Плацдарм

СедемПърви контакт

Сега, след като бе установен мирен контакт, целият като че ли страх се бе изпарил от ловеца. Брайън емпатично долавяше това — въпреки, че в началото му беше трудно да го повярва. Мъжът срещу него беше на средна възраст, но реакциите му изглеждаха странно детски. Обзелия го при срещата с чужденеца страх бе надвит от появилото се любопитство. После, вместо да избяга, мъжът бе останал да наблюдава Брайън, дори през нощта. Първо алчност, после отново страх — като че ли не можеше да изпитва повече от една емоция в даден момент. Като дете. В момента той весело бъбреше, изучавайки дрехите и ботушите на Брайън, после шумно отпи от манерката, задъвка изсушените хранителни дажби и отвратен ги изплю. Всичко това бе направено с безусловно и детинско приемане на новата ситуация.

Нямаше дори следа от подозрение, когато Брайън, показвайки му съдържанието на торбата си, нехайно взе ножа си и го прибра в ножницата. Ловецът дори не бе забелязал движението му. Беше твърде очарован от вещите му, за да взима дори минимални предпазни мерки.

Не след дълго Брайън се увери, че културата на този човек е толкова примитивна, колкото и безусловното му приемане на техните нови взаимоотношения. Предметите, които той притежаваше, бяха от каменния век. Върхът на копието му представляваше остър къс от излъскан вулканичен камък, грубо завързан за края на пръта. Ножът на ловеца също беше от камък. Гущеровите кожи, които носеше като дрехи, бяха необработени — това си личеше по миризмата им, а единственото украшение, или нефункционален предмет, който притежаваше, беше череп на влечуго. Тази отблъскваща украса, все още покрита с парчета разлагаща се кожа, бе носена като шлем.

Когато усети, че първоначалното любопитство на мъжа в задоволено, Брайън се опита да общува с него. Почти напълно неуспешно. След като безброй пъти бе посочвал себе си и повтарял името си, а след това — сочил ловеца, издавайки въпросителни звуци, Брайън откри, че мъжът се казва Вжър. Или Вжър — един единствен експлозивен звук без никакви гласни. Той произнасяше „Брайън“ повече като „Бран“, или „Бррн“, също без гласни. И това беше върха на общуването им. Вжър скоро изгуби интерес към думите и отказа да учи нови от тези на Брайън, или да му каже някоя от своите. Кръга на вниманието му беше много ограничен. Когато ожадня, изпразни манерката, като изля повече, отколкото успя да изпие. По-късно, когато огладня, си отряза къс сурово месо от единия бут и, без да обръща внимание на накацалите го мухи, го сдъвка и глътна с шумно задоволство. Брайън реши, че всичко свързано с този човек е много трудно за разбиране.

Вжър беше примитивен и нищо повече. Благодарение на емпатичните си способности, Брайън можеше да бъде сигурен, че той не се преструва. Беше си точно такъв, какъвто изглеждаше — невъобразим и прост примитивен човек от каменния век. И в същото време на тази планета доминираха две воюващи сили, които явно водеха непрекъсната битка, използвайки най-съвършени оръжия. Къде беше мястото на Вжър сред всичко това? Дали не беше някакъв аутсайдер? Бежанец от боевете? Това не можеше да се разбере, освен ако не установи някакъв канал за общуване. Той сам ли беше, или част от някаква общност? И каква трябваше да бъде следващата стъпка?

Решението за нея дойде от Вжър. След като бе привършил кървавото парче месо, той бе клекнал и скоро бе дълбоко заспал, като действията му приличаха повече на животински, отколкото на човешки. Събуди се също така внезапно, втренчен в небето и мърморещ нещо неразбираемо. Изглежда беше взел някакво решение, защото използва недодялания си нож, за да отсече дълъг жилав клон от едно дърво. Набучи двата бута на него и с пъшкане ги вдигна на рамото си. С ножа в едната ръка и копието в другата, той тръгна по пътеката. После изведнъж се обърна, сякаш си бе спомнил нещо.

— Бррн — каза и тихо се засмя. — Бррн, Бррн! — После се обърна и продължи по пътя си.

— Чакай — извика Брайън след него. — Искам да дойда с теб.

Той тръгна след мъже и се закова на място, залян от внезапния му страх. Вжър трепереше така, че копието се тресеше в ръката му. Той пак тръгна, но когато Брайън понечи да го последва, отново спря, излъчвайки нещастие. Големи сълзи се появиха в очите му.

— Е, досещам се, че не искаш да идвам с теб — каза Брайън с тон, който се надяваше да звучи успокоително. — Но ще се срещнем отново. Ти ще бъдеш някъде сред тези хълмое и не е трудно да бъдеш намерен.

Страхът на Вжър заглъхна, когато Брайън не тръгна след него за втори път. Той бавно се отдалечи между дърветата, а после му обърна гръб и потегли с най-голямата скорост на която беше способен, превит под тежестта на месото. Когато ловецът се скри от погледа му, Брайън се запъти в обратна посока, към равнината. Направи бързо отклонение, за да напълни манерката си, а след това се затича обратно по утъпканата от стадото пътека, по която бе дошъл предишния ден. Сега вече имаше ясно набелязана цел. Посещението на бойното поле можеше да почака — и колкото повече се забавеше срещата със смъртоносния враг, толкова по-добре. Щеше да има предостатъчно време за нея, след като установеше контакт с Вжър. Бе възможно, макар и малко вероятно, Вжър да му разкрие достатъчно за войната, та да стане излишно опасното пътуване.

Кратерът се открояваше ясно в равнината и Брайън се запъти нататък. На около стотина ярда от него той спря и утъпка тревата. Само след няколко минути мястото беше достатъчно равно, за да може да постави парчетата тънък плат. Затисна ги с няколко буци пръст, изхвърлена от кратера. Първо оформи голямото „X“ и бавно преброи до сто. Това време би трябвало да е достатъчно за компютъра на катера, който се намираше в орбита, да забележи знака и да настрои оптиката.

След това Брайън подреди голямо „V“, а после още едно „X“, последвано от две „I“-та. След това седна, отпи вода от манерката и зачака.

Посланието му беше пределно ясно. Приземяване. Тук. Веднага. В момента компютърът сигурно вече изчисляваше траекторията за кацане. Предвид височината му, щеше да бъде тук след около час, най-много два. Брайън изчака няколко минути, после стана, събра всички парчета плат, с изключение на последното „X“ и ги прибра. След като свърши и с тази задача, той се отдалечи на около четвърт миля, седна и зачака. Знаеше, че компютрите са изключително стриктни и катерът ще се приземи точно върху указаното място. А той нямаше намерение да се окаже там.

Но колкото повече седеше и мислеше за положението, толкова по-угрижен ставаше. Тази мисия започваше отново да става изключително опасна. Наистина щеше да се налага катерът да каца от време навреме, това не можеше да се избегне. И тук като че ли беше възможно най-безопасното и отдалечено от бойните полета място. А сега и подсигурено срещу детекторите на метал, които биха били объркани от крилото на сваления самолет. Ако бойните компютри държаха на отчет подобни места, то това би трябвало да е отбелязано като безопасно. Но всичко това бяха предположения. Трябваше да разчитат и на добрия си късмет.

Нуждаеше се от съвсем малко екипировка. Ако беше достатъчно бърз, щеше да успее да се качи на борда, да намери и вземе всичко необходимо и да се отдалечи за около две минути. Надяваше се, че ще му бъдат достатъчни. След като катерът заедно с Лиа отново излетеше, Брайън щеше да скрие екипировката под крилото и бързо да се оттегли. Ако до сутринта нищо не обезпокоеше металните предмети, той щеше да ги вземе и да потърси Вжър.

Слънцето вече се бе спуснало към хоризонта и меко грееше през тънка облачна пелена, когато Брайън чу грохота на двигателите. Погледна нагоре и видя малка снижаваща се светла точка. Беше много по-ярка от залязващото слънце и бърно се превърна в огнен стълб, който нежно спусна катера на повърхността. Приземи се точно върху голямото „X“, което бе превърнато на пепел и още преди да спрат двигателите, Брайън вече тичаше по овъглената трева. Въздушният шлюз се отвори и от него се спусна сгъваема стълба.

Брайън сграбчи перилата и се запридърпва нагоре, без да губи време да търси стъпалата с краката си. Ръцете му работеха равномерно и безотказно като бутала, които го издигаха към отворения шлюз. Лиа все още не бе извърнала поглед от командния пулт, когато той се появи зад нея, сграбчи я в прегръдките си и преди да я пусне, я целуна.

— Радвам се да те видя! — каза той и се наведе към багажния отсек. — Беше ми интересно, но и самотно… трябва ми ЕЕП… А, ето го! Довиждане. Вдигни кораба веднага, щом прецениш, че съм достатъчно далеч.

Брайън се упъти към шлюза, но се закова на място. Лиа седеше между него и изхода. И трепереше от гняв.

— Достатъчно, ослепителни любовнико. Време е да си поговорим…

— Няма време. Трябва да се отдръпнеш и да вдигнеш кораба… всеки момент може да ни атакуват.

— Млък! Иди вземи дистанционното. Ще те чакам долу.

Преди да е измислил подходящ аргумент, Лиа вече бе тръгнала надолу по стълбата с голяма торба в ръка. Дали да й заповяда да се върне, а ако откаже, да я вкара насила обратно в катера и да я убеди, че действията й са твърде опасни? Всички тези мисли профучаха през ума му, но бързо бяха засенчени от съзнанието, че нито една от тях няма да свърши работа. Сигурно на Земята наистина са селекционирали ината — всеки път, щом Лиа си наумеше нещо, нямаше сила, която да промени хода на нещата. И така, той се подчини на неизбежното, като дори си призна, че заедно с нея ще се чувства много по-добре, отколкото сам…

Но вече бяха изгубили достатъчно време! Брайън се хвърли към пулта за управление и издърпа от мястото му дистанционния модул, който автоматично се включи. Закрепи го на колана си, прелетя през въздушния шлюз и се спусна по стълбата. Скочи на земята и пръстите му заиграха по бутоните на дистанционното. Чу как люкът се затръшва зад гърба му, а стълбата започна да се сгъва. Затича се.

Лиа не го бе чакала и тъй като добре познаваше способностите му, тичаше с всичка сила. Въпреки това, той бързо я настигна и я грабна без да забавя ход. Когато чу рева на двигателите, се хвърли върху нея, защитавайки я с тялото си. Земята потрепери и върху тях се стовари горещ облак прах. След като корабът отлетя, Лиа се изправи и се закашля, като търкаше очи.

— Безумен дивак! Видя ли как за малко щеше да ни опечеш с това екстремно излитане!

— Е, не съвсем — усмихна се той и се претърколи по гръб. Сложи ръце под главата си и се загледа в отдалечаващия се огнен стълб. Бяха на сигурно място, поне за момента. — Знаех, че мога да бъда бъда извън обсега на двигателите с поне три секунди резерва. И седем секунди за люка… Усещах го!

— Прекрасно! — Лиа с всичка сила го ритна по бедрото. Кракът й отскочи от здравите мускули, но собственият й протест като че ли я поуспокои. Брайън учудено изсумтя, а после скочи на крака. Лиа сладко му се усмихна. — Е, най после се озовахме сами на тази странна планета. И какво ще правим сега?

Брайън понечи да й възрази, но избухна в смях. Тази жена винаги успяваше да го развесели. Той махна двата уреда от колана си.

— Имаш ли нещо метално по себе си? Или нещо в тази торба, което да е от метал?

— Не и не. Подготвих се за тази малка експедиция много внимателно.

— Отлично. Зад онзи гъсталак има малка падина. Иди там и ме изчакай, докато се освободя от тези неща.

Той изтича до кратера, скочи вътре и весело подсвирквайки през зъби, скри двата уреда под металното крило. Готово. Май наистина щеше да им се размине.

Лиа се бе прикрила добре и когато той се промъкна до нея, го попита:

— Не е ли вече време да ми съобщиш какво става?

— Не трябваше да правиш това. Трябваше да си останеш на сигурно място в катера.

— Защо? Той може и сам да си лети, както ти сам доказа току-що. А и две глави са по-умни от една, особено сега, когато си открил туземци. Иначе не би се забързал толкова за Евристичен Езиков Процесор, нали? Във всеки случай, стореното си е сторено. Аз съм тук, а катерът е в орбита. Така, че, какво ще правим по-нататък?

Беше права. Станалото — станало. Брайън винаги се бе опитвал да приема нещата такива, каквото са. Той посочи към гористите хълмове на края на равнината.

— Ще стоим в прикритието, докато се уверим, че никой не ни е забелязал. След това ще отидем до онези хълмове и ще потърсим глупавия и мръсен дивак, когото срещнах. Ако имаме късмет, може да срещнем и някои от приятелите му. И ако това стане, ще се опитаме да поговорим с тях посредством Процесора и да им зададем някои от въпросите, които ни измъчват.