Плацдарм

ЧетириДенят преди десанта

— Веднага ще ви извадя списък с препоръки за оръжия — каза Кларт, въвеждайки серия от команди в личния си терминал. Спокойствието му показваше, че вече никога не ще може да бъде изненадан от нещо, което някой разузнавач е казал или направил.

— Брайън Брад, ти си се побъркал! Нормален човек не може да твърди подобно нещо. Карвър, погрижете се да бъде заключен веднага.

— Лиа е права — кимна Карвър. — Не можете да се разхождате невъоръжен в такава ситуация, на смъртоносна планета като тази. Би било самоубийство.

— Така ли?… Да не би машините и оръжията да са помогнали на двамата, които отидоха преди мен? Марсил просто изчезна, но вече лесно можем да си представим. И със сигурност знаем какво направи с Хартиг онази бойна машина. Ако нямате нищо против, аз не смятам да свърша като тях. И търся начин за оцеляване, а не за самоубийство. Преди да взимате решения, бих искал да се замислите над два прости факта. Спомняте ли си как умря Хартиг? Бойната машина се насочи право към него, водена от радиосигнала или от метала в оръжието му. Откри го и го унищожи. Прав ли съм?

— Засега — обади се Лиа. — Това първия факт ли е?

— Да. Хартиг бе открит и унищожен. Факт номер две — това са животните. Може би ще си спомните, че Хартиг ги описа, почти веднага след кацането. Да се отдалечават, скачайки.

— И какъв е смисълът на тези две парченца информация? — попита Карвър.

— Очевидно е — обади се Лиа. — Животните си виреят необезпокоявани от бойните машини. А Хартиг бе убит. Така, че нашето диво момче ще се престори на животно и ще пообиколи, докато надуши нещо важно.

— Това е лудост! — избухна Карвър. — Не мога да го разреша.

— Но не можете и да го спрете. Вашата отговорност приключи, когато ни доставихте на този кораб. Сега аз командвам операцията. Лиа остава в орбита с кораба. Аз ще се спусна сам.

— Връщам си думите назад — съобщи Лиа. — Това е добър план. Най-малкото за Победител на Двайсетте. — Тя видя празния поглед на Карвър и се засмя. — Карвър, началниците ти няма да те поздравят, ако научат, че не знаеш, че Брайън е световен шампион. На неговата планета, която е един от най-суровите светове в галактиката, всяка година се провежда състезание, включващо не само физически, но и интелектуални дисциплини. Двадесет различни състезания — от фехтовка до съчиняване на поезия и от вдигане на тежести до шах. Сигурно това е най-тежкото състезание, съществувало някога, изтощителна демонстрация на физически и интелектуални умения. За подробностите по-добре да попитате Брайън, но аз мога да кажа, че резултатът е едно невероятно спортно събитие, което излъчва само един Победител на края на годината. Можете ли да си представите едногодишно състезание, в което участват всички жители на планетата? И ако съзнавате какво означава това — помислете си какъв трябва да бъде единственият победител в такава надпревара. А ако въображението ви се затрудни — просто погледнете Брайън. Той е един от тези Победители. Каквото и да причинява бъркотиите на Селм–2, има голяма вероятност той да го открие. И да го обезвреди.

Карвър пристъпи тежко и се отпусна в дълбокото кресло, а патерицата падна до него.

— Вярвам Ви — каза той. — Не, че това променя нещата. Както казахте, каквото и да се случи отсега нататък, отговорността си е само ваша. Прави сте. Аз съм вън от играта. Мога само да ви пожелая късмет. Кларт ще се погрижи да получите всичко, от което имате нужда.

— Ето ви списъка с нашите препоръки — Кларт откъсна от принтера дълъг лист хартия и им го подаде.

Лиа го грабна преди Брайън да протегне ръка.

— Тъй като аз ще се шляя по кораба, докато ти си на повърхността, смятам да поема отговорността за екипировката. Ти по-добре се заеми с лицевите си опори, или взимай анаболни стероиди или каквото там правиш преди битка, а аз ще се оправя с тези неща.

— Преди подобни ситуации обикновено релаксирам — каза Брайън. — Подготвям се психически за това, което предстои.

— Добре тогава. Просто иди и го направи. Преди да започна да поръчвам екипировката, ще ти дам списъка за одобрение.

— Не, няма нужда да го правиш. Оставям това на теб и експертите. Просто се погрижи екипировката да бъде колкото е възможно по-пълна. Ще се нуждая и от някои по-специални неща, но за тях ще се погрижа сам. Това, което ми е нужно сега, е подробна информация от всички проучвания на планетата. И тихо местенце, където да я прегледам.

— Имате на разположени лични помещения — каза му Кларт. — В терминала там ще намерите цялата информация, която Ви интересува.

— Добре. Колко време ще отнеме приготвянето на екипировката?

— Най-много два-три часа.

— Нужни са ни десет. Първо трябва да се наспя. — Той отново погледна към далечната планета. — Веднага щом си починем и получим екипировката, искам да се прехвърлим в нашия кораб и да го спуснем в ниска орбита, откъдето да огледаме отблизо повърхността на планетата. Много ми е интересно какви точно са били животните, които е видял Хартиг.

Въпреки, че беше дълбоко заспал, когато Лиа отвори вратата, Брайън моментално се събуди. Тя се поколеба, вглеждайки се в мрака, но той я повика при себе си.

— Влез. Ще запаля светлината.

— Винаги ли спиш с дрехите? — попита тя. — И с ботушите също?

— Това се нарича установяване на телесен имидж. — Той взе голяма чаша вода от автомата до себе си и отпи. — Ще живея с тези дрехи в продължение на дни и е необходимо тялото ми да ги възприеме като част от себе си. Защото тялото и рефлексите са главната ми защита, най-важното ми оръжие. Ще си взема също и нож. Мислих много за това и прецених, че защитата, която той ще ми предложи, си струва риска да го взема със себе си.

— Какъв нож? И какъв риск? Не разбирам.

— Ножът трябва да е направен от минерал. Ще бъде единственото изключение, единствения обект, който не е с напълно естествен произход. Дрехите ми са направени от растителни нишки, копчетата им са издялани от кост. Ботушите ми са от парчета животинска кожа, които са зашити и слепени помежду си. Никъде по мен няма метал, нито пък нося нещо направено от изкуствени материали.

— Дори пломбите в зъбите ти? — попита усмихнато тя.

— Дори те. — Брайън беше страшно сериозен. — Всички метални пломби бяха махнати и сменени с керамични. Колкото повече приличам на животно от естественото обкръжение, толкова по-сигурен ще бъда. Ето защо ножът е пресметнат риск.

Той се обърна, за да може тя да види кожената ножница, прикрепена към бедрото му. Извади от нея дългото прозрачно оръжие и й го показа.

— Изглежда като че ли е от стъкло. Така ли е наистина?

Той поклати глава.

— Не, от пластийл. Форма на силикона, която силно напомня стъкло, но е по-здрава от порядъка на сто пъти, тъй като молекулите са преориентирани така, че да формират структурата на един единствен гигантски кристал. Практически е нечуплив, а острието му никога не се притъпява. Тъй като е от силикон, като пясъка, то би трябвало да изглежда като пясък за всеки детектор. Затова поемам риска да го взема със себе си.

Лиа тихо наблюдаваше как Брайън прибира оръжието си, а след това се протяга като голяма котка. Можеше да види движението на мускулите под тъканта на дрехите му и усети, че силата му е много повече от просто физическа.

— Имам чувството, че можеш да се справиш — каза тя. — И се съмнявам, че някой друг би могъл, поне някой от нашата галактика. Разбира се, мисля и, че цялата тази работа си е чиста лудост, въпреки, че това е може би най-добрата ни възможност да разберем какво става долу.

Реакциите му бяха твърде бързи — едно от нещата, с които тя така и не свикна. Намираше се в прегръдките му преди още да е осъзнала, че е помръднал. Чувстваше силата на ръцете му като стомана обвита с плът. Той бързо я целуна и се отдръпна.

— Благодаря ти. С твоята вяра и разбиране съм много по-силен. Да отиваме на катера.

Нямаше никаква церемония по случай заминаването им. Докато Лиа проверяваше екипировката, Брайън говореше с главния навигатор, който изчисли и въведе в компютъра на малкия кораб координатите на няколко различни орбити. Когато подготовката бе завършена и всичко бе проверено, те затвориха люка. Веднага щом прие сигнала им за готовност, компютърът стартира програмата, която ги отдели от кораба-майка. Няколко газови струи извъртяха катера, а после се включиха и главните двигатели, за да го изведат в нужната орбита. Селм–2 започна да нараства на екрана пред тях.

— Уплашена си — каза Брайън, покривайки малката й студена ръка със своята.

— Сигурно не е нужно да си емпат, за да го усетиш — потрепера тя и се сгуши в него. — Операцията може би изглеждаше добре на хартия, но колкото повече се приближаваме към тази планета, от която никой не се завръща, толкова по-разтревожена се чувствам. Двама професионалисти, и двамата контактни експерти, са били убити там долу. И е много вероятно същото да се случи и с нас.

— Не мисля. Ние сме много по-добре подготвени. И точно тяхната саможертва осигури информацията, необходима за оцеляването ни. Няма за какво да се тревожим. Опитай се да се отпуснеш, да запазиш енергията и ресурсите си за момента, в който ще бъдат нужни. Сега трябва да се установим на ниска орбита и да направим пълно проучване преди да потърсим място за кацане. Дотогава не ни грози никаква опасност.

Компютърът се обади, превръщайки думите му в лъжа:

— Под наблюдение е атмосферен летателен апарат. Курсът му ще мине под нашия. Да го покажа ли?

— Да.

На екрана се появи малка точица, която бавно се придвижваше отляво надясно.

— Увеличи изображението.

Движещата се точица се превърна в тънка метална стрела с обтегнати назад крила.

— Каква е скоростта му? — попита Брайън и отговорът незабавно се изписа на екрана — две цяло и шест пъти скоростта на звука. — Съвременен свръхзвуков дизайн, продукт на високи технологии. При тази скорост би имал ограничено гориво. Ако го наблюдаваме, може би ще успеем да видим къде ще кацне…

— … и можем да получим добър шанс да разберем какво става на тази планета — довърши Лиа.

— Точно така.

Образът на самолета вдигна едното си крило и рязко се гмурна надолу. В същия момент компютърът проговори:

— От изобразявания самолет се излъчва цифров радиосигнал. Записвам го.

Внезапно изображението на екрана изчезна в огнена експлозия.

— Какво причини експлозията? — попита Брайън.

— Ракета земя-въздух. Засякох я точно преди експлозията.

Брайън мрачно кимна.

— Сигурно самолетът също я е засякъл и е направил опит за спасителна маневра.

— А радиосигналът? Възможно ли е екипажът да го е изпратил?

— Разбира се, че да! Ако е бил разузнавателен самолет, сигурно си е имал някаква причина да се намира в този район. Когато са забелязали ракетата, едновременно с маневрата са изпратили и рапорт до базата си. И освен ако греша — това сега е отговорът. — Брайън посочи следата, която внезапно се появи на екрана. — Балистична ракета, най-вероятно изпратена към противовъздушната база долу. Войната продължава. И вече знаем още две места, на които не искаме да отидем.

— Целта на ракетата под нас, точно където току-що се появи огромна експлозия, а също и мястото, откъдето бе изпратена балистичната ракета, която направи цялата тази поразия.

— Точно така. Преди да сме узнали какво става на планетата, ще се опитаме да стоим колкото е възможно по-далеч от всякакви военни зони. Да видим сега ще успеем ли да видим някое от животните, описани от Хартиг. Можем да сме сигурни, че те са достатъчно далеч от всякакви битки или движещи се машини. Побягнаха, когато кацна корабът на Хартиг и предполагам, че се стараят да избягват всичко механично.

Откриха нужното им място на източния бряг на огромното езеро, което нарекоха Централното Море. Движещите се точки бяха разпиляни по зелените ливади, които се простираха от полите на планините до бреговете на езерото. При най-голямото увеличение на електронния телескоп видяха, че това са някакви тревопасни животни. Местоположенията на няколко стада бяха записани. Имаше също и хищници. Видяха как една от групите панически побягва при появата няколко по-едри и бързи животни. Но по време на цялото си търсене не откриха и следа от каквато и да била цивилизация.

— Тук някъде бих искал да се спусна — каза Брайън. — В равнината, където са всички стада.

— Какво искаш да кажеш с това „да се спусна“? Няма ли да кацнем с катера?

— Не. Това е последното, което можем да направим. Видя какво се случи със самолета. Не искам да влизаме в обхвата на радарите им и да се наденем на ракетите им. Така че аз ще изчисля балистична траектория, която ще ме спусне през атмосферата на нужното място.

— Няма ли малко да те заболи, докато изгаряш в атмосферата?

— Оценявам загрижеността ти. — Брайън се усмихна. — Ще нося гравишут, който ще забави падането ми. Също така съм махнал всички ненужни метални детайли от херметическия костюм, дори се снабдих с пластмасов резервоар за кислород. Вероятността да бъда засечен е нищожна, още повече, че не забелязахме никакви конструкции в този район. Веднага щом кацна, ще се освободя от гравишута и останалите принадлежности.

— Но така ще изгубим връзка!

— Напротив. Непрекъснато ще поддържам връзка с теб.

— Така ли? Тогава сигурно си изобретил и пластмасово радио? — опитът й да се пошегува напълно се провали. В гласа й имаше само загриженост.

— Смятам да използвам тези неща — Брайън издърпа дълго парче оцветен плат от пакета до себе си. Когато постеля тези правоъгълници на земята, ти съвсем ясно ще можеш да ги виждаш от космоса. Веднага щом се озова долу и се съмне, ще ти изпратя съобщение. Ще го правя редовно, за да знаеш какво става докато се придвижвам.

— Опасно е…

— Всичко в тази мисия е опасно. Но няма друг начин да я изпълним — Той върна погледа си на екрана, внимателно огледа образа и накрая почука с пръста си върху него. — Ето тук искам да отида. Близо до мястото, където равнините се срещат с хълмовете. Наблизо има гори, удобни за прикритие. Ако разчетем времето правилно, ще мога да се спусна през нощта и да кацна на зазоряване. Ще се прикрия колкото е възможно по-бързо, а след това ще започна наблюденията си. Ако тези животни са наистина това, което изглеждат, тоест диви местни форми на живот, ще мога да направя следващата стъпка в наблюденията си.

— И каква по-точно ще бъде тя?

— Ще тръгна пеша към една от тези бази…

— Не можеш да направиш това!

— Съжалявам, но се налага. Твърде малко можем да научим за тази война на машини от някакви си диви животни. Най-близките развалини са на по-малко от сто мили от зоната на кацане. Лесен двудневен или тридневен преход. По време на който ще ти изпращам ежедневни съобщения, започващи с „X“. Тази форма не се среща в природата, така че компютърният скенер лесно ще я открие и ще ти я посочи. А сега смятам да поспя. Ще те помоля да ме събудиш един час преди момента на тръгване.

Когато Брайън влезе в шлюза, повърхността на Селм–2 беше забулена в тъмнина. Всичко, от което щеше да има нужда след кацането, се намираше в дебела пластмасова торба, привързана на гърба му. Добре затегнатият гравишут седеше на масивните му рамене. Лиа наблюдаваше как за пореден път проверява всички ремъци на костюма си. От стискане кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Той я погледна и й махна, но точно преди да тръгне, тя се наведе напред и почука по лицевата част на шлема му. Брайън го отключи и отвори забралото. Изражението му беше толкова спокойно, колкото нейното — развълнувано.

— Да? — каза той.

За момент тя остана безмълвна и се чуваше само съскането на кислорода, излизащ от маската под шлема му. После се наведе напред, надигна се на пръсти и го целуна по устните.

— Просто исках да ти пожелая късмет. Ще те видя ли скоро?

— Разбира се. — Докато затваряше забралото, на лицето му се появи усмивка. После пристъпи във въздушния шлюз и затвори вътрешната врата зад себе си; малко по-късно се отвори външната врата и индикаторът до нея светна червено.

Загледан в пространството, Брайън изчака няколкото дълги минути, делящи го от компютърния сигнал за точния момент на отделянето. И веднага щом на пулта за управление светна зелената лампичка, се хвърли напред извън кораба.

Лиа седеше пред екрана за наблюдение и гледаше падащото му тяло, осветено от пламъчетата на спирачните ракети, докато не се изгуби от погледа й.