Потапяне в слънцето

21.РАЗМИСЪЛ

— Някога питал ли си се защо седемдесет процента от екипажите на повечето ни междузвездни космически кораби са жени?

Хелън подаде на Джейкъб първата течнотръба с горещо кафе и се обърна към машината, за да вземе още една за себе си.

Той отвори външния печат на полунепромокаемата мембрана, която оставяше парата да излиза и задържаше тъмната течност вътре. Въпреки изолацията, течнотръбата се бе нагорещила.

„Хелън постоянно измисля провокативни теми!“ Винаги, когато бяха сами, доколкото това изобщо беше възможно на откритата палуба на един слънчев кораб, Хелън Десилва не пропускаше възможността да го въвлече в интелектуална гимнастика. Странно, той нямаше абсолютно нищо против. Откакто преди десет часа бяха напуснали Меркурий, словесната надпревара значително бе повдигнала духа му.

— Когато бях юноша, с приятелите ми никога не сме търсили причините. Просто смятахме, че това е поредното преимущество за мъжете космонавти. „От такива мисли се раждат пубертетските фантазии…“ Кой го беше написал? Май че Джон Ту-Клаудс. Чела ли си нещо от него? Струва ми се, че е роден в Горни Лондон, така че може би си познавала родителите му.

Хелън го стрелна с обвинителен поглед. Джейкъб за стотен път трябваше да сподави изкушението да й каже, че е влюбен в това изражение. Една възрастна жена, комендант на космическа база, не искаше да й напомнят, че има трапчинки. А и не си струваше да свърши със счупена ръка.

— Добре, добре — засмя се той. — Повече няма да се отклонявам от темата. Предполагам, че съотношението между жени и мъже е свързано с факта, че жените по-леко понасят високото ускорение, горещината и студа… имат по-добра координация между очите и ръцете и по-голяма пасивна сила. Това трябва да ги прави по-добри космонавти, струва ми се.

Хелън отпи от течнотръбата си.

— Да, всички тези неща играят известна роля. Повечето жени също не страдат толкова от скокова болест. Но тези разлики не са чак толкова големи, знаеш го. Не достатъчно, за да компенсират факта, че повечето доброволци за междузвездни полети са мъже. Освен това екипажите на корабите в Слънчевата система се състоят от над петдесет процента мъже, а тези на военните кораби — от седемдесет процента.

— Е, не знам за пътническите и научноизследователските кораби, но мисля, че военните избират хората в зависимост от отношението им към боя. Знам, че това още не е доказано, но предполагам, че… Хелън се засмя.

— О, няма нужда да си толкова дипломатичен, Джейкъб. Разбира се, че мъжете са по-добри войници от жените… поне от повечето. Амазонките като мен са изключение. Всъщност точно това е един от факторите за подбора. Ние не искаме на междузвездните кораби да има прекалено много войнствени личности.

— Но това е абсурдно! Екипажите на междузвездните кораби пътуват в галактика, която дори още не е изцяло проучена от Библиотеката. Вие се сблъсквате с всевъзможни извънземни раси, повечето от които са много темпераментни. А Институтите не забраняват войните между расите. Не биха могли, дори да искаха, ако се съди по думите на Фейгин. Опитват се само да въведат някакъв ред.

— Значи космически кораб с хора на борда трябва да е готов за схватки, така ли? — Хелън се усмихна и опря рамо на купола. На неравномерната червена светлина в горните пластове на хромосферата русата й коса приличаше на тясна шапка. — Е, имаш право, разбира се. Наистина трябва да сме готови да се бием. Но за момент помисли за положението, в което се намираме там.

Трябва да контактуваме буквално със стотици видове, които са свързани помежду си с верига на традиция и ъплифт, обхващаща два милиарда години. Всички те от незапомнени времена използват Библиотеката и я разширяват, макар и бавно.

Повечето са злобни, прекалено мнителни и подозрителни към онази глупава „вълконска“ раса от слънцето.

И какво можем да направим, когато ни предизвика някакъв незначителен вид, чиито изчезнали патрони са ги ъплифтирали като говорящи покорни ездитни коне, притежаващи две малки тераформирани планети от двете страни на единствения ни път към колонията на Омниварий? Какво можем да направим, когато тези същества без амбиции и чувство за хумор спрат кораба ни и вместо такса, поискат четирийсет китови песни?

Хелън поклати глава и свъси вежди.

— Нямаше ли да е страхотно да влезем в бой в такъв момент?! Красавец като „Калипсо“, натъпкан до пръсване с неща, страхотно необходими на една бореща се за оцеляване колония, и с още по-ценен товар от… спрян от два малки древни кораба, които очевидно са били купени, а не построени от „разумните“ камили на борда! — Гласът й стана дрезгав от вълнение. — Представи си го. Нов и красив, и все пак примитивен, използващ само малка част от галактическата наука, която успяхме да възприемем по време на преоборудването на „Калипсо“, най-вече в двигателите… спрян от кораби, датиращи отпреди времето на Цезар, но създадени от раса, използвала Библиотеката през целия си живот.

Хелън замълча за миг и се извърна.

Джейкъб беше трогнат. Вече я познаваше достатъчно добре, за да разбира каква проява на доверие към него е откровеността й.

„Освен това тя върши повечето работа — помисли си Джейкъб. — Хелън задава повечето въпроси — за миналото ми, за семейството ми, за чувствата ми — които кой знае защо нямам желание да й задавам аз. Какво ли ме спира? В нея се крият толкова много неща!“

— Така че, предполагам, идеята е да не се бием, защото сигурно ще ни победят — тихо каза той.

Хелън вдигна поглед към него и кимна. Изкашля се два пъти, като покри устата си с юмрук.

— О, имаме един-два фокуса, с които можем да изненадаме някого, просто защото ние не сме разполагали с достъп до Библиотеката, а те не познават нищо друго. Но трябва да запазим тези фокуси за черни дни. Вместо това ласкаем, подмазваме се, подкупваме, пеем оди… и когато изчерпим всички тези възможности, бягаме.

Джейкъб си представи срещата с цял кораб пили.

— Понякога трябва да е адски трудно да бягаш.

— Да, но имаме таен начин да запазваме хладнокръвие — усмихна се Хелън. За миг прелестните й трапчинки отново се появиха. — Това е една от основните причини, поради които екипажите се състоят главно от жени.

— Я стига. Жените са също толкова избухливи, когато ги обидят. Това не е никаква гаранция.

— Неее, обикновено не. — Тя пак го погледна с онова „преценяващо“ изражение. Като че ли понечи да продължи, после се отказа. — Хайде да седнем. Искам да ти покажа нещо.

Хелън го поведе край купола и двамата се запътиха към една уединена част на кораба, където кръглата палуба висеше на два метра от корпуса.

Искрящото сияние на хромосферата странно се пречупваше от стазаекрана под краката им. Тясното силово поле пропускаше светлината, но леко я изкривяваше. От мястото им се виждаше част от Голямото петно, чиито очертания значително се бяха променили от последното потапяне. Петното се вълнуваше и пулсираше под въздействието на полето.

Хелън се приближи до ръба и седна. За миг остана с колене, свити към брадичката. Стъпалата й бяха само на сантиметри от искренето. После опря длани на палубата зад себе си и спусна крака в полето.

Джейкъб тежко преглътна.

— Не знаех, че е възможно — каза той.

Хелън залюля краката си. Те се движеха сякаш в гъст сироп и опънатата материя на костюма й се вълнуваше като нещо живо.

Тя с очевидна лекота протегна крака право напред над равнището на палубата.

— Хмм, изглеждат нормално. Но не мога да ги спусна прекалено надълбоко. Предполагам, че масата им образува вдлъбнатина в силовото поле. Поне не ги чувствам обърнати наопаки. — Хелън отново „потопи“ крака в полето.

Джейкъб усети, че коленете му омекват.

— Искаш да кажеш, че никога досега не си го правила, така ли?

Тя усмихнато го погледна.

— Да, исках да те впечатля. Обаче не съм луда. След като ти ни разказа за Бубакуб и прахосмукачката, внимателно прегледах уравненията. Абсолютно безопасно е, защо не дойдеш при мен?

Джейкъб сковано кимна. След толкова много чудеса и необясними неща откакто бяха напуснали Земята, това нямаше да е нищо особено. Тайната, реши той, бе изобщо да не мислиш.

Наистина беше като гъст сироп, чиято плътност се увеличаваше с дълбочината.

И усещаше крачолите си почти като живи.

Известно време Хелън мълчеше. Джейкъб не я смущаваше. Очевидно мислеше за нещо.

— Наистина ли е вярна онази история за Иглата? — накрая попита тя, без да вдига очи.

— Да.

— Трябва да е била страхотна жена.

— Да.

— Искам да кажа, освен че е била смела. Трябва да е била ужасно смела, за да скочи от един балон на друг на трийсет километра във въздуха, но…

„Тя се опитваше да отвлече вниманието им, докато аз обезвреждах подпалвача. Не трябваше да й позволявам. — Джейкъб чуваше гласа си далечен и глух. — Но мислех, че ще мога да я защитя… Имах едно устройство, разбираш ли…“

— … но трябва да е била изключителна личност и в други отношения. Иска ми се да я бях познавала.

Джейкъб осъзна, че не е произнесъл нито една дума.

— Хм, да, Хелън. Таня щеше да те хареса. — Той се отърси от унеса си. Това не водеше доникъде. — Но нали разговаряхме за нещо друго, за съотношението между жените и мъжете на междузвездните кораби?

Тя гледаше в краката си.

— Ние сме на същата тема, Джейкъб.

— Нима?

— Естествено. Спомняш ли си, аз казах, че има начин един предимно женски екипаж да е по-предпазлив в контактите с извънземни… начин, който гарантира, че те по-скоро Ще избягат, отколкото да влязат в бой?

— Да, но…

— И ти е известно, че до този момент човечеството е установило три колонии, но транспортът е прекалено скъп, за да се превозват много пътници, затова увеличаването на генетичния фонд в една изолирана колония е истински проблем? — Тя говореше бързо, сякаш нещо я смущаваше. — Когато първия път се върнахме и открихме, че конституцията все още е в сила, Конфедерацията позволи на жените да участват в следващия скок по желание, а не по задължение. И въпреки това повечето пожелахме да участваме в експедицията.

— Не… не разбирам.

Тя го погледна и се усмихна.

— Е, може би сега не е моментът. Но след няколко месеца заминавам с „Калипсо“ и преди това трябва да се погрижа за някои неща. И мога да избирам.

Хелън го погледна право в очите.

Джейкъб усети, че я зяпва.

— Е, предполагам, че е най-добре да се връщаме. — Хелън избърса длани в скута си и понечи да се изправи. — Наближаваме Активния район и трябва да съм на поста си.

Джейкъб бързо скочи на крака и й подаде ръка. Нито един от двама им не забеляза нещо странно в анахроничния жест.

На път за командния мостик Джейкъб и Хелън се отбиха да проверят параметричния лазер. Когато наближиха, главният механик Доналдсън вдигна поглед от машината.

— Здравейте! Мисля, че е настроен и готов. Искате ли да ви го покажа?

— Естествено. — Джейкъб приклекна до лазера. Шасито му бе завинтено за палубата. Дългият му строен многоцевен корпус се въртеше на шарнир.

Джейкъб усети, че меката тъкан, която обгръщаше десния крак на Хелън, леко се докосва до ръката му. Това не му помогна да събере мислите си.

— Този параметричен лазер — започна Доналдсън, — е моят принос към опита за контакт със слънчевите призраци. Реших, че с псиуредите няма да стигнем доникъде, затова си помислих, че можем да общуваме с тях така, както общуват те с нас — визуално.

Вижте сега, както сигурно вече знаете, повечето лазери действат само в една или две съвсем тесни спектрални ширини, главно атомни и молекулярни преходи. Но тоя сладур ще работи където поискате, само като наберете данните на този пулт. — Той посочи към средния от три пулта, монтирани върху предната страна на шасито.

— Да — отвърна Джейкъб, — знам за параметричните лазери, макар че никога не бях виждал такъв. Предполагам, че трябва да е доста мощен, за да преминава през екраните ни и да е достатъчно ярък за призраците.

— В другия ми живот… — иронично проточи Десилва (тя често говореше сардонично за миналото си, преди да потегли с „Калипсо“) — … правехме многоцветни лазери с оптични бои. Бяха икономични, ефикасни и невероятно прости.

Тя се усмихна.

— Естествено, докато не разлееш боята. Тогава наставаше ужасна каша! Нищо не ме кара да оценявам галактическата наука повече от това да знам, че никога няма да ми се налага да чистя от пода локва червена синтетична боя!

— Наистина ли можехте да го настройвате в целия оптичен спектър само с една-единствена молекула? — скептично попита Доналдсън. — А и как го зареждахте с енергия?

— О, понякога с фотографски светкавици. Обикновено с вътрешна химическа реакция — използвахме органични молекули, например захари. Нужни са няколко бои, за да покриеш целия видим спектър. За синьото и зеленото често се използваше полиметил кумарин, а за червеното — родамин и още няколко. Така или иначе, това е стара история. Искам да знам какъв дяволски план сте замислили този път двамата с Джейкъб! — Хелън приклекна до него. Вместо да погледне към главния механик, тя впери очи в Джейкъб.

— Ами — той преглътна. — Всъщност е съвсем просто. Взех със себе си на „Бредбъри“ колекция китови песни и делфински стихчета, в случай че призраците се окажат поети, освен всичко останало. Когато Доналдсън спомена идеята си да насочи лъч към тях, аз се сетих за записите.

— Ще прибавим и модифициран вариант на един стар математически код за контакт — усмихна се инженерът. — Самият аз не съм в състояние да разпозная число на Фибоначи17, но Джейкъб казва, че било един от старите стандарти.

— Така е — потвърди Десилва. — След „Везарий“ обаче престанахме да използваме старите математически кодове. Сега Библиотеката се грижи всички да се разбират помежду си в космоса.

Тя леко натисна тънката цев. Лазерът се завъртя на оста си.

— Нали няма да оставиш това нещо да се върти свободно, когато е включено?

— Не, разбира се, здраво ще го завинтим, така че лъчът да се движи по радиус от центъра на кораба. Това би трябвало да предотврати вътрешните отражения, за които сигурно се безпокоиш. Освен това всички ще носим такива очила. — Доналдсън извади от оставения до лазера сак чифт дебели тъмни очила. — Дори да нямаше опасност за ретината, доктор Мартин щеше да настои да ги използваме. Според нея силната светлина оказва определено въздействие върху възприемането и личността. Смяташе, че тя е причина за „масовата халюцинация“. Обаче запя друга песен, щом видя призраците!

— Е, време е да се връщам на работа — каза Хелън. — Не биваше да оставам тук толкова дълго. — Трябва вече да наближаваме. Ще държа хората ти в течение. — Двамата, мъже се изправиха. Тя се усмихна и се отдалечи. Доналдсън я проследи с поглед.

— Знаеш ли, Демуа, първо те мислех за луд, после разбрах, че си нормален. Сега пак започвам да си променям мнението.

Джейкъб седна.

— Защо?

— Всеки мъж, когото познавам, ще си пусне опашка и бясно ще я върти, ако тази жена дори само му подсвирне. Просто не мога да повярвам на самообладанието ти. Това не е моя работа, разбира се.

— Имаш право. Не е твоя работа. — Джейкъб обаче беше смутен, че чувствата му са толкова явни. Започваше да му се иска тази експедиция да свърши, за да може да насочи цялото си внимание към проблема.

Той сви рамене. Откакто бе напуснал Земята, често използваше този жест.

— Чудех се за онази работа с вътрешното отражение. Хрумвало ли ти е, че това може да е страхотна измама?

— Кое?

— Ами, слънчевите призраци. Някой само трябва тайно да качи на борда холопрожектор…

— Остави — поклати глава Доналдсън. — Това беше първото, което проверихме. А и кой може да фалшифицира нещо толкова сложно и красиво като стадо пръстени? Камерите на обратната страна ще покажат, че е прожекция!

— Е, ако не стадото, поне „хуманоидните“ призраци? Те са съвсем прости и малки. Пък и е доста подозрително, че винаги избягват камерите на обратната страна.

— Какво да ти кажа, Джейк? Именно поради тази причина внимателно проверяваме всеки уред, който се качва на борда, наред с личните вещи на екипажа. Досега не сме откривали прожектор, а и къде може да се скрие толкова голяма машина на открита палуба като тази? Признавам, че и аз понякога се чудя. Но не виждам начин да е измама.

Джейкъб бавно кимна. Аргументът на Доналдсън му се струваше разумен. Освен това как можеше да се съгласува прожекцията с номера на Бубакуб с летанската реликва? Идеята бе съблазнителна, но малко вероятна.

Далечните гори от спикули пулсираха като фонтани. Отделни струи сякаш се дуелираха помежду си около свръхгранулационната клетка, която изпълваше половината небе. В центъра й тъмнееше Голямото петно, огромно черно око, заобиколено от светли участъци.

На около деветдесет градуса от тях, близо до контролния пулт, се виждаше група силуети, които стояха или бяха приклекнали. На фона на тъмночервения блясък на фотосферата се различаваха само очертанията им.

Две фигури се отличаваха от другите. Високият, слаб Кула бе застанал малко настрани от другите и сочеше с ръка към извита нишка, която висеше над петното. Тя бавно се уголемяваше и се приближаваше към тях.

Другият силует, който Джейкъб позна, се отдели от групата и се насочи към него и Доналдсън.

— Ето къде можеш да скриеш прожектор! — Главният механик посочи с брадичка към едрата фигура, която се приближаваше с олюляваща се походка.

— Какво, Фейгин ли?

Джейкъб зададе въпроса шепнешком. Не че имаше значение — от това разстояние кантът така или иначе не можеше да го чуе.

— Не говориш сериозно! Ами че той е участвал само в две потапяния!

— Да — замислено кимна Доналдсън. — И все пак, с всички тия клони… По-скоро бих преровил бельото на Бубакуб, отколкото да търся контрабанда там.

За миг на Джейкъб му се стори, че долавя ирония в гласа му. Той го погледна, но лицето на инженера не изразяваше нищо. Това само по себе си беше цяло чудо. Щеше да е прекалено, ако Доналдсън наистина проявяваше духовитост.

Двамата се изправиха да посрещнат Фейгин. Кантът напевно отговори на приветствията, без да показва, че е чул разговора им.

— Комендант Хелън Десилва изрази мнение, че климатичните условия са изненадващо спокойни. Тя каза, че това е изключително важно за решаването на някои научни проблеми, които не са свързани със слънчевите призраци. Взимането на необходимите данни ще отнеме съвсем малко време. Много по-малко от времето, спестено от тези отлични условия. С други думи, приятели, имате двайсетина минути да се приготвите.

Доналдсън подсвирна с уста. Той повика Джейкъб настрани и двамата се заеха да завинтят лазера и да заредят записите.

На няколко метра от тях д-р Мартин тършуваше в космическия си куфар и вадеше малки части от някакъв уред. Вече носеше своята псикаска и на Джейкъб му се стори, че я чува тихо да ругае:

— По дяволите, този път ще приказваш с мен!

22.ДЕЛЕГАЦИЯТА

— „Каква е целта на тези създания от светлина?“ — пита репортерът. Но по-добре да попита: „Каква цел има човекът?“ Нашата цел е да пълзим на метафоричните си колене, без да обръщаме внимание на болката и с гордо вдигната брадичка да заявим на цялата вселена: „Вижте ме! Аз съм човек! Аз пълзя там, където другите ходят! Но не е ли чудесно, че мога да пълзя навсякъде?“

Адаптивността, твърдят неолитите, била специалитетът на човека. Той не може да тича бързо като ягуар, но може да тича. Не може да плува като видра, но може да плува. Зрението му не е остро като на ястреб и не може да събира храна в бузите си. Затова трябва да тренира очите си и да създава инструменти не само за да може да вижда, но и за да изпревари ягуара и видрата. Той може да прекоси арктическата пустош, да преплува тропическа река, да се покатери на върха на дърво и в края на пътуването си да построи красив хотел. Там ще се изкъпе и по време на вечерята ще се хвали с успехите си. И все пак през цялата писана история нашият герой никога не е бил доволен. Той копнее да открие мястото си в света. Иска да знае защо е тук! Вселената само се усмихва на въпросите му и му отвръща с двусмислено мълчание.

Той копнее за цел. И след като не може да изпълни желанието си, прехвърля своята ярост върху другите същества. Специалистите около него знаят ролите си и той ги мрази заради това. Те стават негови роби, негови протеинови фабрики. Превръщат се в жертви на геноцидния му гняв.

„Адаптивността“ означава, че не сме имали нужда от никой друг. Видове, чиито потомци някой ден можеха да са велики, са се превърнали на прах в холокоста на човешкия егоизъм.

Чиста случайност е, че сме станали еколози малко преди Контакта… и това е спасило главите ни от справедливия гняв на по-старите от нас. Или не е било случайност? Случайно ли е, че Джон Мюър18 и други след него са се появили скоро след първите потвърдени появи на извънземни?

Докато лежи в балон, отвсякъде заобиколен от измамна розова пара, репортерът се пита дали целта на човека може да е някакъв пример. Първородният гняв, много отдавна отблъснал нашите патрони, се изкупва с една комедия.

Надяваме се, че ще послужим за назидание и забавление на своите съседи, докато пълзим наоколо, зяпаме в почуда и често завиждаме на онези, които са въплъщение на удовлетворението и липсата на амбиция.

Пиер Ларок вдигна палеца си от бутона на записващото устройство и се намръщи. Не, последната част не му харесваше. Звучеше почти озлобено. По-скоро хленчене, отколкото критика. Всъщност всичко трябваше да се преработи. Липсваше спонтанност.

Той отпи от течнотръбата в лявата си ръка, после разсеяно започна да поглажда мустаците си. Корабът леко се завъртя и стадото блестящи пръстени пред него бавно се издигна. Маневрата бе отнела по-малко време, отколкото очакваше. Нямаше вече за кога да разсъждава за положението на човечеството. В края на краищата винаги можеше да продължи.

Но този момент беше изключителен. Той отново натисна бутона и повдигна микрофона към устата си.

— Бележка за преработка — каза французинът. — Повече ирония, повече за преимуществата от някои видове специализация. Да се спомене за тимбримите… че са невъобразимо по-адаптивни от нас. Кратко, с оптимизъм за бъдещето, ако се включи цялото човечество.

До този момент издигащото се стадо се бе състояло от малки пръстени, отдалечени на петдесетина километра. Сега се появи основната част. Най-близкият пръстен беше блестящо, въртящо се, синьо-зелено чудовище. По обиколката му бързо се смесваха сини линии като мотиви по лъскав плат. Обгръщаше го бял ореол.

Ларок въздъхна. Това щеше да е най-голямото му предизвикателство. Когато разпространяха холоси на тези същества, всички щяха да видят до каква степен са точни думите му. И все пак изпитваше тъкмо обратното на онова, което трябваше да накара да изпитва публиката. Колкото по-дълбоко в слънцето потъваше корабът, толкова по-малко се вълнуваше той. Сякаш всичко това не се случваше в действителност. Съществата изобщо не му се струваха истински.

Освен това се страхуваше, призна Ларок.

— Те са перли на късмета, нанизани на огърлици от сияйни смарагди. Ако някога тук е потънал галактически галеон, за да остави съкровищата си сред тези огнени рифове, сега неговите диадеми са в безопасност. Недокоснати от времето, те продължават да искрят. Никой ловец не ще ги отнесе със себе си.

Те не се подчиняват на логика, защото не би трябвало да са тук. Те не се подчиняват на историята, защото никой не ги помни. Те не се подчиняват на силата на нашите уреди и дори на уредите на галактяните, по-старите от нас.

Невъзмутими като Бомбадил19, те не обръщат внимание на преминаването на кислород и водород и се хранят от най-дълговечния извор.

Дали си спомнят… дали е възможно да са били сред Прародителите, когато галактиката още е била млада? Надяваме се, че ще можем да ги попитаме, ала засега те пазят тайните си от нас.

Когато стадото отново се появи, Джейкъб вдигна поглед от работата си. Гледката му оказваше по-слабо въздействие от предишния път. За да преживее емоциите от първото потапяне, трябваше да види нещо друго за пръв път. А за да види нещо също толкова внушително, трябваше да Скочи.

Един от недостатъците на това да си произлязъл от маймуна.

И все пак Джейкъб часове наред можеше да гледа възхитителните мотиви, които образуваха пръстените. И от време на време, когато си спомняше за значението на тази гледка, отново го изпълваше благоговение.

На компютъра в скута му се виждаха криви свързани линии, изофоти на призрака, който бяха видели преди час.

Не бяха установили сериозен контакт. Корабът изплува иззад гъсто валмо от нишката близо до стадото и изненада един отдалечил се от другите соларианин.

Той отскочи от тях, после подозрително увисна на няколко километра. Комендант Десилва беше дала заповед корабът да се завърти така, че параметричният лазер на Доналдсън да може да се насочи към пърхащото създание.

Отначало призракът заотстъпва назад. Главният механик мърмореше и ругаеше, докато приготвяше лазера.

После съществото реагира. Неговите (пипала? криле?) се стрелнаха от центъра му, сякаш рязко разперени. По тялото му запробягваха пъстри мотиви.

И след това изчезна със зелен проблясък.

Джейкъб проучваше компютърните данни за реакцията му. Камерите бяха успели да запишат соларианина. Първите записи показваха, че Бълнуването на багрите е в такт с басовия ритъм на китовата песен. Сега Джейкъб се опитваше да открие дали излъчените от него мотиви точно преди изчезването му могат да се преведат като отговор.

Той довърши програмата за анализ, която искаше компютърът да изпълни. Машината трябваше да потърси варианти на китовата песен и ритъм в три режима — цвят, време и светлина — по повърхността на призрака. Ако установеше нещо определено, по време на следващата среща Джейкъб щеше да е в състояние да осъществи компютърна връзка.

Разбира се, ако имаше следваща среща. Китовата песен бе само въведение към скалите и математическите последователности, които Джейкъб имаше намерение да прати. Ала призракът не беше останал достатъчно дълго, за да „чуе“ останалото.

Той остави компютъра настрани и спусна облегалката на креслото си, за да може да наблюдава най-близките пръстени без да мести глава. Два от тях бавно се въртяха на четирийсет и пет градуса от ъгъла на палубата.

Очевидно „въртенето“ на пръстеновидните същества бе по-сложно, отколкото смятаха преди.

Когато два пръстена се докоснеха, бутайки се за по-изгодно положение в магнитните полета, не се наблюдаваше промяна във въртенето. Те взаимодействаха помежду си така, сякаш изобщо не се въртяха.

Постепенно бутането и блъскането стана по-силно. Хелън Десилва предположи, че е така, защото активният район, над който се намираха, свършва. Магнитните полета бързо отслабваха.

Кула се настани на креслото до него и с изтракване затвори гигантските си зъби. Джейкъб започваше да разпознава някои от ритмите, които в различни ситуации издаваха зъбите на принга. Трябваше му много време да разбере, че това е част от прингския основен репертоар, нещо като човешките изражения.

— Може ли да шедна тук, Джейкъб? — попита Кула. — Това е първата ми възможнощ да ти благодаря за шъдейщвието, което ми оказа на Меркурий.

— Няма нужда да ми благодариш, Кула. Двегодишната клетва за пазене на тайна е задължителна в такива случаи. Така или иначе, когато комендант Десилва получи заповед от Земята, стана съвсем ясно, че докато не подпишат, никой няма да се прибере у дома.

— И вше пак ти имаше право да шъобщиш на швета, на галактиката. Ш дейщвията ши Бубакуб опозори Библиотечния инштитут. Ти пощъпи дощойно, като откри неговата… грешка, прояви шдържаношт и ги ощави шами да поправят щореното.

— Какво ще направи Институтът… освен да накаже Бубакуб?

Кула отпи от вечната си течнотръба. Очите му блестяха.

— Шигурно ще опрощят дълга на Земята и извещно време ще ви предощавят безплатни библиотечни ушлуги. Задълго, ако Конфедерацията ше шъглаши да пази шлучая в тайна. Ошвен това навярно ще те възнаградят.

— Мен ли? — удиви се Джейкъб. За един „примитивен“ земянит почти всяка галактянска награда щеше да е като вълшебната лампа на Аладин. Не можеше да повярва на ушите си.

— Да, макар че шигурно ще мърморят, че не ши проявил по-голяма дишкретнощ. Щедроща им може би ще е обратно пропорционална на публичноща, която придобие шлучаят ш Бубакуб.

— А, разбирам. — Балонът се спука. Едно бе да приемеш знак на благодарност от велика сила, съвсем друго — да ти предложат подкуп. Не че това щеше да намали ценността на наградата. Всъщност тя може би щеше да е още по-ценна.

Или пък не? Извънземните не разсъждаваха като хората. Директорите на Библиотечния институт представляваха загадка за него. Със сигурност знаеше само, че не биха искали лоша реклама. Чудеше се дали Кула говори в качеството си на официален представител или просто излага личните си предвиждания.

Прингът внезапно се обърна и погледна нагоре към минаващото край кораба стадо. Очите му проблеснаха и иззад дебелите му устни се разнесе кратък глух звук. Той бързо издърпа микрофона от слота до креслото.

— Извинявай, Джейкъб, но мишля, че виждам нещо. Трябва да шъобщя на коменданта.

Кула размени няколко реплики по микрофона, без да откъсва поглед от някаква точка на трийсетина градуса надясно и двайсет и пет градуса нагоре. Джейкъб впери очи, ала не забеляза нищо. Откъм креслото на принга чуваше далечния шепот на Хелън. После корабът започна да се завърта.

Джейкъб погледна към компютърния екран. Резултатите бяха готови. Преди да изчезне, соларианинът не бе отговорил на съобщението. Просто трябваше да продължат да упорстват.

— Разумни същества — разнесе се по интеркома гласът на Хелън. — Прингът Кула е видял още един соларианин. Моля, заемете местата си.

Зъбите на Кула натракаха. Джейкъб вдигна поглед.

На около четирийсет и пет градуса, точно зад най-близкия пръстен, се появи блещукаща точка, която започна да се уголемява. Когато се приближи, Джейкъб видя пет неравни, странично симетрични израстъка. Накрая соларианинът спря.

Слънчевият призрак злобно ги погледна. Червената светлина на хромосферата пламтеше в неравните дупки на очите и устата му.

Този път не се опитаха да насочат към него камерите по ръба на обратната страна. Това навярно щеше да е безсмислено, а и сега имаха п-лазер.

Джейкъб каза на Доналдсън да пусне първия запис от мястото, на което беше свършил предишният контакт.

Главният механик вдигна микрофона си.

— Моля всички да си сложат очилата. Включваме лазера. — Той сложи своите, после се озърна наоколо, за да се увери, че всички са се подчинили (Кула правеше изключение — трябваше да приемат думата му, че за него няма опасност). После натисна бутона.

Въпреки очилата, когато лъчът се насочи към призрака, Джейкъб видя бледо сияние върху вътрешната повърхност на корпуса. Той се зачуди дали антропоморфната фигура ще е по-общителна от предишното привидение. Нямаше представа дали това не е същото създание. Може да беше отишло, за да се „дегизира“ в сегашния си вид.

Призракът безразлично висеше в пространството, докато лъчът на комуникационния лазер минаваше през него. Джейкъб чу Мартин тихо да ругае.

— Грешка, грешка, грешка! — изсъска тя. Лицето й бе скрито под псикаската и очилата и се виждаха само носът и брадичката й. — Има нещо, но не е там. По дяволите! Какво му е на това чудо!

Изведнъж привидението се уголеми като пеперуда, размазана върху външната повърхност на кораба. Чертите на „лицето“ му се сляха в дълги тесни ивици охрав мрак. Ръцете и тялото му се разшириха, докато съществото се превърна в неправилна правоъгълна синя лента на десет градуса в небето. Тук-там по него се появиха зелени точици, които се сливаха и постепенно приемаха определена форма.

— Мили Боже във висините! — измърмори Доналдсън. Някъде наблизо Фейгин мелодично засвири. Кула затрака със зъби.

Соларианинът бе покрит с яркозелени букви. Те гласяха:

Джейкъб силно стисна страничните облегалки на дивана. Въпреки звуковите ефекти на извънземните и тежкото дишане на хората, тишината беше непоносима.

— Мили! — опита се да не извика той. — Засичащ ли нещо?

Мартин изпъшка.

— Да… НЕ! Улавям нещо, но е абсурдно! Не се връзва!

— Тогава опитай да пратиш въпрос! Питай го дали получава псисигналите ти!

Тя кимна и съсредоточено притисна длани към лицето си.

Буквите незабавно се преобразуваха.

Джейкъб се смая. Дълбоко в себе си усещаше, че потисканата му половина ужасено трепери. Г-н Хайд се ужасяваше от онова, което не можеше да разгадае.

— Попитай го защо разговаря с нас сега, а не преди. Мартин бавно повтори въпроса на глас.

— Не, не, не мога! — извика Ларок. Джейкъб бързо се обърна и видя дребния журналист, уплашено приклекнал до автоматите за храна.

Зелените букви проблеснаха.

— Доктор Мартин — обади се Хелън Десилва, — попитайте соларианина защо не трябва да се връщаме.

След малко буквите отново се промениха.

— Ами ако се върнем? Какво тогава? — попита Доналдсън. Мартин мрачно повтори въпроса.

Това обясняваше двата типа солариани, помисли си Джейкъб. „Нормалният“ вид трябва да бяха малките, които получаваха елементарни задачи, например да „пасат“ добитъка. Тогава къде живееха възрастните? Каква бе културата им? Как можеха същества от йонизирана плазма да общуват с хора? Джейкъб се замисли за заплахата на създанието. Ако искаха, възрастните спокойно можеха да избягват слънчевите кораби. А в случай, че сега прекратяха контакта, хората никога нямаше да могат да ги принудят да го възобновят.

— Моля, попитай го дали Бубакуб ги е обидил — каза Кула. Очите на принга блестяха и докато говореше, приглушеното тракане на зъбите му продължаваше.

Соларианинът започна да избледнява. Неправилният правоъгълник бавно се смали.

— Почакай! — Джейкъб се изправи и протегна ръка напред. — Не ни отблъсквайте! Ние сме най-близките ви съседи! Искаме само да общуваме с вас! Поне ни кажете какви сте!

Образът се разми от далечината. Прелетя валмо по-тъмен газ и скри соларианина, ала не и преди да прочетат последния му отговор. Заобиколен от множество „малки“, той повтори едно от предишните си изречения.