Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

2

— Ръцете — заповяда Командирът.

Девойката вдигна длани, неловко притиснала лакти към тялото си, и замря с леко отметната назад глава сякаш от тежестта на огромния възел черни коси, преливащи с метален блясък.

Командирът взе ръцете и в своите, приближи ги до очите си, придирчиво ги огледа от всички страни. Не, всичко е точно. И издължените нокти, и прозиращият през тънката кожа едва доловим рисунък на кръвоносните съдове, и чудноватите бръчици по топлата ръка, наподобяващи пукнатинки на розов мрамор.

Всичко е точно.

А дори и да има нещо неточно — нима то може да се открие от няколко крачки?

Командирът пусна ръцете на девойката, те безсилно увиснаха край тялото и.

Девойката вирна още по-високо глава и направи три леки, плъзгащи се крачки.

— Обърни се. В профил.

Тя се обърна.

— Върви до стената и обратно с бавна крачка.

И отново:

— Сега малко по-бързо.

И отново, и отново, и отново:

— Спри. Върви. Спри. Върви. По-бавно. По-бързо. Напред. Назад. Извивката на главата! — извика Командирът.

— Не — каза девойката, — не.

— Защо си толкова уверена?

— Не зная. Не мога да обясня, но усещам, че не е това.

Командирът въздъхна, рязко се изправи от креслото си и се приближи до момичето. Внимателно, за да не я повреди — тя беше истинска, от колекцията, — той откопча бронзовата катарама на рамото и и извади карфицата, прикрепяща дрехата в кръста. Бялата тъкан със синя ивица по края безшумно се свлече на пода. Командирът подържа в дланите си бронзовите предмети, сякаш ги претегляше, и внимателно ги постави на масата. После вдигна бялото покривало, приближи се до пулта за вътрешно обслужване и напечата шифъра на заповедта:

„Централният склад. Мостри на истински тъкани.“

Почти веднага щракна вратата на стенния хоризонтален асансьор и сивата лента на транспортьора изнесе папка с подредени квадрати от пъстри тъкани. Командирът затвори вратата и още веднъж погледна девойката: тя бе застанала на три крачки от креслото му само по дървени сандали с чудновато преплетени бели каишки и както преди отметнала глава, с полузатворени очи. Но сандалите също се изключваха: и те бяха истински, както и бронзовите украшения.

Командирът се отпусна в креслото и отвори папката с мострите.

Ако имаше право на умора, той би си признал, че е безкрайно уморен.

Неуспехи, неуспехи, неуспехи. От най-големите (нито една от експедициите под негово командуване не бе дала положителни резултати) до най-дребните, с учудващо постоянство изсипващи се върху главата му — например като тази, когато Двайсет и седма, практикантка за първи рейс, беше позната от аборигените като че ли без всякакви причини.

Изглежда, би било по-разумно да и препоръча някое животно, нали Сто и четирийсети се спря на малкия черен звяр, толкова често придружаващ геанитите както по време на разходките им, така и при по-продължителни пътувания. Да, трябваше да отчете неопитността на девойката и да я посъветва да се спре на животното — несъмнено това би стеснило сектора и времето за наблюдение, но най-важното би могло да се поръча и на КП-овете, създадени специално за Геа като малки летящи същества, издаващи пронизителни ритмични звуци. Черните и тъмносиви КП-ове висяха, пърхаха и кръжаха над града, криеха се сред листата на дърветата и непрекъснато предаваха на кораба всичко, което попадаше в сектора на обзора им, а там специален КП-фиксатор водеше отделна лента за всеки от подвижните транслатори.

Командирът сложи ръка върху термопрекъсвача на фона за вътрешна връзка.

— Сто и четирийсети, при мен!

В централната рубка на кораба влезе черен рошав звяр, ноктите му тракаха по звънката настилка на пода. Ако се изправеше на лапи, би се видяло, че не е по-малък на ръст от който и да е геанит. Той равномерно размахваше опашка, отронваше слюнка по блестящия под, после се приближи до Двайсет и седма, погледна я и замря.

И отново Командирът мълчеше и ги гледаше: и отново го обзе нещо като обида, неясно, смътно проправящо си път усещане, толкова рядко и неочаквано изплувало от подсъзнанието; и вече не капитанът на кораба на Събирачите, не командирът на шестнайсетата поред експедиция, а просто Четвъртият, просто стареещият логитанин, комуто не оставаха много рейсове, мъчително се стараеше да заглуши у себе си това неканено усещане, с горчилката си потъващо в миналото, а с тревогите си — в бъдещето, и — не можеше.

„Събирач, съставил точно описание на изследваната планета, може да смята дълга си за изпълнен“ — така гласеше Законът на Събирачите.

Щом напуснат планетата, всички членове на екипажа ще я забравят. Командирът е длъжен да състави отчета и да направи предварителните изводи за това, какво може да даде тази планета на Велика Логитания. Ако той извърши всичко точно и безупречно, ако аргументира своите изводи, значи е направил онова, което се изисква от него. Отчетът ще бъде разгледан от Висшия комитет по чуждопланетни цивилизации и никой, освен онези, които са били с него, не ще узнае какво са постигнали.

Винаги е било така. Но никога преди не е изпитал толкова горчилка.

Командирът старателно прогони тези мисли и когато се убеди, че както преди го интересува само съдбата на експедицията, се обърна към Сто и четирийсети и Двайсет и седма. Пред Командира бяха замръзнали две странни, невиждани на Логитания фигури: гола геанитка с леко отметната глава и черен смръщен звяр. Командирът не гледаше всекиго поотделно, а някак си двамата заедно и отново не можеше да разбере защо това горчиво чувство се появява точно сега? Може би просто защото тези двамата имат още много да летят?…

— Сто и четирийсети — каза той, като прогонваше неканените мисли, — готови ли сте за излизане?

Сто и четирийсети врътна глава, произнесе някакъв неопределен звук и нервно сви на топка предната си лапа; избраният от него образ го скриваше в града на геанитите, обаче на кораба му беше извънредно трудно да се храни и да разговаря. Но навлизането в образа отнемаше твърде много време, за да си позволи разкоша да се демаскира, когато се връща на кораба.

— Готов съм дори веднага! — хрипкаво се отрони от муцуната му.

— Ще идете утре като контролиращ. Излизането от кораба да става само нощем! Както преди, забранявам използуването на левитъра в зоната, достъпна за наблюдение от геанитите.

Девойката се обърна и тръгна към изхода, дървените подметки на обувките и лекичко потракваха по звънкия метален под. Защо върви така леко? Вървежът на истинските геанитки е по-тежък. Тя се отличава от истинските геанитки с нещо почти неуловимо, макар киберколекторът да бе създал образа и на базата на стотина снимки. Но нито Четвъртият, нито Сто и четирийсети, нито Девети могат да я отличат от всички останали девойки от Геа.

Геанитите го правят от пръв поглед. Командирът се обърна. Вратата меко чукна и той отново се озова очи в очи със своите мисли. Тези мисли го водеха към далечната му родина, далеч от Геа — планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна на Велика Логитания.