Петата вълна

53.

„Ти ме спаси.“

Бях в прегръдките му, докато изричаше тези думи.

И си мисля:

„Тъпачка! Тъпо, тъпо, тъпо същество! Как го допусна? Как, как, как!“

Правило номер едно: Не вярвай на никого. От което следва второто: за да си жив, стой сам.

А аз наруших и двете правила.

Виж ги колко са хитри! Знаят, че страхът ни събира и ще ни изтребят накуп.

Лошото е, че имах шанс и го проиграх. Ако Ивън не ме бе открил, щях да съм мъртва досега.

Чувствам тялото му с гърба си, ласкавата му ръка около кръста ми и дъха му, който приятно гъделичка шията ми. Стаята е съвсем студена и ще е чудесно да се мушнем под завивките, но не искам да мърдам. Защото ми е хубаво. Прокарам длан по голата му ръка, спомняйки си топлината на устните му и копринената мекота на косата му между пръстите ми. Момчето, което никога не спи, спи. Корабокрушенец на брега на Касиопея — остров сред океан от кръв. „Ти имаш своето обещание, аз имам теб.“

Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя.

Не мога да остана с него. Не мога да го изоставя.

Късметът вече не е достатъчен. Разбрах го от Другите.

Но може ли да се разчита на любовта?

Не казвам, че го обичам. Дори не знам как се чувства човек, като е влюбен. Знам само как ме караше да се чувствам Бен Периш, което не може да се опише с думи. Не и с тези, които аз знам.

Ивън се размърдва зад мен.

— Късно е — промърморва той. — Спи!

Откъде знае, че съм будна?

— Ами ти?

Той се претъркулва, става и се отправя към вратата. Аз се надигам. Сърцето ми бие като лудо, неясно защо.

— Къде отиваш?

— Да огледам наоколо. Няма да се бавя.

След като излиза, аз се събличам и нахлузвам една от карираните му селски ризи. Дантелените пижамки на Вал не са ми по вкуса.

Връщам се в леглото и се завивам като пашкул. Ама че студ! Вслушвам се в тишината. На къщата без Ивън. Отвън долитат слабите звуци на пустошта. Далечният лай на диви кучета. Воят на вълк. Писъкът на совите. Зима е и природата шепне. С идването на пролетта звуците ще избуят в симфония.

Чакам го да се върне. Минава час. После два.

Най-сетне чувам издайническо скърцане и затаявам дъх. Обикновено го чувам, като се връща през нощта. Тръшкането на кухненската врата. Тропането на ботушите му по стълбите. Сега не чувам друго освен леко скърцане отвън.

Посягам и взимам Люгера от нощното шкафче. Винаги го държа до мен.

Първата ми мисъл е: „Той е мъртъв! И някой Заглушител идва да ми свети маслото!“

Измъквам се от леглото и на пръсти се приближавам до вратата. Долепям ухо. Затварям очи, за да се съсредоточа. Държа пистолета както трябва, с две ръце. И проигравам наум всяка своя стъпка, както ме е учил той.

Лява ръка на бравата. Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета.

Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета и…

Скръъъъъц!

Стига теории.

Блъскам вратата, крачка назад и насочвам пистолета. Ивън отскача и се блъска в стената. Ръцете му инстинктивно се вдигат при вида на дулото.

— Ей! — крещи той. Ококорен, с вдигнати ръце, като крадец, спипан на местопрестъплението.

— Ти какво търсиш тук! — Цялата се треса от яд.

— Върнах се, за да видя как си. Ще бъдеш ли така любезна да свалиш тоя пистолет?

— Знаеш, че можеше и да не отворя — зъбя му се аз, докато прибирам оръжието. — Можех да те застрелям през вратата.

— Следващият път задължително ще почукам. Сладка несиметрична усмивка, неговият запазен знак.

— Правилно — вместо да ми изкарваш ума, чукай. Веднъж, ако си решил да влезеш и два пъти, ако просто минаваш да ме позяпаш през ключалката. — Очите му шарят между лицето, ризата ми (всъщност ризата му) и голите ми крака. Задържат се най-вече там, преди да се върнат на лицето ми. Погледът му е топъл. Краката ми са студени.

Той почуква веднъж на касата. Пропускът да влезе е усмивката му.

Сядаме на леглото. Опитвам се да забравя факта, че съм облечена в ризата му и тя мирише на него, че той седи на една педя от мен и също мирише на себе си и че в стомаха ми сякаш тлеят въглени.

Искам да ме докосне пак. Искам да усетя ръцете му, нежни като облаци. Но се боя, че ако ме докосне, всичките седем милиарда милиарда милиарда атоми, от които се състои тялото ми, ще се взривят и ще се разпръснат из вселената.

— Дали е жив? — тихо прошепва той. Тъжен и отчаян, като преди. Странно. Защо мисли за Самс?

Свивам рамене. Как мога да знам отговора на въпроса му?

— Знаех кога Лорън беше жива. Искам да кажа — разбрах, когато вече не бе. — Улавя юргана и прокарва пръсти по шевовете му — внимателно, сякаш проучва карта на съкровище. — Чувствах го. Бяхме останали само аз и Вал. Вал беше тежко болна, отиваше си. Знаех кога ще ме напусне, с точност почти до час. Шест души бяха минали вече по този път.

Минава минута, преди да продължи. Разстроен е. Погледът му шари. Стрелка се из стаята, сякаш търси нещо, което да го разсее или обратно — нещо, за което да се залови. Сякаш му преча. И правя спомена още по-мъчителен.

— Един ден бях отвън — казва той — простирах пране. И изведнъж ме обзе странно чувство. Сякаш нещо ме блъсна в гръдния кош. Искам да кажа, чувството бе съвсем реално — физическо, не духовно. Не някакъв глас, който да ми нашепне, че ни е напуснала. Беше като удар с юмрук. Но аз разбрах. Хвърлих прането и хукнах към дома й…

Той поклаща глава. Докосвам коляното му, но се дръпвам. След първото докосване всичко е прекалено лесно.

— Как го е направила? — питам аз. Не искам да го насилвам. Той е емоционален айсберг, две трети от душата му са под повърхността. Слуша, вместо да говори и пита, вместо да дава отговори.

— Обеси се — казва той. — Аз я свалих. — Отвръща поглед. С мен е, но в мислите си е с нея, там. — После я погребах.

Не зная какво да кажа. Така че не казвам нищо. Мразя да дрънкам глупости.

— Така става — казва той след дълго мълчание. — Когато обичаш някого. Нещо се случва с него и те блъска в сърцето. Не преносно. А буквално. — Свива рамене и се смее тихо, сякаш в себе си. — Все едно. Поне аз го преживях така.

— И мислиш, че Сами е жив? Иначе да съм го почувствала?

— Не знам. — Той свива рамене и се засмива смутено. — Звучи глупаво. Съжалявам, че заговорих за това.

— Обичал си я силно, нали?

— Израснахме заедно. — Очите му се оживяват. — Като деца, ако тя не беше у нас — аз бях у тях. После пораснах и трябваше да помагам на баща си, но след работа винаги бях у тях.

— Идваш оттам, нали? От дома на Лорън.

По бузата му се търкулва сълза. Избърсвам я с палеца си, също както той избърса сълзите ми в нощта, в която го попитах дали вярва в Бог.

Той се навежда и неочаквано ме целува. Ей така.

— Защо ме целуна, Ивън? — Мисли за Лорън, а ме целува мен. Чувствам се особено.

— Не знам — Свежда глава. Виждала съм го загадъчен, мълчалив, страстен… а сега и като срамежливото малко момче.

— Следващият път си измисли причина — дразня го аз.

— Добре. — И ме целува отново.

— Причина? — тихо питам аз.

— Ъ-ъ… Че си красива?

— Става. Дори и да не е вярно, става.

Той обгръща лицето ми с нежните си ръце и се навежда за трета целувка, която е така дълга, че разгаря тлеещата жарава в мен и кара мъха по тила ми да настръхне и затанцува от щастие.

— Вярно е — шепне той и устните ни се докосват.

Заспиваме, сгушени един в друг като лъжички в чекмедже. Дланта му нежно обгръща деколтето ми. Събуждам се за малко в мъртвите часове на нощта. В гората съм, в моя спален чувал: аз, моето плюшено мече и автомата ми. Плюс някакъв непознат, който притиска тялото си в моето!

Стига, Каси, спокойно. Всичко е наред. Това е Ивън. Който те спаси, който те излекува и който е готов да рискува живота си заради твоето абсурдно обещание. Ивън Орловото Око, който те откри. Ивън, обикновеното фермерско момче с топли и нежни длани.

Стоп! Сърцето ми прескача един такт. Какво ще е това фермерско момче с меки длани?

Бутам ръката му от гърдите си. Той се размърдва и изсумтява във врата ми. Мъхът по тила ми вече танцува друг танц. Предпазливо прокарвам пръсти по дланта му. Мека като памук!

Само без паника. Нали от месеци не е пипал земеделска работа! А и умее да се грижи за кожичките на ноктите си… Но може ли мазоли, трупани цял живот, да изчезнат само за няколко месеца ловуване!

Ловуване?

Навеждам се леко, за да помириша пръстите му. Може и да се дължи на развинтеното ми въображение, но надушвам барут, парлив, метален дъх на барут. Кога е стрелял? Не е бил на лов тази вечер. Ходил е на гроба на Лорън.

Лежа ококорена в ръцете му. Разсъмва се. Сърцето му тупти до тила ми, а моето блъска в шепата му.

Кога, Ивън Уокър?

54.

Следващият ден е агония.

Знам, че няма как да му го кажа направо. Твърде рисковано е. Ами ако най-лошото се окаже вярно? Ако Ивън Уокър, фермерското момче, се окаже Ивън Уокър Човекоизменника? Или — немислимото (дума, която чудесно обобщава извънземното нашествие): Ивън Уокър Заглушителя. Казвам си, че второто е нелепо. Кой Заглушител ще ме лекува, ще ме нарича с галени имен и ще се гушка с мен в тъмното? Заглушителят просто ще ме… ясно, заглуши.

Реша ли да вляза в двубой с него, с мен е свършено. Ако не е този, за който се представя, той просто ще ме унищожи. Каквито и да са били причините да ме държи жива досега, ще е принуден да ме очисти, след като съм разкрила тайната му.

Спокойно. Мисли. Не избързвай, както винаги, Съливан. Не е в твой стил, но се опитай поне веднъж да бъдеш последователна.

Давам вид, че всичко е наред. Докато закусваме, се опитвам да завъртя разговора около живота му преди събитията. Какво е вършил във фермата? Какво ли не, казва той. Карал трактор, косил сено, хранел животните, поправял сечива, опъвал бодлива тел. Очите ми са вперени в ръцете му, а умът ми му търси оправдания. Работил с ръкавици? Не е лошо, но как да попитам непринудено, за да проверя? „Та… Ивън, уж си селско момче, а ръцете ти са като на примадона. Ползвал си ръкавици или — за разлика от нормалните мъже — си имал нездрав интерес към козметиката?“

Не му се говори за миналото. Притеснява го бъдещето. Пита ме за мисията. Иска да обмислим всяка стъпка между фермата и „Райт-Патерсън“ и да предвидим непредвидимото. Ако тръгнем, преди да се е запролетило и отново ни застигне виелица? Ако в базата няма никой? Накъде ще продължим след това? Кога трябва да си кажем край, няма шанс, стига толкова?

— Аз няма да го кажа никога — казвам му.

Чакам да се стъмни. Не ме бива да чакам и той забелязва напрежението ми.

— Всичко наред ли е?

Стои до кухненската врата с пушка на рамо. Обгръща лицето ми с нежните си длани. А аз се взирам в очите му на кутре. Смелата Каси, доверчивата Каси, еднодневката Каси. „Разбира се, че е наред. Ти излез и избий двама-трима, а аз ще направя пуканки.“

Заключвам след него. Гледам го как пъргаво скача от верандата и поема към дърветата. На запад, по посока на магистралата, където, както е известно, обича да се навърта дивеч — елени… зайци… Хомо сапиенс…

Хуквам да претършувам стаите. След четириседмичен домашен арест човек мисли, че е огледал всичко и навсякъде.

Какво откривам? Нищо. И твърде много.

Албуми със снимки. Ивън, като новороден в болницата с раирана шапчица. Ивън, прохожда и бута пластмасова косачка. Петгодишният Ивън седи на едно пони. Десетгодишният Ивън на трактора. Дванайсетгодишният Ивън с бейзболен екип…

Както и останалата част от семейството му, включително Вал — откривам я веднага. Гледката на момичето, починало в неговите ръце, момичето, чиито дрехи съм обличала, събужда със страшна сила спомена за кошмара. Снимките пред коледната елха, около тортата за рожден ден, на излет из планината… ме стискат за гърлото: край на коледните елхи, тортите за рожден ден, семейните излети и безброй други неща, които някога сме приемали за даденост. Всяка снимка е като камбанен звън, отброяващ часовете до края на нормалното.

И тя е на някои от снимките. Лорън. Висока. Стройна. О, и руса. Разбира се, каква друга да е. Двамата са чудесна двойка. На повечето снимки тя не гледа в камерата, а гледа него. Не по начина, по който аз бих погледнала Бен Периш — плахо, някъде край очите. Тя гледа Ивън яростно, сякаш казва: „Този ли? Мой си е!“

Оставям албумите. Параноята ми понамалява. Имал меки длани! Че какво, лошо ли е? Стъквам буен огън в камината, за да сгрея стаята и отпъдя сенките, струпали се около мен. Пръстите му миришели на барут, след като посетил гроба. И какво от това? Малко ли диви животни скитат? Няма да ми каже „бях на гроба… и изскочи едно бясно куче… та, застрелях го“.

Толкова време ме лекува, пази ме, помага ми.

Каквото и да си кажа, не мога да се успокоя. Пропускам нещо. Нещо важно. Крача напред-назад пред камината и треперя, въпреки буйните пламъци. Това е като да те сърби, а да не можеш да се почешеш. Има нещо. Но знам, че и да обърна къщата, пак няма да открия улики.

Момент, Каси! Ти май не провери навсякъде. Не погледна там, където той най-малко очаква да погледнеш.

Хуквам към кухнята. Няма време. Грабвам едно дебело яке от закачалката до вратата, фенерчето от шкафа, мушвам Люгера в колана и излизам навън. Студът хапе. Небето е ясно, дворът е окъпан в звездна светлина. Опитвам се да не мисля за космическия кораб на няколкостотин километра над главата ми и се затичвам към плевнята. Не включвам фенерчето, докато не вляза вътре.

Мирише на стар тор и спарено сено. Чувам драскане от крачка на плъхове, тичащи по прогнили дъски над мен. Обхождам с лъча празните ясли, пръстения под и сеновала над плевника. Не зная какво търся, но търся. Във всички филми на ужасите плевните са места, където откриват неща, които не търсят, а после съжаляват, че са ги намерили.

Аз намирам това, което не търся, под купчина овехтели одеяла, струпани в дъното. Нещо дълго и тъмно проблясва в снопа на прожектора. Не го пипам. Само отмятам одеялата.

Моят M16.

Знам, че е моят. Виждам инициалите си върху приклада, К.С. Издълбах ги един следобед, докато се спотайвах в палатката си. К.С., което май трябва да значи „Каси Смахнатата“.

Простих се с него в разделителната лента на магистралата, след като Заглушителят стреля по мен откъм гората. В паниката го изтървах и не успях да го прибера. Сега е тук, в плевнята на Ивън Уокър. Най-добрият ми приятел е пак с мен.

Отстъпвам назад. Бягам, защото събужда страшни спомени. Движа се към изхода заднешком с лъча на фенерчето, прикован в дулото му.

След което се обръщам и се блъскам в бетонния гръден кош на Ивън.

55.

— Каси? — казва той и ме сграбчва, за да не падна. — Какво правиш тук?

Поглежда през рамото ми към плевнята.

— Стори ми се, че чух шум.

Тъпо. Сега ще иде да провери. Но за друго не се сетих в първия момент. За да съм жива в следващите пет минути, трябва да мисля, преди да издрънкам глупостите, които спонтанно са ми хрумнали. Сърцето ми бие лудо. Чак ушите ми звънят.

— И си решила, че…? Каси, нямаш работа навън през нощта.

Кимам и се насилвам да го погледна в очите. Ивън Уокър, Орловото Око.

— Знам, че е глупаво. Но те нямаше дълго време и…

— Дебнах един елен.

Стои като голяма, Ивънообразна сянка пред мен, въоръжена сянка на фона на един милион слънца.

„Елен! Как ли не, вярвам ти.“

— Да се прибираме, а? Умирам от студ.

Той не се мърда. Гледа в плевнята.

— Проверих — казвам аз, опитвайки се да звуча естествено. — Плъхове.

— Плъхове?

— Да. Плъхове.

— Чула си плъхове? В хамбара? Чак от къщата?

— Не. Как бих могла да ги чуя чак оттам! — Едно театрално врътване би било по-уместно в случая от нервния смях, който се изплъзва от устата ми. — Бях на верандата, излязох за малко въздух.

— И си ги чула от верандата?

— Бяха едрички. — Закачлива усмивка. Или поне си мисля, че е това, докато го тегля към къщата. Все едно дърпам бетонен кол. Ако влезе в обора и види автомата с мен е свършено. Защо го оставих открит, по дяволите?

— Ивън, няма нищо. Хвана ме страх и толкова.

— Добре.

Той затваря хамбара и тръгваме към къщата. Ръката му е на раменете ми. Сваля я чак на верандата.

Давай, Каси! Скок вдясно, Люгера, с две ръце, коленете присвити и плавно дърпаш спусъка. Плавно, не рязко. Давай!

Влизаме в топлата кухня. Възможността е изпусната.

— Не виждам елен — казвам аз.

— Няма.

Окача пушката на стената и смъква якето си. Бузите му са алени от студа.

— Да не си стрелял по друго — питам аз. — И да ми се е счул изстрела.

Той поклаща глава.

— Не съм стрелял по нищо.

Духа на ръцете си. Следвам го в хола, където той се навежда пред камината, за да се сгрее. Стоя до дивана, зад гърба му.

Втората ми възможност да го убия. Ще го уцеля, тъй като съм съвсем наблизо. Трябва само да си представя главата му като празна консерва или кочан, тъй като по това съм се упражнявала.

Вадя пистолета от колана си.

След това, което открих в хамбара, нямам кой знае какъв избор. Същото е като под колата на магистралата: крий се или действай. Да се преструвам, че всичко е наред, няма да доведе до нищо. Ако го гръмна в тила, със сигурност ще променя нещо. Но ако е невинен? Войникът с разпятието още ми тежи на съвестта.

Ще действам открито, докато съм с пистолет в ръка.

— Трябва да ти призная нещо — казвам аз. Гласът ми е несигурен. — Излъгах за плъховете.

— Намерила си автомата.

Не пита, казва.

После се извръща. С гръб към огъня. Лицето му е в сянка. Не виждам изражението му, но тонът му е спокоен.

— Намерих го преди няколко дни на магистралата. Спомних си разказа ти и като видях инициалите, реших че е твоя.

Мълча. Звучи логично. Само дето не очаквах толкова бързо обяснение.

— Защо не ми каза? — питам най-сетне аз.

Той свива рамене.

— Канех се. Сигурно съм забравил. За какво ти е този пистолет?

„О, за нищо, канех се да ти пръсна черепа. Мислех те за Заглушител, човекоизменник или нещо от този род. Ха-ха!“

Гледам как се е вторачил в пистолета и ми иде да се разрева.

— Трябва да си вярваме — хълцам аз. — Нали!

— Да — казва той, приближавайки се към мен. — Това и правим.

— Но как… как да повярвам на непознат? — питам аз.

Той е вече до мен. Не посяга към пистолета. Посяга към мен, с поглед. А аз искам да ме улови, преди завинаги да съм загубила онзи Ивън, когото мислех, че познавам и който ме спаси, за да спаси себе си. Той е всичко, което имам сега. Той е сламката, в която съм вкопчена. Помогни ми, Ивън. Не ме оставяй да падна. Не ме оставяй да загубя най-истинското в мен — човешкото.

— Не можеш да повярваш насила — тихо отговаря той. — Но можеш да си позволиш да вярваш.

Кимам, взирайки се в очите му. Толкова топли, като шоколад. И толкова печални. Дявол да го вземе, как може да е тъй дяволски красив? И как може аз тъй безславно да съм хлътнала? Нима вярата ми в него не е като вярата на Сами, който подаде ръка на един непознат войник? Странно, но очите на Ивън са като на Сами — горят с един трескав въпрос: ще има ли край всичко? Въпрос, на който извънземните отговориха с безцеремонно „не“. А ако и аз отвърна така? А?

— Искам да вярвам. От душа.

Не знам как е станало, но пистолетът вече е у него. Той ме улавя за ръка и ме води до дивана. Оставя Люгера върху „Да обичаш като луд“, сяда до мен — долепен до мен — и подпира лакти на коленете си. Потрива големите си ръце, сякаш още са студени. А не са, нали току-що държах дланите му!

— Бях решил да остана тук — казва той. — По много причини. Докато не срещнах теб. — Щраква с пръсти, защото не може да се изрази както трябва. — Знам, че не си длъжна да ми бъдеш утеха, но… — Обръща се и ме сграбчва за ръцете. Малко съм уплашена. Стиска яко, а очите му плават в сълзи. Сякаш го държа да не се сгромоляса в пропаст.

— Толкова съм се лъгал — казва той. — Преди да се появиш, мислех, че за да издържа, трябва да има нещо, за което да живея. Сега живея, защото имам нещо, за което съм готов да умра.