Полетът на Нощните ястреби

4Тъмната богиня

Тад се събуди внезапно.

Някой отваряше вратата и той сръчка лежащия до него Зейн. Слънцето скоро щеше да изгрее. През прозореца се виждаха първите розови отблясъци, но в стаята бе тъмно и не можеше да различи чертите на влизащия.

— А? — смотолеви полуспящият Зейн, докато Тад се опитваше да намери свещника.

— Не е необходимо — каза фигурата на прага и вдигна ръка. Стаята се изпълни с неестествена светлина със синкав оттенък. Зейн примигна, а Тад се изправи.

Мъжът приличаше на Калеб и бе висок колкото него, но кожата му бе бледа и имаше бяла коса. Очите му бяха бледосини, но изражението им бе същото като на очите на Калеб. Зад него на прага се появи Макгрудър.

Зейн се дръпна настрани, за да не пречи на непознатия да прегледа ранения.

— Добре, че ме повика. Дишането му е плитко, има слаб пулс и треска. Ако не се направи нещо, ще умре до обяд — мъжът се обърна към Тад. — Кои сте вие?

— Аз съм Тад, а това е Зейн. Пътувахме с Калеб.

— Какви се падате на брат ми?

Зейн погледна Тад и отговори:

— Може да се каже, че Калеб ни взе за чираци.

— Не бих казал — намръщи се бледият. — После ще разнищим цялата тази история. Трябва да го взема с мен, за да го спася. А вие стойте тук.

— Чакай, Магнус — намеси се Макгрудър. — Знаеш, че не могат да останат тук.

— Защо не? Не мога да ги взема с мен.

— Налага се. Те те видяха и дори само една дума пред неподходящ човек… — той кимна към момчетата. — Знаеш.

— Вземи ги на работа — предложи Магнус.

— Не мога. Баща ти ще ни премести след ден-два. Онези мъже може да са били бандити, както казват момчетата, а може и да са нещо друго. Във всички случаи Пъг ще ни премести и тук ще има друг кръчмар със семейството си. Ще кажат, че са далечни роднини или нещо друго — Макгрудър се огледа, сякаш вече съжаляваше, че трябва да напусне уютната странноприемница. — Селяните не говорят пред непознати, но старата вещица вече знае повече, отколкото трябва, а не търпи да й казват какво да прави. Тези момчета ще са още един потенциален проблем, ако ги оставиш тук. Ако са ги проследили и знаят, че са пътували с Калеб… Най-добре ще е да се махнат възможно по-бързо. А ако Калеб наистина ги е взел за чираци, знаеш какво означава това.

— Че е видял нещо в тях. Е, добре — Магнус се обърна към момчетата. — Като вдигна брат си, стойте близо до мен.

Наведе се и вдигна Калеб без усилия, въпреки че бяха еднакви на тегло.

— Приближете се.

Тад и Зейн се подчиниха… и за момент всичко потъна в мрак. След секунда се озоваха в някаква зала.

Зейн залитна й за малко щеше да падне. Тад се оглеждаше ококорено, като заслепен от фенер бухал.

Мъжът, когото Макгрудър бе нарекъл Магнус, тръгна напред, без да им обръща внимание. Двамата се спогледаха и видяха изумените си изражения. Зейн кимна и тръгнаха след мъжа, защото нямаха никакво желание да остават сами на такова място.

Въпреки че носеше брат си, Магнус вървеше бързо и момчетата трябваше да подтичват. Осъзнаха, че се намират в някаква голяма постройка, защото стените и подовете бяха от гранит и мрамор. По стените имаше запалени факли и тежки врати с малки прозорчета в средата.

— Прилича на подземие — измърмори Зейн.

— Ти пък откъде знаеш? — прошепна Тад. — Все едно си виждал някога подземие.

— Не съм, но знаеш за какво говоря. Точно така си представям подземията от приказките.

— Вярно.

Момчетата спряха внезапно. Бяха влезли в огромна зала. Таванът едва се виждаше от пушека на стотината факли по стените. До отсрещната стена имаше голяма статуя на жена с разперени ръце, сякаш приканваше влизащите в прегръдката си. Зад нея по стените имаше по-малки барелефи.

— Дали е това, което си мисля? — прошепна Тад.

— Сигурно, като гледам мрежата в дясната й ръка.

Двамата направиха всеки жест срещу уроки, който бяха виждали в живота си, и побързаха да настигнат Магнус. Намираха се в храм на Лимс-Крагма, Дърпащата мрежи, Богинята на Смъртта.

Няколко фигури с черни роби се появиха от вратите вляво от статуята. Един мъж ги подмина, но вторият спря до тях.

— Каква работа имате тук, момчета?

Тад посочи Магнус, който тъкмо оставяше тялото на брат си в краката на статуята.

— Ние сме с него.

— Тогава елате.

Те кимнаха и забързаха след него.

Зейн изгледа мъжа с крайчеца на окото си. Имаше обикновени черти и бе почти плешив, само с малко коса на тила и над ушите. Беше съвсем обикновен, като се изключи фактът, че носеше роба на жрец на Богинята на Смъртта.

От една врата вдясно се появи по-възрастен мъж. Вървеше бавно и се подпираше на бял жезъл, по-висок от него. Бялата му коса се спускаше до раменете. Когато се приближи до Магнус, момчетата видяха, че е сляп.

— Защо смущаваш покоя ни, Магнус?

— Брат ми умира — Магнус се изправи и погледна стареца. — Познаваш баща ми и знаеш с какво се занимаваме. Животът на брат ми трябва да бъде пощаден.

Мъжът гледаше с празен поглед. Наглед беше крехък, но гласът му бе дълбок и силен.

— Господарката призовава всички, когато им дойде времето. Не мога да направя нищо за това.

— Можеш да го излекуваш! Знам какви способности имаш, Бетаниал.

— Защо не го занесе в храм на Килиан или Сунг? Лекуването е по тяхната част.

— Защото семейството ми е сключило договор с господарката ти и тя може да избере да не взима брат ми. Имаме нужда от него. Не му е още времето.

— Кога въобще е времето на смъртния? — попита върховният жрец.

Магнус пристъпи към него.

— Още не му е времето!

— Кога е времето? — прозвуча глас и момчетата инстинктивно пристъпиха едно към друго. В гласа се долавяше безнадеждност, но и някаква сигурност, че накрая всичко ще е наред.

Магнус се обърна към гигантската статуя.

— Когато този свят е в безопасност.

За момент всички факли проблеснаха и после запушиха.

Магнус се озова в толкова огромна зала, че таванът се губеше в мрака, а от стените виждаше само тази отдясно.

Пред себе си виждаше редица каменни пиедестали, на които лежаха мъже, жени и деца, а имаше и множество празни. Една жена се надигна, слезе от пиедестала си и започна да си проправя път през каменния лабиринт.

Още по-наблизо, на един пиедестал, се появи новородено. Магнус за момент се зачуди как това дете, което очевидно не бе оцеляло при раждането, ще успее да слезе и да отиде да се срещне с богинята. После си напомни, че това тук не е истинско. Виждаше илюзия, създадена от боговете, за да може много по-просто устроеният му ум да понесе срещата с тях. Принципно не беше от търпеливите, а сега положението бе критично.

— Достатъчно! — каза той и махна с ръка.

Залата изчезна и той се озова в по-малка, на върха на някаква планина. Беше облицована с мрамор и слонова кост. Таванът бе подпрян на високи колони. Но поне сега виждаше всички стени.

Залата предлагаше гледка към далечни планински върхове, въздухът бе рядък и студен. Магнус промени условията около тялото си, за да му е по-топло и да диша нормално. Отвън, малко под нивото на пода, започваше море от бели облаци и той разбра, че се намира в Павилиона на боговете — или Шатрата на боговете, както също го наричаха, — място, за което бе чувал от родителите си. Усмихна се, защото те се бяха видели тук за пръв път и това място изглеждаше подходящо за среща с богинята.

На една проста мраморна пейка седеше фигура, загърната в черна роба. Приличаше на млада жена и когато Магнус се приближи, махна качулката си. Кожата й бе бяла като най-чист порцелан, а косата и очите — черни като оникс. Имаше червени като кръв устни, а гласът й бе режещ като леден вятър.

— За простосмъртен уменията ти са удивителни, Магнус. Някой ден може да задминеш баща си и майка си в магическите изкуства. Освен това си по-арогантен и от двамата.

— Липсва ми търпението на баща ми и разбиранията на майка ми — отвърна предизвикателно Магнус. — Брат ми е нужен. Знаеш това.

— Не знам подобно нещо — отговори жената и се изправи. — Баща ти веднъж дойде при мен със своя приятел, човека, който стана валхеру.

Магнус с изненада откри, че тя е по-висока от него. По някаква причина това го подразни и само с една мисъл той се извиси над богинята.

Жената се засмя.

— Суетни сме, а? След това баща ти дойде втори път.

— Знам — каза Магнус. — Той ми обясни за вашата сделка.

— Така ли? — жената се обърна, все едно разглеждаше далечните планински върхове. — Не си спомням за сделка. Но помня, че му предложих избор.

— Не разбирам.

— Естествено. Не знам какво ти е казал баща ти за това, което се задава, но нямам дълг към семейството ви, просто става въпрос за едно споразумение, което сключих с Пъг преди време. Брат ти не е изключение. Той лежи пред вратите на царството ми и не мога да му откажа да влезе. Дошло е неговото време.

— Не — каза глас зад Магнус.

Той се обърна и видя крехка стара жена, кожата й бе опъната като пергамент над костите й. Косата й беше бяла, а робата й бе с цвета на снега по планинските върхове. Носеше украса от слонова кост, а краката й се губеха в полите на робата.

— Можеш да постъпиш както искаш, дъще, защото ти управляваш царството си. Но точно в това е смисълът — че правиш каквото искаш.

— Трябва да поддържам реда и недей да ме наричаш „дъще“, старице. Не ти е тук мястото.

— Явно никъде не ми е мястото — отвърна старицата и се усмихна на Магнус.

Той я огледа по-внимателно.

— Ти си вещицата от селото.

— Не. Но я познавам. Както познавам мнозина други.

Магнус беше озадачен, защото двете жени всъщност бяха една и съща жена. Единствената разлика беше в цвета и вида на кожата.

— Коя си ти?

— Аз съм тази, която беше и която ще бъде, но сега…

— Сега е никоя — обади се Лимс-Крагма.

— Да — отвърна старицата и изчезна, но ехото от последните й думи остана. — Можеш да постъпиш, както поискаш.

За момент Магнус и богинята останаха безмълвни.

— Добре. Отказвам на брат ти да влезе в моето царство. Ще бъде съден друг път. Сега го заведи на твоя остров.

— Коя беше тя?

— Онази, която беше — отвърна богинята и за миг по лицето й се мярна следа от емоция. — И може би, както каза, някой ден ще бъде отново — с един жест тя ги пренесе в храма. Всички наоколо бяха застинали като мухи в кехлибар. — Попитай Накор за ехото — след това богинята изчезна внезапно и всички се раздвижиха.

Калеб изстена и отвори очи.

— Братко?

— Богинята отвърна на молитвите ти — каза върховният жрец и сведе глава. Останалите също се поклониха.

— Елате — обърна се Магнус към момчетата и вдигна брат си от пода: Калеб отново бе изпаднал в безсъзнание. Братята се приближиха към магьосника и тъмнината отново ги погълна.

Намираха се близо до океана. Можеха да подушат уханието на сол в нощния въздух. Тад посочи двете луни и момчетата разбраха, че се намират на северозапад от странноприемницата на Макгрудър. Магнус тръгна към една широка правоъгълна постройка, без да каже нищо.

Сградата се намираше сред тревиста поляна и към вратата водеше павирана пътека. От двете страни на портата бяха запалени факли. Магнус влезе и зави наляво. Момчетата го последваха, гледаха към отсрещната врата, водеща във вътрешен двор, превърнат в градина.

Магнус пак зави наляво и тръгна по някакъв коридор. Пред една врата ги очакваха нисък мъж с тъмна брада, жена с проста, но красива синя рокля и дребен мъж в опърпана оранжева роба.

Никой от тримата не обърна внимание на момчетата — всички гледаха Магнус, който внесе брат си в широка, но бедно обзаведена спалня. Остави го на леглото и се отдръпна. Мъжът с оръфаната оранжева роба се наведе да огледа Калеб, после каза:

— Има нужда от почивка, а след това само лека храна и течности — обърна се към Магнус. — Какво точно се случи?

— Трябва да попитате тези двамата — отвърна магьосникът и посочи момчетата.

Брадатият мъж се приближи до Тад и Зейн и се представи.

— Аз съм Пъг, бащата на Калеб. Какво се случи?

Тад започна да обяснява за засадата, а Зейн вмъкваше по някой коментар. Когато стигнаха до събитията в странноприемницата на Макгрудър, Магнус ги прекъсна.

— Нека аз продължа — обърна се към баща си. — Старата селска вещица забавила смъртта му.

— Селска вещица? — намеси се мъжът с оранжевата роба.

— Ще стигна и до това — Магнус започна да разказва за пътешествието си в залите на Лимс-Крагма, а Зейн се приближи до Тад, сякаш търсеше опора.

— Белокосата изглеждаше точно като селската вещица. Каза, че вие двамата — Магнус махна към баща си й другия мъж — се досещате коя е. Според Лимс-Крагма била ехо.

Пъг се обърна към дребния мъж.

— Какво мислиш, Накор?

— Помниш ли Залтаис, с когото се сблъскахме при нашествието на Изумрудената кралица? Казах ти, че той е сън.

— Не съм чувал за това — намеси се Магнус.

— Има много неща, за които не си чувал — Пъг се намръщи на сина си. — Какво си въобразяваше? Защо отиде в царството на Богинята на Смъртта?

— Защото на Калеб му оставаха броени минути. Освен това ти си бил там два пъти и си жив.

— Втория път не беше по мой избор — напомни му Пъг. Магнус знаеше историята. Баща му почти бе загинал при сблъсъка с демона, предвождал армиите на Изумрудената кралица по време на Войната на студенокръвните.

— Но първия път си отишъл да потърсиш баба и си се върнал.

— С Томас едва оживяхме при първото посещение в залата й. Можеше да се озовеш в капан.

— Татко, залата е илюзия.

Накор поклати глава.

— Илюзиите на боговете убиват по-лесно от стомана. Могат да са достатъчно истински, когато се наложи.

— Това е лудост. Можеше да загубя и двамата си синове — намеси се Миранда.

Магнус присви сините си очи.

— Обучихте ме добре. Не се подведох по илюзията и я предизвиках да се промени. Срещнахме се в Павилиона на боговете.

Пъг и Миранда се спогледаха.

— Бих рискувал всичко, за да спася брат си — Магнус видя недоволното изражение на майка си и продължи: — Знам, че се притесняваш и за двама ни, но нали останахме живи.

— Факт, който трябва да обсъдим — каза Пъг. — Накор?

— Ще ти кажа каквото знам — отвърна дребният мъж с усмивка и посочи момчетата. — Първо да се оправим с тях.

Пъг се обърна и въпреки че бе говорил с Тад и Зейн само преди няколко минути, сякаш ги съзираше за първи път.

— Та кои бяхте вие?

— Аз съм Тад. Това е Зейн. Ние сме от Звезден пристан.

— Защо бяхте със сина ми? — попита Миранда.

Тад започна да разправя за празника и как се бяха събудили в каруцата. Разказът беше малко накъсан, но сравнително точен.

— Значи не сте чираци на Калеб? — попита накрая Магнус.

Тад и Зейн се спогледаха виновно.

— Никога не сме се представяли за негови чираци.

— Макгрудър го каза.

Тад сви рамене.

— Калеб ни водеше към Яр-Рин и след това към Кеш, за да ни намери занаят. Ако не успееше там, щеше да ни заведе в Крондор. Правеше го по молба на майка ни.

— Вече знаете повече, отколкото трябва, само от това, което сте чули и видели за един ден — каза Пъг. — Трябва да помислим какво да ви правим. Междувременно можете да си починете. Накор, намери им стая и после ела да поговорим.

Накор кимна и махна на момчетата да го последват. Тад и Зейн тръгнаха послушно след него.

— Аз съм Накор и съм комарджия. Знаете ли игри с карти? — братята отговориха отрицателно и той поклати глава. — Загубил съм форма. Никой на този остров не играе. Вие с какво се занимавате?

Момчетата мълчаха, сякаш и двамата чакаха другият да отговори.

— С разни неща — отвърна накрая Тад.

— Какви? — попита Накор, докато ги водеше по коридор с врати от двете страни.

— Товарим и разтоварваме — обади се Зейн.

— А, значи сте хамали.

— Не съвсем — отвърна Зейн. — И можем да караме каруца!

— Колари?

— Не точно. Но аз мога да управлявам лодка — каза Тад. — И двамата разбираме от риболов.

— А аз мога да ловувам. Калеб ме заведе веднъж и ми показа как се стреля с лък. Каза, че съм имал талант. Уцелих един елен съвсем сам! — гордостта в гласа на Зейн личеше съвсем ясно.

— Понякога помагах на Фаулър Кенси да плете мрежи — добави Тад. — Той ме научи как да хващам патици в езерото.

— А аз помагах на ковача Ингвар, като оправяше казаните. На него не му се занимаваше с калайджийство и ме научи. И знам как се поддържа пещ, та да не изгасне до сутринта, и как се закалява стомана — Тад го изгледа със съмнение. — Гледах го, достатъчно пъти!

Накор ги заведе в една празна стая с четири легла с навити постели.

— Е, това е доста впечатляващ списък с умения за момчета на вашите години — махна им да разгънат постелите и посочи една ракла до вратата. — Одеялата са там. Има свещ и огниво, но няма да ви трябват. Предполагам, че ще заспите веднага щом се махна. До разсъмване има още три часа, така че си починете. Като се събудите, някой ще дойде и ще ви донесе нещо за ядене. Сигурно ще сте гладни.

— Аз и сега съм гладен — оплака се Зейн.

Тад поклати глава.

— Но ще изчакам до сутринта — поправи се бързо брат му и отиде за одеялата.

— Сър, може ли да питам нещо? — каза Тад.

— Наричайте ме Накор, не сър. Какво ще ме питаш?

— Къде сме?

Накор замълча за момент, после се ухили.

— Още не мога да ви кажа. Ще разберете, щом Пъг реши какво да ви правим.

— Какво искате да кажете, сър… Накор?

Мъжът спря да се усмихва.

— Момчета, видяхте и чухте неща, заради които някои хора може да загинат — Тад пребледня, а Зейн се опули. — Пъг трябва да реши какво да правим с вас. Магнус е мислил, че сте чираци на Калеб, което означава определени неща. Вие не сте, което пък означава други. Не мога да съм по-подробен, но скоро ще научите волята на Пъг. Дотогава сте гости, но не се разхождайте без придружител. Разбрахте ли?

Двамата кимнаха и Накор излезе.

— Ще ни убият ли? — попита Тад, докато си лягаха.

— Той говореше принципно, не за нас.

— Но защо?

— Не знам — отговори Зейн. — Бащата на Калеб е могъщ, той е магьосник, като другия си син — момчетата изпитваха обичайния за простолюдието страх от магьосници, но се утешаваха с факта, че все пак става дума за бащата на Калеб. В техните умове високият ловец беше нещо като добронамерен чичо, което пък правеше Пъг нещо като дядо. Поне така се надяваха.

— Всички казват, че той притежава острова на Звезден пристан — продължи Зейн. — Това означава, че е някакъв благородник. Те имат врагове. Благородниците водят войни и се занимават с други опасни работи.

Тад подложи ръка под главата си.

— Уморен съм, но не ми се спи.

— Ами нали го чу? Не можем да ходим никъде. По-добре да пробваме да дремнем.

Тад зяпна в тъмния таван.

— Иска ми се да си бяхме в Звезден пристан.

Зейн въздъхна дълбоко.

— И на мен.