Петата вълна

42.

Бен Периш е мъртъв.

Не ми липсва. Беше страхливец, ревльо и мамино синче.

Всичко, но не и Зомби.

Зомби е онова, което Бен не беше. Зомби е твърд. Гаден. Коравосърдечен.

Зомби се роди на сутринта, в която излязох от лечебницата. Замених тънката си болнична роба със син гащеризон. Получих койка в казарма десет. Върнах се във форма с як джогинг и убийствени тренировки. Но най-вече благодарение на Резник, старши полковият инструктор, човекът, който взриви Бен Периш на хиляди парчета, за да го сглоби отново във вид на безпощадна машина за убиване. Зомби, какъвто е днес.

Не ме разбирайте погрешно: Резник е жестоко, безчувствено, садистично копеле и всяка вечер, преди да заспя, си представям как ще му светя маслото. От първия ден си постави за цел да превърне живота ми в ад и почти успя. С плесници, удари, бутане, ритници и плюнки. С подигравки и крясъци, от които ушите ми продължават да пищят. Карал ме е да стоя с часове под пороен дъжд, да търкам пода с четка за зъби, да сглобявам и разглобявам пушката си, докато пръстите ми се разкървят, да тичам, докато краката ми станат на желе… абе, ясно ви е.

Отначало недоумявах. Иска да ме тренира или да ме ликвидира? Бях убеден във второто. После разбрах целта му: като се опитва да ме убие, да ме тренира истински.

Ще ви дам един пример. Един е достатъчен.

Утринна гимнастика, целият полк на плаца, повече от триста войника и Резник решава публично да ме унижи. Надвесва се над мен, докато правя седемдесет и деветата си лицева опора. Разкрачен, с ръце на коленете. Месестото му, сипаничаво лице — на сантиметри от моето.

— Редник Зомби, майка ти раждала ли е деца?

— Сър! Да, сър!

— Обзалагам се, че когато си се родил, те е погледнала и се е опитала да те върне пак на мястото ти!

Як ритник на черната му кубинка, за да падна. Взводът ми прави лицеви опори по юмруци, на асфалтовата пътека около плаца, защото земята е замръзнала, а асфалтът попива кръвта и не се плъзга толкова. Резник иска да ми попречи да стигна сто. Напъвам нагоре с гръб, но подметката му натиска здраво. Нямам шанс. Целият взвод ме гледа. Чакат да се строполя. Да спечели Резник. Резник печели винаги.

— Редник Зомби, не смяташ ли, че съм лош?

— Сър! Не, сър!

Мускулите ми горят. Кокалчетата ми са охлузени до кръв. Сила имам, но имам ли смелост?

Осемдесет и осем. Осемдесет и девет. Наближавам.

— Да ме мразиш случайно?

— Сър! Не, сър!

Деветдесет и три. Деветдесет и четири. Някой от друг взвод шепне:

— Кой е този?

Глас на момиче казва:

— Зомби.

— Убиец ли си, редник Зомби?

— Сър! Да, сър!

— Хапваш ли извънземни мозъци за закуска?

— Сър! Да, сър!

Деветдесет и пет. Деветдесет и шест. Плацът е замрял. Не само аз ненавиждам Резник. Един ден някой трябва да го победи в собствената му игра. С тази мисъл продължавам към сто.

— Мърша! Чух, че си бил страхливец. Избягал си от един бой.

— Сър! Не, сър!

Деветдесет и седем. Деветдесет и осем. Още две и съм победил. Чувам същото момиче. Изглежда е близо, защото шепне:

— Давай!

На деветдесет и деветата лицева опора Резник ме събаря с ритник. Падам по гърди, удрям се, бузата ми се отърколва в заледената пръст на плаца и над мен се надвесва подпухналото му лице с мънички безцветни очи на сантиметри от моето.

Деветдесет и девет, за малко. Копеле.

— Редник Зомби, ти позориш човечеството. Сопол. Караш ме да мисля, че врагът е бил прав за нас. Ти си помия, пикоч. Давай! Писмена покана ли чакаш? А?

Главата ми се килва встрани. Покана би било хубаво. Благодаря, сър. Виждам едно момиче на около моята възраст, стои при взвода си, скръстила ръце и клати глава към мен. „Бедният Зомби.“ Не се усмихва. С тъмни очи и тъмна коса. Кожата й е така светла, че сякаш грее на слабата утринна светлина. Имам чувството, че я познавам отнякъде, въпреки че не помня да съм я виждал друг път. Стотици момичета и момчета пристигат всеки ден за военно обучение. Дават им сини гащеризони, записват ги във взводове и ги разквартируват в казармите около плаца. Но тя има запомнящо се лице.

— Ставай, червей! Ставай и направи още сто. Още сто или ще ти избода очите и ще си ги закача на огледалото за обратно виждане!

Аз съм труп. Нямам сили и за една лицева опора.

Но на Резник не му пука за това. Той не мисли, а аз нямам право да мисля. Трябваше ми доста време, за да го разбера.

Лицето му е толкова близо до моето, че мога да подуша дъха му. Мирише на мента.

— Как е, бебчо? Уморен ли си? Май ще нанкаме?

Имам ли сили за една лицева опора? Ако направя поне една, ще изляза с чест. Опирам челото си в асфалта и затварям очи. Пренасям се в моя свят. Открих го, след като полковник Вош ми показа последното полесражение: място на пълна тишина, недокоснато от умора, безнадеждност, гняв или нещо, предизвикано от идването на Голямото Зелено Око. На това място аз нямам име. Не съм Бен или Зомби. Аз просто съм. Цял, недосегаем, съвършен. Последният жив човек във Вселената, побрал в себе си целия човешки потенциал — включително и способността да победи най-големия задник на Земята с една последна лицева опора.

И аз я правя.

43.

Не че има нещо специално в мен.

При други обстоятелства Резник би бил обикновен садист. Той е такъв не само към мен. И останалите шест новобранци във взвод 53 са редовна мишена на дивашките му изстъпления. Флинтстоун, който е на моята възраст, с голяма глава и рунтава моновежда. Танка, кльощаво, избухливо момче от село. Дъмбо, дванайсетгодишен, с щръкнали уши и широка усмивка, която бързо се стопи още в първата седмица на обучението. Кекса, осемгодишен, мълчалив, но готин. Портокала, пълничко дете с криви зъби, последен на тренировки, но първи в стола. И накрая Малката, седемгодишна, най-щурото момиче, което съм виждал някога. Боготвори Резник, въпреки че я побърква от тормоз.

Не знам истинските им имена. Не си говорим за това кои сме били преди, как сме стигнали до лагера или какво се е случило със семействата ни. Няма значение. Както Бен Периш, така и бившите Флинтстоун, Танк, Дъмбо и т.н. са мъртви. Сега сме маркирани и инструктирани: че сме последната и единствена надежда за човечеството. Новото вино в старите бъчви. Свързва ни омразата — омразата към трансформираните и техните извънземни господари. Както, разбира се, и нашата жестока, безкомпромисна, неподправена омраза към сержант Резник — подсилвана от факта, че няма как да я изразим.

До момента, в който ни пратиха Фъстъка и един от нас, пълен идиот, не издържа и дълго сподавяният му гняв избухна.

Познайте от три пъти за кого става дума.

Видях хлапето на сутрешна проверка и се изумих. Най-много петгодишен, изгубен в белия си анцуг, зъзнещ от студ, болнав на вид и уплашен като заек. И идва Резник, с шапка, ниско нахлупена над дребните му като синци очи, с лъснатите си като огледало кубинки, с пресипналия си от крясъци глас и бута подпухналата си, сипаничава мутра в лицето на бедното дете. Чудно как малкият издържа и не се наака.

Резник винаги започва бавно и кротко, за да приспи вниманието. После бурята бързо се разразява и се превръща в ураган.

— Охо! Да видим какво са ни пратили от приемната комисия! Хобит? Ти сигурно си вълшебно същество и си дошъл да ми покажеш свръхестествените си възможности.

Резник още не бе загрял, а сълзите на детето вече напираха. Едва слязло от автобуса, преживяло Бог знае какво и някакъв луд възрастен се нахвърля върху него. Чудех се как ли са изглеждали през неговите очи Резник и безумието, наречено „Кемп Хейвън“. Аз, който съм далеч по-голям, още не мога да свикна с някои неща.

— Боже, какъв е сладък. Бонбон. Ще се разплача от умиление. Че той е по-дребен и от фъстък!

Ниже глупости и усилва тона, като все повече се надвесва над детското личице. Детето се държи учудващо твърдо, леко потрепва, погледът му се стрелка напред-назад, но не мръдва и сантиметър, макар да му се иска да хукне, та да не спре.

— Какво е твоята история, редник Фъстък? Загубил си майка си? Искаш да се прибереш вкъщи? Знам, знам. Да затворим очи и да си представим как мама идва и ни отвежда у дома. Няма ли да е хубаво, а Фъстък?

Детето енергично кима, защото е чакало това цял живот. Най-сетне! Вперило големите си очи на плюшено мече в противните мънички очи на сержанта. Покъртителна гледка. Иде ти да се разревеш с глас.

Но не ревеш. Стоиш неподвижно, погледът напред, ръцете до тялото, изпъчен, сърцето ти кърви, гледаш с крайчеца на окото си, а нещо в теб бавно се развива, като гърмяща змия, готвеща се за скок. Нещо, което си таил дълго, докато си трупал гняв. Не знаеш кога ще избухне. Непредвидимо е, но когато се случи, нищо не може да го спре.

— Оставете го на мира.

Резник рязко се обърна. Не се чу нищо, защото той хлъцна без звук. От другия край на строя с широко отворени очи ме бе зяпнал Флинтстоун. Не вярваше, че съм го направил. И аз не вярвах.

— Кой го каза? Кой от вас, червеи, току-що подписа смъртната си присъда?

Крачеше край строя, почервенял от ярост. Ръцете свити в юмруци, кокалчетата на пръстите — бели като вар.

— Никой, така ли? Е, тогава ще коленича и ще се моля, защото ми е проговорил сам Господ Бог, да се свети името Му!

Той спря пред Танка, който се бе плувнал в пот, въпреки че температурата бе едва няколко градуса.

— Ти ли беше, а? Задник! — Замахна да го халоса.

Проклет идиот.

— Сър, аз бях, сър! — извиках аз.

Резник направи кръгом като на забавен каданс. Придвижването му към мен отне цяла вечност. В далечината изграчи гарван. Освен него не чух друг звук.

Спря не пред мен, а в края на зрителното ми поле. Което беше зле. Защото не го виждах, длъжен бях да гледам напред. Но най-лошото беше, че не виждах ръцете му — а като не знаех как и откъде ще се стовари удара, нямаше как да се защитя.

— Значи вече редник Зомби командва тук, а? — каза Резник, толкова тихо, че едва го чух. — Спасителят в ръжта, редник Зомби от Петдесет и трети взвод. Който ме кара да се срамувам, че съм мъж!

Къде ли ще реши да ме фрасне? В коленете? Чатала? Вероятно стомаха. Резник има слабост да удря там.

Не познах. Беше саблен удар по адамовата ми ябълка, с длан. Залитнах назад, мъчейки се да се държа изправен. Без да отлепвам ръце от тялото си, за да не му дам повод да ме удари пак. Плацът и казармите зазвъняха, после заподскачаха и се размазаха, защото очите ми се напълниха със сълзи. Сълзи от болка, но и от нещо друго.

— Сър, той е още дете, сър — задавено казах аз.

— Редник Зомби, имаш две секунди — точно две секунди! — да запушиш фекалната тръба, която ти служи за уста или ще те пратя в крематориума за трансформирани!

Той си пое дълбоко дъх, готвейки се за следващото си изригване. Явно бях напълно обезумял, защото отворих уста и заговорих. Правех го с облекчение и радост, защото напрежението, трупано досега в мен, беше неописуемо.

— Майната ви, сър, правете каквото искате! Все ми е едно! Но оставете детето на мира!

Гробна тишина. Дори гарванът спря да грачи. Взводът спря да диша. Знаех какво мислят. В казармата не търпят устати. В банята един десетгодишен бе открит обесен на кабел. Самоубийство, каза докторът. Макар повечето от нас да бяха на друго мнение.

Резник не помръдна.

— Редник Зомби, кой е взводният ви командир?

— Сър, взводният ни командир е Флинтстоун, сър!

— Редник Флинтстоун — пред строя! — излая Резник. Флинт направи крачка напред и козирува. Моновеждата му подскачаше от напрежение.

— Редник Флинтстоун, разжалван си. Редник Зомби е новият ви взводен командир. Редник Зомби е прост и грозен, но е корав. — Усещах как погледът на Резник дълбае лицето ми. — Редник Зомби, какво се случи с малката ти сестра?

Примигнах. После пак. Мъчех се да съм хладнокръвен. Гласът ми обаче трепна.

— Сър, сестра ми е мъртва, сър!

— Защото ти избяга като страхливец!

— Сър, избягах като страхливец, сър!

— Но вече не си, нали, редник Зомби? Или си.

— Сър, не, сър!

Той отстъпи назад. Нещо мина през лицето му. Израз, който не бях виждал дотогава. Може и да се лъжа, но много приличаше на уважение.

— Редник Фъстък, пред строя!

Новобранецът не помръдна, докато Кекса не го смушка в гърба. Плачеше. Не искаше, мъчеше се да спре, но мили Боже, кое дете не би се разплакало в такава ситуация? Всичко, натрупано в него, се изливаше заедно с пороя от сълзи.

— Редник Фъстък, редник Зомби е твоят взводен командир. Ще спиш с него. Ще се учиш от него. Ще ти покаже как да вървиш. Ще те научи да говориш. Ще те научи да мислиш. Той ще бъде големият ти брат — такъв, какъвто не си имал. Чу ли ме, Фъстък?

— Сър, да, сър! — Мъничкият му гласец беше скърцащ и писклив, но дребосъкът схвана правилата за миг.

Така започна всичко.

44.

Ето един типичен ден в нетипичната нова реалност на „Кемп Хейвън“.

05:00: Ставане, тоалетна. Обличане и оправяне на леглата.

05:10: Проверка. Резник инспектира спалните. Открива гънки върху нечий чаршаф. Двайсет минути крясъци. После си избира случаен новобранец и му крещи без причина. Три обиколки на плаца, от които ни замръзват задниците. Трябва все да подбутвам Фъстъка и Портокала, иначе ще отнеса още една обиколка за наказание. Заледената земя под обувките ни. Дъхът ни, който замръзва във въздуха. Двата стълба тъмен дим от централата, някъде далеч зад летището и тътена на автобуси, излизащи през главния портал.

06:30: Закуска в препълнената столова, чийто лек дъх на прокиснало мляко ми напомня за Чумата. Както и за факта, че някога мислех само за три неща — коли, футбол и момичета, в този ред. Помагам на Фъстъка да си дояде порцията. А и него карам да яде, иначе тренировките ще го убият. Все това му повтарям: „тренировките ще те убият“. Танка и Флинтстоун ми се подиграват, че се грижа за малкия. Почнаха да ми викат Мама. Майната им. След закуска — поглед към класацията. Всяка сутрин на голямо табло пред столовата се изнасят резултатите от предишния ден. Точки за точна стрелба. Точки за най-добри времена — на пътека с препятствия, учебни тревоги и три километра бягане. Четирите най-добри взвода ще завършат в края на ноември и конкуренцията е жестока. Нашият се е заковал на десето място от седмици. Десето не е лошо, но не е достатъчно.

08:30: Обучение: Оръжия. Ръкопашен бой. Техники за оцеляване. Оцеляване в градски условия. Разузнаване. Свръзки. „Оцеляването“ е най-забавно. Особено часа, в който трябваше да пием собствената си пикня.

24:00: Обяд. Месо с неясен произход между твърди корички хляб. Царят на тъпотиите Дъмбо се майтапи, че вместо да кремират трансформираните, ни ги поднасят за обяд. Малката се дразни и ако не сме ние, като нищо ще му фрасне един поднос. Фъстъка е вперил поглед в хамбургера, сякаш кюфтето всеки момент ще скочи и ще го захапе за носа. Благодаря, Дъмбо. Малкият си е кльощав и без тъпите ти шеги.

13:00: Пак обучение. Предимно на стрелбището. На Фъстъка му дават пръчка вместо пушка и се прави че стреля, докато ние гърмим с истински боеприпаси по човешки фигури, изрязани от шперплат. Трясъкът на автоматите M16. Квиченето на шперплата, който става на трески. Кекса стреля най-добре, аз — най-зле. Представям си, че гърмя по Резник, дано го уцеля по-добре. Не помага.

17:00: Вечеря. Консервирано месо, консервиран грах, консервирани плодове. Фъстъка не ще да кусне и само плаче. Взводът е вперил очи в мен. Нали аз отговарям за Фъстъка. Мине ли на проверка Резник, работата ни е спукана. И кой ще е виновен — пак аз. Лицеви опори, намалени дажби… а и може да ни отнеме точки. Нищо не е по-важно от това да съберем всички точки, да завършим и да ни пратят на бойното поле, тоест да се отървем от Резник. От другия край на масата Флинтстоун намръщено ме гледа изпод моновеждата си. Яд го е на Фъстъка, но повече го е яд на мен, защото му взех поста. Сякаш съм искал да ставам взводен командир! На другия ден дойде и изръмжа:

— Сега може и да си командир, но аз ще стана сержант след това.

На което му казах:

— Прав ти път.

Никак не си представям да водя взвод в битка. Междувременно, нищо не е в състояние да утеши Фъстъка. Все циври за сестра си. Обещала да си го прибере. Чудя се с кой ли ум са пратили малко дете в бойна единица. Та той дори не може да вдигне пушката! А уж ни подбираха с оня тест, „Страната на чудесата“; странна работа.

18:00: Разбор на деня при Резник, най-чаканият момент от мен. Възможност да прекарам няколко незабравими мига в компанията на най-скъпия си човек. След като ни информира каква безполезна купчина от изпражнения сме, Резник дава думата за въпроси и предложения.

Повечето от въпросите ни са свързани с класирането. Правила, процедури в случай на равенство, доноси, че един или друг хитрува. Мислим само за завършването.

Други теми: притокът на нови деца и отсяването им (кодово име — „Блудният син“, сериозно). Новини от външния свят. Кога най-сетне ще ни приберат в бункера, тъй като тук сме беззащитни и стига да поискат, онези просто ще ни изпарят. Дежурният отговор? Полковник Вош знае какво прави. Стратегията и логистиката не са наша работа. Нашата работа е да се бием с врага.

20:30: Лично време. Най-сетне без Резник. Перем, лъскаме обувки, търкаме пода, чистим пушки. Малко мръсни списания и малко алъш-вериш — като размяна на бонбони и дъвки. Малко карти, малко фукни и много благословии по адрес на Резник. Клюките за деня, малко мръсни вицове… с една дума всичко, което да оживи страшната тишина в главите ни, онзи безкраен беззвучен вик, който се издига като прегрят въздух над река от лава. Неизбежните спорове — избухват и спират миг преди да се стигне до юмручен бой. Разкъсваме се от съмнения. Знаем твърде много, но не знаем достатъчно. Защо полкът ни се състои само от деца, без нито един над осемнайсет години? Какво се случило с всички възрастни? Дали ги събират другаде и ако да — къде и защо? Последна ли е Четвъртата вълна, или предстои пета, пред която първите ще изглеждат смешни? Мисълта за Пета вълна слага край на разговора.

21:30: Гасим. След което лежа буден и обмислям оригинални сценарии за ликвидиране на сержант Резник. След време ми омръзва и мисля за бившите си гаджета, всеки път в различен ред. Най-палавите. Най-умните. Смешните. Блондинките. Брюнетките. Къде колко успях. Постепенно се сливат в едно момиче с един кумир — Бен Периш, звездата на училищния отбор по футбол. Вадя от скривалището си под леглото медальона на Сиси и го притискам до сърцето си. Вече няма вина. Няма мъка. Смених самосъжалението с омраза. Вината — с хитрост. Скръбта — с глад за мъст.

— Зомби?

Фъстъка от съседното легло.

— Забранено е да говорим след угасянето на лампите — шепна аз.

— Не мога да спя.

— Затвори очи и мисли за нещо хубаво.

— Може ли да се молим? Искам да кажа, позволено ли е?

— Разбира се. Само че не на глас.

Чувам дишане и скърцане, докато той се върти насам-натам.

— Каси винаги се молеше с мен.

— Коя е Каси?

— Казах ти.

— Забравих.

— Сестра ми, бе човек. Ще дойде да ме вземе.

— Със сигурност.

Как да му кажа, че щом я няма досега, сигурно е мъртва? Как да убия вярата му? Ще го направи времето.

— Тя ми обеща. Обеща!

Хлипа, макар и тихо. Само това липсва. Сигурни сме, че казармите се подслушват и че Резник ни шпионира нон-стоп. Нарушаването на тишината след лягане може да ни струва цяла седмица наряд в кухнята.

— Стига, Фъстък.

Пресягам се в тъмното, за да го успокоя и напипвам остриганата му глава. Погалвам го. Сиси обичаше да я чеша по главата. Дано и Фъстъка обича, та да се успокои.

— Абе тоя ще млъкне ли! — тихо подвиква Флинтстоун.

— Аха — казва Танка. — Ще ни накажат, Зомби. Стига е ревал.

— Ела тук — шепна аз на Фъстъка, като му махам с ръка и потупвам по матрака. — Казваме си молитвата, млъкваш и спиш. Става ли?

Леглото хлътва от допълнителното тегло. О, Боже. Сега ако цъфне Резник, един месец белене на картофи ни е в кърпа вързано. Фъстъка е легнал с лице към мен и докато се свива на клъбце, малките му юмручета се отъркват в ръката ми.

— Каква молитва казвахте със сестра ти? — питам аз.

— „Със сладък сън ме ти дари“ — шепне той.

— Някой няма ли най-сетне да му запуши устата с една възглавница! — обажда се Дъмбо от леглото си.

Големите му кафяви очи се виждат дори и в тъмното. Медальонът на Сиси, притиснат към гърдите ми, и очите на Фъстъка, проблясващи като двойка маяци в мрака. Молитви и обещания. Обещанието на сестра му пред него. Неизреченото ми обещание пред моята сестра. Молитвите са и обещания. Принудиха ни да потъпчем обещанията си. Иска ми се да разбия стената с юмрук.

Фъстъка продължава:

Ропотът и шътканията се усилват. Някой ни замеря с възглавница, но ние продължаваме:

Стаята утихва. Тихо е като в храм.

Всяка следваща строфа произнасяме все по-бавно. Сякаш не искаме да свършим, защото отвъд молитвата е празнотата на още един безплоден сън, след който идва още един ден очакване — на последния ден. Денят, в който ще умрем. Дори и Малката знае, че надали ще навърши осем. Но на сутринта ще станем и със зъби и нокти ще избутаме нови седемнайсет часа ад. Защото, макар и да умрем, ще умрем горди.

45.

На следващата сутрин съм в канцеларията на Резник със специална молба. Знам какъв ще е неговият отговор, но искам да попитам все пак.

— Сър, като взводен командир ви моля по изключение да освободите редник Фъстъка от днешните занимания.

— Редник Фъстъка е военнослужещ от взвода — напомня ми Резник. — И като военнослужещ от взвода е длъжен да изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Всички задачи, редник.

— Сър, най-учтиво моля да преразгледате решението си, като имате предвид възрастта на редника и…

Резник маха с ръка и ме прекъсва:

— Малкият не пада от Марс, редник. Щом отговаря на селекционните критерии и е зачислен във взвода, ще изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Включително П. и О. Ясно ли е, редник?

Ами, Фъстък, поне опитах.

— Какво е П. и О.? — пита той по време на закуската.

— „Преработка и обезвреждане“ — отговарям аз, като отбягвам погледа му.

Срещу нас Дъмбо въздиша и бута встрани подноса си.

— Пфу, как да яде човек! Гади ми се.

— „Противно и отвратително“, това значи — казва Танка, като поглежда към Флинтстоун за одобрение. С тези не мога да изляза наглава. В деня, в който Резник ме назначи, Танка каза, че му е все едно кой е взводен командир. Той щял да слуша само Флинтстоун. Свих рамене. Майната му. Като завършим, един от нас ще бъде произведен в сержант и това няма да съм аз. Със сигурност.

— Д-р Пам ти показа трансформиран, нали? — питам аз Фъстъка. Той кимва. От изражението му си личи, че споменът го ужасява. — Натисна бутона, нали? — Кима пак. Този път по-бавно. — Какво, според теб, се случва с хората от другата страна на стъклото, след като натиснеш бутона?

Фъстъка прошепва:

— Умират.

— А какво, според теб, се случва с болните, които довеждат тук? И с всички, които не одобрят за обучение?

— Стига, Зомби, просто да му кажи — обажда се Портокала. Бута настрана храната си. Друг път не го е правил. И включва на заден ход, което не е от най-приятните гледки на масата.

— Не е нещо приятно, но сме длъжни да го направим — казвам аз. — Защото сме във война.

Погледът ми обхожда масата, търсейки подкрепа. Само Малката реагира и то — възторжено:

— Война! — казва тя. Щастлива е.

Извън столовата сме. Вървим през плаца, където няколко взвода маршируват под зоркия поглед на сержантите си. Фъстъка подтичва редом с мен. Вече са го кръстили „Кучето на Зомби“. Майната им. Минаваме между две казарми и излизаме на пътя към електроцентралата и преработвателните халета. Денят е студен и облачен. Всеки момент може да завали сняг. В далечината — шум от излитащ хеликоптер и насеченото „дан-дан-дан-дан“ на автоматичните оръжия. Точно пред нас — кулите-близнаци на централата, бълват черен и сив дим. Сивият се разтваря в облаците. Черният си стои.

Пред хангара е опъната бяла палатка с предупредителни знаци за зараза. Влизаме в нея да се преоблечем. Като съм готов, помагам на Фъстъка да намъкне оранжевия костюм, ботушите, гумените ръкавици, маската и качулката. Сто пъти му повтарям да не сваля нищо, докато сме в хангара. За нищо на света. Да иска разрешение, преди да направи каквото и да било. Ако по някаква причина се наложи да напусне за малко сградата, да мине през проверка на влизане и излизане.

— Гледай да си край мен — казвам му. — И всичко ще е наред.

Той кима и качулката му се клати напред-назад, а стъкленият визьор потропва в челото му. Опитва се да го закрепи с ръка, но полза няма. Поглеждам го и му казвам:

— Те са хора, Фъстък. Просто хора.

Вътре в хангара телата на бившите живи се сортират. Заразените се отделят от незаразените. Заразените са белязани с яркозелени кръгове по челата, но се познават и без тях, защото обикновено са най-пресните трупове.

Телата са складирани най-отзад, чакат реда си за обработка върху множеството метални маси по протежение на хангара. Труповете са в различни фази на разложение. Някои са седели с месеци. Други сякаш всеки момент ще ти кажат „здрасти“.

Линията се обслужва от три взвода.

Първият превозва телата до масите. Вторият ги обработва. Третият отнася труповете и ги подготвя за извозване. Взводовете разменят работните си места периодически. Най-интересна е обработката. Почваме оттам. Казвам на Фъстъка да гледа, докато схване реда на работата.

Изпразваш джобовете. Сортираш съдържанието им. Боклукът — в една кофа, електрониката — в друга, благородните метали — в трета, всички други метали — в четвърта. Портфейли, портмонета, бележки, пари — в боклука. Някои от взвода тъпчат джобовете си с безполезни банкноти, по навик. Навиците се изкореняват най-трудно.

Снимки, документи за самоличност, всякакви сувенири — ако не са керамични — на боклука. Почти без изключение джобовете на мъртвите — от най-младия до най-стария — са пълни догоре с най-чудати неща, чиято стойност е била известна единствено на собствениците им.

Фъстъка не проронва и дума. Гледа ме как работя и пристъпва след мен, докато се местя от труп на труп по масите. Хангарът е вентилиран, но миризмата е нетърпима. Но като с всяка постоянно миризма — по-скоро като с всичко постоянно — човек постепенно свиква.

Това важи и за другите сетива. И за душата. След като си видял петстотин мъртви бебета, как може да си уплашен, отвратен или изобщо да чувстваш нещо?

До мен Фъстъка мълчи и гледа.

— Кажи, ако започне да ти се гади — казвам му аз строго. Само това оставаше — да повърне в защитния костюм.

Високоговорителите над нас пропукват и се разнася музика. Повечето харесват рап, докато работят. Аз го предпочитам смесен с малко хеви метъл и малко R&B. Фъстъка иска с нещо да помага. Давам му да изнася дрехите. Ще ги изгорят заедно с труповете през нощта. Унищожаването става наблизо, в пещите на електроцентралата. Казват, че черният дим бил от въглища, а сивият — от трупове. Дали е вярно, не знам.

Задачата ми не е никак лесна. Освен да работя, трябва да държа под око Фъстъка, а и целия взвод. Няма сержанти или каквито и да било възрастни край нас — ако не броим труповете. Само деца и обстановката от време на време е като в класна стая, от която учителят е излязъл за малко. Лудница.

Не познавам почти никой от останалите две взвода. Съперничеството в лагера е така силно, че за приятелства не остава време и ние изобщо не общуваме.

Затова, когато виждам едно светлокожо момиче с тъмни коси да изнася труповете на Кекса, нито й се представям, нито се опитвам да разбера как се казва. Просто я гледам, докато пребърквам покойниците. Прави ми впечатление, че се разпорежда. Сигурно е взводен командир. През почивката дърпам Кекса настрана. Той е добро момче. Тих, но не и потаен. Просто мълчалив. Според Дъмбо, ако някога проговори, няма да млъкне цяла седмица.

— Познаваш ли момичето от деветнайсети взвод… тая, с която работиш заедно? — питам аз.

Той кимва.

— Знаеш ли нещо за нея?

Той поклаща глава.

— А защо питам, знаеш ли?

Свива рамене.

— Ще ти обясня — викам. — Но не казвай на никого.

След четири часа работа краката на Фъстъка вече не го държат. Трябва да си почине и го извеждам за няколко минути навън. Сядаме пред вратата на хангара и гледаме двата стълба пушек, който се вият към облаците.

Фъстъка сваля качулката си и се обляга на студената метална врата. Кръглото му лице лъщи от пот.

— Те са просто хора — казвам отново аз, просто защото не знам какво да кажа. — С времето става все по-лесно. Ставаш все по-безчувствен. До момента, в който ти е все едно. Сякаш оправяш легло или си миеш зъбите.

Напрегнат съм. Няма да издържи. Ще се разплаче. Ще побегне. Ще избухне. Нещо ще направи. Но той просто седи и гледа с празен поглед. В следващия момент избухвам аз. Яд ме е не на него. Не и на Резник, че ме застави да го доведа. Бесен съм на тях. На копелетата, които се подиграха с нас. Аз съм лесен. Знам как ще свърша. Но Фъстъка? Петгодишен е, а какво му предстои? И защо, по дяволите, Вош го е зачислил в бойна единица? Та той дори не може да държи пушка! Или мислят, че колкото по-отрано почнат, толкова по-добре. На моята възраст ще е хладнокръвен убиец. Човек с течен азот вместо кръв.

Чувам гласа му, а после усещам и докосването му.

— Зомби, добре ли си?

— Да, да… Всичко е наред.

Всичко в този свят вече е наопаки. Вместо аз за него, той се безпокои за мен.

Един голям камион спира пред вратата на хангара и взвод 19 се заема да товари тела. Мятат ги като чували с картофи. Виждам тъмнокосото момиче, влачи един шишкав чичка. Поглежда към нас и се връща в хангара за следващия труп. Ама, че късмет! Ще ни наклепе, че се мотаем и ето ни пак най-отзад.

— Каси казва, че и да искат, не могат да ни унищожат — казва Фъстъка. — Няма как да избият всички ни.

— Защо?

Защо, наистина.

— Защото сме били трудна жертва. Непобе… Абе, забравих думата.

— Непобедими?

— Точно така! — С успокояващо потупване по рамото: — Непобедими.

Черен дим, сив дим. Студът, който щипе бузите и топлината от телата ни в плен на защитните костюми; ние двамата — Зомби и Фъстъка; кълбестите облаци над нас; и скрит зад тях — корабът-майка родил сивия дим, а в известен смисъл — и нас самите.

И нас самите.

46.

Всяка вечер, след като изгасят лампите, Фъстъка се промъква до мен. Казваме си молитвата и го оставям да заспи. После го пренасям до леглото му. Танка редовно заплашва да ме издаде, обикновено след като получи от мен някоя неприятна заповед. Но не го прави. Мисля, че и той харесва молитвата.

Учудвам се колко бързо свикна Фъстъка с живота в лагера. Така са децата, свикват бързо. И то с всичко. Вярно, не може да носи пушка, но се справя с всичко останало и то понякога по-добре от батковците. По-бърз е от Портокала на пътеката с препятствия и схваща по-бързо от Флинтстоун. Само Малката нещо не го понася. Предполагам, от ревност. Допреди да се появи той, тя беше бебето на взвода ни.

Първата му учебна тревога му изкара ума. Като всички нас и той не я очакваше. Но за разлика от нас не знаеше за какво става дума.

Вдигат ни по тревога веднъж месечно, обикновено среднощ. Сирените вият така силно, че подът се люлее под босите ти крака, докато се препъваш в тъмното, нахлузваш гащеризона и кубинките, грабваш автомата и тичаш навън — заедно със стотици новобранци — към тунелите, водещи до бункера.

Наложи се да изостана малко, защото Фъстъка въртеше глава като обезумял и се бе вкопчил в мен като маймунче в майка си. Мислеше, че всеки момент ще завалят бомбите на извънземните.

Креснах му да се успокои и да прави каквото правя аз. Полза — никаква. Тъй че го метнах на рамо и хукнах — с автомата в една ръка и с дупето на Фъстъка — в другата. Докато бягах, си спомних за една друга вечер и друго плачещо дете. Споменът ме накара да тичам по-бързо.

По четири етажа стълби в мъждива аварийна светлина. С главата на Фъстъка, подскачаща на гърба ми. През бронираната желязна врата най-долу. По къс тунел, през втори шлюз и в комплекса. Тежката врата издрънча зад нас и се затвори. Пуснах Фъстъка на земята. Трябваше да се е успокоил. По-сигурно място от това, в което бяхме, няма.

Бомбоубежището е объркващ лабиринт от слабо осветени пресичащи се коридори, но след толкова тренировки можех със завързани очи да се ориентирам в него. Като крещях, за да надвия сирената, казах на Фъстъка да ме последва и поех по коридора. Покрай нас изтрополя един взвод, който тичаше в обратната посока.

Дясно, ляво, дясно, дясно, ляво и направо. Свободната ми ръка на врата на Фъстъка, за да не политне назад. Виждам взвода си, коленичил в края на задънения тунел, с автомати, насочени към решетката на вентилационната шахта, водеща към повърхността.

И Резник, с хронометър в ръка.

Мамка му!

Четиридесет и осем секунди закъснение. Което значи три дни без свободно време. Четиридесет и осем секунди, които ще ни свалят с едно стъпало в класирането. Четиридесет и осем секунди равни на Бог знае още колко дни с Резник.

След края на тревогата всички са прекалено възбудени, за да спят. Половината взвод се сърди на мен, а другата половина — на Фъстъка. Танка, разбира се, обвинява мен.

— Трябваше да го оставиш! — казва. Слабото му лице пламти от гняв.

— Тая тревога си има смисъл, Танк! — напомням му аз. — Ами ако нападението беше истинско?

— Щеше да умре, знам ли…

— Той е член на взвода — като теб и като останалите.

— Абе ти май не си разбрал, а, Зомби? Естествен подбор. Който е болен или слаб — загива. — Смъква обувките си и ги запокитва в шкафчето си до леглото. — Ако зависеше от мен, щях да пратя всички амеби в пещта при трансформираните.

— Убиването на хора не е ли работа на извънземните?

Лицето му е червено като цвекло. Замахва с юмрук във въздуха. Флинтстоун се спуска да го усмири, но той го отблъсква.

— Който е слаб, болен, стар, муден, глупав — да си ходи! — крещи Танка. — Тия, които не могат да се бият, само ни пречат. Дърпат ни надолу!

— Дай тогава да ги унищожим! — жлъчно подхвърлям аз.

— Здравината на една верига се определя от най-слабото й звено — реве Танка. — Просто и ясно, Зомби. Животът е за силните!

— Стига бе, човек — опитва се да го успокои Флинтстоун. — Зомби е прав. Нали и Фъстъка е член на взвода!

— Майната ти, Флинт! — крещи Танка. — Майната ви на всички. Аз съм виновен, така ли? Аз ли съм причината?

— Зомби, направи нещо — моли ме Дъмбо. — Да не стане „Дороти“!

Дъмбо има предвид една, която превъртяла на стрелбището и обърнала автомата срещу собствения си взвод. Убила двама и ранила трима, преди сержантът да успее да я халоса с пистолет по тиквата. Всяка седмица се случва нещо от този род. Казваме му „Дороти“. Писва ти и откачаш. Някои го изливат на себе си, други — на околните. Има моменти, в които се чудя с кой ум шефовете са поверили оръжия на деца, които са под такова напрежение.

— Гледай си работата — зъби се Танка на Дъмбо. — Сякаш разбираш нещо! Или някой от вас разбира! За какъв дявол сме тук, а? Ще ми кажеш ли, бе, Дъмбо? Или ти, бе, взводния! Ще ми обясниш ли? Някой да ми обясни смисъла, иначе ще ви гръмна! Толкова ми е писнало, че ще ви очистя, всичките! Ние ли ще се справим с тях, а? С тези, дето ликвидираха седем милиарда? С какво? С какво?! — Дулото на автомата му е насочено към Фъстъка, който се е вкопчил в крака ми. — С това ли бе, а?

Смее се истерично.

При вида на автомата всички се вцепеняват. Вдигам ръце и колкото се може по-спокойно казвам:

— Редник, свали оръжието. Веднага.

— Ти какъв си, бе? Никой не може да ми заповядва! — Изправен до леглото си с автомат до бедрото. И превъртял.

Плъзгам погледа си към Флинтстоун, който е най-близо до Танка. Стои на няколко метра от дясната му страна. Флинт ми отговоря с едва доловимо кимване.

— Тъпаци с тъпаци! Запитайте се защо още не ни нападат — крещи Танка. Вече не се смее, плаче. — Ясно е, че могат. Знаят, че сме тук и знаят какво правим. Тогава защо ни оставят да го правим?

— Не знам, Танк — казвам аз спокойно. — Защо?

— Защото вече е все едно! Все едно е какво, по дяволите, правим! Това е, човече. Свършено е! — Диво размахва автомата. Сега ако дръпне спусъка… — И ти, и аз, и всички в тази проклета база сме обречени! Ние сме…

Флинт е върху него, изтръгва пушката от ръката му и го събаря. Главата на Танка се охлузва в ръба на леглото. Той се свива на топка, стиска главата си две ръце и писва колкото му глас държи. Спира за секунда, за да поеме дъх, и пак писва.

Като че ли беше по-добре да размахва автомат. За да не слуша, Кекса хуква и се затваря в тоалетната. Дъмбо затиска големите си уши и заравя глава в завивките. Портокала се промъква към мен и застава до Фъстъка, който сега е сграбчил краката ми с двете си ръце и наблюдава иззад бедрото ми как Танка се превива на пода на спалното. Единственият незасегнат от събитията е Малката. Седи на леглото си и безстрастно наблюдава как Танка се тръшка и пищи, сякаш това е обичайното му състояние.

И тогава ми просветва: те ни убиват! Бавно и мъчително, почвайки отвътре навън — от душите ни. И си спомням какво каза командирът: „Те не целят да ни победят, те искат да сломят волята ни“.

Тоест, положението е безнадеждно. Пълна лудост. Танка е нормален, щом го е разбрал.

Ето защо трябва да си иде.

47.

Главен инструктор Резник е съгласен с мен и на сутринта Танка вече го няма. Отведен е в болницата за пълно психиатрично освидетелстване. Койката му остава празна цяла седмица, а нашият взвод с един човек по-малко се смъква все по-надолу и по-надолу в класацията. Никога няма да завършим и никога няма да сменим сините гащеризони с истински униформи, никога няма да прекрачим електрическата ограда с бодлива тел, за да докажем себе си, както и да си върнем поне малка част от онова, което сме загубили.

Не говорим за Танка. Все едно, че не го е имало. Трябва да вярваме, че системата е съвършена, а Танка е само несъвършена брънка от системата.

Една сутрин в хангара за обработка Дъмбо ми махва да отида до масата му. Дъмбо ще става санитар, затова го карат да прави дисекции на определени трупове, обикновено трансформирани, с цел да добие познания по анатомия. Отивам при него и той мълчаливо кима с глава към трупа на масата.

Танка!

Взираме се продължително в лицето му. Очите му са отворени, сляпо втренчени в тавана. Изглежда като жив, което е смущаващо. Дъмбо се оглежда, за да се увери, че никой не ни чува, и прошепва:

— Не казвай на Флинт.

Кимам.

— Какво се е случило?

Дъмбо клати глава. Вир вода е под качулката.

— Точно това е най-гадно, Зомби. Не мога да разбера нищо.

Поглеждам пак към Танка. Не е блед. Кожата му е леко розова, без петна. От какво е умрял? Да е изперкал допълнително? Да се е нагълтал с лекарства?

— Няма ли да го режеш? — питам аз.

— Не!!!

Гледа ме така, сякаш съм му предложил да скочи в пропаст.

Кимам. Глупава идея. Дъмбо не е лекар, а дванайсетгодишно дете. Оглеждам се.

— Махни го от масата — казвам аз. — Да не го видят. — Както не искам да го гледам и аз. Дръпвам се, защото ми се гади. Но ми минава нещо през ум и се връщам. Бутам леко брадичката на Танка и го обръщам с лице към стената. Опипвам основата на черепа му.

— Подай ми скалпела, Дъмбо.

Не съм рязал човек преди. Не ми е работа. Бъркам с два пръста в разреза и опипвам, докато не намеря малкото проследяващо устройство, имплантирано в гръбнака на Танка. Дъмбо ме гледа зяпнал.

— За следващия новобранец — обяснявам аз. — Няма смисъл да се хаби.

Тялото на Танка отива в купа до вратата на хангара, за унищожаване. Товарят го за превоз до крайната точка от земния му път — пещите, където огънят ще го погълне, пепелта му ще се смеси със сивия дим и се издигне със спиралата от прегрят въздух, за да се посипе над нас като прашинки, твърде дребни, за да ги видим или почувстваме. Танка ще остане с нас — всъщност върху нас — докато го отмием с вечерния си душ и изтече по канализацията до септичния танк, за да се смеси с екскрементите ни и се просмуче в почвата.

48.

Заместникът на Танка се появява два дни по-късно. Знаем, че ще дойде, защото предната вечер Резник ни го съобщи по време на разбора. Не каза друго освен името му: Катализатор. След като си тръгва, всички седим и мислим: Резник трябва да го кръстил така по някаква причина.

Фъстъка идва до леглото ми и пита:

— Какво е Катализатор?

— Някой, който трябва да подобри успеха на взвода — обяснявам му. — Който го бива в нещо.

— Стрелба? — предполага Флинтстоун. — Там сме най-зле. Кекса и аз — иди-дойди. Но Дъмбо и Малката са съвсем зле. Да не говорим за Фъстъка, който въобще не стреля.

— Я ела да ти кажа аз кой е зле! — крясва Малката. Войнствена като оса. Дай й автомат с няколко пълнителя и няма да остави жив трансформиран в радиус от двеста километра, че и повече.

След молитва Фъстъка, вместо да заспи, се мята зад гърба ми и върти, докато ми скъса нервите.

— Зомби, тя е.

— Коя тя?

— Каси! Каси е Катализатора!

Трябват ми няколко секунди, за да си спомня коя е Каси. О, Боже, пак глупости.

— Не знам.

— Именно, не знаеш!

За малко да се изпусна: как да дойде сестра ти, като е мъртва! Мълча. Сребърният медальон у Фъстъка е на Каси. Вкопчил се е в него като пиявица. Без този талисман отдавна да е последвал участта на множеството превъртели в лагера. Ето защо правят армия от деца. Защото възрастните не мислят свръхестествено. Те живеят с онези неудобни истини, които доведоха Танка до масата за дисекция.

Утринната проверка на следващия ден минава както обикновено. Новодошли няма. Няма и на кроса, нито пък на закуската. Нарамваме автоматите и се отправяме към полигона. Макар и ясен, денят е много студен. Почти никой не говори. Мълчим и се чудим къде ли се е дянал новият член на взвода.

Фъстъка вижда Катализатора пръв — в далечината, на стрелбището. Флинтстоун е прав: стреля като снайперист! Дървената мишена изскача от високата кафява трева и бум-бум — главата й става на трески. Друг опит — същия резултат. Резник стои встрани, управлява мишените. Вижда, че идваме и ускорява темпото. Мишените заскачват като зайци из тревата, а Катализатора ги сваля от първи изстрел и то преди да са се изправили. До мен Флинтстоун подсвирва изумен:

— Тоя ми скри шайбата!

Фъстъка има по-набито око. Нещо му прави впечатление. В раменете… или може би бедрата…

— Не е той, а тя!

И хуква през полето към самотната фигура с полюшващ се автомат, чието дуло дими във въздуха.

Малко преди да стигне, тя се обръща и Фъстъка отскача стреснат. Първо объркан, а после разочарован. Не е сестра му.

Странно, но отдалеч тя изглежда по-висока. На ръст е като Дъмбо, но по-слаба от него и по-възрастна. Може би петнайсет — или шестнайсетгодишна, с живо лице и дълбоки тъмни очи, гладка светла кожа и права черна коса. Първото, което човек забелязва в нея, са очите. Очи, в които не можеш да прочетеш нищо. Защото или го няма, или е твърде тайнствено.

Тя е момичето от двора — онази, която ни видя, докато се мотаехме с Фъстъка пред вратата на хангара.

— Катализатора е момиче — сумти Малката, бърчейки нос, сякаш е надушила нещо гнило. Не само, че не е най-малка, но не е и единственото момиче.

— И сега какво?! — пита паникьосан Дъмбо.

Не издържам и се разсмивам.

— Нищо, ще завършим първи — казвам.

И съм прав.

49.

Първата нощ на Катализатора сред нас — с една дума: неловка.

Без закачки, без мръсни вицове, без псувни. Напрегнати сме като смотаняци на първа среща. Първото ни момиче във взвода, ако не се брои Малката. На Катализатора, като че ли, му все е едно. Седи в леглото на Танка и чисти автомата си. Личи, че си го обича. И то много. Лъска цевта с мазния парцал, докато заблести под луминесцентното осветление. Правим се, че не я гледаме, но очите ни са все в нея. Тя сглобява оръжието, внимателно го прибира в шкафчето си и идва до моето легло. Аз се спичам. Не съм говорил с момиче на моята възраст от… откога, наистина? Отпреди Чумата. Което вече не е моят живот. Онзи беше на Бен, а аз съм Зомби.

— Ти си взводен командир — казва тя. Гласът й е равен, без емоция, като очите й. — Защо?

Ама че въпрос!

— А защо не?

Тя е по бельо и стандартната тениска без ръкави. Бретонът й стига почти до тъмните й вежди. Гледа надолу към мен. Дъмбо и Портокала спират картите и се зазяпват в нас. Малката се усмихва, предчувствайки събития. Флинтстоун, който сгъва изпрани дрехи, зарязва работата си.

— Не те бива — казва Катализатора.

— Но пък имам други качества — казвам аз с ръце, скръстени пред гърдите ми. — Трябва да ме видиш с картофобелачката.

— Имаш добро тяло. — Някой тихичко се изкисква. Мисля, че е Флинт. — Тренирал ли си нещо?

— Навремето.

Тя стои над мен с юмруци на кръста. Босите й стъпала са като залепени за пода. Очите й ме смущават. С тъмната си дълбочина. Какво има в тях — нищо или всичко?

— Футбол?

— Позна.

— И бейзбол, сигурно.

— Като по-малък.

Тя рязко сменя темата.

— Този, на чието място дойдох, бил изкукал.

— Аха.

— Защо?

Свивам рамене.

— Има ли значение?

Тя кимва. Няма значение.

— В моя взвод бях взводен командир.

— Може.

— Това че, си командир не значи, че ще станеш сержант.

— Сигурно.

— Категорично. Интересувала съм се.

Тя се врътва на босата си пета и тръгва към леглото си. Свеждам очи и виждам, че ноктите на краката ми се нуждаят от изрязване. Стъпалата на Катализатора са съвсем малки с кокалести пръстчета. Вдигам очи и я виждам да крачи към банята, с хавлия, преметната през рамото. Спира на вратата.

— А ме е пипнал някой, а съм му видяла сметката.

Думите й не са нито смешни, нито заплашителни. Съобщава го като факт, все едно ни осведомява за времето.

— Ще предам на останалите — казвам аз.

— И като съм под душа, стойте надалеч. Мразя натрапници.

— Ясно. Нещо друго?

Тя мълчи, гледайки ме от другия край на стаята. Чувствам се напрегнат. Какво ли следва?

— Обичам шах. Ти играеш ли?

Аз клатя глава. Свиркам на момчетата:

— Някой от вас да играе шах?

— Не — отговаря Флинт. — Но ако е в настроение за един гол покер…

Преди да съм мигнал, виждам следното: Флинт — на земята, държи се за гърлото и рита като настъпен бръмбар. Катализатора — над него.

— И никакви унизителни, сексистки или псевдо-мачовски подмятания.

— Страшна си!

Малката е във възторг. Май ще трябва да преразгледа отношението си към Катализатора. Не е зле да има друго момиче наоколо.

— Десет дни на половин дажба заради простъпката ти! — казвам аз на Катализатора. Флинт си го изпроси, но тя трябва да разбере кой е шеф в отсъствието на Старши инструктора.

— Ще ме докладваш ли?

В гласа й няма страх. Или гняв. Нищо.

— Разбирай го като предупреждение.

Тя кима, отстъпва от Флинт и се шмугва край мен, за да вземе тоалетните си принадлежности. Мирише на… ами, на момиче. Позамайвам се за секунда-две.

— Стана ли взводен командир, ще ти го върна — казва тя, като замята бретона си.

50.

Седмица след пристигането на Катализатора взводът ни се изкачи от десето на седмо място. След три седмици изместихме деветнайсети взвод от петото му място в класацията. В предпоследната седмици ни отнеха шестнайсет точки и се простихме с четвъртото място. Една тежка загуба.

Кекса, който не го бива да говори, но смята отлично, анализира резултата. Почти няма какво да подобрим. Втори сме на пътеката с препятствия. Трети по време във въздушните тревоги и първи в раздел „други“ — мъглява категория, отразяваща вътрешния ред и примерното поведение. Слабото ни място е стрелбата, където сме на шестнайсето място — въпреки наличието на феноменални стрелци като Кекса и Катализатора. Ако не подобрим този показател през следващите две седмици, сме обречени.

Не е нужно да, човек да е математик, за да разбере защо сме така зле. Взводният не умее да стреля! Затова той отива при Старши инструктора и иска допълнителни часове за упражнения. Но резултат няма.

Старая се, правя нещата както трябва, но ако от цял пълнител с трийсет патрона уцеля поне веднъж, то това е постижение. Чиста случайност, според Катализатора. И Фъстъка можел да уцели от трийсет изстрела. Старае се да не го показва, но отчайващата ми непохватност я вбесява. Бившият й взвод е на второ място. Ако не я бяха пратили при нас, със сигурност щеше да завърши и да е първа на опашката за сержантско звание.

— Искам да ти предложа нещо — казва тя една сутрин, докато вървим към плаца за задължителния крос. Красивият й бретон й е привързан с лента. Не че ме вълнува, де. — Ще ти помогна, но при едно условие.

— Има ли нещо общо с шахмата?

— Да подадеш оставка като взводен командир.

Поглеждам я. От студа прасковените й бузи са станали алени. Тя е от спокойния тип хора, но не кротка като Кекса, а тиха и твърда. Очите й те прорязват като скалпели.

— Станал си командир без да искаш, а и не ти е присърце. Отстъпи на мен — казва тя, впила поглед в пътеката.

— Защо толкова ти е притрябвало?

— Увеличава шанса ми за оцеляване.

Вървим по пътеката от плаца, през паркинга на болницата, към летището. Пред нас е електроцентралата, бълваща черен и сив дим.

— Да направи така — казвам аз. — Помагаш ми, печелим и се оттеглям.

Безсмислено предложение. Ние сме войници. Резник решава кой ще е взводен командир. А и да си командир не е важно. Важно е кого ще произведат в сержант. Това, че си командир помага, но не е гаранция, все пак.

Един изтребител прелита с грохот. Връща се от нощен патрул.

— Имаш ли обяснение? — казва тя, загледана в един хеликоптер, който се полюшва над зоната за кацане. — Защо всичко работи, въпреки електромагнитния импулс.

— Не — простичко отговарям аз. — Ти имаш ли?

Дъхът й изглежда като малки бели експлозии в ледения въздух.

— Подземни бункери… това трябва да е обяснението. Това или…

— Или какво?

Тя поклаща глава и въздиша шумно; въздухът изсвистява от поруменелите й от студ бузи; черната й коса, облята в ярка утринна светлина, се полюшва напред-назад в такт с тичането.

— Твърде шантаво е — казва тя най-накрая. — Давай, Зомби, тичай! Нали си футболна звезда!

Аз съм с педя по-висок. Една моя крачка е равна на нейни две. Така че я изпреварвам.

С нищожна разлика.

Следобеда сме на полигона. Стреляме, а Портокала управлява мишените. Катализатора ме наблюдава известно време, след което идва да ми съобщи мнението си.

— За нищо не ставаш.

— Знам. И?

И се усмихвам широко. Някога това беше най-силното ми оръжие. Да не се хваля, но докато шофирах, внимавах да не заслепя някой от отсрещното движение. Сега усмивката ми не произвежда какъвто и да било ефект върху Катализатора. Тя изобщо не се смущава. Дори не мига.

— Като цяло не си зле. Какво се случва, когато стреляш?

— Най-общо казано, не улучвам.

Тя поклаща глава. Като говорим за усмивки, аз дори не съм виждал и най-слаб намек за макар и скептична усмивка на лицето й. Ще я измъкна насила! Вече не съм Зомби, а по-скоро Бен. Човек трудно се разделя със старите си навици.

— Искам да кажа — между теб и целта — казва тя.

Ъ?

— Ами, като се появи…

— Не. Питам какво се случва между това — сочи пръстите на дясната ми ръка — и онова. — Сочи мишената.

— Ти ме разби.

— Мисли за оръжието като за част от теб. Не стреля автоматът, стреляш ти. Сякаш духаш глухарче. Духаш и отвяваш куршума към мишената.

Тя сваля автомата от рамото си и кима към Портокала. Никой не знае къде точно ще се появи мишената, но главата й се разлита на трески още преди напълно да се е изправила.

— Представи си, че няма празно място. Че няма друго, освен теб. Ти си всичко. Пушката. Куршума. Целта. Всичко си ти.

— И какво, с главата си ли гърмя?

Близо съм до целта си да изтръгна усмивка. Лявото ъгълче на устата й потрепва.

— Това ми прилича на дзенбудизъм — не се отказвам аз.

Тя бърчи вежди. Трети опит.

— По-скоро е квантова механика.

Кимам сериозно.

— Да, да! Това имах предвид и аз. Квантова механика.

Тя се извръща. За да скрие усмивката си? За да не видя как скърца със зъби? Като се обръща към мен, виждам само един оловен поглед.

— Ти искаш ли да завършиш?

— Искам да се отърва от Резник.

— Не е достатъчно. — Тя сочи към един от шперплатовите силуети в далечината. Вятърът си играе с бретона й. — Какво виждаш, като гледаш целта?

— Виждам шперплатов силует на човек.

— Добре, но кой?

— Аха, разбрах. Понякога си представям Резник.

— Това помага ли?

— Знам ли…

— Всичко е във връзката — казва тя. Дава ми знак да седна. Сяда пред мен и улавя ръката ми. Нейната е ледена, като на труповете в хангара.

— Затвори очи. Хайде. Сега мисли. Но не за себе си и не за целта. А за това, което ви свързва. Един лъв и една газела. Какво ги свързва?

— Хм. Гладът?

— Това са отнася само за лъва. Питам какво ги свързва.

Труден изпит. Май сгреших, като я помолих да ме учи. Сега, освен за левак, ще ме мисли и за тъп.

— Страхът — прошепва ми тя, сякаш споделя голяма тайна. — Газелата се страхува от лъва. Лъвът се страхува от глада. Свързани са с невидима верига и тя е страхът.

Верига. Нося я в джоба си, завършва със сребърен медальон. От нощта, в която умря сестра ми. Преди хиляда години. Или снощи? Свърши се. Никога не свършва. Не е черта — граница между онази нощ и деня сега. Тя е кръг. Пръстите ми се сключват около нейните.

— Не знам коя е веригата ти — продължава тя. Топлият й дъх е в ухото ми. — Различна е за всеки. Но те знаят. От „Страната на чудесата“. Заради нея ти дават автомат. Същата верига те свързва и с мишената ти. — След което, сякаш прочела мислите ми, добавя: — Тя не е черта, Зомби. Тя е кръг.

Отварям очите си. Залязващото слънце рисува около нея златен ореол.

— Няма празнина. Всичко е свързано.

Тя кимва и ме побутва да стана.

— Хайде, стъмва се.

Вдигам автомата и прикладвам. Никога не знаеш откъде ще се появи мишената, но знаеш, че ще се появи. Катализатора дава знак на Портокала и високата, мъртва трева прошумолява вдясно от мен само милисекунда преди целта да се появи. Но това ми е предостатъчно. То е цяла вечност.

Няма празнина. Нищо между мен и не-мен.

Главата на мишената се разлита на трески с шумно пукане. Портокала крещи и ме поздравява с юмрук във въздуха. Без да мисля, грабвам Катализатора през кръста, вдигам я и я завъртам около себе си. Само една суперопасна секунда ме дели от това да я целуна. Като я пускам, тя отстъпва няколко крачки и внимателно прибира разпиляната си коса зад ушите си.

— Направих го, без да искам — казвам аз. Трудно е да се разбере кой от нас е по-объркан. И двамата се мъчим да успокоим дъха си. Сигурно по различни причини.

— Направи го пак — казва тя.

— Кое — изстрела или прегръдката?

Крайчето на устната й потрепва. Май ще успея!

— Избери по-важното.

51.

Денят на дипломирането.

Новите ни униформи ни чакат. На връщане от закуска ги намираме по леглата си — изгладени, колосани и грижливо сгънати. Като допълнителна изненада — най-новото в техниката за откриване на извънземни: лента за чело с малък прозрачен диск, който се плъзга пред лявото око. Гледани през него, трансформираните светят. Или поне така ни казват. По-късно същия ден, като попитах инструктора как работи, той просто ми отговори: „Нечистите светят в зелено.“ Когато учтиво го помолих за кратка демонстрация, той се засмя: „Ще я получиш на бойното поле!“

За първи път от пристигането ни „Кемп Хейвън“ — а вероятно и за последен в живота ни — ние отново сме деца. Дивеем, скачаме от легло на легло и се поздравяваме с юмруци. Катализатора е в тоалетната, за да се преоблече. Останалите от нас се преобличат в стаята, тръшкайки омразните сини гащеризони в един голям куп на пода. Малката е осенена от блестящата идея да ги изгорим. Добре, че е Дъмбо, който в последната секунда изтръгва запалената кибритена клечка от ръката й.

Единственият без униформа седи на леглото си в бял анцуг и люлее крака, със скръстени ръце и увиснала на километър долна устна. Не съм го забравил. Знам какво му е. Като се обличам, сядам до него и го потупвам по крака.

— И ти ще получиш. Дръж се.

— Две години, Зомби.

— Е, и? Помисли как ще закоравееш през това време! Ще ни сложиш в джоба си!

След дипломирането ни ще преместят Фъстъка в друг взвод. Обещах да му се обаждам, като се връщам в базата, макар изобщо да не знам кога — и дали — ще се върна някога. Нашата мисия все още е секретна и е известна единствено на Централното командване. Дори и Резник не знае къде отиваме. Все ми е едно, стига ми, че няма да съм с него.

— Хайде, бе! Не се ли радваш за мен? — опитвам се да го ободря аз.

— Ти няма да се върнеш. — Казва го така уверено и с такъв яд, че не знам какво да му отговоря. — Няма да те видя повече.

— Ще ме видиш, Фъстък! Обещавам ти.

Той ме блъска с все сила. После отново и отново, право в сърцето. Сграбчвам китката му, но той продължава с другата ръка. Хващам и нея и му заповядвам да спре.

— Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!

От малкото му личице блика ярост.

— Стига бе, Фъстък. — Свивам ръцете му и се навеждам, за да го погледна отблизо. — Има неща, които дори не е нужно да обещаваш. Просто ги правиш.

Бъркам в джоба си и изваждам медальона на Сиси. Разкопчавам верижката. За първи път, откакто я поправих в лагера. Кръгът е отворен. Слагам го на шията на Фъстъка и щраквам. Кръгът е затворен.

— Каквото и да стане, ще се върна за теб — обещавам аз.

През рамото му виждам Катализатора. Излиза от банята, с коса, прибрана под новата й барета. Ставам и й отдавам чест.

— Редник Зомби, госпожице взводен командир!

— Моят единствен ден на слава — казва тя, отвръщайки на поздрава. — Всеки знае кого ще произведат в сержант.

Аз свивам рамене скромно.

— Не давам ухо на слухове.

— Обеща нещо, което и да искаш, няма как да изпълниш — каза тя с равен глас, което беше обичайния й начин на изразяване. Лошото бе, че го каза пред Фъстъка. — Да направим все пак един шах, а Зомби? Може пък да те бива за това.

Тъй като смехът е най-безопасната реакция в момента, се размивам.

Вратата се отваря с трясък и Дъмбо извиква:

— Сър! Добро утро, сър!

Хукваме да се строим пред леглата, докато Резник крачи из стаята за последната си проверка. Необичайно кротък, като за него. Не ни нарича червеи или отрепки. Но е заядлив, както винаги. Ризата на Флинтстоун — разпасана. Баретата на Портокала — накриво. Перва с два пръста един конец, който само той може да забележи върху яката на Малката. Надвесва се над нея и дълго се взира в лицето й. Сериозността му е почни комична.

— Е, редник? Готова ли си да умреш?

— Сър, да, сър! — Малката крещи като истински войник, с все сила.

Резник се обръща към нас.

— А вие? Готови ли сте?

Гласовете ни прогърмяват в едно:

— Сър! Да, сър!

Преди да тръгне, Резник ми заповядва:

— Крачка напред, редник! Идваш с мен. — Поздрав за последно към взвода и: — Ще се видим на тържеството, деца.

Докато тръгвам, Катализатора ми хвърля един поглед, в смисъл „Казах ли ти!“

Сержантът прекосява с маршова стъпка плаца, а аз го следвам на две крачки разстояние. Новобранци в сини гащеризони нанасят последни щрихи по трибуната за празника: закачат знамена и разстилат червен килим. Над казармите се вее огромен лозунг: „НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО“. А срещу него: „НИЕ СМЕ ЕДНО“.

Влизаме в една с нищо незабележителна едноетажна сграда в западната част на лагера, като минаваме през бронирана врата с надпис: „Само за упълномощен персонал“. Следва скенер, обслужван от тежко въоръжени войници с каменни лица. Асансьор, който ни сваля четири етажа под земята. Резник не говори. Не ме и гледа. Вече се досещам къде отиваме, но не знам защо. Нервно оправям униформата си.

Дълъг коридор с флуоресцентна светлина. Още едно КПП. Други тежко въоръжени войници с каменни лица. Резник спира пред една необозначена врата и плъзва картата си в улея на ключалката. Влизаме в малка стая. Мъж в униформа на лейтенант ни посреща на вратата и по един дълъг коридор ни въвежда във внушителен кабинет. Зад бюрото седи мъж и прелиства разпечатки.

Вош.

Освобождава Резник и лейтенанта и оставаме сами.

— Свободно, редник.

Разкрачвам се и прибирам ръце отзад. Дясната ми ръка хлабаво държи лявата ми китка. Стоя пред голямото бюро, с поглед напред и изпъчени гърди. Той е върховният главнокомандващ. Аз — презрян редник, дори не и истински войник засега. Сърцето ми заплашва да скъса копчетата на чисто новата ми риза.

— Е, Бен, как си?

Усмихва се топло. Аз съм си глътнал езика и мълча. А и съм отвикнал да ме наричат Бен. Толкова месеци бях Зомби, че сега името ми звучи странно.

Той очаква отговор и аз изтърсвам първото, което ми минава през ума:

— Сър! Готов съм да умра, сър!

Той кима, все още усмихнат, после става, заобикаля бюрото и ми казва:

— Да поговорим свободно, като войник с войник. Нали вече си такъв, сержант Периш?

И тогава ги виждам: сержантските нашивки в ръката му! Катализатора е била права! Изпъвам се в стойка „мирно“, докато Вош ги закрепва на якичката ми. Потупва ме по рамото. Сините му очи дълбаят в моите.

Едва издържам погледа му. Кара ме да се чувствам напълно незащитен, сякаш гол.

— Загубили сте човек — казва той.

— Да, сър!

— Няма по-лошо от това.

— Да, сър.

Той се обляга на бюрото и скръства ръце.

— Профилът му беше отличен. Не толкова добър като твоя, но… Поуката, Бен, е че всеки може да се пречупи някога. Все пак сме хора, нали?

— Да, сър.

Той се усмихва. Защо?! В бункера е студено, но аз започвам да се потя.

— Питай нещо, ако искаш — казва той, като ми маха окуражително.

— Сър?

— Задай ми въпроса, който те мъчи, откакто видя Танка в хангара за преработка. Този, който не зададе на старшия си инструктор, когато му върна проследяващото устройство на редника.

— Как е умрял?

— Нагълтал се е с лекарства. Изпуснали са го от око — и край. — Посочва стола до мен. — Седни, Бен. Искам да поговоря с теб.

Сядам като на тръни, на ръба на стола, с изпънат гръбнак и вдигната брадичка. Ако има седнала поза „мирно“, то това е тя.

— Издръжливостта на всеки има определен предел — казва той. Очите му са сини, като моите. — Ще ти разкажа за себе си. Две седмици след началото на Четвъртата вълна прибирахме оцелели от един бежански лагер на десетина километра оттук. Впрочем, не всички оцелели. Само децата. Без да ги проверим, защото не очаквахме да открием трансформирани. И като не знаехме кой е враг и кой не, взехме решение да унищожим всички възрастни. Всички над петнайсетгодишна възраст.

Лицето му помръква. Погледът му бяга встрани. Вкопчил се е в бюрото като удавник в сламка. Кокалчетата на ръцете му са бели като тебешир.

— По-точно, аз реших. — Поема дълбоко дъх. — Избихме ги, Бен. Отведохме децата и избихме възрастните. Всичките, Бен, до крак. След което опожарихме лагера. Изтрихме го от лицето на планетата.

Поглежда към мен. Изумен, виждам сълзи в очите му.

— Ето тогава рухнах. По-късно с ужас разбрах клопката. Бях се превърнал в инструмент на врага. На всеки трансформиран избивахме трима чисти. Трудно ми е, но трябва да свикна с мисълта. Разбираш ли?

Кимам. Той се усмихва тъжно.

— Естествено, че разбираш. Ръцете и на двама ни са изцапани с кръв. Невинна кръв.

Той се изправя. Стегнат, делови. Сълзите му са изчезнали.

— Сержант Периш, днес ще се дипломират четирите най-добри взвода от вашия батальон. Като командир на взвода-победител имаш право да избереш мисията си. Два взвода ще останат да охраняват базата. Другите два ще действат на територията на врага.

Трябват ми няколко минути, за да схвана. Той ми ги дава. Взима една от компютърните разпечатки и ми я показва. Пълна е с цифри, криволичещи черти и непонятни символи.

— Надали ще я разчетеш — казва той. — Имаш ли някакви предположения?

— Нищо повече от това, сър — отговарям аз. — Само предположения.

— Анализ на трансформирано човешко същество. „Страната на чудесата“.

Кимам. А защо? Сякаш разбирам нещо!

„О, анализ… Моля, продължавайте!“

— Доскоро не можехме да разчетем трансформираните участъци в мозъците на жертвите — или клонингите, или… както искаш ги наречи. Е, вече можем. — Той вдига разпечатката. — Ето как, сержант Периш, изглежда едно извънземно съзнание.

Аз пак кимам. Този път — не съвсем неоснователно.

— Знаете какво мислят!

— Точно така! — Той сияе. — За да победим, не ни трябва нито стратегия, нито тактика, нито технология. Тази — а и всяка — война се печели, като разбереш мисленето на противника. Точно с това се занимаваме.

Чакам да ми обясни. Как ли мисли врагът?

— Повечето от предположенията ни бяха верни. Наблюдавали са ни доста време. Извънземен интелект е бил вграден в определен брой хора по света — „спящи“ агенти, чакащи сигнал за координирана атака, след като средствата за масово поразяване намалят числеността на населението до приемливо ниво. Знаем как се развиха нещата в „Кемп Хейвън“, но се боя, че останалите бази не са имали нашия късмет.

Той шляпва с разпечатката по бедрото си. И окуражително се усмихва, защото явно съм го погледнал стреснато.

— Една трета от всички оцелели. Внедрени тук, за да унищожат преживелите първите три вълни. Теб. Мен. Колегите и приятелите ни. Всички нас. Ако и ти, като Танка, се страхуваш, не се бой. Няма да има Пета вълна. Не ни ли унищожат напълно, няма да си покажат носа от кораба.

— Затова ли не ни…

— Нападат? Вероятно затова. Пазят планетата за бъдещото й колонизиране. Войната сега е война на изтощение. Ресурсите ни са ограничени и няма да траят вечно. Знаем го. И те го знаят. Без продоволствие, без развръщане на значителна бойна сила, тази база — а и всички останали — ще отслабне и умре. Като лоза с прерязани корени.

Странно. Той продължаваше да се усмихва. Сякаш апокалиптичният сценарий го възбужда.

— В такъв случай — какво ще правим? — питам аз.

— Единственото което можем, сержант. Ще ги атакуваме.

Казва го без съмнение, без безнадеждност и без страх.

Ще атакуваме!

Ето защо е командир. Изправен над мен, усмихнат, уверен, с изваяно лице, като на древна статуя. Благороден, мъдър и силен мъж. Канарата, в която ще се разбият вълните на извънземните. „Ние сме човечеството“, пишеше на плаката. Поправка: ние сме негово слабо отражение… бледи сенки… далечно ехо. Той е човечеството: неговото туптящо, несломено, непобедимо сърце. В този момент, ако Вош ми беше казал да жертвам живота си за каузата, щях да го направя. Без нито секунда колебание.

— Което ни връща към мисията ти — казва той тихо. — Нашите разузнавателни полети са установили наличие на значителни количества трансформирани бойци, струпани в Дейтън и околностите. Ще ги атакуваме с един взвод, който в продължение на четири часа ще действа без външно подкрепление. Шансът за оцеляване е едно към четири.

Прочиствам гърлото си.

— А другите два взвода ще бъдат тук.

Той кимва. Сините му очи са като свредели.

— Сам реши.

Същата лека, загадъчна усмивка. Знае какво ще кажа. Знаел го е още преди да прекрача прага. От профила ми в „Страната на чудесата“? Надали. Знаел го е, защото познава мен.

Ставам от стола и се изпъвам като струна.

И му казвам това, което той знае предварително.

52.

В точно девет часа целият батальон е строен на плаца: море от сини гащеризони, предвождано от четирите най-добри взвода в ослепителните им нови униформи. Повече от хиляда новобранци в опънат по конец строй, с лице на изток — началото на началата, взрени в трибуната с високоговорители, издигната ден преди това. Знамената шумолят в ледения бриз, но ние не чувстваме студа. В сърцата ни пламти огън, по-жарък и от този, който изпепели Танка. Висшият състав на Централното командване минава пред отличилите се взводове, стиска ни ръце и ни поздравява за добре свършената работа. После идва ред да ни поздравят и старши инструкторите. Винаги съм си представял какво ще кажа на Резник, като ми подаде ръка. „Благодаря, че превърнахте живота ми в пълен ад.“ „Умри, кучи сине.“ Или просто „Умри.“ Или кратко и ясно: „Майната ти!“ Но като ми подава ръка, изгубвам самообладание. Иска ми се да го фрасна и прегърна едновременно.

— Поздравления, Бен — казва той, което окончателно ме разбива. Не съм и допускал, че знае името ми. Той ми смигва и продължава напред край строя.

Следват няколко кратки речи от офицери, които не съм виждал досега. После дават думата на главнокомандващия и всички изпадаме в див екстаз: размахваме барети и юмруци, крещим. Ехото от околните сгради удвоява грохота. Сякаш сме двойно повече. Вош вдига ръка, бавно и тържествено и френетичните възгласи изведнъж секват — сякаш е щракнал ключ. Козируваме. Толкова е тихо, че се чува туптенето на сърцата и развълнуваното ни дишане. След онова, което ни събра тук и всичко, през което преминахме, след всичката кръв, смърт и огън, след страшното огледало на „Страната на чудесата“ и още по-страшната истина за бъдещето в стаята за екзекуции, след месеци нечовешки тренировки, които пратиха по-слабите на оня свят, ние сме тук. Оцеляхме, но се простихме с детството. Сега сме войници, сигурно последните войници в света, последната и единствена надежда на Земята. Сплотени от духа на мъстта.

Не чувам и дума от словото на Вош. Гледам слънцето, което изгрява над рамото му, между двата комина на централата. Светлината му трепти по космическия кораб над нас — едно-единствено грозно петънце в едно прекрасно небе. Толкова дребно, толкова незначително. Имам чувството, че мога да се пресегна, да го откъсна от небето, да го хвърля на земята и да го размажа с пета. Пламъкът в гърдите ми се нажежава до бяло, обзема и последния милиметър от тялото ми. Топи костите ми, изгаря кожата ми. Аз съм слънце, избухващо в свръхнова.

Не бях точен, като казах, че Бен Периш умря в деня, в който напуснах центъра за рехабилитация. Влачих със себе си вонящия му труп през всичките месеци на подготовката. Сега и последният остатък от него изгоря, докато се взирах в самотната фигура, която запали този огън. Човекът, който ми показа истинското бойно поле. Който ме опустоши, за да ме презареди. Който ме уби, за да живея. Виждам, че в този миг той ме гледа — с леденосините си очи, които проникват до дъното на душата ми. И знам — знам какво мисли.