Плацдарм

ШестСрещата с чужденеца

Беше време за размисъл, а не за действие. Брайън осъзна това още в момента, когато зърна чисто срязаната плът. С бавно движение прибра ножа в ножницата на бедрото си и после също така бавно се снижи и седна на земята. Така загледан към езерото, той не можеше да наблюдава и горичката, но я виждаше съвсем ясно с периферното си зрение. Единственото движение беше поклащането на тревата от вятъра — същият вятър, който браздеше повърхността на водата.

Разумни същества бяха убили животното, чиито труп лежеше до него. Хора или някакви други създания, бяха накълцали тялото и избягали с месото. Които и да са били, те са забелязали приближаването му и са потърсили прикритието на дърветата. Сега може би го наблюдаваха оттам. Отпусна мускулите си и се опита да установи контакт с тях, но емпатичният му усет беше безсилен пред голямото разстояние. Усещаше добре емоциите на хората близо до себе си, но чувствителността му рязко падаше с отдалечаването им. Отново се концентрира, опитвайки се да достигне нещо, някакво живо същество. Това бе всичко, което знаеше за него. Усещането беше толкова смътно, че би могло да е почти всичко — човек, или нечовек… дори слабото съзнание на животно подобно на това, което лежеше мъртво до него. Определено беше спокойно усещане. Сигурно би станало по-отчетливо, ако беше по-силно.

Брайън внезапно скочи високо във въздуха, крещейки с всичка сила. Веднага щом краката му опряха земята, се затътри около трупа, без да престава да крещи. Направи един пълен кръг и отново седна, щастливо усмихвайки се сам на себе си.

О, да, там наистина имаше нещо. И то не непозната интелигентна форма на живот или някакво влечуго. Това, което усети, беше реакция на човешко същество — и то бе доста изплашено след внезапния скок и крясъците на Брайън. Там имаше един единствен мъж, който го наблюдаваше, невидим зад прикритието на дърветата. Завладян от страх. Това бе емоцията, излъчена в отговор на внезапния звук. Той се страхуваше от Брайън.

Трябваше да влезе в контакт с него, независимо от страха му. Но как? Очите му се спряха на трупа до него. От това би могло да излезе нещо. Колкото и неапетитни да изглеждаха плътта и мазната зелена кръв на това създание, те сигурно бяха ядими за тукашните хора. Защото в гората се криеше човек и този факт беше точно толкова неоспорим, колкото и човешките му емоции. Той бе убил животното заради месото му, но поради появата на Брайън бе избягал само с единия от краката. Редно беше да му се отправи приятелски жест. Брайън сряза единствения заден крак при бедрената става и го отдели от тялото. Вдигна го и бавно го понесе към дърветата, като го държеше така, че да се вижда добре. Внимаваше да не се движи по посока на скрития наблюдател. Когато стигна до първото дърво, с един удар на ножа отсече дебел клон. След това направи разрез зад сухожилието на отрязания крак и го набучи на върха му.

Стъпка номер едно. Ако наблюдателят вземеше месото, това би означавало, че са установили някаква връзка. А и моментът беше подходящ, за да напълни манерката. Животните бяха утъпкали пътеки до езерото и той ги последва до самия бряг. После продължи, проправяйки си път сред тръстиката, докато водата стигна до кръста му. Тук тя беше бистра и чиста. Той я опита и напълни манерката си. Когато се върна, слънцето клонеше към хоризонта. Ято летящи гущери бяха накацали върху трупа и разкъсваха плътта му с острите си зъби. Той се приближи и те се вдигнаха във въздуха със смразяващи крясъци. Слънцето беше ниско над хоризонта и трябваше да заслони очи, когато се вгледа към него. Месото го нямаше, но скритият наблюдател все още беше тук. Сега Брайън можеше само да чака. Но не и близо до мъртвото животно. Това не би било много умно. Лешоядите все още кръжаха над него и крясъците им със сигурност щяха да привлекат към трупа и други, по-големи мършояди. Дърветата би трябвало да му осигурят убежище за през нощта. С бавни движения се приближи към гъсталака, като внимаваше да не се приближава към скрития вътре човек.

С падането на нощта Брайън усети как човекът се отдалечава между дърветата, докато накрая присъствието му се превърна в съвсем слабо докосване за емпатичното му сетиво. Явно беше, че не иска да бъде изненадан през нощта. Същото важеше и за Брайън. Той насъбра нападалите листа до ствола на най-голямото дърво и потъна в сън, здраво стиснал ножа в ръката си. Спеше съвсем леко, с пълно съзнание за това, което се случва около него. Веднъж се събуди и се вгледа в мрака, където се промъкваше някакво нощно създание. Нищо друго не го обезпокои през цялата нощ и призори се събуди напълно отпочинал.

Ловецът още беше там — и го наблюдаваше. Когато Брайън излезе от прикритието на дърветата и се насочи към равнината, усети емоциите, излъчвани от него. Все още имаше страх, но вече примесен с любопитство. Брайън знаеше, че трябва да контролира нетърпението му. Следващата стъпка зависеше от скрития наблюдател.

Чакането не беше лесно. Към обед Брайън бе отегчен до смърт от неподвижното седене с надеждата нещо да се случи. В далечината преминаха няколко стада тревопасни, слънцето се издигна високо в безоблачното небе — но нищо не се промени. Изяде няколко от хранителните си дажби и пи от езерната вода. За да победи нетърпението си, се опита да съчини стихотворение за околността, но това се оказа по-отегчително и от чакането. После наум започна игра на шах срещу самия себе си, но след двадесетия ход на черните изостави и това усилие. Към средата на следобеда вече наистина му писна. На другия май му стигаше просто да си лежи и да го гледа от прикритието си. Но това щеше да се промени. Брайън стана и се протегна, а после бавно се запъти към него.

Чувството за страх, което дойде от мъжа беше толкова силно и ясно, че Брайън установи точното място на скривалището му — зад ствола на голямо повалено дърво. Той спря и вдигна празните си ръце над главата си. Усещането за луда паника затихна, но остана страхът, който взе надмощие над любопитството, накарало човека да се крие и наблюдава цял ден. Сега от него се излъчваха смесени емоции, тъй като зад страха се долавяше и алчност. Когато Брайън направи още една крачка, страхът надделя над алчността и човекът избяга. Когато стигна до скривалището му, Брайън разбра на какво се бе дължала вътрешната му борба. Двата бута бяха останали тук. Твърде тежки за носене, бяха захвърлени в пристъпа на паника. Брайън се наведе и ги вдигна, взимайки по един във всяка от ръцете си, постави ги на широките си плещи и тръгна по следите на човека.

Скоро стана ясно, че той се е запътил към гъстата гора и хълмовете зад нея. Веднага щом се убеди, че е узнал посоката му, Брайън излезе в равнината, където можеше да се движи по-бързо и се затича покрай дърветата, за го превари. Придвижването тук беше по-лесно и въпреки тежестта на месото, той бързо задмина другия. След това отново се запромъква между дърветата, но вече пред него. В гъсталака попадна на пътека и спря. Другият се приближаваше насам, вероятно по същата пътека. Мястото беше удобно. Леко задъхан Брайън свали товара от гърба си и зачака. Усещаше приближаването на другия, а също страха и изтощението му.

Забелязаха се един друг едновременно и внезапния изблик на страх рефлекторно запрати напред ръката на ловеца. Брайън се хвърли настрани и едва мерна летящото копие. Острието се заби в ствола на дървото до него. Ловецът се сви и извади ножа си, а Брайън бавно се изправи на крака. Без да сваля очите си от другия, той се протегна, извади копието от дървото и го пусна на земята. После още по-бавно извади ножа си и го пусна до копието. От мъжа все още се излъчваше страх. Брайън изчака страха му да понамалее и заговори с тон, който се надяваше, че звучи успокоително.

— Не искам да те наранявам. Ето ножа ми. Ето и месото. Да бъдем приятели.

Другият не можеше да го разбере, но спокойният глас като че ли имаше ефект. Брайън посочи месото и оръжията, все още говорейки окуражително, а после се дръпна встрани от пътеката, но така, че другият да може да го вижда. Извървя дванадесетина ярда, спря, седна опрял гръб в едно дърво и го зачака да направи нещо. Паниката, която долавяше намаля и бе частично заместена от любопитство. Мъжът направи една предпазлива крачка, после още една и излезе на светло. Заоглеждаха се един друг с взаимно любопитство.

Ловецът беше човек, но доста мършав и нисък — стигаше едва до рамото на Брайън. Дългата му коса беше сплъстена и мазни кичури висяха пред лицето му. Беше облечен в кожи от влечуги, краката му бяха грубо увити със също такива кожи. Когато се приближи, се вгледа със страхопочитание в дрехите и ботушите на Брайън. Очите му бяха широко отворени, а челюстта — увиснала. Брайън се усмихна и заиздава окуражителни звуци, когато другият се наведе над оръжията. Опита се да не издава какво чувства, когато видя в ръцете му ножа си. Той го въртеше и му се чудеше, а когато върха на на острието поряза палеца му, го заля вълна от страх. Сложи пръста в устата си и го засмука, а жестът му изглеждаше странно детински. Когато болката и страхът попреминаха, той се наведе и използва ножа, за да си отреже голямо парче месо от единия бут. Брайън усети тръпката на успеха, когато ловецът протегна суровия къс месо към него. Той кимна, усмихна се в отговор и бавно пристъпи напред с протегната ръка. Когато се приближи, страхът отново взе връх и човекът се дръпна, изпускайки месото. Брайън веднага спря и търпеливо го изчака да се успокои. След това с бавни, внимателни крачки отиде до месото, наведе се и го вдигна. Отхапа си от него, макар и неохотно, а после се усмихна и потри корема си, издавайки звуци на задоволство.

Страхът беше почти изчезнал и ловецът също се усмихваше — първо неуверено, а после — широко, като едновременно с това потриваше корема си и издаваше същите звуци на задоволство.

Най-после бе установен контакт.