализираме пробите на Нова Шотландия. Трябва да внимаваме с въпросите си, докато не научим табутата им. Очевидно не съществува полова дискриминация като в Империята. Всъщност преобладават женските. Един от кафявите индивиди е мъжки и се грижи за две новородени. Те са отбити или поне не забелязах на борда кърмеща женска — или мъжкар. Предполагам, че за разлика от човечеството след Войните за наследството, тук не се наблюдава намаляване на броя на майките и следователно няма културен механизъм, изразяващ се в прекалени грижи за женските, какъвто се е запазил в Империята. Не откривам обяснение на въпроса защо сред кафяво-белите няма новородени, макар да е възможно незрелите сламкари, които видях, да са техни деца и кафявите да играят ролята на възпитатели. Забелязва се определена тенденция кафявите да вършат цялата техническа работа. Разликата между двата подвида е очевидна, ако не и драстична. Ръцете на кафявите са по-едри и по-развити, наклонът на челата им е по-голям. По-дребни са. Въпрос: кои са по-еволюирали като създатели на оръдия на труда? Кафяво-белите имат малко по-голям мозъчен обем, ръцете на кафявите са по-големи. Засега не съм видяла мъжки кафяво-бял. Кафявите са по един от двата пола. Дали това е случайно, или може да ни даде ключ към тяхната култура? А може би е нещо биологично? Край на записа. Добре дошли на борда, господа.

— Някакви проблеми? — попита Уитбред.

Сали носеше найлонова качулка, стегната около шията й като чувал на корабен душ. Очевидно не използваше респиратор. Найлонът слабо променяше гласа й.

— Абсолютно никакви. Определено научих много, както и те от… хм, от тази оргия. Какво ще правим сега?

Езикови уроци.

Имаше една дума: „фюнч(щрак)“. Когато капеланът посочи към себе си и каза „Дейвид“, сламкарят, когото гледаше, имитира жеста му с долната си дясна ръка и отвърна: „Фюнч(щрак)“, като изщрака с език.

Чудесно. Но Сали рече:

— Моята сламкарка също се казваше така, струва ми се.

— Искате да кажете, че съм избрал същия индивид ли?

— Не, едва ли. Освен това ми е известно, че „фюнч(щрак)“ — тя внимателно произнесе думата, но накрая провали всичко, като се изкиска — не означава „сламкар“. Проверих.

Капеланът се намръщи.

— Сигурно всички лични имена ни звучат еднакво. А може да означава „ръка“ — предположи той. За това имаше класически пример, толкова стар, че навярно идваше от доатомната епоха. Харди се обърна към друг извънземен, посочи към себе си и каза: — Фюнч(щрак)? — Произношението му бе почти съвършено и свещеникът не се разсмя.

— Не — отвърна сламкарят.

— Бързо го усвоиха — отбеляза Сали.

Уитбред също опита. Той заплува сред извънземните, като се сочеше и повтаряше „Фюнч(щрак)?“ Получи четири ясно произнесени отрицателни отговора преди един обърнат с главата надолу сламкар да го потупа по коляното.

— Фюнч(щрак)? Да.

И така: трима сламкари казваха „фюнч(щрак)“ на човек. Всеки на различен човек, но не и на друг. И така?

— Може да означава нещо като „Аз съм придаден към теб“ — каза Уитбред.

— Правдоподобно обяснение — съгласи се Харди. Дори блестящо, но нямаше достатъчно данни — дали момчето не бе налучкало?

Навсякъде около тях пъплеха сламкари. Някои от уредите, които носеха, можеха да са камери или записващи устройства. Други издаваха звуци, когато хората говореха, на екранчетата на трети се появяваха криви оранжеви линии. Извънземните обърнаха известно внимание на устройствата на Харди, особено немият кафяв мъжкар, който разглоби осцилоскопа и отново го сглоби пред очите му. Сега образите изглеждаха по-ясни и контролните функции се изпълняваха по-бързо. Интересно. И само кафявите правеха такива неща.

Всички се включваха в езиковите уроци. Те се превърнаха в игра. Посочваш и казваш думата, след което сламкарите я запомнят.

Извънземните бърникаха вътрешностите на уредите им, настройваха ги и понякога с птичи чуруликания ги подаваха на някой кафяв. Гамата на гласовете им бе поразителна — за секунди преминаваха от бас към тенор.

Харди усещаше напредването на времето. Стомахът му бе празен, но той се отнасяше към протестиращото му къркорене с разсеяно презрение. Респираторът дразнеше ноздрите му. Очите му смъдяха от сламкарската атмосфера, която проникваше под защитните му очила, и му се искаше да е избрал или шлем, или найлонов чувал като на Сали. Сламката представляваше бледа точка, която бавно се движеше по заоблената прозрачна стена. Сухият въздух от бутилката постепенно го обезводняваше.

Всичко това му показваше напредването на времето, ала капеланът не му обръщаше внимание. Изпълваше го странна радост. Дейвид Харди изпълняваше мисията на живота си.

Въпреки уникалната ситуация той реши да се придържа към традиционната лингвистика. Имаше безпрецедентни трудности с „длан“, „лице“, „уши“ и „пръсти“. Оказа се, че пръстите на десните ръце имат общо наименование, тези на лявата — друго. За клепнало и щръкнало ухо имаше различни думи. Изобщо не съществуваше понятието „лице“, макар че незабавно разбраха англическата дума и, изглежда, я сметнаха за ценно откритие.

Беше смятал, че мускулите му са се приспособили към слабата гравитация, но сега започваха да му създават проблеми. Не го отдаваше на умора. Не знаеше къде е изчезнала Сали и това не му направи впечатление. Това просто означаваше, че възприема и нея, и сламкарите като колеги, ала в същото време показваше колко е изтощен. Харди се смяташе за образован човек, но онова, което момичето наричаше „синдром на прекалени грижи за жените“, бе дълбоко вкоренено в имперската култура — особено във флота.

Едва когато въздухът му свърши, успяха да го убедят да се върне на катера.

Вечерята им беше проста и другите бързаха да сравнят наблюденията си. Милостиво оставиха Харди да се нахрани. Въпреки че очевидно бе най-любопитен, Хорват не позволяваше на никого да разпитва капелана. Накрая той позволи на един от екипажа да отнесе таблата му и вдигна поглед. Три изгарящи от нетърпение лица телепатично излъчваха милиони въпроси към него.

— Добре се справят с англическия — започна Дейвид. — Ще ми се да можех да кажа същото за собствения си напредък.

— Те се упражняват — отбеляза Уитбред. — Когато чуят нова дума, започват да я повтарят, използват я в изречения… Никога не съм виждал такова нещо.

— Защото не си наблюдавал внимателно доктор Харди — отвърна Сали. — В университета са ни преподавали този метод, но самата аз не го владея добре.

— Така е при повечето млади хора. — Лингвистът се протегна. Вече не чувстваше празнота в стомаха си. Но го измъчваше мисълта, че сламкарите са по-добри от него в собствената му област. — Обикновено младежите нямат търпение за лингвистика. В този случай обаче вашият ентусиазъм ми помага, тъй като извънземните съвсем професионално насочват усилията ви. Между другото, Джонатан, къде изчезнахте?

— Изведох моя фюнч(щрак) навън и му показах скутера. Нямаше какво повече да му обяснявам в кораба и не исках да го водя тук. Може ли да го правим?

— Естествено — усмихна се Хорват. — Попитах капитан Блейн и той каза, че го оставя на нашата преценка. На катера нямало нищо тайно. Само че ми се ще да организираме нещо специално, например малка церемония, как мислите? В края на краищата, освен астероидната миньорка, сламкарите никога не са били на човешки кораб.

Харди сви рамене.

— Те не направиха нищо, когато се качихме на борда им. Но освен ако цялата им раса няма фантастична дарба за езици — хипотеза, която отхвърлям — те сигурно са провели своята специална церемония преди да потеглят от планетата си. Пратили са специалисти по лингвистика. Не бих се изненадал, ако нашите фюнч(щрак)и са техният еквивалент на професори.

Уитбред поклати глава. Другите го погледнаха и юнкерът най-после заговори. Гордееше се, че е измислил начин, позволяващ на младши офицер да прекъсва висшестоящите.

— Корабът е напуснал сламкарската планета само часове — може би дори по-малко от час — след пристигането на „Макартър“ в тяхната система. Как са имали време да съберат специалисти?

— Не знаех — бавно отвърна Харди. — Но въпреки това трябва да са някакви експерти. Каква полза от такива фантастични езикови способности сред обикновеното население? И фантастични е меко казано. И все пак успяхме малко да ги озадачим. Забелязахте ли?

— Работилницата ли? — попита Сали. — Предполагам, че би могла да се нарече така. Отведоха ме там точно след като ви оставих, доктор Харди, и не изглеждаха поразени от мен. Но наистина ми направи впечатление, че вие останахте там много по-дълго от мен.

— Какво правихте вътре? — попита Дейвид.

— Ами, нищо. Разглеждах инструментите. Стаята беше претъпкана с боклуци… между другото, скобите на стените не са достатъчно здрави, за да понесат истинска гравитация, убедена съм. Трябва да са направили работилницата след като са пристигнали тук. Но така или иначе, тъй като всичко ми беше абсолютно непонятно, не обърнах сериозно внимание на помещението.

Харди сключи длани като за молитва, после засрамено вдигна очи. Бе придобил този навик дълго преди да стане свещеник и не можеше да се избави от него, ала жестът не говореше за набожност, а за съсредоточаване.

— Не сте направили нищо и те не са проявили любопитство. — Той се замисли. — Аз ги разпитвах за имената на уредите. Прекарах там доста дълго време и моят фюнч(щрак) изглеждаше изненадан. Може да греша, но наистина мисля, че интересът ми към инструментите го обезпокои.

— Опитахте ли се да използвате някой от тях? — попита Уитбред.

— Не. А вие?

— Ами, поиграх си малко…

— Как реагираха?

Джонатан сви рамене.

— През цялото време ме наблюдаваха. Не забелязах промяна в поведението им.

— Да. — Харди отново сключи длани, но този път не се усети. — Има нещо странно в тази стая и в реакцията им към нашия интерес. Но се съмнявам, че ще научим причината, докато капитан Блейн не ни прати своя експерт. Знаете ли кой ще дойде?

Хорват кимна.

— Главният инженер Синклер.

— Хм — неволно измърмори Джонатан Уитбред. Всички го погледнаха и той се усмихна. — Ако сламкарите са се озадачили от вас, господин капелан, само си помислете какво ще им мине през главите, когато чуят командир Синклер.

На боен кораб човек няма средно тегло. По време на продължителните периоди на бездействие онези, които обичат да ядат, се развличат с ядене. И затлъстяват. Но хората, които посвещават живота си на някаква кауза — включително мнозина от онези, които остават във флота — са склонни да забравят за храната. Тя не е в състояние да задържи вниманието им.

Санди Синклер седеше на ръба на масата за прегледи и гледаше право пред себе си. Просто си беше такъв: не можеше да погледне човек в очите, докато е гол — ВИСОК, СЛАБ и ЖИЛЕСТ.

Една трета от кожата му представляваше розова зараснала тъкан. По време на експлозия остри метални парчета бяха оставили дълъг белег по ребрата му, бяха го изгорили пламъци и капки разтопен метал. Космическите сражения оставят рани, ако човек изобщо оцелее.

Лекарят бе двайсет и три годишен весел младеж.

— Двайсет и четири години служба, а? И сте участвали в битки?

— И ти ще получиш своя дял белези — изръмжа Синклер, — ако останеш достатъчно дълго във флота.

— Не зная защо, но ви вярвам. Е, вие сте в блестяща форма за своите четирийсет години. Можете да издържите един месец при слаба гравитация, но ще се подсигурим и ще ви връщаме на „Макартър“ два пъти седмично. Излишно е да ви казвам да продължавате с упражненията.

На следващия ден Род Блейн на няколко пъти се обажда на катера, но едва вечерта успя да намери някой друг освен пилота. На сламкарския кораб беше отишъл дори Хорват.

Капелан Харди изглеждаше изтощен и доволен. На лицето му грееше триумфална усмивка, под очите му имаше големи тъмни кръгове.

— Възприемам го като урок по смирение, господин капитан. Те са далеч по-добри от мен в собствената ми област — е, поне в лингвистиката. Реших, че най-бързият начин да усвоя речта им е първо да ги науча на англически. Без компютърна помощ човешкото гърло не е в състояние да говори езика, или по-точно езиците им.

— Съгласен съм. За това ще е нужен цял оркестър. Слушах ги. Всъщност, господин капелан, тук почти няма какво друго да правим.

Харди се усмихна.

— Съжалявам. Ще се опитаме да докладваме по-често. Между другото, в момента доктор Хорват показва катера на група сламкари. Особено ги интересува двигателят. Кафявият искаше да го разглоби, но пилотът не му позволи. Казали сте, че на този кораб няма тайни, нали?

— Естествено, но навярно засега е рано да ги оставяте да бърникат двигателя. Какво е мнението на Синклер?

— Не зная. — Харди изглеждаше озадачен. — Цял ден го държат в онази стая. Още е там.

Блейн разтри точката между веждите си. Бе получил необходимата информация, но капелан Харди не беше точно човекът, с когото искаше да разговаря.

— Хм, колко сламкари има на борда?

— Четирима. По един за всеки от нас: за мен, доктор Хорват, лейди Сали и господин Уитбред. Изглежда, са ги определили за наши водачи.

— Четирима. — Род се опитваше да свикне с тази мисъл. Макар да не бе секретен, катерът се числеше към бойния флот на Негово величество и присъствието на група извънземни на борда му му се струваше безумно. Хорват знаеше опасността, която поема. — Само четирима ли? Синклер няма ли водач?

— Колкото и да е странно, не. Неколцина го наблюдават в работилницата, но към него не е придаден конкретен сламкар.

— Очевидно същото се отнася за боцмана и космонавтите на катера, нали?

— Да. — Харди се замисли. — Странно. Като че ли отнасят командир Синклер към обикновения екипаж.

— Възможно е просто да не харесват флота.

Дейвид Харди сви рамене, после внимателно рече:

— Господин капитан, рано или късно ще трябва да ги поканим на борда на „Макартър“.

— Боя се, че за това не може да става и дума.

Капеланът въздъхна.

— Е, тъкмо затова повдигам въпроса сега, за да го решим. Те доказаха, че ни имат доверие, господин капитан. На кораба им не остана нито сантиметър, който да не сме видели или поне да не сме анализирали с уредите си. Уитбред ще потвърди, че там няма и следа от оръжие. Накрая ще започнат да се чудят какви ужасни тайни крием на борда си.

— Ще ви кажа нещо. Има ли извънземни наоколо?

— Не. А и още не са научили англически чак толкова добре.

— Не забравяйте, че ще го научат. Не забравяйте и за записващите устройства. Вижте, вие имате проблем — с извънземните и Творението. Империята има друг. Отдавна говорим за великите галактически магьосници, които някой ден ще се появят и ще решат дали да приемат човечеството при себе си. Само че стана тъкмо обратното, нали? Трябва да решим дали да позволим на сламкарите да напуснат пределите на системата си. Докато въпросът не бъде решен, не можем да им покажем Лангстъновите генератори, Олдърсъновия двигател, нашите оръжия… не можем да им покажем дори каква част от „Макартър“ е жилищно пространство. Това ще им издаде прекалено много за способностите ни. Имаме да крием много и ще го крием.

— Отнасяте се с тях като с врагове — тихо отвърна Дейвид Харди.

— И решението не зависи нито от вас, нито от мен, докторе. Освен това искам да получа отговорите на някои въпроси преди да се убедя, че извънземните са наши приятели. — Род извърна очи от свещеника. „И не съжалявам, че решението не зависи от мен — помисли си той. — Но накрая ще поискат и моето мнение. Като бъдещ маркиз на Круцис, ако не като нещо друго.“

Знаеше, че ще стане дума за това, и беше готов.

— Първо, защо ни пратиха кораб от планетата? Защо не от троянския куп? Той е много по-близо.

— Когато мога, ще ги попитам.

— Второ, защо са четирима? Може да не е нещо важно, но бих искал да зная защо са определили по един водач на всеки от учените и Уитбред, но не и на екипажа?

— Това е съвсем логично. Дали са водачи на четиримата, които ги учат…

— Точно така. Но откъде го знаят? Например откъде са знаели, че на борда ще е доктор Хорват? И третият въпрос е какво строят в момента?

— Добре, господин капитан. — Харди не изглеждаше ядосан, а натъжен. На Род щеше да му е по-трудно да отказва на капелана, отколкото на Хорват… отчасти защото беше негов изповедник. А той отново щеше да повдига този въпрос, капитанът бе убеден в това.

23. Мостът

През следващите седмици на „Макартър“ кипеше енергична дейност. Учените денонощно обработваха информацията от катера и всеки искаше незабавна помощ от флота. Оставаше и проблемът с избягалите малки, но това се беше превърнало в игра, която крайцерът губеше. В столовата дори се залагаха пари, че сламкарчетата са мъртви, но телата им не бяха открити. Род Блейн продължаваше да се безпокои, ала нямаше какво да направи.

Той позволи на морските пехотинци да дежурят с нормални униформи. Нищо не заплашваше катера и бе смешно да държи мъжете в неудобните бойни брони. Вместо това усили наблюдението на пространството около кораба, но никой — или нищо — не се опитваше да се приближи, да избяга или да им прати съобщение. Междувременно данните за извънземната физиология и психология изправяха на нокти биолозите, астрономите продължаваха да картират обитаемата планета, Бъкман се разтреперваше винаги, когато някой друг се опиташе да използва астрономическото оборудване, а Блейн се мъчеше да поддържа дисциплината в претъпкания си крайцер. Уважението му към Хорват нарастваше всеки път, щом се наложеше да играе ролята на посредник в спор между учени.

На борда на катера цареше още по-голямо оживление. Командир Синклер незабавно бе отишъл на извънземния кораб. Изтекоха три дни преди една от кафяво-белите да започне неотлъчно да го следва. Беше необичайно мълчалива, но изглежда, се интересуваше от машините на катера, за разлика от другите им водачи. Главният инженер и неговият фюнч(щрак) прекарваха дълги часове на борда на сламкарския кораб, ровичкаха в ъглите и проучваха всичко.

— Момчето имаше право за работилницата — докладва на капитана Синклер. — Това е нещо като несловесните тестове за интелигентност, които щабът е разработил за новобранците. Някои от уредите са повредени и моята задача е да ги поправя.

— Какво им е?

Споменът накара Синклер да се подсмихне. Беше му трудно да обясни шегата на Блейн. Чукът с голяма плоска глава всеки път удрял някой от пръстите му. Трябвало да го балансира. Лазерът се загрявал прекалено бързо… оказало се сложно, защото не генерирал нужната честота. Санди решил проблема, като удвоил честотата — Бог знае как. Освен това научил повече за компактните лазери, отколкото знаел преди. Имало и други подобни тестове.

— Те са интелигентни, господин капитан. Нужна е невероятна изобретателност, за да измислиш такива задачи, без да издадеш прекалено много. Но не могат да ми попречат да проучвам кораба им… Господин капитан, вече зная достатъчно, за да реконструирам корабните совалки, така че да са по-рационални. Или да спечеля милиони крони с проектиране на миньорски кораби.

— Значи когато се върнеш, ще напуснеш флота, а, Санди? — попита Род, но широко се усмихна, за да покаже, че не говори сериозно.

През втората седмица Род Блейн също получи фюнч(щрак).

Едновременно се чувстваше поразен и поласкан. Сламкарката приличаше на всички останали: кафяво-бели ивици, усмихнато криво лице, толкова ниска, че можеше да я потупа по главата — ако някога я видеше лично, което никога нямаше да се случи.

Всеки път, щом се обадеше на катера, тя бе там, винаги щастлива да види Блейн и да разговаря с него. И всеки следващ път англическият й ставаше все по-добър. Разменяха по няколко думи и толкова. Той нямаше време за фюнч(щрак), нито се нуждаеше от такъв. Не беше негова работа да преподава англически на извънземна и я виждаше само по телефона. Какъв смисъл имаше от водач, с когото никога нямаше да се срещне?

— Изглежда, ви смятат за важен — бе сериозният отговор на Харди.

Заслужаваше си да помисли за това, докато командваше лудницата на кораба си. А и извънземната изобщо не се оплакваше.

Хорас Бери почти не участваше в събитията през този невероятен месец. Не получаваше никакви новини от катера и с нищо не можеше да допринесе за научната работа на кораба. Нямаше и много слухове, които иначе винаги бяха от полза. Връзката с катера като че ли прекъсваше на мостика, а търговецът нямаше други приятели сред учените, освен Бъкман. Блейн беше престанал да показва всичко по интеркома. За първи път, откакто бяха напуснали Ново Чикаго, Бери се чувстваше като в затвор.

Това го измъчваше повече, отколкото би трябвало, макар да знаеше причината. През целия си живот се бе опитвал да контролира всичко около себе си: по целия свят, на разстояние от светлинни години и в продължение на десетилетия. Екипажът на крайцера се отнасяше с него като с гост, а не като с господар, а там, където не беше господар, Хорас Бери бе затворник.

Губеше и пари. Някъде в забранените отсеци на „Макартър“, недостъпни за всички останали, освен за неколцина учени, физиците проучваха златистия метал от Кошерния астероид. Трябваше да минат седмици, за да плъзне слухът, че става въпрос за свръхпроводник на топлина.

Материалът щеше да е безценен и търговецът разбираше, че трябва да получи проба от него. Дори знаеше и как да го направи, но сдържаше нетърпението си. Не още! Щеше да открадне пробата точно преди „Макартър“ да се върне на Нова Шотландия. Въпреки цената, там щяха да го очакват негови кораби.

Информацията за Кошерния астероид, която получи от Бъкман, беше по-скоро забавна, отколкото полезна.

— О, забравете за него — бе възкликнал астрофизикът. — Той е бил преместен там. Кошера няма нищо общо с образуването на куповете в троянските пунктове и сламкарите дотолкова са променили вътрешната му структура, че не може да се каже нищо за самата скала…

Така. Извънземните произвеждаха свръхпроводници на топлина. А и малките. Търсенето на бегълците му доставяше удоволствие. Сламкарчетата печелеха. От странни места изчезваше храна: от каюткомпании, каюти, отвсякъде другаде, освен от самия камбуз. Поровете не можеха да ги надушат. Дали съществата не бяха сключили „сделка“ с гризачите, чудеше се Бери. Извънземните определено бяха… извънземни, и все пак първата нощ поровете бяха уловили следите им.

Ловът го забавляваше, но… Това го научи на нещо: че е трудно да хванеш сламкарче. Ако искаше да продаде колкото може повече от тях, трябваше да ги държи в сигурни клетки. После пък идваше проблемът да намери двойка за разплод. Колкото по-късно заловяха създанията, толкова по-малка ставаше вероятността да убеди флота, че са безопасни, дружелюбни животинки.

Бери аплодираше и двата отбора и търпеливо чакаше. Седмиците се нижеха.

Вътрешността на извънземния кораб постоянно се променяше. Синклер и Уитбред периодично проверяваха дали не са се появили оръжия, макар че дори да откриеха такива, може би нямаше да ги разпознаят.

Един ден Харди и Хорват се отбиха в наблюдателната каюта на капитана след час в гимнастическия салон на „Макартър“.

— Към кораба им се приближава резервоар с гориво съобщи на Род министърът. — Изстрелян е с линеен ускорител горе-долу по същото време, по което са потеглили и самите те, но по друга орбита. Би трябвало да пристигне след две седмици.

— Значи това било. — Блейн и офицерите му се бяха безпокоили за безшумния обект, който бавно се насочваше към тях.

— Значи сте знаели, така ли? Можехте да ни споменете.

— Ще трябва да го докарат — замислено рече капитанът. — Хм. Чудя се дали някой от влекачите ми не може да им помогне. Дали ще ни позволят?

— Не виждам защо не. Ще ги попитаме — отвърна Дейвид Харди. — Още нещо, господин капитан.

Род усети, че предстои деликатен въпрос. Хорват караше капелана да отправя всички молби, които Блейн можеше да отхвърли.

— Сламкарите искат да построят мост между катера и посланическия кораб — каза Харди.

— Става дума за временна структура. Имаме нужда от нея. — Министърът замълча за миг. — Това е само предположение, нали разбирате, но ние смятаме, че за тях всички структури са временни. При потеглянето си трябва да са имали ускорителни кресла, но сега ги няма. Пристигнаха без гориво за обратния път. Почти сме сигурни, че през първите три часа след идването си са преустроили животоподдържащата система за слабата гравитация.

— Всичко е преходно — услужливо прибави свещеникът. — Но това не ги безпокои. Изглежда, дори им харесва.

— Огромна разлика от човешката психология — сериозно каза Хорват. — Възможно е никога да не създават нищо трайно. Нито Сфинкс, нито пирамиди, нито паметник на Вашингтон, нито мавзолей на Ленин.

— Докторе, не ми допада идеята за свързването на двата кораба.

— Но, господин капитан, този мост ни е нужен. Хората и извънземните постоянно се движат насам-натам и всеки път трябва да използват скутера. Освен това сламкарите вече са готови да започнат работа…

— Може ли да отбележа, че ако свържат корабите, вие и всички на борда ще се превърнете в заложници на добрата им воля?

— Убеден съм, че можем да имаме доверие на сламкарите, капитане — възрази Хорват. — Отношенията ни с тях са чудесни.

— Ние и сега сме техни заложници — спокойно каза капелан Харди. — Ако се нуждаем от закрила, ще ни я осигурят „Макартър“ и „Ленин“. Ако не ги уплашат бойните кораби… е, положението ни беше ясно още когато отидохме там.

Блейн изскърца със зъби. Можеше да се раздели с катера, но не и с екипажа му. Синклер, Сали Фаулър, доктор Хорват, капеланът — най-ценните хора на „Макартър“. И все пак Харди очевидно имаше право. Въпреки риска от отмъщението на крайцера сламкарите можеха да ги убият във всеки момент.

— Кажете им да действат — най-после реши Род. Мостът с нищо нямаше да увеличи опасността.

Работата започна веднага щом капитанът даде разрешение. Структурата представляваше тръба от тънък метал с гъвкави връзки и се извиваше от корпуса на извънземния кораб към катера като живо същество. Сламкарите плуваха около нея в слабите си наглед скафандри. От главния илюминатор на катера те почти приличаха на хора. Почти.

Очите на Сали се замъглиха. Светлината бе някак странна — бледото сияние на Сламката, черни космически сенки, тук-там изкуствени проблясъци, всичко се отразяваше от заоблената метална повърхност. Измамната перспектива й причиняваше главоболие.

— Постоянно се чудя откъде взимат метала — каза Уитбред. Както обикновено по време на почивка, юнкерът седеше до нея. — На борда на кораба им нямаше излишни материали, нито първия път, когато го разгледах, нито сега. Сигурно използват онова, което имат.

— Това не би трябвало да ни изненадва — отбеляза Хорват.

След вечеря се бяха събрали около главния илюминатор с кутии чай или кафе в ръце. Сламкарите бяха станали горещи почитатели на чая и шоколада, но не можеха да понасят кафето. Фюнч(щрак)ите седяха при тях на подковообразната пейка за слаба гравитация. Бяха усвоили човешкия навик да се ориентират в една и съща посока.

— Вижте колко бързо работят — рече Сали. — Мостът сякаш расте пред очите ти. — Зрението й отново се замъгли. Стори й се, че някои от работниците са много далеч зад другите. — Онази с оранжевите ивици трябва да е кафява. Очевидно ръководи строежа, как мислите?

— Освен това върши повечето работа — прибави Синклер.

— Странна логика — отвърна Харди. — Ако знае достатъчно, за да дава нареждания, трябва да е в състояние да върши нещата по-добре от останалите, нали? — Той разтърка очи. — Аз ли съм се побъркал, или някои от сламкарите наистина са по-дребни от другите?

— Така изглежда — потвърди Сали.

Уитбред се втренчи в строителите на моста. Много от тях като че ли работеха далеч зад посланическия кораб — докато трима не минаха пред него.

— Някой опитвал ли се е да наблюдава строежа с телескопа? — предпазливо попита той. — Лафърти, бихте ли го включили?

На екрана всичко се виждаше шокиращо ясно. Някои от извънземните бяха дребни — достатъчно, за да се вмъкват във всички пролуки. И имаха по четири ръце.

— Често… често ли използвате тези създания като работници? — попита Сали своя фюнч(щрак).

— Да. Много са полезни. На вашите кораби няма ли същества с… подобна функция? — Сламкарката изглеждаше изненадана. Сали имаше чувството, че хората удивляват нейната водачка повече от останалите извънземни. — Смяташ ли, че това ще обезпокои Род?

— Но какво представляват? — без да обръща внимание на въпроса, настоя момичето.

— Те са… работници — отвърна сламкарката. — Полезни… животни. Учудва те, че са дребни, така ли? Значи вашите са големи?

— Хм, да — разсеяно измърмори Сали и погледна към другите. — Иска ми се да видя тези… животни отблизо. Някой ще дойде ли с мен?

Уитбред вече навличаше скафандъра си, всички останали също.

— Фюнч(щрак) — каза извънземната.

— Боже Господи! — избухна Блейн. — За телефонистка ли те използват вече?

Извънземната заговори бавно, като внимаваше с произношението. Граматиката й не бе блестяща, но всеки следващ път тя поразяваше капитана с възприемчивостта си.

— Защо не? Говоря езика достатъчно добре. Мога да запаметявам съобщенията. Мога да използвам записващото устройство. Когато ти не си свободен, нямам никаква работа.

— Не мога да ти помогна.

— Зная. Уплаших един от космонавтите — самодоволно прибави тя.

— Боже, успя да стреснеш и мен. Има ли някой при теб?

— Боцман Лафърти. Всички други хора отсъстват. Отидоха да разгледат… тунела. Когато е готов, няма да се налага космонавтите да ги придружават до другия кораб. Ще оставиш ли съобщение?

— Не, благодаря, по-късно пак ще се обадя.

— Сали трябва скоро да се върне — каза сламкарката. — Как си? Как е положението на кораба?

— Нормално.

— Винаги си предпазлив, когато стане дума за кораба. За военните тайни ли се безпокоиш? Не ме интересува корабът, Род. Аз съм ти фюнч(щрак). Това означава много повече от водач. — Тя направи странно движение. Блейн и преди беше виждал този жест, когато съществото се разстроеше или раздразнеше.

— Какво точно означава фюнч(щрак)?

— Аз съм придадена към теб. Ти си проект, шедьовър. Трябва да науча колкото може повече за теб. Трябва да стана специалистка по теб, милорд Родерик Блейн, а ти трябва да станеш моя научна област. Не ме интересува твоят гигантски, тромав, ужасно проектиран кораб, а твоето отношение към него и хората на борда, властта ти над тях, грижите ти за тяхното благосъстояние и така нататък.

Как щеше да реши този проблем Кутузов? Като прекрати контакта ли? По дяволите!

— Никой не обича да го наблюдават.

— Допускахме, че ще реагираш така. Но, Род, ти си тук, за да ни изучаваш, нали? Следователно и ние, от своя страна, имаме право да изучаваме теб.

— Така е — въпреки усилията си, сковано отвърна Блейн. — Но ако някой се смущава, докато разговаряте с него, причината навярно е точно в това.

— Мътните го взели! — възкликна неговата фюнч(щрак). — За първи път срещаме разумни същества от вид, различен от нашия. Защо очаквате да не се смущавате от нас? — Тя докосна плоския център на лицето си с показалеца на горната си дясна ръка, после я отпусна, сякаш засрамена. Странен жест.

Някъде на катера се разнесе шум.

— Почакай за момент — каза сламкарката. — А, това са Сали и Уитбред. — Тя повиши глас. — Сали? Обажда се капитанът. — После стана от стола и на нейно място седна Сали. На лицето й се изписа принудена усмивка.

— Привет, капитане. Какво ново?

— Работа, както обикновено. Как е при вас?

— Изглеждаш смутен, Род. Странно преживяване, нали? Не се безпокой, тя не ни чува.

— Добре. Не съм сигурен, че ми харесва някаква извънземна да ми чете мислите. Нали не са телепати?

— Не. И предполагам, че понякога грешат. — Сали прокара пръсти през разрошената си от шлема на скафандъра коса. — Много грешат. Водачката на командир Синклер отначало не разговаряше с него. Смятаха го за кафяв, нали знаеш, работник идиот. Какво става с малките?

Обикновено и двамата избягваха тази тема и Род се зачуди защо Сали повдига въпроса.

— Още ги няма. Нито следа. Може и да са умрели някъде и никога да не ги открием. Но другата е при нас. Струва ми се, че не е зле при следващото си идване да я видиш, Сали. Възможно е да е болна.

Тя кимна.

— Утре ще дойда. Род, наблюдава ли внимателно работната група на извънземните?

— Не особено. Мостът вече изглежда почти готов.

— Да… Род, те използват за грубата работа дресирани малки.

Капитанът я зяпна тъпо.

Сали неспокойно се огледа.

— Дресирани малки. В скафандри. Не знаехме, че на кораба има сламкарчета. Предполагам, че са плашливи — сигурно се крият, когато на борда има хора. Но в крайна сметка се оказа, че са обикновени животни.

— Животни! — „Боже мой. Какво ще каже Кутузов?“ — Това е много важно, Сали. Можеш ли довечера да дойдеш, за да ми разкажеш всичко? Ти и всеки друг, който знае нещо по въпроса.

— Добре. Командир Синклер в момента ги наблюдава. Род, тези зверчета са фантастично дресирани. И могат да се промъкват на места, на които иначе би се наложило да използваш роботи.

— Представям си. Кажи ми честно, Сали. Има ли някаква вероятност малките да са разумни?

— Не. Просто са дресирани.

— Просто са дресирани. — Ако бяха живи, избягалите сламкарчета на „Макартър“ щяха да проучат крайцера от носа до кърмата. — Сали, някой от извънземните може ли да ме чуе?

— Не. Използвам слушалка и не сме им разрешавали да бърникат в техниката ни.

— Поне така си мислиш. Сега внимателно ме изслушай. После искам да разговаряш насаме с всички останали на катера — един по един. Някой казвал ли е нещо за избягалите сламкарчета?

— Не. Нали ни предупреди да не говорим за това? Какво има, Род?

„Какво има ли?“

— За Бога, в никакъв случай не споменавайте за това. Предай и на другите. Искам довечера всички да дойдете тук. Време е да обобщим информацията си за сламкарите, защото утре сутрин трябва да докладвам на адмирала. — Блейн беше пребледнял. — Предполагам, че ще мога да изчакам дотогава.

— Разбира се, че ще можеш. — Сали се опита да се усмихне очарователно, ала не се получи много добре. Никога не бе виждала Род толкова обезпокоен и това я плашеше. — Ще пристигнем след около час. А, ето го и господин Уитбред. Моля те, Род, престани да се тревожиш.

24. Добрите духчета

Каюткомпанията на „Макартър“ бе претъпкана. Всички места на голямата маса бяха заети от офицери и учени, други седяха наоколо. Свързочниците бяха инсталирали на една от стените голям екран. Стюарди сервираха кафе. Всички безгрижно бъбреха. Но не и Сали. Момичето си спомняше бледото лице на Блейн и не можеше да се отпусне.

Когато капитанът влезе, офицерите и сержантите се изправиха. Някои от цивилните също; други се престориха, че не го забелязват, а неколцина погледнаха към него и просто се извърнаха. Род измърмори: „Свободно“ и бавно седна на мястото си. На Сали й се стори, че изглежда още по-загрижен.

— Кели.

— Тук.

— Каюткомпанията осигурена ли е откъм подслушване?

— Доколкото е възможно, господин капитан. Поставих охрана и проверих шахтите.

— Какво става? — попита Хорват. — От кого се пазите?

— От всеки и всичко… нямам предвид присъстващите, докторе. Трябва да ви предупредя, че този разговор е строго секретен. Всички ли са запознати с частта от имперския устав, която се отнася за издаване на секретна информация?

Офицерите и учените закимаха. Веселото настроение внезапно изчезна.

— Някой да не е съгласен? За протокола — няма такива. Доктор Хорват, преди три часа сте открили, че сламкарчетата са отлично дресирани животни, обучени за техническа работа. Вярно ли е?

— Да. Определено. И ужасно се изненадахме, уверявам ви! Това открива пред нас невероятни възможности — ако се научим да ги командваме, ще са ни от огромна полза.

Род разсеяно кимна.

— Има ли вероятност някой да е разбрал по-рано? Който и да е?

Разнесе се смутено мърморене, но никой не отговори.

— За протокола — няма такива — ясно произнесе капитанът.

— За какъв протокол говорите? — попита Хорват. — И защо толкова ви безпокои този въпрос?

— Доктор Хорват, разговорът се записва, защото може да се използва като доказателство пред военен съд. Напълно е възможно срещу мен да бъдат повдигнати обвинения. Ясен ли съм?

— Какво… Боже! — ахна Сали. — Да те изправят пред военен съд? Защо?

— За държавна измяна — отвърна Блейн. — Виждам, че повечето от офицерите ми не са изненадани. Милейди, господа, имаме строга заповед лично от вицекраля да пазим в тайна от извънземните имперската военна техника и особено Лангстъновото поле и Олдърсъновия двигател. През последните седмици на борда на моя кораб са на свобода животни, способни да проучат тази техника и вероятно да предадат данните на други сламкари. Сега ясен ли съм?

— Да. — Хорват се замисли. — И сте обезопасили тази стая… Наистина ли смятате, че малките разбират какво си говорим?

Род сви рамене.

— Смятам, че е възможно да запаметяват разговори и да ги повтарят. Но дали все още са живи? Кели?

— От седмици няма и следа от тях. Нищо не липсва от складовете с провизии. Поровете не надушват миризмата им. Според мен са мъртви, господин капитан.

Блейн разтри точката между веждите си, после припряно свали ръката си.

— Сержант, някога чувал ли си за „духчета“ на този кораб?

Лицето на Кели не изразяваше изненада. Всъщност не изразяваше абсолютно нищо.

— Духчета ли, господин капитан?

— Да не си се побъркал, Род? — заекна Сали. Всички погледнаха към нея и никой не изглеждаше добронамерен. „О, божичко — помисли си тя, — някои от тях наистина знаят за какво говори. О, божичко.“

— Казах „духчета“, сержант. Чували ли сте за тях?

— Ами, не официално. Напоследък някои от космонавтите като че ли вярват в мъничкия народ. Не виждам нищо лошо. — Но Кели изглеждаше смутен. Бе чувал за духчетата и не беше докладвал, а сега капитанът, неговият капитан можеше да пострада…

— Някой друг? — попита Блейн.

— Хм, господин капитан?

Род трябваше да проточи шия, за да види кой говори. Юнкер Потър седеше до отсрещната стена, почти скрит зад двама биолози.

— Да, Потър?

— Някои момчета от моя наряд, господин капитан, твърдят, че ако оставиш храна — овесена каша, останки от столовата, каквото и да е — в коридорите или под койката си, наред с нещо повредено, после го намираш поправено. — Потър се огледа нервно. Очевидно смяташе, че говори глупости. — Един от космонавтите спомена за „духчета“. Реших, че се шегува.

След Потър се осмелиха да се обадят още десетина други. Дори от учените. Микроскопи с по-фина настройка от най-добрите уреди, произвеждани от „Лайка“. Ръчно изработена лампа в биологичната лаборатория. Ботуши и обувки, пригодени за индивидуалните особености на краката.

— Кели — попита Блейн, — колко от морските ти пехотинци са с модифицирани пистолети като твоя и на господин Ренър?

— Хм, не зная, господин капитан.

— В момента виждам един. Ти, Полизавски, откъде се сдоби с това оръжие?

Морският пехотинец запелтечи. Не беше свикнал да разговаря с офицери, особено с капитана, и определено не и когато капитанът е в лошо настроение.

— Хм, ами, оставих пистолета си и пакетче пуканки до койката и на сутринта беше готов, господин капитан. Точно както казаха другите.

— И не си намерил това за достатъчно необичайно, за да докладваш на сержант Кели, така ли?

— Хм, господин капитан… с момчетата си помислихме, че… хм, докторът говореше за халюцинации в космоса и ние, хм…

— Освен това, ако бяхте докладвали, аз щях да сложа край на всичко това — довърши изречението Блейн. О, Господи, по дяволите! С какво щеше да се оправдае пред адмирала? Че е бил зает, прекалено зает да решава спорове между учените… Но фактът си оставаше. Беше занемарил капитанските си задължения — и ето ти го резултата!

— Не преувеличавате ли малко? — попита Хорват. — В крайна сметка, капитане, инструкциите на вицекраля са от времето, когато не знаехме почти нищо за сламкарите. Вече ни е ясно, че не са опасни и определено не се държат враждебно.

— Надявам се, докторе, че не предлагате да отменим имперска заповед.

На лицето на Хорват бавно плъзна усмивка.

— О, не. Изобщо не намеквам такова нещо. Но ми се струва, че когато тази политика неизбежно се промени, всичко това ще изглежда малко глупаво, капитан Блейн. Всъщност детинско.

— Мерете си приказките! — извика Синклер. — Така не се говори с капитана!

— Спокойно, Санди — намеси се старши лейтенант Каргил. — Доктор Хорват, предполагам, че нямате представа от военно разузнаване, нали? Не, разбира се. Но виждате ли, в разузнаването трябва да се ръководим от възможностите, не от намеренията. Ако потенциален враг е в състояние да ви стори нещо, трябва да сте нащрек, независимо какви според вас са неговите планове.

— Точно така — потвърди Род. Синклер продължаваше да кипи в отсрещния край на масата и нямаше да е нужно много, за да избухне отново. — Затова първо трябва да установим какви са способностите на малките. Като съдя по строежа на моста и информацията за „духчетата“, те са доста големи.

— Но въпреки това те си остават животни — настоя Сали и погледна разярения Синклер, сардонично усмихнатия Хорват и загрижения Блейн. — Не разбирам. Тази история с поправените уреди… хм, да, в това отношение са блестящи, но това не е разум. Главите им са прекалено малки. Колкото повече мозъчна тъкан използват за инстинкта си да поправят уреди, толкова по-малко остава за другите мозъчни функции. Нямат обоняние и вкус. Късогледи са. Ориентацията им в космоса е добра и могат да се дресират, но не правят оръдия, само ги ремонтират или усъвършенстват. Разум! — избухна момичето. — Кое разумно същество би пригодило дръжката на четката за зъби на господин Батсън според особеностите на дланта му?… Що се отнася до това да ни шпионират… Не. Никой не може да ги е дресирал така. А и са избрани съвсем случайно. — Сали се огледа наоколо, за да види дали е успяла да ги убеди.

— Наистина ли сте сигурни, че избягалите сламкарчета все още са живи? — разнесе се топлият глас с новошотландски акцент на ветеринаря доктор Блевинс. — Моето сламкарче умира, капитане. Не мога да го спася. Вътрешно отравяне, дегенериране на жлезите — симптомите са подобни на остаряване.

Блейн бавно поклати глава.

— Ще ми се да можех да се съглася с вас, докторе, но на кораба се носят прекалено много истории за духчета. Преди тази среща разговарях с някои от офицерите. Никой не е искал да докладва, първо, за да не го помислим за луд, и второ, защото духчетата са били прекалено ценни. Въпреки всички ирландски легенди на сержант Кели на космически кораб никога не се е появявало същество от мъничкия народ — значи трябва да са сламкарчетата.

Последва продължително мълчание.

— В края на краищата какво лошо правят? — попита Хорват. — Духчетата даже са полезни, капитане.

— Ха! — Думите на министъра нямаха нужда от коментар. — Полезни или не, веднага след този разговор ще стерилизираме кораба. Синклер, организира ли евакуацията на хангара? — попита Род.

— Тъй вярно.

— Тогава действай. Отвори всичките му отсеци. Командир Каргил, искам вахтените да са в бойни скафандри. Останалите си помислете какво от багажа ви няма да издържи на вакуума. Когато свършим с хангара, морските пехотинци на Кели ще ви помогнат да свалите вещите си долу и ще обезвъздушим целия кораб. Веднъж завинаги ще сложим край на духчетата.

— Но…

— Това е глупаво…

— Културите ми ще загинат…

— Проклетите военни винаги са…

— Наистина ли ще го направи?

— Слушам, господин капитан…

— За какъв се мисли той, по дяволите…

— Тишина! — разцепи въздуха ревът на Кели.

— Наистина ли трябва да приложиш толкова строги мерки, Род? — попита Сали.

Той сви рамене.

— И аз ги смятам за мили. И какво от това? Ако не го направя аз, ще го направи адмиралът. Всички ли сме единодушни, че сламкарчетата не са шпиони?

— Поне не съзнателно — отвърна Ренър. — Но, господин капитан, знаете ли за случая с джобния компютър?

— Не.

— Голямата сламкарка разглобила джобния компютър на госпожица Фаулър. И после го сглобила. Работи.

— Хм — Блейн кисело сбърчи лице. — Но това е била голямата кафява сламкарка.

— Която може да говори с малките. Тя накара сламкарчетата да върнат часовника на господин Бери — каза Ренър.

— Трябва да съобщя на екипажа, господин капитан — рече Каргил. — Не съм им казал нищо. Всички си мислят, че правим учение.

— Чудесна идея, Джак. Питам ви сериозно, какви са възраженията ви срещу избиването на тези гадинки? Голямата сламкарка направи същото и ако, както твърдите, те наистина са животни, трябва да има още много. Няма да разсърдим извънземните. Нали?

— Няма — съгласи се Сали. — Но…

Род решително поклати глава.

— Имаме много основания да ги убием, а не чух нито един аргумент в тяхна защита. В такъв случай смятам въпроса за приключен.

— Но това е прекалено драстична мярка, капитане — продължи да упорства Хорват. — Какво толкова имаме да пазим?

— Олдърсъновия двигател. И непряко, цялата Империя, но главно двигателя — сериозно отвърна Каргил. — И не ме питайте защо смятам, че трябва да пазим Империята от сламкарите. Не зная, но… мисля, че трябва.

— Няма да запазите двигателя в тайна. Те вече го имат — обади се Ренър. Когато всички в каюткомпанията се обърнаха към него, главният астрогатор иронично се усмихна.

— Какво?! — възкликна Род? — Откъде?

— Кой е предателят? — попита Синклер. — Само назови името на този мерзавец!

— Хей! По-спокойно — каза Ренър. — Те вече имат двигателя, господин капитан. Научих едва преди час. Всичко е записано, ще ви покажа. — Той се изправи и се приближи до големия екран. Запрескачаха образи, докато астрогаторът намери нужното място. После се обърна към другите.

— Приятно е да си в центъра на вниманието… — Яростният поглед на Блейн го накара да замълчи. — Това е разговор между мен и… хм, моята сламкарка. Ще разделя екрана, за да виждате и двама ни. — Той си поигра с контролния пулт и дисплеят оживя: Ренър на мостика на „Макартър“, неговата фюнч(щрак) — на посланическия кораб. Главният астрогатор превъртя записа на бързи обороти, докато открие точно каквото му трябва.

— Може да сте дошли отвсякъде — каза извънземната. — Макар че най-вероятно идвате от недалечна звезда, като например… е, мога да я посоча. — На екрана зад нея се появи звездна карта. Тя посочи с горната си дясна ръка. Звездата беше Нова Каледония. — Знаем, че имате мигновен двигател, заради мястото, на което се появихте.

Ренър се наведе напред.

— Мястото, на което сме се появили ли?

— Да. Появихте се точно в… — Тя като че ли търсеше точната дума. После очевидно се предаде. — Ренър, трябва да ти разкажа за едно легендарно създание.

— Давай. — Ренър си поръча кафе. Кафето и историите обикновено вървяха заедно.

— Да го наречем Смотаняка, ако искаш. Той е… Понякога е като мен, кафяв, луд учен, безумец — понякога. Постоянно забърква разни каши, въпреки най-добрите си намерения.

В каюткомпанията на „Макартър“ се разнесе тихо шушукане.

— Например? — попита на екрана Ренър.

Сламкарката се замисли.

— Когато някой град става толкова пренаселен, че се появява непосредствена опасност от колапс… когато храната и водата в града едва достигат и всички трябва да полагат невероятни усилия, за да запазят равновесието… когато целият транспорт се използва за доставка на жизненоважни провизии… тогава Смотаняка вдига боклукчиите на стачка за по-добри условия на труд.

В каюткомпанията избухна смях.

— Струва ми се, че го познавам — усмихна се на екрана Ренър. — Продължавай.

— Съществува Смотаняшки двигател. Той кара корабите да изчезват.

— Страхотно.

— Теоретично би трябвало да е мигновен двигател, ключ към свободното придвижване във вселената. На практика той кара корабите да изчезват завинаги. Двигателят е открит, построен и многократно изпитван и корабите винаги изчезват с всички на борда, но само ако го използваш правилно, имай предвид. Корабът трябва да е на точно определено място, което трудно се локализира прецизно, и машините трябва да правят точно каквото казват теоретиците, иначе нищо няма да се получи.

Ренър вече се смееше — и на екрана, и в каюткомпанията.

— Разбирам. И ние сме се появили в този Смотаняшки пункт. Което ви кара да заключите, че сме разкрили тайната на двигателя.

— Да.

— И какви ни прави това?

Извънземната разтегли устни в усмивка — смущаващо хищна, смущаващо човешка… Ренър ги остави добре да разгледат тази усмивка преди да изключи екрана.

Последва продължително мълчание.

— Е — накрая се обади Синклер, — това беше достатъчно ясно, нали? Те знаят за Олдърсъновия двигател, но не и за Лангстъновото поле.

— Защо смятате така, командир Синклер? — попита Хорват. Всички едновременно се опитаха да му обяснят, но гърленият глас на главния инженер надвика останалите.

— Корабите на тия чудовища изчезват, но само на точно определено място, нали така? Значи познават двигателя. Но никога не се завръщат, защото попадат в нормалното пространство на оная червена звезда. Това е ясно като бял ден.

— Да — тъжно кимна министърът. — И тъй като няма какво да ги предпазва… В крайна сметка, това е вътрешността на звезда, нали?

Сали потръпна.

— А вашата сламкарка каза, че многократно правили опити. Но, господин Ренър, другите извънземни никога не са споменавали за астрогация или нещо подобно. Моята фюнч(щрак) ми разказа за Смотаняка като за някаква стара легенда.

— А пък моята говори за него като за инженер, който винаги използва утрешни средства, за да реши днешни проблеми — прибави Синклер.

— Някой друг? — попита Род.

— Ами… — Капелан Дейвид Харди изглеждаше смутен. Пълното му лице се бе изчервило. — Моята фюнч(щрак) казва, че Смотаняка измислял религии. Странни, извънредно логични и абсолютно неприложими религии.

— Достатъчно — рече Род. — Изглежда, аз съм единственият, чиято сламкарка не е споменавала за Смотаняка. — Той се замисли. — Предполагам, всички ще се съгласим, че извънземните наистина имат Олдърсънов двигател, но не и Лангстъново поле.

Присъстващите кимнаха. Хорват се почеса по ухото.

— Спомням си историята за откритието на Лангстън и не се изненадвам, че сламкарите нямат поле. Удивен съм, че са създали двигателя, макар че неговите принципи могат да се изведат от астрофизическите проучвания. Полето обаче е било чисто случайно изобретение.

— Е, какво ще правим, след като ни е известно, че знаят за съществуването му? — попита Род.

— Нямам представа — призна Хорват.

В стаята се възцари пълна тишина. Зловещо мълчание. Накрая се разнесоха шушукания. Сали се разсмя.

— Всички изглеждате толкова сериозни. Да речем, че имат и двигателя, и полето. Сламкарите обитават само една планета. Не са враждебно настроени, но даже да бяха, наистина ли смятате, че щяха да представляват опасност за Империята? Род, какво би могъл да направи в момента „Ленин“ на сламкарската планета?

Напрежението се стопи. Тя имаше право, разбира се. Извънземните дори нямаха бойни кораби. Нямаха Лангстъново поле и дори да го създадяха, как щяха да се научат на космическа тактика? Бедните миролюбиви сламкари, какъв противник можеха да са те за Човешката империя?

Не се усмихваше единствено Каргил.

— Просто не зная, милейди — сериозно каза той. — А наистина ми се ще да знаех.

Хорас Бери не беше поканен на съвещанието, ала знаеше за него. Докато срещата все още продължаваше, в каютата му дойде един морски пехотинец и учтиво, но твърдо го изведе навън. Не му обясни къде го води и скоро стана ясно, че и самият той не знае.

— Сержантът нареди да остана с вас и да съм готов да ви заведа при останалите, господин Бери.

Търговецът скришом го огледа. Какво щеше да направи този войник за сто хиляди крони? Не, нямаше нужда. Поне засега. Блейн не можеше да нареди да го разстрелят. За миг се уплаши. Дали Стоун не се бе разприказвал?

Аллах, никой не се намираше в безопасност… Абсурд. Даже Стоун да беше издал всичко, Империята не можеше да прати съобщение на „Макартър“. Бяха отрязани от вселената също толкова сигурно, колкото и сламкарите.

— Значи трябва да останеш с мен. Командирът ти каза ли къде трябва да отида?

— Не, господин Бери.

— Тогава ме заведи в лабораторията на доктор Бъкман. Защо не? И на двамата ще ни е по-удобно.

Редникът се замисли.

— Добре, елате.

Бери завари приятеля си в отвратително настроение.

— Да опаковам всичко, което не може да издържи на вакуума — мърмореше астрофизикът. — Без да ми дадат никакво обяснение. — Вече беше събрал част от оборудването си в кашони и големи найлонови чували.

Напрежението на търговеца сигурно също се проявяваше външно. Безсмислени заповеди, часови пред вратата… отново се чувстваше като затворник. Трябваше му известно време, за да успокои Бъкман. Накрая ученият се стовари на един от столовете и си взе чаша кафе.

— Напоследък не ви виждам често — въздъхна той. — Зает ли бяхте?

— На този кораб няма почти никаква работа за мен. Никой не ми казва нищо — спокойно отвърна Бери, а това изискваше доста самообладание. — Какво става тук?

— Не зная. Опитах се да попитам капитана, той е на съвещание. Опитах се да се оплача на Хорват. И той е на съвещание. Щом ги няма, когато ти трябват, каква полза от тях?

Откъм коридора се разнесе шум: носеха нещо тежко. Понякога евакуираха корабите, за да се избавят от плъховете…

Точно така! Искаха да убият малките! Хвала на Аллах, беше действал навреме. Бери облекчено се усмихна. От онази нощ, в която бе оставил кутия баклава до вдигнатия визьор на скафандъра си, имаше по-добра представа за ценността на сламкарчетата. Едва не беше изгубил всичко.

— Какво научихте за астероидите в троянския пункт? — попита той.

Бъкман се сепна, после се засмя.

— От един месец не съм мислил по този въпрос, Бери. Проучвахме Въглищния чувал.

— Ясно.

— Открихме маса… навярно протозвезда. И източник на инфрачервена светлина. Газовете и прахът сякаш са лепкави… разбира се, това е заради магнитните полета. Научаваме фантастични неща за динамиката на прашните облаци. Когато си помисля за времето, изгубено с ония скали… а проблемът излезе толкова банален!

— Продължавайте, Бъкман. Не спирайте на най-интересното място.

— А? О, ще ви покажа. — Астрофизикът отиде при интеркома и прочете поредица от числа. Не се случи нищо.

— Странно. Някой идиот го е засекретил. — Той затвори очи и изрецитира нови числа. — А, ето.

На екрана се появиха мъгляви астероиди. Някои бяха с неправилна форма, други — почти сферични, повечето бяха осеяни с кратери…

— Съжалявам за лошото качество на образа. Най-близките скали са на доста голямо разстояние… но просто трябваше да използваме телескопите на „Макартър“. И знаете ли какво открихме?

— Не. Освен… — На всички имаше кратери. Поне по един. Три дълги, тесни астероида един след друг… и всеки с дълбок кратер в единия край. Една от скалите почти приличаше на кашу и кратерът се намираше от вътрешната страна на извивката й. Ако през средата на кратерите се прокараше въображаема линия, тя щеше да мине през центъра на масата на астероидите.

Бери усети, че в гърдите му едновременно се надигат страх и смях.

— Да, разбирам. Открили сте, че всички астероиди изкуствено са били преместени на сегашните си места. И затова сте изгубили интерес към тях.

— Естествено. Като си помисля, че очаквах да установя нов космически принцип… — Бъкман сви рамене и отпи от кафето си.

— Не сте казали на никого, нали?

— Казах на доктор Хорват. Защо, смятате ли, че той е засекретил информацията?

— Възможно е. Бъкман, според вас колко енергия е нужна за преместването на такава скална маса?

— Ами, не зная. Адски много. Всъщност… — Лицето му грейна. — Интересен проблем. Ще ви съобщя, щом свършат с тая идиотщина. — Той продължи да събира багажа си.

Търговецът потръпна.

25. Сламкарката на капитана

— Оценявам вашата загриженост за сигурността на Империята, адмирале — каза Хорват и тежко кимна на намръщения мъж на екрана. — Наистина. Факт е обаче, че трябва да приемем поканата на сламкарите, иначе спокойно можем да се връщаме обратно. Тук няма какво повече да научим.

— Блейн, съгласен ли сте с това? — Лицето на адмирал Кутузов беше безизразно.

Род сви рамене.

— Мисля, че се налага да послушаме съвета на учените, господин адмирал. Според тях от това разстояние не можем да получим повече информация.

— Значи искате да влезете в орбита около планетата на сламкарите, така ли? Това ли препоръчвате? За протокола?

— Тъй вярно. Или да се върнем на Нова Шотландия, а не смятам, че знаем достатъчно за извънземните.

Кутузов бавно си пое дъх и стисна устни.

— Вие си имате вашата работа, аз си имам моята, адмирале — напомни му Хорват. — Да, добре е да пазим Империята от вероятната заплаха, която представляват сламкарите, но трябва и да се запознаем с тяхната наука и техника. Уверявам ви, това не е лесно. В някои отношения са толкова напреднали, че… хм, нямам думи да го опиша.

— Точно така. — Кутузов удари с юмруци по страничните облегалки на командното си кресло. — Тяхната техника превъзхожда нашата. Те знаят нашия език, а вие твърдите, че никога няма да сме в състояние да научим техния. Те знаят за Олдърсъновия ефект, вече са наясно и със съществуването на Лангстъновите полета. Може би е най-добре да си идем вкъщи, доктор Хорват. Още сега.

— Но… — започна министърът.

— И все пак — продължи главнокомандващият — не ми се ще да водя война с тези сламкари, без да зная почти нищо за тях. Какви са планетарните им защитни средства? Кой ги управлява? Забелязах, че въпреки цялата си работа, не можете да отговорите на тези въпроси. Дори нямате представа кой командва техния кораб.

— Вярно е — решително кимна Хорват. — Положението е изключително странно. Честно казано, понякога си мисля, че нямат командир, но, от друга страна, като че ли се случва да искат инструкции от кораба си… и после пък въпросът с половете.

— Игрички ли си играете с мен, докторе?

— Не, не — раздразнено отвърна Хорват. — Ще ви обясня. Откакто дойдоха, всички кафяво-бели са женски. Освен това кафявата женска забременя и роди кафяво-бяло. И сега е мъжкар.

— Известно ми е за промените на пола им. Може някой от кафяво-белите да е бил мъжкар малко преди да пристигне посланическият кораб.

— Допуснахме тази възможност. Но ни се струва по-вероятно кафяво-белите да не се размножават поради пренаселеността на тяхната планета. Всички остават женски — може дори да са стерилни, тъй като кафявата е майка на кафяво-бяло като тях. Кръстоска между кафяв и нещо друго? Това означава, че на посланическия кораб има други същества.

— На борда на посланическия кораб има адмирал — твърдо отвърна Кутузов. — Също като при нас. Убеден съм. Какво им обяснявате, когато питат за мен?

Род чу зад себе си изсумтяване и предположи, че Кевин Ренър се опитва да сподави смеха си.

— Колкото може по-малко, господин адмирал — каза Блейн. — Само, че се подчиняваме на заповедите на „Ленин“. Според мен не знаят името ви, нито дали ни командва един човек, или съвет.

— Добре — почти се усмихна главнокомандващият. — Също колкото знаете за тяхното командване и вие, нали? Помнете ми думата: на борда на техния кораб има адмирал и той ви иска в орбита около планетата. А моят проблем е дали ще науча нещо повече, ако ви позволя да го направите.

Хорват прати умолителен поглед към небесата, техните чудеса и всичките им светии. Как можеше да се работи с такъв човек, питаха очите му.

— Някакви следи от сламкарчетата? — продължи Кутузов. — Още ли имате „духчета“ на борда на „Макартър“?

Род потръпна от убийствения сарказъм.

— Съвсем не. Евакуирахме хангара и отворихме люковете. После преместихме там всички пътници и екипажа и обезвъздушихме „Макартър“. Обгазихме машинното отделение с цифоген, изляхме въглероден моноксид във всички отвори, отново обезвъздушихме и след като се върнахме в жилищните отсеци, повторихме операцията на хангара. Малките са мъртви, господин адмирал. Открихме труповете им. Бяха двайсет и четири. Последния намерихме едва вчера. Беше доста разложен след три седмици…

— И вече няма следа от духчета, така ли? Или от мишки?

— Съвсем не. Плъхове, мишки, сламкарчета — всички са мъртви. Другото сламкарче, онова, което не беше избягало, и то умря, господин адмирал. Ветеринарят смята, че е от старост.

Кутузов кимна.

— Значи този проблем е решен. Ами голямата извънземна?

— Болна е — отвърна Блейн. — Проявява същите симптоми като на малкото.

— Това ми напомня за още нещо — намеси се Хорват. — Искам да попитам сламкарите какво да направим за болната миньорка, но Блейн не ми дава без ваше разрешение.

Адмиралът се пресегна, взе чаша чай и шумно започна да духа горещата течност.

— Другите знаят ли, че миньорката е при вас?

— Да — отвърна министърът и когато Кутузов, го стрелна с гневен поглед, припряно прибави: — Изглежда, го знаеха още от самото начало. Никой от нас не им го е казвал, сигурен съм.

— Значи знаят. Питали ли са ви за нея? Искали ли са да я видят?

— Не. — Хорват отново свъси вежди. — Не, не са питали. Всъщност не проявяват абсолютно никаква загриженост за нея, не повече, отколкото за сламкарчетата — самите те евакуират кораба си, адмирале, сигурно сте виждали снимките. И те са избили гадинките. Тези създания сигурно се плодят като плъхове. — Министърът замълча и се намръщи още повече. После внезапно продължи: — Така или иначе, искам да попитаме другите какво да правим с болната миньорка. Не можем просто да я оставим да умре.

— Това навярно би било най-лесно за всички — замислено отвърна Кутузов. — Е, добре, докторе. Попитайте ги. Това едва ли може да им разкрие нещо важно за Империята. Но ако настоят да я видят, Блейн, трябва да им откажете. Ако се наложи, миньорката ще умре — измислете някакъв трагичен нещастен случай. Ясно ли е? Тя не бива да разговаря с други сламкари, нито сега, нито в бъдеще.

— Слушам — безизразно каза Род. Чудеше се дали е съгласен с решението на адмирала. Трябваше да е шокиран, но…

— Все още ли искате да ги питате при тези обстоятелства, докторе? — рече Кутузов.

— Да. Така или иначе, не очаквах друго от вас. — Хорват стисна устни. — А сега да се върнем на основния въпрос: сламкарите ни поканиха да влезем в орбита около тяхната планета. Можем само да предполагаме какви са основанията им. Според мен искрено желаят да установят търговски и дипломатически връзки с нас и това е единственият логичен начин да го направим. Няма данни за други причини. Вие, разбира се, си имате собствени теории…

Кутузов весело се засмя.

— Всъщност, докторе, аз спокойно бих могъл да съм на същото мнение. Но какво значение има това? Моята задача е да гарантирам сигурността на Империята. Не е важно какво мисля. — Адмиралът студено погледна от екрана. — Добре, капитане, давам ви разрешение да действате. Но първо подгответе торпедните системи на кораба си. Не можем да оставим „Макартър“ в ръцете на сламкарите. Разбирате ли?

— Тъй вярно.

— Отлично. Можете да потеглите, капитане. „Ленин“ ще ви следва. На всеки кръгъл час пращайте записи на всяка нова информация, която получите. Сигурно разбирате, че ако корабът ви бъде изложен на опасност и има дори най-малък риск за „Ленин“, аз няма да се опитам да ви помогна. Основното ми задължение е да отнеса информацията в Империята, включително — ако се случи — за това как сте загинали. — Адмиралът се обърна към Хорват. — Е, докторе, още ли искате да отидете на сламкарската планета?

— Разбира се.

Кутузов се засмя.

— Действайте, капитан Блейн. Действайте.

Влекачите на „Макартър“ бяха докарали цилиндър, голям наполовина колкото посланическия кораб: контейнер от порест материал, пълен с течен водород. Сега резервоарът беше закачен за тороидните жилищни пространства. Тънкото жило, което насочваше плазмения поток към ядрения двигател, също бе променено. Сламкарите го бяха извили настрани в съответствие с новия център на масата. Корабът беше силно наклонен назад към двигателя си и приличаше на дребна жена в напреднала бременност, която се опитва да върви бързо.

Ръководени от един от кафявите, кафяво-белите демонтираха моста и използваха материала, за да построят пръстеновидни платформи, поддържащи крехките тороиди. Други работеха в кораба, а три малки кафяво-бели фигури си играеха сред тях. Вътрешността отново се променяше като насън. Мебелите за слаба гравитация придобиха нов вид. Подовете станаха вертикални спрямо новата инерциална посока.

На борда на катера вече нямаше сламкари: всички бяха заети, но продължаваха да поддържат контакт. Юнкерите се редуваха да помагат на извънземния кораб.

Уитбред и Потър местеха койките в ускорителната зала, за да направят място за три по-малки легла. Работата не изискваше умения, а мускули. От челата им под филтърните шлемове се стичаше пот, подмишниците им бяха подгизнали.

— Чудя се как ви миришем — рече Гавин. — Не ми отговаряй, ако въпросът не ти е приятен.

— Малко е трудно да се каже — съвършено имитира новошотландския му акцент неговата сламкарка. — Аз съм длъжна да разбирам всичко за своя фюнч(щрак), господин Потър. Възможно е прекалено да съм се вживяла в тази роля. Миризмата на чиста пот нямаше да ми е неприятна, даже да не работехте за нас. Какво ви е толкова смешно, господин Уитбред?

— Извинявай. Заради акцента е.

— Какъв акцент? — удиви се Гавин.

Уитбред и неговата сламкарка избухнаха в смях.

— Ами, наистина е смешно — отвърна тя. — Нещо ви е трудно да ни различавате.

— Тъкмо обратното — възрази Джонатан Уитбред. — Постоянно трябва да броя ръцете, за да разбера дали разговарям с Ренър, или с фюнч(щрак)а на главния астрогатор. Моля те, ела да ми помогнеш, Гавин… И сламкарката на капитан Блейн. Едва успявам да се сдържа да не застана мирно, после тя казва нещо и аз пак се изпъвам като струна. Дава заповеди, като че ли е капитан на катера, и ние се подчиняваме. Адски е объркващо.

— И все пак — рече сламкарката на Уитбред, — понякога се чудя. Фактът, че мога да те имитирам, не означава, че те разбирам…

— Това е обичайният ни метод, стар, колкото хълмовете, дори колкото някои планини. И действа. Какво друго бихме могли да направим, фюнч(щрак) на Джонатан Уитбред?

— Просто се чудех, нищо повече. Вие хората сте толкова сложни, Уитбред. Командвате и се подчинявате с еднаква лекота. Как го постигате? Сръчни сте…

— Вие също — отвърна Джонатан, макар да съзнаваше, че това е меко казано.

— Но бързо се уморяваме. А вие просто продължавате да работите, нали? Ние не.

— Хм.

— И не можем да воюваме… Е, стига за това. Ние ви подражаваме, за да ви разбираме, но вие сякаш изпълнявате хиляди роли. А това изключително затруднява честното, работливо изцъклено чудовище.

— Кой ви каза за изцъклените чудовища? — възкликна Уитбред.

— Господин Ренър, кой друг? Приех го като комплимент — към чувството ни за хумор, разбира се.

— Доктор Хорват ще му откъсне главата. Би трябвало да сме извънредно предпазливи в отношенията си с извънземните. Да не нарушаваме табутата им и така нататък.

— Доктор Хорват — рече Потър. — Това ми напомня, че доктор Хорват искаше да ви попитаме нещо. Нали знаете, че на борда на „Макартър“ имаме кафява?

— Естествено. Миньорка. Корабът й посети „Макартър“, после се върна празен. Беше очевидно, че е останала при вас.

— Тя е болна — каза Гавин. — Положението й се влошава. Доктор Блевинс смята, че проявява признаци на хранително заболяване, но не е в състояние да й помогне. Имате ли представа какво може да й липсва?

Уитбред предполагаше, че знае защо Хорват не е попитал за кафявата своята сламкарка: ако извънземните поискаха да видят миньорката, щеше да се наложи да им откажат по личната заповед на адмирала. Министърът смяташе това за глупаво, ала не можеше да не се подчини. Заповедите си бяха заповеди.

Сламкарите не отговориха незабавно и Уитбред продължи:

— Биолозите са опитали много неща. Нови храни, анализ на храносмилателните течности на кафявата, рентгенови снимки за тумор. Дори сменили атмосферата в каютата й, за да е като на вашата планета. И нищо. Била тъжна, виела, почти не се движела. Слабеела. Козината й започнала да капе.

— Значи не знаете какво може да й е, така ли? — с необичайно безизразен глас попита сламкарката на Уитбред.

— Не знаем — призна той.

Извънземните втренчено ги наблюдаваха и юнкерите се почувстваха неловко. Сега изглеждаха абсолютно еднакви — плуваха в едно и също полусвито положение, с едни и същи усмивки. Индивидуалните им разлики не се забелязваха. Навярно всичко бе само заради позата…

— Ще ви донесем храна — внезапно каза сламкарката на Потър. — Възможно е да сте познали и причината за болестта наистина да е такава. — Двете извънземни се отдалечиха. Малко по-късно тази на Уитбред донесе херметично затворен чувал, пълен със зърно, големи колкото сливи плодове и парче сурово месо. — Сварете месото, накиснете зърното и й дайте плодовете сурови — рече тя. — И проверете йонизацията във въздуха на каютата й.

Момчетата потеглиха към катера с открит скутер.

— Държаха се много странно — отбеляза Потър. — Струва ми се, че преди малко се случи нещо много важно.

— И аз мисля така.

— Но какво?

— Може да са решили, че сме се отнасяли зле с кафявата. Или се чудят защо не сме я довели тук. Или пък обратното: удивени са, че полагаме толкова грижи за обикновена кафява.

— Възможно е също просто да са били уморени и само така да ни се е сторило. — Потър включи предните дюзи, за да намали скоростта.

— Погледни назад, Гавин.

— Не ме разсейвай. — Той внимателно приземи скутера, после се озърна.

Извън кораба бяха работили повече от десет сламкари. Пръстеновидните подпори на тороидите не бяха довършени… ала всички извънземни припряно се прибираха вътре през херметичния шлюз.

Посредничките се втурнаха в тороида, като отскачаха от стените, за да не си пречат. Повечето по един или друг начин показваха, че са фюнч(щрак)и на извънземните. Почти не използваха долните си десни ръце. Опитваха се да застанат с глави, ориентирани в една и съща посока.

Господарката беше бяла. Кичурите под мишниците и около слабините й бяха дълги и нежни като козина на ангорска котка. Когато всички се събраха, тя се обърна към сламкарката на Уитбред и заповяда:

— Разказвай.

Кафяво-бялата обясни за случая с юнкерите.

— Сигурна съм, че говореха сериозно — заключи тя.

— Съгласна ли си? — попита господарката водачката на Потър.

— Да, напълно.

Надигна се панически шепот — и на сламкарски езици, и на англически. После господарката отново заговори и се възцари тишина.

— Какво им отговорихте?

— Че болестта спокойно може да е свързана с неправилно хранене…

Посредничките избухнаха в поразително човешки смях, но не и онези, които още нямаха придадени фюнч(щрак)и.

— … и им дадохме храна за инженерката. Това няма да помогне, разбира се.

— Успяхте ли да ги заблудите?

— Трудно е да се каже. Не сме способни да ги лъжем в очите. Нашата специалност е друга — отвърна сламкарката на Потър.

В тороида се разнесе шушукане. Господарката ги остави известно време, после продължи:

— Какво би могло да означава това? Обяснете.

— Няма начин да са чак толкова различни от нас — отговори една от фюнч(щрак)ите. — Те водят войни. Споменаваха за цели обезлюдени планети.

— Смятаме, че знаем какво кара човеците да воюват — намеси се друга. В движенията й имаше нещо грациозно, по човешки женствено. Господарката го намери за гротескно. — Повечето животни и на нашия, и на техния свят инстинктивно се предават на по-силния, което не позволява на видовете да се самоизтребват. Човеците използват оръжия и това отслабва този инстинкт.

— Но някога и при нас е било същото — обади се трета. — Преди еволюирането на стерилни посреднички. Не споменахте ли, че човеците нямат посредници?

— Те нямат същества, чиято задача е да водят преговори между потенциални врагове — поясни сламкарката на Сали Фаулър. — Човеците са аматьори във всяко отношение, едновременно умеят много неща, но нито едно съвършено. И преговорите им се водят от аматьори. Когато не постигнат резултат, избухва война.

— Те са аматьори и като господари — прибави друга сламкарка и нервно разтри центъра на лицето си. — Редуват се да играят ролята на господар. По средата на бойните си кораби разполагат „морски пехотинци“, в случай че задните отсеци поискат да станат господари. И все пак, когато говори „Ленин“, капитан Блейн се подчинява на заповедите като кафяв. Трудно е да си фюнч(щрак) на полугосподар.

— Съгласна съм — каза сламкарката на Уитбред. — Моят не е господар, но някой ден ще стане.

— Нашата инженерка откри много възможности за усъвършенстване на уредите им — започна друга. — Не можем да отнесем доктор Харди към никоя класа…

— Престанете — нареди господарката и глъчката стихна. — Имаме конкретен проблем. Какво научихте за възпроизводството им?

— Те не говорят за това с нас. Трудно е да разберем нещо. Изглежда, че на борда има само една женска.

— Само ЕДНА женска ли?

— Доколкото можем да преценим.

— Останалите безполови ли са?

— Явно не. И все пак женската не е бременна и откакто сме тук, не е забременявала.

— Трябва да разберем — заяви господарката. — Но дискретно. С небрежни въпроси, като внимавате да разкривате колкото се може по-малко информация за нас. Ако подозрението ни се окаже вярно… възможно ли е наистина да е така?

— Това противоречи на всички еволюционни принципи — отвърна една от сламкарките. — Индивидите, които оцеляват до зряла възраст, трябва да предадат гените си на следващото поколение. Тогава как…

— Те са извънземни. Не забравяйте, че са извънземни — напомни сламкарката на Уитбред.

— Трябва да научим. Изберете една от вас, формулирайте въпроса си, после определете човека, на когото ще го зададете. Останалите избягвайте тази тема, освен ако те не започнат първи.

— Смятам, че не трябва да крием нищо. — Създанието докосна центъра на лицето си, за да си даде увереност. — Те са извънземни. Възможно е да са единствената ни надежда. С тяхна помощ навярно ще успеем да сложим край на древната последователност на Циклите.

Господарката се изненада.

— Няма да разкривате принципната разлика между нас и човеците. Те не бива да я научат.

— Аз твърдя обратното! — извика другата. — Изслушайте ме! Те имат свои методи — постоянно решават проблеми… — Останалите се нахвърлиха отгоре й. — Не, изслушайте ме! Трябва да ме изслушате!

— Смотанячка — удивено рече господарката. — Изолирайте я. Информацията й ще ни е нужна. Не придавайте никого към нейния фюнч(щрак). Напрежението я е побъркало.

Блейн остави катера да поведе „Макартър“ към планетата с 0.780 g. Съзнаваше, че крайцерът е извънземен боен кораб, способен да унищожи половината им свят, и не му се щеше да мисли за оръжията, които можеха да са насочили към него несигурните сламкари. Искаше посланическият кораб да пристигне първи — не че това щеше да му помогне.

На катера нямаше почти никого. Учените живееха и работеха на борда на „Макартър“, въвеждаха данни в компютърните банки, проверяваха, кодираха и докладваха откритията си на капитана, който, от своя страна, ги препращаше на „Ленин“. Можеха да ги съобщават направо на флагмана, разбира се, ала рангът си имаше своите привилегии. Официалните вечери и игрите на бридж започваха да се превръщат в дискусионни клубове.

Всички бяха загрижени за кафявата миньорка. Състоянието й постоянно се влошаваше и тя ядеше също толкова малко от сламкарската храна, колкото и от провизиите на „Макартър“. Доктор Блевинс й правеше безкрайни изследвания, ала не постигаше никакъв резултат. На свобода сламкарчетата се бяха закръглили и разплодили, което караше ветеринаря да се пита дали не са яли нещо особено, например взривни смеси или кабелна изолация. Но каквото и да предлагаше на пациентката си, очите й ставаха все по-мътни и козината й капеше на кичури. Един ден тя съвсем престана да се храни. На следващия умря.

Хорват не бе на себе си от ярост.

Блейн реши, че е редно да се обади на посланическия кораб. Усмихнатият кафяво-бял, който му отговори, можеше да е само сламкарят на Хорват, макар че капитанът едва ли би признал по какво е разбрал.

— Мога ли да говоря с моята фюнч(щрак)? — попита Род. Сламкарят на министъра го караше да се чувства неловко.

— Боя се, че не, капитане.

— Добре. Обаждам се, за да ви съобщя, че кафявата, която беше на борда на „Макартър“, е мъртва. Не зная какво означава това за вас, но ние направихме всичко възможно. Целият научен екип на кораба се опита да я излекува.

— Убеден съм, капитане. Това няма значение. Може ли да получим тялото й?

Род се замисли за миг.

— За съжаление, не. — Нямаше представа какво биха могли да научат от трупа на извънземната, но навярно започваше да усвоява уроците на Кутузов. Дали под козината й нямаше някаква микротатуировка… И защо сламкарите не се вълнуваха за кафявата? Определено не можеше да ги попита. Трябваше да се благодари, че смъртта й не ги е разстроила. — Предайте поздравите ми на моята фюнч(щрак).

— И аз имам лоша новина — каза сламкарят на Хорват. — Капитане, вие вече нямате фюнч(щрак). Тя полудя.

— Какво? — Това съобщение го смая повече, отколкото смяташе, че е възможно. — Полудяла ли? Защо? Как?

— Капитане, мисля, че не сте в състояние да проумеете напрежението, на което беше подложена. Някои сламкари дават заповеди, други правят и поправят уреди. Ние не се отнасяме към нито една от тези категории. Ние посредничим. Можем да изпълняваме ролята на някой, който дава заповеди, това не представлява трудност за нас, но извънземен, който дава заповеди… Това вече е прекалено. Тя… Как да се изразя? Бунт. Вашата дума е „бунт“. Ние нямаме подходящ термин. В момента е под наблюдение, но е най-добре повече да не разговаря с извънземни.

— Благодаря ти — каза Род. След като усмихнатото лице изчезна, капитанът остана неподвижен в продължение на цели пет минути. Накрая въздъхна и започна да диктува доклада си до „Ленин“. Чувстваше се така, сякаш е изгубил част от себе си и я чака да се завърне.