Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

4

Командирът извика само Двайсет и седма, а Сто и четирийсети се възползува от това и остана навън: все му се струваше, че с ноктестите си лапи и сплъстената си козина осквернява вътрешната белота на кораба.

Сто и четирийсети тръсна глава, като да отпъди досадно насекомо. Денем те го преследваха, лепяха се безмилостно за него; сега вече беше нощ, те се бяха изпокрили някъде, но ето че той нямаше мира от мислите си, натрапчиви и еднообразни.

Всички те вършат не това, което трябва. Девойката никога няма да стане истински Събирач. Тя прекалено съсредоточено разглежда този отвратителен, безреден свят, тегли я лабиринтът на вонящите глухи улички в това мръсно селище; у нея няма и не ще я има никога онази свещена ненавист към всичко, което не е Велика Логитания, и свещена алчност към онова, което би било полезно за нея. Ами старецът? Ами самият Командир? Нима те, взети всички заедно, могат да се сравнят с него в онази безпределна, сляпа преданост към своята далечна родина, която го преизпълва в безкрайните странствувания?

Сто и четирийсети вдигна дългата си муцуна и нададе проточен, мъчителен звук. Този звук се роди от само себе си, той не значеше нищо нито на езика на геанитите, нито на езика на логитаните. Но той идваше от сърцето: дали от неговото собствено, или от това на черния объркан звяр, чийто образ бе взел?

Беше срещал много подобни нему зверове из уличките и площадите на този град; те се различаваха по цвят и големина, по глас и поведение. Но след известно време Сто и четирийсети разбра, че има нещо по-важно, което дели тези зверове на две съвършено различни групи: едните бяха бездомни, другите принадлежаха на някой геанит.

И сега, като гледаше блестящия корпус на кораба, Сто и четирийсети ясно почувствува колко далеч е стопанинът му, огромен и властен, зовящ го при себе си; обляната в лунна светлина грамада на кораба беше само нищожна частица, нищожна съставяща от този далечен стопанин и преизпълнен с неочаквана жал към самия себе си, че му е дадено толкова малко от въжделеното щастие да услужи, той отново започна да вия и запълзя по корем към кораба, сълзливо премигвайки с белезникавите си очи.