Подменена орис

Глава 41 Акос

Държаха го гладен.

Килията беше разточително наредена за клетка. Меко легло с тежка завивка. В банята — вана и душ. На дъсчения под — дебел килим. Беше си една спалня със сложна ключалка, която Акос щеше да разглоби, ако разполагаше с достатъчно време, но тогава трябваше да се бие срещу войниците от цялото имение.

Когато ожадняваше, пиеше вода от чешмата, но го държаха без храна и той беше достатъчно умен да се досети, че това е нарочно. Ако Лазмет беше поискал да го угои, щяха да го угоят. Моряха дарбата му с глад.

Една сутрин вратата най-накрая се отвори. Акос стоеше до прозореца и пресмяташе колко ще пострада, ако скочи и хукне да бяга. Решението му беше глупаво и той го знаеше — щеше да си строши и двата крака и даже и да побегнеше, стражите щяха да го заловят.

В стаята влязоха висок мъж с белязано лице и ниска белокоса жена. Мъжът се казваше Вакрез Ноавек, командирът на шотетската войска, който се беше погрижил за военното обучение на Акос. Жената му се видя позната, но не помнеше името ѝ.

— Не разбирам — примижа насреща му Вакрез.

— Ох, Вакрез, мисли по-бързо — присмя му се жената. — Само Ноавек са толкова високи и все пак толкова слаби. Като източено горещо стъкло. Момчето е син на Лазмет.

— Добро утро, командире — поздрави го Акос и кимна отсечено с глава.

— Нали знаеш, че аз ще му кажа името ти и откъде си дошъл. Тогава защо е това увъртане?

— Печелех време — рече Акос.

— Значи вие се познавате — отбеляза жената и се настани в едно кресло пред камината.

Акос беше мислил да се изкачи по комина, но след като го огледа хубаво, се отказа. Беше тесен да мине през него.

— Той беше войник. Не от най-добрите — измърмори Вакрез.

Жената повдигна вежди.

— Името ми е Има Зецивис, момче. Мисля, че не сме се запознавали официално.

Акос я изгледа намръщено. Познаваше я. Мъжът ѝ и дъщеря ѝ изпитаха на гърба си дарбата на Сайра, преди да умрат, а след това тя се беше залепила за Ризек.

— Какво правите тук? — попита той. — Нали уж бяхте верни на Ризек? А сега, какво… обърнахте се към бащата още преди синът да е изстинал?

— Аз съм верен на семейството си — отвърна Вакрез.

— Защо? Нима майката на Лазмет не е убила вашата? Как изобщо сте живи? Нали тя избила всички, даже и братовчедите му.

— От него има полза. — Има отметна един бял кичур над рамото си. — Затова е жив. Това е философията на Ноавек. Затова и аз, и ти, момче, сме живи.

Вакрез я погледна смръщено.

— Каква полза има от вас човек като Лазмет Ноавек, сър?

Акос не можа да устои и добави почтителното обръщение. Беше свикнал да вижда Вакрез Ноавек облечен в броня и власт. Човек, от когото трябваше да се страхува.

— Аз чета сърца — изрече Вакрез някак неловко. — Кой е честен. И други неща. Трудно е да се обясни.

— Ами ти? — попита Акос Има.

— Той чете сърца, а аз ги изтръгвам. — Има разгледа ноктите си. — Пратиха ни да те претеглим, ако успеем.

— Дай си ръката, момче — подкани го Вакрез. — Чака ме и друга работа днес.

Червата на Акос изкъркориха от глад, но той не можа да усети жуженето на потока, затова разбра, че дарбата му още не се беше изтощила. Подаде си ръката, Вакрез го улови за китката, дръпна го по-наблизо. Погледна го в очите, примижа, стисна го. Кожата му беше топла и мазолеста.

— Нищо — заключи Вакрез. — Ще трябва още да гладува. Може да го бичуват един-два пъти, ако Лазмет бърза много.

— Казах му, че е много рано. Той, естествено, не ме послуша.

— Той се вслушва само в хора, които уважава. А уважава единствено себе си.

Има се изправи, изпъна полите си. Беше облечена в светлосиво — светъл стълб на фона на черното дърво навсякъде в имението на Ноавек. Акос не знаеше какво да мисли за нея, за очите ѝ, докато го разглеждат бавно-бавно, за стиснатите ѝ устни. Тя като че се канеше да му каже нещо, но не можеше да се реши какво.

— Почини си, момче — рече му. — Ще имаш нужда.

От дни не беше слагал залък в устата си.

Вакрез го навестяваше често, за да провери дали дарбата му се е изтощила. Но тя мъждееше в него даже след като изпосталя и можеше само да седи край огъня, докато той изтлееше, а после пак го разпалваше с ръжена.

Там го и завари Има, когато влезе в стаята му. Беше облечена в светлосиньо като очите ѝ и роклята изкусно се спускаше по стройното ѝ тяло. От бялата коса, бялата кожа и светлите дрехи тя светеше в тъмното. Акос не беше ставал да запали лампите и в стаята грееше единствено сиянието на огъня.

Тя седна в креслото до него и скръсти ръце в скута си. Когато беше идвала друг път с Вакрез, беше спокойна и уверена, а сега се поклащаше леко напред-назад и чупеше ръце в скута си. Не го погледна, когато заговори:

— Той ме взе от дома ми, когато развих дарбата си.

Нямаше нужда да обяснява, че „той“ е Лазмет.

— Имах една сестра, от родителите ми само майка ми беше жива — продължи тя. — Бях от бедно семейство. Никоя. Той ме облече, нахрани ме, ваксинира ме — даже само за това нямаше да му откажа, но човек и бездруго не отказва на Лазмет Ноавек, или свършва…

Тя потръпна леко.

— И тъй, като ме отчужди от хората от семейството ми, не ме подозираше, когато те се обърнаха срещу него. Сестра ми Зосита преподаваше тайно езици. — Има тихо се изсмя. — Представи си само. Да се превърнеш във враг на държавата само защото даваш знания на хората.

Акос присви очи насреща ѝ.

— Не помня добре лица, но май те познавам. Виждал съм те някъде и не е било само до Ризек.

— Познаваш племенницата ми Тека — рече Има, все така без да го поглежда.

— Аха — въздъхна той.

— Учудвам се искрено, че госпожица Ноавек не ти е разказала за мен. Не съм знаела, че може да си държи толкова здраво езика зад зъбите. Тя ме спипа в нощта, преди да повали брат си. Аз съм жената, която сипа отровата на Ризек преди битката в амфитеатъра.

— Сайра те е спипала? Била си шпионин, така ли?

— Донякъде. Мога да накарам човешко сърце да се привърже към мен, ако съм край него, и бавно, незабележимо огъвам това сърце. Затова и Ризек ме държеше до себе си, при все че цялото ми семейство беше против него. Но с Лазмет е много по-трудно. Сърцето му е… отчуждено от хората, от всичко. Колкото и да се мъча, не мога да го накарам да мръдне и с един изит в една или друга посока.

Накрая се обърна към Акос. Той забеляза, че устните ѝ се белеха, сякаш непрестанно ги дъвчеше. Кожата около ноктите ѝ също беше разранена. Опитите ѝ да подчини Лазмет я изтощаваха и това се виждаше с просто око.

— Изглеждаш свестен — каза му тя. — Въпреки увлечението ти по госпожица Ноавек. Но аз не се доверявам на друг. Нямаше да се доверя и на теб, ако ножът не беше опрял до кокал.

Има бръкна дълбоко в гънките на роклята си и извади кесийка с върви, от онези, в които богаташите си носеха пуловете на Съвета — валутата на общата система, която шотетците рядко използваха. Подаде му я и когато той я отвори, устата му се напълни със слюнка.

Беше му донесла сушено месо. И хляб.

— Трябва да внимаваме. Не бива да пращиш от здраве — или той ще заподозре, че някой те храни. Но ти имаш нужда от дарбата си. А точно сега тя едва крета.

Акос едва се удържа да не натика наведнъж парчето сушено месо в устата си.

— Ще ти разказвам по нещо за него, когато идвам. Ще те науча как да се преструваш пред него, че печеля сърцето ти. Напоследък съм майстор на преструвките.

— Защо ми помагаш?

— Ти си единственият човек, когото той не може да контролира с дарбата си. Друг като теб не съм срещала. А това означава, че само ти можеш да го убиеш.

Има ококори очи и го сграбчи за ръката още преди да е поднесъл първия залък до устата си.

— Искам да ми дадеш дума, че няма да се откажеш. Без половинчати работи. Ще правиш каквото ти кажа, точно както ти го кажа, даже и да настръхваш от ужас.

Акос беше примрял от глад, за да обмисли внимателно всичко, пък и нямаше кой знае колко възможности пред себе си.

— Думата ти — повтори тя, без да го пуска.

— Давам ти думата си. Ще направя каквото е нужно, за да го убия.

Тя пусна ръката му.

— Добре — каза, после се загледа пак в огъня, докато той се тъпчеше.

Глава 42 Сайра

Търговците по главната улица в Гало раздигаха сергиите си на колела за деня. Спрях се да погледам как продавачката на фигурки от кафяво стъкло, които се побираха в дланта, ги увиваше в плат и нежно ги редеше в кутия. Скоро щяха да започнат ураганите, но аз нямаше да ги видя.

Продължих нататък към авиобазата, където Тека беше оставила транспортния си кораб на съхранение и за поправка. Подминах мъж, който размаха пушено месо в лицето ми. Един сема продаваше разсад, чиито млади коренчета се мъчеха да захапят всичко наоколо. Оживлението на пазара щеше да ми липсва, напомняше ми за улиците на Воа, но без усещането за страх.

Подминах последната сергия на колела, отрупана с кошници с най-различни печени ядки, включително от други планети, и видях насред улицата да клечи мъж и да стиска главата си. Ризата се беше опънала по раменете му и гръбнакът му се очертаваше. Не го познах, докато не се приближих съвсем. Отдръпнах ръката си назад, щом видях, че е Айджа.

— Ей, Кересет! Какво ти е?

Той трепна, щом чу името си, но не отговори.

— Айджа!

Името още ме затрудняваше, това беше единственото съчетание от гласни и съгласни звуци на тувхийски, с което продължавах да се боря. Вече знаех, че Айджа Кересет ми е брат, но бях също толкова сигурна, че ние никога нямаше да бъдем брат и сестра, защото аз не можех даже да произнеса името му.

Той повдигна глава, в очите му плуваха сълзи. Това поне не беше нещо ново. От край време Айджа си беше плачлив, за разлика от брат си.

— Какво ти е? Да не те боли нещо?

— Не — насили се да ми отвърне той. — Не, изгубихме се. В бъдещето. Знаех, че така ще стане, знаех, че това е най-лошият изход, но трябваше да видя, трябваше да разбера…

— Хайде, стани. Ще те заведа при майка ти. Тя ще ти помогне, знам.

Не можех да го докосна, не и на Огра, където дарбата ми се усилваше, но го хванах за ризата и го вдигнах. Той се изправи и отри очи с опакото на ръката си.

— Знаеш ли, майка ми все повтаряше едно време, че който търси болка…

— Я намира. Знам.

Намръщих се. Това само Ризек го знаеше!

Било е значи в някой от спомените, които той му завеща.

Докато триеше очите си, забелязах, че ноктите му са изгризани до месо, а кожичките им са оръфани до кръв. Това също беше навик на брат ми. Дали го беше научил от спомените?

Хванах го за ръкава и го поведох към временното жилище, което огранците им бяха дали със Сифа. То беше по-приветливо от стаичката, която делях с Тека, защото даваше подслон на оракули, и се намираше на пъпа на града. Познах го по знамето с бродирано червено цвете, което висеше от прозореца над улицата.

Между две дюкянчета имаше тясна скърцаща вратичка, която водеше нагоре до апартамента. Тя беше боядисвана толкова много пъти, че на места, където боята се беше обелила, се показваха различни цветове — оранжево, червено, зелено. Най-горният слой беше тъмносин. Бутнах я и задърпах Айджа нагоре по тясното стълбище.

Щях да почукам, но вратата стоеше открехната. Сифа седеше в дневната, която беше украсена с висящи тъкани: едни — по-дебели и приятни, други — тънки и прозрачни. Беше скръстила крака, с боси нозе и затворени очи. Самото олицетворение на ясновидка.

Моята майка!

Не бяхме разменили ни една дума от утрото, когато срещнах Вара. Избягвах я, преструвах се, че наученото за потеклото ми не ме променя такава, каквато съм. Илира Ноавек си оставаше моя майка, Лазмет Ноавек — мой баща, Ризек Ноавек — мой брат. Да призная истината за произхода си означаваше да призная, че те имат власт над мен. Ала аз не можех.

Не бих си признала.

Почуках на вратата и я бутнах. Сифа се обърна.

— Какво се е случило?

Тя стана на крака. Гледаше обляното в сълзи лице на Айджа.

— Аз… аз не направих каквото ми заръча. — Той пак обърса очите си. — Не изпълних задачата. Беше…

Преди да потънат в своите странности, както неизменно ставаше, когато бяха заедно, аз го прекъснах:

— Ти Ризек ли си?

Айджа и Сифа ме зяпнаха безизразно.

— Когато най-напред се събуди, ти каза „ние“. „Ние“ се изгубихме в бъдещето.

— Не знам за какво говориш.

— О, нима? — Приближих се до него. — Значи това не е бил обезумелият ми себичен брат, който говори за себе си с кралското „ние“?

Айджа заклати глава.

— И не е брат ми този, който гризе ноктите ти, чопли храната ти, върти ножа ти и си спомня майка ни?

Знаех, че крещя, може би се чувах през стените, но пет пари не давах. Бях видяла тялото на брат ми. Бях го бутнала в Космоса. Бях изтрила кръвта му от пода. Бях погребала дълбоко в душата си гнева, скръбта, съжалението.

Сенките се стичаха надолу по ръцете ми, извиваха се около пръстите ми, промушваха се между шевовете на ризата ми.

— Ризек?

— Не точно — отвърна той.

— Какво тогава?

— Ние сме ние. Една част от нас е Айджа, другата е Ризек.

— През цялото време ти си бил… — мъчех се да намеря подходящите думи — … отчасти Ризек и не си казал нищо?

— След като беше убит? — отвърна той язвително. — Дръж дарбата си далеч от мен. — Сенките под и над кожата ми се протягаха към него, горяха да бъдат споделени. — И ти се чудиш защо хората не те обичат?

— Никога не съм се чудила. Ами ти… — Обърнах се към Сифа. — Ти както винаги не изглеждаш изненадана. През цялото време си знаела, че между нас има шпионин…

— Той не е шпионин — рече Сифа. — Иска само да го оставим на мира.

— Не е минал и един цикъл, откакто Айджа уби Ориев Бенесит, за да задържи Ризек на власт — изрекох с тих глас. — А ти ми казваш, че искал да го оставим на мира?

— Докато тялото на Ризек беше живо, ние не можехме да се измъкнем от капана, в който бяхме — отвърна Айджа, Ризек, знам ли кой, и се приведе към мен. — Без него ние сме свободни. Тоест щяхме да бъдем свободни, ако не бяха проклетите видения.

— Проклетите видения. — Засмях се. — Ако паметта не ме лъже, ти, Ризек, подложи Айджа на мъчения, за да размениш спомените си с него срещу тези видения. А сега ги ненавиждаш? — Пак се разсмях. — Така ти се пада.

— Виденията са проклятие — призна той неловко. — Те непрестанно ни хвърлят всред живота и болката на другите хора…

Главата ми беше като плюшена играчка, която се пръска по шевовете от натъпканите в нея парцали. През ум не ми беше минавало, че Ризек, в каквато и форма да съществуваше сега, може да не иска силата, която беше в ръцете му. Но когато си спомних онзи Ризек, който ми беше запушил ушите в коридора и ме беше носил на гръб през шотетските тълпи народ до странстващия кораб, това не ми се стори толкова необичайно.

И все пак не беше редно. Нито Ризек Ноавек, нито Айджа Кересет заслужаваха да се отърват от последиците от своите действия.

— Е, сега няма да се оплакваш само от виденията, които те хвърлят сред болката на другите, защото идваш с мен на Урек.

— Не, няма да дойдем.

Приближих се на една педя от него и вдигнах двете си ръце над лицето му. Сенките ми се бяха сгъстили ѝ силата ми се виждаше в целия ѝ ужас — черните пипала се извиваха над и под кожата ми, очерняха ме, обгръщаха ме. Болката пищеше от всеки изит на тялото ми, но целта ми помагаше да мисля въпреки нея.

— Тръгни с мен — изрекох с дрезгав шепот. — Или ще те убия още сега с голи ръце. Бойните умения на Ризек няма да ти помогнат, защото си в тялото на Айджа Кересет, а той е по-слаб от мен в бягането, в борбата и даже в надпреварата на волите ни.

— Заплахи — процеди той през зъби. — Не можеш да се издигнеш над тях, нали?

— Предпочитам да мисля за тях като за обещания — усмихнах му се аз и показах всичките си зъби.

— Защо сме ти?

— Имам да свърша една работа и ми трябва човек, който познава навиците на Лазмет Ноавек, а твоята глава е съкровищница.

Той отвори уста да ми възрази, но Сифа го изпревари:

— Ще дойде. Аз също. Времето ни тук свърши.

Понечих да споря, но разумната ми страна надделя. Нямаше да е зле да имам не един, ами двама оракули на борда, които да ми помогнат с плана за убийството. Даже ако в единия се е скрил злият ми брат, а другият е биологичната ми майка, която ме е изоставила.

Беше нелепо.

Точно като галактиката.

Глава 43 Акос

— Най-напред трябва да се справим с Вакрез — рече Има.

Акос лежеше на пода край огнището, коремът му стържеше. Беше изгубил свяст по-рано, докато се връщаше от банята, и вместо да стане, когато Има влезе, се пльосна по гръб. Тя тикна в ръцете му нова торба с храна и той я взе, но не и наполовина толкова нетърпеливо, колкото последния път. Беше открил, че половин вечеря е по-лошо от никаква вечеря.

Но изяде храната, като дъвчеше бавно, за да се наслади на всяка хапка.

— Ти не можеш да контролираш дарбата си?

— Не. Никога не съм мислил за нея като за нещо, което може да се контролира.

— Възможно е — каза Има. — Бях до Ризек, когато той заповяда да я изтощят чрез глад. Не беше сигурен дали ще се получи, но винаги си струва да опиташ, ако искаш да лишиш човек от дарбата му.

— Получи се — отвърна Акос. — Тогава за първи път усетих дарбата на Сайра.

Споменът запари остро на гърлото му. Той преглътна.

— Виж, щом може да бъде изключена дарбата ти, това значи, че ти можеш да я владееш по-изкусно — обясни Има.

— Ами? — Той обърна глава на една страна. — И как ще стане това?

— Казах ти, че съм от бедно семейство. За разлика от други в галактиката, Ноавек разбират, че от бедните също има полза. Ние имаме записани на хартия дълга история, потекло, рецепти… и тайни.

Тя оправи полата си и кръстоса крака на другата посока. Огънят изпука.

— От поколение на поколение в нашето семейство се предават упражнения, с които човек се научава да контролира дарбата си. За някои те не работят, но аз ще те науча на тях, ако обещаеш да се упражняваш. По този начин ще можеш да я изключиш и Вакрез да прочете сърцето ти, а после пак ще я включиш, за да устоиш на Лазметовия контрол, когато му дойде времето.

— Какво точно иска Лазмет? Какво ти каза да направиш с мен?

— Той ме нарича Огъващата сърца. Това, което правя, е прекалено абстрактно, за да се опише с думи. Но с времето мога да накарам човек да си смени „вярата“. Взимам суровото чувство в душата му — любовта към семейството, приятелите или любимата — и го променям, така че то стига на друго място, тъй да се каже.

— Това е ужасно — рече Акос и затвори очи.

— Той иска да огъна сърцето ти към него. Стани. Губиш ми времето, а нямам никакво в излишък.

— Не мога. Главата ме боли.

— Не ме интересува, че те боли глава!

— Пробвай ти да гладуваш с дни! — ядно се озъби той.

— Пробвала съм — изръмжа Има. — Не всички сме раснали в охолство, господин Кересет. Мнозина от нас са запознати със слабостта и болките от глада. А сега ставай.

Акос нямаше какво да ѝ отговори. Седна, пред очите му притъмня и се обърна към нея.

— Така е по-добре. Трябва да обсъдим театъра, който ще играеш. Следващия път, когато застанеш пред него, той ще очаква да види някаква промяна. Трябва да се държиш, все едно тя е настъпила.

— Как ще стане това?

— Ще се престориш, че волята ти отслабва. Едва ли ще ти бъде трудно. Остави го да изкопчи нещо от теб. Някакви сведения, които иска и които няма да изложат на риск мисията ти. Кажи ми с каква мисия си дошъл тук.

— Защо? — челото на Акос се набръчка. — Ти знаеш каква е проклетата ми мисия.

— Трябва да си повтаряш защо си тук във всеки един момент от всеки един ден, за да не изгубим всичко! Кажи ми защо си тук!

— Да го убия. Мисията ми е да го убия!

— Тя има ли нещо общо с верността ти към семейството, приятелите, нацията ти?

Акос я изгледа кръвнишки.

— Не, не, няма.

— Добре! Сега упражнението.

Тя му посочи един стол и му каза да си затвори очите.

— Измисли си картина за дарбата ти. Тя те отделя от потока, значи можеш да мислиш за нея като за стена, броня или нещо подобно.

Акос никога не беше мислил за дарбата, която живееше в тялото му, най-вече защото тя беше повече липса, отколкото наличие на сила. Но се опита да си я представи като броня, както му подсказа Има. Спомни си първия път, когато беше надянал на главата си една от онези по-слабите, синтетични брони — беше първата му тренировка в казармата. Тежестта ѝ го беше изненадала, но му беше донесла и някаква опора.

— Представи си подробностите. От какво е направена? От отделни съшити плочи или от цяло парче? Каква е на цвят?

Чувстваше се глупаво да си представя въображаема броня, да избира цветове, все едно декорира къща, вместо да крои план за убийството. Но изпълни нареждането ѝ, избра тъмносин цвят за бронята си, защото такъв беше цветът на шотетската броня, която си беше спечелил тогава, и по някаква причина реши да е на плочки. Спомни си драскотините и вдлъбнатините на истинската си броня, следите, които показваха, че я е използвал по предназначение. И ловките пръсти на Сайра, докато стягаше каишите му за първи път.

— Каква е на пипане? Гладка или нащърбена? Твърда или еластична? Студена или топла?

Акос набръчка носа си към Има, но не отвори очи. Гладка, твърда, топла като кожата от кутях, която носеше, за да му топли в студа. Заболя го, като си помисли за старото си палто с името му върху етикета, за да не го бърка с палтото на Киси.

— Задръж най-ярката картина с дарбата си, която можеш. Ще те пипна с ръка след три… две… едно.

Хладните ѝ пръсти се впиха в китката му. Той се опита да си помисли отново за шотетската си броня, но му беше трудно с обърканите спомени за Киси, която се мъчеше да навре дългите си ръце в едно детско палтенце, и Сайра, която го държеше здраво за рамото, докато дърпаше каишите на бронята.

— Разсеян си — скастри го Има. — Времето ни изтече, затова ще трябва да се упражняваш сам. Опитвай с различни картини и се старай поне малко да се дисциплинираш.

— Аз съм дисциплиниран — троснато отвърна той и отвори очи.

— Детска играчка на пълен корем и в добро здраве — отвърна тя. — Сега трябва да се научиш на самодисциплина, когато мозъкът ти не работи. Опитай пак.

Той опита и този път си представи палтото от кутях в Тувхе, което беше друг вид броня срещу студа. Почувства гъдела по тила си там, където то свършваше и започваше шапката. Опита тази картина още два пъти, преди Има да погледне изящния часовник на ръката си и да обяви, че трябва да си тръгва.

— Упражнявай се — подкани го тя. — Вакрез ще те посети по-късно и ти трябва да го заблудиш.

— Трябва да овладея това до довечера? — попита той.

— Защо очакваш, че животът ще ти даде отсрочка? — Има се намръщи. — Никой не ни е обещавал спокойствие, утеха, справедливост. Само болка и смърт.

И си тръгна.

Говори почти толкова окуражително, колкото и ти — каза той на Сайра в главата си.

Акос се опита да упражнява това, което го научи Има. Наистина опита. Но просто не съумяваше да съсредоточи мислите си върху едно нещо за повече от минутка-две. И не след дълго изгуби твърдостта си.

Захвана да обикаля из стаята по края ѝ, спря пред прозореца и надникна през летвите на капаците, които бяха от същото черно дърво като на пода. Изискани решетки за затворник, каза си той.

Не беше мислил много за баща си след смъртта му. Всеки път, когато се сещаше за него, мислите му го спъваха и той ги насочваше към по-важната мисия, за която беше дал обещание — да спаси Айджа. Но на това място защитните му сили рухваха от недохранването и объркването и той си спомняше жестовете на едрия и тромав Осех, който все събаряше нещо от масата или удряше по невнимание главата на Айджа. Миризмата му на изгорели листа и машинно масло от съоръженията в нивите с тихоцвет. Единствения път, в който се скара на Акос за двойката на един тест, а после избухна в сълзи, щом разбра, че беше разревал малкия си син.

Осех беше едър и чувствителен мъж и Акос знаеше, че баща му го обича. Но неведнъж се беше чудил защо с него бяха толкова различни. Акос таеше всичко в себе си, даже и дреболии, които не бяха тайна. Този инстинкт да бъде сдържан го правеше повече Ноавек.

А Сайра, която се пръскаше по шевовете от енергия, идеи, даже гняв, приличаше повече на баща му.

Може би затова му беше невъзможно да не се влюби в нея.

Влезе Вакрез, ала колко време стоя в стаята, преди да се покашля, Акос не можеше да каже. Той мига насреща му няколко секунди, после седна тежко на ръба на леглото. Беше си наумил да измисли по-хубава картина за дарбата си. Но не го беше направил. Сега Вакрез щеше да заподозре, че Акос си възвръща силите.

По дяволите, изруга наум той. Има му беше предложила броня, стена — защитна преграда между него и света. Нито едно от двете не му се видя намясто тогава, но какво друго му оставаше?

— Добре ли си, Кересет? — попита го Вакрез.

— Как е съпругът ти Малан? — отвърна Акос. Трябваше да спечели малко време.

— Добре е. — Вакрез присви очи. — Защо?

— Винаги съм го харесвал — сви рамене Акос.

Можеше ли ледът да бъде защитен зид? Той добре познаваше леда. Но у дома от него човек трябваше да се пази, а не да го ползва като щит.

— Той е по-голям добряк от мен — изсумтя Вакрез. — Всички го обичат.

— А знае ли, че си тук?

Ами метална обвивка дали няма да свърши работа — като аварийна капсула или кораб? Не, тях не ги познаваше.

— Знае и ми каза да бъда по-внимателен с теб — подсмихна се Вакрез. — Щяло да помогне да се разкриеш по-лесно. Много хитро.

— Не знаех, че имаш нужда да ти се разкривам — изрече мрачно Акос. — Та ти се ровиш в душата ми, все едно дали аз искам, или не.

— Предполагам, че е така. Но ако не размътваш нарочно сам емоциите си, ще бъде по-лесно да ги тълкувам. — Вакрез го повика с жест. — Изпъни ръката си напред и да приключваме с това.

Акос нави ръкава си и отдолу се показаха сините белези, които беше татуирал върху кожата си с шотетския ритуал. През втория белег имаше черта за смъртта на Бронирания, когото беше убил в преследване на по-висок ранг.

Откри, че се завръща на полетата оттатък перестата трева, където дивите цветя бяха крехки и кашести и където Бронираните се скитаха, избягвайки всичко, през което течеше потокът. Онзи, когото беше убил, го беше открил с облекчение. Акос му беше дал отдих от потока.

Тогава Акос беше усетил близост с Бронирания, каквато сега отново откри. Представи си, че е чудовище с многобройни крака и твърда, костелива черупка по тялото. Черните му святкащи очи бяха скрити под навес от твърда изпъкнала кост.

После в пристъп на ярост си представи как тази кост се разцепва на две. И почувства това в мига, в който потокът пак отекна в него, зажужа в костите му. Вакрез кимна на себе си със затворени очи, а Акос се постара да запази раната отворена, тъй да се каже.

— Има ми каза, че ще използва дарбата си, за да те подтиква да мислиш за предаността към баща ти — към Кересет, не Ноавек. Виждам, че е успяла.

Акос примигна. Дали Има не му беше направила нещо, когато беше при него, за да го накара да си спомни за Осех? Или това беше чисто съвпадение? И в двата случая беше извадил късмет.

— Ти май не се чувстваш добре — отбеляза Вакрез.

— Така става, когато биологичният ти баща те затвори в къщата си и дни наред те мъчи с глад — тросна му се Акос.

— Може би си прав.

Вакрез сви устни.

— Защо му се подчиняваш? — попита Акос.

— Всички се подчиняват на Лазмет — отвърна командирът.

— Не, има хора, които престават да бъдат страхливци и си тръгват. А ти стоиш. Причиняваш болка на хората.

Вакрез се покашля.

— Ще му кажа, че имаш напредък.

— Кога — преди или след като се проснеш пред него и му целунеш краката?

За негова изненада Вакрез си замълча, обърна се и излезе.

Лазмет седеше на маса пред камината, когато стражите отново отведоха Акос в покоите му. Стаята приличаше на онази, която той беше отключил при първото си влизане в имението — черна дървена ламперия, в която се отразяваше трепкащата светлина от фензу, меки платове в тъмни цветове, навсякъде купчини с книги. Уютно местенце.

Лазмет се хранеше. Печена мъртва птица, подправена с препечена до въглен переста трева и пържени черупки от фензу. Коремът на Акос изкъркори. Колко му е да грабне малко от гозбата на масата и да я натъпче в устата си? Нямаше да съжалява да вкуси нещо, което не е било мариновано, сушено или меко. Толкова време беше минало…

— Не мислиш ли, че това е детинщина? — успя да каже, като преглътна слюнката, напълнила устата му. — Да ме съблазняваш с храна, когато ме мъчиш от глад?

Акос знаеше, че този мъж не му е баща, не и така, както Осех Кересет, който го беше научил да си закопчава палтото, да управлява кораб и да си зашива ботушите, когато подметките им паднат. Осех му викаше Дребосък, преди да разбере, че Акос ще израсте най-едър от всички, и беше умрял, знаейки, че няма да го спаси от отвличане, но въпреки това се бори и опита.

А Лазмет го гледаше, все едно искаше да го разглоби на части и пак да го сглоби. Все едно беше създание, което разрязваш в час по биология, за да видиш вътрешното му устройство.

— Исках да те видя как ще реагираш на храната — отвръща Лазмет и свива рамене. — Дали си животно, или човек.

— Довел си тук Има Зецивис с едничката цел да ме промени — рече Акос. — Какво значение има какъв съм бил, когато това, което съм, е в твоя власт?

— Аз съм любознателен човек.

— Ти си садист.

— Садистът изпитва удоволствие от страданието — рече Лазмет и повдигна пръст. Беше босоног, краката му бяха потънали в мекия килим. — Аз не изпитвам удоволствие. Аз съм ученик. Мен ученето ме изпълва с радост, а не болката заради самата болка.

Той покри чинията със салфетката, която лежеше в скута му, и стана от масата. Сега, когато вече не виждаше храната, на Акос му беше по-лесно да обуздае порива си да се нахвърли на чинията.

Има му беше заръчала да се преструва, че решителността му отслабва. Това беше целта на тази среща — да докаже на Лазмет, че методите му дават резултат, но не прекалено очебийно, така че той да надуши нещо.

Има му беше помогнала отново да намери пътя си. След смъртта на Ризек той остана без посока, тъй като с него умря и надеждата му да върне някогашния Айджа. Оттогава живееше без мисия, без план, не беше взимал ничия страна. А Има му помогна да намери обратния път до онова отдаване, което беше посветил на брат си след пристигането си в Шотет. Щеше да убие Лазмет. Нищо друго нямаше значение.

Беше предал Тувхе. Беше изоставил Сайра. Беше изгубил името, ориста, собственото си лице. Нямаше къде да се завърне, когато всичко свършеше. Затова трябваше да хвърли всичките си усилия тук.

— Чувам, че си тувхиец — обади се Лазмет. — Винаги съм си мислил, че езикът на откровението е легенда. Или най-малкото — преувеличение.

— Не — рече Акос. — Аз намирам в него думи, които дори не съм знаел, че съществуват.

— Винаги съм се чудил. Ако нямаш дума за нещо, възможно ли е въпреки това да знаеш какво е то? Дали е нещо, което живее в теб неизречено, или изчезва от съзнанието ти напълно? — Той взе чашата си, пълна с някаква тъмна лилава течност, и сръбна от нея. — Ти сигурно си човек от единствения народ, който знае, но май нямаш умствените способности да ми отговориш.

— Смяташ ме за глупак.

— Мисля, че си програмирал себе си да оцеляваш и не ти остава енергия за нищо друго — отвърна Лазмет. — Ако не ти се беше налагало да се бориш за живота си, навярно от теб щеше да излезе по-интересен човек, но какво да се прави.

Единствената причина да се старая да ти бъда интересен, помисли си Акос, е, защото знам, че в противен случай ще ме убиеш.

— Има една дума на огрански. Киерта. Това е истина, която преобръща живота. Ето това ме доведе тук. Разбрах, че с теб сме син и баща.

— Син и баща — повтори Лазмет. — Защото съм преспал с една жена, а тя те е дала на оракул? Всеки човек в галактиката има родители, момче. Няма нищо изключително в този подвиг.

— Тогава защо се интересуваше какви са ми очите? Защо ме повика тук да разговаряш с мен отново?

Лазмет замълча. Акос пристъпи към него.

— Защо си се мъчил да направиш от Ризек убиец?

— Думата „убиец“ е запазена за хора, които не харесваме — отвърна Лазмет. — Всички други са воини, бранители, борци за свобода. Аз обучих сина си да се бори за народа си.

— Защо? — Акос наклони глава. — Какво те е грижа за народа му, за народа ти?

— Ние сме по-добри от тях. — Лазмет тръшна чашата си върху масата. Изправи се. — Ние познахме богатствата на галактиката, когато те още не бяха решили как ще се назоват. Ние знаем кое е ценно, пленително, важно, а те го изхвърлят. Ние сме по-силни, по-издръжливи, по-находчиви, а те от край време са ни стъпили на врата и успяват да ни държат в подчинение. Но ние ще надигнем главите си. Те не заслужават да стоят над нас.

— Разбирам, ти мислиш за Шотет като за себе си.

— Сигурен съм, че ти си имаш своите идеали, виждам блясъка в очите ти — рече с насмешка Лазмет. — А аз имам нещо друго.

— Какво? Жестокост? Любопитство?

— Аз искам, искам и ще сложа ръка на всичко, което успея. Даже ако това си ти.

Лазмет тръгна към него. По-рано Акос не беше забелязал, че е по-висок от баща си. Не много, защото Лазмет се извисяваше над повечето люде, но достатъчно, за да се забележи.

Представи си, че е Бронирания, и изпразни цялата си вътрешност за десети път този ден. Беше се упражнявал, откакто Вакрез го остави предишния ден. Не беше мигнал, за да се упражнява. Беше се научил да потиска дарбата си бързо и също толкова бързо да я отприщва. Това изсмукваше цялата му енергия, но той напредваше.

Почувства нахълтването на Лазметовата дарба в съзнанието си и отстъпи пред нея. Усещането беше странно, като че ли някой навираше жичка в главата му и леко я допираше в онази част от мозъка му, която контролираше движенията му. Пръстите му се свиха конвулсивно, после се удариха леко едни в други, без да им е пращал сигнал. Устата на Лазмет потрепна, когато зърна движението, и Акос почувства как въображаемата жица се оттегли.

— Вакрез ми докладва очарователни неща за вътрешното ти състояние. Никога не съм го виждал да си блъска главата толкова много над някого. Казва, че напредваш в правилната посока.

— Върви по дяволите! — изруга Акос.

Лазмет се поусмихна.

— Трябва да поседнеш. Знам, че си уморен.

Лазмет влезе във всекидневната. Това беше обикновена стая с мека черга до камината и библиотека, натъпкана с книги на всички езици. Лазмет се настани в креслото пред огъня и зарови пръстите на краката си в кадифения килим. Акос го последва колебливо и застана прав до огъня. Наистина беше уморен, но нямаше да се подчини. Вместо да седне, той се подпря на полицата над камината и се втренчи в пламъците. Някой ги беше поръсил с някакъв син прах, от който синееха по краищата.

— Ти си отраснал с оракул — поде Лазмет. — Знаеш ли, че през целия си живот като зрял мъж се опитвам да намеря оракул?

— Пробва ли да потърсиш в някой храм? — попита Акос.

Лазмет се изсмя късо.

— На теб, естествено, ти е ясно, че е почти невъзможно да заловиш човек, който те очаква. Затова си признавам, че не разбирам защо майка ти е позволила да бъдете отвлечени с брат ти. Тя сигурно е знаела какво предстои да се случи.

— Сигурен съм, че е знаела — горчиво призна Акос. — Освен това е вярвала, че е било необходимо.

— Това е жестоко. Сигурно изпитваш гняв.

Акос не знаеше как да му отговори. Той не беше Сайра, та да забива ноктите си където свари, макар че определено разбираше порива.

— Признавам си, че не разбирам стратегията ти — рече накрая. — А че имаш стратегия, имаш, затова не ме унижавай, като се преструваш, че нямаш.

Лазмет въздъхна:

— Пак ставаш досаден. Но може би си прав — наистина има нещо, което искам от теб. И нещо, което съм склонен да ти дам в замяна.

Той прекоси стаята, върна се на масата, където беше покрил вечерята си. Уханието ѝ още се носеше във въздуха — сочно месо и пикантен сос, с переста трева, обгорена до степен, в която свойствата ѝ, предизвикващи халюцинации, изчезват и остава само пикантният ѝ вкус.

Лазмет се премести на съседното място и повдигна метален похлупак, който скриваше гозбата с приборите. Още една печена мъртва птица. Още една гарнитура от пържени черупки от фензу. И нарязан на кубчета солен плод.

— Вечерята е твоя. Ако ми кажеш как се вмъкна в имението.

— Какво?

Акос беше втренчил очи в храната. Стаята наоколо му беше изчезнала в мрак. Коремът го заболя.

— Някой ти е помогнал да влезеш — търпеливо обясни Лазмет. — Нито една от външните ключалки не е била разбита или повредена, а не е възможно да си се покатерил по стената, без някой да те види. И тъй, кажи ми кой те пусна в къщата, и можеш да изядеш вечерята.

Джорек. Дълги мършави ръце и брада, която тук-там покрива лицето му. Той беше взел пръстена, който Акос носеше на врата си, преди да тръгнат от чичовия му дом, за да го пази. Той беше предложил ръката на майка си, за да не падне по калдъръма. Джорек е добър човек, напомни си Акос. Той дори не искаше да те вкара в имението. Ти нечестно го принуди да те пусне. Не можеше да издаде името му на Лазмет в замяна на една вечеря.

Кажи ми защо си тук.

Не, помисли си той в отговор на онази Има, която живееше в главата му. Не и това. Няма да го предам.

Има му беше казала да се ослушва за възможност да даде сведения на Лазмет. Да му покаже, че нещо се променя. Да поддържа интереса му жив. А ето че тази възможност му се поднасяше на тепсия.

— Не ти вярвам. — Акос затвори очи. — Мисля, че ще вземеш храната в мига, в който ти кажа това, което искаш да знаеш.

— Няма. — Лазмет се отдалечи от чинията. — Ето, дори отстъпвам встрани. Повярвай ми за това простичко нещо, Акос. Аз не търся наслада в болката. Искам да видя какво ще направиш и няма защо да ти взимам вечерята, щом веднъж изпълниш желанието ми. Няма как да не виждаш логиката ми.

Очите на Акос запариха от сълзи. Беше много гладен. Беше много изморен. Трябваше да послуша съвета на Има.

Това ли е мисията ти — да бъдеш верен на семейството, приятелите, народа си?

Не.

Това не беше неговата мисия.

— Кузар — заекна той. — Джорек Кузар.

Лазмет кимна. Отдалечи се от масата, седна в креслото и остави Акос да се наяде.

От перестата трева му излязоха киселини. Вкусът ѝ се надигаше на гърлото му и той не спираше да се оригва. Не го оставяше да забрави.

Акос опипа вдлъбнатинката на шията си, където до неотдавна се беше притискал пръстенът на семейството на Ара. Повече нямаше да го види. Това не го тревожеше особено, защото никога не беше мислил, че го заслужава. Не беше редно убийството на един човек да му отваря широко вратите на техния дом. Но като си помислеше как щеше да го погледне Ара, ако някога се измъкнеше оттук…

Поредното оригване излезе и той затисна устата си.

По дървената ламперия до камината се почука. Панелът се отмести назад, за да пропусне Има. Бялата ѝ коса беше вързана назад, тя беше облечена по-небрежно от друг път, в черни спортни дрехи и меки обувки. Тайнствените ѝ сини очи се впиха в него.

— Разкажи ми — с разтреперан глас изрече Акос.

— Ти направи каквото е необходимо.

— Разкажи ми какво стана — гневно отвърна той.

Тя въздъхна.

— Арестуваха Джорек.

Акос усети горчивия вкус в устата си и хукна към банята. Тъкмо стигна до тоалетната, червата му се повдигнаха и той повърна всичко, което беше изял. Опря чело в седалката и зачака спазмите в корема му да преминат. От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.

Нещо студено се залепи на тила му. Има го дръпна назад и пусна водата. Махна мократа кърпа от врата му и като коленичи до него, изтри с нея лицето му. Обикновено равнодушното ѝ лице сега изглеждаше изтощено, браздите на челото и около очите ѝ се бяха врязали по-надълбоко от обичайното. Това не беше лошо.

— Нощта, в която със съпруга ми Узул решихме, че ще го предам на Ризек и по този начин преждевременно ще сложим край на живота му за доброто на каузата ни, ридах тъй отчаяно, че скъсах мускул в корема. Цяла седмица ме болеше, когато стоях изправена. На него му оставаха само няколко месеца живот, но тези месеци…

Тя затвори очи.

— Искам си ги — рече след малко.

Тя обърса ъгълчето на Акосовата уста.

— Обичах го — добави простичко и хвърли кърпата в мивката.

Той очакваше, че след като е почистила лицето му, тя ще се изправи, но Има седна на пода до тоалетната и облегна рамо в седалката. Мина малко време, после тя сложи ръка на рамото му и тежестта и мълчаливото ѝ присъствие му вдъхнаха утеха.

Глава 44 Сайра

От хълма виждам за последно Огра, която блести в светлина.

После Иса се разпореди да се приготвим. Сифа и Етрек седнаха най-близо до изходния люк. Иса и Тека бяха на навигационната палуба, а аз и Айджа, Ризек или който и да беше той сега, бяхме най-близо до тях. Хвърлих поглед на Айджа да проверя дали е затегнал добре ремъците, а те се пресичаха над гърдите му точно където и трябваше да бъдат. Излитането през огранската атмосфера изискваше рязък взрив от енергия, след това бързо изключване на мощностите, за да се премине отдолу нагоре през гъстия слой сенки. Иса изведе кораба на правилната височина, насочи ни под подходящ ъгъл и удари бутона на навигационното табло.

Полетяхме напред, от внезапния тласък тялото ми се блъсна в ремъците, които ме държаха на седалката. Стиснах зъби срещу налягането. Иса изключи корабните мощности, абсолютният мрак ни погълна и ние сякаш изчезнахме.

А след това всичко — мракът, налягането, ужасът и дори част от болката ми — изведнъж ме напусна, щом Иса включи двигателите и ние се понесохме сред звездите.

Тека, с която прелетяхме галактиката, беше добър пилот, но Иса беше майстор. Дългите ѝ пръсти танцуваха из навигационния център, правеха дребни корекции в настройките на Тека и с несравнима плавност тя ни поведе към потока, за да пътуваме успоредно на него. Сега той беше студеножълт, примесен леко със зелено, което показваше, че е минало повече време от първото ми кацане на Огра, отколкото ми се струваше.

— Не те ли дразни, че Иса се мотае из навигационния център? — смушках Тека с рамото си.

След като излязохме от атмосферата, вече беше безопасно да се разхождаме из кораба и сега се намирахме на навигационната палуба, откъдето се взирахме в бездънната тъмнина пред нас.

Понякога и аз като повечето хора я наричах „пустота“, но през повечето време не мислех така за нея. Космосът не беше съд с крайни предели, но това не означаваше, че е пуст. Астероиди, звезди, планети, поток; космически отломки, кораби, раздробени луни, неоткрити светове — той криеше безкрайни възможности и неизмерима свобода. Хем беше нищо, хем беше всичко.

— Какво? О, да, идва ми да я шляпна през малките ѝ вързани ръце — отвърна Тека и изгледа с присвити очи Иса, която продължаваше да работи по таблото за управление. — Но корабът я харесва, затова ще си държа езика зад зъбите.

Разсмях се тихо.

Мина известно време, докато разбера откъде идва обзелото ме чувство на облекчение — сенките, които се бяха скрили под кожата ми при кацането ни на Огра, сега течаха отгоре ѝ. Усещах болката и жилото им, но толкова слабо, че главата ми се замая от щастие. За човек, който вечно живее в болки, даже и незначителните промени могат да бъдат чудеса.

— Току-що получихме известие от патрул на Съвета — обяви Иса.

С Тека се спогледахме разтревожено.

— Казват, че имали стара заповед за кораб, отговарящ на това описание — зачете Иса от навигационния екран.

— Заповед за какво? За арест, защото сме шотетци? — попита Етрек.

— Сигурно е заради онзи случай, когато упоихме Исае Бенесит и я пуснахме в Космоса, защото не искахме да отидем с нея в Щабквартирата на Съвета — предположи Тека.

— Какво сте направили с Исае Бенесит? — попита Иса.

— Тя тъкмо беше убила брат ми в трюма. Какво друго ми оставаше да направя? — попитах аз.

— О, знам ли… да ѝ връчиш медал! — размаха ръце Етрек.

Погледнах Айджа. Той наблюдаваше Етрек, сякаш се готвеше да го фрасне.

Все по-лесно ми ставаше да мисля за Айджа като за двама души в едно тяло или като за един нов, смесен човек, тъй като хем виждах в него брат си, хем не го виждах. Гордостта на Ризек го накара да се ядоса на Етрековата радост от убийството му, ала безволието на Айджа укроти реакцията. Заедно те се бяха превърнали в нещо… различно. Ново, но не непременно по-добро.

Времето щеше да покаже.

— Кажи им, че огранците са ни дали назаем кораба и не знаем нищо за първоначалния му екипаж — заръча Тека на Иса. — Би трябвало да ги убеди, ако се запишеш ти на камерите. Изобщо не звучиш като шотетка.

— Добре — съгласи се Иса. — А вие излезте от кадър.

Ние се дръпнахме назад, а Иса включи камерите на навигационния екран, за да запише отговора си на насечен отирийски. За огранка тя беше даровита лъжкиня.

Дни щяха да минат, преди да пристигнем от Огра на Урек. През повечето време, приведена над масата в кухнята, рисувах карта на имението на Ноавек етаж по етаж. Отново и отново прекосявах в спомените си коридорите на прислугата, търсех пипнешком в тъмното вдлъбнатини, кръгове и тайни панели. Повтарях си, че ще ми е от полза за предстоящата мисия, а също така по този начин избягвах Сифа. Но имах и други причини. Усещах, че пресъздавайки къщата на хартия, се очиствам от нея, стая по стая. А когато завършех скицата, онова място щеше да изчезне за мен.

Поне такава беше теорията ми.

Когато приключих, повиках в кухнята Айджа — наричах го с това име, защото се намираше в тялото на това момче и той засега не възразяваше. Останалите се бяха учудили, че включих и него в малката ни групичка, но аз им заявих, че искам да вземем с нас и оракулите, и никой не зададе повече въпроси.

Той влезе в помещението с предпазливо изражение на лицето, което неочаквано ми напомни за Акос. Пренебрегнах острата буца, която заседна на гърлото ми, и посочих скиците на имението, надписани по етажи с разкривения ми неравен почерк.

— Искам да ги прегледаш дали са точни. Трудно е да възстановиш едно място по памет.

— Ако ти желаеш да прекараш дните си, като бродиш в спомените си за имението Ноавек — изрече Айджа, макар че в този момент звучеше повече като Ризек, — ние не щем.

— Пукната пара не давам за желанията ти — отсякох рязко. — Това ти е проблемът на теб, проблема, който винаги си имал. Въобразяваш си, че си най-големият мъченик в галактиката. Е, никой не се интересува от неволите ти! Води се война. А сега прегледай! Проклетите! Скици!

Той се взира в мен известно време, после приближи до масата и се надвеси над тях. Разгледа набързо първата, после се пресегна за молива, който бях оставила на ръба, и се зае да прерисува очертанията на трофейната зала.

— Не познавам Лазмет толкова добре, колкото теб — казах, когато се поуспокоих. — Спомняш ли си нещо за него, което може да ни е от помощ да го надхитрим? Странни навици, особени наклонности?

Известно време Айджа мълча, премести се вдясно, за да разгледа следващата скица. Чудех се дали ще се наложи да го сплаша пак, за да отговори на въпроса ми, както стана с картите, но тогава той заговори.

— Чете предимно исторически книги — изрече със странен, тих глас, какъвто не бях чувала от него досега. — Обсебен е от идеята всичките му килими и дрехи да бъдат меки. Чух го веднъж да се кара на една прислужница, че прекалила с колосването на ризите му и те станали много твърди. — Айджа преглътна, зачеркна една от вратите, които бях отбелязала, и я нарисува на отсрещната страна на една стая. — И обича плодове. Някога по негово нареждане един от транспортните му кораби внасяше контрабандно сорта алтос арва от Трела. Плодовете често се варят, докато се свият, и се използват в малки количества за подслаждане — повечето хора не могат да ги ядат сурови, защото са прекалено сладки. Останалите скици са наред.

Той остави молива и се изправи.

— Нали знаеш, че ще имаш само един шанс с него? — попита ме Айджа. — Защото разбере ли веднъж, че си там, разбере ли веднъж какво се каниш да направиш…

— Ще ме овладее с дарбата си. Знам.

Айджа кимна.

— Сега мога ли да си вървя, или пак ще ме плашиш със смърт?

Махнах с ръка към вратата. В главата ми започваше да се оформя план. Облегнах се гърбом на шкафа и втренчих поглед в скиците с надеждата да получа вдъхновение.

Трябваше да чакаме четвъртия ден от пътуването, за да можем да се свържем с Джорек на Тувхе.

Когато навлязохме в обсега на предавателите, вече се бях уморила от миризмата на химикалите в рециклираната вода, които я пречистваха, от консервите, които притопляхме на малката печка в корабната кухня, и от грубата постеля на простото дървено легло. Уморила се бях и от спомените ми с Акос тук, когато лежахме сгушени на одеялата, удряхме си ръцете, щом посегнехме едновременно за паници от кухненския шкаф, и си разменяхме дяволити погледи над главата на Тека всеки път, щом тя се изпречеше помежду ни.

За първи път ми мина през главата, че разрушаването на странстващия кораб имаше и добра страна. Поне нямаше да мога да се връщам към спомените си там.

Погнусих се от мимолетното отклонение в мислите си. Нямаше нищо добро в заличаването на дома ми и погубените човешки животи заедно с него. Просто обезумявах, затворена между стените на кораба.

Тъкмо разресвах с пръсти мократа си коса, когато чух оглушителни стъпки по коридора, и подадох глава от банята да видя кой е. Тека тичаше босонога към мен, по-бледа от обичайното.

— Какво?

— Джорек! Арестували са го!

— Как така? Нали работеше като страж в имението? Той е Кузар!

— Говорих с майка му. — Тека влезе в банята и закрачи напред-назад, без да обръща внимание на локвичките, които бях оставила, докато се бършех. Малките ѝ крака се отпечатаха по пода. — Ара каза, че миналата седмица Акос е влязъл във връзка с тях.

Сякаш получих ритник в корема.

— Какво?

Акос беше в Тувхе. Акос беше у дома, извън Хеса, и се преструваше, че няма война. Той беше…

— Склонил Джорек да го вкара в имението на Ноавек. Джорек не искал, но му дължал услуга.

Тека закрачи още по-бързо.

— И какво е смятал да прави там? — попитах аз. — Тя знае ли?

— Подозира очевидното — отишъл е за същото, за което сме тръгнали и ние.

Отстъпих назад. Облегнах се на стената.

Ненавиждах мига, в който гневът се оттегляше. По-лесно беше да кипя от ярост, че Акос ме беше изоставил без една дума, по-лесно беше да оставя постъпката му да потвърди онова, което подозирах за себе си — че никой не може да ме изтърпи задълго. Но да науча, че е имал причина да ме изостави по този начин…

Тека продължи:

— Седмица след като Акос се вмъкнал в имението, Джорек бил арестуван. Ара смята…

— Акос не би го издал — казах сдържано и поклатих глава. — Нещо се е случило.

— Всеки човек си има предел. Това не значи, че Акос е искал…

— Не, ти не го познаваш като мен. Той не би го предал.

— Добре, все едно — Тека махна с ръце. — Но Джорек ще бъде екзекутиран, защото и двете знаем, че Лазмет Ноавек не арестува и не пуска след това на свобода!

— Знам, знам.

Поклатих глава. Като си помислих, че Акос беше в имението на Ноавек, отново ми идеше да закрещя. Това не бе възможно.

— Тя знае ли дали са го убили? — попитах тихо.

— Един от информаторите ѝ казва, че не са. Държат го като затворник, но никой не знае защо. За какво е притрябвал на Лазмет?

Не се успокоих и това само показваше колко много се страхувах от баща ми. Причините Лазмет да държи хората живи бяха по-страшни от причините, поради които ги убиваше. Бях видяла какво направи с брат ми, как бавно го унищожи и съгради отново. Как подсигуряваше собственото си бъдеще, собственото си наследство, като ваеше сина си по свой образ и подобие. Сега, когато Ризек го нямаше, дали щеше да направи същото и с Акос?

Какво ли му беше причинил вече?

— Не знам, но каквото и да е, не е на добро. — Тека спря на място.

Стояхме и се гледахме в лицата, разделяше ни сигурната загуба на двама приятели.

Очаквах острата болка на скръбта, но не почувствах нищо. Черната дупка в душата ми беше погълнала всяко усещане в тялото ми, изпразвайки ме като кожена обвивка, придържана от скелет и мускули.

— Да вървим да убием баща ти.

Глава 45 Сайра

Откакто бялото спираловидно кълбо на Урек се показа на хоризонта, усетих, че започва обратното отброяване. Оставаха ни три дни. Три дни, за да довършим кроежа за убийството и да го доведем до успех. Три дни да сложим край на войната, преди тя да е унищожила Тувхе и Шотет.

Никога не бях виждала небето над Воа да пустее така. В далечината имаше патрулен кораб на правителството с нарисувания герб на рода Ноавек. Беше от по-новите, с коси линии, сякаш вечно пикираше. Той проблясваше на мъжделивата дневна светлина.

Това беше единственият кораб сред целия кръгозор.

— Не се тревожи — рече Тека, когато забеляза, че всички се бяхме умълчали. — Маскирани сме. На тях им приличаме на патрул.

В този момент на навигационното табло светна червена лампичка. Иса се обърна назад с повдигнати вежди към Тека. Обаждането най-вероятно идваше от патрулния кораб.

— Свържи ни — рече Тека, разкопча си колана и отиде до рамото на Иса.

— Говори патрулен кораб ХА774. Моля, удостоверете самоличността си.

— Патрулен кораб ХА993. Какво правите във въздуха, ХА774? — попита Тека, без да се запъне. — Не ви виждам в обновения списък.

С жестове тя посочи на Иса мястото, където хората на Етрек ни чакаха да кацнем. Подкани я да действа по-пъргаво.

— В колко часа е излязъл графикът ви, 993?

— 1440 — отвърна Тека.

— Информацията ви е остаряла. Нашият беше пуснат в 1500 часа.

— Аха — въздъхна Тека, — грешката е наша. Връщаме се в станцията за кацане.

Тя удари с ръка върху прекъсвача, за да изключи комуникатора ни.

— Карай!

Иса натисна силно ускорителя с основата на дланта си и ние се спуснахме към мястото за кацане. Внезапната загуба на височина едва не просна Тека на земята и тя се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Иса приближи кораба към кръпката празни покриви в покрайнините на Воа, които бяха посочили хората на Етрек.

— Има ли наистина такъв патрулен кораб ХА993? — попитах аз.

Тека се усмихна широко:

— Не, стигат само до 950.

Веднага щом кацнахме, преди Иса да успее дори да изключи мотора, група хора се завтекоха към кораба. Те носеха огромно платнище помежду си. Наблюдавах ги през навигационния прозорец как хвърлиха платнището върху кораба и го изпънаха с дълги въжета. Докато люкът се отваряше зад мен, те закриха напълно навигационния прозорец.

Пръв слезе Етрек и поздрави мъж с черна коса, която стигаше до раменете му. Когато се приближих, осъзнах, че са братя, може би дори близнаци.

— Брей, не е било на шега — рече братът. — Довел си Сайра проклетата Ноавек с теб.

— Откъде знаеш второто ми име?

Той се усмихна и ми подаде ръка.

— Казвам се Зит. Галено за нещо толкова дълго, че сам не си го спомням. Аз съм големият брат на Етрек.

— Едва ли ще искаш да се здрависаш с мен. Но си добре дошъл да го направиш два пъти с Тека.

— Не ми предлагай ръката, без да си ме питала — отвърна тя. — Здрасти. Тека Сурукта.

— Водим ви и двама оракули — посочих Айджа и Сифа зад мен.

Зит повдигна вежди.

Довършихме запознанството си под прикритието на платнището, с което бяха наметнали кораба, а то изглеждаше здраво и служеше като добър камуфлаж. Тогава Зит ни отведе до входната врата на покрива и слязохме по няколко реда стъпала. В кладенеца на стълбището нямаше прозорци и вътре миришеше на боклуци, но бях доволна, че ни дава подслон.

Отделих се от брат ми, и аз не знаех кой от двамата имах наум. Избързах няколко стъпала напред.

— Как е по улиците на града? — попитах Зит и тръгнах в крак с него.

— Ами отначало имаше много грабежи — рече той. Кичур коса падна на бузата му. — Това беше добре за занаята ни. Но след това Лазмет взе властта и страхът вля разум в главите на всички. Той наложи вечерен час, започна да преследва хората и да ги арестува. Ей такива работи. Това е лошо за занаята.

— Ти в кой занаят си?

— Контрабандния — отвърна Зит. Клепките се спуснаха тежко над очите му, притвориха ги, а и беше надарен с уста, склонна да се усмихва. И ми прати една усмивка. — Предимно лекарства, но внасяме тайно всичко, което носи печалба — провизии, оръжия, всичко.

— Някога внасяли ли сте плодове?

— Плодове ли? — Зит повдигна вежди.

— Да, трябва да намеря алтос арва. Това е трелански плод. И тъй като вносът от Трела е незаконен…

— Контрабандата е единствената възможност. Разбирам. — Зит се потупа с пръст по брадичката. Под нокътя му имаше синина. — Ще разпитам.

Разполагахме ли с алтос арва, можехме да го използваме да се вмъкнем тайно в имението на Лазмет, като се престорим, че пристигането на обичайната доставка е подранило. Стражите едва ли щяха да рискуват Лазмет да не получи своето. И щяха да ни пуснат.

— Ей, защо не покриеш главата си? Тази сребърна кожа… доста бие на очи.

— Да, наистина.

Бях се подготвила да прикрия лицето си, щом веднъж пристигнехме във Воа, затова бях облечена с дълго черно палто с качулка. То беше ушито от лек груб плат, който се казваше маршит, и като повечето водоустойчиви платове се внасяше от Пита. Нахлупих качулката си, Зит отвори вратата в подножието на стълбището и вътре нахлу ярката дневна светлина.

Докато вървях, вятърът развяваше и издуваше полите на платото ми. Никога досега не бях виждала улиците на Воа с толкова мъже и жени, които бързаха, превити на две и заболи очи в земята. Никога досега не е било толкова лесно да изчезнеш между тях.

— Не е далеч — рече той. — Нали никой не изостава?

Надзърнах през рамото си. Всички си бяха вдигнали качулките, затова ми беше трудно да различа контрабандистите от нас. Преброих един светъл кичур — Тека, подутина на главата — кока на Етрек, ръба на луничав нос — Иса, и бърза походка — Сифа. Обърнах се напред.

— Така изглежда.

Зит ни поведе по една улица, после по друга, докато наближихме малка порутена кооперация. Когато завъртя ключа, над нас светна лампа. В разхвърляния апартамент на приземния етаж нямаше накъде да се завъртиш. По стените на коридора бяха облегнати маси, шкафове и столове.

Дръпнах се встрани, докато другите влязат един след друг, и преброих Тека, Етрек Сифа и Иса, преди да се сетя, че забравям Айджа. Тъкмо когато усещах да ме обзема паника, го видях да подтичва към вратата.

— Какво те забави? — сопнах му се рязко.

— Развърза ми се обувката.

— И не можа да минеш две улици с развързана обувка? Нямаше да умреш, я.

Айджа извъртя очи и затвори вратата след себе си.

Апартаментът не беше голям. Една стая служеше за всекидневна, трапезария и спалня, подът беше застлан с тънки матраци, един от които имаше дупка и от нея се показваше пълнежът. Имаше баня, но душът беше една тръба, която се подаваше от тавана, а мивка нямаше. Когато влязох в кухнята, Зит подгряваше вода за чай.

— Тази нощ ще спим тук — каза ми той.

— Искаш ли помощ?

— Не, освен ако не си веща в опасното изкуство на рязането на тихоцвет.

Повдигнах едната си вежда насреща му.

— О, така ли? Пълна си с изненади. Ела го нарежи тогава.

В кухничката беше тясно за двама души, но аз се настаних до дъската за рязане, а той застана пред печката. Подаде ми буркан с пресни цветове тихоцвет и ръкавиците, с които щях да работя, за да не се отровя, после ми посочи чекмеджето с ножовете.

Сложих наопаки тихоцвета на дъската и притиснах широката част на ножа в мястото, където цветчетата се съединяваха, за да ги разделя. После разрязах по дължината тъмночервената ивица до центъра на едно от цветчетата и то легна приравнено като с магия.

— Отлично. Къде си се научила?

Мълчах. Изкушавах се да нарека Акос приятел, но думата ми се струваше твърде проста и незначителна за това, което той значеше за мен.

— Е, забрави, че попитах — рече Зит и се пресегна да вземе буркан с нещо друго от високите наклонени лавици.

— Този апартамент твой ли е? Или на друг?

— Беше на майка ми, преди да почине. Умря от треска. Това беше, преди да измислим как да внасяме лекарства контрабандно. — Зит наведе глава над чайника върху единствения котлон и почука буркана, за да поръси водата с прах от черупки на фензу.

Продължих да режа тихоцвета. Моето семейство носеше вината, че майка му беше останала без лекарства — Лазмет беше започнал да трупа даренията от Отир, а Ризек беше продължил този ред. Аз си бях получила скъпата ваксинация като дете.

— Бях влюбена в него, момчето, което ме научи да приготвям тихоцвета. — Не бях сигурна защо му разказвам това — може би защото той беше споделил част от своята болка с мен и аз исках да му отвърна със същото. Размяната на истории можеше да не е равна, но те бяха един вид валута, неговата болка срещу моята. Път към доверието. — Той ме напусна. Без обяснения.

Зит заклокочи с преувеличено отвращение в гърлото и аз се усмихнах.

— Какъв кретен!

— Не е кретен, но е мило, че го казваш.

За вечеря пихме чай и ядохме топъл хляб. Не беше най-хубавото ядене, което бях яла, но не беше и най-лошото. Другите контрабандисти стояха настрани, освен Зит, който седна до Етрек и с часове разправяше случки от детството им. Не след дълго всички се смеехме на тъжните опити на малкия му брат да си прави шеги с него и на собственото му яростно отмъщение.

След това всеки си намери къде да легне, което не беше лесна задача в тясната стаичка, и един по един всички се унесоха в сън. Аз от край време мъчно заспивах, особено на непознато място, затова скоро се измъкнах през задната врата и седнах на стъпалата с лице към уличката.

— Видях те, че стана. — Тека седна до мен на стъпалото. — Не спиш по много май.

— Загуба на време — обявих аз.

Тека кимна.

— Дълго време не можех да спя след… — Тя махна с ръка над превръзката на окото си. — Споменът беше малко ужасен.

— Малко — изсмях се късо. — Чудно какво по-ужасно може да има. — Замълчах и си спомних публичната екзекуция на майка ѝ. — Не исках… извинявай.

— Няма защо да внимаваш толкова с мен. — Тека ме погледна с ъгъла на окото си. — По-рано не те харесвах, защото си бях направила твърде много прибързани заключения. След като се отърсих от тях… ето ме тук на безумната ти мисия.

Ухилих се.

— Да, тук си.

— Тук съм, затова не приемай лично въпроса, който ще повдигна — рече тя предпазливо. — Акос.

— Да? — погледнах я мрачно. — Какво за него?

— Честно ли? — Тя въздъхна. — Страх ме е малко, че след като знаеш, че той е тук жив, в решаващия момент ще предпочетеш да спасиш него, вместо да теглиш ножа на Лазмет. Тази мисъл ме измъчва, откакто ти казах за него.

Седях известно време, заслушана в нощния въздух. В тази част на града той ехтеше въпреки вечерния час и атмосферата на отчаяние, която се беше спуснала над цяла Воа. Хората се караха, смееха се, свиреха в апартаментите си по всяко време на денонощието, или поне така ми се струваше. Дори в уличките виждах светлината на все още запалените фенери, които открито предизвикваха нощта.

— Страх те е, че ще стане като последния път, когато не убих Ризек.

— Да — рече Тека, без да трепне. — Страх ме е.

— Този път е различно. Този път залогът е… по-голям.

— По-голям?

— Да, по-голям. По-рано той беше всичко, което имах, най-хубавото нещо, което имах. Сега вече не е така.

Тя се усмихна и аз я смушках с рамо.

След това чух нещо зад мен. Скърцане. Стъпка на крак върху стара дъска. Обърнах се и видях черния силует на мъж във всекидневната. Беше войник, ако се съдеше по едрото му телосложение, и беше насочил напред меч на потока. Под оръжието — там, където беше лежал завит Айджа, мястото беше празно.

Айджа го нямаше. А някой беше влязъл.

Обърнах се, изправих се и се затичах с вик. Силуетът се приведе с вдигнат меч, а в същото време аз стъпих върху нечий крак и блъснах натрапника. Ръцете ми се удариха силно в бронята. Скръцнах със зъби от болка и се наведох ниско, за да избегна замахващия меч.

Някой беше повикал шотетската полиция.

Забих лакътя си ниско долу, под ръба на бронираната жилетка, и ударих мъжа в слабините. Той изохка и аз се опитах да му издърпам меча. С ъгъла на окото си видях как косата на Тека се развя, когато тя се нахвърли със скок на следващия. Контрабандистите, а също Етрек, Сифа и Иса се бяха събудили и се изправяха тревожно.

Болката от дарбата ми се претопи в адреналина, но аз не я забравях. Щом изтръгнах сабята от ръката му, ме облада желанието да я споделя с него и по китката на мъжа полазиха сенки, сляха се с онези, които се увиваха около меча на потока. Наблюдавах ги как се събират, как се забиват в плътта му с по-наситено, по-тъмно черно.

Той изпищя.

Аз не се спрях. Налетях на следващата жена в униформа, сграбчих я за лицето вместо за гърлото и натиснах сенките си към нея, докато тя се задави, докато болката ми не напълни отворената ѝ задъхана уста. Вдигнах коляно високо и забих главата ѝ в него.

Броят им не ме плашеше. Никой вече не можеше да ме уплаши. Затова бях Ноавек — не защото бях толкова могъща, че не можех да бъда сплашена, а защото бях надживяла много ужаси, много болки и бях свикнала с неизбежността им. Бях могъща и го знаех.

Продължих, без да спирам. Сграбчих следващия мъж, когото успях да докопам. Те бяха направили грешка, като ни нападнаха през тесния коридор, защото той образуваше фуния, която ги пропускаше по един. И аз ги посрещах един по един, докато не мина и последният. Зад мен всичко тънеше в тишина. Предположих, че другите са избягали.

Обърнах се да изляза през задната врата. Не знаех колко полицаи съм убила и колко съм осакатила, но и в двата случая трябваше да си плюя на петите. Когато се завъртях към всекидневната, видях, че Зит, Сифа, Етрек, Иса и Тека ме чакат и всички изглеждат леко учудени.

— Бягайте! — изкрещях.

И всички хукнахме презглава.

— Хората ти не губиха време да духнат, а, Зит? — изпухтя Тека и се облегна на стената.

По пътя бяхме решили да се насочим към полуразрушената сграда, където ренегатите бяха направили лагера си, когато за последно бях във Воа. Това беше единственото друго сигурно място, което ни беше известно. Тека ни поведе натам, като вървеше по лъкатушните улички по памет. Покрайнините на града бяха оръфани като ръкавели на риза, по-разнебитени от вътрешността му. Стените на всички сгради бяха надраскани с графити — на места с прости черни букви, а другаде с разтегнати стенописи от знаци с човешки ръст, запълнени в ярки като потока цветове. Графитите покриваха пукнатините в сградите, дъските по прозорците, кафявата пръст, която беше напрашила стените. Но най-силно ме прикова едно просто изречение, написано четливо под перваз на прозорец: Семейство Ноавек ни притежава.

— А ти какво очакваш? — отвърна Зит. — Те са контрабандисти, нямат големи амбиции.

— И без тях ще се оправим — вметна Етрек. — Зит е човекът с връзките.

— Да, връзките за контрабандата на… плодове, както изглежда? — Зит повдигна вежди към мен.

— Да — отсякох аз, без да давам повече обяснения.

— Може би сега му е времето да обясниш защо ти е този плод — подкани я Зит.

— Може би — възразих аз, — но как да сме сигурни?

Извадих едно шишенце болкоуспокояващо от раницата на гърба си и го излях в гърлото си. Беше от некачествените партиди на Акос и той имаше право да ги нарича така, защото не действаха и наполовина така ефикасно, както повечето му лекарства, но беше по-добре от нищо.

Тревите, които растяха в пукнатините на разнебитения под, се бяха разпрострели още повече за времето, в което бяхме отсъствали. По стените бяха полазили увивни растения и накъдето и да обърнех очи, виждах цветни петна диви цветя. От онзи вид, който става на каша, помислих си аз, а мисълта беше повече Акосова, отколкото моя.

Изведнъж изпитах необходимост да остана сама. Измъкнах се на стълбището, където за първи път бях показала на Акос, че мога да контролирам дарбата си. Облегнах гръб на една от каменните стени, свлякох се на земята и оставих сълзите да потекат.

По-късно Тека намери в шкафа бутилка ферментирал плодов сок, останала от предишния собственик, и всички изпихме по една чашка за успокоение на нервите, преди да се опитаме да поспим.

Сифа вдигна тост и преведе от шотетски на тувхийски:

— За направеното от нас, за онова, което правим, и за онова, което ни предстои да направим.

И аз гаврътнах чашата.

Глава 46 Акос

Другите му спомени за скръбта бяха свързани с изплъзващото му се време. Капчици масло във вода. Внезапната пустота в живота му, самозащитната летаргия.

Щеше му се и сега да може да потъне в нея.

А той чувстваше всяка секунда и всеки час. Вакрез се беше отбил тази сутрин и беше заварил мъртъв поглед, провери пулса на китката на Акос и си тръгна. Пръстите му бяха ледени и потни, а после изчезнаха.

Минаха три-четири дни, преди да го повикат отново при Лазмет. Този път го отведоха в Оръжейната зала, където за първи път беше научил ориста си. Естествено, това не беше неговата орис, но така или иначе я беше носил у себе си дълги сезони. Не вярвай на сърцето си, беше му казала тя и по тази причина той я беше намразил.

А сега си мислеше, че ориста може би има право.

Лазмет оглеждаше стената с оръжия и се потупваше по брадичката. Все едно избира сирене, помисли си Акос и се зачуди дали му предстоеше да изживее някакъв нов ужас, в който собственият му баща систематично ще натроши костите му или ще изреже късове от месата му. Струваше му се, че тъкмо това е нещо, което Лазмет би направил. От любопитство.

Едва когато излезе от сенките, той видя, че и Има е там. Когато го погледна, в очите ѝ се четеше предупреждение. Миг след това маската се върна на лицето ѝ — онази енигматична усмивка, изисканата стойка. След като вече я беше опознал добре, той разбра, че тя никога нямаше да се чувства удобно в рокля, в имение, играейки игри с кралско достойнство.

— Благодаря ти за сведенията, Има. Свободна си — обади се Лазмет.

Тя сведе глава, макар че той не се обърна, а продължи да гледа като омагьосан стената с оръжия. На излизане Има пипна набързо Акос по ръката за утеха. И да му напомни.

— Ела тук — повика го Лазмет. — Искам да ти покажа нещо.

От Акос се очакваше да се преструва, че малко по малко се поддава на Лазметовата воля, затова той се изкачи по стъпалата до платформата. Стаята тънеше в зловещ зелен оттенък, светлината блестеше през редицата буркани по рафтовете високо над главата му. Бели орбити плуваха на повърхността на зелената течност в тях. Консервант.

Това бяха очи. Акос се помъчи да ги забрави.

— В нашата култура ние не съхраняваме реликви. Все пак това би означавало, че вярваме в някаква неизменност, а шотетците винаги са знаели, че вещите, местата… са все неща, които се губят в един миг. — Лазмет посочи стената с оръжия. — Но, виж, оръжия си позволяваме да предаваме от поколение на поколение. От тях все още има полза. Затова на тази стена тук можеш да проследиш историята на рода ни.

Той свали една секира от далечната лява страна. Острието беше хванало ръжда от дългото стоене, металната дръжка още беше нашарена с отпечатъци от пръсти.

— Ние сме стар шотетски род, но без стари пари — рече Лазмет и докосна с пръст острието на секирата. — Дядо ми избил доста народ по пътя си, докато се издигнал в обществото. Тази секира е правена от неговата ръка. Беше майстор на оръжия. Не много даровит. Но каквото му липсваше в майсторлъка, допълваше го с жестокост по време на службата си в шотетската армия.

Той остави секирата и отиде до един жезъл. Във всеки от краищата му имаше механизми, които Акос разпозна от дръжките на мечовете на потока. Когато Лазмет взе жезъла, черните пипала на потока се увиха първо около единия му край, после около другия.

— Идеята е на съпругата ми — разказваше Лазмет с почти гальовна усмивка. — Тя не беше даровит боец, но беше артистична. Умееше да бъде красива, очарователна и зла едновременно. Жалко, че животът ѝ беше отнет от такъв недостоен човек.

Акос запази равнодушния израз на лицето си.

— Доведох те тук да се нахраниш — продължи Лазмет. — При твоите… ограничени дажби… признавам, че не мога да те лиша напълно от храна. Затова си казах, че може да вечеряме.

На платформата имаше маса, допряна в отсрещната стена. Не беше достатъчно голяма за разкошните приеми, които Лазмет навярно даваше, но беше дълга колкото ръцете на Акос, ако ги разпереше, и в двата ѝ края имаше столове. Акос си помисли, че това сигурно е част от стратегията на Лазмет — да го принуди да яде на зеленикавата светлина, под бурканите с очните ябълки, пред всички оръжия, които родът Ноавек беше използвал, за да си проправи кървав път до върха на шотетското общество. Обстановката трябваше да го сплаши.

— Не съм в положение да откажа вечеря — призна той.

— Наистина не си — рече Лазмет с насмешка и върна жезъла на мястото му.

Към края на стената с оръжия имаше вградено звънче в стената. Той позвъни и с жест подкани Акос да седне на масата. Акос се подчини със замаяна глава. Храната, която Има му беше дала, му стигна толкова, колкото коремът му да стърже от глад през цялото време. Чаша след чаша той се наливаше с вода, за да може тялото му да усети някаква ситост.

Фензу, които обикновено гъмжаха в кълбовидния полилей, бяха почти умрели и трябваше да се подменят. Акос виждаше останките от телата им да се събират на дъното на стъклените сфери с навирени бодливи крачета.

— Вакрез ми каза, че си бил твърде погълнат от собствената си ненавист, за да ти направи смислено тълкуване. Има ме уверява, че имаш напредък. Че уязвимото сърце се огъва по-лесно.

Акос си замълча. Понякога се чудеше дали Има не си играе с него. Дали не подхранва желанието му да убие баща си, докато през това време бавно му влиза под кожата, за да си свърши истинската работа. Нямаше как да знае дали тя е на негова страна, имаше само думата ѝ.

Един от панелите в стената се отвори зад Лазмет и три прислужници влязоха една след друга с чинии, покрити с похлупаци от лъщящ метал. Те оставиха едното блюдо пред Лазмет, другото пред Акос, а третото в средата на масата, после се оттеглиха. Акос не видя дали напуснаха залата, или се скриха в сенките.

— Запознат съм с вината, която измъчва хорските мисли, макар че аз я намирам за безполезна — поде Лазмет. — В крайна сметка защо да се чувстваш виновен за нещо, което си направил с пълно убеждение?

Той още не беше седнал. Щракна с пръсти и едната от прислужниците се приближи с чаша от гравирано стъкло. Наля нещо в нея, нещо тъмнолилаво и гъсто, и Лазмет отпи.

— Ти си мислиш, знам, че все още има време да поправиш онова, което стори с приятеля си. Това е последно усилие да запазиш тази част от личността си, с която най-много искам да се разделиш. Ти си човек, който мисли в крайности, и си натикал мен, семейството ми, а навярно и цял Шотет в едно непристъпно, недосегаемо място в душата си, което си кръстил „зло“.

Лазмет се пресегна през масата и повдигна средния похлупак. Върху блюдото имаше само един буркан, по-малък от онези, които опасваха стените. Той също беше пълен със зеления консервант. И вътре подскачаха две бели кълба.

Акос усети вкус на горчилка и печена мъртва птица. Да беше извърнал поне поглед встрани. Вече знаеше какво има в буркана. Не беше необходимо да продължава да гледа…

Едното кълбо се завъртя и се показа тъмен ирис.

— Вадя едното око, когато смятам да подаря живота на някой човек — обясни Лазмет. — Вадя и двете, когато го екзекутират, както стана с Джорек Кузар в полунощ.

Акос преглътна машинално и с усилие на волята затвори очи. Ако продължаваше да гледа, щеше да повърне. Ала не искаше да достави на Лазмет това задоволство.

— Истината е — изрече тихо Лазмет, — че не можеш да поправиш стореното. Прекалено късно е. Никога няма да можеш да се върнеш при хората, които едно време си смятал за свои приятели. Затова отърси се от вината, Акос.

Някъде в пределите на съзнанието му се таеше ужас, който беше толкова близо, че можеше да го пипне без затруднение, ако посмееше. Той си пое дъх, отдръпна се от него. Не сега, още не.

Защо си тук?

Акос отвори очи и впери поглед в мъжа, чиято кръв, кости и плът се бяха наговорили да го сътворят.

Да убия Лазмет Ноавек, дойде отговорът, по-ясен от всеки друг път досега.

Лазмет седна насреща му, вдигна похлупака и го подаде на прислужницата зад гърба си. В чинията му имаше питка, парче печено месо и цял плод с обелката. Лазмет се намръщи.

— Мислех, че тази доставка ще пристигне чак след седмица — рече той и взе плода. Акос позна обелката — беше видял такава, когато проникна в Лазметовия кабинет.

Зелено блещукане привлече погледа му над рамото на Лазмет. Панелът в стената се плъзна безшумно и една черна глава се подаде от отвора. Вирна се и показа парче сребърна кожа и две пронизващи черни очи.

Зад Лазмет Сайра вдигна един меч на потока с дължината на лакътя ѝ и понечи да го намушка в гърба. Акос не шавна на изит.

Лазмет обаче вдигна ръка, сякаш да си поиска още една чаша от каквото там пиеше. И десницата на Сайра застина насред замаха.

— Сайра, колко мило от твоя страна, че си запомнила любимия ми плод.

Глава 47 Сайра

Баща ми никога не беше използвал дарбата си върху мен. Това би го принудило да признае съществуването ми, което той предпочиташе да не прави. Затова не си бях дала сметка колко странно ще бъде чувството да стана мишена на изключителната му мощ. Усещах как се провира из главата ми, неприятен натиск върху първичния централен кортекс в мозъка ми, който привежда тялото в действие. Поне предполагах, че на този център въздейства. Възможно беше да манипулира и малкия ми мозък.

Сега не е време за анатомични дискусии, смъмрих се аз.

Все едно накъде беше насочил дарбата си, тя действаше. Пръстите, десницата и ръката до рамото ми бяха напълно неподвижни и стискаха меча по средата между мястото, където го бях вдигнала, и мястото, където се канех да го забия. Останалата част от тялото ми също не беше в състояние да помръдне — не се бях вцепенила, но приличах на купчина подпалки, които отказваха да се запалят. Уж всичко беше както винаги, ала не можех да накарам снагата си да помръдне.

Той явно искаше да му отговоря, защото малкото движение, което бях в състояние да извърша, минаваше през устата и челюстта ми.

— Няма за какво — отвърнах аз.

Чувствах мисълта си необичайно ясна, макар да знаех, че скоро ще умра. Последният шанс да го убия ми се беше изплъзнал преди миг. Лазметовата воля контролираше напълно тялото ми от момента, в който той усети присъствието ми.

Освен ако Акос не го пипне, помислих си в този момент.

Опитах се да го погледна в очите, да му подскажа някак си какво искам да направи, но не можех да шавна.

Провирането в мозъка ми потъна по-надълбоко и аз усетих крайна погнуса. Пръстите ми се разтвориха и кинжалът изтрополи на пода. Лазмет се изправи, обърна се към мен, вдигна го и разгледа дръжката.

— Изработката е посредствена — рече той.

— Щеше да свърши работа.

— Всеки глупак с чук може да строши череп, дъще — отвърна той. Бях забравила колко е висок. Макар че се извисявах над повечето жени, и той като Ризек ме надвишаваше на ръст. А с бледата си кожа, обагрена в зелено от светлината през бурканите с консервант, приличаше на разлагащ се труп. — Имах те за по-изтънчена заради възпитанието ти.

— Достъпът ми беше ограничен. Повярвай ми, щях да увия майчиния си кинжал в коприна и да го натикам в гнездото на окото ти, ако разполагах с неограничени възможности.

Той ме освободи наполовина, така че ръката ми се отпусна до тялото ми и стойката ми се изправи. Отново бях господар на очите си, затова примигнах и погледнах Акос, който седеше неподвижен на масата.

Беше пристигнал тук преди две седмици, ако информацията, която бяхме получили от Ара, отговаряше на истината, но се беше изменил. Той винаги е бил слаб, ала сега и лицето му беше измършавяло и ако се изправеше, бях сигурна, че малкото меко коремче се е стопило на кръста му. Кокалчетата на китките му стърчаха като малки камъчета под кожата. Беше бял като платно, зелен като баща ми на тази светлина, и занемарен, сякаш от няколко дни не си беше правил труда да се изкъпе.

Болеше ме, докато го гледах — от глад, съчувствие и да, все така копнеж. По-трудно ми беше да му се ядосвам, като знаех, че не ме е изоставил, за да се завърне у дома и да изчака края на войната. Идването му тук беше глупаво, но поне беше в името на по-голяма цел.

Гледах го втренчено, мъчех се да открия някакъв сигнал, че съм пред него, ала той ме зяпаше, без да ме познае. Приличаше на Айджа, след като Ризек размени първия си спомен с него — все едно не знаеше нито коя съм, нито къде се намира. Сякаш някой го беше разбил на парчета и после го беше събрал в сбъркан ред.

— Има една поговорка на шотетски духовник, която ми се вижда намясто в тази ситуация — поде Лазмет. Той завъртя ножа в дланта си, улови го за върха и ми го върна с дръжката напред. Скръцнах със зъби, когато провирането в мозъка ми започна отначало, ръката ми се протегна, пръстите ми се свиха около дръжката. — Не хващай нож, ако не си готов да умреш от него.

Потреперих силно, когато осъзнах какво се канеше да направи. Борех се срещу нещото в мозъка си с всички сили, докато двете ми ръце стиснаха дръжката и обърнаха острието към собствения ми корем. Беше оставил устата ми свободна — не се съмнявах, за да може да ме чуе как викам.

— Акос! — изкрещях аз. — Пипни го!

— Дарбата на сина ми не е активна в момента — рече Лазмет. — Но той, естествено, е добре дошъл да опита.

Акос не помръдна. Видях го как преглътна мъчително и спря погледа си върху мен.

— Не, няма смисъл — отговори тихо.

Ръцете ми се приближиха и върхът на острието се опря в корема ми. По неведом начин винаги бях знаела, че смъртта ще ме стигне от ръцете на собственото ми семейство, от върха на собствения ми нож…

Но колкото и познато да беше случващото се, даже очаквано, аз отказах да го приема.

Дотогава не ми беше хрумвало, че дори да беше господар на мускулите ми, Лазмет не контролираше непременно и дарбата ми. И макар аз също да не можех да я владея достатъчно добре, знаех, че тя жадува да бъде поделена, както винаги копнееше да погълне всичко по пътя си, даже това да бях самата аз. Лекарят, при когото майка ми ме беше завела, когато бях малка, ми беше казал, че дарбата ми е израз на онова, което смятах, че аз заслужавам, и на онова, което смятах, че другите заслужават — болка. Може би в думите му имаше истина. Може би едва в този момент научавах, че съм била крайно жестока към себе си. Но в едно бях сигурна — в галактиката нямаше друг човек, който беше заслужил да страда повече от мъжа пред мен.

Не изпратих някое колебливо пипалце, чудейки се дали ще успея. Хвърлих дарбата си срещу Лазмет Ноавек с цялата сила на волята си, черен облак го погълна като рояк насекоми. Той запищя, без да се владее, без величието на гордостта. Ножът спря да се движи към корема ми, но и не можех да го пусна.

Тогава чух остър пукот и един от бурканите на лавиците покрай стената се пръсна като балон, а съдържанието му шурна по пода. След него се строши още един и още един. Скоро във въздуха се разнесе парливата миризма на отдавна консервирана плът и зеленикавата светлина започна да избелява. Подът се хлъзгаше, бели бучки се търкаляха насам-натам. Провирането в мозъка ми стихна, нечии ръце ме сграбчиха за раменете откъм гърба и ме задърпаха назад.

Изкрещях:

— Не!

Толкова малко ми оставаше да го убия…

Но ръцете ме издърпаха в тайния коридор зад мен и щом се озовах в тъмното, аз проявих достатъчно здрав разум да не се опитвам да се втурна назад. Вместо това хукнах презглава напред. Забелязах подскачането на кок и разбрах, че Етрек ме беше грабнал. Бягахме, а виковете на баща ми ни преследваха в сенките. Прескочих ред стъпала, които знаех, че идват, и завих зад един остър ъгъл. Има Зецивис стоеше на кухненския изход. Сините ѝ очи бяха обезумели.

— Елате, бързо!

Заедно изтичахме до задната порта, където ни чакаше Тека и ни даваше знаци да излизаме.

Докато бягахме по улиците край имението на Ноавек, си припомних Фестивала на странството. Ръката ми стискаше ръката на Акос, лицето ме щипеше от синята боя. Гонех го с вода в шепите, макар че отгоре дъждът се сипеше като из ведро. И в последвалата тишина, когато свалих в банята лекьосаните си в синьо дрехи, осъзнах, че душата ми е изпълнена с някакво спокойствие и мир, с които се бях простила след смъртта на майка ми.

Откакто ме беше целунал в кухнята на транспортния кораб, не спирах да мисля в кой точно момент се бях влюбила в него. Пъхтях задъхано, хвърчах покрай завоите и под ниските тавани в тунелите на имението и се питах дали не бях хлътнала по него, докато той ме беше лъгал, представяйки се за мил и благ, за да му разкрия как да се измъкне от къщата. И ако е било по онова време, това означаваше ли, че обичам човек, който не съществува? Един въображаем Акос, приличащ на картините от пушек на Разказвача?

Групичка тичащи хора щеше най-бързо от всичко друго да привлече вниманието, затова, щом се отдалечихме на две-три преки от имението, аз вдигнах качулката си и тръгнах ходом. Има също затъкна русата си коса под черен шал, макар че светлият, бледолилав цвят на роклята ѝ биеше на очи отдалеч. Щеше да се наложи да измислим нещо по въпроса, преди да стигнем покрайнините на града.

Тека ме хвана под ръка, като внимаваше кожата ми, а също и нейната, да не е открита. Но за мен се беше превърнало в инстинкт да отдръпвам сенките си от нея и сега ги прехвърлих от лявата страна на тялото си. Сблъсъкът с баща ми ми беше напомнил какво значи да се контролирам — не толкова самите сенки, колкото по-скоро да обвия тялото си с броня, за да не могат да ме докоснат и да ги оставя да потекат към друг.

— Така приличаме на две приятелки, които се връщат заедно от пазар — рече тя и наведе глава към моята. — Кой би очаквал от Сайра Ноавек да си има приятелка?

От време на време тя изтърсваше разни неща, които ме нараняваха. Ала не защото бяха лъжи.

Вървяхме така — на десетина крачки зад Етрек и Зит и на пет-шест пред Има.

— По-добре иди при нея — рекох аз и кимнах леко назад с глава. — Двете може да минете за майка и дъщеря.

Тека сви рамене.

Когато камъкът по улиците се наситни на парчета, а после и на прах, спряхме да оправим роклята на Има. Тека ѝ зае наметалото с качулка и тя върза на кръста си тъмния шал, за да скрие по-голямата част от полите си. Само малко бледолилаво надничаше от долния край, когато вървеше. Бързо стигнахме до къщата, където се укривахме, като поне един от нас надзърташе през рамо на всеки няколко крачки, сякаш това само по себе си не беше подозрително.

Когато се вмъкнахме в огромната къща, Етрек се обърна към мен.

— Знаеш ли какво ми костваше да счупя всичките тези буркани? Можеше поне да скриеш яда от лицето си, защото си била спасена!

Вече бяхме в безопасност и аз си изпуснах нервите. Този път избухнах в крясъци.

— Лазмет беше в ръцете ми! Малко ми оставаше да го убия! А ти реши да ме спасяваш?

От стълбището се появи Сифа със сключени отпред ръце. Дали ѝ е било известно, че ще се провалим? Дори не ми се мислеше за това.

— Да го убиеш! — Косата му беше поръсена с прахоляк като захар върху торта. — Ти всеки момент щеше да наръгаш корема си с меч на потока!

— Тези сенки ги бива и за друго, не само да ми причиняват силна болка. — Нахвърлих му се, стъпках кръпка крехки цветчета под петата на ботуша си. — Бях го увила в тях. Щях да го убия!

— Може би той пръв щеше да те убие — тихо рече Етрек.

— Е, и? — попитах аз. Той се отдръпна, блъсна се гърбом в гърдите на Зит. Продължих: — Когато някой поиска от теб да размениш смъртта на Лазмет Ноавек срещу живота на Бича на Ризек — и тук изкрещях — … ще се подчиниш!

Ехото дълго отекваше в полусъборената от експлозиите сграда.

— Ти и момчето на Кересет ме изкарвате от търпение — рече Има. Тя разкопча брошката на наметалото и свали качулката. — Горите от желание да захвърлите живота.

— Той е готов да захвърли не само своя живот, ами и моя — троснах се ядно аз.

— Да, беше голяма изненада, че не те спаси — съгласи се Има. — Не бях сигурна, че имаше силата. Бях толкова разтревожена, че ми мина през ума да я създам у него, но се боях да не му навредя с това.

— Да я създадеш ли?

— Да. Причината семейството ти да ме държи жива досега е, че извивам сърца във форма, каквато избера.

— Това обяснява много.

— Така ли? — Тонът ѝ беше огорчен. — Във всеки случай, ти си забележително последователна, госпожице Ноавек. Момчето го морят от глад, държат го затворник, бият го, манипулират го, заплашват го, показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята, а ти пак мислиш какво бил позволил да се случи с теб.

— Има! — обади се пребледняла Тека.

— Не, не. Остави я да довърши. — Разперих широко ръце. — Каква съм в такъв случай? Досадно жертвоготовна или смайващо себелюбива?

— Трябва ли да избирам? — Тя повдигна веждите си, които бяха толкова светли, че почти се сливаха с кожата ѝ. — Ти би умряла, за да можем всички ние да те почитаме. Твърде самовлюбена си за бавното гаснене в забравата, известно още като обикновен живот. Едно нещо ще кажа за доскорошния ти любим и то е, че за разлика от теб, той поне не жадува за слава.

Тъкмо се канех да ѝ отвърна, когато забелязах, че Тека е закрила лицето си. Чух остър звук, приглушен от дланите ѝ. Ридание.

— Джорек… — рече тя.

Това изсмука гнева ми като отрова от рана. Бях забравила. Има също беше забравила, иначе едва ли щеше да избере точно тези думи — показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята. Джорек не само беше екзекутиран, ами преди това беше изстрадал същия ужас като Тека. Никой не биваше да умира по този начин.

Има отида да прегърне племенницата си, така както само близък човек може да прегърне, и я притисна до себе си. Стоях наблизо, не исках да изляза, но не бях сигурна как да остана. Не само физически.

Сифа се беше приближила. Косата ѝ, сплетена в гърбава плитка, беше също толкова къдрава, гъста и гладка като моята.

— Ти знаеше ли?

Въпросът ми можеше да се отнася за хиляди неща, но не си направих труда да пояснявам.

— Подозирах. Още не съм сигурна какво точно предстои, нито какъв път да следваме. Положението значително се усложни.

Брадичката ми заигра, когато пак заговорих:

— Ако и ти не знаеш какъв път да следваме… защо дойде?

— Отговорът ми няма да ти хареса.

Дали това е имало значение някога!

Сифа повдигна едното си рамо.

— Дойдох да бъда с теб.

Сифа, жената, която беше изоставила съпруга и децата си да изживеят ужаса на убийството и отвличането, жената, която беше придумала сина си да убие Вас Кузар и беше оставила Ориев Бенесит да умре в името на ориста, беше дошла тук не за да си служи с хитрост, а да бъде… с мен?

Не знаех дали да ѝ вярвам, затова кимнах отсечено и излязох.

Наклонените лъчи, които проникваха през разрушения таван, горяха с цвета на изстиващи въглени. Денят беше към своя край, а аз нямах план, нямах път, нямаше как да се върна при Лазмет Ноавек. Утрото щеше да настъпи и времето, което Исае Бенесит ни беше отпуснала, щеше да изтече.

Глава 48 Киси

Събуждам се и в устата ми киселее, не съм сигурна къде се намирам. За последно си спомням, че бях в банята, кръвта ми течеше от хълбока, а Аст току-що ме беше наръгал. Мислех си, че ще умра. Но където и да съм, не съм мъртва.

Езикът ми е като покрит с мъх. Усещането е неприятно. Някой мушка сламка между устните ми и аз отпивам. Устата ми се пълни с вода, превъртам я и тогава преглъщам.

Ох, заболява ме! Не гърлото, а стомахът. Сякаш някой разкъсва корема ми.

Отварям очи. Не знам защо очаквам да видя голямата цепнатина над леглото ми у дома. Когато боледувах като малка, обичах да мисля на какво ми прилича. На кораб? На птица? Никога не можех да реша.

Но на този таван няма пукнатина. На този тук има движещи се картини като онези на стените в Щабквартирата на Съвета. Той показва синьо небе и пухкави облачета, които се носят по него.

Вдигам едната си ръка. Под кокалчетата ми е лепнато някакво устройство. Помръдвам пръсти и усещам как ме боцка леко. Сигурно следи показателите на жизненоважните функции на организма ми, сърдечния пулс, температурата и кръвната захар. Отгоре му има малък отвор, свързан с тръба, по която тече бистра течност. Предполагам, за не се обезводня, макар че не помага за вкуса в устата ми.

— Госпожице Кересет?

Примигвам, за да пропъдя мъглата, покрила очите ми, и виждам жена, облечена в снежнобяла униформа — риза и панталон — с тъмносиня престилка отгоре. Косата ѝ е вързана назад и защипана с фиби. Носи гумени ръкавици.

Чувствам, че се лутам. Мислено изреждам нещата, които знам. Не съм си вкъщи. Ако съдя по тавана, намирам се в богата стая. В Щабквартирата на Съвета? Не, на Отир — последно бяхме на Отир. Ранена съм. Коремът ми. Сякаш някой е разкъсал корема ми…

Спомням си лицето му до моето в огледалото. Някой ме е промушил.

— Аст — изграквам аз.

— Какво? — Сестрата се намръщва. — Той не е тук сега, но вчера идва да те види.

Вчера е идвал да ме види ли? Не, дошъл е да се увери, че все още съм в безсъзнание, или с надеждата, че съм издъхнала. По тялото ми преминава тръпка. Той е бил тук, докато аз съм лежала в несвяст — ами ако беше направил нещо друго, ако беше опитал да довърши започнатото? Представям си как притиска възглавница в лицето ми, как изсипва шишенце отрова в гърлото ми, маха конците от раната на корема ми, докато червата ми се изсипят навън…

— Не, не — произнасям дрезгаво аз. — Аст беше, Аст ме наръга…

— Госпожице Кересет, объркана си, няколко дни беше в кома…

— Не съм…

— Записът от охранителната камера в стаята ти не беше намерен — казва тя тихо.

Естествено, че не е бил намерен, мисля си аз, но не мога да говоря. Аст е заличил уликите!

— Но намериха оръжието с изтрити отпечатъци — продължава сестрата — в къщата на мъж, чиято дарба му позволява да си сменя лицата. Отирийската полиция подозира, че се е опитвал да убие канцлера, но вместо на нея е попаднал на теб.

Стискам очи. Естествено! Аст се преструва, че не разбира нищо от политика, усеща дарбите, отраснал е сред истински безскрупулни умове и несъмнено има връзки с хора със съмнителна репутация… Естествено, че е знаел как да прикрие следите си. Изтрил е записа, подвел е полицията, намерил е подозрителен тип, когото да натопи за престъплението, подхвърлил е оръжието в дома му…

Но защо? Защо е поел този риск? Само за да излезе прав? Да получи своето? Защо изобщо се интересува какво се случва с Тувхе в тази война?

— Той беше — изрекох с мъка.

Може би не дава пукната пара за Тувхе, помислих си аз, докато пак се унасях. Интересува го Шотет.

Веднъж Исае ми разказа откъде са ѝ белезите. Аз не я бях питала, защото за такива неща не се пита. Но тя сама ми разказа случката.

Седяхме на стария изтъркан диван в училищния ми апартамент. Навсякъде по котлоните вряха гърнета с отвари и по ъглите на стаята се бяха събрали изпарения. Бяхме в Шиса, затова далече под нас долу виждах единствено снежните преспи през панорамните прозорци на отсрещната стена. Стаичката ми беше толкова тясна, че едва смогвах да разперя ръцете си на двете страни, но гледката беше прекрасна.

Исае държеше в скута си бродирана възглавничка, която бях купила от едно магазинче в Хеса, където работеше приятелка от началните класове. Бях ѝ дала да обуе едни от моите чорапи, защото нейните не топлеха. Те бяха жълтеникавокафяви или кафеникавожълти, все не можех да реша кое от двете, а едната им пета беше кърпена нескопосано и стоеше на бучки.

Тя ми разказа, че не била отраснала на пиратски кораб. Това разправяла на хората, за да ги смае. Транспортният кораб се занимавал от дъжд на вятър със съмнителна търговия, но нищо чак толкова възмутително.

Повярвай ми, ако имаше нещо възмутително, родителите ми щяха да се възмутят — разказа Исае.

Кацнали на Есандер, за да стоварят стоките от последната сделка, и се случило точно когато шотетците правели там сезонната си уборка. Според етичните правила, които те били приели при сформирането на Съвета, тя не включвала убийства и грабежи.

Шотетците нападнали кораба като същински пирати. Преминали от стая в стая, обърнали всичко с краката нагоре, тършували за скъпоценности и убивали когото им скимне. Единият от лешоядите заплашил майката на Исае и когато бащата я защитил, убил и двамата. Исае се нахвърлила срещу мъжа с месарски чук.

Месарски чук ли? — попитах аз и от изумление се усмихнах. Тя нямаше нищо против. И също се усмихна.

На единия спукала главата, но месарските чукове били нищо работа срещу шотетските войници. Всъщност според нея почти всичко било безполезно срещу тях. Това били главорези. А водачът на групата, една жена, се възхитила от съобразителността на Исае и вместо да я убие, затиснала я на земята и нарязала лицето ѝ. После казала: Да ме помниш.

По онова време тя не отвори и дума за Аст, само спомена, че мнозина от приятелите ѝ също били ранени или убити. Сега вече знаех, че и той е бил там, а един от шотетските войници е видял сметката на баща му и на половината му приятели.

Да, Аст имаше куп причини да се интересува от съдбата на Шотет в тази война.

— Ки?

Гласът на Исае прозвучава напрегнато. Изглежда уморена, косата ѝ виси проскубана край лицето ѝ. Тя хваща ръката ми и я стиска. Предполагам, че Аст не ѝ е разказал как съм опитала да изпратя съобщение до шотетските изгнаници, иначе щеше да нареди да ме арестуват, вместо да стои до леглото ми.

— Ти… — Гласът ми скърца като стара врата. — Ти сключи ли съюз с Отир?

— Не мисли за това сега. Гледай да оздравееш. Едва не те изгубихме. Едва не те изгубих.

— Добре съм — отвръщам аз. Натискам копчето, за да повдигна горната част на леглото. Още на средата през гърба ме прерязва болка, но не искам да легна отново. — Кажи ми.

— Да, подписах договора — отвръща тя. — Преди да кажеш каквото и да било… Ки, нуждаехме се от това оръжие. Натискът да си разчистим сметките е нетърпим.

— Натискът откъде? От Аст ли?

Лицето ѝ се смръщва.

— Отвсякъде. На първо място — от главата ми. От Шиса, Осок, Хеса. От председателя на Съвета. Отвсякъде. Те погубиха невинни хора. Какво друго мога да направя?

— Прояви милост — подсказвам ѝ аз и това ѝ стига да избухне.

— Милост ли? — пита тя. — Милост? Къде беше шотетската милост, когато разрушиха болницата? Къде беше, когато онази жена ме затисна на земята и разсече лицето ми? Къде беше милостта за майка ми, за баща ми… за Ори?

— Аз…

— Отир ни даде антипоточен заряд и аз ще го използвам при първа възможност. Надявам се тогава да ми кажеш, че мозъкът ти е бил размътен от болкоуспокояващите, защото не е възможно човек, който е с всичкия си, да иска милост сега.

Тя напусна гневно стаята с изправен гръб. Стойката, на която се беше научила след два-три прекарани сезона в Съвета, за да може да не се отличава от другите.

Те погубиха невинни хора, каза тя и в същото време обясни как ще направи същото. И там е проблемът, защото за нея няма невинни шотетци. Това е голямата разлика между нас.

Поглеждам нагоре към облаците, прожектирани на тавана. Сега са се сгъстили и обхващат почти цялото небе.

Прикована съм на легло, с изчерпани възможности. С изчерпано време.

Сънувам оракула Вара, която ми показва статуите в Пророческата зала на Огра. Това са членовете на семейството ми, направени от стъкло. Дори Сайра е сред тях.

Събуждам се, а над мен се е надвесило лицето на Аст.

— Не съм дошъл да ти причинявам злини — изрича той, когато бръмбарът му изцвърчава. Сигнализира му, че съм помръднала, сигурна съм. — Скоро ще дойде и Исае. Исках с теб да си поговорим най-напред насаме.

Той придърпва стола до леглото и сяда. Бръмбарът каца на рамото му.

— Сигурно си забелязала. Не съм ѝ казвал, че се опита да се свържеш с враговете ни. Че се опита да се свържеш със Сайра Ноавек.

Лицето ми пари. Гърлото ме изгаря. Искам да говоря. Да крещя. Да го стисна за гушата.

— Сметнах, че не е разумно да събуждам подозренията ѝ — ти я предаваш и в същата вечер те нападат? Но трябва да знаеш, че ако реша да ѝ разкажа, тя ще прояви повече разбиране към мен, отколкото към теб. Да нападна жената, която обича, защото е предала страната ѝ… Това е простимо. Твоята постъпка не е.

— Ти…

Скърцам със зъби. Думата излиза от устата ми като ръмжене, изтръгната насила през стегнатото ми гърло и устни.

— Затова недей да своеволничиш, Киси. Стореното — сторено. Заповедта за нападението е дадена и сега с теб можем да заживеем в дружба.

Искам да изкрещя пред тази несправедливост, но потокът, който уж дава живот на всичко, ме принуждава да мълча. Щом е толкова хубаво това нещо, защо ме души? Защо измъчва Сайра? Защо избутва брат ми, дава мощ на диктатори и разбърква мозъка на майка ми?

Пред вратата чувам острия, отсечен тон на Исае. Тогава разбирам какво трябва да направя.

Щом не мога да превъзмогна дарбата си, трябва да я впрегна в работа.

Отпъждам гнева, скръбта, тревогата. Отпъждам и болката, доколкото мога. Помня как потънах на дъното на басейна в подземието на храма, където се научих да плувам. Как водата отначало пареше в очите ми. Как повдигна косата от главата ми, направи я мека. Как ме милваше, пулсираше със свой ритъм. Как чувах биенето на сърцето си.

Исае ми беше казала, че прякорът на бащата на Аст бил Гаечния ключ. Той поддържал малкия им кораб. Значи може би не красивите вещи, а грубите неща го отпускат — топлата метална дръжка на инструмент, който баща му току-що е оставил. Вибрациите на корабните двигатели по стената. Остротата на решетките под босите му нозе.

Аст примигва бавно.

— Ей, спри — казва той.

— Няма — отвръщам аз. Отпуснал се е достатъчно, за да мога поне да говоря. — Откакто си пристигнал, вечно ме осъждаш, че използвам дарбата си. Гледаш как се задушавам, но не си мърдаш пръста да се чуе и моят глас. Е, сега аз ще гледам как ти се задушаваш.

— Ти контролираш Исае — казва Аст. — Не мога да ти позволя това.

Грубият, леко протрит ръкав на работнически комбинезон. Машинно масло, разтъркано между два пръста, гладко и малко лепкаво. Наместена отвертка, която затяга при всяко завъртане.

— Ти искаш да стане твоето, аз искам моето, но нито един от нас не я контролира.

— Не, ти… — Той се обляга назад и затваря очи. — Различно е.

— Прав си. Моите методи са много по-успешни — изричам тихо. — Ти си мислиш, че използвам дарбата си безразсъдно. Дори не подозираш колко много се сдържам.

Отново му нанасям удар — друсането на седалката под него, докато корабът му преминава през атмосфера. Шумоленето на опаковката от готово кексче на горивна станция. Обвивам го в материи — метал, пластмаса, изпарения и грес, докато той се пренася обратно на онзи кораб.

Аст се отпуска на стената и ме зяпа опулено.

— Повече няма да ми се пречкаш. Аз ще избегна катастрофата, а ти няма да се месиш.

Вратата се отваря, за да пропусне Исае в спортните ѝ дрехи. Лицето ѝ лъщи от пот. Тя ни се усмихва и най-вероятно си мисли, че сме сключили мир. Сякаш мога да живея в мир с човек, който ме напада, заплашва и се възползва от безсилието ми.

— Какво има? — пита тя и лицето ѝ помръква, когато обхваща с поглед сцената: аз — изопната и изправена, със свити юмруци; Аст — оклюмал, с превити рамене и полузатворени клепачи.

— Кажи ѝ — подканям го аз. — Кажи ѝ какво ми направи.

Той ме зяпа с празен поглед.

— Кажи ѝ — повтарям бавно.

— Аз те нападнах — казва ми той. После на Исае: — Аз бях, аз я нападнах.

— Ти… какво? Защо?

— Тя се бъркаше, където не ѝ е работата.

Продължителното усилие ме изтощава. Отдръпвам дарбата си и шумно изохквам. Когато Аст идва на себе си, лицето му се сгърчва от яд. Исае е поразена.

— Аз съжалявам, аз…

Преструвам се, че думите ме задавят. Запъвам се, улавям се за корема с една ръка, стискам очи. Нека да ме види, че съм слаба и безпомощна.

— Не исках — продължавам. — Но трябваше, трябваше да те накарам да ми повярваш.

— Тя те лъже! — отсича гневно Аст. — Сляпа ли си? Използва дарбата си, за да те манипулира, да те контролира! Прави го непрекъснато!

— Виж… виж му ръката. Има следи от ухапване, докато се борех с него.

Исае стиска зъби. Отива при него, хваща го за ръката и го дърпа да стане. Той ѝ се подчинява — може би знае, че не може да се бие с канцлер, или разбира, че най-накрая съм го победила. Тя запретва ръкава му и го вижда — съвършен отпечатък от зъбите ми, един неравен полукръг.

Пуска ръката му и тихо простенва.

— Аз… тя се опитваше да се свърже с Шотет! Опитваше да изпрати съобщение до…

— Млъквай — заповядва Исае и мига бързо. — Аз ти вярвах. Ти ме излъга. Ти… Искам да те арестуват. Искам да се махнеш оттук.

Губя съзнание. Прекалено уморена съм, за да остана будна. Но преди да заспя, поглеждам Аст и макар да знам, че не може да ме види, се усмихвам.

Глава 49 Акос

Акос се взираше в огъня, когато на следващата сутрин вратата се отвори.

След бягството на Сайра беше очаквал да загуби напълно разсъдъка си. Вместо това усещаше, че всяко излишество в живота му — терзанията му заради кръвта, поданството, семейството, ориста — е било орязано като сварено месо от кокал. И сега всичко си беше дошло на мястото.

Той не беше нито тувхиец, нито шотетец, нито Кересет, нито Ноавек, нито трето, нито второ дете. Беше оръжие срещу Лазмет Ноавек.

Стържещият глад вече не го измъчваше, макар че все така изтощаваше тялото и ума му и те не му служеха вярно. Има повече не се появи да му донесе храна и той разбра, че най-вероятно е помогнала на Сайра да избяга, за което ѝ беше благодарен, но някак отчуждено, защото благодарността се отнасяше към един друг живот. В този тук той искаше само да постигне целта си.

— Акос?

Гласът на Вакрез. Акос се надигна от мястото си край огнището. Сдържа потръпването си, което студеният въздух в стаята предизвика у него. Вакрез го гледаше намръщено.

— Добре ли си? — попита той по-внимателно от друг път.

— Добре съм — рече Акос и му подаде ръка.

— Не съм дошъл за това. Няма смисъл, след като Има изчезна. Лазмет ме повика да обсъдим стратегията и пожела пътьом да мина да те взема.

Акос потърси обувките си и ги намери мушнати под долния край на леглото. Натика краката си в тях и повдигна вежди срещу командира, който бе останал да чака на прага.

— Какво? — попита.

— Изглеждаш… — Вакрез се намръщи. — Все едно.

Тръгнаха рамо до рамо към стаята, където Лазмет щеше да проведе срещата. Явно в кабинета му, защото се качиха по стълбище със стени от дървена ламперия, вместо да слязат долу в Оръжейната зала. На най-горното стъпало Акос трябваше да спре, за да си поеме дъх, и Вакрез го изчака, без да се оплаква.

Баща му го поздрави с кимване, когато влезе в кабинета му с мекия килим и високите купчини от дебели исторически книги. Обелката от плода, който беше подсказал на Лазмет, че Сайра е проникнала в имението, седеше навита на бюрото му.

Когато Лазмет му направи знак да седне, Акос този път се настани в края на дивана, който беше най-близо до огъня. Погледна пръстите си. Дали кокалчетата му бяха наедрели? Или останалата част от ръката му просто изчезваше, докато тялото му поглъщаше последните запаси от сила и енергия, с които разполагаше?

— Акос! — Вакрез го смушка в рамото.

— Хъм? — повдигна той глава.

— Внимавай — рече Вакрез с повдигнати вежди.

И друг път го беше кастрил, че се разсейва. Последния път, който помнеше, беше в казармата, след като си беше заслужил бронята и може би малко уважение от командира. Вакрез им изнасяше лекция за стратегията. Беше свързана с това как войникът, който е на своя територия, винаги има предимство, защото познава терена. Следователно шотетските войници трябвало да се приспособяват бързо, тъй като никога нямало да бъдат на своя земя. Даже Воа, натъртваше той, не е ваш дом. Шотетците нямат дом.

— Ах, не му се карай, Вакрез. — Лазмет се облегна в креслото, с книга в скута. Акос не можа да види гръбчето ѝ. — Виж, че е отслабнал.

— Защо съм тук? — попита Акос и бавно примигна срещу Лазмет.

— Надявах се да ми кажеш едно-две неща за родния ти град. Разбрах, че си от Хеса.

Тъкмо се канеше да го попита защо му е да знае за града — спомените му все пак бяха спомени на дете, като например къде се продаваха най-хубавите бонбони или в кой магазин обичаше да обикаля Айджа, за да флиртува с момичето зад бюфета. Но като помисли още малко, отговорът му се видя очевиден.

— Ти ще нападнеш Хеса — произнесе той.

Представи си как стръмните улици в града гъмжат от шотетски войници, които нападат сладкарницата и може би убиват момичето зад щанда, и от това му призля.

Лазмет замълча.

— Не е трудно да се досети човек — отбеляза Акос. Имаше чувството, че се намира далеч от всичко. — В Тувхе има три големи града. Ти вече удари Шиса. Значи следващият ще бъде или Осок, или Хеса.

— Не изглеждаш притеснен — отбеляза Лазмет. — Нима очакваш да ти повярвам, че не изпитваш нищо към града, в който си прекарал по-голямата част от живота си?

Той си забрани да мисли за потъналото в полумрак магазинче за подправки, където винаги се разкихваше, за жената, която продаваше натруфени книжни цветя през топлите месеци, когато снегът спираше да вали. За правата уличка нагоре по хълма, най-хубавата и най-опасна пързалка в цяло Тувхе. Нямаше да мисли за тях, защото това щеше да го погълне.

Лазмет искаше от него да предаде дома си. Шотетците нямат дом, помисли си Акос, припомняйки си лекцията на Вакрез.

Но той имаше дом. Имаше си родно място, което познаваше както никой друг.

— Не е това — рече той, като се постара да запази спокойствие. — Имам предложение за теб.

— Охо? — Лазмет изглеждаше развеселен.

Е, добре, помисли си Акос. По-добре да бъде развеселен и да го подцени, отколкото да стане подозрителен.

— Ти ще ме вземеш с теб в Хеса и след като атаката свърши, ще ме оставиш там, в къщата ми. След това аз ще се откажа да те преследвам и ти ще се откажеш да ме преследваш.

— А в замяна?

— В замяна аз ще ти помогна да разрушиш храма в Хеса.

Лазмет погледна Вакрез. Командирът имаше вид на човек, който предъвква идеята между зъбите си. Той седна в другия край на дивана и някак си успя да потъне грациозно между възглавничките.

— Храмът в Хеса — повтори Лазмет. — И защо той трябва да ме интересува?

— Ако съдя по атаката ти в Шиса, ти търсиш драматизма. Големите разрушителни жестове подриват духа, а освен това костват и много жертви — обясни Акос. — Но в Хеса няма величествени висящи сгради, които можеш да събориш от небето. Там има храм. Той е отпечатан на старата ни валута от времето преди сформирането на Съвета. В Хеса няма какво друго да се нападне, освен храма.

Най-странното беше, че това вече беше известно на двамата мъже. Лазмет е бил достатъчно голям, за да помни обсадата, която майка му беше повела срещу Хеса — онази, чиито следи все още личаха в изпочупените прозорци и откъснатите отломъци от камъни върху храма. Онази битка, в която бабата на Акос беше влязла само с един месарски сатър, ако разказите бяха верни.

Значи Лазмет искаше да провери дали Акос ще успее да го убеди, или пък дали ще си направи труда да опита. Още „любопитство“, още експерименти. Това нямаше край.

— Това е храм, не лабиринт — рече Лазмет. — Нямам нужда от помощта ти, след като вече ми каза, че съм длъжен да го нападна.

Акос усети острото пробождане на страха в гърдите си. Ала той познаваше храма в Хеса по-добре от повечето тувхийци и това все трябваше да струва нещо. Не можеше да бъде иначе.

— Според всички сведения храмът наистина е лабиринт, доколкото планът може да се разгадае. А карти не се намират никъде — додаде той. — Но ако ти и войската ти искате да се щурате около него като шайка кретени и така да дадете на монасите достатъчно време да съберат цялата армия на Хеса — най-добрата армия в цяло Тувхе, — на добър час тогава.

— Значи планът е нелеп, карти не се намират, а ти по една случайност знаеш как да се ориентираш в него — рече Лазмет с насмешка. — Колко удобно!

— Нищо подобно — възрази намусено Акос. — Ти ме доведе тук, защото смяташе, че разполагам с полезни сведения за Хеса, а сега, когато потвърждавам това, отказваш да ми повярваш? — Той се изсмя кратко. — Аз предадох страната си, станах виновник за смъртта на приятеля си, нямам къде да се завърна, не ми остана нищо на този свят, освен онази къща, къдетохората ще ме оставят на мира. Ти се погрижи за това. Е, вземи нападението, вземи войната, вземи каквото поискаш, само ме остави на мира и аз ще ти кажа каквото знам.

Лазмет впи пресметлив поглед в очите му, изучаваше го. Акос си представи, че е Брониран, сви се дълбоко в душата си, за да му направи място. Усети проникването на жичката, която се завъртя в главата му, и неволното потръпване на пръстите, с което Лазмет искаше да го изпита. Подозрителен, както винаги, но Акос беше започнал да го очаква.

Лазмет погледна потръпващите му пръсти. Акос усети внезапния порив на нещо подобно на надежда в душата си и тогава…

— Вакрез, прочети го — заповяда Лазмет.

Акос знаеше, че ще събуди подозрение, ако откаже, затова подаде ръката си на Вакрез. Колкото повече желаеше да се отдалечи от всичко и от всички, толкова по-лесно му беше да си представя, че е Брониран. Бронираните бяха самотници, отделени от всичко, през което течеше потокът. Самотни, но недостъпни, точно като него. Той знаеше, че повечето от техните убийци трябваше да намерят начин да забият ножа си точно под ставата на ръката или крака им, където между дебелите плочки, които покриваха телата им, имаше пролука. И трябваше да проникнат достатъчно надълбоко, за да умре Брониран от загуба на кръв. Беше сигурен, че така е постъпила и Сайра. Това беше нейният начин — открий слабостта, възползвай се от нея, тегли чертата. Акос беше постъпил по-недостойно — той приспа бдителността на чудовището, успокои го, докато то му се довери, а сетне щеше да го отрови.

Това беше неговият начин.

Ала сега не му оставаше друго, освен да свали щита на потока, за да може Вакрез да надникне в сърцето му. А там той щеше да види чист устрем, желанието да убие Лазмет, което не можеше да се сбърка с нищо друго.

Вакрез го хвана с вечно студената си и груба ръка и затвори очите си за няколко секунди. Акос очакваше удара да се стовари върху него, очакваше края си.

— Сега е много по-ясно — рече Вакрез. Отвори очи и погледна Лазмет. — Иска единствено да избяга.

Акос се удържа да не го зяпне. Това беше чиста лъжа.

Вакрез го прикриваше с лъжата си.

Той не посмя да погледне командира. Не можеше да си позволи да се издаде сега.

— Е, момчето ми — каза му Лазмет, — изглежда, имаме сделка. Ти ще ме отведеш в Хеса. А аз ще те пусна да се прибереш у дома.

Ще те заведа на моя територия, помисли си Акос, и там ще намериш смъртта си.

Глава 50 Сайра

На следващото утро не ни оставаше друго, освен да си тръгнем от къщата, където се укривахме. Да си отидем от Воа и Лазмет, да изоставим Акос.

Да се откажем, с други думи.

Претършувахме гардеробите в един от изоставените апартаменти, за да намерим нови дрехи за всеки от нас, после напуснахме къщата. Бяхме обещали на Иса, която чакаше известие да ни прибере, че ще се срещнем с нея, ако успеем да избягаме.

Докато вървяхме, грубият плат на тесните ми панталони ме дращеше по краката и не ми даваше покой. Нечия стара плетена покривка за легло се беше превърнала в шал, с който прикрих лицето си, но и той също протриваше кожата ми. Зит и Етрек вървяха начело, кокът на главата на Етрек подскачаше на всяка крачка, след тях на значително разстояние бяха Има и Тека, а на опашката — аз и Сифа. Докато минавахме под едни заковани прозорци, се заслушах в разговора на Има и Тека.

— Къщата ще западне сега — казваше Има. — Поне е далеч и едва ли някой крадец ще си направи труда да я обере.

— Щом всичко свърши, ще ти помогна с ремонта — обеща Тека.

— И бездруго е пълна с вещи на Узул — поклати главата си Има.

Тя беше затъкнала косата зад ушите си и под яката на якето си, за да не се вижда много, но беше невъзможно да скрие това безупречно бяло.

Името на Узул ме жегна, но едва ли повече, отколкото Има. Аз не го бях убила, не и в истинския смисъл на думата, болката го беше пренесла при смъртта, а тя беше дошла от мен. Сайра Ноавек, снабдителят с болка, представител на агонията.

Стигнахме до сградата, където ни чакаха Иса и корабът, скрити под мушамата на покрива. Зит ѝ беше пратил съобщение предната вечер, за да я извести, че поне някои от нас са живи, затова тя все още не беше избягала от града. Заизкачвахме се тежко по стълбището, което все така миришеше на боклук, и с предимството, което ми даваха дългите ми крака, аз отново се озовах начело на групичката до Зит.

Той ми хвърли съчувствен поглед.

— Аз…

— Ох, недей — въздъхнах. — Не обичам да ми съчувстват.

— Тогава може ли да ти предложа ободрително потупване по гърба? Или може би груби думи за кураж?

— Имаш ли бонбон? Бих взела един бонбон.

Той се усмихна, бръкна в джоба си и извади нещо в ярка найлонова обвивка с големината на нокът. Присвих очи, но го обелих и извадих парченце твърд мед от фензу, който се познаваше по яркожълтия му цвят.

— Брей, значи носиш бонбони в джоба си?

Зит сви рамене, после отвори вратата към покрива и в кладенеца на стълбите нахлу мъглявата светлина на Воа. Небето беше скрито зад облаци и градът светеше в жълтеникаво сияние — задаваше се буря. Дебелото платнище, което покриваше кораба, беше още вързано за покрива, но хлабаво, за да може при нужда Иса да отлети, без да се налага да го отвързва. Мушнах се под края му и едва не се задавих с бонбона.

На сгъваемите стъпала, които се спускаха от люка, стоеше Айджа.

— Ти какво правиш тук? — попитах аз.

— Няма да остана — предупреди той.

Изглеждаше странно, отпуснал цялата си тежест на единия си крак, стиснал с една ръка подгъва на якето си.

— Това не отговаря на въпроса ѝ — обади се Тека зад гърба ми.

— Тук съм, за да ви предупредя — рече Айджа.

— Защо? Пак ли ни предаде на шотетската полиция? — попита Зит.

— Не. Аз… исках само да се спася. Да избягам от нея. — Той кимна към мен. — А след това част от виденията ми… съвпаднаха. Наместиха се.

— Моите не са — рече Сифа с навъсено чело.

— Исае Бенесит прехвърли част от себе си, когато ни принуди, тоест принуди Ризек, да види спомените ѝ преди смъртта му — обясни Айджа. — Аз я разбирам по-добре от вас. Познавам и кътните ѝ зъби.

Усетих, че Тека ме зяпа озадачено, но нямах сили да отвърна поглед. Светлозелените очи на Айджа бяха необичайно бистри за първи път от много време насам.

— Знам, че времето ни свърши. Исае Бенесит обеща да не упражнява натиск върху Огра и да не гонят от страната изгнаниците преди края на седмицата, която ми даде.

— Друго е намислила тя — каза Айджа. — Подготвя нов удар с антипоточния заряд — като онзи, който разруши странстващия кораб.

Сифа вдигна ръка и захлупи устата си и за първи път разбрах не от спомените си, не чрез догадки, а видях със собствените си очи, че с нея си приличаме. Същия силен нос. Същото бурно чело. Семейство Кересет, моето семейство.

— Антипоточен — отново насочих вниманието си към него.

Не бях дете, което копнее за майка. Бях имала майка. Бях я убила.

— Така се казва оръжието. Потокът е съзидателна енергия, а антипотокът е неговата противоположност. Когато се сблъскат… изригва мощна енергия.

Изсумтях. Мощна енергия!

Иса излезе от кораба и заобиколи Сифа. Втурна се към Етрек, прегърна го, после Тека и после мен — набързо и като трепна от болка, но все пак ме прегърна.

— Оживяла си — рече задъхано.

— Говори за себе си. Аз съм привидение.

— Ако това беше истина, нямаше да ме боли да те докосна — отвърна тя без следа от чувство за хумор.

Погледнах Тека, която сви рамене.

— Кога да очакваме удара? — попита тя Айджа.

Той въздъхна:

— Тази вечер.

Точно тогава малка флотилия кораби се издигна от местността край имението на Ноавек като мехурчета в чаша вода. Те постояха групирани известно време и ако небето не пустееше, ако не носеха герба на Ноавек по крилата си, нямаше и да ги забележа. Но това бяха кораби на Лазмет Ноавек и се бяха запътили на запад, към Границата. Към Тувхе.

— Значи антипоточният заряд ще ни удари тази вечер — повторих аз.

Всички бяхме на основната палуба в транспортния кораб. Повечето седяха на пейката покрай стената, от която висяха предпазните ремъци и колани, Тека беше на стъпалата за навигационната палуба, а Иса седеше в капитанското кресло и се занимаваше с корабната карта. Вечно движещите се сенки и болката, която ги преследваше по тялото ми, не ми позволяваха да седя на едно място. Обикалях напред-назад.

— Да — потвърди Айджа. — Виденията не вървят с часовник, затова не са точни до минута, но ако се съди по цвета на светлината, ще бъде по вечерно време.

Изгледах го с присвити очи.

— Това ли е истината, или ми хвърляш прах в очите, за да направя това, което ти искаш?

— И да ти отговоря, ще ми повярваш ли?

— Не. — Спрях за малко пред него. — Защо сега? Ти през целия си живот си се интересувал само от себе си. Какво те е прихванало? Някой мозъчен вирус?

— Къде ще ни отведе този спор? — обади се Тека. — Трябва да мислим как да спасим колкото може повече хора. Което означава отново да вдигнем тревога за евакуация в града.

— Инструкцията в извънредни ситуации е да се бяга към странстващия кораб — отвърнах аз. — Къде ще отидат хората, ако вдигнем тревогата?

— Мога да кодирам сигнала със съобщение. Така тези, които имат екрани в домовете си, ще знаят поне какво ги очаква — поясни Тека. — Може да им кажем да напуснат града, все едно накъде.

— Ами онези, които нямат екрани? — попита Етрек. — Хората, които нямат даже лампи да им светят? Те какво да правят?

— Не съм казала, че планът ми е безгрешен. — Тя го изгледа намусено. — Но не чух ти да предлагаш нещо смислено.

— Ако направим това — намеси се Има, — ние самите няма да можем да избягаме. Ще умрем тук.

Настъпи мълчание. Аз бях приела вероятността да се простя с живота си, когато реших да убия баща ми, но сега пак ми се живееше. Дори без Акос, дори без семейство и въпреки че повечето шотетци ме ненавиждаха, както бях казала по-рано на Тека, сега имах повече. Имах приятели. Надежда за бъдещето и за себе си.

Освен това обичах народа си. Неговото упорство и воля да оцелява. Харесваше ми как шотетците гледаха на захвърлените вещи не като на боклуци, а като на възможности. Те се спускаха аварийно през враждебни атмосфери. Пътуваха покрай потока. Бяха изследователи, новатори, воини, пътешественици. И аз бях една от тях.

— Да действаме.

— Как? — попита Иса. — Откъде се активира сигналът за тревога?

— От две места — имението на Ноавек и амфитеатъра. В амфитеатъра ще влезем по-лесно. Не е необходимо да ходим всички. Е, кой отива и кой остава?

— Аз се махам от тази планета — рече Айджа.

— Да, досетих се от многократните ти повторения, че няма да останеш тук — троснах му се аз.

— Аз ще те изведа от Шотет, Айджа — каза му Иса. — Ти си оракул и животът ти е безценен.

— А моят живот не струва пукнат грош, така ли? — намеси се Етрек.

Иса го изгледа.

— Вие двамата трябва да отпътувате — казах на Зит. — Приехте да внесете контрабандно плодовете, но не и да рискувате живота си.

— Да, кой ли от нас би се навил да си сложи главата в торбата — изви нагори очи Етрек. — Нали не си забравила, че повечето сме дошли тук, за да убием Лазмет Ноавек?

Хвърлих поглед поред на Тека и Сифа.

— Ти също си оракул — казах на Сифа.

— Не ме е страх — отвърна тя тихо.

А аз се страхувах. Една част от мен си мечтаеше да задигне някой кораб и да избяга от Воа час по-скоро, да се измъкне от предстоящия удар. Но по-добрата част, онази, която сега взимаше решенията, знаеше, че трябва да остана, трябва да се боря за народа си или поне да му дам шанс сам да се бори за себе си.

Може би Сифа наистина беше толкова неустрашима, колкото се показваше. Може би когато знаеш какво ще се случи, си принуден да се помириш с бъдещето. Но на мен не ми се вярваше.

Тя се страхуваше като мен, като всеки друг човек на нейно място. Може би точно това ме накара да приема присъствието ѝ тук. За момента не можех да ѝ предложа по-голяма милост от тази.

— Сайра ще ни заведе до амфитеатъра — обади се Има и аз я погледнах учудено. Тя рядко ми гласуваше доверие. Тоест никога. И добави: — Мисля, че познаваш затвора в подземието.

— Не толкова добре, колкото блестящото ти остроумие — показах си зъбите с усмивка.

— Всеки път лапваш въдицата, а? — каза ми Тека.

Замислих се.

— Да, в това се крие чарът ми.

Етрек изсумтя. И започнахме да кроим плана.

Малко по-късно стояхме на покрива, докато Айджа и Иса се качиха на един контрабандистки кораб, любезно предоставен от познатите на Зит в подземния свят на Воа.

Айджа не се сбогува с мен. Но преди да се скрие в кораба, погледна назад. Очите ни се срещнаха и той кимна веднъж.

Сетне брат ми замина.

Глава 51 Акос

Акос не обичаше Пробуждането в Хеса, харесваше му спокойният мрак на Угасването с топлите печки и ярките цъфнали тихоцвети — но и в Пробуждането имаше известно обаяние. В самото начало, в седмиците преди цветовете на тихоцветите да опадат, на разсъмване и здрачаване рояци мъртви птици прелитаха в огромен облак над Хеса и чуруликаха в съзвучие. Песента им беше жизнерадостна и мелодична, а от долната страна крилата им розовееха като Акосовите бузи, когато се изчервяваше.

Наричаха ги мъртви птици, защото спяха зимен сън и първият човек, който срещнал потънало в летаргия ято, ги взел за умрели. По това време сърцата им съвсем спираха да бият. Но дойдеше ли Пробуждането, те литваха и под път и над път ръсеха розови перца. Баща му ги събираше за майка му и ги слагаше в буркан, за да красят кухненската маса.

Когато корабът на Лазмет Ноавек кацна зад перестата трева северно от Хеса, във въздуха се разлетяха розови перца.

Поне няма да минем край къщата, помисли си Акос. Семейната им къща беше далеч от мястото, където кацнаха, макар и на същата ивица переста трева. Щяха да се приближат към възвишението на града откъм гърба, където нямаше къщи, и по изсечените в скалите стъпала щяха да стигнат до задната порта на храма.

Когато люкът на кораба се отвори, шотетците взеха да пухтят и да треперят. Даже Лазмет стисна зъби. Но Акос отпи мразовития въздух, сякаш това бе най-хубавото нещо, което някога бе вкусвал. Войниците му се бяха присмели, когато се качи на борда, намъкнал половин дузина пуловери и якета, така че ръцете му стърчаха. Но сега усмивките им бяха посърнали.

Акос вдигна над лицето си парчето плат, което беше откъснал от завивката си, и само очите му останаха открити. На хълбока на един небрежен войник забеляза дръжката на меч на потока и се зачуди дали да го грабне и да промуши Лазмет още сега, преди да са нападнали Хеса. Но войникът му обърна гръб и удобният случай отмина.

Лазмет го повика с мълчалив знак и Акос отиде в началото на сгъстения отряд — в студа войниците се бяха скупчили един до друг. Вакрез и Лазмет поне се бяха облекли по-дебело.

Акос отиде в челото на дружинката и погледна нагоре към възвишението на Хеса. Беше казал на Лазмет да влезе колкото може по̀ от север, да се плъзне ниско над перестата трева и да кацне. До града щяха да стигнат пеша. И действително той не чу сирените, които щяха да завият из целия град, ако някой беше забелязал шотетски войници. Беше странно как хем се молеше да сполучи, хем се надяваше да се провали.

Две пътеки водеха до подножието на хълма — едната минаваше през падина, която щеше да ги пази от буйния вятър, а другата вървеше през откритото поле. Акос избра втората. Молеше се половината от войниците да умрат от измръзване по пътя или поне пръстите им да се вкочанят така, че те да не могат да си служат с мечовете на потока.

Акос посочи с носа си голата равнина и тръгна.

За зла беда пътят беше кратък и ни един от шотетските войници така и не премръзна до смърт. Докато стигнат в подножието на хълма, хората зад него бяха открили свои начини да се топлят: едни — по-умни, други — не чак толкова. Те хапеха пръстите си — това не беше най-доброто хрумване — или увиваха с носни кърпи и парцали ръцете и лицата си. Бяха се струпали на групи и се въртяха, така че силата на вятъра се поемаше само от един човек. Миглите на Акос хванаха скреж и кожата около очите му се вкочани, но иначе той се чувстваше добре. Важното при ходенето в студа беше да оставиш мраза да проникне в костите ти, да се довериш на тялото си, че само ще се погрижи за себе си. И когато волята за живот се изчерпваше, тялото продължаваше да се бори.

Вятърът стихна. Бяха стигнали до заслона на големите зъбери, образувани от лавини и естествени възвишения. Това беше назъбеният склон на хълма на Хеса. Ала не беше лесно да се открият стъпалата, човек трябваше да знае къде да ги търси, но Акосовата памет, колкото и да беше замъглена от всичко сторено от него, се държеше. Той заобиколи по-големите скални образувания и ето ги и тях — едва видими вдлъбнатини, дълги колкото да поберат предната част на ходилото му.

— Нали уж тук имало стъпала — обади се Вакрез.

— Нали уж шотетците умеели да се нагаждат — отвърна му язвително Акос с приглушен от плата глас и погледна нагоре към склона.

Лазмет настоя Акос да върви начело, което изключваше възможността да го блъсне от скалата. Младежът заподскача бързо, защото така стъпалата се изкачваха по-лесно, но не стигна далече. Продължителните лишения го бяха изтощили и скоро той се отпусна върху скалата на хълма, който на шотетците им се виждаше като планина, за да не губи равновесие при катеренето.

— Държиш го гладен седмици наред, а сега искаш от него да ни изведе до върха на планината? — подметна Вакрез на Лазмет.

— Върви отпред и му помагай, щом толкова си се загрижил — отвърна му Лазмет.

Вакрез мина край него и като избягваше да погледне Акос в очите, подхвана го през гърба. Акос се учуди от силата му — по-възрастният мъж го повдигна почти на пръсти и двамата заизкачваха заедно тесните стъпала. Вятърът виеше толкова силно, че и Вакрез да беше прошепнал нещо в ухото му, Акос нямаше да го чуе, затова се катереха мълчаливо. Вакрез спираше, щом забележеше, че Акос се задъхва.

Не след дълго стъпалата се разшириха и станаха по-равни, докато се виеха нагоре в планината. Все пак ги бяха секли за оракули, не за атлети.

Слънцето залязваше и снегът искреше под лъчите му, проблясваше, докато вятърът го нанасяше по скалата. Гледката беше съвсем обикновена и като малък Акос я беше виждал хиляди пъти. Но тя никога не го беше омайвала така, както когато вървеше начело на отряд щурмоваци, пред прага на убийство.

Много скоро изкачването свърши. Те стигнаха върха, където няколко разпилени дървета, огънати и чепати от постоянния вятър, прикриха приближаването им. На най-горното стъпало Акос беше принуден да спре и докато Вакрез го придържаше, Лазмет даде знак на другите да се приближат до вратата.

Акос тъкмо беше се изправил сам, когато Вакрез се завъртя и с широкото си тяло го скри от погледа на Лазмет.

— Хей, момче, стъпи си здраво на краката.

Той повдигна дрехите му, тикна под колана на панталоните му един нож и покри дръжката с пуловер.

— За всеки случай — прошепна толкова тихо, че думите му се изгубиха във вятъра.

Акос не смяташе да използва нож, но беше благодарен за вниманието.

Едва не загуби ума си, щом подуши миризмата на хесанското благовоние. То се приготвяше от билки, приличаше малко на лекарството, което майка му тикаше насила в устата му за хроничната кашлица, като беше малък, но не беше същото — беше люто и щом носът му се стопли, започна да го щипе. Миришеше му на десетина ритуала на Цъфтежа, няколко гостувания тук след училище, където чакаше Сифа да приключи срещите си в Пророческата зала, и на следобедите, когато се превиваха от смях над младите послушници, които зяпаха Айджа и се червяха, след като той стана юноша. Миришеше му като роден дом.

И Акос като войниците свали няколко ката от дрехите си, като всеки път, когато си вдигаше ръцете, внимаваше да не оголи ножа, който Вакрез му беше дал. Накрая остана по един тъмносин мек пуловер, но не свали няколкото чифта чорапи, за да не му хлопат прекалено големите му ботуши. Капки пот избиха по врата му и той усети топлия въздух, когато свали шапката си. Краката му още се подкосяваха от изкачването, а може би от очакването на онова, което предстоеше.

— Преди всичко друго трябва да изключиш електричеството в сградата — каза той на Лазмет. — Има един основен и един резервен генератор. Вземи по-голямата част от войниците си за основния, той е от другата страна на сградата и там ще налетите на стражите в храма. Резервният генератор е наблизо и никой не го охранява.

Той извади грубата карта на храма, на която беше начертал пътя от задния вход до стаята за поддръжка в подземието, и я мушна в ръката на Лазмет.

— Тук си отбелязал само единия генератор — рече Лазмет, след като огледа картата.

— Да, трябва да запазя в тайна едно-две неща, иначе как ще те накарам да изпълниш твоята част от сделката? Аз сам ще те заведа при резервния генератор.

Никак не се изненада, когато Лазмет не се разгневи. Така би реагирал всеки нормален човек — заставаш на пътя му в решителна минута и човекът се вбесява. Но Лазмет не беше нормален. Той искаше светът да го развлича. И Акос, който мислеше с две крачки напред, явно успяваше.

Сигурно така е създал Ризек, помисли си той. Показвал му е неодобрението си под формата на един ужас след друг — очни ябълки в буркани и хора, които лягат върху собствените си мечове. Но когато най-накрая синът му го накрал да се гордее с него, нищо че причината го отвращавала, момчето поискало пак да го направи горд. И пак. И пак.

— Командир Вакрез, ти ще отведеш взвода до главния генератор. Ти и ти… — Той посочи двама от войниците, единия — тъмнокож, опънал назад щръкналата си коса, а другия — стройна и русокоса жена с почти толкова светла кожа като Акосовата. — Вие идвате с нас.

Двамата войници щяха да им пречат, но нямаше какво да се направи, не можеше да настоява Лазмет да дойде сам с него, без да събуди подозренията му. Щом се налагаше да убие всички, щеше да ги убие. Вече всячески беше разрушил собствените си морални устои. Какво значеше още една резка на ръката му?

Докато вървеше, хладният метал на ножа от Вакрез се опираше в гърба му. Той поведе малката групичка по каменен коридор покрай паметника на някогашните оракули, където върху каменна плоча беше изсечен дълъг списък от имена. Майка му щеше да остави своето едва когато видеше смъртта си. Това беше проклятието, което всички оракули носеха.

В края на коридора светеше фенер в бледорозово от стритите на прах изсъхнали тихоцветчета. Там Акос направи завой и ги поведе в обратната посока на Пророческата зала. Смяташе, че е безопасно да ги преведе през спалните на послушниците, които живееха в храма, но сметките му излязоха криви — на последната врата в редицата стоеше млада жена с високо вързана коса и се прозяваше, докато си обличаше пуловера.

Очите им се срещнаха. Акос поклати глава, но закъсня — Лазмет вече я беше видял.

— Не я оставяйте да избяга — изрече той отегчено.

Русокосата жена притича покрай Акос с протегнат меч, черните върви на потока се увиха около стиснатия ѝ юмрук. С едната ръка намушка момичето, а с другата го задържа. От устата му излезе противно клокочене — осуетен безформен вик.

Акос потрепери.

Кажи ми защо си тук, повтори си той и усети горчилката в устата си.

За да убия Лазмет Ноавек.

— Остани тук — нареди шепнешком Лазмет на жената. — Погрижи се да не вдига шум. И никой да не ни прекъсва.

Акос преглътна с мъка и продължи покрай момичето, което хъркаше с остатъците живот в себе си, и жената, която триеше окървавеното острие в панталоните си.

Нощта беше ясна и луната, която още се катереше по небето, блестеше през тесните прозорци по пътя им. Каменните стени още носеха белезите от шотетската обсада от времето преди раждането му. Спомни си как като дете прокарваше длан по тях и се повдигаше на пръсти, за да пипне жестокостта, която тогава още не беше видял.

Тази жестокост живееше в кръвта му не защото беше шотетец, а защото беше Ноавек. Прапрадядото, който бил посредствен ковач и зъл убиец. Бабата, която беше избила братята и сестрите си. Бащата, който беше стегнал като в клещи град Воа. Братът, който беше преобразил и покварил Айджа.

Тя щеше да свърши тук. Сега.

Акос стигна до вратата, която търсеше, откакто бяха кацнали. Тя не водеше до резервния генератор. В храма нямаше резервен генератор и това беше създавало затруднения по време на не една снежна буря, принуждавайки ги да приютяват малка банда послушници в къщата си, докато вятърът стихнеше.

Не, от тази врата се излизаше на двора, където растеше тихоцветът. Малко поле смъртоносна отрова насред храма.

Акос я отвори и подкани Лазмет с жест.

— След теб.

Преди войникът да успее да последва Лазмет, Акос се изпречи на пътя му и затръшна вратата след себе си. Ходът му така изненада мъжа, че той дори не оказа съпротива, когато Акос превъртя резето.

— Ако си искал да ме прилъжеш сам да се отровя, закъснял си — отбеляза Лазмет.

Акос се обърна. Тихоцветите, на които беше разчитал да му помогнат, чиито отровни цветчета можеха да повалят Лазмет, ако той не успееше, ги нямаше. Стъблата им пустееха. Цветовете бяха обрани.

Още усещаше хладния нож на гърба си. Ако Вакрез не му го беше дал, сега щеше да бъде мъртъв.

Лазмет разпери ръце и посочи умиращите листа наоколо. Беше застанал насред тясната каменна пътека, която пресичаше двора, за да не минават пазачите през смъртоносните цветове. Листата на тихоцветите умираха навръх Пробуждането, когато времето беше най-топло, макар че корените им оставаха жизнени за цял живот, ако за тях се полагаха необходимите грижи. Цялата зеленина около баща му беше повехнала, гниеше и миришеше на разорана пръст, готова да си отдъхва до следващия цъфтеж. Не беше останала отрова, с която да убие Лазмет.

— Лоша работа, но аз имам резервен план.

Той повдигна ризата си и извади Вакрезовия нож на потока.

— Вакрез. Това ме изненадва. Не вярвах, че е омекнал чак толкова в мое отсъствие.

Гласът на Лазмет беше изгубил притворството, с което обикновено разговаряше с Акос, и сега му приказваше напевно, като на твърдоглаво дете. Това не беше онзи Лазмет, който го смяташе за забавен. Това беше мъжът, който караше хората да изваждат собствените си очи.

— Ще трябва да го накажа веднага щом свърша с теб.

И започна методично да навива ръкавите си, докато те стигнаха до лактите му.

— Кажи ми, Акос, как мислиш, че ще свърши тази битка за теб? Ти си изнемощял от глад и умора, а влизаш в бой с човек, който може да контролира всяко движение на тялото ти. Нямаш шанс да се измъкнеш жив от това място.

— Ами хайде тогава, убий ме.

Усети натиска в главата си, който му подсказа, че Лазмет се мъчи да се провре в черепа му и търси слаби зони. Но Акос беше Брониран и никой не можеше да пробие дарбата му.

Той тръгна към Лазмет, като мачкаше листата под ботушите си. Беше достатъчно умен, за да не отлага повече. Замахна, преди Лазмет да е проумял цялата тежест на положението.

Ръката му се сблъска с бронираната китка на баща му. Той изохка от болката, но не отстъпи. Отново беше на арената, но този път ги нямаше нито присмехулната тълпа, нито жадния за кръв Сузао Кузар. Само скърцащите зъби на Лазмет в тъмното и уроците на Сайра, които отекваха в главата му и го приканваха да мисли. Да забрави всяка чест. Да оцелее.

Лазмет отново го атакува мощно с дарбата си от двете страни на черепа му.

Отделиха се един от друг. Лазмет носеше броня на двете китки, гърдите и гърба. Акос трябваше да се цели ниско или високо.

Той се приведе, засили се срещу баща си, сякаш се канеше да го събори, и го намушка ниско в крака. Щом ножът му се заби в бедрото, усети гореща линия през тила си — Лазмет го беше порязал.

Акос не обърна внимание на кръвта, която потече по гърба му и подмокри ризата му, нито на пулсиращата болка. Лазмет стенеше и притискаше крака си с една ръка.

— Как? — изръмжа той.

Акос не му отговори. Беше замаян, седмиците недояждане си казваха думата. Не всичко можеше да потъне под адреналина. Той пак затътри крака към Лазмет, като извличаше полза от непредсказуемостта на движенията си, както беше направила Сайра, когато беше изгубила много кръв, а трябваше да се бие срещу Айджа на арената. Когато светът се залюля на една страна, той го последва и замахна към гърлото на баща си.

Лазмет хвана ръката му и я дръпна силно встрани. В рамото на Акос избухна болка и обхвана цялото му тяло. Той изпищя, ножът падна от ръката му сред гниещите листа. Той също се свлече в краката на Лазмет.

По страните му се търкаляха сълзи. Всичките му кроежи, всичките му лъжи, предателствата срещу приятели, семейство, родина, срещу Сайра, свършиха в краката на Лазмет.

— Ти не си първият син, който се опитва да ме убие — рече Лазмет.

Той вдигна крак и стъпи върху изкълченото рамо на Акос. Още първото докосване накара младежа да се разпищи отново, но мъжът натисна и бавно стъпи с цялата си тежест върху него.

На Акос му причерня пред очите, помъчи се да остане в съзнание, да не припада, да мисли.

Де да беше питал Сайра как се справя с болката, защото това му се струваше невъзможно — от него не беше останало нищо, освен нажежените до бяло искри на агонията.

Лазмет се приведе над него, без да отмества крака си.

— Ризек също ме изненада, докато странствахме заедно. На най-свещения ни ритуал по време на лова за отпадъци той се осмели да ме нападне, да ме хвърли в затвор… — Лазмет замълча, като движеше челюстта си. — Но аз оживях. Ризек беше твърде слаб! И сега ще оцелея, нали така?

Той завъртя палеца си, сякаш мачкаше особено упорита буболечка. Акос пак изпищя, сълзите потекоха покрай ушите и намокриха косата му. Чу далечния вой на Хесанските сирени, които свикваха армията на оръжие. Но беше твърде късно, твърде късно за него, твърде късно за послушницата в коридора и за храма на Хеса.

Мигът съдържаше цялото бреме на ориста, тежестта на неизбежното, приведено в действие от минутата, когато оракулът Вара му беше казала киертата, неговата истина, която преобърна живота му. Разкритието кои са родителите му не го беше освободило от бъдещето, беше го насочвало към него, притегляйки го към баща му като риба, налапала въдица. Изстрадай ориста си, шепнеше гласът на майка му, защото всичко друго е илюзия.

Сега разбираше как се е чувствала Сайра, когато поиска от него да я избере, макар че в онзи момент той не знаеше, че това е възможно. Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“, беше му казала тя. Имаше нещо могъщо в това нейно качество, в отказа ѝ да приеме обстоятелствата, които не беше избирала сама, в силата на желанието ѝ.

Не искам, беше казала тя и сега той я разбра.

Той не искаше това да бъде краят му, ориста, която щеше да изстрада.

И сред объркването от болката Акос започна да мисли.

Вдигна коляно до гърдите си и изрита силно раната в крака на Лазмет. Мъжът изохка изненадан и отпусна малко рамото му. С вик Акос се отблъсна от земята със свободния си крак, гърбът му се охлузи в земята, наполовина върху листата, наполовина върху каменната пътека, той протегна ранената си ръка и опипом затърси изпуснатия нож между стъблата.

Лазмет беше отстъпил назад и с една ръка стискаше крака си. Акос напипа металната дръжка на ножа и го сграбчи. Кръвта бучеше в главата му, пулсираше в гърлото и рамото му. И като трепереше от болка, превит под собствената си тежест, той се изправи на крака.

Не ориста го беше довела тук. Той беше избрал да дойде. Беше го пожелал.

И сега поиска Лазмет да умре.

Хесанските сирени отново завиха. Двамата с Лазмет се сблъскаха, броня срещу плът. Паднаха тежко на замръзналата земя с восъчните листа. Акос усети нов пристъп на болка в рамото си, повдигна му се, но стомахът му беше празен, за да повърне. Ръцете им се кръстосаха между тях, Лазмет стискаше с две ръце китката му, мъчеше се да отблъсне ножа.

Няма място за чест, помисли си Акос, когато битката е на живот и смърт.

Той сведе глава и ухапа Лазмет по ръката. Стисна зъби с цялата си мощ, усети вкуса на кръв, на драно месо. Лазмет извика прегракнало. Акос натисна ножа и като въртеше главата си, разкъса със зъби ръката му.

Ножът се заби право в гърлото на Лазмет.

Всичко замря.

Осех Кересет чупеше всичко с дарбата си. Корабни седалки. Декоративни възглавнички. Маси. Халби. Чинии. Веднъж неволно счупи една от Акосовите играчки и я взе в скута си, за да му покаже как да я поправи, като вълшебство, със същата дарба, с която я беше счупил. Играчката след това стоеше малко накриво, но Осех беше дал всичко от себе си.

Той гонеше майка им из кухнята с брашнени ръце, за да остави отпечатъци по дрехите ѝ. Само той можеше да разсмее Сифа, и то от сърце. Той беше човекът, който я държеше здраво стъпила на земята в настоящето — или поне доколкото това беше възможно за оракул.

Осех Кересет беше шумен, разхвърлян и любящ човек. Той беше Акосовият татко.

А този студен, жесток мъж, който лежеше в бронята си на една ръка разстояние, не му беше баща.

Акос лежеше до Лазмет, докато той издъхваше. Придържаше изкълчената от баща му ръка до гърдите си и най-накрая отново му се прииска нещо.

Беше дребно желание, слаба жажда за живот, но беше по-добре от нищо.

Глава 52 Сайра

Погалих с пръсти сребърната кожа на главата си. Тя беше започнала да поражда електрически импулси, подобни на онези от истинските нерви, затова усещах леко пулсиране под пръстите си. То ме успокояваше, сякаш стоях под топлия дъжд на Пита.

— Престани, Сребърен лист — скара ми се Тека. — Хората те гледат.

Стояхме на площада пред амфитеатъра. По времето на управлението на брат ми това място гъмжеше от търговци: едни бяха от чужди планети, други — шотетци. На чужденците, естествено, им беше забранено да ни учат на своите езици. Във въздуха тогава се носеше миризмата на пушек, препечено месо и горени билки от шатрите на есандерийците, където миризмите се нравеха особено много на всички. Аз завирах ръце в ръкавите си от страх да не пипна някого в навалицата. Брат ми не беше по-малък деспот от Лазмет, но част от него мечтаеше народът да го боготвори и това го караше от дъжд на вятър да отстъпва. Лазмет нямаше такива мечти.

Ето защо площадът не гъмжеше от хора, които си крещят числа едни на други. Между сергиите не се разхождаха войници с надеждата да сгащят някой човечец, произнесъл чужда дума, да му измъкнат насила парите или да го заплашат с наказание. Сега тук имаше пет-шест маси с шотетски стоки, предимно храни с надути цени. Едва ли много чужденци искаха да живеят във воюваща страна, все едно каква печалба щеше да им донесе това.

— По-скоро черупка, отколкото лист — отвърнах на Тека и извих длани във формата на черепа ми.

— Какво?

— Сребърната кожа — отново ѝ показах ръцете си. — Не е сребърен лист, черупка е.

— Не говорех за лист на дърво — намръщи се Тека. — Исках да кажа ламаринен лист, като на покрив… Знаеш ли какво? Смешно е. Ти си смешна.

Ухилих се широко.

Беше ме страх, че без многолюдието на пустия площад лесно ще ни забележат, но наоколо не се виждаха никакви войници. На обичайните входове и изходи имаше стражи, но с тях лесно щяхме да се справим. И то не с традиционните ми средства, макар че това беше първоначалната ми идея.

Сифа беше предложила по-мирен път до подземията на амфитеатъра. Двете с Има щяха да заприказват стражите на входа и да ги убедят да я пуснат да разгледа арената. За случая Има беше облякла бледолилавата рокля, така че да изглежда заможна и важна — жена, която заслужава благосклонното им отношение. Това щеше да отвлече вниманието на стражите от нас, а в същото време щеше да даде на Има и Сифа шанса да влязат и те.

Зит и Етрек трябваше да вдигнат суматоха близо до страничната врата, за да привлекат стражите натам. Аз и Тека щяхме да се вмъкнем през нея, докато стражите се разправят с Етрек и Зит.

— Ето я — казах на Тека и кимнах към входа под големия сводест проход.

Вятърът развя бледолилавите поли на Има. Тя се загърна по-плътно в шала си и пое през площада.

Аз бях минавала под арката на амфитеатъра по пътя за арената, където срещнах в битка брат си. Тогава всичко беше по-просто. Един враг, един път напред. Сега имаше тирани, канцлери, изгнаници и безброй разногласия между хората, които им служеха.

Да не забравяме и Акос.

Каквото и да означаваше това.

— Сифа каза, че той не е тук — рече Тека, като че ли ми беше прочела мислите. — Лазмет го взел със себе си, накъдето и да е тръгнал. Знам, че това не е много утешително, но… за него е по-добре да го няма при нападението, нали?

По-добре беше. И аз щях да мисля по-ясно. Но не исках да си го признавам. Свих рамене.

— Питах я вместо теб — каза Тека. — Знаех, че няма да го направиш от гордост.

— Време е — казах аз, без да ѝ обръщам внимание.

Тръгнахме през площада в крак със Сифа, която се стараеше да изглежда небрежно и спокойно. Спря се пред една от масите да огледа поднос с пържена переста трева. С Тека вървяхме покрай съседната редица и я наблюдавахме през дима от ковачницата, която рекламираше безплатна поправка при закупуване на мечове на потока.

Наблюдавах от разстояние как Сифа и Има се приближиха до стража на входа. Бях сигурна, че езикът на Има може да бъде бърз и убедителен, щом ѝ се налагаше да влезе в амфитеатъра. В крайна сметка тя цял живот беше лъгала.

Когато и двамата стражи се увлякоха в разговора и ни обърнаха гръб, аз поведох Тека с бърз ход към страничната врата.

Тя беше зазидана под ъгъл в стената и по този начин се образуваше празно място за стража, така че той не се виждаше от улицата. Извадих меча на потока.

Войникът беше младо и високо момче и за миг на негово място съгледах Акос, когато за първи път си сложи шотетската броня и в моите очи ми се стори като точно въплъщение на онова, за което може би щях да мечтая, ако ми беше разрешено да мечтая за нормални неща. Но в следващия момент забелязах, че войникът е по-нисък, по-слаб и с по-светла коса — не беше Акос.

Тъкмо преди да го нападна, чух писъци зад гърба си. В края на площада от една от сергиите се извиваше облак дим. Не, не беше дим, а облак от насекоми, които полетяха едновременно. Писъците идваха от търговеца, който губеше цялата си стока наведнъж. Той се нахвърли с юмруци на Зит, който се смееше с пълно гърло, и го фрасна здраво в ченето.

Прибрах меча в ножницата и викнах:

— Стража!

Момчето с рижата коса излезе от нишата си да ме огледа.

— Ей там се сбиха — посочих с палец над рамото си.

— Пак ли! — изпъшка той и хукна с всички сили.

Тека се мушна вътре, без да се церемони, извади малката отвертка от джоба си и се зае с ключалката на вратата. Аз се озърнах да се уверя, че никой не ни гледа. Виждаха се само прегърбени търговци, шотетци, които въртяха очи крадешком, докато пазаруваха, и растящата суматоха, която Зит и Етрек бяха вдигнали.

— Здравей, скъпа — изрече тихо Тека с гласа, с който разговаряше с жиците. — Ще се отвориш ли заради мен? Не, това не ти е работа? Ах!

Чух щракване. Вратата се отвори и с Тека прекрачихме прага. Механизмът се заключи автоматично зад нас и едно гласче ми каза, че това ще попречи на бързото ни бягство, но нямаше какво да се направи. Затичахме се през тъмния проход с извития каменен свод към светлината в края му, който щеше да ни изведе пред местата от най-долния ред.

Сифа вече обикаляше арената и чуруликаше като птиче колко голямо било мястото и как ѝ се виждало къде-къде по-малко, докато седяла в публиката, и каквото още ѝ дойдеше на ума. Леко дрезгавият ѝ глас отекна десетки пъти, преди да стигнем до края на пасажа. Има мънкаше до нея в знак на съгласие.

Тека тозчас хукна нагоре по стълбите към апаратната зала зад седалките на второто ниво, но аз останах при ниската стена, която отделяше първия ред от площадката на арената, и затворих очи. Чувах песните, които съпровождаха върха на ножа на Ризек, докато той се забиваше в мен, виковете „Предателка!“, които ме бяха посрещнали, когато предизвиках Ризек отново на двубой.

— Сайра?

Гласът на Тека ме спаси от криволиците на паметта ми.

Отворих очи и небето притъмня.

Можеше да бъде нещо най-обикновено като облак, който минава пред слънцето, но небето беше заоблачено, когато затворих очи — равномерно пепеляво във всички посоки. Повдигнах глава и видях широк кораб, много по-голям от транспортните съдове, ховърите и военните кораби на шотетците. Беше голям колкото странстващия кораб, но идеално кръгъл, напомняше на тувхийския пътнически ховър, който Сифа беше довела в тайната квартира на ренегатите.

Долната му част беше гладка и лъскава, сякаш никога досега не е летял, никога не е бил обстрелван от космически отломки, астероиди и безмилостни атмосферни обвивки. Търбухът му беше изпъстрен с бели лампички. Те очертаваха врати и люкове, важни места и станции за скачване, както и масивния силует на кораба. Съдът беше отирийски. Бях сигурна в това. Никой друг не притежаваше волята и суетата да построи нещо толкова практично и красиво.

— Сайра!

Пак беше гласът на Тека, този път изпълнен със страх.

Срещнах погледа на Сифа, която стоеше в средата на арената. Айджа беше определил часа във видението си по цвета на светлината. И тъй като този кораб закриваше слънцето над Воа, действително навън сякаш беше мръкнало.

Атаката протичаше в момента.

— Не си губи времето с апаратната зала — казах на Тека и се учудих колко далечен звучи гласът ми.

Войниците, които бяха въвели Сифа на арената, си плюха на петите, сякаш можеха да надбягат такъв грамаден кораб, преди да ги удари антипоточният заряд. А може би не беше срамно човек да умре с надежда.

Прехвърлих се над преградата, която ме отделяше от арената, и ловко скочих върху отъпканата земя. Не знаех защо, освен че не исках да стоя над арената, когато ни удареше антипоточният заряд. Исках да бъда точно където ми беше мястото — тук, с пясъка в подметките на ботушите ми, където стояха хората, които обичаха битките.

А аз обичах битките.

Но обичах и живота.

Случвало се беше да мисля за смъртта като за избавление, когато болките ставаха нетърпими, когато истинската ми майка беше погълната от тъмнината, която и досега не разбирах. Животът почти винаги е бил мъчителен за мен. Но откриването и преоткриването на други светове, напрежението и болката в заякващите мускули, топлото и силно Акосово тяло, опряно в моето, блясъкът на декоративната броня на майка ми нощем на странстващия кораб — аз обичах всички тези неща.

Спрях на средата на арената, на една ръка разстояние от Сифа и Има, но без да ги докосвам. Зад мен чух леките стъпки на Тека.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — рече тя.

Щях да се разсмея, ако това не беше самата истина. Но ние с Тека и Има сме били на косъм от други, далеч по-ужасни моменти на гибел и за нас, предполагам, не беше такава зла участ да се стопим в антипоточния заряд.

— Антипоточен — измърморих аз, защото думата ми звучеше странно.

Погледнах Сифа, която все пак ми беше майка, и за първи път тя изглеждаше искрено изненадана.

— Не разбирам. Антипоточният заряд е светлина. Странстващият кораб… той светеше много ярко, когато го унищожиха. Как може антипотокът да бъде светъл?

— Потокът е хем видим, хем невидим — обясни Сифа. — Той невинаги ни се представя по начин, който разбираме.

Погледнах смръщено разперените си длани, където се събираха сенките ми и се увиваха вечно около пръстите ми като колона от пръстени.

Лекарят, при когото ме заведоха като дете, беше казал, че дарбата ми се е появила, защото съм смятала, че и аз, и всички други хора заслужаваме болка. Предположението му беше разгневило майка ми Илира Ноавек. Това не е нейна вина, беше казала тя, преди да ме изведе от кабинета.

И Акос — когато беше видял как отбелязвам свършеното от мен върху ръката си, покрита сега с броня, той беше попитал само: На колко години си била?

И той, и майка ми не вярваха, че заслужавам дарбата си. И може би бяха прави, може би докторът беше сбъркал, човекът, чиито думи цял живот отекваха в съзнанието ми. Може би болката изобщо не беше моята дарба на потока. Може би тя беше вторичен продукт от нещо друго.

Ако антипотокът беше светлина…

А аз бях измъчвана от мрак…

Може би потокът беше моята дарба.

Тя самата е една малка Огра, бяха ми казали огранските танцьори, когато видяха дарбата ми.

— Някой знае ли какво означава думата „огра“ на огрански? — попитах аз.

— „Живият мрак“ — отвърна Сифа.

Засмях се и когато от долната част на кораба над нас зейна тесен отвор, вдигнах към небето очернените си от сенките ръце.

Избутах сенките си нагоре, нагоре, нагоре.

Над пращенето на силовото поле над амфитеатъра, което Акос беше обезвредил с едно докосване, когато ме издигна до кораба. Той ме беше прегърнал здраво през гърба с жилавата си като въже ръка.

Над пъпа на Воа, където бях живяла през целия си живот, оградена от безупречно чисти дървени ламперии и светлината на фензу. Усетих леко изпотените ръце на Ризек, когато запуши ушите ми, за да ме предпази от виковете на човека, когото баща ми измъчваше.

И още по-нагоре над Воа, над покрайнините на града, където живееше Разказвача с неговия сладък лилав чай, където ренегатите бяха стъкмили маса за вечеря от половин дузина други маси.

Не страдах от липса на гориво. През целия ми живот сенките на потока са били силни, толкова силни, че да не мога да отида на една вечеря, толкова силни, че да превият гърба ми и да изстискат сълзи от очите ми, толкова силни, че да ме държат будна и да ме карат да обикалям стаята си цяла нощ. Толкова силни, че да убиват, но сега вече разбирах защо убиваха. Те не пресушаваха живота у хората, а го заливаха, съкрушаваха го със силата си. Дарбата ми приличаше на гравитацията — ние се нуждаехме от нея, за да останем на земята, живи, но ако тя се усилеше многократно, образуваше черна дупка, от която дори светлината не можеше да се изплъзне.

Да, силата на потока беше твърде жестока, за да се побере в едно тяло…

Освен ако това тяло не беше моето.

Тялото ми, блъскано отново и отново от войници, братя, врагове, но вечно търсещо начин да се изправи…

Тялото ми, проводник на чистата сила на потока, на жуженето на живота, което беше поставило другите на колене…

Животът е пълен с болка, бях казала на Акос, докато се мъчех да го извадя от депресията. Ти можеш да понесеш повече, отколкото си мислиш. И се оказах права.

Имах всички основания да се затворя в себе си, да се откъсна от света, да отблъсна надалеч всичко, което напомня за живота, растежа и силата. Колко по-лесно щеше да бъде да не допускам никого до себе си! Но аз допуснах Акос, доверих му се, когато бях забравила как да се доверявам, допуснах също и Тека, а може един ден и Сифа…

Бих пуснала всеки, който посмееше да дойде наблизо. Бях като планетата Огра — тя посрещаше всеки, всичко, което можеше да оживее на нея.

Не защото заслужавах болка, нито защото бях твърде силна, за да я почувствам, а защото бях достатъчно жилава да я приема като нещо неизбежно.

Сенките на потока летяха нагоре, нагоре, нагоре.

Разпростряха се, укрепнаха от ластарите около пръстите ми до колона в небето, която обгърна цялото ми тяло в сенчест мрак. Не виждах Тека, Сифа или Има, но виждах големия стълб на потока, който преминаваше над и през мен, устремен към онзи отвор в отирийския кораб над нас.

Не видях антипоточното оръдие, нито как изглежда, но видях изстрела. Светлината се разля от неподвижна точка, точно както сенките се опъваха нагоре от мен.

А когато се сблъскаха — агония.

Запищях безпомощно, както не бях пищяла от най-ранното си детство, за което нямах спомен. Болката беше толкова сгъстена, че натроши като стъкло гордостта, разума, личността ми. Чух писъците и усетих как гърлото ми се раздира от собствения ми глас, от пъкъла в мене и край мене, видях сянката и светлината и мястото, където те се срещнаха с оглушителен трясък.

Коленете ми се огънаха, около кръста ми се увиха тънки кокалести ръце. Между лопатките на гърба ми се притисна глава и чух гласа на Тека:

— Дръж се, дръж се, дръж се…

Бях убила чичо ѝ, братовчедка ѝ и в известен смисъл майка ѝ, но тя застана зад мен, подкрепи ме да не падна.

Около ръцете ми се увиха топли и меки длани и над мен се понесе миризмата на листа от сендес от шампоана на Сифа.

Черните очи на онази, която ме беше изоставила, а сега се връщаше при мен…

И накрая на китката ми — строгите бледи пръсти на Има Зецивис.

Потокът потече през всички ни едновременно — приятелката ми, врага ми, майка ми и през мен — обгърна ни заедно в мрака, който беше самият живот.