Петата вълна

80.

Воят на сирената е така силен, че мъхът по тила ми вибрира.

Промъквам се заднешком към главния канал, за да се отдалеча от арсенала, и спирам.

Обратно към решетката, взирам се през процепите й цели три минути, като следя за признаци на движение в помещението под мен. В следващия момент ме оглушава писъкът на сирените и ми пречи да се съсредоточа. Благодаря ви, полковник Вош.

— Хайде, драги ми, Мечо — фъфля аз с подутия си език. — Влизаме.

Шут с боса пета в решетката. Ох! Слава Богу, не се налага да ритам втори път. Като спрях да ходя на карате, мама ме попита защо и аз казах, че просто не ме вълнува повече. Беше ми скучно, което, както със закъснение разбрах, не е трябвало да споделям с майка си. Защото тя ми връчи парцал за прах и ми намери занимание.

Смъквам се в помещението. По-точно казано — средно по големина хале. С всичко необходимо на един извънземен нашественик за оборудване и експлоатация на човешки концентрационен лагер. Край стената до мен — „Очи“, няколкостотин на брой, спретнато подредени върху специални поставчици. Край отсрещната стена — безкрайни редици пушки, гранатомети и други оръжия, за чието предназначение и употреба нямам и понятие. Следват по-дребни оръжия, полуавтоматични пушки, гранати и двайсетсантиметрови бойни ножове. Има и гардероб, с униформи за всички родове войски и всички чинове с всички принадлежности към тях — колани, ботуши, паласки.

Чувствам се като дете в сладкарница.

Като за начало — сбогом на анцуга. Най-малкия номер униформа. Кубинки.

Следва снаряжаване. Люгер със зареден пълнител. Няколко гранати. M16? Защо не? Като ще е, да е. Хайде и няколко резервни пълнителя в паласките. О, на колана дори има кобур за един от онези яки двайсетсантиметрови ножове! Добре дошъл, драги ми двайсетсантиметров приятелю.

До шкафа с пушките има сандък с къси метални цилиндри. Това пък какво ще е? Някакъв вид гранати? Взимам един. Кух, с резба. Ясно.

Заглушител.

Като по поръчка за моя нов M16! Завивам го на цевта.

Набутвам косата си под едно доста голямо кепе. Жалко, че няма огледало. Тайно се надявам да мина за дребен на ръст новобранец, но по-скоро изглеждам като сестричка на войник в отпуск, издокарана в дрехите на батко си.

На дневен ред идва Мечо. Намирам нещо кожено с вид на чанта, бутам го вътре и мятам каишката през рамото си. Улисана, вече не чувам и сирената. Готова съм. Въоръжена до зъби. А и Ивън е тук, а той няма да се откаже, докато не успеем. Ако дотогава не се пресели на оня свят.

Чака ме въздуховода и се чудя дали да се качвам там — защото с десетината кила в повече надали ще издържи — или да пробвам късмета си по коридора. Нали затова съм с униформа, за да не се крия! Тръгвам към вратата. Сирената изведнъж млъква и става тихо.

Което надали е добър знак.

Сещам се, че да съм в склад пълен със зеленооки бомби, всяка от които може да изпепели пет квадратни километра в момент, в който десетина от най-близките й приятелки сигурно вече цъкат горе, надали е добра идея.

Хуквам към вратата, но не стигам дотам и първата се взривява. Складът се тресе. Още две крачки и гръмва втора, която трябва да е била по-близо, защото от тавана се посипва мазилка, а въздуховодът се откача и издрънчава на пода.

Изхвърчам през вратата. Нямам време да се оглеждам. Колкото повече се отдалеча от останалите очи, толкова по-добре. Бягам презглава под въртящите се червени лампи, напосоки, без да мисля, осланяйки се само на инстинкт и късмет.

Още една експлозия. Стените треперят. Пада прах. Горе — грохот от рушащи се сгради. Тук долу — писъци на ужасени деца.

Тичам по посока на писъците.

Случва се да завия в неправилна посока и виковете отслабват. Връщам се и пробвам в другия коридор. Като опитна мишка в лабиринт.

Бумтежът горе е спрял, поне засега и аз намалявам ход. Крача, стискайки здраво пушката с двете си ръце и лъкатуша от тунел в тунел, като се ориентирам по звука.

Чувам гласа на майор Боб по мегафон. Скача от стена на стена, идвайки отвсякъде и отникъде.

Завивам в един тунел и виждам взвод от деца, който тича право към мен. Повечето са тийнейджъри. Залепвам за стената и те изтрополяват, без дори да погледнат към мен. А и какво да гледат? Някакъв новобранец като тях.

Завиват зад един ъгъл и аз тръгвам пак. Чувам децата: бърборят и хленчат, въпреки строгите разпоредби на майор Боб.

Някъде зад завоя са.

— Стой!

Заповедта идва иззад гърба ми. Не е детски глас. Спирам. Изпъвам рамене. Не мърдам.

— Къде трябва да си сега, редник? На теб говоря!

— Заповядаха ми да пазя децата, сър! — казвам аз с възможно най-дебелия глас, който мога да изкарам от гърлото си.

— Кръъ-гом! Ще ме гледаш, като говориш с мен! Ясно ли е!

Въздишам. И се обръщам. Той е на двайсет и няколко години, нелош на вид, тип „порядъчно момче“. Не разбирам от пагони, но сигурно е офицер.

— Кажи си номера! — излайва той.

Номера ли? Изтърсвам първото, което ми минава през ум.

— Т62, сър!

Той ме поглежда озадачено.

— Т62? Сигурен ли си?

— Да, сър, сър! — „Сър, сър? Боже, Каси.“

— Защо не си с групата си?

Той не чака за отговор, което е добре, защото не ми идва наум никакво обяснение. Пристъпва напред и ме оглежда от глава до пети. Гледката никак не му се нрави, което значи, че нещо не е наред.

— Къде е табелката с името ти, редник? И какво търси този заглушител на автомата ти? Ами това?

Дърпа издутата кожена чанта с Мечо.

Аз отстъпвам. Чантата се отваря. Край.

— Плюшено мече, сър.

— Какво!?

Гледа надолу към вдигнатото ми нагоре лице и неговото изведнъж се осенява от мисъл, защото е разбрал с кого разговаря лице в лице. Дясната му ръка полита към пистолета — което е тъп ход, тъй като е достатъчно да ме фрасне с юмрук по тиквата. Заглушителят ми описва красива дъга и спира на сантиметър от зализаната му физиономия. Дърпам спусъка.

Не мога просто да оставя извънземния офицер на мястото му. В суматохата може и да не забележат кръвта — а и тя почти не личи под въртящите се червени лампи — но трупа ще видят. Какво да правя с тялото?

Близо съм, адски близо и няма да позволя някакъв си мъртвец да ме раздели със Сами. Сграбчвам го за глезените и го влача назад по коридора, в друг коридор, зад друг ъгъл и го пускам. По-тежък е, отколкото изглежда. Протягам се, за да си оправя гърба и хуквам. Ако отново ме срещне някой и ме запита нещо, ще е добре да не стрелям пак. Освен ако нямам избор. В който случай ще стрелям пак.

Ивън е прав: с всеки следващ убит е по-лесно.

Стаята е пълна с деца. Стотици деца. В еднакви бели анцузи. Седнали на големи групи върху под с размерите на игрище за баскетбол. Малко са се поуспокоили. И? Да го повикам по име или да помоля майор Боб да го съобщи по уредбата? Тръгвам през помещението, като внимавам да не настъпя някое пръстче или краче.

Толкова много лица. Почват да се сливат в едно. Стаята се разширява, излиза извън стените и продължава в безкрайността, изпълнена с милиарди вдигнати нагоре личица. Ах, тези извънземни копелета! В палатката плачех за себе си и празния и безсмислен живот, който ми бе отнет. Сега моля за прошка безкрайното море от вдигнати нагоре личица.

Все още се препъвам като зомби, когато чувам едно малко гласче да изрича името ми. Идва от група, през която току-що съм минала, и смешното е, че ме позна той, а не обратното. Замирам. Не се обръщам. Затварям очи, но не събирам сили да са обърна.

— Каси?

Навеждам глава. В гърлото ми е заседнала буца с размерите на Тексас. И се обръщам, и той се взира в мен с нещо като страх, сякаш по-лошо от това няма — да видиш двойник на сестра си, стъпващ на пръсти между децата, преоблечен като войник. Сякаш е изпитал предела в жестокостта на Другите.

Коленича пред братчето си. Той не се хвърля в обятията ми. Взира се в обляното ми със сълзи лице и пипа с пръсти бузата ми. Опипва носа, челото, брадичката, трепкащите ми клепачи.

— Каси?

Е, как е? Ще повярваш ли? Ако светът наруши милион и едно обещания, можеш ли да повярваш на милион и второто?

— Здрасти, Самс.

Той леко вирва глава. Сигурно му е прозвучало смешно, с моя подут език. Мъча се да откопчея кожената чанта.

— Аз… хм, реших, че може да си го поискаш обратно.

Вадя оръфаното плюшено мече и му го подавам. Той се мръщи, клати глава и не посяга да го вземе, а аз се чувствам, все едно ме е ударил с юмрук.

После братчето ми грабва проклетия мечок от ръката ми и размазва лице в гърдите ми и през миризмата на пот и силен сапун аз подушвам най-сладкото ухание на света: на Сами, на братчето ми.

81.

Зеленото око се взираше в мен и аз в него. Видях го да мига и за част от времето след това не помня нищо.

Първият ми ясен спомен? Бягам.

Фоайето. Стълбището. Партера. Първата площадка. Втората.

При третата ударната вълна от взрива ме блъска в гърба като лавина и ме помита надолу по стълбите към вратата, която води към бомбоубежището.

Над мен болницата пищи. Страшният звук на живо същество, което раздират на парчета. Грохотът от пропукващ се хоросан и трошащи се камъни. Скърцането на изтръгнати гвоздеи и трясъкът от взривяващи се прозорци. Подът се гърчи и напуква. Втурвам се презглава в коридора от усилен стоманобетон и в този момент сградата над мен рухва.

Светлините примигват и коридорът потъва в мрак. Никога не съм бил в тази част на комплекса, но и без фосфоресциращите стрелки по стените мога да открия пътя към убежището. Трябва само да следвам ужасените писъци на децата.

Като за начало, ще е добре да стоя прав.

Всичките ми шевове са разкъсани от падането и кървя силно от две места: там, където куршумът на Катализатора е влязъл и там, където е излязъл от тялото ми. Правя опит да се изправя. Колкото и да се мъча, краката не ме държат. Вдигам се донякъде и се свличам, задъхан като риба и със замаяна глава.

Втората експлозия ме разплесква на пода. Успявам да пропълзя няколко сантиметра, преди третият взрив да ме събори пак. По дяволите, Вош, какви ги вършиш там горе?

Е, поне тази загадка се разреши. Вош унищожава собствената си база. Унищожава селото, за да го спаси. Да го спаси от какво? Освен ако не е Вош. И ние с Катализатора грешим, а аз рискувам собствения си живот и този на Фъстъка за нищо. „Кемп Хейвън“ е това, което Вош казва, че е. Което означава, че Катализатора е в лагера на трансформираните, беззащитна. Тоест мъртва. Катализатора, Дъмбо, Кекса и Малката. Мъртви. Боже, пак ли сгреших! Избягах, когато трябваше да остана? Обърнах гръб, когато трябваше да се бия?

Следващата експлозия е най-силната. Точно над мен. Закривам главата си с две ръце, а върху мен се сипе дъжд от бетонни люспи, едри като юмрука ми. Трусовете от бомбите, болкоуспокояващите, загубата на кръв и тъмнината се съюзяват, за да ме покосят. Чувам в далечината някой да крещи. После разбирам, че съм аз.

Не. Каква Сиси? Сиси е мъртва. Заради теб. Защото я изостави, боклук такъв!

По дяволите, боли. Болят раните, които кървят сега и раната, която няма да зарасне никога.

Сиси, в мрака до мен.

Виждам как протяга ръка в тъмното.

„Тук съм, Сиси. Хвани ме за ръка!“

Посягам към нея в тъмното.

82.

Сиси изчезва и пак съм сам.

Когато настъпи моментът да спреш да бягаш от миналото си, моментът да се обърнеш, за да посрещнеш с открито чело онова, за което си мислил, че не ще можеш да посрещнеш, когато животът ти се лашка между възможността да се откажеш или да се изправиш, когато дойде този момент, а той винаги идва и не можеш нито да се откажеш, нито да се изправиш, правиш следното:

Пълзиш.

Лазейки напред по корем, стигам до главния коридор, който преминава по цялата дължина на комплекса. Трябва да си почина. Две минути, не повече. Аварийните лампи примигват и светват. Вече знам къде съм. Вляво от вентилационната шахта и вдясно от централния команден пункт и укритието.

Тик-так. Двете минути почивка свършват. Вдигам се на крака, като се подпирам за стената и едва не припадам от болка. Дори и да прибера Фъстъка, преди да ме приберат мен, как в това състояние ще го измъкна оттук?

А и дълбоко се съмнявам, че са останали автобуси. Както и нещо от „Кемп Хейвън“. Ще го прибера — ако го прибера — и? Къде, по дяволите, отиваме?

Куцам по коридора, като се подпирам за стената. Някъде напред някой крещи на децата в убежището, казвайки им да запазят спокойствие и да стоят по местата си. Всичко щяло да е наред, а безопасността им била гарантирана.

Тик-так. Точно преди последния завой поглеждам вляво и виждам нещо свлечено до стената: тяло на човек.

Мъртво човешко тяло.

Все още топло. В униформа на лейтенант. Половината му лице липсва. Стреляно е от упор с големокалибрен куршум.

Не е новобранец. От тях е. Нима и някой друг е прозрял истината? Може би.

Или го е гръмнал някой надъхан новобранец, след като го е взел за чужд?

„Стига си се залъгвал, Периш.“

Вадя пистолета от кобура на мъртвеца и го пъхам в джоба на престилката. След това свалям хирургическата маска от лицето си.

„Д-р Зомби, викат ви в убежището, спешно е!“

Което се намира право пред мен. Още няколко метра и съм там.

„Успях, Фъстък. Тук съм. Дано само и ти си тук.“

И той сякаш ме е чул, защото — ей го, крачи към мен, стиснал — ако щете вярвайте — плюшено мече. Само че не е сам. С него е някой на възрастта на Портокала, в халтава униформа с нахлупена до очи барета и M16 с някаква къса тръба на дулото.

Нямам време за много мислене. Измъкването оттук ще е твърде дълго и май твърде много разчитам на късмет. А късметът вече не е достатъчен. Трябва да си твърд.

Защото това е последната война и в нея ще оцелеят единствено безмилостните.

Заради една пропусната стъпка в плана. Заради Кистнер.

Плъзгам ръка в джоба на престилката. Обирам луфта на спусъка. Не още, още не. Раната ми ми пречи да спазвам темпото. Трябва да го поваля с един изстрел.

Да, той е дете.

Да, невинен е.

И, да — гори.