Потапяне в слънцето

23.ВЪЗБУДА

Пиер Ларок, седеше с гръб към купола. Той обгръщаше коленете си с ръка и разсеяно гледаше надолу към палубата. Французинът тъжно се чудеше дали Мили ще му направи инжекция, за да издържи, докато слънчевият кораб излезе от хромосферата.

За съжаление това нямаше да е в съответствие с новата му роля на пророк. По време на цялата си кариера никога не бе съзнавал колко много означава само да коментираш, а не да създаваш събитията. Соларианинът го бе прокълнал, не го беше благословил.

Той разсеяно се запита дали съществото го е избрало, за да се пошегува или някак му бе внушило думите, които щеше да изрече след завръщането си на Земята.

„Или просто трябва да продължа да изразявам мнението си, както винаги съм правил?“ Той бавно започна да се люлее. Едно бе да налага идеите си на другите със силата на личността си, съвсем друго — да говори, наметнат с мантията на пророк.

Другите се бяха събрали при командния пулт, за да обсъдят следващата си стъпка. Чуваше ги да разговарят и му се искаше просто да го оставят на мира. Без да вдига очи, Ларок усети, че се обръщат и го гледат.

Предпочиташе да е мъртъв.

— Предлагам да го очистим — каза Доналдсън. — Ако се развихри на Земята, този човек ще причини ужасни неприятности.

Мартин прехапа устни за миг.

— Не, няма да е благоразумно. По-добре да поискаме инструкции от Земята, когато се върнем в „Хермес“. Федералните може да решат да го елиминират, но това едва ли ще им се размине току-така.

— Изненадан съм, че реагираш по подобен начин на предложението на главния механик — обади се Джейкъб. — Мислех, че ще се отвратиш от тази идея.

Мартин сви рамене.

— Вече на всички ви трябва да е ясно, че аз представлявам една фракция от Съвета на Конфедерацията. Питър ми е приятел, но ако реша, че дългът ми към Земята изисква да го премахна, няма да се поколебая да го направя лично. — Лицето й изглеждаше мрачно.

Джейкъб не бе чак толкова изненадан. Ако инженерът изпитваше нужда да развесели обстановката, мнозина други се бяха отказали от всички преструвки. Мартин беше готова да помисли за немислимото. Ларок също вече не се преструваше: той бавно се люлееше напред-назад и очевидно не им обръщаше внимание.

Доналдсън вдигна показалец.

— Забелязахте ли, че соларианинът не каза абсолютно нищо за комуникационния лъч? Той минаваше през него без никаква реакция. Докато предишният призрак…

— Малкият.

— … малкият, да, определено реагира.

Джейкъб се почеса по ухото.

— Загадките нямат край. Защо възрастното създание винаги избягваше да е пред камерите ни? Има ли какво ла крие? Защо са били всички заплашителни жестове по време на предишните потапяния, щом е можело да общува с нас откакто преди няколко месеца доктор Мартин е взела псикаската си на борда?

— Може би вашият п-лазер е бил необходимото допълнение — предположи един от екипажа, азиатец на име Чен, с когото Джейкъб се беше запознал едва в началото на потапянето. — Или е чакало да разговаря с някой, който има по-висок статус.

Мартин се напрегна.

— Това е теорията, върху която работихме по време на предишното потапяне, и тя не даде резултат. Бубакуб имитира контакт и въпреки всичките си дарби, Фейгин не успя… о, имате предвид Питър…

Мълчанието можеше да се разреже с нож.

— Джейкъб, ще ми се да можехме да намерим прожектор — кисело се усмихна Доналдсън. — Това щеше да реши всичките ни проблеми.

Джейкъб мрачно му се усмихна.

— Deux ex machina, а, старши? Сам знаеш, че не бива да очакваш услуги от вселената.

— Може би трябва да се примирим — въздъхна психоложката. — Възможно е никога повече да не видим друг възрастен призрак. Хората на Земята още отначало бяха скептични за всички тия истории за „антропоморфни форми“. Виждали са ги само двайсетина души. А, има и няколко неясни снимки. След време всичко може да се отдаде на истерия, въпреки моите тестове. — Тя мрачно заби поглед в палубата.

Джейкъб усещаше, че Хелън Десилва е застанала до него. Откакто преди няколко минути ги бе събрала тук, тя странно мълчеше.

— Е, този път поне не е заплашен самият проект — каза той. — Проучването на слънцето може да продължи, както и на стадата от пръстени. Соларианинът обеща да не ни пречат.

— Да — отвърна Доналдсън. — Ами той? — Инженерът посочи към Ларок.

— Трябва да решим какво ще правим. В момента наближаваме долната част на стадото. Дали да се издигнем и да продължим да наблюдаваме наоколо? Соларианите може да са също толкова различни, колкото и хората. Може да сме срещнали някой свадливец — предложи Джейкъб.

— Не бях се сетила за това — отвърна Мартин.

— Хайде да включим параметричния лазер на автоматичен режим и да прибавим към записа част на кодиран английски, в случай че се появи по-приятелски настроен възрастен соларианин.

Хелън Десилва заразтрива раменете си, като че ли се опитваше да се сгрее.

— Някой има ли да каже още нещо „пред камерата“? Тогава аз ще реша „човешката“ част от тази дискусия, като забраня всякакви прибързани мерки спрямо господин Ларок. Просто всички го дръжте под око. Обявявам срещата за закрита. Помислете какво да предприемем. Някой да помоли Фейгин и Кула след двайсет минути да се присъединят към нас при автоматите за храна и напитки. Това е всичко.

Джейкъб усети, че някой го хваща за ръката. Хелън стоеше до него.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да… добре съм — неубедително се усмихна комендантът. — Просто… Джейкъб, би ли дошъл в кабинета ми?

— Естествено, след теб.

Хелън поклати глава. Пръстите й се впиха в ръката му и тя бързо го поведе към малката стаичка в купола, която служеше за неин кабинет. Когато влязоха вътре, жената разчисти бюрото и му даде знак да седне. После затвори вратата и се облегна на нея.

— О, Господи — въздъхна тя.

— Хелън… — Джейкъб се наведе напред, после спря. Хелън го прониза със сините си очи.

Комендантът полагаше видими усилия да запази спокойствие.

— Ще ми обещаеш ли после да не говориш за това? Не мога да ти кажа нищо, ако не се съгласиш. — Очите й безмълвно го умоляваха.

Джейкъб нямаше нужда да се замисля.

— Разбира се, Хелън. Можеш да поискаш от мен всичко. Но ми кажи за какво…

— Тогава, моля те, просто ме прегърни. — Тя се притисна към гърдите му, вдигнала ръце пред себе си. Джейкъб смаяно я прегърна.

После, докато тялото й силно се разтърсваше на пристъпи, той бавно започна да я люлее напред-назад.

— Шшт… Всичко е наред… — И продължи да й говори успокоителни безсмислени думи. Косата й галеше бузата му и уханието й сякаш изпълваше стаичката. Действаше му почти упоително.

Известно време двамата мълчаха. Тя бавно премести глава на рамото му.

Треперенето й престана. Джейкъб галеше с една ръка напрегнатите мускули на гърба й, докато се отпуснаха.

Не се беше чувствал толкова спокоен от Ифни знае колко време. Доверието й го трогваше.

Нещо повече, правеше го щастлив. Някъде дълбоко в него скърцаше със зъби тихичък гласец, ала той не го слушаше. Това, което правеше в момента, му се струваше по-естествено от дишането.

След няколко минути Хелън повдигна глава. Когато заговори, гласът й звучеше дрезгаво.

— През целия си живот не съм се страхувала толкова — каза тя. — Искам да разбереш, че не се налагаше да го правя. Можех да си остана Желязната лейди до края на потапянето… но ти беше тук… трябваше. Извинявай.

Джейкъб забеляза, че Хелън не се опитва да се отдръпне назад и продължи да я прегръща.

— Няма проблем — тихо отвърна той. — По-късно ще ти призная колко ми е хубаво. Не се срамувай от страха си. И аз се стреснах, когато видях онези букви. Любопитството и вцепеняването са моите защитни механизми. Сама видя как реагират другите. Ти просто носеше повече отговорност, това е.

Хелън не отговори. Без да се откъсва от прегръдката му, тя вдигна ръце и ги сложи на раменете му.

— Така или иначе — като отметна няколко кичура от челото й, продължи Джейкъб, — по време на Скоковете си ти трябва често да си се плашила повече, отколкото сега.

Тя се напрегна и се отдръпна назад.

— Вие сте непоносим, господин Демуа! Постоянно ми натяквате за Скоковете! Мислите ли, че някога съм се страхувала повече?! За колко стара точно ме смятате?

Джейкъб се усмихна. Хелън не се бе отдръпнала прекалено силно, за да се отскубне от ръцете му. Явно все още не беше готова да го пусне.

— Ами, относителността… — започна той.

— Майната й на относителността! Аз съм на двайсет и пет! Може да съм видяла повече небе от теб, но съм преживяла много по-малко от истинската вселена… и в служебната ми характеристика не пише нищо за това как се чувствам! Страшно е да трябва да си съвършена и силна, да отговаряш за живота на хората… поне за мен е така, за разлика от теб, невъзмутим и непроницаем някогашен храбрецо, точно като капитан Белок на „Калипсо“, когато се натъкнахме на онази безумна фалшива блокада при Дж8’лек и… и сега ще извърша нещо абсолютно незаконно и ще ти заповядам да ме целунеш, тъй като ти изглежда нямаш намерение да го направиш сам!

Тя предизвикателно го погледна. Когато Джейкъб се засмя и я притегли към себе си, Хелън за миг се възпротиви. После го прегърна през врата и устните й се притиснаха към неговите.

Той усети, че тялото й отново трепери. Ала този път беше различно. Не можеше да определи разликата, защото в момента бе зает.

Изведнъж Джейкъб осъзна колко много време е минало от… две безкрайни години. Той сподави тази мисъл. Таня беше мъртва, а Хелън бе възхитително жива. Джейкъб още по-силно я притисна към себе си и отговори на страстта й по единствения възможен начин.

— Чудесна терапия, докторе — подразни го тя, докато се опитваше да среше разчорлената си коса. — Чувствам се страхотно, макар да признавам, че ти все едно излизаш от центрофуга.

— Я се погледни! Гордееш се, че ме караш да се чувствам като стоманен лост, който е минал през доменна пещ!

— Да!

Джейкъб не успя да скрие усмивката си.

— Млъкни и уважавай по-възрастните. Между другото, с колко време разполагаме?

Хелън погледна пръстена си.

— Около две минути. Страшно неподходящо време за среща. Тъкмо започна да ми ставаш интересен. Кой я свика точно сега, по дяволите?

— Ти.

— А, да. Следващия път ще ти дам поне половин час и ще проучим въпроса по-подробно.

Джейкъб неуверено кимна. Понякога не знаеше дали Хелън се шегува. Преди да отключи вратата, тя сериозно се наведе към него и го целуна.

— Благодаря ти, Джейкъб.

Той я погали по бузата с лявата си ръка и Хелън за миг се притисна към него. Нямаше какво да си кажат, когато отдръпна дланта си.

Хелън отвори вратата и погледна навън. Наоколо не се виждаше никой друг, освен пилота. Всички сигурно вече се бяха събрали при автоматите за храни и напитки.

— Да вървим — каза Хелън. — Мога да изям цял кон!

Джейкъб потръпна. Ако искаше да я опознае по-добре, трябваше да се приготви да упражнява въображението си. Цял кон!

Докато вървяха, той изостана малко назад, за да може да я наблюдава. Гледката толкова го разсея, че не забеляза един въртящ се пръстен, който мина край кораба, целият осеян със звезден прах и заобиколен от ореол, бял и светъл като пух по гърдите на гълъб.

24.СПОНТАННА ЕМИСИЯ

Когато двамата пристигнаха, Кула вадеше от разлистените клони на Фейгин празна течнотръба.

Добре дошли — напевно произнесе кантът. — Прингът Кула тъкмо ми помага с хранителния ми режим. Боя се, че по този начин занемарява своя.

— Няма проблем, гошподине — отвърна Кула. Той бавно извади течнотръбата.

Джейкъб се приближи. Най-после имаше възможност да научи нещо повече за Фейгин. Веднъж кантът му бе казал, че неговият вид няма табу за скромност, така че не трябваше да възрази, ако Джейкъб видеше „устата“ на полурастителния извънземен.

Той се наведе напред. В този момент Кула ненадейно се отдръпна й лакътят му болезнено се заби във веждата на Джейкъб, който политна назад и се стовари по задник на палубата.

Прингът високо затрака със зъби и изпусна течнотръбите от ръцете си. Хелън се задави в опит да скрие смеха си. Джейкъб скочи на крака и й направи заканителна гримаса, която само я накара още повече да се закашля.

— Не се безпокой, Кула — каза той. — Нищо ми няма. Аз бях виновен. Пък и имам още едно око. — Джейкъб устоя на изкушението да разтрие удареното място.

Прингът го погледна с блестящите си очи. Тракането утихна.

— Извънредно великодушно от твоя щрана, Приятелю-Джейкъб — накрая отвърна той. — В шъответната шитуация клиент-по-възращен, аз бях виновен, че не внимавах. Благодаря ти, че ми прощаваш.

— За нищо, приятелю — махна с ръка Джейкъб. Всъщност над веждата му започваше да се образува неприятна цицина. Все пак си струваше да промени темата, за да спести смущението на Кула.

— Като стана дума за второ око, четох, че твоят вид, и изобщо повечето същества на Принг, имали само по едно око преди да пристигнат пилите и да започнат своята генетична програма.

— Да, Джейкъб. Пилите ни дадоха две очи от ещетични шъображения. Повечето двукраки в галактиката имат две очи. Те не ишкали другите млади раши да ни… дразнят.

Джейкъб се намръщи. Тук имаше нещо… знаеше, че г-н Хайд вече се е сетил, но си трае.

„По дяволите, това си е моето подсъзнание! Безполезно е. Е, добре.“

— Но, Кула, освен това четох, че твоят вид живеел по дърветата… дори, че сте се придвижвали, увиснали на ръце по клоните, ако си спомням вярно… Но ако предците ти са били еднооки, как са имали достатъчно добра перспектива, за да улучват следващия клон!

Още преди да завърши изречението, Джейкъб вътрешно изликува. Това бе въпросът, който криеше г-н Хайд! Значи малкият дявол нямаше пълен контрол върху подсъзнанието му! Хелън вече му правеше услуга. Не го интересуваше какъв ще е отговорът на Кула.

— Мишлех, че знаеш, Приятелю-Джейкъб. По време на първото ни потапяне чух комендант Дешилва да обяшнява, че зрението ми не е като вашето. Моите очи региштрират фаза и интензитет.

— Да. — Джейкъб започваше да се забавлява. Трябваше да наблюдава Фейгин. Старият кант щеше да го предупреди, ако засегнеше деликатна за Кула тема. — Да, но слънчевата светлина, особено в гора, не е кохерентна. Делфините използват в сонара си система като вашата, но си осигуряват кохерентно поле, като издават насочени звуци.

Наслаждавайки се на драматичната пауза, Джейкъб отстъпи назад и неволно подритна едната от течнотръбите, които прингът беше изпуснал. Той разсеяно се наведе и я вдигна.

— Значи, ако очите на предците ти само са регистрирали фазата, пак е трябвало в околната ви среда да има източник на кохерентна светлина. — Джейкъб се развълнува. — Естествени лазери? В горите ви има ли естествен източник на лазерна светлина?

— Започва да става интересно! — обади се Доналдсън.

Кула кимна.

— Да, Джейкъб. Ние ги наричаме… — двата зъба натракаха в сложен ритъм, — … раштения. Невероятно е, че ушпя да изведеш тяхното шъщещвуване на базата на толкова малко данни. Поздравявам те. Когато ше върнем, ще ти покажа техни шнимки.

Джейкъб забеляза, че Хелън му се усмихва. (Дълбоко в главата си усети далечен тътен, но не му обърна внимание.)

— Да, много ми се иска да ги видя, Кула. Течнотръбата лепнеше в ръката му. Във въздуха миришеше на прясно окосено сено.

— Заповядай. — Той я протегна на принга. — Струва ми се, че я изпусна. — После ръката му замръзна. Джейкъб за миг зяпна предмета, после избухна в смях. — Мили, ела насам! — извика Джейкъб и посочи към етикета. — Ела да видиш нещо!

— Алкална смес три-(алфаацетонилбензил)-четири-хидроксикумарин? — Неувереното й изражение се замени със смайване. — Ами това е уорфарин! И е една от съставките на храната на Кула! Как тогава е попаднала при лекарствата на Дуейн?

Джейкъб разкаяно се усмихна.

— Боя се, че аз съм виновен за това недоразумение. На борда на „Бредбъри“ взех една от хранителните таблетки на Кула. Тогава толкова ми се спеше, че съвсем забравих за това. Трябва да съм я прибрал в същия джоб, в който по-късно сложих хапчетата на доктор Кеплър. И после заедно съм ги пратил в лабораторията на доктор Леърд. По някаква невероятна случайност тази хранителна съставка на Кула е идентична с една стара земна отрова, но това страшно ме озадачи! Мислех, че Бубакуб я е подхвърлил на Кеплър, за да го дестабилизира, но изобщо не бях сигурен в тази теория. — Той сви рамене.

— Е, аз обаче съм облекчена, че най-после се разбра! — засмя се Мартин. — Не ми харесваше онова, което си мислеха за мен хората!

Макар и незначително, това откритие подобри настроението им. Всички бяха въодушевени. Единственият черен облак бе Пиер Ларок, който мина край тях, като тихо се смееше. Д-р Мартин отиде да го повика при тях, но дребният французин само поклати глава, после бавно продължи да се разхожда по ръба на палубата.

Хелън застана до Джейкъб и го докосна по ръката, в която все още държеше течнотръбата на Кула.

— Като стана дума за съвпадения, обърна ли внимание на формулата? — Тя замълча и вдигна поглед. Кула се приближи до тях и се поклони.

— Ако вече ши швършил, Джейкъб, ще ши взема тази лепкава течнотръба.

— Какво? А, естествено, Кула. Какво казваше, Хелън? Дори когато лицето й беше сериозно, красотата й бе поразителна. Влюбването, поне отначало, пречи на човек да слуша любимия си.

— … Просто казвах, че когато доктор Мартин прочете химическата формула на глас, ми направи впечатление едно интересно съвпадение. Спомняш ли си, когато приказвахме за лазера с органична боя? Е…

Гласът й заглъхна. Джейкъб виждаше, че устните й се движат, но успя да чуе само думата „кумарин“.

Овладяната му невроза се беше разбунтувала. Г-н Хайд му пречеше да слуша Хелън. Всъщност, внезапно осъзна той, другата му половина сдържаше обичайната си проницателност още откакто Хелън бе намекнала, че иска да отнесе гените му при звездите, когато скочи с „Калипсо“.

„Хайд мрази Хелън! — шокирано разбра Джейкъб. — Първата жена, която може да замени Таня (нещо като мигрена заплашваше да разцепи черепа му), и Хайд я мрази!“ (Главоболието се появи и мигновено изчезна.)

Нещо повече, тази част от подсъзнанието му не позволяваше нищо да изплува на повърхността. Това нарушаваше договора. Струваше му се нетърпимо и нямаше представа защо!

— Добре ли си, Джейкъб? — Отново можеше да чува гласа й. Тя учудено го погледна. Над рамото й виждаше Кула, който ги наблюдаваше от автоматите за храна.

— Хелън — рязко каза Джейкъб. — Виж, оставих една кутийка с хапчета до контролния пулт. Те са за главоболието, от което понякога страдам… Би ли я потърсила? — Той вдигна ръка към челото си и сбърчи лице.

— Ами… естествено. — Хелън го докосна по лакътя. Защо не дойдеш с мен? Трябва да полегнеш. Ще поговорим…

— Не. — Той я хвана за раменете и леко я побутна към командния пулт. — Моля те, върви. Ще те чакам тук. — И в същото време отчаяно се бореше с обзелата го паника.

— Добре, веднага се връщам.

Когато Хелън се отдалечи, Джейкъб облекчено въздъхна. По заповед на коменданта, повечето на борда носеха тъмните си очила на коланите си. Опитната и строга комендант Десилва бе оставила своите на креслото си.

След първите петнайсетина крачки Хелън започна да се чуди.

„Джейкъб не е оставил никаква кутийка с хапчета до командния пулт. Щях да я видя. Просто искаше да се избави от мен! Но защо?“

Тя се озърна назад. Джейкъб тъкмо се извръщаше от един автомат с протеиново руло в ръка. Той се усмихна на Мартин и кимна на Чен, после мина край Фейгин, за да излезе на откритата палуба. Зад него Кула с блестящи очи наблюдаваше групата до люка на гравитационния тунел.

Джейкъб изобщо не приличаше на човек, който страда от главоболие! Хелън се почувства наранена и объркана.

„Е, щом иска да е сам, няма проблем. Ще се престоря, че търся проклетите му хапчета!“

Тя понечи да се обърне, когато Джейкъб ненадейно се спъна в един от кореновите възли на Фейгин и се строполи на палубата. Протеиновото руло заподскача и спря до параметричния лазер. Преди Хелън да успее да реагира, Джейкъб отново бе на крака и засрамено усмихнат, отиде да вдигне храната. Когато се наведе, рамото му докосна цевта на лазера.

Стаята се изпълни със синя светлина. Завиха сирени. Хелън инстинктивно скри очи с длан, а с другата си ръка потърси тъмните очила на колана си.

Нямаше ги!

Креслото й беше на три метра от нея. Можеше да се ориентира къде се намира в момента и къде точно е оставила очилата си. Хелън се завъртя, хвърли се натам и си ги сложи.

Навсякъде имаше ярки петна. П-лазерът вече не бе успореден на корабния радиус и лъчът му подскачаше по конкавната вътрешна повърхност на корпуса. Модулираният „контактен код“ проблясваше по палубата и купола.

На палубата край автоматите се гърчеха тела. Никой не се беше приближил до лазера, за да го изключи. Къде бяха Джейкъб и Доналдсън? Дали бяха ослепели в първия момент?

Няколко фигури се бяха свили край люка на гравитационния тунел. Под мигащата гробна светлина Хелън зърна Джейкъб Демуа, главния инженер и… Кула. Те… Джейкъб се опитваше да нахлузи чувал върху главата на извънземния!

Нямаше време да мисли какво да прави. Не се налагаше да избира дали да изключи мистериозната светлина или да елиминира евентуалната опасност за кораба си. Като се навеждаше под бледите пресичащи се лъчи, Хелън се затича към п-лазера и издърпа щепсела.

Мигащите точици мигновено изчезнаха, освен една, която съвпадна с болезнен вик и трясък откъм люка. Сирените утихнаха и изведнъж остана само тежкото дишане на хората.

— Какво беше това, капитане? — изкънтя по интеркома гласът на пилота. Хелън взе микрофона от най-близкото кресло.

— Хюз — бързо попита тя, — какво е състоянието на кораба?

— Нормално, госпожо. Добре, че си бях сложил очилата! Какво стана, по дяволите?

— Проблем с п-лазера. Продължавайте на километър от стадото. Веднага се връщам. — Хелън изключи микрофона, вдигна глава и извика — Чен! Дубровски! Докладвайте! — После присви очи и се втренчи в сумрака.

— Насам, капитане! — чу гласа на Чен тя. Хелън изруга и си свали очилата. Той бе оттатък люка и стоеше на колене до някаква фигура, просната на палубата. — Дубровски. Мъртъв е. Улучен точно между очите.

Д-р Мартин се криеше зад дебелия ствол на Фейгин. Когато се появи Хелън, кантът тихо подсвирна.

— Добре ли сте двамата?

Фейгин издаде продължителен звук, който прозвуча смътно като „да“. Психоложката отсечено кимна, но остана вкопчена в дънера на извънземния. Очилата се бяха изкривили на лицето й. Хелън й ги свали.

— Стига, докторе. Имаш пациенти. — Тя хвана Мартин за ръка. — Чен! Върви в кабинета ми и донеси походната аптечка! Тичай!

Мартин понечи да се надигне, после отново се отпусна, като клатеше глава.

Хелън изскърца със зъби, силно я дръпна за ръката и я изправи на крака. По-възрастната жена се олюля.

Комендантът я зашлеви през лицето.

Освести се, докторе! Ще ми помогнеш ли най-после?! — Тя задърпа Мартин към мястото, където лежаха Доналдсън и Джейкъб Демуа.

Джейкъб изпъшка и се размърда. Хелън усети, че сърцето й се разтуптява, когато той свали ръка от лицето си. Изгарянията бяха повърхностни и не бяха засегнали очите. Джейкъб беше с очила.

Тя насочи Мартин към главния механик и я накара да седне. Лявата половина на лицето му бе тежко обгорена. Лявото стъкло на очилата му беше счупено.

Чен дотича с походната аптечка в ръце.

Д-р Мартин се извърна от Доналдсън и потръпна. После вдигна глава и видя аптечката. Тя протегна ръце да я вземе.

— Имаш ли нужда от помощ, докторе? — попита Хелън.

Психоложката нареди инструментите на палубата. Тя поклати глава, без да вдига очи.

— Не. Тихо.

Комендантът повика Чен.

— Иди да потърсиш Ларок и Кула. Докладвай, когато ги намериш.

Мъжът тичешком се отдалечи.

Джейкъб отново изпъшка и се опита да се повдигне на лакти. Хелън навлажни една кърпичка в недалечната чешмичка. Тя коленичи до него и взе главата му в скута си.

Когато внимателно започна да почиства раните му, той потръпна.

— Ох… — изпъшка Джейкъб и вдигна ръка към темето си. — Трябваше да се сетя. Предците му са скачали по дърветата. Той е силен като шим. А изглежда толкова слаб!

— Ще ми кажеш ли какво се случи? — тихо попита Хелън.

Джейкъб изсумтя и потърси нещо под гърба си с лявата си ръка. Накрая издърпа големия калъф на очилата. Погледна го, после, го захвърли настрани.

— Чувствам главата си като пълна с пясък — каза Джейкъб. Той седна и за миг се олюля, стиснал главата си в ръце. — Предполагам, че Кула не лежи в безсъзнание до мен, нали? Надявах се, че след като ме удари, ще освирепея, но сигурно просто съм припаднал.

— Не знам къде е Кула — отвърна Хелън. — Какво…

По интеркома изкънтя гласът на Чен:

— Капитане? Открих Ларок. Той е на двайсет и четири градуса. Добре е. Всъщност изобщо не знаеше, че се е случило нещо!

Джейкъб се приближи до д-р Мартин и започна да я разпитва нещо. Хелън се изправи и отиде при интеркома до автоматите за храна.

— Виждал ли си Кула?

— Не, няма го никъде. Трябва да е на обратната страна. — Чен понижи глас. — Останах с впечатление, че има бой. Знаете ли какво се е случило?

— Когато науча нещо, ще ти се обадя. Междувременно иди да смениш Хюз.

Джейкъб се приближи до нея.

— Доналдсън ще се оправи, но има нужда от ново око. Виж, Хелън, трябва да потърся Кула. Ще ми дадеш ли един от хората си? После ще е най-добре колкото може по-бързо да се махаме оттук.

Тя рязко се завъртя.

— Ти току-що уби един от хората ми! Дубровски е мъртъв! Доналдсън ослепя, а сега искаш да пратя още някого да ти помогне да тормозиш бедния Кула, така ли? Що за лудост е това?

— Не съм убил никого, Хелън.

— Видях те, несръчен идиот такъв! Ти се блъсна в п-лазера и той се побърка! Ти също! Защо нападна Кула?

— Хелън… — Джейкъб потръпна. Той вдигна ръка към главата си. — Нямам време да ти обяснявам. Трябва да ни измъкнеш оттук. Не знам какво ще направи той, след като го разкрихме.

— Първо ми обясни!

— Аз… нарочно блъснах лазера… аз…

Костюмът й толкова плътно обгръщаше тялото й, че Джейкъб нямаше представа откъде се е взел малкият пистолет, който се появи в ръката й.

— Продължавай, Джейкъб — безизразно каза тя.

— … Той ме наблюдаваше. Знаех, че ако се издам, че съм го разкрил, може да ослепи всички ни само за миг. Отпратих те, за да си в безопасност и отидох за калъфа с очилата. Блъснах лазера, за да го объркам… лазерна светлина навсякъде…

— И уби и осакати хората ми! Джейкъб се взе в ръце.

— Виж, глупачке! — Той се наведе над нея. — Аз намалих силата на лъча! Можеше да ослепи, но не и да изгори човек! Щом не ми вярваш, арестувай ме! Само по-бързо да се махаме оттук, преди Кула да е избил всички ни!

— Кула…

— Неговите очи, по дяволите! Кумарин! Неговата „хранителна съставка“ е боя, която се използва в лазерите! Той уби Дубровски, който се опитваше да ми помогне! Кула излъга за онова лазерно растение на родната му планета! Прингите имат собствен източник на кохерентна светлина! Той е прожектирал „възрастния“ тип слънчеви призраци! И… Боже мой! — Джейкъб удари с юмрук във въздуха. — … Ако излъчвателят му е способен да прожектира „призраци“ върху вътрешната страна на корпуса на слънчев кораб, сигурно може да въздейства и върху оптичните данни на библиотечните компютри! Той е програмирал компютрите да представят Ларок като условник. И… и аз бях до него, когато програмира кораба на Джеф да се самоунищожи! Той въвеждаше команди през цялото време, докато аз се възхищавах на прелестните светлини!

Хелън се отдръпна назад, като клатеше глава. Джейкъб пристъпи към нея. Юмруците му бяха свити, но на лицето му се изписваше разкаяно изражение.

— Защо Кула винаги пръв забелязваше хуманоидните призраци? Защо не са видели нито един, докато той беше с Кеплър на Земята? Защо по-рано не се сетих за мотивите му доброволно да се подложи на анализ на „ретината“?

Думите се изливаха прекалено бързо. Хелън слушаше с напрегнато свъсени вежди.

Джейкъб умолително я погледна.

— Хелън, трябва да ми повярваш.

Тя се поколеба, после извика „По дяволите!“ и се хвърли към интеркома.

— Чен! Да се махаме оттук! Остави предупрежденията за затягане на коланите, просто включи на максимално ускорение и надуй времекомпресията! Искам веднага да видя черно небе!

— Слушам — разнесе се отговорът.

Корабът рязко се раздвижи. Компенсиращите полета временно изключиха и Джейкъб и Хелън се олюляха. Комендантът се задържа за интеркома.

— До всички, отсега нататък не сваляйте очилата. Колкото можете по-бързо заемете местата си и затегнете коланите. Хюз, незабавно се яви при люка на гравитационния тунел!

Пръстените навън бързо се отдалечаваха. Мотивите по обиколката им ярко проблясваха, сякаш им пожелаваха сбогом.

— И аз трябваше да се сетя — мрачно заяви Хелън. — Вместо това аз изключих п-лазера и сигурно съм му дала възможност да избяга.

Джейкъб я целуна толкова силно, че устните й изтръпнаха.

— Ти не знаеше. На твое място и аз щях да постъпя така.

Тя докосна устните си и погледна към трупа на Дубровски.

— Ти ме отпрати, защото…

— Капитане — прекъсна я гласът на Чен. — Не мога да включа времекомпресията на автоматичен режим. Разрешавате ли да задържа Хюз да ми помага? Освен това току-що изгубихме мазерна връзка с „Хермес“.

Джейкъб сви рамене.

— Първо мазерната връзка, за да не съобщим в базата, после времекомпресията, след това гравитационния двигател и накрая стазаполето. Предполагам, че последната стъпка е да взриви щитовете, освен ако вече не е излишно.

Хелън включи интеркома.

— Не, Чен. Хюз ми трябва веднага! Оправяй се сам! — Тя пусна бутона. — Идвам с теб.

— Не — отсече Джейкъб. Той си сложи очилата и вдигна калъфа от пода. — Ако Кула стигне до третата стъпка, буквално ще се изпечем. Но ако успея да го задържа, ти ще си единствената, която може да ни измъкне оттук. Би ли ми заела пистолета си? Нищо чудно да ми потрябва.

Тя му го подаде. В този момент бяха излишни всякакви възражения. Джейкъб командваше парада.

Тихото бръмчене на кораба промени ритъма си и стана неравномерно.

Хелън отговори на въпросителния поглед на Джейкъб.

— Времекомпресията. Вече е започнал да ни забавя. Нямаме много време — при това не само в буквалния смисъл.

25.В КАПАН

Джейкъб приклекна до люка, готов да отскочи назад при вида на високия слаб извънземен. Дотук добре. Кула не беше при гравитационния тунел.

Пътят до обратната страна, единственият път, можеше да е удобно място за засада. Ала Джейкъб не се изненада особено, че Кула го няма, поради две причини.

Първата бе тактическа. Оръжието на принга действаше само при пряка видимост. Пръстенът беше заоблен и човек можеше да приближи на няколко метра, без да го забележат. Освен това хвърленият предмет щеше да измине по-голямата част от пътя с еднаква скорост. Джейкъб вече бе сигурен в това. На влизане в тунела двамата с Хюз бяха хвърлили няколко ножа от корабния камбуз. Намериха ги близо до изхода в локва амоняк от течнотръбите, които бяха изстискали пред себе си, докато вървяха по обратната страна.

Кула ги чакаше точно зад вратата, но имаше друга причина, поради която трябваше да остави гърба си незащитен. Слънчевият кораб скоро щеше да достигне висока орбита. След като излезеха в свободния космос, хората щяха да са в безопасност от хромосферните бури и якият огледален корпус щеше да отразява достатъчно слънчевата топлина, за да останат живи, докато дойде помощ.

Затова Кула трябваше да побърза. Джейкъб бе убеден, че прингският специалист е при компютрите на деветдесет градуса надясно и с помощта на лазерните си очи бавно препрограмира системите за безопасност.

Въпросът защо го правеше засега трябваше да почака.

Хюз вдигна ножовете. Арсеналът им се допълваше от калъфа, няколко течнотръби и малкия зашеметител на Хелън.

Тъй като алтернативата беше смърт за всички им, изходът бе единият от тях да се жертва, за да може другият да се справи с Кула.

Двамата с Хюз можеха внимателно да се приближат от различни страни и едновременно да изненадат принга. Или пък единият да мине отпред, а другият да се прицели над рамото му.

Но нямаше да успее нито един от двата плана. Противникът им можеше буквално да убие човек с поглед. За разлика от фалшивите „възрастни“ слънчеви призраци, които представляваха продължително излъчване, смъртоносните мълнии на Кула бяха мощно освобождаване на енергия. На Джейкъб му се искаше да може да си спомни колко такива бе изстрелял извънземният по време на схватката на горната страна… или с каква честота. Навярно нямаше значение. Прингът имаше две очи и двама врагове. По една мълния сигурно щеше да е достатъчна.

Нещо повече, не можеха да са сигурни, че холографската способност на Кула няма да му позволи да установи местонахождението им в момента, в който стъпят на палубата, по отраженията им върху вътрешната повърхност на корпуса. Сигурно не можеше да ги нарани с отражения, ала това много не променяше нещата.

Ако вътрешното отскачане на лъча не намаляваше толкова много силата му, може би щяха да опитат да обезвредят извънземния с п-лазера, оставяйки го да се върти във всички посоки; докато хората и Фейгин се крият в гравитационния тунел.

Джейкъб изруга. Чудеше се защо се бавят с п-лазера. Хюз прошепна нещо по интеркома на стената. После се обърна към Джейкъб.

— Готови са! — каза той.

Очилата им спестиха болката, когато от купола навън изригна светлина. Все пак им трябваха няколко секунди, за да се приспособят.

Комендант Десилва и д-р Мартин бяха преместили п-лазера до ръба на горната палуба. Ако изчисленията на Хелън бяха верни, лъчът трябваше да улучи купола на обратната страна точно там, където се намираше компютърът. За съжаление сложната фигура, която лъчът трябваше да опише от точка А до точка Б, означаваше, че вероятно няма да навреди на Кула.

Обаче го стресна. В мига, в който проблесна светлината и Джейкъб затвори очи, далеч отдясно се разнесе тракане и шум от движение.

Когато зрението му се проясни, Джейкъб видя във въздуха тънки ярки линии. Преминаването на п-лазерния лъч оставяше следа в малкото количество прах. Това им помагаше да го избягват.

— Интеркомът на максимум ли е? — бързо попита той. Хюз вдигна палци.

— Добре, давай!

П-лазерът случайно редуваше цветове в спектъра на синьо-зеленото. Надяваха се, че ще обърка отраженията по корпуса.

Джейкъб събра крака и започна да брои.

— Едно, две. Сега!

Той прескочи празното пространство и се хвърли зад една от големите записващи машини на ръба на палубата. Хюз тежко се приземи на две машини по посока на часовниковата стрелка от него.

Когато погледна към него, мъжът му махна с ръка.

— Тук няма нищо! — дрезгаво прошепна той. Джейкъб погледна иззад ръба на машината, като използваше огледалото от походната аптечка, което бе намазано със смазка. Хюз бе взел огледалцето от чантата на Мартин.

Кула не се виждаше никъде.

Двамата заедно покриваха с поглед около три пети от палубата. Компютърът се намираше зад отсрещната страна на купола, точно извън полезрението на Хюз. Джейкъб трябваше да заобиколи, като притичва от една записваща машина до друга.

Корпусът на слънчевия кораб сияеше на местата, където се отразяваше лъчът на п-лазера. Цветовете постоянно се променяха. Иначе ги заобикаляха червено-розовите миазми на хромосферата. Преди минути бяха излезли от голямата нишка и стадото от пръстени оставаше на стотици километри под тях.

Посоката „под“ всъщност бе над главата на Джейкъб. Фотосферата, в центъра на която се виждаше Голямото петно, представляваше огромен, плосък, безкраен огнен таван, осеян със спикули, увиснали като сталактити.

Той събра крака под себе си, скочи и се затича към следващата машина. По пътя прескочи п-лазерния лъч, който осветяваше прашинките във въздуха. Когато приклекна, извади огледалцето.

Кула го нямаше.

Не се виждаше и Хюз. Джейкъб изсвири сигнала, за който се бяха уговорили. „Всичко е наред.“ Хюз отговори.

Следващия път трябваше да мине под лъча. През цялото време, докато тичаше, очакваше да го прониже огнена мълния. Тежко задъхан, Джейкъб най-после се скри зад машината. Това не бе нормално! Не трябваше толкова бързо да се умори. Нещо не беше наред.

Той преглътна и бавно протегна огледалото иззад ръба на камерата.

Прониза го остра болка в пръстите и Джейкъб изпусна огледалото с вик. Още малко и щеше да пъхне ръка в устата си, но я задържа на няколко сантиметра пред лицето си.

В същото време автоматично започна да изпада в лек болкоуспокоителен транс. Червените кръгове пред очите му постепенно избледняха и престана да чувства пръстите си. После облекчението достигна максималната си точка. Беше като теглене на въже. Успя да постигне само толкова — колкото и да се съсредоточаваше, друга, също толкова силна воля, противодействаше на хипнозата.

Поредният номер на Хайд. Е, нямаше време да се пазари с него… каквото и да искаше. Болката вече бе почти поносима и той погледна ръката си. Показалеца и безименния пръст бяха зле изгорени. На другите им нямаше почти нищо.

Той изсвири кратък сигнал на Хюз. Трябваше да пуснат плана му в действие, единствения план с реална възможност за успех.

Нямаха друг шанс, освен да излязат в космоса. Времекомпресията беше превключена на автоматичен режим — първото нещо, за което се бе погрижил Кула след прекъсването на мазерната връзка — и субективното им време почти щеше да отговаря на действителното, необходимо им, за да напуснат хромосферата.

Тъй като нямаше смисъл да нападат принга, най-добрият начин да го забавят бе да разговарят с него.

Облегнат на холокамерата, Джейкъб няколко пъти дълбоко си пое дъх, като не преставаше внимателно да се вслушва. Кула винаги се движеше шумно и имаше шанс да го улучи със зашеметителя, който стискаше в здравата си ръка. Оръжието имаше широк лъч и нямаше нужда от точно прицелване.

— Кула! — извика той. — Не смяташ ли, че стигна прекалено далеч? Защо не излезеш да поговорим?

Джейкъб се заслуша. Разнесе се тихо тракане, сякаш от зъбите на принга. По време на схватката от другата страна двамата с Доналдсън бяха положили огромни усилия да избягват проблясващите бели зъби.

— Кула! — повтори той. — Знам, че е глупаво да съдя за един извънземен според ценностите на собствения си вид, но наистина те мислех за приятел. Дължиш ни обяснение! Поговори с нас! Ако действаш по заповед на Бубакуб, можеш да се предадеш и се заклевам: всички ще свидетелстваме, че си се съпротивлявал!

Тракането се усили. Разнесоха се тътрещи се стъпки. Една, две, три… но нищо повече. Не бе достатъчно, за да се прицели.

— Шъжалявам, Джейкъб — разнесе се над палубата тихият глас на Кула. — Преди да умреш, трябва да ти обяшня, но първо те моля да изключиш лазера. Боли ме!

— И мен ме боли ръката, Кула.

— Ужашно, ужашно шъжелявам, Джейкъб — мрачно отвърна прингът. — Моля те, разбери, ти наиштина ши ми приятел. Отчащи го правя заради твоята раша. Това е неизбежно прещъпление, Джейкъб. Радвам ше, че шмъртта наближава, за да ме избави от шпомени.

Софизмът на извънземния удиви Джейкъб. Изобщо не беше очаквал такава ловкост от него, каквито и да бяха мотивите му. Тъкмо се канеше да отговори, когато по интеркома изкънтя гласът на Хелън Десилва.

— Джейкъб? Чуваш ли ме? Гравитационното поле бързо отслабва. Губим скорост.

Заплахата се криеше в онова, което не бе казала. Ако скоро не направеха нещо, щяха да започнат дългото падане към фотосферата, падане, от което никога нямаше да се завърнат.

Когато се озовеше в прегръдките на конвекционните клетки, корабът щеше да бъде привлечен надолу към звездното ядро. Ако дотогава бе останало нещо от кораба, разбира се.

— Виждаш ли, Джейкъб? — попита Кула. — Няма полза, даже да ме забавиш. Вече вшичко е швършено. Ще ощана, за да ше убедя, че няма да измишлиш някакъв изход. Но, моля те, хайде да поговорим до края. Не ишкам да умрем като врагове.

Джейкъб се загледа във водородно червената атмосфера на слънцето. Пипала огнен газ продължаваха да се носят „надолу“ (за него — нагоре) край кораба, ала това можеше да се дължи на движението на газа в този район и в този момент. В никакъв случай не се движеха толкова бързо. А може би корабът вече падаше.

— Ти ши извънредно проницателен, Джейкъб. Комбинира много неяшни улики, за да откриеш моята дарба и измамата ми! Швързването ш миналото на моята раша беше блещящо! Кажи ми, макар че моите призраци избягваха камерите, не те ли обърка това, че те понякога ше появяваха от горната щрана, когато аз бях отдолу?

Притиснал студения зашеметител към бузата си, Джейкъб съсредоточено мислеше. Усещането бе приятно, но не му помагаше с нови идеи. А и трябваше да отдели част от вниманието си, за да разговаря с принга.

— Никога не съм си правил труда да мисля за това, Кула. Предполагам, че просто си се надвесвал и си пращал лъч през прозрачното силово поле, което поддържа палубата. Това обяснява защо образът изглеждаше пречупен. Той всъщност се е отразявал под ъгъл в корпуса.

Това беше ценна улика. Джейкъб се зачуди защо не му е направила впечатление.

И яркосинята светлина по време на дълбокия му транс в Байя! Случилото се бе точно преди да отвори очи и да види застаналия пред него Кула! Извънземният трябва да му беше направил холограма! Що за начин да се запознаеш с някого и никога да не забравиш лицето му!

— Кула — бавно каза той. — Не че съм злопаметен или нещо такова, но ти ли беше виновен за странното ми поведение в края на предишното потапяне?

Последва мълчание. После прингът отговори. Фъфленето му се усили.

— Да, Джейкъб. Шъжалявам, но щаваше прекалено любопитен. Надявах ше да те компрометирам. Не ушпях.

— Но как…

— Чух обяшнението на доктор Мартин за въздейщвието на шилната шветлина върху човеците, Джейкъб!

Прингът почти викаше. Кула за пръв път прекъсваше някого.

— Мешеци наред екшпериментирах върху доктор Кеплър! Пошле върху Ларок и Джеф… и накрая върху теб. Използвах тешен пречупен лъч. Никой не можеше да го види, но той ти пречеше да мишлиш! Не знаех какво ще направиш. Но знаех, че няма да е нормално. Още веднъж, извинявай. Нямаше как!

Определено бяха престанали да се издигат. Голямата нишка, която бяха напуснали само преди минути, отново се извиси над Джейкъб. Високи струи се извиваха и огъваха към кораба като хищни пръсти.

Той се опитваше да измисли изход, ала въображението му бе стигнало до непристъпна преграда.

„Добре! Предавам се!“

Той остави неврозата му да изложи своите условия. Какво можеше да иска от него проклетото нещо?

Джейкъб поклати глава. Трябваше да се позове на клаузата за извънредни ситуации. Налагаше се Хайд да излезе на повърхността и да се превърне в част от него, като едно време, когато преследваше Ларок на Меркурий и се бе вмъкнал във фотолабораторията. Той се приготви да изпадне в транс.

— Защо, Кула? Кажи ми защо направи всичко това?

Не че имаше значение. Може би Хюз слушаше. Може би Хелън записваше. Джейкъб беше прекалено зает, за да мисли за това.

Съпротива! В нелинейните, неортогонални координати на мисълта той пресяваше чувствата и впечатленията си. Задейства старите си автоматични системи. Завесата постепенно се отдръпна и той се изправи лице в лице с другата си половина.

Непревзимаеми по време на предишните обсади, сега укрепленията бяха още по-страховити. Пръстените насипи бяха заменени с каменни стени. Засените бяха направени от остри игли, тънки и дълги трийсет километра. На върха на най-високата се вееше знаме, на което пишеше „Вярност“. От двете му страни се издигаха два кола, на които бяха набучени глави.

Веднага позна едната. Неговата. Стичащата се от отсечената шия кръв още лъщеше. На лицето му бе изписано угризение.

Другата глава го накара да се разтрепери. Беше главата на Хелън. Клепачите й запърхаха. Главата все още бе жива.

Но защо? Защо беше този гняв към Хелън? И защо бяха тези самоубийствени нотки… това нежелание да се слее с него в почти свръхчовек, какъвто беше някога?

Ако Кула решеше да го нападне сега, щеше да е безпомощен. В ушите му виеше вятър, чуваше рев на реактивни двигатели, някой падаше… и викаше, докато профучаваше край него.

И той за пръв път различи думите.

„Джейк! Внимавай с първата стъпка!…“

Това ли беше? Много шум за нищо. Безкрайни месеци, изгубени в опити да открие нещо, което се бе оказало последната иронична забележка на Таня…

Разбира се; След като смъртта беше неизбежна, неврозата му позволяваше да види, че скритите думи са били поредното отвличане на вниманието. Хайд криеше нещо друго…

Угризения.

Знаеше, че носи тяхното бреме след случая с Иглата, ала не бе съзнавал истинската му тежест. Сега виждаше колко е неестествено това положение с Джекил и Хайд. Вместо бавно да излекува травмата от болезнената загуба, той беше изолирал едно изкуствено същество, което растеше и се хранеше с него и чувството му за срам, че е допуснал Таня да падне… поради арогантността на човека, който в онзи безумен ден си бе мислил, че може да прави две неща едновременно.

Това беше просто друг вид арогантност… убеденост, че е способен да заобиколи нормалното човешко възстановяване от скръб, цикъла на болка и превъзмогване, с помощта на който се справяха милиарди други хора. Както и с близост с други човешки същества.

И сега бе попаднал в капан. Вече разбираше смисъла на веещото се над укрепленията знаме. Беше възнамерявал да изкупи част от вината си, като проявява вярност към човека, когото бе провалил. Не прекалена вярност, а дълбока… неестествена вярност, основана на отдръпване от всички… като през цялото време се убеждаваше, че е нормален, след като е имал любовници!

Нищо чудно, че Хайд мразеше Хелън! Нищо чудно, че искаше да умре и Джейкъб Демуа!

„Таня никога нямаше да те одобри“, каза му Джейкъб. Ала Хайд не го слушаше. Той имаше своя логика и не се подчиняваше на неговата.

„По дяволите, тя щеше да хареса Хелън!“

Безполезно. Преградата не поддаваше. Той отвори очи.

Хромосферата ставаше все по-тъмночервена. Вече бяха в нишката. Омекотен от очилата пъстър проблясък го накара да погледне наляво.

Беше пръстен. Бяха се върнали при стадото.

Пред очите му прелетяха още няколко солариани, по обиколката на които сияеха ярки мотиви. Те се въртяха като побъркани гевреци, без да съзнават съдбата, която очакваше слънчевия кораб.

— Но ти не ми отговаряш, Джейкъб — внезапно каза Кула. Джейкъб бе престанал да слуша фъфлещия му глас, но когато чу името си, се сепна.

— Шъш шигурнощ имаш някакво мнение за мотивите ми. Не разбираш ли, че от това ще излезе по-голямо благо… не шамо за моя вид, но и за твоя, и за вашите клиенти?

Джейкъб силно разтърси глава, за да проясни мислите си. Трябваше да се бори с предизвиканата от Хайд сънливост! Единственото хубаво нещо беше, че ръката вече не го болеше.

— Трябва да обмисля всичко това, Кула. Може ли да се оттеглим и да се посъветваме? Ако искаш, ще взема храна за теб и сигурно ще стигнем до някакъв изход.

Последва пауза. Накрая прингът бавно отговори:

— Много ши хитър, Джейкъб. Изкушаваш ме, но шега виждам, че ще е по-добре двамата ш твоя приятел да ощанете където ще. Даже ще ше погрижа за това. Ако някой от ваш помръдне, ще го „видя“.

Джейкъб разсеяно се зачуди какво му е толкова „хитрото“ на това да предложи храна на извънземния. Защо изобщо му бе хрумнала тази идея?

Вече падаха по-бързо. Стадото пръстени над тях стигаше до зловещата стена на фотосферата. Цветовете избледняваха от далечината. Най-далечните същества приличаха на малки венчални халки над мъждукащи зелени пламъчета.

Край Джейкъб се стрелна пърхаща фигура. После се появи друго привидение, постоя за миг край него, после светкавично полетя нагоре и изчезна.

Слънчевите призраци се събираха. Стремглавото падане на кораба може би най-после бе предизвикало тяхното любопитство.

Вече бяха минали по-голямата част от стадото. Точно над тях имаше група магнитоядни. Наоколо им танцуваха мънички пастири. Джейкъб се надяваше, че ще се отдръпнат от пътя им. Нямаше смисъл да взимат със себе си и други. Огнената диря на корабния охлаждащ лазер разсече пространството опасно близо до тях.

Джейкъб се взе в ръце. Не му оставаше нищо друго. Двамата с Хюз трябваше да се опитат да нападнат Кула фронтално. Той изсвири сигнала, две къси и две дълги изсвирвания. Последва мълчание. Накрая чу отговора. Хюз бе готов.

Джейкъб се напрегна и си наложи да се съсредоточи единствено върху атаката. Стискаше зашеметителя в потната си лява длан, без да обръща внимание на разсейващото треперене, напиращо от една изолирана част на ума му.

Някъде отдясно се разнесе шум като от падане. Джейкъб изскочи иззад машината и натисна бутона на зашеметителя.

Не го посрещна огнена мълния. Кула го нямаше. Един от безценните зашеметяващи заряди бе отишъл на вятъра.

Той с всички сили се затича напред. Ако успееше да настигне извънземния в гръб…

Ала едва направи няколко крачки, когато яркочервената светлина на фотосферата внезапно се замени със синьо-зелено сияние. Джейкъб си позволи за миг да хвърли поглед нагоре. Светлината идваше от пръстените. Огромните слънчеви създания светкавично се носеха към кораба.

Завиха сирени, по интеркома се разнесе високият глас на Хелън Десилва. Когато синият блясък се усили, Джейкъб прескочи следата, оставена от п-лазерния лъч в прашния въздух, и се приземи само на два метра от Кула.

Хюз бе застанал на колене точно зад принга. Ръцете му бяха окървавени, ножовете му лежаха пръснати по пода. Той погледна извънземния с мътни очи в очакване на смъртоносната мълния.

Джейкъб вдигна зашеметителя. Чул стъпките му, Кула рязко се завъртя. За миг Джейкъб си помисли, че ще успее.

После в лявата му ръка избухна ужасяваща болка и пистолетът изхвърча от пръстите му. Палубата сякаш се олюля. Зрението му се проясни и той видя Кула, който стоеше пред него. Зъбите му бяха напълно оголени и стърчаха от краищата на напомнящите на пипала „устни“.

— Шъжалявам, Джейкъб. — Прингът фъфлеше толкова силно, че думите му едва се разбираха. — Трябва да щане така.

Извънземният се канеше да го довърши със зъбите си! Джейкъб залитна назад от страх и отвращение. Кула го последва. Зъбите му бавно потракваха в ритъма на стъпките му.

Изпълни го примирение, предчувствие за неминуема гибел. Пулсирането в ръката не означаваше нищо в сравнение с близостта на смъртта.

— Не! — дрезгаво извика той и се хвърли напред към Кула.

В този момент отново се разнесе гласът на Хелън и синьото сияние освети целия кораб. Чу се далечно бръмчене, после някаква могъща сила ги повдигна във въздуха над яростно разтърсващата се палуба.