Подменена орис

Глава 21 Киси

Спускането на Огра едва не ме убива.

Трябваше да проявя известна хитрост, а също и умело да използвам дарбата си, но убедих Исае да замина при шотетските изгнаници и да започна разговори за мир. Ще работим заедно, за да свалим Лазмет от поста. Изгнаниците не са наши врагове. Техните цели не са по-различни от нашите. Мина известно време, докато думите ми пуснат корен, ала даже и сега тя е настроена недоверчиво, но поне се съгласи да разузная положението.

Седем дни след нападението във Воа тя ми намира място на транспортен кораб, който доставя храна за Огра. Намушквам се на една седалка, между грамадна щайга с плодове, произведени в отирийска лаборатория, и хладилник, натъпкан с треланско птиче месо. Екипажът е от треланци, чийто език не говоря, затова не мога да се включа в шегите им. А треланският се говори без всякаква интонация, затова дори не мога да си давам вид, че слушам музика. От дъжд на вятър те ми се усмихват. Ясно ми е, че не ми обръщат внимание, но това не ме учудва. На мен рядко някой ми обръща внимание, макар че надали се досеща защо.

Капитанът на кораба, който е дебел от краката до раменете, а от ризата над гърдите му стърчи снопче косми, ми казва на развален отирийски:

— Колана! Веднага!

Имаме късмет, че никой не ме предупреди какво да очаквам, защото щях да ги накарам да обърнат назад.

Всички лампи в кораба угасват едновременно, а после аз пищя и е тъмно, и пищя. Не мога да дишам и съм сигурна, че кислородът свършва, а аз ще умра тук в купчина месища. Стискам толкова здраво каишите, които покриват гърдите ми, че ръцете ми се вдървяват, а може би това е от ужаса. Последно ми минава през ума, че така и не се чух с мама.

После лампите се включват, гравитацията ме застига, а целият екипаж ме гледа, все едно ми е поникнало трето око. Смеят се, а аз се мъча да им пригласям, но цялото ми внимание е погълнато от дишането.

Не след дълго стъпваме на огранска земя.

Огранка на име Иса — „Ии-са“ повтаря ми тя бавно, след като не я чувам първия път — ме отвежда при изгнаниците с малка лодка, която реже като нож светлоивичестите води. Тя говори отирийски, все едно брои бобчета, проронва думите една по една, но това е единственият език, който знаем и двете, затова си разменяме празни приказки, докато пак стъпваме на твърда земя.

Иса ме повежда по неравните улички на селище, в което един до друг живеят шотетци и огранци. Показва ми разни неща — сергия с лъскави камъчета, които ѝ харесват, мястото, откъдето си купува зеленчуци, мъничките дялани кукли, от които сънувала кошмари като малка. Не ми обяснява как на Огра разбират, че е нощ, и когато ръкомаха, светещите гривни потракват на китката ѝ.

— Кой е брат ти? — пита ме тя.

— Много снажен и висок, светлокож като теб. Пристигна със Сайра Ноавек.

— О, тежкият — казва тя.

— Тежък ли? — питам объркано. — Не, той е строен.

— Не, не. Не с тежко тяло. Той носи товар. Не знам думата.

— Аха.

Никога не съм мислила по този начин за брат ми. Високият страшен мъж, който се сби, избяга от болницата в Шиса и влезе в затвора на амфитеатъра, не ми приличаше на налегнат от тегла — напротив, струваше ми се по-пъргав и по-подвижен от всички други наоколо. А може би аз не успявах да го видя. Има едно особено проникновение, което осенява някого при срещата му с непознат, и точно това се е случило с Иса.

— Ще те заведа на мястото, където се събират — казва тя. — Може да е там, а може и да не е.

— Чудесно, благодаря ти.

Тя ме отвежда до стар склад, по чиито външни стени се катерят пукнатини. Над вратата има закачен надпис с някакви знаци, които не разчитам. Приличат на шотетски.

Влизаме вътре и мястото определено е шотетско във всички отношения, които са ме учили да очаквам. Масите са избутани до стените, а хората или са насядали по тях, или са се покатерили отгоре им в кръг.

При влизането ни те блъскат по масите в повтарящ се ритъм и толкова оглушително, че първоначално не различавам нищо. След това поглеждам към случващото се в средата.

Сайра Ноавек, вързала косата си на дълга опашка, се хвърля срещу мъж великан. Тя е гъвкава и силна като нож, запратен от ловка ръка. Едрият мъжага, наистина едър, щом жена с нейния бой изглеждаше толкова фина, я улови, преметна я през рамото си и я захвърли на земята.

Ахвам, когато пада на пода, който е постлан с черги, но пак е достатъчно твърд, за да се натърти. Тя обаче вече се претъркулва, сякаш тялото ѝ е направено от каучук, ухилва се, в очите ѝ проблясва свирепост, която познавам. Така гледаше Ризек Ноавек, преди да одере кожата от черепа ѝ. Така гледаше и Исае, преди да извърши убийството.

Тя пак му се нахвърля с вик и тълпата реве.

Това продължава известно време и пред очите ми Сайра набира скорост и решителност. Тъкмо бързината ѝ плаши противника ѝ — той се чуди накъде да гледа и как да се пази от нещата, които тя хвърля по него, макар че от тях все едно го хапят бълхи. Сайра се мъчи да го събори, той я сгащва, притиска я, но тя извива тялото си около него като огърлица. Заключва врата му в клопката на краката си и той се задавя.

Великанът докопва с едната си ръка крака ѝ, тя го пуска и се плъзга до земята. Гъмжилото реве, тя отива да глътне вода от една чешма до перваза на прозореца.

— Тук е така е през цялото време — обяснява Иса. — Не знам защо го правят. Да не би да мислят да влязат в ръкопашен бой с тувхийците?

Сайра ме зърва от другия край на помещението. Искрата в очите ѝ угасва.

Тръгва към мен и когато ме наближава, виждам синини и ожулвания по голите ѝ ръце — навярно от други двубои. Иса се присламчва до мен, изпъчва рамо отпред.

— Помолиха ме да се грижа за сигурността на госпожица Кересет, докато е между нас — казва ѝ тя. — Моля те не усложнявай работата ми.

Сайра спира на една плюнка разстояние и за миг ми щуква, че тъкмо това се кани да стори — да ме наплюе. Само че тя пита:

— Какво търсиш тук? — Вдига ръка. — И недей да ми пускаш тоя номер с дарбата си. Точно сега не ми трябва спокойствие.

Толкова машинално става, че даже не си дадох сметка какво правя. Отдръпвам дарбата си, доколкото мога. Нейните сенки пак са се скрили под кожата ѝ и я покриват като черни паяжини. Тя скърца със зъби.

— Дойдох, за да… — Замълчавам. Не искам да се издавам. — Дойдох да се видя със семейството си.

— Не си добре дошла. Или си пропуснала да чуеш, че ви обявихме война?

Не за първи път ми се приисква да можех да насоча дарбата срещу себе си, себе си да отпусна, само за малко. Но не мога да залича буцата в гърлото ми, нито да се освободя от тежестта на вината. Аз помогнах на Исае да избере мишената. Преди пристигането ми тук бях уверена, че съм сторила нещо добро според възможностите, които имах — убедих я да не се хвърля с главата напред срещу Воа, нали така? Бях спасила доста хора само със сладкодумие и дарбата си — и с нищо друго.

Ала сега стоя насред народ, който изгуби много. Приятели, семейства. Едно специално, дори свещено място. Тогава как да мисля, че съм сторила добро? Как да мисля, че тези хора са по-различни от моя народ и заслужават жестокост и смърт?

Не мога. Не разсъждавам така.

Но като всички и аз ще направя каквото е необходимо.

— Кажи ми къде да открия Акос.

— Акос. — Сайра изсумтява. — Искаш да кажеш, верния слуга, който е решил да загине заради мен? — За миг тя притваря очи. — Да, знам къде да го намериш. Малко по-надолу по пътя.

Глава 22 Сайра

Всичко ме болеше, но пет пари не давах вече.

Е, давах де, защото никой не обича да го боли. Инстинкт за оцеляване. Но дотолкова, доколкото разсъдъкът ми беше в състояние да превъзмогне физическото ми състояние, аз прегръщах болката, подчинявах се на неистовото движение, в което ме хвърляше. Бях плувнала в пот, капнала от умора и готова за още. Каквото ще да е, само да забравя в какво горящо, гърчещо се същество съм се превърнала.

Не ми се щеше да заведа Киси Кересет до тихото местенце, което след нападението Акос беше приел за свое — дюкянчето на старицата в една пряка на Гало. Там, сред врящите гърнета и почукването на ножа в дъската за рязане, витаеше голяма част от духа му.

Когато с Киси и Иса излязохме от столовата, една девойка с гъсто накъдрена и късо подстригана коса се изплю до краката ми.

Нарече ме орузо.

В буквален превод това означава „огледален образ“, но смисълът на думата е, че един човек се е превърнал в друг или така е заприличал на него, та не можеш да ги различиш. И тъй, след нападението над Воа голяма част от изгнаниците бяха почнали да ми викат орузо — наследник на Ризек, на Лазмет, на рода Ноавек. С този прякор ме обвиняваха за погубените хора в евакуацията, която се провали заради глупостта ми. Ако не им бях изпратила онова съобщение, ако не ги бях подканила да побегнат…

Но времето не може да се върне назад.

Вървях бързо пред Иса и Киси, за да не се налага да разговарям с тях. Киси беше заминала с онази жена, жената, която разруши дома ми, и аз нямаше да го забравя.

Когато стигнахме до дюкянчето, Акос се беше привел над едно гърне и топеше пръст в каквото там вареше — най-вероятно болкоуспокояващо, тъй като напоследък въображаемият му дълг към мен беше единственият му източник на мотивация. Той засмука пръста си, вкуси отварата и гръмогласно изруга на тувхийски.

— Пак ли не се получи? — попита го старицата.

Беше седнала на столче и белеше нещо в една купа.

— Единственото нещо, за което ме бива и което не успявам да направя като света! — ядно се сопна той.

Вдигна глава към мен и се изчерви като домат.

— О, здрасти.

— Дойдох да… — Спрях се. — Сестра ти пристигна.

Отстъпих встрани, за да я види. Двамата дълго и мълчаливо стояха на това разстояние един от друг. Акос изключи котлона, прекоси стаята и я прегърна. Тя го стисна силно в ръцете си.

— Какво правиш тук? — попита я тихо той.

— Дойдох да започна преговори за мир с изгнаниците.

Изсумтях. Не само че идваше с абсурдна мисия — как може да водим разговори за мир с нация, която беше разрушила странстващия кораб? — но и ме беше излъгала за нея.

— Съжалявам, че те излъгах — добави тя през рамото му. — Помислих си, че ще ме фраснеш, затова се измъкнах с най-удобното оправдание за пристигането ми.

— Сайра никога не би те ударила — възрази Акос.

Как го каза само — без да се поколебае, без да се усъмни, — чак гърдите ми се стегнаха от болка. Никой друг никога не беше мислил добро за мен.

— Ако ще ми стоите тук и само ще бърборите, обирайте си крушите — каза старицата и се изправи. — Дюкянът ми е твърде тесен, а фитилът ми — твърде къс за такъв род глупости.

— Съжалявам, че ти прахосах билките, Зенка — извини ѝ се Акос.

— Аз се уча от грешките ти, както и от успехите ти — успокои го тя мило. — А сега се омитайте.

Набръчканото ѝ лице се извърна към мен и тя ме измери с поглед.

— Госпожице Ноавек — поздрави ме, докато аз отстъпвах назад.

Кимнах в отговор и се измъкнах навън.

На уличката нямаше място да вървим един до друг, затова тръгнахме в нишка по един, като Иса вървеше най-отпред, а Акос остана на опашката. Над рамото на Иса видях, че Сифа и Айджа ни чакат на отъпкания път в края на уличката. Сифа си даваше вид, че разглежда малките светещи рибки във високите цилиндри с вода на близката сергия, само че аз не бях вчерашна. Нас чакаше.

Айджа надзърна тревожно над рамото си. Косата се къдреше вече зад ушите му — беше пораснала дотолкова, че да се вижда естественият ѝ вид. Тънката лента, пришита на раменете на ризата му, светеше слабо в синьо. Повечето хора тук заимстваха някои елементи от огранското облекло, за да се виждат в тъмното. Но не и аз.

Знаех, че нямам място на това импровизирано семейно събиране, което навярно беше нагласено от оракулите, ако присъствието на Сифа и Айджа означаваше каквото си мислех. Понечих да си тръгна с намерението да изчезна във вечната нощ, но Акос ме познаваше добре. Усетих как ръката му се притисна за кратко в кръста ми. Полазиха ме тръпки.

Пипни ме пак, помислих си аз.

Никога повече не ме пипай, помислих си още.

— Извинявай — изрече той тихо на шотетски. — Но… ще останеш ли?

Зад мен Киси и Сифа се прегърнаха, ръката на Сифа помилва къдриците на Киси с нежност, каквато помнех от майка си.

Сивите очи на Акос ме умоляваха да остана. Лицето му беше по-жълтеникаво, отколкото се полагаше да бъде. Бях се откъснала от него в седмицата след нападението, като отказвах утехата му, освен ако не беше под формата на болкоуспокояващи. Не можех да търпя близостта му сега, когато знаех, че е тук само заради собствения си фатализъм. Но от него краката ми се подкосяваха. Както винаги.

— Добре — приех аз.

— Надявах се, че ще дойдеш — говореше Сифа на Киси, чиито очи се бяха залепили върху Айджа.

Той стоеше настрана от другите и хапеше кожичките на пръстите си. Стойката и жестовете му още приличаха на маниерите на починалия ми брат. Беше… смущаващо.

— Айджа смяташе, че е възможно да пристигнеш — продължи тя. — Той е само начинаещ, но има силна интуиция. И тъй двамата улеснихме един определен път.

— Аха, този път си признаваш? — скръстих ръце, за да скрия, че съм ги свила в юмруци.

Пръстите на Акос ме докоснаха по лакътя и пропъдиха болката. Устоях и не го погледнах.

— Да — отвърна Сифа. Косата ѝ беше вдигната на темето в купчина от къдрици, забодени в средата с игла за шапка, за да не падат. Дребните скъпоценни камъни в края ѝ светеха в бледорозово. — Елате. Чакат ни на друго място.

— Може би — уточни Айджа.

— Може би — повтори тя.

— След срещата с вас ми се ще да стоя по-далече от оракули — признах си аз.

Устните на Акос се извиха в усмивка.

— Колко жалко! — отвърна сухо Айджа. — Само ние губим от това!

Зяпнах го. Никога досега не бях чувала Айджа Кересет да се шегува, още по-малко за моя сметка.

Нямаше време да му отвърна остроумно, защото се обърнах и видях заплашителна гледка — очертанията на огрански транспортен кораб. Краищата му бяха опасани от бели тумбести лампи, но упоритият мрак ги сплескваше и цялото чудо заприличваше на лицето на увиснал във въздуха звяр. Прибраните назад крила се превръщаха в уши, отворът под предния фюзелаж беше устата, а едничката антена — опашката.

Към нас се приближи огранец в летателен костюм. Имаше тъмна кожа, но очите му преливаха в цветовете на дъгата като рибешки люспи. Те улавяха светлината наоколо и я отразяваха обратно яркосребриста. Бях сигурна, че това е проява на дарбата му, но за какво служеше тя, все още беше загадка.

Някъде от дясната ми страна Иса измърмори нещо под носа си, което прозвуча като огранска ругатня.

Глава 23 Акос

Акос се опита да разгледа огранския кораб, но му беше трудно в мрака. Когато пристигнаха на Огра, той смяташе, че небето винаги си е едно и също, но то се менеше — понякога беше кадифеночерно, друг път — като изтъркана черна мантия, случваше се и да е почти синьо. А сега беше най-черно и от кораба се виждаха само светлините, които очертаваха контурите му.

Иса прекрачи напред.

— Пари, здравей!

Гласът ѝ не прозвуча точно студено, макар че и бездруго никога не звучеше топло. Но нещо в нея се беше изменило. Тя познаваше този човек.

— Иса — поздрави я огранецът. — Учудвам се да те видя тук.

— Изпратиха ме като посланик на нашия народ при шотетците. И ти се учудваш, че ме виждаш сред тях?

Акос веднага се усъмни в тези двамата. Разговаряха прекалено фамилиарно един с друг. Може би бяха бивши любовници?

— Исках да кажа, тук с… с двамата тувхийски оракули — отвърна мъжът на име Пари. — Беше глупаво от моя страна.

Акос усети, че Сайра стана неспокойна под ръката му. И действително тя попита:

— Кажете по каква работа сте тук. Идвате насред семейното ни събиране.

— Госпожице Ноавек! Вас също ви очакват — рече Пари с широка усмивка. — Дошъл съм по молба на огранския оракул. Тя ви кани на среща, всички вас, а моята задача е да ви отведа при нея начаса. Тя живее от другата страна на Огра, на границата с пустошта, затова ще летим дотам, за да стигнем навреме.

Естествено, помисли си Акос с немалка доза презрение. Майка му и Айджа бяха дошли в селцето, където почти не стъпваха, точно с тази цел. Мразеше това усещане как всички нишки на съдбата се събират и сплитат на възел. Същото чувство го беше спохождало, когато баща му загина и той уби Вас…

Вас с лъсналото си от пот лице и една синина в ъгълчето на окото кой знае откъде…

— Ами ако откажем да тръгнем? — попита Сайра.

— Това ще бъде неразумно. Според огранските закони трябва да се подчините на оракула. А като шотетски изгнаници вие сте задължени да спазвате най-висшите ни закони, освен ако не желаете да изложите на риск статута си на бежанци.

Сайра погледна Акос.

— Оракули — сви той рамене, защото нямаше какво повече да каже.

Вътрешността на огранския кораб беше направо смайваща.

Апаратът беше жив по начин, който Акос нито беше виждал досега, нито би повярвал, че е възможен. Конструкцията беше метална, но навсякъде имаше растения — едни зад стъкло, други на открито. Акос разпозна две-три познати от Зенкините уроци, макар че ги беше виждал я изсушени, я скицирани, я накълцани. Едно от растенията зад стъклата приличаше на съвършена сфера, докато дебелите му нащърбени венчелистчета не се обелиха и не разкриха същите зъби, които се беше научил да стрива на прах. То щракна с тях, когато Акос мина край него.

Като привлечена от магнит, Киси се приближи до една цъфнала лозница, която се увиваше около подпорните греди на кораба. Тъмнозелен ластар се протегна към пръста ѝ и се уви нежно около него. Акос се втурна към нея и го перна леко, за да се отдръпне.

— Както изглежда, в началото са дружелюбни, а после освирепяват — предупреди я той. — Но ако не им обръщаш внимание, обикновено не те закачат.

— Тук всички растения ли се опитват да те убият? — попита Киси.

— Почти всички. Има и такива, които се опитват да се сприятелят с теб, за да ги пазиш от враговете им.

— Забележете, че на Огра няма животински видове — мимоходом обясни Пари. — Дължи се на високото развитие на растенията. Имаме огромно разнообразие от насекоми, които разплождат растенията, но ние сме единствените топлокръвни животни, които стъпват по тази планета.

Пари се настани на капитанското кресло. Акос не видя нито втори пилот, нито помощник — само Пари и редиците копчета, ръчки и лостове. Но Иса все пак седна до него. Предната част на кораба беше достатъчно просторна, за да ги побере на седалките с предпазни ремъци. От това, което Акос беше узнал за склонността на планетата да воюва срещу всичко и навсякъде, според него им трябваше нещо повече от едни защитни ремъци, но кой ли го питаше.

— Оракулът загатна ли защо ни вика? — попита Сайра, докато си слагаше коланите.

Щом свърши, тя се протегна — както изглежда, без да се замисля, — за да помогне на Киси. Акос седна от другата ѝ страна в края на редицата от седалки.

— Не ми влиза в работата да питам — отвърна Пари.

— Оракулът не е много… — Иса замълча, търсейки думата на отирийски. Попита на шотетски: — Как казвате „пряма“?

Акос повтори на Киси думата на отирийски.

— Оракулът не е длъжен да отговаря на такива въпроси — намеси се Сифа. — Нашата работа е да пазим галактиката и нищо повече. Нас не ни занимават маловажните въпроси, които се струват съществени на другите хора.

— О, значи маловажни въпроси като „Ти, сине, си ми най-малкият и утре ще те отвлекат“? — изрече гневно Сайра. — Или „Сайра, Исае Бенесит се кани да убие брат ти. Защо не вземете да се помирите с него?“

Акос искаше да каже на Сайра да не използва скръбта му като оръжие срещу собствената му майка; искаше да каже на майка си, че Сайра е права. Но безнадеждността на усилието така му натежа, че се отказа, преди да е започнал.

— Ти настояваш да чуеш от огранския оракул неща, които ще узнаеш до края на деня — отвърна ѝ ядно Сифа. — Яд те е, че не ти казват това, което искаш да знаеш, точно когато ти искаш да го знаеш. Сигурно животът много те вбесява, след като не отговаря на всяка твоя нужда начаса!

Сайра се изсмя:

— Всъщност наистина ме вбесява!

От нападението над странстващия кораб насам се държи така, помисли си Акос. Готова за битка все едно под каква форма, все едно с кого. Сайра по природа си беше кибритлийка и това му харесваше. Но сега беше различно. Тя не спираше да се хвърля към стена с надеждата, че не след дълго стената все ще я надвие.

— Тишина на палубата! — предупреди Пари. — От вашите спорове не мога да си събера акъла.

Иса се включи в „танца“ по подготовката на кораба и като следеше движенията им, Акос си помисли, че са го правили стотици пъти. Ръцете им — светлите с луничките и черните без петънце по тях — се кръстосваха и протягаха, без да си пречат. Хореографията на интимността.

Корабът се наклони и потрепери, после се издигна от земята. Двигателите зареваха, а лозниците и растенията запърхаха и се развяха, все едно духаше вятър. Акос видя как цъфналата лиана се уви по-здраво около подпорната греда; растението зад стъклото се сви на топка и грейна предупредително в оранжево.

— Ще летим над ураганите, за да няма повреди — уведоми ги Пари след излитането. — Полетът ще бъде тежък.

Акос се поддаде на любопитството. Откакто пристигнаха на Огра, не минаваше и ден да не се скрият от ураганите, щом чуеха сигнала за тревога. Но досега още не беше чул хубаво и точно описание какво представляват.

Корабът не летеше плавно като шотетските. Друсаше, тресеше се и доколкото Акос можеше да каже, беше бавен. Но се изкачиха на прилична височина, откъдето се виждаха малките светещи кръпки на селищата, а след тях и едрото ярко петно на огранската столица Погко, където сградите се извисяваха достатъчно високо, за да начупват хоризонта.

Докато набираше височина, корабът им обърна гръб на огранската цивилизация и пое към черния пущинак, където се разстилаха южните гори. И там, както навсякъде другаде, беше пълно със светлинки, само че те бяха скрити под гъста зеленина и отдалече не се виждаше нищо друго, освен една бездна.

Корабът подскочи и Акос слепешката сграбчи Сайра за ръка. Ако се съдеше по смеха ѝ, неволно я беше стиснал по-силно. Постепенно гъсти облаци смениха ясната гледка към огранската земя. И тогава цвят и светлина се сляха точно както беше станало при преминаването на странстващия кораб през потока.

Браздата на една синя светкавица преряза облаците и се протегна надолу. Корабът толкова силно клатушкаше насам-натам главите им, че чак зъбите им тракаха. Нова светкавица, този път жълта, изникна току до тях. Пари и Иса си крещяха нещо на огрански. Акос чу, че някой повърна — може би беше Айджа, на когото от край време винаги му прилошаваше на път.

Пред очите на Акос Огра взе грейналите цветове, с които останалата част от планетата гордо се надуваше, и грубо и неумолимо ги запрати срещу тях. Както Пари им обеща, минаваха точно над бурята, която ги пораздруса, но не свали кораба. От парливата воня на бълвоч и постоянното клатушкане на главата му се повдигна, но той се удържа. Сайра обикновено обичаше всичко, което изкарваше акъла на другите хора от страх, но дори на нея ѝ беше дошло до гуша и зъбите ѝ скърцаха, при все че той се грижеше за дарбата ѝ.

Дълго време мина, докато Пари обяви, че кацат. До него Сайра си отдъхна. Акос усети как корабът се насочи към някакъв гъст лес на земята, който по нищо не се отличаваше от всичко друго наоколо.

Но когато наближиха, дърветата сами се разтвориха и разкриха купчина постройки. Отдолу ги огряваха вирове със светеща вода, просмукана — предположи Акос — от все същите бактерии като в каналите из Гало. Това бяха ниски дървени постройки с високи заострени покриви, свързваха ги пътеки, които грееха ярко на фона на иначе мрачния пейзаж. Навсякъде се щураха светли точици и бележеха пътя на летящите насекоми.

Корабът се приземи на площадка за кацане зад една каменна стена.

Бяха пристигнали в храма на Огра.

Глава 24 Сайра

Наведох се да пипна пътеката под нозете ни. Беше от гладък, плосък камък, бял на цвят, нещо рядко за Огра. Това място гъмжеше от светещи гадинки в градините, вировете и във въздуха наоколо.

Пари ни поведе към една от по-големите постройки. Бяхме кацнали в подножието на хълм и за да стигнем до някое място, все едно кое, трябваше да се катерим, а аз предположих, че оракулът живее на върха. Въздухът ухаеше сладко след задушливия страх на борда на транспортния кораб — никога повече не исках да пътувам по време на огранска буря — и аз го поглъщах жадно, като вървях в крак с Пари, а другите ни следваха.

Докато прекосявахме една от градините, където повечето растения бяха прибрани зад оградна мрежа, по която, както забелязах, течеше потокът, Иса се обади откъм гърба ми с тон на сдържан страх:

— Пари!

Обърнах се и видях едър бръмбар с дължината на дланта ми да лази по бузата на Акос. По крилцата му имаше ярки сини петна, а светлите му антенки го разглеждаха внимателно. Друг един беше кацнал на гърлото му, трети — на ръката му.

— Не мърдай — каза му Иса. — Останалите, отдръпнете се назад.

— Дявол да го вземе! — изруга Пари.

— Да разбирам, че гадинките са отровни — обади се Акос и адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна с особено затруднение.

— Много — потвърди жената. — Държим ги тук, защото светят много ярко, когато летят.

— Плюс това избягват да се навъртат около всяко нещо, което е силен проводник на потока — добави Пари. — Като… хората. Повечето хора.

Акос притвори очи.

Излязох напред леко смръщена. Пари ме улови за ръката, за да ме спре, но не можа да понесе болката, ръката му се изплъзна и аз продължих. Приближих се бавно още по-напред, докато застанах току пред Акос и усетих топлия му дъх на челото си. Повдигнах ръката си точно над бръмбара на лицето му и за първи път през главата ми мина мисълта, че дарбата ми може да се използва и за добро, не само за лошо.

Едно черно ластарче се отви от пръста ми, подчини ми се, подчини ми се и смушка бръмбара по гърба. Светлинката в него грейна ярко и той изхвърча от Акос, а другите го последваха. Акос отвори очи. Гледахме се, без да се докосваме, но бяхме достатъчно близко, за да виждам луничките по клепачите му.

— Добре ли си? — попитах го. Той кимна. — В такъв случай не се отделяй от мен. Но не ме пипай, защото ще превърнеш и двама ни в магнит за отровните буболечки.

Когато се завъртях, срещнах очите на Сифа. Тя ме наблюдаваше с такъв поглед, все едно тъкмо я бях ударила. Усетих присъствието на Акос близо зад мен. Той хвана ризата ми между пръстите си малко над кръста ми.

— Ех, колко вълнуващо! — обади се Айджа.

Нещо такова щеше да излезе и от устата на Ризек.

— Я да мълчиш! — сопнах се аз, без да се замислям.

На хълма бяха разположени красиви просторни помещения, където мебелите бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат, дъските на дървения под бяха оцветени в различни шарки, плочите образуваха геометрични фигури в спокойни зелени и приглушени розови отсенки. Топлият огрански въздух се носеше безпрепятствено през всяко помещение, през което минавахме, повечето стени бяха сгъваеми. Но Пари не ни заведе в нито едно от тях.

Заведе ни до редица постройки, където щяхме да нощуваме.

— Тя иска да се срещне с всеки от вас поотделно, така че няма да стане бързо — предупреди ни той. — Тук е спокойно, затова се възползвайте от възможността и си отдъхнете.

— Кой ще я посети първи? — попитах аз.

— Разбира се, почитаната посестрима на оракула Сифа Кересет — и Пари кимна с глава към майката на Акос.

— За мен е чест — отвърна тя и двамата се отправиха нанякъде.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попитах Иса. — Доколкото разбирам, ти си живяла по-рано тук? Струва ми се, че знаеш за това място, колкото и Пари.

— Да, с него работехме тук, преди да ме пратят като посланик. — Тя премина на шотетски. — Страхувам се, че няма с какво да ви бъда от полза, но знайте, че оракулът е далеч по-мъдра, отколкото изглежда на пръв поглед, и щом иска да се срещне с всеки от вас поотделно, значи има да ви каже по нещо специално.

С малко забавяне Акос повтори на Киси това на тувхийски. Не бях виждала Киси такава — не точно изплашена, но напрегната, сякаш събираше силите си.

Не ми се случваше често да мисля за ориста ѝ, но сега си я спомних. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.

Къщичките, където Пари ни беше казал, че ще отседнем, бяха построени в кръг около градинка и всички стени бяха отворени, така че по всяко време се виждаше кой влиза или излиза. Сифа не се завърна от оракула, но Пари дойде да вземе Айджа, който все по-често ме оставяше с усещането, че пак се намирам в присъствието на Ризек.

Акос дойде при мен в градинката, след като се увери, че наоколо не хвърчат отровните бръмбари. Застана близо до мен, по-близо от обикновено.

— Какво мислиш, че ще каже оракулът? — попитах го аз.

Той въздъхна и аз усетих как въздухът раздвижи косата ми.

— И аз не знам. Вече съм се отказал да гадая какво ще ми кажат оракулите.

Засмях се.

— На бас се хващам, че ти е дошло до гуша от тях.

— Да.

Той пристъпи към мен, гърдите му се опряха в гърба ми, мушна нос в косите ми и го наклони надолу, тъй че в тила си почувствах диханието му. Нямаше да ми коства никакво усилие да се отместя. Той не ме държеше, всъщност не ме докосваше.

Но, небето да ми е на помощ, аз не исках да се отместя.

— До гуша ми е дошло от всичко. И непрекъснато е така.

Той пак въздъхна тежко.

— Но най-много ми тежи, че не съм до теб.

Отпуснах се, притиснах в него като в гореща стена целия си гръб. Той подпря ръцете си на хълбоците ми, пръстите му се плъзнаха под ризата ми точно толкова, колкото да притъпят болката ми. Ако щат, нека ни отровят проклетите бръмбари, помислих си аз и усетих целувка по врата, точно зад ухото.

Знаех, че с това ще си навлека повече болка. Ориста му не му позволяваше да ме избере, а дори да не беше така, подозирах, че дълбокият кладенец на мъката му няма да го остави да избира. Но ми беше втръснало да постъпвам правилно.

Без да бърза, той ме целуна там, където шията се среща с рамото ми, езикът му вкуси кожата ми, която навярно беше солена от потта. Вдигнах ръце и зарових пръсти в косата му, притиснах го в себе си, сетне извих врата си и устите ни се сблъскаха една с друга. Зъбите ни изтракаха и при друг случай двамата щяхме да се отдръпнем и да се разсмеем, но сега на никого не му беше до смях. Дръпнах го за косата, а той ме стисна за кръста тъй здраво, че ме заболя, но болката беше приятна.

След унищожението на странстващия кораб и рухването на илюзиите между нас се бях отдала на яростта. Сега се отдадох на копнежа си, увих се в него, ръцете ми жадно поглъщаха която част от тялото му свареха. Пожелай ме, молех се с всяко стискане. Избери ме. Пожелай ме.

Отдръпнах се назад, за да го огледам. Правата линия на носа му, поръсен с лунички. Кожата му имаше цвета на пясъчник, на пудрата, която хората си слагаха, за да не им лъщят лицата, на пликовете за писма, които майка ми употребяваше. Очите му ме гледаха настойчиво, цветът им беше като завихрила се над Воа буря и носеха същото предчувствие и страх, че мога да спра. Разбирах го. Аз също се страхувах от това. Затова пак се притиснах в него, преди да съм се отказала.

Запрепъвахме се заедно към една от стаите, изсулихме обувките си. Дръпнах завесата към градинката, но в действителност не давах пукната пара дали някой ще ни види, не давах пукната пара дали ще ни прекъснат, копнеех само да грабя, да грабя, да грабя всичко, което той беше готов да даде, с ясната мисъл, че това беше последният път, когато се оставях на желанията си.

Глава 25 Киси

Пророческата зала, където ще се срещна с огранския оракул, е просторна и внушителна, както подсказва и името ѝ. Изглежда горе-долу, както очаквам — приличат си със залата в храма в Хеса, където едно време все висях при мама, докато работеше там.

Огранската зала обаче не е толкова колоритна като хесанската. Стените са облицовани с ламперия от тъмно дърво, в което са изрязани и гравирани изящни шарки, доколкото виждам — с формата на огрански растения. Те сякаш се гърчат и щракат със зъби като живи точно пред мен.

Под тавана има прозорци без стъклописи, които, изглежда, се осветяват отвън, защото сияят с неестествена за Огра светлина. Самата зала е дълга и тясна, със скулптури, разположени на една ръка разстояние една от друга. Част от тях са грижливо изваяни като резбата по стените, ала други са груби и гротескови, но във всички се таи някаква заплаха. Както в почти всичко на Огра.

Оракулът стои пред една от по-високите статуи от метални плочи, които се извиват дъгообразно към тавана и се увиват една в друга. Всички са излъскани от едната страна и необработени от другата, а големи колкото юмрука ми болтове ги пристягат една в друга. Оракулът е сключила ръце пред себе си. Одеждите ѝ са в тъмно, наситено синьо, краката ѝ са боси. По-закръглена и по-ниска е от мама. Поглежда ме и ми се усмихва.

— Киси Кересет. Аз съм Вара. Ела да видиш това.

Усмихвам ѝ се в отговор, заставам до нея и поглеждам нагоре към статуята. Правя го от учтивост. Нищо не разбирам от изкуство.

— Тази статуя беше построена преди трийсетина сезона, когато Погко започваше да се разраства. Хората се гневяха, че губехме част от онова, което наричаха огранско смирение. Според традиционните вярвания на огранците нашата планета ни смирява — напомня ни, че има неща, които не можем да надмогнем. — Вара свива рамене. — Неща, които не бива да се мъчим да контролираме.

И ме поглежда някак странно. Не съм сигурна как да я разбирам. Инстинктът ме подтиква да я успокоя. Опитвам с вода — най-полезната от всичките ми материи, но виждам, че не ѝ действа. Чудя се какво благоразполага огранците. Вятърът, топлината на огъня, мекото одеяло? Прехвърлих през ума си две-три, преди да се спра на нещо, което ми се струва уместно — усещането на хладно стъкло под дланите.

Вара повдига веждите си.

— Винаги съм се чудила какво е да пипнеш хладно стъкло. Опияняващо е да бъде докоснат човек от твоята дарба. Лесно се поддава на въздействието ѝ.

— Съжалявам, не исках…

Вара извърта очи нагоре.

— Хайде, момичето ми. Можеш да заблуждаваш хора, които не те знаят, но аз, а и всички други оракули от моето поколение те виждаме от раждането ти във виденията си. Знам, че владееш дарбата си по-добре от повечето хора. Знам също, че се опитваш да правиш добро, когато я използваш срещу тях. Затова, Киси, дай да поговорим за Исае Бенесит.

Прямотата ѝ изпъва нервите ми и всички думи, които мога да изрека в своя защита, засядат на гърлото ми. Кимам, защото само така мога да ѝ дам знак, че съм я чула.

— Наистина ли си загрижена за нея? Или я използваш като маша за собствените си цели?

— Моите цели… — пелтеча задавено.

— Да, знам — ти се стремиш да правиш добро според собствените си разбирания. Но в действителност взимаш едностранни решения за бъдещето на галактиката, затова целите са твои и ничии други.

Не ми се нрави мисълта, че Исае ми служела за маша. Нещата не са толкова простички. Де да можеше Вара да разбере с каква тревога за нея живеех понякога. С каква лекота тя отне живота на Ризек и заповяда да нападнат невинни във Воа. Какво безумство плува в очите ѝ, когато се задавя от гняв, и какво спокойствие я обзема, когато я измъквам обратно. Тя се нуждае от мен.

Което ме връща към първоначалния ѝ въпрос — дали ме е грижа за Исае.

— Загрижена съм за нея. Аз я обичам. Но тя ме тревожи. В един справедлив свят Исае щеше да има период, в който да изживее скръбта си, а сега дори няма време да се опомни през какво минава, не и след избухването на войната.

Вара сбира набръчканите си устни.

— Може би имаш право. В такъв случай трябва да те предупредя да внимаваш с Аст, монтьорчето, което съм виждала в някои от вариантите на бъдещето ти.

— Той усеща дарбите, нали? Винаги знае кога използвам моята, даже когато много внимавам.

— Така изглежда — съгласява се Вара. — Но подозрението му към теб расте. Расте и гневът му, струва ми се, че Исае не те подозира.

Кимам.

— Благодаря ти за предупреждението.

— Пази се, момичето ми.

Вара хваща ръката ми и я стиска силно. Прекалено силно. Като на повечето огранци, зениците ѝ са разширени от липсата на светлина, но аз виждам тънкия зелен пръстен на ирисите ѝ около тях.

— И не се доверявай на отирийците. — Тя ме стиска още по-силно. — Не я оставяй да се съгласи. Направи каквото трябва.

Не разбирам какво намеква, но знам, че чака да кимна, и аз кимам.

Глава 26 Акос

Беше станало късно, когато оракулът най-сетне повика него, или по-скоро тях, защото Вара пожела да види него и Сайра едновременно.

По-рано сънят ги беше налегнал с оплетени тела, а растенията в градината хвърляха мека светлина през завесата, която Сайра беше дръпнала. Усещаше на гърдите си хладната сребърна кожа от едната страна на главата ѝ, там, където тя настоя да полегне, за да слуша биенето на сърцето му.

Той не разбираше какво го прихвана в градината, когато я прегърна, знаеше, че това е себично, че не може да задоволи желанията ѝ по нейно настояване. Трябваше да я послуша, даже да скъса напълно с нея, защото от ориста му нямаше отърване, а нямаше и как да убеди нито себе си, нито нея, че нещата щяха да са същите, ако не го чакаше смърт в служба на семейството ѝ.

Но копнежът по нея беше пронизал мъглата, забулила сетивата му през последните седмици, и той с облекчение се зарадва, че най-сетне чувства нещо, и сърце не му даде да потисне това. Копнежът му не секна, докато се мъчеха да се приближат все повече и повече един към друг. Сякаш тялото ѝ не му стигаше и никога нямаше да му стигне.

Не можеше да я хване за ръката, защото това щеше да привлече бръмбарите, а той не гореше от желание да го накацат по лицето, но вървеше близо до нея, така че усещаше топлината на тялото ѝ. Сенките ѝ се стрелкаха по врата, скриваха се под якичката ѝ и на него му се щеше да може да направи нещо повече от това да ѝ даде едно слабо болкоуспокояващо на тръгване.

Пари ги отведе до върха на хълма, но не в голямата, ярко осветена зала, а на приземния етаж, където таванът се спускаше твърде ниско към главата му, за да ходи изправен, и дъските скърцаха на всяка стъпка. Трябваше да се приведе, за да прекрачи прага, а сетне се озова в кухничка. Жена на възрастта на майка му месеше тесто. По ръцете ѝ имаше лунички, сивата ѝ къдрава коса беше подстригана на паница.

Усмихна им се, когато влязоха, с топлина, каквато той се беше научил да не очаква от оракулите, които вечно бяха дистанцирани и груби с него, даже и залязващият оракул на Тувхе преди смъртта си.

— Сайра, Акос, добре дошли. Заповядайте, седнете.

Посочи им пейката от другата страна на масата. Акос седна, но Сайра остана права, със скръстени ръце. Жената попита Акос:

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако ръцете ти са заети? Знам, че те влече да приготвяш еликсири. Тук има корени за кълцане, колкото ти душа иска.

— Не, благодаря — отвърна той и лицето му пламна.

— Име имаш ли си? — попита Сайра без заобикалки, както винаги. — Или да ти викаме Оракул?

— Ах, простете грубостта ми. Казвам се Вара. Понякога забравям, че аз познавам хората, а те мен — не. Какво да направя за теб, за да смиля озлоблението ти, миличка? — Тя кимна на Сайра. — Или ти е добре да стоиш права?

Лека браздичка се появи на бузата на момичето, както ставаше винаги, когато потискаше усмивката си.

— Добре, ще седна — отстъпи тя. — Но не му отдавай прекалено голямо значение.

— Не бих посмяла.

Сайра седна на края на пейката до Акос. Даже седнали, двамата бяха по-високи от Вара, която беше нисичка и закръглена в кръста. Имаше нещо познато у нея.

— Вие с Иса да не би да сте роднини? — попита той.

— Набито око имаш, миличък. Тя ми е дъщеря. Беше доста късно… увлечение. Метнала се е в тялото на баща си. Висока, с дълги крайници. Останалото е взела от мен.

Тя откъсна парченце от тестото и го мушна в устата си.

— Така — рече, след като преглътна. — Сигурно се чудите защо не съм си сложила традиционните огрански одежди и не ви посрещам в Пророческата зала като истински оракул.

— Мина ми през ума — отвърна Акос.

— Не бих очаквала по-малко от оракулски син — изрече Вара с все същата добродушна усмивка. — Да си остане между нас, но мразя онази зала. Кара ме да се чувствам ниска. Точно като одеждите! Шили са ги за последния оракул, а той беше много по-едър от мен. Пък и си рекох, че като знам какъв разговор ни чака, тук, в кухнята, ще ви е по-добре.

Акос изтръпна, сякаш изведнъж го бяха потопили в ледена вода. Като знам какъв разговор ни чака…

— Значи вестите не са добри — иронично се обади Сайра.

Винаги когато беше уплашена до смърт, тя се осланяше на сарказма. Ръцете ѝ, които стиснаха ръба на пейката, също я издадоха.

Вара въздъхна.

— О, истината рядко е добра, момичето ми. Някой от вас знае ли думата „киерта“?

Сайра и Акос поклатиха отрицателно глави.

— Разбира се, кой друг говори огрански, освен огранците? — Смехът на Вара приличаше на тънко процеждаща се вода. — Виждате ли, за нас работата на оракулите е да освобождават бъдещето, да. — Тя грабна един дебел метален цилиндър от рафта зад гърба си и с него разточи тестото. — Но миналото предизвиква бъдещето, ала често остава скрито и придава форма на живота ни по начини, които не разбираме. Ала понякога трябва да си пробие път в настоящето, за да промени онова, което се задава.

Тя накъса тестото на три големи парчета и ги разточи между дланите си, докато станаха дълги и тънки като опашки. После се зае да ги сплита.

— Киерта е откровение, което премества оста на света. Дълбока истина, която, щом я узнаеш, неизбежно променя бъдещето ти, при все че вече се е случила и следователно не би трябвало нищо да изменя.

Тя завърши тестената плитка и с въздишка я премести встрани. Изтупа ръцете си, седна срещу тях и се облегна на ръцете си.

— Във вашия случай киертата идва от имената ви. Цял живот сте живели като Акос Кересет и Сайра Ноавек, когато всъщност сте Акос Ноавек и Сайра Кересет.

Тя се отпусна назад.

Акос спря да диша.

Сайра се изсмя високо.

Глава 27 Сайра

Затиснах устата си с ръка, за да спра зловещия си, пресилен и безрадостен смях.

Сайра Кересет.

Не за първи път изричах името наум. Един-два пъти си бях мечтала някой ден да захвърля фамилията Ноавек и да приема Акосовата, в едно недостижимо бъдеще, в което с него се венчавахме. Според шотетския обичай онзи измежду съпрузите, който заемаше по-ниско обществено положение, вземаше името на другия, но можеше да направим изключение, за да се отърва от моето, което ненавиждах. Името Сайра Кересет за мен се бе превърнало в символ на свобода и сладостна нереалност.

Но Вара не искаше да каже, че се казвам Сайра Кересет благодарение на някаква възможна женитба в далечното бъдеще. Тя искаше да каже, че се казвам Сайра Кересет сега.

Най-трудно ми беше не да повярвам, че не съм Сайра Ноавек. Подозирах го, откакто брат ми ми беше казал, че във вените ни не тече една кръв, а може би откакто кръвта ми не отвори генната ключалка на вратата му. Най-трудно ми беше да повярвам, че съм част от същото семейство, което беше възпитало добротата у Акос и го беше научило на всичко за тихоцвета — това беше съвсем друго нещо.

Не смеех да погледна Акос. Не знаех какво ще видя на лицето му.

Свалих ръката от устата си.

— Какво? — сподавих аз нова порция смях. — Какво?!

— Сифа щеше да разкаже историята по-добре, но за зла беда, задачата се пада на мен, защото на косъм виси бъдещето на Огра. Когато си се родил, Акос, в семейството на Илира и Лазмет Ноавек, Сифа видяла само черни пътища пред теб. По същия начин пътеките били черни пред теб, Сайра, родена в дома на Сифа и Осех Кересет. Тя изгубила надежда и за двама ви… И тогава се случило нещо, което не се било случвало от много време. Появила се нова възможност. Ако успеела да кръстоса пътищата ви и да смени местата ви, се отваряли нови възможности, а малко, много малко от тях не водели до гибел. И тъй тя се свързала с Илира Ноавек — жена, която не била срещала по-рано и никога повече нямало да срещне, за да ѝ представи решението. Извадили късмет, че Лазмет още не бил ходил да види детето си. Имали късмет още, че родословните дървета на двете ви семейства са толкова пъстри и богати, че хората нямало да повдигнат вежди пред нито една комбинация от черти на лицето и цвят на кожата… Срещнали се на Границата при перестата трева, която разделя Шотет от Тувхе, и си разменили децата, за да избегнат те най-черните си пътища — довърши Вара с тон на безвъзвратност. Пръстите ѝ бяха целите в кафеникаво брашно, ноктите — изгризани до месо. — На Лазмет казали, че са му съобщили грешно, че има син. Вестоносецът бил екзекутиран, а Лазмет те приел за своя дъщеря, Сайра, и всичко минало, както Сифа се надявала.

Представих си живо как Сифа подава повитото ми в пелени телце в ръцете на Илира Ноавек, а зад тях се люшка перестата трева. Откъснах се от фантазията и внезапно кипнах от яд.

— Значи ми казваш… — приведох се над масата и насочих пръста си в нея. — Казваш ми, че майка ми се е отказала от мен и ме е дала на шайка зверове да ме отгледат — и аз какво? Трябва да съм ѝ благодарна, защото това било за мое добро?

— Ти сама ще решиш какво да изпитваш — рече Вара и ме погледна с топлите си черни очи. — Аз мога само да ти разкажа какво се е случило.

В душата ми като в гърне кипяха неукротим гняв и истерия. Идеше ми да я разтърся, да премахна топлия поглед в очите ѝ или да се изсмея в лицето ѝ. Но най-много от всичко ми идеше да скоча, да избягам от болката, която препускаше по всеки изит от кожата ми и ме покриваше с черни петна.

Когато най-накрая се осмелих да погледна Акос, видях, че той стои напълно неподвижен и с каменно лице. Това ме изплаши до смърт.

— Едва ли има нужда да ви подсказвам, че във всяко зло има и по нещо добро — обади се Вара. — Ориста на всеки от вас.

— Какво за нея? — недоумявах аз.

— Неслучайно ориста не посочва име. Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата. Третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на рода Ноавек. Момиче, ти си третото дете от семейство Кересет. И подозирам, че ориста ти вече се е сбъднала.

Допрях мелодраматично два пръста отстрани на шията си, за да проверя пулса си.

— Гледай колко съм била глупава да си мисля, че не съм умряла в служба…

Млъкнах.

Но това не беше истина, нали така?

Брат ми се беше опитал да ме принуди да изтезавам Акос в подземния затвор, където ни държеше в плен и насила ни беше накарал да коленичим. Бях прибрала дарбата навътре в тялото си и вярвах, че силата ще поддържа живота ми. Но тя ми изневери за миг, колкото да се счита за смърт. Сърцето ми спря, а после пак заби. Бях се върнала.

Бях умряла за семейство Ноавек, бях умряла за Акос.

Гледах го учудено. Ориста, от която бе живял в ужас, ориста, на която беше позволил да определи характера му, откакто за първи път я беше чул да излиза от братовите ми устни… беше моята орис.

И се беше изпълнила.

Глава 28 Акос

Бяха му отнели всичко, което беше…

Орисан предател, Кересет, тувхиец…

Бяха го оголили.

Все мълчеше, откакто оракулът ги беше поканила да изпият по чаша чай с нея и Сайра ѝ беше отказала. Истината беше, че не му бяха останали думи. Дори не знаеше на кой език да заговори. Категориите, с които си служеше да ги определя — тувхийския, език на дома и народа му; отирийския, език на другосветците; шотетския, език на враговете му — вече изобщо не важаха.

Сайра като че ли разбираше какво се случва с него. А може би не разбираше — и как ли би могла? Беше грейнала като подпалена борина, когато Вара им съобщи истината. Тя притежаваше емоционална жилавост, можеше да потуши яростта си така бързо, както избухваше у нея. Но дори да не го разбираше, поне не му вадеше душата.

Само беше го докоснала колебливо по рамото, когато му каза: „Знам. И аз не исках да ме свързва една кръв с тях.“

И с това се изчерпваше всичко, нали. Тя делеше едно минало с рода на Ноавек, а той делеше една кръв. И не можеше да определи кое беше повече за окайване.

Не му се спеше. Бродеше по пътеките около храма, без да си прави труда да отбягва хищните храсти и дървета, които растяха навсякъде, нито бръмбарите, дето можеха да го отровят с едно ухапване. Повечето от растенията му бяха непознати, но не всичките, и нарочно търсеше тъкмо тях, само и само да има за какво друго да мисли поне за малко.

Бръмбарите прелитаха, без да го закачат, но един дребничък кацна на ръката му, грейналите му крилца потръпнаха, антенките му се размърдаха. Акос седна на камък в една от градините да го разгледа.

По някаква причина той му напомни Бронирания, когото беше убил заради кожата му. Беше излязъл в полето извън Воа, където скитаха Бронираните и през повечето време страняха от него. Мина известно време, докато схване, че не се канеха да го нападнат. Не той разпалваше яростта им, а потокът; той им носеше облекчение, точно както носеше на Сайра.

Може би с този бръмбар беше същото и той отбягваше всички проводници на потока, защото не можеше да понесе суровата им енергия. Шарките на гръбчето му бяха като разсипано мастило, без определена форма. Когато грейваше, светеше в успокояващ синьо-зелен цвят.

След известно време боцкането на вкопчилите се в кожата му крачета спря да го притеснява, точно както и опасността от солидните му щипки. Беше малко чудовище — като него самия. Но не беше виновно, че така се е родило.

Като сгънато на много катове листче хартия, откровението на оракула продължаваше да се разгъва. Най-напред му разкри онова, което вече не беше. А сетне му показа това, което беше — шотетец. Ноавек.

Мъжът, който му беше взел всичко — баща, семейство, сигурност и дом, — е бил негов брат.

А мъжът, който беше създал Ризек — Лазмет. Баща му. Който беше още жив и още плашеше Сайра — непоколебимата, решителна Сайра — дотолкова, че тя се разтрепери само като видя лицето му.

— Какво да правя сега? — попита той бръмбара на ръката си.

— Това нещо положително няма да ти отговори — чу се гласът на Пари откъм гърба му. — Обаче не твърдя, че разбирам чуждите дарби.

Акос тутакси се извърна. За щастие, бръмбарът на ръката му не помръдна.

— Не се приближавай повече. Бръмбарите са убийци и прочее.

— Изглежда, те харесват — отвърна Пари. — Много си странен, какъвто и да си.

Акос кимна. По този въпрос спор нямаше.

Пари стоеше на безопасно разстояние пред него, с ръце в джобовете.

— Казала ти е нещо тежко.

Акос не знаеше дали точната дума беше тежко. Бръмбарът изпълзя от палеца по ръкава му, чуваше се тракането на щипците му. Дано не правеше това, преди да нападне. Но Акос не вярваше, че бръмбарът ще го нападне.

— Мнозина в слънчевата система смятат, че оракулите предпочитат по-личните хора — рече Пари. — И раздават орис, а следователно и важност само на определени родове. За хората, които не разбират как действа ориста и че на оракулите не им е позволено нищо да избират, това им се струва като напразен показ на предпочитанията им. Но орисаните знаят най-добре какво им е.

Очите на Пари отразяваха оранжевото сияние на градинско цвете.

— Ориста е клетка — рече той. — Освободиш ли се от клетката, можеш да избираш, да правиш каквото поискаш, да отидеш където поискаш. Можеш, в известен смисъл, най-сетне да откриеш кой си.

Мислите на Акос бяха заети прекалено задълбочено с рода му, за да се занимава с ориста, но беше сигурен, че Сайра мисли точно за това. Сигурно трябваше да се радва, че вече не е орисан да умре, но той така се беше вкопчил в ориста си, че сега му беше трудно да свикне. Беше като човек, който толкова дълго време е ходил с воденичен камък на шията, че е забравил какво е да живее без него, и сега се чувстваше олекнал, сякаш всеки миг щеше да се понесе във въздуха.

Ами истинската му орис? Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата.

Е, той вече беше минал през ивицата переста трева, която отделяше Тувхе от Шотет. И то повече от веднъж. Ориста му се беше изпълнила и Пари имаше право. Можеше всичко да избере. Да направи всичко.

Да замине.

Където поиска, където изпитваше нужда да иде.

В главата му тъкмо се оформяше решение, когато чу пронизителния дращещ писък. Последва го вой, а сетне и нисък вик. Три гласа се вдигнаха като потвърждение на болката. Тримата оракули.

Вече знаеше какво значат воплите — имало е ново нападение.

Бръмбарът отлетя от ръката му, когато хукна нагоре по хълма към стаята, където спеше брат му. Дръпна завесите и видя Айджа, който стенеше седнал в леглото и дърпаше къдравите си коси. Много време беше минало, откакто го беше виждал в такъв вид. Ризата му се беше извила около тялото и на половината от лицето му се беше отпечатал ръбът на възглавницата.

На прага на стаята Акос се поколеба. Защо беше дотичал тук, вместо да отиде при майка си? Беше изгубил парченцата от Айджа, които с такава решителност се бе канил да спаси, а сега знаеше, че каквото се е запазило от Айджа, даже не е свързано с него в кръвно родство. Тогава какво все го теглеше назад?

Айджа повдигна глава, впи очите си в неговите.

— Баща ни. Напада ги.

— Айджа, бъркаш се. Баща ни е…

— Лазмет. — Айджа се клатеше напред-назад, продължаваше да се държи за главата. — Шиса. Той нападна Шиса.

— Колко са умрелите? — Акос пипна Айджа по рамото и брат му — брат му ли? — се отдръпна.

— Не, недей, трябва да видя…

— Колко са? — настоя Акос, макар че дълбоко в душата си разбираше, че е все едно дали са неколцина, дузина, или…

— Стотици. Вали стъкло.

И Айджа избухна в сълзи, а Акос приседна на ръба на леглото.

Да, беше все едно, че бяха стотици. Пътят му си оставаше същият.

Глава 29 Айджа

— Трябва да намериш начин да стъпиш здраво на земята — каза ни Сифа. — Иначе виденията ще те обсебят. Ще затънеш във всички възможни светове и няма да можеш да изживееш своя живот.

Попитахме:

— Нима е толкова лошо да живееш хиляди животи вместо само твоя?

Тя присви очи насреща — тази жена, която едновременно ни беше майка, оракул и чужда непозната. Ние бяхме дали заповедта да убият мъжа ѝ, ние самите изстрадахме загубата на онзи мъж. Какво странно нещо — хем да причиниш толкова голяма мъка, хем в същото време да тъжиш за нея. Докато душите ни се омесваха все по-плътно една с друга, все по-дълбоко усещахме противоречията, присъщи на съществото ни. Но нямаше какво да се направи. Противоречията бяха налице и трябваше да ги прегърнем.

— Дошъл си на света по някаква причина — отговори Сифа. — Но не за да се превърнеш в съсъд на чужди преживелици, а да имаш свои.

Свихме рамене и тогава се заредиха картините.

Намираме се в тялото на нисък и набит мъж, който стои пред пълна с книги количка. Във въздуха се носи миризма на прах и страници, рафтовете се издигат високо над главата му. Той поставя тежък том върху подноса, който се подава от лавицата, и въвежда код в апарата в ръцете си. Подносът се издига към горния рафт, вляво от главата му, където е мястото на книгата.

Той въздъхва и отива до края на пътечката, за да надникне през прозореца. Разпознаваме града, това е Шиса в Тувхе, претъпкана с реещи се високо над земята сгради, откъдето ливадите с тихоцвет приличат на пъстри кръпки сред снега. Те сякаш висят от облаците. Отсреща има стъклена постройка с формата на диамант, която нощем свети отвътре в зелено. От лявата ѝ страна заоблен мамут грее в мека бяла светлина като земята под него.

Красиво място. Познаваме го.

Сега не сме мъж. Сега сме ниска жена, която трепери под твърда шотетска броня без ръкави.

— Защо му е на някого да живее в тази проклета страна? — пита тя мъжа до нея, чиито зъби шумно тракат.

— Заради тихоцвета — свива той рамене.

Жената разкършва ръце в опит да сгрее премръзналите си пръсти.

— Шшшът! — спира я мъжът.

Напред една жена от шотетските войници допира ухо във врата. Притваря очи за малко, после се отдръпва и дава знак на другите да дойдат. Те блъскат по вратата с метален цилиндър и след няколко удара я разбиват. Катинарът се счупва и изтраква на циментовия под. Зад вратата има нещо като апаратна, която прилича на навигационната палуба на транспортен кораб.

Въздухът се раздира от вик. Хукваме презглава напред.

Стоим до прозорец, с едната ръка се подпираме на студеното стъкло, с другата дърпаме перде. Над нас е Шиса — неизменните гигантски гроздове, които се спускат като драперия. Още от детските ни години градът е шарената ни утеха нощем. Без сградите небето изглежда пусто и голо, затова не обичаме да пътуваме.

Откакто ги съзерцаваме, сградите не помръдват даже и в най-силния вятър. Това се дължи на питарската технология, която ги държи изправени и се контролира от малки кули на земята, близо до нивите с ледоцвет. Не разбираме как става това. Ние сме полски работник. В края на работния ден ботушите с шипове за лед още са на краката ни, ожулените рамене още ни болят от машините, които влачихме.

Както гледаме, яркочервеният куб на болницата точно над нас се разклаща.

Потреперва.

И пада.

Пада и от дробовете ни се изтръгва вик. Движи се бавно, като нещо изтървано в кофа с вода, макар че сигурно само така ни се струва. Докато се спуска, снежинките се стелят в смътна бяла ивица. Сетне кубът се удря в земята.

Ние сме детенце на легло в болницата. Телцето ни е дребничко и слабо. Косата ни е залепнала за врата ни — тук е горещо. Оградката е вдигната отстрани на леглото, все едно сме някакво бебе и ще се изтърколим на пода в съня си.

Леглото подскача под нас, ние се сепваме и се хващаме за пръчките на оградата. Само че не леглото пропада, а подът. Подът пропада. Градът се плъзва покрай прозорците, ние се вкопчваме в пръчките, скърцаме със зъби…

След това запищяваме…

Шотетката, ние, тичаме и дърпаме ремъците на бронята. Стегнали сме ги много и те се забиват в ребрата ни, пречат ни да бързаме.

Звукът от падащата сграда не прилича на нищо, което сме чували досега. Хрущенето, трясъкът… виковете, воят, пъшканията… въздушната струя… ще ни пробият тъпанчетата. Запушваме ушите си с ръце и продължаваме да тичаме към транспортния кораб, към спасението.

Виждаме черна фигура, която се хвърля от покрива на болницата.

Затънали сме до колене в снега. Мъжът от по-рано крещи нещо до нас, което не чуваме. Бузите ни горят. С учудване разбираме, че лицето на шотетката е мокро от сълзи.

Това е възмездието, което заповяда Лазмет Ноавек. Но то прилича повече на ужас.

— Хайде! — крещи другият войник. — Трябва да тръгваме!

Но как да потеглим, когато толкова много хора се нуждаят от помощ?

Как да заминем, когато толкова много загиват?

Как да заминем?

Глава 30 Сайра

Акос излезе да се поразходи в градината и аз останах сама. Бузите ми се мокреха от влажния огрански въздух и ми се прииска да си измия лицето. Затътрих парещото си изстрадало тяло до банята, завъртях кранчето и облегнах челото си в плочките на стената. Сякаш водени от непреодолимо желание да избягат, сенките се събираха в пръстите ми и те винаги ме боляха най-силно.

Наплисках лицето си с вода и се избърсах в предницата на тениската. Сайра Кересет, мислено опитах звученето на името. Стори ми се фалшиво, все едно си обличах чужди дрехи. Но и това място с разхвърляните завивки, където бяхме лежали оплетени с Акос, също ми се струваше чуждо. Докато лежах в леглото с ухо върху гърдите му, аз бях друга жена.

Изведнъж взе да не ме свърта на едно място. Тръгнах към кораба на Пари от другата страна на хълма, по-далече от градините, за да не срещна Акос. Натиснах копчето и вратата на кораба се отвори, вътре запалените лампи ме отведоха до една седалка, близо до оградените огрански растения.

Седях оборила глава в ръцете си пред растението, което приличаше на гигантска паст, когато вратата пак се отвори. Повдигнах глава — бях сигурна, че е Акос, че най-накрая ще можем да поговорим за чутото. Но не беше той.

Беше Сифа.

Не затвори вратата и аз продължих да чувам жуженето на буболечките и шепота на вятъра, а тя стоеше и ме гледаше. Отвърнах на погледа ѝ. Сепнах се от болката, която ме обзе, докато я наблюдавах и си мислех на кого ме беше дала. Не смеех да мръдна, за да не се издам. Не треперех, не се вълнувах, не охках. Не правех нищо, което молеше за утеха. Не исках тя да вижда, че може да ме нарани.

— Говорила си с Вара — рече най-накрая.

Изправих се в креслото и преметнах плитката си през рамо.

— Да, между другото, благодаря ти за това. — Трепнах леко, когато една сянка пробяга по лицето ми. — Какво по-хубаво да научиш от непозната, че майка ти те е изоставила.

— Трябва да знаеш… — поде тя и аз скочих на крака, заковах ботушите си върху решетъчния под, между стъпалата ми — ивица пътеводна светлина.

— Да, моля те, кажи ми какво трябва да знам — викнах троснато. — Как те е боляло, когато си захвърлила собствената си дъщеря в семейство на зверове? Или как цял живот си лъгала сина си? А може би как си го направила за доброто на Тувхе, Шотет или проклетия поток? Защото аз искам да знам колко тежко ти е било!

Усетих се грамадна като стена от мускули. Тя не беше хилава, притежаваше известна жилавост, но не беше яка като мен в хълбоците и раменете. С един удар можех да я поваля на земята и част от мен копнееше да опита. Може би онази част, която беше Ноавек и която нямаше да я има, ако ме беше отгледала при себе си, вместо да ме разменя.

Сифа стоеше до вратата, лампичките на малката писта зад нея очертаваха силуета ѝ. Вързана на една страна, косата ѝ висеше на чорлави парцали, все едно от дни не беше виждала гребен. Оракулът изглеждаше на ръба на силите си. Пет пари не давах за това.

— Какво, какво си видяла в бъдещето, че да се решиш да ни размениш? Каква е тая лоша орис, че си предпочела да ме дадеш у Ноавек, вместо да ме оставиш да я изстрадам?

Тя затвори очи, лицето ѝ се изопна и аз усетих по гърба да ме полазват ледени тръпки.

— Няма да ти кажа. — Сифа отвори очите си. — По-добре да ме мразиш, отколкото да знаеш какво видях, че се случва с теб, с Акос. Избрах за вас най-добрия път, с най-много възможности.

— Ти нямаш право да избираш пътя ми вместо мен — изрекох с тих глас.

— Пак бих го сторила.

Пак ми мина през ума да я ударя.

— Стой далеч от мен!

— Сайра…

— Не, ти си решавала какво ще става между нас, когато аз съм била пеленаче, но вече си изгубила тази власт.

Не помръдвах. После тръгнах към вратата, но тъкмо когато я подминавах, позата ѝ се измени. Тя се отпусна непривично до вратата, главата ѝ клюмна, косата се разсипа край лицето ѝ.

Тогава гласът ѝ се извиси в изтерзан вик.

Ново видение значи. Нещо страшно.

Отначало стоях и я слушах, гласът ѝ стържеше в мозъка ми. После тя се свлече по стената и аз коленичих пред нея — не желаех да я утеша, но не ми се щеше да си тръгна, без да науча какво е видяла.

Мина време, докато тя притихна. Викът ѝ секна задавено. Отдавна бях научила, че ако я питам направо, няма да постигна нищо, затова мълчах. Чаках свита в мрака, а сенките изгаряха корема ми. Зад мен цветето паст щракна трошливата си челюст.

Сифа толкова дълго мълча, че краката ми се схванаха.

— Нападнали са Шиса — изрече тя запъхтяно. — С любезната заслуга на Лазмет Ноавек.

Макар че миг след това се засрамих от нея, първата ми мисъл беше: Е, и?

Тувхийците първи ни удариха. Страшно беше човек да мисли за армия под бащиното ми командване, но това беше война, а на война падаха жертви и от двете страни.

Но не бях забравила мъката си, когато странстващият кораб се взриви над Воа. Където и да се намираше Акос, и той щеше да мине през същия ад. Въпреки яда ми срещу враговете ни, не можех да пожелая това на любим човек.

Оставих Сифа — жената, която ми беше дала живот, а после се беше отказала от мен. Не можех да я утеша и нямах желание да го правя. Хукнах с все сили към градините по белокаменната пътека, за да го намеря. Но тя пустееше, бръмбарите жужаха необезпокоявано. Затова се завтекох към стаята, където спахме. Леглото беше празно.

Тръгнах от стая в стая да търся леглото на Киси. Беше празно. Но в стаята на Сифа заварих Иса. Червената ѝ коса беше залепнала за бузите ѝ, сякаш тъкмо излизаше от банята.

— Съжалявам — посрещна ме тя.

— За какво? За нападението ли? — За странно нещо е намерила да ми се извинява.

— Нападение ли? — попита тя, явно още не знаеше. — Какво нападение?

Поклатих глава и попитах нетърпеливо:

— За какво съжаляваш, Иса? Бързам да намеря Акос.

— Тъкмо за това. Той замина.

Имах чувството, че ще избухна в пламъци като отровните лиани в огранските гори, които пламваха, ако ги бутнеш лекомислено.

— Пари потегли преди малко с Киси и Акос. Смятат призори да отлетят от Огра на същия кораб за Воа, на който ще пътува и Джорек Кузар.

— Не са оставили съобщение — изрекох аз.

Не попитах.

— Де да знаех повече. Пари нищо не ми каза. Знам, че сигурно си объркана…

Само че не бях объркана. Ако бях нормална, ако бях отраснала с друго име, щях да се смутя.

Акос се беше освободил от ориста си, от дълга си към мен. И беше заминал, тръгнал си беше за вкъщи. Защо му е да оставя две-три прощални думи или обяснение на Бича на Ризек? Това щеше да е прекалено мило. Прекалено много, за да го очаква човек като мен.

Седнах тежко върху куфара в долния край на леглото на Сифа. Сенките се движеха нагъсто по кожата ми.

Акос беше заминал.

И пак бях сама.