Планетата на прокълнатите

VIII

С всяка секунда шумът се усилваше, без съмнение пустиноходът идваше право към тях. Веригите му тракаха оглушително по заострените камънаци. Беше голям, товарен модел, не след дълго закова право пред тях, сред облак прах. Водачът ритна шумно люка.

— Влизайте. Бързо! — извика той. — Хайде, че е горещо.

Той подаде газ, готов да включи на скорост и ги погледна с раздразнение.

Без да обръща внимание на нервния водач, Брайън положи внимателно Лиа на задната седалка и едва след това затвори люка. Всъдеходът подскочи напред, а от решетките на вентилатора полъхна леден въздух. Вътре не беше хладно, но температурата бе поне с петнадесет градуса по-ниска от външната. Брайън загърна Лиа с всички дрехи, които откри във вързопа, за да я предпази й от ненужно пренатоварване. Водачът се бе привел над кормилото и продължаваше да натиска бясно газта. Не беше промълвил нито дума, откакто се бяха качили.

Брайън се озърна и в този миг някакъв мъж се появи от задния отсек. Беше слаб, с космато лице. В ръката си държеше пистолет.

— Кой сте вие? — попита той без следа от симпатия в гласа.

Доста странно посрещане, но Брайън бе започнал да осъзнава, че Дис е странна планета. Мъжът гризеше нервно устни, докато Брайън го разглеждаше със спокойно изражение, без да помръдва. Нямаше никакво желание да предизвиква другия, затова се постара да отвърне с нисък, уверен глас.

— Името ми е Бранд. Приземихме се от орбита преди две нощи — оттогава вървим насам. А сега, постарай се да не натиснеш спусъка от изненада, когато ти кажа, че Вион и Айджел са мъртви.

Мъжът с пистолета извика и ококори очи. Водачът се огледа уплашено, сетне продължи да върти бясно кормилото. Брайън остана доволен от проверката. Ако тези двамата не бяха от Фондацията за културно подпомагане, едва ли новината щеше да ги изненада. Сега вече можеше да приеме с доста голяма сигурност, че са членове на ФКП.

— Ние с момичето успяхме да избягаме — продължи той. — Насочихме се към града за да се свържем с вас. Вие сте от Фондацията, нали?

— Да. Разбира се — рече мъжът и прибра пистолета. Гледаше изцъклено пред себе си и продължаваше да хапе нервно устни. После му хрумна нещо друго и той отново сграбчи дръжката на пистолета.

— Ако наистина сте Бранд, трябва да ви попитам нещо. — Той затършува в джоба със свободната си ръка и измъкна пожълтяла хартийка. Прочете написаното, като мърдаше беззвучно с устни и го повтори: — Отговорете — кои са последните три дисциплини в… — мъжът крадешком погледна бележката — …Двайсетобоя?

— Шахмат финали, стрелба с пушка легнал и фехтовка. Защо?

Мъжът изсумтя и прибра наново пистолета в кобура си. Очевидно беше доволен от отговора.

— Казвам се Фоусел — представи се той и размаха бележката пред лицето на Брайън. — Това беше последното нареждане от Айджел, което получихме през ньордската блокада. Уверен беше, че ще загине и се оказа прав. Прехвърли командването на вас. Аз бях първи заместник на Мерв, докато го отровиха. Трябваше да помагам на Айджел, но ето, че направо започвам с вас. Поне до утре — докато съберем багажа и напуснем тази проклета планета.

— Какво искаш да кажеш — до утре? — попита Брайън. — До изтичане на ултиматума остават три дни — можем да свършим доста работа.

Фоусел се отпусна тежко на седалката, разкрачи се за да запази равновесие и стисна дръжката на стената.

— Три дни, три седмици, три минути — какво значение? — С всяка дума гласът му изтъняваше, очевидно с мъка запазваше самообладание. — Вижте какво. Ясно е, че не сте запознат с обстановката. Току що сте пристигнали и това е вашият лош късмет. Моят лош късмет е, че бях изпратен в тази дупка и трябваше да гледам дивотиите на местните туземци. Да се старая да бъда вежлив с тях, дори когато избиват приятелите ми, а над главите ни са увиснали ньордските бомбардировачи. Всеки момент някой от онези горе може да изгуби самообладание, пред заплахата родния му дом да бъде унищожен от кобалтовите бомби, и да натисне копчето. Далеч преди крайния срок.

— Сядай, Фоусел. Сядай и се успокой. — Брайън беше склонен да симпатизира на човека отсреща, но сега не беше време за хленчене. Фоусел се залюля, сетне се отпусна назад. Облегна чело на прозореца и затвори очи. Тъничка вена пулсираше видимо на челото му, а устните му трепереха. Явно твърде дълго бе живял под постоянно напрежение.

Подобна бе атмосферата и в сградата на Фондацията за културно подпомагане, в която пристигнаха не след дълго. Отчаяние и безднадежност. Единственият, който не споделяше общото настроение, бе докторът, появил се почти незабавно за да откара Лиа в клиниката. Явно бе прекалено затрупан с проблеми около пациентите си, за да обръща внимание на всичко останало. Но отчаянието бе съвсем забележимо при всички останали. В мига, когато зад тях хлопна масивната врата на гаража, Брайън потъна в атмосферата на пораженчество. Почти невъзможно бе да не я забележи.

Дадоха му нещо за хапване, сетне Фоусел го отведе в кабинета на Айджел. През една от прозрачните стени се виждаше как сътрудниците товарят документацията и екипировката в огромен контейнер. Откакто бе предал командването, Фоусел изглеждаше малко по-спокоен. Брайън реши, че ще е най-добре, ако не разкрива пред него факта, че е новак в този бранш. Щеше да му е нужен всичкия авторитет, какъвто би могъл да си изгради, защото съвсем скоро щяха да го намразят за онова, което възнамеряваше да предприеме.

— Искам да си водиш бележки, Фоусел и веднага щом приключа да напечаташ разпорежданията ми. Аз ще ги подпиша. — Печатното слово винаги носеше по-голяма тежест. — Незабавно да бъде преустановена подготовката за евакуация. Всички доклади да бъдат върнати в папките. Ще останем тук докато ни позволят ньордците. Ако операцията се провали, ще излетим всички заедно — преди крайния срок. Ще вземем само ръчен багаж, всичко останало ще зарежем тук. Май някои от вас още не са осъзнали, че сме дошли да спасяваме планетата, а не да пълним папките с документи.

Брайън забеляза с крайчеца на окото, че Фоусел се изчерви при последните думи.

— Донеси ми копие веднага щом разпечаташ заповедта. А също и всички останали документи, свързани с операцията. Свободен си.

Фоусел изхвърча навън и само след миг Брайън забеляза гневните погледи, които хвърляха работниците към кабинета му. Обърна им гръб и се зае да отваря едно след друго чекмеджетата на бюрото. Най-горното беше празно, ако се изключи някакъв запечатан плик. Беше адресиран до Победителя Айджел.

Брайън го огледа замислено, след това го отвори. Писмото вътре бе написано на ръка.

Брайън подчерта няколко по-важни момента от писмото. Трябваше да разбере какво означава този Екстраполационен метод на Парето — при това без да разкрива невежеството си пред останалите. Узнаят ли колко е зелен, всички щяха да изчезнат от тук за пет минути. Виж, Функцията на разпределение бе малко по-познат термин. Използваше се във физиката и изразяваше непроменливата вероятност на едно събитие, независимо от измененията в средата. Например, броят на частиците, които биха се отделили от повърхността на къс радиоактивна материя за кратък период от време. Изглежда Мерв бе предположил, че социоетичните членове на едно общество остават неизменен и траен процент от общия брой на населението. Поне на другите планети. Но нито една от тези предпоставки не се оказваше вярна на Дис. Айджел го бе признал пред него, доказваше го и смъртта на Мерв. Брайън се зачуди кой ли е този Лиг-магте, който по всичко изглежда бе убил Мерв.

Някой се покашля многозначително, за да привлече вниманието му. Едва сега забеляза, че Фоусел бе застанал на вратата. Брайън обърса потта от челото си и го погледна въпросително.

— Изглежда вашата климатична инсталация не е в ред — заговори Фоусел. — Да повикам ли механик, за да я поправи?

— Нищо й няма на инсталацията, просто се адаптирам към дисианския климат. Нещо друго да има, Фоусел?

Помощникът го изгледа със зле прикрито недоверие. Явно не бе разбрал истинската причина задето бе изключил инсталацията. Постави на масата купчина папки.

— Това са докладите, тук е всичко, което успяхме да научим за дисианците. Не е кой знае какво, но като се има пред вид анти-социалното поведение на жителите от този пропаднал свят, си е цял подвиг. — Хрумна му нещо и той присви злобно очички. — Не зная дали има значение, но някои от хората ми се чудят защо този път туземците се свързаха с нас. Как стана така, че ги накарахте да ви помогнат? Никога досега не сме успявали да общуваме дори за най-обикновени неща с тях, а вие едва кацнахте и спечелихте един от тях на ваша страна. Хората ни са доста изненадани, че един новодошъл, все още незапознат с обстановката, се е справил… — той млъкна по средата на изречението. Едва сега забеляза, че лицето на Брайън бе пребледняло от яд.

— Не зная какво си мислят или говорят хората ти — нито ме интересува. Дошли сме тук, за да се свържем с дисианците и да спрем тази самоубийствена война. За един ден успях да направя много повече, отколкото всички вие, откакто сте пристигнали. Постигнах го, защото ме бива повече в работата от вас. Това е всичко, което трябва да научиш. Свободен си.

Фоусел се завъртя гневно на токове и излезе — за да разкаже на останалите какъв робовладелец са им изпратили за началник. Така още повече щеше да подхрани омразата им, но тъкмо това целеше. Не биваше по никакъв начин да разкрива колко зелен е всъщност. А и малко разнообразие в емоциите, например омраза, вместо отчаяние, вероятно щеше да ги поразбуди. По-лошо едва ли можеше да стане.

На плещите му тежеше огромна отговорност. За първи път, откакто бе стъпил на тази варварска планета, Брайън имаше време да обмисли всичко насаме. Знаеше, че се е захванал с почти непосилна задача. Нямаше никаква представа за този свят, нито за силите, въвлечени в конфликта. Намърда се тук, в директорския кабинет и пое управлението на организация, за която допреди няколко седмици не беше и чувал. Дали нямаше да е по-добре, ако остави работата на другите?

Имаше само един възможен отговор и той бе отрицателен. Докато не открие някой, който да е по-добър от него, той бе единственият способен да се справи с проблема. Пък и нали в това се бе постарал да го убеди Айджел — че Брайън е единственият, който би могъл да успее на това трудно място.

Сега не беше време за съмнения. Освен всичко останало, решаването на случая бе и въпрос на чест. Също като него, Айджел бе анвхарец и Победител. Някой би определил подобно отношение като провинциално. Та нали вселената беше безкрайна, а и Анвхар сигурно беше ужасно далеч от тук. Ала за Брайън, останал сам, сред чужди и враждебно настроени хора, честта не беше нещо маловажно. Беше задължен на Айджел и щеше да направи, каквото се изискваше от него.

Веднъж взел това решение, той се почувства по-добре. Огледа уредбата на бюрото и натисна с пръст копчето, обозначено с „Фоусел“.

— Да? — Дори през говорителя, гласът на мъжа трептеше от студена омраза.

— Кой е Лиг-магте? Върна ли се бившият директор от срещата си с него?

— Магте е титла, превежда се приблизително като „господар“, или „благородник“. Лиг-магте е местният управник. Живее в грозен каменен замък в покрайнините на града. Лиг изглежда е нещо като говорител на цялата свита от магтери, заради които ще избухне тази идиотска война. Що се отнася до втория ви въпрос, отговорът е „да“ и „не“. На следващия ден след като Мерв отиде на среща, открихме главата му пред вратата — кожата беше одрана. Разпознахме го едва след като докторът сравни зъбния профил. Разбрахте ли?

Фоусел почти изкрещя последните думи, изгубил контрол над себе си. Ако се съдеше по държанието му, хората наоколо съвсем скоро щяха да станат неуправляеми. Брайън побърза да отвърне.

— Достатъчно, Фоусел. Кажи на доктора, че искам да го видя веднага, щом е възможно. — Той прекъсна връзката и отвори първата папка. Когато най-сетне докторът го повика, Брайън бе отделил по-интересните доклади и ги четеше внимателно. След като облече най-дебелото яке, което намери в дрехите си, Брайън излезе в коридора. Малкото служители, които го срещаха, му обръщаха гръб без да го поздравяват.

Доктор Стайни имаше розова, плешива глава, която стърчеше като пъпеш над гъстата му черна брада. Брайън го хареса от първия миг. Всеки, който притежаваше достатъчно твърдост за да запази брадата си в подобен климат, беше приятно изключение от сивата тълпа, с която се бе сблъскал до този момент.

— Как е новият пациент, докторе?

Стайни почеса замислено брадата си преди да отговори.

— Диагноза — топлинен удар. Прогноза — пълно възстановяване. Състояние — удовлетворително, като се има пред вид загубата на течности и изгарянията от слънцето. Обработих раните, за другото предписах физиологичен разтвор. Разминала се е на косъм от термичния шок. Дадох й успокояващо.

— Ще ми е нужна помощта й утре. Възможно ли е да се възстанови за толкова кратко време — със стимуланти, или нещо подобно?

— Би могла, но не е препоръчително. Може да има странични явления, дори с увреждане на мозъка. Подобна възможност не е изключена.

— Ще трябва да рискуваме. Само след седемдесет часа цялата тази планета е обречена на унищожение. Готов съм да пожертвам колкото е необходимо хора, начело с мен самия, за да предотвратя трагедията. Съгласен?

Докторът изсумтя нещо в брадата си и огледа Брайън отгоре до долу.

— Съгласен — избоботи той и кой знае защо лицето му се разведри. — Приятно е да се запознае с вас човек, след всички тези обезверени нещастници отвън. Смятайте, че съм на ваша страна.

— Е, тогава ще ми е нужна помощта ви незабавно. Проверих списъка на служителите и установих, че не разполагаме с нито един учен — ако изключим вас.

— Уплашена сган от бюрократи и теоретици — кимна докторът. — Нито един от тях не става за агент! — Докторът тропна с крак при последните думи и плю ядно на пода.

— В такъв случай — необходими са ми няколко честни отговора. Операцията е доста необичайна, така че стандартните техники няма да ни свършат работа. Дори Функцията на разпределение и Екстраполационният метод на Парето са безсилни при този случай. — Стайни кимна в знак, че е съгласен и Брайън въздъхна облекчено. Току що бе използвал целия си наличен запас от познания по социоетика и изглежда думите му бяха прозвучали достоверно. — Но да си призная, колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че проблемът е биологически. Че има връзка с масивните и екзотични изменения, които са претърпели дисианците в процеса на адаптация към пъклената околна среда. Възможно ли е в това да се крие тайната на самоубийственото им поведение, пред лицето на бомбената заплаха?

— Възможно ли е? Възможно ли е? — Доктор Стайни крачеше развълнувано из стаята, докато премяташе пръсти зад гърба си. — Не можете да си представите, колко сте прав. Най-сетне един мислещ човек, сред всички тези тъпанари, дето само тъпчат папките с доклади, или си чешат задниците, в очакване някой отгоре да им даде отговора наготово. Знаете ли как живеят дисианците? — Брайън поклати глава. — Тези тъпаци го смятат за отвратително, но според мен е крайно интересно. Открили са способ за да влязат в симбиозно съжителство с животински форми от планетата. Дори паразитно съжителство. Давате си сметка, че всички живи организми са готови на какво ли не, за да оцелеят. Корабокрушенци, изгубени сред морето, нерядко са пили собствената си урина, за да не умрат от жажда. Отвращението е типична реакция на презадоволения, който никога не е изпитал нито глад, нито жажда. Е, Дис е такава планета — на корабокрушенци.

Стайни дръпна капака на аптечката.

— Устата ми пресъхна, от тези приказки за жажда. — С обиграни от честите тренировки движения, той наля по няколко пръста чист спирт в две колби, разреди го с дестилирана вода и го подправи с някакви кристалчета от една епруветка. Една от колбите подаде на Брайън. На вкус беше доста приятно.

— Какво разбирате под паразитно съжителство, докторе? Нали всички паразити са низши форми на живот? Лешоядни, бурени и прочие?

— Не, тук бъркате! Говоря за паразитизъм в точния смисъл на тази дума. Сигурно си давате сметка, че за един биолог няма съществена разлика между паразитизъм, симбиоза, биоинтеграция, мутуализъм, коменсализъм…

— Чакайте, чакайте! — извика Брайън. — Тези думи нищо не значат за мен. Не се учудвам, че останалите от групата не изпитват особен интерес към проблема, ако става дума за подобни понятия.

— Исках да кажа, че те са само различни по степен прояви на едно и също явление. Например: в тукашните езера обитава ракоподобно същество, наподобяващо обикновения краб. Снабдено е с доста масивни клещи, с помощта на които захваща водорасли или разни снабдени с пипала морски животни, които не могат да се движат самостоятелно. Ракоподобното ги размахва около себе си, за да улавят храна и изяжда онези късове, които са твърде големи за тях. Това се нарича биоинтеграция, защото участниците живеят и се грижат за прехраната си заедно, но всеки от тях може да просъществува и самостоятелно. По-нататък: под черупката на същото това ракоподобно нерядко се среща една паразитираща форма на воден охлюв, напълно дегенерирал и изгубил способност за самостоятелно предвижване. Това вече е истински паразит, който получава храна от своя гостоприемник, а в замяна не дава нищо. В червата на охлюва пък се развива култура на определена бактерия, която получава хранителни вещества от чревното съдържимо. И въпреки това този микроскопичен организъм не е паразит, както вероятно бихте сметнали, а симбиот. Вярно е, че се възползва от храната на охлюва, но на свой ред отделя секрет, който помага на гостоприемника да смели по-добре храната. Ясна ли ви е картината? И всички тези различни по рода си форми на живот съществуват в тясна и доста сложна взаимовръзка.

Брайън го слушаше внимателно и от време на време отпиваше от чашата.

— Май започнах да разбирам. Значи симбиозата, паразитизма и всичко останало са само различни начини да се опише процеса на съвместно съществуване. Между отделните понятия съществува известна разлика, известно степенуване, което затруднява точното характеризиране на една определена взаимовръзка.

— Именно. Оцеляването в условията на тази планета е толкова трудно, че всички съперничещи си форми на живот са измрели отдавна. А останалите са се превърнали в паразити. Всъщност, в борбата за оцеляване са спечелили онези същества, които си сътрудничат, или са взаимозависими. Съвсем преднамерено говоря за живите форми, а не за растителните. Защото почти всички същества на тази планета са далечни потомци както на животните, така и на растенията, също като лишеите, познати навсякъде из вселената. Дисианците имат едно същество, наречено „ваеда“, от него получават вода по време на път. Органите му за движение — наследство от животните — са закърнели отдавна, а от растенията му е останала способността да фотосинтезира и съхранява водата. Когато дисианците пият от ваедата, тя смуче от кръвта им хранителни вещества.

— Зная — рече пресипнало Брайън. — Имах възможността да опитам. Сигурно сте забелязали белезите. Май вече започнах да схващам какво място заемат дисианците в биологичната верига на този свят, а също и промените, които неизбежно е трябвало да претърпят. Как смятате, неизбежните психологически изменения оказали ли са някакво влияние върху социалната им структура?

— Огромно. Всъщност, май прекалих с предположенията. Защо не се обърнете към някой от изследователите, в края на краищата, темата е от тяхната област.

Брайън беше прочел доклада на социолозите, но го намираше за лишен от смисъл. Беше претъпкан с непознати термини и неразбираеми диаграми.

— Моля ви, продължавайте, докторе — настоя той. — Нищо не можах да разбера от социоетичното заключение. Струва ми се, че вътре са пропуснати много важни фактори. Вие сте единственият от присъстващите, който е в състояние да ми даде някакъв разумен отговор или сведение.

— Добре, тогава — но се сърдете на себе си. Ако питате мен, на тази планета не съществува общество, а само група от враждебно настроени индиви. Всеки за себе си, а на останалите гледа само като на източник за препитание. Ако въобще съществува някаква социална структура, то тя е ориентирана към другите форми на живот на планетата, вместо към човешките същества. Може би затова в онзи доклад не сте открили нищо, което да ви помогне. Зад него стоят специалисти по социоетика. А местните се различават коренно в отношението по между си.

— А какво ще кажете за тези магтери, управляващата класа, която строи каменни замъци и създава неприятности?

— Не разполагам с обяснение — призна доктор Стайни. — В теорията ми има доста празнини и това е една от тях. Магтерите например са изключение от всичко казано. Убийте ме, не знам защо. Те са напълно различни от останалите дисианци. Арогантни, кръвожадни, вместо на съгласие, готови винаги на конфронтация. Не са управници, поне не в истинския смисъл. Властта е у тях просто защото никой друг не я желае. Издават разрешителните за разработване на залежите от полезни изкопаеми, тъй като само те притежават чувство за собственост. Може и да греша, но струва ми се, че ако откриете защо са различни, ще успеете да разрешите проблема.

За първи път от пристигането на планетата, Брайън почувства, че го завладява ентусиазъм. Плюс далечната и доста слаба надежда най-сетне да открие път за излизане от смъртноопасната ситуация. Той пресуши чашата на един дъх и се изправи.

— Събудете пациентката си по-рано, докторе. Ще видите, че ще ви бъде интересно да си поговорите с нея. Ако това, което ми съобщихте е вярно, може би тя ще е ключа, който търсим. Името й е Лиа Морийз, току що е получила на Земята научна степен по екзобиология и антропология и главата й е натъпкана до пръсване с познания.

— Великолепно! — възкликна Стайни. — Ще се погрижа за тази глава, не само защото е хубава, а и заради знанията. Макар да се намираме в навечерието на атомно бедствие, започнах да чувствам необясним ентусиазъм — за първи път, откакто се приземих на тази планета.