Полетът на Нощните ястреби

5Островът на чародея

Всички бяха вперили очи в Накор.

Той измъкна портокал от сякаш бездънната си торба и го предложи първо на Миранда, а после на Пъг и Магнус. И тримата отказаха. Исаланецът заби пръст в кората и започна да я бели, процес, който всички бяха наблюдавали безброй пъти.

— Накор — каза Пъг. — Какво не ни казваш?

— Нищо. Или поне не знаех нищо, преди да се появи Магнус.

— Как така? — попита Миранда, която седеше на леглото на Калеб.

Пъг се бе разположил до краката му, а Магнус беше на единствения друг стол.

— Знаеш ли коя е старата селска вещица? — попита Накор.

— Не съвсем — отвърна Магнус. — Срещал съм я преди и усещах, че в нея има нещо повече от познаването на билки и правенето на отвари. Има мощ, но е заглушена.

— Каза, че Богинята я нарекла ехо — намеси се Миранда, после се обърна към Накор. — Това какво означава?

— Мисля, че разбирам, или поне частично — обади се Пъг. — Накор, кажи каквото знаеш.

Обичайното щастливо изражение на дребосъка изчезна. Вместо това се появи най-мрачната физиономия, която Пъг бе виждал на лицето му.

— Боговете са изключително мощни същества. Нашето разбиране за тях е ограничено от възприятията ни. И тримата сте били в Павилиона на боговете и знаете, че е едновременно истински и метафоричен. Това е място на ума, както и на тялото. Когато съм се сблъсквал с определен тип същества… — той спря, сякаш подбираше следващите си думи. — Споменах Залтаис — Пъг му кимна. — Помниш ли, казах, че е сън?

— Казваш това всеки път, като споменеш за него, но не си ни обяснявал.

Накор се усмихна.

— Предположих, че сам ще прозреш истината, защото дискутирахме тези неща в Крондор, преди Войната на студенокръвните.

— Всичко това е ново за мен, така че защо не обясниш отначало? — намеси се Магнус.

— Безименният спи — каза Накор.

Тримата знаеха за Налар, Великия бог на злото, прокуден от Контролиращите богове, или така наречените Велики.

— Поне такава е легендата. Когато започнали Войните на хаоса, Безименният подмамил валхеру да се опълчат на Дребните богове, така както по-рано накарал Дребните да се изправят срещу Контролиращите.

— Изучавал съм текстове не по-малко от жреците — обади се Магнус. — Но не бях чел, че Безименният е накарал Дребните богове да се опълчат на Великите. Той самият е бил Велик. Защо му е било да прави подобно нещо?

— За да наруши баланса — отговори Пъг. — Да промени отношенията между седемте Контролиращи — започна да изброява на пръсти. — Безименният, който е Мрак. Арч-Индар, Светлината; Ев-Дем, Работещият отвътре; Абрем-Сев, Строителят; Графт, Тъкачът на желанието; Хелбинор, Въздържащият се, и в средата Балансът.

— Ишап — допълни Магнус.

Накор свърши с портокала, пусна обелките в торбата и облиза пръсти.

— След Войните на хаоса балансът се променил — той вдигна едната си ръка, показвайки четири пръста и сгънат палец. — Останали Безименният и четирите динамични бога: Абрем-Сев, Ев-Дем, Графт и Хелбинор.

Исаланецът разгъна палеца си.

— Ишап в средата, за да поддържа баланс. Донякъде той е най-могъщият бог, защото ще застане на някоя страна, ако тя е затруднена, и ще се опълчи на другата, която е с предимство. За да поддържа баланса. Всички те са в основата на съществуването на нашия свят. Един за действие, един за противодействие, един за висшата цел и ума и един за всички непознати и невидими неща, важни за нашето съществуване. Последният за баланс.

Събра връхчетата на пръстите си.

— Те са в единство. Формират тъканта на нашата реалност. Те са изражение на различни сили, които са жизнени и динамични и които на свой ред са изражение на нещо по-първично. Себеотдайната, Тази, Която е Светлина и Безименният, Този, Който е Мрак, са източникът на тези две първични сили. Богинята на Доброто загинала във Войните на хаоса и останалите петима били принудени да затворят Безименния в друг свят, под планина толкова голяма, че нашият свят би се събрал в някоя дупка на върха й.

— Там лежи той — Накор се огледа. — Залтаис беше един от сънищата му.

— Мислех, че разбирам, ама май не е така — каза Пъг.

— Ако някой лежи в затвор, не може ли да сънува, че някой друг седи на далечен трон и събира армии, които да го освободят?

— Нима Залтаис е събирал армия, за да щурмува друга реалност? — възкликна Миранда.

— Не, това е просто метафора — отвърна Пъг.

— Всичко е метафора — отговори Накор. — Вещицата е ехо от Богинята на Доброто.

— Чакай — намеси се Магнус. — Старата жена, която видях в Павилиона, може и да е била такава, но вещицата си е истински човек.

— Несъмнено — съгласи се Накор. — Боговете често оставят малка част от себе си в смъртните. Така разбират как да проявяват своите роли в света и да изпълняват задълженията си към вярващите в тях. Когато смъртният умре, искрата се завръща при бога. Взаимоотношенията между боговете и хората са сложни. Боговете се проявяват по начина, по който ги виждат хората. Банат в Мидкемия и Калкин в Новиндус са на практика един и същ бог, но изглеждат различно.

— Значи старата вещица има в себе си божествен отпечатък? — попита Магнус.

— Точно така. Арч-Индар е мъртва, поне според нашите разбирания, но нейната мощ е толкова голяма и фундаментална, че дори векове след смъртта й нейното ехо продължава да ни оказва влияние.

— Затова ли започна онази религия в Крондор? — попита Миранда.

— Не съм я започнал — отговори Накор. — Просто я възкресих. Когато се появи аватарът, разбрах, че и богинята ще се върне. Щом момичето, Алийта, започна да демонстрира способностите си, разбрах, че това е правилният избор.

— Когато това се случи, останалите богове ще освободят Безименния, за да възстановят реда. Без Арч-Индар, която да противодейства на злото му, той ще остане затворен — Накор ги огледа един по един.

— Освен това не забравяйте, че Ишап също е „мъртъв“. Но последователите му набраха сили. Той ще се завърне преди Богинята, защото неговият храм е възстановен отпреди доста време, а моят е още млад. Но когато Ишап и Арч-Индар се завърнат, останалите Контролиращи богове ще освободят Безименния.

— И наличието на вярващи ще причини това? — попита Магнус.

— Рано или късно — отвърна Накор. — Можем само да гадаем след колко време.

— Векове — обади се Миранда.

— Ако имаме късмет — каза Накор. — Може и повече. Вероятно никой от нас няма да го доживее. А ние живеем много по-дълго от другите хора!

— Говорите за неща, които ще се случат след векове в бъдещето — повиши глас Магнус. — Какво общо има това с настоящата ситуация?

Накор разпери театрално ръце.

— Нямам представа. Пъг, ти имаш ли?

— Донякъде. Един от проблемите ни е, че Безименният продължава да влияе индиректно на нашия свят дори от такова разстояние. Богинята на Доброто може и да е оставила ехо след себе си, но опонентът й има по-голямо предимство. В известен смисъл ние сме нейни агенти и се борим с онези, които са под влиянието на Безименния.

— Съмнявам се, че нашият стар враг Лесо Варен е осъзнал кога е станал зъл. Може би е било въпрос на избор — сделка за власт срещу служба.

— А може и да не знае на кого служи — предположи Накор. — Помниш ли ситуацията със Сълзата на боговете?

Пъг се навъси.

— Имах продължителен спор с Арута, че не ми е казал за събитията, преди да се развият.

Накор кимна. Той знаеше историята, макар да не бе намесен директно. А и знаеше, че темата е болезнена, защото Уилям, най-големият син на Пъг, и Яжара, една от най-добрите му ученички, бяха в центъра на събитията.

Те, заедно с мъжа, станал по-късно известен като Джеймс, херцога на Крондор, бяха предотвратили опита на Варен да открадне Сълзата на боговете — мощен артефакт, чрез който храмовете комуникираха с боговете.

— Никога няма да разберем цялата история — продължи Накор. — От това, което знаем, мъжът, наричан Мечището, е действал сам. Дори спрял да приема заповеди от Варен и това е знак за намесата на Безименния. Агентите му често… полудяват и нападат дори съюзниците си.

— Това, че ние сме единни, е главното предимство на Конклава. Дори тези, които ни гледат с подозрение, като жреците и магьосниците от Звезден пристан, не се месят в делата ни.

— Те не знаят какво правим — обади се Магнус.

Пъг се засмя прощаващо.

— Не ги подценявай, сине, и недей да ни приписваш излишна важност. Храмовете и монарсите имат добра представа с какво се занимаваме, иначе вероятно нямаше да ни оказват такова съдействие.

Накор също се ухили.

— Когато дойде денят, в който ще се изправим срещу агентите на Безименния, точно тези хора, които презираш, може да са ни от голяма полза.

Магнус благоразумно сведе поглед.

— Това, което ме тревожи — продължи Накор, — е, че тези събития, ехота, сънища и други божествени прояви зачестяват. След Войната на студенокръвните имаме сведения за поне дузина такива инциденти.

— И какво означава това? — попита Миранда.

— Че нещо предстои. Нещо свързано със спящия враг.

— Дасатите ли? — попита Пъг.

— Безименният повлия на пантатийците да докарат демона на нашия свят. Разрушенията и хаосът са негови съюзници. Той не се тревожи за краткотрайните ефекти върху света, стига ужасът да се изсипва върху хората и мощта му да расте. Само предполагам, но вероятно той сънува за превъзходство, иначе защо ще поставя на трона Залтаис вместо Изумрудената кралица? Искал е сънят му да контролира нещата, за да ускори връщането му. Иска да спечели надмощие, преди другите Контролиращи да възстановят баланса.

— Лудост — каза Миранда.

— В своята основа злото си е лудост — съгласи се Накор. — Оттам идват и Дните на яростта на Лудия бог.

— Войните на хаоса — каза Пъг.

— Значи трябва да се борим, докато сме живи, а после и нашите деца да продължат? — попита Магнус.

— Вероятно — отговори Накор. — Може никога да не триумфираме и да победим напълно, а да сме обречени на вечна борба. Мислете си, че сме мравки. Трябва да съборим огромен каменен замък и за целта разполагаме само с телата си. Така че ще се трудим с години, векове, хилядолетия, епохи — ще чоплим камъните с малките си челюсти. Десетки хиляди, милиони ще умрат, но постепенно камъните ще поддадат.

— Защото, ако имаме знания и план, може да изберем къде да ухапем — продължи той. — Няма да се занимаваме с всеки камък, а само с опорните. И след това ще прегризем хоросана, за да може да го избутаме, и когато това стане, и другите камъни ще започнат да падат… Да, може никога да не видим края на борбата, но когато Безименният и Богинята на Доброто се върнат, балансът ще бъде възстановен.

— Какъв ли ще е този свят? — зачуди се Магнус.

— С по-малко борба, надявам се — каза Миранда.

— Може би — отвърна Накор. — Но дори да не е така, борбата ще е по-скучна. Докато сега се състезаваме, а светът виси на косъм.

— А цената на поражението е твърде ужасна — Магнус погледна надолу към брат си.

— Това го знам добре — въздъхна Пъг.

Останалите замълчаха. Първите две деца на Пъг бяха загинали във Войната на студенокръвните.

Накор се изправи и каза:

— Да се разотиваме. Ще изпратя съобщение на нашите агенти да проверят дали атаката срещу Калеб е нещастна случайност, или част от нещо по-голямо.

— Накор, чакай малко — спря го Пъг, докато Миранда и Магнус излизаха. — Налага ли се да местим Макгрудър?

— Не. Предлагам да го оставим. Ако са били обикновени бандити, значи няма опасност. А ако нападателите на Калеб са агенти на Варен, нека да повярват, че са ни заблудили. Ако Макгрудър усети, че е под наблюдение, което няма да е трудно в такова забутано място, винаги можем да изпратим някой да следи наблюдателите.

Накор се ухили. Подобни планове винаги му бяха по вкуса.

— Има и нещо друго — каза Пъг.

— Какво?

— Вчера получих съобщение, което ме разтревожи. Искам да чуя какво мислиш.

— Няма проблем.

Пъг извади един свитък от робата си и му го подаде.

— Не е първият. Появяват се на бюрото ми от време на време, от години.

— От колко години?

— Отпреди да се срещнем. В първия пишеше да накарам Джими да ти каже…

— Че няма магия — довърши Накор. — Знам. Щом го чух това, от магьосник на всичкото отгоре, разбрах, че веднага трябва да дойда в Звезден пристан — огледа свитъка. — Откъде ли идват?

— Не откъде, а откога. От бъдещето.

Накор кимна и очите му се разшириха, щом го прочете отново.

— Този е… от теб! — възкликна той. За първи път, откакто се познаваха, дребният исаланец нямаше думи.

Тад лежеше на леглото с ръце под главата си, а Зейн обикаляше из стаята.

— Ако продължаваш така, ще изкопаеш бразда в пода.

— Не мога да седя на едно място. Донесоха ни закуска и ни казаха да чакаме. После обяд. След това изхвърлиха нощното гърне. Вече е почти време за вечеря, а никой не иска да ни каже какво правим тук.

— Очевидно е. Чакаме. Само че не знаем какво.

Зейн се намръщи и Тад се надигна от леглото. Познаваше този поглед. Брат му щеше да му налети всеки момент.

В този миг обаче се появи Накор.

— Елате с мен.

И тръгна толкова внезапно, че Тад щеше да се пребие, за да го последва. Настигна го чак в средата на коридора и се зачуди как дребосъкът успява да върви толкова бързо.

— Не зяпайте — предупреди ги Накор.

След секунда Тад се удари в касата на една врата, която тъкмо бяха подминали, врата, водеща към вътрешен двор, зает от обширен басейн. По ръба му и във водата имаше млади жени. Голи. Всичките бяха невероятно красиви, но с бледозелена кожа и коса с цвят на медна тел.

В следващия миг Тад претърпя нова контузия, защото го блъсна Зейн — бе видял същото.

Момичетата се обърнаха към тях. Очите им нямаха ириси, бяха като млечнобели перли.

Накор махна за поздрав на момичетата и изсумтя:

— Казах ви да не зяпате. Хайде.

Тад опипа носа си, за да провери дали не го е разкървавил.

— Това са шест сестри от Питирендар — обясни Накор. — Не си падат много по дрехите и през повечето време са във водата. Може да се каже, че не са изцяло хора. Но имат достатъчно човешки черти, за да ви докарат неприятности. Стойте далече от тях или лично аз ще ви стъжня живота.

— Не са хора… — Зейн не можеше да повярва на очите си. Тад се протегна и го помъкна по коридора след Накор.

Завиха зад един ъгъл и Накор им махна да застанат до стената. Нещо — поради липса на по-добра дума — се носеше към тях. Беше наполовина на височината на момчетата и два пъти по-широко. Приличаше на маса с черна покривка и се движеше с крака като на рак. Освен това издаваше странни мъркащи звуци.

Накор го поздрави и нещото отвърна с изненадващо нормален женски глас.

— Какво е това? — прошепна Тад, след като нещото ги подмина.

— Посетител — отговори Накор и ги вкара в една стая.

Пъг се надигна от писалището си и им посочи да седнат на два стола срещу него. След това пак седна, а Накор застана до прозореца от лявата му страна.

— Честно казано, не знаем какво да ви правим — започна магьосникът.

Тад пребледня, а Зейн се изчерви.

— Как така „какво да ни правите“, сър?

Пъг се усмихна.

— Няма да ви навредим, ако това ви тревожи — отпусна се назад и ги погледна. — Сигурно вече сте забелязали, че тази общност не е като другите.

— Да, сър — отвърна Тад, а Зейн кимна.

— Засега се справяте добре — позасмя се Накор.

Зейн сви рамене.

— Не съм сигурен какво да мисля, но Калеб винаги е бил добър към нас и майка ни. Щом вие сте неговото семейство, предполагам… че тук сме в безопасност.

— Не обичам да се меся в личния живот на децата си, но разкажете ми нещо повече за майка си.

Тад заговори, защото Мари все пак беше негова майка, въпреки че се отнасяше и с двамата еднакво. Започна с обичайните неща. Че е добра готвачка и че скромната им къща е винаги подредена. Още от първите му думи беше ясно, че я обича и уважава.

— Беше трудно, след като татко загина. Тя взе Зейн, защото беше най-добрият ми приятел и си нямаше никого. Останалите от града не направиха нищо. Тя все успяваше да ни опази от неприятности.

— Познавам я по-дълго, отколкото истинската си майка — добави Зейн. — Може да се каже, че тя е истинската, ако разбирате, сър. Никога не взимаше страната на Тад, когато се карахме. Обичаше ме като свое дете.

Пъг въздъхна.

— И без да съм я срещал, разбирам защо синът ми я обича, както и вас. Постъпили сте смело, като сте се върнали при каруцата.

— Даже глупаво, доколкото разбрах от разказа им — обади се Накор. — Калеб не ви ли каза да отидете в селото, ако се измъкнете от бандитите?

— Да — отвърна Тад. — Каза, но вече бяхме убили двама и решихме, че може да има нужда от помощ. Освен това вече имахме два меча.

Пъг поклати глава.

— Аз лично се радвам, че не сте се подчинили, и ви се възхищавам, защото в противен случай щях да загубя сина си — за момент погледът му се разфокусира, сякаш беше някъде далече. — Това е нещо, от което се страхувам повече, отколкото си представяте. Е, какво да правим с вас?

— Калеб ни водеше към Кеш или към Крондор, защото при нас няма работа. Ако имате нужда от чираци, ние сме готови — каза Зейн.

— Вярно ли е, Тад?

— Да, сър.

— Имаме нужда от чираци — отвърна Пъг. — Първо обаче трябва да видим за какво ви бива.

Пъг се изправи и момчетата го последваха.

— Накор ще ви дава инструкции, докато синът ми се оправи. След това ще имам друга задача за него и ще ви подложим на още изпитания. Сега имам работа, така че сте свободни.

Момчетата излязоха и Тад се ухили. Страховете им бяха заменени от надежда, защото отначало се бяха стреснали не на шега от думите на исаланеца.

— Накор, а за какво ще чиракуваме? — попита Тад, докато вървяха по коридора.

— Това ще се разбере тепърва, млади приятелю. Не съм сигурен, че имаме име за това, което ще правите. Да речем, че ще работите.

— Каква работа? — поинтересува се Зейн.

— Най-разнообразна. Неща, които дори не си представяте. Защото ако станете служители на Конклава на сенките, това ще е нещо повече от занаят — той внезапно стана сериозен. — Ще е доживотно обвързване.

Момчетата не бяха сигурни какво точно означава това, но от изражението на Накор усещаха, че няма да са много щастливи, когато разберат.