Пасажер

1599 г.

ШЕСТНАДЕСЕТ

Николас си помисли, че таината на успешното преминаване през проходите и безопасното приземяване от другата страна се крие в положителната нагласа и доброто равновесие.

Прекрачиш ли уверено прага, трептящият въздух те побутваше съвсем леко, така че излизаш от другата страна с лека засилка, вместо като изстрелян от оръдие. Тъмнината и неприятното стягане нямаше как да се избегнат, но ако знаеш какво да очакваш, умът успяваше да се нагоди.

Ета изохка тихо, когато краката и удариха земята, и двамата внезапно се оказаха обвити от хладен, сух въздух. Николас неволно я стисна за ръка, докато се ориентират къде са попаднали.

Този път не бяха на ръба на скала. Не ги бяха застреляли, нито проболи с меч или щик. Не се бяха озовали в пълно с крокодили блато, нито насред пренаселен пазар или горяща сграда. Би трябвало да се чувства благодарен. За съжаление, чувстваше се напълно смазан.

Нямаше как да разбере колко е часът, ясно бе единствено, че е нощ — навярно същата, в която бяха напуснали Камбоджа. До слуха му достигнаха далечни гласове, приглушени от разстоянието или изречени на непознат, напевен език, които не разбираше. Струваше му се, че въздухът е подправен с аромата на наи-благоуханни и редки подправки, при това така щедро, че почти усещаше вкуса му върху небцето си. Ветрецът носеше странни миризми, едновременно познати и непознати — на топлата пот на товарни животни и на пушек, примесени с нотки на опияняващ цветен аромат.

Скоро очите му привикнаха с тъмнината и тои започна да различава формите около себе си. Помещението бе просторно. В отсрещния краи имаше богато резбовано дървено легло, а също и нещо като писалище или може би маса — така бе отрупано с предмети, че му бе трудно да прецени.

Ета се завъртя из стаята и внезапно дръпна чаршафа, с които бе покрит един от столовете. След миг дръпна и втори и разкри ниска масичка, затрупана с вестници и книги.

— Нечии дом? — предположи Николас. Входът на прохода продължаваше да бучи зад гърбовете им. Звукът така и нямаше да заглъхне съвсем, но след около час щеше да започне да отслабва.

— Маи да — съгласи се Ета и пристъпи към леглото. — Виж, кибрит — вдигна малка кутийка. — Виждаш ли свещи?

По негово време кибритът бе непознат, но Джулиън му бе показал как се ползва — как да удари тънката клечица в грапавата ивица. Хитра работа. Докато се радваше на този малък лукс и пърлеше пръсти в опит да запали няколкото полуизгорели свещи, Ета тръгна към прозорците, закрити с капаци.

— Недей... — той я хвана за ръката. — Изчакай.

Не биваше да рискуват да ги види минувач.

Ета отстъпи, вдигнала ръце.

— Добре, добре. Да запалим ли огън?

Николас хвърли поглед към малката камина, но поклати глава. Нямаше да е зле да си осигурят още малко светлина, но димът можеше да привлече нежелано внимание.

— Засега не. Ако ти е студено, аз ще те стопля.

Ета се засмя и го побутна игриво. Жегна го смътно разочарование, а сетне и изненада при вида на светналите и очи, блеснали като пламъчетата на свещите.

Престани, нареди си тои и дръпна следващата покривка — отдолу се показа кожено кресло с доста европеиски вид. Нима има значение, че и тя чувства същото, че го гледа сякаш бе наи-голямото богатство на света? Защо бе толкова нетърпелив да и отдаде сърцето си, след като знаеше, че нямат бъдеще?

И въпреки това образите, които нахлуваха неканени в съзнанието му, не мУ даваха мира, проблясваха като слънчеви лъчи върху тиха вода — споменът как тялото и се разтапя под ръцете му, вкусът на устните й — на дъжд и пръст и неописуема сладост...

В стаята имаше безброи огледала и портрети в рамки, покрити с платно, свалени от кукичките си и облегнати на стената. Англииски дами от неговото време, напудрени и нацупени, френски принцеси, потънали в коприна, страстни испански красавици. Очевидно собственикът на къщата ценеше красотата и всячески се опитваше да се заобиколи с нея, да я притежава. А наи-много от всичко като че ли обичаше пеизажи със зелени пасища. Николас обърна следващата картина и направи отвратена физиономия. поредната сцена с кротки овчици на покрита с цветя поляна.

Обърна гръб на картините и се насочи към нещо продълговато, прилично на покрита с платно пеика. Дръпна платното и се озова на сантиметри от разтворената паст и дългите, заострени като нокти зъби на грамаден тигър.

Николас се препъна и падна назад върху пъстрия килим, просна се по гръб напълно зашеметен, а отгоре му се посипа дъжд от ситни прашинки.

— Ето че най-после ще видиш тигър отблизо — Ета го заобиколи и понечи да мине напред. Ръката му се стрелна и сграбчи глезена и като менгеме. Това момиче бе лудо, ако смяташе, че ще и позволи да направи и една крачка.

— Препариран е — тя го погледна с развеселена усмивка. — Колкото и отвратително да звучи, кожата му е свалена и натъпкана с пълнеж, та да изглежда като жив. Ето, виж.

Николас си пое рязко дъх, а Ета наи-небрежно погали главата на тигъра. И деиствително, тигърът не трепна. Дори не мигна. Беше мъртъв.

— Според теб какви са шансовете и майка ти да е мъртва и препарирана?

— Доста големи, мен ако питаш — Ета му показа снимка на възрастен мъж, облечен като изследовател от началото на двадесети век, с пушка в ръка. Тигърът лежеше в ботушите му, а до него се усмихваше малко русокосо момиченце, което силно напомняше на жената от снимката на Сайръс. Роуз.

Маи се досещаше от кого Ета бе наследила нехаиното си отношение към опасностите.

Тя се поколеба за миг, преди да прокара ръка по извития гръбнак на животното. Козината му бе оранжева, нашарена с красиви черни ивици чак до лапите. Николас, които така и не бе зърнал тигъра в джунглата, го заоглежда с почуда. Чел бе за менажериите в Европа, виждал бе описания и гравюри на екзотичните зверове, но да види сам, с очите си.

И все пак, редно ли е да отнемеш живота на такова силно животно само и само да си повишиш самочувствието?

— Това маи обяснява връзката на мама с Камбоджа. Аз пък се надявах, че Бенджамин Линдън е бил будист. Хубавичко ще я скастря за тая работа — зарече се Ета и потупа нежно главата на звяра. — По мое време тигрите са застрашен вид.

Аха... ясно.

— Възрастният господин вероятно е прадядо ти, поне доколкото сме наясно с детството на Роуз — отбеляза Николас и и подаде снимката. Ета присви очи и прокара палец по прашната повърхност.

— Личи му — каза тихо, вгледана в лицето на Бенджамин Линдън. — Има нейните очи. Нейната уста.

Черти, които и тя бе наследила. Снимката едновременно я радваше и натъжаваше — наи-после се бе натъкнала на доказателство за съществуването му, доказателство, че е имала и други роднини освен майка си.

— Алис е права. Трябвало е да я унищожат — измърмори тя.

— Астролабията ли? — попита Николас след кратко колебание.

Тя кимна и чувството за вина, примесено с мрачни предчувствия, нахлу във вените му като тежка отрова. Предпочиташе да избягва темата, вместо да се замисля за предателството си, вместо да си представя разочарованието на Ета, когато Николас предаде инструмента на Айрънуд.

— Няма да можеш да я използваш — побърза да изтъкне той.

А и Айрънуд никога няма да ти позволи да избягаш. Нито ти, нито майка ти.

— Така е, знам, но не виждам изход, които да не предизвика огромни последици. Имам още няколко дни... не са много, но все пак... Трябва да измисля как да спася мама, без да връщам астролабията на Аирънуд — отвърна Ета, досетила се какво си мисли Николас. — А после ще трябва. да изчезнем.

Сърцето му остро се сви при тази дума.

— А цигулката? Концертите?

— Няма друг вариант освен непознато бъдеще, каквото дори не мога да си представя.

Николас сви колене и ги обгърна с ръце. Дълбоко в себе си долавяше, че Чеис е прав, че двамата с Ета си приличат. Но от време на време, както сега например, когато Ета небрежно подхвърляше идеи, които тои не разбираше, а му бе неудобно да пита, осъзнаваше с пълна сила колко различен бе произходът им, до каква огромна степен светът на всеки от тях бе оформен от мястото и епохата, в която бяха родени. Та тя знаеше неща, които тои дори не можеше да си представи. Какво би могъл да и даде освен няколко урока по история?

Излъгал бе, когато и каза, че не иска да знае какво предстои. Напротив, искаше. Дори ако това означаваше да живее със знанието за всичко, което липсва в живота му. Някаква непозната потребност се надигаше у него, потребност, която от дете бе свикнал да пренебрегва, но сега започваше да настоява за вниманието, от което винаги я бе лишавал.

Искам да знам. Искам да търся. Искам да откривам.

За пръв път, откакто Хол го бе отвел от студената, ужасна къща на Аирънуд, Николас усещаше полъха на нови ветрове, ветрове, които носеха промяна, които го тласкаха в нова посока. Можеше да има всичко, за което копнееше, дори и без собствен кораб — проходите можеха да го отведат навсякъде където пожелае. А тя — жената, за която копнееше — щеше да е до него.

Погълнат от тези мисли едва сега забеляза кожения бележник с емблемата на рода Линдън, паднал на земята до масичката. Страниците бяха празни, още чакаха да бъдат запълнени с дати и спомени. Чакаха описанията на пътешествия във времето.

— Тази къща явно е принадлежал на семеиството ти. Аирънуд е конфискувал имущество на другите кланове, но е възможно да не е знаел за нея.

Ета бавно се завъртя, бавно огледа стаята, вдиша въздуха, сякаш се опитваше да се слее с нея.

Николас сведе поглед към бележника в ръцете си.

Можеше да се върне в „Гургулицата“, макар да се съмняваше, че ще намери торбата и вещите си недокоснати. Ако старецът смяташе, че би могъл да ги използва, за да го манипулира, то със сигурност ги беше прибрал. Не, щеше да намери Чеис и Хол, да ги уведоми за намеренията си, а после...

Ще замина.

Обичаше първичната красота на морето както нищо друго на тоя свят. Дори когато морето му се гневеше, дори когато му напомняше за собствената му незначителност в лицето на бурната си ярост. Морето чакаше търпеливо, чакаше онези мъже, които бяха достатъчно смели, за да покорят блестящата му шир, мъже, които бяха готови да го използват, за да открият богатство, земи, себе си. Нима неговото време не криеше непознати места, острови и ледени кралства, които тепърва трябваше да бъда открити, пътища, които да бъдат очертани, за да скъсят разстоянията между цивилизациите? Нима подобно призвание нямаше да заглуши болката, която се разгаряше в душата му при мисълта, че тази следа бе последната, че това търсене, това кратко пътешествие през страха и чудесата наближаваше своя край?

Не — помисли си тои и прокара опакото на ръката си през челото. Кои ще се чувства удовлетворен да броди из четирите краища на един малък свят, когато може да разполага с всичкото време? — Разбира се, че не.

— Я виж ти. — наруши мислите му Ета и приклекна до него.

— Какво има?

Тя се пресегна към нещо облегнато до задните лапи на тигъра.

Някакво създание, което приличаше на голям плъх или мишка, само че изправено на задните крака, обуто в червен брич с жълти копчета. с обувки. И ръкавици?

Ета го отупа от праха и наи-неочаквано го притисна към гърдите си.

— Нещо, на което май не му е тук мястото — предположи Николас.

Тя кимна, върна препарирания гризач на пода и се захвана да

смъква и останалите чаршафи, като ги хвърляше на земята. Така, както бе седнал на земята, пред Николас се разкриваше чудесна гледка към долната половина на босите и нозе. Жените от неговото време неизменно бяха покрити от главата до глезените, та му се бе наложило да впрегне цялата си воля и чувство за чест, за да не се зазяпва в изумително гладката кожа, която се разкриваше пред очите му от два дни насам.

Импровизираната превръзка бе започнала да се смъква и отдолу се показваше зачервената драскотина. Трябваше да... какво му бяха обяснявали за микробите и болестите? Да я... стерилизира с някакъв алкохол. Да я превърже с чисто парче плат и да се моли на Бог да не и остане белег.

Когато Ета се обърна към него и се облегна на писалището, Николас забеляза умората и изненадата, отпечатани дълбоко върхУ нежните й черти.

— Какво има?

Ета сви рамене.

— Не мога да чета мислите ти — отбеляза тои. Тази къща принадлежеше на непознат и докато не се уверяха, че е собственост на семеиство Линдън и че друг не можеше да я намери, Николас не би могъл да се отпусне.

Ета се усмихна леко.

— Понякога ми се струва, че можеш.

Вярно бе, че мислите им често се движеха в една и съща посока, но имаше моменти, в които Ета му се струваше точно толкова загадъчна, колкото звездите в небето. Изправи се и се приближи към нея.

— Не знам защо се разстроивам — подхвана тя, а пръстите и се заиграха неспокоино с краищата на панделката, с която Николас бе прибрал косата и. Тои дръпна ръката и и я стисна между дланите си. Струваше му се толкова превъзбудена и настръхнала, че се опасяваше да не излети през прозореца. Освен това усещаше главозамаиващото цветисто ухание, което го побъркваше, навяваше му мисли за копринен нощен въздух, за натежала като опал луна, а също и. — Всички пътешественици ли са такива? — тя посочи стаята около тях със свободната си ръка. — Колекционери? Туристи в далечни епохи? Пътуват, за да се позабавляват и да съберат сувенири, с които да се хвалят пред приятелите си? Да трупат чужди спомени — тя вдигна парче пергамент. — Погледни, някои си е купил билет за „Титаник“, а отсреща има сандък с надпис „Помпеи“, които отказвам дори да отворя. Има ли смисъл в цялата работа, освен да се развличат? София твърди, че защитават линията на времето, но на мен ми се струва, че защитават единствено собствените си интереси.

Деиствително изглеждаше сякаш стаята е колекция от трофеи от един разпилян живот. Предметите нямаха нищо общо помежду си, освен, разбира се, очевидната прилика — че принадлежаха към различни епохи. Причудливи часовници със съвършено изчистени линии, закачени по стените мечове, порцеланови фигурки, копринени халати и одежди, които надминаваха и наи-необузданите му фантазии, стари вестници и бюлетини, съвсем пожълтели — всичко това лежеше едно до друго, сякаш присъствието му бе наи-естественото нещо на света. Семейното богатство или семеен музей.

— Че какво лошо има в това? — попита Николас. — Забавленията са привилегия, която малцина могат да си позволят. Но със сигурност не е престъпление. Струва ми се, че и ти самата усети вълшебството на пътешествията. Нима това не е жажда за знания?

— Възможно е — отвърна тя. — Но ми се струва, че не с тази цел са създадени проходите. Градили са ги цели поколения пътешественици, нали така? Как са разбрали как да го правят и защо са спрели?

Николас пусна ръката и. Трябваше някак да насочи разговора към по-безопасна тема. Уви, Ета бе твърде умна, със сигурност щеше да прозре подлостта му, когато изтръгнеше астролабията от ръцете и. Вече му бе пределно ясно, че няма намерение да я върне на Аирънуд, напротив, очевидно възнамеряваше да я задържи за себе си, колкото и опасен и дързък да беше този ход, че ще се опита да я използва, за да се върне в своето време и сама да спаси майка си. И макар да се възхищаваше на смелостта и и да се ядосваше на безразсъдството и, Николас бе длъжен да я накара да разбере колко е наивно да вярва, че би могла да избяга от Аирънуд. Бягството на Николас можеше да бъде оправдано — последвал бе Ета, както му бе заръчано — и навярно щеше да остане без последствия, стига да се завърнеше с астролабията. Но нима Ета можеше да е сигурна в прошката му след като възнамеряваше да му се опълчи?

Вероятно щеше да го намрази, задето я бе измамил. Но макар да бе готов да се примири с омразата и, не можеше да се примири с мисълта, че винаги ще е в опасност. Че Аирънуд ще стъпче свежия цвят на живота и и ще го погребе. Това бе единственият начин да я спаси, да спаси майка и и собственото си бъдеще, така че никои да не загине.

И Ета щеше да го разбере. Макар и след време.

Или поне така се надяваше.

— Защо, мислиш, са решили да пътешестват? — погледът на сините й очи бе мек и отнесен.

Ако друг бе задал въпроса, Николас навярно щеше да свие рамене и да замълчи, но Ета искрено се интересуваше от мнението му. А Николас напълно разбираше това желание да чуеш другия, да разбереш мислите му.

Желание. Умората бе смъкнала всички прегради, оставила му бе само наи-първичните инстинкти. Копнееше за устните и, за докосването й, за доверието й, за ума й.

Да проникне в мислите и. Да бъде до нея. С нея. Невъзможно — напомни си той.

Маи бе истински късмет, че не можеше да срещне себе си в миналото, защото се изкушаваше да се върне и да си тегли куршума, преди да сключи проклетото споразумение с Айрънуд.

— Кои мъж би устоял на изкушението за богатства, които само чакат да бъдат намерени? — тои прокара палец по резбования ръб на дървеното писалище. — И коя жена? — добави, сетил се за София.

— Може би е така — отвърна бавно Ета и се обърна да разгледа документите на писалището.

— Не си ли съгласна?

— Не казвам, че не съм съгласна. Сигурна съм, че за мнозина от тях мотивът е бил именно такъв, особено за по-късните пътешественици. Но първите не са знаели какво ще намерят, нали така? Нужна е много смелост, за да се хвърлиш с главата надолу в неизвестното.

— Или страх и принуда — отвърна той многозначително.

Тя се разсмя.

— Съмнявам се това да ги е подтикнало... Или поне се надявам да не е било така. Та това са хора, които са преодолели невъзможното — намерили са начин да заобиколят всички закони на физиката. Открили са нови светове. Вероятно са се възприемали като откриватели или учени. А може би са считали, че са призвани да разберат какво ни очаква и да направят нужните промени. — Ета започваше да се пали, думите и звучаха все по-въодушевено. — Може би Алис е права — предизвикали са твърде много промени и нещата са излезли извън контрол.

— Призвание? — Николас не успя да прикрие ироничната нотка.

— Защо не? Не ти ли се вярва?

— Вярвам, че човек сам избира целите и посоката си, а не че съществува предначертан път, който само чака да стъпя на него.

— Значи, не смяташ, че си призван да плаваш с кораб?

— Не. Това бе единствената възможност, която ми бе предоставена. И в един момент видях, че ако положа нужните усилия, бих могъл да постигна нещо.

Странно как бе успял да сведе неясните си мисли до тази простичка истина.

— Харесва ми — продължи тои, като се размърда неловко под изпитателния и поглед. — Харесвам предизвикателствата, пред които те изправя морето на всяка крачка. Морето ми позволи да видя много повече, отколкото съм мечтал, а и постоянно подхранва жаждата ми да видя още и още. И по някаква случаиност се оказа, че ме бива в занаята. Но това не променя факта, че занаятът ми бе избран от друг. И този друг не е Божията ръка.

Ако Хол имаше някакъв бизнес нюх, щеше да цани Николас като чирак при някои търговец и да прибира припечеленото от него дотогава, докато Николас успееше да спести достатъчно, че да откупи свободата си. Вместо това още от самото начало свободата на Николас бе факт, а не непреодолимо препятствие, така че изобщо не му се бе налагало да се замисля по този въпрос. Семеиство Хол ненавиждаха робството като институция — не само заради унижението на робите, но и заради вредното му въздействие върху робовладелците.

Като капитан Николас щеше да има възможност да се издържа, а също и да се докаже пред света. Като собственик на своя компания и на богатство, което надминаваше мечтите му, би могъл да остави свой отпечатък върху света.

Кажи и — заповяда си и ръцете му неволно се свиха в юмруци. — Кажи и истината, проклето копеле.

— Винаги съм смятала, че имаш ли талант за нещо, значи, именно с това трябва да се занимаваш — отбеляза Ета. — Аз самата точно така се забърках с цигулката.

— И смяташ, че цигулката е твоето призвание? Значи, все пак ще доведеш нещата до край?

Ръката на Ета, посегнала към лъскава дървена кутиика, която бе изровила изпод купчина дневници, замръзна.

— Мисля, че да.... Макар да не съм сигурна, че е възможно на този етап. Животът ми се промени из основи. Не знам дали изобщо бих могла да се върна към предишното си ежедневие. Но. може би и мен ме очаква нещо ново — нещо, което дори не съм си представяла досега.

Нещо, което не съм пожелавала досега.

— Бъди спокойна — отвърна Николас след кратка пауза, — на моя кораб винаги ще има място за теб.

Лицето й се озари от прекрасната й, мъдра усмивка.

— Ще ми позволяваш ли да се катеря по въжетата? Да свивам платната?

Той се изсмя гръмко.

— Категорично не!

Тя също се засмя.

— Изобщо не можеш да ме спреш.

Въпреки строгите гласове, които ехтяха в главата му и настояваха да прояви здрав разум, да се вслуша в собствения си съвет и да не задълбочава собствената си болка, Николас се пресегна и отметна кичурче коса от лицето й.

Мили боже, когато го погледнеше с този поглед, имаше чувството, че е пристъпил в синьо-бялата сърцевина на пламък. Тъмните и зеници се разшириха, зъбите и прехапаха ъгълчето на устните и в главата му неочаквано отекна мисълта, че ако някои трябва да хапе тези устни, то това бе само той и никой друг.

Тои се смръщи и се дръпна назад с усещането, че едва е изплувал от дъното на океана.

— Какво... какво точно се очаква да правим тук?

— Не знам — отвърна Ета с дяволита усмивка. — Толкова си привлекателен, че на моменти напълно си губя ума.

Николас се обърна, уж да огледа стаята, но наи-вече за да скрие усмивката си.

— Отсреща има някакво писалище. Не е изключено вътре да има нещо полезно, което да ни подскаже къде се намираме — предложи той. — Аз ще надникна в сандъка.

Ета кимна и запрехвърля купчините документи с подновен ентусиазъм. Тежкият дървен сандък с железен обков беше отключен, но освен няколкото торбички с лавандула, които все още излъчваха нежен аромат, вътре имаше само одеяла. Чу се остро издрънчаване и Николас стреснато се обърна — Ета се бореше с долното чекмедже на писалището.

Тя духна кичур коса от очите си.

— Заключено е.

Николас опита да го отвори, но макар да приложи цялата си сила и тежест, успя единствено да счупи металната дръжка.

— Ти какво, мислиш, че не знам как се отваря чекмедже, ли? — тя дръпна счупената дръжка от ръката му и поклати глава. — Защо ще оставят всички тези неща навън, та всеки да може да ги види, а ще заключат единственото чекмедже в стаята? Какъв е смисълът?

— Защото — чу се копринен глас откъм сенките — не всеки разполага с ключ.

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Ета скочи стреснато назад и се блъсна в писалището. Ръцете и инстинктивно затършуваха за нещо, с което да се защити, пръстите и се заровиха между листата и след миг изтеглиха ножа за писма, които бе зърнала преди минути.

Погледна "Николас и видя, че се изопнал като копие, а изражението му бе помътняло от убииствена решителност, каквато бе виждала само веднъж — онзи път, когато се бе хвърлил срещу нападателя и в Лондон. Той заобиколи писалището и застана до нея.

— Не мърдаите — непознатият говореше с тежък акцент, а думите звучаха сковано и неестествено. — Не бих се посвенил да убия двоика крадци.

— Кои сте вие? — обади се Ета и размаха ножа за писма, колкото и нелеп да бе жестът й.

— Би трябвало аз да задам този въпрос — отвърна мъжът и едва тогава пристъпи напред. Очевидно се бе промъкнал незабелязано и се бе спотайвал край стената.

Всъщност трудно можеше да се нарече мъж — дълбокият му глас силно контрастираше с пухкавото, кръгло лице, което подсказваше, че е горе-долу на тяхната възраст. Кожата му бе тъмна, очите черни и сурови под гъстите вежди. Дългата му бяла роба прошумоля, когато се приближи, а босите му стъпала потънаха в един от многото шарени килими. Облеклото му и се стори познато — наподобяваше одеждите, типични за Близкия изток от неиното време, макар да бяха доста по-пищни.

Боси крака. Въпреки мъглата на преумората, която и пречеше да разсъждава, тази подробност не и убягна и я накара да се замисли. Не бих се посвенил да убия двойка крадци... Нима това означаваше, че къщата бе негова? Вече по-отблизо Ета видя червените следи по бузите му, като че ли отпечатани от възглавница или чаршаф, мътния поглед на човек, който не се бе е разсънил съвсем.

Но... нима тази къща не принадлежеше на клана Линдън?

Николас посегна към вътрешния джоб на сакото си и младият мъж вдигна зловещо закривено острие.

Работата никак не вървеше на добре — напротив, намирисваше на кръв върху красивите килими.

— Наредено ни бе да доидем тук — отвърна Ета и двамата застинаха. — Роуз Линдън ни праща.

Непознатият рязко се приведе и скочи към нея.

— Наведи се! — викна Николас.

Ета се смъкна на колене, а юмрукът на Николас прелетя над главата и. Докато успее да се изправи на крака, двамата вече се търкаляха по пода, размахваха краиници, блъскаха се в краката на столовете и се опитваха да се цапардосат един друг. Някои събори меча и той отскочи към вратата.

— Престанете! — викна Ета. — Престанете веднага!

Със същия успех можеше да крещи на побеснели кучета — единственият начин да ги разтърве бе да се завре между тях и да рискува да бъде ухапана. Сграбчи сакото на Николас с две ръце и го дръпна рязко назад. Мускулите й се обтегнаха болезнено.

— Николас! Престани!

Разтреперан и задъхан, Николас притисна натъртените, разкървавени кокалчета на ръката си към устните. Но като видя, че Ета понечва да се приближи към непознатия, мигом се хвърли да я спре, ала тя тръсна рязко глава. Николас неохотно отстъпи и вместо това отиде да вдигне съборения меч.

— Името Роуз Линдън ви е познато, нали? — попита Ета и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Непознатият се дръпна — очевидно жестът й не се прие добре.

— А Бенджамин Линдън? — Започваше да се тревожи да не би Николас да го е халосал така силно, че ушите му още да бучат. Жуженето на насекомите отвън проникваше и в стаята, която сякаш цялата пулсираше от звуци. Ета съжали, че не бе отворила поне единия прозорец, та да пусне наситения цветен аромат и да изпълни въздуха с нещо друго освен страх и пот.

Младият мъж затвори очи и вдиша на пресекулки. Сетне проговори толкова тихо, че Ета се принуди да се приведе напред, за да

Младият мъж, Хасан, не и позволи да му почисти лицето — не и позволи дори да го последва навън, когато отиде за вода и чисти дрехи, така че Николас се принуди да излезе с него и да го наглежда, — но все пак и предаде меча си в знак на добра воля. Докато ги нямаше, Ета се опита да осмисли нещо, което и се струваше съвсем невъзможно.

Вярно, че времето бе относително, но... нима бе възможно прадядо и да има син на неините години? Реално погледнато, Хасан бе чичо на майка и, което го правеше. неин прачичо? Или не, първи братовчед, но две поколения назад?

— Приличате на нея — обади се Хасан и притисна влажната кърпа към лицето си. — Сладката Роуз.

— Защото ми е майка — отвърна Ета. — Познавате ли я?

Момчето кимна, а очите му пробягаха към Николас, които стоеше смръщен зад Ета.

— Abbi... двамата с Роуз живяха тук известно време, преди тои да остави къщата на Ummi — майка ми — а сетне, когато и тя почина, на мен. — Хасан поклати глава. — Наистина ли ви е казала да доидете тук? Но. това е много странно, понеже тя самата доиде и си тръгна само преди няколко дни.

Стомахът на Ета се преобърна.

— Как така?

Нима Роуз се бе изплъзнала на хората на Аирънуд? Освободила се бе, но се бяха разминали?

Николас сложи ръка върху китката й и се обърна към Хасан.

— А Роуз. млада ли беше, или ви се стори по-възрастна, отколкото я помните?

— Млада — отвърна Хасан и в гласа му се прокрадна подозрение. — Твърде млада, за да има дете на вашите години. Доиде с важна задача, но не ми каза каква.

Николас погледна стреснатото и изражение. Очевидно бе дошла не майката, която познаваше, не онази, която я бе отгледала. Поради странния ефект на проходите едва не се бяха сблъскали с младата Роуз, дошла да скрие астролабията.

— Защо не тръгнахте с нея? — полюбопитства Ета.

— Защото не мога. Някои биха казали, че съм... пазител, но освен да се грижа за къщата, не изпълнявам други задължения — отвърна Хасан. — Не откликвам на заповедите на Великия господар. Отказвам да бъда Айрънуд.

— Роуз остави ли нещо тук? — попита Ета и думите и почти се сляха от вълнение.

До този момент не и беше хрумвало, че може да изникне такъв проблем. Възможно ли бе майка и и Бенджамин Линдън да са предупредили Хасан за останалите кланове, да са му казали да се доверява само на Роуз, когато става дума за местоположението на астролабията?

Николас сграбчи Хасан за яката и го разтърси силно.

Прекрасно, точно от насилие имаха нужда.

Хасан облиза устни и очите му пробягаха из стаята. Водата от кърпата се стичаше по скулите му като пот.

— Отговори на дамата — нареди му дрезгаво Николас.

— Заклел съм се с живота си — заяви Хасан и пусна кърпата в легена. — Не мога току-така да ви повярвам. Може да не сте онези, за които се представяте. Има много хора, които искат да ме изиграят — да изиграят онези от нас, които все още са верни на семеиство Линдън и неговите тайни.

— Разбрах, че трябва да доида, понеже майка ми ми разказа една история. Всъщност разказвала ми е много истории, макар не всички да отговарят на истината. Но последната, която ми разказа, бе за жената, която и продала тези обеци на пазара в Дамаск. — Ета свали едната обеца и му я подаде. — Жената се казвала Самара.

Ръката на Хасан трепереше, когато пое обецата от Ета. Тои прокара лекичко пръст по халкичката. Мълчанието сякаш се проточи цял час.

— Самара не и ги е продала. Даде и ги. Това го знам, защото Самара е моя съпруга, моята любов, а и аз самият бях там.

Хасан се приближи до писалището. Бръкна в деколтето на робата си и извади дълга, сребърна верижка, на която висеше тъничък сребърен ключ.

— Можехме просто да го разбием — измърмори Николас, втренчил поглед в чекмеджето, но Хасан пъхна ключа не в предната част на чекмеджето, а някъде под него — в ключалка, която дори не бяха забелязали.

Чекмеджето изщрака силно, резето се завъртя и то се отвори.

Николас се наведе над рамото на Хасан, за да надникне. Хасан го изгледа студено и затършува в чекмеджето. След миг намери каквото търсеше, изправи се и бутна чекмеджето с крак.

— Напомняте ми. — тои протегна към Ета малък, кремав плик за писма.

Тя вдигна капачето и изсипа съдържанието му в дланта си. Първото, което изпадна от плика, бе чернобяла снимка на майка и, много по-млада. Облечена бе в училищна униформа, а лицето и бе разцъфнало в миловидна усмивка. Косата и бе накъдрена и прибрана назад, ръцете и лежаха в скута. Усмивката и сякаш криеше някаква тайна.

На гърба на снимката някой бе написал: Роуз, 13 г.

След това вдигна писмо, адресирано до: Ета, сърце мое.

— Знаел сте за това писмо и въпреки това не ни повярвахте? — ядоса се Николас.

— Държиш се неразумно — скастри го Ета. — Как би могъл да е сигурен?

— Аз съм защитник на семеиството — заяви Хасан и изпъчи гърди. — Роуз е любимата дъщеря на сина на Abbi, обичана от всички нас. Когато видях това момиче, си казах, че прилича на Роуз. Прилича на моя татко, англичанина. Има неговите очи с цвета на небето. Но в неговата страна мнозина носят този цвят. При последното си идване Abbi ми се стори стар като пустинята, Бадият аш—шам. Умът му бе объркан, уплашен беше заради страданията на клановете. Не бих рискувал живота й, ако не съм сигурен.

— Разбирам — отвърна Ета, трогната и благодарна, задето Хасан влага е толкова страст и старание, за да защити човека, когото Ета обичаше. — Благодаря ви.

Тя приглади писмото върху коляното си и се огледа за нещо за писане. Ета, сърце мое... поредното нежно обръщение, което майка и никога не бе използвала по неин адрес. Николас побърза да и подаде писалка от чашката на писалището.

— Малко е опасно да се държат всички тия неща на показ — отбеляза той.

Хасан сви рамене.

— Ако някои открие къщата, ще бъде изгорена цялата, ведно със съдържанието.

Ета поклати глава и изрисува очертанията на сърце върху обърканите изречения и прочете онези, които разкриваха истинския смисъл:

Ета вдигна глава и с изненада установи, че плаче.

— Не разбирам. Какво означава това — че Аирънуд иска да спаси един-единствен живот? Чий живот? На Огъстъс? На Джулиън?

Николас, разбира се, знаеше отговора, но Хасан го изпревари.

— На първата му жена. Минерва.

— Какво? — Ета едва се удържа да не скочи към Николас, да го хване за раменете и хубавичко да го разтърси, за да и обясни защо изглежда толкова отчаян, сякаш целият свят бе рухнал.

— Значи иска всичко — пророни Николас. — Дявол го взел, мръсното копеле...

Хасан се прокашля и хвърли многозначителен поглед към Ета.

— За Минерва бил женен само няколко години, когато и двамата били млади — заобяснява Николас. — Не знам подробности, само онова, което ми е разказвал Джулиън. Оженили се по любов, което е

Рядкост сред пътешествениците, но времената били изключително урни и трудни, между клановете бушувала воина. Враговете му се възползвали, че Аирънуд я скрил неиде в миналото, за да я предпази от мъстта им, намерили скривалището и, изчакали да доиде година, към която не водел никои от съществуващите проходи, и я убили. С други думи, направили така, че да не може да предотврати убииството и освен ако не предупреди себе си да се върне в 1456 и да изживее цялата година, за да е до нея, когато онези доидат да мъстят. Това, естествено, щяло да промени съдбата му, да прекрои целия свят. Ако беше останал при нея, вместо да подклажда воина и да налага терор, нямаше да успее да си спечели нужната власт и сподвижници, за да се превърне във Велик господар.

Господи. Писмото се изплъзна от ръката на Ета и тупна на пода.

— Предпочел е властта.

Но в това. в това нямаше никаква логика. Обичал бе тази жена така силно, че бе пожертвал синовете и внуците си в търсене на астролабията, за да може да я спаси, и същевременно бе предпочел да запази богатството си, властта и контрола върху клановете.

Излизаше, че единствено, което някога е искал, му е било отнето. Дали винаги е бил така свиреп, или именно смъртта на Минерва го бе лишила от човечност? Щеше ли да е друг човек, ако тя бе оцеляла?

— По-късно се оженил за жената, която родила Огъстъс и Върджил, но. господи! — възкликна Николас. — Явно е подразбрал кои събития са решаващи за успеха му и е установил, че все пак има вариант да се върне и да я спаси. Да предаде послание на самия себе си или дори да предаде астролабията на някогашното си „аз“. А срокът, които ни постави, 30 септември, Минерва е убита на 1 октомври. Очевидно възнамерява да действа веднага.

— Съществуват правила, но правилата могат да бъдат пренаписани, стига да държиш перото — кимна Хасан.

— Ако Аирънуд промени миналото, това не означава ли, че баща ти няма да бъде роден, а съответно и ти? — обърна се тя към Николас.

Той поклати глава.

—Не, означава единствено, че ще бъда отлъчен от своето време — ще бъда запокитен в онази година, която се явява последната обща точка между предишната и новата линия на времето. Бъдещето ми и това на пазителите, а също и твоето, ще бъде поставено под въпрос.

Възможно ли бе една-единствена промяна да нанесе такива катастрофални последици, възможно ли бе едно-единствено деиствие да обърка толкова много неща? Защо един животда струва повече от други? Повече от живота на Алис и Оскар? Повече от живота на милионите, милиарди хора, които живееха и се трудеха на този свят, които чисто и просто нямаше да съществуват или поне нямаше да съществуват както досега?

— Онези aswaak — драки, както ги наричате — с нищо не са подобри. И те копнеят за астролабията по същите причини — за да разрушат всичко, постигнато от Аирънуд, и да възстановят света такъв, какъвто го познават — рече Хасан. — Роуз повярва на пламенните им убеждения, повярва в каузата им, понеже мнозина от семейството ни бяха убити от Аирънуд, задето отказаха да ядат трохите му. Abbi буквално се поболя, когато Роуз замина да ги търси, но нима тя имаше друг избор? Аирънуд бе убил родителите и. Не можеше да прости на Abbi, че предпочита да се крие.

Значи баба й и дядо й — родителите на Роуз — не бяха загинали в катастрофа. Каква изненада.

— И все пак поведението и е било толкова краино — прошепна Ета, като се опитваше да помири образа на тази сърдита млада жена с онази, която я бе отгледала. — Разбирам подбудите и, но... Да промени цялото бъдеще?

Хасан изцъка замислено.

— В началото драките искаха единствено да поставят Аирънуд на колене — да възстановят съвета на клановете, да спасят обичните си хора от робство. Разбирате ли, истинската, оригиналната линия на времето била именно онази, която познавали. Не е ли редно именно тя да пребъде, а не сегашната?

Това означаваше, че Ета бе израснала в променената линия на времето. И всичко, което познаваше, бе продукт на промените, наложени от Аирънуд в домогванията му за власт. В такъв случаи коя линия на времето заслужаваше да съществува? Нейната? Тяхната?

Изведнъж умората съвсем я сломи. Имаше чувството, че главата и е натъпкана с памук, че коленете й са се превърнали в желе.

Стените на стаята рязко се наклониха, но миг преди да се свлече на земята, две силни ръце я подхванаха и я задържаха, докато черните петънца, затанцували пред очите й, не изчезнаха.

— Ета? — лицето на Николас изплува пред погледа й.

— Добре съм, просто.

Изражението на Хасан рязко се смени.

— Кои сте вие, та да се държите така фамилиарно с племенницата ми? Махнете си ръцете, ако не искате аз да го направя!

— Фамилиарно ли? — ахна невярващо Ета, но Николас я прегърна още по-силно и отговори:

— Неин съпруг.

Ета се задави. Николас я побутна предупредително, сетне обгърна раменете и с две ръце в демонстрация на любяща прегръдка. И дори не трепна, когато ьта го настъпи с всички сили.

Чакай, чакай, какво?

Но ако тази лъжа бе запалила фитила на гнева й, то въздействието и върху Хасан бе съвсем обратното — думите на Николас мигом потушиха възмущението, разкривило красивите му черти. Всъщност само донякъде.

— Не смятам, че Abbi би одобрил този съюз — заяви той.

— Защо не? — тросна се Николас.

— Защото ми се струва, че Ета предпочита да ви хвърли на лъвовете — отвърна Хасан.

Ета побърза да се измъкне от неудобната прегръдка. Колкото и да бе ядосана, нещо — навярно изражението на Николас, така уязвимо, каквото не го бе виждала досега, или фактът, че не би направил нещо такова без разумна причина — я накара да стисне зъби и да премълчи.

— Следващия път, когато се качим на кораб — усмихна се тя заговорнически на Хасан, — ще се погрижа някоя важна част от Николас да иде при акулите.

— Моряк значи — изсумтя Хасан и го изгледа изпитателно. — Пират, не се и съмнявам.

— Капер — поправи го уморено Николас.

— Чувал съм единствено за берберските пирати — заяви Хасан, без да откъсва поглед от Николас. — Никак не са дружелюбни към европеиците, нали разбирате. Търгуват с роби и вкусовете им биват наи-различни. Отвличат хора от Африка. Отвличат и от Европа. А момиче като нея струва много — вижте и кожата, косата, очите. Ще донесе хубава сумичка.

Ета ахна високо.

— Какво намеквате?

— Доколкото схващам, се опитва да разбере дали не си моя конкубина — поясни Николас с мрачна усмивка. — И дали не се нуждаеш от помощ.

— Не! — викна Ета. — Та ние дори не сме от онази епоха, а и как можа да ви хрумне, не Николас е способен на такова нещо...

Хасан видимо се успокои, а Николас побърза да сложи ръка на рамото й.

— Случват се и такива неща, затова се тревожа. В отсъствието на Abbi мои дълг е да ви защитавам. Но ако деиствително господинът е ваш съпруг, както твърди, значи отговорността пада и върху двама ни.

Мога и сама да се грижа за себе си — измърмори Ета.

— Това е самата истина — потвърди Николас, а сетне се наведе да вдигне писмото. Погледна отново изреченията. — Всъщност доста бързаме. „Сладката Роуз“ е в ръцете на Аирънуд. Заплашва да я убие и няма да се поколебае да го направи, ако не разберем къде е скрила една определена вещ. Говори ли ви нещо това изречение? Отнеси жасмин на невестата, която спи вечен сън под небесата, и потърси знака?

— Баща ми обичаше такива загадки, но тази не съм я чувал — Хасан се обърна и тръгна с меки стъпки из стаята, ръцете му се спираха нежно и с обич върху всеки предмет. Вдигна снимката с убития тигър, бръсна няколко прашинки, сетне продължи: — Него вече го няма, но се надявам пак да го видя. Може би не какъвто го познавам, а като млад мъж, които за пръв път открива тази епоха. Възможно е да не ме разпознае, но аз няма да сбъркам. А докато дойде този ден, ще се грижа за семеиството и ви каня да останете като мои гости. Когато отпътувам, можете да използвате дома като ваш собствен.

— Благодаря ви — отвърна Ета. — Но нима се каните да пътувате?

Разполагаха с... Колко ли дни оставаха до 30 септември? Само шест?

— Трябва да ида до Багдад да доведа жена си, братовчедке — обясни Хасан и на лицето му за миг се мярна глуповатото изражение на чисто щастие. Ета за пореден път се опита да прецени на колко години е и реши, че не може да е на повече от седемнадесет. — Самара силно ще се разочарова, ако ви изпусне. Отиде на гости при сестра си и новото и бебе. Ще остана в Багдад, докато продам индигото и перлите, и ще я доведа обратно веднага щом намеря керван, които да ни върне дотук.

— Търговец, значи — обади се Николас.

Хасан кимна и се усмихна малко накриво, понеже едната му буза бе започнала да се надува.

— Съвсем обяснимо. Abbi ми донесе много книги, научи ме на много езици. Англииски, турски, френски, гръцки. И макар да не мога да пътувам като вас, тои ми помогна да стигна далече на собствените си нозе.

— Радвам се, че се запознахме с вас — отбеляза Ета съвсем искрено. Развълнувана бе от мисълта, че във вените на този млад мъж тече неината кръв, нищо, че представата и за света за пореден път бефазбита на пух и прах. — Кога възнамерявате да тръгнете?

— Трябваше да тръгна още преди седмица — отвърна Хасан, — но напоследък пустинята стана опасна. Затова изчаках, но навярно ще потегля съвсем скоро.

— Така ли? — учуди се Николас. — И коя е тази пустиня?

Хасан едва не изпусна снимката и се разсмя изненадано.

— Може би сега е моментът да се запознаем като хората? Скъпи мои приятели, позволете ми да бъда първият, които смирено да ви приветства в Кралицата на градовете, Dimashq. Дамаск.

Ета и Николас нямаха представа в колко часа бяха напуснали прохода, но когато Хасан кротко ги уведоми, че е три сутринта, първоначалната му враждебност им се стори доста по-разбираема.

— Починете — подкани ги тои и взе една от свещите. — Утре ще ви покажа къщата, ще ви разведа из града и заедно ще се опитаме да решим загадката на Abbi.

Николас отвори уста и изопна рамене, сякаш се канеше да възрази, но Ета сложи длан на рамото му и го изпревари:

— Благодарим ви. Лека нощ.

Когато Хасан затвори вратата, Николас тръгна към леглото с бързи, твърди крачки. Но вместо да седне, грабна горната завивка и без дори да я погледне, отиде в другия краи на стаята и я разстла върху няколко възглавници.

Нещо остро я проряза в корема. Какво си бе въобразявала? Че ще делят легло? Че ще продължат оттам, където бяха спрели предния ден?

Николас умееше да се отдръпва от околните. И в момента правеше същото, оставил бе мълчанието и обърнатия му гръб да говорят вместо него. Смъкна мръсната си риза и я сгъна спретнато. Ета остро усещаше присъствието му. Сякаш изпълваше цялата стая.

Този Николас бе така различен от онзи, вчерашния, които буквално я бе оставил без дъх с целувките си. Помнеше колко буино думтеше сърцето му. Как топлата вълна на страстта му я бе заляла и отнесла надалече от всичко. Как без да каже и дума и бе дал да разбере, че копнее за нея точно толкова отчаяно колкото и тя за него.

Ета не беше неопитна. Знаеше какво е страст.

Значи и ти чувстваш същото?

Знаеше, че Николас крие много неща и това бе негово право. Показваше малка част от чувствата си дори когато го засипваха с най-грубите, наи-злостните обиди. Но когато бяха сами, усещаше, че започва да и се разкрива, предоставяше и редкия шанс да надникне зад високите стени, с които се бе обградил.

Опита се да прокара пръсти през косата си, но не успя, затова се обърна да потърси старата сребърна четка, която бе зърнала на писалището. И макар мислите и да се въртяха безредно, седна и се захвана да разресва сплетените си къдрици.

Николас бе скочил на крака и крачеше из стаята с ръце зад гърба. На Ета и се струваше, че тежките му мисли приемат плътност и очертания и се изправят между тях. Николас изгаси няколко от свещите в дъното на стаята.

Искаше и се да разбере какво го терзае, но се страхуваше да попита, да не би да се окаже, че мрачното му настроение се дължи на наближаващия край на пътешествието им. Времето им изтичаше.

Ти си тръгваш — помисли си тя, но в същия момент в главата и се обади предателско гласче: — Но не точно сега...

— Ела за малко — прошепна тя.

Николас спря и отпусна ръце. Но не помръдна.

— Моля те. — Тя изрита обувките си и тръгна между разноцветните копринени възглавници, разхвърляни из пода по дълбоките, меки килими. Вдигна легена с вода, които Хасан им бе оставил.

Върна се при леглото, натопи последната чиста кърпа във водата и внимателно я изстиска. Николас се поколеба, но все пак се приближи бавно като боязлив котарак.

Преди да успее да възрази, Ета хвана дясната му ръка и се захвана да мие разранената кожа на кокалчетата му. Драскотините бяха започнали да хващат коричка, но тя искаше да почисти кръвта, колкото се може по-нежно. Пръстите му инстинктивно стиснаха нейните, очите му се притвориха.

—Ще ми се да не беше толкова груб с него — прошепна тя.

— Че тои ни налетя с меч в ръка. Нима очакваш да стоя със скръстени ръце и да не реагирам? — изсумтя той.

— Не, но нямаше нужда да му префасонираш лицето с юмруци.

— Не съм имал такова намерение — възрази Николас. — Тои сам се хвърли срещу юмруците ми. Просто бях застанал на неподходящо място.

— Говориш пълни глупости — уведоми го тя. — Ще му се извиниш ли утре?

— Щом настояваш, но не смятам, че е необходимо. Уважението му към мен се пробуди едва когато се убеди, че съм в състояние да те защитавам. Струва ми се, че се помирихме. А ако смяташ, че никога повече не бих постъпил по същия начин, нека още сега те откажа от тази мисъл. Щом ситуацията изисква да приложа сила, няма да се поколебая.

Ета не желаеше да се карат, а и се струваше, че Николас си търси повод да я отблъсне. Започваше да разбира защо бе реагирал така

бурно, макар очевидно да бе прекалил.

Трябва да му кажа. Николас бе наясно колко са високи залозите. Щеше да разбере, че не могат да върнат астролабията на Аирънуд и да си измият ръцете.

— Трябва да ти кажа нещо...

— Шшт — прошепна той. — Не сега. Не точно сега.

Николас въздъхна, тревогата сякаш го напусна и тои седна на леглото до нея. Наболата му брада прошумоля в косата и, когато облегна буза върху къдриците й.

Нещата не са приключили.

Не е нужно да приключват.

Ела с мен.

Ета преглътна, за да изтика думите обратно в гърлото си. Чувстваше се безкраино уморена, не успяваше да овладее емоциите, които прииждаха с неудържима сила и и пречеха да разсъждава трезво. Истината изкристализира в съзнанието и, крехката надеждица се разгоря, преобразува се и придоби твърдостта на диамант. Истината бе точно толкова абсурдна, колкото и себична, и тя си го знаеше, знаеше го, но това сякаш нямаше значение.

Уважаваше и се възхищаваше на прекрасния му, проницателен ум, усещаше също, че под буреносните облаци на променливите му настроения, под грубите пластове, се крие не но сърце. Не искаше да се откаже от сърцето му, не искаше да се откаже от нищо. Не желаеше да се преструва, че нищо не се е случило.

Ела с мен.

Обърна се и го целуна по шията, по онова местенце, където виждаше трептенето на пулса му.

Ела с мен у дома.

Тои дръпна ръката си, но само колкото да преметне крака и през скута си, да смъкне мръсната превръзка и да се захване да почиства раната на прасеца й.

— Защо излъга Хасан? — прошепна тя.

Не се наложи да обяснява какво го пита.

— Ако съдя по акцента и облеклото му, по всяка вероятност е мохамеданин — подхвана тои, но като видя обърканото и изражение, поясни — последовател на пророка Мохамед.

Тоест мюсюлманин. Ясно. Ета кимна.

— Не съм запознат с религията им — чувал съм само истории. Но предполагам, че включва догми, подобни на християнските, една от които гласи, че неомъжените жени не бива да остават сами в компанията на представители на мъжкия пол, с които нямат кръвна или брачна връзка.

— Разбирам — отвърна тя меко.

— Няма да се преструвам, че никога не съм вършил непочтени неща, че не са ми минавали недостоини мисли — продължи тихо Николас. — Но в случая не можех да реагирам по друг начин. Ако не бях излъгал, щеше да те отведе в друга стая, а не съм съгласен да спиш сама на непознато място, където всеки би могъл да се промъкне и да ти навреди, без дори да разбера. От друга страна, ако някои разбере, че съм прекарал нощта в същата стая, репутацията ти ще бъде съсипана завинаги.

— Аз пък отказвам да бъда съдена според стандартите на чужда епоха — отвърна Ета. — Особено епоха, която навярно никога повече няма да посетя.

— Знам — съгласи се тои и откъсна чисто парче чаршаф, с което да превърже крака и. — Но за мен това е важно. Ако знаех, че идеята ще ти се стори толкова отблъскваща, щях да замълча.

Нима... нима се бе засегнал?

— Не става дума за това. Просто ми е неприятно, че се налага да давам обяснения, разбираш ли? Че жената не съществува като самостоятелна личност. И се изненадах. Мислех, че се шегуваш, но само защото разсъждавам като човек от моето време. Седемнадесет години е твърде рано за брак.

Николас неволно се дръпна и на лицето му отново се изписа предишното хладно изражение.

— Повечето хора дори не мислят за брак преди двадесет и нещо — продължи тя. — Образованието трае дълги години, а и повечето млади предпочитат първо да си намерят работа и поне малко да си подредят живота.

— Разбирам — каза Николас със същия тон, които тя самата бе използвала преди малко.

— На теб не ти ли се струва твърде рано? — изненада се тя, усетила, че той отново се отдръпва. — Сериозно ли?

— Аз съм почти на двадесет — уведоми я тои. — И не мисля, че ми е рано. Но не смятам да се замислям в тази посока.

В очите му премина някаква сянка и Ета се досети, че темата не му е по вкуса. А когато Николас пусна крака и и се изправи, се почувства сякаш някои я бе лишил от последната глътка въздух. В думите му се долавяше някакъв скрит подтекст и това трябваше да я спре, трябваше да й подскаже, че не бива да го притиска.

— Защо?

Той се обърна и по лицето му пробяга раздразнение.

— Нужно ли е да отговарям? Искаш да ти изредя всичките си недостатъци? Всички причини, поради които съм неподходящ... — тои се спря навреме, притисна длан към челото си и за миг затвори очи. — Лягай си, Ета. Почивай. Утре ще имаме много работа.

Ета се изправи.

Навремето, когато бе малка и страдаше от сценична треска, често сънуваше един и същи сън. Ужасяващо реалистичен сън. Всяка нощ усещаше топлината на прожекторите върху кожата си, пристъпваше напред и се оставяше да бъде заслепена от ярката им светлина. Оркестърът засвирваше и произведението неизменно се оказваше непознато, неупражнявано. Ета така и не успяваше да импровизира и застиваше на сцената, парализирана от собственото си безсилие.

И ето че сега изпита същото отчаяние. Опита се да намери подходящите думи, но не и хрумваше нищо. Колкото и добре да го познаваше, колкото и да го разбираше, в краина сметка никога не се бе сблъсквала с препятствията, които му бе поднесъл животът.

Усещаше, че премълчава нещо. Таината бе прокопала пропаст между тях, не и позволяваше да го достигне. Каквото и да опиташе — думи, погледи, докосване, — пропадаше в пропастта още преди да стигне до сърцето му.

Промуши ръце под неговите и ги обви около талията му. Дишането му се накъса и за един кратък миг тои и позволи тази ласка. В следващия миг обаче понечи да я отблъсне.

— Недеи — тои преглътна мъчително. — Нека не придаваме излишно значение...

Ета протегна ръце към шията му и се опита да го придърпа към себе си. Усещаше, че поддава на натиска и, макар ръцете му да я сграбчиха за раменете, за да не и дадат възможност да помръдне. Когато го целуна, в целувката и нямаше нищо нежно. Нямаше колебание. Николас обаче остана изправен, скован, с изпънато тяло.

Ала точно когато Ета реши, че този път наистина е провалила всичко, Николас се приведе към нея със сподавен стон, ръцете му се плъзнаха през разпилените и коси към фльонгата на блузата и. Погълна сепнатата и въздишка с жадни, лакоми устни, които се спуснаха към челюстта и, сетне към шията. Кръвта нахлу в кожата и и тя усети, че несъзнателно отстъпва назад. Допирът на горещата му кожа под дланите и я зашеметяваше, искаше да се опре в нещо, преди краката и да омекнат.

Не чуваше какво шепне Николас с долепени до кожата и устни и за миг се зачуди дали и тои се чувства така опиянен, дали и тои има усещането, че потъва с такава скорост, че няма време да се вкопчи в спасителния пояс.

Наклони се леко и се опита да го придърпа към леглото, но със същия успех можеше да го тегли и към запалено огнище. Николас се дръпна толкова рязко, че тя падна заднишком върху дебелия дюшек. Тои се извъртя на пета, обърна се и с тежки стъпки тръгна към отсрещния краи на стаята. Разтърка лице, прокара пръсти през косата си в опит да успокои дишането си.

— Не смеи да се преструваш, че това не е истинско! — викна Ета. — Не смей да се държиш като страхливец!

— Страхливец? — едва не се изсмя Николас и тръгна обратно към нея, олюляваики се. — Страхливец? Та ти си играеш с неща, които не разбираш.

— Но съм готова да ги разбера — отвърна тя разпалено, — стига да ми се довериш достатъчно, че да ми обясниш. Искам да бъда с теб, това е. И мисля, че и ти искаш същото, но има нещо, което не ми казваш. Нещо, което ме кара да се чувствам като пълна глупачка. Просто ми кажи — ако греша, ако съм изтълкувала погрешно сигналите, просто ми кажи.

Явно го бе сварила неподготвен, понеже не отговори веднага.

— Какво очакваш да кажа? Ти си отиваш у дома. Аз също. Това е краят. Помисли само, Ета, та ти дори не ме познаваш.

— Познавам те — прекъсна го тя. — Познавам те, Николас Картър. И знам, че не е нужно нещата да свършат така.

— А аз зная, че нямаш никакво намерение да върнеш астролабията на Аирънуд — изтърси тои неочаквано. — Че си въобразяваш, че можеш да му избягаш.

Заля я странно, отчаяно чувство за облекчение, че истината наи-после бе изказана гласно.

— Мога да я намеря и мога да спася майка ми.

— А аз? Очакваш да те пусна да си тръгнеш, при положение че знам на каква опасност ще си изложена? — тои се приведе, за да я погледне право в очите. Наи-после стената бе рухнала. Наи-после виждаше чУвствата му, изписани съвсем ясно на лицето му, същите чувства, които терзаеха и нея. Умора, отчаяние. — Канеше се да ме изоставиш, нали, без да ми кажеш?

— Не! — викна тя. — Не! През цялото време търся някакво решение — не искам да се налага да се откажеш от живота си.

— И какво е това „решение“? Да се върнеш с мен? Дори да успеем да се изплъзнем на стареца, какъв е смисълът? Ще трябва непрекъснато да се крием. Дори да издържиш дългите ми отсъствия, съществуват закони, Ета, строги закони и тежки затворнически присъди срещу подобни съюзи. Не само в Америка, но и в целия свят. Аз мога да понеса срама да бъда заклеимен като престъпник, но от теб не бих поискал такова нещо. Отказвам да излагам живота ти на опасност, след като зная, че предразсъдъците на хората са толкова силни, че могат да решат да прибегнат до саморазправа.

Ето, получила бе желания отговор.

А си мислеше, че не би могла да се почувства по-глупава и наивна.

Но се оказваше, че не знае нищо. Нищичко.

— Ета... — подхвана Николас. — Не исках да прозвучи така грубо. Виждам, че не си знаела. но това е единствената реалност, която познавам. Цял живот ми се е налагало да живея по тези правила. Ако смяташ, че има начин да ги заобиколим, кажи ми. Не виждаш ли? Не усещаш ли колко силно те желая? Признавам, че съм егоист, наи-големият егоист, когото си срещала, но съм готов да отговарям пред Бог и пред всеки друг, които се опита да застане на пътя ни, стига да знам, че си в безопасност. Кажи ми как да опазим тази магия, кажи ми накъде да тръгнем оттук. Умолявам те.

Гърлото й се стегна, по лицето й потекоха топли сълзи.

— Можеш да доидеш с мен. Не твърдя, че моето време е съвършено, нито че положението е чак толкова различно, но поне не съществуват такива закони.

Той като че ли се замисли, дори потърка брадичка.

— И какво ще правя там? Как ще се издържам? Единственото, което умея да правя, няма да има никаква стоиност. Има ли въобще начин да докажа гражданството си или да го спечеля?

Господи — как би могъл? Без социалноосигурителен номер, без свидетелство за раждане, без паспорт. Но ето че мама се бе справила. Би могла да му помогне да си създаде нова самоличност, нали?

— Или ще се наложи непрекъснато да пътуваме, аз, ти и майка ти, та да сме с крачка пред стареца?

— Съгласна съм, че тези въпроси са важни, и признавам, че не знам как ще ги разрешим — отвърна Ета. — Но съм готова да търся решение. Майка ми се е справила. Очевидно пътешествениците са измисли някаква система. Струва ми се, че виждаш само проблемите, но не и ползите. Медицината, например. Образованието. Можеш да учиш, можеш да си избереш професия. — Тя си пое дъх. — По никакъв начин не искам да омаловажа колко е страшно да започнеш нов живот в нова епоха.

— Не ме е страх — прекъсна я тои, но гласът му мигом омекна. — Нима бих се страхувал, ако знам, че ще те имам? Сигурно ме смяташ за безкрайно твърдоглав. Непрекъснато се питам, що за грозна шега е това — да се намерим и да няма как да сме заедно. Има нещо неестествено в дарбата на пътешествениците и навярно това е наказанието.

— Не говори така — примоли се тя. — Знам, че е трудно, но не е невъзможно.

— Ами ако не се получи? Ако не успеем да се справим? Твоето време е един кратък отрязък в сравнение с вечността, малко кътче, в което можем да бъдем в безопасност. Но дори да Уредим всичко, колко време ще мине, преди мъката по дома и обичните хора да стане непоносима за един от нас? Всички варианти свършват по един и същи начин — с раздяла. В такъв случаи не е ли по-добре да приключим още сега?

— Не — отвърна тя упорито. — Можем да си намерим местенце. Да си създадем дом.

— Знаех си. че така ще кажеш. Щом си толкова упорита, значи ще ме разбереш. Осъзнавам, че вероятно ще ти прозвучи глупаво, но аз имам своята гордост, Ета. Вложил съм много кръв и пот, и усилия, за да си изградя живот. Не бих понесъл да съм ти в тежест. Искам да те имам цялата и не мога да си позволя да ти дам само част от себе си.

Хвана лицето и в шепи и избърса сълзите и. Усмихна се леко, колкото да изтръгне усмивка и от нея, но успя единствено да я натъжи още повече.

— Направихме невъзможното — прошепна тои в ухото и. — Откраднахме си няколко мига и никой не може да ни ги отнеме.

— Но не е достатъчно — промълви тя.

— Знам, Ета, знам — каза тои и отново понечи да се отдръпне. — Но това не би могло да трае вечно.

Думите му продължиха да отекват в главата и и след като се сгуши в леглото и се загледа през завесите, през прашинките, които се носеха от тежкия балдахин. Николас се изтегна в другия краи на стаята с гръб към нея. Мъждукащото пламъче на свещта осветяваше издължените, силни извивки на силуета му. По дишането му личеше, че и той не спи. .

Страхуваха се какво ще се случи, вперили бяха поглед в бъдещето. А бъдещето бе достатъчно сложно. Налагаше се да пазят линията на времето, а имаха да разгадаят и една последна загадка. Но Ета започваше да се пита дали в хода на това пътешествие извън естествения поток на времето не бяха забравили наи-важното — че човек трябва да живее не в миналото и не в бъдещето, а единствено в настоящето.

Преживяла бе морска битка. Оцеляла бе след сблъсъка си с алчен за власт негодник, измъкнала се бе невредима от въздушно нападение, тигър, кобра и куршум. Нима бе готова да се лиши от този миг от страх да не страда?

От кое щеше да страда повече — от разкаяние, че е опитала, или от съжаление, че не се е осмелила? Чувствата и към Николас бяха толкова дълбоки, че тои сякаш живееше в нея като второ сърце. Копнееше за него и знаеше, че и тои копнееше за нея. В такъв случаи нямаха нужда от бъдеще. Този миг беше техен и ако се налагаше, бе готова да си го открадне.

Измъкна се изпод завивката, заразкопчава припряно копчетата на гърба си, докато накрая роклята се смъкна и падна в краката и с тихо шумолене. Сянката и се плъзна по стената и се сля с неговата. Вдигна одеялото и се мушна зад него, сви тяло около топлината му и Усети как дишането му секва. Уви ръка около талията му и я плъзна по мускулестия му корем, но тои сграбчи пръстите и, обърна се бавно и погледът му я обгърна цялата.

— Ета... — прошепна той в бузата й. — Сигурна ли си?

Тя отметна глава назад, притисна устни към изсечената му челюст, погали го с пръсти.

— Отказвам да мисля за бъдещето.

Надигна се на лакът, наведе се през рамото му и духна догарящата свещ. Сетне се излегна обратно и когато плътната му тежест прилепна върху тялото и, усети как я изпълва ярко, наситено щастие. Тои се наведе да я целуне и тя се надигна към него, за да му подскаже да я докосне, да открие онази неина таина същност, която съществуваше само когато бе с него. Усети как Николас оживява, усети силата му, когато започна да се движи над нея, с нея и се остави да пропадне, да се разтвори в него. А онова, което откри в топлата, мека тъмнина, няма е нито начало, нито краи, защото този миг бе само техен и граничеше с вечността.

ОСЕМНАДЕСЕТ

— Мислех си за вашата гатанка — започна Хасан, когато ги видя да слизат по стълбите към вътрешния двор, облян от топлия, блестящ следобеден въздух. — И като че ли намерих отговора.

Настанил се бе краи малка масичка до плитък басеин в сянката на кичесто дърво, което протягаше клони над водата и сипеше огромните си восъчни листа в неподвижните води. Стените бяха облепени с плочки, нашарени с изящни плетеници, които сякаш имитираха преплетените клони и филизи на заобикалящите ги растения, целите в камбанки и яркозелени листа. Виждаха се и цветчетата, които насищаха цялата къща с упойващия си аромат.

Жасмин.

Ситният бял цвят бе осеял земята, капеше като сълзи по косата и раменете и от прозорците на втория етаж, обърнати към вътрешния двор. Фасадата на къщата бе богато украсена, а предната вечер бяха установили, че и отвътре е точно толкова красива. Когато се съмна и отвориха капаците на прозорците, стаята разкри великолепието от цветове и шарки, които красяха стените и килимите, та дори вързопчето с дрехи, оставено пред вратата.

Вкусът и старанията, вложени в подредбата на двора, бяха впечатляващи — всеки детаил бе в съвършена хармония с останалите. Природата бе поканена с разтворени обятия. Отдадено и бе почетно място, слънчева светлина, с която да се храни, и трон, за да може да й се възхищават. Ефектът беше изумителен.

Ета със задоволство усети как слънчевите лъчи топлят гърба и.

Хасан се изправи да ги посрещне и се захвана да реди хляб и плодове върху две чинии, сетне наля две димящи чаши благоуханен чаи от лъскав сребърен чайник.

Ръката на Николас пусна неината едва когато седна срещу нея на масата, все така изгубен в лъкатушните пътеки на собствените си мисли. Когато се събуди тази сутрин, Ета го завари да седи срещу препарирания тигър, втренчил очи в муцуната му. Приседна до него и се усмихна нежно, когато тои целуна голото и рамо. Кожата му ухаеше на мляко и мед, беше се избръснал и косата му бе подрязана. Ета прокара пръсти през нея.

— Тази сутрин изглеждаш особено чистичък — отбеляза тя.

— Не можах да заспя, така че донесох вода за ваната, изкъпах се и я напълних и за теб. Сигурно още е топла.

Ета разцъфна от радост.

— Заслужаваш целувка за това добро дело.

— Както желаеш — отвърна тои с престорена свенливост. — Не е нужно да се сдържаш заради мен.

Тя го целуна силно, после го последва до съседната стая, където завари изящна порцеланова вана с крачета, в пълен контраст с всичко наоколо. Николас и изми гърба в уютно мълчание, което Ета наруши с въпрос.

— С какво си облечен?

Под пищното златно елече се виждаше бяла долна риза, а върху елечето носеше ален жакет, които стигаше почти до коленете на широките му копринени панталони. Около кръста му бе завързан златист пояс.

— Това са шалвари, това е кушак — тои посочи пояса, — а това е антерия — завърши Николас, като посочи връхната си дреха.

Малко по-късно излезе, за да донесе приготвените за Ета дрехи, и когато раздипли одеждите, тя буквално онемя, смаяна от красотата и плътността на плата: гьомлек, тоест прозрачна долна риза, чирка — късо, тясно смарагдовозелено елече, което се закопчаваше върху гърдите и, шалвари — широки сърмени панталони в златисто и сапфирено, които се стесняваха при глезените, и антерия от същия плат като шалварите. Наи-накрая идваше малка златна шапчица, която се забождаше на косата, и бяло було, яшмак, което се прикрепяше за шапчицата и покриваше цялото й лице без очите.

Когато наи-после изми мръсотията от кожата и сплъстената си коса, Ета се изправи и хубавичко се изтърка с кърпата, докато кожата и не порозовя. Николас я пиеше с очи, а на лицето му бе изписана такава нежност, че Ета остана без дъх.

— Аз негодник ли съм? — попита тои внезапно, като че ли по-скоро себе си, отколкото нея.

Ета се усмихна, погали белезите и линиите по опакото на ръката му.

— Струва ми се, че в тази ситуация аз съм негодникът.

Тои и хвърли дълъг, непроницаем поглед — очите му бяха така помръкнали, че сърцето й се сви.

— Съжаляваш ли? — прошепна тя, внезапно смутена.

Николас подскочи и енергично поклати глава. Сетне обгърна лицето и с големите си топли длани и я целуна толкова дълбоко, че пръстите на краката й се сгърчиха върху плочките.

— Никога. Никога.

Това обаче се оказаха последните му думи. Дори поздравът към домакина им едва се бе отронил от устните му Ета не разбираше какво става — ако мрачното му настроение не се дължеше на снощния епизод, тогава за какво ли се бе замислил?

— Яжте, яжте! — подкани ги Хасан с топла усмивка, която изглеждаше твърде странно на фона на синините от кратката му схватка с Николас. — Малка моя племеннице, изглеждате много красива. Как ви се струва нашето облекло?

Първото, което и доиде на езика, бе „твърде разточително“, но щеше да е несправедливо. Антерията и шалварите бяха изработени великолепно, пластовете сапфирена и смарагдова коприна и сърма бяха невероятно красиви, макар и малко тежки. Въпреки всичко се радваше на дрехите не само защото лондонската и рокля бе станала на парцал, а защото деиствително се чувстваше по-удобно в тях, щеше да и е по-лесно да се впише в обстановката, а също и да засвидетелства уважението си към обичаите на мястото и времето.

— Прекрасни са. Благодаря ви, че така се грижите за нас.

Сетне пое с благодарност тежката чиния и още преди да си е поела дъх, започна да лапа, като нагълта първите няколко парчета нар и смокини почти цели.

Николас се бавеше с яденето — оглеждаше вътрешния двор, озърташе се за несъществуващи сенки и тайни ъгълчета.

— Baha'ar, мои нови приятелю — възкликна Хасан. — Яжте, моля ви. Не държа прислуга в тази къща. Така няма кои да ни изненада. Не съм толкова небрежен.

— Baha'ar? — повтори Николас.

— Моряк — поясни Хасан.

Николас се усмихна сухо и наи-после си отчупи залък от поставения в чинията му хляб.

— Споменахте нещо за загадката?

Уви, Хасан приемаше твърде сериозно ролята си на домакин, за да коментира загадката, преди да се е уверил, че са хапнали достатъчно.

— Та какво за загадката? — настоя Николас. Хасан вдигна вежди.

Ета настръхна от нетърпеливия му тон — сякаш всяка секунда,

прекарана в къщата, бе прахосана на вятъра.

— Благодаря ви — побърза да го прекъсне тя — за прекрасната храна. Бихме искали да чуем мнението ви относно смисъла на загадката.

Хасан май нямаше нищо против нейната проява на грубост.

— Отнеси жасмин на невестата, която спи вечен сън под небесата

— нали така беше?

Ета кимна.

— Опитах се да го разделя на части, за да разбера — започна Хасан.

— Рекох си, „роза“ означава Дамаск. Съществуват много имена за това място. Градът на жасмина, но също и Невестата на земята. Но това изречение... предполага се да пътувате нанякъде, не мислите ли? „Отнеси асмин на невестата.“ Роузи иска да напуснете този град, Града на жасмина. Значи става дума за друга невеста.

— И? — прекъсна го Николас и пръстите му забарабаниха по масата. — Къде да идем?

Хасан вдигна ръка.

— Търпение...

Ръката на Николас се стовари върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха.

— Хей! — възкликна Ета, но Николас я прекъсна:

— Всяка секунда бездеиствие ни излага на опасността да бъдем намерени от пазителите — викна тои. — Не желая да поемам излишни рискове и да протакам нещата, та пазителите на Аирънуд да ни настигнат, не и когато сме толкова близо до астролабията. Да не говорим, че имаме краен срок, нали така?

Ета въздъхна, но кимна.

Хасан също кимна.

— Тогава ще побързам. Но, baha'ar, колкото и добре да познавате морето, не познавате тази земя. Пустинята е безмилостна красавица, жестока кралица, която не се кланя никому. Вече мина пладне и не ще можем да потеглим още тази вечер. Ще се подготвим за път и ще тръгнете утре при изгрев слънце. Но първо трябва да чуете какво имам да ви кажа, иначе няма да знаете в коя посока да поемете. Нали така?

Николас сведе поглед към разперените си върху блестящото дърво длани и кимна.

— Както казах, Дамаск е известен като Невестата на земята, но има още една невеста — Палмира, Невестата на пустинята. Струва ми се, че това е вашата цел. И така, стигаме до следващите думи: „която спи вечен сън под небесата“. Някога Палмира е бил перлата на търговията, венец на блестяща цивилизация. Уви, оттогава силно е западнал. Но долината на гробниците все още стои.

Градът, който майка й бе нарисувала.

— Това е мястото — обърна се тя към Николас. — Там ще я намерим. — Сетне се извърна към Хасан: — Има ли начин да стесним кръга на възможните гробници? Много ли са?

— Безброи — отвърна Хасан с извинителен тон. — Не съм ходил там от години, така че не мога да ви кажа. Но Роуз пише да потърсите знака на семейството. Сигурен съм, че ще го познаете, щом го видите.

Ета кимна и се опита да си представи дървото, гравирано върху дневника на майка и. Вдигна замислено ръка и пръстите и несъзнателно се заиграха с хладната перла на едната й обеца.

— Тревожа се — продължи Хасан. — Пътуването от Дамаск до Палмира трае три дни с кон, а с камила още по-дълго. Ако пришпорите конете, може да стигнете и за два, но е опасно — вода няма и ако ги изтощите, ще се наложи да продължите пеш.

— Ще трябва да рискуваме — отсече Николас. — Трябва ни карта, компас, ако имате, вода, храна — можем ли още сега да идем до пазара?

— Ами, да, разбира се, но няма да ви трябва нито карта, нито компас, понеже ще дойда с вас. Ще ви бъда водач.

Николас вече се надигаше, но при тези думи спря.

— Нямаме нужда от водач.

Защо, озадачи се Ета. Нима смяташе, че щом умее да се ориентира в океана, ще се справи и с пустинята? Та предложението на Хасан бе истински дар. И тя поне нямаше намерение да му се изплюе в лицето.

— За мен ще бъде чест — каза Хасан. — Малка група като нашата не е идеалният вариант, но съм готов да защитавам и двама ви с живота си.

— Напълно съм способен... — подхвана Николас, но млъкна, защото Ета сложи ръка на рамото му.

— Надявам се да не се стигне дотам — каза тя, — но приемаме помощта ви. Благодаря.

Осъзнал, че битката е изгубена, Николас тръгна към къщата с широки, решителни крачки и толкова скован гръб, че буквално

усе аха изгаря ия му, гневен поглед — Този човек не обича да губи —

отбеляза Хасан, когато Николас се скри от поглед. Сетне ' се приведе загрижено към Ета. — С удоволствие бих го убил заради вас.

Ета така се стъписа, че едва когато Хасан се разсмя, разбра, че се шегува.

— Напоследък е малко на тръни. Последните няколко дни бяха доста трудни.

— За вас се тревожа повече. Струвате ми се тъжна тази сутрин — продължи Хасан. И макар да бяха горе-долу на една възраст, изражението му бе толкова търпеливо и разбиращо, че Ета се замисли дали да не се възползва от възможността да разтовари тревогите си пред човек, които бе мъдър и прозорлив като самото слънце — човек, който щеше да разбере какво чувства.

— Малко се поскарахме — призна тя. — Закърпихме нещата как да е, но само временно. Разстроен е и реагира остро. Аз също.

— Нарани ли ви?

— Не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Просто. стигнахме до заключението, че. — не и се искаше да го лъже, но и не знаеше как да му обясни, без да навлиза в подробности. — Че бъдещето ми вероятно няма да е такова, каквото очаквах.

Да не говорим колко се тревожеше за майка си — къде е, как се отнасяха с нея, дали не беше ранена.

— Струва ми се, че. — Хасан млъкна, като да обмисли думите си. — Отношенията ви не са така прости и ясни, както ги представи.

По гръбнака на Ета пробяга тръпка на тревога.

— Чуите ме добре, моя малка племеннице — продължи Хасан, очевидно усетил напрежението и. — Наясно съм с мотивите му. Не го съдя, както биха го съдили други. Abbi и Ummi не бяха женени — не можеха да се обвържат по традиционния начин. На жените от моята вяра е забранено да се вземат мъж от друга вяра. Но Аллах в цялата си мъдрост все пак ги събра. Когато разбраха, роднините и я прогониха. Тои я доведе тук, в тази чужда земя, за да започнат нов живот и да избягат от срама, които другите бяха хвърлили върху нея. Грижеше се за нас, осигуряваше ни всичко, но не биваше да ни виждат с него, за да не ни заклеимят, а и не можехме да пътуваме с него. Никога не ни е липсвало нищо — освен, на моменти, неговото присъствие.

Хасан потупа ръката й и продължи.

— Зная, че е богохулство, че противоречи на вярванията и учението ни, но аз приемам техния избор. Безкраино ги уважавам. Вярвам, че е важно не кого обичаш, а как обичаш. Затова ми се иска да ви кажа, че... цветето не е по-малко красиво само защото цъфти по различен начин. Или защото цветът му трае едва час, а не дни наред.

Ета кимна отново и някак успя да преглътне буцата в гърлото си. Точно това имаше нужда да чуе, точно тези думи, отзвук на собствените й мисли.

— Николас дълбоко се тревожи за мнението на околните. Възхищавам се на смелостта на родителите ви — мога само да си представя колко им е било трудно.

— Основното му желание е да ви защитава, това е добре — отбеляза Хасан. — Не виждам нищо лошо в това. Abbi ми е обяснявал какво е да пътешестваш, да видиш как тъканта на живота се разкрива пред теб. Казваше, че това е огромна „възможност“. Речено е, че за всяко нещо си има време, така че трябва да вярвате, че време ще има и за вас.

— Ами ако вече е отминало?

Той се наклони напред с лека усмивка.

— Тогава може би ще намерите начин да си създадете още време. Нали говорим за възможности, скъпа моя. Възможности.

Градът излъчваше някаква спонтанна красота. Беше толкова древен, че човек с лекота си представяше как през него преминава римски воиник или кръстоносец, или османски еничарин с ярки одежди, от онези, които пълнели града с богато украсените си роби и високите шапки. Истински кръстопът на вековете.

Дамаск блестеше бял като перла, а отделните му части се напасваха една към друга като парчета от пъзел. Улиците бяха извити, усукани, тесни, с изключение на „Правата улица“ с неиното така удачно име, която представляваше гръбнака на града. Къщите се надвесваха над калдъръмените улички и образуваха арки, целите в зеленина, под чиято сянка се криеха минувачите. Като че във всеки момент можеха да свърнат от улицата и да потънат в паралелен, таен свят. Светлината се процеждаше между сградите по особен начин, та на Ета й се струваше, че наблюдава всичко през стар прозорец.

Минаретата се издигаха гордо над къщи и пазари и миролюбиво си деляха небето с църковните камбанарии. Наи-голямата джамия, както им обясни Хасан, бе Голямата джамия, построена по времето на Омаядите. Голяма бе колкото палат, та където и да застанеш в очертанията на града, неизменно ще видиш част от нея.

По времето на Ета в Сирия бушуваше гражданска воина, при това толкова разрушителна, придружена с толкова много смърт и отчаяние, че милиони бежанци бяха принудени да напуснат страната си. Дори и Дамаск не бе пощаден. И въпреки това Ета намери неочаквана утеха в мисълта, че градът бе съществувал под една или друга форма в продължение на хилядолетия. Минавал бе в ръцете на безброи владетели, преживявал бе кървави въстания и свирепо потисничество и въпреки това бе оцелял.

— Хаиде, да побързаме — настоя Хасан. — В града има пазители на Аирънуд. Трябва да стигнем до пазара и да се върнем у дома колкото се може по-бързо.

Ета ускори крачка, като се не спираше да оглежда многолюдните улици и площади за някакъв знак, че ги следят. До нея Николас крачеше с напрегнато изражение, пъхнал ръка в гънките на антерията си — навярно стискаше кама.

Всеки souk си имаше покрита част — пазарище, — която приютяваше различен вид стока във всякакви разновидности. Ако Ета се бе надявала, че навесите ще я спасят от жегата, то определено грешеше. По тесните коридорчета се тълпяха толкова много хора — възхищаваха се на красивите клетки и веселото чуруликане у продавачите на птици, преценяваха теглото и здравината на оръжията при маисторите на оръжия, разглеждаха бакърените стоки за дефекти, че без да иска се сети за Ню Йорк в пиковия час.

От тавана, подобно облаци, висяха кошници, а когато минаха покраи покритите с фенери стени — фенери с всякаква форма и цвят на стъклото, каквито би могла да роди човешката фантазия — Ета усети, че краката й неволно спират.

Търговците на подправки и парфюми предлагаха краино необходима разтуха от неприятните миризми на града и особено на жителите му. Вероятно и тя самата понамирисваше. Нищо на тоя свят не може да се сравни с киселия дъх на търговеца на плодове, облъхнал лицето ти като напомняне, че са минали дни, откакто си престанал да търсиш четка за зъби.

Сърдечността на търговците и местните жители бе ненадмината — Ета никога по-рано не се бе сблъсквала с подобна вежливост. С помощта на Хасан Николас се опита да спазари няколко мяха за вода, а също и облекло, което да не се набива чак толкова на очи. Ета гледаше минаващите жени и се надяваше да не и личи колко неловко се чувства, задето чака отстрани, докато мъжете се пазарят. Николас и бе поверил чантата, включително малкото златни монети, останали им от Лондон. Когато му подаде кесията, за да плати сушените плодове, той я тикна обратно в ръката й и позволи на Хасан внимателно да отброи от своите пари.

— После ще му върнем от златните монети — прошепна тои в ухото и. — Но ако тръгнем да пазаруваме със злато и непознати монети, нищо чудно да привлечем нежелано внимание.

Хасан явно бе измислил някакво правдоподобно оправдание за присъствието им. Пазареше се с шепот, със смях, а от време на време и със строг поглед и бавно пълнеше кошниците и ръцете им с необходимите провизии. Докато двамата с Николас разглеждаха няколко вида седла и спореха за достоинствата им, Ета се оказа на пътя на пътуващ търговец на платове, които буквално я засипа с копринени шалове и се захвана да ги хвали на език, които тя ни наи-малко не разбираше.

Не разбираше и къде се намира. И когато търговецът с миловидното изражение провеси ивица прекрасна златиста сърма върху рамото и и се завъртя заедно с нея, внезапно я обзе злокобно чувство, сякаш по тила и лазеше паяк. Огледа се и погледът и заподскача от човек на човек, от търговец на търговец.

Наблизо, краи сергия с платове, наредени върху разкривени рафтове чак до тавана, се бяха облегнали двамина брадати мъже в черни роби. Единият имаше тъмната кожа на местен жител, но другият очевидно бе европеец, кожата му бе почти толкова бледа, колкото и неината. Странното бе, че не гледаха плата, които уж бяха избрали и разстлали върху сергията. Не гледаха и Хасан или Николас. Нито пък Ета.

Гледаха младата жена, спряла зад една колона няколко метра по-назад, която очевидно наблюдаваше Хасан. Кичур златиста коса се бе измъкнал от бялата кърпа, вързана около главата и. Ета дръпна булото си, за да я види по-добре, за да се увери, че не е видение, мираж от дим и прах.

Навярно бе издала някакъв звук, защото младата жена се извърна към нея и булото и се смъкна достатъчно, за да разкрие лицето и. Сините очи, който се втренчиха в Ета, бяха досущ като нейните.

Но... Как бе възможно? Хасан бе казал, че е заминала преди няколко дни. Нима едва сега тръгваше, за да скрие астролабията? Или тъкмо се бе завърнала, изпълнила задачата?

— Роуз? — подвикна Ета, а гласът и пресекна. Това бе първата и грешка.

Втората — че се втурна след жената, която се извъртя и побягна.

Не беше трудно да я следи — те единствени тичаха срещу потока на движение. Зад гърба и се разнесоха сърдити думи, но Ета не ги чу — чуваше единствено хриптящото си дишане и пляскането на меките подметки на обувките си върху настилката. Майка и буквално летеше напред.

Роуз протегна ръка и събори красива пирамида от сребърни подноси, като запрати десетки на земята заедно с масите, върху които бяха подредени. Ета залитна и едва успя да запази равновесие. Роуз погледна през рамо и Ета ясно видя разкривеното и, смръщено лице, само миг преди собствената и майка да запрати малката си кама срещу нея.

Острието се размина с шията и на по-малко от пръст разстояние, и то само защото Ета се спъна в нещо, щръкнало изпод една от сергиите.

— Роуз! — викна тя. — Моля те, искам само да поговорим.

Тълпата се пръсна, чу се женски писък, но Ета виждаше само лицето пред себе си, изопнатото му изражение, чертите — остри като ножовете, които се продаваха на пазара.

— Можеш да кажеш на Хенри или на Сайръс, или за когото там работиш, че никога няма да я намерят — изсъска Роуз с такъв твърд акцент, че Ета с мъка я разбра.

— За астролабията ли говориш? — попита тя. — Не се опитвам да те спра, кълна се.

Чифт ръце я вдигнаха от земята и последното, което видя, преди булото да се смъкне над очите и, бе Роуз, която отстъпваше назад с разширени очи.

— Пуснете ме! — викна Ета, напълно дезориентирана. Някои я вдигна и я преметна през рамо. — Николас, спри я!

Но когато си пое въздух със залепнало за устните и езика и було, заслепена от плата и разпиляната си коса, долови особена миризма. Николас винаги миришеше на море, на сапун и на кедрово дърво. А сега, притисната грубо върху нечие рамо, надушваше само миризмата на камила, на животно.

Онзи, които я носеше, зави рязко надясно и в същия момент се понесоха нови уплашени викове. Чу се звук от разцепено дърво, сетне нещо се разби на пода. Секунда по-късно над града прозвуча призивът за молитва.

Внезапно я заля гореща слънчева светлина и светът пламна в червено под затворените и клепачи. Ръцете и бяха приклещени под тялото и, притиснати в нечии рамене. Тя се заизвива като обезумяла, зарита с крака, но виковете и не се чуваха, заглушени от омоталия се около главата й плат.

Отвличат ме.

Кракът и намери някакво по-меко място и мъжът се свлече на колене. Ета се изтърколи върху нагорещените камъни, но едва успя да се надигне на ръце и крака, когато силен ритник в главата я запрати обратно на земята. Устата и се напълни с прах и мръсотия и песъчинките заскърцаха между зъбите и, докато се опитваше да изпълзи настрани. Пред очите и всичко играеше в черно и бяло, така че едва виждаше окървавената си ръка на фона на бледите камъни.

Откъм гърба й се чу яростен рев и въздухът сякаш се раздвижи.

Ета отново се строполи напред, но поне успя да дръпне булото от лицето си. Пред очите и Николас се хвърли и блъсна с рамо единия от брадатите мъже, които бе забелязала по-рано.

Насъбраха се хора — някои започваха да се молят, други предпочетоха да зяпат как Николас халосва с юмрук лицето на единия мъж, а вторият се хвърля на гърба му. Ръката на втория нападател изчезна в диплите на робата на Николас, които изкрещя сърдито^ отметна глава назад и успя да го избута.

Никои не се завтече да му помогне, докато Хасан не изскочи от пазара и не се разкрещя за помощ. Но дотогава двамината в черните роби вече бяха на крака. Ета така и не разбра как, но след секунда вече се бяха изгубили сред тълпата, погнати от еничарите.

— Ета! Ета! — Николас падна на колене пред нея, дишаики тежко като ковашки мях. — Направиха ли ти нещо?

Но преди пресъхналата и уста да успее да изрече някакъв отговор, Николас се олюля и примигна изненадано. Ета протегна ръка, сграбчи го за лакътя, за да го задържи, а другата и ръка литна към страната му, където се разстилаше голямо петно яркочервена кръв.

— Не — изрева тя, — не, не! Николас.

Дори не успя да го подхване и той се свлече на земята.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Николас разбра колко е загазил, когато установи, че не усеща болка в раната. В главата му се въртяха накъсани спомени от последните няколко часа като разпилени от вятъра цветчета жасмин. Нима всичко се бе случило само преди часове? Невъзможно. Вече беше тъмно. Нищо чудно да бяха изминали цели дни, а тои не можеше да изплува от дълбините на ужасния, лепкав сън, за да разбере какво става.

Някъде над него се носеха меки гласове. Меки ръце отместиха превръзката около ребрата му, за да прегледат раната. Парче мек плат попи горещата пот от челото му. Ето това не бе очаквал — колко меко ще е докосването на смъртта. Струваше му се някак нечестно да си иде без борба. Да му бъде отнета възможността да гори, да се противи, да крещи срещу смъртта до последния си дъх. Нима нямаше право поне на това? Или му се струваше нечестно само защото през целия си живот се бе борил като грешен дявол? Да си отиде съвсем безмълвно... тази мисъл легна върху гърдите му, притисна го така, че му стана още по-трудно да диша.

Може бе по-добре да поразсъждава върху този въпрос, когато не е толкова уморен.

Точно така.

Мястото, в което го бяха довели, миришеше на пръст. Чуваше постоянното шумолене на тихи стъпки и гласове. Макар да познаваше езика, му бе е невъзможно да се съсредоточи заради бученето на кръвта в ушите му. Болница ли бе това? При първия допир на светлина върху клепачите му, Николас се насили да отвори очи.

Около него стените бяха бели и бледи като в гробница, украсени с разточителни орнаменти. Николас се опита да се съсредоточи поне колкото да различи изображенията. Хиляда слънца. Хиляда цветя. Атмосферата бе ведра и спокоина. Дори водата, с която квасеха лицето му, ухаеше приятно на цветя, напомняше му за Ета. Но в момента всичко му напомняше за Ета.

Макар срещу него да имаше още легла, в тази част на коридора беше сам. Гледаше как водата блика от чешмата в дъното на стаята, наблюдаваше как младите мъже и жени идват да си напълнят каните. В един момент го повдигнаха, дадоха му да пие безвкусен бульон. Трябваше да им каже, че е безполезно — че гърлото му е подуто и болезнено, сякаш бе погълнал слънцето. Да им каже, че знае.

Раната не го беше убила.

Но треската щеше да го довърши.

Въпреки че се противеше, доколкото имаше сили, го държаха увит плътно в завивките, хванат в капана на собствения му огън, така че не му оставаше друго, освен да се поти и да страда. Толкова много хора се грижеха за него, а никой не искаше да му помогне.

Но Ета, Ета щеше да му помогне.

Ета. Мили Боже — видял бе как някакъв непознат се опитва да разбие черепа и в камъните и в този миг и последната верига на самообладанието му се бе скъсала. Добре ли беше? И къде ли беше? Коя дата бе днес... колко ли дни бяха изминали? Дали бе проявила поне малко здрав разум, та да продължи без него?

Но когато затвори очи, не неиното лице заигра под клепачите му, а лицето на Хол в онзи миг, когато капитанът бе приклекнал пред малкия Николас и му бе казал, че ще го отведе със себе си. Подал му бе ръката си, така голяма и топла, и бе хванал дланта му в своята.

Хол... Кой щеше да каже на Хол какво се е случило с него? Ами на Чейс? Може би един от двамата щеше да издири Айрънуд, да му потърси сметка, но щеше да установи, че дори Айрънуд не знае отговора.

Изчезнал. Ще бъде запомнен не с делата, а със смъртта си.

Повечето моряци приемаха необратимостта на тази дума, нейната окончателна простота. Но Хол и Чейс бяха непреклонни оптимисти. Щяха ли да издържат бремето на неизвестността? Да не знаят дали е продаден в робство, дали е станал храна за акулите, или гние в някои затвор. Безброи бяха вариантите, които щяха да терзаят мислите им, и всички щяха да са безкрайно далече от истината.

От един момент нататък започна да измерва времето с призивите за молитва. Всеки път, когато усетеше човешко присъствие, тялото му инстинктивно се напрягаше, ръката му се опитваше да се пъхне под възглавницата, та да изтегли несъществуваща кама.

Събуди се от тихо тананикане и звука на раздиращ се плат и обърна глава, за да види откъде иде. На съседното легло седеше млад мъж, а до него бе поставена кошница с ленено платно или може би груба коприна. Платът бе съсипан, осеян с дупки и прорези — навярно дрипите бяха дарени на болницата, та да бъдат използвани за превръзки — стар чаршаф, събуден за нов живот. Младият мъж с лекота разкъсваше плата на тесни ивици. Дупките бяха отслабили тъканта и я бяха направили податливи на силните му пръсти.

Подобно на плата мислите на Николас постоянно се късаха и разнищваха, губеха се в огъня на треската. Но този образ се запечата в съзнанието му въпреки натежалите клепачи. За какво му нашепваше тази простичка дейност?

Едва привечер, когато чу познат глас, му се удаде възможност да отправи молбата си. Отвори едно око и видя Хасан, които разговаряше с по-възрастен мъж с едри гърди и снежнобяла роба. Опита се да отвори уста, но от гърлото му се откъсна единствено жалко изскимтяване. ‘Никой не го чу, докато не се прокашля.

— Приятелю, нека ви донеса вода — възрастният мъж с посивяла коса му хвърли кратък поглед и забърза нанякъде. Николас протегна ръка и улови полите на Хасан, преди онзи да успее да се дръпне.

— Ета — промълви той с мъка. — Доведете.... Доведете ми Ета.

— Късно е — възрази Хасан и се смръщи. — Нима искате да ви види в този вид?

Значи още не бе идвала да го види?

— Веднага — отвърна тои дрезгаво. После помисли малко и добави малко по-тихо, като се стараеше да не издаде отчаянието си — Моля ви.

— Добре, добре — съгласи се Хасан. Понечи да се надигне, понеже беше приклекнал до Николас, но се поколеба и се наведе над лицето му.

— Baha'ar — подхвана с тих, сериозен глас. — Не умираите толкова далече от морето.

Николас затвори очи и зачака. Отвори ги едва когато чу познатите стъпки на Ета да бързат по застлания с плочки под. Навън беше тъмно, денят преминаваше в нощ. Около него блестяха свещи, топлеха леглото му с пламъка си. Замисли се за онази нощ, за изражението на любимото и лице, впило поглед в него, и гърдите му се свиха.

Стъпките и замряха и Николас се досети, че навярно изглежда ужасно. Болката, изписала се на лицето и, го прободе като кинжал, закопня някак да я заличи. Жадуваше за една последна усмивка, преди да й каже истината.

— Хей, може ли една целувка? — прошепна той.

Ета неволно се усмихна и бавно приседна на пода, за да може да притисне меките си хладни устни в неговите. Когато се отдръпна, ръцете и така и не се отместиха, погалиха скулите му, челото му, главата.

— Къде съм? — промълви той и се прокашля.

— Кеимар, болница в Дамаск — отвърна тя тихо и подви нозе под себе си. — Исках да те отведа обратно в къщата, но Хасан не посмя да пусне непознати. А на теб спешно ти трябваше лекар.

Николас направи гримаса и тя се засмя.

— Хасан не се отделя от стаята ти, стои на пост пред вратата. Отказва да ме пусне. Налагаше се да се промъквам в нощта.

— Сама? — тои я изгледа възмутено, но тя не му обърна внимание.

— Само че ме хвана и ме завлече обратно в къщата. Спиш от близо два дни.

Два дни. Мили боже. Значи им оставаха само три дни до крайния срок? Сърцето му трепна уплашено — от страх за другата жена, виновницата за тази лудешка надпревара.

— Хванаха ли мъжете?

Ръцете и застинаха и тои се надигна жадно, за да не се отдели от пръстите й.

— Не. Съжалявам. Мислиш ли, че бяха пазители?

Явно да, щом са следели Роуз, преди да се сблъскат с друга, също толкова важна плячка — Ета. Дявол да го вземе, не бяха изкарали и един ден, преди да ги хванат. Излизаше, че е напълно безполезен като защитник.

— Съжаляваш, че ме раниха, а не че хукна след нея — изтъкна Николас, благодарен, че гласът му не издава вълнението му. — Наистина ли беше Роуз?

— Да. Собствената ми майка се опита да ме убие — Ета поклати глава. — Нямам търпение да й кажа.

— Каза ли ти нещо?

— Само че никога няма да допусне Сайръс или някои си Хенри да получат астролабията — каза Ета. — Дори не успях да и обясня, че нямаме никакво намерение да им я даваме.

Аха.

Явно моментът бе настъпил. Съзнаваше, че я бе повикал не само защото копнееше да я види, а защото бе краино време да каже истината.

Но сега, когато Ета бе с него, Ета с прекрасното лице и благородното сърце, усети, че му се иска да отложи момента.

Няма друг начин — каза си. — Единственият път е право напред.

Ета дръпна одеялото и освободи ръцете му. Възползваики се от дългоочакваната свобода, тои взе ръцете и в своите и ги притисна до гърдите си. Знаеше, че Ета долавя препускащия ритъм на сърцето му.

Веждите и рязко се сключиха. Изглеждаше безкрайно уморена, а Николас чудесно знаеше кой е виновен.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо — започна тои. — И трябва да ме изслушаш докрай. Важно е.

— Не може ли да почака до утре? — възрази тя. — Трябва да почиваш...

Напълно в неин стил бе да вижда, че Николас чезне пред очите и и да отрича докрай.

— Не бях честен с теб. И не искам да чакам повече.

Ета се отдръпна леко, но тои задържа ръцете и, та да и послужи като опора.

— Неслучаино те последвах в прохода. Тревожех се, признавам, понеже имаш навика да привличаш опасности и неприятности, но. Когато Аирънуд те отпрати онази нощ и ти отиде да си легнеш, старецът договори нови условия с мен. — Гърлото го болеше ужасно, а режещата болка под ребрата го караше да изпуска нишката на мисълта си. — Условието бе да тръгна с теб, да те придружа и да гарантирам, че няма да се опиташ да избягаш с астролабията или да му извъртиш някакъв номер. Намеренията ми бяха да му върна астролабията, Ета, независимо дали си съгласна, или не. В замяна Сайръс обеща да ми предостави имотите си в Карибите, огромно богатство. Сега вече знам, че огромното му богатство изобщо няма да съществува, щом смята да промени миналото и да създаде ново бъдеще.

Ета поклати глава и пръстите и пуснаха неговите. В продължение на няколко минути му се струваше, че се кани да заговори, но навярно изражението й се дължеше на играта на свещите.

— Кажи нещо — прошепна Николас. — Моля те, кажи, че ме презираш, задето скрих истината, че никога няма да ми простиш. Каквото и да е, само не крий мислите си от мен.

— Ще кажа — отвърна тя равно, като го изгледа изпод падналия на челото и кичур коса. — Веднага щом измисля как наи-лесно да ти изтръгна сърцето и да го изям.

Николас изненадано се изсмя, макар смехът му да прозвуча съвсем немощно.

— Ще ми се да можеше. Тъкмо ще видиш колко е жалко и окаяно, как още от първия миг, в който те видях, ти принадлежи абсолютно.

Ета стисна очи и се извърна, за да скрие изражението си — сякаш би могла да го скрие, сякаш не я познаваше достатъчно.

— Не искам да. да говориш такива неща, понеже ти е гузно, задето си крил от мен. Признавам, че бих предпочела да ми беше казал от самото начало. Но аз също дълго крих, че не възнамерявам да дам астролабията на Аирънуд. А и в краина сметка още нищо не си направил.

— Но те излъгах. — Николас не можеше да проумее реакцията и. Приготвил се бе за неизбежната и студенина, за омразата и. А сега не смееше да диша, за да не наруши магията.

— Но нали знам защо си го направил. Знам, че с толкова много пари ще можеш да си купиш кораб, да си осигуриш нов живот. А аз точно това искам за теб — да имаш нещата, които заслужаваш. Да ги имаш и да не се чувстваш виновен как си ги получил. Каза ми истината и това е достатъчно. Няма нужда да я подправяш с поезия, за да смекчиш удара.

— Парите не бяха единственият ми мотив. Искам да го знаеш. Вярвах, че дължа на Джулиън да довърша започнатото, и исках... Исках да съм с теб. Да те защитавам.

— Николас...

Истината бе, че ако Ета не му беше толкова скъпа, Николас щеше да се откаже от сделката. Дори огромното състояние на Аирънуд не бе достатъчно, за да го изкуши.

Но не бе очаквал, че и неините чувства са толкова силни — не бе очаквал, че толкова вярва в него, че така го цени. А тои, глупакът, не бе повярвал в чувствата и, в обичта и към него. Защото това наистина беше обич. Неговата обич — споделена. Тази мисъл го връхлетя с пълна сила, изпълни вените му едновременно с болка и облекчение.

Дръпна я към себе си, докато спря да се съпротивлява и се сгуши до него.

— Дали все пак малко поезия няма да те убеди? „Душите ни приветствам с добър ден“ — започна тои, макар да не помнеше как точно продължава стихотворението. — „Те будни са — без страх една от друга. Светът, от сетивата отделен, поставя ги на любовта в услуга“9

— Мда, очевидно си много болен — прекъсна го тя, но Николас не беше приключил. Готов бе да отложи съня с още няколко мига, заради тези последни, така важни секунди. Щом собствените му думи не можеха да я убедят, може би думите на Дън щяха да успеят.

— „Търси, моряко, странни брегове, стар свят, разкриваи нови светове — ний двама свят в едно сме, неделим на две“

— Да знаеш, че очаквам още един рецитал, когато се оправиш — опита да се пошегува тя, но гласът и потрепера издаинически. — Искаш ли да пробваш някои друг път, когато не си убеден, че умираш?

— Чуи ме — подхвана решително Николас, макар думите му да започваха да се сливат. Горещината, която го заливаше в неино присъствие, в съчетание с пламналата му кожа бе достатъчна, за да го възпламени. — Достатъчно се забави. Помоли Хасан да те заведе в Палмира още утре сутринта. Пътуването ще е дълго и трудно, но знам, че ще се справиш. И знам, че в краина сметка ще вземеш правилното решение. Сигурен съм, че сърцето ти ще ти подскаже верния път.

— Не — възрази тя. — Няма да тръгна без теб.

— Не можеш ли поне този път да ме послушаш? Знаеш какви са залозите. Трябва да заминеш.

— Ти си ми партньор — гласът и се извиси. Николас я притисна по-силно. Усещаше, че е разстроена, но само защото долавяше истината в думите му, истината за съдбата му. — Да не си посмял да ме изоставиш точно сега. Отказвам да тръгна без теб. Отказвам да те изоставя.

— Не можеш да се върнеш назад. Трябва да продължиш напред, оттук нататък трябва да вървиш само напред.

Ета се надигна на лакът, за да го погледне в очите. В бледите и мигли блестяха сълзи, но тя примигна сърдито и не им позволи да се търкулнат. На лицето и се изписа подновена решителност и в този момент Николас разбра — разбра защо Ета бе в състояние да възпламени и двете противоположни страни на характера му — джентълмена, които копнееше да и засвидетелства цялата си почит, и негодника, който искаше да я има на всякаква цена.

— Представям си колко неудобно ще се почувстваш, когато оздравееш и ти припомня как си ми рецитирал стихове — подкачи го тя. — Явно мъжете от осемнадесети век са невероятно сантиментални.

— Всъщност... — Николас се напъна да изрече думата с пресипналото си гърлото. Главоболието му се бе засилило с ускоряването на пулса. Искаше да я държи в обятията си и да мълчи, да усети отново меките и извивки в тези последни часове, които му оставаха. — Не зависи от мен.

Нима по нейно време хората не умираха от треска? Наистина ли?

— Звучиш все едно си се предал — укори го тя. — Предстоят ти още толкова неща! Няма да умреш на това легло, няма да ти позволя!

Дробовете му свиреха шумно при всяко вдишване и издишване, а езикът му отказваше да изрече думите. Съпротивляваше се с всички сили да се противопостави на сребристия, копринен зов на безпаметния сън. Силите му гаснеха, теглеха го надолу против волята му. Волята му бе безсилна. Искаше да се бори, да се вкопчи в живота, докато пръстите му се охлузят до кокал, но твърде често бе виждал лицето на смъртта, за да повярва, че би могъл да и се изплъзне. Колкото и да хитрува човек, колкото и късмет да има, колкото и рани да преживее, рано или късно треската го поваляше. Но ако изобщо имаше причина да се бори, то тази причина бе Ета.

Обзе го смъртно изтощение, толкова дълбоко, че дори страстната й целувка го прогони само за миг.

— Няма да те оставя тук — зарече се тя. — Обещай, че ще се бориш.

— Обичам те — колкото и малка утеха да можеше да донесе истината в този момент, искаше да я изрече гласно. — Безумно. Колкото и да е неуместно.

— Обещаи — настоя тя и Николас усети как го парва сълза, как се плъзва по бузата му. Ета трепереше и тои я притисна до себе си, опита се да я утеши с прегръдката си. Никога не бе усещал така остро зловещата примка на времето — искаше да и каже толкова много неща, но миговете изтичаха един след друг.

— Но ти ще живееш. трябва да живееш — продължи тои. — Мисля, че знаеш. истината е. че исках да доида с теб. Да видя дома ти. Да открием място, където да можем да бъдем заедно.

— Това място ни чака — отвърна тя. — Просто трябва да тръгнем.

О, тези думи, как пронизаха сърцето му!

— Ще се сещаш ли за мен, когато свириш на цигулка? — попита тои тихо. — Понякога. не винаги. не е нужно да е често. Или когато се случи да чуеш морето. спомни си. съжалявам, че не те чух да свириш. поне веднъж.

— Николас — гласът и се извиси рязко и тя обгърна лицето му с длани, изтегли го насила от стръмната, тъмна пропаст, — ако умреш, никога няма да ти простя. Не ме интересува дали съм себична, просто няма да ти простя. Бори се.

Любовта е себична, нали така? Тласка почтени хора да вършат нередни неща. Увива те като пашкул, отделя те от останалия свят, заличава времето, разума. Кара те да отричаш неизбежното. Кара те да копнее за ума на другия, за тялото му, кара те да вярваш, че заслужаваш да притежаваш сърцето му, да си извоюваш място в него.

Ти ми принадлежиш — помисли си тои, впил очи в Ета — и аз на теб.

— Кажи ми... само едно нещо... за твоето време... — едва успя да пророни той.

— Каквото поискаш.

— Помниш ли. онази двойка в Лондон, в станцията?

— Дето танцуваха? Какво за тях?

— Щяхме ли. и ние да можем. да танцуваме така? — дишането му се накъсваше все повече. — В твоето време?

Ета се усмихна тъжно.

— Да.

— Така си и мислех. Ще останеш ли. докато спя.?

Ета целуна бузите му, клепачите, челото и Николас усети как сърцето му пламва. Дишането му се забави, сърцето му прошепна неясно извинение. бавното туп туп туп в ушите му напомняше за звука на руля, когато променяше курса на кораба. Постепенно забавяне, а сетне.

Не, не така.

Не с шепот, моля те, Господи, не с шепот, а с вик. Длъжен бе да приключи това пътешествие, преди да се впусне в следващото.

— Бори се — прошепна отново тя и топлият и дъх облъхна ухото му.

Заради теб — отвърна бавният ритъм на сърцето му, — заради мен.

Смътно усети, че Ета се отдръпва — потънал бе някъде между съня и огнения ад на треската. Не чувстваше ръцете си, та да ги протегне към нея, а краката му бяха като посечени — не беше в състояние да ги помръдне. Усеща е единствено болката, която ту пронизваше тялото му с нажежени шишове, ту захващаше да пулсира мъчително в черепа му.

Спа дълбоко с ярки, парещи сънища. Сънува къщата на „Куин Стриит", коридорчето между кухнята и таината врата към трапезарията, по което минаваше, за да сервира на семеиството. Гледай да не ни се мяркаш. Гледай да не се показваш. Гледай да мълчиш. Сънува ръцете на майка си — колко странно, че си припомни формата и тежестта, и докосването им, когато лицето и бе потънало в забрава. Сънува розовите белези и следите от изгаряния, доказателство за безкрайните часове в кухнята.

Майка му обичаше да го докосва — да натъкмява ризата му, да го гали по косата, да бърше мръсотията и кръвта от лицето му. Помнеше тези ръце, деформирани, мазолести, но топли и винаги готови да откликнат.

Сънува, че е запалил къщата, та да изгори до основи, и се е облекчил върху пепелта.

Така че здравата се стресна, когато върху лицето му плисна струя топла вода.

— Baha'ar! Събудете се! Ах, глупако! — крещеше Хасан, а гласът му звучеше почти неузнаваемо. Удари гърдите му с разперена длан и придружи жеста си с възклицание, навярно възгруба ругатня, понеже сериозният лекар, застанал наблизо, буквално зяпна.

Мъглата в главата на Николас рязко се стопи, макар да продължаваше да се чувства като изцедена мокра дреха, просната да съхне на слънце. Всички мускули в тялото му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената.

— Какво има? — изграка той. — Защо крещите като...

— Глупако! — излая отново Хасан. — Какво сте й казали?

Дъхът на Николас секна.

— На Ета?

— Че на кого другиго? — викна Хасан. — Защо сте и казали да тръгне?

В този миг Николас разбра, че ще оцелее, пък било то само за да има удоволствието да я удуши със собствените си ръце. Освен това признаваше, че донякъде му беше неловко заради снощната сцена.

— Първо, трябва да знаете, че е дяволски трудно човек да я накара да направи каквото и да било. Казах и да ви помоли да тръгнете с нея, казах и да тръгне още призори. — В момента беше утрин, ранна утрин, слънцето още не беше изгряло. Тъмнината отстъпваше с всяка изминала секунда.

А гневът му — дежурната му, неизменна реакция — отслабваше заедно с нея. Ета бе импулсивна, вярно, но не беше толкова безразсъдна, че да тръгне сама в пустинята. А дори да и хрумнеше подобно нещо, откъде би могла да си набави кон? Откъде ще знае накъде да върви? Не говореше местния език, нямаше карта.

По гръбнака му пролази студена тръпка.

Потърсихте ли я в къщата?

— Да не мислите, че съм толкова глупав, та да не потърся първо там? — изсумтя ядно Хасан. — Не се е връщала там. А ако се е връщала, е било само за да си прибере нещата.

Ледената тръпка проникна и във вените му. Нима бе тръгнала без пари, без дори да вземе малкото им останали провизии?

Не, не е възможно да е тръгнала сама. Не и по собствена воля. Някои я бе отвлякъл, принудил я бе против волята й, откраднал я бе...

С огромни усилия Николас издърпа крака от завивката, без да обръща внимание на болките в раната.

— Трябва да разпитаме. Може някой да я е видял да тръгва.

Едва ли щеше да има резултат, но с друга възможност не разполагаха.

Хасан кимна и изстреля някакъв въпрос към мълчаливия белокос лекар. Онзи измърмори нещо със спокоен глас и Николас мигом кипна. Нима този човек не разбираше, че трябва да се реагира със светкавична бързина? Защо се запътваше към вратата с такава бавна крачка, вместо да се затича?

— Спокоино, приятелче — обади се Хасан и натисна Николас да легне обратно. — Сега ще се върне.

Лекарят действително се върна — след десет мъчителни минути. По петите му крачеше млад мъж — онзи, когото Николас бе наблюдавал да накъсва стари чаршафи за превръзки — със сведена глава и сплетени ръце.

Младият мъж заговори без втора подкана — отговаряше с готовност на всички въпроси на Хасан. Когато Хасан вдигна ръка, сякаш да попита „колко висок“, и последната капчица от търпението на Николас се изчерпа.

— Какво казва?

Тъмното лице на Хасан бе пребледняло.

— Казва, че я е видял да напуска този wan — тоест този коридор, но я пресрещнала друга жена. Западнячка като Ета. А сетне двама мъже я извели навън.

Николас изгледа гневно момчето.

— Защо не е съобщил на някого?

— Решил, че жената и е роднина — поясни Хасан, макар и на неговото лице да бе изписан гняв. Сякаш цветът на кожата бе достатъчен белег за роднинство.

— Как е изглеждала жената? — попита Николас.

— Млада — колкото мен или вас. С кафява коса, по-тъмна от косата на Ета. Очи като... тъмни очи. Казва, че я е видял да поглежда безкраино малък златен часовник, какъвто никога не бил виждал — Хасан натърти последните думи и го погледна многозначително.

Гневен спазъм сви и без това сгърчения от болка корем на Николас. Тои стъпи на хладния под и си пое дълбока глътка въздух. Днес няма да тръгна с теб, Смърт... Щеше да надвие слабостта в тялото си, да я нахрани с гняв, докато не намереше Ета или докато тялото му не му изневереше.

— Знаете ли коя тази жена, baha'ar?

Вместо да отговори, Николас се обърна към него с въпрос:

— Знаете ли как да направите хубав възел?

— Зная — отвърна Хасан и челото му се набръчка от изненада. — Но защо?

— Защото — отвърна Николас, втренчил поглед в настлания с плочки под, по който пълзеше утринната светлина — ще трябва да ме завържете за коня.

ДВАДЕСЕТ

Ета рязко доиде на себе си, но не заради друсането на галопиращия кон, нито заради болката от впитото в китките и въже. Събудиха я прохладната утринна мъглица и уханието на портокалов цвят, понесено от ветреца.

Отвори лекичко едното си око и мигом и се догади — от люшкането на седлото и от влажното, горещо тяло зад гърба и. Всеки път, когато усетеше чуждия дъх в тила си, стомахът и се усукваше в такт с пулсиращата болка в дясното слепоочие. Ръцете и бяха вързани, та не можеше да опипа главата си, но беше сигурна, че цицината е поне с размерите на планината зад тях.

Напуснаха Дамаск през поредица от горички, провираики се между строините редици дървета. Златната линия на хоризонта пламтеше точно отпред и Ета разбра защо Хасан бе нарекъл пустинята безмилостна красавица. От такова разстояние, обагрен от изгряващото слънце, пясъкът приличаше на разтопено злато. Но този оттенък подсказваше за нещо далеч по-зловещо — за неиното безплодие.

— Охо, будна си.

Пръстите и се вкопчиха в седлото, Ета се обърна бавно и се намръщи.

— Съжалявам.

Когато излезе от стаята на Николас, за да потърси лекар или Хасан, или въобще някои, които да потвърди, че треската му утихва, в първия момент не видя облегната на стената фигура. София я повика по име, но Ета въпреки това реши, че халюцинира, дотолкова смазана от умора се чувстваше.

Но не. София стоеше встрани, облечена в антерия и шалвари в кремаво и златисто, а главата и бе наклонена настрани по типичния за нея арогантен начин.

Какво правиш тук? — едва успя да промълви от изненада Ета.

— Не си глупава — отвърна София. — Можеш и сама да си отговориш. Тук съм, за да ти помогна да си довършиш задачата.

Въпреки това, объркана и преуморена, Ета се бе усъмнила. Нямаше начин София да ги намери, освен ако не ги беше следвала по петите — не само през Дамаск, но и през всички проходи. Или... Ако някак бе успяла да се добере до докладите на пазителите, изпращани до Айрънуд, в които навярно пишеше къде и кога са ги видели.

— За момента не смятам да тръгвам — отвърна Ета.

Лицето на София зад булото се изопна.

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова.

Последва остра болка, сетне. нищо.

И сега — това.

— Съжалявам за грубото отношение — каза София, като изравни коня си с неиния. Копитата вдигнаха облак прах във въздуха и за миг София се скри от погледа и. — Но просто нямаме време — продължи тя без сянка от разкаяние. — Стана ми ясно, че нямаш намерение да тръгнеш скоро, а додето успеех да те убедя, щяхме да сме преполовили пътя до Палмира.

Ета поизправи гръб и се опита да изблъска с лакът мъжа зад гърба си.

— Откъде знаеш за Палмира?

— Накарах пазителите да ви проследят из пазара и да поразпитат. Арабинът, които ви придружаваше, споменал закъде ще пътувате на търговеца на мехове. Доста е небрежен — София сви рамене.

Накарах пазителите да те проследят из пазара.

Ета се извъртя в седлото и ужасът я удари като юмрук в корема. Лицето на мъжа бе цялото в подутини и синини, устната му бе разцепена, а погледът — гневен.

Това бяха същите онези мъже, които се бяха опитали да я отвлекат. Единият бе намушкал Николас. Под кожата на Ета шупна нажежена до бяло ярост и тя бясно се заизвива.

— Престани! — тросна се София. — И без това се принудих да му платя двоино, за да язди с теб — вярата му, видиш ли, не му позволявала да докосва жена, с която нямал кръвна връзка. Така че не си играй с търпението им.

Ета стисна зъби.

— Не е трябвало да го поставяш в такова неловко положение. Колко невъзпитано от твоя страна.

Мъжът я изгледа с такова отвращение, че Ета се уплаши да не я ударят отново.

— Ти ли... — заекна Ета. — Ти ли ги нае да убият Николас?

— Какви ги дрънкаш? — ноздрите на София се разшириха от гняв. — Ако деиствително някои е нападнал онова копеле, със сигурност не е един от нас.

Ета се почувства така, сякаш ледена ръка изтри всички емоции от лицето й. Тя зяпна изумена.

Ти там ли беше?

— На пазара? Естествено, че не. Претърсвах стаята — онази, до която води проходът, докато вас тримата ви нямаше. Защо? Какви ги дрънкаш?

Хватката около талията на Ета се стегна толкова силно, че ребрата и изпукаха. В гърба и се впи нещо остро и Ета разбра, че я предупреждават да мълчи.

Защо искаха да мълчи? Нима се страхуваха от гнева на София, ако разбере, че са превишили правомощията си и простъпката им стигне до ушите на Великия господар?

— Някои. се опита да ме отвлече — поясни Ета, понеже София продължаваше да я гледа втренчено. — Николас ми се притече на помощ и го раниха. Затова бяхме в болницата.

— Колко жалко — отвърна София без сянка от съчувствие.

— Та тои има твоята кръв — възмути се Ета. — А и си приличате много повече, отколкото си мислиш.

София се пресегна и сграбчи юздите на коня на Ета с такава сила, че го накара да се закове на място. Конят изцвили недоволно и затъпка прахоляка.

— Ще го кажа само веднъж, така че ме слушаи внимателно — просъска София с отровен глас. — Нямам нищо общо с онова копеле. И ако още веднъж намекнеш нещо такова, горко ще се каеш.

Тази дума и тонът, с която бе изречена, разкриваха твърде много

за чувствата на София към самата себе си и към семейството й.

Слава богу, че Николас не бе отгледан от тези хора. А сега Ета трябваше да се погрижи никога повече да не попадне в ръцете им.

— Какво всъщност правиш тук? Каза, че си дошла да ми помогнеш, но това — тя кимна към овързаните си ръце — говори съвсем друго. Ако си ни следвала през проходите, защо не се обади? Защо не каза нещо?

София отпусна юздите и насочи коня си обратно към пътеката, сетне подхвърли няколко думи на наемниците, като че ли на арабски. Навремето бе споменала, че пътешествениците изучават множество езици като част от обучението си, но Ета продължаваше да се изненадва. Значи нямаше начин да разбере какъв е планът им, преди да е станало твърде късно.

— Ако не си искала да те преследват, да не беше хуквала посред нощ, камо ли да крадеш от мен — заяви София след кратка пауза. — Какво очакваше? Че дядо ще те пусне и ще стиска палци копелето да изпълни своята част от сделката? — София я изгледа подигравателно. — Какво? Не знаеше ли, че Николас е сключил сделка зад гърба ти? Че ще получи всичко...

— Знам за сделката — прекъсна я рязко Ета. Знаеше и разбираше, въпреки болката. Разбираше, че обещаната награда бе достатъчна причина Николас да се съгласи да изпълни волята на стареца — с толкова пари би могъл да получи всичко, за което копнеше. Но да скрие от нея. — Той сам ми каза.

— Охо, нима? — подсмихна се София. — Ако оживее след тая треска, дядо ще му съсипе живота. Когато се опитах да му кажа, че на копелето не може да се вярва, дядо се зарече, че ако онзи го предаде, ще се погрижи никога да не си намери работа на кораб, камо ли да стъпи на пристанище. Ще го унищожи.

— Тои няма. — цялото и съзнание тръпнеше от болка. Нима старецът деиствително се бе зарекъл да съсипе живота на Николас, ако се отметне от сделката им? Но макар сърцето и да бе стегнато от страх, тя заяви решително: — Той няма да умре.

— Успокоявай се колкото си искаш, миличка.

Ета се вгледа в нея, опита се да прецени как да действа.

— Сигурно не можеш да се нарадваш. Старецът ти се е доверил достатъчно, че да те прати по петите ни. Толкова ли не е имал кого друг да прати?

— Благодарение на теб получих възможността, за която мечтаех. Сега лесно ще се докажа, ще му покажа колко съм способна — София се отпусна върху седлото и се намести удобно, сякаш да яздиш кон бе наи-естественото нещо на света. Ета имаше чувството, че костите и ще се разпаднат от постоянното люшкане, а краката я боляха, задето се налагаше да притиска хълбоците на коня. — Сигурно не можеш да си намериш място, задето ви проследих толкова лесно — София извиси глас над чаткането на копитата, извърнала лице, за да не се задави с прахоляка. — Да не говорим колко ме улеснихте, като хукнахте в другия краи на града точно когато пристигнах в онова очарователно стаиче. Трябва да си благодарна, че доидох аз, а не някои от хората на дядо. А сега бързичко ще намерим астролабията, нали така? Ще му я отнесем още преди тридесети. Вече съм свикнала

да се справям с невъзможните му срокове.

Ета поклати глава. Пръстите и се заиграха с гладката кожа на седлото, докато се чудеше дали да продължи. Айрънуд очевидно бе спестил истината на София, а Ета не знаеше как ще реагира, когато разбере какви ще са последиците от задачата, в която се бе впуснала с такава готовност, включително и спрямо нея самата. Лоялността на София бе тясно свързана с успехите и богатството на семеиството — тя копнееше единствено за одобрението на стареца. Имаше ли изобщо други стремежи освен да спечели вниманието и уважението му?

— Значи ти е казал за астролабията, така ли? — подхвърли Ета. — Съмнявам се да ти е разкрил защо всъщност я иска.

— Мълчи! — излая София и погледът и се стрелна към мъжа зад Ета.

Ета се опита да я вразуми.

— Астролабията не изследва проходите, а ги създава...

— Млъкни, Линдън!

Нима знае? И не и пука? София не чувстваше особен сантимент към бъдещето, не обичаше никого и никои не я обичаше, нямаше дом, не принадлежеше никъде. Може би затова не се впечатляваше особено.

Конят отново препусна в галоп, Ета подскочи на седлото и неволно прехапа устна. Мъжът зад гърба и изсумтя нечленоразделно, но Ета ни наи-малко не се заблуди — не само разбираше англииски, но и очевидно с приятелчето му криеха нещо. Нападнали ги бяха без знанието на София, без дори да я уведомят за случилото се. Може би не смятаха за нужно да са лоялни другиму освен на Сайръс?

А София може би бе наясно и затова не искаше Ета да говори за астролабията. Ета още помнеше какво бе казал Николас, докато обикаляха пазара — че златото и предполагаемото богатство привличат нежелано внимание. Щом София не искаше мъжете да разберат колко важно е онова, което търсеха, означаваше ли това, че се страхува да не пожелаят астролабията за себе си? Но за какво ще им е астролабията на двамина пазители, освен ако не решат да поискат откуп за нея?

Очевидно се бе натъкнала на подводен камък и силно се изкушаваше да се опита да подкопае крехката лоялност на тия мъже към София, защото тогава би могла да се измъкне таино в бъркотията, да ги изпревари и.

И какво? Да тръгне сама из пустинята?

Да остави София на произвола на съдбата?

Тя поклати глава. Напоследък установяваше, че притежава неподозирани умения, че е в състояние да се справи с много неща, но подобна постъпка би била откровено жестока. Реши, че това ще е краиният вариант, до които би прибягнала, ако нищо друго не свърши работа.

— Направо си представям физиономията му — разсмя се София. — На дядо. Как ще се учуди, че не друг, а аз съм се справила с невъзможната задача.

— Ще се учуди? — Ета усети как отново я пробожда съмнение. — Искаш да кажеш, че.

Аирънуд не знаеше, че София ги бе проследила. Тръгнала бе на своя глава.

— Е, сега вече знаеш как стоят нещата. Всичко дължа на теб, разбира се. Нали ти ми каза да взема живота си в ръце? Щом не желае да ме обяви за наследник, тогава ще му докажа, че аз съм наи-достойна за тази чест.

В този момент Ета разбра, че ще трябва да измисли друг план за деиствие, да се подготви за наи-лошото. Защото и наи-добре обмисленият план не би могъл да я предпази от безразсъдствата, на които бе способно едно изпълнено с копнеж младо момиче, за да получи онова, което смята, че му се полага.

Няколко часа по-късно, когато слънцето вече бе минало над главите им и залязваше зад гърбовете им, когато зеленият оазис на Дамаск вече бе избледнял в съзнанието и, Ета осъзна, че представата й за пустинята е била напълно погрешна.

Очаквала бе да види купчини пясък — безкраини дюни, в които нозете им ще потъват на всяка крачка. Очевидно познанията и за тази част на света бяха твърде оскъдни. Местността се стелеше пред тях съвсем равна, тук-там осеяна с възвишения, които някак все оставаха в далечината, забулени в сивкава мъгла. Копитата на конете потропваха върху бледожълта спечена пръст, а безспирният вятър поемаше вдигнатите облачета прах и ги отнасяше нанякъде. Стенанията му сякаш шепнеха, зовяха ги да се отклонят от пътя.

При всяко спиране конете се хвърляха да късат малкото съсухрена зеленина, поникнала като по чудо от безводната земя. Гърдите им се надигаха мъчително, а гърбът на коня под нея излъчваше такава топлина, че съвсем скоро краката на Ета подгизнаха от сладникавата му, остра пот и от неината собствена. Срязаха и въжетата едва когато дойде време конете да починат.

Един от пазителите намери грубо изсечен в земята кладенец. София преведе думите му — останал бил още от римско време, когато

Римляните пътували до Палмира, а днес се използвал от малкото едуински племена, които все още населявали пустинята. Водата бе застояла и миришеше тежко, очевидно остатък от отдавнашен дъжд, но конете пиха, докато не остана и капка, а сетне трябваше да продължат нататък.

Нямаше сянка, нямаше вода, нямаше абсолютно нищо освен някоя и друга древна, полуразрушена построика в далечината. Когато прахолякът слегнеше, Ета виждаше на разстояние от стотици мили във всяка посока. Въздухът трептеше от горещината и искреше като при входа на проход. Уви, твърде скоро мисълта да търси проход в тази пустош и се стори прекалено потискаща, а и бе твърде уморена и схваната, за да се оглежда. Слънцето пареше кожата и въпреки робата и булото.

Точно когато бе на път да се примири, че София ще ги принуди да яздят през цялата нощ, в далечината изникна групичка бледи, ниски сгради.

— Карятеин — обяви София с видимо облекчение и избърса потта от лицето си с ръкав.

— Колко още има до Палмира? — попита Ета и с мъка се свлече от мокрия кон. Бедното животно едва си държеше главата изправена и видимо затрепери, когато Ета и пазителят го освободиха от тежестта си и тръгнаха пеш към селцето.

— Около един ден път на север — отвърна София. — Искам да продължим веднага щом си набавим вода, но нашите славни пазители смятат, че трябва да опитаме да заменим конете за камили.

На Ета подобно решение и се струваше доста разумно — камилите бяха в състояние да издържат дни наред без вода.

— Как се казват?

— Камилите ли? Откъде, по дяволите, да знам?

Тя шегуваше ли се?

— Пазителите! — Ета посочи двамата мъже, които си говореха тихичко на няколко крачки пред тях.

— Защо? Да не си решила да им пишеш благодарствени писма?

— Всъщност няма значение — изсъска Ета през стиснати зъби.

И без това я вълнуваха далеч по-важни неща. Майка и. Астролабията. Николас. Дори дебютът. Онзи познат пламък припламна в сърцето и при мисълта за цигулката и мигом изпепели страха и опасенията, че с майка и са обречени на вечно бягство. Искаше да свири — отчасти заради Алис, а също и заради Николас, които така искаше да я чуе, но наи-вече за да може отново да вземе бъдещето си в свои ръце, да решава сама.

В Карятеин бяха наизлезли мъже — разговаряха помежду си, пушеха наргилета, зяпаха залеза. Привлякоха нечии и друг любопитен поглед, докато следваха единия от пазителите през лабиринта от избелени от слънцето улички към кервансарая, както го нарече София, или иначе казано, хан, предлагащ подслон за уморени пътници и техните животни.

А също и вода. Чиста, прохладна вода. Ета облиза напуканите си устни. Изпила бе последната глътка вода от мяха преди повече от час.

— Чух мъжете да споменават някакви горещи минерални извори. Като че ли надушвам сяра, а ти? — обади се София и подуши вечерния въздух.

— О — отвърна любезно Ета, — аз пък реших, че миризмата се носи от теб.

София й се усмихна злобно.

— Жалко, че няма да можеш да се поосвежиш. Изглеждаш така, сякаш теб сме яздили до тук — просъска тя.

Макар и с отмалели ръце, сякаш към всяка от китките и бе привързана тежест, Ета все пак събра сили да вдигне среден пръст, макар и зад гърба на София.

Кервансараят представляваше проста квадратна построика, подобна на укрепление. Фасадата и бе опасана от безброи колони и арки, а между тях се отваряше голяма порта, през която тъкмо преминаваха група мъже и няколко непокорни камили.

Отвътре изскочиха две момчета, за да вкарат конете им в двора, където ги посрещна възпълен мъж с подпухнало лице и хубава червена роба. Мъжът се обърна към пазителите, но те явно го уведомиха, че София е тази, която държи кесията, понеже мъжът се впусна в дълги извинения на три различни езика, преди София да благоволи да му отговори на арабски.

Кервансараят бе разделен на две части — горен етаж, на които спяха пътниците, и двор, където нощуваха камилите, конете и стоките.

Пристигналият преди тях керван тъкмо бе приключил с разтоварването на стоките и разпрягането на животните. След вечерната молитва мъжете се смесиха с останалите пътници и захванаха да показват стоки, наизвадиха храна.

Вътре бе с пет-шест градуса по-прохладно, отколкото навън. Свикнала с богатите украси, типични и за наи-бедните къщи, Ета с изненада установи, че стаята бе гола като пещера. Нямаше дори врата, а само завеса.

— Така. Ето ти одеяло — София й подаде един вързоп.

Както можеше да се очаква, след като бе прекарало цял ден вързано за гърба на коня, одеялото миришеше точно толкова неприятно колкото и самата Ета.

— Влизаи — нареди и София, когато спряха пред стаята, която щяха да делят. Придружителите им влязоха в съседната. Ета чу как пускат дисагите си на земята, сетне долови шумолене на плат — явно вадеха завивки.

Тя го разпростря върху пода и се приготви да разположи натъртеното си тяло върху твърдата земя.

Поне сме в безопасност — помисли си тя, сетне се поправи, — засега.

— В онази торба има храна — София посочи платнената торба, която бе хвърлила до стената. — Отивам да проверя дали ще можем да сменим конете.

Ета изчака, докато София изчезна зад завесата, и с мъка се завлече до торбата. Извади шепа смокини и откъсна комат хляб колкото юмрука си. Излапа ги набързо и посегна за още. Откъм съседната стая се чу как един от пазителите се изправя в отговор на виковете на София и с недоволно ръмжене се запътва към двора.

Ета огледа дисагите.

София бе оставила всичките си вещи, включително малък пистолет, пари, пътен дневник, златен джобен часовник и джобно ножче.

Компасът, които я бе видяла да използва през деня, бе паднал на дъното на наи-малката торба. Ета се взря в стрелките и се завъртя из стаята, докато не се ориентира къде е север.

През последните няколко часа бе прехвърлила около пет различни варианта на един и същи план за бягство. Щеше да се измъкне, докато останалите спяха, да задигне каквито провизии намереше, да яхне коня и да ги изпревари поне с няколко часа. И когато пристигнеха в Палмира, Ета отдавна щеше да е избягала.

Но колкото повече се взираше в компаса, толкова по-наивни и се ваха тези планове.

^Хасан я бе предупредил, че пустинята не обича самотните пътешественици. Дори и с компас лесно можеше да се изгуби, да отмалее от жажда и глад и да скита без посока, докато някои я намери или пък загине. Ета бе градско чедо — оцеляването в пущинака не бе сред силните й страни. Нямаше да се справи без София и пазителите с техните знания и провизии.

А краиният срок бе твърде близо, за да губи време в размисъл. През цялото време бе разчитала, че ще разбере как да използва астролабията, за да създаде проход към своето време, ще изненада хората на Аирънуд, които държаха майка и, и ще я измъкне от лапите им, но положението вече не изглеждаше толкова просто.

Как щеше да се добере до астролабията, да я измъкне от София и пазителите, преди да я изпреварят? А сетне да крие, че не възнамерява да я върне на Аирънуд, достатъчно дълго, че да спаси Роуз? Умът и запрехвърля проблема, започна да го разделя на тактове, да изпитва темпото и ритъма, докато накрая се спря на единствената възможност.

Единственото решение бе да привлече София на своя страна. Да я направи свои съучастник не само за унищожаването на астролабията, но и за да измами Сайръс. Ета би могла да настоява за сделка — да заяви, че иска първо да види майка си и едва след това ще му даде астролабията. А дали майка и вече нямаше някакъв план за действие?

Или... Все повече започваше да се замисля дали изходът от всичко не бе смъртта на Сайръс. А също и че вероятно на нея ще се падне отговорността да нанесе смъртоносния удар.

При тази мисъл буквално и призля. Вярно, че майка и деистваше безмилостно, но Ета никак не бе сигурна, че тя самата е в състояние да прибегне до такъв ход. И да, Сайръс бе виновен за смъртта на Алис и това би трябвало да я накара да копнее за отмъщение. Но не беше така.

А и как се очакваше да се справи с останалите пътешественици? Онези, които Айрънуд несъмнено бе оставил да пазят Роуз?

Легнала в тъмнеещата стая, Ета си припомни думите на майка и, онези от първото писмо: „Краят трябва да е окончателен“.

Окончателен. В смисъл на. унищожение? Дали не трябваше да направи онова, което майка и и дядо и не бяха Успели да направят — да унищожи астролабията, без да я използва? Сега, когато знаеше как разсъждава майка и, започваше да се пита дали Роуз изобщо очакваше да бъде спасена — дали тези думи, досущ като последните думи на Алис, не бяха предназначени да я утешат, да я насочат, да я успокоят, че това е правилното решение?

Прободе я неописуемо чувство на ужас.

Не мога да изгубя и мама. Не и сега, когато искаше да я разпита за толкова много неща за семеиството им. Не и когато искаше да посети толкова много места с нея. Ако изгубеше и майка си, какъв смисъл имаше изобщо да се връща в Ню Иорк и своето време, към онова, което бе останало от някогашния и живот?

Щеше да унищожи астролабията само в краен случаи. Таеше надеждата, че ще да успее да придума София, да я убеди да се върне с нея в неиното време и да избяга от Аирънуд завинаги. Така щеше да може да използва астролабията, стига да разбере как, и да създаде проход право към своето време, без да се налага да търси онзи на Бахамите, който водеше към музея.

Пъхна компаса в гънките на робата си за всеки случаи и се изтегна върху одеялото. Насили се да прогони всички противоречиви мисли, които закръжиха в главата И още щом затвори очи.

Съвсем скоро всичко ще приключи — помисли си тя. — Краят

трябва да е окончателен. Разтри охлузените си китки и се помъчи да не мисли за Николас. Не се нуждаеше от защитник или спасител. Но безкрайно се нуждаеше от присъствието му.

София се завърна половин час по-късно, или поне на Ета така ѝ се стори, и се отпусна недоволно върху одеялото си. В съседната стая пазителите говореха високо и се смееха. Внезапно Ета да лови позната дума, дума, спомената от Хасан: aswaak.

Aswaak… Драките?

— Наистина ли астролабията създава проходи? — обади се неочаквано София — Мислех, че просто ги разчита.

Ще ти отговоря, ако и ти ми отговориш на един въпрос, помисли си Ета, но в този момент се сети за Николас и внезапно осъзна, че може би няма да се наложи да манипулира София. Не и при положение, че истината бе на нейна страна.

— Да. Сайръс иска да създаде проход назад във времето, до един определен момент, които ще му позволи да спаси първата си съпруга, без да изгуби богатството и контрола си върху останалите кланове. Но ще унищожи бъдещето ни, сигурна съм, за да изгради нещо, което му се струва по-важно. Не можеш да му позволиш да се сдобие с такава власт.

— О, нямам никакво намерение да му я дам — отвърна София. — Особено сега, когато знам колко е могъща — благодаря ти за сведенията, между другото. Господи, това е невероятно. Сега не само ще мога да му натрия носа, но и да му съсипя живота.

— София... — опита се да я прекъсне Ета, но момичето не млъкваше, разтреперано от вълнение.

— Та това е наи-могъщият инструмент на света. Пътешествениците и пазителите не просто ще застанат на моя страна, а буквално ще коленичат пред мен. Няма нужда да му ставам наследник — мога да се върна назад във времето и да го елиминирам от пейзажа.

Ета зяпна от изненада.

— Наистина ли би го убила?

— Не и преди да се разкае, задето не ме избра — отвърна благо София. — Искам да се гърчи, да види как се издигам, докато тои самият пропада. Така че не се тревожи, миличка. Сайръс няма да промени бъдещето ти. Защото аз ще го изпреваря.

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

След близо седем часа люшкане в такт с бавните крачки на камилата, Ета бе впрегнала цялото си внимание върху това да не падне, та не забеляза веднага, че в пустошта започва да се появява рехава растителност. Ако през първата част от пътуването пустинята и се бе сторила гола и пуста, то през последната имаше чувството, че е попаднала сред разпилените, оглозгани и изсъхнали кости на света, които бавно се превръщат в прах. Очите и не спираха да сълзят от свирепите лъчи на слънцето, които се лееха от безоблачното синьо небе.

Но ето че в далечината започнаха да се очертават постройки. Не самият град, а полуразрушената крепост на един от съседните хълмове. Останките, брулени от вятъра и пясъка в продължение на хиляда години, изглежда, бяха с римски произход — море от колони и стотици стълбове, които сякаш подпираха небето.

В съседство зеленееше оазис — гъста горичка, която изглеждаше особено странно на фона на оголената земя, простираща се на мили във всяка посока. Но когато насочиха камилите към градчето, Ета видя следи от проломи, а също и няколко канала.

Яздеики между руините, протегнала шия, за да разгледа изрязаните в колоните фигури, на Ета не и беше трудно да си представи колко великолепен е бил градът в разцвета на величието си.

Хасан бе нарекъл този град една от наи-смаиващите спирки по древните търговски пътища между Изтока и Запада, старателно култивирана скъпоценност, която се оказала обречена на разруха и упадък с възникването на нови цивилизации и прокарването на нови маршрути. Зърна амфитеатър и огромна, висока сграда, която навярно бе някакъв храм, но като цяло стояха единствено основите на сградите. Отпечатъците им.

— Е? — обади се София и препречи пътя на Ета с камилата си. Деизи, както Ета наричаше своето животно, изръмжа сърдито и затанцува от нетърпение.

— Е какво? — тросна и се Ета и нагласи наново качулката си. Слънцето бе достигнало наи-високата си точка и прежуряше главата и, което и напомняше, че трябва непрекъснато да пие вода от полупразния мях.

— Каква е следата? Къде да я търсим?

Излъжи я — каза си Ета. — Вече стигнахте, нямаш нужда от тях, а и тя едва ли ще размисли. Можеш сама да я потърсиш... Само дето не беше изключено София да я изпревари, ако се разделят, и Ета да се окаже твърде далече, за да я спре.

Значи Ще се наложи да прибягна до крайния вариант — помисли си тя нещастно. Наясно бе колко много зависеше от решението и и едва удържаше сълзите на горчивото разочарование. Нямаше как да спаси и себе си, и бъдещето си, и майка си. През нощта се бе мятала будна часове наред, мъчеики се да си представи какво бъдеще ще се опита да създаде Сайръс, когато сложи ръка на астролабията. Опитала се бе да си внуши, че София е по-малкото зло от двете. Но истината бе, че София бе бомба със закъснител — въпрос на време бе избухливият нрав и нетърпението да помрачат съзнанието и с непредсказуеми последици. А тогава астролабията наи-вероятно щеше да се озове в лапите на Айрънуд.

— Ще ти кажа — отвърна тя, — но искам нещо в замяна.

София вдигна вежди.

— Пак ли онази глупава игра, Линдън? Сериозно ли?

Ета изправи гръб и преглътна горчивите сълзи. Съжалявам, мамо. Толкова исках да се гордееш с мен.

— Нищо чудно да се луташ със седмици, месеци и дори години. Ще ти помогна, но само ако ми позволиш да създам проход до моето време.

За неина изненада София като че ли бе готова да обмисли подобен вариант.

— Сериозно ли знаеш как да използваш проклетия уред?

Ета се вкопчи в недоверчивия й тон и побърза да излъже.

— Да. Мама го е описала в писмото си. Ще ти покажа, стига да ми дадеш дума, че ще ме оставиш да си направя прохода.

Секунда-две щяха да и стигнат, за да разбие астролабията в някои камък. Трябваше само да я вземе в ръце.

— Добре — съгласи се София и и подаде ръка. Ета я пое и погледите им се срещнаха. — А сега казвай каквото знаеш.

— Смятаме, че следата води към погребално място — подхвана Ета. Дано само не съжаляваше за решението си. — Някаква гробница.

София изпуфтя сърдито.

— Нещо по-конкретно?

Ета присви очи.

Завладяна от нетърпение, София се приближи до пазителите и заговори припряно на арабски. Беше в отвратително настроение още откакто потеглиха от кервансарая. Ета бе отдала избухливостта и на недостатъчен сън и натъртено дупе, но сега усети, че я обзема тревога. Току-виж нетърпението я подтикне към нещо необмислено.

Или нещо още по-страшно, помисли се Ета. През цялото време не сваляше очи от водачите им, наострила уши, за да чуе, ако пак споменат драките. Когато съзряха града, бе предложила на София да продължат без тях или да ги изпратят обратно, но София бе плеснала надменно с камшик и бе препуснала напред.

Деизи плю в прахоляка, вирна глава и изръмжа нещо на собствения си език. Ета се приведе и я потупа по шията. Напълно разбираше раздразнението й.

Както бе споменал Хасан, в покраинините на града все още живееха хора — предимно в шатри и малки колиби, като че ли направени изцяло от сушена кал. Никои не се приближи, докато групичката им минаваше под внушителна колонада, но Ета усещаше, че очите им ги следят.

Къде отиваме? — попита тя.

— Фади твърди, че малко след града има долина с гробници — отвърна неохотно София.

— Значи все пак им знаеш имената — измърмори Ета и се загледа в гърбовете на мъжете, които яздеха равномерно пред тях, сякаш бяха родени върху камили.

— Естествено, че ги знам — тросна се София. — Не съм толкова безсърдечна, колкото си мислят хората. Пък и нали трябваше да ги издиря и да им платя, та моето малко приключение да не стигне до ушите на дядо.

— Сигурно ти е за пръв път — обади се студено Ета — сама да вземеш решение, без да следваш заповед. Да го надхитриш. Хубаво е да се почувстваш поне малко свободна, а? А колко ли по-добре щеше да се чувстваш, ако се беше вслушала в съвета ми да избягаш от семейството?

Лицето на София помръкна, но тя не възрази. Ета забеляза как ръцете и се вкопчват по-силно в юздите. Продължиха бавно през руините в угнетяващо мълчание, което тежеше почти колкото палещите слънчеви лъчи.

Долината на гробниците бе разположена отвъд някогашното живо, пулсиращо сърце на Палмира, скрита в сенките на града. Ако бяха сами, без пазителите, на Ета навярно нямаше да и хрумне да огледа странните построики. По пътя към града бяха подминали няколко такива, но тя не им бе обърнала никакво внимание. Приличаха по-скоро на защитни пунктове или наблюдателни кули.

Въпреки величественото си име, долината се състоеше предимно от такива кули, щръкнали от пясъка като криви пръсти. Някои от гробниците дори не бяха кули, а бяха врязани направо в спечената кал на хълмовете. Ако някога тук бе имало други, по-богато украсени гробници, то те отдавна бяха изчезнали или бяха заровени под хилядолетните пясъчни бури.

Слязоха от камилите и ги вързаха при рухналите колони наблизо.

— Мислиш ли, че е безопасно да влезем вътре? — попита Ета, като огледа подозрително първата гробница. Сравнението с пръсти се оказваше доста удачно — някои от кулите бяха ниски, само с един етаж, и широки като палци. Други се издигаха на няколко десетки метра и хвърляха дълги сенки върху пясъка и пръстта. На една като че ли някога бе имало балкон. По стените им бяха оставени тесни прорези, за да пропускат въздух и светлина.

И все пак бяха гробници. Колкото и да гореше от нетърпение да приключи с цялата работа, Ета усещаше, че я разтърсва тревога. Никак не й беше приятно да нарушава покоя им.

— Какво значение има? — сопна се София с обичаината си невъзмутимост. — Давай да действаме. Ужасно пече.

Започнаха с една от не толкова внушителните гробници вляво — построена бе в самия склон на хълма, а входът и бе полузатрупан с пясък. София разрита пясъка с крак и се пъхна вътре, като се взираше в камъните в краката си за някаква следа. Навярно за знак, че отдолу бе заровено нещо.

Ета обаче не откъсваше очи от стените.

Стените бяха покрити с рисунки, стенописите още красяха мазилката, избелелите им цветове все още личаха. Заобиколени бяха от мъже и жени, облечени в роби. Чертите на някои бяха разядени от времето, останали бяха само очертанията на фигурите им и пищната релефна украса под тях. По колоните се катереха изрисувани лози, листата им — все още яркозелени. По стените летяха богове или ангели, извисяваха се към тавана, боядисан така, че да изглежда като облицован със зелени и червени плочки. Или пък... Ета присви очи. Може би действително бяха плочки?

Не си дошла да разглеждаш забележителности — напомни си тя. — Престани да си губиш времето.

На равни интервали между стенописите се виждаха квадратни отвори, изрязани в стената, нещо като дълбоки ниши. Някои бяха запечатани с дебели каменни плочи. Други зееха отворени.

— За какво са тези? — попита тя София, като докосна една от плочите. Дланта и изглеждаше съвсем малка на фона на масивния камък.

София се обърна и повтори въпроса на един от пазителите. Изслуша бързия отговор и го предаде на Ета:

— Там слагали ковчезите и телата, в тия отвори — поясни тя. — После ги затваряли с плочи, но както виждаш, някой ги е махнал. Най-вероятно крадци и разбойници.

Това като че бе основното за всички гробници — вътре вече нямаше почти нищо, което да бъде видяно, камо ли откраднато. Няколкото ниски, подобни на скамеики саркофази, на които се натъкнаха, бяха разбити, капаците им бяха избутани на земята и вътре се виждаха само побелели кости. Един или два изглеждаха по-запазени, та София и пазителите сметнаха, че ще си струва да приложат груба сила, за да смъкнат капаците.

— Вече са ги оглозгали — възмути се София и в злобата си ритна една от стените. — Майка ти е пълна глупачка да я скрие точно тук, където всеки може да я намери.

— Майка ми може да е много неща — отвърна равно Ета, — но не бих я нарекла глупачка. Нямаше да я остави тук, ако е смятала, че има опасност някой да я задигне.

Но още докато го изричаше, усети, че я жегва съмнение. Вече два часа пълзяха в тъмнината с единствения си фенер в търсене на тайни отделения и коридори, които не съществуваха. Обиколиха дори няколкото пещери между града и кулите, но и там намериха само саркофази.

Ета разтри чело и въздъхна дълбоко. Единият от пазителите каза нещо на София, която му се сопна подразнено.

— Какво пък сега? — попита Ета.

— Казва, че на запад имало още гробници — преведе София, — а после сме можели да огледаме храмовете в града.

На Ета не и се вярваше, че майка и ще остави астролабията в самия град — не и при положение, че в покрайнините живееха хора.

— Да проверим гробниците — предложи тя.

— Трябваше вече да сме я намерили — изръмжа София и тръгна към камилите.

— Ще я намерим — успокои я Ета. — Мама не би я скрила някъде, където да е невъзможно да бъде открита.

Ета въздъхна и се опита да накара Деизи да мирува, та да се покатери на гърба и. Останалите просто перваха камилите си по главата или муцуната и ги принуждаваха да клекнат. Деизи бе в обичаиното си лошо настроение, но поне този път не се опита да изтръска Ета от себе си като да бе муха.

Навлязоха в хълмовете, заобикалящи града. Този път Ета знаеше за какво да се оглежда и очите й мигом различиха високите гробници. Множеството изглеждаха в по-лошо състояние от онези, които вече бяха обходили, но имаше една, която изглеждаше почти непокътната, поне отвън. Непрекъснато притегляше вниманието й, макар София да я побутваше към най-близката.

— Ето онази — каза Ета и усети как по гръбнака и пролазва странна тръпка.

— Добре — съгласи се София и свирна с уста, за да повика пазителите.

Ако не друго, Ета се оказа права за едно — гробницата действително бе в по-добро състояние от останалите.

Основната зала бе дълга, стигаше чак до отсрещната стена и бе украсена с пет бюста на мъже и жени. Бюстовете гледаха към нишите в стената, които също бяха повече на брои, отколкото в разгледаните досега гробници. Като видя, че са разпечатани и вътре няма нищо освен прахоляк, София тръгна по тесните стъпала вляво от входа и едва не си пукна главата в изрисувания каменен таван. Ета я последва, но побърза да се опре в стената за равновесие.

София огледа набързо втория етаж и продължи към третия, а устните и се свиха отвратено. Защо? Защото астролабията с нечуваните й сили не я чакаше насред залата, та да се спъне в нея?

Ета спря на втория етаж и остави пазителите да я подминат. Глухите им гласове отскачаха от стените и се връщаха към нея и тя усети как в корема и отново се загнездва остро чувство на безпокоиство. София като че ли им вярваше безрезервно, но на Ета и се искаше да им бе наредила да изчакат отвън, при камилите.

Малко прозорче пропускаше топла светлина, която заливаше тясното помещение. Ета пристъпи вътре и поспря за миг, колкото да укроти бесния ритъм на пулса си. Надникна през прозореца, огледа се за някакъв знак от майка си.

А когато се обърна, се оказа лице в лице с кичесто дърво.

Изненаданият вик се откъсна от устата и, преди да успее да се спре. И понеже нямаше какво да го спре или погълне, звукът догони София, която кръстосваше горния етаж и ръсеше мазилка от тавана. София дотича, останала без дъх.

— Какво има?

Две от стените на втория етаж бяха осеяни с ниши, досущ както в долното помещение. Единствената разлика бе, че плочите с бюстовете на обитателите им си бяха по местата. И макар много от лицата да бяха разрушени — липсваха носове, ръце и цели части от черепите, каменният релеф пред Ета бе почти непокътнат и изобразяваше познатите очертания на дърво. Самата плоча бе с един нюанс по-светла от останалите — уж като другите, но не съвсем.

Всяка подробност от това дърво — от извитите надолу клони, гъсто обрасли с листа, до леката извивка на дънера, — всичко съответстваше на герба върху дневника на майка й.

— Нищо — опита се да излъже Ета. — Прелетя птица и...

София не и обърна внимание, острият и поглед обходи внимателно стаята и се спря на издяланото в камъка дърво.

— Ето го! Семеиния знак на Линдън! — лицето и светна, подразненото и изражение в миг се смени със силна възбуда. В този миг Ета разбра защо хората казват, че очите са прозорец към душата — София изглеждаше готова да смъкне плочата с голи ръце.

Пазителите извадиха ножове и се захванаха да дълбаят около ръбовете на плочата, та да могат да я измъкнат от тясното и легло. Плочата се сгромоляса на пода и гербът на семеиството и се разби на парчета с оглушителен трясък. Зад плочата нямаше саркофаг — това стана ясно още щом пазителите се опитаха да я изчоплят. Имаше само камък, които да я придържа да не хлътне навътре, но не беше толкова голям, че Ета да не може да го изтегли сама.

Двете със София надникнаха вътре и Ета забеляза нещо изпъкнало в десния ъгъл.

— Ти я извади — нареди и София. — Ако проклетата ти майка е заложила капан и първият, които бръкне, остане без ръка, не искам да съм аз.

Ета завъртя подигравателно очи и като изрече кратка молитва наум, пъхна ръка в отвора, протегна се колкото можеше по-навътре и сграбчи краичето на опърпания плат, с които бе обвит предметът. Дръпна го към себе си и като си пое рязко дъх, извади прашното вързопче от избелял лен и го разви.

София я избута с рамо, дръпна предмета от ръцете и и го стисна здраво.

Астролабията бе по-голяма, отколкото бе очаквала — два пъти колкото свитите и юмруци. Годините ни наи-малко не бяха замъглили златния и блясък. Плоският диск улови светлината от прозореца и я пръсна из цялата зала. По ръба се виждаха знаци като на циферблат. Ета проточи шия, за да огледа красиво гравираната задна част.

София се взираше смаяно в астролабията, сяка не можеше да повярва, че действително я бе намерила, и едва дишаше.

Ета също.

Краят трябва да е окончателен.

Нищо чудно да се окажеше окончателен и за самата нея.

— Хайде — каза тя. — Дай ми я. Ще ти покажа как действа.

Неясното чувство, което я бе жегнало преди малко, се завърна и нахлу във вените и. Въздухът сякаш вибрираше, кожата и изтръпна и всичките и косми настръхнаха, докато накрая всяко нервно окончание в тялото й запя в същия тон.

— Толкова усилия заради тая... — София поклати глава и пусна астролабията в протегнатата ръка на Ета. — Хаиде да те видя, накарай я да работи.

Ета кимна и стисна зъби, докато преценяваше вариантите. Накрая внимателно, съвсем бавно, положи астролабията върху залетия от светлина каменен под и приклекна до нея. Скрити под гънките на робата й пръстите й напипаха остър камък и го стиснаха здраво.

— Действай, Линдън! — изръмжа София.

— С наи-голямо удоволствие — отвърна Ета и преди София да успее да реагира, удари златното лице на астролабията с камъка.

Уви, лумналият в тялото и огън мигом угасна — камъкът се счупи. Вярно, уредът бе надраскан и нащърбен, но невредим. Тя скочи, за да го запокити на земята.

— Ах, ти, измамница такава! — изпищя София и я сграбчи за косата. Сетне се обърна към единия от пазителите. — Дай ми кама!

Мъжът измъкна кинжал от ножницата на хълбока си.

Всичко се случи с невероятна скорост. Пазителят направи рязко движение с китката, извъртя кинжала и сряза протегнатата длан на София. Тя изохка от болка и по камъните плисна кръв.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — озъби му се тя. — Как смееш! Ще те убия, да знаеш, законите ми позволяват.

— Да, ако бяхме от клана — отвърна мъжа и измъкна втора кама изпод диплите на дрехата си. Другият пазител последва примера му и насочи острието към гърлото на Ета. — Но за твои лош късмет, не сме.

Не бяха от клана? Ета се измъкна от ръцете на София и се опита да отстъпи към стената.

— Така ли? — викна София, стиснала ранената си ръка, а лицето и потъмня от гняв. — Затова ли живеехте в къщата на семейството ми и харчехте парите му?

Пазителят се изсмя с дълбок, гърлен смях, напоен със злост и отрова.

— Никак не беше трудно да се отървем от пазителите ви. Не се изненадвам, че не си си направила труда да се срещнеш с тях, камо ли да им запомниш лицата. За наш късмет.

Бавно и предпазливо Ета се запромъква към София, макар сърцето и да блъскаше така силно, че цялата се тресеше. Понечи да се наведе, за да вдигне астролабията, но острието на камата мигом опря в гърлото й.

— Назад — озъби се вторият мъж. — Подаи ми астролабията, бавно... съвсем бавно.

Внезапно я обзе гняв, толкова силен, че разпръсна пелената на страх и объркване.

— Вземи си я сам!

Мъжът я удари силно с опакото на ръката си и Ета полетя към каменния под. Пред очите и причерня, а дробовете и се напълниха с прах.

— Ако не сте от клана, тогава кои сте, дявол да ви вземе? — кресна София.

— Мъртъвци — чу се нисък глас зад гърбовете им.

Николас стоеше на ръба на площадката, с един крак на долното стъпало, стиснал пистолета на София. Дулото бе насочено към надвесения над Ета мъж.

На Ета и се прииска времето да спре, за да може да попие тази гледка, макар да виждаше, че Николас едва стои на краката си. Кожата му бе пребледняла. По брадичката му капеше пот. Дишаше тежко, като човек прекосил пустиня с тежка прободна рана, след като едва не е умрял от смъртоносна треска.

Ето сега — каза си тя, — сега, сега, сега...

Хвърли се към краката на мъжа и успя да го събори на земята. Сетне протегна ръка да вземе астролабията, но мъжът я изпревари, сграбчи я за краката и я дръпна рязко назад. Две тежки ръце я стиснаха за гърлото.

— Ета! — изкрещя Николас, във въздуха отекна оглушителен трясък и Ета усети остра, гореща болка в рамото. Тя падна напред под горещото, отпуснато тяло на драката, които се закашля и запръска плюнки, но острието на камата му така и не се отлепи от шията и. Миризмата на кръв изпълни носа й, дробовете й.

Вторият мъж се хвърли върху Николас, избута го до стената и пистолетът изтрополи на земята. Николас замахна диво към физиономията му, но успя само да го одраска. Ета се изправи с мъка и светът като че се олюля под краката и. Николас нямаше да се справи, не и в това състояние, трябваше да се добере до пистолета.

Но вторият мъж вече го стискаше в ръка и халоса Николас през лицето с дръжката. Николас залитна и се блъсна в стената, а Ета остро изпищя. Мъжът се извъртя към София, насочил пистолета право в сърцето й.

— Драки — изсъска тя и от дланта и наново потече кръв. Мъжът клекна и вдигна астролабията. — Права ли съм?

Мъжът се поклони подигравателно и Ета усети как стомахът и се сгърчва болезнено.

Трябва да го направя, трябва да яунищожа, мамо.

Ще се справя...

Сега е времето ми...

Драката, които я държеше, притисна острието в гърлото и и Ета усети как по избелялата й, прашна роба покапва струйка кръв.

— На вашите услуги — продължи първият.

— Кой ни продаде? — попита София.

— Никои, макар мнозина от така нареченото ви семеиство да бяха готови да го направят, стига да им осигурим възможност да си отмъстят. Ти си тази, която остави ясна следа след себе си. Всъщност безкраино ни улесни, понеже главатарят ни се оказа пряк свидетел на случката в музея. По негов призив пазителите и пътешествениците сред драките се нагърбиха да проследят преминаването ви през прохода, за да видим дали няма да ни отведеш право при астролабията. А сетне, вместо да те следваме по петите, ти устроихме капан, та сама да доидеш при нас. И виж колко добре се наредиха нещата. — Тои се обърна към другия, които държеше Ета, и му нареди: — Вържи я. Пустинята ще я накаже вместо нас.

Мъжът я изправи на колене, изви ръцете и зад гърба и усука нещо — навярно пояса си — около китките й.

— И другата.

— Чакаите — София отстъпи крачка назад. — Изслушаите ме. Знаете ли коя съм?

Трябва да я унищожа.

Не мога да предам мама.

Трябва да спася мама...

— Знаем, че си от клана — отвърна мъжът. — И друго не ни е нужно.

— Не — отвърна София, като хвърли бърз поглед към Ета. — Аз съм вашата щастлива звезда. Мога да ви предоставя всякаква информация, всичко, което искате да знаете за клана или за Великия господар. Но само ако ме вземете с вас.

Николас, все още в несвяст на пода, се размърда точно навреме, за да чуе тия думи. Очите му се отвориха.

Драката с пистолета се разсмя.

— Явно ме мислиш за пълен глупак.

— Наистина ли вярваш, че щях да дам астролабията на Великия господар? Нищо подобно — смятах да се изсмея в лицето му и да съсипя мечтите му. Ако кроите да я използвате за същата цел, няма да ви спра. Напротив, ще танцувам от радост. Единственото, което искам на тоя свят, е да му вгорча живота, както той вгорчи моя.

— Ах, ти, проклета... — изруга Николас, но се спря навреме. — София, трябва да я унищожим. Няма значение в чии ръце ще попадне, разбере ли Айрънуд, че му се е изплъзнала, няма да миряса, докато не я докова. Помисли само, тя не просто разчита проходите, а ги създава...

— Знам — прекъсна го тя.

— Щом разбере, че си се споразумяла с драките, че си им я дала, няма да се задоволи да те прати в изгнание. Ще те съсипе. И това важи за всички драки — добави тои. — Позволи ми да я унищожа още сега. Хвърли вината върху мен, остави го да мисли, че аз съм предателят, че само на теб може да има доверие. Ще те направи свои наследник, но само ако унищожим астролабията, само ако не може да я използва, за да спаси първата си жена и да създаде нови наследници. Дадеш ли я на драките. всичко ще се срине.

Ета видя как по лицето на София пробяга някаква емоция, страх от истината. Устните и се отвореха, като да попита нещо, но вместо това тя изправи рамене и изгледа Николас сякаш бе кралица, която нарежда екзекуция.

— Така да бъде.

Драката, които държеше Ета, се изсмя гръмогласно. Другият, с пистолета, му направи някакъв знак и изръмжа няколко думи на арабски. През замъгленото си съзнание Ета видя как мъжът сграбчва Николас и го блъсва с всички сили в стената, сетне смъква пояса от кръста му и връзва ръцете му. Когато приключи, го удари право в челюстта и го запокити върху камъните.

Ета изпищя и се опита да се изправи, но не успя да запази

Равновесие. София я бутна в стената и Ета едва не изгуби съзнание от олка. Пред очите и причерня и тя падна тежко върху каменния под с натъртени ребра. Останала без въздух, не можа дори да изквичи от болка. Можеше единствено да чака зрението й да се проясни.

— Не бъди глупава, миличка — измърмори София и я изгледа мрачно.

Николас изрева от гняв.

— Някой ден ще те убия за това.

— Колко наивно от твоя страна да си въобразяваш, че ще ти се удаде такава възможност — София махна пренебрежително с ръка. Един от драките измърмори нещо на арабски.

— Излишно е да си хабите мунициите — възрази студено София. — Оставете ги на милостта на пустинята. И на ваше място не бих се приближавала до тях. И двамата са обучени твърде добре. Слънцето ще свърши работата вместо вас.

Ета затаи дъх, тялото и се изопна от болка и страх, но мъжете като че ли се съгласиха със София.

Минаха няколко минути, преди стъпките им да заглъхнат напълно. Ета бавно вдишваше през носа и издишваше през устата, за да не повърне.

Провалих се, провалих се... мамо, съжалявам...

Трябва да се изправя...

— Ета! — викна Николас. — Ета! Събуди се! Ета?

Тя си пое дълбоко дъх и потрепери от болка.

Нищо ти няма, на Николас също, жива си, жив е и той... Все още можеха да настигнат София и драките, да яздят с всички сили и да си възвърнат астролабията.

— Хенриета! — викна Николас. — Госпожице Спенсър! Дявол да те вземе, ако не се събудиш на мига...

Ета чу изплющяването на камшик, ръмженето на камилите. Излишно бе да поглежда през прозорчето — знаеше, че отвеждат Деизи и животното, което бе донесло Николас на гърба си. Наистина ги изоставяха на произвола на съдбата, долните копелета.

— Ета. — отчаяната, умолителна нотка в гласа му наи-после я накара да се изправи, при това толкова рязко, че Николас ахна от изненада.

— Добре ли си? — попита тя през ожулено от прахоляка гърло.

— Ще оживея, но. — тои извърна поглед. — Дявол го взел, съжалявам, толкова съжалявам, яздихме като бесни.

— С кого? — възкликна Ета и заусуква пояса, с които бяха вързани китките и. Драката го бе вързал на възел, но в бързината не бе успял да го затегне добре. Ета измъкна едната си ръка от копринената клопка и въздъхна облекчено. — И Хасан ли е с теб?

— Тръгна с мен, но конят му си удари крака, та се наложи да обърне към Карятеин — обясни Николас. — Дяволски съжалявам. Но се кълна, че нещата няма да приключат така. Ще се доберем до Дамаск. — гласът му звучеше съвсем уверено, но погледът му я избягваше. — Ще обиколя целия Насау, ако трябва, за да намеря прохода, през които си минала.

— Наистина ли?

Николас най-после вдигна очи.

— Дори не можеш да си представиш докъде бих отишъл заради теб.

Въпреки болката, въпреки всичко, на лицето и се изписа лека усмивка.

— С мен — поправи го тя.

— Ела тук — прошепна Николас, а в очите му пламтеше обожание. — Ела. ела при мен.

Ета не се доверяваше на краката си, затова пропълзя краткото разстояние, което ги делеше. В душата и просветна кротко щастие, когато Николас вдигна глава и я целуна.

— Развържи ме, по дяволите — измърмори тои. Ета изсумтя и се пресегна зад гърба му. Тои се наведе напред и зарови лице в шията и, докато пръстите й работеха усърдно.

Неговите ръце бяха вързани далеч по-здраво. Възелът сякаш плуваше в чернота, периферното и зрение потъна в мъгла. Ета примигна и се изправи назад, усетила внезапна, влажна топлина по гърдите си.

Яркочервена кръв бе избила по ризата на Николас. Ушите на Ета забучаха.

— Шевовете. шевовете ти са се отворили. внимавай.

Очите му се разшириха от уплаха и се впиха в лицето и, после се плъзнаха към рамото и. Тя сведе поглед, вдигна разтрепераната си ръка към пулсиращото, парещо място.

Простреляна съм — отбеляза замаяно. — Но кога...

В основата на гръбнака и изригна електрическа искра, пробяга с огнена тръпка през тялото и, разкъса я на две. Въздухът изпука и засъска по кожата и и...

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

В първия миг, след като Ета изчезна, разтворена на милиони блестящи прашинки, сякаш цялата кръв се дръпна от тялото му.

Не можеше да диша.

Не можеше да помръдне.

Може би... ако останеше така, съвсем неподвижен, този миг щеше... Ета щеше.

Кожата му още пазеше топлината на допира им, макар кръвта да съхнеше по ризата му. Още усещаше докосването на устните и, сякаш така и не се бяха отделили от неговите. Въздухът трептеше, нажежен до възпламеняване, и Николас имаше чувството, че кожата му се свива около костите, пристяга гърдите му, защото Ета.

Ета я няма.

Това бе единствената ясна мисъл, която се избистри в необятното море от несвързани образи в главата му.

Ета я няма.

Изчезна така окончателно, сякаш бе пропаднала в нищото, сякаш.

Господи, не, о, Господи, моля те, не...

Николас запълзя по нападалата мазилка, понеже не можеше да се изправи — гръбнакът му сякаш бе омекнал. Смътно осъзнаваше, че трепери, че се блъска в стените. Давеше се в пясък и пръст, в ужас. Звукът, които се надигна от гърдите му, от мрачната, съсипана обител на сърцето му, бе вик на болка и гняв, лишен от всичко човешко.

Мъртва. Той стисна очи и ръцете му се свиха в юмруци. Мъртва е.

София бе взела астролабията, а.

Ета е мъртва.

Станало бе — мили боже, станало бе точно както с Джулиън — всичко, от светлината, която я бе разкъсала отвътре, разсякла я бе на парчета, до гръмотевичния, оглушителен пукот и промяната в енергията — явно проходът в Дамаск бе рухнал.

Николас буквално виеше. Остави гнева да се излее, докато накрая съвсем отпадна. Светлината бавно пълзеше по пода, а тои бе безсилен да направи каквото и да било, освен да следи движението и с поглед и да си припомня косите на Ета, сплъстени от кръв, восъчния цвят на кожата й, когато сянката на смъртта бе легнала върху лицето й.

Когато наи-после бе в състояние да се раздвижи, Николас се захвана с разхлабения възел на китките си. Раната под ребрата го пробождаше остро, рамото го болеше, а съзнанието му непрекъснато, неумолимо и неудържимо, го връщаше в онзи момент. Към озадаченото и изражение, сякаш бе чула неуловим за ушите му звук. Към сгърченото и от болка лице. Усетил бе как пръстите и внезапно се вкопчват в китките му, сякаш би могла да се задържи да не потъне. Очите й се бяха подбелили, тялото й се бе отпуснало.

Нима е знаела?

Нима е съзнавала какво се случва?

Коприненият възел поддаде под палеца му, шалът се изхлузи и се свлече на земята. Мускулите му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената. Стараеше се да не поглежда струиката кръв, процедила се по древните камъни.

Загледа как слънцето се отдръпва от прозореца и поема към хоризонта, остави омразата да вкорави сърцето му, докато в един момент го обзе непреодолим импулс. Грабна парче мазилка от земята и отметна ръка, за да го удари в стената, да го размаже и превърне в прах и в този момент забеляза нещо на няколко крачки от себе си.

Обеца.

Побърза да я вдигне, преди локвата кръв да я залее. Стисна я силно, Усети с дланта си формата на перлата, убождането на щифтчето и се опита да възстанови образа и в мислите си, да възкреси спомена за лицето и такова, каквото го бе видял в онзи първи миг на борда на „Ардънт“.

Всичко това за нищо. Всичко бе отишло на халос.

Но защо се изненадваше толкова? Нима очакваше животът да му поднесе подарък, при положение че му отнемаше по нещо почти на всяка крачка? Точно когато бе решил, че наградата си струва риска, когато бе избрал единия път вместо другия, когато бе готов да тръгне с нея... Готов бе да я последва накрай света.

А ето че сам я бе убил. Куршумът му бе пропуснал драката, макар онзи да беше точно пред него, и бе уцелил крехкото й тяло.

Започнал бе да преосмисля плановете си заради нея, да преначертава бъдещето си, да допуска в мислите си възможността за различен вид свобода. А тя бе отнесла всичко със себе си, и то заради него — тои, а не друг, я бе лишил от живот. Заради него талантът и чарът, и неуморимото й, безстрашно сърце бяха заглъхнали.

Заради това. Всичко бе заради това — студеното, безчувствено докосване на смъртта, разочарованието и болката. Изпитваше особена завист към някогашното си „аз“, към младия мъж, които съществуваше отвъд бодливия възел на времето. Онзи, чиято душа още не беше превърната в пепел.

Изправи се и пред очите му заиграха ярки светлини и цветове. Чувстваше главата си неприятно лека, готова сякаш да се отдели от тялото му и да отплава в нощта. Де да можеше деиствително да отплава. Готов бе на всичко, само и само да избегне този. този.

Тръгна опипом по стълбите с бавни, премерени стъпки в прохладната тъмнина, стигна до долната зала и излезе навън. Както очакваше, конят му бе изчезнал ведно с храната и водата.

В този миг яростта отново избухна и измести вцепенението, промени го до неузнаваемост. Не София бе натиснала спусъка, но определено и тя носеше вина. Заедно тримата навярно щяха да надвият двамата драки, но София се бе обърнала срещу Николас и Ета в наи-решителния момент. Готов бе да я убие, нищо, че бе жена. Някои ден щеше да я намери, да я заплюе и да я убие. Нищо, че бе моряк — знаеше как да преследва жертва. Нямаше да се откаже, докато не я настигне.

Приседна на входа, облегна рамо в стената и вдиша нощния въздух. Беше сух и суров, какъвто го помнеше от предната вечер, когато двамата с Хасан бяха спрели да бивакуват за няколко часа.

Господи. Щеше да се наложи да му обясни какво се е случило. Видеше ли, че не се задават по обратния път, Хасан щеше да тръгне да ги търси, да търси Николас. Николас затвори очи. Въздъхна дълбоко и от цепнатата му устна покапа кръв.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака Хасан и да се опита някак да спаси маиката, след като не бе успял да спаси дъщерята. Безсилният му гняв се разстла като прясно мастилено петно върху попивателна, погълна и майка и. Та нали именно тя трябваше да защити Ета. Ако го бе сторила, Ета щеше да свири на дебюта си, щеше да е в безопасност на стотици години от зноиния, пагубен капан на тази пустиня.

Луната, кръгла и ярка, светеше над главата му, но тои затвори очи, без да я поглежда. Сънят се прокрадна като тих крадец и Николас се събуди още по-объркан и дезориентиран при първите слънчеви лъчи.

След миг осъзна къде се намира и болката отново го връхлетя. Не бе в състояние да помръдне, така че дори не опита. Не можеше да мисли, затова не се и опита. Загледа безучастно как светлината играе върху пясъчните хълмове и гробниците, скован и обзет от летаргия, сякаш сам бе изпълзял от гробница.

Няколко часа по-късно покраи гробницата мина семеиство на камили. Появиха се така неочаквано, че Николас ги помисли за мираж, докато в един момент възрастният мъж начело не му подвикна. Николас не вдигна глава, отпуснал ръце между коленете си, и неразбираемите думи на човека сякаш отскочиха от тялото му. След кратък разговор с баща си синът скочи от камилата и му донесе малко сушено месо и вода.

Смаян от този жест на добрина, Николас успя да кимне в знак на благодарност. Бащата вдигна ръка в отговор и повика момчето.

Без да е гладен или жаден, Николас се насили да хапне и да пие вода и без особена изненада установи, че нищо не успява да запълни празнината в душата му. Хрумна му, че напълно погрешно е тълкувал поведението на Хол след смъртта на Ан. Безкраините безрадостни гуляи не са имали за цел да притъпят сетивата му или да заглушат болката — били са безплодни опити да запълни зеещата празнота, изсмукваща всички чувства.

Гърбът му се схвана от дългото седене в една и съща поза и накрая го принуди да се протегне, за да разсее болките в ставите.

Никога няма да я чуя да свири — помисли си и притисна силно ръка към гърдите си, в неволен опит да изтика онова, което бавно се затягаше около сърцето му.

А може би можеше? Ако намереше астролабията... При тази мисъл кожата му изтръпна, сякаш току под нея зажужа цял кошер пчели. Вероятно би могъл някак да се върне, или по-скоро — да се прехвърли напред. Не би ли могъл да я предупреди да се пази от София и да не влиза в прохода?

Казал и бе, че няма как да спаси Алис, но сега разбираше защо бе отказала да му повярва. Явно с цялата си душа бе копняла да измъкне учителката си от ноктите на смъртта.

Ета ще иска да я унищожиш.

Възможно ли бе да промени нещо? Ако попречеше на Ета да пътува във времето, тя не би могла да намери астролабията. Нямаше ли това да отмени всичко, да ги върне в началната точка? Възможно ли бе времето вече да е разиграло този сценарии с тяхно участие — безкраен порочен кръг, наситен със страдание?

И нямаше ли подобна стъпка да го превърне в Сайръс Айрънуд?

Интересно как смяташе да постъпи старецът — как щеше да промени миналото, без да попречи на Ета да намери единственото, което би му позволило да го стори? Какво му убягваше, кое парче от пъзела му се губеше?

Вечерта се приготви да прекара поредна нощ в пустинята. Уви ръце около болезнената рана. Трябваше да помисли какво ще каже на Хасан, как ще измоли прошката му, задето бе предал клана Линдън и цялата линия на времето.

Но нощта се спусна тихомълком над пустинята, а Хасан не идваше и на Николас не му остана друго освен глождещото съмнение, че е лишил света от двама души, а не само от един.

Фигурата се очерта на хоризонта като изгряващо слънце — далечна бяла прашинка, която започна да нараства и да се уголемява колкото повече приближаваше през хълмовете. За пръв път от няколко дни Николас усети, че нещо се размърдва в него, събужда онези мисли, които така старателно бе изтикал в дъното на съзнанието си, за да не го задушат. Хасан. Най-после.

След първия кон вървеше втори. Така бе вперил поглед в конете, че едва след доста време присви очи, засенчи ги от слънцето и установи, че ездачът не е мъж, а жена.

Жена с коси от злато.

Сърцето му заблъска диво в гърдите и проведе ожесточена битка със съмненията. Ета. Не беше мираж — чуваше тежкото дишане на конете, надушваше потта им, само дето...

Твърде скоро обаче забеляза, че лицето на жената е загоряло, осеяно с фините бръчици и сенките на годините. Очите, които внимателно го оглеждаха изпод шала, бяха остри като диаманти, а не отражение на небесната синева. Жената огледа празното място около него, хвърли поглед към втория етаж на гробницата и Николас разбра.

Роуз.

Това бе Роуз, онази Роуз, която Ета бе познавала, която я бе отгледала. Някак, невъобразимо как, бе дошла именно тук. Сърцето му се сви. Измъкнала се бе от хората на Аирънуд. Пропътувала бе сама през пустинята. А сега.

Това бе същата онази жена, която бе хвърлила нож на пазара, същата, която бе надхитрила клана Аирънуд въпреки всичките му пари и възможности, която години наред им бе убягвала. Николас усети неволна възхита, но също и гняв, задето за пореден път бе рискувала живота си — очевидно бе препускала през пустинята почти толкова безразсъдно колкото и той.

На халос.

Закъсняла бе.

Стиснал обецата, Николас проследи с поглед как жената бавно се приближава към него. Облечена като мъж, натоварила коня само с наи-необходимото, Роуз имаше вид на човек, които оцелява при всякакви условия, истински боец. Николас усети как се изпълва с уважение особено когато Роуз измъкна пистолет от дисагите и се прицели в него.

Ако знаеш как копнея да го направиш.

Надигна се бавно, за да не я стресне. Трудно му беше да заговори. Беглата им среща на пазара, пък дори и снимката, не го бяха подготвили за огромната и прилика с дъщеря и. Хубостта и бе хладна, сдържана, чертите и — изострени от годините. Хубостта на Ета бе друга, влияеше върху всички сетива едновременно като първи пролетен цвят. Ръцете му потрепериха леко, когато ги вдигна над главата си и пристъпи напред.

— Не се приближавай — думите й срязаха въздуха.

Николас се закова на място и зачака, макар ръцете да го боляха от усилието да ги държи изпънати. Явно Роуз предпочиташе тя да доиде при него, да се приближи бавно и предпазливо. Което бе напълно разбираемо.

Скочи от коня с отработено движение. Когато го погледна в очите, на Николас внезапно му се прииска да падне на колене и да я помоли за прошка.

— Търся едно момиче — подхвана тя.

— Ета — прошепна Николас.

Жената присви очи.

— Къде е тя?

Николас преглътна, опита се да навлажни пресъхналото си гърло.

— Няма я.

За пръв път изричаше тези думи на глас и те внезапно придобиха тежест, категоричност. Буквално го задавиха.

— Използвала е астролабията? — Очите на Роуз като че ли се разшириха леко, а може би само така му се стори. — Не я ли унищожи?

Николас поклати глава.

— Една жена от рода Айрънуд и двама драки й я отнеха.

По лицето и преминаха объркани емоции — недоверчивостта премина в гняв, гневът в отчаяние. Но само след миг изражението и си възвърна предишната безстрастност, а чувствата бяха спретнато прибрани зад стоманените очи и стиснатите устни.

— Разкажете ми какво се случи.

Николас се постара да и разкаже всичко, въпреки болките в гърлото. Роуз слушаше внимателно, попиваше всяка дума, докато накрая му се стори, че е на път да се пръсне.

— Как избягахте? Ета така се страхуваше за живота ви.

— Наистина ли мислите, че не съм способна да се измъкна на неколцина глупаци? — Роуз поклати глава. — Изплъзнах им се още първата вечер, но не можех да доида по-рано, без да срещна предишното си аз.

— Ета се опита да говори с вас на пазара — каза Николас и отново го обзе гняв. — Но вместо да я изслушате, вие я нападнахте.

— Това бях аз преди двадесет години. От месеци бягах от Аирънуд и драките. Нямах доверие на никого — отвърна Роуз и наи-после отпусна пистолета. — Едва години по-късно, когато Ета порасна, наи-после навързах нещата.

Нима можеше да я вини?

— Защо не и казахте истината още от самото начало? За истинското й семейство, за задачата й?

Лицето на Роуз се изопна и Николас се запита дали не е докоснал болезнена струна. След кратко мълчание тя все пак отговори.

— За да се получат нещата както исках, бе важно Ета да не знае нищо.

Както исках, повтори тои наум и някакво неприятно чувство стегна тила му.

— Не биваше да я обучавам — продължи Роуз. — В противен случаи обучението щеше да повлияе на решенията и. Преди години срещнах един пътешественик, жител на бъдеща епоха. Та тои ме предупреди какво ще се случи, ако допусна миналото да бъде променено. Ако Ета не унищожи астролабията.

Мили боже.

— Кой е този човек?

— Не съм длъжна да споделям такива подробности — тросна се Роуз. — Изобщо не е нужно да ви обяснявам каквото и да било. Всичко, което правех, всичко, което бях длъжна да направя, го правех, за да съм сигурна, че Ета е пътува и ще знае как да открие астролабията. Не разбирам защо не е успяла. Всичко бе планирано до последната подробност... Всичко... Всичко вървеше по план, точно както трябваше, така че да се спасим от ужасното бъдеще. Пожертвах всичко, отстраних всички усложнения. — Роуз потрепери и ръката и се сви в юмрук до сърцето. — Алис. тя. никога нямаше да прибегна до такива мерки, ако знаех, че всичко ще се провали. А сега Алис е.

Николас изправи гръб. Думите й прогориха вените му като отрова.

— Алис? Вие ли го направихте? Не някои Аирънуд, както подозираше Ета, а вие? — избухна тои и за миг, само за миг, зърна неприкритата болка върху лицето на жената. — Онази, която ви наричаше „Роузи“, която цял живот ви е защитавала — убили сте единствения човек, който истински е обичал дъщеря ви!

Това би съсипало Ета, направо би я сринало. За секунда Николас изпита благодарност, че не би могла да научи, че няма да види как се срива всичко, което й бе скъпо.

Очите на Роуз блеснаха от гняв.

— Точно това означава да си пътешественик — да вземаш невъзможни решения за доброто на света, а не на себе си. А сега Аирънуд ще разруши бъдещето, не разбирате ли? Онзи пътешественик ме предупреди, предупреди ме, че ще избухне воина, каквато светът не е виждал, предупреди ме, че могъщи мъже и царе ще принудят Сайръс да връща дългове и да изпълнява договори. Ета нямаше избор. Светът — времето — се нуждаеше от нея, за да унищожи астролабията. И ако се налага да ви обяснявам, да оправдавам действията си, значи не сте достоен за дарбата си.

Нима се опитваше да оправдае убииството на близък човек? На възрастна жена, която собствената и дъщеря бе обичала повече от всеки друг? Да, Николас разбираше колко е важно да бъде опазена линията на времето, да бъде спрян Аирънуд в домогванията му за власт, но цялата тази измама — убииството на любим човек, манипулирането на дъщеря и, което бе довело до смъртта и, — всичко това го караше да се пита дали във вените на тази жена не течеше лед. Дори и сега в гласа и се долавяше вбесяващо спокоиствие, в думите и, в тона и, а Николас твърде дълго бе сдържал гнева си, за да може да се овладее.

— Как можете да сте толкова безчувствена към съдбата на собствената си дъщеря?

Роуз го изгледа с неприязън.

— Уверявам ви, съвсем не съм безчувствена.

— Тя... тя си отиде завинаги, а вие стоите и говорите за нея, сякаш ви интересува единствено доколко ви е била полезна — едва успя да изсъска той. — Защо. защо.

— Как така завинаги? — прекъсна го остро Роуз. — Разкажете ми точно какво се случи.

Николас някак съумя да и разкаже всичко. Да изрече всяка мъчителна дума. И понеже бе страхливец, така и не успя да я погледне в лицето.

— Когато умре пътешественик, тялото му не изчезва просто така — каза накрая Роуз, като прокара длан по хълбока на коня си, сключила вежди. — Ако деиствително бе умряла, проходът в Дамаск щеше да рухне заради огромното количество енергия, която се освобождава при смъртта на пътешественик извън естественото му време. Но той не рухна, иначе не бих могла да мина през него.

Сърцето му задумка така бясно, че за миг болката го остави без дъх.

— Значи не е истина?

— На мен ми звучи сякаш е попаднала в гънка във времето — онова, което сте чул и усетил, и видял се дължи на факта, че времето я е отлъчило, че е създадена нова линия. Само пътешественик може да причини такава промяна — онези пазители, драките, всъщност са били пътешественици, нали така?

Николас кимна. Ако деиствително бяха проследили София, явно са били пътешественици.

— Значи именно присъствието им в тази епоха е провокирало промяната — заключи Роуз. — Не са били част от първоначалното събитие — от онази версия на линията на времето, при която астролабията е унищожена.

— Тогава защо линията не се промени в момента, в които грабнаха астролабията?

— Защото все още е имало шанс да бъде унищожена — в такъв случаи времето щеше само да коригира линията доколкото може, така че да изглади чупката, предизвикана от присъствието им — поясни Роуз.

Уви, Николас не виждаше такава възможност. Освен ако София не е възнамерявала да тръгне с тях именно с тази цел или пък нещо не се случеше с уреда по обратния път към Дамаск.

— Ако може да се вярва на онзи пътешественик, промяната в линията на времето ще е катастрофална — отбеляза Роуз. — Ще трябва да се подготвим.

— Какво означава това за Ета?

— Била е изхвърлена в последното възможно събитие, преди времето да се отклони от пътя си.

— А защо не и вас? Или мен?

— Защото и двамата сме родени преди това събитие — отвърна тя.

Николас поклати глава, опита се да изтласка напразната надежда, зародила се в главата му.

— Но... съвсем същото се случи и с брат ми, когато загина. Когато падна в пропастта.

Роуз вдигна вежда.

— В такъв случай може би и той е оцелял, без да разберете.

Оцелял.

Николас не бе плакал от дете, забравил бе какво е да плаче, но като че ли точно това се случваше в момента. Поне това бе единственото обяснение за могъщия вопъл, които се отприщи в гърдите му, заля го цял като вълна. Тихата му сила го зашемети.

— Значи тя не е. — промълви тои с разтреперан глас. — И тои не е.

— Ако говорите за Ета, смятам, че е жива. По думите ви раната и е сериозна, но не е фатална, особено ако намери кои да и помогне — отвърна Роуз. — Не мога да ви кажа нищо повече.

— Не можете ли да ми помогнете да я открия? Как да я търся? Къде е тя?

Изражението й мигом охладня и тя го изгледа преценяващо.

— А вие какъв сте й на нея?

— Аз съм човекът, които винаги ще я защитава — отговори Николас. — Човекът, който ще я съпроводи у дома.

Роуз си позволи да се усмихне леко и тази усмивка така остро му напомни за Ета, че се наложи да притисне длани към тялото си, за да спре треперенето им.

— Как се казвате?

— Николас. Николас Картър — тои се поклони кратко въпреки обзелите го отвращение и гняв. — На вашите услуги, госпожо.

Леденото й лице като че ли омекна леко и тя дори се усмихна.

— Олеле, колко сте сериозен.

— По този въпрос деиствително съм сериозен. И ще съм ви благодарен за всякаква помощ. Моля ви, искам само.

Тя го прекъсна с нетърпелив жест на ръката.

— Ако можех да ви посоча къде трябва да отидете, щях да го направя. Единствената ни възможност е да коригираме събитието, което е предизвикало промяната в линията — наи-вероятно фактът, че астролабията се е озовала в ръцете на клана, — и да потърсим къде би могло да е изпратило Ета. За второто ще мога да ви помогна, но мога ли да ви се доверя за първото? Предполагам, се досещате откъде да започнете.

— Ще бъде ли достатъчно да измъкна астролабията от ръцете на клана?

— Само ако се доберете до нея, преди да я използват — отвърна тя. — Кажете ми, че ще се справите, в противен случаи само ми губите времето.

— Ще я намеря — зарече се Николас. Все някак.. София със сигурност ще допусне грешка, ще остави следа, която тои би могъл да надуши, да проследи. — Благодаря ви.

Роуз скочи на седлото.

— Значи тук се разделяме.

— Как да ви изпратя послание? Когато се сдобия с астролабията, как ще знам къде да започна да я търся? Едва ли ще се върне в това време от само себе си.

— Естествено, че не — каза Роуз, сетне развърза поводите на втория кон и му метна юздите. Хвърли подразнен поглед към празните му ръце, развърза една от торбите си и му я подаде. Въпреки този удар върху гордостта му, Николас изправи рамене.

— Трябва да се върна в моето време — заяви Роуз, — тоест в настоящето на Ета, за да проверя кои събития са променени и да се опитам да намеря последното общо събитие между старата и новата линия. Можем ли да се срещнем в Насау през 1776... да речем след две седмици?

Вероятно нямаше да е трудно да мине обратно през проходите, през които бяха минали с Ета, и да се върне в 1776, но като се имаше предвид колко време щеше да му е нужно да стигне от Ню Иорк до острова. той преглътна надигналото се чувство за безсилие.

— По-добре да е след месец.

Ако не я намереше сам преди това.

Ще и кажа истината, ще и кажа какво е сторила майка и. С което навярно щеше да я съсипе. Но Ета заслужаваше да знае. Заслужаваше сама да управлява живота си, да не е пътник, вечно оставена на благоволението на майка си

Роуз кимна и насочи коня си към града.

— Добре е да знаете и нещо друго. Имам чувството, че няма да сме единствените, които я търсят.

— Наясно съм — отвърна Николас. — Ако София не отнесе астролабията на Айрънуд, той ще реши, че Ета е избягала с нея.

— Това е вярно, но аз говорех за драките. Предводителят им, Хенри Хемлок, навярно ще се опита отново да я издири.

Господи, ситуацията ставаше все по-объркана с всяка изминала минута.

— Разбирам.

Устата на Роуз се изкриви в тъжна усмивка.

— Съмнявам се, че разбирате. Хенри е влиятелна фигура, далеч по-богат и по-хитър, отколкото изглежда. Освен това й е баща.

Внезапно всички мисли изхвръкнаха от главата му.

— Желая ви късмет, Николас Картър. И да не сте посмели да ме разочаровате — подвикна тя през рамо. — Ще се видим след месец. Насау, кръчма „Трите корони“.

Николас кимна, стиснал юздите, и проследи с поглед как Роуз пришпорва уморения си кон в тръс, а сетне в галоп. Изчака да се скрие от погледа му и едва тогава издиша приклещения в дробовете му въздух и се свлече на колене. По лицето му се стекоха сълзи и пот и разтреперан, кашляики и смееики се едновременно, тои притисна чело в пръстта и се опита да овладее могъщите чувства, които бушуваха в гърдите му.

— Жива си — прошепна той с дрезгав глас. — Жива си.

И двамата ли? И Джулиън, и Ета? Мозъкът му не можеше да побере бледата надежда, която се надигаше у него и извиваше гръбнака му като платно. Ако Джулиън бе просто изгубен, значи трябваше само да го намери.

Конят, оставен от Роуз, го наблюдаваше безучастно. Николас се приближи, протегна ръка и изчака животното да го подуши и да притисне нос в дланта му. Погали дългата муцуна, прокара пръсти през тъмната грива и усети как мислите му, освободени от ледената примка, най-после потичат невъзпрепятствани в главата му.

Ета бе жива, но не беше в безопасност. Нямаше си нищо и никого, беше съвсем сама.

Но не за дълго.

Обзет от решителност, той се покатери на седлото. Щеше да закара изтощеното животно до оазиса, да му даде възможност да си почине и да утоли жаждата си, а сетне щеше да тръгне да търси Хасан. Не бе изключено приятелят му да знае нещо повече за пътешествениците от тази епоха, а оттам нататък... е, щеше да се справя с предизвикателствата едно по едно.

Тъкмо бе напуснал хълмовете, когато забеляза друг ездач да препуска на зигзаг между руините. Не би могъл да сбърка алената роба дори и от такова разстояние и усети как поредната тежест пада от гърба му.

— Хасан! — подвикна тои. Вятърът понесе гласа му напред към приятеля му, възседнал непознат кон.

— Baha'ar! — Хасан явно искрено се радваше да го види. Едва когато се приближиха на хвърлеи камък един от друг, Хасан осъзна, че Николас е сам. — Но къде.? — Очите му се ококориха от ужас.

— Изчезна — побърза да отговори Николас и го хвана за ръката. — Ще ви обясня по пътя, доколкото мога. Опасявам се, че отново ще се възползвам от гостоприемството ви в Дамаск. Къде бяхте? Страхувах се да не сте се изгубили в пустинята.

— Приятелю, загрижеността ви може само да ме радва — отвърна Хасан, видимо развълнуван. — Скоро след като се разделихме, ме пресрещнаха трима бедуини и ми предложиха помощта си.

Доколкото бе подочул от самия Хасан, бедуините бяха свирепи номадски племена, живеещи скромно според законите на земята под нозете си. Човек не биваше да ги провокира. Всъщност Хасан го бе предупредил да ги избягва.

— Добре ли сте? — попита Николас и се вгледа по-внимателно в Хасан. Но макар присъщата ведрост на приятеля му да бе донякъде попарена, външно изглеждаше невредим.

— Останах дълбоко трогнат от добрината им — позволиха ми да използвам един от конете им — каза Хасан. — Трябва да им го върна веднага щом ми бъде възможно.

— Разбира се — съгласи се Николас, които вече бе обърнал своя кон към изхода на града.

— Приятелю, има и друго — продължи Хасан. — Бедуините са намерили нещо ваше, което навярно ще искате да си приберете.

Племето бе вдигнало стан горе-долу по средата между Палмира и Карятейн, като целта му очевидно бе тамошният оазис.

Когато наближиха на около миля от ниските им шатри, неколцина мъже наизлязоха да ги пресрещнат — яхнали камили, те се втурнаха насреща им сред облаци прах. Гледката определено бе впечатляваща, а и доста страховита. Демонстрация на сила, предназначена да всее

страх и да защити хората им.

Хасан извика някакъв поздрав, придружен от широка усмивка, на която водачът им мигом отговори. Николас поклати невярващо глава. Хасан умееше да създава приятели навсякъде. Добродушието му бе безгранично нещо, което щеше да го превърне в посмешище, ако живееше в Нова Англия по времето на Николас. А ето че дори и тези въоръжени до зъби мъже не можеха да устоят на чара му.

В началото лекотата, с която Хасан и Ета общуваха помежду си, му се бе сторила абсурдна, необяснима. Но пък и двамата умееха да обезоръжат човека отсреща, да отварят врати, където по-рано се бе издигала непреодолима стена. Самият Николас не притежаваше такъв талант, но дълбоко му се възхищаваше.

Без повече бавене ги отведоха в стана. Мъжете разговаряха оживено помежду си, без да го поглеждат.

Това бе разбираемо. Хасан бе спечелил симпатиите на племето преди още Николас да ги бе срещнал. Скоро разбра защо приятелят му така се бе разчувствал от засвидетелстваното внимание. Преди дори да слезе от коня, Николас се оказа затрупан с храна и напитки, мъжете бързаха да му представят съпругите и децата си. От наи-голямата шатра излезе един от стареишините, които се отличаваше с малко по-пищните си одежди. Посрещна ги не със сърдечната топлота, демонстрирана от другите, а с учтивата почит, която се отдава на важни гости.

Едва след като приеха предложената храна и спазиха ритуала за запознанство и размяна на любезности, шеихът, както го нарече Хасан, ги поведе към шатрата в съседство с неговата. Наложи се да се приведат, за да минат през входа, а Николас особено внимаваше да не се удари в дървените подпори, които придържаха платнището. Вътрешността далеч не беше така спартанска, колкото очакваше — по пода бяха опънати килими и одеяла, а отгоре им бяха пръснати възглавници.

— Искат да продължат по пътя си — обади се Хасан, които превеждаше думите на шеиха, — но се страхуват да я местят... Предлагат ни подслон, та да си починем тази нощ, но си мисля, че ще е неучтиво да ги бавим повече.

Николас кимна в съгласие. Проблемите им не биваше да спъват тези добри хора. Тои пристъпи предпазливо през килимите към неподвижната фигура, просната по гръб в средата на палатката. София.

Лицето и бе неузнаваемо, подпухнало и насинено като презряла слива. Дрехите и бяха смъкнати до кръста и трите назъбени рани от нож като че ли още кървяха, въпреки мехлемите и превръзките. Върху тялото й бе хвърлено тънко одеяло, за да прикрие голотата й.

— Намерили я в пустинята, само с дрехите на гърба и — поясни Хасан. — смятат, че е била ограбена, пребита и оставена да умре. Какво мислите, baha'ar?

— Мисля, че е проклета глупачка — измърмори Николас. След толкова години обучение би трябвало да прояви по-голяма предпазливост, но амбицията често върви ръка за ръка с нетърпението, особено ако е подхранвана отдавна. — Нали не са и направили нищо друго?

Хасан поклати глава.

Жените казват, че е недокосната, с изключение на раните.

— И с нея нямало никой друг? Никакво друго тяло?

— Не.

Значи астролабията все още бе у пътешествениците, които по някаква причина бяха оставили София да умре в пустинята. И макар уредът да не бе в ръцете на Аирънуд, драките бяха точно толкова опасни и точно толкова решени да постигнат своето. Самият факт, че астролабията бе попаднала в ръцете им, се бе оказал достатъчен, за да отлъчи Ета от родната и епоха и да предизвика мощна промяна в структурата на времето.

А дали унищожаването и щеше да е достатъчно и да възстанови познатия на Ета свят? Николас съвсем не беше убеден в това, но нямаше да е зле да започне именно оттам. Обзет от решителност, тои направи още една крачка към момичето. Щеше да се справи — по земя, море, през планини и долини, щеше да проследи драките, да им отнеме астролабията и да намери Ета.

И ето че се очертаваше да има неочакван съюзник. София дишаше хрипливо. Едното и око бе така подуто, че клепачът бе залепнал. Николас не би се учудил, ако се окажеше траино увредено. Другото се отвори леко и тя го изгледа с обичайното си презрение.

Щеше да доиде време — не точно сега и не в близките дни, но все пак скоро, — когато София щеше да отговаря за постъпките си. Но за момента щеше да му бъде далеч по-полезна жива, отколкото ако я пратеше при създателя й.

— Хайде, по-живичко — нареди й той. — Чака ни дълъг път.