Планетата на прокълнатите

XIII

— Не пожела да влезе, сър. Удари с юмрук вратата и извика: „Тук съм, предайте на Бранд“.

— Няма значение — отвърна Бранд, пъхна пистолета в кобура и постави няколко резервни пълнители в джоба си. — Излизам навън, ще се върна преди зазоряване. Докарайте една носилка на колела от болницата. Искам да ме чака при вратата, когато се върна обратно.

Улицата навън бе по-тъмна, отколкото си спомняше. Брайън се намръщи и плъзна ръка към пистолета. Някой бе изключил уличното осветление. Сиянието на звездите едва стигаше за да различи тъмните очертания на пустинохода.

— Брайън Бранд? — извика някой не особено вежливо от колата. — Качвайте се.

Моторът изрева веднага щом Брайън затвори люка. Без да включва външните светлини, колата се понесе по улиците на града и не след дълго излезе в пустинята. Пустиноходът увеличи скоростта, но водачът продължаваше да шофира на тъмно, направлявайки пипнекшом приборите. Катереха се нагоре по склона и когато излязоха на платото, той изгаси двигателя. Откакто потеглиха, двамата не бяха разменили нито дума.

Нещо щракна и таблото се озари в светлини. Едва сега Брайън съумя да различи орловия профил на човека до него. Водачът се раздвижи и Брайън забеляза, че тялото му е с гротескни очертания. Дали вследствие на нещастен случай, или на генна мутация, но гръбнакът му бе изкривен напред, сякаш го обричаше на вечен поклон. Истинска рядкост бе да срещнеш недъгав човек — Брайън например виждаше за пръв път през живота си. Зачуди се какво ли е попречило на нещастника да потърси медицинска помощ досега. Каквато и да бе причината, тя сигурно можеше да обясни и застиналия израз на болка и горчивина, който не слизаше от лицето му.

— Онези всемогъщи умници на Ньорд дадоха ли си труда да ви съобщят, че са скъсили срока с още един ден? — запита водачът. — И че този свят е обречен на неминуема гибел?

— Да, зная — кимна Брайън. — Тъкмо затова ми е необходима помощта на вашата група. Не разполагаме с много време.

Мъжът не отговори, само изсумтя нещо, докато следеше радарния монитор, заслушан в ритмичното писукане. Под негово ръководство електронните датчици протегнаха своите пипала на различни честоти, за да проверят, дали пустиноходът не е бил проследен.

— Къде отиваме? — попита Брайън.

— В пустинята. — Водачът махна неопределено с ръка. — В щаба на армията. И без това всичко наоколо скоро ще бъде унищожено. Няма какво да крия от вас, това е единственият лагер, с който разполагаме. Там е концентрирана цялата налична сила — хора, коли, оръжие. Там е и Хис. Командирът на отряда. Утре този лагер няма да го има — заедно с цялата планета. За какво сме ви потрябвали?

— Не е ли по-добре да го кажа на Хис?

— Ваша воля. — Поуспокоен от данните на радара, водачът запали отново двигателя и се понесе през пустинята. — Ще ви напомня само, че ние сме доброволна армия и нямаме тайни по между си. Ако крием нещо, то е от глупаците горе, дето смятат да видят сметката на планетата. — Думите му бяха пропити с горчивина и той дори не си даде труд да я прикрие. — Пъчеха се по между си и отлагаха времето за вземане на решение, докато накрая бяха принудени да произнесат смъртната присъда.

— Бях останал с противоположното впечатление. Според тях вашата Ньордска армия е терористична организация.

— Така си е. Но ние сме войници и сме дошли да воюваме. Идеалистите от нашата планета ще разберат какво означава това, едва когато стане твърде късно. Ако ни бяха подкрепили още от начало, щяхме да взривим стените на всички черни замъци на Дис и да ги претърсим за бомби. Това неминуемо щеше да бъде придружено с насилие и убийства. А те не искаха и да чуят за нищо подобно. Сега ще трябва да убият всички и да унищожат планетата. — Той включи за миг светлините на таблото, колкото да се ориентира по компаса и Брайън отново плъзна поглед по сгърченото му тяло.

— Рано е да се предаваме — каза Брайън. — Остава малко повече от един ден. Освен това, струва ми се, че открих нещо, което може да спре войната — без да бъде пусната нито една бомба.

— Вие отговаряте за Фондацията за културно подпомагане, безплатен хляб и одеала, нали? Какво ще свършат вашите хора, когато се почне стрелбата?

— Нищо. По-важното е да не се стига до стрелбата. Ако се опитвате да ме обидите, откажете си. Имам доста висок праг на дразнимост.

Водачът отново изсумтя неразбрано и забави скоростта, за да навлязат в каменист участък.

— Какво всъщност искате? — попита той.

— Ще ми се да подложим на обстойно изследване някой магтер. Жив или мъртъв — без особено значение. Да ви се намира някой под ръка?

— Не. Неведнъж сме си мерили силите с тях, винаги на тяхна територия. Прибират всички свои убити, а също и каквото докопат от нашите. Но за какво ви е това? Един мъртвец трудно ще ви каже къде са бомбите, или хиперпространствената ракетна установка.

— Не виждам защо да ви обяснявам, освен ако не сте в командването. Говоря с Хис, нали?

Водачът изруга ядно, после настъпи мълчание.

— Какво ви кара да мислите така? — запита накрая.

— Наречете го интуиция. Първо, не ми приличате на обикновен водач на пустиноход. Разбира се, може армията ви да е съставено само от генерали, без нито един редник, но да ви призная, съмнявам се. Освен това, всички знаем с колко малко време разполагаме. Пътуването до лагера е доста продължително, да седите там и да ме чакате би било загуба на ценно време. Затова пък, докато шофирате и разговаряте с мен, ще разполагате с достатъчно време за да прецените как да постъпите. Така ли е?

— Да. Аз съм Хис. Но все още не сте отговорили на моя въпрос. За какво ви е нужно тяло на магтер?

— За да го разрежем и огледаме внимателно. Лично аз смятам, че магтерите не са хора. Те са нещо, което живее сред хората, преструва се, че е с човешки произход, но не е.

— Потайни пришълци? — Хис изплю тези думи изненадано и с отвращение.

— Може би. Ще разберем след аутопсията.

— Вие или сте твърде глупав, или некомпетентен. — Произнесе огорчено Хис. — Или пък мозъкът ви се е сварил от дисианската жега. Не искам да имам нищо общо с този налудничав план.

— Нямате друг изход — отвърна Брайън и остана изненадан от спокойствието, с което произнесе тези думи. Беше доловил интересът на другия, прикрит зад привидната враждебност. — Дори не е необходимо да ви убеждавам. Само след ден този свят ще престане да съществува, а вие не разполагате с никакви други средства за да попречите на това. Може и да е само налудничаво хрумване, но едва ли ще си простите, ако не го проверите. Не и ако държите на достойнството си. Сега е моментът да решите, дали сте убиец, пристигнал тук за да постреля по дисианци за развлечение, или наистина искате да спрете войната. Та кое от двете?

— Ще имате вашето тяло, щом толкова го искате — изръмжа Хис и сви рязко волана, заобикаляйки една скална издатина. — Не че с това ще постигнете нещо. Просто не виждам нищо лошо, ако утрепем поне още един магтер. Ще включим в предстоящата си операция и вашия план. Тази нощ е последната и затова изпратих всички групи с бойни задачи. До зазоряване ще се постараем да проникнем в колкото се може повече от проклетите кули на магтерите. Все още не е късно да се натъкнем на някоя следа. Може и да е изстрел в тъмното, но по-добре, отколкото да седим. Моята собствено група ме очаква, ще вземем и вас. Останалите потеглиха по-рано. Целта ни е една малка кула в покрайнините на града. Веднъж вече я нападахме и задигнахме всичкото складирано там оръжие. Не е изключено тия тъпаци отново да са я използвали за склад. Понякога тези магтери постъпват така, сякаш напълно са лишени от въображение.

— Нямате представа колко сте прав — отвърна Брайън.

Пустиноходът забави, приближавайки се към стръмния склон на поредното плато, което се издигаше насред пустинята. Малка контролна лампичка мигна на таблото, Хис я зърна и незабавно изгаси двигателя. Двамата излязоха навън, протегнаха се и потрепериха от нощния хлад.

Не беше никак лесно да вървят в тъмното, в сянката на скалите над тях, сред разхвърляните обемисти каменни блокове. Брайън се стресна от внезапно блесналата насреща светлина и прикри очите си с ръка. Сред камънаците, непосредствено до него, бе монтиран неутрализиращ проектор, излъчващ ветрилоподобна вибрационна завеса, която абсорбираше всички попаднали под какъвто и да било ъгъл светлинни лъчи. Създаденият по този начин участък от абсолютен мрак беше като светлонепроницаема стена, прикриваща просторната ниша в основата на скалите. В пещерата, над която бе надвиснала скална козирка, бяха прибрани три открити пустинохода. Машините бяха широки, с дебели, бронирани стени и очевидно предназначени за военни операции, ако се съдеше по сивкавата им оцветка. Насядалите наоколо мъже разговаряха оживено, или лъскаха оръжията си. Всички замлъкнаха, когато се появиха Хис и Брайън.

— Качвайте се — нареди на висок глас Хис. — Ще атакуваме незабавно, планът остава същият. Телт да дойде незабавно при мен.

Когато се обръщаше към своите хора, гласът на Хис бе изгубил предишната си строгост. Високите ньордски войници скочиха и се заеха да изпълняват дадената заповед. Изглеждаха великани, пред прегърбената му фигура, но не се поколебаха нито за миг, когато чуха гласа на своя командир. Те бяха мускулите на Ньордската армия, а той — умът.

Набит, късо подстриган мъж се изправи пред Хис и отдаде чест с отривисто движение. Целият бе окичен с най-различни предмети и електронни прибори. Джобовете му бяха издути от резервни части и инструменти.

— Това е Телт — представи го Хис. — Той ще се грижи за теб. Телт е моят личен отряд по техническа поддръжка. При всички операции носи своите дозиметри, за да измерва радиационната обстановка вътре в дисианските крепости. Досега не е открил следи от хиперпространствения генератор, нито пък повишена радиоактивност, свързана с близостта на бомба. С други думи и той като тебе е безполезен, така че двамата може да си правите компания. Използвайте колата, с която пристигнахме.

Лицето на Телт се разкриви от жабешка усмивка, гласът му бе пресипнал, гърлен.

— Чакайте, чакайте! Съвсем скоро някой от индикаторите ще потрепне и край на всички тревоги. Какво ще правя с този непознат?

— Ще му намериш труп — и то на магтер — каза Хис. — Ще го откараш, където пожелае, а след това ще се явиш на доклад при мен — Хис присви очи и погледна навъсено Телт. — Някой ден индикаторчетата ти щели да потрепнат! Нещастен глупак — това е последният ни ден. — Той се обърна и даде знак на войниците в машините.

— Харесва ме — рече Телт, докато нагласяваш екипировката си. — Личи си дори по тези обидни обръщения. Велик човек е нашият Хис, но никой няма да го разбере, докато не е станало твърде късно. Подай ми онзи дозиметър, ако обичаш.

Брайън последва техника до пустинохода и му помогна да натовари приборите. Не след дълго останалите по-мощни машини изпълзяха от мрака и Телт потегли след тях. Прокрадваха се в колона между скалите, докато излязоха в пустинята, сред пълзящите дюни. Едва тогава се разгърнаха във верига и се понесоха към своята цел.

Телт тананикаше пресипнало докато управляваше пустинохода. Внезапно млъкна и погледна Брайън.

— За какво ти е потрябвал този мъртъв дисианец?

— Имам една теория — заобяснява неохотно Брайън. Почти беше задремал, използвайки възможността да посъбере сили преди атаката. — Опитвам се да предотвратя неизбежния край.

— И ти си като Хис — кимна с очевидно задоволство Телт. — Отчаяни идеалисти. Опитвате се да спрете една война, която не сте започнали. Никой не искаше да слуша Хис. От самото начало ги убеждаваше какво ще се случи и се оказа прав. А те смятаха идеите му за недъгави, като самия него. Знаеш ли, че е живял съвсем сам в един лагер на хълм, прегърбен по рождение, а когато го открили, било твърде късно, за да извършат необходимите корекции. Идеите могат да се израждат по същия начин. Хис се смята за специалист по въпросите на войната. Боже! Война на Ньорд — това е като да си специалист по ледени кубчета в пъкъла. Но той си разбира от работата, макар че онези така и не му разрешиха да покаже на какво е способен. А вместо това дадоха командването на дядо Крафт.

— Но нали Хис командва армията?

— Само доброволците, а те не са кой знае колко, няма и пари. Не само, че сме малко, но вече е твърде късно да свършим нещо полезно. На всичко отгоре ни наричат касапи. — В гласа на Телт се долови обидата, която дълго време беше спотайвал. — Нашите сънародници ни смятат за хора, които обичат да убиват. Имат ни за побъркани. Не могат да разберат, че правим онова, което ни е останало…

Той млъкна, натисна рязко спирачките и изгаси мотора. Веригата от бойни машини бе замряла. Далеч пред тях, над върховете на дюните се виждаше черната кула.

— Ще продължим пеша — рече Телт, изправи се и се протегна. — Няма закъде да бързаме, момчетата ще са там преди нас и ще се погрижат за всичко. После двамата с теб се отправяме към подземието, проверяваме за радиация и намираме някой подходящ труп.

Отпърво вървяха, сетне, когато излязоха иззад прикритието на дюните, наложи се да пълзят към дисианската крепост. Далеч пред тях притичваха тъмни фигури и спряха едва, когато доближиха черните стени. Не използваха познатата на Брайън площадка, а направо се покатериха по стената.

— Катерят се по въжета — обясни Телт. — Изстрелват ги с арбалети, котвите се прилепват с помощта на светкавично засъхващо лепило. При изкачването използват специално въжено моторче. Изобретение на Хис.

— Така ли ще проникнем двамата с теб? — попита Брайън.

— Не, на нас ще ни се размине катеренето. Казах ти, че веднъж вече сме нападали тази крепост. Познавам добре разположението. — Докато говореше, Телт продължаваше да се придвижва по предварително избрания маршрут, заобикаляйки на известно разстояние кулата. — Тук някъде беше.

Пронизителен звук разцепи въздуха и върхът на кулата избухна в пламъци. Някъде над тях се разнесе безпорядъчна автоматична стрелба. Нещо прелетя в нощния мрак и тупна тежко недалеч от тях.

— Атаката започна — извика Телт. — Сега е моментът да влезем — докато онези отрепки защитават горните етажи. — Той измъкна от раницата си някакъв плосък предмет и го залепи за стената. Предметът остана като прикован. Телт завъртя горния му край, дръпна нещо и махна с ръка на Брайън да залегне.

— Насочен заряд. Би трябвало да пробие отвор в стената, но човек никога не може да бъде сигурен.

Земята под краката им се разтресе а стената се пропука с оглушителен грохот, сякаш ударена от титаничен юмрук. Сред вдигналия се облак от прах и пясък, двамата едва съзряха тъмния отвор в стената — тунелът, прокаран от взрива на насочения заряд. Телт освети дупката и помещението отвъд нея.

— Ако някой е имал неблагоразумието да се подпира на стената, вече не представлява заплаха за нас. Хайде да влизаме в кошера, преди ония отгоре да са слезли, за да проверят какъв е този шум.

Подът беше покрит с натрошени парчета от скала и двамата се запрепъваха отгоре. Телт сочеше пътя с конусовидния сноп светлина от фенерчето.

— Подземието е издълбано в скалата. обикновено тук складират каквото имат…

Димяща, черна сфера изскочи от мрака на тунела и тупна в краката им. Телт зяпна от изненада, но Брайън незабавно се хвърли напред. Ритна сферата с широката част на обувката си и я запрати обратно в тунела, откъдето се бе появила. Телт се стовари на пода до него в мига, когато вътрешността бе озарена от ослепителна експлозия. Таванът се напука и ги засипа с едри парчета мазилка.

— Гранати! — изпъшка Телт. — Досега само веднъж са ги използвали. Едва ли имат още. Трябва да предупредя Хис. — Той включи ларингофона в радиостанцията на гърба си и побърза да докладва. Нещо се раздвижи пред тях и Брайън обсипа тунела с дъжд от огън и метал.

— Нашите горе са го закъсали! Трябва да се изтегляме. Тръгвай, аз ще те прикривам.

— Дойдох за дисианец — няма да си тръгна, преди да получа, каквото ми трябва.

— Ти си луд! Останеш ли, ще умреш!

Докато говореше, Телт отстъпваше бързо назад. Обърна се с гръб и в този миг Брайън стреля. Магтерите се бяха появили безшумно, като сенките на смъртта. Втурнаха се в атака без да издадат звук, а куршумите посрещаха с каменни лица. Първите двама се строполиха незабавно, третият падна в краката на Брайън. Прострелян смъртоносно, но все още жив. Той пълзеше напред, вдигнал нож за удар, а след него оставаше алена диря. Брайън не помръдваше. Колко пъти още щеше да се наложи да убива друг човек? И дали съществото срещу него можеше да бъде наречено човек? Умът и тялото му се бунтуваха срещу убийството, почти бе готов да приеме на свой ред смъртта, вместо до погуби друг.

Изстреляните от Телт куршуми довършиха вместо него магтера.

— Ето ти желания труп — взимай го и да се махаме! — изкрещя Телт.

Със съвместни усилия двамата успяха да пъхнат необичайно тежкото тяло през отвора в стената, а незащитените им гърбове потръпваха в очакване на смъртоносните изстрели. За щастие не последваха нови атаки, една единствена граната избухна далеч зад тях, докато се отдалечаваха на прибежки от кулата.

Една от бронираните коли заобикаляше в широк кръг крепостта, озарявайки всичко наоколо в светлини, а войниците вътре продължаваха да водят прицелен огън с тежкокалибрената картечница. Неуспелите нападатели един по един се прибираха в нея. Телт и Брайън също се отправиха натам, влачейки мъртвото тяло по пясъка. Телт хвърли поглед през рамо и се понесе в бяг.

— Преследват ни! — изпъшка той. — За първи път ни преследват след атака!

— Трябва да са научили за трупа — отвърна Брайън.

— Да го оставим… — задъха се Телт. — Твърде тежък е… не можем да го носим!

— По-скоро бих оставил теб — стисна зъби Брайън. — Аз ще го нося. — Той сграбчи трупа, без да срещне съпротива от Телт, и го метна на рамо. — Прикривай ме!

Телт изстреля няколко откоса към черните фигури, прииждащи зад тях. Водачът на пустинохода вероятно бе зърнал отблясъка от изстрелите, защото машината сви рязко и се приближи към тях. Пустиноходът закова сред облак прах и към тях се протегнаха готови за помощ ръце. Брайън пъхна първо тялото, а едва след това се качи. Двигателят изрева, пустиноходът потегли с рязко дръпване и кулата остана назад.

— Знаеш ли, — извика през шума Телт — малко се пошегувах, когато ти казах, че трябва да оставим трупа. Не ми повярва, нали?

— Повярвах ти — отвърна Брайън и придърпа трупа до себе си.

— Аххх — ядоса се Телт. — И ти си като Хис. Приемаш всичко на сериозно.

Брайън изведнъж почувства, че е мокър, дрехите му бяха подгизнали от кръв. При тази мисъл стомахът му се сви и той сграбчи ръба на каросерията. Убийството беше твърде лично преживяване. Едно беше да говориш абстрактно за това, че ти е нужен труп, а съвсем друго, когато го получиш и тялото ти се опръска в кръвта му. Но магтерът не беше човек, сигурен бе в това. Тази мисъл малко го поуспокои.

Когато се събраха с останалите пустиноходи, групата се раздели.

— Всеки ще поеме в различна посока — обясни Телт. — За да не могат да ни проследят до базата. — Той плъзна компаса по картата и включи двигателя на колата. — А ние ще направим широк завой в пустинята, преди да поемем към Хоувстад. Начертал съм курса тук. Оставям теб и твоето приятелче и после незабавно се връщам в лагера. Още ли ми се сърдиш за онова, дето ти казах? А?

Брайън не отговори. Беше втренчил поглед в прозореца.

— Какво става? — попита Телт. Брайън посочи с пръст мрака отвън.

— Ей там — рече той към появилото се на хоризонта сияние.

— Това е зората — рече Телт. — На твоята планета май доста често вали. Никога ли не си виждал изгрева на слънцето?

— Не и когато е за последен път на някоя планета.

— Остави тая работа — рече Брайън. — От думите ти ме побиват тръпки. Давам си сметка какво чака тези нещастници. Но нима не направихме всичко възможно за да ги спрем? Как мислиш ще се чувстват онези на Ньорд утре сутринта?

— Може би още не е късно да спрем войната — рече Брайън като вдигна рамене в мрака. Вместо отговор Телт изсумтя пренебрежително.

Докато опишат планирания полукръг в пустинята, слънцето вече се бе изкатерило в небето, а въздухът трептеше от горещина. Пътят им водеше през верига от ниски, покрити с камъни хълмове, където трябваше почти да пълзят. Телт подкара на първа, потеше се обилно и непрестанно ругаеше, докато дърпаше ръчките. Най-сетне излязоха на твърдия пясък и се понесоха към града.

Още щом забелязаха Хоувстад, Брайън почувства как сърцето му се свива от уплаха. Над града се издишаше черен стълб от дим. Напълно възможно бе да гори някоя от изоставените сгради. Но колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше напрежението му. Брайън не смееше да формулира опасенията си гласно, но вместо него го направи Телт.

— Нещо гори. И то от вашия район, близо до сградата на Фондацията.

Веднага щом навлязоха в града, забелязаха следи от разрушение. Улиците бяха обсипани с камъни. Миришеше на дим. Всички, които срещаха по пътя си, вървяха в тяхната посока. Обичайно пустите улици на Хоувстад сега бяха изпълнени с хора. Не само дисианци, които се отличаваха по оскъдното си облекло, но и пришълци, все още не напуснали планетата.

Брайън провери дали трупът е покрит с брезент, преди да навлязат в тълпата.

— Не ми харесва тая навалица — оплака се Телт, оглеждайки минувачите. — Ако не беше последния ден, никога нямаше да вляза тук. Местните познават колите ни, честичко сме ги навестявали. — Той сви зад ъгъла, скочи на спирачките и зяпна от изненада.

Картината пред тях бе на разрушение. Черни, овъглени и порутени стени. Руините все още димяха, на места трептяха и огнени езици. Част от една стена се откърти и се стовари с трясък на земята.

— Та това е вашата сграда — сградата на Фондацията! — извика Телт. — Дошли са тук преди нас — сигурно са използвали радиовръзка, за да организират атаката си. Трябва да са използвали някакъв мощен експлозив.

Надеждата беше мъртва. Дис беше обречена. Сред овъглените руини отсреща лежаха труповете на всички онези, които му вярваха. Лиа… красива, ала докосната от зловещата смърт. Доктор Стайни и неговите пациенти, Фоусел, всички останали. Той ги бе задържал на планетата, а ето че сега бяха мъртви. До последния човек. Мъртви.

Убиец!