Полетът на Нощните ястреби

16Чакане

Вратата се отвори.

Тад, Зейн и Джоми се стреснаха от дрямката си. Влезе момиче на тяхната възраст, носеше котле, няколко купи и малък вързоп.

Остави ги на масата. Във вързопа имаше половин самун хляб и буца сирене.

— Баща ми каза да ви донеса храна — беше малко едричка, с красива усмивка, големи кафяви очи и дълга коса.

Джоми започна да разсипва супата, а момичето се наведе над Калеб.

— Загубил е много кръв, но изглежда по-добре от снощи и диша по-леко. Ако се събуди, му дайте да хапне — кимна към котлето. — Което значи да оставите малко, нали?

Тад закима и опита да каже нещо с пълна уста.

— Благодаря — обади се Зейн.

— Госпожице, а ние какво да правим? — попита Джоми.

— Чакайте — отвърна момичето, излезе и затвори вратата.

Каспар вървеше бързо през двореца. Паско го следваше по петите. Едва се зазоряваше, но го бяха повикали преди петнадесет минути. Нямаше време за бръснене или душ. Дори за кафе.

Стигнаха до кабинета на Турган Бей, който му махна да седне и каза на Паско да изчака навън. Агентът на Конклава се поклони и седна.

— Кафе? — попита Турган и посочи голямата кана на масата.

— Благодаря — Каспар си наля. — Напоследък не мога без него сутрин.

— По-пристрастяващо е от някои наркотици на пазара — Турган Бей махна на Каспар да го последва на балкона, гледащ към градината.

Вече се виждаха първите лъчи на зората и небето бе оцветено в розово и сребристо. Очертаваше се поредният горещ ден. Ако не мислеше, че ще изглежда твърде нелепо в местното облекло, Каспар отдавна щеше да е пратил Паско за пола и сандали.

— Нощес се е проляла доста кръв.

— Не съм чул нищо.

— Сега чуваш.

— Кой е умрял?

— Като за начало, принц Ноука.

— Праплеменникът на императора? — възкликна Каспар.

— Същият. Един от основните привърженици на Сезиоти — Турган Бей поклати глава и въздъхна, сякаш се опитваше да изпусне напрежението си. — Ето какво обаче ме ядосва: знам, че зад това стои Дангаи.

— Сигурен ли си, че някой не го използва?

— При управлението на Лакейша синът й Авари е бил подлъган от Онзи, чието име е забравено.

Каспар кимна. Знаеше достатъчно от близката история на Кеш. Името на лорд Нироме бе зачеркнато от архивите заради предателство и бе забранено семействата да кръщават деца така.

— Дангаи не е марионетка. Вече напълно контролира Вътрешния легион. Боя се, че може да видим повторение на последния опит за завземане на трона, когато Гвардията се е сражавала с Вътрешния легион в самия дворец.

Той погледна към градината за момент, после отново се обърна към Каспар.

— Знаеш ли, тогава хвърлили почти хиляда офицери от Вътрешния легион в Оверн. Крокодилите пирували с месеци. Само че този път не знам дали Гвардията ще се изправи срещу Легиона. Сезиоти не е много популярен. Уважаван, дори харесван — да, но не и популярен.

— За какво са всичките тези кръвопролития? Защо направо не се обърнат към Галерията на лордовете? И без това изглежда, че Дангаи има по-голяма подкрепа.

— Защото нацията ни държи повече на традициите, отколкото на законите. Тук управникът не се утвърждава от събранието на благородниците. Ако императорът, благословен да е, обяви Сезиоти за наследник, значи той ще седне на трона. Поне докато брат му не му вземе главата… Но ми трябват доказателства, Каспар. Факти, че Дангаи стои зад всичко и е замесен с враговете, за които малцина знаят: Варен и Нощните ястреби.

— Как да помогна?

— Снощи е имало и други събития. „Господарката на късмета“ е комарджийско заведение на хълма Летни ветрове. Снощи там са се случили няколко странни неща. Талвин Хокинс е изчезнал. Качил се на горния етаж с две курви, след това го последвали двама мъже. Единият бил така нареченият му слуга и бивш убиец Петро Амафи. Малко по-късно момичетата слезли, намерили си компания и заминали. Стаята била празна, а от прозореца висяло въженцето на завесата. Предполагаме, че Хокинс е избегнал някакъв капан. Не знам кой е бил мистериозният мъж, който също се е качил горе, и къде са го отвели Талвин Хокинс и Петро Амафи. Ти да знаеш нещо?

— Нямам представа — каза Каспар.

— Предполагам, че твоят човек Паско би могъл да се свърже с тях.

— Ще го накарам веднага щом приключим.

— Аз служа на двама господари, приятелю. Работя за твоите хора, защото вярвам, че каузата им е добра и освен това помага на другия ми господар, императора. Най-добре ще е да мога да му представя доказателство. Не предположения и мъгляви обяснения, а доказателство.

— Има още нещо — продължи Турган Бей. — Разбрах, че е имало нападение над странноприемница „Трите върби“, собственост на бившия поданик на Кралството Пабло Магуайър. Там са били отседнали някакъв търговец от Долината на сънищата с неясен произход и три момчета, вероятно чираци. Господаря го е нямало, а момчетата вечеряли, когато са ги нападнали. Не е ясно защо се е случило, но пък очевидно не виждаме цялата картина — Бей погледна Каспар. — Този Магуайър да не е от твоите агенти?

— Аз съм като теб, Турган. Казват ми само това, което трябва да знам.

Едрият мъж въздъхна дълбоко.

— Разбирам защо господарите ни действат потайно, но признавам, че малко ме дразни да не знам, че наблизо има потенциални съюзници.

— За всичко си има причина. Не можеш да издадеш нещо, което не знаеш.

— Тогава изпрати слугата си където трябва и разпространи вестта. Търся доказателство за вината на Дангаи, иначе Кеш може да бъде хвърлен в гражданска война.

— Какво казват твоите хора?

Турган Бей стисна раздразнено юмрук.

— Мога да разчитам само на шепа хора. Твърде много съюзи се образуваха и разпаднаха в последно време. След две седмици започват празненствата за Банапис и градът ще се напълни с чужденци. Императорът вероятно ще направи последната си публична поява. Ще се обърне към Галерията на лордовете и командирите и после ще маха на тълпата от балкона… Накратко, ако ще се извършва преврат, вероятно ще е тогава. Вътрешният легион ще е в града, а Кралските колесничари и армията няма да ги има.

— Ще видя с какво мога да помогна. Някаква идея къде е изчезнал Тал?

— Не. Говори с Паско или иди в странноприемницата, където е отседнал. Открий го и виж дали е разбрал нещо. Освен това говори с господарите си на север. Да направят каквото могат. Помогни ми да запазим Империята и ако зет ти не те помилва, ще накарам Сезиоти да те направи принц.

Каспар се усмихна.

— Благодаря, но апетитът ми за власт остана в миналото. Открих, че работата за нашите приятели от Севера ми дава достойна причина да ставам всяка сутрин, а един мъж не може да иска повече — той се поклони и излезе от стаята.

Махна на Паско, който го чакаше търпеливо, и двамата тръгнаха по коридора.

— Отивам във „Веселия жонгльор“. Ти иди там където трябва в случай на нужда. Снощи нещо се е прецакало и нашите хора са се покрили… Ако приемем, че не са мъртви — той понижи глас. — Трябва да говоря с Тал и Калеб, колкото се може по-бързо.

Паско кимна и зави по един коридор, който щеше да го изведе до града през входовете за прислугата. Каспар пък тръгна към конюшните. Чудеше се дали ще си намери отнякъде друга кана кафе и нещо за ядене, преди да се впусне сред целия този хаос.

Складът беше обграден от верни на Конклава стражи. Вътре Тал наблюдаваше безстрастно как Амафи разпитва убиеца. С много усилия и късмет бяха успели да стигнат до това убежище преди зазоряване.

За момента бяха в безопасност и пленникът можеше да крещи колкото си иска. Въпреки че отказваше да говори, вдигаше доста шум, и то от часове. Беше вързан за тежък стол, който бе прикрепен към една от поддържащите греди. Беше наложително, защото веднъж вече бе опитал да си разбие главата в пода. За щастие само бе изпаднал в безсъзнание за около час.

— И аз, и той трябва да си починем, ваше великолепие — каза Амафи и махна на Тал да се отдалечат в другия край. — Измъчването е изкуство, господарю. Всеки може да пребие някого. Или да му причини достатъчно болка, за да полудее.

— Докъде стигна?

— Този мъж е обучен. Освен това е фанатик. По-скоро ще умре в агония, отколкото да предаде клана си. Трябва да го убедим, че агонията ще е безкрайна. Чак тогава ще проговори. Но дори когато проговори, трябва да вярва, че само истината ще го избави от болката. В противен случай ще ни излъже. А ако е твърде наранен, ще ни наговори каквото реши, че искаме да чуем.

Тал кимна. Не изпитваше удоволствие да наблюдава действията на Амафи, но бе видял толкова насилие през живота си, че то почти не го впечатляваше. Помнеше, че тези, с които се бореше, са виновни за изтребването на племето му. Освен това семейството му в Опардум щеше да страда като всички в Мидкемия, ако Конклавът се провалеше.

— Как ще го направим?

— Първо трябва да накараме хората ни да покрият прозорците, за да е винаги тъмно. Да объркаме представите му и да си мисли, че е прекарал тук повече време. Ще се върна до странноприемницата за нови дрехи, за да го объркаме допълнително. Няма да е зле да намерим храна и вино или по-добре бренди.

— Прави каквото трябва.

Амафи излезе, а Тал се приближи до вързания пленник. Двамата се изгледаха продължително, но не казаха нищо.

Калеб изстена. Момчетата се опитваха да чакат търпеливо, но минутите течаха изключително бавно.

Тад и Зейн вече бяха на ръба да се сдърпат, но Джоми успяваше да предотврати конфликта.

Момичето пак бе донесло храна. Обясни им, че мислят да ги преместят, но отказа да отговаря на въпросите им.

Сега Калеб бе дошъл в съзнание и те му разказаха какво се бе случило в „Трите върби“.

— Значи не сме и наполовина толкова умни, колкото си мислехме.

— Добре ли си? — попита Тад.

— Не съм толкова зле, колкото изглежда. Порязаха ме два пъти в рамото, но не дълбоко. Освен това имам рана на главата, а те обикновено кървят много. По някое време припаднах и помня само, че ме носиха — той се огледа. — Къде сме?

Тад му обясни и Калеб кимна.

— А вие как се озовахте тук?

Момчетата разказаха за убийците.

— Ако са искали да ви убият, щяха да го направят. Според мен са ви подплашили, за да ги доведете тук — гласът му бе угрижен.

— Отървахме се от тях — каза Джоми. — Натресох ги на чираците на хлебарите и те решиха да се позабавляват. Погледнах назад, докато се измъквахме. Ония отнесоха сериозен пердах.

— Изненадан съм, че не са избили момчетата — каза Калеб.

— Изненадата прави чудеса.

— И глупостта също. Джоми, онези момчета можеше да загинат заради теб.

Младежът спря да се усмихва.

— Не искам благодарност за това, че спасих братята, но не очаквах и критика. Нима предпочиташ ние да бяхме загинали?

Калеб вдигна примирително ръце.

— Прав си, извинявай. Не съм бил там.

— Какво ще правим сега? — попита Тад.

— Трябва да почина още няколко дни, но не тук. Изложихме тези хора на достатъчно опасност. Ще намерим ново скривалище — той прокара ръка по дългата си коса и видя, че е покрита със засъхнала кръв. — И трябва да се измия.

Надигна се и стисна зъби за минута. После повтори:

— Трябва да се измия.

— Вече го каза — обади се Зейн.

Калеб кимна и продължи:

— Ако знаят къде сме…

— Не знаят. Иначе вече щяха да са ни избили.

— Да. Аз… прав си.

— Защо не полегнеш? — каза Джоми. — Аз ще ги наглеждам.

Калеб легна и след минути заспа отново.

— Май е време да ви питам защо толкова много хора искат да ни убият? — Джоми се втренчи в Тад и Зейн, седна на стола и зачака отговор.

Минаха още две яденета, преди Калеб да се надигне отново. Момчетата предполагаха, че е някъде преди пладне.

— Май са ми счупили главата — изстена Калеб.

— Не се вижда отвън. Чакай — Джоми мина покрай стоящите на пода братя и излезе.

— Къде отива?

— Не знам — отвърна Зейн. — Може би до тоалетната?

— Нали не сте излизали навън? — Калеб се надигна и се подпря на облегалката на освободения стол.

— Не — каза Тад. — Оставиха ни гърне до вратата.

Вратата се отвори и Джоми внесе порцеланова купа. След това извади сгъната кърпа и наля в купата вода.

— Нали каза, че искаш да се измиеш.

Калеб смъкна окървавената си риза.

— Има и чисти дрехи, сега ще ти донеса.

Върна се след няколко минути с чиста риза и шапка.

— Загубил си си шапката. Помолих домакина ни да ти намери нова.

— Благодаря. Тъкмо ще скрие раната.

— Говорехме какво ще правим нататък, когато припадна — каза Тад.

— Някои неща ми се губят, но доколкото си спомням, за малко са щели да ви пленят, нали?

— Точно така — отвърна Джоми. — И от това, което ми казаха тези двамата, сме загазили сериозно.

— Какво му казахте? — попита Калеб.

Тад и Зейн се спогледаха, но Джоми ги изпревари.

— Достатъчно, за да знам, че или съм с вас до края, или ще съм мъртъв в мига, в който опитам да напусна града. Не съм сигурен, че разбирам всичко, и ще оставя на теб да ме просветлиш допълнително, ако има нужда. Но трябва да знаеш, че няма да ви подведа. Вие се отнесохте добре с мен и ме нахранихте, а аз просто бях помогнал на братята. Не ги обвинявай. Аз ги убедих, че заслужавам да знам за какво ще ме убият.

— Така е справедливо, Калеб — каза Тад.

Калеб погледна Джоми и каза:

— Замеси се в голяма опасност.

Момчето от Новиндус сви рамене.

— Забърквам се в опасности, откакто с Роли ни изгониха от къщи. Можеше и аз да съм умрял. Реших, че вие сте добра ръка, и мисля да заложа на вас. Та къде ще отидем сега?

— В една странноприемница наблизо — Калеб се обърна към Зейн. — Ти ще отидеш преди нас. Не е далеч, така че едва ли ще имаш неприятности. Враговете ни се оглеждат за три момчета, а не за едно. Освен това с тая коса приличаш на местен. Ще ти кажа паролите. Ние ще те последваме след малко.

Зейн изслуша инструкциите и тръгна.

— Трябва да свърша нещо, преди да се присъединя към вас — каза Калеб на другите двама. — Ако не се появя до зазоряване, идете при съдържателя и кажете, че трябва да заминете с първия керван на север. Това е код и някой ще дойде да ви отведе вкъщи. Разбрахте ли?

— Къде ще ходиш? — попита Тад.

— Да разбера какво се обърка снощи.

— Преди две нощи — поправи го Тад.

— Знаеха, че идваме и ни подредиха добре. Мразя да губя добри мъже безсмислено. Искам да знам откъде са разбрали, че идваме и, че вие сте в „Трите върби“. Освен това може да е станало още нещо, докато бях припаднал.

— Внимавай. Не искам да обяснявам на майка ми, че си загинал.

— Това ни прави двама, синко. Изчакайте няколко минути и последвайте Зейн. Джоми, първо ти, а после Тад. Да се надяваме, че още търсят три момчета, а не едно. Нека Рутия ви закриля.

— И теб.

Калеб тръгна, а Джоми се обърна към Тад.

— Имаш си страхотен баща, приятел.

Момчето само кимна.

Калеб бе вързал косата си и я беше скрил под шапката. Освен това се бе загърнал в евтино наметало. Не смяташе да прекарва много време навън, но не искаше да рискува. Хората на Варен със сигурност продължаваха да го търсят.

Излезе от скривалището и се изненада, че е пладне. Беше изгубил ориентация за времето, откакто бе влязъл в подземията преди два дни. Тръгна през града. Поредният неподходящо облечен чужденец, който отказваше да се пригоди към местния климат.

Първата му спирка беше един лихвар, от който взе пари. След това си купи нов меч и сега стоеше притаен в една тясна уличка в един от по-бедните квартали.

Чакаше почти от час, когато видя това, което му трябваше — млад неопитен крадец или просяк.

Пресегна се и сграбчи момчето за яката. То опита да се съпротивлява, но Калеб го спъна и стъпи на гърдите му.

Хлапето беше кльощаво, с черни очи и коса, а цветът на кожата му не можеше да се определи заради мръсотията. Беше облечено в дрипи и босо.

— Милост, господарю! — изхленчи то. — Не съм направил нищо лошо!

— Не си. И аз няма да ти направя нищо лошо, ако ми направиш една услуга.

— Каквото поискате, господарю.

— Откъде да знам, че няма да побегнеш, щом си вдигна крака?

— Кълна се във всички богове и в баба ми и императора, да са благословени и двамата!

Калеб извади една монета и си махна крака. Изражението на момчето се промени от страх на алчност. То се надигна и посегна за парите.

— Първо работата.

— Господарю, а откъде да знам, че ще платите, след като изпълня задачата?

— Искаш ли да се закълна в баба си?

— Не, но…

— Няма да споря, ваше въшливо благородие — отвърна Калеб с типичното кешийско подигравателно обръщение. — Ако не искаш, ще си намеря някой друг — знаеше, че момчето не изкарва с кражби толкова и за половин година.

— Какво да направя?

— Как се казваш?

— Шабиир, господарю.

— Шабиир, искам да отнесеш едно съобщение и да се върнеш с отговор.

— А ако отговорът не ви хареса, господарю?

— Ще те възнаградя въпреки всичко.

— Какво е съобщението и на кого да го отнеса?

— Искам да се срещна с този, който командва Парцаливото братство. Имам предложение за крадците на Кеш. Ще има много злато, но и голяма опасност.

— Познавам човека, който ви трябва, господарю.

— Тогава тръгвай. Аз ще чакам тук. Знай, че имам могъщи приятели. Предателството ще бъде наказано със смърт, а службата ще ти донесе злато.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

Момчето хукна, а Калеб отново се спотаи в сенките и зачака.