Полетът на Нощните ястреби

3Пътуване

Момчетата изстенаха.

Калеб погледна през рамо. Беше ги метнал на каруцата и бе напуснал Звезден пристан на зазоряване, след като се сбогува с Мари.

Зейн първи дойде в съзнание, примигна като зашеметен бухал и се опита да стане. Това се оказа голяма грешка, защото му докара световъртеж, а стомахът му се надигна. Едва успя да се наведе през канатата, за да повърне.

Калеб дръпна юздите, но докато успее да спре каруцата, и Тад се беше присъединил към доведения си брат в болезнените прояви на махмурлука.

Калеб скочи от капрата и грубо издърпа момчетата на тревата. И двамата имаха жалък вид. Пребледнели и запотени. Очите им бяха зачервени, а дрехите — омачкани и мръсни.

— Станете и елате с мен.

И без да проверява дали го следват, се обърна и бавно тръгна по нанадолнището. От ръмженето зад себе си разбра, че все пак го следват.

Стигнаха до малко дере с трева до кръста и той им махна да минат пред него. Двамата продължиха с препъване напред. Зейн газеше, без да гледа, а Тад разделяше тревата пред себе си с ръце.

В следващия миг Зейн с изненадан вик изчезна от поглед. Тад едва се удържа да не падне от високия почти два метра бряг на потока. Докато гледаше как Зейн подава глава от водата, усети ботуша на Калеб в задника си и след секунда вече летеше да се присъедини към брат си.

— Измийте се. Миришете като под на кръчма — Калеб им подхвърли калъп сапун. — Няма да ви смъкне кожата като сапуна на майка ви, но ще свърши работа. Изкъпете се и изперете дрехите, всичко. После елате при каруцата.

Двете момчета започнаха да се събличат, мръщеха се.

— Пийнете и вода. Ще ви помогне да се освестите — Калеб се обърна и тръгна, но не можа да се сдържи да не подвикне през рамо: — Само гледайте да не пиете от сапунената.

Върна се до каруцата и зачака. След половин час двамата се появиха с мокрите си дрехи в ръце.

— Прострете ги на каруцата да изсъхнат.

Двамата голи младежи трепереха от хладния сутрешен въздух. След няколко минути Калеб посочи един малък сандък до седалката на коларя.

— Вътре има сухи дрехи.

— Никога не съм се чувствал толкова зле след пиене — каза Тад, докато се обличаха.

— Несъмнено — съгласи се Калеб. — Уискито носи тежък махмурлук.

— Защо ни напи? — попита Зейн, докато навличаше чиста туника.

— За да не се налага да ви пребивам, за да напуснете Звезден пристан.

Двамата сякаш чак сега се събудиха и се огледаха.

— Къде сме? — попита намръщено Зейн.

— На път към Яр-Рин, а след това към Джонрил.

— Защо пък Джонрил? — намръщи се и Тад.

— Защото майка ви не харесва как се развивате в Звезден пристан и ме помоли да ви взема с мен — той им махна да продължат с обличането. — Двамата сте безделници, откакто мина Избирането преди две години.

— Не е вярно, Калеб! — извика Зейн, завърза панталоните си и погледна брат си. — Работим, когато има какво.

— Хамалството няколко дни в месеца не е занаят.

— Правим и други неща — добави Тад. — Помагаме за жътвата, а и при някои строежи.

Калеб се усмихна.

— Знам, че опитвате. Но в момента няма много работа, а ще стане по-зле, когато отворят новия търговски маршрут, защото ще си водят собствени работници от Ландрет. Майка ви е права. Ако искате да сполучите в живота, трябва да напуснете Звезден пристан.

Момчетата се облякоха, Калеб им махна да се качат в каруцата, седна на капрата и плесна конете с юздите. Щом потеглиха, продължи:

— В момента положението в Кралството не е много добро. Познавам хора, които ще ви намерят работа, но никой, който да ви вземе за чираци. Но в Кеш е по-добре, а в Джонрил има хора, които ми дължат услуги. Ще видим дали ще се намери някой, който да вземе двама обещаващи младежи. Изучете занаят, станете майстори и след това, ако искате, се връщайте в Звезден пристан.

Каруцата друсаше. Зейн беше свил колене до гърдите си, а Тад бе изпънал крака. И двамата знаеха, че ги очаква дълго пътуване.

Каруцата подскачаше по пътя, конете вдигаха облачета прах. Следобед напече и момчетата започнаха да се оплакват. Бяха недоспали, беше им скучно и тръпката от пътуването скоро премина. Калеб си мълчеше, защото разбираше стреса, който им се бе стоварил с последните събития.

По някое време двамата свършиха със съжаленията и гнева към решението на майка им да ги отпрати. Напълно разбираха причините й. Звезден пристан не просперираше и бе трудно да се намери работа. Младежкият им оптимизъм ги бе карал да вярват, че нещата някак си ще се оправят, но към края на деня вече признаваха, че решението й е правилно. В крайна сметка щяха да приемат промяната, но в момента се чувстваха прекарани. Поне за успокоение на Калеб и двамата не споменаваха Ели като евентуална причина за решението на Мари.

Калеб познаваше момчетата отдавна и се бе привързал към тях. Бяха му почти като синове и макар че не го приемаха като баща, те го уважаваха като човек, когото майка им цени и обича.

Беше виждал Мари рядко, докато бе омъжена, но дори тогава знаеше, че е привлечена от него. Виждаше го в очите й, въпреки че тя се стараеше да е благопристойна съпруга. По-късно сама му бе признала. Той също я бе заглеждал, но както с всяка омъжена жена, се бе постарал да не мисли за глупости. Две години след тролското нападение и смъртта на съпруга й бяха станали любовници.

Калеб много искаше да се установи с Мари, но знаеше, че това е невъзможно. Работата за Конклава на сенките изискваше непрекъснато да пътува и да се изправя пред опасности. Нямаше да го има твърде много време, а Мари заслужаваше нещо по-добро.

Но тя никога не се бе оплакала, нито показваше интерес към други мъже. Калеб все пак се надяваше, че един ден ще я убеди да се премести с него на Острова на чародея — мястото, което смяташе за дом, — а може би той щеше да се установи в Звезден пристан. Реши да изостави тези мисли, защото щяха да му докарат лошо настроение, и каза:

— Като стигнем Наб-Яр, ще продадем каруцата и ще си купим коне.

— Ние не можем да яздим — обади се Зейн.

— Ще се научите.

Момчетата се спогледаха. Язденето беше за благородниците, войската и богатите търговци и пътници. Простите жители пътуваха с каруци. Но пък звучеше интересно, а всичко, което щеше да разсее скуката от пътуването, бе добре дошло.

Тад сви рамене, а Зейн се ухили.

— Може да станем куриери.

Калеб се засмя.

— За целта ще трябва да станете много добри ездачи, а и зависи как се справяте с меча.

— С меч ли? — учуди се Тад.

— Куриерите получават много пари за доставяне на бързи съобщения и трябва да могат да се справят с разбойниците по пътищата.

Момчетата се спогледаха отново. Никой от тях не беше хващал меч, а и не си бяха представяли, че ще се случи.

— Младият Том Сандерлинг стана войник в Наб-Яр и се научи да борави с меч — каза Зейн.

— Кешийските воини-псета се обучават в бой с меч — обясни Калеб. — Доколкото си спомням, баща му не бе никак доволен от това, че стана войник.

— Вярно, но искам да кажа, че щом той можа да се научи, ще успеем и ние.

— Може да ни покажеш — добави Тад. — Ти носиш меч, значи знаеш как се използва.

— Може би — отвърна Калеб и осъзна, че няма да е лошо да им покаже основните неща, когато спрат да нощуват.

Тад замахна диво към Калеб, който се мръдна и го прасна по ръката с пръчката, която бе отсякъл преди минути. Момчето изпищя и изтърва меча му на земята.

— Първото правило — каза Калеб и се наведе да вдигне оръжието от земята — е да не изтърваваш меча.

— Заболя ме — оплака се Тад и заразтрива ръката си.

— Не толкова, колкото ако използвах истинско оръжие. Макар че и тогава нямаше да те боли дълго, защото вече щях да съм те изкормил — той подхвърли меча на Зейн, който го улови сръчно. — Браво. Бърз си и имаш стабилна ръка. Да видим дали ще повториш грешките на Тад.

Мечът в ръката на Зейн сякаш бе жив и смъртоносен. Беше по-тежък, отколкото очакваше момчето, и имаше странен баланс. Зейн раздвижи леко китката си в различни посоки.

— Правилно — каза Калеб и заобиколи огъня, за да застане срещу него. — Свикни му. Нека да стане естествено продължение на ръката ти.

И внезапно замахна с пръчката, за да удари Зейн по ръката, както бе ударил Тад, но момчето извъртя китка и успя да парира.

— Много добре — каза Калеб и отстъпи. — Май имаш талант. Къде си го научил това?

— Не съм — Зейн се ухили и отпусна меча. — Просто се пазех да не ме удариш.

Калеб се обърна към Тад.

— Видя ли как го направи, Зейн?

Момчето кимна.

Калеб се приближи до Зейн и хвана китката му.

— Като я завъртиш така, най-ефективно ползваш силата на ръката и енергията й. Някои мъже използват цялата си ръка, чак до рамото, и понякога това се налага за париране, но принципно колкото по-малко сила влагаш отначало, толкова повече ще спестиш за после.

— Калеб, колко продължава една битка?

— Повечето са кратки, Тад. Но ако двамата противници са равностойни, може да се проточи и тогава ще зависи от издръжливостта. А ако си в голяма битка, щом убиеш някой, насреща ти ще изскочи друг.

— Нещо не ми допадат битките — измърмори Зейн. — Май е по-добре да си намеря наистина бърз кон.

Тад се засмя.

— Това не е лош поглед върху нещата — отвърна Калеб.

След още няколко минути прекратиха тренировката и се приготвиха да легнат под каруцата.

— Аз ще поема първата стража. После ще събудя Тад, а след това е Зейн.

— Стража ли? — опули се Тад. — Досега не сме стояли на стража.

— Бяхме близо до Звезден пристан — Калеб се огледа, сякаш искаше да прецени дали нещо не дебне в мрака. — Оттук до Яр-Рин е по-малко цивилизовано. Навлизаме в Долината.

Долината на сънищата беше безкраен низ от ферми, градини и села, разположени покрай многобройните потоци, които извираха от Звездните стълбове. Регионът беше причина за конфликт между Кралството и Велики Кеш от повече от век. И двете страни изпращаха свои патрули, но според официалната спогодба кралските не слизаха много на юг, а кешийските не ходеха много на север. В резултат регионът се бе напълнил с разбойници, бандити и наемнически отряди. Често се случваше да нападнат някой град или да изгорят цяло село. Ако нещата станеха твърде неконтролируеми, едната страна си затваряше очите, а другата изпращаше армия, за да се справи с проблемите.

Зейн се огледа, сякаш очакваше опасност зад всяко дърво. Тад не беше толкова убеден.

— Че какво ще искат бандитите от празна каруца?

— Биха взели всичко, което може да се продаде. Хайде, време е за сън.

Калеб пое първата стража. Нощта течеше и той на два пъти се надигна да види дали момчетата са заспали на своя пост. И двамата бяха, и той ги разбуждаше с укор, като обещаваше да не каже на другия за издънката.

До третата нощ момчетата вече бяха нащрек и Калеб можеше да спи спокойно до зазоряване.

— Още една нощ на открито, момчета. Утре към обед ще стигнем Яр-Рин — каза Калеб. Каруцата все така подскачаше по пътя.

Момчетата кимнаха без ентусиазъм. Неколкодневното пътуване си бе казало думата — и двамата бяха натъртени и схванати от непрестанното друсане по това, което минаваше за пътища в този край. Заради постоянния конфликт нито една от нациите не си правеше труда да ги поддържа. Понякога от градовете изпращаха работници, ако се окажеше, че търговията е застрашена, но това се случваше изключително рядко.

Затова често се налагаше момчетата да се държат, за да не изпаднат от каруцата.

— Направо не спирай, Калеб — каза накрая Тад. — Карай направо. Предпочитам да спя в конюшня, отколкото да се друсам още един ден в тази каруца.

Както и предполагаше Калеб, пътуването ги бе направило по-склонни да се научат да яздят. Вероятно щяха да намерят три свестни коня в Яр-Рин и след няколко дни щеше да ги боли на други места, но със сигурност щеше да им допадне повече.

В момента леко се изкачваха, защото фермерският регион бе отстъпил пред гористите хълмове. На юг, вдясно от тях, се издигаха Звездните стълбове, планинската верига, която маркираше абсолютната граница на империята Велики Кеш. Яр-Рин се намираше в подножието на източните склонове, в красива долина, която отделяше планината от огромната гора, известна като Зелени предели.

Но най-важният плюс в достигането на Яр-Рин беше в това, че щяха да напуснат ничията територия и да влязат във Велики Кеш. Калеб беше решен да потърси къде да чиракуват момчетата и да се върне при семейството си на Острова на чародея. Не че толкова му се искаше да ги води в Кеш, но в Кралството имаше още по-малко възможности за тях. От около две години в търговията имаше спад, който бе довел до обичайните кризи, джебчийски банди в градовете, увеличение на кражбите, покачване на цените.

Изведнъж Калеб дръпна юздите на конете.

След един завой се бяха озовали на малко било, а пътят се спускаше в една сенчеста долчинка. Дърветата бяха надвиснали от двете му страни и създаваха някак заплашителна атмосфера.

— Какво има? — попита Тад и се надигна да надникне над рамото на Калеб.

— Струва ми се, че мярнах нещо сред дърветата отсреща.

Зейн се изправи и заслони очите си с длани.

— Свали си ръцете, Зейн. Не искаме да разберат, че сме ги забелязали.

— Кои? — попита Тад.

— Тия, които ни дебнат.

— Какво ще правим? — прошепна Зейн.

— Не мисля, че ни чуват — отвърна сухо Калеб.

— Защо не изчакаме тук? — предложи Тад.

— Тогава те ще дойдат при нас — каза Калеб и плесна конете с юздите.

— А защо не обърнем? — попита Зейн притеснено.

— Защото тогава ще са сигурни, че имаме нещо ценно — конете започнаха да се спускат по склона. — Слушайте внимателно. Аз съм колар, а вие сте мои помощници. Доставили сме стока в Звезден пристан от търговското предприятие „Майджес и Зейгон“.

— „Майджес и Зейгон“ — повтори Тад.

— Стоката е била платена предварително и сега връщаме каруцата в Ядом.

— Ядом — откликна Зейн.

— Защо е тази история? — попита Тад.

— Защото ако помислят, че крием злато, ще ни убият веднага. А ако решат, че сме прости колари, може да ни пуснат да стигнем до Яр-Рин пеша.

— Пеша ли? Защо?

— Защото ще вземат каруцата, конете и всичко, което решат, че е ценно.

— Ще им позволиш ли?

— Единственото, което може да загубя, е мечът ми, а мога да си купя нов — каруцата стигна дъното на долчинката. Пътят пресичаше малко поточе, чиито камъни предизвикаха още една тежка доза друсане.

— Ами ако не се вържат? — попита Зейн, когато започнаха да катерят склона.

— Тогава ще извикам „бягайте“ и тичате в гората. Колкото се може по-бързо и се спускате обратно надолу. Няма да ги изпреварите, ако тичате нагоре. Като стигнете дъното, следвате потока на юг, а на зазоряване ще откриете една пътечка, на още миля на юг. Тя излиза на този път, на пет мили от Яр-Рин. Отивате в „Спящият петел“ и намирате Макгрудър. Кажете му какво се е случило и правете каквото ви нареди — Тад понечи да попита нещо, но Калеб го спря. — Сега тихо. Оставете ме аз да говоря.

Когато стигнаха билото, Калеб спря конете. Слънцето вече се бе скрило и пътят пред тях приличаше на тунел заради спускащите се сенки. Калеб зачака. След секунди иззад едно дърво излезе мъж.

— Добър ден, пътниче — усмивката му бе студена. Говореше кешийски с акцент от Кралството.

Беше набит и с мърляви дрехи — кожени панталони, някога скъпа бродирана риза, натруфен син колан и елече от черна кожа. Косата му бе скрита под червена кърпа, а на ушите му висяха две златни обеци. На дясното му бедро висеше меч, а на лявото две ками. Когато се усмихна, момчетата видяха, че му липсват предните два зъба.

— Малко е късничко за път, а?

Калеб отвърна спокойно:

— Решихме да се понапънем, за да стигнем една поляна на около миля оттук. Има вода и е добра за лагер.

— И преди ли си минавал по тия места?

— Много пъти. Затова ме наеха за тази работа. Какво да сторя за теб, страннико?

— Това е въпросът, нали? Какво да сториш за мен?

Калеб въздъхна, сякаш бе имал такива срещи и преди.

— Празни сме. С чираците ми закарахме едни стоки до Звезден пристан. Предплатени, така че не носим злато. Имам кесия с два сребърника и няколко медни монети, и дрехите на гърба си.

Иззад дърветата се появиха и други мъже. Водачът на бандитите се обърна към Зейн.

— Момче, откъде карахте товар?

— От Ядом — отвърна Зейн тихо, докато наблюдаваше как останалите четирима, един от които с арбалет, ги заобикалят. — От „Майджес и Зейгон“… — щеше да каже „склад“, но се сети, че Калеб не е уточнявал точно за какво предприятие става дума. Остави думите си недовършени, все едно си беше изкарал акъла от страх, което общо взето бе така.

Ръката на Тад се доближи до китката му и момчето разбра жеста: бъди готов да побегнеш. Тад извъртя очи настрани и Зейн разбра, че бандитите са оставили задната част на каруцата без охрана.

Калеб се огледа.

— Вижте, вие сте петима, а аз не искам да се бия за една каруца. Знаете, че не струва много, така че няма да рискувам моя живот и живота на момчетата. Ще ми платят, като се върна, „Майджес и Зейгон“ могат да си позволят нова. Така че защо не ни пуснете?

— Откъде да знаем, че не криеш злато? — водачът спря да се усмихва. — Може да е някъде в колана или под ризата.

Калеб се изправи и показа, че не носи нищо под дрехите си. Мечът му бе опрян на капрата.

— Нямам никакви скрити кесии. Само резервни дрехи. Вземете каруцата, но ме пуснете с момчетата.

— Има нещо в теб, дето не ми харесва. Ти си колар, колкото съм и аз. Приличаш на наемник. Никой не би взел наемник за каруцар, освен ако не превозва нещо ценно — бандитът видя малкото сандъче. — Сигурно там има нещо ценно, а? — засмя се и погледна към спътниците си. — Освен това съм сигурен, че като пристигнете, ще ни опишете подробно на властите. Така не може да си похарчим плячката! — измъкна меча с лявата си ръка и изкрещя: — Убийте ги!

— Бягайте! — извика Калеб, грабна меча си и скочи надясно, така че каруцата да е между него и трима от мъжете.

Тад и Зейн скочиха на земята и хукнаха надолу по склона.

Зад тях се разнесе шум на битка, а по-наблизо — тропот на ботуши. Явно ги гонеше поне един бандит. Двамата притежаваха момчешката увереност, че ще успеят да спечелят това надбягване в тъмния лабиринт от дървета и храсти.

Провряха се през гъстите храсти и се озоваха на скалист хребет, по който минаваше пътечка. Забързаха по нея, докато скалите не свършиха, и отново се юрнаха надолу. Надяваха се, че дърветата ще ги скрият достатъчно, за да се измъкнат от преследвачите си.

Тад сграбчи ръката на Зейн и посочи надясно. Без да се колебаят, двамата поеха по някакво свлачище.

Светлината отслабваше, но мракът нямаше да успее да ги скрие поне още половин час. За малко щяха да паднат от скален ръб и едва успяха да се спрат в едно дърво. Тад махна и Зейн го последва по нов сипей, водещ към дъното на дерето.

Гъстите храсти ги забавиха. Зад тях звуците се усилваха — преследвачите бяха поне двама. Зейн спря до едно дърво и погледна нагоре. Сплете ръце в стреме и кимна на Тад. Брат му не се поколеба, стъпи на ръцете му и се качи на дървото. Зейн се огледа, грабна един дебел отчупен клон, който ставаше за тояга, и го метна нагоре.

Тад го хвана сръчно с една ръка и се наведе да му подаде другата. Зейн подскочи, хвана я и се издърпа горе. Двете момчета затаиха дъх. Надяваха се да не се виждат отдолу.

След миг от гората се появиха двама мъже и спряха точно под тях.

— Проклятие! — извика първият, висок тип с дълга русолява коса. — Къде отидоха?

— Обзалагам се, че са тука някъде — отвърна другият, широкоплещест и с гъста черна брада. — Проклетите храсти им скриват следите. Ти върви натам — той посочи незабележимата пътечка, която водеше към центъра на долчинката, — а аз ще се кача нагоре и ще гледам да ги подгоня към теб.

Мъжете тръгнаха, а момчетата зачакаха. Тад допря пръст до устните си. Това се оказа предвидливо, защото само след минута русият дългуч се върна по пътеката. Зейн взе тоягата от Тад и мълчаливо зачака. Бандитът не правеше опит да се прикрие, а ругаеше под нос и не усети движението над него, когато Зейн обви клона с бедра и замахна с две ръце. Тоягата удари мъжа по лицето с неприятен пукот, който накара Тад да потръпне. Разбойникът рухна на земята с разбит нос.

При удара обаче Зейн се изпусна от клона и падна тежко по гръб. Тад веднага скочи до него и прошепна:

— Добре ли си?

— Ще оживея — отвърна Зейн, изправи се и изпъшка. — Той как е?

Двамата се обърнаха към поваления бандит.

— Мисля, че си го убил — каза Тад, след като коленичи до него.

Лицето на мъжа представляваше кървава каша заради смазания нос и дълбоката рана на челото. Зейн се наведе и докосна гърдите му. Очите на разбойника внезапно се отвориха и той посегна да го хване за туниката. Момчето изписка от ужас и отскочи, а мъжът се опита да избърше кръвта от лицето си. И измърмори нещо неразбираемо. Убийствените му намерения бяха очевидни.

Тад вдигна изпуснатия от Зейн клон и го удари с все сила по главата. Бандитът падна със стон. Тад го удари отново и тялото му потръпна и застина.

Зейн се приближи до брат си.

— Май не диша.

— Надявам се — отвърна Тад.

— Ти го уби — каза Зейн със смес от ужас и възхищение.

— Иначе той щеше да ни убие.

— Ей!

Двете момчета замръзнаха. Вторият бандит се връщаше.

— Видя ли ги? — долетя гласът му вече по-отблизо.

— Тука са! — извика Тад с престорено дебел глас.

Зейн се ококори, но брат му посочи дървото и на свой ред сплете ръце в стреме. Зейн бързо се покатери на клона.

— Аз ще го примамя, а ти го фрасни! — прошепна Тад.

— Дай ми тогава тоягата, глупако!

Тад тъкмо щеше да му я подхвърли, когато се появи и вторият бандит. Беше останал без дъх, но щом видя момчето над поваления си другар, измъкна меча си и се втурна напред.

Тад замръзна за момент и едва успя да се наведе, за да не му отсекат главата. Острието се заби дълбоко в дървото, като брадва. Заседна здраво и мъжът не успя да го извади веднага. Тад се възползва от това и го прасна с тоягата през лицето.

— Проклятие! — изрева мъжът и отблъсна тоягата с лявата си ръка. По лицето му имаше драскотини, но ударът не бе успял да причини сериозни вреди. Тад сграбчи дръжката на меча, измъкна го и застана срещу бандита.

Мъжът извади камата си.

— Дано да можеш да го използваш, защото иначе ще те изкормя като пиле заради това, което стори с Матиас.

И тръгна напред. Изведнъж над главата му се появиха два крака и Зейн скочи от клона и го изрита във врата и рамото. Тежестта на момчето повали бандита и Тад видя учуденото му изражение и чу шумното изпукване, когато вратът му се счупи.

Зейн обаче отново беше паднал лошо и стенеше на земята. Все пак Тад първо провери разбойника в краката си. Главата на мъжа бе извита неестествено, безжизнените му очи бяха зяпнали в небето. Тад се обърна към Зейн, който лежеше неподвижно, и побърза да коленичи до доведения си брат.

— Май си счупих гръбнака — изпъшка Зейн.

— Наистина ли? — попита притеснено Тад.

— Боли ужасно.

Тад го ощипа силно по крака.

— Това усещаш ли го?

— Ау! — извика Зейн и се надигна. — Боли бе!

— Значи гръбнакът ти не е счупен — Тад се изправи и му подаде ръка.

— Откъде знаеш?

— Джейкъб Стивънсън ми каза, че когато бащата на Туоми Круум паднал от плевнята и си счупил гръбнака, не можел да усеща нищо под кръста.

— Гадно.

— Няма значение. Умрял на другия ден.

— А бе доста ме боли — опита се да изтръгне съчувствие Зейн.

— Вземи другия меч.

Зейн се наведе и прибра оръжието на първия разбойник.

— Трябва да се върнем при каруцата.

— Калеб каза да не се връщаме — отвърна Зейн.

— Може да има нужда от помощ! — извика разпалено Тад.

— Дали е добре?

— Щом ние убихме тия двамата, съм сигурен, че Калеб е успял да се справи с останалите трима — отвърна Тад със смесица от страх и вълнение.

Зейн не изглеждаше убеден, но го последва.

Тръгнаха предпазливо нагоре. Вече беше тъмно и се ориентираха трудно през гъстите шубраци. Щом видяха пътя, спряха и се ослушаха. Лекият ветрец шумолеше в листата и се чуваха няколко горски птици, но иначе всичко бе спокойно.

Двамата излязоха на пътя и се огледаха.

— Къде е каруцата? — прошепна Тад.

Зейн сви рамена, но жестът му остана незабелязан.

— Не знам. Не съм сигурен къде излязохме.

Отляво се дочу изпръхтяване на кон. Явно се бяха изкатерили по на изток, отколкото предполагаха. Момчетата тръгнаха предпазливо, готови да побегнат при първата опасност.

В здрача едва забелязаха първото тяло, проснато от другата страна на коловозите. Беше бандитът, който ги бе заговорил. Малко по-надолу двата все още впрегнати коня се опитваха да пасат каквото могат. До каруцата лежеше друг мъртъв бандит. Двамата заобиколиха и видяха тялото на онзи с арбалета, проснато до предното ляво колело, а до него имаше още някой. Калеб. Беше облегнат на колелото, но бе в безсъзнание.

— Май диша!

Зейн дръпна тялото на бандита и Калеб се свлече настрани. Тад го огледа и видя раната от арбалетната стрела — беше си направо дупка, както и няколко рани от меч.

— Трябва да направим нещо!

— Съблечи ризата на този и я накъсай на бинтове.

Тад се подчини и започна да реже ризата с ловния нож на Калеб. Зейн прегледа другите два трупа и се върна с мечовете им и малка кесия.

— Явно са обирали и преди.

— Да бе, верно ли? — изсумтя ядосано Тад.

— Искам да кажа, съвсем скоро — Зейн разтърси кесията. — Има няколко монети.

— По-добре да качим Калеб в каруцата, че не знам колко ще издържи.

Вдигнаха ранения и го пренесоха отзад.

— Ти стой при него, а аз ще карам — каза Тад.

Не бяха опитни колари, но все пак сменяха понякога Калеб по време на пътуването и Зейн признаваше, че брат му е по-добър. Конете обаче не изгаряха от желание да изоставят пашата и да потеглят.

— Колко каза, че има до селото?

— Не помня — отвърна Зейн. — Побързай. Не мисля, че имаме много време.

Тад дръпна надясно и върна конете на пътя. С викане и пляскане с юздите успя да ги подкара в тръс, колкото се може по-бързо, без да рискува каруцата да излезе от пътя.

Отзад Калеб лежеше неподвижно, а Зейн се мъчеше да спре кръвта.

— Не умирай! — шепнеше момчето.

Тад повтаряше наум думите на брат си. Каруцата трополеше по тъмния път.

Пътят през гората изглеждаше безкраен. Момчетата се мятаха между паническата тревога и вълните на оптимизъм, че всичко ще се оправи.

Бяха изгубили представа за времето. Пътят сякаш едва се нижеше под копитата на конете — животните не бяха почивали преди засадата и вече бяха изтощени. Левият очевидно куцаше, но Тад бе решен да ги умори, но да спаси Калеб.

Момчетата харесваха високия мълчалив ловец. Знаеха, че е свързан по някакъв начин с владетелите на Звезден пристан, макар не всичко да им бе ясно. Освен това знаеха, че майка им го обича и че той също изпитва чувства към нея. В началото не бяха гледали с добро око на връзката им, но после оцениха колко щастлива я правят редките му визити. Тад се страхуваше, че ще му се наложи да се върне и да обяснява на майка си за смъртта на Калеб.

Внезапно се озоваха в селото. Тад осъзна, че е бил толкова съсредоточен върху това, което може да се наложи да каже на майка си, а Зейн така погълнат от грижи за ранения, че и двамата не са забелязали кога са излезли от гората.

Село Яр-Рин бе огряно от лунната светлина. На площада имаше три големи сгради. Отсреща беше селската мелница, а другите две бяха магазин и странноприемница. На табелата й бе нарисуван спящ петел, който пренебрегваше надигащото се слънце. Тад си спомни инструкциите, спря конете и захлопа по вратата.

След минута горе се отвори прозорец и прозвуча ядосан глас:

— Какво има?

— Ти ли си Макгрудър? Имаме нужда от помощ.

— Чакайте малко.

След няколко мига вратата се отвори и се появи едър мъж с нощна риза и фенер в ръка.

— Кои сте вие и каква помощ ви трябва? — въпросът му заглъхна, щом видя наведения над ранения в каруцата Зейн. — Милостиви богове!

Обърна се към мръсните изтощени момчета.

— Помогнете ми да го внесем вътре.

Тад се покатери при Зейн и двамата пъхнаха рамене под мишниците на Калеб и го вдигнаха.

— Подайте ми го — каза кръчмарят.

Двамата бавно спуснаха ранения на рамото му и мъжът го внесе вътре, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по нощницата му.

— Елизабет! Ставай, жено!

След няколко мига се появи пълна, но все още привлекателна жена на средна възраст и се приближи до масата, където вече лежеше раненият.

— Това е Калеб — каза кръчмарят.

— Ти ли си Макгрудър? — попита Тад.

— Да, а това е странноприемницата ми „Спящият петел“. Кои сте вие и защо приятелят ми е в такова състояние?

— Загубил е много кръв, Хенри — каза жената, докато преглеждаше раните.

— Виждам, жено. Направи каквото можеш.

— Тад и аз сме от Звезден пристан — обясни Зейн и набързо разказа за засадата.

— Проклети разбойници — възкликна Макгрудър. — Преди две седмици ги издирваше един кешийски патрул от Ядом.

— Всичките са мъртви — обади се Тад.

— Всичките?

— Петима — допълни Зейн. — Ние с Тад убихме двама, а Калеб останалите трима.

— Убили сте двама? — изненада се Макгрудър, а момчетата кимнаха.

След като кръчмарят не каза нищо за няколко мига, Тад допълни:

— Имахме късмет.

— Така си е — съгласи се кръчмарят.

— Хенри — обади се Елизабет, — не мисля, че мога да го спася. Твърде е късно.

— Проклятие. Маргарет! — извика Макгрудър.

След минута от задната врата се появи момиче на годините на братята.

— Облечи си нещо и изтичай до колибата на вещицата.

— Вещицата! — момичето се ококори.

— Хайде! По-бързо! Този човек умира.

Момичето пребледня и изчезна през вратата. След минута се върна, навлякла проста рокля и кожени обувки.

— Вземи фенера и върви с нея — обърна се Макгрудър към Зейн. — Старата вещица няма да говори с непознат, но познава Маргарет. Може да не иска да дойде, но й кажете, че е време да си върне дълга. Тогава ще се съгласи.

Зейн последва разтревоженото момиче през селския площад. Тази част от селото бе разположена над потока и нямаше ферми. След малко навлязоха в малка горичка.

Зейн се мъчеше да поддържа крачката на момичето.

— Казвам се Зейн — представи се той след неколкоминутно мълчание.

— Млъкни!

Момчето се изчерви, но не каза нищо. Нямаше представа каква е причината за тази грубост, но бе по-добре да изяснява това в по-спокоен момент.

Тръгнаха по тясна пътечка и скоро стигнаха до потока. Малко по-нататък на една кална поляна имаше колиба. Зейн се зачуди как водата не я е отнесла досега.

Колибата беше от клонки и кал и имаше малък каменен комин. Беше голяма точно колкото за един човек. За врата служеше кожена завеса, а от лявата страна имаше отвор, наподобяващ прозорец.

Момичето спря на няколко метра от нея и се провикна:

— Го… госпожо!

— Какво искаш, момиче? — отговори й веднага глас.

— Аз съм Маргарет. Макгрудър ме праща.

— Знам коя си, глупаво момиче. Защо ме безпокоите?

— Макгрудър каза да дойдеш. Един мъж има нужда от помощ в кръчмата.

— И защо трябва да помагам на случайни пътници?

— Макгрудър каза, че е време да си върнеш дълга.

Настъпи тишина, а след това кожената завеса се отметна и старицата излезе. Зейн никога не бе виждал толкова дребен човек. Беше висока само четири стъпки, най-много четири и половина. Веднъж през Звезден пристан бе минало джудже, на път към крепостта Дорджин, и дори то бе с десетина сантиметра по-високо от старицата.

Косата й бе бяла, а кожата загоряла от слънцето. Изгърбването я правеше още по-ниска.

Но дори в тъмното Зейн виждаше енергията в очите й — изглеждаха сини на лунната светлина.

Зъбите й бяха опадали и тя фъфлеше.

— Тогава ще дойда — каза вещицата. — Не искам да съм задължена на никого.

Влезе в колибата, върна се с някакъв вързоп и тръгна. Мърмореше си нещо.

Зейн и момичето с лекота поддържаха крачката й и стигнаха до кръчмата заедно. Момчето с изненада установи, че на светло старицата изглежда още по-дребна.

— С какво съм ти задължена, Макгрудър, че ме викаш?

— Не на мен, старице — отвърна кръчмарят. — На него.

Жената погледна ранения на масата.

— Калеб! Махнете му дрехите да му прегледам раните.

Макгрудър понечи да вдигне Калеб, за да го съблече, но старицата се развика:

— Срежи ги бе, глупак! Да го убиеш ли искаш?

Тад подаде ловджийския нож на Калеб на кръчмаря с дръжката напред. Макгрудър го взе и внимателно разряза туниката и жакета.

Жената огледа раните.

— Близо е до смъртта. Изварете бинтове и ми донесете чаша вино. По-бързо.

После извади от вързопа кожена торбичка, от нея — смачкана пергаментова кесийка и изсипа прахчето вътре в донесеното вино.

— Ти, момче. Вдигни му главата и гледай да не се задави, докато му давам да пие.

Зейн се подчини. Устните на Калеб леко помръдваха, докато гълташе лекарството.

Щом водата завря, старицата накисна вътре изрязани от стари чаршафи бинтове.

— Момиче, донеси ми сапун и студена вода.

Маргарет се върна с ведро и калъп сапун. Дребната жена започна да промива раните на Калеб. След това нареди на Макгрудър да извади бинтовете с металния ръжен и да ги подържи до огъня, докато не изсъхнат. Щом реши, че са достатъчно сухи, превърза ранения и се обърна към кръчмаря.

— Качи го в някоя стая и го остави да спи.

Макгрудър вдигна Калеб и го понесе като дете към стълбите.

— Ще оживее ли? — попита Зейн.

Старицата го изгледа скептично.

— Вероятно не. Но ще издържи още малко, а това е важно.

— Защо? — обади се Тад.

Жената се усмихна леко.

— Чакай.

— Какво друго да направим? — попита Макгрудър, щом се върна.

— Знаеш какво — отвърна жената и се приготви да си ходи.

— Чакай! — извика Зейн. — Това ли е всичко? Чаша вино и бинтове?

— Лекарството ми е много повече от чаша вино, момче. Ще го запази жив, докато Макгрудър повика друга помощ, която да спаси Калеб, син на Пъг.

— Каква помощ? — попита Макгрудър.

— Не ме мотай, мошенико. Знам кой е истинският ти господар и че в случай на нужда можеш да пратиш спешно известие — жената вдигна палец към стълбите. — Синът му умира горе и ако това не е спешност, не знам кое е.

Макгрудър я изгледа навъсено.

— За жена, която твърди, че разбира само от билки и корени, знаеш много неща.

— Ако живееш достатъчно дълго, научаваш това-онова. Но Калеб ми направи услуга, както и баща му преди години, а един от неговите приятели ми помогна страшно много, така че още имам голям дълг. Но не и към теб, Макгрудър. Така че внимавай, като ме обезпокоиш другия път.

Старицата излезе, а Тад и Зейн се спогледаха.

— Момчета, може да спите с Калеб, втората врата вляво — каза кръчмарят. — Стаята е с едно легло, но под него има голям дюшек, издърпайте си го — после се обърна към момичето. — Маргарет, лягай си, утре ще има много работа — накрая погледна жена си, която мълчаливо търкаше кръвта от масата и пода. — Ей сега ще ти помогна, Елизабет. Само мъничко.

— Знам, трябва да изпратиш съобщение.

Той кимна и излезе през задната врата. Жената погледна момчетата и кимна към свещника на тезгяха.

— Идете да си починете. До зазоряване има само три часа, а утре ще е тежък ден.

Зейн взе свещта и двамата безмълвно се качиха на втория етаж. Калеб лежеше на леглото, завит с дебел юрган, лицето му бе бледо и изпито.

Тад коленичи, измъкна дюшека и момчетата си легнаха.

— Какво ще правим сега? — попита Зейн след малко.