Подменена орис

Глава 53 Киси

Извънредни новини, се чете на екрана. Убийството на Лазмет Ноавек при нападението в Хеса, главен град в Тувхе, беше потвърдено.

Поглеждам сестрата твърдо в очите, искам да ѝ кажа, че пукнат грош не давам дали вътрешностите ми ще потекат по пода, но тя ще ми намери инвалиден стол и ще ме пусне да отлетя с Исае Бенесит до Тувхе. Естествено, не мога да го кажа. Дарбите на другите хора отслабват, когато телата им губят сили, но явно не и моята.

Започвам да търся с какво да я убедя. Обичайните отирийски вещи и фини платове не ми се виждат подходящ избор. Тя е твърде прагматична за това. Не е жена, която си позволява да мечтае за вещи. Би намерила спокойствие в нещо леснодостъпно — като гореща вана или удобно кресло. Водата е лесна за мен, затова не ѝ изпращам вълни, които биха подействали на Исае, а спокойната топлина на човек, потопил се във вода. Весело и неподвижно.

Не си губя времето с тънкости. Изпълвам стаята с вода. Бузите ми парят и стомахът ме боли от шевовете, които още придържат червата ми.

— Аз съм родом от Хеса — решавам да заговоря и гласът ми звучи приглушено, макар че го чувам ясно. Една от странностите на дарбата ми. — Трябва да си тръгна. Пуснете ме.

Тя кима и притъпено примигва насреща ми.

Не бях разговаряла с Исае от ареста на Аст насам. Тя дойде да ме успокои, че всичко е свършило, че той си е заминал. Тъй като не беше жител на Съвета, изпратиха го да чака процеса на родната му луна, а там щяха да го съдят както намереха за добре. Но той повече нямаше да може да стъпи на нито една от планетите в Съвета.

Някой ден това може да означава по-малко планети. Чуват се слухове за разцепление заради закона за надзор над оракулите, предложен от Отир. Твърде рано е да се каже за другите планети-нации, но Тувхе подкрепя Отир, тъй че нашият път поне е ясен.

Още не знаем със сигурност какво е станало в Шотет. Вестите оттам пристигат бавно. Знаем само, че антипоточното оръжие не е свършило работата. Нещо черно като мастило го пресрещнало във въздуха точно на пъпа на Воа и защитило града от експлозията. Никой не може да обясни явлението, но аз виждам в него знак за по-добри дни.

Сестрата ме затика до площадката за кацане на болницата на едно преносимо легло, което може да се застопори за стената на отирийския кораб. Всяко блъскане на леглото изстрелва болки в корема ми, но аз съм щастлива, че се завръщам у дома, затова се старая да скрия страданието си. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож. Е, може би паднах, но не умрях. Това не беше малко.

Когато сестрата активира магнита в стената, който ще държи леглото ми неподвижно по време на излитането, Исае слиза от навигационната палуба, където разговаряше с капитана. Облечена е с удобни дрехи — пуловер с дълги ръкави, които покриват ръцете ѝ, тесни черни панталони и старите ѝ ботуши с червените им връзки. Изглежда непривично притеснена.

Подава ми ръчен екран с клавиатура.

— Ако случайно поискаш да кажеш нещо, което не можеш да изречеш на глас — обяснява тя.

Взимам го в скута си. Яд ме е на нея, че се вслушваше в Аст, а не в мен, че не ми вярваше, но жестът ѝ ми напомня защо държа на нея. Тя мисли за мен. Иска да мога открито да изразявам мнението си.

— Учудвам се, че не си възразила срещу моето идване — казвам ѝ аз толкова грубо, колкото ми позволява дарбата.

— Ще се опитам да се доверявам на преценката ти занапред — отвръща тя и забива поглед в сключените си пръсти. — Щом искаш да отидеш в Хеса, ще отидеш в Хеса. Ти поиска от мен да бъда милостива, така че и в това ще се старая отсега нататък.

Кимам.

— Съжалявам, Ки — почти прошепва тя.

Усещам как вината ме пронизва. Не си признах, че се опитах да се свържа с шотетците, когато тя реши да пусне антипоточното оръжие срещу тях. Не си признах как използвах дарбата си, за да я успокоявам и убеждавам, откакто всичко това започна. И не смятам да се изповядвам. Така ще изгубя всичко, което спечелих. Но ми е криво, че я мамя.

Най-малкото, което мога да направя сега, е да ѝ простя. Обръщам едната си ръка с дланта нагоре и я подавам, приканвам я да се приближи. Тя поставя длан в моята и казва:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам аз и това е едно от най-лесните неща, които някога съм изричала. Може и да я послъгвам от дъжд на вятър, но това поне е истина.

Исае се навежда да ме целуне, аз я докосвам по бузата, задържам я още малко, преди да се изправи. Тя мирише на листа от сендес и сапун. Като у дома.

Никой никога няма да ме провъзгласи за човека, който накара канцлер Бенесит да се откаже от агресивните действия и да покани шотетците на мирни разговори след опита за нападение над Воа. Ако не бях аз, това щеше да бъде една от най-унищожителните войни в историята на Съвета. Никой няма да ме нарече ловък и самоуверен дипломат или забележителен съветник.

Но така трябва да бъде. Когато всичко се случва по план, аз се сливам с фона. Но ще продължавам да стоя до канцлера, докато тя лавира през този нестабилен мир. Ще бъда човекът, до когото тя ще се допитва за съвет, от когото ще търси утеха, когато скръбта и гневът отново и отново я завладяват. Аз ще бъда ръката, която ще направлява дланта. И никой няма да знае.

Освен мен. Аз ще знам.

Глава 54 Сайра

Събуди ме някакво жужене, едно пламтящо в синьо фензу описваше лениви кръгове над главата ми. Пъстрите му като дъга крилца изведнъж ме накараха да си спомня за Узул Зецивис, който ги отглеждаше за продан и мислеше с толкова нежност за тях, неговата страст.

Край мен всичко беше в бяло — бял под, бели чаршафи, бели стени, бели завеси. Не бях в болница, а в тиха къща. В саксия в ъгъла растеше черно цвете с кадифени цветчета, които пласт върху пласт се разтваряха до тъмножълта сърцевина.

Познах мястото. Това беше домът на семейство Зецивис, кацнал на една извисяваща се над Воа скала.

Имаше нещо нередно. Някак неестествено. Повдигнах едната си ръка и усетих тежестта ѝ, мускулите ми затрепериха от слабото усилие. Отпуснах я на матрака и продължих да се забавлявам с полета на фензу, който чертаеше пътеки от светлина във въздуха.

Разбрах какво не е в ред — не изпитвах болка. По голите си ръце видях, че сенките на потока бяха изчезнали.

Смесица от страх и облекчение изпълни душата ми. Нямаше я болката. Нямаше ги сенките. Дали завинаги бяха изчезнали? Дали бях изразходвала толкова много енергия при антипоточния удар, че дарбата ме беше напуснала завинаги? Затворих очи. Не можех да си позволя да си представя живот без болка. Не можех да си позволя да се надявам.

Известно време след това — не знаех колко точно — чух почукване на вратата. Сифа влезе с чаша чай.

— Предположих, че си будна — рече тя.

— Разкажи ми за Воа.

Опрях се на ръцете си и се опитах да се повдигна. Те бяха като желе. Сифа понечи да ми помогне, ала аз я спрях с кръвнишки поглед и сама се изправих.

Тя седна на стола до леглото ми и скръсти ръце в скута си.

— Твоите сенки отблъснаха антипоточния заряд. Два-три дни след това пристигнаха шотетски изгнаници, за да запълнят вакуума във властта след смъртта на Лазмет и сега те управляват Воа — разказа ми тя. — Но усилието явно те е изтощило. Не мисля, че сенките ти са изчезнали завинаги — добави тя в отговор на въпроса, който не бях изрекла. — Но ти спаси много хора, Сайра.

Говореше някак… гордо. Като майка.

— Недей. Аз не съм твоя.

— Знам. — Тя въздъхна. — Но се надявах, че заедно ще можем да преодолеем пълната враждебност.

Помислих малко.

— Може би.

Тя се подсмихна.

— Е, в този дух… погледни насам.

Тя стана да дръпне пердето от прозореца до леглото ми. Намирах се в онази част на къщата, която беше точно на ръба на скалата и гледаше отвисоко. Отначало видях проблясването на далечни светлинки — сградите във Воа. А сетне Сифа рече:

— Обед е.

Воа беше покрита с щит от черни облаци, малко по-светли от огранското небе. Сенките ми си бяха намерили дом над Воа, потопявайки града във вечна нощ.

През следващите дни физически се почувствах толкова добре, колкото не се бях чувствала от дете. Силите ми се връщаха изит по изит, докато нагъвах ястията, приготвени от Сифа, Има и Тека в кухнята на Зецивис. Има загаряше всичко, което сготвеше, и ми го поднасяше без извинения. Сифа ми правеше тувхийски гозби със странен вкус, в които сипваше тонове подправки. Тека приготвяше необичайно хубави закуски. Помагах им, когато можех, седях на масата с нож, за да режа на ситно това-онова, докато ръката ми отмалееше. Слабостта ме влудяваше, но отсъствието на болката я компенсираше.

Бих разменила всички дарби на света за живот без болки.

Сифа ме беше уверила, че Акос е жив, но не знаех нищо за състоянието, в което се намира. Гледах новините от Тувхе с надеждата да науча нещо за него, но не откривах нищо. В репортажите за смъртта на баща ми не го споменаваха. Най-накрая получихме вести от Киси направо от Хеса. Беше намерила Акос в болницата, където се възстановявал от хипотермия. Канеше се да го прибере у дома.

Облаците над Воа не даваха признаци да се разчистят. Много вероятно беше градът да остане потопен в мрак завинаги. Ако човек погледнеше към Воа от скалите, там сякаш се бе спуснала нощ. Но ако се обърнеше в обратната посока към Границата, която ни отделяше от Тувхе, слънцето отново грейваше. Беше странно да живееш на ръба между двете. И да знаеш, че ти сама си го създала.

И тогава, почти седмица след атаката над Воа, една нощ се събудих от болки.

Отначало не разбрах каква е причината. Погледнах часовника, за да съм сигурна, че не е време да стана и да приготвя закуската, тъй като най-накрая се чувствах много по-добре и бях поела своя ред в кухнята. После усетих с искрица тревога тъпото пулсиране в главата си.

Може би е само главоболие, казах си аз. Няма нужда да се паникьосвам, няма нужда да…

Пръстите ми изтръпнаха, сякаш са били заспали и сега кръвта се връща в тях. Скочих да светна лампата до леглото и я видях — една сенчеста ивица пътуваше от китката към върха на пръста ми.

Отметнах завивката разтреперана и погледнах голите си крака. Бледи сенки се увиваха около глезените ми като окови. Главата и сърцето ми биеха в един и същ ритъм. Не бях разбрала, че стена и пъшкам ужасно, като умиращо животно, докато Тека не отвори вратата с рошавата си светла коса.

Тя тозчас зърна сенките на потока, дойде до леглото и свали ръкавите на пижамата си чак до пръстите. Седна на леглото и ме прегърна, притисна лицето ми в кокалестото си рамо.

Заридах в горнището ѝ, а тя ме държеше в ръцете си мълчаливо.

— Не исках… не исках да се връщат — изхлипах задавено.

— Знам.

— Не ме е грижа колко са могъщи, не ги…

— Да, знам.

Тя ме люля бавно и дълго.

— Хората ги наричат дарба — обади се след известно време. — Ама че глупост!

Два-три дни след това стоях заслушана в барабаненето на дъжда по прозорците в стаята за гости, пред мен на леглото беше раницата ми. Бях натикала в нея повечето от вещите си и сега се опитвах да мисля въпреки болките в гърба и краката. Трудно свиквах със завръщането на дарбата.

— Аза ме помоли да говоря с теб — каза ми Има. Беше се облегнала на рамката на вратата, облечена цялата в бяло. — Иска да приемеш пост в новото шотетско правителство.

— Защо теб моли? Ти знаеш не по-зле от мен, че за народа ни е най-добре властта никога повече да не попада в ръцете на някой Ноавек.

— Нищо подобно не знам — отвърна тя и стисна ръба на блузата си между чистите си и подрязани нокти. — Между нас все още има доста поддръжници на Ноавек. Те дори ще ни сътрудничат, ако настаним наследник от рода на висок пост. Сега се нуждаем от единство.

— Има един проблем обаче. Аз не съм наследник на Ноавек.

Има махна с ръка.

— Няма нужда да се научава това.

Системата на управление, която Аза беше предложила, беше смесица от народни представители и монархия, а монархът — това щях да бъда аз, ако тя получеше своето — назначаваше пълномощник, който да държи цялата власт с помощта на съвет. От мен не се искаше да управлявам в смисъла, в който бяха управлявали баща ми и Ризек, но аз пак обмислях предпазливо. Какви ли не злини се струпваха на главите ни, когато семейството ми беше на власт.

— Ами Вакрез? — попитах аз. — Той е Ноавек. Истински. И освен това е зрял мъж.

— Искаш да ме накараш да го кажа — въздъхна Има.

— Кое да кажеш?

Тя извъртя очи.

— Че според мен си по-добрата възможност от Вакрез. Той се остави да бъде пионка както в ръцете на Лазмет, така и на Ризек. Липсва му… твърдост.

Повдигнах и двете си вежди.

— Това похвала ли беше?

— Не я взимай присърце — отвърна Има.

Усмихнах се под мустак.

— Добре, приемам.

— Какво? Само защото те похвалих ли?

— Не. — Погледнах през прозореца към вадичките дъжд по стъклото, към черния облак от сенки на потока, който закриваше Воа. — Защото вярвам на преценката ти.

Тя се изненада за миг.

После кимна, обърна се и си тръгна мълчаливо.

Тя все така не ме харесваше, но беше възможно и да не ме мрази. Засега това ми стигаше.

Глава 55 Акос

Акос вървеше по издигнатата пътека, която пазеше фермерите от тихоцветите. Шотетските нашественици бяха опожарили половината от посевите този сезон, но фермерите пак бяха на полето и с дебели ръкавици се грижеха за това, което беше оцеляло. Имахме късмет, казваха те, че шотетците дойдоха, след като обрахме цветчетата, защото, за да оцелеят, тихоцветите се нуждаеха единствено от корените. Хесанските посеви щяха бързо да се съвземат.

Храмът, от друга страна…

Акос още не можеше да погледне нататък. На мястото, където на лунната светлина някога блестеше куполът от червено стъкло, сега зееше огромно празно място. Шотетците го бяха разрушили. Бяха избили повечето послушници в храма. Плъпнаха на рояци по улиците на града. Две седмици по-късно местните още не можеха да погребат телата на мъртъвците. А те бяха предимно войници, благодарение на смелия послушник, който беше бил тревогата, но имаше и немалко цивилни.

Акос не смееше да слезе в града. Можеха да го познаят или пък ръкавът му можеше да се завърне и да разкрие белезите. Можеха да го нападнат, ако узнаеха кой е. Да го убият даже. Той не би ги винил. Беше вкарал шотетците в храма.

Не можеше да понася гледката на разрушения храм. Малкото кадри, които виждаше в новините, му бяха предостатъчни.

Затова се разхождаше само през полетата с тихоцвет, навлечен с най-топлите си дрехи, макар че в Тувхе сега беше най-топлото време. Полетата бяха безопасни. Дори сега белите цветчета на непорочничето се откъсваха от стъблата му и политаха във въздуха. По земята имаше дебел слой жълт прах от завистник. Всичко наоколо щеше да тъне в повехнала печал, докато пак дойдеше Угасването, но на него това му харесваше.

Скочи от издигнатата пътека на пътя. По това време на годината, когато снегът се размекваше, нощем всичко се заледяваше и той трябваше да стъпва внимателно. Кукичките на подметките на ботушите му не се захващаха винаги и той лесно губеше равновесие, тъй като едната му ръка беше превързана през рамото. Предпазливите му крачки го отведоха на запад до перестата трева, където самотна и сигурна се гушеше семейната му къща.

Ховърът на Киси не беше паркиран на предната поляна. Когато идваше да го навести, тя го оставяше в града и вървеше пеша до къщата, за да не я види никой. Никой не знаеше, че Акос е тук, иначе досега да са го арестували. Беше убил Лазмет Ноавек, но беше вкарал шотетските войници в храма на Хеса. На ръката си имаше белег на смъртта. В стаята му имаше броня. Той говореше езика на откровението. Сега беше прекален шотетец за тувхийците.

Когато влезе, изпод вратата на кухненската врата светеше и той разбра, че Киси е дошла. Майка му беше идвала да го види в болницата. Влезе в стаята, а той се разкрещя неистово насреща ѝ и дотолкова се разгорещи, че докторите помолиха Сифа да си върви. Киси беше обещала да не я пуска в къщата, преди да се е подготвил за срещата им. Което, мислеше си Акос тайно, нямаше да стане никога. Беше свършил с нея. С това, което беше причинила на Сайра. С това как се беше дръпнала настрана от страданията му. Как ловко го беше накарала да убие Вас. С всичко.

Тропна с крака, за да изтръска леда от ботушите си, после ги разхлаби и ги изсули на вратата. Разкопча каишките и копчетата на палтото от кутях, свали шапката и предпазните очила. Беше забравил колко време му трябва, за да се облече и съблече тук. Беше свикнал с умерения климат във Воа.

Сега Воа тънеше в мрак. Черен като огранското небе над центъра на града, небесният купол изсветляваше до сиво в покрайнините до старата казарма. В новините не даваха обяснение, Акос също нямаше свое. Никой не знаеше нищо за случилото се там.

Това, което се случваше в момента обаче, се въртеше непрекъснато по новините. Шотетските изгнаници бяха признати за официалното правителство на страната под формата на временен съвет, докато се подготвят изборите. Шотет се беше договорил да получи статут на държава. Бяха разменили легитимността срещу земята си и сега евакуираха Воа. Огранците им бяха дали едно парче земя, по-голямо от Воа и много по-опасно, и преговаряха за условията на огранско-шотетското съжителство.

А и други неща се мътеха в Съвета. Говореше се за разкол. Верните на ориста планети се отделяха от светските, оракулите бягаха от едните към другите. Половината галактика щеше да живее без знание за бъдещето, а другата половина щеше да се вслушва в мъдростта на оракулите. Такова разделение съществуваше и у самия Акос и мисълта, че галактиката ще се разцепи, го измъчваше, защото това означаваше, че и той самият ще трябва да избере страна, а не искаше.

Но така беше устроен светът — понякога раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат. Понякога хората не искат да се помирят. Понякога, въпреки че едно решение създаваше още повече трудности, отколкото в началото, хората пак избираха него.

— Ки? — повика той, след като окачи зимните си дрехи.

Извървя тъмния тесен коридор до кухнята и надникна на двора да види дали жар-камъните още светят.

— Здравей! — поздрави го нечий глас от всекидневната.

Има Зецивис седеше до камината. На една ръка разстояние от мястото, където беше умрял баща му. Бялата ѝ коса се спускаше свободно около лицето ѝ, беше елегантна както винаги, дори беше облечена в бронята си, която имаше цвета на пясък.

Той се сепна повече от вида ѝ, отколкото от гласа ѝ и се сви до стената. А сетне, засрамен от реакцията си, се отблъсна оттам и се насили да застане лице в лице с нея. Така беше от смъртта на Лазмет.

— Извинявам се. Не можах да измисля по-добър начин да те предупредя — рече Има.

— Какво… — Той пое няколко пъти дъх. — Какво правиш тук?

Тя бегло се усмихна.

— Какво, няма ли да кажеш „Ах, ти си жива, колко се радвам“?

— Аз…

— Шшшт! Всъщност не ме интересува. — Тя се изправи. — Изглеждаш по-добре. Храниш ли се?

— Аз… да.

Всеки път, когато напоследък погледнеше храна, си спомняше за онова, което стори на Джорек, и едва успяваше да преглътне и един залък, все едно колко гладен беше. Насилваше се да хапне по нещо, защото не обичаше да се чувства изтощен, слаб и крехък. Но всеки път му беше трудно.

— Дойдох да те измъкна оттук — обяви Има.

— Това е моята къща — отвърна той.

— Не е твоя, на родителите ти е. Тук е умрял баща ти, в сянката на града, в който повече не можеш да стъпиш, защото някои страни на самоличността ти станаха известни на всички. Това място не е добро за теб.

Акос скръсти ръце на корема си, стисна ги силно. Тя беше изрекла на глас онова, което вече му беше известно, което беше разбрал още когато Киси го доведе тук след нападението. Леглото, в което беше спал, беше точно до това на Айджа, а Айджа беше заминал, изгубил се беше по улиците на Воа, за да не го види никой повече. Всекидневната продължаваше да му напомня за бащината му кръв. А разрушеният храм…

Така…

— И къде да отида? — попита той шепнешком.

Има стана и се приближи бавно към него, сякаш доближаваше животно.

— Ти си шотетец. Макар и не само. Все още си тувхиец, син на оракул, Кересет — всичко това едновременно. Но не можеш да отречеш, че шотетската жилка я има в теб. — Тя внимателно вдигна ръка на рамото му. — Ние искаме да дойдеш с нас.

— Ние? — Той изсумтя, преглътна паренето, което блесна в очите му. — Ами Ара и Сайра? Те не ме искат.

— Не вярвам на ушите си! Мисля, че не познаваш момичето си. Нито Ара, стига да ѝ дадеш време.

— Аз не…

— За бога, момче, иди в кухнята — рязко му се сопна Има.

До кухненската маса, на същата онази маса, където като дете беше разтварял учебниците, за да си напише домашното преди вечеря, където се беше качвал, за да посипе жар-камъните с червен прах от тихоцвет, където се беше научил да кълца, реже и счуква билките за болкоуспокояващите, седеше Сайра.

Гъстата ѝ къдрава коса беше събрана на една страна, а другата половина на главата ѝ блестеше в сребристо.

Ръката ѝ — увита в бронята.

Очите ѝ — черни като Космоса.

— Здравей! — поздрави го тя на тувхийски.

— Здравей! — отвърна той на шотетски.

— Киси ни вкара тайно в Тувхе — обясни тя. — Граничната охрана е затегната в момента.

— Да, вярно.

— Сега съм по-добре и довечера с Има ще отлетим за Огра.

— Ти… — Акос преглътна мъчително. — Какво стана?

— Мракът на Воа? Мое дело е. На сенките ми. — Тя се усмихна малко смутено. Това не беше спокойната усмивка, която щеше да му хвърли преди няколко месеца, но беше повече от очакванията му. Вдигна ръката си, показа му черните, гъсти сенки, които още се носеха по кожата ѝ. — Толкова много сили вложих, че изчезнаха за седмица. Помислих си, че може да е завинаги. Останах съкрушена, когато се върнаха. Но сега… свиквам. Както винаги.

Акос кимна.

— Отслабнал си — рече тя. — Има ми разказа какво е било. С Лазмет. С теб.

— Сайра…

— Аз го познавам, нали знаеш. Виждала съм, чувала съм. — Тя затвори очи, поклати глава. — Знам.

— Сайра — повтори той. — Толкова… нямам думи…

— Всъщност има много думи. — Тя стана от масата, прокара пръстите си по дървото, докато я заобикаляше. — На шотетски думата означава „разкаяние“, но на золдски има три думи. Една за обида, една за обикновено извинение и една, която означава нещо в духа на „с това, което сторих, отрязах парче от себе си“.

Акос кимна, без да може да отговори.

— Мислех, че няма да мога да ти простя, че ми липсва великодушие. Все пак той беше на път да ме убие, а ти само стоеше.

Акос трепна.

— Не можех да помръдна. Бях… скован. Вцепенен.

— Знам — рече тя и застана пред него с намръщено чело. — Акос, не помниш ли какво крия под тази броня? — Тя обгърна предпазителя на предната част на ръката си. — Когато ти показах тези белези, ти помисли ли си, даже за секунда, че съм направила нещо, което не може да бъде простено?

Сърцето на Акос биеше учестено, силно, както когато изпадаше в паника, а той не разбираше защо.

— Не, не си го помисли. Беше милостив към мен. Тека също. Дори Има по свой начин.

Тя вдигна ръка към бузата му. Той се отдръпна.

Беше му много, много по-трудно да приеме прошката ѝ, отколкото осъждането ѝ, защото това означаваше, че трябва да се промени.

— Нека този път аз да бъда тази, която ще ти каже — бил си млад, изгладнял, изтощен. Изстрадал, объркан и самотен. И ако си мислиш, че аз, Сайра Ноавек, Бича на Ризек, убийцата на собствената си майка, не може да разбере какво си преживял, тогава не ме познаваш истински, не разбираш какво съм направила.

Акос я наблюдаваше внимателно, а тя го притегли към себе си и опря челото си в неговото, така че да могат да се гледат, да дишат същия въздух.

— С това, което сторих, отрязах парче от себе си — рече той.

— Няма нищо. Аз цялата бях насечена на парчета и съшита отново.

Тя се отдръпна.

— Засега ще ми бъдеш само приятел, нали? А по-нататък ще говорим по темата „още съм влюбена в теб, какво, по дяволите, ще правим по въпроса“.

Акос се усмихна.

— Покажи ми къщата си. Имаш ли снимки, от които да те е срам? По време на пътешествието сестра ти ми каза, че си бил много придирчив към чорапите си.

И така, Акос я заведе на горния етаж, сплел пръсти с нейните, отвори всичките си чекмеджета и се остави да стане прицел на подигравките ѝ.

Глава 56 Сайра

Един сезон по-късно.

Събудих се от тихо тананикане и от почукването — чук, чук, чук — на нож в дъска за рязане. Акос беше с гръб към мен, превил рамене над тесния шкаф. Купчинката от билки до него ми беше непозната — нещо огранско, което се беше научил да използва по половин дузина начини, откакто чиракуваше при Зенка.

Протегнах се и коленете ми изпукаха. Бях заспала под клокочещия звук на една нова отвара, която къкреше на печката, но тогава той седеше на края на леглото и четеше шотетска книга с преводача подръка, в случай че му потрябва. Напредваше бързо с шотетските знаци, но те бяха доста на брой и щяха да минат сезони, докато ги усвои.

— Чух онова пукащо коляно, Ваше суверенно величие — рече той.

— Добре — прозинах се аз. — Значи не си толкова непредпазлив, колкото изглеждаш.

Станах и с тихи стъпки отидох при него. На ръката му имаше превръзка — пипалото на някакво отровно огранско растение се беше увило около нея, докато събирал цветовете му, и прояло кожата му като киселина. Белегът му преминаваше през шотетските белези на смъртта, протягаше се през тях, но не ги беше заличил напълно.

— Това изглежда отвратително — посочих аз веществото, което режеше.

Беше зърнесто и черно, сякаш покрито със слой машинно масло. Беше боядисало пръстите му в сивкав цвят.

— И на вкус е ужасно. Но ако действа така, както предполагам, че ще действа, ще се сдобиеш с болкоуспокояващо, от което няма да ти се приспива през деня.

— Не е необходимо да посвещаваш толкова време на болкоуспокояващите. Справям се добре и с тези, които имам.

— Приятно ми е да ги забърквам. Не всичко опира до теб, нали?

— Обичам да ми говориш мили думи.

Обвих ръце около кръста му, вдъхнах мириса на свежест, която дълго оставаше по всичките му дрехи следобед, след като ходеше до малката оранжерия на кораба.

Огранците ни бяха дали назаем два кораба за странстването този сезон. Те бяха много по-малки от разрушения странстващ кораб, затова не всички шотетци, които имаха право, можеха да заминат, а тези, които щяха да заминат, бяха избрани с лотария. Но странстване щеше да има и това беше най-важното за повечето от нас, особено за изгнаниците, които от много сезони не бяха участвали в ритуала.

Планетата, на която щяхме да ходим на лов за боклуци този сезон, беше Тепес. Решението беше взето политически, вместо да бъде подсказано от потока, както беше ставало досега. Тепес, Огра и Шотет бяха от едната страна на продължаващия спор за оракулите срещу Отир, Тувхе и Пита. Ала думата „спор“ беше донякъде зле подбрана, защото, както се беше изразила Тека, обстановката беше „малко напрегната“. Лоша, с други думи.

Въпросът вече не беше „дали“, а „кога“ щеше да настъпи разцеплението в галактиката. Проблемът беше, че останалата част от планетите в Съвета искаха да запазят оракулите си, но да наложат строги правила върху гадателствата им, което за тях беше несъстоятелно. След онова вземане-даване, което си имах със Сифа, аз не знаех какво да мисля. Но за късмет, това не беше моя работа.

Аза беше министър-председател и отговаряше за вземането на решения. Аз се допитвах до нея, когато ми се налагаше, и се стараех да се занимавам повече с дипломатическата страна на нещата, макар че и по тази част ме нямаше много. Обаче познавах другите планети. Те ме бяха пленявали през целия ми живот. А дарбата за езиците ми беше от полза, тъй като хората обичаха да чуват как чужденците правят усилия.

Акос спря да реже, обърна се в ръцете ми и аз го затиснах в шкафа. Беше облечен с една от старите ризи на баща си, износена и кърпена на лактите и в тъмночервения цвят на Тувхе.

Сивите му очи — все така предпазливи, вечно предпазливи — още от онзи ден изглеждаха малко натъжени. Ара Кузар беше на нашия кораб благодарение на шанса или на ориста, или на каквото там вярвах напоследък. Тя все още отказваше да го погледне и на него не му беше леко с присъствието ѝ тук, обаче когато се случеше да повдигна въпроса, той само казваше: „На нея ѝ е още по-трудно, отколкото на мен.“ С което не можеше да се спори.

Вирнах брадичка и нежно го целунах. В отговор той ме прегърна през гърба и ме повдигна силно, топло и уверено.

След известно време се отделихме.

— Днес ще минем през потока. Ще дойдеш ли с мен?

— Ако още не си забелязала, следвам те навсякъде.

Потупа ме по носа с изцапания си пръст и ми остави сива следа, която даже аз виждах от ъгъла на окото си.

— Изцапа ми носа точно преди да отида при другите, а?

Акос се ухили и кимна.

— Мразя те — казах аз.

— А аз теб обичам — отвърна той.

— Какво е това на носа ти? — попита ме Тека.

Намирахме се на наблюдателната палуба на кораба, точно над навигационния център, където пилотите и техниците се щураха напред-назад и подготвяха преминаването ни през потока. Отидохме до парапета — той ни отделяше от гигантския прозорец, през който щяхме да разгледаме потока.

Вътре на огранския кораб беше тъмно, както можеше и да се очаква, макар че не навсякъде беше равномерно. Подът представляваше тесни пътеки, направени от скари. Те се издигаха над плитки басейни с вода, които светеха от биолуминесцентните бактерии в тях. Беше красиво и магично, но не един човек беше паднал вътре и после трябваше да ходи в корабния лазарет. Нещо ново, с което да свикнем.

Акос вече стоеше там. Беше ни запазил места, тъй като на пътеката се трупаше все повече народ, макар че хората и без това щяха да се отдръпнат от пътя ми, ако ги приближах. Опитах се да не се разстройвам от тази мисъл. Застанах между него и Тека и наострих уши да чуя капитана, който щеше да извика кога да се приготвим.

Акос ме хвана за ръка, а корабът приближи богатата и наситеносиня светлина. Щеше да ме пусне, когато навлезем в потока, за да мога да усетя силата му, все едно колко болезнено щеше да бъде това, но ми беше приятно да ме държи, докато наближавахме. Сърцето ми биеше учестено. Обичах тази част.

Истинската изненада обаче беше, когато ръката на Тека стисна другата ми ръка. На лицето ѝ грееше вятърничава усмивка.

— Аз съм шотетка — каза тя повече на себе си, отколкото на мен. — Остра съм като нож и също толкова силна…

Това беше вариант на другото стихотворение, което бях видяла изписано на една стена във Воа, онова, което беше съчинено като нападка срещу правителството на Ноавек:

Харесвах повече него, защото ми напомняше за собствената ми крехкост, собствената ми склонност да виждам това, което ми се искаше. Но тази версия също беше добра.

Изненадах се, когато Акос се присъедини към нея на последния стих:

— Цялата галактика е пред мен и ми принадлежи.

— Пригответе се! — чу се отдолу викът.

Тека и Акос пуснаха ръцете ми почти едновременно. И корабът беше погълнат от синята светлина.