Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

9

Девойката протегна длани напред — беше много тъмно и ако не беше слабото ултрачервено излъчване на звездите, едва ли би могла да намери пътя, по който предния ден бе вървяла заедно с козобрадия си придружител. Напред има стръмнина, остър трошляк, който се пъхаше в сандалите, а по ръба на хълма — излетите вретенообразни стволове на кипарисите, насочени към нощното небе, сякаш очакващи сигнал да се стрелнат нагоре и да се доближат до кораба, който безшумно, като крадец, се отдалечаваше от Геа.

Девойката прекара ръка по грапавата стена. Напипа празнината на вратата. Отвътре някой ръмжи и хлипа. Няма какво да се страхува, това е насън, само да не събуди някого: бялата и рокля се вижда отдалеч, ще хукнат след нея и тя може да изгуби пътя. А сега главното за нея е да не се обърка. Мъчно намери онази кръчма, където предния ден се разделиха със стареца. Той се мушна тук, в душния отвор на сляпата врата.

Девойката тръгна нататък, крачка след крачка повтаряше пътя си от предния ден. Ето го високия пън, на който жените поставяха стомните си, когато се изкачваха нагоре и си почиваха на половината път. Ето тук тя кривна по тясната пътечка, която се изкачваше по стръмния хълм. Тук я срещна робът с тръстиковата мрежа за риба и срещнала погледа му, тя ускори крачка.

А ето го и върха на хълма и тук тя видя онзи човек.

У него имаше нещо, което го отличаваше от останалите геанити. Не лицето, лицето тя не си спомняше, макар у нея да бе останало усещането, че би и доставило удоволствие да го гледа. И не дрехите — те бяха обикновени, затова изобщо не ги запомни. Но в този човек имаше някакво спокойствие, то прозираше и в изражението на стиснатите устни, и в бавната, лека походка, и в това, че я подмина и не само не я опипа с лаком поглед, както правеха всички геанити, а просто не я забеляза.

Какво ли правеше на хълма? Вчера тя не можа да разбере. Но днес, като видя пепелявото предутринно небе, момичето разбра: изкачвал се е тук да гледа как се издига зад морето далечното, нетоплещо слънце. Тогава тя не знаеше това, но нещо и подсказа да тръгне след този човек.

Те криволичеха по влажните лабиринти на крайморските улички. Девойката не знаеше отдалечават ли се от центъра, или се приближават към него. Нито веднъж човекът не ускори крачка. Девойката вървеше след него също тъй бавно. Но странно, колкото по-спокойно се придвижваше, толкова повече я обземаше предчувствие за нещо необикновено и и се искаше да побутне този човек, да го накара да върви по-бързо. Ако можеше, би го накарала да тича. Но трябваше да се сдържа, да забавя крачка, а отвътре нарастваше капризната детска злоба и тревожното недоумение, и отчаяният страх, който я караше да не мисли за онова, което ще се случи, когато стигнат края на пътя.

Сега тя вървеше бързо, дори не вървеше, а летеше, безпогрешно намираше нужните завои и кръстовища, спускаше се все по-надолу и понякога едва не падаше в тъмните пресечки на улиците, докато ръцете и не познаеха огромния влажен и пропукан камък, на който се опираше вратата, и топлата извивка на бръшляна. Тази врата, неочаквано висока и тежка, я бе учудила — в другите стени на тази уличка се виждаха малки портички, през които висок геанит би минал само ако се наведе. Предния ден тя безпрепятствено влезе през тази врата, но сега тя беше затворена, вероятно за през нощта. Девойката включи левитора. Тя безшумно се издигна над обраслата с бръшлян стена и се спусна в двора на къщата. Там, във вътрешността на дворчето, беше още по-тъмно, отколкото на улицата, и девойката с мъка намери мъшлясалия каменен кладенец. Напрегна всичките си сили, успя да отмести плочата, закриваща отвора му, после свали колана с деветте плоски кутийки — преносимия фон и акумулаторния левитор.

Всичко това, омотано заедно, с кънтящо бълбукане изчезна във водата. От света на Логитания не бе останало нищо друго.

Девойката излезе на пясъчната пътечка. Вече се разсъмваше, а тук денят пламваше толкова бързо, че нямаше да успее да се огледа. Ето, и птиците, нелетящите домашни птици започваха проверката си от единия край на града до другия. Ако и днес този човек поиска да погледа как мътното геанитско светило се издига зад морето, той скоро ще излезе от къщи.

Девойката мина вдясно от малката къщичка с мътни тесни прозорчета и криейки се като крадец зад непроницаемата стена от храсти, се приближи до чернеещия се навътре в градината навес.

Когато разбра, че това е само работилницата на един от онези хора, които изработват ненужните предмети за украса на улици и здания, обзе я глухо разочарование. През цялото време, докато бе вървяла след този човек, надеждата, че най-сетне ще открие чудната тайна на разликата между геанитите и логитаните, не я напускаше. С цялото си същество тя разбираше, че има такава тайна, и главното и очарование се състоеше в това, че геанитите бяха нужни за нещо един на друг. Но досега тя не е била нужна никому и на нея никой не и е бил нужен. Те всички принадлежаха на Велика Логитания, взаимоотношенията им се градяха само върху това, което по-опитният беше длъжен да посочи на по-неопитния, за да изразходват по-продуктивно и по-резултатно труда си в службата.

А тук всичко беше различно. Още от първите си крачки по тази странна земя тя разбра, че обитателите и имат нужда един от друг за нещо, те търсят някого и изборът им е свободен.

Но не само това — тя разбра, че тя самата им е нужна, нужна е буквално всекиму и стремежът им да я превърнат в своя собственост я смая и изпълни с инстинктивното желание да побегне.

И ето че вчера рано сутринта тя срещна човек, от когото изобщо не и се искаше да бяга. Той беше равнодушен и невнимателен. Тя учудено търсеше у себе си уплахата и не я намираше, затова, като прехвърли върху този човек всичко, което бе свикнала да среща в погледите на другите геанити, тя с изумление разбра, че изразът на кръвожадна жестокост е просто несравним, несъвместим с неговото лице. Това беше човек, създаден да владее целия свят, добър и приказен, и най-важното — доброволно подчинил се.

Тя стоеше зад гърба му с цялата си приказност на същество от друга звезда, с цялата си доброта на дете, което дори не знае думата зло, с цялата си готовност да разбере най-накрая за какво един геанит е нужен на другия?

Но тя не се чувствуваше нещастна частица от света на тази Геа, тя беше външен човек, чужда, ненужна.

Ето, сега той ще си отиде, а тя така и не ще успее да го повика.

Но той не си отиваше. Скрита в лозовите храсти, тя гледаше човека, застанал на прага на своята работилница. Парчета камък се търкаляха по пода. Край стената се виждаха вази и фигури на животни, изваяни от лилавокафеникава глина. В центъра стърчеше статуя, покрита със светла ленена тъкан.

Сякаш човекът се старае да отгатне чертите и през грубия плат и се бои от това, сякаш самата увита с покривало фигура е изворът на дълбоко скритата му мъка. Ето значи какво го е накарало да страда — каменен идол, неизвестно божество, набързо изработено копие на човешка фигура…

Човекът пристъпи напред, наведе глава, сякаш си забраняваше да гледа собственото си творение, и така, без да гледа, смъкна покривалото.

Не беше божество. Беше тя, Двайсет и седма.

Човекът падна на колене пред статуята, притисна слепоочията си към пиедестала и девойката видя лицето му.

Човекът плачеше.

Потресена, невярваща на очите си, девойката отстъпи крачка назад. И още една. После още една. Този свят, недостъпен за нея, свят, в който плачат пред каменни статуи, и се струваше отблъскващ за нея, чувствителната, непричастната към тайните му.

И тогава тя хукна. Задъхвайки се от болезнено острото усещане на собствената си отчужденост, от мъка по цялата обърканост и неизпълнимост на току-що родилата се мечта и най-вече, че е ненужна на този единствен в цялата Вселена човек, тя прелетя през целия град, за да се свре в каютата си на кораба и най-после да остане сама.

Но дори и там, в самотата, тя не можеше да се успокои. Онова, което видя, беше твърде невероятно. По какъв начин статуята се е озовала в работилницата на неизвестен скулптор? Девойката знаеше: за направата и се изискваше много повече време от трите дни, прекарани в града на геанитите. Следователно художникът не бе изваял нея. Откъде тогава е тази прилика? Може би киберколекторът, събиращ всички сведения за геанитите преди излизането на членовете на експедицията от кораба, бе видял тази статуя и е предложил на Двайсет и седма да приеме този образ?

Не, такова нещо не би могло да се случи. Киберите не грешат. Програмата им е била формулирана ясно: на базата на известните данни за външния облик на жените от дадената планета да създадат събирателния образ на млада девойка от този град, отговаряща на основните изисквания на геанитите. Киберът извайваше не просто средното. Ако срещнеше някакво отклонение, недостатък от гледна точка на аборигените — в синтеза си той избягваше тази черта. Двайсет и седма бе станала идеалното момиче, което можеше да си представи геанитът, така както Сто и четирийсети беше най-великолепният пес в този град, а Деветдесет и трети — най-жалкият просяк.

Но значи и онзи, неизвестният, също си бе поставил за цел да пресъздаде образа на съвършената млада жена.

Но защо?

И тогава девойката забеляза, че „охлювчето“, което цяла сутрин стискаше в ръката си, го няма. „Охлювчето“ с номера на едно отдалечено, никога неизползувано помещение. Девойката искаше да си вземе за спомен нещо от градината на този човек и без сама да забележи, в минутите на смут бе изтървала миниатюрното уредче до самата статуя.

Много добре. През нощта вкопчващите се пипалца ще я оплетат, грижливо ще я вдигнат и ще я докарат там, в едно от помещенията, където никой не се бе сетил да погледне. Тя само ще я погледне, нея — самата себе си, — само че каменна, и тогава може би ще и стане ясна онази неуловима разлика, която караше този човек равнодушно да я подмине там, на върха на хълма, а след това неудържимо, както става единствено в самота, да плаче в нозете на каменния и двойник.

Камъкът му беше по-нужен от човека. Непонятно, но нека бъде така. Тя самата ще стане камък, доколкото е възможно. Дрехите, сандалите, накитите. Това и отне още малко време. Сега да обезцвети лицето си. Ето така. Сега не можеш ги различи…

И тогава Командирът я видя отново. Неочаквано заприказва за Геа. Той забеляза, че бе успяла да си направи нова дреха, но тя не отговори на въпросите му и тогава той последователно и логично и доказа преходността и безполезността на геанитите. И колкото повече говореше той, толкова повече у нея назряваше убеждението: трябва да остане на Геа. Той говореше за далечната и велика родина, но за нея вече съществуваше само едно кътче във Вселената, заради което би дала живота си капка по капка. Тя знаеше, че едва ли ще стане истинско момиче от Геа — нещо я прави по-различна, може би неоткритата тайна? Но тя и не искаше чак толкова. Тя би се съгласила да стане вещ, само да бъде нужна на този човек. Командирът говореше за далечните светове, подчинили се на Велика Логитания, за безкрайните простори на Пространството — а тя тихичко се присмиваше и на него, и на окастрената му мъдрост, съжаляваше го, че не може да му разкаже всичко онова, което я изпълва. Той дори няма да разбере какво щастие е това — да бъдеш неподвижна вещ, която само веднъж — в ранна утрин — ще е нужна на онзи човек от хълма.

И вече за хиляден път си повтаряше: само вещ, която веднъж на ден, сутрин, той ще докосва, смъквайки покривалото, и до която ще се смъква върху дъсчения, осеян с камъни под и косите му ще се разпръскват по белия мрамор на пиедестала… А после тя се умори от тези необикновени блянове и само мъчително чакаше кога най=сетне ще свърши Командирът, а той все говореше, говореше, говореше, сякаш всичко, за което разказваше, имаше поне някакво отношение към момичето.

Той свърши.

— Искам да остана на Геа — каза тя, за да го спре веднъж завинаги.

А след това — помещението и грохотът на предстартовата суета, безкрайното очакване на освобождението и бягството, при което нямаше време дори да погледне каменния си двойник, докаран на кораба, а после нощният полет над планините, тъмната плетеница от улици до това дворче, до този праг…