Планетата на прокълнатите

XIX

Дис беше рееща се златиста топка, напомняща на някой училищен глобус, запратен в космоса. Нямаше облаци, които да закриват повърхността й и от такова разстояние тя изглеждаше топла и примамлива сред околната космическа пустош. Брайън почти съжали, че не е долу, на повърхността, миг по-късно си припомни къде е, потрепери и се загърна в дебелия кожух. Чудеше се колко време ще е необходимо на организма му, докато сметне, че е настъпил подходящият момент да превключи на зимен режим. Надяваше се, че промяната няма да е толкова неочаквана и драстична, колкото беше последния път.

Изваян като видение в съня, образът на Лиа изплува в пространството, непосредствено до планетата. Беше се появила съвсем безшумно зад него, само едва доловимият й дъх и отражението й в стъклото говореха за присъствието й. Той се обърна и взе ръцете й в своите.

— Определено изглеждаш по-добре — каза Брайън.

— И как иначе — отвърна тя и отметна назад косите си. — Цяла седмица се въргалях в болничното легло, докато ти си прекарваше чудесно в преследване и избиване на нещастните магтери.

— Само ги обгазявахме — поправи я той. — Ньордците категорично отказаха да ги избиват, дори ако това означаваше, че ще изложат на риск някои от хората си. Да ти призная, основната трудност беше да попречим на Улв и хората му да изтребят до крак цялото това омразно племе на умедвирк.

— И какво ще стане, след като изловят всички заразени магтери?

— Не са решили още — отвърна Брайън. — И няма да решат, докато не приключат с наблюденията върху първите магтери, при които бе отделен мозъчният паразит. Виж, с децата е далеч по-лесно. Стига да ги заловят навреме, паразитът може да бъде унищожен преди да е нанесъл каквато и да е вреда.

Лиа потрепери едва забележимо и се облегна на рамото му.

— Май още не съм се съвзела напълно. Хайде да поседнем, докато разговаряме.

Точно срещу илюминатора имаше малка кушетка, откъдето можеха да се любуват на Дис.

— Ужасявам си при мисълта, какво може да сполети магтерите, след като бъде отделен мозъчният паразит — заговори тя. — Ако организма им не е в състояние да понесе сътресението, те ще се превърнат в безмозъчни обвивки. Нямам никакво желание да присъствам на тези експерименти. Оставям на ньордците да намерят най-хуманното решение.

— Уверен съм, че ще го сторят — рече Брайън.

— Ами ние двамата? — попита тя и се отпусна в прегръдката му. — Трябва да призная, че не съм докосвала човек с по-висока телесна температура от твоята. И това ако не е вълнуващо.

Брайън я погледна объркан. За разлика от нея, той не умееше толкова бързо да забравя неприятните преживявания и да насочва вниманието си към ежедневните удоволствия.

— Добре де, какво за нас двамата? — попита я с добре изиграно безразличие.

Тя се усмихна и приближи лицето си до неговото.

— Помниш ли, онази нощ в болничната стая, съвсем не беше толкова нерешителен? Не съм забравила нищо от онова, което ми каза тогава. Нито от онова, което направи. Не можеш да се държиш така, сякаш сме чужди, Брайън Бранд. Питам те съвсем открито, както би постъпила всяка една от твоите нахакани анвхарски момичета. Какво ще правим сега? Ще се оженим ли?

Брайън изпитваше истинско удоволствие от това, че държи стройното й тяло в прегръдките си и усеща допира на косата й до лицето си. И двамата споделяха това усещане, толкова по-грубо прозвучаха думите му:

— Лиа — мила! Ти знаеш какво означаваш за мен, но сигурно си даваш сметка, че никога не можем да се оженим.

Тя замръзна, а след това се отскубна от прегръдката му.

— Ах, ти, тлъсто егоистично парче месо! Какво искаш да кажеш? Харесвам те, Лиа, много приятно ми беше да се забавлявам с теб, поиграхме си добре, но сигурно не мислиш, че мога да отведа момиче като теб в къщи при ама!

— Лиа, почакай — прекъсна я той. — Не бива да говориш така. Това, което ти казах, няма нищо общо с чувствата ми към теб. Но бракът означава деца, а ти като специалист по биология знаеш достатъчно за земните гени…

— Нескопосан дръвник! — изхлипа Лиа и го зашлеви. Брайън не помръдна, не направи никакъв опит да я спре. — Не го очаквах от теб, след всичките ти превземки, че си ме разбирал. Но жалкото ти мозъче може да мисли само за глупостите, които са ви надрънкали за дегенериралите земни гени. Ти си като всички нафукани селяндури от провинциалните планети. Знам с каква надменност гледате на нашия дребен ръст, на алергиите, хемофилията и всички други недъзи, които си предаваме от поколение на поколение. Мразите ни…

— Но аз въобще не говорех за това — прекъсна я той с разтреперан глас. — Не се съмнявам, че гените, които носиш, крият в себе си сила и жизненост. Имах пред вид моите гени — те са смъртоносни. Дори и да заченеш от мен, моето дете ще се роди мъртво, а може да погуби и теб. Именно ти принадлежиш към расата на homo sapiens, а аз съм просто наскоро появила се мутация.

Лиа се вцепени от думите му. Те разкриваха една истина, която знаеше от самото начало, но не желаеше да признае, дори пред себе си.

— Земята е наш дом, люлка на цялото човечество — продължи той. — Вярно е, че през последните няколко хиляди години немалко болести и недъзи са били запазени в генетичния материал. Но това едва ли може да се сравни с милионите години, които са били нужни, за да се появи човекът. Как мислиш, колко от новородените на Земята оцеляват до първата година от живота си?

— Ами… почти всички. Смъртността е по-малко от един процент… да си призная, не помня точната цифра.

— Земята е наш дом — повтори тихо той. — Когато човек напусне своя дом и трябва да се адаптира към живота на другите планети, той заплаща скъпо. Цената на адаптацията са мъртвородените деца. Успешната мутация оцелява, неуспешната загива. Такъв е суровият закон на естествения отбор. Погледни мен, аз съм пример за успешна мутация. Но майка ми трябваше да роди шест мъртви деца, преди да се появя на бял свят. Всичко това ти е известно, нали, Лиа?

— Да зная, зная… — тя захлупи лицето си в шепи. Брайън я притисна към себе си и този път тя не се дръпна. — Знаех го като биолог, но вече ми втръсна да бъда учен, най-добрият сред всички, по-добра дори от мъжете наоколо. Когато си мислех за теб, правех го като жена и не смеех да си отворя очите за казаното от теб. Имам нужда от някой, Брайън, нуждая се от теб, защото те обичам повече от всичко. — Тя спря за миг за да избърше очите си. — Отиваш си у дома, нали? На Анвхар. Кога тръгваш?

— Не бива да се бавя — отвърна тъжно той. — Каквито и да са личните желания, те са подвластни на факта, че съм неразделна част от Анвхар. Представи си само, колко нещастни човешки същества са измрели, или са се адаптирали, за да се появя аз, а ето, че сега си седя тук… страшничко е, нали? Може да ти се струва нелогично, но чувствам дълг пред тях. Наистина е така. Нищо от онова, което бих могъл да върша, не е по-важно от завръщането ми на Анвхар.

— А аз не мога да дойда с теб — произнесе Лиа и думите й прозвучаха по-скоро като окончателно решение, отколкото като въпрос.

— Не, не можеш — кимна той. — Няма какво да правиш на Анвхар.

Лиа погледна през илюминатора към Дис и Брайън видя, че очите й са сухи.

— От самото начало подсъзнателно си давах сметка, че всичко ще свърши така — заговори тя. — Ако си мислиш, че си ме изненадал с твоята малка лекция за еволюцията на човека, лъжеш се. Само ми напомни за някои факти, които бях забравила под въздействие на хормоните. Знаеш ли, до известна степен ти завиждам за живота, който те чака — за трудностите, за децата, които ще имаш. Но не много. Отдавна съм се примирила с факта, че няма да открия на Земята човека, за когото бих могла да се омъжа. Израснала съм с моминските мечти за космическия герой, който ще дойде, за да ме отведе със себе си и май неусетно те наместих в ролята му. Но май е време да осъзная най-сетне, че предпочитам работата си пред баналностите на брака. Сигурно така ще остарея — като някоя досадна и фригидна стара мома, с повече титли и научни степени, отколкото ще бъдат твоите награди за безпогрешна стрелба.

Двамата погледнаха през илюминатора и забелязаха, че Дис започва да се смалява. Корабът им се отдалечаваше от планетата, в посока към Ньорд. Седяха един до друг, но вече не се докосваха. Сякаш с отдалечаване от Дис бяха изгубили нещо, което ги свързваше. Бяха пристигнали заедно, странници, на една непозната планета. За съвсем кратък миг пътищата им се бяха пресекли. Но това вече беше минало.

— Какво сте овесили носове? — попита ги Хис, застанал пред тях.

— Гръмни се и ще ме ощастливиш — озъби се огорчено Лиа.

Хис не обърна внимание на враждебния й тон и се настани до тях. Имаше далеч по-добродушен вид, откакто бе оставил командването на своята партизанска армия.

— Ще останеш ли на работа във Фондацията за културно подпомагане, Брайън? — попита той. — Нуждаем се от хора като теб.

Брайън го погледна слисано, едва сега осъзнал смисъла на думите му.

— И ти ли работиш за Фондацията?

— Старши агент на Ньорд — отвърна другият. — Ти какво, да не мислиш, че хора като Фоусел и Мерв са представлявали Фондацията? Те само се грижеха за документацията и създаваха илюзия за присъствието ни там. Ньорд е наистина чудесен свят, но никак не е излишно известно подпомагане, пък било и зад кулисите, за да намерят мястото си в галактиката, преди да са ги превърнали на прах.

— Какви са тези мръсни игрички, Хис? — попита навъсено Лиа. — Отдавна започнах да подозирам, че зад привидно благочестивите помисли на Фондацията са крие нещо повече. Що за хора сте вие — егоисти, жадни за власт или какво?

— Това ще е първото обвинение, след като дейността ни стане обществено достояние — рече й Хис. — Тъкмо затова продължаваме да работим под прикритие. Но ако искаш някаква конкретна причина, веднага ще ти изтъкна най-важната — парите. Откъде мислиш, набираме средства за операция от подобен мащаб? — той се усмихна на опуленото й изражение. — Ще ти покажа докладите, за да се убедиш, че не те мамя. Истината е, че получаваме финансова подкрепа за нашите операции от планети, които вече сме спасили. Дори съвсем минимален процент от националния продукт на една планета е съвсем достатъчен, когато се готвим да помогнем на някоя друга планета. Освен това, какво по-добро изпитание от желанието за доброволна помощ? Как иначе ще убедиш някой, че трябва да ти помага, ако преди това не помогнеш на него? На всяка една от планетите, където Фондацията е работила, съществуват достатъчен брой хора, които се грижат и винаги ще се грижат да бъдем снабдени с необходимите средства.

— И защо ни разкриваш тази невероятно секретна тайна? — запита го Лиа.

— Не е ли очевидно? Искаме да работите за нас. Посочете каквито ви се ще суми за заплата — поне от недостиг на пари не можем да се оплачем.

Хис плъзна поглед по лицата им и нанесе своя последен удар.

— Наистина се надявам, че Брайън ще остане на работа при нас. Точно такъв човек ни трябва за оперативна работа, а подходящи кадри не се намират лесно.

— Покажи ми само къде трябва да се подпиша — надигна се Лиа и в гласа й отново се чувстваше предишният оптимизъм.

— Ще се сдържа да го нарека шантаж — усмихна се Брайън, — но предполагам, че след като в тази организация сте привикнали да си играете със съдбите на цели планети, да намествате отделните хора като пешки по шахматната дъска за вас е детска игра. Сигурно обаче си давате сметка, че подобно наместване понякога изисква време.

— Подписваш ли? — запита го Хис.

— Трябваше да се върна на Анвхар — каза Брайън. — Е, не е чак толкова спешна работа.

— А Земята — добави Лиа, — и без мен е пренаселена.