— Какви искове предявяват към нас военните ви власти? — попита Брайън.
Хегедус си бе възвърнал самообладанието.
— Хайде, Брайън, обясних това само преди няколко минути. Тази страна е във война. Има военно положение и военни закони. Бяхте намерен във военна зона, където си играехте с военен обект от жизненоважно значение. Благодарете се, че сме цивилизовани хора и не ви разстреляхме на място.
— А каква е причината да задържате мен? — попита Лиа. — Вашите десантчици първо ме засипаха с гранати, а после ме отвлякоха. Това постъпка на „цивилизовани хора“ ли е?
— Да, при положение, че изпълнявате шпионска мисия във военна зона. Но нека не се караме. Приемете, че ще ни погостувате за известно време. Привилегировани гости, тъй като сте първите хора от друг свят, посетили тази планета. Въпреки политическите различия, Опол и Гьонгьос имат пълно съгласие по един въпрос. Установена е абсолютна забрана върху контактите с други светове. И двете страни избягаха тук от войните на Разпадането. Другите светове от галактиката нямат какво да ни предложат.
— Войните са престанали преди повече от хиляда години — отбеляза Брайън. — Не сте ли малко параноични?
— Ни най-малко. Напълно доволни сме от това, което имаме тук. Не се нуждаем от нищо отвън. А външното влияние може да окаже натиск, да породи предателски политически движения, които биха могли да унищожат щастливия ни начин на живот. Това е като облог, в който можем само да изгубим. Така че поддържаме стриктна политика на избягване на контактите. Бихте ли ме извинили сега. Сержант!
Още преди да е доизказал думата, вратата се отвори и сержантът нахълта в стаята, тропайки с тежките си обувки. Брайън позна суровото безизразно лице. Същият човек беше начело на групата, която го плени. Хегедус пристъпи към вратата.
— Сержантът ще остане с вас докато се върна. Кажете му от какво имате нужда. Предполагам, че вече сте започнали да огладнявате.
Брайън почти не обърна внимание на излизащия Хегедус, тъй като само споменаването на думата „глад“ събуди вълчия му апетит. Струваше му се, че са минали седмици откак е ял за последен път. Струпалите се събития го бяха накарали да забрави за глада, но сега той се върна при него като настървено животно. Стомахът му високо изръмжа.
— Сержант, можете ли да ни донесете нещо за ядене?
— Да, сър. Какво бихте желали?
— Правите ли пържоли на тази планета?
— Не сме диваци — естествено, че правим. А също и бира…
— За двама, ако не ви затруднява — присъедини се Лиа. — Искам да забравя вкуса на дехидрирани протеини за колкото е възможно по-дълго.
Сержантът кимна и каза някаква заповед в микрофона на шлема си. Брайън почувства как стомашните му сокове разяждат стените около себе си. Няколкото минути до поднасянето на яденето им се сториха като часове. Влезе войник с голям поднос и го постави на масата. Двамата се нахвърлиха върху храната.
— Най-вкусната пържола в живота ми — с пълна уста изфъфли Брайън.
— Без да споменаваме и най-добрата бира — въздъхна Лиа, оставяйки запотената чаша. — Можете да организирате екскурзии за обитателите на вегетарианските планети. Да им покажете какво означава добра храна.
— Да, мадам — безизразно отговори сержантът с вперен в стената поглед.
— Защо не изпиеш една бира с нас? — предложи Брайън.
— На работа съм. — Отново безизразен глас и очи, които не се отделят от отсрещната стена.
— С какво се занимавахте преди да постъпите в армията, сержант? — попита Лиа, която бе задоволила първоначалния си глад и вече ядеше по-спокойно. Брайън я погледна с ъгълчето на окото си и леко й кимна.
— Винаги съм бил в армията.
— А останалата част от семейството ви? Също в армията — или може би на работа в заводите… — Въпросът прозвуча съвсем безобидно, но сержантът си знаеше по-добре. Той помръдна с очи колкото да погледне Лиа и отново ги върна към стената.
— По време на работа не се разговаря.
Край на разговора. Но Лиа не се отказваше лесно.
— Е, добре, няма да разговаряме. Но няма ли да ни разкажете за войната? Инспектирате ли я, или я наблюдавате по някакъв начин?
— Военна тайна, не може да се обсъжда. Но всички на Арао гледат войната. По телевизията всеки ден — по цял ден, много е популярна. Хората се обзалагат за резултатите. За всички е много вълнуващо.
— Сигурен съм, че е така — каза Брайън. Какво беше прочел в една древна книга за хляба и цирковете? — Не искам да любопитствам и знам, че ако е военна тайна няма да ми отговорите. Но и двете страни на планетата ли използват един и същ ДМТ, за достъп до Селм–2? Този, при който ме заловихте.
Сержантът му хвърли студен пронизващ поглед, докато решаваше дали да му отговори.
— Не е военна тайна. Използва се един и същи приемник. По този начин се контролира количеството на оръжията от двете страни.
— Какво тогава спира едната страна, противниковата, разбира се, да нападне из засада вашите сили в момента, в който се появят?
— Неутрална зона, сър. Знае го всеки, който гледа телевизия. Кодирани радиосигнали предотвратяват използването на всякакви оръжия в радиус от тридесет мили. Военно неутрална зона.
— Това обяснява всичко — каза Брайън. — На път към кулата срещнах танк със скъсана верига. Но иначе беше в отлично състояние. Насочи оръдията си към мен, но не стреля. Това ли е вашата неутрална зона?
— Предполагам, сър. В радиус от тридесет мили оръжията не функционират.
— Не ви ли се е приисквало тази война да свърши, така че да…
— Край на въпросите! — яростно излая сержантът. Явно беше, че разговорът е приключил. Довършиха храната в тишина. Веднага след това се върна Хегедус. Сержантът се изпъна, извърна се и излезе.
— Искрено се надявам, че храната ви е харесала…
— Достатъчно! — гласът на Брайън прозвуча като този на сержанта. — Без любезности. Просто ни кажете какво стана.
Хегедус удължи момента на мъчително очакване, като бавно прекоси стаята и седна в едно от креслата. След това кръстоса крака и оправи някаква гънка в панталона си.
— Носител съм на много добри новини. Въпреки, че ни причинихте огромни неприятности и тревоги, ние не сме злопаметни. Не вярваме в убийството на вестоносеца, донесъл лоши новини. Бе решено незабавно да бъдете върнати на Селм–2. Там ще получите цялата си екипировка и ще ви очаква кола, която ще ви отведе в равнината, където да приземите кораба си. Това ще бъде единствената работеща машина, така че няма от какво да се страхувате. Щом излезете от нея, тя също ще бъде изключена. Делта-кулата ще бъде унищожена веднага след преминаването ви. Всякакви контакти със Селм–2 ще бъдат прекратени. Завинаги.
— Оставяте ни да си отидем — просто така? — Лиа изглеждаше шокирана — това бе последното, което бе очаквала.
— Защо не? Казах вече, че сме хуманни. Вие изпълнявахте дълга си, когато ви открихме, както сега ние изпълняваме нашия. Не сте искали да ни причините вреда, нито бихте могли да го направите в бъдеще.
— Ами ако можем? Какво ще стане, ако разкажем на галактиката за вас, така че хората да дойдат тук и…
Хегедус студено се усмихна, а Брайън мрачно поклати глава в отрицателен жест.
— Няма да е лесно, или дори възможно. В тази галактика има милиони, може би милиарди звезди. Как можем да намерим тази слънчева система? Нямаме нишка, за която да се хванем — дори не сме виждали слънцето им, за да знаем от какъв тип е. Или в кой край на галактиката се намира. Нямаме късмет. С унищожението на Делта-кулата изчезва и контактът с Арао. Завинаги. Освен ако те не пожелаят да ни потърсят.
— А няма никаква вероятност това да се случи — добави Хегедус. — И това, което казахте, е абсолютно вярно. Нито искаме вашата намеса, нито никога ще я получим. Официално аз забравих вашите предателски Партийни Изявления, но лично добре помня намеренията ви. Полублаготворителната ви Фондация за Отношения между Културите не ще успее да се промъкне тук и да промени щастливия ни живот. Да разбунтува работниците и да породи безредици. На нас ни харесва този начин на живот. И вие няма да промените нищо. Да тръгваме. Колкото по-малко знаете за нас, толкова по-доволни ще бъдем. Сержант!
— Сър! — Сержантът моментално отвори вратата.
— Придружете тези двамата до залата за прехвърляне. По пътя да не разговарят с никого.
— Слушам, сър!
Придружи ги взвод от осем тежковъоръжени и напълно екипирани мъже. Влязоха в стаята с тропот и подрънкване на екипировка. С насочени оръжия те се престроиха под заповедите на сержанта. До този момент Лиа бе сдържала гнева си, но тропането, крещенето на заповеди и цялата глупава военщина й дойдоха твърде много.
— Побъркани убийци! Вие сте най-тъпите…
— Тишина! — изрева сержантът и я блъсна към вратата. Брайън инстинктивно пристъпи към него, но срещна дулото на бластера. — Подчинете се на заповедите и никой няма да ви нарани. Ходом… марш!
Не можеха да направят абсолютно нищо. Брайън държеше разтрепераната ръка на Лиа и знаеше, че причината е не страх, а гняв. Той се чувстваше по същия начин. Вбесен. Искаше му се да направи нещо — но нямаше начин да промени хода на нещата. Щяха да се върнат на Селм–2. Живи или мъртви. И безумието на тази разточителна война щеше да продължи до пълно изчерпване на планетните ресурси.
Маршируваха по дългия коридор, а стъпките им отекваха в стените. Четирима войници пред тях и четирима отзад. И сержантът, който ги следваше само на крачка.
— Да можехме да направим нещо — каза Лиа.
— Не можем. Няма за какво да се тревожиш. Направихме всичко по силите си. Войната на Селм–2 е прекратена и за хората там ще се погрижат.
— Ами хората на тази планета? Трябва ли живота им да бъде осакатен и загубен заради една безсмислена война?
— Без разговори! — изрева сержантът толкова близо до тях, че ги заболяха ушите. — Тук говоря само аз. Погледите напред. Продължавайте да вървите.
И тогава той им зашепна, толкова тихо, че едва различаваха думите му от звука на маршируващите крака.
— Тук не всички сме като Хегедус. Той е генерал. Пропусна да ви каже това. В армията имаме над шест хиляди генерали. И те, да ви кажа, получават доста повече пари от един сержант. Не се обръщайте, или сме свършени. Стаята беше пълна с микрофони. Чух целия ви разговор. Този коридор е чист. Остават ни няколко секунди. А хората като мен — за нас остава армията или заводите. Деветдневна работна седмица в завода. И никакво месо. Това, което ядохте, беше генералска храна. Ето, стигнахме. Сигурно вие можете да ни помогнете. Разкажете на всички за нас. Кажете им, че имаме нужда от помощ. Голяма нужда.
В края на коридора имаше голяма врата, охранявана от двама войници. Когато се приближиха, вратата се отвори.
— Сега — каза шепнещият глас, — ти, Брайън Бранд, се обърни и кажи нещо преди да сме стигнали вратата. Аз ще те бутна. Постави ръката си пред гърдите… сега!
Брайън направи една крачка, после още една. Искрен ли беше този човек? Или това беше садистичен капан, поставен им от Хегедус? Бяха почти до вратата. Можеше да е просто план за убийството и на двама им…
— Направи го, дявол да те вземе! — изсъска Лиа. — Или аз ще го направя!
— Не можете да ни изгоните така… — извика Брайън и се завъртя на пети.
— Затваряй си устата — вбесено изкрещя сержантът и така го блъсна в гърдите, че почти го повали. — Хванете го! Вкарайте го вътре! И жената!
Двамата бяха сграбчени от силни ръце, които ги завлякоха в голямата стая. Хвърлиха ги на издраскания метален под. Войниците отстъпиха с насочени оръжия.
— Облечете това — заповяда сержантът и двама техници им дадоха чифт от плътните черни костюми. Навлякоха ги безмълвно и затвориха шлемовете си. След това останаха сами в средата на металния кръг. Брайън вдигна ръка за сбогом и усети тръпката на прехода…
Стояха върху твърда скала, а над тях грееше слънце. Внезапно се чу експлозия и Брайън светкавично се извърна — Делта-кулата се бе превърнала в димяща развалина. Съблече костюма си, а после помогна на Лиа да направи същото.
— Какво стана? — попита тя веднага щом главата й се подаде изпод шлема.
— Той ми даде това — отвърна Брайън и бавно отвори ръката си. На дланта му лежеше сгънат лист хартия. Бавно го разгъна и се усмихна на набързо надрасканите колонки от числа.
— Какво е това? Каквото си мисля ли? — попита Лиа.
— Да. Галактически координати. Звездна позиция спрямо навигационния център. Звезда, слънце…
— С планета наречена Арао в орбита около него! Сигурна съм, че експертите от Отношения между Културите ще си прекарат чудесно, проектирайки социална структура, която да гледа по-отговорно на хората отколкото настоящата.
— Всяка промяна би била към подобрение. Смятам да се включа в тази мисия. Ето нещо, което ще ми хареса!
— Направо кажи „ние“. Може да минат години преди да успеем, но обещавам да съм търпелива. Защото накрая ще мога да видя физиономията на Хегедус, когато вляза в стаята му.
Слънцето висеше над каньона и лъчите му проблясваха в корпуса на малката верижна машина, която ги очакваше. Когато се приближиха, двигателят заработи и машината леко завибрира.
— Последната машина — каза Брайън, когато затвориха вратата и потеглиха напред. На седалката имаше кутия, в която седеше непокътната цялата им екипировка. Лиа извади радиото и го подаде на Брайън.
— Свържи се с катера, моля те. Дай му заповед за спешно кацане, така че да ни чака, когато излезем в равнината. До гуша ми дойде от тази планета — както и от предишната.
Когато каньонът свърши и пред тях се ширна тревистата равнина, двамата видяха сребристата кула на катера. Колата спря и двигателят утихна.
След толкова векове на разрушение, войната най-сетне бе приключила.