Петата вълна

37.

Каси, през зацапания прозорец, смалява се.

Каси, на пътя, държи Мечо.

Вдигна лапата му, за да ми помаха за довиждане.

Довиждане, Сами.

Довиждане, Мечо.

Прахта на пътя; извира от големите черни гуми на автобуса, а Каси се смалява в кафявата вихрушка.

Довиждане, Каси.

Каси и Мечо стават все по-малки и по-малки. Твърдостта на стъклото под пръстчетата му.

Довиждане, Каси. Довиждане, Мечо.

Докато прахта ги погълне и той остане сам в претъпкания автобус. Без Мама, без Тати, без Каси… и май не трябваше да оставя Мечо, защото Мечо бе с него откак свят светува. Но с него бяха и Мама, и Нан-Нан, и Дядо, и останалите. Децата от групата на госпожа Наймън и госпожа Наймън, и Маевски, и добрата лелка с ягодовите близалки на касата в супермаркета. Винаги имаше близалки. Както го имаше и Мечо. А сега ги нямаше. Всички, които бяха там, ги нямаше и Каси каза, че няма да се върнат.

Никога.

Той отлепя ръка, но стъклото помни. Пази спомен от ръката му. Не като снимка, а по-скоро като размита сянка. Както когато той се помъчи да си спомни лицето на майка си.

Освен Татко и Каси, всички лица, които е виждал, откакто знае какво е лице, са избледнели. Всички лица сега са нови. Лица на чужди хора.

Един войник върви по пътеката към него. Свалил е черната маска. Лицето му е кръгло, носът му е малък и осеян с лунички. Не изглежда много по-възрастен от Каси. Раздава пликчета с гумени бонбони и кутийки с плодови сокове. Мръсни пръстчета се пресягат и сграбчват лакомствата. Някои от децата не са яли с дни. За някои войниците са първите възрастни, които виждат след смъртта на родителите си. Някои деца, най-кротките, са открити в покрайнините на града, скитащи сред купчините от почернели, полуизгорели тела. Сега се взират във всичко и във всички, като че ли всичко и всички са неща, които никога досега не са виждали. Други, като Сами, са взети от бежански лагери или малки групи оцелели, дирещи спасение. Дрешките им не са така опърпани, лицата им — не толкова изпосталели, а очите — не така празни като тези на другите — кротките — скиталите сред купчините от трупове.

Войникът стига до най-задния ред. На ръкава си има бяла лента с голям червен кръст.

— Искаш ли да хапнеш? — пита го.

Кутийка плодов сок и гумени бонбони с формата на динозаври. Сокът е студен. Студен. Не е пил студена напитка цяла вечност.

Войникът се намества на седалката до него и опъва дългите си крака на пътеката. Сами мушва тънката пластмасова сламка в кутията със сок и смуче, загледан в неподвижната фигурка на едно момиче, сгушено на отсрещната седалка. Късите й панталонки са скъсани, розовото й горнище е оплескано със сажди, а обувките — вкоравени от засъхнала кал. Тя се усмихва насън. Сигурно сънува нещо хубаво.

— Познаваш ли я? — пита го войникът.

Сами поклаща глава. Не е била в бежанския лагер с него.

— Защо си с този червен кръст?

— Санитар съм. Помагам на болни хора.

— Защо си свали маската?

— Вече не ми трябва — казва санитарят и лапва шепа гумени бонбони.

— Защо не ти трябва?

— Чумата остана зад нас. — Войникът посочва с палец задното стъкло, зад което във вихрушката от прах се стопи Каси, стискайки в ръка Мечо.

— Но татко каза, че заразата е навсякъде.

Войникът клати глава.

— Не и там, където отиваме — казва.

— Къде отиваме?

— „Кемп Хейвън“.

През шума от двигателя и вятъра в отворените прозорци името прозвучава като „Рай Земен“.

— Къде? — пита Сами.

— Абе, ще ти хареса. — Войникът потупва крака си. — Всичко е подготвено.

— За мен?

— За всички.

Каси на пътя, държи лапичката на Мечо, за да помаха за довиждане.

— Тогава защо не взехте всички?

— Ще ги вземем.

— Кога?

— Веднага след като настаним вас. — Войникът поглежда към момиченцето. Става, съблича зелената си куртка и внимателно го завива с нея.

— Вие сте най-важни — казва войникът и момчешкото му лице става сериозно. — Вие сте бъдещето.

Тесният прашен път се превръща в по-широк и павиран път, после автобусите излизат на още по-широк път. Двигателите им изръмжават с гърлен рев и те политат към слънцето по магистрала, разчистена от отломки и изоставени коли. Развалините са избутани встрани, за да са отвори път за конвоите от автобуси с деца.

Санитарят с луничавия нос минава за втори път по пътеката, като сега раздава бутилки с вода и подканва прозорците да се затворят, защото има настинали деца, а някои се плашат от вятъра, който сега реве с пълна сила, като чудовище. В автобуса скоро става топло и задушно и на децата им се приспива.

Но Сам е дал Мечо на Каси, за да не е сама, а никога не е спал без Мечо — ама никога. Поне, откакто се появи Мечо. Спи му се, но без Мечо закъде? Колкото повече се опитва да го забрави, толкова повече си го спомня и толкова повече му липсва. А колкото повече му липсва, толкова повече съжалява, че го е оставил там.

Войникът му подава бутилка с вода. Вижда, че нещо не е наред, макар Сами да се усмихва, все едно, че изобщо не му липсва някакъв си мечок. Войникът отново се разполага на седалката, пита го как се казва и се представя като Паркър.

— Колко още има? — пита Сами. Скоро ще се стъмни, а от тъмното по-лошо няма. Никой нищо не му е казал, но той знае, че като пристигнат ще е вече съвсем тъмно. Никой няма да го пита дали иска, или не, просто ще е така, както стана и с всичко напоследък, все едно дали ти харесва, или не. Както телевизорът примигна и угасна, като колите, които спряха и самолетите, които заваляха. И като Чумата — „Досадните мравки“, както й викаха Каси и Тати — и като мама, увита в кървав чаршаф.

При пристигането на Другите татко му каза, че светът вече е друг и нищо вече няма да е постарому, че те могат да го разходят с кораба си и дори да го вземат на вълнуващо пътешествие из космоса. И Сами с нетърпение чакаше да види кораба отвътре, а после да полети като Люк Скайуокър с неговия „Старфайтър“. Всяка вечер му се струваше като Бъдни вечер. Ще се събуди сутринта и ще види стаята си, отрупана с прекрасни подаръци от Другите.

Но Другите не донесоха друго освен смъртта.

Те не бяха дошли да дават. Те бяха дошли да взимат. Всичко.

Кога щяха да спрат? Изглежда никога. Нямаше да спрат, докато не опустошат всичко, докато целият свят не заприлича на Сами — празен и обезмечен.

И той пита войника:

— Далеч ли е?

— Не, съвсем близо — отговаря войникът, по име Паркър. — Искаш ли да стоя тук при теб?

— Не ме е страх — казва Сами. „Сега трябва да си смел“, му каза Каси в деня, в който почина майка му. В който видя празното легло и без да пита разбра, че е изчезнала като Нан-Нан и всички останали — тези, които познаваше, и тези, които не познаваше. Тези, които трупаха на купчини и изгаряха в края на града.

— Няма от какво да те е страх — казва войникът. — В пълна безопасност си.

Същото каза и Татко една нощ, след като вече нямаха ток, а той беше обковал прозорците и барикадирал вратите, защото по улиците скитаха лоши с пушки и безчинстваха.

След като Мама се разболя и татко надяна бели хартиени маски на лицата им — неговото и на Каси.

— Да знаеш, „Кемп Хейвън“ ще ти хареса много — казва войникът. — Като го видиш, ще ахнеш. Направили сме го само за деца.

— А те няма ли да ни открият и там?

Паркър се усмихва.

— Е, това не знам. Но определено е най-безопасното място в Северна Америка засега. Има и невидимо силово поле, в случай, че „посетителите“ станат твърде настоятелни.

— Но силовите полета са измислени.

— Така казвахме доскоро и за извънземните.

— Ти виждал ли си извънземен, Паркър?

— Още не. Никой, поне никой от моя взвод, не ги е виждал. — Той се усмихва, мъжествено като истински войник, и сърцето на Сами затупква учестено. Кога ще порасне, та да стане и той войник? Като Паркър!

— Знам ли — казва Паркър. — Може и да изглеждат точно като нас. Може в момента да разговаряш с извънземен. — Усмихва се, този път различно. Подигравателно.

Войникът се изправя и Сами посяга към ръката му. Не иска Паркър да си тръгне.

— „Рай Земен“ наистина ли има силово поле?

— Да. И наблюдателни кули със стражи, и непрекъснато видеонаблюдение, и седемметрова ограда, отгоре с бодлива тел, и зли кучета-пазачи, способни да надушат извънземен от километри.

Сами бърчи нос.

— Това много не прилича на Рай! Прилича ми на затвор!

— С тази разлика, че в затвора лошите са вътре, а ние ги държим отвън.

38.

Нощ.

Горе звезди, светли и студени и тъмният път под тях, и бръмченето на колелата по тъмния път под студените звезди. Фарове, пронизващи гъстата тъма. Полюшването на автобуса и застоялият топъл въздух.

Момичето от другата страна на пътеката се е събудило, тъмната й коса е сплъстена и заметната на една страна, бузите й са кухи, а кожата — плътно опъната по черепа, което прави очите й да изглеждат огромни, като на сова.

Сами колебливо й се усмихва. Тя не отвръща на усмивката му. Очите й са вперени в шишето с вода, подпряно на крака му. Той й го подава.

— Искаш ли?

Една малка кокалеста ръка се стрелва в пространството между тях, дръпва бутилката, момичето изпива водата на четири едри глътки и мята празната бутилка на седалката до нея.

— Те имат още вода, ако си още жадна — казва Сами.

Момичето не казва нищо. Взира се в него без да мига.

— Имат и гумени бонбони, ако си гладна.

Тя само го гледа, не говори. С немигащи очи и крака, свити под зелената куртка на Паркър.

— Аз съм Сам. Казвам се Сам, но всички ми викат Сами. Освен Каси. Каси ми казва Самс. А ти как се казваш?

Момичето се мъчи да надвие бръмченето на колелата и воя на двигателя.

— Меган.

Тънките й пръстчета стискат грубия плат на войнишката куртка.

— Това откъде дойде? — чуди се тя на глас. Гласът й едва се чува от дрънченето и ръмженето на автобуса. Сами става и се намества на празната седалка до нея. Тя се стряска и дръпва краката си.

— От Паркър — казва й Сами. — Ей тоя до шофьора. Той е санитар. Човек, който се грижи за болни хора. Много е добър.

Слабичкото момиче на име Меган клати глава.

— Аз не съм болна.

Очите й са потънали в тъмни кръгове, устните й са напукани и се белят, косата й е сплъстена и пълна със заплетени клечки и листа. Челото й е лъскаво, бузите — зачервени.

— Къде отиваме? — иска да разбера тя.

— В „Рай Земен.“

— Какво…?

— Това е военна база — казва Сами. — И то не каква да е. А най-голямата, най-добрата, най-сигурната в целия свят. Има дори силово поле!

В автобуса е топло и задушно, но Меган продължава да трепери. Сами намества куртката на Паркър около брадичката й. Тя се взира в лицето му със своите огромни, бухалски очи.

— Коя е Каси?

— Сестра ми. И тя ще дойде. Войниците ще я доведат. И нея, и татко, и всички останали.

— Искаш да кажеш, че е жива?

Сами кима, озадачен. Защо да не е жива?

— Баща ти и сестра ти са живи? — Долната й устна трепери. Една сълза си проправя път през саждите по лицето й. Сажди от дима на кладите от догарящи тела.

Без да се замисля, Сами я улавя за ръка. Както Каси го държеше за ръка в нощта, когато му разказа за това какво са направили Другите.

Това беше първата им нощ в бежанския лагер. Страшните размери на онова, което бе станало през последните няколко месеца, не му бяха ясни до онази нощ, в която угасиха лампите и той се сви на клъбце при кака си. Всичко се бе случило така бързо — от деня, в който угасна тока, до деня, в който баща му уви Мама в чаршаф и пристигнаха в лагера. Все си мислеше, че един ден ще се прибере вкъщи и всичко ще е като преди. Мама няма да е там. Той не беше бебе и знаеше, че мама няма да се върне, но не беше разбрал, че връщане назад няма, че станалото бе завинаги.

До онази нощ. Нощта, в която Каси го улови за ръка и каза, че мама е само една от милиардите. Че почти всички на Земята са мъртви. Че те никога няма да се върнат у дома. Че никога няма да ходят на училище. Че всичките му приятели са мъртви.

— Не е честно — тихо казва Меган в тъмния автобус. — Не е честно. — Взира се в Сами. — Цялото ми семейство е мъртво, а ти все още имаш баща и сестра! Не е честно.

Паркър отново е в движение. Спира на всеки ред, тихо казва нещо и докосва челата на децата. Като ги докосне, в тъмното светва лампичка. Понякога свети зелено. Понякога — червено. Като угасне лампичката, Паркър бележи ръцете на децата с печат. Червена светлина — червен печат. Зелена — зелен печат.

— Малкият ми брат беше като теб — казва Меган на Сами. Звучи като обвинение: „Защо ти си жив, а той не е?“

— Как се казваше? — пита Сами.

— Все едно. Какво те интересува името му?

Иска му се Каси да беше тук. Каси щеше да успокои Меган. Тя винаги знае какво да каже.

— Казваше се Майкъл. Майкъл Джоузеф. Беше на шест и никому нищо не бе направил. Това стига ли ти? Доволен ли си? Името на брат ми беше Майкъл Джоузеф. Искаш ли да знаеш и имената на останалите?

Поглежда през рамото на Сами към Паркър, който е спрял до техния ред.

— Здравей, сънливке — казва санитарят на Меган.

— Тя е зле, Паркър — му казва Сами. — Направи нещо, за да е по-добре.

— Скоро всички ще сте по-добре — казва Паркър с усмивка.

— Нищо ми няма — казва Меган и се тресе като лист под зелената куртка на Паркър.

— Знам, че ти няма — кимва той и широко се усмихва. — Но дай за всеки случай да ти премеря температурата. Става ли?

Държи малък сребрист диск с големината на монета.

— Ако е над 37 градуса, ще светне зелено. — Той се пресяга през Сами и притиска диска към челото на Меган. Светва зелено. — Мда-а… — казва Паркър. — Дай да проверим и теб, Сам.

Металът, опрян о челото му, е топъл. За миг-два лицето на Паркър се облива в червена светлина. Паркър поставя печат върху ръката на Меган върху опакото на дланта. Мокрото зелено мастило проблясва в сумрака. Печатът представлява усмихнато личице. Следва червено усмихнато личице за Сами.

— Като пристигнем, ще чакаш да те извикат — казва Паркър на Меган. — Зелените отиват право в болницата.

— Аз не съм болна! — дрезгаво кряска Меган. Гласът й е хриплив. Тя се сгъва на две, кашля и Сами инстинктивно се отдръпва. Паркър го потупва по рамото.

— Настинка, Сам — шепнешком казва той. — Ще се оправи.

— Няма да ходя в болница — казва Меган на Сами, след като Паркър се връща при шофьора. Яростно трие опакото на дланта си в якето и размазва мастилото. Усмихнатото лице се превръща в зелено петно.

— Иди — казва Сами. — Не искаш ли да си по-добре?

Тя клати глава рязко. Нищо не е разбрал.

— В болниците не се оправяш. Там си, за да умреш.

След като майка му се разболя, той попита Татко: „Няма ли да закараме Мама в болница?“ А баща му каза, че там може и да е по-зле. Много болни накуп, малко лекари, а и с какво биха могли да й помогнат лекарите? Каси му каза, че болницата не работи — като телевизора, лампите, колите и всичко останало.

— Значи всичко се развали, а Каси? — попита той. — Всичко!

— Не всичко, Самс — му отвърна тя.

Хвана ръката му и я опря в гърдите му. Сърцето му яростно блъскаше о разтворената му длан.

— Виж — каза тя. — Здраво е.

39.

Майка му се появява само в смътни промеждутъци, в сивата зона между пробуждането и съня. Страни от сънищата му, сякаш знае, че сънищата не са истински, но когато ги сънуваш, изглеждат съвсем истински. Обича го твърде много, за да го безпокои.

Понякога успява да види лицето й, но повечето пъти не може. Само контур, малко по-тъмен от сивото зад клепачите му. Може да я подуши и да докосне косата й, да усети как кичурите се плъзгат между пръстите му. Ако се опита да види лицето й, тя се стопява в мрака. А ако се опита да я задържи, се изплъзва като кичурите между пръстите му.

Бръмченето на колелата по тъмния път. Топлият застоял въздух и полюшването на автобуса под студените звезди. Колко още има до „Рай Земен“? Сякаш откак свят светува са на този тъмен път под студените звезди. Той чака майка си да се появи в промеждутъка на нищото, със затворени клепачи, а Меган го гледа с нейните големи, кръгли като на бухал очи.

Той заспива, чакайки.

Все още е заспал, когато трите училищни автобуса се появяват пред портала на „Кемп Хейвън“. Горе в наблюдателната кула часовоят натиска един бутон, електронната ключалка щраква и вратите с плъзгане се отварят. Автобусите влизат, вратите се плъзгат обратно и се затварят.

Той се събужда, едва когато автобусите най-сетне спрат с последно, сърдито изсвистяване на спирачките си. Двама войници тръгват по пътеката и будят децата, които все още спят. Войниците са тежко въоръжени, но се усмихват и гласовете им са кротки. „Всичко е наред. Време е за ставане. В пълна безопасност сте.“

Сами се надига, присвивайки очи от внезапната светлина, нахлуваща през прозорците, и поглежда навън. Спрели са пред голям самолетен хангар. Големите му врати са затворени и не се вижда какво има вътре. Странно, но е спокоен. Не се плаши, че е на непознато място без Тати, Каси или Мечо. Ярката светлина значи: тук извънземните не са успели да спрат тока. Което пък значи, че Паркър е казал истината: лагерът има силово поле. Няма как иначе да е. Не им пука, че ще ги открият.

В пълна безопасност са.

Усеща дъха на Меган в ухото си и се обръща да я погледне. Очите й са огромни под блясъка на прожекторите. Сграбчва ръката му.

— Не ме изоставяй — моли тя.

Един едър мъж се качва в автобуса. Застава до шофьора, разкрачен, с ръце на кръста. Има широко, месесто лице и много малки очи.

— Добро утро, момчета и момичета и добре дошли в „Кемп Хейвън“! Името ми е майор Боб. Знам, че сте уморени и гладни и може би малко уплашени… Я да видя, има ли малко уплашени? Да вдигнат ръка.

Не се вдига нито една ръка. Двайсет и шест чифта очи се взират безизразно в него. Майор Боб се ухилва. Зъбите му са дребни, като очите му.

— Изключително. И знаете ли? Няма от какво да ви е страх. Нашият лагер е най-сигурното място в света. Казвам го сериозно. В пълна безопасност сте. — Той се обръща към един от усмихнатите войници, който му подава една папка. — Тук в „Кемп Хейвън“ има две правила. Правило номер едно: Помни си цвета! Я да видя кой какъв цвят е! — Двайсет и пет юмрука литват във въздуха. Двайсет и шестият, на Меган, остава в скута й. — Червените: след няколко минути ще ви заведем в Хангар номер едно за обработка. Зелените, останете по места, с вас имаме малко повече работа.

— Няма да ида — шепне Меган в ухото на Сами.

— Правило номер две! — бумти майор Боб. — Правило две се състои от две думи: „Слушай и изпълнявай!“ Помни се лесно, нали? Правило две, думи — две. Слушайте ръководителя на групата. И изпълнявайте всяка негова заповед. Не питайте и не възразявайте. Той е — и всички сме — тук с една-единствена цел: да ви пазим. А няма как да го направим, ако не слушате и не изпълнявате всички заповеди — моментално и без въпроси. — Той подава папката на усмихнатия войник, плясва дундестите си ръце и казва: — Въпроси?

— Току-що ни каза „без въпроси!“ — прошушва Меган. — А сега пита за въпроси.

— Изключително! — изревава майор Боб. — Отивайте да ви обработват! Червени, вашият групов ръководител е ефрейтор Паркър. Никакво тичане, бутане или блъскане. И всеки да си покаже печата на изхода. Хайде, давайте. Колкото по-бързо ви обработят, толкова по-скоро ще си легнете, а после ще закусите. Храната не е кой знае какво, но поне е в изобилие.

Той изтрополява надолу по стълбите. Автобусът се олюлява от стъпките му. Сами понечва да се изправи, но Меган го дърпа пак на мястото му.

— Не ме изоставяй — казва тя.

— Но аз съм червен — протестира Сами. Жал му е за Меган, но и иска да тръгне. Този автобус му дойде до гуша. А и колкото по-бързо го опразнят, толкова по-скоро ще се върне за Каси и Тати.

— Няма страшно, Меган — мъчи се да я утеши той. — Нали чу Паркър. Всички ще сме добре.

Нарежда се зад останалите червени. Паркър стои при най-долното стъпало и проверява печатите. Шофьорът извиква: „Хей!“ и Сами се извръща. Вижда Меган на изхода: блъска се като пеперуда в гърдите на Паркър, пищи и размахва кокалестите си ръце във въздуха.

— Пусни ме!

Шофьорът я повлича назад по стълбите, като здраво я стиска през кръста с едната си ръка.

— Сами — крещи Меган. — Сами, не ме оставяй! Не им давай да…

Вратата на автобуса хлопва и заглушава виковете й.

Сами вдига поглед към Паркър, който успокоително го потупва по рамото.

— Не се тревожи, Сам — кротко му казва той. — Хайде.

Докато върви към хангара, Сами чува писъците й през жълтата метална кожа на автобуса, през гърления рев на двигателя и през свистенето на освобождаващите се спирачки. Пищи, сякаш умира или я изтезават. В този момент влиза през една странична врата в хангара и не я чува повече.

До вратата стои войник. Подава на Сами карта с номер: четиридесет и девет.

— Иди в най-близкия червен кръг — му казва войникът. — Седни. И изчакай, докато си чуеш номера.

— Трябва да отскоча до болницата — казва Паркър. — Стой си на мястото и помни, че всичко е наред. Тук никой не може да ти направи нищо. — Той разрошва косата на Сами, обещава му да се видят скоро и му прави „бум“ с юмрук на тръгване.

За разочарование на Сами в огромния хангар няма самолети. Никога не е виждал изтребител отблизо, въпреки че е пилотирал хиляди пъти след Пришествието. Докато майка му береше душа в хола, той беше в кабината на един „Фолкън“ и със свръхзвукова скорост пореше най-горните атмосферни слоеве, устремен към кораба на извънземните. Разбира се, сивият корпус беше настръхнал от стрелкови куполи и лъчеви оръдия, а силовото му поле сатанински тлееше в болнаво зелено, но в него имаше пролука. Само сантиметри по-широка от самолета. Но ако се прицелеше добре… А трябваше, защото цялата му ескадрила беше унищожена, той бе останал с една-единствена ракета и нямаше друг освен него, който да защити Земята от извънземната орда. Никой освен Сами „Пепелянката“ Съливан.

На пода са очертани три големи червени кръга. Сам отива при останалите тринайсет деца в най-близкия до вратата кръг и сяда. Ужасените писъци на Меган още са в главата му. Огромните й очи, блесналата й от пот кожа и зловонният й дъх. Каси му каза, че „Досадните мравки“ вече са отминали, тъй като са унищожили всички — без него, Тати и Каси, както и останалите от Лагера. Те имали имунитет, каза Каси.

Но ако Каси не беше права? Може някои да умираха от болестта по-бавно. Може Меган да умираше именно сега.

Както бе възможно Другите да са пратили втора болест, по-лоша от „Досадните мравки“, която да изтреби всички оцелели след първата.

Той отпъжда мисълта. След смъртта на майка му отпъждането на лоши мисли му се отдава все по-добре и по-добре.

В трите кръга са се събрали над сто деца, но хангарът е много тих. Момчето до Сами е така изтощено, че ляга, свива се на кълбо върху студения бетон и заспива. Момчето е по-голямо от Сами, може би десет- или единайсетгодишно, и спи, мушнало палец между устните си.

Чува се звънец, след което от високоговорителя се разнася женски глас. Първо на английски, после на испански.

Миг по-късно извикват първия номер. Детето се надига от червения кръг и един войник го отвежда до врата, боядисана в същия цвят, в дъното на хангара. Войникът взима картата с номера му и отваря вратата. Детето влиза само. Войникът затваря вратата и се връща на мястото си при един от червените кръгове. До всеки кръг има по двама войници, тежко въоръжени, но усмихнати. Всички войници се усмихват. Непрекъснато.

Едно след друго извикват децата по номера. Те излизат от своя кръг, прекосяват хангара и изчезват зад червената врата. Не се връщат.

Минава близо час, докато женският глас съобщи номера на Сами. Разсъмва се и слънчевата светлина нахлува през високите прозорци, изпълвайки хангара със златиста светлина. Сами е много уморен, зверски гладен и малко схванат от дългото седене, но скача на крака, като чува: „ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ! МОЛЯ, ОТПРАВЕТЕ СЕ КЪМ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА! НОМЕР ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ!“ и в бързината почти се спъва в спящото момче до него.

От другата страна на вратата го чака една сестра. Ясно е, че е медицинска сестра, защото носи зелена престилка и обувки с меки подметки, като сестра Рейчъл от техния лекарски кабинет. Усмивката й е топла като на сестра Рейчъл. Хваща го за ръка и го отвежда в една малка стая. Вътре има кош, преливащ от мръсни дрехи и хартиени роби, закачени до една бяла завеса.

— Е, юначе, — казва сестрата. — От колко време не си се къпал?

Стреснатото му изражение я разсмива. Тя отмята бялата завеса. Отзад има душ.

— Всичко в коша. Да, и бельото. Обичаме децата, но не и въшките, кърлежите или каквото и да било с повече от два крака!

Въпреки протестите му сестрата настоява да го съблече собственоръчно. Той стои, скръстил ръце пред себе си, докато тя излива някакъв вонящ шампоан в косата му и го сапунисва от главата до петите.

— Жуми, за да не ти пари на очите — кротко го подсеща медицинската сестра.

Оставя го да се подсуши сам и му казва да облече някоя от хартиените роби.

— Излез през тази врата. — Тя посочва вратата в другия край на стаята.

Мантията му е голяма. Докато върви, краищата й се влекат по пода. В съседната стая го чака друга сестра. По-пълна от първата, по-възрастна и не толкова любезна. Кара го да стъпи на кантар, записва теглото му и му казва да се качи на масата за прегледи. Долепя до челото му малък метален диск — като тоя на Паркър в автобуса.

— Меря ти температурата — обяснява тя.

Той кимва.

— Знам. Паркър ми каза. Червено означава нормално.

— Червен си, добре — казва сестрата. Стиска китката му със студените си пръсти и му премерва пулса. Сами настръхва. Тънката мантия не държи никак топло, а и е малко притеснен. Не е приятно да си на преглед. Да не говорим за инжекциите, които съвсем не са му по вкуса. Сестрата сяда пред него и казва, че трябва да му зададе няколко въпроса. Трябва да слуша внимателно и да отговаря, колкото е възможно по-точно. Няма проблем, ако не знае отговора. Ясно?

Трите му имена? На колко години е? От кой град? Има ли братя или сестри? Живи ли са?

— Каси — казва Сами. — Каси е жива.

Сестрата записва името на Каси.

— На колко години е Каси?

— Каси е на шестнайсет. Те ще я приберат — казва Сами на медицинската сестра.

— Кои „те“?

— Войниците. Казаха, че нямало място, но щели се върнат и да ги вземат, нея и татко.

— Татко? Значи и баща ти е жив. А майка ти?

Сами поклаща глава. Прехапва долната си устна. Трепери като лист. Какъв студ! Сеща се за двете празни седалки в автобуса — едната, на която седеше Паркър и другата до Меган. И изведнъж изтърсва:

— Казаха, че няма места в рейса, а имаше. Татко и Каси можеха да дойдат. Защо не ги пуснаха войниците?

Сестрата отговаря:

— Защото ти си най-важен, Самуел.

— Но и те ще дойдат, нали?

— Сигурно.

Още въпроси. Как е починала майка му? Какво се е случило след това?

Химикалката на сестрата лети над страницата. Тя става и го потупва по голото коляно.

— Не се страхувай — казва му на тръгване. — В пълна безопасност си. — Гласът й му се струва неубедителен. Сякаш говори наизуст. — Стой мирен. След малко ще дойде лекарят.

Това „малко“ му се струва ужасно много. Той се увива с ръце в опит да се стопли. Очите му неспокойно бродят из малката стая. Мивка и шкаф. Столът на медицинската сестра. Табуретка на колелца в единия ъгъл и точно над нея — монтирана на тавана камера, чието лъскаво черно око е вторачено в масата за прегледи.

Сестрата се връща, следвана от лекаря. Д-р Пам е толкова висока и слаба, колко сестрата — ниска и закръглена. Сами изведнъж се успокоява. Нещо във високата лекарка му напомня за майка му. Сигурно заради това как говори с него — гледа го в очите и има топъл и нежен глас. Ръцете й са топли. Не е с ръкавици като медицинската сестра.

Прави това, което се очаква — познатите лекарски неща. Оглежда със светлина очите, ушите и гърлото му. Прислушва го със стетоскоп. Потрива го под брадичката, но не силно и тихо си тананика нещо.

— Лягай по гръб, Сам.

Стегнати пръсти натискат по корема му.

— Така боли ли?

Кара го да стане, да се наведе и да докосне стъпалата си, а тя шари с пръсти нагоре надолу по гръбнака му.

— Добре, юнак. Хайде, скачай пак на масата.

Той бързо се мята на намачканата хартия, облекчен, че прегледът е почти завършил. Ще се размине без инжекции. Може да го боцнат по пръста, което също не е приятно, но поне няма да има инжекции.

— Подай ми ръката си.

Д-р Памела поставя в дланта му малка сива тръбичка, не по-голяма от оризово зърно.

— Знаеш ли какво е това? Казва се микрочип. Имал ли си някога домашен любимец, куче или котка?

Не. Баща му е алергичен. Но той винаги е искал кученце.

— Виж сега. Някои собственици слагат почти същото устройство на домашните си любимци, в случай, че се загубят или избягат. Това тук е по-различно, но също излъчва сигнал, който можем да проследим.

Слагало се под кожата, обяснява лекарката и където и да е Сами, те ще го открият. В случай, че стане нещо. Тук, в „Кемп Хейвън“, е съвсем безопасно, но само допреди няколко месеца мислехме, че и светът е в безопасност. Докато не дойдоха извънземните. Така че трябва да сме внимателни и да взимаме всички предпазни мерки…

След думата „подкожно“ той вече не чува нищо. Значи ще му инжектират това сиво зрънце? Страхът отново сковава сърцето му.

— Няма да боли — казва лекарката, усещайки притесненията му. — Малко упойка и два-три дни след това мястото леко ще те сърби.

Лекарката е много мила. Разбира колко мрази инжекциите и ако зависи от нея, няма да го измъчва. Но трябва. Тя му показва иглата за упойката. Съвсем малка, тънка като косъм. „Като ухапване от комар“, казва лекарката.

Щом е така… Колко комари са го хапали! Д-р Памела обещава, че няма и да усети слагането на сивото зрънце. След обезболяващата инжекция няма да чувства нищо.

Той лежи по корем, мушнал лице в сгъвката на лакътя си. В стаята е студено и мацването със спирт по врата му го кара да настръхне. Сестрата му казва да се отпусне.

— Колкото по се стягаш, по-зле.

Той се опитва да се мисли за нещо хубаво, нещо, което да го разсее от онова, което предстои. Вижда лицето на Каси в съзнанието си и е изненадан. Очаквал е да види лицето на майка си.

Каси се усмихва. Той също й се усмихва в свивката на лакътя си. Комарът, който сигурно е с размер на птица, здравата го клъвва по врата. Той не помръдва, само леко изскимтява в лакътя си. След по-малко от минута всичко приключва.

Номер четиридесет и девет е маркиран.

40.

След като превързва мястото, лекарката отбелязва нещо в картона на Сами, подава го на медицинската сестра и му казва, че остава само още един тест.

Той отива с нея в съседната стая. Тя е много по-малка от залата за прегледи. Не по-голяма от килер. В средата на стаята има стол, подобен на този, който Сами е виждал при зъболекаря — тесен и висок, с тънки подлакътници.

Лекарката му казва да седне.

— Отпусни се напълно, … главата назад… точно така. Спокойно.

Бзззз. Облегалката на стола се накланя, предницата се вдига и вече е почти легнал. Вижда лицето на лекарката. Усмихва му се.

— Браво, Сам, беше много търпелив и това е последното изследване. Обещавам ти. Няма да трае дълго и няма да боли, но от време на време може да… поусетиш нещо. Ще изпробваме импланта, който току-що ти поставихме. За да сме сигурни, че работи добре. Ще отнеме само няколко минути, през които трябва си напълно неподвижен. Което не е съвсем лесно. Едно мръдване, завъртане или почесване по носа може да провали изследването. Ще се справиш ли?

Сами кимва и отвръща на топлата усмивка на лекарката.

— Играл съм на „Замръзни“ — успокоява я той. — Много ме бива в тая работа.

— Добре! Но за всеки случай, ще ти поставя тези ленти около китките и глезените, не много стегнато. Просто, ако те засърби носа. Ремъците ще те подсещат да не мърдаш. Съгласен ли си?

Сами кимва. Като го овързва, тя казва:

— Добре, сега аз отивам при монитора. Компютърът ще изпрати сигнал за калибриране на транспондера, а транспондерът ще върне сигнала на компютъра. Това не отнема повече от няколко секунди, но може да ти се стори по-дълго — дори много по-дълго. Различните хора реагират по различен начин. Готов ли си да пробваме?

— Давай.

— Добре! Затвори очи. Дръж ги затворени, докато не кажа да ги отвориш. Дишай дълбоко. Почваме. Не гледай! Броя: три… две… едно…

Едно ослепителнобяло кълбо от огън експлодира в главата на Сами Съливан. Тялото му се вкочанява, краката му се напрягат, малките му пръстчета са вкопчени в подлакътниците. Чува успокояващия глас на лекарката от другата страна на ослепителната светлина. Казва му:

— Всичко е наред, Сами. Не се страхувай. Само още пет-шест секунди, обещавам ти…

Вижда кошарката си. И Мечо е там, лежи до него. И въртележката с планети и звезди, лениво поклащаща се над главата му. Вижда майка си, надвесена над него, със супена лъжица. Моли го да си изпие лекарството. Каси, на двора, лято е, той лази около нея, обут в ританки. Каси пръска с маркуча, за да направи дъжд и изведнъж изгрява дъга — ей така, от нищото. Тя люлее маркуча напред-назад и се смее, докато той се опитва да догони мимолетните, неуловими цветове. Проблясващи отломки от златиста светлина.

— Хвани дъгата, Сами! Хайде, хвани я, де!

Образите и спомените се изливат от него като водопад. За не повече от деветдесет секунди целият живот на Сами отгърмява с грохот към компютъра. Лавина от докосвания, миризми, вкусове и звуци, които изсветляват в едно бяло нищо. Умът му е изпразнен докрай в ослепителната белота — всичко, което е преживял, всичко, което си спомня и дори нещата, които не си спомня. Всичко, от което се състои личността Сами Съливан, е извлечено, подредено и изпратено от устройството в тила му към компютъра на д-р Памела.

Номер четиридесет и девет е картографиран.

41.

Д-р Памела сваля ремъците и му помага да слезе от стола. Краката на Сами са като кашкавал. Тя го придържа да не падне. Стомахът му се бунтува и той повръща върху белия под. Където и да погледне, танцуват и подскачат черни петна. Едрата, недружелюбна сестра го връща в стаята за прегледи, слага го на масата, казва му, че всичко ще е наред и го пита дали иска нещо.

— Искам мечока си! — крещи той. — Искам баща си и Каси, и да се прибера вкъщи!

Д-р Памела застава до него. В добрите й очи се чете разбиране. Тя знае какво му е. Казва му, че е герой; издържал е, което значи, че е умен, смел и има късмет. Всичко било отлично. Бил съвсем здрав и нямало от какво да се бои. Най-лошото било минало.

— Точно това казваше и баща ми! При всяка неприятност или когато нещата се влошаваха — хълца Сами, опитвайки се да задържи сълзите си.

Донасят му бял анцуг, за да се облече. Прилича малко на пилотски костюм — с цип отпред, от някакъв хлъзгав материал. Анцугът му е голям и ръкавите висят.

— Знаеш ли защо сте толкова важни за нас, Сами? — пита го д-р Памела. — Защото сте бъдещето. Без теб и всички останали деца ние няма как да ги победим. Ето защо ви събираме, водим тук и правим всичко това. Знаеш как постъпиха с нас извънземните. Сътвориха ужасни, чудовищни неща. Но това не е най-лошото и не е всичко.

— А какво друго са направили? — шепне Сами.

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? Мога да ти покажа, но само ако си сигурен.

В бялата стая той току-що бе преживял смъртта на майка си. За втори път бе усетил страшния дъх на кръв и бе видял как баща му я отмива от ръцете си. Ако това не бяха най-лошите неща, то кои бяха другите? Искаше ли да разбере наистина?

— Искам да знам — казва той.

Д-р Пам взима малкия сребрист диск, с който сестрата бе измерила температурата му. Същият като на Паркър.

— Това не е термометър, Сами — казва д-р Памела. — Уред е, но с него не се мери температура. Той показва кой си. Или по-точно какъв си. Я ми кажи, виждал ли си извънземен?

Той поклаща глава отрицателно. Трепери в анцуга. Лежи свит на малката масичка за прегледи. Боли го корем, главата му думка, отпаднал е от глад и изтощение. Не иска да слуша повече. Едва не извиква: „Спри! Не искам да знам!“ Но прехапва долната си устна. Не иска да разбере, но трябва.

— За съжаление, Сам, си виждал — казва д-р Памела с мек, тъжен глас. — Всички сме виждали. Чакахме ги да дойдат след Пришествието, но истината е, че те са били тук, под носа ни и то отдавна.

Той поклаща глава отново. Д-р Пам нещо бърка. Той никога не е виждал извънземни. Слушал е с часове теориите на баща си, че надали ще разберем как изглеждат. Защото единствените признаци за присъствието им бяха сиво-зеленикавия космически кораб и безпилотните самолети.

Какви ги говори д-р Памела?

Тя му протяга ръка.

— Ще ти покажа.