Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

3

… Ге-а — това е като жълта пухкава топчица, която засяда в гърлото, когато цялото ти дихание не стига да го изтласкаш и отрониш от устните; това е отчаяние от невъзможността да произнесеш, от неподчинението на най-простата от чуждите думи; вечно падащите нощни звезди; това прозирно сияние на пролетните градини и предутринния цъфтеж на небето, безкрайното им отразяване едно в друго; това е гърленият вик, роден от ехото на планинска теснина и подет от върволицата подплашени птици, отлитащи на север — Ге-а, Ге-а…

Това е прииждане от усещания и поток от нови необикновени думи, твърде меки и гъвкави за твърдия език на логитаните — такива, като вцепеняващото отчаяние и онова странното, дошло съвсем отскоро — тази вечер — спиращо диханието и довеждащо до желанието да изчезне, още неусетено докрай — страхът…

Страхът се роди днес и първият му вик прозвуча днес, когато тропотът на четиримата войници равномерно нарастваше зад нея; страхът се зароди отвън, някъде много далеч и едновременно — навсякъде, сякаш на линията на хоризонта, стремително затворил се над главата като купол на силово поле; само че това поле не предпазваше, а наопаки, замразяваше мислите, спираше хода на кръвта, искаше и се да направи нещо непонятно и извънредно нелогично — да изкрещи, да падне на земята… Но вместо това тя си спомни самата дума, празнотата на звученето и изведнъж унищожи и току-що възникналото усещани, и хаосът от мислите и остана само безкрайното учудване как се случи така, че тя, Двайсет и седмата, същество, подчинено на строгите закони на вътрешния свят на логитаните, изведнъж си позволи да падне до равнището на тези полуживотни, поведението на които се управлява не от разума, а от наследствените инстинкти?!

Страх, повтаряше си тя; животински страх, завещан от инстинкта за самосъхранение; страх от този тропот, от дрънченето на метала, от свирещото дишане на давещите се от влажния нощен въздух геанити — ето какво я тласкаше сега по криволичещата, набраздена от сенки улица. Тласкаше я страхът и в тези минути тя не беше нито Събирач, нито просто логитанка. Беше само едно малко наплашено момиче от Геа.

И когато го разбра, тя спря.

Четиримата, които я преследваха, не можаха да спрат внезапно като нея; те потичаха още малко и хлъзгайки се и приклякайки по глинения склон, спряха. От Двайсет и седмата ги деляха няколко крачки, но те така и си стояха, задъхани от яростния бяг, ненаситно гълтаха въздуха и кой знае защо, никой от тях не бързаше да направи тези няколко крачки.

Двайсет и седмата стоеше обърната към своите преследвачи и не помръдваше; в неподвижността и имаше нещо нечовешко — наистина, да замрат ето така, без да трепне нито един мускул в някоя причудлива, понякога неудобна от гледна точка на хората поза — така можеха да застават само логитаните, но Двайсет и седма беше твърде неопитна, за да може сама да забележи своята грешка. Затова тя спокойно гледаше своите преследвачи, неспособна да разбере какво ги кара да я преследват и защо така боязливо пристъпват от крак на крак, когато е достатъчно да направят три скока, за да бъдат съвсем близо.

Девойката гледаше войниците и от страха и вече нямаше помен. Дори и беше мъчничко: отишло си бе острото, за пръв път изпитано усещане, което щеше едва ли да се повтори. Дали да доложи на Командира? Това влиза в задълженията на Събирача. Но трябва да докладва за усещания, появили се у тях, у логитаните, а сега тя не беше логитанка… Какво да прави с тези тук? Те стоят. Дишат. При геанитите се вижда как дишат. Обикновено се повдига горната част на торса, устните леко се отварят, но при тези диша цялото тяло, въздухът с хриптене и гъгрене се изтръгва от гърлото; свистяща глътка, четири глътки — и тялото немощно спада, сякаш мускулите се плъзват надолу по скелета, и отново мъчителното издишване. Но нали това са воини, това са геанити, специално тренирани, подобно товарни животни. А може би е сбъркала, че е тичала толкова бързо?

Тя с досада си спомни за придружителя. Сто и четирийсети, огромният черен звяр… те се разминаха с него на излизане от гостилницата. Той не можеше да влезе вътре и остана да я чака на едва осветената улица, но четиримата войници започнаха да се бият, а после полетяха парчета бял камък и буци пръст, и кости, измъкнати от толкова не на място оказалата се помийна яма, и ето, стана така, че четиримата видяха момичето и хукнаха след него, преследваха и по тъмните пресечки и нататък, към града, но Сто и четирийсети го нямаше.

И ето тези четиримата стоят пред нея, а тя не можеше да разбере — защо я гонеха, щом сега явно не усещат желание да се приближат.

Може би трябваше да им каже нещо; например отново да се обърне и да побегне. Но да стоят и да се гледат беше невъзможно. Дори глупаво в края на краищата. Или, ако не намери по-добър изход, да включи левитъра и да се издигне нагоре?

И отведнъж тя видя как изразът на лицата им се промени постепенно. Отначало някакво очакване: ето сега ще си поемем дъх, ще съберем сили и… Но последва стъписване, а след него недоумение, накрая — страх. Същият онзи страх, който самата тя току-що бе изпитала. Те пък от какво се плашеха? Тя е застанала на открито, лицето и е като на обикновена млада геанитка, ярко осветено от луната, не помръдва. От какво се плашат?

Т в този момент отдалеч се чу лекото чаткане на нокти по каменистата пътечка; естествено, геанитите още не бяха дочули нищо и нищо не биха видели, дори и да се обърнат, но Двайсет и седма вече бе разбрала; това е придружителят, най-сетне ще се тури край на тази глупава неясна случка! Геанитите се обърнаха едновременно, но беше късно: с един скок звярът ги прескочи, падна в краката на девойката и застина, сякаш изваян от блестящ черен камък. Девойката пак не помръдваше.

Геанитите постояха още известно време, после някой от тях нададе вик и четиримата рухнаха на земята, затресоха се, зъбите им затракаха, но все пак ясно се чу непознатата досега и неясна за логитаните дума „Хеката“. Сетне тръпките спряха и стана ясно, че геанитите пълзят към близката горичка, без да вдигат глава.

Тъмен облак скри луната и в настъпилата тъмнина се чу тропот: неотдавнашните преследвачи се спасяваха с бягство. Луната с неохота изпълзя, едва тогава двамата, останали на полегатия склон, мръднаха. Девойката наведе глава и погледна кучето — това е, всичко се оправи, няма нарушаване на инструкциите, могат да отлетят и да докладват на Командира. Звярът също вдигна глава и целият потръпна някак отвратено, козината му щръкна и спря да блести — е, да, всичко е наред, но колко глупости извършихме, ще трябва да докладваме за това.

Девойката се обърна и бавно тръгна надолу. Тя ще докладва на Четвъртия за всичко. Но за онова, което бе почувствувала, когато зад гърба и ехтяха медните доспехи на войниците, няма да каже. Това нито ще бъде назовано, нито произнесено на глас, то ще остане завинаги с нея. Все едно хубаво ли е или лошо. Но то бе усещане, недостъпно за логитаните, и няма защо логитаните да знаят за него. То е парченце от приказния свят на Геа, което тя никому не ще даде.

Тя се върна на кораба и подробно доложи за всичко, което бе видял и разбрал придружителят и. Но страха остави за себе си.

Командирът я слушаше с наведена глава. Колко беше уморен от тази нелепа, объркана Геа!

Сега да се вдигнеше тревога… Обща тревога с аврално стартиране, да захвърли всичката апаратура на тази проклета Геа и после — нагоре, да се промуши през това глупави синкаво сияние и да се озове най-сетне у дома, сред черния покой на междузвездната пустош… У дома. Не е лошо казано — у дома. Дори учудващо точно. Макар и до известна степен прибързано.

В белоснежните Пантеони на Велика Логитания има множество еднакви гробове. Но всички те са на обикновени логитани. Сред тях няма Събирачи — тази висша каста от населението на Логитания. Дори ако по някаква случайност Събирач умре на своята планета, тялото му се запазва в блестяща капсула и се изпраща в пространството: далеч от рейсовите трасета на логитанските кораби.

Ето откъде у Четвъртия се бе появило някога саркастичното, после — горчивото, а сега — безразличното „у дома“.

Но „у дома“ — не може.

Има закон, има и устав и те определят точното време за престой на планетата. Ге-а — това е планета, която нищо не може да даде, но и тук е необходимо да се проведат ред изследвания, да се използува спирането за подготовка на младите Събирачи, да се натоварят експонати, потвърждаващи безполезността на планетата, и едва тогава да излетят, унищожавайки предварително всички следи. Подготовката на младите Събирачи… Закон и устав. Устав и закон.

Утре е последният опит за излизане в града. Контролиращ ще бъде Деветдесет и трети.