Планетата на прокълнатите

IX

Пазачът пред входа на сградата на Фондацията подскочи стреснато от гръмотевичния звук и посегна към оръжието. Сетне отпусна смутено ръка, осъзнал, че причината е само една кихавица — макар и великанска. Брайън се приближи до него, като се загръщаше зиморничаво в якето си.

— Излизам навън, преди да съм хванал пневмония — каза той. Пазачът отдаде колебливо чест и след като провери мониторите за външно наблюдение, отмести тежката метална врата. Брайън се промуши навън и вратата хлопна зад гърба му. На улицата бе значително по-топло, той въздъхна щастливо и разкопча якето си.

Целта на излизането му бе двойна — както да поразузнае наоколо, така и да се стопли. И без това нямаше какво да прави в службата, почти всички сътрудници вече почиваха. Той самият бе спал не повече от половин час — напълно достатъчно, за да се почувства освежен и изпълнен със сили. Прочете интересуващите го доклади, а най-важните моменти дори се постара да запамети. А след това реши, че докато останалите спят, би могъл да опознае най-големия град на Дис.

Достатъчно беше да обиколи няколко потънали в мрак улички, за да си даде сметка за огромната разлика, между живота на Дис и всички останали места, които бе посещавал. Хоувстад — името на града — на местен език означаваше буквално „средище“. Названието говореше само за себе си. Единствено присъствието на хора от други планети го превръщаше в някакво подобие на град. От двете страни на улиците се редяха запустяли сгради, с надписи от различните рудодобивни компании, търговски представителства, или агенции за космически транспорт, които отдавна си бяха отишли. Тук-там блестяха самотни светлини, включени автоматично, но повечето сгради тънеха в мрак, подобно на дисианските жилища. Що се отнася до последните, срещаха се доста рядко и изглеждаха съвсем не на място сред изоставените строителни площадки и помръкналите чуждоземни сгради. Брайън приближи към входа на една от тези сгради и на светлината от уличната лапна прочете надписа „ВЕГИАНСКА МЕТАЛУРГИЧНА КОМПАНИЯ“. Вратата не беше заключена, прозорците тъмнееха и Брайън вече обмисляше дали да не проникне вътре, когато за пръв път почувства, че го следят.

В началото долови слаб шум, който почти веднага се стопи в нощта. Едва ли щеше да му обърне внимание, ако цялото му тяло не беше нащрек. Някой се прокрадваше зад него, под прикритието на тъмнината. Брайън се притаи до стената. Малко вероятно беше човекът който го следеше, да не е дисианец. Внезапно си спомни за отрязаната глава на Мерв, която бяха открили една сутрин пред вратата.

Айджел го бе научил да владее емпатията си и Брайън реши да се възползва от нея. Трудно беше да работи в тъмното, чувстваше се двойно по-неуверен. Дали наистина долавяше някаква емоционална реакция, или просто си въобразяваше? На всичко отгоре, чуждото присъствие му се стори познато. Изведнъж си спомни.

— Улв… — произнесе той, съвсем тихо. — Аз съм — Брайън.

Той се приведе, готов за атака.

— Зная… — също така тихо отвърна другият. — Не говори. Продължавай в посоката, която следваше одеве.

Излишно беше да задава въпроси. Брайън се обърна без да губи време и продължи, както му бяха наредили. Сградите се смаляваха и не след дълго почувства под краката си пясъка от пустинята, която покриваше цялата планета. Не беше изключено да му готвят клопка. Трудно бе да определи с точност на кого принадлежеше гласът преди малко. Но трябваше да рискува. От мрака на нощта изскочи нечия тъмна фигура и положи горещата си длан на рамото му.

— Аз ще вървя отпред. Следвай ме без да изоставаш.

Този път думите бяха произнесени с ясен глас и Брайън позна притежателя им.

Без да чака отговор, Улв се извърна и потъна в мрака. Брайън побърза да го последва и двамата продължиха да крачат, рамо до рамо, сред пясъците. Постепенно под краката им се появи по-твърда почва, като от спечена глина. Навлязоха сред ниски скали, разделени от осеяни с камънак клисури. Улв избра една по-тясна клисура и хлътна в нея. След известно време свиха зад издатина в скалата и Брайън забеляза слаба светлина, която идеше от отвора в стената отсреща.

Улв коленичи и се промуши през тесния отвор. Брайън го последва, като се мъчеше да подтисне растящото безпокойство. Чувстваше се ужасно беззащитен, докато пълзеше в тесния тунел. Все си повтаряше, че се дължи на прекалено изострени нерви.

Тунелът се оказа съвсем къс и завършваше с просторно помещение. Почти едновременно дочу шума от приближаващи стъпки и емпатичното усещане за омраза. Изгуби няколко безценни секунди, докато се измъкне от тунела, запази равновесие и извади пистолета. Можеше да умре през тези секунди. Дисианецът бе вдигнал над главата му боздуган от грубо издялан камък, който с лекота би могъл да премаже черепа му.

Улв бе сграбчил китката на непознатия и двамата бяха напрегнали мишци в мълчалива схватка. Никой от двамата не бе произнесъл и дума от началото на схватката, единственият звук бе от търкането на мазолестите им крака в песъчливия под. Брайън отстъпи крачка назад и се прицели в нападателя. Дисианецът го забеляза, очите му пламнаха гневно, но въпреки това отпусна ръка, осъзнал безсмислието на атаката си.

— Защо го доведе тук? — изръмжа той към Улв. — Защо не го уби?

— Тук е, за да го изслушаме, Гебк. Това е човекът, за когото ти разказвах, същият дето срещнах в пустинята.

— Ще го изслушаме, а след това ще го убием — заяви Гебк с безжалостна усмивка. В гласа му се долови твърда решимост. Брайън осъзна, че поне за момента е в безопасност. Прибра пистолета и едва сега огледа помещението.

Таванът беше сводест, от стените все още се излъчваше насъбраната през деня топлина. Улв свали парчето плат, с което се бе увил, за да се предпази от нощния хлад, сгъна го и го нави под пояса си. Изсумтя нещо неразбираемо и едва, когато дойде приглушеният отговор, Брайън за пръв път забеляза жената и детето.

И двамата бяха приклекнали до отсрещната стена, зад купчина от някакви изсушени коренаци. Бяха съвсем голи, загърнати в дългите си, сплъстени коси. Препаската с прикачени безброй странни принадлежности, едва ли можеше да се нарече дреха. Дори детето имаше такъв колан — миниатюрно подобие на майчиния. Жената изплю парчето от корен, което дъвчеше и го побутна към огъня, който озаряваше помещението. Пламъците облизваха окаченото отгоре гърне, от което тя напълни три глинени купички с храна за мъжете. Миризмата бе отвратителна и Брайън се стараеше да преглъща храната преди да почувства вкуса й. Ядеше с ръце, също като останалите, които се хранеха мълчаливо. Не можеше да определи, дали мълчанието им е някакъв ритуал, или просто навик. Поне имаше възможност да се запознае отблизо с дисианския начин на живот.

Пещерата очевидно беше с изкуствен произход — по стените личаха следи от инструментите, с които е била прокопана. Помещението се стесняваше в противоположния край, където от земята излизаше гъста мрежа от корени, за да се изгуби в ниския таван. По-тънките коренчета бяха привързани към средата и извити така че оформяха едно общо стъбло, дебело колкото човешка ръка. От стеблото в центъра висяха четири ваеди — Улв бе закачил там и своята, преди да седне. Ваедата изглежда веднага бе впила зъби в повърхността на корена, той като се крепеше единствено на тях. Още една брънка от дисианския кръговрат на живота. Ето значи откъде ваедите се сдобиваха с водата, която даваха на хората.

Брайън почувства, че го гледат, обърна се и се усмихна на малкото момиче. Едва ли имаше шест години, но вече беше типичен дисианец във всяко отношение. Не отвърна на усмивката му, дори не промени каменното изражение на лицето си. Дъвчеше с механични движения корените, които й подаваше майка й. От време на време ги изплюваше в малката купичка, която пък пресипваше в едно гърне. Изплютите корени бяха обелени, а най-твърдата и неподатлива част от кората премахваха с някакво грубо сечиво. Процесът бе доста продължителен, а резултатът толкова жалък, че буквално не си заслужаваше усилията. От дебелия корен накрая остана съвсем тъничка и крехка сърцевина, която момичето веднага погълна лакомо. След това се захвана със следващия корен.

Улв остави глинената купичка и млясна доволно.

— Доведох те до града, както ти обещах — заговори той. — Но ти изпълни ли каквото каза?

— Какво е казал? — попита Гебк.

— Че ще спре войната. Спря ли я?

— Опитвам се да я спра — каза Брайън. — Но не е толкова лесно. Трябва ми помощ. Става дума за вашия живот — и на семействата ви. Ако се съгласите да ми помогнете…

— Каква е истината? — прекъсна го грубо Улв. — Непрестанно чувам различни неща и вече не мога да определя кое е вярно. Откак се помня, винаги сме изпълнявали каквото магтерите ни наредят. Носим им храна, а те ни дават метал, а когато е нужно и вода. Подчиняваме ли им се — не ни убиват. Не живеят като нас, но нали от тях получавам бронза, който е така необходим за инструментите. Казаха ни, че ще се сдобием с нов свят от небесните господари и това е добре.

— От небесните хора сме виждали само лошо — добави Гебк, — затова най-добре е да ги убиваме.

Брайън остана изумен от омразата, която таяха тези двама дисианци.

— Тогава, защо не ме уби, Улв? — попита той. — Още когато ме срещна в пустинята. Или одеве — защо попречи на Гебк?

— Можех да го направя. Но има нещо по-важно. Каква е истината? Да вярваме ли в онова, което сме правили открай време? Или да послушаме вашите думи?

Той подхвърли на Брайън пластмасова кутия, с размери колкото човешка длан. В единия край бе монтиран бутон, а по средата се виждаше миниатюрен говорител. В ъгъла бе залепена схема, на която се виждаше човек, натискащ бутона. Това беше миниатюрен магнетофон, с една натискане на копчето се осигуряваше достатъчно енергия, за да бъде възпроизведен записът.

Макар че гласът бе писклив, с металически тембър, отделните думи се различаваха ясно. Той призоваваше дисианския народ да не се подчинява на магтерите. Поясняваше, че започнатата от тях война можела да завърши само по един начин — с унищожаването на Дис. Надежда имало само в незабавното разоръжаване.

— Верни ли са тези думи? — запита Улв.

— Да — кимна Брайън.

— Дори и да са верни — вметна Гебк — нищо не можем да направим. Бях с брат ми, когато тези предмети-думи започнаха да се сипят от небето. Изслушахме думите, а след това занесохме предмета на магтерите, за да ги попитаме какво да правим. А те взеха, че убиха брат ми, вместо да му отговорят. Магтерите винаги ни убиват, ако не ги слушаме.

— А в това послание се твърди, че ако се подчиняваме на магтерите ще загинем! — извика Улв с разтреперан глас. Не изглеждаше уплашен, по-скоро разгневен от напразните опити да прецени коя от двете страни говори истината. Светът който познаваше до този момент, бе изрисуван в черно и бяло, с някои дребни сивкави оттенъци, колкото да подчертаят разликата.

— Има начин да спрете войната без да пострадате, или да навредите на магтерите — намеси се Брайън, с надеждата, че ще успее да ги спечели за помощници.

— Кажи ни — изсумтя Улв.

— Няма да има война, ако успеем да се свържем с магтерите и ги накараме да се вслушат в думите ни. Казвате, че ви убивали. Научете ме, как да се държа с тях, как да разговарям и аз…

— Никой не може да разговаря с магтерите — намеси се жената. — Кажеш ли нещо различно и ще те убият — както убиха брата на Гебк. А как да се държиш с тях — по един начин, като ги слушаш. Такива са и никой не може да ги промени. — Тя отново се захвана да дъвче корени с изсъхналите си, напукани устни. Зъбите й изглеждаха стопени от непосилната работа.

— Права е Мор — закима Улв. — Никой не разговаря с магтерите. Нима имаме друг изход?

Брайън премести поглед от единия мъж, към другия, сетне се надигна. Ръката му неусетно се плъзна към дръжката на пистолета.

— Магтерите притежават бомби, които могат да унищожат Ньорд — планета съседна на вашата. Тя е като звезда в небето. Ако разбера къде са бомбите, ще се погрижа да ги отнесат и така няма да избухне война.

— Значи искаш да помогнеш на дяволите в небето, които са врагове на народа ни! — изкрещя Гебк и скочи. Улв го дръпна до себе си, но когато заговори, в гласа му не се долови предишната симпатия.

— Прекалено много искаш. Иди си веднага.

— Ще ми помогнете ли? Ще помогнете ли да спрем войната? — попита Брайън, почувствал, че е отишъл твърде далеч, но неспособен да спре. В гнева си бяха забравили истинската цел на посещението му.

— Прекалено много искаш — повтори Улв. — Върви си. Ще поговорим без теб.

— Кога пак ще се срещнем? Как да те открия?

— Ние ще те открием, ако решим да говорим с теб — приключи разговора Улв. Ако сметнат, че ги мами, никога вече нямаше да го потърсят. Но беше безсилен срещу това.

— Аз вече реших — Гебк стана и се загърна в парчето плат. — Сигурен съм, че лъжеш — също като небесните хора. Следващия път, когато те срещна, ще те убия. — Той се пъхна в тунела и изчезна от погледите им.

Нямаше какво повече да си кажат. Брайън на свой ред се промуши в тунела, като провери дали Гебк не дебне наблизо, а Улв го отведе до мястото, откъдето се виждаха светлините на Хоувстад. През целия път не промълви и дума, дори не махна с ръка, когато се стопи в мрака. Брайън потрепери в нощния хлад и се загърна в тънкото яке. Подтиснат и отчаян, той закрачи към топлите улици на града.

Малко преди зазоряване стигна сградата на Фондацията — на входа естествено стоеше друг пазач. Въпреки заплахите и оглушителните удари по вратата, той категорично отказа да я отвори, докато не се появи съненият, прозяващ се Фоусел. Още щом видя Брайън, той започна да мърмори навъсено, но беше прекъснат от заповедта да се облече и незабавно да се яви на доклад. Все още неизгубил доскорошното си вдъхновение, Брайън изтича в кабинета и с влизането започна да ругае натегливия тъпанар, който бе включил климатичната инсталация на пълна мощност. Този път не само я спря, но и извади няколко по-важни части, за да се предпази срещу бъдещи опити да бъде простуден.

Малко след това се появи Фоусел и се прозя шумно, прикривайки устата си с ръка — явно беше от хората с ниско сутрешно ниво на кръвната захар.

— Преди да удариш пода с нос, излез и направи кафе — нареди му Брайън. — За мен също.

— Не е необходимо — отвърна Фоусел и изправи рамене. — Ще се обадя в столовата да ни направят — думите бяха произнесени с възможно най-ледения тон.

В ентусиазма си Брайън бе забравил напълно за атмосферата на омраза, която преднамерено бе създал около себе си.

— Както желаеш — отвърна той. — Но следващия път, когато се прозееш пред мен, ще го впиша в досието ти. Ясно ли е? А сега — да чуя нещо повече за връзките на организацията с дисианците. Как ни възприемат тук?

Фоусел се задави и преглътна мъчително поредната прозявка.

— Като хора, лишени от разсъдък, сър. Местните ненавиждат всички чужденци, споменът за първата евакуация е бил предаван през вековете като злощастна легенда. Смятат, че ние също ги мразим и че трябва да се махаме от тук. А ние не само, че не си тръгваме, но и ги тъпчем с храна, лекарства, снабдяваме ги с даровете на цивилизацията. Може би затова все още ни търпят. Според мен ни мислят за идиоти със склонност към добрини и докато не им създаваме проблеми ни позволяват да живеем сред тях. — Той се бореше мъжествено с поредната надигаща се прозявка. Брайън се извърна с гръб, за да му позволи да си поеме свободно дъх.

— А ньордците? Какво знаят за нашата работа? — Застанал до прозореца, Брайън огледа покритите с прах сгради, чийто контури се очертаваха на фона на изгрева над пустинята.

— Ньорд е сред планетите, които активно подпомагат нашата организация. Те са напълно в течение на дейността ни. Съдействат ни с каквото могат.

— Значи сега е моментът да поискаме още. Можете ли да ме свържете с главнокомандващия космическата блокада?

— Разполагаме с директна връзка, снабдена със заглушаващо устройство срещу подслушване. Веднага ще се заема. — Фоусел заобиколи бюрото, вдигна слушалката и натисна няколко копчета. Екранът трепна и се изпълни с белезникави вълни от заглушаващото устройство.

— Достатъчно, Фоусел — каза Брайън. — Ще разговарям насаме. Как се нарича главнокомандващият?

— Професор Крафт — той е физик. На Ньорд нямат военни, използвали са познанията му при конструирането на бомбите и енерго-оръдията. А след това са го назначили за главнокомандващ.

Фоусел тръгна към вратата и на излизане се прозя с облекчение.

Главнокомандващият професор бе на преклонна възраст, с посивели коси и гъста мрежа от бръчици около очите. Изображението трепна за последен път и се изясни. Връзката бе установена.

— Вие трябва да сте Брайън Бранд — заговори професорът. — Съжалявам за приятеля ви, Айджел и за останалите, които загинаха. Уверен съм, че високо сте ценили приятелството на човек като Айджел.

— Да… така е — отвърна Брайън, все още неспособен да събере мислите си. Малко трудно му беше да се върне към онзи отминал момент, след като непрестанно го занимаваше въпросът как да спаси планетата. — Много мило, че го казвате. Но сега искам да науча някои неща от вас.

— Каквото пожелаете — на ваше разположение сме. Преди да започнем обаче, искам да ви предам признателността на нашия консул за помощта, която ни оказвате доброволно. Дори и да се наложи да изстреляме бомбите, няма да забравим колко много направи вашата организация, за да предотврати конфликта.

Брайън отново бе заварен неподготвен. В първия миг се осъмни в честността на Крафт, после си даде сметка, че човекът отсреща е движен изцяло от хуманни подбуди. Това бе още една причина за Брайън да потърси начин за да сложи край на войната без да пострадат и двете страни. А след това с удоволствие щеше да посети Ньорд и да се запознае с народа й в неговата естествена среда.

Професор Крафт изчакваше търпеливо Брайън да продължи.

— Все още се надявам, че войната може да бъде спряна. Затова исках да поговоря с вас. Решил съм да се срещна с Лиг-магтер, но ми се иска да разполагам с някаква официална причина. Поддържате ли връзка с него?

Крафт поклати глава.

— Не. Не точно връзка. В началото на конфликта му изпратих радиопредавател, за да можем да разговаряме директно. В отговор обаче получих само един ултиматум, от името на всички магтери. От нас бе поискана безусловна капитулация. Предавателят все още е включен, но магтерът предупреди, че ще отговори само, когато условието му бъде изпълнено.

— Едва ли ще го чуе някога — подхвърли Брайън.

— Не бих казал — тази възможност не беше изключена. Брайън, надявам се разбирате, колко трудно ни беше да вземем решението за бомбардирането на Дис. Немалко хора, включително и аз — гласувахме за безусловна капитулация. Другите спечелиха с минимална преднина.

Брайън вече бе започнал да привиква с тези психологически изненади и този път успя да скрие изненадата си.

— Има ли на планетата ваши хора? Разполагате ли с войници, на които да разчитам, в случай на необходимост? Надеждата е твърде малка, но ако все пак открия къде са тези бомби и установката, бихме могли да ги унищожим с ненадейна атака.

— Нямаме хора в Хоувстад — всички, които не се включиха своевременно в евакуацията, бяха убити. Тук, на борда, разполагам с отряд за специално предназначение, в случай, че открием местонахождението на бомбите. Дисианците си дават сметка, че ги превъзхождаме в численост и оръжейна технология и затова правят всичко възможно да запазят в тайна разположението на установката. Освен това разполагах с технически персонал и множество доброволци, които също участваха в издирването на бомбите. Никой от тях не можа да се похвали с успех, повечето бяха избити малко след приземяването. — Крафт се поколеба за миг. — Долу има още една група. Длъжен съм да ви известя за нея — трябва да сте запознат с всички действащи фактори. Някои наши сънародници останаха в пустинята извън Хоувстад. Не ги подкрепяме официално, макар да разполагат с поддръжката на немалка част от населението. Това са буйни млади хора, които водят партизанска война, нападат селищата на дисианците и ги унищожават — без особен принос за разрешаване на конфликта. Опитват се да открият бомбите със силата на оръжието.

За Брайън това бе най-добрата новина от началото на разговора. Трябваше да положи известни усилия, за да запази самообладание.

— Не зная дали не прекалявам с желанията си, но не бихте ли ми казали как да се свържа с тях?

Крафт се усмихна с крайчеца на устните.

— Ще ви съобщя дължината на вълната, на която можете да ги потърсите. Наричат се „Ньордска армия“. Ако се свържете с тях, направете ми една услуга. Искам да им предадете нещо. В последните часове положението се промени — към по-лошо. Екипът за наблюдение тук, на кораба, засече хиперпространствено енергетично излъчване, което идваше от повърхността на планетата. По всичко изглежда, че дисианците са започнали с изпитанията на изстрелващата установка малко по-рано, отколкото предвиждахме. Наложи се да скъсим крайния срок с още един ден. Опасявам се, че разполагате само с два дни, преди началото на евакуацията. — В очите му се четеше състрадание. — Съжалявам. Зная, че с това допълнително затрудних задачата ви.

Брайън не искаше да мисли за загубата на още един ден от срока на ултиматума.

— Съобщихте ли на дисианците?

— Не — рече Крафт. — Това решение бе взето само преди няколко минути. В момента го излъчваме до Лиг-магтер.

— Можете ли да спрете излъчването? Искам да му го занеса лично.

— Все още не е късно. — Крафт помисли за миг. — Но това би означавало неминуемо да загинете. Тези типове не се колебаят, когато решат да убият някой от нашите. Бих предпочел да използвам радиото.

— Не го правете — ще ми попречите, а вероятно и ще изложите живота ми на опасност. Освен това, мисля че само аз имам право да решавам как да постъпя със себе си.

За първи път от началото на разговора професор Крафт изглеждаше подтиснат.

— Съжалявам, ужасно съжалявам. Не биваше да допускам моите собствени чувства да надделяват над дълга. Разбира се, че сте в правото да постъпите както желаете, нямах никакво намерение да ви спирам. — Той се извърна и нареди нещо. — Съобщението е прекратено. Цялата отговорност за него сега пада върху вас. Желая ви успех. Край на връзката.

— Край на връзката — повтори Брайън и екранът угасна.

— Фоусел! — извика той в уредбата. — Намери ми най-бързия пустиноход, водач, който познава обстановката и двама души, които умеят да боравят с оръжието и да изпълняват заповеди. Най сетне ще се поразкършим.