Потапяне в слънцето

7.НАМЕСА

Когато излезе от каютата си и се запъти по сервизните коридори към извънземния сектор, д-р Мартин смяташе, че действа дискретно, а не потайно. По голите стени минаваха тръби и комуникационни кабели. По камъка лъщяха капки и миришеше на влажна скала.

Стигна до херметично затворена врата, над която светеше зелена лампа, задния вход на жилището на един от извънземните. Когато докосна сетивната клетка, вратата незабавно се отвори.

Отвътре бликна ярко зеленикаво сияние — възпроизведената слънчева светлина на звезда, отдалечена на много парсеци от Меркурий. Тя заслони очи с длан, извади чифт тъмни очила от кесийката на хълбока си и си ги сложи.

По стените бяха закачени напомнящи на паяжина гоблени на висящи градини и извънземен град, издигнат върху планински скали. Той искреше, сякаш се виждаше през водопад. Стори й се, че почти чува музика, носеща се точно извън честотния обхват на слуха й. Дали това обясняваше задъхването и нервността й?

Бубакуб се изправи от покритата с възглавници платформа и се приближи да я посрещне. Сивата му козина лъщеше. При ослепителната светлина и гравитацията от 1,5 g в апартамента си пилът изобщо не изглеждаше „симпатичен“, какъвто й се бе струвал преди. Тялото му излъчваше сила.

Устата на извънземния се раздвижи. Гласът му, излъчен от висящия на шията му механичен преводач, звучеше гладко, макар че думите бяха отсечени и ясно разграничени.

— Добре. Радвам се, че идваш.

Мартин изпита облекчение. Представителят на Библиотеката изглеждаше спокоен. Тя леко се поклони.

— Привет, пил Бубакуб. Дойдох да попитам дали си получил нова информация от Библиотечния клон.

Бубакуб отвори уста, пълна с остри като игли зъби.

— Влез и седни. Да, добре, че питаш. Имам нов факт. Но ела. Първо си вземи нещо за ядене и пиене.

Когато мина през преходното гравитационно поле на прага, Мартин сбърчи лице. Усещането винаги бе неприятно. В стаята се почувства така, сякаш тежеше седемдесет килограма.

— Не. Благодаря, току-що ядох. Ще седна. — Тя си избра стол, предназначен за хора, и предпазливо се настани. Седемдесет килограма бяха повече, отколкото трябваше да тежи човек!

Пилът отново се просна на възглавницата си срещу нея. Мечата му глава беше малко над равнището на краката му. Той я погледна с черните си очички.

— Получих мазерно съобщение от Ла Пас. Казват, че нямало нищо за слънчеви призраци. Абсолютно нищо. Възможно е Клонът да е прекалено малък. Той си е малък, съвсем малък клон, както казах. Но някои чо-веш-ки офи-циал-ни лица ще направят голям въпрос от липсата на ин-формация. Мартин сви рамене.

— Аз не бих се безпокоила. Това само ще покаже, че за библиотечния проект са хвърлени прекалено скромни усилия. Един по-голям клон, за какъвто още отначало настоява моята група, определено щеше да даде резултати.

— Поисках дан-ни от Пи-ла с времева капсула. В Главния клон нищо не може да се обър-ка!

— Чудесно — кимна тя. — Притеснявам се обаче какво ще прави Дуейн, докато чакаме. Той е пълен с мъгляви идеи за общуване с призраците. Боя се, че по някакъв начин ще обиди псисъществата и после цялата мъдрост на Библиотеката няма да е достатъчна, за да поправим нещата. Важно е Земята да поддържа добри отношения с най-близките си съседи!

Бубакуб леко повдигна глава и постави късата си ръка зад нея.

— Опит-ваш ли се да излеку-ваш доктор Кеп-лър?

— Разбира се — сковано отвърна Мартин. — Всъщност се чудя как е успял да избегне Законите за условниците. В главата на Дуейн е пълен хаос, макар да признавам, че резултатът му от У-теста е в допустимите граници. Мисля, че успях да го стабилизирам. Но направо се побърквам, докато се мъча да установя основния му проблем. Неговите пристъпи на маниакална депресия напомнят за „светлинната лудост“ от края на двайсети и началото на двайсет и първи век, когато обществото едва не загинало от психическото въздействие на екологичния шум. Това почти унищожило индустриалната култура и довело до период на потисническо управление, което днес хората евфемистично наричат „Бюрокрацията“.

— Да. Чел съм за опита за само-убийство на вашата ра-са. Струва ми се, че след-ващия период, за който говориш, е бил време на мир и покой. Но това не е моя работа. Имате къс-мет, че сте не-кадър-ни даже да се самоубиете. Но да не се отклоняваме. Какво става с Кеп-лър?

Гласът на пила звучеше безизразно, но той правеше нещо с муцуната си… свиваше гънките, които му служеха за устни… и това показваше, че задава въпрос — не, че иска отговор. По гърба на д-р Мартин полазиха тръпки. „Той е арогантен — помисли си тя. — А изглежда, че всички останали го смятат за страхотна личност. Възможно ли е да са слепи за мощта и заплахата, които представлява присъствието на това същество на Земята? В своя културен шок те виждат човекоподобно мече. Дори симпатично! Нима само моят шеф и неговите приятели от Съвета на Конфедерацията са способни да разпознаят един демон от далечния космос?

И кой знае защо тъкмо аз трябва да открия какво е необходимо, за да го умилостивим, като в същото време внимавам Дуейн да си затваря устата и се опитвам да измисля разумен начин да установим контакт със слънчевите призраци! Ифни, помогни на своята бедна сестра!“ Бубакуб все още очакваше отговор.

— Хм, знам, че Дуейн е решен да разгадае тайната на слънчевите призраци без извънземна помощ. Някои от екипа му са категорични по този въпрос. Не бих отишла толкова далеч, че да ги нарека „кожи“, но гордостта им надхвърля нормалните граници.

— Можеш ли да им попречиш да извършат нещо прибързано? — попита Бубакуб. — Той въведе елемен-ти на случай-ност.

— Като това, че покани Фейгин и неговия приятел Демуа ли? Изглеждат безобидни. Опитът на Демуа с делфините му дава известен шанс да бъде от полза. А Фейгин има усет за общуване с други раси. Важното е, че Дуейн има пред кого да излага параноичните си фантазии. Ще поговоря с Демуа и ще го помоля за разбиране.

Бубакуб седна на възглавницата и погледна Мартин право в очите.

— Те не ме интересуват. Фей-гин е паси-вен ро-ман-тик. Де-муа ми се струва глупак. Като всеки приятел на Фейгин. Не, повече ме интере-суват двамата, които причиняват проб-леми в базата. Когато пристигнах, не знаех, че в екипа има шим. Откакто кацнахме, двамата с жур-налис-та само създават неприятности. Всички презират жур-на-лис-та и той вдига шум до небето. А шимът постоянно се вре при Ку-ла… и се опитва да го „ос-во-боди“…

— Искаш да кажеш, че Кула е проявил непокорство? Мислех, че договорът му едва…

Бубакуб скочи от мястото си, оголи острите си зъби и изсъска:

— Не ме прекъсвай, човеко!

Мартин за пръв път чу истинския му глас — пронизително писукане, от което я заболяха ушите. За миг бе прекалено смаяна, за да направи нещо.

Напрегнатата поза на пила постепенно започна да се отпуска. След малко настръхналата му козина отново се заглади.

— Из-виня-вай, човеко-Мар-тин. Не биваше да се раз-гневявам така на един представител на незряла раса.

Тя най-после издиша, като се опитваше да не издаде звук.

Бубакуб седна.

— Не, Ку-ла не е проявявал непокорство. Той знае, че според родител-ското право неговият вид още дълго ще е клиен-тен на моя. И все пак не е хубаво, че този док-тор Джефри дрънка за права без задъл-жения. Вие, човеците, трябва да се научите да укротявате питомците си, защото те се наричат ра-зумни кли-енти благо-дарение са-мо на нашата добра воля. И ако ние, Старите, не ги бяхме обявили за разумни, къде щяхте да сте вие, чове-ците?

Зъбите му проблеснаха за миг, после пилът рязко затвори уста.

Гърлото на Мартин пресъхна. Тя внимателно претегли думите си.

— Извинявай, ако съм те обидила, пил Бубакуб. Ще поговоря с Дуейн и той може би ще накара Джефри да престане.

— Ами жур-налис-та?

— Да, ще поговоря и с Пиер. Сигурна съм, че не е искал да навреди. Повече няма да причинява проблеми.

— Добре — тихо изтътна преводачът на Бубакуб. Извънземният отново се отпусна върху възглавницата.

— Ние имаме големи об-щи цели, двамата с теб. Надявам се, че ще можем да работим заедно. Но знай: средствата ни се раз-личават. Моля те, направи каквото ти е по силите, иначе ще бъда принуден да убия с един куршум два заека, както се изразявате вие.

Мартин мрачно кимна.

8.ОТРАЖЕНИЕ

Джейкъб остави мислите си да витаят, докато Ларок изнасяше една от безкрайните си речи. Във всеки случай сега дребният французин се опитваше повече да впечатли Фейгин, отколкото него. Джейкъб се зачуди дали е греховно антропоморфизиране да съжали извънземния за това, че трябва да слуша Ларок.

Тримата пътуваха с малка кола през тунелите. Два от кореновите възли на Фейгин бяха вкопчени в нисък парапет, който минаваше на няколко сантиметра над пода. Хората се държаха за друг, разположен по-нависоко.

Джейкъб слушаше с половин ухо. Ларок продължаваше да разисква въпрос, който бе подхванал още на борда на „Бредбъри“: че изчезналите патрони на Земята… онези митични същества, които преди хиляди години започнали да ъплифтират човека и после се отказали по средата… по някакъв начин били свързани със слънцето. Журналистът смяташе, че тази раса може да са самите слънчеви призраци.

— После вземете земните религии. Те разглеждат слънцето като нещо свято! Това е една от общите нишки, които свързват всички култури!

Ларок възбудено разпери ръце, сякаш за да обгърне мащабите на собствената си идея.

— Напълно логично е — продължи той. — И също обяснява защо Библиотеката не е в състояние да проследи произхода ни. И преди са били известни раси от слънчев тип… Ето защо това „проучване“ е толкова глупаво. Но те несъмнено са много редки и все още никой не се е сетил да въведе в Библиотеката тази информация, която едновременно ще реши два проблема!

Човек трудно можеше да опровергае тази идея. Джейкъб вътрешно въздъхна. Разбира се, много примитивни земни цивилизации бяха боготворили слънцето. Небесното светило очевидно бе източникът на топлина, светлина и живот, нещо с чудотворна сила! Примитивните хора бяха минали през този общ етап, през който бяха одушевявали своята звезда.

И тъкмо това беше проблемът. В галактиката нямаше много „примитивни раси“, с които да се сравнява човечеството — главно животни, предразумни ловци и събирачи (или техни аналози) и напълно ъплифтирани разумни същества. Почти не можеше да се открие „междинен“ случай като човека — явно изоставен от своите патрони, без да е научен как да използва новия си разум.

Известно бе, че в такива редки случаи новите разумни мозъци се откъсваха от своята екологична ниша. Те изобретяваха странни научни куриози — чудати закони за причина и следствие, суеверия и митове. Без направляващата ръка на патрон, такива „вълконски“ раси рядко просъществуваха дълго. Настоящата слава на човечеството отчасти се дължеше на оцеляването му.

Самата липса на друг подобен вид затрудняваше оборването на обобщенията. Тъй като в малкия Клон в Ла Пас нямаше примери за слънчев култ, разпространен сред всички представители на един вид, Ларок можеше да твърди, че тези традиции представлявали отражение на недовършения ъплифт.

Джейкъб продължи да слуша още малко, просто за да се убеди, че журналистът не казва нищо ново. Но после остави мислите си да витаят.

От кацането бяха минали два дълги дни. Трябваше да свикне с прехода между части на базата с изкуствена гравитация и такива, в които господстваше едва доловимото притегляне на Меркурий. Запознаха го с членовете на екипа, чиито имена той естествено забрави. После Кеплър нареди на някого да го заведе в стаята му.

Оказа се, че главният лекар в базата „Хермес“ проявява изключителен интерес към ъплифтирането на делфините. Той с готовност прегледа лекарствата на Кеплър и изрази удивление, че са толкова много. После настоя да организират купон, на който всички от медицинския отдел задаваха въпроси за Макакай. Между тостовете, разбира се. И поради тази причина въпросите не бяха чак толкова много.

Мислите на Джейкъб позабавиха темпо, когато колата най-накрая спря и вратите се отвориха. Намираха се в огромната подземна пещера, в която се обслужваха слънчевите кораби. После, за миг, сякаш самото пространство се огъна и всички станаха двойни!

Отсрещната стена на Пещерата като че ли се издуваше напред и образуваше заоблена изпъкналост само на няколко метра от него. Там стояха кант, висок два и половина метра, дребен румен човек и едър мургав мъж, който гледаше Джейкъб с едно от най-глуповатите изражения, които някога бе виждал.

Джейкъб внезапно разбра, че това е корпус на слънчев кораб, най-съвършеното огледало в слънчевата система. Удивеният мъж срещу него с очевидни признаци на махмурлук беше собственото му отражение.

Двайсетметровият сферичен кораб имаше толкова огледална повърхност, че трудно можеше да се определи формата му. Само като наблюдаваше рязкото прекъсване по ръба и дъгата, която описваха отразените образи, можеше да фокусира очи върху нещо, което да възприеме като реален предмет.

— Чудесен е — неохотно призна Ларок. Той повдигна малката си камера и засне кораба отляво надясно.

— Внушителен — прибави Фейгин.

Да, помисли си Джейкъб. И адски огромен. Колкото и голям да беше корабът, в сравнение с Пещерата размерите му бяха нищожни. Неравният скален таван се издигаше високо над тях и изчезваше в мъгла от изпарения. Там, където стояха, пространството бе доста тясно, но се разширяваше надясно и след около километър стената се заобляше и се скриваше от поглед.

Намираха се на платформа над пода на хангара. В основата на сребърната сфера се бе събрала малка тълпа. На двеста метра наляво се виждаше двоен херметичен портал, широк най-малко сто и петдесет метра. Джейкъб предположи, че това е входът на шлюза, водещ към враждебната повърхност на Меркурий, където гигантските междупланетни кораби като „Бредбъри“ почиваха в огромни естествени пещери.

От платформата до пода се спускаше рампа. Кеплър разговаряше с трима мъже в гащеризони. Кула стоеше недалеч от тях. Придружаваше го добре облечено шимпанзе с монокъл, което трябваше да се качи на стол, за да се изравни с принга.

Шимът подскачаше нагоре-надолу със свити колене и столът под него се разтърсваше. Съществото бясно почукваше закачения на гърдите му уред. Извънземният дипломат го наблюдаваше с изражение, което Джейкъб се бе научил да тълкува като приятелско уважение. Ала в позата на Кула имаше още нещо, което го изненада… леност, отпуснатост пред шимпанзето, каквато никога не проявяваше в разговорите си с човек, кант, синтиянин и особено пил.

Кеплър поздрави първо Фейгин, после се обърна към Джейкъб.

— Радвам се, че успяхте да дойдете, господин Демуа. — Ученият стисна ръката му с учудваща сила и повика шимпанзето при тях. — Това е доктор Джефри, първият представител на вида си, който е пълноправен член на космически научноизследователски екип и много добър работник. След малко ще разгледаме неговия кораб.

Джефри се усмихна с типичната за супершимския вид крива, смущаваща усмивка. Двата века на генетично инженерство бяха внесли промени в черепа и тазовата дъга, промени, следващи човешкото тяло, което най-лесно можеше да се копира. Приличаше на много космато дребно кафяво човече с дълги ръце и големи изпъкнали зъби.

Когато се ръкуваха, пролича още един резултат от ъплифтирането. Напълно противоположният палец на шимпанзето силно притисна дланта на Джейкъб, сякаш за да му напомни за себе си, за Човешкия белег.

За разлика от механичния преводач на Бубакуб, Джефри носеше устройство с хоризонтални черни клавиши. Между тях имаше екран с размери около двайсет на десет сантиметра.

Супершимът се поклони и прокара пръсти по клавишите. На екрана се появиха букви:

— ПРИЯТНО МИ Е ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ВАС. ДОКТОР КЕПЛЪР МИ КАЗА, ЧЕ СТЕ ОТ ДОБРИТЕ.

Джейкъб се засмя.

— Много благодаря, Джеф. Опитвам се, макар че още но знам за какво съм тук!

Джефри отвърна с познатия писклив маймунски смях и за пръв път проговори:

— Сскооро ще научите!

Прозвуча почти като грак, но Джейкъб остана удивен. Речта все още бе почти мъчително невъзможна за това поколение супершими, ала думите на Джефри бяха съвсем ясни.

— След като приключим обиколката си, доктор Джефри ще извърши потапяне с най-новия ни слънчев кораб — каза Кеплър. — Веднага щом комендант Десилва се върне от разузнаване. Съжалявам, че комендантът не беше тук, за да ни посрещне, когато пристигнахме с „Бредбъри“. А сега изглежда, че Джеф ще замине, докато ви излагаме информацията. Това обаче ще прибави драматична нотка — ще получим първия му доклад утре следобед, точно когато свършваме.

Кеплър понечи да се обърне към кораба.

— Забравих ли да представя някого? Джеф, знам, че вече се познаваш с канта Фейгин. Изглежда, че пилът Бубакуб е отклонил поканата ни. Виждали ли сте се с господин Ларок?

Устните на шима презрително се разтеглиха. Той изсумтя и се извърна към отражението си в корпуса на кораба.

Французинът засрамено се изчерви.

Джейкъб трябваше да сподави смеха си. Поне някой да е по-нетактичен от Ларок! Срещата между двамата в трапезарията предишната вечер вече се превръщаше в легенда. Съжаляваше, че не е присъствал.

Кула постави фината си шестопръста длан върху ръкава на Джефри.

— Ела, Приятелю-Джефри. Да покажем твоя кораб на гошподин Демуа и неговите приятели.

Шимът намусено изгледа Ларок, после се обърна към Кула и Джейкъб и на лицето му се изписа широка усмивка. Той ги хвана за ръце и ги задърпа към входа на кораба.

Когато се качиха по другата рампа, стигнаха до малък трап, водещ към вътрешността на огледалната сфера. На Джейкъб му трябваха няколко секунди, за да се приспособи към сумрака. После видя плоска палуба, която стигаше до отсрещния край на кораба.

Тя висеше на равнището на корабния екватор, кръгъл диск от тъмен еластичен материал. Равната му повърхност бе нарушена само от пет-шест ускорителни кресла, разположени на равни интервали по периферията му, някои с малки контролни пултове. Точно в центъра се издигаше купол с диаметър седем метра.

Кеплър приклекна до едно от контролните табла и натисна някакво копче. Стената на кораба стана полупрозрачна. От всички страни нахлу слаба светлина. Ученият обясни, че вътрешното осветление е сведено до минимум, за да се предотвратят отраженията по вътрешната повърхност на сферата, които можели да объркат и техниката, и екипажа.

Слънчевият кораб приличаше на модел на Сатурн. Широката палуба образуваше „пръстена“, който разделяше „планетата“ на две полукълба. В горното, което Джейкъб вече можеше да види, имаше няколко люка и шкафа. Беше чел, че в централната сфера се намират всички механизми за задвижване на кораба, включително устройството, контролиращо времевия поток, гравитационният генератор и охлаждащият лазер.

Той се приближи до ръба на палубата. Тя висеше върху силово поле на метър, метър и половина от заобления корпус, който се издигаше високо нагоре със странно отсъствие на каквито и да е сенки.

Когато чу името си, Джейкъб се обърна. Групата стоеше до вратата на централния купол. Кеплър го повика с ръка.

— Сега ще разгледаме машинната полусфера. Наричаме я „обратната страна“. Внимавайте къде стъпвате, това е гравитационен тунел, така че не се изненадвайте.

Джейкъб изчака Фейгин да влезе, но извънземният му даде знак, че предпочита да остане навън. Един двуметров кант нямаше да се чувства много удобно в двуметрово помещение. Демуа последва Кеплър вътре.

И незабавно се опита да отскочи! Ученият беше над него и се качваше по пътека като по склон на хълм, ограничен със стени. Тялото му бе наклонено така, сякаш всеки момент щеше да падне назад. Джейкъб не можеше да си представи как Кеплър пази равновесие.

Но директорът продължаваше да се изкачва по пътеката и изчезна зад близкия хоризонт. Джейкъб се опря с две ръце на стените и колебливо пристъпи напред.

Не усети загуба на равновесие. Направи още една крачка. Продължаваше да е нормално изправен. Той погледна назад.

Вратата се накланяше към него. Очевидно куполът обгръщаше толкова плътно псевдогравитационно поле, че пространството се изкривяваше само на няколко метра разстояние. Полето бе така гладко и съвършено, че заблуждаваше вътрешното му ухо. Един от работниците се усмихваше на прага.

Джейкъб затвори уста и продължи напред, като се опитваше да не си представя, че бавно се обръща с главата надолу. Той внимателно четеше надписите по стените и пода. По средата на пътя мина край люк с табела „ВРЕМЕКОМПРЕСИЯ“.

Елипсата свършваше с малък склон. Когато стигна до вратата, Джейкъб изпъшка, въпреки че вече знаеше какво да очаква.

— О, не! — Той вдигна длани към очите си.

На няколко метра над главата си виждаше пода на хангара. Около подпорите на кораба се движеха хора, които приличаха на мухи, пълзящи по таван.

С примирена въздишка Джейкъб отиде при Кеплър, който стоеше до ръба на палубата и надничаше във вътрешността на сложна машина. Ученият вдигна поглед и се усмихна.

— Просто упражнявам правото на шефа да се бърка, където поиска. Разбира се, корабът вече е многократно проверен, но аз обичам да наглеждам всичко. — Той нежно потупа машината.

На самия ръб на палубата псевдогравитационният ефект се усещаше още по-силно. Тънещият в мъгла таван на Пещерата се виждаше далеч „под“ краката им.

— Това е една от мултиполяризационните камери, които създадохме веднага щом видяхме кохерентносветлинните призраци. — Кеплър посочи към една от няколкото еднакви машини, разположени на равни разстояния по ръба. — Можехме да изолираме призраците от хаотичните светлинни равнища в хромосферата, защото както и да се променяше равнината на поляризиране, ние бяхме в състояние да я следим и да се убеждаваме, че кохерентността на светлината е реална и в стабилен синхрон с времето.

— Защо всички камери са тук долу? Горе не виждам нито една.

— Установихме, че когато са на една и съща равнина, живите същества и машините си взаимодействат. Поради тази и още някои причини, уредите са по ръба на долната равнина, а ние сме в другата половина. Разбирате ли, можем да ориентираме кораба така, че ръбът на палубата да е обърнат към явлението, което искаме да наблюдаваме. Оказа се чудесен компромис — тъй като гравитацията не е проблем, можем да накланяме палубата под всякакъв ъгъл, така че гледната точка и на механичните, и на живите наблюдатели да е еднаква за по-късно сравнение.

Джейкъб се опита да си представи наклонения под ъгъл кораб, подмятан от бурите в слънчевата атмосфера, докато пътниците и екипажът спокойно наблюдават гледката.

— Напоследък имахме малък проблем с това ориентиране — продължи Кеплър. — В този по-малък кораб, с който ще потегли Джеф, бяха направени някои нововъведения и се надяваме, че скоро… А, ето ги и тях…

Откъм входа се появиха Кула и Джефри. На полумаймунското, получовешко лице на шима беше изписано презрително изражение.

Той докосна дисплея на гърдите си.

— НА ЛР МУ ПРИЗЛЯ ОТ МИНАВАНЕТО ПО РАМПАТА. ДЕНИКЕНИСТКО КОПЕЛЕ.

— Говори ш уважение, Приятелю-Джеф. Ларок е човек — тихо му каза Кула.

Като често допускаше правописни грешки, Джефри ядосано затрака по клавишите и отговори, че въпреки цялото си уважение, няма намерение да се подмазва на който и да е човек, особено на такъв, който не е участвал в ъплифтирането на вида му.

— НИМА СИ ДЛЪЖЕН ДА ТАРПИШ ГЛУПОСТИ ОТ СТРАНА НА БУБАКУБ, САМО ЗАШТОТО ПРЕДИ ПОЛОВИН МИЛЬОН ГОДИНИ НЕГОВИТЕ ПРЕТЦИ СА НАПРАВИЛИ УСЛУГА НА ТВОИТЕ?

Очите на принга проблеснаха. Белите му зъби лъснаха между дебелите му устни.

— Моля те, Приятелю-Джеф, разбирам какво ишкаш да кажеш, но Бубакуб е мой патрон. Човеците ша дали швобода на твоята раша. Моята раша трябва да ше подчинява. Така е ущроен шветът.

Джефри изсумтя.

— Ще видим — изграчи той.

Кеплър дръпна шима настрани и помоли Кула да разведе Джейкъб. Прингът се насочи към другата страна на полукълбото, за да му покаже машината, която позволяваше на кораба да се движи като батисфера в полутечната плазма на слънчевата атмосфера. Той отвори няколко капака, за да демонстрира холографските записващи устройства.

Стазагенераторът контролираше потока на времето и пространството през слънчевия кораб, така че екипажът да усеща турбулентността в хромосферата като леко люлеене. Земните учени все още не разбираха напълно фундаменталните физически принципи на генератора, макар правителството да твърдеше, че е създаден от човешки ръце. Очите на Кула блестяха и фъфлещият му глас разкриваше гордостта му от новите технологии, станали достояние на Земята благодарение на Библиотеката.

Логическите банки, които контролираха генератора, приличаха на хаотично преплетени стъклени нишки. Прингът обясни, че пръчките и влакната съхраняват оптична информация далеч по-добре от досегашната земна техника, а и реагират много по-бързо. Пред очите им по най-близката пръчка пробягваха сини интерферентни проблясъци. На Джейкъб му се струваше, че в машината има нещо почти живо. Кула вдигна един от панелите и двамата в продължение на няколко минути наблюдаваха пулсиращата информация, която представляваше кръвта на устройството.

Макар че сигурно беше виждал вътрешността на компютъра стотици пъти, извънземният изглеждаше не по-малко възторжен от Джейкъб и хипнотизирано я наблюдаваше с ясните си немигащи очи.

Накрая Кула затвори капака. Джейкъб забеляза, че прингът има уморен вид. Навярно от прекалено много работа, помисли си той. Докато бавно заобикаляха купола, за да се върнат при Кеплър и Джефри, двамата почти не разговаряха.

Джейкъб слуша с интерес, но не разбра много от спора между шимпанзето и шефа му за някаква дребна настройка на една от камерите.

Джефри ги остави, като се извини, че имал задължения в Пещерата, и скоро Кула го последва. Двамата мъже постояха още няколко минути и поговориха за машините, после Кеплър даде знак на Джейкъб да тръгне пръв обратно по пътеката.

Когато измина около половината път, Джейкъб внезапно чу пред себе си шум. Някой гневно викаше. Опита се да не обръща внимание на онова, което показваха очите му, и ускори крачка. Пътеката обаче не бе предназначена за бързо ходене. За пръв път изпита объркващо усещане, докато части от сложното поле едновременно го притегляха в различни посоки.

В най-високата точка на дъгата кракът му се закачи в разхлабена плочка на пода и я изтръгна от болтовете й. Той се опита да запази равновесие, но смущаващата перспектива го накара да залитне. Когато най-после стигна до люка от отсрещната страна на палубата, Кеплър вече го беше настигнал.

Виковете се носеха от Пещерата.

В подножието на рампата Фейгин възбудено размахваше клоните си. Неколцина от персонала на базата тичаха към Ларок и Джефри, които се бяха вкопчили един в друг и се бореха.

Французинът пъшкаше с поморавяло от напрежение лице и се мъчеше да измъкне главата си от ръцете на шима. Юмрукът му нанасяше безцелни удари във въздуха. Шимпанзето надаваше пронизителни крясъци и се зъбеше, докато се опитваше да наведе главата на Ларок към своята. Никой от двамата не забелязваше събралата се наоколо тълпа и не обръщаше внимание на опитите да ги разтърват.

Джейкъб побърза да слезе от кораба. В това време Ларок освободи едната си ръка и се пресегна към камерата, която висеше на колана му.

Джейкъб си проправи път към тях. С ръба на дланта си той изби камерата от ръката на журналиста, сграбчи козината върху тила на шимпанзето, с всички сили го дръпна назад и го изтласка в ръцете на Кеплър и Кула.

Джефри се съпротивляваше, размахваше дългите си, силни маймунски крайници, отмяташе глава назад и пищеше.

Джейкъб усети зад себе си движение. Той се завъртя и рязко спря с длан в гърдите Ларок, който се бе втурнал към него. Французинът изгуби равновесие и се строполи на земята с болезнено изпъшкване.

Ларок отново понечи да грабне камерата си, но Джейкъб го изпревари, силно я дръпна и скъса шнура й. Хората наоколо задържаха репортера, който незабавно се беше изправил на крака.

Джейкъб вдигна ръце.

— Веднага престанете! — извика той и застана между Ларок и Джефри, така че да не могат да се виждат. Французинът стискаше ударената си ръка, без да обръща внимание на работниците, които го държаха за раменете.

Джефри все още се мъчеше да се освободи. Кула и Кеплър обаче не го изпускаха. Зад тях Фейгин издаваше безпомощно съскане.

Джейкъб хвана лицето на шима в ръце. Джефри му се озъби.

— Изслушай ме, шимпанзе-Джефри! Аз съм Джейкъб Демуа, човешко същество. Аз съм изпълнителен директор на проекта „Ъплифт“. И ти казвам, че се държиш неподобаващо… държиш се като животно!

Шимът рязко отметна глава назад, сякаш го бяха зашлевили. Той смаяно погледна Джейкъб, в гърлото му се надигна ръмжене, после тъмнокафявите му очи се фокусираха и Джефри се отпусна в ръцете на Кула и Кеплър.

Джейкъб продължаваше да държи косматото му лице. С другата си ръка поглади разрешената му козина. Шимпанзето затрепери.

— А сега се успокой — тихо заговори той. — Просто се опитай да си събереш мислите. Когато си в състояние да ни разкажеш какво се случи, всички ще те изслушаме.

Джефри повдигна треперещата си ръка към дисплея на гърдите си. Трябваше му известно време, докато бавно напише „СЪЖАЛЯВАМ“. После сериозно погледна Джейкъб.

— Чудесно — отвърна Джейкъб. — Трябва да си истински човек, за да се извиниш.

Шимът изправи увисналите си рамене и с насилено спокойствие кимна на Кеплър и Кула. Те го пуснаха и Джейкъб отстъпи назад.

Въпреки всичките си постижения в работата с делфини и шими, той малко се срамуваше от покровителствения си тон. Просто бе заложил на рискован ход, който беше подействал. Като съдеше по онова, което по-рано бе казал Джефри, Джейкъб предполагаше, че шимът изпитва огромно уважение към патроните си, но го пази само за определени хора. Радваше се, че е успял да призове на помощ уважението му, но не се гордееше особено много с това.

Кеплър влезе в ролята си на ръководител веднага щом видя, че Джефри се е успокоил.

— Какво стана, по дяволите! — извика той и свирепо погледна Ларок.

— Животното ме нападна! — изкрещя французинът. — Едва бях успял да овладея страха си и да изляза от това ужасно място! Тъкмо разговарях с почитаемия Фейгин, когато звярът ми се нахвърли, гъвкав като тигър, и трябваше да си спасявам живота!

— ЛЪЖЕЦ. КАНЕШЕ СЕ ДА ИЗВЪРШИ САБОТАЖ. НАМЕРИХ ЕДИН ОТ СЕРВИЗНИТЕ ПАНЕЛИ РАЗХЛАБЕН. ФЕЙГИН КАЗА, ЧЕ КОПЕЛЕТО ИЗЛЯЗЛО, КОГАТО НИ ЧУЛО ДА ИДВАМЕ.

— Извинявам се за противоречието! — напевно се обади Фейгин. — Не използвах обидната дума „копеле“, само отговорих на въпроса…

— Той осстана вътре цял часс! — като бърчеше лице от усилие, го прекъсна Джефри.

Бедният Фейгин, помисли си Джейкъб.

— Нали вече ви казах! — извика Ларок. — Това побъркано място ме ужасява! Прекарах половината време на пода! Слушай, малка маймуно, недей да ми дрънкаш глупости. Запази обидите си за своите приятелчета животни!

Шимът нададе остър писък и Кула и Кеплър се хвърлиха да задържат двамата. Джейкъб се приближи до Фейгин. Не знаеше какво да каже.

— Изглежда, че вашите патрони, които и да са били те, Приятелю-Джейкъб — по време на последвалата суматоха тихо отбеляза кантът, — наистина трябва да са били уникални.

Джейкъб сковано кимна.

9.СПОМЕН ЗА ИЗЧЕЗНАЛИЯ ПИНГВИН

Джейкъб наблюдаваше групата в подножието на рампата. Кула и Джефри — всеки по собствения си начин — сериозно разговаряха с Фейгин. Наблизо се бяха събрали неколцина от персонала на базата… може би за да избягнат настойчивите въпроси на Ларок.

След боя французинът постоянно обикаляше из Пещерата, разпитваше работещите и се жалваше на посетителите. Известно време Джейкъб си мислеше, че журналистът ще получи мозъчен удар от гняв, че са му отнели камерата.

— Не съм сигурен защо му я взех — каза на Кеплър той и я извади от джоба си. По лъскавата й черна повърхност имаше всевъзможни бутони и устройства. Приличаше на съвършен репортерски уред, компактен и очевидно много скъп.

Джейкъб я подаде на учения.

— Сигурно съм си мислил, че се кани да я използва като оръжие.

Кеплър я прибра в собствения си джоб.

— Така или иначе, ще я проверим. За всеки случай. Междувременно бих искал да ви благодаря, че толкова умело се справихте с проблема.

Джейкъб сви рамене.

— Не го правете на въпрос. Съжалявам, че наруших вашите правомощия.

Кеплър се засмя.

— Много се радвам, че го направихте! Самият аз не знаех как да постъпя!

Джейкъб се усмихна, но продължаваше да го измъчва безпокойство.

— Какво ще предприемете сега? — попита той.

— Ами, ще проверя сервизната система на Джеф, за да се убедя, че нищо не е повредено. Не че имам някакви съмнения. Даже Ларок да е бърникал в машината, какво би могъл да направи? Необходими са специални инструменти, а той нямаше такива.

— Само че, когато минавахме по гравитационния тунел, панелът наистина беше разхлабен.

— Да, но Ларок може просто да е бил любопитен. Всъщност няма да се учудя, ако Джеф е разхлабил плочката, за да си намери повод да се сбие с него! Ученият се засмя.

— Не се шокирайте толкова. Децата са си деца. А вие знаете, че дори най-гениалният шим се разкъсва между краен педантизъм и хлапашко беляджийство.

Джейкъб знаеше, че Кеплър е прав. Ала все пак се чудеше защо е толкова снизходителен към Ларок, когото несъмнено презираше. Дали се страхуваше от отношението на пресата?

Ученият отново му благодари и го остави сам, като взе със себе си Кула и Джефри на път за входа на слънчевия кораб. Джейкъб седна на един сандък, където нямаше да пречи на никого, и извади от вътрешния джоб на якето си няколко листа хартия.

По-рано същия ден от Земята се бяха получили мазерграми за мнозина от пътниците на „Бредбъри“. Той буквално бе положил усилия, за да скрие усмивката си, когато зърна заговорническия поглед, разменен между Бубакуб и Мили Мартин, докато пилът взимаше кодираното си съобщение.

По време на закуската тя беше седяла между Бубакуб и Ларок и се бе опитвала да посредничи между сервилната ксенофилия на земянита и резервираната подозрителност на представителя на Библиотеката. Мартин изглежда ужасно искаше да ги сближи. Ала когато пристигна пощата, двамата с Бубакуб побързаха да се уединят и Ларок остана сам.

Това навярно не беше подействало особено успокоително на журналиста.

Джейкъб бе възнамерявал след закуска да посети медицинската лаборатория, но трябваше да вземе собствените си мазерграми. Когато се върна в каютата си, той струпа библиотечните материали на висока купчина върху бюрото си и потъна в читателски транс.

Това беше метод за поглъщане на много информация за кратко време. В миналото често го бе използвал. Единственият недостатък беше, че информацията се запаметяваше без да се обработва. Трябваше да я прочете още веднъж нормално, за да я осмисли.

Когато свърши, всички разпечатки бяха отрупани от лявата му страна. Данните бяха съхранени в най-горния пласт на подсъзнанието му, само някои изскачаха неканени и несвързани в ума му. В продължение най-малко на седмица щеше да изучава отново нещата, които бе прочел в транс. Ако не искаше да изгуби ориентация, трябваше да започне колкото може, по-скоро.

И сега, докато седеше на пластмасовия сандък в Пещерата, Джейкъб преглеждаше случайни откъси от прочетените материали.

„… След като изпълнила договора си със соросите, расата на кисите открила планетата Пила малко след навлизането на галактянската култура в този квадрант. Имало убедителни доказателства, че преди около двеста милиона години планетата е била обитавана от друга преходна раса. Според Галактическия архив в продължение на шестстотин хилядолетия Пила била дом на вида мелин (вж. приложението: мелин-изчезнали).

След като останала на угар по-дълго от задължителния период, планетата била проучена и регистрирана като киска колония клас С (временно обитаване за не повече от три милиона години с разрешение за минимално въздействие върху биосферата).

На Пила кисите открили предразумен вид, наречен по името на родната му планета…“

Джейкъб се опита да си представи пилската раса преди пристигането на кисите и началото на нейното ъплифтиране. Примитивни ловци и събирачи, несъмнено. Дали и днес, след половин милион години, щяха да са същите, ако не се бяха появили кисите? Или щяха да еволюират в друг вид разумна култура, без намесата на техните патрони? Някои земни антрополози продължаваха да твърдят, че това е възможно.

Загадъчното споменаване на изчезналия вид мелин напомняше за древността на галактянската цивилизация и нейната невероятна Библиотека. Двеста милиона години! Преди толкова време една пътуваща в космоса раса в продължение на шест хиляди века бе обитавала Пила, докато предците на Бубакуб все още са били плахи животинчета.

Мелините вероятно си бяха плащали таксите и също бяха притежавали Библиотечен клон. Те се бяха отнасяли с дължимото уважение (макар и навярно по-скоро на думи, отколкото на дело) към расата патрон, която ги бе ъплифтирала много преди да колонизират Пила, и сигурно на свой ред бяха ъплифтирали някой обещаващ местен вид… биологичен братовчед на народа на Бубакуб… може би също вече изчезнал.

Джейкъб внезапно видя логиката на странните галактянски Закони за заселването и мигрирането. Те задължаваха видовете да гледат на своите планети като на временен дом, който трябва да бъде съхранен за бъдещите раси, колкото и незначителни и глупави да изглеждат в момента. Нищо чудно, че много галактяни се мръщеха на човешката история на Земята. Единствено влиянието на тимбримите и другите приятелски раси бе позволило на човечеството да купи трите си колонии в Лебед от досадно консервативния и фанатичен по отношение на екологията Институт по миграция. Добре, че „Везарий“ беше успял да предупреди хората да скрият доказателствата за своите престъпления! Джейкъб бе един от по-малко от стоте хиляди души, които знаеха, че някога са съществували морски крави, гигантски ленивци и орангутани.

Отлично съзнаваше, че жертвите на човека някой ден са можели да станат разумен вид. Замисли се за Макакай и делфините. За това, че малко е оставало да бъдат изтребени и те.

Продължи да преглежда материалите. Докато четеше, в главата му изскочи друг спомен, свързан с вида на Кула.

„… колонизирана от пилска експедиция. (След като заплашили киските си патрони, че ще се обърнат към соросите с молба за джихад, пилите били освободени от договора си.) Когато получили право да колонизират планетата Принг, пилите обърнали изключително сериозно внимание на условието за минимално екологично въздействие. Инспекторите от Института по миграция установили, че новите заселници са взели по-строги от обичайните мерки за запазване на местните видове с реалистичен предразумен потенциал. Едни от заплашените от изчезване същества били генетичните предци на прингската раса, също наречени по името на родната си планета…“

Джейкъб мислено си отбеляза да потърси нещо за пилените джихади. Пилите бяха известни с агресивния си консерватизъм в галактянската политика. Джихадите или „свещените войни“ се смятаха за последното средство, използвано за налагане на традицията сред расите в галактиката. Институтите съблюдаваха традициите, но оставяха тяхното налагане на мнението на мнозинството или на най-силните.

Той бе убеден, че Библиотеката е пълна със сведения за оправдани свещени войни и само за няколко осъдителни случая, в които някой вид бе използвал традицията като повод за война за власт или от омраза.

Историята обикновено се пишеше от победителите.

Чудеше се с какво оплакване пилите са се освободили от договора си с кисите. Чудеше се как изглежда киската раса.

Джейкъб се сепна от висок камбанен звън, който отекна в Пещерата. Камбаната проехтя още три пъти и го накара да се изправи на крака.

Всички работници наоколо оставиха инструментите си и се обърнаха към огромния херметичен портал на тунела, който водеше към повърхността на планетата.

С тихо бръмчене вратите бавно започнаха да се отварят. Отначало се виждаше само мрак. После се появи нещо голямо и светло, което натискаше портите отвътре, като кутре, нетърпеливо бутащо врата с муцуна.

Оказа се друго огледално кълбо — като онова, което Джейкъб беше разгледал, само че по-голямо. То висеше над пода на тунела и леко подскачаше във въздуха. Когато порталът напълно се отвори, корабът се понесе в огромния хангар, сякаш носен от силен вятър. По корпуса му проблясваха отражения на скалните стени, машините и хората.

Когато се приближи, от слънчевия кораб се чу слабо бръмчене и пращене. Работниците се събраха при една недалечна стойка.

Кула и Джефри бързо минаха край Джейкъб. Шимпанзето широко му се усмихна и му даде знак да дойде с тях. Той отвърна на усмивката и реши да ги последва. След като сгъна материалите си и ги пъхна в джоба си, Джейкъб се озърна за Кеплър. Директорът на проекта сигурно бе останал в кораба на Джефри, за да довърши проверката, защото не се виждаше наоколо. Току-що появилото се огледално кълбо пращеше и съскаше, докато маневрираше към стойката си, после бавно започна да се спуска. Човек трудно можеше да повярва, че то не излъчва собствена светлина, толкова силно сияеше повърхността му. Джейкъб застана до Фейгин.

— Изглеждаш дълбоко потънал в мисли — напевно произнесе извънземният. — Моля те, прости ми, че се натрапвам, но смятам за допустимо неофициално да попитам за техния характер.

Джейкъб се наведе към него и усети слаб мирис, напомнящ на риган. Листакът на канта тихо прошумоля.

— Мислех си за мястото, откъдето идва този кораб — отвърна той. — Опитвах се да си представя как е там долу. Просто… просто не мога.

— Не се ядосвай, Джейкъб. Аз също изпитвам благоговение и не съм в състояние да проумея онова, което вие земянитите сте постигнали тук. Със скромно нетърпение очаквам първото си спускане.

„И така пак ме поставяш в неловко положение, зелено копеле — помисли си Джейкъб. — Аз все още си търся повод да не участвам в ония безумни потапяния. А ти дрънкаш наляво и надясно, че си нямал търпение да го направиш!“

— Не искам да те улича в лъжа, Фейгин, но ми се струва, че проявяваш прекалена дипломатичност, като казваш, че проектът те впечатлявал. Според галактическите стандарти нашата технология е още в каменната ера. И не можеш да ме убедиш, че досега никой не се е потапял в звезда! В галактиката има разумен живот от близо един милиард години. Всичко съществено вече е правено поне трилион пъти!

В гласа му се долавяше смътна горчивина. Самият Джейкъб се изненада от силата на собствените си чувства.

— Това несъмнено е вярно, Приятелю-Джейкъб. Не претендирам, че проектът „Потапяне в слънцето“ е уникален. А само, че е уникален за мен. Разумните раси, с които съм имал контакт, се задоволяват да проучват своите слънца от разстояние и да сравняват резултатите с библиотечните стандарти. За мен това е приключение в най-чист вид.

От стената на слънчевия корпус се отдели правоъгълен участък, който се плъзна надолу като трап. Джейкъб се намръщи.

— Но и преди разумни същества трябва да са извършвали слънчеви потапяния! Щом е възможно, всеки би се опитал да го направи! Не мога да повярвам, че сме първите!

— Няма почти никакво съмнение, разбира се — бавно отвърна Фейгин. — Ако не друг, направили са го поне Прародителите. Защото се твърди, че преди да заминат, те са направили всички неща. Ала толкова много раси са правили толкова много неща, че никой не може да знае със сигурност.

Джейкъб се замисли.

Когато трапът на слънчевия кораб достигна рампата, Кеплър се приближи и се усмихна на Джейкъб и Фейгин.

— А, ето къде сте! Вълнуващо, нали? Всички са тук! Така е всеки път, когато някой се връща от слънцето, даже да е бил на съвсем кратко разузнавателно потапяне!

— Да — потвърди Джейкъб. — Наистина е вълнуващо. Хм, ако имате малко време, искам да ви попитам нещо, господин директор. Чудех се дали сте поискали, от Библиотечния клон в Ла Пас информация за вашите слънчеви призраци. Все някой се е сблъсквал с подобно явление и съм убеден, че е много полезно да разполагаме…

Той замълча, забелязал, че усмивката на Кеплър угасва.

— Тъкмо поради тази причина ни пратиха Кула, господин Демуа. Това трябваше да е пилотен проект, за да проверим как ще успеем да съчетаем независимите си проучвания с ограничена помощ от Библиотеката. Докато строяхме корабите, планът вървеше добре и трябва да призная, че галактянската технология е нещо удивително. Но оттогава Клонът изобщо не ни помага. Всичко е много сложно. Надявах се да поговорим за това утре, след като получите пълна информация, но, разбирате ли… Тълпата се хвърли напред с радостни викове. Кеплър примирено се усмихна.

— По-късно! — извика той.

От люка на кораба трима мъже и две жени махаха на аплодиращата ги навалица. Една от жените, висока, стройна, с къса права руса коса, зърна Кеплър и се усмихна. Тя тръгна надолу по трапа и останалите от екипажа я последваха.

Жената очевидно беше коменданта на базата „Хермес“, за която Джейкъб през последните два дни от време на време бе чувал. На купона предишната вечер един от лекарите я беше нарекъл „най-добрия комендант, който някога е имала конфедеративната база на Меркурий“. След това се бе намесил един по-млад мъж, който подметна, че също била „… лисица“. Джейкъб реши, че има предвид интелектуалните способности на коменданта. Докато наблюдаваше жената (която имаше вид на съвсем младо момиче!) гъвкаво да крачи по стръмния трап, той разбра, че забележката спокойно може да е имала друго значение.

Тълпата се раздели и комендант Десилва се приближи с протегната ръка към директора на проекта „Потапяне в слънцето“.

— Там бяха! — каза тя. — Спуснахме се в първия активен район и те бяха там! Стигнахме на осемстотин метра от единия! Джеф няма да има никакви проблеми. Това е най-голямото стадо магнитоядни, което съм виждала!

Гласът й бе нисък и мелодичен. Уверен. Джейкъб обаче не можеше да определи акцента й. Произношението й му се струваше странно и архаично.

— Чудесно! Чудесно! — закима Кеплър. — Където има овце, трябва да има и овчари, нали така?

Той я хвана за ръка и се обърна да я представи на Фейгин и Джейкъб.

Господа разумни, това е Хелън Десилва, комендант на конфедеративната база на Меркурий и моя дясна ръка, не бих могъл да се оправям без нея. Хелън, това е господин Джейкъб Алварес Демуа, за когото ти пратих мазерно съобщение. С канта Фейгин, разбира се, се запознахте преди няколко месеца на Земята. Разбрах, че впоследствие сте си разменили няколко мазерграми. Кеплър докосна младата жена по ръката.

— Сега трябва да тичам, Хелън. Имам да отговоря на няколко съобщения от Земята. Вече и без това ги отложих, за да съм тук на посрещането ти, така че се налага да вървя. Сигурна ли си, че всичко е минало гладко и че екипажът е отпочинал?

— Естествено, доктор Кеплър, всичко е наред. Спахме на връщане. Ще се видим пак тук, когато изпращаме Джеф.

Директорът се сбогува с Джейкъб и Фейгин и леко кимна на Ларок, който стоеше достатъчно близо, за да ги чува. Кеплър се отдалечи по посока на асансьорите.

Хелън Десилва отправи на Фейгин почтителен поклон, който имаше сила почти на топла прегръдка. Тя видимо се радваше на срещата с извънземния и не се поколеба да го заяви.

— И самият господин Демуа — докато се ръкуваше с Джейкъб, каза комендантът. — Кантът Фейгин ми е говорил за вас. Вие сте безстрашният младеж, който скочил от върха на еквадорската Игла, за да я спаси. Настоявам да чуя тази история лично от устата на героя!

Джейкъб вътрешно потръпна, както винаги, щом някой споменаваше за Иглата. Той скри състоянието си зад широка усмивка.

— Повярвайте ми, не го направих нарочно! Всъщност мисля, че предпочитам да дойда на някоя от вашите малки слънчеви екскурзии, отколкото пак да го повторя!

Жената се засмя, но в същото време особено го погледна и на лицето й се изписа преценяващо изражение, което Джейкъб незабавно хареса, макар че го смущаваше.

— Хм… — заекна той, — малко е странно да те нарича „младеж“ жена, която е на същата възраст. Трябва да сте изключително способна, за да ви предложат такъв пост преди на лицето ви да са се появили бръчките на тревогите.

Десилва отново се засмя.

— Много галантно! Страшно мило от ваша страна, господин Демуа, но всъщност лицето ми носи невидимите бръчки на шейсет и пет години. Бях младши офицер на „Калипсо“. Може би си спомняте, че се върнахме в системата преди две години. Аз съм над деветдесет годишна!

Екипажите на звездните кораби бяха невероятно странен народ. Независимо от субективната си възраст, когато се завръщаха у дома, те можеха да избират къде да работят… когато решаха да продължат работа, разбира се.

— Е, в такъв случай, наистина трябва да се отнасям към вас с дължимото уважение, бабо.

Десилва отстъпи назад, вирна брадичка и го погледна с иронично присвити очи.

— Само не изпадайте в другата крайност! Положила съм прекалено много усилия, за да стана жена и офицер, и не искам от „прокурорска щерка“ направо да скоча в обятията на социални грижи. Ако първият привлекателен мъж, когото виждам от месеци наред и който не е под мое командване, започне да ме смята за недостижима, нищо чудно да ми щукне да го хвърля в ареста!

Половината от изразите й бяха непонятно архаични (какво означаваше „прокурорска щерка“, по дяволите?), но смисълът им някак си беше ясен. Джейкъб се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава — доброволно, естествено. Хелън Десилва много му напомняше за Таня. Приликата бе неуловима. Освен това усещаше, че трепери и не можеше да установи точната причина. Но не му беше неприятно.

Той се отърси от мислите си. Философско-емоционални глупости. Отлично му се отдаваха, когато си го позволеше. Комендантът на базата чисто и просто бе ужасно привлекателна жена.

— Така да е — отвърна Джейкъб. — И проклет да е оня, който пръв каже „Стига“!

Десилва се засмя, леко го хвана за ръката и се обърна към Фейгин.

— Елате, искам и двамата да се запознаете с екипажа. После ще трябва да приготвим Джефри за заминаване. Той страшно си пада по сбогуванията. Даже когато потегля на кратко потапяне като това, винаги циври и прегръща всички в базата, като че ли никога повече няма да ги види!