Подменена орис (Вероника Рот) читать бесплатно онлайн полную версию книги | 1. Шитхи. Глагол. От тувхийски: „мога/трябва/задължително е“ #3

1. Шитхи. Глагол. От тувхийски: „мога/трябва/задължително е“

Глава 1 Сайра

Повече от десет сезона хората вярваха, че Лазмет Ноавек, мой баща и някогашен шотетски деспот, е мъртъв. Бяхме го погребали по време на първото странство след кончината му, изпратихме бронята му в Космоса, понеже тяло нямаше.

Ала ето че брат ми Ризек, когото държаха в плен в търбуха на този транспортен кораб, беше казал: „Лазмет е още жив“.

Понякога майка ми наричаше баща ми „Лаз“. Никой друг не смееше освен Илира Ноавек. „Лаз — приканваше го тя, — не си го слагай на сърцето.“ И той я слушаше, стига да не му го натякваше твърде често. Почиташе я, но никого друг, даже и собствените си приятели.

С нея беше малко мекушав, ала с всички други… то е ясно.

Брат ми, който беше започнал живота си мекушаво и едва по-късно придоби твърдостта на човек, измъчващ собствената си сестра, се беше научил от Лазмет да вади очи. А също и да ги съхранява в разтвор, така че да не изгниват. Преди да разбера какво имаше в бурканите в Оръжейната зала, бях ходила да ги разглеждам как проблясват на оскъдната светлина по лавиците високо над главата ми. Зелени, кафяви и сиви ириси плуваха като риби в аквариум, които изскачат на повърхността да се нахранят.

Баща ми никога не беше дълбал нечие око със собствените си ръце. Нито беше давал заповед на друг да го направи. Беше използвал дарбата си над потока, за да контролира тялото на клетника, да го принуди сам да си издълбае очите.

Смъртта не е единственото наказание. Кошмарите също причиняват страдания.

По-късно Акос Кересет ме свари на навигационната палуба на транспортния кораб, с който отпътувахме от родната ми планета, където шотетците, моят народ, бяха на ръба на война с жителите на Тувхе, родината на Акос. Седях в капитанското кресло и се въртях нетърпеливо, за да успокоя опънатите си нерви. Мислех да му кажа, че според Ризек баща ми бил жив — ако той ми беше баща, ако Ризек ми беше брат. Ризек беше сигурен, че с него не сме от една кръв, че аз не съм истинска Ноавек. Затова, каза ми, не съм могла да отворя генната ключалка на апартамента му, затова не съм могла да го убия първия път, когато опитах.

Но не знаех откъде да започна. От смъртта на баща ми? От тялото, което така и не открихме? От съмнението, което ме ядеше отвътре, че в лицата с Ризек бяхме твърде различни, за да сме кръвни роднини?

На Акос също не му се приказваше. На пода между капитанското кресло и стената той опъна едно одеяло, което беше намерил някъде на кораба, двамата се излегнахме един до друг и се загледахме в нищото. Като черна връв се усукаха около ръцете ми сенките — моята жива, мъчителна дарба — и дълбоката болка ме прониза чак до пръстите ми.

Не се боях от пустотата. Пред нея се чувствах като мравка. Не заслужавах и един поглед, камо ли втори. Тази мисъл ме крепеше, понеже често се измъчвах, че съм способна да причиня големи пакости. А ако бях дребна като мравка и си гледах своите дела, поне нямаше повече да пакостя. Желаех само това, което можех да пипна с ръка.

Показалецът на Акос се уви като кука около кутрето ми. Сенките изчезнаха, щом дарбата му се сблъска с моята.

Да, наистина ми стигаше онова, което можех да пипна с ръката си.

— Ще ми кажеш ли нещо на тувхийски? — попита той.

Обърнах глава към него. Той продължаваше да гледа към прозореца с лека усмивка. Носът му и единият клепач до миглите бяха осеяни с лунички. Вдигнах ръка от одеялото, но се разколебах — прищя ми се да го погаля, ала също и да остана за малко в копнежа. Сетне помилвах с пръст очертанията на веждите през лицето му.

— Аз не съм домашно птиче. Не чуруликам по команда.

— Това е молба, а не команда. Скромна молба. Кажи ми цялото ми име.

Засмях се.

— Името ти е шотетско, забрави ли?

— Правилно. — Акос се нахвърли с уста към ръката ми, стисна я със зъби. Разсмях се сепнато. — Кое ти беше най-трудно за изговаряне, когато започна да учиш езика ни?

— Имената на градовете ви са доста дълги и трудни.

Той пусна ръката ми и с всичките си пръсти взе другата за кутрето и палеца. Целуна средата на дланта ми, където от ножовете на потока ми бяха излезли мазоли. Странно как нещо тъй простичко, което една загрубяла част от мен беше получила, изпълни с живот всяка моя клетка.

Въздъхнах и се съгласих.

— Добре, ще ги кажа. Хеса, Шиса, Осок. Имаше една жена канцлер, която казваше за Хеса, че била сърцето на Тувхе. Фамилията ѝ беше Кересет.

— Единственият канцлер от рода Кересет в тувхийската история — изрече Акос и сложи дланта ми на бузата си. Повдигнах се на лакът, за да се надвеся над него, и косата ми се плъзна напред, опаса лицата ни, дълга от едната страна, а от другата със сребърна кожа. — Толкова знам.

— Дълги години на Тувхе имаше само две орисани семейства, но без това изключение планетата винаги е била управлявана от Бенесит, когато изобщо ориста е посочвала канцлер. Това не ти ли се струва странно?

— Може би не ни бива да управляваме.

— Може би ориста е благосклонна към теб. Може би троновете са проклятие.

— Ориста не е благосклонна към мен — благо ми отвърна той, толкова благо, че за малко да не разбера какво иска да каже. Неговата орис — третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на семейство Ноавек — беше да предаде своя род заради моето семейство и да умре, докато ни служи. Че какво друго беше това, ако не изпитание?

Поклатих глава.

— Съжалявам, не мислех…

— Сайра… — рече той. После замълча и се намръщи. — Ти извиняваш ли се?

— Знам думите — отвърнах и на свой ред се намръщих. — Не съм чак толкова невъзпитана.

Той се разсмя.

— И аз знам есандерийската дума за „боклук“, но това не означава, че звучи добре в устата ми, когато я произнасям.

— Добре, взимам си обратно извинението. — Пернах го силничко с пръст по носа и когато той се отдръпна, като продължаваше да се смее, го попитах: — Как е „боклук“ на есандерийски?

Той ми каза. Звучеше като отразена в огледало дума, изречена веднъж отпред назад и веднъж отзад напред.

— Открих слабото ти място. Трябва само да ти се подигравам за неща, които не знаеш, и ти тутакси забравяш всичко друго.

Замислих се над думите му.

— Струва ми се, че имаш право да знаеш едно от слабите ми места… при положение че ти имаш толкова много, от които да се възползвам.

Той повдигна въпросително вежди, а аз го нападнах, забих пръстите си в лявата страна на корема му точно над бедрото, в сухожилието. Бях научила нежните му места, когато тренирахме — все места, които той не пазеше достатъчно добре или пък го караха да се свива повече от обикновено, когато получеше удар по тях. Но този път го гъделичках с нежност, на каквато не знаех, че съм способна, и го карах да се смее, вместо да се превива.

Той ме издърпа отгоре си, хвана ме за хълбоците. Пъхна три пръста под колана на панталоните ми и тази непозната за мен агония беше добре дошла. Подпрях се на одеялото от двете страни на главата му и бавно се наведох да го целуна.

Целувките ни се брояха на пръсти, а и аз досега не бях целувала друг, тъй че всеки път беше ново откритие. Този път открих остротата на зъбите, лекото докосване, върха на езика, открих плъзването на едно коляно между моите и тежестта на една ръка на тила ми, която ме приканваше по-близо, по-навътре, по-бързо. Не дишах, не исках да се бавя и не след дълго се допрях задъхана във врата му, разсмивайки го.

— Ще приема това за добър знак — каза ми той.

— Не се перчи, Кересет.

Не се стърпях и се усмихнах. Лазмет и всичките ми въпроси, свързани с потеклото ми, вече ми се струваха далечни. Тук бях в безопасност, носех се на кораб насред нищото с Акос Кересет.

И тогава от дълбините на кораба се чу писък. Приличаше на гласа на Киси, сестрата на Акос.

Глава 2 Киси

Знам какво е да гледаш как семейството ти загива. Все пак съм Киси Кересет.

Видях как баща ми издъхна на пода в дневната. Видях как шотетски войници отведоха братята ми Айджа и Акос. Видях как майка ми изтля като платно на слънцето. Няма нещо, което да не знам за загубата. Просто не мога да я изразявам като другите хора. Дарбата ми ме кара да си държа устата затворена.

Затова малко завиждам на моята приятелка Исае Бенесит, която е орисана да бъде тувхийски канцлер, че може да се отдаде на скръбта. Тя се изтощава от плач, а после двете заспиваме рамо до рамо в кухнята на шотетския изгнанически кораб.

Когато се будя, гърбът ме боли от дългите часове, които изкарвам подпряна на стената. Ставам и докато оглеждам приятелката си, правя наклони наляво и надясно.

Исае не изглежда добре, което, предполагам, е естествено, след като едва вчера сестра ѝ Ори намери смъртта си на една шотетска арена, където всички крещяха, че искат кръвта ѝ.

Освен това усещам, че не се чувства добре — навсякъде около нея въздухът е мъхнат, както когато прокараш език по зъбите си, без да си ги мил. Очите ѝ подскачат насам-натам из стаята, танцуват по лицето и тялото ми, но не така, че да принудят човек да се изчерви. Мъча се да я успокоя с дарбата си, изпращам ѝ спокойствие, което се размотава като копринено чиле. Но като че ли не ѝ олеква много.

Имам странна дарба. Не знам какво усеща Исае, или поне не точно, но го долавям като частици във въздуха. Освен това не мога да контролирам чувствата ѝ, но мога да правя внушения. Понякога се налага да опитвам по два-три пъти или да измисля нещо ново. Затова вместо коприната, която не подейства, опитвам с тежка вода, която се полюшва.

Провалям се. Исае е превъзбудена. Понякога, когато човек е прекалено напрегнат, ми е трудно да му въздействам.

— Киси, мога ли да ти се доверя?

Мога е необичайна дума на тувхийски. Мога, трябва, задължително е са се сбутали една в друга и човек може да се досети за истинското значение само от контекста. Това понякога води до недоразумения и затова навярно другосветците описват езика ни като „хлъзгав“. Така е, но и те са лениви.

Затова когато Исае Бенесит ме пита на родния ми език дали може да ми се довери, аз изобщо не разбирам какво иска да каже. Но въпреки това има само един отговор.

— Разбира се.

— Питам сериозно, Киси — казва тя с онзи нисък глас, който означава, че е сериозна. Харесвам този глас, харесва ми как жужи в главата ми. — Има нещо, което трябва да свърша, и искам да дойдеш с мен, но се страхувам, че няма да…

— Исае — прекъсвам я аз, — тук съм, за да ти дам всичко, от което се нуждаеш. — Нежно докосвам с пръсти рамото ѝ. — Нали така?

Тя кима.

Извежда ме от кухнята, а аз гледам да не стъпвам по кухненските ножове. След като се затвори тук, Исае изтръгна всички чекмеджета, изпотроши всичко, което можа да докопа. Подът е застлан с накъсани парцали, парчета стъкла, натрошена пластмаса и размотани бинтове. И май не я виня.

Дарбата ми пречи да правя и казвам неща, които ще разстроят хората. Точно затова след смъртта на баща ми не можех да плача, освен когато оставах насаме със себе си. Месеци наред не можех да обеля дума пред мама. И ако можех да разпердушиня някоя кухня като Исае, навярно щях да го направя.

Излизам мълчешком след нея. Подминаваме тялото на Ори. То е загърнато хубаво с чаршаф, така че от нея се виждат само наклонът на раменете, издутината на носа и брадичката. Бегла диря коя е била. Исае се спира там, рязко поема въздух. Усещам, че сега е още по-грапава, като песъчинки, които дращят дланта ми. Знам, че няма да мога да я утеша, но прекалено много се безпокоя за нея, за да се откажа.

Изпращам снопчета лека переста трева и твърдо полирано дърво. Изпращам топло масло и заоблен метал. Нищо не излиза. Ожулвам се раздразнено в нея. Защо не мога да направя нищо, за да ѝ помогна?

За секунда през главата ми минава мисълта да поискам помощ. Акос и Сайра са на навигационната палуба. Мама е някъде долу. Ренегатката Тека, приятелката на Акос и Сайра, се е изтегнала на канапето, а зад нея бялорусата ѝ коса се е пръснала на всички страни. Но не мога да повикам никого от тях. От една страна, заради проклятието на дарбата ми не мога, просто не мога съзнателно да причинявам скръб, а от друга, инстинктът ми подсказва, че ще е по-добре, ако успея да спечеля доверието на Исае.

Тя слиза надолу, където се помещават два склада и баня. Мама е в банята — чувам плискането на рециклираната вода. В единия склад, аз се погрижих да е онзи с прозореца, се намира брат ми Айджа. Толкова време изтече, откакто го отвлякоха, че ме боли да го видя отново, и то така смален в сравнение със светлата колона на тялото на Ризек Ноавек. Човек си мисли, че с възрастта хората заякват, напълняват. Но не и Айджа.

В другия склад, онзи, в който са почистващите препарати, е Ризек Ноавек. Дори само мисълта за близостта на човека, който заповяда да отвлекат брат ми и да убият баща ми, ме кара да потреперя. Исае се спира между двете врати и тогава се досещам, че се кани да влезе в едно от помещенията. Не желая тя да влиза в стаята на Айджа.

Технически погледнато, той уби Ори — или поне държеше ножа, който я промуши. Но аз познавам брат си. Айджа не би могъл да убие човек, особено най-добрата си приятелка от детството. Сигурно има някакво друго обяснение за случилото се. Сигурно вината е на Ризек.

— Исае — проговарям тихо, — какво се каниш…

Тя допира три пръста до устата си, за да ме спре.

Стои между вратите. Ако се съди по слабото жужене край нея, изглежда, взима решение. Изважда от джоба си ключ, който явно е задигнала от Тека, когато тя отиде да се увери, че сме се запътили към Щабквартирата на Съвета, и го пъха в ключалката на килията на Ризек. Хващам я за ръката и я предупреждавам:

— Той е опасен.

— Мога да се справя — отвръща тя. А сетне погледът ѝ се смекчава. — Няма да му позволя да те рани, обещавам.

Оставям я. Част от мен жадува да го види, най-сетне да се срещне с изверга.

Исае отваря вратата. Той седи подпрян на задната стена с навити ръкави и опънати нозе. Краката му са с дълги, мършави пръсти и тънки глезени. Примигвам срещу тях. Нима е възможно кръвожадните диктатори да имат такива слаби крака?

Ако Исае е уплашена, не го показва. Застава със сключени отпред ръце и високо вдигната глава.

— Я, виж ти! — Ризек облизва зъбите си. — Сходството между близнаците винаги ме изненадва. Изглеждаш досущ като Ориев Бенесит. С изключение на белезите, естествено. Откога ги имаш?

— От два сезона — отвръща сковано Исае.

Тя разговаря с него. Тя разговаря с Ризек Ноавек, заклетия ми враг, човека, който отвлече сестра ѝ, човека с дългата редица татуирани убийства върху външната страна на ръката му.

— Значи ще избледнеят — обажда се той. — Жалко. Образуват чудесна форма.

— Да, аз съм произведение на изкуството. Художникът беше един шотетски плътски червей, който тъкмо беше спрял да се рови в купчина с боклуци.

Взирам се в нея. Никога не съм я чувала да изрича нещо толкова отвратително за шотетците. Това не е в характера ѝ.

„Плътски червеи“ — така хората наричат шотетците, когато търсят най-грозната обида. Плътските червеи са сиви гърчещи се гадинки, които се хранят с плътта на живите, като я преяждат отвътре навън. Паразити, премахнати от отирийската медицина.

— Ах! — Усмивката на Ризек се разтяга широко и издълбава трапчинка на бузата. Нещо у него като проблясък просича паметта ми. Май ми напомня на Сайра, макар че на пръв поглед външно по нищо не си приличат. — Значи, злобата, която храниш към народа ми, не е само в кръвта ти.

— Не.

Исае прикляква, обляга лакти на коленете си. Движенията ѝ изглеждат грациозни и овладени, но аз се тревожа за нея. Тя е стройна, източена на ръст, но по сила не може да се мери с Ризек, който, макар и слаб, е едър. Едно погрешно движение — и той може да се нахвърли върху нея, а аз какво мога да направя, за да го спра? Да изпищя?

— Предполагам, че знаеш много за белезите — казва тя и кима към ръката му. — Ще си татуираш ли живота на сестра ми?

От вътрешната страна на ръката му, по по-меката, по-светла част, няма белези. Те започват от външната страна и се нижат ред след ред. Има повече от една редица.

— Защо, да не би да ми носиш нож и мастило?

Исае свива устни. Грапавото усещане, което излъчваше преди малко, става нащърбено като назъбен камък. Инстинктивно притискам гърба си към вратата и напипвам дръжката.

— Винаги ли си приписваш убийства, които не си извършил сам? — казва Исае. — Защото последния път, когато те гледах, друг държеше ножа на платформата.

Очите на Ризек светват.

— Чудно ми е дали някога си убивал със собствените си ръце, или други са вършили цялата работа. — Тя накланя глава. — Други, на които, за разлика от теб, не им е липсвало мъжество.

Това е шотетска обида, чието унижение един тувхиец даже няма да разбере. Ризек обаче я схваща и очите му я пронизват.

— Госпожице Кересет — подема той, без да ме поглежда, — толкова много си приличате с по-големия ти брат. — Чак сега ми хвърля едно око да ме прецени. — Не ти ли е любопитно какво стана с него?

Ще ми се да отвърна хладно, все едно Ризек не значи нищо за мен. Ще ми се да издържа спокойно погледа му. Ще ми се безбройните ми фантазии за мъст да оживеят ненадейно като тихоцветите в деня на Цъфтежа.

Отварям си устата, но от нея не излиза ни звук.

Добре, мисля си, и пускам гръм от дарбата си, все едно съм плеснала с ръце. Вече знам, че не всички могат да контролират своите като мен. Иска ми се само да овладея онази част, която ми пречи да казвам каквото желая.

Когато дарбата ми го връхлита, той се отпуска. Върху Исае не действа, или поне аз не виждам да действа, но може би ще развърже неговия език. А и каквото и да беше намислила тя, явно искаше най-напред той да се разприказва.

— Баща ми, великият Лазмет Ноавек, ми казваше, че хората могат да служат като оръжия, ако се научиш как да ги владееш, но най-доброто оръжие си оставаш самият ти. Винаги съм приемал това сериозно. Някои от убийствата, които съм заповядал, са били извършени от други, канцлер, но бъди спокойна, тези кончини пак са си мои.

Той се обляга напред върху коленете си и сключва ръце между тях. Само една педя го дели от Исае.

— Ще отбележа живота на сестра ти върху ръката си. Тя ще бъде хубав трофей в колекцията ми.

Ори. Спомням си какъв чай пи на сутринта (харвова кора за сила и бистър ум) и колко я дразнеше счупеният ѝ преден зъб. Чувам и напевите на шотетците в ушите си: смърт, смърт, смърт.

— Сега всичко е ясно — обявява Исае.

Тя му подава ръка. Ризек я поглежда особено и нищо чудно — що за човек иска да се ръкува с мъжа, който току-що си е признал, че е заповядал да убият сестра ѝ? Че и се гордее с това?

— Ти наистина си особена. Явно не си обичала много сестра си, щом сега ми подаваш ръка.

Виждам как кожата на другата ѝ ръка се опъва над кокалчетата. Тя разтваря юмрук и бавно приближава пръсти към ботуша си.

Ризек поема подадената му ръка, сетне замръзва с ококорени очи.

— Напротив, обичах я повече от всеки друг.

Исае го стиска здраво, забива ноктите си. А през това време лявата ѝ ръка се стрелва към ботуша ѝ.

Аз съм твърде зашеметена, за да разбера какво се разиграва пред очите ми, преди да е станало прекалено късно. С лявата си ръка тя изважда един нож от ботуша си, където го е пристегнала за крака си. С дясната дърпа Ризек напред. Човек и нож се срещат, тя натиска и гъргорещият стон ме отнася в дневната ми, в юношеството ми, към кръвта, която търках от дъсчения под, ронейки сълзи.

Ризек се свлича и кръвта му тече.

Блъскам с ръка дръжката на вратата и излизам в коридора. Препъвам се, ридая, викам, тропам по стените — не, нищо подобно, дарбата не ми позволява.

Накрая ме оставя да извикам слабо веднъж.

Глава 3 Сайра

Хукнах по посока на вика на Киси Кересет и скочих долу, без да губя време със стълбата, която води под палубата. Акос ме следваше по петите. Насочих се право към килията на Ризек, защото знаех, естествено, че той е виновникът за всичко, което води до писъци на този кораб. Видях как Киси се подпира на стената в коридора, а вратата на склада отсреща ѝ зее отворена. Зад нея в другия край на кораба отгоре се спусна привлечената от същия шум Тека. Исае Бенесит стоеше в килията на Ризек, а под нея в хаос от крака и ръце беше брат ми.

В това имаше известна поезия — точно както Акос беше видял как животът се оттича на пода от баща му, така и аз наблюдавах как същото се случва с брат ми.

Мина време, докато умре — много повече, отколкото очаквах. Предположих, че това е нарочно. През цялото време Исае Бенесит стоеше надвесена над него с окървавения нож в ръка, с безизразни, но зорки очи. Тя се наслаждаваше на този миг на триумф над човека, който беше убил сестра ѝ.

Е, или поне един от хората, които убиха сестра ѝ, защото Айджа, който беше държал оръжието, беше още в съседната стая.

Очите на Ризек срещнаха моите и аз се отнесох в спомен, сякаш той ме беше докоснал с ръка. Не в спомен, който той ми беше отнел, а който бях скрила от себе си.

Стоях в коридора зад Оръжейната зала, залепила очи в цепката на стената. Бях отишла там, за да шпионирам срещата на баща ми с известен шотетски бизнесмен, който беше станал собственик на бедняшките квартали. Правех го често, когато ми доскучаеше и исках да науча какво става в къщата. Но тази среща се беше провалила, нещо, което досега при скритите ми надзъртания не се беше случвало. Баща ми протегна ръка, вдигнал високо два пръста като золдски аскет, който дава благословия, а бизнесменът извади ножа си с резки движения, все едно се бореше със собствените си мускули.

Той вдигна ножа до вътрешното ъгълче на окото си.

— Сайра! — изсъска някой зад гърба ми и ме накара да подскоча.

Пъпчивият юноша Ризек коленичи до мен. Обхвана лицето ми с ръце. До този момент не бях усетила, че плача. Когато от съседната стая се понесоха писъците, той запуши ушите ми с длани и притисна лицето ми към гърдите си.

Отначало се съпротивявах, но той беше як. Чувах единствено блъскането на сърцето си.

Най-накрая той ме отдръпна от себе си, обърса сълзите от бузите ми и попита:

— Какво казва винаги мама? Тези, дето си търсят горчилките…

— Винаги си ги намират — довърших аз приказката ѝ.

Тека ме хвана за раменете, разтърси ме леко, викайки ме по име. Погледнах я объркано.

— Какво има?

— Сенките ти бяха… — Тя поклати глава. — Все едно.

Знаех какво иска да каже. По всяка вероятност дарбата ми беше подивяла и по цялото ми тяло пъплеха черни линии. Сенките се бяха изменили, откакто Ризек се опита да измъчва Акос в килиите под амфитеатъра. Сега се движеха по кожата ми, вместо да се вкопаят като черни вени под нея. Но бяха все така болезнени и виждах, че сегашният епизод е минал по-зле — образите пред погледа ми се мержелееха като в мъгла, а по дланите ми имаше следи от нокти.

Акос коленичи в кръвта на брат ми, пръстите му опипваха врата на Ризек отстрани. Видях как ръката му се отпусна и той се приведе, подпирайки се на бедрата си.

— Свършило е — прозвуча глухо гласът му, сякаш гърлото му беше намазано със слой мляко. — След всичко, което Сайра стори да ми помогне, след всичко…

— Няма да се извинявам — обади се Исае и най-накрая отмести поглед от Ризек.

Огледа лицата на всички ни — обградения отвсякъде от кръв Акос, ококорената Тека до рамото ми, мен и нашарените ми с черни линии ръце, Киси, която се държеше за корема до стената. Във въздуха се носеше лютата миризма на повърнато.

— Той уби сестра ми. Беше тиранин, палач и кръвопиец. Няма да се извинявам.

— Не става дума за него. Нима мислиш, че аз не жадувах смъртта му? — Акос се изправи рязко. По предницата на панталоните му текна кръв от коленете до глезените. — Естествено, че я жадувах! Той ми отне повече, отколкото взе от теб! — Беше толкова близо до нея, че се зачудих дали няма да я удари, но той само мръдна конвулсивно с ръце и толкоз. — Исках най-напред да поправи злодеянията си, да върне стария Айджа, аз…

Като че изведнъж му просветна. Ризек беше мой брат, но скърбеше той, не аз. Акос упорито и грижливо беше организирал всяка част от бягството на брат си, за да се окаже за пореден път спрян от по-могъщи от него хора. А сега беше успял да измъкне брат си от Шотет, ала не можа да го спаси и кроежите, борбата, опитите… всичко отиде напразно.

Акос се отпусна на близката стена, за да не падне, затвори очи и преглътна въздишката си.

Аз се измъкнах от транса.

— Качвай се горе — рекох на Исае. — Вземи и Киси с теб.

За миг тя като че се канеше да ми възрази, но не се колеба дълго. Накрая пусна на земята оръжието на убийството — обикновен кухненски нож — и отиде при Киси.

— Тека, отведи Акос горе — помолих я аз.

— Ти… — поде Тека и се спря. — Добре.

Исае и Киси, Тека и Акос ме оставиха сама с тялото на брат ми. Той беше умрял до един парцал и шише дезинфектант. Колко удобно, помислих си аз и потиснах напушващия ме смях. Или поне се опитах. Но той напираше. След секунди коленете ми омекнаха от смях и аз опипах главата си отстрани, където вместо коса сега имах сребърна кожа, за да си припомня как брат ми ме беше разделил на две за развлечение на тълпата, как беше посял частици от себе си в мен, сякаш бях голо поле, което да засее с болка. Цялото ми тяло носеше белезите, които Ризек Ноавек ми беше оставил.

Ала сега най-сетне се бях освободила от него.

Щом се успокоих, се заех да разчистя.

Не ме беше страх от трупа на Ризек, нито от кръвта. Издърпах го с пъшкане за краката в коридора и от усилието по врата ми потече вадичка пот. Той тежеше в смъртта си, както бях сигурна, че е тежал приживе, нищо че беше като скелет. Когато Сифа, майката на Акос, се появи да ми помогне, аз мълчаливо я проследих как подпъхна един чаршаф под него, за да го увием. От склада взе игла и конец и ми помогна да зашием импровизираната погребална плащаница.

Както в повечето култури в различните слънчеви системи шотетците изгаряха мъртъвците си, когато ги погребваха на земята. Ала смъртта по време на странстване беше особена чест. Покривахме телата без главата, за да могат близките на починалия да видят и приемат смъртта му. Когато Сифа смъкна чаршафа от лицето на Ризек, разбрах, че поне е проучила обичаите ни.

— Виждам толкова много възможности как ще се развият нещата — изрече накрая тя и с ръка обърса част от потта по челото си. — Не вярвах, че този вариант е възможен, иначе щях да те предупредя.

— Не, нямаше — повдигнах рамо аз. — Ти се месиш само когато това те устройва. Моето удобство и спокойствие не те интересуват.

— Сайра…

— Все ми е тая. Мразех го. Само не се прави, че ти пука за мен.

— Не се правя — отвърна тя.

Естествено, бях очаквала да видя у нея нещо от Акос. И да, той присъстваше в привичните ѝ движения. Подвижни вежди и пъргави ръце. Ала лицето ѝ, светломургавата ѝ кожа, средният ѝ ръст — неговите не бяха такива.

Не знаех какво да мисля за честността ѝ, затова не си направих и труда да задълбавам.

— Помогни ми да го пренесем до шахтата за боклук.

Хванах тялото за тежката страна откъм главата и раменете, тя вдигна краката. Имахме късмет, че шахтата за боклука беше само на два-три метра от нас — още едно неочаквано улеснение. Понесохме го, ала на няколко крачки правехме почивка. Главата на Ризек се люшкаше насам-натам, отворените му очи гледаха невиждащо. До шахтата го оставихме на земята и аз натиснах копчето, за да отворя първите врати на височината на кръста. Добре че беше толкова тесен в раменете, иначе нямаше да можем да го наврем. Със Сифа го напъхахме в късия улей и сгънахме краката му, за да могат вътрешните врати да се затворят. Щом го наместихме, пак натиснах копчето, външните врати се отвориха и коритото, което щеше да изхвърли тялото в Космоса, се плъзна напред по шахтата.

— Знам молитвата. Ако искаш, мога да я кажа — обади се Сифа.

Поклатих глава.

— Недей. Четоха тази молитва на погребението на майка ми.

— Да приемем тогава, че е понесъл ориста си, като е паднал от ръката на някой Бенесит. Повече няма да се страхува от нея.

Толкова му стигаше.

— Ще отида да се измия. — Кръвта по дланите ми почваше да засъхва и ме сърбеше.

— Преди това искам да те предупредя. Ризек не беше единственият, когото канцлерът винеше за смъртта на сестра си. Много е вероятно да е започнала от него, защото пази за по-нататък по-важните хора, на които иска да си отмъсти. А дори и тогава няма да се спре. Видяла съм достатъчно от нрава ѝ и знам, че не прощава лесно.

Премигнах насреща и чак тогава схванах, че говори за Айджа, който още стоеше заключен в другия склад. Но не само за него, а за всички нас, които, както вярваше Исае, бяхме станали съучастници в смъртта на Ори.

— На борда има аварийна капсула — подметна Сифа. — Може да я пъхнем в нея и някой от Съвета ще я прибере.

— Кажи на Акос да я упои. Точно сега нямам сили за битка.

Глава 4 Акос

Акос нагази през вилиците и лъжиците, разпилени по кухненския под. Водата вече завираше, шишенцето с успокоителното чакаше да го изсипе в чая и той трябваше само да сложи малко сушени билки в цедката. Корабът подрусна, Акос стъпи на една вилица и сплеска зъбите ѝ с петата си.

Наруга глупавата си глава, която не спираше да му повтаря, че за Айджа още има надежда. В галактиката е пълно с хора с толкова много дарби. Все някой ще знае как да го оправи. Но истината беше, че Акос се бе уморил да се надява. Той беше впил ноктите си в надеждата, откакто за първи път кацна на Шотет, ала сега беше готов да се откаже и да остави ориста да го води натам, накъдето му беше отредила. Към смъртта, Ноавек, Шотет.

Беше обещал на баща си да прибере Айджа у дома. Но може би нямаше да успее да го отведе на по-добро място от този кораб, който се носеше в пространството. Може би това щеше да стигне.

Но…

— Мълчи — каза си той и изсипа билките от кухненския шкаф в цедката. Нямаше ледоцвет, но той беше научил достатъчно за шотетските растения, за да приготви проста сънотворна смес. Само че сега не вложи никакъв майсторлък в работата си. Правеше всичко машинално, нагъна парчета корен от гарок в стрита на прах черупка от фензу и най-отгоре изстиска малко нектар за вкус. Дори не знаеше имената на растенията, от които беше направен нектарът, и докато беше в казармата извън Воа, беше навикнал да нарича крехките цветчета „кашоцвети“, защото лесно се разпадаха, но така и не научи името им. На вкус бяха сладки и това като че ли беше единствената полза от тях.

Когато водата кипна, той я изля през цедката. Извлекът, който се получи, имаше мътнокафяв цвят и беше идеален да скрие жълтото успокоително. Майка му му беше казала да свари сънотворен чай на Исае, а той даже не беше попитал защо. Не го интересуваше, стига да не му се мяркаше пред очите. Не можеше да избяга от картината как тя стоеше и гледаше шурналата кръв на Ризек Ноавек, сякаш това беше някаква театрална забава. Исае Бенесит може и да имаше лицето на Ори, но по нищо друго не приличаше на нея. Той не можеше да си представи Ори да стои и да гледа как някой човек издъхва, все едно колко омразен ѝ беше.

Щом отварата стана готова, той я смеси със сънотворното и я занесе на Киси, която седеше сама на пейката пред кухнята.

— Мен ли чакаше? — попита я.

— Да, мама ми каза да дойда.

— Добре. Ще занесеш ли чая на Исае? Той ще я приспи.

Киси повдигна веждите си.

— Да не пиеш от него — добави той.

Тя протегна ръка, но вместо да вземе чашата, го хвана за китката. Погледът в очите ѝ се смени, изостри се, както ставаше винаги, когато неговата дарба задушаваше нейната.

— Какво е останало от Айджа? — попита тя.

Цялото тяло на Акос се вцепени. На него не му се мислеше за това какво беше останало от Айджа.

— Един човек, който е бил слуга на Ризек Ноавек — рече той злъчно. — Който мразеше мен, татко, а навярно теб и мама.

— Как е възможно? — Тя се намръщи. — Не може да ни мрази само защото друг е напълнил главата му с нови спомени.

— Ти си мислиш, че аз знам? — изръмжа Акос.

— Тогава може би…

— Той ме държеше притиснат в земята, докато друг ме изтезаваше.

Акос бутна чашата в ръцете ѝ. Горещият чай се плисна по пръстите им. Киси се отдръпна рязко и обърса ръце в панталоните си.

— Опарих ли те? — кимна той.

— Не.

Мекотата, която дарбата ѝ придаваше, се върна на лицето ѝ. Акос не желаеше никаква нежност, затова ѝ обърна гръб.

— Нали отварата няма да ѝ навреди? — Киси почука с нокът по чашата, за да може той да чуе звънтенето на порцелана.

— Не, ще ѝ попречи да пакости.

— Тогава ще ѝ дам да я изпие.

Акос изсумтя леко. В раницата му имаше още малко сънотворни и може би трябваше да вземе от тях. Никога не се бе чувствал толкова изтощен, като полудовършена плетка, през чиито нишки се провира светлината. Най-лесно щеше да му бъде да заспи.

Но вместо да се упои, докато потънеше в забравата на съня, той извади от джоба си едно изсъхнало цветче тихоцвет и го тикна между зъбите и бузата си. То нямаше да го приспи, но поне леко щеше да притъпи усещанията му.

Час по-късно Акос се беше отпуснал в нирваната на тихоцвета, когато Киси се върна при него.

— Свърших работата. Тя заспа.

— Добре. Да я вкараме в аварийната капсула.

— Аз тръгвам с нея. Ако мама не греши и ни чака война…

— Мама не греши.

— Да — съгласи се Киси. — В такъв случай, който е против Исае, е против Тувхе. Затова аз ще остана до моя канцлер.

Акос кимна.

— Доколкото разбирам, ти не искаш да дойдеш — рече Киси.

— Орисан предател, не помниш ли?

— Акос…

Тя клекна пред него. По някое време той беше седнал на твърдата и студена пейка, която миришеше на почистващи препарати. Киси облегна ръка на коляното му. Беше вързала буйната си коса назад, но един дебел къдрав кичур се беше измъкнал и падаше край лицето ѝ. Хубава беше сестра му, ликът ѝ имаше хладномургав цвят, който му напомняше на треланска керамика, доста подобен на цвета на Сайра, Айджа и Джорек. Познат.

— Не е необходимо да правиш нещо, което не желаеш, само защото мама ни възпита да бъдем верни на ориста, да се подчиняваме на оракулите и прочее. Ти си тувхиец. Редно е да дойдеш с мен. Остави войната на другите на тях самите, а ние ще се приберем у дома и ще изчакаме да премине. Никой няма нужда от нас тук.

Той беше мислил за това. И сега се разкъсваше вътрешно, както винаги, и не само заради ориста си. Когато излезеше от унеса на тихоцвета, щеше да си спомни колко хубаво му беше да се смее със Сайра по-рано този ден и колко топло беше притиснатото ѝ в него тяло. Щеше да си спомни, че колкото и да копнееше отново да се прибере в къщата си, да се изкачи по скърцащите стъпала, да погали жар-камъните в двора и да вдигне облак брашно във въздуха, докато меси хляба, той трябваше да живее в реалността. А в реалността Айджа беше сломен, Акос говореше шотетски, а ориста му си беше все така неговата орис.

— Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия.

Киси въздъхна.

— Помислих си, че това ще кажеш. Само че понякога лъжата не е лоша.

— Пази се, чу ли? — Той хвана ръката ѝ. — Дано разбираш, че не ми се ще пак да те оставям. Това е последното нещо, което желая.

— Знам. — Тя стисна палеца му. — Все още имам вяра в теб, че един ден ще се завърнеш, Айджа ще се оправи, мама ще спре със своите оракулски фантасмагории и пак ще сътворим нещо хубаво заедно.

— Добре.

Той се опита да се усмихне заради нея и наполовина успя.

Тя му помогна да настанят Исае в аварийната капсула, а Тека я посъветва да прати сигнал за бедствие, за да могат „шутовете“ от Съвета, както ги нарече тя, да го засекат. Сетне Киси целуна майка си за довиждане и прегърна Акос през кръста, докато топлината ѝ се просмука в него.

— Много си висок — рече тя нежно и се отдръпна. — Кой ти е казал, че можеш да станеш по-висок от мен?

— Направих ти напук — отвърна той с широка усмивка.

След това тя се качи в капсулата и затвори вратите. Акос не знаеше кога ще я види отново.

Тека изприпка до капитанското кресло на навигационната палуба и с помощта на един клиновиден инструмент, който носеше на колана си, отвори капака на контролното табло. През цялото това време си подсвиркваше.

— Какво правиш? — попита Сайра. — Сега ли му е времето да разглобяваш кораба на части?

— Първо, това е моят кораб, не „нашият“ — извъртя сините си очи Тека. — Аз създадох повечето функции, които ни опазиха живи досега. Второ, още ли искаш да отидеш до Щабквартирата на Съвета?

— Не. — Сайра седеше в креслото на първия пилот, вдясно от Тека. — Последния път, когато ходих там, чух как треланският представител нарича майка ми измет. Тя не смяташе, че мога да я разбера, въпреки че говореше на отирийски.

— Метафори.

От гърлото на Тека излезе присмехулен звук. Тя издърпа сноп жички от контролното табло, после прокара пръстите си по тях, все едно галеше животно. Пресегна се под жиците до част от контролното табло, която беше толкова далече, че Акос не можеше да я види, и цялата ѝ ръка изчезна. Пред тях, точно насред потока, светнаха проектирани координати. Носът на кораба — Акос беше сигурен, че си има техническо име, но не го знаеше, затова го наричаше „нос“ — се носеше натам.

— Ще ни кажеш ли накъде сме се запътили? — попита той и се изкачи на навигационната палуба.

Контролното табло светеше в най-различни цветове, навсякъде имаше лостове, копчета и превключватели. Ако Тека разпереше широко ръце, пак нямаше да може да стигне всичките от мястото си.

— Предполагам, че не вреди сега, когато сме сврени тук всички заедно — рече Тека. Тя събра лъскавата си коса отгоре на главата си и я върза с широкия ластик, който носеше на ръката си. С техническия комбинезон, в който плуваше, и седнала по турски в капитанското кресло, тя приличаше на дете, което си играе. — Отиваме в изгнаническата колония. Която се намира на Огра.

Огра. Хората я наричаха „сенчестата планета“. Рядко се случваше човек да срещне огранец, камо ли някой кораб да долети дотам. Беше толкова далече от Тувхе, колкото можеше да бъде една планета, без да излиза извън сигурния обръч на потока, който опасваше слънчевата система. Никакви наблюдателни камери не бяха в състояние да проникнат през плътната ѝ черна атмосфера и цяло чудо беше, че успяваха да хванат сигнала на новинарския им канал. Но огранците никога не пускаха новини по него, затова почти никой не беше виждал повърхността на планетата даже и на снимки.

При тази информация очите на Сайра направо се озариха.

— Огра? Но как се свързваш с тях?

— Най-лесният начин да предадеш едно съобщение, така че правителството да не те подслуша, е по някой човек — обясни Тека. — Затова майка ми беше на борда на странстващия кораб — за да представлява интересите на изгнаниците между ренегатите. Опитвахме се да работим заедно. Във всеки случай, изгнаническата колония е чудесно място да се прегрупираме и да разберем какво става на Воа.

— Аз мога да отгатна — Акос скръсти ръце. — Хаос.

— А след него още хаос — съгласи се Тека и кимна дълбокомъдрено. — С кратко затишие помежду им. За още хаос, разбира се.

Трудно му беше да си представи как изглежда Воа сега, когато — както вярваха шотетците — Ризек Ноавек беше убит пред очите им от по-малката му сестра. Но страната тънеше в хаос, когато Сайра излезе на арената, за да съсече брат си, очаквайки сънотворният еликсир, който се беше погрижила той да изпие същата сутрин, да подейства. Редовната войска навярно е превзела управлението под командването на Вакрез Ноавек, по-големия братовчед на Ризек, а може би хората, които живееха в покрайнините на града, бяха излезли на улицата, за да запълнят вакуума във властта. Както и да се бяха развили събитията, Акос си представяше улици, посипани с изпотрошени стъкла, кървища и късове хартия, които се носят по вятъра.

Сайра допря ръце в челото си и каза:

— И Лазмет.

Веждите на Тека се повдигнаха.

— Какво?

— Преди Ризек да издъхне… — Сайра посочи неопределено към другия край на кораба, където брат ѝ беше срещнал смъртта си. — Той ми каза, че баща ни е още жив.

Сайра не говореше много за Лазмет, затова всичко, което Акос знаеше, беше от часовете по история като дете и от слуховете, не че на тувхийските слухове относно шотетците можеше да се вярва. Семейство Ноавек взело властта в Шотет едва преди две поколения, когато оракулите за първи път предсказали ориста на семейството. Когато Лазметовата майка навършила пълнолетие, завладяла трона, а като предлог за насилствената смяна на властта използвала ориста си. Десет сезона след като се възкачила на престола, вече била изклала всичките си братя и сестри, за да нямат децата ѝ съперници за властта. Ето от какво семейство произхождаше Лазмет и по всеобщо признание той беше не по-малко жесток от майка си.

— Ох, не мога да повярвам! — изпъшка Тека. — Да не би във вселената да има някакъв закон, според който във всеки момент трябва да има поне един жив мръсник от Ноавек?

Сайра се завъртя към нея.

— Ами аз какво съм тогава? Мъртвец ли?

— Не си мръсница — отвърна Тека. — Но ако се подърлиш още малко с мен, ще си променя мнението.

По лицето на Сайра се появи леко задоволство. Акос си помисли, че тя е свикнала хората да я приемат като една от Ноавек.

— Каквито и да са вселенските закони по отношение на Ноавек — рече тя, — не знам как Лазмет е още жив, само че Ризек явно не лъжеше, когато ми го каза. Не се опитваше да изкопчи нещо от мен в замяна, само ме предупреждаваше… май.

Тека изпръхтя:

— Защото… обича да прави услуги?

— Защото го беше страх от баща ти — обади се Акос. Когато Сайра говореше за Ризек, винаги споменаваше колко много го е страх. Какво би могло да уплаши човек като брат ѝ повече от мъжа, който го беше направил това, което е? — Нали така? Той е най-уплашен от всички. Или поне беше.

Сайра кимна.

— Ако Лазмет е още жив… — Тя изпърха с мигли и притвори очи. — Това трябва да се поправи. Час по-скоро.

Това трябва да се поправи. Като математическа задача или техническа грешка. Акос не разбираше как някой може да говори така за баща си. Това го разтърси повече, отколкото ако беше видял, че Сайра е уплашена. Тя дори говореше, все едно баща ѝ не беше човек. Какво го беше виждала да прави, за да говори по този начин за него?

— Всяко нещо по реда си — изрече Тека малко по-внимателно от обикновено.

Акос се покашля.

— Да, нека най-напред да оцелеем при спускането през огранската атмосфера. Чак тогава може да убием най-могъщия човек в историята на Шотет.

Сайра отвори очи и се разсмя.

— Пригответе се за дълъг полет — додаде Тека. — Потегляме на път за Огра.

Глава 5 Киси

Аварийната капсула е голяма точно колкото да ни побере двете с Исае, притиснати една в друга. Рамото ми е залепено за стъклената стена. Върху малкото контролно табло напипвам ключа, който активира сигнала за бедствие. Той свети в розово и е единият от трите ключа пред мен, затова не е трудно да го позная. Щраквам го и чувам пронизителното изсвирване, което според Тека означава, че сигналът се изпраща. Сега не ми остава друго, освен да чакам Исае да се събуди и да се мъча да не изпадам в паника.

Пътуването на малък транспортен съд като онзи, който току-що напуснахме, пораздруса доста нервите ми на момиче от Хеса, напускало планетата си едва два-три пъти, но аварийната капсула е друго нещо. Тя е повече прозорец, отколкото под, кристалното стъкло се извива над главата ми и стига чак до пръстите на краката ми. Имам усещането не толкова че гледам в космическото пространство, колкото че то ме поглъща. Не бива да мисля за това, иначе ще се паникьосам.

Дано Исае се събуди скоро.

Тя седи отпусната на седалката до мене и тялото ѝ е опасано от такъв пълен мрак, че наистина изглежда, сякаш е единственото създание в цялата вселена. Познавам я едва от две години, откакто Ори замина да се грижи за нея, след като насякоха лицето ѝ с шотетски нож. Беше отраснала далеч от Тувхе, на един транспортен кораб, който разнасяше всякакви стоки от единия край на галактиката до другия.

Добре че в началото Ори беше край нас и ни караше насила да си приказваме. Иначе сигурно никога нямаше да я заговоря. И без титлата си тя всяваше страх, каквато беше стройна и хубава, независимо от белезите си, и излъчваше дееспособността на машина.

Не знам колко време минава, докато отвори очи. Няколко минути помътнелият ѝ поглед се рее безцелно в монотонната пустош пред нас, изпълваща разстоянията между далечното блещукане на звездите. Сетне примигва към мен.

— Ки, къде сме?

— В аварийна капсула и чакаме Съвета да ни прибере.

— Аварийна капсула ли? — Тя се мръщи. — От какво се е наложило да се спасяваме?

— Струва ми се, че по-скоро те искаха да се спасят от нас.

— Ти ли ме приспа? — Тя търка очите си с юмрук, първо лявото, а после дясното. — Ти ми даде чая.

— Не знаех, че в него има нещо. — Лъжа добре, и то без да ми мигне окото. Тя не би приела истината за това, че желаех да я отдалеча от семейството си толкова силно, колкото и Акос. Мама каза, че Исае ще се опита да убие Айджа, както направи с Ризек, и аз не бях склонна да рискувам. Не искам пак да го изгубя въпреки сегашното му коравосърдечие. — Мама ги предупреди, че ще се опиташ да убиеш и Айджа.

Исае изругава.

— Оракули! При цялата лоялност, която майка ти показва към собствения си канцлер, цяло чудо е, че им даваме гражданство!

Няма какво да отвърна. Тя е досадна, но ми е майка.

Продължавам:

— Те те качиха в капсулата и аз обявих, че тръгвам с теб.

Белезите по лицето ѝ застиват, а челото ѝ се набръчква. Тя ги трие с ръка понякога, когато смята, че никой не я гледа. Твърди, че това помага на кожата да се опъне, за да може един ден пак да движи тези части на лицето си. Така поне казал докторът. Веднъж я попитах защо е оставила белезите да зараснат, вместо да си направи възстановителна операция на Отир. Не е като да няма средства. Тя ми отговори, че не искала да се отърве от тях, че ѝ харесвали.

— Защо? — казва сега след дълго мълчание. — Те са твоето семейство. Айджа ти е брат. Защо ти е притрябвало да идваш с мен?

Хората казват, че е лесно да дадеш честен отговор, но изобщо не е така. Въпросът ѝ има много отговори и всичките са верни. Тя е моят канцлер, а аз няма да се опълча срещу Тувхе като брат ми. Държа на нея като приятелка, като… каквито и да сме една за друга. Тревожа се за дивата мъка, която видях у нея, преди да убие Ризек Ноавек, а и отсега нататък тя ще има нужда от помощ, за да прави това, което е необходимо, а не това, което утолява жаждата ѝ за мъст. Списъкът продължава и аз избирам отговор, който хем е правдив, хем искам тя да го чуе.

— Ти ме попита дали можеш да ми имаш доверие. Е, можеш. С теб съм, независимо от всичко. Чуваш ли?

— Мислех, че след като ме видя… — Спомням си как ножът, с който промуши Ризек, пада на пода, и отпъждам спомена. — Мислех си, че няма да поискаш да се приближиш до мен.

Онова, което тя стори с Ризек, буди у мен не отвращение, а тревога. Пукната пара не давам, че той е мъртъв, но живо ме интересува това, че тя бе способна да го убие. Обаче не се опитвам да ѝ го обясня.

— Той уби Ори — казвам аз.

— Точно като брат ти — прошепва тя. — Двамата са я убили, Киси. Нещо не е в ред с Айджа. Видях това в главата на Ризек точно преди…

Задавя се и не довършва изречението.

— Знам. — Хващам ръката ѝ и силно я стискам. — Знам.

Исае се разплаква. Отначало с достойнство, но после звярът на скръбта взима връх, тя хлипа и дращи с нокти по ръцете ми, за да се спаси от него. Но аз знам, знам по-добре от всеки друг, че спасение няма. Скръбта е смазваща.

— С теб съм — казвам ѝ и я галя на кръгове по гърба. — С теб съм.

Не след дълго тя престава да ме дращи, престава да хлипа. Само притиска лицето си в рамото ми.

— Ти как го преживя? — пита ме с приглушен от ризата ми глас. — Смъртта на баща ти, след като братята ти…

— Дълго време ядях, къпех се, работех, учех. Но духом не присъствах там, или поне нямах усещането, че присъствам. Приличаше на изтръпнал крайник. Лека-полека игличките започват да те бодат, малко по малко усещанията се завръщат.

Тя повдига глава да ме погледне.

— Съжалявам, че не те предупредих какво се канех да извърша. Съжалявам, че поисках да дойдеш и да видиш… онова. Нуждаех се от свидетел, в случай че нещо се обърка, а само на теб можех да имам доверие.

Въздъхвам и затъквам косите зад ухото ѝ.

— Знам.

— Щеше ли да ме спреш, ако знаеше предварително?

Свивам устни. Истината е, че и аз не знам, но не мога да си го призная, защото искам да я накарам да ми вярва. А тя трябва да ми вярва, ако смятам да сторя поне малко добро в предстоящата война.

— Не — отвръщам ѝ. — Знам, че правиш само това, което се налага.

Не лъжех. Но това не значеше, че не се бях уплашила от лекотата, с която уби Ризек, от отдалечения поглед в очите ѝ, докато ме водеше към онзи склад, от безусловната нерешителност, която беше показала пред него, докато изчакваше удобния момент да го наръга.

— Те няма да завладеят планетата ни — казва ми с мрачен шепот. — Аз няма да им позволя.

— Добре.

Тя хваща ръката ми. Не ни е за първи път да се държим за ръце, но това не значи, че не ме побиват сладостни тръпки, когато кожата ѝ се плъзва по моята. Тя е все така способна. Уравновесена и силна. Иска ми се да я целуна, но не му е сега времето, когато кръвта на Ризек още не е засъхнала под ноктите ѝ.

Затова се задоволявам с докосването на ръката ѝ и двете отправяме погледи в пустошта.

Глава 6 Акос

Акос опипа верижката на врата си. Пръстенът на семейството на Джорек и Ара тежеше познато в падинката на шията му. Когато слагаше броня, халката оставяше отпечатък върху кожата му като от дамга. Ще си рече човек, че белегът на ръката не му беше достатъчен да му напомня какво беше сторил на Сузао Кузар, бащата на Джорек и избухливия съпруг на Ара.

Сега, докато стоеше пред килията на брат си, той не беше сигурен защо намисли да убие Сузао на арената. Време беше да реши дали да остави Айджа приспан — и за колко дълго? Докато се доберат до Огра ли? Ами след това? И дали пък, след като Ризек беше мъртъв, не беше безопасно да го пусне да броди с бистра глава из кораба. Сайра и Тека оставиха решението на него и майка му.

Сифа стоеше до него, главата ѝ се издигаше с няколко изита над рамото му. Пуснатата ѝ рошава коса се беше сплела на възли край раменете ѝ. След смъртта на Ризек майка му не си беше подавала носа навън от търбуха на кораба, за да шушне бъдещето на себе си, докато крачи босонога насам-натам. Сайра и Тека се бяха уплашили за нея, но той ги успокои, че с оракулите е така. Или поне с майка му беше така. Един път умът ѝ режеше като бръснач, друг път наполовина напускаше тялото ѝ, времето ѝ.

— Айджа не е същият, какъвто го помниш — каза ѝ той.

Предупреждението му беше непотребно. От една страна, това вече ѝ беше известно, а от друга — тя навярно вече го беше видяла такъв, какъвто беше сега, че и с още сто други лица.

И все пак всичко, което каза, беше:

— Знам.

Акос почука по вратата с юмрук, после я отключи с ключа, който Тека му беше дала, и влезе.

Айджа седеше по турски на тънък матрак, който бяха хвърлили в ъгъла на килията, до него имаше поднос с купа и остатъци от супа в нея. Когато ги видя, той се изправи на крака и протегна ръце, като че се канеше да ги свие в юмруци и да започне да ги налага. Беше изпит, немощен, със зачервени очи.

— Какво стана? — попита той, докато погледът му избягваше очите на Акос. — Усетих нещо. Какво стана?

— Ризек беше убит — отвърна му Акос. — Ти си го усетил?

— Ти ли го направи? — презрително попита Айджа. — Няма да се изненадам. Ти уби Сузао. Уби Калмев.

— И Вас — додаде Акос. — Все някъде в тази каша помниш и Вас, нали?

— Той беше приятел — отвърна Айджа.

— Той беше човекът, който видя сметката на баща ни — сякаш изплю ядно Акос.

Айджа присви очи, замълча.

— Ами мен? — рече с равен глас Сифа. — Мен помниш ли ме, Айджа?

Той я погледна така, сякаш едва сега забелязваше, че и тя е там.

— Ти си Сифа. — Той се намръщи. — Ти си мама. Аз… зеят празноти.

После прекрачи към нея и каза:

— Аз обичах ли те?

Никога по-рано Акос не беше виждал Сифа огорчена, даже когато бяха деца и ѝ казваха, че я мразят, защото не ги пускаше да си играят с приятелите им или им се караше за лошите оценки на изпитите. Той знаеше, че е огорчена, защото освен оракул тя беше и човек, а всички хора понякога се наскърбяват. Но не беше съвсем подготвен за пронизващия ѝ поглед, когато го срещна, за набръчканото чело и увисналите краища на устата ѝ.

Аз обичах ли те? Щом чу тези думи, Акос разбра, че се е провалил. Не беше измъкнал Айджа от Шотет, както бе дал дума на баща си, преди да издъхне. Това не беше истинският Айджа, а със смъртта на Ризек си беше отишло и онова, което можеше да го върне.

Айджа беше погубен. Нещо стегна Акос за гърлото.

— Само ти знаеш — рече му Сифа. — Обичаш ли ме сега?

Айджа потръпна, направи вял жест с ръка.

— Аз… може би.

— Може би. — Сифа кимна. — Добре.

— Ти си знаела, нали така. Знаела си, че аз съм следващият оракул. Знаела си, че ще ме отвлекат. И не ме предупреди. Не ме подготви.

— За това си има причини. Съмнявам се, че ще намериш утеха в някоя от тях.

— Утеха! — изпухтя Айджа. — Не ми е нужна утеха.

В този момент прозвуча като Ризек с онова шотетско произношение на тувхийски.

— Напротив — възрази Сифа. — Всеки се нуждае от утеха.

Ново сумтене, но без отговор.

— Дошли сте пак да ме приспите, така ли? — Той кимна към Акос. — За това те бива, нали? Ти си майстор на отровите. И курва на Сайра.

Тогава Акос стисна в юмруци износената му риза и го повдигна, така че пръстите на краката му едва опираха в пода. Беше тежък, но не чак толкова за Акос, у когото кипеше енергия — енергия, която нямаше нищо общо с потока.

Акос го блъсна в стената и изръмжа:

— Затваряй си устата!

— Спрете и двамата — каза Сифа и стисна рамото на Акос. — Пусни го. Веднага. Ако не можеш да стоиш спокоен, излез.

Акос пусна Айджа и отстъпи назад. Ушите му бучаха. Не се усети кога му се нахвърли. Айджа се свлече на пода и прокара пръсти над главата си, която бръмчеше като кошер.

— Не знам доколко спомените, които Ризек Ноавек е натъпкал в черепа ти, са причината да си толкова жесток с брат ти — каза Сифа на Айджа. — А може би сега познаваш само жестокостта. Ала те съветвам да започнеш да се променяш, и то бързо, иначе като твоя майка и действащ оракул ще ти измисля някое много необичайно наказание. Разбра ли ме?

Айджа я измери с поглед за миг, после леко размърда челюст нагоре-надолу.

— След няколко дни ще кацнем — продължи Сифа. — Дотогава ще те държим тук под ключ, а при спускането ще те вземем с нас, но здраво вързан. Щом кацнем, аз ще отговарям за теб. Ще правиш каквото ти кажа. Иначе ще накарам Акос пак да те упои. Положението ни е крайно несигурно, за да ти позволим да създаваш хаос. — Тя се извърна към Акос. — Как ти се струва този план?

— Става — процеди той през зъби.

— Хубаво. — Сифа се усмихна насила и без всякакво чувство. — Искаш ли нещо за четене, докато си тук, Айджа? Нещо, с което да убиеш времето?

— Добре — съгласи се Айджа и едва повдигна рамене.

— Ще видя какво мога да намеря.

Тя пристъпи към него и Акос целият се наежи, в случай че ѝ потрябва помощта му. Но Айджа не помръдна, докато майка му взимаше празния поднос, не погледна ни единия от двамата, докато излизаха. Акос заключи отвън и на два пъти провери бравата, за да се увери, че ключалката не поддава. Беше се задъхал. Ето този Айджа помнеше от Шотет, Айджа, който вървеше навсякъде заедно с Вас Кузар, сякаш бяха другари от деца, а не смъртни врагове, Айджа, който го беше затиснал на земята, докато Вас караше Сайра да го измъчва.

Очите му горяха. Той ги стисна.

— Виждала ли си го такъв? — попита той. — Във виденията.

— Да — отвърна тихо Сифа.

— И помогна ли ти? Помогна ли ти да знаеш какво предстои?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш. Аз виждам толкова много пътища, толкова много версии на хората… Винаги се изненадвам, когато видя кое бъдеще е настъпило. Ето, да вземем теб — аз все така не съм сигурна на кой Акос говоря. Има толкова други, които можеш да бъдеш.

Тя потъна в мълчание и въздъхна.

— Не — каза накрая. — Не помогна.

— Аз… — Той преглътна и отвори очи, ала гледаше не в майка си, а в стената отсреща. — Съжалявам, че не можах да го предотвратя. Аз… аз се провалих.

— Акос…

Тя го стисна за рамото и за кратко той се остави на топлината и силата на ръката ѝ.

Килията, в която държаха Ризек, беше измита до блясък, сякаш нищо не е било. В една скрита част от сърцето си Акос си пожела Айджа също да беше умрял. Така щеше да му олекне, вместо непрестанно да му напомня как беше оплел конците и не можеше да ги разплете.

— Няма какво да направиш…

— Недей — изрече той по-остро, отколкото би искал. — Него го няма. Сега не ни остава друго, освен да си понеса ориста.

Обърна се и я остави да стои насред коридора, сякаш притисната между двама сина, които вече не бяха същите, каквито са били преди.

Редуваха се да седят на навигационната палуба, за да следят да не би корабът да налети на астероид, на друг космически кораб или отломки. Сифа пое първата смяна, понеже Тека беше капнала от умора, след като програмира наново кораба, а Сайра през последните няколко часа беше бърсала с парцал кръвта на собствения си брат. Акос почисти пода в кухнята и си разстла одеяло в ъгъла, близо до лекарствата.

Сайра дойде при него, лицето ѝ светеше измито, а косата си беше сплела на плитка през рамото. Легна редом с него и дълго време никой не поведе разговор, само дъхът им излизаше едновременно. Той си спомни, когато беше в нейната стая на странстващия кораб, как винаги разбираше, че е станала, защото спираше да се мята и да се върти в леглото насам-натам и се чуваше единствено диханието ѝ.

— Радвам се, че е мъртъв — рече Сайра.

Акос се обърна с лице към нея, повдигна се на лакът. Беше подрязала спретнато косата около сребърната кожа. Вече беше свикнал как главата ѝ свети от едната страна като огледало. Отиваше ѝ, макар че случилото се с нея го изпълваше с ненавист.

Тя стисна челюст.

Започна с каишите на бронята, която покриваше ръката ѝ, като ги дърпаше напред-назад, докато ги разхлаби. Когато я свали, на ръката ѝ, точно до лакътя, имаше нова рана с диагонална черта през нея. Той я докосна леко с пръст.

— Не ти го уби.

— Знам. Но канцлерът няма да го отбележи и… — Тя въздъхна. — Предполагам, че можех да си отмъстя и оттатък смъртта, ако го бях оставила без резка. Можех да го лиша от честта му, като се престоря, че никога не е живял.

— Но сърце не ти даде да го направиш — подхвърли Акос.

— Да — призна Сайра. — Той си остава мой брат. Животът му си остава… забележителен.

— И си разстроена, че не можа да го накажеш.

— Може да се каже.

— Е, в случай че мнението ми се зачита, аз не смятам, че трябва да се разкайваш, задето показа малко милост. Мъчно ми е само, че си направи целия труд да го пощадиш заради мен, а после… всичко отиде на вятъра.

Той въздъхна тежко и се отпусна на земята. Още един провал.

На гърдите му, точно над сърцето, Сайра сложи ръката си, онази с белезите, която едновременно казваше толкова много и толкова малко за нея.

— Аз не съжалявам.

— Ех… — Той покри ръката ѝ със своята. — А аз не съжалявам, че си направила резка за загубата на Ризек, макар че го ненавиждах.

Ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре. Акос с почуда установи, че тя беше отчупила едно парченце от вината му, и се питаше дали и той по свой си начин не беше сторил същото за нея. И двамата бяха хора, които носеха със себе си всеки отломък от всичко, което им се бе случило, но може би щяха да могат да си помогнат взаимно и парче по парче да сложат нещата в ред.

Хубаво му беше да се чувства така. След като Айджа вече го нямаше, не му оставаше друго, освен да посрещне ориста си, а тя и Сайра бяха неразривно свързани. Той щеше да загине за семейство Ноавек, а тя беше последната от тях. Беше щастлива неизбежност, фатална и поразителна.

Под въздействието на силен порив Акос се обърна и я целуна. Тя пъхна пръстите си в една от гайките на колана му и силно го придърпа към себе си, както по-рано, когато ги прекъснаха. Но сега вратата беше затворена и Тека спеше дълбоко в някоя друга част на кораба.

Бяха сами. Най-накрая.

Корабната миризма на химическите препарати с аромат на цветя беше заменена от мириса на билковия ѝ шампоан, с който се беше къпала в банята, на пот и листа от сендес. Той погали шията ѝ със захабените си от отварите пръсти, мина през леката извивка на ключицата ѝ.

Тя го блъсна по гръб, възседна го и за миг затисна хълбоците му в земята, за да измъкне ризата му от колана. Ръцете ѝ бяха така топли, че той се задъха. Докосваха меката еластична плът на кръста му, стегнатите мускули над ребрата му. Разкопча ризата му догоре.

Беше мислил за това, когато ѝ помогна да се съблече преди ваната в тайната квартира на ренегатите, беше мислил какво ли ще бъде да се съблекат, когато са здрави и не се борят за живота си. Беше си представял луда страст, но тя не бързаше, галеше с пръсти издутините на ребрата му, сухожилията от вътрешната страна на китките му, докато разкопчаваше копчетата на ръкавите.

Когато понечи на свой ред да я помилва, тя го отблъсна. Изглежда, не желаеше това, а той беше щастлив да задоволи всичките ѝ желания. Все пак тя беше момичето, което не можеше да докосва хората. Едно пламъче лумна в душата му, когато си помисли, че той беше единственият, когото беше докосвала. Не беше възбуда, а нещо по-деликатно. По-нежно.

Беше само негова и ориста казваше, че щеше да му е последната.

Сайра се отдръпна да го погледне и той подръпна края на ризата ѝ.

— Може ли?

Тя кимна.

Започна да разкопчава ризата от врата надолу и ненадейно усети нерешителност. Надигна се, колкото да целуне кожата, която изит по изит разголваше. Мека кожа за тъй силно момиче, мека кожа върху здрави мускули, кости и желязна воля.

Спусна я назад, надвеси се над нея, оставяйки толкова разстояние помежду им, колкото да усеща топлината на тялото ѝ, без да я докосва. Свали ризата от раменете ѝ и пак я целуна по корема. Копчетата бяха свършили.

Допря нос във вътрешната страна на бедрото ѝ и погледна нагоре към нея.

— Да продължавам ли?

— Да — рече тя с дрезгав глас.

Ръцете му обгърнаха колана на кръста ѝ и той остави диря от разтворените си устни върху кожата.

Глава 7 Киси

Корабът на Съвета е с размерите на малка планета — широк и кръгъл като ховър, но толкова голям, че направо си е страховит. Гледам го през прозорците на патрулния кораб от стъкло и гладък бял метал, който прибра аварийната ни капсула.

— Досега не си ли го виждала? — пита ме Исае.

— Само на снимки.

Прозрачните му стъклени панели отразяват потока там, където гори в розово, и празнотата — където не гори. Малки червени лампички по обшивката му премигват като вдишвания и издишвания. Движението му около слънцето е така слабо, че изглежда неподвижен.

— На снимките е различен. Не е толкова величествен.

— Прекарах три сезона тук като дете. — Юмрукът на Исае се плъзга по стъклото. — Учех се как да се държа благоприлично. Говорех с онзи диалект от периферията, а на тях това не им харесваше.

Усмихвам се.

— Все още се изпускаш понякога, когато не внимаваш. Харесва ми.

— Харесва ти, защото прилича на твоето хесанско наречие.

Исае мушка с пръст трапчинката ми и аз я шляпвам по ръката.

— Хайде — подканя ме тя. — Време е за скачването.

Капитанът на кораба, тантурест дребен мъж, по чието чело са избили капки пот, ни насочва към огромния кораб на Съвета, за да се закрепи за вход В, както го чух да казва. Светлоотразителната буква е изписана над вратата. Две метални плоскости се разтварят под буквата и един закрит коридор се скрепява със съскане. Друг член на екипажа дърпа лост и плътно запечатва връзката.

Всички стърчим пред люковете, когато те се отварят, и правим път на Исае да застане начело. Екипажът на патрула, който ни прибра, е в минимален състав, а задачата му е да обикаля средния пояс на слънчевата система, да не би някой да изпадне в беда или пък да създава неприятности. На борда с нас са само капитанът, първият офицер и още двама, ала никой от тях не е от приказливите. Навярно защото отирийският не им е много силен — когато отворят уста, ми звучат като треланци.

Прекрачвам напред в яркия тунел, зад вратите на люка, за да настигна Исае. Стъклените стени са кристалночисти. За миг ме обзема чувството, че се нося в празно пространство, но подът е здрав и стабилен.

Тъкмо застигам Исае, когато ни посрещат група хора с официален вид, в светлосиви униформи. На кръста си носят несмъртоносни палки, насочващи потока, които са проектирани да зашеметяват, не да убиват. Гледката ме успокоява. Така трябва да бъде — да има контрол, но без опасност за живота.

Мъжът най-отпред, с редица медали на гърдите, се покланя на Исае.

— Здравейте, канцлер! — произнася той отривисто на отирийски. — Аз съм капитан Морел. Председателят на Съвета е информиран за пристигането ви, стаите ви са приготвени, както и тези на… гостенката ви.

Исае приглажда пуловера си, сякаш така ще изправи гънките му.

— Благодаря ви, капитан Морел — казва тя и всички следи от наречието на периферията са се изпарили. — Позволете да ви представя Киси Кересет, семейна приятелка от планетата-нация Тувхе.

— За мен е удоволствие — обръща се към мен капитан Морел.

Тозчас разгръщам дарбата си. Това вече се е превърнало в инстинкт. Повечето хора реагират добре, когато мисля за дарбата си като за одеяло, което покрива раменете им, и капитан Морел не прави изключение — той се отпуска пред мен, усмивката му се смекчава, сякаш е напълно искрена. Мисля, че Исае също се поддава на въздействието ѝ, за първи път от дни насам. Чертите около очите ѝ забележимо стават по-меки.

— Капитан Морел, благодаря ви за посрещането — отвръщам аз.

— Позволете ми да ви придружа до стаите ви — предлага той. — Благодаря ви, че доведохте канцлер Бенесит невредима тук, сър — допълва той към капитана, който ни докара.

Мъжът изсумтява нещо и ни кимва, когато се разделяме.

Обувките на капитан Морел плющят на всяка крачка, а когато взима завоите, леко поднасят, тъй като завърта краката си на пръсти. Щом е тук, значи е от богато семейство на родната му планета, която и да е тя, но не го влече или пък просто няма сърце за истинска военна служба. Явно е годен точно за такива задачи, които изискват добри обноски, дипломатичност, галантност.

Когато капитанът ме въвежда в стаята ми, която за удобство се намира до тази на Исае, въздъхвам с облекчение. След като вратите се затварят зад гърба ми, изсулвам якето от раменете си и се свличам на пода.

Стаите явно са наредени за нас. Само това обяснява полето переста трева, която потръпва на вятъра, на отсрещната стена. Кадрите са от Тувхе. Точно пред тях има тясно легло с дебело кафяво одеяло, затъкнато под матрака.

Слагам ръка върху сензорния екран до вратата, прехвърлям напред снимките и текста, докато откривам това, което търся. Стенни картини. Продължавам търсенето, докато намеря кадри от Хеса в снега. Билото на възвишението искри в огнени цветове от купола на храма. Проследявам гърбиците на къщните покриви чак до подножието на хълма, наблюдавам въртенето на ветропоказателите. Пелена от снежинки закрива всички постройки.

Понякога забравям колко красив е домът ми.

Виждам края на нивата, която баща ми обработваше, ала филмът свършва. Малко след нея е празното място, където устроихме погребение на Айджа и Акос. Идеята не беше моя — мама нареди дървата и жар-камъните, тя каза молитвата и ги запали. Аз стоях наблизо с палтото ми от кутях, с предпазната маска на лицето, за да не ме види никой, че плача.

Дотогава не бях мислила за Айджа и Акос като за загинали, истински загинали. Щом мама пали кладата, мислех аз, значи знае, че са умрели, така както само един оракул може да знае. Но на нея не ѝ беше известно и половината от това, което аз си мислех.

Просвам се на леглото и се взирам в снега.

Може би не беше разумно да идвам тук, за да споря с канцлер, вместо да последвам семейството си. Не разбирам много от политика и управление, аз съм родом от Хеса и толкова далеч от областта на познанията, че чак ме напушва смях. Но познавам Тувхе. Познавам народа.

А и някой трябва да се грижи за Исае, за да не се удави в скръб.

Стената на Исае прилича на прозорец към Космоса. Звездите — малки светли точици — трептят, вижда се и дъгата на потока. Гледката ми припомня един наш по-раншен спор още преди да я опозная по-добре.

Ти не знаеш нищо за планетата ми и народа ѝ, казах ѝ аз тогава. Беше след като публично огласи, че тя е канцлерът. Двете с Ори се бяха появили в апартамента ми в училище и тя се държа грубо с мен заради свойското ми отношение към сестра ѝ. И по някаква причина дарбата ми ме остави на свой ред да ѝ отвърна грубо: Това е едва първият ти сезон тук.

Нещастният поглед, който ми отправи тогава, бе досущ като този, с който ме посреща сега на влизане в стаята ѝ — двойно по-голяма от моята, но в това няма нищо учудващо. Тя седи на края на леглото по блузка и шорти, които са прилепнали за дългите ѝ мършави крака. Досега не съм я виждала толкова небрежно облечена и някак толкова ранима — сякаш това, че ме оставя да я видя, след като е станала от сън, я разголва.

През целия си живот съм обичала тази планета по-ревностно от семейството, от приятелите си и даже от себе си, беше ми отвърнала тогава. Ти си ходила по кожата ѝ през всичките си сезони, но аз съм се заровила дълбоко в утробата ѝ, затова не смей да ми казваш, че не я познавам.

Обвивката на Исае е толкова дебела, че понякога ми се струва, че под нея няма нищо. Тя не прилича на Сайра Ноавек, която те оставя да видиш вътрешните ѝ страдания, нито на Акос, чиито емоции искрят в очите му като скъпоценен метал, заровен в дъното на котловина. Исае е празна отвътре.

— Скоро ще пристигне онзи мой приятел, за когото ти казах — изрича тя с дрезгав глас. — Не беше далече оттук, когато се обадих.

Беше завзела за кратко навигационната палуба на патрулния кораб, който ни прибра, под претекст, че трябва да се свърже със стар приятел, с когото отраснали заедно. Името му беше Аст. Имала нужда от помощта на човек, който не бил свързан със Съвета, Тувхе или Шотет. Аст беше от „периферното племе“, както мнозина обичаха да ги наричат, роден на някаква грохнала луна оттатък бариерата на потока.

— Радвам се — отвръщам аз.

За да я успокоя, опитвам върху нея едно от любимите си усещания — вода, което е странно, понеже съм отраснала на ледена планета и не знам много за водата. Но в храмовото подземие в Хеса имаше горещ извор, който подсилваше виденията на оракулите, и мама веднъж ме беше завела там, за да се науча да плувам. Долу беше тъмно като в гроб, но горещата вода ме обгърна като мека, ала тежка коприна. Загръщам Исае с тази тежка коприна и виждам как напрегнатите ѝ рамене се отпускат. Изучавам я бавно и сега, когато напуснахме малкия шотетски кораб, ми е по-лесно.

— Той беше син на механика на кораба, където ме отгледаха — казва тя и търка очи с опакото на ръката си. Търговският кораб вечно странствал и никога не се задържал на едно място задълго. Най-доброто скривалище за човек като нея. — Той също беше там по време на атаката. Изгуби баща си. А също и много от приятелите си.

— С какво се занимава сега? Още ли е механик?

— Да. Тъкмо привършваше работата си на една горивна станция наблизо. Съвсем навреме.

Дали заради мисълта, че се нуждае от друг човек, макар че аз съм тук, или пък от чиста ревност, но този Аст не ми харесва. И хич не знам той какво ще си помисли за мен.

Сякаш мисълта за него телепатически го призовава, защото в този миг вратата иззвънява. Когато Исае отваря, на прага стои някакъв тип от Съвета и очите му се плъзват по голите ѝ крака. Зад гърба му широкоплещест мъж държи две големи брезентови раници. Той прокарва дланта си покрай рамото на човека от Съвета и с жужене от ръкава му излита нещо, което прилича на бръмбар.

— Паза! — възкликва Исае, когато бръмбарът кацва на протегнатата ѝ длан.

Буболечката не е истинска, изработена е от метал и постоянно цъка. Това е робот водач, който помага на слепите да се придвижват. Аст накланя главата си към него, проследява звука и стоварва раниците си в стаята. С кацналия на кокалчетата ѝ бръмбар Исае се хвърля да го прегърне.

С дарбата си тя не може да заличава хорските спомени като Ризек, но може да ги вижда. Понякога даже когато не иска. Затова разбирам, когато забожда нос в рамото му и го помирисва. Веднъж ми беше казала, че миризмите са много специални за нея, защото са обвързани здраво с паметта — те превръщат в тънка струйка прилива от спомени, който вижда, щом докосне някого. И така ги овладява.

Забелязвам очите на Аст чак когато той примигва. Пръстен от светлозелена светлина опасва ирисите му, а зениците му са обградени с бяло. Това са механични импланти. Движат се насечено. Надали вижда кой знае колко добре с тях, може би достатъчно, за да се придвижва, нали все пак са прибавка като бръмбара, който Исае нарече Паза.

— Хубава нова машинка — казва му Исае.

— Да, това е най-новата мода на Отир — изрича напевно и провлечено той с диалекта си от периферията. — Всеки с поне някакво положение в обществото си вади очите с нож за масло и ги заменя с машинките.

— Вечно саркастичен — засмива се Исае. — Помагат ли изобщо?

— Малко. Зависи от светлината. — Аст свива рамене. — Хубаво си се разположила тук. — Той щраква с пръсти и буболечката литва из стаята. Закръжава по периметъра ѝ и на всеки ъгъл изсвирва. — Широко е. Мирише на чисто. Учуден съм, че не носиш корона, канцлер.

— Не ми отиваше на костюма. Ела, запознай се с приятелката ми Киси.

Бръмбарът полита с жужене към мен, завърта се в бързи кръгове около главата, раменете, корема и краката ми. Опитвам се да чуя как цъкането разкрива ръста и очертанията ми на Аст, но ухото ми не е приучено.

Облечен е с няколко ката дрехи, така че не знам кое какво е. Дали качулката е част от якето му, или от суитшърта под него? Колко блузи с къси ръкави е навлякъл — две или три? На хълбока му, където трябва да има нож, виси отвертка.

— Аст — почти изсумтява той.

Подава ми ръка и ме чака да пристъпя и да я стисна. Правя го.

— Киси.

Кожата му е топла, ръкуването — стегнато, не много силно. По усет избирам усещане от потока за него — горещи вълни като трептения на въздуха.

Повечето материи действат върху хората, когато са поне малко спокойни, но най-много обичам да използвам такива, които не могат да бъдат усетени. Ако съдя по лекото му смръщване, той разбира, че нещо не е наред.

— Хей — подвиква ми. — Какво става?

— О, извинявай. Трудно ми е да владея дарбата си.

Винаги пускам тази лъжа. Приспива хорската бдителност.

— Киси е дъщеря на тувхийския оракул — информира го Исае.

— Действащ оракул — поправям я, без да се замисля.

— Нима има различни видове? — свива рамене Аст. — Не знаех. Нали си нямаме оракули в периферията. Нито орисана аристокрация.

— Орисаните семейства не са аристокрация на Тувхе — възразявам аз. — Те всъщност са хора без късмет.

— Без късмет. — Аст повдига вежди. — Да разбирам ли, че ориста ти не среща одобрението ти?

— Съвсем вярно — отвръщам тихо.

Той подръпва долната си устна. Един от ноктите му е толкова посинял, че изглежда като оцветен с лак.

— Прощавай — казва след малко. — Не исках да слагам пръст в раната.

— Няма нищо.

Лъжа го и имам усещането, че това е ясно и на двама ни, но той не настоява.

Исае изважда роклята си и я нахлузва през глава, закопчава полата ѝ отпред, но не си прави труда да довърши останалите десетина копчета, които минават над блузката ѝ.

— Сигурно си се досетил, че не те повиках тук, за да ми носиш старите вещи.

Исае скръства ръце. Заговаря важно, изпъчва се като канцлер. Виждам, че Аст забелязва промяната. Видът му е почти уплашен, очите му се въртят насам-натам.

— Искам помощта ти. За неопределено време. Не знам с какво се занимаваш, какво оставяш назад. Но малко хора останаха, на които мога да се доверя, може би всичките са в тази стая, и…

Той вдига ръка да я спре.

— Стига, престани. Разбира се, че ще остана. Колкото ти е необходимо.

— Наистина ли?

Той ѝ подава ръката си и когато тя я поема, Аст я улавя за палеца, какъвто е войнишкият обичай. Притиска сключените им длани в сърцето си, като че ли дава клетва, само че според мълвата племето от периферията не се кълне във вярност, освен ако не пръсне слюнка от устата.

— Съжалявам за сестра ти. Виждал съм я само веднъж, но я харесвах.

По свой начин това е красиво казано. Прямо и честно. Разбирам защо тя го харесва. Опитвам ново усещане за него — прегръдка около гърдите му. Здрава, но ободрителна.

— Това вече е смущаващо, Киси — подхвърля той. — Няма ли как да я изключиш?

— Дарбата на брат ми може да я спре, но досега не съм открила нищо друго.

За първи път срещам човек, който така силно усеща дарбата ми. Бих го питала каква е неговата, ако това не беше толкова неучтиво.

— Не се ядосвай, Аст — намесва се Исае. — Киси много ми помага.

— Е, добре. — Той се насилва да ми се усмихне. — Мнението на Исае ми казва всичко за един човек.

— На мен също — отвръщам аз. — Чувала съм доста разкази за кораба, на който сте отраснали.

— Сигурно ти е казала, че миришеше на крака.

— Да, каза ми. Но разбрах също, че по свой начин е бил очарователен.

Исае протяга ръка и сплита пръстите си с моите.

— Сега тримата сме срещу галактиката. Дано сте готови.

— Не драматизирай толкова нещата — подмята Аст.

Тя свива устни, стиска здраво ръката ми и тихо произнася:

— Не драматизирам.

Глава 8 Киси

От време на време ме осенява мисълта, че където и да отидат, повечето хора не намират приятели. С мен е обратното. Щабквартирата на Съвета е като всяко друго място — хората копнеят да ги чуеш, нищо че и да имат какво да кажат, то е скучно. А през повечето време направо убийствено скучно.

Обаче понякога така се научават полезни неща. Тази сутрин на опашката в стола жената зад мен, която трупа на камара синтетични яйца в чинията си и ги полива с някакъв зелен сос, ми разказва, че на второто ниво има оранжерия, засята с цветя от цялата слънчева система, и отделна стая за всяка планета. Вдъхвам парата от варената каша и при първа възможност поемам натам. Много време мина, откакто не съм виждала цвете.

Ето как се озовавам в коридора пред стаята на Тувхе. Ъглите на прозорците са поръсени със скреж. Ще ми трябва защитно облекло, за да вляза, затова приклякам отвън до китка завистници, които растат до вратата. Цветчетата са жълти и имат форма на сълза, но ако пипнеш някое, когато е узряло, то пръска облак ярък прашец. Ако съдя по издутите им коремчета, тези са готови да се разпукат.

— Знаеш ли, колкото и да се мъчим, не успяваме да отгледаме тук тихоцвети — изрича глас откъм гърба ми.

Мъжът е стар, дълбоки бръчки обрамчват очите и устата му, олисялата му глава лъщи на темето. Като всички чиновници в Съвета и той е облечен в светлосиви панталони и тънък сив пуловер. Кожата му също изглежда почти бледосивкава, като че ли вятърът е духал насреща му на грешната ливада на Золд. Ако се напъна, сигурно ще отгатна откъде е родом, по бледолилавия цвят на очите му — единственото забележително нещо у него, доколкото виждам.

— Така ли? — Изправям се. — Какво се случва, когато опитвате? Умират ли?

— Не, просто не цъфтят. Сякаш знаят къде се намират, и пазят цялата си красота за Тувхе.

Усмихвам се.

— Романтична мисъл.

— Прекалено романтична за старец като мен, знам. — Очите му слабо заблестяват. — Сигурно си тувхийка, щом гледаш с такава любов тези цветя.

— Така е. Казвам се Киси Кересет.

Подавам му ръка. Неговата е суха като стара кост.

— Не ми е позволено да ти кажа името си, защото това ще загатне произхода ми, но аз съм председателят на Съвета, госпожице Кересет, и ми е драго да се запознаем.

Ръката ми увисва в неговата. Председателят на Съвета ли? Нямам навика да мисля за човека с това звание като за действителна личност със скрибуцащ глас и иронична усмивка. Когато представителите на всички планети избират председателя от група кандидати, той бива лишен от името и потеклото си, за да не показва пристрастие. Казват, че служи на слънчевата система в нейната цялост.

— Извинете, че не ви познах.

Нещо у него ме кара да мисля, че топлият недоловим полъх на бриз, пратен от дарбата ми, ще му хареса. Усмихва ми се и аз допускам, че има ефект, понеже прилича на човек, за когото усмивките са рядкост.

— Не съм се обидил — успокоява ме той. — Значи ти си дъщерята на оракула.

Кимам.

— Да, на действащия оракул на Тувхе.

— И имаш също брат оракул, ако Айджа Кересет е още жив. Да, научил съм наизуст имената на всички оракули, но си признавам, че трябваше да използвам една-две техники. Мнемоничната схема е доста дълга. Щях да ти я кажа, ако не я бях подсолил с две-три по-груби шеги, за да бъде по-интересна.

Засмивам се.

— Дошла си тука с Исае Бенесит? Капитан Морел ми спомена, че е довела двама свои приятели.

— Да. Аз бях близка със сестра ѝ Ори, тоест Ориев.

Той издава тих скръбен звук със затворени устни.

— Дълбоко съм опечален от загубата ти.

— Благодаря ви.

За момента мога да загърбя скръбта. Този мъж ще се почувства неловко, ако я види, само че благодарение на дарбата ми тя няма да се покаже, даже и да искам.

— Сигурно си много ядосана. Шотетците погубиха баща ти, брат ти, а сега и приятелката ти?

Странни думи. Твърде обобщаващи.

— Не бяха шотетците, а Ризек Ноавек.

— Истина е. — Той пак вперва поглед в заскрежените прозорци. — Но не мога да не си помисля, че народ, който се оставя да бъде управляван от тиранин като Ризек Ноавек, заслужава да понесе част от вината му.

Иска ми се да му възразя. Вярно, че мога да обвиня поддръжниците на Ноавек. Но ренегатите, изгнаниците, бедните, болните и отчаяни люде, които живеят в квартала около жилището, където се криехме? Те са жертви на Ризек, точно като мен. След като посетих страната, вече не съм сигурна, че мога да мисля за Шотет като за нещо единно. Хората са прекалено различни, за да ги сложа в един кюп. Все едно да кажеш, че щерката на един хесански фермер и един шисийски доктор с изящни ръце са едно и също нещо.

Иска ми се да му възразя, но не мога. Езикът ми се е вързал, гърлото ми е пресъхнало от тъпата ми дарба. Затова поглеждам равнодушно председателя на Съвета и го изчаквам да продължи.

— По-късно днес имам среща с госпожица Бенесит — казва той накрая. — Надявам се, че ще присъстваш на нея. Тя е вироглава понякога, а аз предчувствам, че твоето присъствие би я успокоило.

— Тази нейна вироглавост е едно от нещата, които харесвам у нея.

— В другарството това несъмнено е забавна черта. — Той се усмихва. — Но в политиката често е спънка за напредъка.

Предавам се на вътрешното си чувство и отстъпвам.

— Много зависи какво определение давате на „напредък“ — изричам с все същия шеговит тон.

— Надявам се до края на деня да постигнем съгласие по този въпрос. Ще те оставя да разгледаш цветята, госпожице Кересет. Отбий се в залата на Тепес — вътре е твърде горещо, но ти обещавам, че растенията в нея не приличат на нищо, което си виждала досега.

Кимам и той ме оставя.

Спомням си къде съм виждала тези очи — на едни снимки на интелектуалния елит на Коланд. Тези хора вземат някакво лекарство, което ги държи будни по-дълго от обикновеното, без да страдат от умора, и от продължителната употреба ирисите на светлооките често стават лилави на цвят. Това, че е родом от Коланд, не ми говори нищо за него — никога не съм ходила там, но знам, че планетата е заможна и не се интересува много от оракулите си. Но с тези очи е точно обратното. Това е човек, който цени напредъка повече от собствената си сигурност и суета. Той е целенасочен и умен. И навярно смята, че е по-проницателен от всички нас.

Сега разбирам какво имаше предвид Исае, когато каза, че аз, тя и Аст сме сами срещу галактиката. Шотетците не са единствените ни врагове, Съветът също е срещу нас.

Аз, Аст и Исае седим от едната страна на огледална стъклена маса, а от другата седи председателят на Съвета. Масата до такава степен лъщи от чистота, че водната му чаша и каната до нея изглеждат, все едно плуват във въздуха. Докато сядах, си ударих силно крака в ръба, защото не видях къде свършва тази маса. Ако целта им е била да ме укротят, успяха.

— Хайде първо да поговорим за станалото в Шотет — казва председателят на Съвета и си налива чаша вода.

Намираме се във външния пръстен на кораба, който е построен в концентрични кръгове. Когато се завърта с лице към слънцето, всички външни стъклени стени потъмняват, за да не изгорят нечии роговици. Стените от лявата ми страна сега са матови на цвят, в стаята става горещо и около яката ми избива пот. Аст непрестанно развява предницата на ризата си, за да не залепне за тялото му.

— Кадрите от летящите камери са повече от достатъчни — отсича Исае.

Облечена е в канцлерски дрехи — тежка тувхийска рокля с дълги ръкави, закопчана до брадичката. С тесни ботуши, които завърза с болезнена гримаса на лицето. Косата ѝ е защипана на тила с фуркети и лъщи, сякаш ѝ е сложила лак. Ако се поти от жега, а сигурно се поти, защото роклята е шита за Тувхе, не за тук, не го показва. Сигурно затова си сложи такъв дебел слой пудра, преди да тръгнем.

— Разбирам неразговорчивостта ви — обажда се председателят на Съвета. — Нека госпожица Кересет да ни разкаже накратко какво се случи. Тя също е била там, нали?

Исае ме поглежда. Скръствам ръце в скута си и се усмихвам. Спомням си, че председателят на Съвета предпочита топлия бриз. Ето каква трябва да бъда и аз — топла и непринудена, тънък слой пот, който е почти приятен, свеж полъх, който гали.

— Разбира се. Сайра Ноавек предизвика брат си Ризек на дуел и той прие. Но преди някой от тях да успее да нападне другия, се появи брат ми Айджа… — Задавям се. Не мога да продължа разказа. — Извинете, дарбата ми не е много сговорчива.

— Тя невинаги може да казва това, което иска — обяснява Исае. — Айджа беше опрял нож в гърлото на сестра ми. Той я уби. Край.

— Ами Ризек?

— И той е мъртъв — отвръща Исае и за миг ми се струва, че ще му разкаже как влезе в склада на кораба с нож, изтръгна с хитрост признанието му, а сетне го наръга с острието, все едно беше шило. Но тя додава: — Уби го собствената му сестра, която след това завлече тялото му на борда, предполагам, за да не го оскверни тълпата, сред която се беше възцарил смут и безпорядък.

— А тялото му къде е?

— Рее се в пространството, предполагам — отвръща Исае. — Нали шотетците така погребват мъртвите си.

— Не съм запознат с шотетските обичаи — парира председателят на Съвета и се обляга назад в креслото си. — Много добре. Както и очаквах, това е всичко. А колкото до реакцията на останалата част от галактиката… хм, откакто излъчиха смъртта на сестра ви, отговарям на съобщенията на другите лидери и представители. Те тълкуват убийството като военна агресия и искат да знаят какво ще предприемем ние.

Исае се изсмива. Същият горчив смях излезе от устата ѝ, преди да наръга Ризек.

— Ние ли? Преди два сезона поисках подкрепата на Съвета, за да обявя война на Шотет заради убийството на залязващия ни оракул, ала получих отговор, че „гражданският спор“ между Шотет и Тувхе, както вие се изразихте, е междупланетен проблем. И аз трябва да го уредя вътрешно помежду ни. Сега обаче се чудите какво сме щели да правим? Няма ние, председателю.

Председателят на Съвета ме поглежда с повдигнати вежди. Ако очаква от мен — какво беше казал? — да я успокоя, ще остане разочарован. Невинаги успявам да контролирам дарбата си, но не желая да правя нещо само защото той ми казва. А и все още не знам със сигурност дали ще има полза, ако Исае се успокои.

— Преди два сезона Ризек Ноавек не беше убил сестрата на канцлера — отвръща председателят на Съвета спокойно и любезно. — Шотет не се тресеше от масови вълнения. Ситуацията се промени.

Матовите панели от лявата страна на помещението започват пак да изсветляват и постепенно се превръщат от стена в прозорец.

— Знаете ли откога търпим атаките им? — пита Исае. — Още отпреди моето раждане. Повече от двайсет сезона.

— Познавам историята на конфликта между Тувхе и Шотет.

— И какво си мислехте през това време? Че ние сме шепа тъпоглави фермери, които отглеждат ледоцвет, и щом продукцията не е застрашена, на кого му пука, че нас ни нападат? — Тя се изсмива остро. — Град Хеса е сринат със земята от партизанската война, а вие я наричате граждански спор. Те насичат лицето ми и убиват родителите ми, но никой не си мърда пръста, освен да изпрати съболезнованията си. Един от оракулите ми намира смъртта си, друг е отвлечен, ала аз съм длъжна сама да се оправям. Как така сега всички се вълнувате и сте се втурнали да ми помагате? От какво се страхувахте досега?

Едното око на председателя заиграва леко.

— Трябва да разберете, че до идването на власт на рода Ноавек Шотет беше една досадна неприятност за галактиката. Когато преди два сезона пристигнахте при нас и ни описахте жестоките воини, ние си представихме жалките, грохнали просяци, които всеки сезон тропаха на прага на чуждите планети и се молеха да изровят нещо от бунищата ни.

— Те ограбват болниците и нападат горивните станции по време на своите странствания повече от два сезона — отвръща тя. — Нима това е убягнало от вниманието на всички планетни лидери досега?

— Не съвсем — уточнява председателят на Съвета. — Само че получихме от сигурен източник сведения, че Лазмет Ноавек е още жив и скоро ще се върне на власт в Шотет. Млада сте, за да осмислите напълно това, но Ризек беше забележително цивилизован в сравнение с баща си. Той беше наследил майчиното си влечение към дипломацията, макар и без нейното непринудено държане. Именно при управлението на Лазмет Шотет се превърна в страшилище. И все така под неговите напътствия от задгробния свят, както изглежда, Ризек погна оракулите и сестра ти.

— Значи всички се страхувате от него. От този единствен човек. — Аст се смръщва. — И какво може той — да пуска огън от задника си?

— С дарбата си Лазмет контролира хората, и то съвсем буквално — пояснява председателят на Съвета. — Способностите му, съчетани с новата сила на шотетската армия, не бива да се подценяват. Длъжни сме да се отнасяме с шотетците като с нашествие на насекоми по земя, която иначе може да се използва за отглеждане на ледоцвет, за нещо потребно и ценно.

Очите му заблестяват. Може да нямам богата фантазия, но схващам подтекста. Той мечтае Шотет да бъде заличен. Някога това бил дребен народ, който обикалял галактиката на тромавите си, раздрънкани и овехтели кораби, измършавял и измъчен от глад и болести. Председателят мечтае миналото да се върне. Той мечтае за повече ледоцвет, повече ценна тувхийска земя. Повече за него и нищо за тях, и за да го получи, иска да употреби Исае.

Мама обичаше да ми разказва, че едно време цялата галактика взимала шотетците на подбив. Наричали ги „мръсни голтаци“ и „плътски червеи“. Те кръжали из слънчевата система, преследвайки собствените си опашки. През повечето време звуците в речта им не приличали на човешки думи. Всичко това ми е известно. Чувала съм го хиляди пъти и сама съм го повтаряла.

Но в момента председателят на Съвета не се надсмива само над шотетците.

— Тогава кажете ми какви наказателни действия планира Съветът срещу Пита, след като лидерите на планетата неотдавна загатнаха, че са склонни да сключат търговски съюз с Шотет? — пита Исае.

— Не ме правете на глупак, канцлер — отвръща председателят на Съвета, но не гневно, по-скоро уморено. — Вие знаете, че не можем да направим нищо срещу питарците. Галактиката не може без материалите, с които те ни снабдяват.

Никога по-рано не се бях замисляла за питарците. Всъщност политиката никога не ме беше занимавала и толкоз — докато не опрях до сестрите Бенесит след смъртта на баща ми. Но председателят на Съвета има право — от здравите питарски материали се правят най-добрите машини в галактиката, даже и корабите. А заради мразовития въздух на Тувхе ние най-много от всички разчитаме на изолираното питарско стъкло за прозорците си. И ние като останалите планети от Съвета не можем да си позволим да ги изгубим.

— Пита се отказа от сътрудничеството с Шотет и това би трябвало да е достатъчно. Що се отнася до останалите планети-нации, те продължават да мислят, че войната трябва да се оглави от Тувхе, след като проблемът действително е междупланетен. Но всички са отворени за преговори относно помощта и военната подкрепа.

— С други думи — вметна Аст, — вие ѝ хвърляте парите си, а тя трябва да изправи стена от тела между Шотет и останалите от вас.

— Охо, вие определено обичате драматичния изказ, господин… — Председателят на Съвета наклонява главата си. — Имате ли фамилно име?

— Не са ми нужни вашите почтителни обръщения. Или ми викайте Аст, или изобщо не ми викайте никак.

— Аст — изрича председателят и гласът му омеква, сякаш говори на дете. — Парите не са единственият вид помощ, която Съветът може да предложи. А ако на вас ви предстои война, госпожице Бенесит, вие не сте в позиция да откажете помощта ни.

— А може би аз не искам да водя война — казва тя и се обляга в креслото. — Може би искам да преговарям за мир.

— Това е ваше право — отвръща председателят на Съвета. — Но в такъв случай ще бъда принуден да назнача разследване, което се надявах да избегна.

— Разследване на какво? — мръщи се Исае.

— Много лесно човек може да провери топлинните следи в амфитеатъра на Воа по времето, когато твърдите, че е настъпила смъртта на Ризек. И тогава ще се види, че Ризек е бил жив, когато е бил качен на борда на транспортния кораб. Което означава, че щом тялото му се носи в пространството, както вие казвате, някой друг го е убил. Не Сайра Ноавек.

— Интересна теория — изрича Исае.

— Не мога да си представя защо ви е да ме лъжете, че Сайра Ноавек е извършила престъплението на арената, освен ако не искате да защитите себе си, госпожице Бенесит. А ако срещу вас започне разследване за убийство, и то предумишлено убийство срещу самопровъзгласил се държавник, тогава ще ви бъде забранено да управлявате Тувхе, докато не бъдете оправдана.

— Значи, да се изясним — застрашително го поглежда Аст, — заплашвате да вържете ръцете на Исае с бюрократични дивотии, ако не постъпи, както вие искате.

Председателят на Съвета само се усмихва.

— Ако поискате да редактирам съобщението, с което обявявате война на Шотет, преди да го изпратите, с радост ще му хвърля едно око. А сега ме извинете. Приятен ден, госпожице Бенесит, госпожице Кересет… Аст.

Той кима три пъти с глава към всеки от нас и излиза. Поглеждам Исае.

— Сериозно ли ще те обвини в убийство? — питам аз.

— Нямам никакво съмнение. — Устните ѝ се свиват. — Да си тръгваме.

Глава 9 Сайра

— Сайра!

Тека повдигна веждите си насреща ми пред малката корабна баня, щом станах за моята смяна. Бях само по пликчета и пуловера от предишния ден. Избегнах очите ѝ, докато ровех из склада за чист работен комбинезон. Дрехите на всички ни бяха на свършване. Дано на Огра ни дадат нови.

Тека се покашля. Беше се облегнала със скръстени ръце на стената, чисто черна превръзка закриваше изваденото ѝ око.

— Нали няма защо да се тревожа, че някой ден дребното потомство на Кересет и Ноавек ще щъка насам-натам? — рече тя през прозявка. — Защото никак не ми се ще.

— Не, няма — изсумтях аз. — За нищо на света не бих си сложила главата в торбата!

— Ама никога ли? — Тека леко се смръщи. — Нали знаеш, че има такова нещо като противозачатъчни.

Леко подигравателното ѝ изражение, с което винаги ме гледаше, изчезна и тя стана сериозна.

— Дарбата ми — обясних аз и вдигнах ръка, за да ѝ покажа сенките, които се виеха около кокалчетата ми и ме жулеха — е инструмент за мъчение. Да не мислиш, че ще рискувам да предам това мъчение на плода, който ще расте в утробата ми? Даже рискът да е минимален? — Поклатих глава. — Не.

Тя кимна.

— Много достойно от твоя страна.

— Това… не е единственото нещо, което можеш да правиш с друг човек.

Тека се хвана за главата и изпъшка.

— Не питах чак за такива подробности! — чу се приглушеният ѝ глас.

— Тогава не задавай подвеждащи въпроси, генийче.

Намерих един работен комбинезон, затрупан под купчинка хавлиени кърпи, и като се изправих, го наложих върху тялото си. Крачолите ми бяха въздълги и трябваше да ги навия, но щеше да свърши работа. Наврях се пак в камарата, за да потърся гащета.

— Кога ще пристигнем на Огра? Защото много скоро ще ни свърши храната.

— Храната и тоалетната хартия. Рециклираната вода също почва да мирише странно — съгласи се Тека. — Мисля, че ще ни стигне, ако сме по-пестеливи. Два-три дни.

— Нововъведенията на кораба са направо фантастични — вметнах аз. Намерих чифт прекалено големи гащи, затикани в единия ъгъл на рафта, и стиснах топката дрехи до гърдите си. По гърба ме опари болка. — Ти сама ли ги направи?

— И Джорек помогна. — Лицето ѝ леко помръкна. — Къде ли е сега? Трябваше да ми прати съобщение от Воа, щом се погрижи за майка си.

Не познавах добре Джорек, знаех само, че е по-непорочна душа и от баща си и че е ренегат. Затова не исках да я утешавам. Думите ми щяха да прозвучат кухо.

— Ще научим всичко, когато стигнем на Огра.

— Да — Тека сви рамене. — Качвай се на навигационната палуба, Ноавек. Почивката ти свърши.

Следващите дни преминаха в мъгла. През повечето време спях сгушена в кухнята до мивката или в креслото на първия капитан, докато Акос караше смяната си. Околната обстановка като че ли беше създадена да ни докара до безумие — толкова скучна и тягостна беше. Небето се чернееше еднообразно, без звезди, планети или минаващи кораби, които да нарушат монотонността му. Периодично проверявах навигационната карта, за да се уверя, че не стоим на едно място.

Когато не спях и не бях на смяна, повечето време прекарвах с Тека, мъчейки се да не мисля за дарбата си. Тя ме научи на една игра, която обикновено играела с многоцветни камъчета, само че ние ползвахме шепа бобови зърна от кухнята и върху тях нарисувахме точки, за да ги различаваме. През повечето време се карахме кое зърно кое е, но постепенно разбрах, че препирните за Тека са знак за приятелство, и не ми пречеха, стига да не се разгорещявахме. Понякога Акос идваше при нас, преди да си легне, сядаше твърде близо до мен и тикваше носа си в косата ми, когато смяташе, че Тека няма да го види. Тя винаги го виждаше.

Нощите прекарвах сгушена в Акос и когато можех, откривах нови места, на които да го целувам. Първите ни опити за близост бяха изпълнени с неловък смях и свенливо гърчене — учех се да милвам друг човек, точно него, и ми беше трудно да се отпусна изведнъж. Но и двамата бяхме щастливи от тромавите си опити. Въпреки непрестанните му кошмари — той не се будеше с викове, но често се сепваше в съня и по челото му избиваше тънък слой пот — и моята неугасваща тъга по брат ми, който беше превърнат в чудовище, ние намирахме откъслечно щастие, което се крепеше върху това, че пренебрегвахме всичко край нас. Добре се получаваше.

Поне докато пред очите ни не се показа Огра.

— За какво им е било нужно на тези хора да се заселват тук? — попита Тека, докато се взираше в планетата с вид на черна дупка, към която се бяхме запътили.

Акос се изсмя.

— Същото може да се каже и за Тувхе.

— Не я наричай така, щом кацнем — повдигнах аз едната си вежда. — Ще ѝ казваш или Урек, или нищо.

— Добре.

Урек означаваше „празна“, но в думата се влагаше почит, не обида. За нас празнотата означаваше възможност, означаваше свобода.

Огра се беше появила като дребничка черна пукнатина между звездите пред нас, а сетне беше нараснала до дупка, като прогорено от разпилян въглен сукно. Сега планетата мрачно се уголеми над навигационната палуба и погълна всяко късче светлина в околностите си. Чудно ми стана как ли са могли първите заселници изобщо да разберат, че тук има планета. Тя приличаше повече на зейнала паст.

— Предполагам, че кацането няма да е лесно — обади се Акос.

— Да, трудно ще бъде — засмя се Тека. — Единственият начин да издържим, без да станем на кайма, е да изключим напълно корабните мощности и да паднем свободно. После ще трябва да активирам отново двигателите, преди да сме се превърнали в течност при сблъсъка. — Тя удари ръцете си една в друга. — Затова трябва да се вържем с коланите и да си кажем молитвата или там каквото ви носи късмет.

Акос беше по-блед от обикновено. Засмях се.

Зад гърба ни се появи Сифа, която притискаше някаква книга към корема си. На борда нямаше почти никакви книги — кому ли бяха притрябвали? — ала тези, които беше успяла да изрови, една по една ги беше давала на Айджа, когато му носеше храната. Нито Акос, нито аз питахме за него. Предполагах, че състоянието му си остава същото и най-коварните части от брат ми продължават да живеят у него. По-пресни вести не ми бяха нужни.

— Късметът не е нищо повече от идея, която кара хората да вярват, че имат власт над една или друга страна от съдбата си.

Тека се замисли, а Акос обели очи.

— А може би думата показва как изглежда ориста за нас, останалите — казах ѝ аз. Никой друг освен мен нямаше желание да спори със Сифа — Тека благоговееше пред нея, а Акос я презираше. — Забравила си какво значи да гледаш бъдещето от този ъгъл, не от твоя.

Сифа ми се усмихна самодоволно. Често го правеше.

— Може би имаш право.

— Всички да си вържат коланите — нареди Тека. — Оракул, искам да седнеш в креслото на първия капитан. Ти знаеш най-много за управлението на кораба.

— Хей! — възразих аз.

— Дарбите се объркват на Огра — обясни ми Тека. — Не знаем какво ще стане с вашите, затова сядайте отзад. Пази братята Кересет.

Сифа вече беше довела Айджа — той седеше вързан на една от седалките за кацане и гледаше втренчено в пода. Въздъхнах и отидох на главната палуба. С Акос седнахме от другата страна на пътеката и аз си сложих коланите на гърдите и кръста. Акос се засуети със своите, но аз не му помогнах — той знаеше как да ги върже, само трябваше да посвикне с тях.

Наблюдавах Тека и Сифа, които натискаха разни копчета и ключове и се подготвяха за кацането. За Тека всичко беше навик. Това поне ме успокои. Не ми се щеше да падаме свободно през враждебната атмосфера с капитан, който умира от страх.

— Почва се! — изкрещя Тека и с това единствено предупреждение всички лампи в кораба угаснаха.

Моторът спря. Черната атмосферна обвивка удари навигационния прозорец като вълна питарски дъжд и известно време не виждах нищо, не усещах нищо. Прииска ми се да закрещя.

Гравитацията на Огра ни пое и стана по-зле, много по-зле от преди малко. Изведнъж усетих как тялото и стомахът ми се разделят, единият полита нагоре, а другото ме тегли тежко надолу. Корабът се разтресе, металните листове заскърцаха под болтовете, стъпалата към навигационната палуба задрънчаха. Зъбите ми щракнаха. Още беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше, даже сенките на дарбата ми, които се виеха около ръцете ми.

До мен Акос редеше под носа си литания от ругатни на три езика. Аз не можех дума да обеля. Месата тежаха прекалено много на костите ми.

Чу се трясък и после двигателят пак се задвижи с бучене. Преди лампите да се включат обаче, планетата светна под нас. Все още цареше мрак — нито слънцето, нито потокът можеха да проникнат през атмосферата на Огра, но земята беше осеяна от светлинки, набраздена от светлинни жилки. Контролното табло грейна и ужасното усещане за тежко падане изчезна. Корабът се заспуска надолу и все надолу.

А след това — гореща, остра, непосилна болка.

Глава 10 Акос

Сайра пищеше.

Ръцете на Акос трепереха от кацането, но той продължи да разкопчава коланите, които го държаха на стола почти по своя воля. Щом се освободи, той скочи и коленичи пред Сайра. Сенките се оттеглиха от тялото ѝ като черен облак, точно както беше станало, когато Вас я накара насила да го докосне в затвора на амфитеатъра, където едва не беше изгубила живота си. Тя беше заровила ръце в косите си и стискаше. Погледна го и странна усмивка се изви на лицето ѝ.

Той сложи ръцете си върху нейните. Сенките приличаха на пушек във въздуха, но се оттеглиха навътре в тялото ѝ като многобройни нишки, които някой беше дръпнал рязко.

Чудатата усмивка на Сайра изчезна. Тя се взираше в сключените им ръце.

— Какво ще стане, когато ме пуснеш? — попита тихо.

— Ще се справиш. Ще се научиш да контролираш сенките. Вече можеш да го правиш, не помниш ли?

Тя се изсмя безгрижно.

— Мога да те държа колкото искаш — предложи Акос.

Очите ѝ светнаха с твърд блясък. Когато заговори, направи го със стиснати зъби:

— Пусни ме.

Акос си спомни нещо, което беше прочел в една от книгите, оставени от Сайра в стаята му на странстващия кораб. Наложи му се да използва преводач, защото съчинението беше писано на шотетски, а заглавието му беше „Основни положения в шотетската култура и религия“.

Там се казваше следното: „Най-забележителната черта в нрава на шотетците се превежда буквално като «брониран», но чужденците я наричат «храброст». Тя не обозначава безстрашие в мигове на трудности, макар че шотетците се отнасят с огромно уважение към смелостта, а едно вродено качество, което нито може да се научи, нито да се имитира. Човек го носи в кръвта си, точно както и шотетския език на откровението. При нападение храбростта никога не се предава. Тя е постоянство, приемане на риска и нежеланието да се предадеш.“

Никога досега този абзац не му се беше струвал толкова уместен.

Акос се подчини. Отначало сенките се появиха и пак образуваха димен облак около тялото ѝ, но Сайра стисна зъби.

— Не мога да срещна огранците със смъртен облак край мен — рече тя.

Очите ѝ се впиха в неговите. Тя пое дълбоко дъх. Сенките започнаха да се провират обратно под кожата ѝ, пълзяха като червеи по пръстите ѝ, гърчеха се нагоре по врата ѝ. Тя пак изпищя със стиснати зъби на половин дузина изити от лицето му. Сетне изпусна дъха си със свистене, както го беше поела, и се изпъна. Облакът беше изчезнал.

— Върнаха се, каквито бяха по-рано, преди да те срещна — каза ѝ той.

— Да, от планетата е. Тук дарбата ми е по-силна.

— Идвала си тук преди?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но го усещам.

— Искаш ли лекарство за болките?

Ново поклащане на главата.

— Още не. Все някога трябва да се приспособя. Защо не още сега.

На навигационната палуба Тека говореше на отирийски.

— Ренегатски транспортен кораб, капитан Сурукта иска разрешение за кацане.

— Капитан Сурукта, имате разрешение за кацане на аеродрум трийсет и две. Поздравления за благополучното пристигане — отговори глас по интеркома.

Тека изсумтя и изключи комуникатора.

— Обзалагам се, че е установена практика да поздравяват хората, че са останали живи.

— Идвала съм тук и преди — кисело изрече Сифа. — Наистина е установена практика.

Тека насочи кораба към аеродрум трийсет и две — някъде между жилките светлина, които ги посрещнаха на влизане в атмосферата. Акос усети подрусването, щом докоснаха земята. Бяха пристигнали. На нова планета. На Огра.

Огра беше загадка за по-голямата част от галактиката. Тя беше станала предмет на безброй слухове, от глупави по-глупави — от „Огранците живеят в дупки под земята“ до опасни като този: „Огранците закриват атмосферата си, за да не разберем, че правят смъртоносни оръжия“. Затова когато Акос слезе от кораба, не знаеше какво ще го посрещне. Доколкото на него му беше известно, Огра беше просто една безплодна земя.

Той поотпусна ръката на Сайра и в дъното на стъпалата се спря да разгледа. Намираха се в нещо като град, но той не приличаше по нищо на градовете, които беше виждал. Наоколо им се издигаха малки сгради със запалени зелени и сини лампи във всякакви размери и форми — черни силуети на фона на черно небе. Край тях и между тях растяха дървета без листа, които да поглъщат слънчевата светлина, а клоните им се виеха около колони и прегръщаха цели кули в обятията си. Дърветата бяха високи, по-високи от всичко наоколо, и контрастът между изчистените линии на постройките и органичните криволици на растенията му се стори странен.

Светлината обаче беше още по-чудата. Във въздуха се движеха бледи точици, които той разпозна като насекоми. Светлинни панели показваха матови картини от вътрешността на домовете, а в тесните водни канали, които заменяха част от улиците, се виждаха цветни ивици, като че някой беше изсипал боя, проблясваха и движенията на някакви същества.

— Добре дошли на Огра! — със силен акцент произнесе нечий глас някъде над главите им.

Акос видя мъжа само благодарение на бялото кълбо, което се рееше край лицето му. Докато той говореше на вещ шотетски, кълбото се закачи на гърдите му точно под брадичката и огря лицето му отдолу. Мъжът беше на средна възраст, с бръчки и чисто бяла коса, която се къдреше около ушите му.

— Наредете се в една редица, за да отбележим пристигането ви тук и да ви отведем в шотетския сектор. Остава само час до началото на ураганите.

Ураганите ли? Акос пречупи в ъгъл веждата си към Сайра, а тя сви рамене. Явно не знаеше нищо повече от него.

Тека застана начело в редицата и съобщи фамилията си с отсечен тон, който прозвуча делово.

— Сурукта — повтори мъжът и записа името ѝ на клавиатурата на малкото устройство в ръката си. — Познавах майка ти. С тъга научих, че се е споминала.

Тека измърмори нещо неясно, може би му благодари, макар че не прозвуча като благодарност. После дойде ред на Сайра.

— Сайра — рече тя. — Ноавек.

Пръстите на мъжа застинаха над клавишите. Видът му беше заплашителен с тази бяла светлина, която грееше под лицето му и хвърляше сенки в очните кухини и дълбоките гънки. Тя също го зяпна, остави го да я огледа цялата — от сребърната кожа, през бронираната китка, до износените ботуши.

Но мъжът си замълча, натрака името ѝ в апарата и ѝ махна да мине. Ръката ѝ остана протегната назад в тази на Акос, докато мъжът му махна да мине.

Тека пъргаво притича до тях с ококорени, грейнали очи.

— Невероятно, нали? — усмихна им се тя. — Винаги съм си мечтала да видя Огра.

— Не си ли идвала тук? — попита Сайра. — Поне да видиш майка си?

— Не, така и не ми позволиха да я посетя. — Гласът ѝ прозвуча някак настръхнало. — Беше опасно. Но изгнаническата колония живее тук повече от две поколения, още откакто Ноавек взеха властта.

— И огранците не са ви прокудили? — попита Акос.

— Те казват, че всеки, който може да оцелее на тази планета, има право да остане — обясни Тека.

— Не ми се вижда толкова опасно, колкото очаквах — отбеляза Сайра. — Всички разправят колко тежко било да останеш жив тук, но на мен ми се струва спокойно.

— Не се заблуждавай — отвърна Тека. — Всичко тук е в готовност да напада или да се отбранява — растенията, животните, даже самата планета. Не могат да се хранят със слънцето, затова се изяждат едни други или теб.

— Растенията са месоядни? — удиви се Акос.

— Доколкото знам. — Тя сви рамене. — Или ядат потока. Сигурно затова са оцелели тук. Ако на Огра има изобилие от нещо, това е потокът. — Тя се усмихна дяволито. — И сякаш не стига вечно да живееш в страх да не те изядат… хм, да кажем, че когато спомена „урагани“, мъжът не говореше за дъжд по Пробуждане.

— Говориш със загадки, а? — намръщи се Сайра.

— Да! — усмихна се широко Тека. — Приятно е да знаеш нещо повече поне веднъж. Хайде, елате.

И тя ги отведе до един от каналите. За да стигнат до брега, трябваше да слязат по няколко неравни и напукани от коренищата стъпала. Акос опипа с ръка упоритите корени, които бяха покрити с фин черен мъх.

Тук имаше растения. На Пита той не беше мислил за чуждоземните видове, най-вече защото там нямаше растителност, или поне не се срещаше на онези места, където можеше да я стигне. Но Огра беше обрасла нагъсто с дървета. С радостна възбуда той се зачуди какво ли може да се направи от растенията тук.

На брега на канала ги чакаше дълга и тясна лодка с четири места на двете насрещни пейки. По отблясъка ѝ Акос се досети, че е направена от метал. Беше тъмно, светеше само розовата ивица във водата под лодката.

— Каква е тази светлина? — попита той Тека.

Отговори му жената, която стоеше на носа на лодката и чиито черни очи бяха очертани с бяла боя. Отначало той си помисли, че боята има някаква практическа цел, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече му се струваше, че беше само за украса, като черните линии, които хората на родната му планета слагаха над миглите си. Тук бялото просто се виждаше по-лесно.

— В огранските води живеят много видове бактерии — обясни тя. — Те светят в най-различни цветове и ще ви напомнят, че само най-черната вода става за пиене.

Даже водата бранеше себе си на Огра.

Акос последва Тека по кандилкащата се дъска, която свързваше брега с лодката, и стъпи на едната пейка, за да стигне до другата. Сайра се настани до него и той я хвана за китката там, където свършваше бронята. Стисна я и се наведе над лодката, за да погледне във водата. Розовите ивици плаваха лениво с течението.

Той се помъчи да пропъди мисълта за Сифа, с нейните бдителни и за него очи, и Айджа, които се настаняваха зад тях. Но лодката хлътна под тежестта им, а с нея и сърцето му слезе в петите. Вече нямаше да може да отбягва Айджа, както правеше на кораба. Тук бяха принудени да се търпят един друг — тувхийци, шотетци, огранци.

Жената пред тях седна и пое огромните весла, които се поклащаха от двете страни на съда. Лодката рязко потегли напред, когато тя загреба. Лицето ѝ не издаваше никакво усилие. Беше силна.

— Полезна дарба — отбеляза Сайра.

— Върши работа понякога. През повечето време ме викат да отварям инатливи буркани — отговори жената и загреба ритмично. Лодката проряза водата като горещ нож масло. — Между другото, не си топете ръцете в канала.

— Защо? — попита Сайра.

Жената само се изсмя.

Акос продължаваше да наблюдава менящите се цветове под повърхността. Розовото сияние беше прилепнало към плитчините покрай брега на канала. В по-дълбокото се виждаха сини точици, пурпурни струйки и тъмночервени кладенци.

— Ето там.

Огранката кимна с глава и всички проследиха жеста ѝ до един обемист силует. Отначало Акос си помисли, че това са бактерии, които са попаднали в течението. Но когато минаха покрай него, той забеляза, че това създание е двойно по-широко от тясната им лодка и двойно по-дълго от нея. Главата му беше закръглена — поне той допусна, че това е глава — и имаше най-малко дузина пипала, които завършваха по краищата с тънки пера. Акос го видя само защото бактериите се бяха прилепили по гладките му страни като ивици боя.

Създанието се превъртя, пипалата се извиха като въжета и на хълбока му се видя уста, колкото да погълне човек, опасана от тънки остри зъби. Акос застина.

— Подводната страна на тези лодки е изработена от защитен материал, който се казва соджу — обясни огранката. — Животното галанск е привлечено от потока и се храни с него. Ако пуснеш ръката си във водата, ще го привлечеш към себе си. Но в тази лодка не може да ни усети.

И явно беше така — при следващото загребване на веслата галанскът пак се превъртя и се гмурна в дълбокото, превръщайки се в слабо сияние под повърхността на водата. Малко след това се изгуби от поглед.

— Тук ли добивате този метал? — попита Тека жената.

— Не, не. На тази планета няма нищо, което да не е богато на потока. Внасяме го от Есандер.

— Защо живеете на планета, която така решително иска да ви убие? — полюбопитства той.

Огранката му се усмихна.

— Бих могла да попитам същото шотетците.

— Аз не съм шотетец.

— Не си ли? — сви тя рамене и продължи да гребе.

Докато пристигнат, гърбът вече го болеше от друсането при кацането, последвано от неудобната седалка в лодката. Огранката насочи греблата към брега, където върху каменните стъпала беше избуявало същото кадифеномеко дърво, каквото беше погалил на тръгване. До стъпалата зееше отворената паст на тунел.

— Трябва да минем под земята, за да избегнем ураганите — поясни жената. — Друг път ще може да разгледате шотетския сектор.

Ураганите. Каза го със страхопочитание, не ласкаво. Това беше нещо, което плашеше тази жена, силна колкото половин дузина мъже, и Акос също се стресна.

Той слезе от лодката на вдървените си нозе и с облекчение усети твърдата земя под тях. Подаде ръка на Сайра, свил уста в тънка линия.

— Мислех си, че шотетците са свиреп народ, ала хората тук сигурно са направо зверове.

— Навярно това е друг вид свирепост — отвърна Сайра. — Те не се колебаят, но се бият без хитрост. Своего рода… тромава смелост. А се иска и лудост, за да живееш на такова място.

Докато я слушаше, на Акос му стана ясно, че тя беше прекарала повече време в наблюдение на огранците, отколкото би си признала някога. Дори нямаше да разбере какво има да си признава, защото приемаше, че всички други хора бяха любознателни като нея. Вероятно беше изгледала всички кадри от огранската битка, които е могла да намери, плюс още половин дузина странични теми. Тези файлове се съхраняваха в стаята ѝ на странстващия кораб, нейната малка бърлога на знанието.

Навлязоха в тунела, водени първоначално единствено от подсвиркването на огранката. Но след десет крачки Акос видя светлина. Някои от камъните по стените на тунела грееха. Бяха малки, по-малки от юмрука му, и бяха разположени тук-там по стените и тавана.

Жената засвири по-силно и камъните засветиха по-ярко. Акос сви устни и като закри лицето си, опита и той да изсвири. Светлината в камъка до него побеля с топлината на слънчеви лъчи. Това ли беше единственото слънце, което виждаше Огра?

Погледна косо към Сайра, която направи гримаса — сенките танцуваха живо по тила ѝ, но тя му се усмихваше.

— Какво? — попита той.

— Въодушевен си. Тази планета най-вероятно ще ни убие, а на теб тук ти харесва.

— Ех — рече той отбранително, — пленителна е, това е всичко.

— Знам. Само дето не очаквам и други хора да харесват странните и опасни неща, които аз харесвам.

Тя провеси леко ръка на кръста му, така че да не почувства тежестта ѝ. Той пък преметна ръка през раменете ѝ. При допира му кожата ѝ пак стана бяла.

Тогава Акос чу тихия грохот, сякаш самата планета ръмжеше, и в този миг той нямаше да се изненада, ако наистина беше така.

— Елате, ледени обитатели — пропя със звънлив глас огранката.

Тя мушна кутрето си в метална халка на тъмния под и с едно движение на ръката издърпа капака от земята. Наоколо се вдигна облак прах. Акос зърна тясно стълбище, което чезнеше в нищото.

Време е да призова на помощ шотетската храброст, помисли си той.

Глава 11 Сайра

Последния път, когато бях сред тълпа, се престорих, че ще убия собствения си брат, а тя с настървение бе пожелала моята кръв. Още преди това той изряза кожата от главата ми под песента на стотици гърла. Погалих с ръка сребърната кожа, която ме покриваше от врата, през челюстта, та до черепа. Не, нямах хубави спомени от тълпите и едва ли тук, където ме очакваха само огранци и шотетски изгнаници, щях да натрупам такива.

Слязохме пипнешком по тъмното стълбище и когато завихме зад един остър ъгъл, се озовахме насред мъждиво помещение със скърцащ дървен под, под сиянието на огрански одежди, повечето от които окичваха шотетски тела, както дочух от разговорите.

Огранското облекло, което даже шотетците носеха тук, не се отличаваше с необикновен стил — едни дрехи бяха тесни, други широки, един натруфени, други скромни, но прегръдката на сиянието беше неизменна — в гривните за китките и глезените, в огърлиците, връзките за обувки, коланите и копчетата. Един от мъжете, покрай които минах, имаше даже райета от слаба червена светлина, пришити на гърба на якето му. Осветени изпод дрехите си и със скрити в сенки лица, всички те имаха зловещ вид. Светлокожите като Акос излъчваха собствена светлина, което на такава враждебна планета не беше преимущество.

Имаше пейки за сядане и високи маси, край които да стърчат прави. Мнозина държаха чаши с бистра течност, която разпръскваше светлина. Видях как група хора си подаваха едно шише и то подскачаше от ръка на ръка като по вълни. Деца седяха до краката ми и играеха игра с бързи движения на ръцете, предавани в кръг. Две момчета, с два-три сезона по-малки от мен, се биеха наужким до една от масивните дървени колони в помещението. Усетих, че това е място за събирания и нищо повече. Шотетците нито живееха, нито работеха, нито се хранеха тук, само изчакваха ураганите да преминат. Огранката така и не ни обясни какво точно представляват те. Нищо чудно. Огранците явно обичат да си разменят мъгляви думи и тежки погледи.

Тека тутакси се сля с тълпата и се хвърли на врата на първия изгнаник, когото позна. Тогава хората започнаха да ни забелязват. Тека със своята светла кожа и още по-светла коса не се нуждаеше от представяне. Акос се извисяваше с една глава над множеството и естествено привлече погледите.

А след тях идвах аз. С лъскава сребърна кожа и пълзящи по тялото ми сенки.

Опитах да не се ядосвам, когато едни загубиха ума и дума при вида ми, а други замърмориха и започнаха да ме сочат с пръст — къде им беше възпитанието?

Свикнала съм с тези реакции, напомних си. Аз съм Сайра Ноавек. Стражите в имението инстинктивно се отдръпваха от мен, жените грабваха децата си, щом ме видеха. Изпънах рамене, изпъчих се и поклатих глава, когато Акос посегна да облекчи болката ми. Не, по-добре да ме видят такава, каквото съм. По-добре да се свърши с това сочене.

Прикрих запъхтяното си дишане.

— Ехо! — Тека ме дръпна за лакътя на широкия работен комбинезон. — Елате, трябва да се представим на лидерите.

— Ти не ги ли познаваш вече? — попитах аз, а в това време Акос се огледа назад за майка си и брат си, макар че, откакто кацнахме, ги отбягваше.

Помъчих се да си представя държанието си, ако майка ми се беше върнала в живота ми, след като съм приела, че никога повече няма да я видя отново. В представите ми това беше едно щастливо събиране и ние се връщахме към старите си навици на грижовност и разбиране. За Акос, естествено, не беше толкова просто след пълното с предателства и хитрини минало между него и Сифа, но даже и без това нещата между тях никога не бяха прости. Може би и аз щях да страня от Илира, така както той странеше от майка си.

А може би тя говореше с твърде много загадки и това беше уморително.

Щом Акос събра семейството си, Тека ни поведе навътре в залата. Стараех се да вървя, без да марширувам, макар че подсъзнателно целях умишлено да ги сплаша, за да не гледам как най-неочаквано ги обзема страх.

— Наблизо е селцето Гало — уведоми ни Тека. — Там живеят най-вече шотетски изгнаници, но са останали и малко огранци. Предимно търговци. Майка ми казваше, че сме се омесили добре с тях… Ооо!

Тя се метна на врата на светлокос мъж с чаша в ръка, после се ръкува с жена с бръснато теме, която с нежен присмех потупа превръзката на окото ѝ.

— Пазя по-хубавата за специален случай — отвърна Тека. — Знаеш ли къде е Етрек? Трябва да го представя на… Ах!

Напред излезе висок мъж, макар и не колкото Акос, с дълга черна коса, вързана на възел. На тази светлина ми беше трудно да преценя дали беше на моята възраст, или с десет сезона по-голям. Боботещият му глас не ми помогна много.

— Ах, ето я и нея — рече той. — Бича на Ризек се превърна в Екзекутора на Ризек.

Той преметна ръка през рамото ми и се обърна, сякаш се канеше да ме придърпа сред групичка хора, които държаха чаши с онова нещо. Отдръпнах се толкова бързо, че мъжът не успя да почувства дарбата ми.

Болката профуча през бузата ми и със следващото преглъщане мина през гърлото ми.

— Ако пак ме обидиш, ще…

— Какво? Ще ме набиеш? — Мъжът се усмихна мазно. — Интересно ще е да те видим. Тогава ще се разбере дали си толкова добър боец, колкото се говори.

— Без значение е дали съм добър боец, или не съм — срязах го. — Но не съм Екзекутора на Ризек.

— Каква скромност! — рече по-възрастна жена насреща ми и сръбна малко от чашата си. — Всички ви видяхме на арената в новините, госпожице Ноавек. Няма нужда да се срамувате.

— Нито се срамувам, нито скромнича — рекох аз и усетих как устата ми се извива в най-киселата ми усмивка. Кръвта ми заблъска в слепоочията. — Просто не вярвам на всичко, което виждам. Досега трябваше да сте научили този урок, изгнанице.

Едва не се разсмях, когато видях как веждите им се повдигнаха едновременно. Акос ме докосна по облеченото ми рамо и се наведе над ухото ми:

— Не бързай да си създаваш врагове. Ще имаш предостатъчно време за това.

Потиснах напиращия у мен смях. Той имаше право.

Миг след това първоначално видях в мрака само една широка усмивка, а след това Джорек се блъсна в Акос, който изглеждаше твърде объркан, за да отговори на прегръдката му. А и бях забелязала, че като правило не беше особено любвеобилен, но все пак, щом се отдръпна, добродушно го потупа по рамото.

— Много се забавихте с пристигането си тук — рече Джорек. — Започнах да си мисля, че сте отвлечена от канцлера.

— Всъщност ние зарязахме нея в една аварийна капсула — отговори Акос.

— Наистина ли? — Веждите на Джорек се извиха нагоре. — Срамота. Аз я харесвах.

— Ти си я харесвал? — попитах аз.

— Госпожице Ноавек! — Джорек направи поклон с глава и се обърна пак към Акос. — Така е, тя беше малко плашеща, но това качество у приятелите ми очевидно ме привлича.

Бузите ми запариха, когато той погледна многозначително от Акос към мен и обратно. Джорек ме смяташе за своя приятелка?

— Как е майка ти? — попита го Акос. — Тук ли е?

След дребната ни мисия Джорек бе останал, за да се погрижи за майка си в хаоса на Воа.

— Жива и здрава, но не, не е тук. Каза, че ако някога кацне на Огра, никога повече няма да отлети. Не, държи ни в течение какво става във Воа. Премести се да живее при брат си и децата му.

— Хубаво.

Акос се почеса отзад по врата и пръстите му одраскаха тънката верижка, която носеше, онази с пръстена на Ара Кузар. Той не я носеше от привързаност, както несъмнено Ара и Джорек се бяха надявали, а като товар. Да не забравя.

Тека беше изчезнала за малко, но сега се върна с една яка жена до нея. Жената не беше нито висока, нито ниска, косата ѝ беше опъната назад в стегната плитка. Усмихна ми се почти сърдечно, но също като другите не удостои и с един поглед Акос. Аз бях погълнала цялото ѝ внимание.

— Госпожице Ноавек! — подаде ми тя ръката си. — Аз съм Аза. Член съм на нашия съвет тук.

Погледнах косо Акос с мълчалив въпрос. Той вдигна ръка върху голата кожа между врата и рамото ми и угаси сенките. И без да опитвам, знаех, че в момента не съм в състояние да контролирам дарбата си, както се бях научила да правя в скривалището на ренегатите във Воа. Не и с недоспиването на кораба и огранската атмосфера, която подсилваше дарбите. Цялата си енергия влагах, за да я сдържам, така че да не избухне навън от мен, както се случи при кацането.

Поех ръката на жената и я стиснах. Акос не беше привлякъл вниманието ѝ по-рано, но способността му да угаси дарбата ми положително стори това. Всъщност всички наоколо преместиха погледи върху него и най-вече върху ръката му.

— Моля ви, наричайте ме Сайра — казах на Аза.

Погледът ѝ беше любопитен и проницателен. Когато пуснах ръката ѝ, Акос свали своята и сенките се върнаха. Бузите му бяха пламнали ярко и червенината се разстилаше към врата му.

— А ти кой си? — попита го Аза.

— Акос Кересет — рече той плахо.

Не бях свикнала с мекушавата му страна, но след като сега не бяхме вечно обградени от похитителите му, убийците на баща му или други негови мъчители, хм, може пък такъв да беше характерът му при по-нормални обстоятелства.

— Кересет — повтори Аза. — Странно, но откакто съществува колонията ни, орисан човек никога не е стъпвал тук. А сега имаме двама.

— Всъщност четирима сме — обадих се аз. — По-големият брат на Акос, Айджа, е… някъде тук. А също и майка му Сифа. Те двамата са оракули.

Озърнах се наоколо. Като че повикана само по името си, Сифа изникна от сенките зад мен. На няколко крачки зад нея се въртеше Айджа.

— Оракули. Двама оракули — изрече Аза.

Изглежда, най-сетне се беше постреснала.

— Аза — кимна Сифа.

Показваше усмивка, която трябваше да бъде неразгадаема. Едва не извъртях очи.

— Благодаря на всички вас, че ни приютихте. Тежък път изминахме, за да стигнем дотук.

— Разбира се — вдървено отвърна Аза. — Скоро ураганите ще преминат и ще ви намерим някое местенце, където да си починете. — Тя се приближи. — Но трябва да попитам, оракуле… има ли от какво да се боим?

Сифа се усмихна.

— Защо питаш?

— Да приемем двама оракули наведнъж… — Аза се намръщи. — Струва ми се, че това не е добър знак за бъдещето.

— Отговорът на въпроса ти е „да“. Наистина сега е време да се боиш — тихо отвърна Сифа. — Но това нямаше да се промени, все едно дали аз съм тук, или не.

Напред излезе светлокожа огранка, сякаш поръсена с лунички, която носеше гривна с мека бяла светлина. Гривната ми помогна да видя лицето ѝ, когато ми даде знак, шепнейки в ухото на Етрек.

— Госпожице Ноавек — обърна се към мен, щом свърши. Очите ѝ, черни като моите, проследиха сенките, които обгръщаха гърлото ми досущ като душаща ме ръка. — Казвам се Иса и току-що научих от комуникационната кула, че сме получили обаждане за вас от Щабквартирата на Съвета.

— За мен ли? — повдигнах вежди. — Сигурно грешите.

— Записът е излъчен преди няколко часа по новините в целия Съвет. С тази скорост стигат до нас на Огра. За беда, този запис има ограничение във времето. Съобщението е от Исае Бенесит. Ако желаете да отговорите, подгответе се да действате незабавно.

— Какво? — попитах аз. Усетих жужене в гърдите, подобно на бръмченето на потока, само че по-силно, по-дълбоко. — Трябва да отговоря незабавно?

— Да, иначе отговорът ви няма да стигне навреме до нея. Закъснението в комуникациите ни е непростимо, но няма как да бъде заобиколено. Може да направим записа тук и да го изпратим на следващия сателит, който ще напусне атмосферата ни след минути. В противен случай трябва да чакаме още час. Последвайте ме, моля ви.

Посегнах към ръката на Акос. Той ме хвана здраво и двамата тръгнахме след Иса през навалицата.

Иса беше спряла съобщението на пауза върху екрана на отсрещната стена. Той беше широк колкото разперените ми докрай ръце. Жената ме накара да застана върху един кръг на пода, изпъди всички наоколо, даже и Акос, и включи лампа, която хвърли жълта светлина върху лицето ми. Предположих, че това е заради камерата, която щеше да запише съобщението ми.

Майка ми ми беше давала съвети по въпросите на дипломацията, но само като малка. След смъртта ѝ нито баща ми, нито брат ми си бяха правили труда да продължат тази част от образованието ми. Те бяха предположили логично, че въоръжено момиче като мен няма да има нужда от такива познания. Опитах се да си спомня уроците ѝ. Не се прегърбвай. Говори ясно. Не се страхувай да обмислиш отговора си — мълчанието се струва по-дълго на теб, отколкото на тях. Това беше всичко, което помнех. Все трябваше да ми послужи.

Исае Бенесит се появи на екрана по-грамадна, отколкото някога е била на живо. Лицето ѝ беше открито — предположих, че след убийството на сестра си бе свалила маската, тъй като вече нямаше с кого да я сбъркат. Белезите изпъкваха върху кожата ѝ, но не натрапчиво. Лицето ѝ беше намазано с грим, но без тях. По нейно настояване, предположих аз.

Черната ѝ коса лъщеше прихваната назад, беше облечена в рокля с висока яка — така допуснах, защото я виждах само до кръста — от дебел черен плат, който изглеждаше почти втечнен. Встрани на врата ѝ грееше златно копче. На челото ѝ за корона имаше златна диадема, но без никакви украшения. Този канцлер не желаеше хората да го свързват с изобилието и богатството на Отир. Този канцлер водеше Осок, Шиса и най-вече Хеса. Сърцето на Тувхе.

Тя беше положила огромни усилия да не изглежда красива и нежна. Беше поразителна с внимателно очертаните си с чернило очи и с обичайния мургав цвят на кожата си, върху която не беше сложила нищо друго, освен малко пудра, за да не лъщи.

Аз обаче не се бях къпала като хората повече от седмица и бях облечена с тройно по-голям работен комбинезон.

Чудесно, няма що.

— Аз съм Исае Бенесит, орисан канцлер на Тувхе, и говоря от името на планетата-нация Тувхе — подхвана тя.

В помещението край мен се възцари тишина. Стиснах отпуснатите си ръце в юмруци. През тялото ми премина болка, пламна в ходилата ми и през краката плъзна към корема ми.

Премигнах, за да прогоня сълзите, насилих се да се съсредоточа и да стоя неподвижно.

— Това съобщение е адресирано до наследницата на тъй наречения шотетски трон — продължи тя. — След като смъртта на Ризек Ноавек беше потвърдена, по закона за наследственото право, спазван от шотетския народ, то трябва да бъде предадено на Сайра Ноавек преди изгрев-слънце, според днешния час в шест и тринайсет минути… През последните няколко сезона понесохме редица актове на шотетска агресия. При едно нападение беше убит нашият залязващ оракул, а изгряващият ни оракул беше отвлечен. Само преди броени дни сестра ми Ориев Бенесит беше отвлечена и убита на централен градски площад.

Беше се упражнявала с изявлението, защото не се запъваше, макар че очите ѝ святкаха от злоба. А може би си въобразявах.

— Ескалацията на тези агресивни действия повече не може да се пренебрегва. Тя трябва да бъде посрещната със сила. — Исае се покашля тихо, кратък миг на човечност. — Сега ще ви прочета условията на шотетската капитулация пред Тувхе… Първа точка: Шотет ще разпусне редовната си армия и ще предаде всичките си оръжия на тувхийската държава. Втора точка: Шотет ще предаде странстващия си кораб на Съвета на Деветте планети и ще се откаже от странстванията, за да се установи във и около местността, известна като Воа, на север от южните морета. Трета точка: Шотет ще разреши на войските на Тувхе и Съвета да окупират територията му, докато в страната се възстановят редът и мирното сътрудничество със Съвета и тувхийските власти. Четвърта точка: Шотет ще се откаже да се нарича суверенна държава и ще признае, че е част от тувхийската нация. Пета точка: Шотет ще изплати репарации на всички обществени здания и семейства, пострадали при шотетската агресия през последните сто сезона на планетата Тувхе и на другите планети, в размер, който ще бъде определен на по-късна дата от комитет на Съвета и тувхийските власти. Шеста точка: Всички шотетци, които се определят като изгнаници от режима на Ноавек, ще се завърнат на Тувхе и ще се установят в отделен от Воа район, където ще получат амнистия и пълно тувхийско гражданство.

Цялото ми тяло се сви като юмрук, пръст по пръст изцеди кръвта от кокалчетата ми. Вече не забелязвах болката от дарбата ми, макар че сенките се надбягваха по кожата ми с най-тъмното, най-гъстото си черно.

— Ще приемете условията в това съобщение, в противен случай ще обявя война на Шотет, след което кръвта на собствения ви народ ще тежи на съвестта ви — продължи Исае. — Отговорът трябва да бъде получен преди изгрев-слънце според днешния час в шест и тринайсет минути, или ще приемем, че животът ви е бил отнет, и ще се обърнем към следващия наследник от рода ви. Край на съобщението.

Лицето на Исае изчезна от екрана. Край мен всичко тънеше в мълчание. Затворих очи и се помъчих да овладея тялото си. Сега не му е времето, казах му, докато то се разкъсваше от болка. Сега не му е времето да запълваш мислите в главата ми.

Опитах се пак да си спомня майчините уроци, но си спомних само нея. Килнатата ѝ шия, студената ѝ усмивка, когато искаше да смрази някого. Начина, по който използваше плътния си спокоен глас, за да получи своето. Можех да опитам да ѝ подражавам, но нямаше да се получи. Вече бях разбрала, че аз не съм Илира Ноавек.

Единственият образ, който успях да приема, беше на Бича на Ризек, ала отчаяно мечтаех никога, никога вече да не съм нечий бич.

— Готова ли сте с отговора си, госпожице Ноавек? Имате на разположение само няколко минути — подкани ме Иса.

Не бях готова с отговора, не бях готова да действам като лидер на една разделена страна, която ми беше показвала единствено презрението си. Бях обградена от критичните погледи на изгнаниците, на избягалите от жестокостта на собствения ми баща и собствения ми брат. Те бяха обидени, че с мен се отнасят като с техен лидер, когато аз всъщност бях част от семейството на техните мъчители и преследвачи.

Но все някой трябваше да го направи и работата се падаше на мен. Налагаше се да направя всичко по силите си.

Изправих се. Покашлях се. И кимнах.

Иса кимна в отговор. Погледнах в камерите пред мен, които записваха образа и гласа ми, за да ги изпратят на Исае.

— Говори Сайра Ноавек, изпълняваща длъжността суверен на законната държава Шотет — произнесох аз и макар че гласът ми трепереше, думите бяха на място. Жълтата светлина изгаряше лицето ми, гледах право напред. Няма да трепна от сенките, няма…

Трепнах. Няма значение, окуражих се. Болеше ме. Естествено беше да сгърча лице.

— Шотет отхвърля условията на капитулацията, тъй като животът при тях ще бъде по-тежък от кръвопролитията, за които споменахте. Ризек Ноавек е мъртъв и престъпленията, извършени пряко или непряко от него срещу Тувхе, не представляват народа му.

Изчерпих деловите си фрази.

— Мисля, че това ви е известно — казах аз. — Била сте сред нас, видяхте с очите си усилията на съпротивата.

Замълчах. Помислих какво искам да кажа.

— Народът на Шотет изразява почтителното си желание за спиране на военните действия дотогава, докато се срещнем и обсъдим договор между нашите две страни. Ние не искаме война. Но не правете грешка, макар и разделени между Огра и Урек, ние сме една нация и ще се отнасяте с нас като с такава. Край на съобщението.

Едва когато свърших, осъзнах, че току-що бях разкрила на Исае Бенесит местонахождението на изгнаническата колония, която досега беше тайна за всички, освен за огранците. Но беше късно да променя това.

Преди някой да си отвори устата, вдигнах ръка, за да привлека вниманието на Иса.

— Може ли да запиша още едно послание? Него ще пратите незабавно до сателитите във Воа.

Иса се поколеба.

— Моля те — добавих аз. Нямаше да навреди.

— Добре — съгласи се тя. — Но трябва да е кратичко.

— Съвсем кратко — обещах.

Изчаках знака ѝ, за да започна. Това послание можех да кажа, без да се замислям, без да репетирам. Когато Иса ми кимна, поех си въздух и подех:

— Воанци, говори Сайра Ноавек. Тувхе обяви война на Шотет. Предстоят военни действия. Незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Повтарям, незабавно се евакуирайте на странстващия кораб. Край на съобщението.

Превих се на две, подпрях се на колене и с мъка си поех дъх. Толкова много ме болеше, че краката ми всеки момент щяха да поддадат. Акос се спусна към мен, стисна ме първо за раменете, после за ръцете. Подпрях се на него, сгуших се, облегнах челото си на рамото му.

— Добре се справи — прошепна ми той. — Добре се справи. Държа те, държа те.

Когато хвърлих поглед над рамото му, видях нерешителни усмивки, чух почти одобрителен шепот. Беше ли прав Акос? Наистина ли се справих добре? Не можех да повярвам.

Предстоеше война. И все едно какво казваше Акос, все едно какво щяха да кажат отсега нататък всички останали, аз бях тази, която я ускори.

Глава 12 Киси

— Тази Сайра Ноавек — казва Аст, докато върти гладко камъче в лявата си ръка. Забелязвам, че той вечно шава — или коляното му ще подскача, или ще гризе еластичния край на гребена си, или ще си играе с нещо между пръстите си. — Има ли шанс да приеме условията?

Засмивам се. Мисълта, че Сайра Ноавек, която не се отказа от борбата на арената даже след като собственият ѝ брат ѝ обели кожата от главата, може да предаде страната си на Тувхе доброволно, е направо нелепа.

— Е, аз не я познавам — оправдава се Аст.

— Извинявай, не исках да ти се присмивам, но тя ще се бие и със стена, ако се изпречи на пътя ѝ.

— Не, не очаквам да се предаде. — Исае отговаря, все едно седи далеч от нас, а не на масичка до прозореца в другия край на стаята. Намираме се от онази страна на сателита на Съвета, която не гледа към слънцето, и вместо Тувхе през прозореца се виждат звездите, Космосът и потокът. На този фон Исае изглежда още по-дребничка и по-млада, отколкото обикновено. — Шотетците не са създадени да се предават. Председателят на Съвета имаше право — те са като… нашествие на насекоми. Мислиш си, че са дребни и ще ги смачкаш, а те все прииждат ли, прииждат.

Смразявам се, щом чувам думата нашествие. Така не се говори за народ даже ако ти е кръвен враг. И Исае обикновено не говори така за хората даже когато е ядосана.

Тя се изпъва, сключва ръце в скута си и казва:

— Трябва да реша какъв ще е следващият ми ход. В случай че обявяването на война бъде получено според плановете ни.

Аст гали с палеца си камъчето. То е от родната му планета, някакво мрачно небесно кълбо по периферията, с номер вместо име и въздух, който не става за дишане без хрип — жаргонната дума за каквото там е името на устройството. Той ми разказа, че за да оцелее, през по-голямата част от живота си е носил обемист апарат на лицето си. Колкото време ти е отредено, трябва да го изживееш добре, каза ми, все едно го е казвал хиляди пъти преди, все едно изречението е толкова далеч от манифест, колкото и един незначителен разговор.

— Мисля, че трябва да ги удариш здраво — казва той след няколко кръгчета на палеца си. — Шотетците нямат уважение към нищо друго. Удари ги здраво, иначе може хич да не ги удариш.

Исае свежда главата си, сякаш е разочарована, само аз знам, че не е това, а просто носи голям товар. Тя води своя вътрешна борба, а също и войната, която искат планетите от Съвета, както и войната срещу скръбта, която в този момент се надига у нея и я кара да казва и върши неща, които иначе не би казала и извършила.

— Мога да ударя пъпа на Воа. Там живеят повечето от поддръжниците на Ноавек.

През пъпа на Воа бяхме минали, за да стигнем до амфитеатъра. От една сергия там си купих чаша чай, а очите на продавача се набръчкаха по края, когато ми я подаде. Тя не може просто ей така да удари пъпа на Воа.

— Хем ще видиш сметката на лакеите на Ризек, хем ще заявиш намеренията си — отбелязва Аст. — Идеята е добра.

— Това не е военна мишена — намесвам се аз.

Аст поклаща глава.

— Сред шотетците няма цивилни. Всички знаят как да убиват. С Исае знаем това по-добре от всеки друг.

Бях научила, че баща му е бил убит при същото нападение, което оставило на Исае белезите. Същото, което беше отнело живота на родителите и приятелите ѝ. Корабът им, корабът, който беше давал убежище на Исае през по-голямата част от живота ѝ, бил завладян от странстващи шотетци, за които плячкосване означавало грабежи и убийства. Този епизод беше оставил и двамата с еднакви предразсъдъци и ги свързваше един с друг по начин, който не проумявах съвсем.

— Какво оръжие ще използваш? — пита Аст. — Пехотинците ще бъдат лоша стратегия срещу шотетците, като знаеш какво могат обикновените граждани.

— Те не са шотетски граждани — строго изрича Исае. — Фактически те са бунтовници срещу законното ми управление.

— Знам — отвръща тихо Аст.

Исае захапва едно от кокалчетата си, зъбите ѝ се впиват надълбоко. Иде ми да дръпна ръката от устата ѝ.

— Все още чакам потвърждение от лидерите на Пита, но ще използваме тяхното оръжие. Наричат го антипоточен заряд… Дава резултати. Мога да го насоча срещу амфитеатъра, където убиха Ори, а оттам разрушенията ще се разпрострат. Машината ще срине сградата със земята.

Дъхът ми излиза плитък. Ето затова дойдох тук — за да попреча на Исае да извърши нещо, за което ще съжалява, да се погрижа Тувхе да не кривва от правия път. Значи трябва да я успокоя. Трябва да ги спра навреме, докато още набират скорост. Пращам дарбата си като извита вълна, която ги връхлита едновременно. Аст трепва както винаги, но Исае не забелязва. Представям си как водата повдига тежестта от тялото ѝ и тя се понася на повърхността, сетне леко придърпва крайниците ѝ и се връща при мен.

— Има закон срещу атакуването на цивилни мишени без необходимост — изричам спокойно.

Исае ме поглежда лениво, сякаш е полузаспала. Долната ѝ устна е изцапана в червено.

— Извън пределите на Воа има казарма — предлагам аз.

— Където дори не знаем дали ще има жива душа — възразява Аст. — Във Воа цари пълен хаос. Войниците най-вероятно са влезли в града, за да поддържат реда. Ако атакуваме казармата, рискуваме да съборим десетина постройки и палатки — и толкова.

Исае продължава да хапе кокалчето си. Червена струйка ми показва, че то вече кърви. Обхванала я е същата дива сила, както преди да убие Ризек, само че сега няма цел, която да я погълне. Аст ѝ предлага място, в което да вложи разрушителната си енергия, но на каква цена? Невинни човешки животи? Старци, деца, дисиденти, ренегати, куци, сакати и бедни?

Да не говорим какво ще ѝ струва на нея като човека, който е дал заповедта за това разрушение.

Хайде, мисли.

— Убийството не е единственият начин да получиш резултат — обаждам се аз. — Шотетците ценят малко неща. Езика си…

Раздразнението на Аст лумва и аз се задавям, дарбата ми пречи да отговоря, не ми позволява да продължа.

— Да, дай да се впуснем в отвлечени разсъждения, вместо да ударим действителни цели — тросва се Аст. — Защо не!

Пак пускам дарбата си, нова вълна. Сега Исае се нуждае от малко мир и покой. И все едно колко близки са с Аст, той не може да ѝ ги даде.

Аз мога.

— Шшът, Аст! — Исае вдига ръка. — Ки, продължавай.

Изчаквам свитото ми гърло да се отпусне. Затова Аст трябва да се успокои и не просто да се успокои, ами да се засрами, че не ми позволи да говоря. Едва когато лицето му хубаво се е усмирило, мога пак да заговоря.

— Те ценят езика си, както и оракулите, които са извън въпрос, и странстванията.

— Странстванията. — Исае кима. — Имаш право. — Очите ѝ грейват. — Може да ударим кораба. Тъкмо се завърнаха, затова на борда ще бъде само основният екипаж. Жертвите ще бъдат минимални, но символичната победа ще е огромна.

Това не е мое решение, но не е и на Аст. По-добре от нищо, предполагам.

Аст се намръщва, очите му както винаги гледат вторачено в недалечна неизвестна точка. Известно време не е ставал, летящият бръмбар водач с цъкане и цвърчене е кацнал на рамото му и антенките му се местят също толкова накъсано като механичните му очи.

— Мек удар — казва той.

— По-добре да съжалявам, че съм била прекалено мека, отколкото прекалено твърда — с отсечен глас изрича Исае и показва, че обсъждането е приключило. — Ще се свържа с генерал Ден. Ще се погрижа да разполагаме със снимки на кораба, които не са отпреди половин сезон.

Усмихва ми се с прекалено свирепо лице, за да съм спокойна. Това означава, че Исае, която уби Ризек, още се спотайва някъде в душата ѝ и изчаква да нанесе отново удара си. Но няма от какво толкова да се тревожа. Това в крайна сметка ме привлече у нея на първо място — тя е способна, решителна. Не се нуждаеше от ничии грижи, най-малкото от моите. Никога не би си признала, че сега това се е променило.

Но когато се влюбиш, искаш да се грижиш за другия. Това ще правя и аз.

Вечеряме заедно — аз, Аст и Исае. Аст не отговори добре на дарбата ми и трябва да се уча как да се оправям с него като всички други — опит и грешка. Затова този път го разпитвам за детството му на кораба с Исае и това го отпуска. Разказва как учел Исае да поправя двигатели, това, с което се е занимавал баща му, а тя искала само да отвърта болтовете. Веднъж го накарала да отиде с нея на урок по обноски и той така я разсмял, че тя изпръхтяла чая през носа си.

— Излезе ми чак през окото — казва тя през смях.

Бавно, но сигурно решавам — ще се наместя между тях. Не за да ги разделям, а за да съм сигурна, че тя постъпва правилно, разумно. Съобщението ѝ до генерал Ден звучеше достатъчно непоколебимо, а сега се смее, докато разказва случки от миналото си, но аз продължавам да се тревожа. След като си видял как някой убива човек с кухненски нож, има за какво да се тревожиш.

Аст си тръгва, щом облизваме чиниите, и аз също се приготвям да си вървя. Исае е уморена от днешните решения. Но тъкмо когато се надигам от стола, тя ме хваща за ръката и казва:

— Имаш ли нещо против да останеш за малко?

— Не, разбира се.

Тя изгубва спокойствието си, все едно се разсъблича, крачи покрай прозорците, после се обръща и тръгва назад. Опитвам се да ѝ помогна, но както се случи на кораба на ренегатите на път към килията на Ризек, дарбата ми изневерява. Тя подръпва косите си възбудено и те се къдрят още по-ситно около ушите ѝ.

— Моята дарба също си има трудности — казва тя след няколко обиколки на стаята. Дълго време си мислех, че дарбата на Исае е най-обикновена — тя вижда спомените на другите хора, щом ги докосне. Но не е само това. Тя живее, а миналото вечно я тегли, мъчи се да я отнесе с течението си. — Откакто Ори… — Млъква, преглъща, пак започва. — Затъвам в спомени. Което е добре, когато са хубави, като тези с Аст, но когато не са и ме навестят в сънищата…

Тя трепва и разклаща глава.

— Да си поприказваме за нещо по-ведро — предлагам аз. — Докато заспиш.

— Не знам… не мисля, че ще се получи. — Тя продължава да клати глава. — Чудех се дали… глупаво е, но…

— Каквото и да е, стига да ти помогне.

— Чудех се дали няма да ме пуснеш в твоите спомени. Ако ги видя чрез дарбата си, може би ще намеря покой за известно време.

Колебая се. Хубавите спомени, между които мога да избирам, не са чак толкова много. Онези от детството ми са примесени с тъга, защото всички водят към отвличането на Айджа и Акос и бащиното ми убийство. Онези след тях, когато се мъча да извадя мама от вечното ѝ помрачение, също не са хубави. Едва когато се събрахме с Ори, облаците започнаха по-често да се разведряват и отчасти причината беше, че опознавах Исае…

— Извинявай, не биваше да те моля, това е нахлуване в душевния ти мир — изрича тя.

— Не! Не е това. Мислех си, че много от хубавите ми спомени са свързани с теб и Ори, и не знаех дали няма да е неловко.

— О! — Тя се дръпва. — Не, няма нищо.

Отивам до леглото ѝ и сядам на ръба, където покривката още стои гладка, затъкната под матрака. Потупвам мястото до мен и тя сяда настрани, за да може да ме гледа в очите.

— Дай ми една секунда — казвам аз.

— Секунда. — Тя се усмихва. — Това е една от любимите ми думи на хесански.

После затварям очи, за да си спомня. Не само за да си спомня кога я срещнах или кога почувствах, че наистина сме се сприятелили. Всичко е в детайлите. Уханието на въздуха, студеното време, с какво бях облечена. А това не е толкова лесно. Бях ученичка, затова първите пъти вечно бях с униформата си — дебела роба, която покриваше дрехите ми, за да не се нацапат с прашец, кори и стебла от растенията…

— Хайде, давай — подканих я аз и си спомних резливия мирис на зелената кора от соления плод, който белех.

Тя и преди е използвала дарбата си върху мен, докато се опознавахме, затова очаквам докосването на ръката ѝ по лицето ми. Пръстите ѝ са студени и малко лепкави, но бързо се сгряват на бузата ми, закотвят се на челюстта ми. След това двете заедно се връщаме в миналото.

Стоях зад въжената бариера и тълпата ме притискаше в гърба. Нямах нищо против, защото ме топлеше, пазеше ме от вятъра и снега. Пак бях принудена да свия в юмруци ръцете си в ръкавиците, за да сгрея пръстите си, но не усещах оня мраз, оня дълбок мраз, от който чак зъбите те заболяват.

Дълго чакахме, преди корабът да се появи в небето и да се спусне направо на площадката за кацане. Беше малък и непретенциозен хесански превозен кораб. Хората околовръст ахнаха, когато разпознаха очукания му метал, топлинните му клапи, които предпазват двигателя от замръзване. Разчетох тези белези като послание — аз съм като вас, една обикновена тувхийка. Това беше манипулация.

Хесанският кораб кацна, вратата се отвори и навън се показа жена в черно. Лицето ѝ, естествено, беше покрито от носа надолу. Но за разлика от нас не носеше защитни очила, затова успях да видя черните ѝ леко полегати очи със залепнали в кожата над тях мигли.

Когато я зърнаха, всички нададоха радостни възгласи. Без мен — аз се мъчех да разбера дали не ми се привижда. Това бяха очите на Ори, но аз от години не я бях срещала, а тя си беше… ами беше си Ори.

Секунда след това зад първата жена излезе втора — сестрата на канцлера, помислих си аз, макар че можех да се закълна, че виждам двойно. Бяха еднакви на височина, носеха еднакви палта, еднакви предпазни маски покриваха лицата им. Еднаквите им очи огледаха тълпата безучастно.

Рамо до рамо жените тръгнаха към сградата. Не се спряха да стиснат ръцете на хората, а помахаха с ръкавици. Очите им се набръчкаха в усмивки, които не можехме да видим. Походката на едната беше плавна, сякаш се носеше по земята на колелца. Другата вървеше отривисто и главата ѝ сякаш подскачаше нагоре-надолу на всяка стъпка. Когато минаха покрай мен, не се сдържах — свалих защитните си очила, за да видя по-добре лицата им, за да видя с очите си дали това е Ори.

Единият чифт очи се спря върху моите. Крачките леко се забавиха. А в следващия момент двете изчезнаха.

По-късно същия ден на вратата ми се почука.

Живеех в общежитието точно до болницата, с която ги свързваше покрит мост. Понякога опирах чело в стъклото и съзерцавах полята с ледоцвет. Оттам се виждаха само цветните петна на сградите в Осок, които висяха в небето като полилеи.

Стаите ми бяха тесни, натъпкани догоре с вещи. Предимно от плат. Хартията, а следователно и книгите бяха лукс на планета почти без дървета, но от стеблата на ледоцвета предяхме конци, които киснехме в есенция от листенца на непорочниче, за да омекнат. Боядисвахме ги във всякакви цветове — убити и ярки, тъмни и светли. Всичко друго, само не в сиво, което беше пред очите ни през повечето време. Окачвах платовете по рафтовете, за да скрия предметите по тях, увесвах ги на стените, за да завия олющените места. В повечето случаи стаята ми служеше за кухничка. Имах малки котлони тук-там, върху които къкреше нещо и според деня във въздуха се носеше пара или дим. Не беше чисто, но беше топло.

Жилището обаче не подхождаше на гостите ми в онзи ден. Обърсах си ръцете в престилката, отворих вратата и по челото ми изби пот. Пред мен стоеше много висок намусен мъж.

— Техни височества Бенесит желаят да им окажете честта на своето гостоприемство — изрече той.

Не беше тувхиец, личеше си по разкопчаните копчета на врата. Беше облечен в светлосиво, което ще рече, че беше от Съвета, и официалният му тон го потвърждаваше.

— Ъхъ — успях да измрънкам. После пуснах в ход дарбата си и позата му се отпусна, а с него и аз. — Разбира се. Добре дошли са, а също и вие.

Мъжът се подсмихна под мустак.

— Благодаря ви, госпожо, но работата ми е да стоя пред вратата.

Той провери апартамента, за да е сигурен, че не крие опасност, мина през всяка стая и огледа всичките ми вещи. Надникна и в банята, за да види дали някой не клечи с нож във ваната, или поне така си помислих. После излезе през вратата, кимна на някого, който не се виждаше, и те се появиха. Две високи, стройни жени в черни рокли, закопчани до брадичката, с качулки и защитни маски на лицата. Отдръпнах се, за да влязат, но не ги поздравих. Стоях и ги зяпах.

Тогава едната от тях мина край мен да затвори вратата и ми се усмихна. Познах по набръчканите ѝ бузи.

— Киси — каза ми и тогава разбрах, наистина разбрах, че беше тя.

— Ори!

Двете се хвърлихме да се прегърнем, сблъскахме се, стиснахме се здраво и се разсмяхме.

Над рамото ѝ видях как сестра ѝ обиколи малкия ми апартамент, като галеше с пръст всичко, покрай което минеше. Спря се пред лавицата, където зад прозрачна завеса държах семейните снимки, така че да не ги гледам, ако много се натъжа.

Отдръпнах се от Ори, която свали качулката и покривалото на лицето си. Изглеждаше точно както и очаквах — все същата, но по-проницателна, по-зряла. Черната ѝ, права като клечки коса беше хваната на кок на тила ѝ и се беше разрошила от качулката. Устата ѝ, чиито краища вече се бяха вирнали нагоре, се изви в широка усмивка.

— Не мога да повярвам!

Не мога да повярвам, че ти си сестрата на канцлера, не мога да повярвам, че си тук — това исках да кажа, но не можах.

— Много съжалявам. — Тя сведе очи. — Де да имаше друг начин…

Как си могла да ме лъжеш през целия ни живот? — помислих си аз, защото знаех, че нямаше да мога да го изрека на глас. Всъщност мълчах като риба.

Хванах я за лакътя и я поведох към възглавничките, които бях натрупала около единия котлон и дебелото гърне с накиснат в него чай. Изучавах полезното действие на студено накиснатия ледоцвет в сравнение с топло накиснатия.

— Къде отиде? — попитах аз.

— На кораба на Съвета. Исае беше там и се… лекуваше.

Тогава погледна сестра си и аз разбрах, че името на канцлера е Исае. Тя се настани на единственото кресло в стаята, близо до Ори. За секунда ръцете ѝ останаха скръстени в скута, после тя извъртя очи и свали защитната маска от устата и носа си. Ако се съдеше по яркия им червен цвят, противните белези, които разполовяваха лицето ѝ, бяха отскоро.

Не бяха красиви. Като всички белези.

— Тя иска да каже, че се лекувах от това. — Исае махна с ръка пред лицето си.

Опитах да се усмихна.

— Сигурно не е било лесно.

Исае изсумтя.

— Значи ти си най-голямата Кересет. Напоследък си влязла в устата на всички в системата. Семейство Кересет — оракул, предател и… онази, която трябва да внимава с ножовете. „Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож“, нали това е ориста ти?

Задавих се. Брат ми не е предател. А аз ще боравя с ножовете толкова небрежно, колкото ми се ще, по дяволите! Махай се от къщата ми! За коя се мислиш, мътните те взели? Но от устата ми не излезе нито една от тези думи.

— Исае! — скастри я Ори.

— Сигурно не бива да повдигам неприятни теми, без да са ме молили — продължи Исае, — но такава е действителността за това коя си ти, коя съм аз, коя е сестра ми. А аз обичам да гледам действителността в очите.

— Държиш се невъзпитано — обвини я Ори.

— Няма нищо. — Най-сетне езикът ми се развърза. — И по-лошо съм чувала.

Исае се засмя, сякаш знаеше какво се опитвам да кажа. Може би не се заблуждавах. Тя се бе учила в Съвета поне за кратко, а там по-добре от всякъде другаде знаеха как да кажат две неща едновременно.

— На кораба на Съвета щяха да те харесат — с тих глас ми рече тя.

— Казах хубави спомени, а не такива, в които те е яд на мен! — Исае ме изважда от миналото, връща ме отново на кораба и макар че ме смъмря, прави го през смях.

— Съжалявам, нямам власт над спомените си! — засмивам се аз.

— Държала съм се ужасно с теб. — Очите ѝ светят леко, когато пак ме поглежда. Имат хубав цвят — тъмнокафяви, с малко топлинка в тях като плодородна почва. — А ти как изобщо стана моя приятелка?

— Влез отново и ще ти покажа.

Най-напред ме връхлетя миризма на подправки. Ръцете ми бяха заровени, потопени в топка тесто колкото главата ми. Бухнах го в масата и край лицето ми се вдигна брашнен облак. Не си идвах често вкъщи, но беше часът на Угасването, а аз никога не пропусках Цъфтежа в Хеса, затова се бях прибрала за пет-шест дни.

На масата зад мен седеше Исае Бенесит. Беше отказала да отиде в храма с Ори, която искаше да пита оракула — мама — за нещо. Затова Ори я беше оставила при мен, все едно беше дете, което трябва да се наглежда, макар да знаеше, че с нея много не си допадаме.

Пред Исае стоеше пълната ѝ чаша с чай. Даже не я беше близнала, откакто ѝ я приготвих преди час.

— Е — поде тя, след като превих тестото на две и пак го бухнах. — Идваш ли си често у дома?

— Не — отвърнах аз и се учудих на остротата на отговора си.

Обикновено дарбата не ми позволяваше да бъда толкова рязка с хората.

— Някаква определена причина?

Замълчах. Не бях сигурна дали ще мога да отговоря на въпроса ѝ. Повечето хора не искаха да слушат за неприятностите ми, даже и да питаха, което значеше, че буквално трябваше да мълча. Скръбта караше хората да се чувстват неловко.

— Къщата е пълна със сенки — реших да заобиколя темата.

— Аха — рече Исае. А сетне за моя изненада попита: — Искаш ли да ми разкажеш за тях?

Засмях се.

— Ти искаш ли да чуеш за тях?

Тя сви рамене.

— Разговорът за дреболиите и бездруго не ни върви, а и аз нямам време за тях. Тъй че — да, искам да чуя за тях.

Кимнах и плеснах тестената топка в масата. Облизах суровото тесто от пръстите си, после се измих над мивката и се изтрих в суха кърпа. След това я заведох в дневната. От хляба в цялата къща миришеше на мая и подправки. По панталоните ми още имаше тестени отпечатъци от пръстите ми.

Посочих едно място на пода, което по нищо не се отличаваше от останалите протрити дъски.

— Ето там падна тялото му.

Исае не ме попита за кого говоря. Историята ѝ беше известна — всички в Тувхе я знаеха. Тя клекна до мястото, където издъхна баща ми, и прокара пръсти по грубите шарки.

Стоях там и не помръдвах. А сетне думите се заизливаха:

— Минаха часове, преди да го измия. Седях до тялото му и част от мен чакаше… Знам ли какво… Може би той да се събуди. Или аз да се събудя от кошмара. — Изхлипах тихо и болезнено. — А сетне трябваше да се хвана на работа. Да увия тялото му. Да намеря кофа и да я напълня с топла вода. Да събера стари кърпи. Представи си да стоиш пред шкафа и да се мъчиш да определиш колко кърпи ще ти трябват, за да измиеш кръвта на баща си.

Задавих се, но този път от сълзи. Не бях плакала пред друг човек, откакто дарбата ми се прояви. Вярвах, че сега това е невъзможно, както беше невъзможно да задавам груби въпроси на хората или да им се присмивам, когато някой падне на заледен път.

Исае зашепна молитва. Това не беше молитва за душевен покой, не беше и молитва за мъртвец. Беше благословия над свещено място.

Исае смяташе, че лобното място на баща ми е свещено.

Коленичих до нея, исках да чувам гласа ѝ, докато изрича думите. Ръката ѝ се уви около моята, беше повече от необичайно да докосвам човек, когото не познавам и даже не харесвам. Но тя ме стисна силно, за да не я пусна, и довърши мълчешком молитвата.

И аз продължих да държа ръката ѝ.

— На никого досега не съм разказвала това. На хората им става неприятно.

— На мен само това няма да ми стигне, за да ми стане неприятно — отвърна Исае.

Хладните ѝ пръсти ме погалват нежно по скулата, изтриват сълзите ми, затъкват къдрав кичур зад ухото ми.

— Трябва да поработим над определението ти за хубави спомени — шегува се тихо и с много нежност.

— Дълги сезони не бях плакала, освен когато оставах сама. Нямаше кой да ме утеши, даже и майка ми. Трагедиите в живота ми са непосилни за повечето хора. Но не и за теб. Ти можеш да понесеш всичко, каквото и да ти разкажа.

Ръката ѝ още стои зад ухото ми.

После се вплита в косите ми, навива кичурите ми на пръстите си.

Аз я целувам. Веднъж — нежно, кратко.

Отново, по-настойчиво, тя отвръща.

Отново, сякаш не можем да търпим да сме разделени.

Буйните ми ръце напипват тила ѝ и ние се притискаме, нагаждаме се, оплитаме се.

Заравяме се надълбоко в това малко джобче от щастие.

Глава 13 Акос

Настаниха изгнаниците във временни жилища, където леглата бяха накамарени едно над друго и бяха заврени в стените в опасани с метал жлебове. Тази уредба не беше за постоянно, но за два-три дни щеше да свърши работа, или поне така беше казал изгнаникът, който им показа леглата.

Сайра взе най-горното — не ставаха за двама души, затова щяха да спят поотделно, — защото се катереше като катерица, а Тека, която беше също толкова пъргава, зае това под него. Сифа и Айджа се настаниха на двете най-долни легла и тъй Акос се озова точно по средата. Между две шотетки и двама тувхийци. Ориста сякаш беше изоставила всяка изтънченост и беше решила да му се подиграва.

Макар че метална плоскост го отделяше от леглото на Тека, той цяла нощ чуваше шумоленето на чаршафите, докато тя се въртеше. Събуди го жената от съседната колона, която скочи под него с присвити нозе. Имаше нещо в движенията ѝ, в стойката ѝ, което му беше познато.

— Явно губя пъргавината си, щом те събудих — с дрезгав глас изрече жената и навлече панталона си. Вдигна поглед към него.

— Познавам те отнякъде — каза ѝ той, преметна краката си над ръба на леглото и също скочи на пода. Пръстите му се свиха от студената земя.

— Бях там, когато си заслужи бронята. Една от наблюдателките ти. Ти си Кересет.

Ритуалът изискваше трима свидетели. Дълго време му отне да склони Вакрез Ноавек, генерала, да се съгласи да ги призове заради него. Вакрез се беше присмял над мисълта, че човек, който не е роден на шотетска земя, може да убие Брониран. Малан, съпругът му, успя да го придума. Ако се провали, какво толкова? — каза той, кимайки към Акос. — Ще докажеш, че един тувхиец не е годен да носи бронята ни. Ако успее, това ще говори добре за обучението ти. И в двата случая печелиш.

После смигна на Акос, а той остана с усещането, че Малан постига своето в болшинството от случаите.

— Радвам се, че си си стъпил на краката — рече жената. — Тази история с Бронирания беше малко необикновена.

Тя кимна към китката му, където беше отбелязал убийството на животното, както щеше да отбележи с клеймото на смъртта живота на всеки друг. Странна се виждаше тази работа на тайния шотетски съвет, който официално му беше дал бронята. Той обаче беше сложил диагонална черта върху клеймото, както му каза Сайра.

Не скри клеймата, докато жената ги разглеждаше, както би направил пред близките си. Ала прокара пръст по линията, която принадлежеше на Вас Кузар. Още не беше решил дали да мисли за нея като за триумф, или за престъпление.

— Стига сте бъбрили! — изръмжа Тека от леглото отгоре, хвърли възглавницата си и уцели с нея жената по главата.

Предишната вечер Акос беше получил чифт дрехи от един изгнаник горе-долу с неговия ръст, затова се облече и си наплиска лицето, за да се разбуди. Студената вода потече по врата му, а оттам и по гърба му. Той не си даде труд да се подсуши. Огранците поддържаха жилищата си топли.

Когато излезе навън и понечи да тръгне към стола, му хрумна, че за първи път от много време никой нито му казва къде може или не може да отиде, нито го преследва. Той подмина помещението за хранене — един стар склад, който шотетците бяха превърнали в столова — и се насочи към шотетско-огранското селище Гало.

Шотетците толкова добре се бяха приспособили тук, че през повечето време той не ги различаваше от огранците, въпреки че според Тека селото беше пълно с изгнаници. Пътьом дочу няколко шотетски думи — на една от сергиите на пазара застарял шотетец се препираше за цената на огрански плод, който приличаше на мозък и от някакъв прашец излъчваше слабо сияние. А върху покривката, която една жена изтръскваше от прозореца си, беше зашита картата на Воа.

Сградите се бяха накривили една към друга, много стени се бяха огънали от старост. Някои от вратите си пречеха при отварянето и воюваха за господство пред магазините. Улички с ширината на раменете му водеха към още магазинчета, закътани зад първата редица.

Никъде не се виждаха табели и човек трябваше да наднича вътре, за да разбере какво продават. Половината от нещата му бяха и бездруго непознати, но му направи впечатление, че огранците обичат дребни и сложно изработени вещи.

Беше като на тръни, сякаш някой щеше да го сгащи, че се разхожда из пазара, и да го накаже. Вече не си затворник — не спираше да си повтаря той. — Можеш да отидеш където ти душа иска. Но му беше трудно да го повярва.

Тогава долови аромат във въздуха, който силно му напомни за прах от завистник, и не се стърпя. Мушна се в една от уличките, обърна се странишком, за да не отърка ризата си в мокрия камък, и бавно се приближи. От недалечен прозорец се виеше пара и когато надникна между решетките, видя наведена над печката старица, която бъркаше нещо в желязно гърне. Над нея на върви висяха наръчи растения, а от пода до тавана, където можеха да се вместят рафтове, бяха наслагани буркани, надписани на шотетски. В претрупаната стаичка имаше ножове, мерни чашки, лъжици, ръкавици и пълни до пръсване гърнета.

Жената се обърна и Акос понечи да се скрие, но закъсня. Очите ѝ го впримчиха в клопката си, бяха яркосини като на Тека. Носът ѝ приличаше на клюн, а кожата ѝ беше светла почти колкото неговата. Тя подсвирна между зъбите си и му подвикна:

— Хайде, влизай де, тъкмо ще ме отмениш на печката.

Той се наведе, за да влезе. Струваше му се, че е твърде едър за тясното ѝ магазинче — дали беше магазинче? — и твърде едър за собственото си тяло. Жената му стигаше до гърдите, беше слаба, с яки ръце въпреки възрастта си. Тук няма място за тънкокожи, каза си той. Би питал Сайра какво стана с тънкокожите, които дръзнаха да не се подчинят на семейство Ноавек, но не желаеше да чуе отговора.

Той взе лъжицата.

— По посока на часовниковата стрелка. Стържи дъното. Не много бързо — нареди старицата и той се постара.

Чегъртането по дъното на гърнето го дразнеше, но нямаше какво да се направи. Наоколо не се виждаше дървена лъжица. Дърветата сигурно се опитват да те убият тук, ако речеш да ги отсечеш.

— Как ти е името? — грубо подпита жената.

Стоеше до един шкаф с ширината на хълбоците ѝ и кълцаше отгоре му непознати за него листа. Но точно под носа му висеше пачка листа от сендес. Откъде се беше сдобила с тях? Можеха ли да растат на Огра? Надали.

— Акос — отвърна той. — Как си се снабдила с листата от сендес?

— Вносни са. Е, мислиш ли, че климатът е достатъчно студен за ледоцвета?

— Не мисля, че топлината е единствената пречка. Липсата на слънце е проблемът.

Тя изсумтя нещо, което прозвуча като съгласие.

— Рядко рискуват да докарат нова стока. Не искаш ли да знаеш името ми?

— Да, аз…

Тя се засмя.

— Аз съм Зенка. Не подскачай така де, няма да те изям жив, задето обичаш растенията повече, отколкото те обичат мен. Това би било чисто лицемерие. По-полека, че с тази трескавост ще пребиеш до смърт горкичките същества.

Акос погледна ръката си. Без да се усети, беше почнал да бърка по-бързо.

Той намали темпото. Явно беше отвикнал.

— Получавате ли тихоцвети тук? — попита я.

— Не са ми много от полза. Не знам какво да ги правя, а с тях шега не бива.

Той се засмя.

— Да, знам. В моя град сме вдигнали зид, който предпазва хората от наранявания.

— Кой е градът ти? — попита жената.

Той твърде късно се усети — не искаше да разгласява пред непознати, че е тувхиец. Но толкова отдавна не беше срещал човек, който да не го познава.

— Хеса — отвърна, след като не можа да се измъкне. — Но вече не е мой, предполагам.

— Ако някога е бил. Името ти е Акос. Това е шотетско име.

— Казвали са ми.

— Значи познаваш ледоцвета.

— Баща ми беше фермер. Мама също ме научи на едно-друго — отвърна той. — Но не знам нищо за растителността на Огра.

— Огранските растения са свирепи. Те се хранят с други растения, с месо, с потока или и с трите. Тъй че ако не си опичаш ума, ще ти отхапят ръката от рамото или ще те съсухрят целия. Прибирането на реколтата тук прилича повече на лов, а на всяка крачка в гората може да се отровиш. — Тя се поусмихна. — Но ако ги хванеш, може да ти влязат в употреба. Обикновено се налага да се сварят. Това отнема част от силата им.

— Какво приготвяш с тях?

— Един лек, който ще отслаби мощта на потока за хората, чиито дарби се усилват тук. Много шотетци трудно виреят на Огра. Добре ще ми дойде помощта ти, стига да ти се кълца, бели и стърже.

Той се усмихна леко.

— Може би. Още не знам какво друго ще правя, докато съм тук.

— Не смяташ да останеш задълго.

Тя говореше за престоя му на Огра, но Акос първоначално го изтълкува по-широко. Колко още ще живее, преди да срещне ориста си? Ден, сезон, десет? Струваше му се, че е дълбокодънна риба, хванала се на кукичка, която теглят към повърхността. Той нямаше избор и отиваше натам, накъдето го теглеше въдицата, а над водата го чакаше смъртта. Но нямаше начин да се спаси.

— Моите намерения вече нямат никакво значение.

Когато Акос влезе в столовата с позеленели пръсти от едно огранско стъбло, което беше разчупил на Зенка, там цареше неестествена тишина. Хем беше прекалено тихо, хем прекалено оживено, всички търчаха нагоре-надолу и никой никъде не стигаше. Той търсеше с очи Сайра, когато Джорек го доближи с оголените си мършави ръце и ако се съдеше по оръфаните краища на раменете му, сам беше откъснал ръкавите на ризата си. Може би със зъби.

— Ето те и теб. Къде беше? Всички са обезумели.

Акос тозчас се почувства толкова капнал, че щеше да се строполи на пода върху захвърлена коричка хляб.

— Какво става?

— Преди малко огранският сателит донесе вести. Ще ги излъчат тук при първа възможност. Изглежда е станало нещо ужасно. Не казват нищо, но са проследили Сайра и според мен не само защото Исае Бенесит смята, че тя е нашият суверен.

Акос зърна отсреща лъскавата сребърна кожа на Сайра, която беше навела глава към Аза — един от лидерите на изгнаниците. Гледаше навъсено, но той знаеше, че не е ядосана, нищо че така изглежда. Когато побеснееше, тя приличаше на статуя. Когато се смееше, я хващаше страх до смърт. А когато гледаше смръщено… е, и той не знаеше със сигурност какво става.

Запъти се към нея, но тогава екраните — в помещението имаше четири, които висяха на грозд в средата като полилей — светнаха и излъчването започна. Отначало вървяха обичайните новини, а след това в кадър се появи лицето на мъж — светлокож, с дълбоки бръчки и волево чело. Беше слаб, с тесни рамене, но не изглеждаше неустойчив, тъкмо обратното всъщност. Изглеждаше жилав и неуморен човек. Но най-странни бяха посипаните лунички по носа му, които бяха твърде младежки, за да принадлежат на такова сурово и състарено лице.

Всички в столовата притихнаха.

— Аз съм Лазмет Ноавек, законният шотетски суверен.

Глава 14 Сайра

Лицето на баща ми е искра.

И всичките ми спомени лумват.

Хиляди мигове, в които очите му се плъзват по мен, докато оглежда някое помещение. Възлестите му, жилави ръце с безкрайните редици клейма на смъртта. Вената, която пулсира в средата на челото му, когато някой си навлече яда му. Това беше образът, който бях запечатала в съзнанието си за него, но този не беше най-лошият.

Така и не видях най-свирепия му гняв, защото никога не ме покани в залата — сега знаех, че ми е направил услуга, но по онова време се чувствах отхвърлена. Но канеше Ризек. Когато беше малък, той присъстваше на екзекуциите, разпитите и жестоките тренировки, в които шотетските войници бяха захвърляни като носни кърпички. А когато поотрасна, беше принуден да участва, за да научи изкуството на болката така, както други учеха музика и езици, и да си създаде същата ужасяваща слава, каквато имаше баща ми.

И тъй, най-лошите ми спомени от Лазмет бяха спомените за Ризек и майка ми, която най-сетне беше получила разрешението му да се оттегли. Ръцете ѝ треперят леко, докато сваля огърлицата или разкопчава роклята си. Ризек затиска с две ръце устата си, за да не чуе някой сподавения му плач — само че аз знаех за какво да се ослушвам, — или крещи безпричинно по Вас, докато прегракне.

В момента Лазмет Ноавек се взираше в мен от екрана над главата ми и аз си наложих да изправя гръб. Гледаше в летяща камера, не в мен, но аз се почувствах като онзи първи път, когато ме погледна в очите, и ми се щеше да издържа на критичния му поглед. Той въплъщаваше телом най-лошата страна на Ризек, но аз не спирах да искам одобрението му, бащиното си одобрение.

Ами ако не е бащиното? — обади се едно гласче в главата ми.

— Аз съм Лазмет Ноавек, законният шотетски суверен — произнесе той.

Изглеждаше отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях, и по-сбръчкан, но иначе си беше все същият. Когато косата му оредя, беше започнал да си бръсне главата и темето му беше гладко, с изключение на костите, които стърчаха от всяка страна под остър ъгъл. Очертаните мускули, които обгръщаха скелета му, и бронята, която носеше и сега, не можеха да скрият тесните му рамене. Лицето му беше загоряло и обветрено — не беше тъмнокож като мен, приличаше на бял човек, който дълги сезони е бил изложен на палещите лъчи на сурово слънце. По лицето му беше набола груба четина.

Само Ризек и Вас присъстваха на смъртта му по време на странстването. Те бяха изпратени на отделна секретна мисия — да намерят и заловят оракул. Откакто баща ми научи братовата ми орис — първородният син от семейство Ноавек ще загине от семейство Бенесит, — двамата не спираха да търсят изход. Всяко странстване беше нов шанс да заловят оракул. По време на въпросното странстване били нападнати от местна войска, която числено ги превъзхождала. Лазмет паднал и принудил Ризек и Вас да си плюят на петите. Тяло липсваше, но нямаше причина Ризек да е лъгал. Досега.

Стана ми чудно дали изобщо са били нападнати. Къде е бил Лазмет през всичките тези сезони? Не може да се е укривал. Той никога не би се предал доброволно. Сигурно е бил хвърлен някъде в затвора. Но как се е измъкнал оттам? И защо се връща сега?

Лазмет се покашля и сякаш едри камъни се сринаха с грохот по скален скат:

— Всичко чуто досега от устата на жената дете, която взе живота както на съпругата ми, така и на сина ми, трябва да се пренебрегне, тъй като според нашите закони за наследственото право тя не е лидерът на Шотет.

Отвсякъде хората заизвръщаха очи към мен, после пак ги насочиха към екрана. Все ми е едно, казах си. Но си спомних как ръката ми с ивиците сянка се стяга около майчината ми, за да я отблъсне, и потреперих. Аз не съм убила Ризек, но не съм невинна за майчината ми смърт.

Никога вече няма да мога да кажа, че съм невинна.

— Говоря от името на шотетския народ, който в продължение на стотици сезони е бил презиран, обиждан и унижаван от планетите-нации в Съвета. Народ, чието могъщество нарасна въпреки вечното презрение. Ние отговаряме на всички критерии за присъединяване към Съвета. Установихме се на планета, но продължиха да не ни зачитат. Създадохме могъща армия, но продължиха да не ни зачитат. Получихме орисано семейство, което беше пророкувано от всички оракули в слънчевата система, но продължиха да не ни зачитат. На това ще бъде сложен край.

Въпреки че ме беше страх от него, усетих прилив на гордост от народа, културата, езика и да — държавата ми, в която продължавах да вярвам, въпреки че не приемах методите, които семейството ми беше използвало за създаването ѝ. Думите му повдигнаха духа ми, при все че смисълът им ме уплаши, ала когато се озърнах наоколо, изпитах увереност, че не бях единствената. Тези люде бяха изгнаници, врагове на рода Ноавек, но си оставаха шотетци.

— Отхвърляме условията за мир на канцлер Бенесит — обяви той. — Между нас не може да има мир дотогава, докато липсва уважение. По тази причина най-резултатният курс на действие е да се борим против мира. Изпращам това послание, за да обявя война на държавата Тувхе, управлявана от канцлер Исае Бенесит. Ще се видим отново на бойното поле, госпожице Бенесит. Край на съобщението.

Картината на екраните се смени и се показаха кадри от върховете на Трела, където мъглата се виеше толкова нависоко, че се превръщаше в облаци.

В столовата край мен се беше възцарило странно мълчание.

Беше започнала война.

— Сайра!

Гласът на Акос ми подейства като мехлем. Боботенето му — така близко. Кои бяха първите думи, които ми беше казал? Ах, да, обясняваше ми дарбата си. Аз пресичам потока — беше казал. — Няма значение какво е действието му.

Ако животът ми беше друг вид поток — а той в известен смисъл е кратък и временен енергиен поток в пространството, — то Акос действително го беше пресякъл. И това беше за мое добро. Ала сега въпросът, който не ми даваше мира, откакто ме целуна за първи път — дали ориста му го свързва с мен, или не, — ми се стори по-важен, отколкото преди.

— Това беше баща ми — избълвах аз с нещо средно между хълцане и кикот.

— Приятен мъж, но прекалено учтив, не мислиш ли?

Шегата ме върна в настоящето. Ако допреди малко муха да беше бръмнала, щеше да се чуе, то сега се беше вдигнала шумна глъчка. Тека спореше разгорещено с Етрек — познах по пръста, който беше навряла в носа му, докато жестикулираше. Аза беше в групичка от неколцина души със сериозни лица, а своето беше прикрила наполовина с ръката си.

— Сега какво ще стане? — попита ме тихо Акос.

— Мислиш, че аз знам? — поклатих глава. — Та аз дори не знам дали нас с теб ни смятат за изгнаници. Нито дали Лазмет смята изгнаниците за шотетци.

— Може би с теб сме отделно от другите.

Каза го с искра надежда в очите. Ако не бях изгнаница, ако не бях и шотетка, тогава оставането му с мен не беше знак за неизбежното му предателство. Толкова отдавна семейство Ноавек е било за него синоним на Шотет, че ненадейното ми смаляване му допадна. Ала те не можеха да ме смалят, още повече че аз и не исках.

— Аз съм шотетка.

Отначало той се стресна и се поотдръпна. Но острият му отговор не закъсня:

— Тогава защо не ми вярваш, когато ти казвам, че аз съм тувхиец?

Не беше същото. Как можех да му обясня, че не е същото?

— Сега не е време да спорим!

— Сайра — изрече той и ме докосна както винаги нежно по ръката. — Сега му е времето да спорим. Как можем да обсъждаме накъде сме се запътили и какво ще предприемем, ако не сме поговорили за това кои сме и какви сме?

Имаше право. Той умееше да стига до сърцевината на нещата и в този смисъл приличаше на нож повече от мен, макар че от двама ни аз имах по-остър език. Спокойните му сиви очи се вторачиха в моите, сякаш наоколо ни нямаше тълпа от над сто души.

За лош късмет, аз не притежавах неговата дарба да се съсредоточавам. Мислите ми се пилееха сред целия брътвеж. Махнах с глава към вратата, Акос кимна и ме последва на тихата каменна уличка отвън пред столовата. Над рамото му се виждаше селцето, над което танцуваха бледи точици светлинка в най-различни цветове. Навяваше ми уют, какъвто не си бях представяла, че съществува на място като Огра.

— Питаш кои сме сега — вдигнах поглед към него. — А всъщност май трябва да отидем по-нататък и да си зададем въпроса има ли „ние“.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с внезапна сериозност.

— Питам дали сме заедно, или аз съм някакъв… надзирател, само че този път ориста, а не брат ми те е хвърлила в затвора?

— Не опростявай нещата, когато са сложни. Не е честно.

— Честно ли? — разсмях се аз. — Кое в живота ти досега те е накарало да мислиш, че той ще бъде „честен“? — Разкрачих се и се почувствах като прикована за земята, все едно се готвех за спаринг. — Просто ми кажи, кажи ми дали сам ме избираш, или не. Просто ми кажи.

Хайде да приключваме с това, помислих си, защото вече знаех отговора. Бях готова, дори нетърпелива да го чуя, защото от първата ни целувка се подготвях за този отказ. Това беше вторичен продукт на личността ми. Уродлива и готова да смаже всеки изпречил се на пътя ми, особено ако беше добър като Акос.

— Аз съм тувхиец, Сайра. Никога не бих тръгнал против страната и дома си, ако знам, че имам избор.

Затворих очи. Заболя ме повече, много повече, отколкото очаквах.

Той продължи:

— Ала мама някога казваше „Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия“. Какъв смисъл има да се бориш срещу нещо, което е неизбежно?

Наложих си да отворя очи.

— Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“.

— Не исках да кажа това.

Той посегна към мен. Аз се отдръпнах. Поне веднъж болката, която обгръщаше крайниците ми, не беше проклятие за мен, но не беше и дар, само не и дар, а още една броня.

— Ти си единственото нещо, което прави живота ми поносим. — Неочакваното напрежение, заляло цялото му тяло, ми припомни как се беше готвил всеки път за среща с Вас. Имаше онази физиономия, когато се пазеше да не го заболи. — Ти си ярко светило. Ти си… Сайра, преди да те срещна, смятах да…

Повдигнах вежди.

Той въздъхна остро. Сивите му очи се изцъклиха.

— Преди да те срещна — започна той отначало, — не смятах да живея след спасяването на брат ми. Не желаех да служа на семейство Ноавек. Не исках да пожертвам живота си заради тях. Но когато става дума за теб… струва ми се, че все едно каква е, целта ще си струва.

На друг това щеше да се стори мило. Или поне приемливо. Човек не може да избяга от ориста си. В това беше целият въпрос. Ориста беше мястото, на което се събираха всички възможни пътища в живота, а когато оракулите казваха „всички“, това значеше всички. И тъй, действително ли беше толкова лошо, че съм нещо хубаво в ориста, от която Акос изпитваше ужас?

Може би не. Но за друг.

За лош късмет, аз не бях някой друг.

— С една дума, щом и бездруго ще ти отсекат главата, не би било зле поне дръвникът да е мек.

— Това е… — Той изпръхтя разгневено. — Това е възможно най-преиначеното тълкуване на думите ми!

— Ами? Е, аз така ги тълкувам — сопнах се. — Не искам да бъда подаръкът, който получава вече изгубилият. Не искам да бъда щастлива неизбежност. Искам да ме избереш. Искам да ме желаеш.

— Ти мислиш, че не те желая? Не ти ли го показах ясно? Аз те предпочетох пред семейството си, Сайра, и то не заради ориста!

Акос крещеше гневно, от устата му се разхвърчаха пръски. Добре. Аз исках битка. Умеех да се боря, бях тренирана да се боря с трудностите. Това ме беше спасило, а не бягството, защото кога ми е било възможно да избягам от болката? Не преструвката, че няма да падна, ме е спасявала, а съзнанието, че ще се изправя — всеки път, когато се наложи.

— Откъде знаеш? — попитах аз. — Какво потвърждава това, щом имаш чувството, че нямаш избор!

— Не се заблуждавай, това е гласът на собствената ти неувереност. — Той изричаше думите яростно, гневно, право в лицето ми. Бяхме на една педя разстояние, но никой не отстъпи назад. — Ти не вярваш, че някой би могъл да те пожелае, следователно и аз не те желая. Лишаваш себе си от нещо хубаво, защото смяташ, че не го заслужаваш.

— Защото никой никога не ме е искал! — изкрещях ненадейно аз.

Щом ме чуха, мотаещите се наоколо хора спряха, но ми беше все едно. Той отново и отново ме покосяваше, всеки път, когато не ми казваше това, което исках — че е избрал мен, че иска да сме заедно, че е сигурен в това, че не е свързано с ориста.

Исках от него да ме излъже, а от себе си — да му повярвам.

Но не се налагаше да съм оракул, за да разбера, че от всички бъдещи възможности тази беше неизпълнима. Аз нямаше да се хвана на лъжата. А Акос не би ме подвел.

— Влюбена съм в теб. Но поне веднъж в живота ми се иска някой да ме избере. Ти не ме избираш. Не можеш.

Отстъпихме назад и тутакси усетих промяна в настроението. Акос заприлича на ограбен — сякаш допреди малко ръцете му са били пълни, ала минал крадец и му взел всичко, което носел. С мен беше същото. Чувствах се с празни ръце.

— Нищо не мога да променя — оправда се той. — Не можеш да ме виниш за това.

— Знам.

Беше прав и затова нямаше смисъл повече да спорим. Поведох този разговор с настояване за честност, но честността трябваше да дойде от мен, не от него. Ориста му беше реалност и с нея той не можеше да ме обича така, както аз жадувах. А аз жадувах той да ме обича, защото ме беше подтиквал да ценя себе си повече. Бяхме се оплели в обърканата паяжина на причината и следствието, на избора и ориста.

— Значи ще останеш тук, защото ориста ти е да си до мен — рекох глухо. — И аз ще остана да им помогна да заловят баща ми. А аз и ти…

— Ще бъдем, каквито сме — изрече той. Съвсем тихо.

— Ясно. — Очите ми запариха. — Е, аз трябва да поговоря с тях за Лазмет. Ще потърсиш ли Тека, за да видиш дали е добре?

Той кимна. Аз кимнах. Двамата се върнахме в столовата, където всички продължаваха да се тълпят пред екраните, които тъкмо показваха трептящата мараня над пясъците на Тепес.

Глава 15 Сайра

Лошото на Огра, реших аз, е мракът.

Е, това се виждаше с просто око.

Само че мракът тук беше по-различен от местата, където можеш да запалиш лампа и да видиш всичко в стаята. Тук беше все едно какви лампи пришиваш за дрехите си или монтираш на стената — тъмнината се вмъкваше вътре и поглъщаше всичко.

Затова макар че всички в заслона — най-надеждните и най-способните измежду изгнаниците, така ми беше казал Джорек — носеха нещо светещо и макар че от тавана като лози на дълги вериги висяха фенери, все така ми се струваше, че съм заобиколена от сенки.

Бях поканена на тази среща благодарение на Джорек. При все че бях действала като лидер, когато ме повикаха, не си бях заслужила място между тях. Но аз знаех повече за семейство Ноавек от всички хора в тази стая, взети заедно, затова стоях тук редом с Джорек, който беше крайно огорчен от репликите, които си разменихме с Акос, за да обръща внимание на споровете на изгнаниците.

Бях му казала, че го обичам. Че го обичам. Какви ги мислех аз?

Джорек ме сръга с лакът. Той с жар беше прегърнал ярките украси на огранските одежди и по кантовете на якето му бяха пришити ярки ивици от по два пръста. Зелените ленти останаха пред очите ми за известно време, когато се обърнах към Сифа и Айджа в другия край на стаята.

Те бяха оракули все пак. Банда верни на ориста шотетци не можеха да не копнеят за огризките мъглява мъдрост, които двамата можеха да им предложат, ако изобщо можеха да им предложат нещо.

— Извинявай — покашлях се аз. — Какво каза?

Аза повдигна вежди. Изглежда, бях пропуснала нещо важно.

— Поисках ти съвет дали баща ти ще ни нападне тук, на Огра, или не — рече тя.

— О! — Бях си заслужила място тук като човек, който познава Лазмет, и сега беше време да пусна в действие знанията и опита си. Поклатих глава. — Той е достатъчно мъдър, за да не поведе война на два фронта, особено когато целите са толкова далече една от друга. Сигурна съм, че гледа на вас като на хора, които не заслужават вниманието му, затова ще съсредоточи силите си върху Тувхе.

Трепнах — донякъде от болка, донякъде от недодяланите си думи. Не бързай да си създаваш врагове, напомни ми Акосовият шепот, докато устните му погалваха леко ухото ми. Нямаше и ден оттогава, но сега всичко беше различно.

— Прекрасно — изрече остро Аза. — Благодаря ти за това прозрение, Ноавек.

— Трябва да го убием. — Отчаяни и слаби, думите излетяха от устата ми без предупреждение.

Всички се обърнаха към мен и аз бях благодарна за черните сенки по кожата ми и непреклонния огрански мрак, които скриха срама ми.

— Наистина — добавих аз. — Той е по-страшен за Шотет, отколкото канцлерът на Тувхе някога ще бъде.

— Простете, че се намесвам — изрече ироничен глас, който идваше от мъж с тънещо в сенки лице и доста остра брада в близост до Аза. — Но да не би да предлагате да насочим силите си срещу един човек, вместо да обърнем внимание на съобщението, с което току-що ни обявиха война?

— Един човек ли? — тозчас кипнах от яд. — Я ми кажете дали тувхийският канцлер преследва поколения наред едно семейство заради предателството му? Колекционира ли тувхийският канцлер очни ябълки в буркани? Не. Тувхе може да почака. Лазмет трябва да бъде заловен час по-скоро.

— Как смееш — излезе пъргаво напред брадатият мъж — да говориш за ужасните престъпления на баща си с такъв пренебрежителен тон? Как смееш да застанеш тук…

Прекрачих напред да го пресрещна. Бях готова, готова да се бия, готова да пищя. Баща ми се беше завърнал от мъртвите, а аз не знаех какво друго да направя с бушуващите в мен чувства, освен да фрасна този мъж право в идеално оформената растителност по лицето му.

— Това няма да ни доведе доникъде — изрече невъзмутим ясен глас от дясната ми страна.

Принадлежеше на местния ни оракул, естествено. Сифа застана между мен и моя противник, с ръце, затъкнати в ръкавите.

— Дръж се като зрял човек, моля те — смъмри тя мъжа, а на мен каза: — Ти също, госпожице Ноавек.

Инстинктивно понечих да ѝ се сопна, мразех да се отнасят с мен снизходително, но така щях да изглеждам още по-невъздържана в очите им, затова не се поддадох на порива.

Аза попита Сифа:

— Ще ни напътстваш ли, оракуле?

— И аз още не знам. Нещата бързо се менят.

— Кажи ни само дали да насочим силите си срещу Лазмет Ноавек, или срещу Тувхе — настоя Аза.

Сифа ме погледна.

— Тувхе е по-опасна — рече тя.

— И трябва да ти повярваме? — обадих се аз. — Без да знаем какво целиш?

— Ще говориш с уважение на оракула — смъмри ме Аза.

— Работата на оракула е да работи за най-доброто бъдеще на планетата ни — отвърнах ѝ аз. — Но за чие бъдеще? За тувхийското или шотетското? И ако е за шотетското, тогава за кого това е най-добрият път — за шотетските изгнаници или за привържениците на Ноавек?

— Да не би да намекваш, че досега съм предпочитала Тувхе? — Сифа ме изгледа навъсено. — Повярвай ми, госпожице Ноавек, аз можех да прикрия ориста на семейството ви и да накарам другите оракули да я отрекат, ако смятах, че това ще сбъдне най-доброто бъдеще за планетата ни. Но не го направих. Оставих семейството ви да използва новото си положение на орисани, за да оправдае узурпирането на шотетското правителство. Семейството ви дойде на власт, защото аз не му попречих. Направих каквото трябваше да се направи, затова не си и помисляй да ме обвиняваш в пристрастие!

Хм… Тя имаше право.

— Не се заблуждавайте. Ако сега подцените баща ми, ще съжалявате.

— Това заплаха ли е, госпожице Ноавек? — попита мъжът с брадата.

— Не! — Всичко излизаше наопаки. — Това е неизбежно. Повикахте ме тук, за да ви разкажа за семейството си — е, току-що го направих. Тувхе унищожава живота на шотетците, ала Лазмет ще унищожи шотетската душа.

Всички се опулиха насреща ми. Сигурно не трябваше да използвам толкова драматични думи, но ги казах най-искрено. Трудно беше да се обясни на човек, който се страхува за живота си, че срещата със смъртта не е най-лошото нещо. Ала срещата с Лазмет Ноавек е.

Глава 16 Акос

— Още ли спиш? — попита Джорек.

Лицето му се беше озовало точно до Акосовото, макар че леглото на Акос, или по-точно дупката му в стената, беше доста нависоко. Джорек сигурно беше стъпил на ръба на друг креват.

Акос не спеше, беше го събудила общата глъчка, когато хората се занадигаха от сън и се запътиха към столовата. Но за да стане, той трябваше да си наплиска лицето и врата с вода, да приглади косата си с гребена, да се преоблече, да хапне за закуска — все неща, до които не му беше точно тогава.

— И ако още спя? — потърка той лицето си с длан. — Да не би да съм забравил някоя работа, за която не знам?

— Не, предполагам, че не си. — Джорек се намръщи. — Но Сайра цяла сутрин се кара с изгнаниците и аз си помислих, че ще дойдеш с нея, след като двамата сте неразделни.

Вината загриза Акос. Единственото задължение, което му беше останало, беше да се грижи за Сайра, а напоследък той не я пазеше от болката, както се полагаше, при все че дарбата ѝ тук се засилваше.

— Е, как да стана, докато ми се пречкаш? — рече той.

Джорек пусна една усмивка и скочи на по-ниско легло. Акос преметна крака отстрани на леглото и тежко тупна долу.

— Още ли отказват да погнат Лазмет?

— Ние продължаваме да смятаме, че Тувхе е далеч по-голяма заплаха от Лазмет и трябва да впрегнем силите си натам — отвърна Джорек. — Пък и без това не знаем как да го заловим. Нито къде е. Нито как да преминем през стената от войници, с които несъмнено се е обградил.

— Ами ще го намерим най-лесно, ако тръгнем да търсим стената от войници. Такова нещо не се вижда всеки ден.

Джорек го погледна и трепна.

— Имаш малко лош вид, Кересет.

Акос изсумтя и напъха нозете в обувките си. Измий си лицето, вчеши се, иди на закуска, рече си той. Приближи се до една от мивките, които стърчаха насред помещението, и тикна главата си под крана.

Подпря се на ръба на мивката и въздъхна срещу отражението си. Наистина изглеждаше зле. Беше по-блед от обикновено, с черни кръгове, с избледняващи синини от боя с Вас в ъгъла на очите и на челюстта му. Луничките изпъкваха на носа му като сипаничави белези. Той приглади косата си с пръсти, после опипа синината на челюстта си.

Вас замахваше с юмрук, сцепените кокалчета летяха към него…

Стомахът го сви, повдигна му се.

— Добре ли си? — попита го Джорек.

— Добре съм. Ще приготвя нещо успокоително за болките на Сайра.

— Както кажеш — съгласи се Джорек, но беше свил загрижено вежди.

Акос почука по рамката на вратата на Зенкиното дюкянче. Тя се беше привела над масата и тъкмо забиваше някакъв прибор между нож и лъжица в кашестото месо на един огрански плод. При всяко ново бодване плодът проблясваше като премигващ фенер.

— Недей да драматизираш толкова — успокои плода Зенка. — Поживял си дълго.

— Не го укорявай, че се мъчи да оцелее — рече ѝ Акос.

Тя не се стресна, само вдигна поглед и изви вежди.

— Вече е изгубил тази битка. Това е лиек — докато е на лозата, пари, щом го пипнеш. Ако понечиш да го откъснеш, гори ръцете даже през ръкавици. Та щом е тук сега, значи, че съм си заслужила да го откъсна.

— И всички приемаме ориста, която сме си заслужили?

— Що за въпрос е това? Звучиш като някой огрански мистик.

Зенка извъртя очи, което му подсказа какво мисли за огранските мистици.

— Или като майка ми. Оракула. Може би заприличвам на нея.

— Рано или късно всички заприличваме на родителите си — рече Зенка и пак промуши плода. — За какво си дошъл, Тувхе?

— Трябва ми място да сваря отвара против болки. А също и… билки за нея.

— А луната в буркан не искаш ли?

— Огра има ли луна?

— Да, и честно казано, е толкова малка, че може да се побере в буркан.

Тя остави плода и прибора, с който изгребваше месото му.

— Готов съм да си изработя правото да ползвам дюкянчето ти — додаде той. — В случай че това не стана ясно.

— Така да бъде. Но ако се окажеш лентяй и негоден за нищо, аз си запазвам правото да си взема думата назад по всяко време.

— Съгласен — рече той.

Тя го накара да стрие на прах зъби на едно особено свирепо цвете.

— Стрито на прах, то помага на кръвообращението — обясни жената.

Акос беше разсеян, мъчно се съсредоточаваше върху работата си, но от дългите сезони опит ръцете му сами вършеха всичко.

Към края на деня тя взе в шепите си някакви семена, за да му покаже как светят и в какъв цвят. Надвесен над нея в дюкянчето, докато надничаше между пръстите ѝ, той се почувства отново като дете и от това така го преряза в душата, че трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Единствено чезненето на биолуминесценцията, която снабдяваше планетата с естествена светлина, отбелязваше времето на Огра, а също и бурите, които шибаха вечер стените. Акос не разбра колко време мина, докато стриваше зъбите, преди Зенка да му позволи да почне с болкоуспокояващото. Тогава застана над главата му, докато той се зае да мери съставките. Беше донесъл малко от своя тихоцвет, но припасите му бяха на свършване. Зенка изрови един буркан от килера си и го разклати пред лицето му.

— Нали каза, че нямаш тихоцвет — рече ѝ той.

— Не, казах, че не знам как да го използвам. А и кой дрънка пред непознати, че държи подръка смъртоносна отрова.

— Имаш право — съгласи се той и се зае за работа.

Глава 17 Акос

Той започна да ходи рано сутрин в дюкянчето, преди другите още да са се събудили. По това време леглото на Сайра беше винаги празно, завивките бяха смачкани на топка в долната му част, все едно ги беше сритала в съня си, ако изобщо мигваше нощем. Акос не беше сигурен, че успяваше да си почине с усилването на дарбата ѝ. Той ѝ приготвяше болкоуспокояващи, но те не ѝ действаха така благотворно като на Воа. Трудно му беше да се съсредоточи.

Зенка вечно правеше отвари, когато той влизаше в дюкянчето. Тя не беше бъбривка, казваше му набързо какво да разбърка, да нареже на резенчета или да обели, а после избираше някое огранско растение, за което да му разкаже. Един ден това беше пихтиестото месо на плод, който растял само през най-горещите месеци. Той изглеждаше съвсем безобиден, но щом усетеше проводник на потока, например човек, покарваше шипове. Друг ден го научи как да отлепва крилцата на мъртъв бръмбар, така че гадинката да не изхвърли отрова след смъртта си.

Често пъти работата, която вършеше, беше по-занаятчийска. Две-три сутрини поред боядисва външната страна на плетени кошници с нещо, което пазеше храната от разваляне, а после те заминаха при огранските жътвари, за да си носят обяда в тях по пладне. Акос още не можеше да разбере как тук, където слънцето никога не се показваше, определяха, че е станало пладне.

Акос очакваше все някога да почувства липсата на слънцето и от време на време наистина я забелязваше, по същия начин, по който забелязваше температурата на въздуха. Но не страдаше за него повече, отколкото страдаше от жегата. Това беше поредното нещо, което тормозеше мислите му и го караше да си задава нови въпроси.

През повечето време Зенка мълчеше, обаждаше се колкото да му каже какво да прави. Но един ден му зададе въпроса, който той чакаше да му зададе още от първата им среща:

— Как така си попаднал сред шотетци, щом си отраснал в Хеса?

Акос едва не си сряза пръста, а после отвърна с насилено равнодушно изражение:

— Бях враг на Ризек Ноавек. Плениха ме.

Зенка се изсмя кратко.

— И какво от това? Всички тук сме врагове на семейство Ноавек. Пленени, каторжници, осакатени, измъчвани. Колония от опечалени. — Зъбите ѝ щракнаха, сякаш изръмжа. — Щом си си спечелил Ноавек за враг, ти си повече шотетец, отколкото какъвто и да е друг.

— Опитвам се да разбера защо настоявате, че да си шотетец е нещо различно от това, което е. Аз съм роден на Тувхе и съм тувхиец. Какво сложно има тук? — Замълча. — И ако кажеш нещо за езика на откровението, ще осакатя тези урести.

— Не е толкова просто — рече Зенка със странна мекота в гласа, каквато той не беше долавял досега. — Ти смяташ, че да си тувхиец значи да си роден от едната или другата страна на някаква въображаема граница на земята?

— Не, но…

— Ние дълги сезони сме били скитници без своя планета. Потокът ни беше дом повече, отколкото една буца пръст. Или корабът ни. Но сме по-тясно свързани с нашата идентичност от повечето народи, защото от край време ни се е налагало да се борим срещу пълното ни загиване. Ние се борим за вас, за собствеността ви, защото се борим за нашето съществуване. И ще се откажем от едното само когато се откажем от другото.

Акос стоеше неподвижно. За секунда му се стори, че стои насред словата ѝ. Нямаше и две-три седмици, откакто Исае беше казала нещо подобно — докосна го по лицето и му обясни, че той принадлежи на нея, на Тувхе. Ала смъртта на Ори разклати претенциите ѝ върху него. Същото не можеше да се каже за шотетците. Те си го бяха присвоили без неговото знание, без дори да искат съгласието му. Искаха само капките шотетска кръв, която течеше във вените му.

Той рязко си пое дъх.

— Ела да ти покажа нещо — подкани го Зенка.

Въведе го в съседната стая, като остави дюкяна отворен с всичко, което вреше вътре. Вратата беше на пружина и на влизане го фрасна по задника, та го сепна. Стаята явно беше всекидневната на Зенка, защото приличаше досущ на дюкянчето — същият хаос от буркани със семена и наръчи с билки, висящи от ниското таванче. В единия ъгъл беше разположено легло с намачкана покривка, а на отсрещната стена имаше писалище с отворена книга.

Зенка я взе и му я подаде. Беше натъпкана с толкова страници, че не можеше да се затвори добре и сама се разлисти. На страницата пред очите му имаше скица на растение от корените до цветчетата. А до него с дребен, сбит почерк беше написано нещо на шотетски, което не можа да разчете. Не му беше стигнало времето да научи цялата азбука.

— Какво е това? — попита той.

— Това е дневникът ми. Вътре записвам всички растения, които намирам — правя го от младежките си години. Понякога можеш да ги изсушиш и да ги залепиш на листа, но повечето ги скицирам. Правила съм това при всяко наше странстване, затова вътре имам растения от всяка планета. Това е гъвкава върба, която расте нарядко по върховете на Трела. Не става за лекове, но туфите им миришат сладко, затова е хубаво да си ги слагаш в обувките.

Акос се усмихна и обърна една от дебелите здрави страници. Там имаше огранско растение, което разпозна. Луковичният му плод приличаше на човек с издути бузи, а главният му корен растеше право надолу, стигаше надълбоко и беше по-голям от самото растение.

— Това е вома. Сокът му е най-мощното укрепващо средство, което съм срещала, по-добър е даже от вашите харва и сендес. Трябва и ти да си водиш такъв дневник. Смята се, че на двете планети, на които си бил, растат най-забележителните растения в системата. Трябва да си ги записваш. Ето тук.

Тя взе тетрадката от ръцете му и я остави, сетне зарови в купчина книжа до писалището. Когато не откри каквото търсеше, клекна до леглото и измъкна друга кутия с книжа. Намери един червен бележник с размерите на дланта му до върха на пръстите му и му го подаде.

Беше най-обикновен бележник, но той изтръпна от страх, щом го взе от ръката ѝ и прокара пръсти по корицата му. Дълго време не се беше решавал да има нещо свое, защото можеха да му го вземат. А тук — всяка страница беше място, на което да иде, нещо, което да види. Трябваше да се зарадва на новите шансове, на пълната свобода. Но те го съкрушиха.

— Листовете са празни. Запълни ги. Тъкмо ще си намериш работа и няма само да се влачиш унило наоколо.

— Не се влача унило — навъси се той.

Зенка се разсмя.

— Тогава значи толкова често го правиш, че вече си забравил какво е да не се влачиш. Ала днес си особено потиснат.

Акос отвори уста да ѝ обясни, но тя вдигна ръка.

— Не искам да знам, само отбелязвам.

Той притисна разтворената си длан в корицата на празния дневник. Щеше му се да го запълни, или по-скоро искаше му се да поиска това. Искаше му се да си спомни какво значи да имаш цел в живота, както беше, преди да го отвлекат. Че даже и след това, когато жадуваше да спаси Айджа, да се завърнат у дома, да помогне на Сайра. Само че мястото у него, което някога беше било пълно с плам, мястото, което познаваше копнежите, силата и постоянството, сега пустееше и пламъкът беше угаснал.

Когато не помагаше в дюкянчето на Зенка, Акос отиваше при Джорек. Виждаха се най-вече в стола, защото Джорек не пропускаше нито закуската, нито обяда, нито вечерята — не ядеше задължително, но изнасяше беседи пред слушателите си. Понякога те се проточваха и часове наред той разказваше случки, подканяше другите да разказват, барабанеше с лъжици, подвикваше обидни шеги на всеки, който влезеше. Но след два-три дни Акос осъзна, че между шегите, барабаненето и разказите се вклиняваха и други разговори — за Огра, Воа и Съвета. Така като вечно беше на разположение на хората, за да поговорят с него, Джорек събираше сведения.

Но в неговата компания му беше спокойно, защото Джорек не искаше нищо, даже и вниманието му. Той явно знаеше, че вечният му брътвеж отпуска душата, и му беше все едно, че Акос не му дава нищо в замяна. А Акос все чакаше Джорековата чаша на търпението да прелее заради „унинието“ му, както го беше нарекла Зенка, но досега това още не се беше случило.

— Ех, Кересет, ти ми даде чудесна идея! — Джорек плъзна подноса на съседното място.

— Не знам как е станало. От много сезони не са ми хрумвали чудесни идеи.

— При друг случай щях да поспоря с теб, но ти си човекът, който поиска да изкачи Сайра Ноавек от претъпкан амфитеатър само с едно въже и собствените си ръце. — Той замълча, за да има време Акос да оцени римата — а Акос изпъшка, — и чак тогава продължи: — Затова ти вярвам, че не си човек на идеите. Но ти запали искрата!

— Казвай де.

— Нали рече, че трябва да търсим стена от войници, за да открием Лазмет. И тъй, аз пратих известие до майка ми, която забелязала по-голямо от обичайното струпване на войници около имението на Ноавек. И си помислила, че трябва да вкараме вътре свой човек, в случай че ни потрябват сведения. — Той повдигна веждите си веднъж, дваж, три пъти. — Познай кой заминава за Воа?

Акос усети как тежестта в стомаха му става още по-мъчителна, ако това беше възможно.

— Ти?

— Да. — Чертите на Джорек се посмекчиха. — С моето име аз съм единственият изгнаник, който има влияние над Вакрез Ноавек.

— Хубаво. — Акос кимна. — Тъкмо ще постоиш при майка си.

— И това също. — Джорек го сръга с лакът. — Но ще се върна. Тази война няма да трае вечно я.

Акос не му обърна внимание, че войните не траят вечно, защото прекалено много народ загиваше в тях.

— Хубава идея. Кога ще отпътуваш?

Джорек сви рамене.

— След около седмица. Чакам един огрански превозен кораб. Знаеш ли, че огранците изнасят мъртви буболечки за Отир? Това място е странно.

Зенка му беше разказала, че Огра изнася за Отир основно екстракти от различни отрови и секрети. Едни бяха предназначени за целите на фармацията, но повечето се използваха в отирийската козметика — кожни кремове, мазила, етерични масла.

— Оракулът пристига — тихо рече Джорек. — Съжалявам, нямаш време да офейкаш.

Акос въздъхна.

— Отдавна ме отбягваш — изрече Сифа сухо и се намести на стола до него.

Първоначално той понечи да отрече, но от това нямаше да има полза. Щом веднъж си наумеше, че нещо ѝ е ясно, с майка му бе невъзможно да се спори, даже и да грешеше. Да си оракул не значи, че знаеш всичко — му се щеше да ѝ каже понякога. Но такива неща казваха децата.

— Защото с Айджа през цялото време раздавате пророчески мъдрости на изгнаниците. А аз съм чувал вече всичко, което мога да понеса от него. И пророчествата. И мъдростите.

Джорек изсумтя над храната си.

— Изгнаниците ни дадоха малък апартамент да го ползваме за храм, но сърцата им са преизпълнени със страхопочитание и те се допитват до нас по-нарядко, отколкото очаквах, затова ни остава доста свободно време. Колкото до Айджа… е, убедих го да започнем начисто, все едно досега не сме се срещали — рече тя, докато разбъркваше зърнестата каша в чинията си. Ако беше възможно да се бърка замислено с лъжица, тя го постигаше. — Опитай и ти същото.

— Мен не ме бива да се преструвам — отсече ядно Акос.

— И мен не ме бива, но предполагам, че имам преимуществото да съм виждала възможни варианти за бъдеще, където с него не се познаваме, където ми го отнемат по-рано или пък спомените му са напълно заличени, а не само променени.

Тя беше оракул до мозъка на костите си, беше осъзнал Акос. Дарбата ѝ беше подчинила цялото ѝ същество и за нея нямаше избавление. Трудно му беше да не я засипва с вина, макар да нямаше понятие какво значи да имаш такава натрапчива, упорита дарба, че да промени начина, по който гледаш на всяка страна на реалността. При него беше обратното. Понякога Акос дори забравяше за дарбата си.

— Моля те, остани! — Сифа сложи ръка върху неговата.

— Какво? Аз не си тръгвах…

Тогава до Сифа остави паницата си Айджа. В нея имаше само един плод. Акос помнеше как брат му тъпчеше устата си с каквото намереше в кухнята, и след вечеря ставаше да си отреже две порязаници хляб. Много неща се бяха променили.

Сифа го стисна по-силно.

— След малко ще ми трябва помощта ти — каза му тя.

В този момент очите на Сифа и Айджа едновременно се изцъклиха.

Малко след това и двамата запищяха.

Глава 18 Айджа

Все така ми е странно, че не усещам биенето на другото сърце, но се приспособяваме. Ако не друго, с едно тяло е по-лесно да се борим.

И все пак, когато се будим посред нощ в дупка в огранска стена, се усеща самота.

А когато го видим онзи Акос, никога не знаем дали е неприятел, или брат. Част от нас си спомня мъгляво как го гоним през ливадите или се смеем през масата на вечеря, ала друга вижда в него катализатор на беди, непредсказуем фактор в план, който трябва да остане предвидим.

Той всъщност докара гибелта ни, като насърчи Сайра да извърши предателството, подпомогна бягството ѝ, тикна я към ренегатите и изгнаниците. Стори го хем да ни помогне, хем да ни види сметката — и тези мисли са във вечно тревожно противоборство. Ала ние свикваме с напрежението на това противоборство между двете истории, двете имена, двете души. „Ние“ заприличва повече на „аз“.

Наблюдаваме го, ръката на оракула затиска неговата, пред нас е чинията с плода, за да засити глада, когато се появи.

Внезапен тласък, като от кука, която се е закачила за ребрата и неумолимо тегли. Но не ребрата на това тяло, а общото ни същество, Айджа и Ризек, шотетеца и тувхиеца, двете половини на цялото.

Сетне сме кораб. Не малък транспортен съд, нито пътническа машина, а боен кораб, дълъг и тесен, гладък отгоре и отдолу, но назъбен отстрани като склон на канара. Спускаме се през гъст слой бели, студени и мъгливи облаци. Когато излизаме от тях, сушата под нас също е бяла — далечно яркобяло, което преминава в бежово, златисто и кафяво към екватора, където земята се затопля.

След това не сме кораб, а малко дете, което стои на ръба на пръстен покрив. Ние пищим за татко, а тъмните очертания се спускат и хвърлят сянка над пъстър град и част от нас разпознава Воа.

— Това странстващият кораб ли е? — питаме татко ни, който идва до нас.

— Не — отвръща той и пак потегляме.

Не сме дете, а работник по поддръжката, облечен в комбинезон с кръпки на коленете. И двете ни ръце са заврени в контролна кутия, между зъбите ни има инструмент, докато пипнешком търсим тази част, която ни трябва. Натискът около корема и бедрата ни издава, че сме в седалка с предпазни колани и висим отвисоко на стоманено въже над някаква метална повърхност. Част от нас услужливо ни подсказва, че се намираме на странстващ кораб и правим ремонт.

Над нас пада сянка, ние вдигаме глава назад и виждаме гладката долна страна на кораб. Името му е изписано по дъното на непознат език и ние не можем да го разчетем, но знаем, че корабът не е шотетски.

Ние сме жена, увила на врата си стегнат шал, надиплен под брадичката ѝ, и тичаме към странстващия кораб. В ръката си стискаме детска ръчичка. На рамо сме преметнали тежка мека чанта с дрехи в нея, но на всеки две крачки ръбът на книга ни боде в кръста.

— Хайде, хайде — подканяме детето. — На странстващия кораб ще бъдем в безопасност!

Ние сме млада жена с екран в ръка, която стои до вратите на товарната рампа, а тълпа народ се блъска да се качи на кораба. Вкопчили сме се в една дръжка на стената, за да не ни отнесат хората, които все напират ли, напират, напират… Изкрещяваме на някакъв младеж зад гърба ни:

— Колко се евакуираха досега?

— Няколко стотици! — изкрещява в отговор младежът.

Поглеждаме нагоре към големия мрачен кораб. От долната страна на металния корпус се отваря двойна врата и още една. Точно над нас се показва отвор. Съдът се рее над странстващия кораб, който е кацнал на метален остров насред морето недалеч от Воа, за да можем да поправим повредата и да го стегнем навреме за следващото странстване.

— Кораби ли пускат? — питаме ние, макар да знаем, че мъжът зад нас няма отговор.

Нещо се изсипва от правоъгълника, нещо огромно, тежко и блестящо под слънчевите лъчи.

А сетне — ярка, ослепителна светлина.

Пак сме детето на покрива и наблюдаваме как бялата изгаряща светлина поглъща странстващия кораб и се разпространява като слънчеви лъчи. Ала те са извити — като корени, като вени, като черните пръсти, които обгръщаха лицето на предателката Сайра Ноавек, докато убиваше нашия суверен.

Сиянието се разпростира над океана, разпръсква водата и тя се издува на гигантски вълни към бреговете на Воа. Огънят му преминава през облаците, стига високо чак до атмосферната обвивка, или така изглежда. Стена от светлина, която тутакси се срива като две ръце, удрящи се една в друга.

А сетне вятърът, тъй мощен, че бучи в ушите ни и те звънят, тъй мощен, че ни поваля, и не само ни поваля, ами ни захвърля върху пръстения покрив на пет-шест метра напред. Преминава ураганно над нас и ние губим съзнание.

Стотици сме със замиращи сърца.

Глава 19 Сайра

С шотетските изгнаници стояхме притиснати един в друг около екраните в столовата. Врагове, приятели, любими, непознати рамо до рамо наблюдавахме как странстващият кораб се превърна в прах.

А той беше толкова много неща едновременно. Историята ни. Свободата ни. Свещен кораб. Работно място. Символ. Проект. Спасение.

Дом.

Докато гледах безкрайните повторения на кадрите, си спомних как разчистих дрехите и обувките от майчиния ми гардероб, които в по-голямата си част бяха прекалено малки и изискани, за да ги нося аз. В джобовете и кутиите за обувки бях намерила закътани тайни — любовни писма от баща ми, когато е бил по-мил човек; етикети от шишетата на болкоуспокояващи и хартийки от лекарствата, които взимаше, за да избяга; размазано върху шал чуждо червило от някаква авантюра. Историята на проваления ѝ живот, разказана с лекета и листчета хартия.

А аз бях запълнила това пространство с моята история, моята захабена печка, проблясващите брони под светлината на лампичките, които нанизах на връв над леглото си, безбройните рафтове с филми от други светове, които танцуваха, бореха се, възраждаха се и загиваха. Това не бяха обикновени предмети, а спасение, когато болката не се търпеше и исках да изляза от тялото си. Утеха в отчаянието ми.

На същото място се бях влюбила.

А сега него го нямаше.

На четвъртото повторение усетих нечии пръсти до моите. Инстинктивно се отдръпнах, защото не желаех да прехвърля дарбата си върху някой друг, но ръката настойчиво стисна моята. Обърнах се и видях до мен Тека с плувнали в сълзи очи. Може би искаше да опита болката ми или да ми даде утеха, но което и да беше, аз я стиснах, като я пазех според силите си да не я полазят сенките ми.

След малко тя ме пусна, но и това ми стигаше.

Стояхме и гледахме поредното повторение на кадрите, без да извръщаме поглед.

По-късно зарових лице във възглавницата и се разридах.

Акос се покатери в леглото ми, гушна ме и аз не го отпъдих.

— Аз им казах да се евакуират. Аз съм виновна, че корабът е бил пълен с народ…

— Ти се опита да им помогнеш. Нищо повече.

Това не ме успокои. Все едно е какво се мъчи да направи човек, важно е какво се получава накрая. А тук накрая бяха загинали стотици хора. Тази загуба тежеше на моите плещи.

В един справедлив свят щях да отбележа на ръката си с клеймата на смъртта всеки един живот, за да ги нося с мен навеки. Но кожата нямаше да ми стигне за това.

Акос ме прегърна по-силно, така че усетих ударите на сърцето му с гърба си. Пак заплаках.

Заспах с лице върху мократа възглавница.

Глава 20 Киси

— Код 05032011 потвърден. Действайте.

Има моменти, които човек помества в малки файлове в главата си, защото разбира важността им, и думите, с които Исае Бенесит дава сигнала за нападение над Воа, са един от тях. Произнася ги ясно, всяка съгласна е чиста, не се колебае. Когато приключва, се оттласква от бюрото, където разговаря с генерал Ден, изправя се и се отдалечава, отблъсквайки протегнатата ръка на Аст.

Скоро започва и нападението. Антипоточният заряд, даден ни назаем от Пита, прелита до Тувхе на кораб, построен специално за тази цел. Екипажът на борда е от питарци, но според тувхийските закони бутона натиска генерал Ден, командирът на тувхийската армия.

Представям си как след това вратите на люка се отварят и оръжието — дълго и тясно, с четвъртити краища — пада дълго, дълго. В това има поезия, доколкото поезията може също да бъде толкова примитивна, жестока и странна.

С Исае и Аст наблюдаваме всичко от нейната стая. Корабът на Съвета е обърнат към слънцето, затова стените са матови и върху тях се вижда картина от снежната виелица в Шиса. От време на време за камерите се лепват снежинки, затова през повечето време изгледът е неясен — бели петна на фона на черното нощно небе. Между тях виждам сградите, висящи от облаците като провесени във времето капки дъжд. Шиса не ми е дом, но там ходех на училище, там намерих живот настрани от мама и нейните вечни пророчества, затова и досега обичам града.

Разглеждам Шиса, когато на екрана тръгват новинарските кадри, и за част от секундата виждам разрушението на странстващия кораб — тогава затварям очи. Исае сподавя острия си вик.

— Какво има? — пита Аст.

Нито един робот водач не можеше да му помогне да види нещо от екрана.

— Видя ли, около кораба имаше хора? — възкликва Исае. — Но защо?

Пускам звука на новините точно навреме, за да чуем: „Според първоначалните данни около кораба са се намирали няколкостотин шотетци, които са се опитвали да се евакуират от града…“

Изключвам екрана.

— Няколко… — ахва Исае. — Няколкостотин…

Аст поклаща глава.

— Стига, Исае. Жертвите са минимални.

— Минимални — повтарям аз и повече от това не мога да кажа.

По изчисленията на генерал Ден жертвите щяха да бъдат около трийсетина. Не стотици.

— Да — обръща лицето си към мене Аст. — Минимални. В сравнение с това, което можеше да бъде. Нали затова предложи странстващия кораб, не помниш ли?

В главата ми се ниже поток от думи — стотици, мъже, жени, деца, старци, младежи, хора на средна възраст, добри, зли, отчаяни, хора, хора, хора — но го пресичам като две ръце, които смачкват буболечка. По-добра съм в това, отколкото трябва да бъда, след като несметни трагедии отровиха спомените ми. Така оцелявам.

Не отвръщам на Аст. Заяждането му ми дотяга. С цялата си воля придърпвам дарбата към себе си и се надявам, че ако Исае се почувства неспокойна, ще го изгони.

Тя стои с лице към танцуващия сняг, скръстила ръце. Сградите в кадрите от Шиса грейват в зелено, лилаво, розово. Напомнят ми за дрънкулките, които продаваха на пазара в Хеса в началото на сеитбата и хората ги окачваха на прозорците си за късмет.

Раменете на Исае се разтрисат. Треперят. Тя тръшва ръка на стъклото, за да не падне.

С Аст скачаме, жадуваме да ѝ помогнем, но нито той, нито аз знаем как.

Исае се превива, обръща се, така че виждам профила ѝ.

Смее се.

— Всичките тези… хора… — задъхва се тя. — Съборихме ги като кегли!

Челюстта на Аст увисва уплашено, но аз знам какво става.

— Исае, дишай дълбоко!

— Всичките тези…

Коленете ѝ се огъват. Ръката ѝ скърца по стъклото, докато се плъзга надолу.

Отивам до банята и пъхам една кърпа под студената струя, докато подгизне. На връщане оставям по пода мокри следи. Тя клечи до прозореца, смее се, хлипа.

Залепвам мократа кърпа на тила ѝ и я галя по гърба. Аст най-сетне се опомня, малко късно според мен, като някакъв кръгъл глупак, и изпраща Паза с изсвирване напред, за да може цъкането му да го доведе при нас. Той прикляква, мълчи, но е тук. По-близо досега не сме били с него. Делим един въздух.

— Всичките тези хора — хленчи Исае.

Наблюдавам Аст, докато разгъвам дарбата си като знаме и покривам с нея и трима ни. За първи път той не протестира.

— Тя ми липсва — прошепва по-късно Исае, докато седим край прозореца и наблюдаваме потока.

Взимам ръката ѝ и я допирам в бузата си.

Показвам ѝ спомен с Ори, която е заспала на кухненската ни маса, върху подробна скица на тихоцвет. По бузата ѝ имаше размазано мастило. Баща ми посръбваше чай и любящо ѝ се усмихваше, а майка ми цъкаше с език, макар че очите ѝ се усмихваха.

Баща ми се наведе, прегърна я и я отнесе във всекидневната. Наблюдавах как дългите ѝ крака подскачат при всяка негова крачка.

— Е — рече ми мама, — все пак ще я кръстим „стаята на Ори“.

С Исае бавно изплуваме от спомена и тя ми се усмихва. Ръката ѝ продължава да стои между бузата и дланта ми.

Държа я да не се разпадне, мисля си аз.

И още: Какво ще стане, когато вече не мога?