Потапяне в слънцето

14.НАЙ-ДЪЛБОКИЯТ ОКЕАН

Казваше се проект „Икар“, четвъртата космическа програма с това име и първата, на която подхождаше. Много преди родителите на Джейкъб да се родят — преди Поврата и Договора, преди Лигата на енергийния сателит, дори преди пълния разцвет на Бюрокрацията — старата баба НАСА реши, че ще е интересно да изстреля сонди в слънцето, за да види какво ще се случи.

Откриха, че сондите реагират по странен начин. Изгаряха.

По време на американското „Циганско лято“ нищо не се смяташе за невъзможно. Американците строяха в космоса градове — създаването на по-здрава сонда не можеше да е сериозно предизвикателство!

Бяха построени корпуси от материали, които можеха да издържат нечувано налягане и чиито повърхност отразяваха почти всичко. Магнитни полета отклоняваха рядката, но невероятно гореща плазма в короната и хромосферата. Мощни комуникационни лазери пронизваха слънчевата атмосфера с двупосочни потоци заповеди и данни.

И все пак роботизираните кораби изгаряха. Колкото и добри да бяха огледалата и изолациите, колкото и равномерно да разпределяха топлината суперпроводниците, законите на термодинамиката оставаха непоклатими. Топлината рано или късно се разпространяваше от участък с по-висока към такъв с по-ниска температура.

Астрофизиците спокойно можеха да се примирят и да продължат да изгарят сондите си в замяна на мимолетни проблясъци на информация, ако Тина Мърчант не им бе предложила друг начин.

— Защо не ги охлаждате? — попита тя. — Имате колкото искате енергия. Можете да пренасочвате топлината от една част на сондата към друга.

Колегите й отговориха, че при суперпроводниците изравняването на топлината не е проблем.

— Кой ви приказва за изравняване? — попита хубавицата от Кеймбридж. — Просто изсмучете цялата излишна топлина от тази част на кораба, в която са уредите, и я пренасочете в друга част.

— Тогава тази част ще изгори! — възрази една от колежките й.

— Да, но можем да се освобождаваме от топлината „верижно“ — отвърна друг, малко по-интелигентен инженер.

— Не, не, вие не разбирате. — Тройната Нобелова лауреатка отиде при черната дъска и начерта кръг, после вписа в него втори. — Ето! — Тя посочи вътрешната окръжност. — Изхвърляте топлината тук, докато за кратко стане по-горещо от плазмата извън кораба. После, преди да е причинила някакви щети, просто я изпомпвате в хромосферата.

— И как очаквате да направим това? — попита един прочут физик.

Тина Мърчант се усмихна, сякаш виждаше как й поднасят наградата за астронавтика.

— Имате бордови комуникационен лазер с температура милиони градуси! Използвайте го!

Така започна епохата на слънчевата батисфера. Балансирайки върху охлаждащите си лазери, леките сонди дни и седмици наред следяха едва забележимите промени в слънцето, които определяха времето на Земята.

Тази епоха свърши с Контакта. Но скоро се роди нов тип слънчев кораб.

Джейкъб се замисли за Тина Мърчант. Чудеше се дали великата жена е щяла да се гордее или само да се смути, ако можеше да стои на палубата на слънчев кораб и спокойно да пътува по време на най-страшните бури на тази гневна звезда. Навярно щеше да каже „Разбира се!“ Но откъде можеше да знае, че за тази цел към нейната наука е трябвало да се прибави и извънземната?

За Джейкъб подобна комбинация не вдъхваше увереност.

Той знаеше, естествено, че с този кораб са направени над двайсет успешни потапяния. Нямаше основание да смята, че това пътуване ще е опасно.

Освен че само преди три дни другият кораб, абсолютно същият като този, тайнствено беше изчезнал.

Сега корабът на Джеф сигурно представляваше облак от металокерамични частици и йонизирани газове, пръснати на площ от милиони кубични километри в слънчевия въртоп. Джейкъб се опита да си представи бурите в хромосферата така, както ги бе видял в последния миг от живота си шимският учен, незащитен от пространствено-времеви полета.

Той затвори очи и внимателно ги разтърка. Беше гледал слънцето почти без да мига.

Отпуснат на едно от наблюдателните кресла, Джейкъб виждаше почти цялото слънчево полукълбо. Половината небе беше изпълнено с бавно променящо се кълбо от червени, черни и бели багри. На водородната светлина всичко сияеше в тъмночервени нюанси — деликатната дъга на някаква изпъкналост, очертаваща се на фона на космоса, тъмните, извиващи се ивици на нишките и хлътналите възчерни слънчеви петна.

Топографията на слънцето имаше почти безгранично разнообразие. От проблясъци, прекалено бързи, за да може да ги следи човешко око, до бавно величествено въртене — накъдето и да погледнеше, Джейкъб виждаше само движение.

Макар че основните особености не се променяха бързо, той вече различаваше безброй по-малки движения. Най-бързо беше пулсирането на горите от високи тънки „спикули“ около краищата на петнистите клетки. Пулсирането продължаваше няколко секунди. Всяка спикула знаеше Джейкъб, обхващаше хиляди квадратни километри.

Известно време той бе наблюдавал с корабния телескоп блестящите струи свръхнагорещена плазма, които бликаха от фотосферата като фонтани и се откъсваха от притеглянето на слънцето, за да се превърнат в могъщи вълни от звук и материя, представляващи короната и слънчевия вятър.

Заградени от спикулите, огромните гранулационни клетки пулсираха със сложен ритъм, докато топлината отдолу завършваше безкрайното си конвекционно пътуване, за да се отдели като светлина.

И над всичко това, като дълбоко море, се стелеше хромосферата.

Аналогията можеше да е преувеличена, но бурните райони над спикулите наистина приличаха на коралови рифове, а редиците от спокойни нишки проследяваха навсякъде пътищата на магнитните полета като легла на келп, леко поклащани от вълните. Нямаше значение, че всяка от розовите дъги беше много пъти по-голяма от Земята!

Джейкъб отново откъсна очи от кипящата сфера. „Ако продължавам да гледам така, ще си изгубя зрението — помисли си той. — Чудя се как устояват на изкушението другите.“

От мястото му се виждаше цялата наблюдателна палуба, освен малък участък от отсрещната страна на дванайсетметровия купол в центъра.

В стената на централния купол се появи отвор и палубата се обля в светлина. Отвътре излезе мъж, следван от висока жена. Джейкъб не трябваше да чака очите му да се приспособят, за да познае силуета на комендант Десилва.

Хелън се усмихна и седна по турски до креслото му.

— Добро утро, господин Демуа. Надявам се, че сте успели да поспите през нощта. Очаква ни тежък ден.

Джейкъб се засмя.

— Като че ли тук има такова нещо като нощ! Няма нужда да поддържате измамата, като имитирате изгрев. — Той кимна към слънцето, което изпълваше половината небе.

— Въртенето на кораба в осемчасов цикъл дава на онези, които не са свикнали с космоса, възможност да поспят — отвърна тя.

— Не се безпокой — каза Джейкъб. — Аз мога да спя навсякъде. Това е най-ценната ми дарба.

Хелън се усмихна още по-широко.

— По традиция хелионавтите винаги завъртат кораба веднъж преди последното спускане и наричат този период нощ.

— Вече имате традиции? Само за две години?

— О, тази традиция е много по-стара! Тя датира от времето, когато никой не е можел да си представи друг начин да отиде на слънцето, освен… — Десилва замълча за миг.

Джейкъб изпъшка.

— … Освен да отиде нощем, когато не е толкова горещо!

— Ти си го открил!

— Елементарно, драги Уотсън. Беше неин ред да изпъшка.

— Всъщност ние съзнателно изграждаме някои традиции при онези, които са се потапяли в Хелиос. Създадохме Клуба на огнеядците. Когато се върнем на Меркурий, ще те посветят. За съжаление, не мога да ти кажа какво представлява посвещаването… само се надявам, че можеш да плуваш!

— Не виждам къде мога да се скрия, госпожо комендант. За мен ще е чест да стана огнеядец.

— Чудесно! И не забравяй, още не си ми разказал как си спасил Ваниловата игла. Не съм ти го казвала, но след завръщането на „Калипсо“ страшно се зарадвах да видя онова старо чудовище и искам да чуя историята от човека, който го е спасил.

Джейкъб погледна над рамото на Десилва. За миг му се стори, че чува вой на вятър и човешки вик… глас, който крещеше нечленоразделни думи, докато някой падаше… Той се отърси от спомена.

— О, друг път ще ти разкажа. Прекалено е лично. В спасяването на иглите участваше още някой, за когото може би ще искаш да чуеш.

На лицето на Хелън Десилва за миг се изписа състрадание, което показваше, че вече знае какво му се е случило в Еквадор.

— С нетърпение го очаквам. И аз имам нещо за теб. История за „пойните птици“ на Омниварий. Очевидно планетата е толкова тиха, че заселниците от Земята трябва много да внимават, иначе птиците започват да имитират всеки шум, който чуят. Това оказва интересно въздействие върху любовния живот на заселниците и влияе особено на жените в зависимост от това дали искат да рекламират „способностите“ на партньорите си, както се е правило някога, или да запазят дискретност! Но сега трябва да се връщам към задълженията си. Пък и не искам да ти разказвам цялата история. Ще ти съобщя, когато стигнем до първата турбулентност.

Джейкъб се изправи и я проследи с поглед, Слънчевата хромосфера навярно беше странно място да се наслаждава на походката на една жена, ала докато Десилва не изчезна, той просто не можа да откъсне очи от нея. Възхищаваше се на гъвкавостта на астронавтите.

По дяволите, тя сигурно го правеше нарочно. Стига да не пречеше на работата й, хобито на Хелън Десилва явно бе да задоволява либидото си.

В отношението й към него обаче имаше нещо странно. Тя изглежда му се доверяваше повече, отколкото би трябвало след няколкото им приятелски разговора. Може би целеше нещо. В такъв случай Джейкъб все още нямаше представа какво.

От друга страна, може би след като напускаха Земята с кораби като „Калипсо“, хората естествено ставаха по-сърдечни. Човек, отгледан на колонията О’Нийл през интроспективен период, предизвикан от политическо оглупяване, може би инстинктивно бе по-доверчив от децата на изключително индивидуалистичната Конфедерация.

Чудеше се какво й е казал за него Фейгин.

Джейкъб отиде при централния купол, във външната стена на който имаше малка тоалетна.

Когато излезе, вече се бе разсънил. От другата страна на купола откри д-р Мартин да стои с двамата двукраки извънземни близо до автоматите за храна и напитки. Тя му се усмихна и очите на Кула приятелски проблеснаха. Даже Бубакуб изсумтя няколко приветствени думи през механичния си преводач.

Джейкъб натисна бутоните за портокалов сок и омлет.

— Знаеш ли, Джейкъб, снощи се оттегли прекалено рано. След като си легна, пилът Бубакуб ни разказа няколко невероятни истории. Наистина бяха удивителни!

Джейкъб леко се поклони на Бубакуб.

— Моите извинения, пил Бубакуб. Бях много уморен, иначе с удоволствие щях да чуя повече за великите галактяни, особено за славните пили. Убеден съм, че историите нямат край.

По лицето на Мартин се изписа напрегнато изражение, ала Бубакуб се изпъчи от удоволствие. Джейкъб знаеше, че е опасно да обижда дребния извънземен, но предполагаше, че посланикът няма да възприеме обвинението в самохвалство като обида. И не можеше да устои на изкушението да го жегне.

Мартин настоя да закуси заедно с тях. Креслата вече бяха вдигнати. Двама от четиричленния екипаж на Десилва се хранеха наблизо.

— Някой виждал ли е Фейгин? — попита Джейкъб. Психоложката поклати глава.

— Не, боя се, че вече повече от дванайсет часа е на обратната страна. Не знам защо не идва при нас.

Необщителността не беше в стила на Фейгин. Когато Джейкъб бе отишъл на другото полукълбо, за да използва телескопа и беше заварил там канта, Фейгин почти не бе разговарял с него. А сега комендант Десилва беше затворила обратната страна за всички други, освен за извънземния.

„Ако Фейгин не се появи до обяд, ще поискам обяснение“, реши Джейкъб.

Мартин и Бубакуб разговаряха наблизо. От време на време се обаждаше и Кула, винаги с извънредна почтителност. Между гигантските устни на принга като че ли постоянно имаше сламка. Докато Джейкъб закусваше, кула бавно изпи няколко течнотръби.

Бубакуб започна да разказва история за някакъв негов патрон, сорос, който преди около милион години участвал в един от малкото мирни контакти между цивилизацията на дишащите кислород и загадъчната успоредна култура на расите, дишащи водород, обитаващи същата галактика.

В продължение на хилядолетия между двете цивилизации царяла враждебност. Винаги, когато помежду им избухвал конфликт, загивала някоя планета. Понякога повече. Добре, че нямали почти нищо общо, така че сблъсъците били редки.

Историята беше дълга и заплетена, ала Джейкъб трябваше да признае, че Бубакуб е отличен разказвач. Той можеше да е забавен и остроумен, стига да станеше център на вниманието.

Джейкъб даде воля на въображението си, докато пилът живо описваше неща, преживявани от малцина човеци: безкрайната странност и красота на звездите, разнообразието на съществата, които обитават планетите. Започваше да завижда на Хелън Десилва.

Бубакуб горещо защитаваше каузата на Библиотеката. Тя бе хранилище на познанието и традицията, обединяващи всички дишащи кислород. Тя осигуряваше приемственост и нещо повече, защото без Библиотеката, видовете щяха да са разделени от бездънни пропасти. Войните щяха да се водят до окончателната гибел на един от противниците. Екологичните престъпления щяха да предизвикват смъртта на цели планети.

Библиотеката и другите Институти предотвратяваха геноцида сред своите членове.

Разказът на Бубакуб достигна своята кулминация и той остави публиката си в благоговейно мълчание. Накрая добродушно попита Джейкъб дали ще им направи честта също да им разкаже нещо.

Джейкъб се смути. От човешка гледна точка той беше водил интересен живот, но определено не забележителен! Какво можеше да разкаже? Явно трябваше да е лично преживяване, или приключение на прародител или патрон.

Облян в пот, Джейкъб си помисли дали да не избере някаква историческа фигура: може би Марко Поло или Марк Твен. Но на Мартин сигурно нямаше да й е интересно.

Спомни си за участието на дядо си Алварес в Поврата. Ала тази история беше прекалено политически натоварена и Бубакуб щеше да я помисли за откровено революционна. Най-интересният момент от собствения му живот бе приключението с Ваниловата игла, но то беше прекалено лично, за да го сподели. Освен това го бе обещал на Хелън Десилва.

Жалко, че го нямаше Ларок. Енергичният дребосък сигурно щеше да приказва, докато огньовете долу угаснеха.

Изведнъж му хрумна дяволита мисъл. Имаше един исторически герой, негов пряк предшественик, чиято роля беше достатъчно важна. Забавното бе, че тази история можеше да се тълкува двояко. Чудеше се колко завоалирано трябва да говори, така че някои от слушателите му да не го разберат.

— Е, всъщност искам да разкажа за една личност от историята на Земята — бавно започна Джейкъб. — Тя представлява интерес, защото е участвала в контакт между една „примитивна“ култура и друга, която била по-напред от нея почти във всяко отношение. Естествено, случаят ви е познат. От Контакта насам почти всички историци говорят за него. Съдбата на индианците е моралният урок на тази епоха. Днес старите филми от двайсети век, които възхваляват „Благородния червенокож“, се показват само като комедии. Както ни напомни Мили и както знае всеки на Земята, Червенокожия не направил нищо, за да се приспособи към пристигането на европейците. Неговата прехвалена гордост не му позволила да се поучи от белия човек, тъкмо обратното на успешното „асимилиране“ на Япония в края на деветнайсети век… пример, който напоследък фракцията „Адаптиране & Оцеляване“ постоянно изтъква.

Беше успял да привлече вниманието им. Хората безмълвно го наблюдаваха. Очите на Кула грееха. Дори иначе разсеяният Бубакуб не откъсваше мънистените си очички от Джейкъб. Когато спомена за фракцията „А & О“ обаче, Мартин потръпна. Факт.

„Ако беше тук, на Ларок нямаше да му хареса това, което говоря“, помисли си Джейкъб. Ала гневът на французина нямаше да е нищо в сравнение с този на рода Алварес, ако можеха да го чуят!

— Разбира се, индианците не са изцяло виновни за това, че не са успели да се приспособят — продължи той. — Много учени смятат, че културите в западното полукълбо периодично са изпадали в кризи и поредната за нещастие съвпаднала с пристигането на европейците. Бедните май например току-що били водили гражданска война, в резултат на която напуснали градовете си и оставили своите жреци и благородници на произвола на съдбата. Когато Колумб открил Америка, повечето храмове били пусти. Разбира се, след „Златния век на майте“ населението се удвоило, а богатствата и търговията се учетворили, но това не са валидни измерения за една култура.

Внимателно, малкия. Не прекалявай с иронията.

Джейкъб забеляза, че един от екипажа, мъж на име Дубровски, се бе поотдръпнал от другите. Само Джейкъб виждаше сардоничната усмивка на лицето му. Всички останали изглежда слушаха, без да подозират нищо, макар че трудно можеше да прочете израженията на Кула и Бубакуб.

— Та този мой прадядо бил индианец. Казвал се Се-кво-и и бил от племето на чероките.

По онова време чероките живеели главно в щата Джорджия, на източното крайбрежие на Америка, и затова имали дори по-малко време от другите индианци да се подготвят за срещата с белия човек. И все пак опитали — по свой начин. Опитът им не бил успешен и завършен като този на японците, но те опитали.

Чероките бързо усвоили техниката на своите нови съседи. Къщи от дънери на дървета изместили примитивните колиби, железните инструменти и ковачеството се превърнали в неотменна част от живота им. Те научили за барута и за европейските селскостопански методи. Макар че идеята не се харесвала на мнозина, по някое време племето се заело дори с търговия на роби.

Това се случило след като ги победили в две войни.

Чероките допуснали грешката да подкрепят французите през хиляда седемстотин шейсет и пета и после застанали на страната на Короната по време на първата американска революция. Въпреки това през първата половина на деветнайсети век те притежавали доста голяма република, отчасти защото неколцина млади индианци били усвоили достатъчно от познанията на белия човек, за да станат адвокати. Наред със своите северни братовчеди ирокезите, те блестящо изиграли играта със сключването на мирния договор.

За известно време.

И тогава на сцената се появил моят прадядо. Се-кво-и не искал нито да продължат да живеят като благородни диваци и да бъдат унищожени, нито напълно да възприемат начина на живот на заселниците и да изчезнат като народ. Той съзнавал силата на писаното слово, но смятал, че индианците винаги ще са в по-слаба позиция, ако трябва да учат английски, за да се образоват.

Джейкъб се зачуди дали някой ще направи връзката, като сравни положението на Се-кво-и и чероките с настоящото затруднение на човечеството.

Ако се съдеше по изражението на Мартин, поне един човек се изненадваше да чуе такъв дълъг исторически разказ от иначе тихия Джейкъб Демуа. Психоложката нямаше откъде да знае за безкрайните уроци по история и ораторско майсторство, с които измъчваха него и другите деца от рода Алварес. Въпреки че се бе отказал да се занимава с политика — черната овца на семейството, — Джейкъб все още притежаваше някои от старите си умения.

— И така, Се-кво-и решил проблема, като измислил черокска писменост. Това било тежка задача, изпълнена с цената на периодични мъчения и изгнание, защото мнозина от племето му се съпротивлявали на неговите усилия. Ала когато свършил, пред тях се разкрил целия свят на литературата и техниката, не само за най-умните, които години наред трябвало да учат английски, но и за средно интелигентните чероки.

Скоро даже привържениците на пълната асимилация приели плодовете на гения на Се-кво-и. Неговата победа дала пример за всички следващи поколения на чероките. Този народ, единственото индианско племе, чийто главен герой бил интелектуалец, а не воин, решил да подходи избирателно.

И това била голямата им грешка. Ако бяха оставили местните мисионери да ги променят по подобие на заселниците, може би щяха да се влеят в класата на фермерите и европейците щяха да гледат на тях като на малко по-нисши бели хора.

Вместо това те решили, че могат да станат модерни индианци и да запазят основните елементи на старата си култура.

И все пак има учени, които смятат, че чероките са имали шанс за успех. Всичко вървяло добре, докато една група от бели хора не открили злато на тяхна земя. Това развълнувало заселниците. Те успели да прокарат закон в парламента на Джорджия, който обявявал земята за ничия.

Тогава чероките направили нещо странно, нещо, което никой не успял да повтори в продължение на стотина години след това. Този индиански народ накарал щатския парламент да отмени решението си! Чероките получили подкрепа от съчувстващи им бели хора и успели да отнесат случая пред Върховния съд на Съединените щати.

Съдът постановил, че тези територии са техни. И чероките запазили земята си.

Но именно тук ги провалила недостатъчната им приспособеност. Тъй като не направили сериозен опит да се впишат в структурата на заселническото общество, чероките не притежавали политическа власт, за да подкрепят справедливостта на своята кауза. Те вярвали във високо моралните закони на новата държава и хитро ги използвали, но не разбирали, че общественото мнение също има силата на закон.

За повечето от техните бели съседи чероките били просто някакво индианско племе. Когато Анди Джаксън12 казал на съда да върви по дяволите и пратил армията да прогони чероките, те нямало към кого да се обърнат за помощ.

И така, народът на Се-кво-и трябвало да събере малкото си вещи и да извърви трагичния Път на сълзите до нова „индианска територия“ в западните земи, които никой от тях не бил виждал.

Историята на Пътя на сълзите е изпълнена с много примери за смелост. Мъките на чероките били безкрайни. За това време са написани някои вълнуващи литературни творби. Оттогава е останала и тяхната традиционна издръжливост на лишения, която се отразява на духа на този народ чак до наши дни.

Това прогонване не било последната травма, причинена на чероките.

Когато в Съединените щати избухнала гражданска война, чероките също се включили. Брат убивал брата, когато Конфедеративните индиански доброволци се сблъсквали с Обединената индианска бригада. Те се биели също толкова яростно, колкото и войските на белите, и обикновено по-дисциплинирано. А междувременно новите, им домове били опустошени.

По-късно имало проблеми с банди, болести и заграбване на земя. Със своя стоицизъм чероките станали известни като „индианските евреи“. Въпреки че някои други племена изчезнали от отчаяние и апатия пред лицето на извършените срещу тях престъпления, чероките запазили традиционната си самоувереност.

Се-кво-и не бил забравен. Може би като символ на гордостта на чероките, името му било дадено на един вид дърво, което расте в мъгливите калифорнийски гори. Най-високото дърво на света.

Но всичко това ни отдалечава от грешката на чероките. Тяхната гордост им помогнала да преживеят грабежите на деветнайсети и пренебрежението на двайсети век и им попречила да вземат участие в обезщетяването на индианците през двайсет и първи. Те отказали „културните компенсации“, предложени им от американското правителство точно преди началото на Бюрокрацията — богатства, изсипани върху останките от индианските народи, целящи да успокоят деликатната съвест на просветената, образована общественост през епохата на американското Циганско лято.

Чероките не пожелали да създадат културни центрове, в които да изпълняват древни танци и ритуали. Докато други индианци възкресявали доколумбовите занаяти, за да „възстановят връзката си със своето наследство“, чероките питали защо да копаят землянки, когато могат да създадат свой вариант на американската култура от двайсет и първи век.

Наред с племето мохоук и отделни групи от други племена, те дали своето „обезщетение“ и половината от племенното си богатство, за да се включат в Лигата на енергийния сателит. Каймакът на тяхната младеж отишъл да строи градове в космоса, както техните предци помагали за построяването на големите градове на Америка. Чероките се отказали от възможността да станат богати, за да получат дял от небето.

И отново платили ужасна цена за своята гордост. Когато бил установен потисническия режим на Бюрокрацията, Лигата се разбунтувала. Загинали хиляди индиански младежи, съкровището на своя народ, наред със своите космически братя, потомци на Анди Джаксън и неговите роби. Градовете на Лигата били разрушени. Позволили на оцелелите да останат в космоса, само защото някой трябвало да показва на грижливо избраните от Бюрокрацията заместници как да живеят.

Чероките на Земята също страдали. Мнозина участвали в Бунта на конституционалистите. Единствени от всички индиански народи, те били наказани от победителите като племе, заедно с ВиетАмите и бунтовниците от Минесота. Вторият Път на сълзите бил също толкова тъжен, колкото и първият. Този път обаче те не били сами.

Разбира се, първото безмилостно поколение на бюрократични водачи си отишло и настъпила епохата на истинските бюрократи. Хегемонията повече се интересувала от възпроизводството, отколкото от отмъщението. Лигата била възстановена под държавен контрол и в колониите О’Нийл се развила богата нова култура, повлияна от оцелелите първи строители.

На Земята все още се срещат чероки, дълги години след като много други племена са се изгубили в космополитната култура. Те все още не са научили своя урок. Последната им безумна идея е съвместен проект с ВиетАмите и Израел-Палестина за тераформиране на Венера. Смешно, разбира се.

Но ако напълно бяха възприели начина на живот на белия човек, моят прадядо Се-кво-и и неговите потомци можеха да спечелят малко място в неговата култура и да бъдат асимилирани мирно, без страдания. Ако бяха упорствали заедно с много свои индиански съседи, пак щяха да страдат, но накрая щяха да получат собствено място, благодарение на „добротата“ на по-късните поколения на белия човек.

Вместо това те се опитаха да постигнат синтез между добрите страни на западната цивилизация и собственото си наследство. Чероките експериментираха и бяха придирчиви. Те подбираха и се маеха в продължение на шестстотин години и поради тази причина страдаха повече от което и да е друго племе.

Поуката от тази история е очевидна. Ние, хората, сме изправени пред решение, подобно на онова, пред което са стояли индианците. Трябва да изберем дали да сме придирчиви, или да приемем цялата древна култура, която ни се предлага чрез Библиотеката. Нека всеки, който настоява да внимаваме, си спомни историята на чероките. Техният път е дълъг и все още не е завършил.

След като Джейкъб свърши, се възцари дълго мълчание. Бубакуб продължаваше да го наблюдава с черните си очички. Кула хипнотизирано го гледаше. Замислено свъсила вежди, д-р Мартин се взираше в пода.

Дубровски стоеше на известно разстояние от другите. Едната му ръка бе скръстена на гърдите. С другата си длан той запушваше устата си. Около очите му се бяха врязали бръчки. Дали издаваха беззвучен смях?

„Трябва да е от Лигата. Космосът гъмжи от тях. Надявам се да си държи устата затворена. И без това поех достатъчен риск.“

Гърлото му бе пресъхнало. Той отпи голяма глътка портокалов сок от течнотръбата, останала от закуската му.

Бубакуб най-после постави ръце на тила си и се поизправи.

— Хубава исто-рия — каза той. — Ще те помоля да ми я за-пишеш, когато се върнем. Земянитите са получили добър у-рок. Ще ти задам обаче няколко въп-роса. Сега или по-късно. Не раз-би-рам някои неща.

— Както желаеш, пил Бубакуб — като се мъчеше да скрие усмивката си, се поклони Джейкъб. А сега бързо трябваше да промени темата, преди извънземният да е започнал да го разпитва за досадни подробности! Но как?

— И аз се насладих на разказа на моя приятел Джейкъб — разнесе се напевен глас иззад тях. — Приближих се колкото можех по-тихо, за да не смутя разказа с присъствието си.

Джейкъб с облекчение скочи на крака.

— Фейгин! — Докато кантът се плъзгаше към тях, всички се изправиха. Той изглеждаше мастиленочерен на рубиненочервената светлина. Движенията му бяха бавни.

— Поднасям ви своите извинения! Отсъствието ми беше неизбежно. Комендантът благосклонно се съгласи да пропусне повече радиация през екраните, за да получа необходимите подхранващи лъчи. Но естествено, трябваше да го направя на обратната страна на кораба.

— Така е — засмя се Мартин. — Нямаме нужда от слънчеви изгаряния!

— Разбира се. И все пак там се чувствах самотен и се радвам, че отново имам компания.

Двукраките седнаха и Фейгин се настани на палубата. Джейкъб се възползва от възможността да промени темата.

— Докато чакаме да започне сърфирането, Фейгин, ние си разказва разни истории. Би ли ни разказал нещо за Института на прогреса?

Листата на канта прошумоляха. Последва кратко мълчание.

— Уви, Приятелю-Джейкъб. За разлика от Библиотеката, Институтът на прогреса не е важна организация. Самото му име е зле преведено на английски. Във вашия език няма думи, които точно да изразяват идеята.

Нашият малък орден е създаден, за да изпълнява една от последните заповеди, които Прародителите оставили на най-старите раси преди да напуснат галактиката. Накратко, това е задължението ни да почитаме „новото“.

За вид като вашия — сирашки, така да се каже, който доскоро не е познавал родствените връзки и дълга, обвързващ патрони и клиенти — може би е трудно да разбере присъщия консерватизъм на нашата галактическа култура. Този консерватизъм не е нещо лошо. Защото при толкова голямо разнообразие, вярата в традицията и общото наследство оказва благотворно влияние. Младите раси се вслушват в думите на по-старите, които по-дълго са се учили на мъдрост и търпение.

И ако ми позволите да използвам английския израз, може да се каже, че ние дълбоко почитаме корените си.

Единствено Джейкъб забеляза, че в този момент Фейгин леко премести тежестта на тялото си. Кантът сви и отпусна късите възлести пипала, които му служеха за крака. Джейкъб се опита да не се задави, когато глътката портокалов сок влезе в кривото му гърло.

— Но трябва да мислим и за бъдещето — продължи Фейгин. — И в своята мъдрост, Прародителите предупредили Най-древните да не презират онова, което е ново под слънцето.

Силуетът на канта се очертаваше на фона на гигантското червено кълбо, тяхната цел. Джейкъб безпомощно поклати глава.

— И когато се разчуе, че някой е открил диваци, бозаещи от цицките на вълчица, вие се втурвате да проверите, нали така?

Отново шумолене на клони.

— Много образно, Приятелю-Джейкъб. Но твоето предположение като цяло е вярно. Библиотеката има важната задача да научи земните раси на онова, което трябва да знаят, за да оцелеят. Моят Институт има по-скромната мисия да оцени до каква степен сте нови.

— Кант Фейгин — попита д-р Мартин, — известно ли ви е дали и преди се е случвало такова нещо? Искам да кажа, има ли и друг вид, който не помни ъплифтиралите го патрони и сам е излетял в галактиката като нас?

Да, уважаема доктор Мартин. Случвало се е няколко пъти. Космосът е невъобразимо голям. Периодичните миграции на кислородната и водородната цивилизации обхващат огромни разстояния и дори гъсто заселените райони рядко са изцяло проучени. При тези придвижвания патроните често изоставят отделни раси, едва надхвърлили животинския стадий. Цивилизованите народи обикновено наказват тези престъпления… — Кантът се поколеба. Джейкъб смаяно осъзна причината. — Но тъй като тези редки случаи обикновено се наблюдават в периоди на миграции — побърза да продължи Фейгин, — има още един проблем. Вълконската раса може да създаде примитивен космически двигател от останките от техниката на своя патрон, но когато излезе в междузвездния космос, тази част от галактиката може да е под Забрана. Вълконите неволно стават жертва на дишащите водород, които могат да са на ред да обитават този звезден куп или спирален ръкав.

Въпреки това, понякога се откриват такива видове. Обикновено сираците пазят жив спомен за своите патрони. В някои случаи митовете и легендите са изместили фактите. Ала Библиотеката почти винаги успява да открие истината, защото там се пазят истините.

Фейгин наведе няколко клона по посока на Бубакуб. Пилът потвърди с дружелюбно кимване.

— Ето защо — завърши кантът, — с огромно нетърпение очакваме откриването на причината, поради която никъде в този гигантски архив не се споменава за вашата Земя. Няма данни за предишно обитаване, въпреки пълните пет миграции през този район след заминаването на Прародителите.

Бубакуб замръзна в поклона си. Черните му очички свирепо се впиха в канта, но Фейгин изглежда не забеляза нищо.

— Доколкото ми е известно, човечеството е първия случай, в който съществува любопитната вероятност за еволюирал разум. Сигурен съм, знаете, че тази идея нарушава няколко добре обосновани принципа на нашата биологична наука. И все пак някои от аргументите на вашите антрополози са поразително логични.

— Това е странна идея — изсумтя Бубакуб. — Също като веч-ното движение, тези хвал-би на ония, които наричате „кожи“. Теориите за „естественото“ развитие на истински ра-зум са източник на добро-намерени шеги, човеко-Джейкъб-Демуа. Но Биб-лиоте-ката скоро ще даде на измъчената ви раса каквото й трябва — успо-коението да знаете откъде идвате!

Тихото бръмчене на корабните двигатели се усили и за миг Джейкъб изгуби ориентация.

— Внимание — разнесе се из кораба усиленият глас на комендант Десилва. — Току-що пресякохме първия риф. Отсега нататък ще има краткотрайни сблъсъци като този. Ще ви съобщя, когато наближим целта си. Край.

Хоризонтът бе станал почти плосък. От всички страни се простираха редки червено-черни плетеници. Най-високите нишки постепенно се изравняваха с кораба и се превръщаха в изпъкналости на фона на онова, което оставаше от черния космос, и после изчезваха в червеникавата мъгла.

Групата по взаимно съгласие се приближи до ръба на палубата, откъдето можеха да гледат право към по-долните пластове на хромосферата. Известно време всички мълчаливо наблюдаваха.

— Доктор Мартин — обади се Джейкъб, — готови ли сте за експериментите, които щяхте да провеждате с пила Бубакуб?

Тя посочи към два големи космонавтски куфара, оставени до креслата.

— Там е всичко, което ни трябва. Нося някои псиуреди, които съм използвала в предишни потапяния, но през повечето време ще помагам на пила Бубакуб с каквото мога. Моите усилватели на мозъчни вълни и Q-устройства са като ашици и чаени листа в сравнение с онова, с което разполага той. Но ще се опитам да съм му полезна с нещо.

— С ра-дост ще при-ема твоята помощ — каза Бубакуб. Но когато Джейкъб поиска да види галактянското псиустройство, пилът вдигна четирипръстата си ръка. — По-късно, когато се приготвим.

Джейкъб отново го засърбяха ръцете. Какво носеше в куфарите Бубакуб? В Библиотечния клон нямаше почти нищо по психология. Малко феноменология, но нищо по методология.

„Какво може да знае една толкова древна галактическа култура — помисли си той, — за дълбоките фундаментални равнища, които изглежда са общи за всички разумни видове? Явно не знаят всичко, защото галактяните все още действат на тази равнина на действителност. И съм сигурен, че поне някои от тях не притежават по-големи телепатични способности от мен.“

Носеха се слухове, че по-древните видове периодично изчезват от галактиката — понякога от естествено изчерпване на расата, война или апатия, но от време на време просто „отстъпваха“… заемайки се с неща, които техните клиенти или съседи смятаха за безсмислени.

„Защо в Библиотечния клон няма нищо за тези събития или дори за практичните страни на психологията?“

Джейкъб се намръщи и сключи ръце. „Не — реши той. — Ще оставя куфара на Бубакуб на мира!“

По интеркома се разнесе гласът на Хелън Десилва.

— След трийсет минути приближаваме целта. Който желае, може да дойде в пилотския отсек, за да разгледа по-добре целта ни.

Когато очите им свикнаха с този по-светъл район, останалата част от Слънцето като че ли леко потъмня. Най-близкото петно приличаше на открита мина, долина в зърнистата „повърхност“ на фотосферата. Тъмната Сянка бе абсолютно неподвижна, но районите на полусянка около слънчевото петно постоянно се огъваха навън като вълни, предизвикани от хвърлено в езеро камъче. Границите бяха размити и вибрираха като дръпната струна на пиано.

Отгоре и наоколо се извисяваше огромната плетеница на слънчева нишка. Джейкъб никога не беше виждал нещо толкова голямо. Тя следваше линиите на магнитните посоки — гигантски облаци, които се вихреха и сливаха.

Наоколо имаше въртоп от по-малки форми — почти невидими, но скриващи успокоителната чернота на космоса зад розовата си мъгла.

Зачуди се какво би разбрал от тази гледка образованият човек. Въпреки всичките си недостатъци, Ларок имаше репутация, изградена върху умението му да борави с думи. Джейкъб бе чел негови статии и лекият стил на французина му беше харесал, макар да се бе смял на заключенията му. Гледката, която се разкриваше пред очите му, изискваше поет, независимо от политическите му убеждения. „Жалко, че Ларок не е тук… не само заради гледката.“

— Уредите ни регистрираха източник на аномална поляризирана светлина. Оттам ще започнем търсенето си.

Кула се приближи до ръба на платформата и напрегнато се вгледа в мястото, посочено му от един от екипажа.

Джейкъб попита коменданта какво прави извънземният.

— Кула може да различава цветовете много по-точно от нас — поясни Десилва. — Той вижда разликите в дължините на вълните до около един ангстрьом13. Освен това някак си е способен да задържа фазата на светлината, която вижда. Някакво интерферентно явление, предполагам. Но това му дава възможност да забелязва кохерентната светлина, която излъчват тези лазерни зверове. Той почти винаги ги вижда пръв.

Кула изтрака със зъби и посочи с тънката си ръка.

— Там е — заяви прингът. — Има шветли точици. Голямо щадо. Щрува ми ше, че има и пащир.

Десилва се усмихна и корабът ускори ход.

15.НА ЖИВОТ И СМЪРТ…

Слънчевият кораб се движеше в центъра на нишката като риба, попаднала в бързо течение. Течението беше електрическо, а морето, което носеше огледалната сфера, представляваше магнетизирана плазма с невероятна сложност.

Наоколо се рееха валма йонизиран газ, извивани от силите, които създаваше самото им преминаване оттам. Корабът летеше в бурните ветрове на хромосферата, тласкан от фини промени на магнитните му полета… движеше се с платна, изтъкани от почти материална математика. Светкавичното свиване и удебеляване на тези силови полета — което позволяваше на различните течения да се усещат в една, а не в друга посока — свеждаше почти до минимум въздействието на бурята.

Същите тези защитни полета отблъскваха по-голямата част от топлината и пренасочваха останалата в поносими форми. Онова, което преминаваше през тях, се всмукваше в специална камера, задействаща охлаждащия лазер, бъбрекът, който изхвърляше поток от рентгенови лъчи, разцепващи дори плазмата по пътя си.

Ала това бяха изобретения на земянити. А именно галактическата наука осигуряваше безопасността на слънчевия кораб. Гравитационните полета неутрализираха смазващото притегляне на слънцето, така че сферата да може да се спуска към него или да се отдалечава. Могъщите сили в центъра на нишката се абсорбираха и времекомпресията променяше самата им продължителност.

По отношение на дадено положение на слънцето (ако изобщо съществуваше такова нещо), корабът се носеше по магнитната дъга с хиляди километри в час. Но по отношение на околните облаци, той сякаш бавно си пробиваше път в преследване на плячка, която зърваше само от време на време.

Джейкъб разсеяно следеше гонитбата и почти не откъсваше поглед от Кула. Слабият извънземен беше основният наблюдател на кораба. Той стоеше до кърмчия-, та и с блеснали очи сочеше с ръка.

Даваните от принга насоки бяха съвсем малко по-точни от тези на корабните уреди, но Джейкъб трудно се справяше с разчитането на датчиците. Радваше се, че има кой да показва на пътниците и екипажа в коя посока да гледат.

В продължение на час преследваха точици, които сияеха в далечната мъгла. Те бяха съвсем бледи в сините и зелени линии, които Десилва нареди да отворят, ала понякога хвърляха проблясъци зеленикава светлина като прожектори, чиито лъчи ненадейно попадаха върху кораба и продължаваха нататък.

Сега вече ги виждаха по-често. Обектите бяха най-малко сто, всички приблизително еднакво големи. Джейкъб погледна датчика за разстоянието. Бяха на седемстотин километра.

Когато приближиха на двеста, можеха по-ясно да различат формата им. От това разстояние „магнитоядните“ приличаха на безброй мънички сини пръстени, подредени по дъгата на нишката.

— Подреждат се по линията, в която магнитното поле е най-силно — обясни Десилва. — И се въртят около оста си, за да генерират електрически ток. Бог знае как преминават от един активен район в друг, когато полетата се променят. Все още се опитваме да разберем какво ги държи заедно.

Докато се въртяха, няколко пръстена в края на групата леко се поклащаха като пумпали.

Изведнъж корабът се окъпа за миг в ослепителна зелена светлина. Пилотът вдигна поглед към Джейкъб.

— Току-що минахме през лазерната опашка на един от пръстените. Случайни проблясъци като този не са опасни. Но ако идваше отзад и под стадото, можехме да си имаме неприятности!

Пред кораба прелетя тъмна плазма, или по-студена, или по-бърза от околния газ, и скри гледката.

— За какво служи лазерът? — попита Джейкъб. Десилва сви рамене.

— За динамична стабилност? За движение? Може да го използват за охлаждане като нас. Ако е вярно последното, предполагам, че в състава им е възможно да има дори твърда материя. Каквото и да е предназначението му, той определено е достатъчно мощен — зелената му светлина преминава през настроените за червено екрани. Иначе нямаше да ги открием. Колкото и да са големи, те са като цветен прашец, носен от вятъра. Ако нямаха лазери, можехме да търсим милиони години и да не намерим нито един пръстен. Те са невидими в алфа-линията на водорода, така че за да ги наблюдаваме по-добре, отворихме няколко дължини в зелено и синьо. Естествено, няма да отворим онези дължини, на които е настроен лазерът! Линиите, които избрахме, са спокойни и оптично плътни. Всичко зелено и синьо, което виждаш, идва от пръстените. Промяната би трябвало да е приятна.

— Съгласен съм на всичко, стига да не е това проклето червено.

Корабът премина през тъмната материя и внезапно се озоваха точно пред съществата.

Джейкъб ахна и за миг затвори очи. Когато отново погледна, установи, че не може да преглътне. След три дни на невероятни гледки онова, което видя, го накара да се разтрепери.

Слънчевите същества светеха толкова силно, че сякаш сияеха на фона на черния космос.

Най-близките пръстени блестяха в багрите на земната пролет. Цветовете избледняваха само с далечината. Под оста им, където лазерната светлина пронизваше плазмата, искреше бледозелено.

Около тях блещукаше ореол от бяла светлина.

— Синхротронна радиация — поясни един от екипажа. — Ония сладури трябва да се въртят адски бързо! Засичам поток от сто килоелектронни волта!

Отдалечен на повече от две хиляди метра от тях, най-близкият пръстен бясно се въртеше. Около периферията му летяха геометрични форми като мъниста от огърлица, които постоянно се променяха: тъмносините диаманти ставаха лилави извиващи се ивици, опасващи блестящ смарагдов пръстен.

Капитанът на слънчевия кораб стоеше до пилота, следеше уредите и наблюдаваше всички подробности. Тя сякаш бе смекчен вариант на огнената буря навън, защото пъстрите багри на най-близкия пръстен окъпваха лицето и бялата й униформа и светлината още повече отслабваше по време на пътя до очите на Джейкъб. Първо се смесваха по-бледо, после по-ярко зелено и синьо и затъмняваха розовото. Цветовете заискряваха всеки път, щом Хелън вдигнеше очи и се усмихнеше.

Пръстенът ненадейно проблесна и около периферията му се преплетоха сложни форми.

Гледката беше несравнима. Изригнаха зелени артерии, които се преплетоха със сини вени. Те запулсираха, после се уголемиха като натежали лози и освободиха облаци от триъгълничета — струи двуизмерен прашец, който се пръсна с множество сблъсъци около неевклидовото тяло на пръстена. Мотивът внезапно се разбърка и пръстенът се превърна в хаос от страни и ъгли.

Сцената достигна своята кулминация, след което формите около периферията станаха по-тъмни, пръстенът се отдалечи и продължи да се върти сред другите. Червеното започна да се завръща и изтласка зеленото и синьото от палубата на кораба и лицата на зрителите.

— Това се казва посрещане — отбеляза накрая Хелън Десилва. — На Земята все още има скептици, които смятат, че магнитоядните са просто форма на магнитно отклонение. Нека дойдат и сами да се убедят. Ние виждаме живи същества. Творческото въображение на Създателя явно няма граници.

Тя леко докосна пилота по рамото. Ръцете му се насочиха към контролния пулт и корабът започна да завива.

Джейкъб беше съгласен с Хелън, въпреки че в нейната логика нямаше нищо научно. Той не се съмняваше, че пръстените са живи. Независимо дали представляваше приветствие или просто териториална демонстрация, реакцията на съществото говореше за нещо живо, ако не за разумно създание.

Анахроничното споменаване на върховното божество прозвуча странно подходящо за величествения момент.

Когато сиянието на магнитоядните избледня и палубата се завъртя, комендантът отново заговори по микрофона:

— Да вървим на лов за призраци. Не забравяйте, че сме тук да проучваме не магнитоядните, а техните хищници. Екипажът ще наблюдава за каквито и да е следи от тези неуловими същества. Тъй като най-често сме ги забелязвали случайно, ще сме признателни за помощта на всеки от вас. Моля, съобщавайте ми за всичко необичайно, което видите.

Десилва и Кула се оттеглиха на съвещание. Извънземният бавно кимаше и белите му зъби от време на време проблясваха между огромните му устни, което издаваше възбудата му. Накрая той се скри зад централния купол.

Десилва обясни, че го е пратила на обратната страна, където обикновено бяха само уредите, за да следи в случай, че лазерните същества се появят от надира, където монтираните по периферията детектори не можеха да ги засекат.

— Няколко пъти сме ги засичали в зенит — каза комендантът. — И това често бяха най-интересните случаи, когато виждахме антропоморфни форми.

— Формите винаги ли изчезваха преди да обърнете кораба? — попита Джейкъб.

— Или пък създанията също се завъртаха и оставаха над нас. Беше влудяващо! Но това бе първият знак, че може да се касае за псисила. В края на краищата, каквито и да са мотивите им, откъде могат да знаят, че сме монтирали уредите по ръба на диск и толкова точно да следват движенията ни, без да имат представа какви са нашите намерения?

Джейкъб замислено свъси вежди.

— Но защо не сте монтирали няколко камери горе? Едва ли е толкова сложно.

— Не, не е сложно — съгласи се Десилва. — Но не искахме да нарушаваме първоначалната симетрия на кораба. Това означаваше да пуснем още един кабел през палубата до главния записващ компютър, а Кула ни увери, че така ще бъде елиминирана и малката ни способност да маневрираме при повреда на стазагенератора… макар че тази способност така или иначе най-вероятно не съществува. Виж какво се случи с бедния Джеф.

Само неговият кораб, който Кеплър ти показа на Меркурий, имаше камери в зенита и надира. Ще трябва да се задоволим с уредите по периферията, собствените си очи и няколко ръчни фотоапарата.

— И с псиуредите — отбеляза Джейкъб. Десилва безизразно кимна.

— Да. Всички се надяваме да установим приятелски контакт, разбира се.

— Извинете, капитане.

Като държеше миниатюрна слушалка до ухото си, пилотът вдигна поглед от контролния пулт.

— Кула казва, че в горния северната край на стадото имало разлика в цвета. Може да е раждане.

Десилва кимна.

— Добре. Продължете по северна тангента до промяната на полето. Издигнете се към стадото, без да се приближавате много, за да не ги подплашите.

Корабът започна да завива под друг ъгъл. Слънцето се извиси отляво и постепенно се превърна в стена, която се простираше до хоризонта. От тях се отделяше слаба луминесценция, която се насочваше към фотосферата. Искрящата следа минаваше успоредно на стадото пръстени.

— Това е траекторията на свръхйонизацията, оставена от нашия охлаждащ лазер, докато сме били обърнати натам — поясни Десилва. — Трябва да е дълга около двеста километра.

— Толкова ли е мощен лазерът?

— Ами, трябва да се избавяме от много топлина. И идеята е да загряваме малка част от слънцето. Иначе лазерът няма да работи. Това е още една причина, поради която толкова внимаваме да не пуснем стадото пред или зад нас.

Джейкъб се изпълни със страхопочитание.

— Кога ще видим раждането?

— Имаме страхотен късмет. Досега сме го наблюдавали само два пъти. Пастирите присъстваха и в двата случая. Изглежда, че помагат винаги, когато ражда някой от пръстените. Това е логичното място, от което да започнем търсенето. Що се отнася до това кога ще стигнем там, зависи от турбулентността и количеството времекомпресия, което ни е необходимо, за да се чувстваме удобно. Може да ни отнеме цял ден. Ако имаме късмет… — тя погледна към контролния пулт. — … може да стигнем за десет минути.

Един от екипажа бе застанал наблизо с карта в ръце и очевидно чакаше Десилва да му обърне внимание.

— Ще предупредя Бубакуб и доктор Мартин да се приготвят — каза Джейкъб.

— Да, това е добра идея. Ще ви съобщя, когато наближим.

Докато се отдалечаваше, Джейкъб изпитваше странното чувство, че погледът й го следва. Това продължи, докато не заобиколи зад централния купол.

Бубакуб и Мартин приеха новината спокойно. Джейкъб им помогна да занесат апаратурата си при контролния пулт.

Уредите на пила бяха непонятни и удивителни. Сложен, лъскав и многофацетен, един от тях заемаше половината от куфара. Неговите заоблени шипове и прозорчета загатваха за скрити тайни.

Бубакуб извади още две устройства. Едното представляваше обла каска, очевидно предназначена за пилска глава. Другото приличаше на метеорит от никел и желязо със стъклен край.

— Има три вида псисили — заговори през механичния си преводач Бубакуб. Той даде знак на Джейкъб да седне. — Едната представлява просто много фина се-тив-на способност за регистриране и пре-веждане на мозъчни вълни. Нея ще ре-гистри-рам ето с това. — Пилът посочи към каската.

— Ами голямата машина? — Джейкъб се приближи да я разгледа.

— Тя проверява дали времето и пространството са изкривени със силата на волята на разумно съ-щество. Понякога става така. Но рядко се до-пуска. Нарича се „пи-нгрли“. Вие нямате такава дума. Повечето, вклю-чител-но и чо-веците, нямат нужда да знаят за това, тъй като се случва рядко. Биб-лиоте-ката оси-гурява тези ка-нгрл — той погали машината с длан, — на всеки Клон, в случай на незакон-но използване на пи-нгрли.

— Може ли да противодейства на тази сила?

— Да.

Джейкъб поклати глава. Смущаваше го мисълта, че човекът няма достъп до цял отделен вид енергия. Недоразвитата техника бе едно. Това можеше да се навакса след време. Но качествената липса го караше да се чувства уязвим.

— Конфедерацията знае ли за този… ка-ка…

— Ка-нгрл. Да. Получих разрешение от властите да го взема от Земята. Ако се изгуби, Биб-лиоте-ката ще го замени.

Джейкъб се почувства по-добре. Машината внезапно му се стори дружелюбна.

— Ами третият уред?… — Той понечи да се приближи до буцата желязо.

— Това е П-ис. — Бубакуб го грабна и го прибра обратно в куфара. После се извърна от Джейкъб и започна да бърника каската за регистриране на мозъчни вълни.

— Много е чувствителен по отношение на това нещо — обясни тихо Мартин, когато Джейкъб се приближи. — Успях да измъкна от него само, че е останало от летаните, петите прапатрони на неговата раса. Датира от времето точно преди да „преминат“ на друга равнина на действителността.

Вечната й усмивка стана още по-широка.

— Искаш ли да видиш инструментите на една стара алхимичка?

Джейкъб се засмя.

— Е, нашият пилски приятел има философски камък. Какви са твоите чудотворни устройства за смесване на дъх и за прогонване на висококалорични призраци?

Нищо друго, освен обикновени псидетектори. Устройство за засичане на мозъчни вълни, сензор за инициално движение, който сигурно е безполезен при времекомпресия, триизмерна тахистоскопска камера и прожектор…

— Може ли да я видя?

— Естествено, ето я там, в другия край на куфара. Джейкъб се наведе и извади тежкия апарат. После го остави на палубата и разгледа записващата и прожекционната глави.

— Знаеш ли — промърмори той, — възможно е…

— Какво? — попита Мартин. Джейкъб я погледна.

— Наред с ретинния четец, който използвахме на Меркурий, от това може да се получи чудесен детектор за психически склонности.

— Искаш да кажеш едно от ония устройства, с които разпознават условниците, така ли?

— Да. Ако знаех, че имаш такава камера в базата, можехме още тогава да подложим Ларок на тест. Нямаше да се налага да пращаме мазер до Земята и да чакаме отговор, който може да е подправен. Още на място щяхме да установим индекса му на агресивност!

Мартин се замисли, после сведе очи.

— Мисля, че нямаше да има никаква разлика.

— Нали ти беше сигурна, че нещо със съобщението от Земята не е наред! — възкликна Джейкъб. — Това можеше да спести на Ларок два месеца арест. По дяволите, сега той дори можеше да е с нас. И нямаше да сме толкова несигурни за вероятната опасност от страна на призраците!

— Но той се опита да избяга! Ти каза, че бил агресивен!

— Само това, че е изпаднал в паника, не го прави условник. И изобщо какво ти става? Мислех, че си убедена в невинността на Ларок!

Мартин въздъхна. Психоложката избягваше да срещне погледа му.

— Боя се, че в базата бях малко истерична. Въобразявах си, че някой се опитва да скрои номер на бедния Питър! Все още ми е трудно да повярвам, че е условник и наистина е възможно да има някаква грешка. Но вече не смятам, че е нарочно. В края на краищата, кой би искал да го обвини в смъртта на онова клето малко шимпанзе?

Джейкъб я погледна. Чудеше се какво я е накарало да промени позицията си.

— Хм… истинският убиец например — тихо отвърна той.

И незабавно съжали за думите си.

— За какао говориш? — прошепна Мартин. Тя бързо се озърна наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. И двамата знаеха, че Бубакуб, който стоеше на няколко метра от тях, не чува шепот.

— Говоря за това, че колкото и да не харесва Ларок, Хелън Десилва смята за малко вероятно зашеметителят да е повредил стазамеханизма на кораба на Джеф. Според нея персоналът на базата не си е свършил работата докрай, но…

— Тогава Питър ще бъде освободен поради недостатъчно доказателства и ще има материал за нова книга! Ще научим истината за соларианите и всички ще са доволни. Когато се установят приятелски връзки, сигурна съм, няма да има значение, че са убили бедния Джеф в пристъп на наранена гордост. Той ще влезе в историята като мъченик на науката и веднъж завинаги ще се сложи край на всички тези приказки за убийство. И без това е ужасно неприятно.

Джейкъб започваше да намира за неприятен и разговора с Мартин. Защо шикалкавеше? В думите й нямаше никакви логични аргументи.

— Може би си права — сви рамене той.

— Естествено, че съм права. — Психоложката го потупа по ръката, после се обърна към устройството за засичане на мозъчни вълни. — Защо не потърсиш Фейгин? Аз имам малко работа тук, а той може още да не знае за раждането.

Джейкъб кимна и се изправи. Докато пресичаше леко потръпващата палуба, той се чудеше на странните неща, които си мислеше подозрителното му второ аз. Това за „истинския убиец“ направо го плашеше.

Завари Фейгин там, където фотосферата изпълваше небето във всички посоки като безкрайна стена. Нишката, в която се движеха, се извиваше като червена спирала. От двете страни и далеч под тях се гърчеха гори от спикули, напомнящи на кипящи редове тръстика.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха гледката.

Когато край кораба мина размахващо се пипало от йонизиран газ, Джейкъб за кой ли път го оприличи на келп, носен от морски вълни.

Изведнъж си представи нещо, което го накара да се усмихне. Представи си Макакай в механичен кит от металокерамика и стазаполе, скачаща сред тези гигантски фонтани от пламъци и потапяща се, за да играе с децата на този най-голям океан във вселената.

„Дали слънчевите призраци прекарват приятно времето като нашите китообразни? — зачуди се той. — Като пеят?

Нито едните, нито другите имат машини (нито невротичното бързане, което носят машините — включително болезнената амбиция), защото нямат средства за това. Делфините нямат ръце и не могат да използват огън. Слънчевите призраци нямат твърда материя и имат прекалено много огън.

Дали това е благословия или проклятие за тях?

(Попитай гърбавия кит, докато пъшка в неподвижната вода. Той сигурно няма да си направи труда да ти отговори, но някой ден може да включи въпроса в песента си.)“

— Идвате тъкмо навреме. Вече се канех да ви повикам. — Капитанът посочи към розовата мъгла.

Пред тях се въртяха десетина или повече пръстени.

Тази група се различаваше от предишната. Вместо пасивно да се носят, те се движеха наоколо и се блъскаха, за да се вмъкнат по-надълбоко сред другите. Един от тях, отдалечен само на километър и половина от кораба, се отдръпна настрани и Джейкъб видя обекта на тяхното внимание.

Магнитоядният бе по-голям от останалите. Вместо променящите се, многостранни геометрични форми, по обиколката му се редуваха тъмни и светли ивици. Той лениво се поклащаше и повърхността му леко се вълнуваше. Съседите му се тълпяха около него, ала на известно разстояние, сякаш възпирани от нещо.

Десилва даде заповед и пилотът обърна кораба така, че фотосферата скоро отново беше под тях. Джейкъб изпита облекчение. Каквото и да му говореха корабните полета, фактът, че слънцето е от лявата му страна, го караше да се чувства застанал настрани.

Магнитоядният, когото в мислите си наричаше „Големия“, се завъртя, очевидно без да обръща внимание на свитата си. Той лениво и с отчетливо поклащане се придвижи напред.

Белият ореол, който излъчваха всички други пръстени, бледо блещукаше като гаснещ пламък около периферията на Големия. Тъмните и светли ивици пулсираха на неравномерни интервали.

Всяко пулсиране предизвикваше реакция у заобикалящите го пръстени. По обиколката им проблясваха яркосини диаманти и спирали. Всички магнитоядни съгласуваха ритъма си с бавно ускоряващия се пулс на Големия.

Изведнъж най-близкият магнитояден се понесе към Големия, без да престава да се върти, като хвърляше яркозелени проблясъци по пътя си.

Около огромния пръстен се появиха десетки яркосини точки, които полетяха към натрапника. След миг те затанцуваха пред него като искрящи капчици вода върху горещ тиган и започнаха да го изтласкват назад, сякаш го хапеха и дразнеха, докато накрая стигна почти под кораба.

Пилотът завъртя сферата така, че да се обърнат към най-близката от блещукащите точки, само на един километър от тях. И тогава Джейкъб за пръв път видя формите на живот, които се наричаха слънчеви призраци.

Той се носеше като привидение, сякаш ураганите в хромосферата бяха ветрец, съвсем различно от бясно въртящите се като дервиши пръстени.

Приличаше на медуза или на блестящо синя хавлия за баня, закачена да съхне на простора и развяваща се на вятъра. Или може би повече напомняше на октопод с пипала, които проблясваха и изчезваха по неравните му краища. А понякога изглеждаше като кръпка на повърхността на самото море.

Призракът се вълнуваше. В продължение на минута той бавно се носеше към слънчевия кораб. После спря.

И той ни наблюдава, помисли си Джейкъб.

За миг се гледаха едни други, екипажът от водни същества в кораба и призракът.

После съществото се завъртя и обърна плоската си повърхност към тях. Изведнъж палубата се обля в пъстроцветна светлина. Екраните я задържаха в допустими равнища, ала бледочервената мъгла на хромосферата изчезна.

Джейкъб вдигна длан пред очите си и запремигва в почуда. „Ето какво било — малко непочтително си каза той, — да влезеш в дъгата!“

Ярките багри се стопиха също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Червеното слънце отново се завърна, а с него и нишката, слънчевото петно далеч под тях и въртящите се пръстени.

Ала призраците ги нямаше. Бяха се върнали при гигантския магнитояден и пак танцуваха като почти невидими точици около него.

— Той… Той стреля по нас с лазера си! — възкликна пилотът. — Досега не са правили така!

— Но и никога не са се приближавали толкова в нормалната си форма — отвърна Хелън Десилва. — Обаче не съм сигурна какво означават и двете неща.

— Смятате ли, че е искал да ни навреди? — колебливо попита д-р Мартин. — Може би така е започнало и с Джефри!

— Не знам. Може би ни предупреждаваше…

— А може би просто е искал да се върне на работа — каза Джейкъб. — Ние бяхме почти в обратната посока на големия магнитояден. Ще забележите, че всичките му спътници се върнаха едновременно.

Десилва поклати глава.

— Не знам. Предполагам, че нищо не ни заплашва, ако останем тук и просто ги наблюдаваме. Хайде да видим какво ще направят, когато свършат с раждането.

Големият пръстен пред тях започна да се клати по-силно. Ивиците по обиколката му станаха по-отчетливи, като по-тъмните се стесняваха, а по-светлите се разширяваха с всяко пулсиране.

Джейкъб на два пъти видя групи от светли пастири да отблъскват магнитоядни, които прекалено се бяха приближили, като овчарски кучета, гонещи своеволен овен пред страхопочтителните погледи на другите.

Клатенето се усилваше и тъмните ивици ставаха все по-тесни. Излъчваната под големия пръстен зелена лазерна светлина отслабваше. Накрая угасна.

Призраците се приближиха. Когато въртенето на Големия стана почти хоризонтално, те се събраха край ръба му, някак си го подхванаха и завършиха обръщането с рязко дръпване.

Гигантът лениво се завъртя около оста си перпендикулярно на магнитното поле. И за миг остана в това положение, докато съществото изведнъж започна да се разпада.

Като скъсана огърлица, пръстенът се разцепи там, където една от тъмните ивици се стесняваше и изчезваше. Докато тялото на родителя бавно се въртеше, светлите ленти една по една се отделиха в малки пръстенчета и също започнаха да се въртят по невидимите линии на магнитното поле, пръскайки се като мъниста по небето. Накрая от Големия не остана нищо.

Сега петдесетината пръстенчета шеметно се въртяха сред рояка от яркосини пастири. От вътрешността им колебливо замъждука слабо зелено сияние.

Въпреки че внимателно ги пазеха, призраците изгубиха няколко от нестабилните им заряди. Няколко бебета, по-активни от другите, се измъкнаха от рояка. Кратък зелен проблясък прати едно от тях към недалечен възрастен магнитояден, извън охранявания район. Джейкъб се надяваше, че малкото ще продължи към кораба. Само Възрастният пръстен да се махнеше от пътя му!

Сякаш чул мислите му, възрастният започна да се спуска пад траекторията на бебето. Когато новороденото прелетя над него, по обиколката му запулсираха синьозелени диаманти.

Внезапно пръстенът скочи нагоре върху стълб от зелена плазма. Малкото със закъснение се опита да избяга и насочи слабия си лазер към преследвача.

Ала не можеше да спре възрастния. След миг той настигна бебето и го обгърна в блестящ облак.

Джейкъб усети, че е затаил дъх. Той въздъхна.

Сега пастирите бяха строили бебетата в редици. Те бавно започнаха да се отдалечават от стадото, като неколцина от призраците останаха да пазят възрастните. Джейкъб наблюдаваше блестящите пръстенчета от светлина, докато пред кораба не се плъзна дебела нишка, която скри гледката.

— Сега трябва да си заслужим заплатите — прошепна Хелън Десилва. Тя се обърна към пилота. — Внимавай равнината на палубата да е на равнището на останалите пастири. И предай на Кула да си държи очите отворени на четири. Искам да ме предупреди, ако нещо се приближи от надира.

„Да си държи очите отворени на четири!“ Джейкъб сподави неволното си потръпване и решително каза „не“, когато въображението му се опита да си представи образа. От каква епоха идваше тази жена?

— Добре — каза комендантът. — Хайде бавно да се приближим.

— Според теб дали са забелязали, че сме изчакали, докато са били заети с раждането? — попита Джейкъб.

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може би просто са ни помислили за някаква страхлива форма на възрастен пръстен. Сигурно изобщо не помнят предишните ни потапяния.

— А това на Джеф?

— Дори и това на Джеф. Не бива да правим прибързани заключения. О, аз вярвам на доктор Мартин, че нейните уреди засичат разум. Но какво значи това? В такава среда… още по-проста от земен океан… какви причини би имала някоя раса да развие функциониращи семантични умения? Или памет? Онези заплашителни жестове, които наблюдавахме по време на предишните си потапяния, не говорят непременно за много мозък. Може да са като делфините преди да започнем генетични експерименти с тях преди неколкостотин години — огромна интелигентност и абсолютно никаква амбиция. По дяволите, отдавна трябваше да доведем хора като теб от Център за ъплифтиране!

— Говориш така, като че ли еволюиралият разум е единствения път — усмихна се той. — Като оставим за момента мнението на галактяните, не трябваше ли поне да помислиш за други възможности?

— Искаш да кажеш, че призраците може някога да са били ъплифтирани! — шокира се за миг Десилва. После смели идеята и се нахвърли да прави заключения. — Но ако беше така, трябва да е…

Тя се обърна към пилота.

— Раздвижват се, госпожо.

Призраците трептяха в горещите валма газ. По повърхността им се вълнуваха сини и зелени оттенъци, докато лениво се носеха на сто хиляди километра над фотосферата. Те бавно се отдалечиха от кораба и накрая около всеки от тях се очерта бледа корона от бяла светлина.

Джейкъб усети, че Фейгин се приближава от лявата му страна.

— Ще е жалко — тихо и напевно произнесе кантът, — ако се окаже, че такава красота е опетнена от престъпление. Ще ми е много трудно да усетя злото, докато съм вцепенен от благоговение.

Джейкъб бавно кимна.

— И днес са светли ангелите… — започна той. Но, разбира се, Фейгин знаеше останалото.

— Кула казва, че се канят да направят нещо! — Пилотът се втренчи напред с длан над очите си.

Валмо по-тъмен газ от нишката бързо навлезе в района и за миг скри от поглед призраците. Когато се разнесе, всички се бяха отдалечили, освен един.

Той чакаше, докато корабът бавно се приближаваше. Изглеждаше различен, полупрозрачен, по-голям и по-син. И по-прост. Изглеждаше скован и повърхността му не се вълнуваше като на другите. Движеше се по-решително.

Пратеник, помисли си Джейкъб.

Соларианинът бавно се издигна.

— Поддържайте палубата на неговото равнище — нареди Десилва. — Не изгубвайте контакт с уредите!

Пилотът мрачно я погледна и със стиснати зъби се обърна към пулта си. Корабът започна да се върти.

Извънземният се заиздига по-бързо и се приближи. Тялото му имаше форма на ветрило и сякаш се мяташе в плазмата като птица, опитваща се да набере височина.

— Играе си с нас — измърмори Десилва.

— Откъде знаеш?

— Защото няма нужда да полага толкова усилия, за да остане над кораба. — Тя нареди на пилота да ускори въртенето.

Слънцето се издигна отдясно и запълзя към зенита. Призракът продължи да се мята нагоре, въпреки че трябва да се въртеше наопаки, успоредно с кораба. Слънчевият диск започна да залязва. После пак изгря и залезе за по-малко от минута.

Извънземният продължаваше да е над тях.

Въртенето се ускори. Джейкъб заскърца със зъби и устоя на изкушението да се вкопчи в ствола на Фейгин, за да запази равновесие, докато денят и нощта се редуваха за секунди. И за пръв път, откакто бе започнало пътуването към слънцето, му стана горещо. Призракът влудяващо поддържаше позицията си и фотосферата проблясваше като мигаща лампа.

— Добре, край — каза Десилва.

Въртенето се забави. Когато спряха, Джейкъб се олюля. Чувстваше се така, сякаш студен въздух обливаше тялото му. Първо топлина, после студ. Дали нямаше да се разболее, зачуди се той.

— Соларианинът спечели — заяви комендантът. — Винаги става така, но си струваше да опитаме. Поне веднъж ми се иска да опитам с включен охлаждащ лазер! — Тя погледна към извънземния. — Чудя се какво ще стане, когато се доближи до скоростта на светлината.

— Искаш да кажеш, че си изключила охлаждащия ни лазер? — Джейкъб не успя да се овладее и леко докосна ствола на Фейгин.

— Естествено — отвърна Десилва. — Да не мислиш, че искаме да изпържим десетки невинни пръстени и пастири? Затова нямахме повече време. Иначе можехме да се опитваме да насочим към него уредите, докато адът замръзне! — Хелън стрелна призрака с гневен поглед. Пак тези странни изрази. Джейкъб не беше сигурен дали чарът й се крие в откритостта й или в чудатия й език. Във всеки случай, жегата и последвалия студ бяха намерили обяснение. Известно време корпусът бе пропускал слънчевата топлина.

„Радвам се, че е толкова просто“, помисли си той.

16.… И ПРИВИДЕНИЯ

— Имаме само мъглява картина — каза мъжът от екипажа. — Стазаекраните трябва някак да пречупват образа на призрака, защото изглежда изкривен… като от лупа. Така или иначе — сви рамене той, докато раздаваше снимките, — това е най-доброто, което можем да направим с ръчен фотоапарат.

Десилва погледна снимката в ръката си. На нея се виждаше синя карикатура на човек, фигура с тънки крака, дълги ръце и големи криви длани. Фотографията беше направена точно преди ръцете да се свият в юмруци.

Когато дойде неговият ред, Джейкъб се съсредоточи върху лицето. Очите бяха кухи дупки, устата също. Изглеждаха черни, ала той си спомняше, че всъщност бяха тъмночервени като самата хромосфера. Очите пламтяха, устата сякаш кълнеше.

— Има още нещо — продължи мъжът от екипажа. — Той е прозрачен. Алфа-вълните преминават през него.

— Значи отговаря на определението за призрак — подаде му обратно снимката Джейкъб. После за стотен път погледна нагоре. — Сигурни ли сте, че соларианинът ще се върне?

— Винаги се връща — отвърна Десилва. — Никога досега не се е задоволявал само с една серия обиди.

Наблизо си почиваха Мартин и Бубакуб, готови да си сложат каските, ако извънземният отново се появи. Освободен от задълженията си на обратната страна, Кула лежеше на едно от креслата и бавно отпиваше от течнотръба със синя течност. Големите му очи бяха изцъклени и изглеждаше уморен.

— Предполагам, че всички трябва да полегнем — каза Десилва. — Няма смисъл да си изкълчваме шиите от зяпане нагоре.

Джейкъб седна до Кула, за да може да наблюдава Бубакуб и Мартин.

По време на първото появяване двамата бяха разполагали с малко време за много работа. Слънчевият призрак зае позиция до зенита и мигновено се превърна в заплашителна човекоподобна фигура. Мартин едва успя да си сложи каската, когато съществото злобно погледна кораба, разтърси юмрук и изчезна.

Но Бубакуб имаше време да провери своя ка-нгрл. Той заяви, че соларианинът не е използвал онзи особено мощен вид псисила, който машината трябваше да засича и неутрализира. Поне тогава. Въпреки това дребният пил за всеки случай я остави включена.

Джейкъб се отпусна назад на седалката и докосна един от бутоните, който бавно я наклони така, че да гледа към розовото небе.

Изпълни го облекчение, когато научи, че няма следи от силата пи-нгрли. Но в такъв случай каква беше причината за странното поведение на призрака? Той разсеяно се зачуди дали Ларок не е имал право… че соларианите знаят как да покажат какво искат, защото от много отдавна познават хората. Естествено, в миналото човек никога не се беше потапял в слънцето, но дали плазмените същества някога не бяха посетили Земята? И може би бяха поставили началото на човешката цивилизация? Звучеше нелепо, но същото се отнасяше и за „Потапяне в слънцето“.

Друга идея: ако Ларок не бе виновен за гибелта на кораба на Джеф, призраците навярно всеки момент можеха да ги унищожат.

В такъв случай Джейкъб се надяваше журналистът астронавт да е прав за останалото — че соларианите ще проявят повече сдържаност към хора, пили и канти, отколкото към едно шимпанзе.

Мислеше си да провери собствените си телепатични способности, когато създанието отново се появи. Веднъж го бяха подложили на тест и бяха установили, че няма пситалант, въпреки изключителните му хипнотични умения и невероятната му памет, но все пак може би трябваше да опита.

Някакво движение отляво привлече вниманието му. Загледан в някаква точка на четирийсет и пет градуса от зенита, Кула вдигна микрофона към устните си.

— Капитане — каза той. — Мишля, че ше връща. — Гласът на принга отекна в кораба. — Опитайте ъгли што и двайшет на трийшет градуша.

Кула остави микрофона. Сгъваемият кабел го придърпа в слота до слабата му дясна ръка и вече празната течнотръба.

Червената мъгла за миг потъмня, когато край кораба прелетя валмо по-тъмен газ. После видяха призрака, все още в далечината, ала бързо се приближаваше.

Този път бе по-светъл и с по-ясно очертани краища. Скоро синьото му сияние стана прекалено силно, за да го гледат.

Отново приличаше на човешка фигурка, нарисувана от дете. Очите и устата му пламтяха като въглени, докато висеше по средата на разстоянието до зенита.

В продължение на няколко безкрайни минути създанието остана там. Фигурата определено беше злобна. Джейкъб го усещаше! Д-р Мартин изруга и той се върна към действителността. Бе затаил дъх.

— По дяволите! — Тя свали каската си. — Има прекалено много шум! Стори ми се, че засичам нещо… някакво докосване тук-там… и после изчезна!

— Не ме без-покой — отвърна Бубакуб. Отсеченият глас се носеше от механичния преводач, сега оставен на палубата до дребния пил. Представителят на Библиотеката също беше с каска и напрегнато се взираше в призрака. — Чо-веците нямат такива пси способности, каквито използват те. Твоят опит дори им причинява болка.

Джейкъб бързо преглътна.

— Ти си се свързал с тях, така ли? — почти едновременно попитаха двамата с Мартин.

Да — потвърди изкуственият глас. — Не ме без-по-кой-те. — Бубакуб затвори очи. — Кажете ми, ако се раздвижи. Само, ако се раздвижи! — С тези думи пилът замълча.

„Какво му казва? — зачуди се Джейкъб. Той погледна към привидението. — Какво може да се каже на такова същество?“

Изведнъж соларианинът започна да размахва „ръце“ и да движи „устата“ си. Този път чертите му се виждаха по-ясно. Нямаше го онова изкривяване на образа, което бяха видели при първото му появяване. Създанието трябва да се бе научило да се справя със стазаекраните. Още едно доказателство за способността му да се адаптира. Джейкъб дори не искаше да си мисли какво означава това за безопасността на кораба.

Пъстър проблясък привлече вниманието му наляво. Той се облегна на панела до себе си, после вдигна микрофона си и го включи на личен разговор.

— Хелън, погледни на около сто и осем на шейсет и пет градуса. Мисля, че си имаме нов гостенин.

— Да — тихо му отвърна гласът на Десилва. — Виждам го. Изглежда е в обичайната им форма. Да видим какво прави.

Вторият призрак колебливо се приближи отляво. Неговата вълнуваща се аморфна фигура приличаше на мазно петно, което плуваше по океанска повърхност. Във формата му нямаше нищо човешко.

Когато го забеляза, д-р Мартин ахна и понечи да си сложи каската.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим на Бубакуб? — бързо попита Джейкъб.

Психоложката се замисли за миг, после погледна нагоре към първия соларианин. Той продължаваше да маха с „ръце“, но не бе променил положението си. Бубакуб също.

— Той каза да му съобщим, ако се раздвижи — отвърна тя.

После нетърпеливо впери очи в новодошлия.

— Може би аз трябва да се заема с този и да оставя Бубакуб да продължи с първия.

Джейкъб не беше сигурен. До този момент единствено пилът имаше някакъв положителен резултат. Мотивите на Мартин да не му съобщи за втория соларианин бяха подозрителни. Дали не му завиждаше?

Е, добре де, сви рамене Джейкъб. Извънземният и без това не обичаше да го прекъсват.

Новодошлият предпазливо се приближаваше на къси „прибежки“ към по-големия си и по-светъл братовчед, който играеше ролята на ядосан човек.

Джейкъб погледна Кула.

„Не трябва ли да кажа поне на него? Той толкова напрегнато наблюдава първия призрак. Защо Хелън не съобщи нищо? И къде е Фейгин? Надявам се, че не е пропуснал тази сцена.“

Нещо над кораба проблясва. Кула се размърда.

Джейкъб вдигна поглед. Новодошлият го нямаше. Първият призрак бавно се отдалечаваше и изчезваше.

— Какво стана? — попита той. — Откъснах очи само за миг и…

— Не знам, Приятелю-Джейкъб! Аз наблюдавах дали поведението на шъщещвото ще издаде нещо за неговата природа, когато изведнъж ше появи втори. Първият го нападна ш взрив шветлина и го накара да ше махне. Пошле и той ши тръгна!

— Трябваше да ми кажете, че е дошъл втори — обади се Бубакуб. Той се бе изправил и механичният преводач отново висеше на шията му. — Няма зна-че-ние. Знам всичко, което ми трябва. Сега ще док-ладвам на чо-века Десилва.

Той се обърна и се отдалечи. Джейкъб скочи от креслото си и го последва.

Фейгин ги чакаше при Десилва и контролния пулт.

— Видя ли го? — шепнешком попита Джейкъб.

— Да, успях добре да го разгледам. Нямам търпение да чуя какво е научил нашият високоуважаем приятел.

С драматично махване с ръка, Бубакуб помоли всички за тишина.

— Той каза, че е стар. Вяр-вам му. Тяхната раса е мног-о стара.

Да, помисли си Джейкъб. Това е първото нещо, което би попитал Бубакуб.

— Сол-ар-ианите казват, че са убили шима. Ларок също го е убил. Ще започнат да убиват и чо-веци, ако завинаги не си тръг-нат.

— Какво? — извика Десилва. — За какво говориш? Как може да са виновни и Ларок, и призраците?!

— Съветвам те да за-пазиш спокойствие. — Макар и смекчен от преводача, в гласа на пила се долавяха заплашителни нотки. — Сол-ар-ианинът ми каза, че са накарали Ларок да го извърши. Дали са му гняв. Дали са му потребност да убива. Дали са му и истината.

Джейкъб обобщаваше забележките на Бубакуб пред д-р Мартин.

— … И свърши с думите, че имало само един начин призраците да са повлияли на Ларок от такова разстояние. И ако били приложили този метод, това обяснявало липсата на данни в Библиотеката. Районите, в които някой използва тази сила, били табу. Бубакуб иска да останем колкото да се убедим и после да се махнем оттук.

— Каква сила? — попита Мартин. Тя седеше с примитивната земна псикаска в скута си. Наблизо слушаше Кула, както обикновено захапал течнотръба между устните си.

— Не става въпрос за пи-нгрли. Понякога използването й било законно. Освен това нямала толкова голям обсег и той не успял да засече каквито и да е следи от нея. Не, мисля, че Бубакуб има намерение да използва оня камък.

— Летанската реликва ли?

— Да.

Парапсихоложката поклати глава. Тя погледна надолу и започна да върти едно от копчетата на каската си.

— Страшно е сложно. Абсолютно нищо не разбирам. Откакто сме на Меркурий, всичко се обърка. Никой не е такъв, какъвто изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

Мартин се замисли за миг, после сви рамене.

— Никога не бъди сигурен в никого… Аз бях убедена, че глупавата враждебност на Питър към Джефри е едновременно искрена и безобидна. Сега научавам, че е била изкуствено предизвикана и смъртоносна. И предполагам, че е бил прав за соларианите. Само че идеята не е била негова, а тяхна.

— Смяташ ли, че те наистина са нашите отдавна изчезнали патрони?

— Кой знае? Ако е вярно, жалко, че не можем да се върнем и да поговорим с тях.

— Значи без резерви приемаш версията на Бубакуб?

— Да, разбира се! Той е единственият, който успя да установи контакт, и освен това го познавам. Бубакуб никога не би ни заблудил. Истината е работата на живота му!

Ала Джейкъб вече знаеше кого е имала предвид, съветвайки го „никога да не е сигурен в никого“. Д-р Мартин беше ужасена.

— Сигурна ли си, че само Бубакуб е установил някаква връзка?

Очите й се разшириха. Тя се извърна.

— Изглежда, че само той притежава такава способност.

— Тогава защо ти остана в залата с каска, когато Бубакуб ни повика, за да ни разкаже какво е научил?

— Кой ти е дал право да ме подлагаш на кръстосан разпит? — разпалено попита тя. — Не е твоя работа, но останах, за да опитам още веднъж. Завиждах му за успеха и исках да направя още един опит. Провалих се, разбира се.

Джейкъб не беше убеден. Нямаше причини за раздразнението на Мартин и тя очевидно знаеше повече, отколкото казваше.

— Доктор Мартин, какво знаеш за лекарството на име уорфарин?

— И ти ли?! — почервеня психоложката. — Казах на главния лекар, че никога не съм чувала за него и определено не знам как е попаднало сред лекарствата на Дуейн Кеплър. Разбира се, ако изобщо е било там!

Тя се извърна.

— Мисля, че е по-добре да си почина, ако не възразяваш. Искам да съм будна, когато се върнат соларианите.

Джейкъб не обърна внимание на враждебността й — малко от грубостта на другото му Аз трябва да се бе проявила, наред с подозрението. Ала беше очевидно, че Мартин нямаше да каже нищо повече. Той се изправи. Психоложката спусна облегалката на креслото си.

Завари Кула при автоматите за напитки и храна. — Разщроен ли ши, Приятелю-Джейкъб?

— Ами не, мисля, че не. Защо питаш?

Високият извънземен го погледна. Имаше уморен вид.

Слабите му рамене бяха увиснали, макар че големите очи бяха ясни.

— Надявам ше, че не го приемаш прекалено тежко, тая новина, която шъобщи Бубакуб.

Джейкъб се извърна от машините и вдигна очи към Кула.

— Да го приемам прекалено тежко ли? Неговите думи са само информация. И нищо повече. Ще се разочаровам, ако се окаже, че трябва да сложим край на проекта „Потапяне в слънцето“. И ще поискам да се уверя в думите му, преди да ги приема… например поне някакви данни в Библиотеката. Но иначе най-силното ми чувство е любопитство. — Раздразнен от въпроса, Джейкъб сви рамене. Очите му смъдяха, навярно от прекалено голямата доза червена светлина.

Кула бавно поклати едрата си кръгла глава.

— Мишля, че не е така. Извинявай за предположението, но ми ше щрува, че ши много разтревожен.

Джейкъб за миг се ядоса. Едва не избухна, но успя да се овладее.

— За какво говориш, Кула? — бавно попита той.

— Джейкъб, ти ощана неутрален в забележителния вътрешен конфликт на швоя вид. Но вшички разумни шъщества имат шобщвено мнение. Ти ше чувштващ наранен, защото Бубакуб ущанови контакт, докато човеците не ушпяха. Макар че никога не ши изразявал позиция по Въпроша за произхода, знам, че не ши доволен да откриеш, че човечещвото наищина има патрони.

Джейкъб отново сви рамене.

— Вярно е, все още не съм убеден от тази история за соларианите, които ъплифтирали човечеството в мъглявото минало и после ни изоставили, без да довършат работата си. Просто няма логика.

Той разтри дясното си слепоочие. Започваше да го боли глава.

— Освен това всички участници в този Проект се държаха странно. Кеплър страдаше от някаква необяснима истерия и беше прекалено зависим от Мартин. Ларок бе по-агресивен от обикновено, понякога с опасност за самия него. И не забравяй за предполагаемия му саботаж. После самата Мартин се отказва от емоционалната си защита на Ларок и изпитва странен страх да каже нещо против Бубакуб. Това ме кара да се чудя… — Джейкъб замълча.

— Може би за вшичко това ша виновни шоларианите. Щом ша ушпели да накарат гошподин Ларок да извърши убийщво, може да ша виновни и за ощаналите проблеми.

Джейкъб сви юмруци и вдигна поглед към Кула. Едва успя да сподави гнева си. Ясните очи на извънземния бяха потискащи. Не искаше да го гледа.

— Не ме прекъсвай — колкото може по-спокойно процеди през зъби той.

Виждаше, че нещо не е наред. Имаше чувството, че го обгръща облак. Нямаше нищо ясно, ала въпреки това изпитваше нужда да каже нещо важно. Каквото и да е.

Джейкъб бързо се озърна наоколо.

Бубакуб и Мартин се бяха върнали на местата си. И двамата бяха с каски и гледаха към него. Психоложката говореше.

„Кучка! Сигурно повтаря на арогантния дребен глупак всичко, което й казах. Подмазвачка!“

Хелън Десилва спря при двамата и отклони вниманието им от Кула и Джейкъб. За миг той се почувства по-добре. Искаше му се прингът да си иде. Жалко, че се бе наложило да го унижи, но един клиент трябваше да си знае мястото!

Десилва се запъти към автоматите за напитки. Черните очички на Бубакуб пак се впиха в Демуа.

Джейкъб изсумтя и се обърна към машините.

„Майната им на всички. Дойдох тук да пийна нещо, а ето какво получавам. Тях изобщо ги няма!“

Автоматът пред него затрептя. Някакъв негов вътрешен глас крещеше, че става нещо, но той реши, че и вътрешният му глас не съществува.

„Странна машина — каза си Джейкъб. — Надявам се, че не е като оная на «Бредбъри». Тя беше адски враждебно настроена.

Не, тази има няколко прозрачни триизмерни бутона, които се отличават от другите. Всъщност, цели редици бутончета.“

Той протегна ръка да натисне някой, после спря. „А-не. Този път ще прочета надписите! Какво всъщност искам? Кафе?“

Вътрешният му глас искаше жироада. „Да, това е разумно. Чудесна напитка е жироадата. Не само вкусна, но и стимулираща.

Чудесна напитка за свят, пълен с халюцинации.“

Трябваше да признае, че може би е добра идея да си вземе жироада. Нещо наистина му се струваше малко подозрително. Защо всичко се движеше толкова бавно?

Ръката му се плъзна като охлюв към бутона. Трябваше да опита няколко пъти, преди да улучи. Тъкмо се канеше да го натисне, когато тихият гласец отново се обади и този път го помоли да спре!

„Ама и нахалство! Даваш ми добър съвет и после се дърпаш. По дяволите, на кого ли си притрябвал?“

Той натисна бутона. Времето малко ускори ход и Джейкъб чу звука от изливането на течност.

„По дяволите, на кого изобщо му трябва някой? Проклето да е парвенюто Кула. И снобът Бубакуб, и неговият студен като риба човешки партньор. Дори побърканият Фейгин… дето ме замъкна от Земята на това тъпо място.“

Той се наведе и извади течнотръбата от слота. Течността изглеждаше вкусна.

Времето се движеше почти нормално. Вече се чувстваше по-добре, сякаш от плещите му се бе смъкнало тежко бреме. Противоречията и халюцинациите сякаш изчезнаха. Джейкъб се усмихна на приближилата се Хелън Десилва. После се обърна и се усмихна на Кула.

„По-късно — помисли си той — ще се извиня за грубостта си.“ Джейкъб вдигна течнотръбата за наздравица.

— … виси там, точно извън обсега ни — казваше комендантът. — Готови сме, така че може би ще е най-добре да…

— Не, Джейкъб! — извика Кула.

Десилва възкликна и се хвърли напред, за да хване ръката му. Кула се втурна на помощ и двамата отдръпнаха течнотръбата от устните на Джейкъб.

„Само развалят настроението на човек — добродушно си помисли той. — Чакай да покажа на един слаб извънземен и на една деветдесетгодишна жена на какво е способен един мъж.“

Джейкъб се отскубна от тях, но те продължиха да го нападат. Комендантът дори се опита да му нанесе няколко гадни удара, ала той ги парира и бавно, триумфално вдигна напитката към устата си.

Изведнъж сякаш се срути стена и обонянието, което до този момент Джейкъб не знаеше, че е изгубил, се завърна като валяк. Той се закашля и погледна надолу към отвратителната течност в ръката си.

От нея се издигаше кафява отровна пара. В течнотръбата клокочеха мехурчета. Джейкъб я захвърли настрани. Всички го гледаха. Кула говореше нещо от пода, където го беше блъснал. Десилва предпазливо се изправи. Другите човеци се събираха наоколо.

Отнякъде се носеше загриженото свистене на Фейгин. „Къде всъщност е Фейгин?“ — помисли си Джейкъб. Той направи три крачки и се свлече на палубата пред Бубакуб.

Бавно дойде в съзнание. Беше трудно, защото усещаше челото си като стегнато в менгеме. Кожата му бе опъната като тъпан. Но не беше суха. Постоянно се навлажняваше, първо от пот, после от нещо друго, нещо студено.

Той изпъшка и вдигна ръка. Пръстите му докоснаха нечия длан, топла и мека. Жена, усети по аромата Джейкъб.

После отвори очи. Наблизо седеше д-р Мартин с влажна кърпа в кафявата си ръка. Тя се усмихна и поднесе някаква течнотръба към устните му.

За миг се сепна, след това се наведе напред и отпи. Беше лимонада и имаше великолепен вкус.

Докато се оглеждаше наоколо, той изпразни течнотръбата. Всички се бяха излегнали на креслата си.

Джейкъб вдигна очи нагоре. Небето бе почти черно!

— Връщаме се — обясни Мартин.

— Колко… — Гърлото му беше пресъхнало. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Двайсетина часа.

— Упоен ли бях?

Тя кимна. На устните й отново грееше Вечната професионална усмивка. Но вече не изглеждаше толкова изкуствена. Той вдигна ръка към челото си. Още го болеше.

— Тогава предполагам, че не съм сънувал. Какво се опитах да изпия вчера?

— Амонячна смес, предназначена за Бубакуб. Сигурно нямаше да те убие. Но щеше да те боли. Много. Можеш ли да ми кажеш защо го направи?

Джейкъб отпусна глава на възглавницата.

— Ами… тогава ми се стори добра идея. Той поклати глава.

— Сериозно, предполагам, че ми е станало нещо. Проклет да съм обаче, ако знам какво.

— Трябваше да се досетя, че ти има нещо, когато започна да говориш странни неща за убийства и заговори — кимна психоложката. — Отчасти аз съм виновна, че не забелязах признаците. Няма от какво да се срамуваш. Мисля, че просто си се дезориентирал. Слънчевото потапяне може да действа ужасно дезориентиращо, при това по най-различни начини!

Той разтърка очи.

— Е, за последното определено си права. Но някои сигурно си мислят, че слабостта ми не е била случайна.

Мартин се сепна, сякаш изненадана, че толкова бързо се е разсънил.

— Да — потвърди тя. — Всъщност, комендант Десилва смяташе, че това е работа на призрака. Каза, че сигурно демонстрират псисилите си, за да покажат на какво са способни. Тя даже се чудеше дали да не отвърнем на удара. Нейната теория има известни достойнства, но аз предпочитам своята.

— Че съм полудял ли?

— О, не, нищо подобно! Просто, че си се дезориентирал и объркал! Кула каза, че през минутите преди… инцидента… си се държал… особено. Това, както и собствените ми наблюдения…

— Да — кимна Джейкъб. — Дължа на Кула истинско извинение… О, Божичко! Не съм го наранил, нали? И Хелън? — Той понечи да се надигне.

Мартин го бутна обратно на креслото.

— Не, не, всички са добре. Не се тревожи.

Джейкъб отново се отпусна и погледна към празната течнотръба.

— Може ли още една?

— Естествено. Веднага се връщам.

Психоложката го остави сам. Той чу тихите й стъпки, които се отдалечиха по посока на автоматите… мястото, където се бе случил „инцидентът“. Когато се замисли за това, Джейкъб потръпна. Изпитваше срам, смесен с отвращение. Но най-много го измъчваше въпросът „защо“.

Някъде зад него тихо разговаряха двама души. Д-р Мартин сигурно бе срещнала някого при автоматите.

Джейкъб знаеше, че рано или късно ще трябва да се потопи в нещо, в сравнение с което потапянето в слънцето изглеждаше безобидно. Този транс беше опасен, ала неизбежен, ако искаше истината да излезе наяве. Единственият въпрос бе „кога“. Сега, когато това можеше да разцепи ума му? Или на Земята, в присъствието на терапевти в Центъра, но където отговорите не можеха да помогнат нито на него, нито на проекта, нито на работата му?

Мартин се върна. Тя се отпусна до него и му подаде пълна течнотръба. С нея дойде Хелън Десилва. Комендантът седна до парапсихоложката.

В продължение на няколко минути Джейкъб я уверяваше, че е добре. Тя прие извиненията му.

— Нямах представа, че си толкова добър в невъоръжения бой, Джейкъб. Самата аз имам доста голям опит, но признавам, че отдавна не съм се упражнявала. Установихме го по най-сигурния начин. Ти си истински майстор.

Никога не би си помислил, че е възможно да се изчерви от такъв комплимент, но сега усети, че се изчервява.

— Благодаря. Не си спомням много добре, но май че и ти знаеш някои трикове.

Двамата разбиращо се спогледаха и се усмихнаха. Мартин премести очи от единия на другия. После се прокашля.

— Мисля, че господин Демуа не трябва да говори много. Такъв шок се нуждае от дълга почивка.

— Просто искам да науча някои неща, докторе, после ще те слушам за всичко. Първо, къде е Фейгин? Не го виждам никъде.

— Кантът Фейгин е на обратната страна — отвърна Десилва. — Приема облъчване.

— Беше много загрижен за теб — прибави Мартин. — Сигурна съм, че ще се радва, че си добре.

Джейкъб се отпусна. Кой знае защо се бе тревожил за сигурността на Фейгин.

— А сега ми разкажете какво се случи, след като изгубих съзнание.

Мартин и Десилва се спогледаха. После комендантът сви рамене.

— Имахме ново посещение — заговори тя. — Продължи доста време. Няколко часа соларианинът просто пърхаше точно извън обсега на видимостта. Оставихме стадото далеч зад себе си. Добре, че съществото изчака. Бяхме в пълен смут заради… хм…

— Заради моето грабващо вниманието изпълнение ли? — Джейкъб въздъхна. — Но някой опита ли се да установи контакт?

Десилва погледна Мартин. Психоложката съвсем леко поклати глава.

— После не се случи нищо особено — припряно продължи комендантът. — Все още бяхме разстроени. Но след това соларианинът изчезна. И по-късно се върна в… „заплашителната си роля“.

На Джейкъб внезапно му хрумна нещо.

— Я кажете, всички ли сте сигурни, че изобщо са същите призраци? Може „нормалните“ и „заплашителните“ да са два различни вида!

Мартин се стъписа за миг.

— Това наистина би могло да обясни… — Тя замълча.

— Хм, вече не ги наричаме призраци — каза Десилва. — Според Бубакуб това не им харесвало.

Джейкъб се ядоса, но бързо потисна гнева си, за да не го забележат жените. Този разговор не водеше до никъде!

— И какво стана, когато соларианинът дойде в заплашителната си роля?

Десилва се намръщи.

— Бубакуб поговори с него. После се разгневи и го прогони.

— Какво?

— Опита се да го вразуми. Цитира му книгата за правата на патроните и клиентите. Обеща му дори търговия. Соларианинът просто продължаваше да отправя заплахи. Каза, че щял да прати псисъобщения на Земята и да предизвика някаква неизвестна катастрофа. Накрая Бубакуб накара всички да легнат и извади онази буца от желязо и кристал, която толкова грижливо пази. Нареди ни да си покрием очите, каза някакво заклинание и задейства проклетото нещо!

— И какво направи то?

— Само Прародителите знаят, Джейкъб. Проблесна ослепителна светлина, изпитахме усещане за налягане в ушите… и когато отворихме очи, соларианинът го нямаше! И не само това! Върнахме се там, където смятахме, че сме оставили стадото пръстени. И тях ги нямаше. Не се виждаше нищо живо!

— Абсолютно нищо ли? — Джейкъб си помисли за красивите пръстени и техните ярки пъстроцветни господари.

— Нищо — потвърди Мартин. — Всички бяха изчезнали. Бубакуб ни увери, че не им се е случило нищо лошо.

Джейкъб се почувства вцепенен.

— Е, тогава поне имаме защита. Можем да преговаряме със соларианите от позиция на силата.

Десилва тъжно поклати глава.

— Бубакуб казва, че не може да има никакви преговори. Те са зли, Джейкъб. Ще ни убият, ако могат.

— Но…

— И вече не можем да разчитаме на Бубакуб. Той казал на соларианите, че ако навредят на Земята, ще им бъде отмъстено. Но не може да помогне с нищо повече. Реликвата се връща обратно на Пила.

Тя сведе очи към палубата. Гласът й стана дрезгав.

— С проекта е свършено.