Пасажер

В настоящето

ЕДНО

Всеки път, когато погледнеше картините, Ета откриваше по нещо ново, нещо, което не бе забелязала до момента.

А уж от години висяха на стената във всекидневната, винаги на едно и също място над канапето, наредени като кадри от филм, посветен на майка и. Случваше се да ги погледне и да усети как стомахът и се свива — не от завист, не от копне , и все пак от някакво сходно некрасиво чувство. Самата тя, придружена от Алис, бе пътувала много, обиколила бе всички международни конкурси за цигулари, но никога не бе зървала нещо, което да може да съперничи на сцените от тези картини. Като тази планина с блестяща пътека, криволичеща през дърветата нагоре към облаците, към забуления в мъгла връх.

Странно как едва сега забелязваше, че Роуз е изрисувала две фигури на пътеката, полузакрити от ярките флагчета, които се ветрееха над главите им.

Очите и неволно пробягаха по другите картини. Гледката от прозорците на първото таванско помещение, в което Роуз бе живяла — на ъгъла на Шестдесет и шеста и Трето авеню. Стъпалата на Британския музеи, осеяни с туристи и гълъби, където бе рисувала портрети на минувачите, след като се завърнала в Лондон. (Тази откраи време и беше любима, понеже майка и бе уловила онзи миг, в който Алис бързала към нея, за да й се скара, задето бяга от училище.) Пищната, мрачна джунгла, протегнала зелени пръсти, за да погали влажните камъни на Терасата на слоновете в Ангкор Том — на осемнадесет години Роуз събрала малко пари и заминала за Камбоджа, където успяла да си уреди работа като участник в археологически разкопки, въпреки липсата на каквато и да било квалификация. Следващата картина изобразяваше Люксембургската градина в лятна одежда, от времето, когато Роуз заминала да учи в Сорбоната. А отдолу, кацнала на облегалката на канапето и подпряна на стената, лежеше новата картина: пустиня по залез слънце, блеснала в розово-златисто, изпъстрена с древни руини.

Ето това бе животът на майка и. Единствените късчета, които Роуз доброволно бе споделила. Ета можеше само да гадае каква история се крие зад новата картина — от много години насам Роуз не намираше време да рисува за собствено удоволствие, а и отдавна бе престанала да използва тия картини като илюстрации към приказките, с които приспиваше малката Ета. Ета трудно си спомняше каква бе майка и по онова време, преди безкраините пътувания и лекции върху наи-новите техники за реставрация, преди безброините проекти на отдела за консервация към музея „Метрополитън, където почистваше и реставрираше творбите на старите майстори.

В ключалката издрънчаха ключове. Ета скочи от канапето и побърза да нагласи възглавниците.

Роуз изтръска чадъра в коридора, преди да прекрачи прага. Въпреки проливния есенен дъжд изглеждаше почти съвършено — прибрана на кок руса коса, леко влажни, но не и подгизнали обувки на висок ток, закопчан до брадичката шлифер. Ета смутено посегна да приглади коса и съжали, че не се е преоблякла в роклята за концерта, а още е по шарената си пижама. По-рано се радваше, че с майка и така си приличат, че са като две порцеланови фигурки от един и същ комплект, понеже и беше далеч по-лесно да преглътне липсата на баща, като не и се налагаше да се взира в чертите му в огледалото. Но вече знаеше, че приликата й с Роуз е само външна.

— Как мина денят ти? — попита Ета, като не пропусна да отбележи, че погледът на майка и се плъзга по пижамата, а едната и вежда се извива въпросително.

— Не трябваше ли вече да си облечена? — прекъсна я Роуз, а англииският и акцент бе така натежал от неодобрение, че стомахът на Ета се сви. — Алис всеки момент ще дойде.

Докато Роуз закачваше шлифера си в миниатюрния дрешник на миниатюрния им апартамент, Ета забърза към стаята си. Едва не се подхлъзна на нотните листове, нападали по килима, и челото и се размина на сантиметър от ръба на стария гардероб, които и служеше за дрешник. Още преди седмици се беше спряла на рубиненочервената коктеилна рокля за тазвечерния концерт, но сега се поколеба. Опасяваше се да не би майка и да реши, че не е достатъчно официална или пък е твърде момичешка заради панделките на раменете. Мероприятието беше частна инициатива за набиране на средства за музея на изкуствата „Метрополитън“ и Ета искаше да се покаже като истински професионалист пред началниците на майка си.

Искаше й се отново да види усмивката на майка си, докато свири.

Прибра червената рокля и извади друга, по-строга черна рокля, сетне седна пред тоалетката, за да се гримира. Няколко минути по-късно майка й почука на вратата.

— Искаш ли да ти помогна за косата? — обърна се Роуз към отражението на Ета.

Ета чудесно умееше и сама да укротява косата си, но охотно кимна, подаде на майка си шепа фиби и старата си четка и изправи гръб. Роуз се захвана да разплита кичурите и да ги приглажда назад.

— Не съм те ресала, откакто беше малко момиче — отбеляза тихо Роуз, като събра бледорусите къдрици. Ета затвори очи и си припомни как седеше в скута на майка си след вечерното къпане, как четката се движеше ритмично през косите и, а майка и разказваше за пътешествията си отпреди Ета да се роди.

Не се сещаше какво да каже, да не би да тласне Роуз към обичайната й хладна отчужденост. Затова реши да смени темата:

— Няма ли да закачиш новата картина? Много е красива.

Роуз се усмихна с една от редките си, нежни усмивки.

— Благодаря ти, миличка. Ще я сложа на мястото на онази с Люксембургската градина. Подсети ме да купя пирон и кукичка през у^икенда.

Защо? — учуди се Ета. — Парижката винаги ми е харесвала.

— Цветовете на новата ще паснат по-добре — поясни Роуз. Сетне взе фиба и усука косата на Ета в кок. — Преходът от тъмно към светло ще бъде по-очевиден. Няма да забравиш, нали?

— Няма — обеща Ета, а после се престраши да попита: — Какво си нарисувала?

— Пустиня в Сирия... не съм ходила там от години, но преди няколко седмици я сънувах и не можах да се отърся от спомена. — Роуз приглади последните кичури и напръска готовата прическа с лак за коса. — Но пък се сетих, че има нещо, което отдавна се каня да ти подаря. — Тя бръкна в джоба на старата си износена жилетка, разтвори дланта на Ета и пусна вътре две нежни златни обеци.

Две ярки перли в златен обков с формата на сърце. Към миниатюрните халки бяха прикрепени две тъмносини мъниста, или поне Ета се надяваше да са мъниста, а не истински сапфири. Златните нишки се извиваха нагоре, гравирани с педантично старание, така че да приличат на тънички лози. Личеше си — по леката грапавост и не съвсем еднаквата изработка, че обеците са грижливо оформени на ръка, навярно преди много години. Може би няколкостотин години.

— Реших, че идеално ще подхождат на роклята ти за дебюта — каза Роуз и се приведе към тоалетката. Ета изучаваше обеците и се опитваше да прецени дали е по-изненадана от красотата им, или от факта, че майка и като че ли за пръв път истински се вълнува от предстоящото събитие, при това не само доколко ще се впише в работния й график.

До дебюта й като солист оставаше повече от месец, но двете с Алис, учителката и по цигулка, започнаха да се оглеждат за плат и дантела, скоро след като стана ясно, че Ета ще изпълни Менделсоновия концерт за цигулка в „Еивъри Фишър хол“ под съпровода на Нюиоркската филхармония. След като нахвърля някои скици и идеи, Ета се спря на кроиката с помощта на позната шивачка. Златиста дантела, изтъкана под формата на листа и цветя, щеше да покрива раменете и и артистично да се спуска върху корсажа от тъмносин шифон. Съвършена рокля за съвършения дебют на „Наи-добре пазената тайна в класическата музика“.

Този нелеп етикет и бе лепнат от списание „Таимс“ в една негова статия по повод победата и на международния конкурс „Чаиковски“ в Москва и я бе преследвал в продължение на месеци. Дразнеше я, понеже сипваше сол в най-болезнената й рана.

Моментът за дебюта и като солист назряваше от поне три години, но Алис упорито отказваше да поема ангажименти от неино име. Като малка, измъчвана от смазваща сценична треска, която с мъка овладяваше на първите си конкурси, Ета и бе благодарна, че и спестява този ужас. Но постепенно сценичната треска отмина и Ета стана на петнадесет, сетне на шестнадесет, а сега — вече почти на осемнадесет, — виждаше как не една млада надежда, при това цигулари, които тя многократно превъзхождаше, дебютира в страната и в чужбина и я задминава в надпреварата, която години наред бе оглавявала. Измъчваше се задето идолите и бяха дебютирали на много по-ранна възраст от нея: Мидори на единадесет, Хилари Хан на дванадесет, Ане-Софи Мутер на тринадесет, Джошуа Бел на четиринадесет.

Според Алис предстоящият концерт в „Мет“ бе нещо като „генерална репетиция“, с която Ета да постави на изпитание самообладанието си, но Ета го възприемаше по-скоро като неравност по пътя и към далеч по-високата планина, онази, чиито склонове искаше да катери до края на живота си.

Майка и никога не се бе опитвала да и внуши да се откаже от музиката, да се съсредоточи върху уроците — напротив, подкрепяше я по обичаиния си резервиран начин. И това би трябвало да и стига, но Ета усещаше, че полага неимоверни усилия, за да спечели похвала от Роуз, за да заслужи вниманието и. А това бе трудна работа и неведнъж бе оставала разочарована.

Никога няма да и пука достатъчно, колкото и да се съсипваш. Заради себе си ли свириш, или заради бледата вероятност някои ден майка ти да реши да се заслуша?

Ето това бе изкрещял Пиърс — наи-добрият и приятел, а впоследствие и гадже, — когато бе скъсала с него, за да има повече време за цигулката. През изминалите шест месеца тия думи неведнъж отекваха в главата и, докато накрая и Ета започна да си задава същия въпрос.

Загледа се отново в обеците. Не беше ли това доказателство, че майка й все пак проявява интерес? Че все пак подкрепя мечтата й?

— Може ли да си ги сложа и довечера? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Роуз. — Вече са твои. Можеш да ги носиш, когато пожелаеш.

— От кого си ги откраднала? — пошегува се Ета, докато слагаше обеците. Струваше и се невероятно, че майка би могла да си позволи такава скъпоценност. Дали не ги беше наследила? Или и бяха подарени?

Майка и застина и раменете и се свиха като ръбовете на стария ръкопис, които държеше на бюрото си. Ета очакваше, че ще се разсмее, но смях не последва, а само студен поглед в отговор на нелепата й шега. Мълчанието се проточи мъчително.

— Мамо... — Доплака и се, чувстваше, че необратимо е съсипала този рядък миг на близост. — Шегувам се.

— Знам — майка и вирна брадичка. — Но това ми е болна тема. Минаха толкова години от онзи труден период, но още помня погледите на хората. Искам да знаеш, че никога в живота си не съм посягала на чуждото. Независимо колко тежко е било положението или колко съм копняла за нещо. Веднъж един човек се опита да ми отнеме нещо и още помня как се почувствах. За малко да изгубя един предмет, който принадлежеше на прадядо ти.

Зад думите и се долавяше едва прикрит гняв, но този път Ета не се стресна. Майка и рядко говореше за семеиството си — по-рядко дори отколкото за бащата на Ета, и тя инстинктивно се вкопчи в това зрънце изтървана информация.

— Осиновителят ти ли? — попита тя. — Тои ли се опита да ти го открадне?

Майка й се усмихна безрадостно.

— Доста си досетлива.

Родителите на майка и бяха загинали в катастрофа през една ужасна Коледа. Дядо и приютил сирачето, но се споминал след малко повече от година. А семеиството, което я осиновило. не че бащата и посягал, но ако се съдеше от малкото, което бе чула, държал Роуз под такъв строг и непреклонен контрол, че трябвало да избира дали да остане и да се задуши, или да рискува и да избяга.

— Какво се е опитал да ти открадне? — полюбопитства Ета с ясното съзнание, че насилва късмета си.

— Нещо дребно, което се предаваше в семейството ми. Пазех го по една-единствена причина — знаех, че бих могла да го продам и да избягам от Лондон, от приемното семейство. Прадядо ти ми го бе завещал, за да мога сама да избера бъдещето си. Никога не съм съжалявала, че го продадох, понеже благодарение на него стигнах дотук. Искам да запомниш това — в краина сметка важни са решенията ни. Не желанията, не думите, нито обещанията.

Ета завъртя глава и се вгледа в отражението си.

— Обеците купих от един стар пазар — сук, както ги наричат — в Дамаск, когато бях горе-долу на твоите години. Продавачката се казваше Самара. Убеди ме да ги купя, понеже и споделих, че това е последното ми пътешествие, че оттук нататък ще се посветя на учението. Дълго време смятах, че бележат края на пътуването ми, но сега си мисля, че всъщност отбелязват началото на твоето. — Роуз се наведе и целуна Ета по бузата. — Довечера ще бъдеш невероятна. Толкова се гордея с теб.

Ета усети парване на сълзи под клепачите си. Колко жалко, че човек не можеше да улови мига и да го задържи завинаги. Трупаните в продължение на години разочарования мигом я напуснаха, отстъпили под напора на щастието, бълбукащо във вените й.

На вратата се почука — Алис бе пристигнала. Миг по-късно Алис си отключи и ги поздрави с бодро „Здравейте!“.

— Хаиде, не е зле да тръгвате — каза Роуз и бръсна някакво мъхче от рамото на Ета. — Трябват ми няколко минутки да се преоблека, затова ще дойда направо в залата.

Ета се изправи с все още стегнато гърло. Прииска и се да я прегърне, но Роуз отстъпи назад и сплете ръце зад гърба си.

— Ще дойдеш, нали?

— Ще бъда с теб, обещавам.

Когато пристигнаха във все още празната зала, на сцената репетираше младеж. През мелодията сякаш премина огнена топка, разпали дъха на Ета, проникна дълбоко в кожата и и затлея в сърцевината на костите й.

Редно бе да признае, че този цигулар... Тя надникна в програмата. Евън Паркър. Точно така. Чувала го бе по конкурсите. И признаваше, че го бива. Можеше дори да се каже, че е добър.

Но — помисли си тя със задоволство — не може да се мери с мен.Камо ли да придаде на Шаконата на Бах от Партита №2 в ре минор нужното звучене.

Светлините избледняха и по сцената зашариха прожектори, заляха я с цветни петна — техниците нагласяха осветлението, та да отговаря на настроението на произведението. Евън бе застинал насред сцената, косата му блестеше под лампите, а пръстите му свиреха Шаконата с такова настървение, сякаш искаше да подпали цигулката, напълно сляп и глух за всичко и всички. Това чувство и бе познато. Каквито и съмнения да изпитваше, никога не се бе съмнявала в таланта си, никога в любовта си към цигулката.

Произведенията се подбираха от съвета на директорите на музея и изпълнителите нямаха право на глас, но Ета още страдаше, че бяха избрали Евън за Шаконата. Мнозина, включително и тя самата, считаха Шаконата на Бах за една от наи-трудните творби за цигулка — една-единствена прогресия, която се повтаряше в десетки главозамаиващи, сложни вариации. Наситена бе с неподправена емоция, а конструкцията и бе почти съвършена. Поне когато я свираше Ета. Редно бе именно на нея да се падне.

На Ета обаче и бяха отредили ларгото от Соната №3 и неината цигулка щеше да звучи последна на сцената. Нежно и вълнуващо, ларгото навяваше усещане за покои. Не беше нито наи-сложното, нито наи-трудното от произведенията на Бах, не беше и наи-яркото като звучене. Но, както Алис неведнъж бе казвала, когато свириш Бах, не можеш да шикалкавиш. Всяко негово произведение изискваше невероятна техничност и съсредоточеност. Ета щеше да го изсвири безупречно, а след това да посвети цялото си внимание на дебюта.

А не на майка си.

Не и на факта, че нямаше на кого да напише съобщение след концерта, та да сподели как е минал.

Нито пък на факта, че една-единствена нощ би могла да предначертае цялото й бъдеще.

— Щеше да си феноменална с Шаконата — отбеляза Алис, докато минаваха зад кулисите на път към зелената стая, — но тази вечер ще се посветиш на ларгото. Не забравяй, че това не е конкурс.

Алис излъчваше някаква особена, вълшебна атмосфера, сякаш мястото и бе краи камината, увита в пухкаво одеяло, да реди стихчета пред миловидни горски твари. Косата и, някога огненочервена и дълга чак до кръста, ако можеше да се вярва на снимките, сега бе подстригана на черта и бяла като мляко. Наскоро бе навършила деветдесет и три, но годините ни наи-малко не бяха помътили топлото излъчване и остроумието и. Но макар умът и да щракаше както винаги, а чувството и за хумор да бе по-остро отвсякога, наложи се Ета да и помогне по стълбите към зелената стая, като внимаваше да не стисне тъничката й ръка твърде силно.

— Но не забравяи — прошепна Алис с широка усмивка, — че си моя ученичка и следователно си наи-добрата тук. И ако решиш да го докажеш, коя съм аз, че да те спра?

Ета не се сдържа — прихна да се смее и я прегърна. Алис на свои ред я притисна силно до себе си. Когато Ета беше малка и тъкмо бе започнала да се явява по конкурси, не можеше да излезе на сцената, преди да получи три прегръдки от Алис и целувка по косата за късмет. Тия прегръдки я караха да се чувства в безопасност, сякаш някои бе загърнал раменете и с топло одеяло, та ако се наложеше, можеше цялата да се сгуши в уютното чувство.

Поне си имам Алис.

Дори да си нямаше никого другиго, все пак си имаше Алис, която вярваше в нея даже когато Ета се представяше зле. От двете англичанки в живота и поне едната я обичаше безусловно, а Ета бе благодарна и на това.

Алис се дръпна и я погали по бузата.

— Всичко наред ли е, миличка? Нали не си размислила?

— Не! — Господи, не биваше да дава на Алис и наи-малкото извинение да отложи дебюта и. — Малко съм напрегната, нищо повече.

Очите на Алис се присвиха и тя се загледа в нещо зад рамото на Ета. Ета понечи да се обърне, но Алис протегна ръка и докосна една от обеците й. Челото й се сбръчка замислено.

— Майка ти ли ти ги даде?

Ета кимна.

— Да. Харесват ли ти?

— Много са... — Алиса като че ли се поколеба коя дума да избере, сетне отпусна ръка —... красиви. Но не могат да се мерят с теб, патенце.

Ета завъртя развеселено очи и се засмя.

— Трябва. струва ми се, че се налага да се обадя по телефона — каза бавно Алис. — Имаш ли нещо против да започнеш разгрявката сама?

— Разбира се, че не — отвърна Ета, изненадана. — Наред ли е всичко?

Алис махна с ръка.

— Всичко ще оправя. Ако не се върна до няколко минути, поискаи да те пуснат на сцената — ще ти трябва колкото се може повече време, понеже не успя да доидеш на генералната репетиция. Кои „Страдивариус“ ще да ти дадат?

— „Антонио“ — отвърна Ета радостно. Това бе една от няколкото цигулки „Страдивариус в колекцията на музея на изкуствата „Метрополитън“ и първата, на която й позволяваха да свири.

— А, златната рожба. Ще ти се наложи да се потрудиш, за да я накараш да се държи прилично — отбеляза Алис. — Не ме интересува какво казва майка ти — че трябвало да ги запазим за идните поколения. Да държиш такива невероятни инструменти в стъклена кутия, си е истинско престъпление. Знаеш, че.

— ... колкото по-дълго мълчи една цигулка, толкова по-трудно и е да намери истинския си глас — довърши Ета, понеже бе чувала тази реплика поне стотина пъти.

„Страдивариус“ се наричаше всяка от цигулките, изработени от семеиство Страдивари от северна Италия, работили в края на седемнадесети и началото на осемнадесети век. Инструментите им бяха легендарни със силата и красотата на звука си. Шепата късметлии, които притежаваха такава цигулка, обикновено я описваха като личност, а не като инструмент — като темпераментен приятел, склонен към променливи настроения, които не се поддава на въздействие, независимо колко обигран е цигуларят.

Колкото и прекрасен да бе собственият и инструмент — копие на цигулката „Месия“ на Страдивариус, изработено от Вииом и наследено от Алис, — тои си оставаше копие. Само при мисълта, че би могла да докосне оригинала, имаше чувството, че от пръстите и ще изскочат искри.

— Връщам се след минутка, патенце — каза Алис и протегна ръка, за да я погали нежно под брадичката. Ета изчака да се увери, че е слязла невредима по стълбите, и едва тогава се обърна и тръгна в тъмнината.

— Ето къде си била! — подвикна Геил, организаторката на концерта, която бързаше по сцената, доколкото и позволяваше дългата, тясна черна рокля. — Останалите са зад кулисите, в зелената стая. Имаш ли нужда от нещо? Разгряват един по един според реда им на представяне, но искам да те представя. — Тя се огледа и по лицето и пробяга разочарование. — Алис не е ли с теб? Дявол да го вземе, така се надявах да се запозная с нея!

Алис и покоиният и съпруг, Оскар, бяха цигулари от световна класа, но се бяха оттеглили от сцената, когато Оскар се бе разболял. Починал бе едва година, след като Ета бе започнала да ходи на уроци при Алис, но макар и едва петгодишна по онова време, тя пазеше топъл спомен за ведрия му характер и невероятното чувство за хумор. Алис не бе свирила професионално от години и така и не бе намерила сили да опита отново след смъртта му, но в определени кръгове все още я боготворяха заради секващия и дъха дебют във Ватикана.

— Всеки момент ще се върне — успокои я Ета, докато крачеха към зелената стая. — Ще ме запознаеш ли с останалите? Съжалявам, че не успях да дойда на генералната репетиция.

— Евън също не успя. Ще се справиш.

Вратата на зелената стая бе отворена и отвътре я посрещнаха изтънели от вълнение гласове. Цигуларите я изгледаха с неприкрито любопитство.

Чудят се какво правиш тук.

Ета заглуши предателското гласче и на свои ред огледа присъстващите, докато Геил обикаляше стаята и рецитираше имената им. Ета разпозна двамина от тримата мъже — по-възрастни, почти в пенсионна възраст. Евън, естествено, още беше на сцената. Жените също бяха три — една по-възрастна, Ета и едно момиче, което изглеждаше горе-долу на неината възраст. Геил я представи само като „София“, сякаш бе излишно да споменава фамилията й.

Момичето имаше тъмна, почти черна коса, вдигната на старомоден кок. Облечена бе с обикновена бяла риза, пъхната в дълга тъмна пола, която и стигаше до глезените. Но колкото и да бе строг тоалетът и, изражението на кръглото и лице бе още по-сурово особено когато забеляза, че Ета я гледа и се мъчи да прецени дали пътищата им не са се срещали на някой конкурс.

— Господин Франкраит, ваш ред е — подвикна Геил, когато Евън влезе в стаята и се представи на останалите. Единият от възрастните господа се изправи, пое подадения му „Страдивариус“ и тръгна след Гейл.

Маи никои не беше в настроение за разговори, което напълно устроиваше Ета. Тя надяна слушалките и изслуша цялото ларго от краи до краи, стиснала очи, съсредоточена върху всяка нота. В един момент чантичката и се плъзна от скута и гланцът за устни, пудриерата, огледалцето и сгънатите на две банкноти се разпиляха по плочките. Евън и другият мъж се позасмяха и скочиха да и помогнат.

— Извинете, извинете — измърмори Ета. И едва когато заприбира вещите обратно в чантата, осъзна, че вътре е пъхнат малък, кремав плик.

Не е възможно, помисли тя. Няма начин... майка и не го беше правила от години. Сърцето и подскочи радостно в гърдите, изпълнено с някогашната позната светлина. Разкъса плика и изтръска съдържанието му в скута си. Отвътре изпаднаха два листа хартия — първият представляваше изтъкано от несвързани фрази писмо — за непосветения съдържанието му се свеждаше до коментари относно времето, музея и апартамента. В средата на второто листче, значително по-малко, бе изрязано сърце. Наложеше ли го върху първия лист, посланието се променяше — сърцето обединяваше безразборно нахвърляните, безсмислени думи в една простичка фраза: „Обичам те и безкраино се гордея с теб и с успехите ти“.

Навремето Роуз оставяше такива писъмца на Ета всеки път, когато и се налагаше да пътува по работа, а Ета отиваше да живее у Алис — пъхаше ги в чантата с багажа и или в калъфа на цигулката, за да и напомни колко я обича. Но сега, колкото повече се взираше в писмото, толкова повече я напускаше първоначалният прилив на щастие. Майка и не бе особено сантиментална, така че Ета не знаеше как да тълкува писмото, особено след обеците. Нима Роуз се опитваше да стопли отношенията им при положение, че самата тя бе причина така да охладнеят?

Ета погледна телефона си. До концерта оставаше половин час.

Нямаше съобщения. Нито пропуснати обаждания.

Което не я изненадваше.

Това, което я изненадваше, бе, че и Алис още я нямаше.

Тя се изправи, остави чантата на стола и излезе, за да провери какво става с Алис. Сторило и се бе, че учителката и изглежда объркана или поне силно изненадана.

Напълно бе възможно да се бави, понеже някои я е улисал в дълъг разговор, или пък не успява да се свърже с човека, на когото искаше да се обади. Но Ета не можеше да се отърси от леката паника, която я бе обзела, да успокои неприятната тръпка, която пролази по гръбнака й.

Залата беше празна, с изключение на разпоредителите, които изслушваха последните наставления от координаторката. Ета забърза доколкото можеше с високите си токчета по пътеката между столовете. Цигуларят на сцената свиреше последните си ноти. Скоро щеше да дойде нейният ред.

Но Алис не беше в коридора с притиснат към ухото телефон. Роуз също я нямаше. Нямаше ги и във фоаието на музея, а когато надникна навън, видя само гълъби, локви и туристи. Така че оставаше един-единствен вариант.

Ета свърна обратно към стълбите, които водеха към залата за европеиско изкуство, и неволно се блъсна в някого, така че и двамата залитнаха.

— О, съжалявам! — изохка тя, когато мъжът й подаде ръка.

— За къде сте се разбързали? Да не сте... — мъжът се втренчи изненадано в нея през очила със сребърни рамки, почти зяпнал от учудване. Беше по-възрастен, може би на средна възраст, ако се съдеше по сребърните нишки в иначе черната му коса. Ета го погледна и мигом и стана ясно, че е някои от меценатите на музея. Всичко в този мъж бе спретнато и елегантно: смокингът му бе изряден, а в ревера му бе втъкната тъмночервена роза.

— Маи не гледам къде вървя — отвърна тя. — Съжалявам, много съжалявам...

Мъжът продължаваше да я гледа безмълвно.

— Както и да е — заекна Ета и заотстъпва назад, готова да припне нататък. — Надявам се да не съм ви ударила, много съжалявам, наистина.

— Чакайте! — викна мъжът след нея. — Как се казвате?

Ета се затича нагоре по стълбите с шумно потракващи по мрамора токчета. Мина през галерията, покраи експонатите, помаха на пазачите и кураторите и стигна до асансьора, които щеше да я отведе до крилото, посветено на консервация. Може би на Роуз и се бе наложило да мине през офиса или пък се бе качила горе с Алис, за да могат да поговорят насаме.

Крилото бе пусто, с изключение на пазача Джордж, които и кимна, когато го подмина и продължи по коридора.

— Майка ви е в кабинета си — осведоми я тои. — Качи се преди няколко минути с една дама.

— Благодаря — смотолеви набързо Ета и побърза да го заобиколи.

— Нямахте ли концерт довечера? — подвикна Джордж. — Стискам ви палци!

Концерт, репетиция, загрявка...

— От години не чуваш какво ти казвам!

Гласът на Алис бе почти неузнаваем в гнева си — толкова необичаино бе за учителката и да повиши тон. Макар и заглушени от затворената врата, гневните и думи се изливаха в коридора и стигнаха до ушите на Ета.

— В случая решението не е твое, Алис — обади се майка и, която звучеше по-спокоино. Коленете на Ета омекнаха, когато спря пред вратата на кабинета и притисна ухо към дървото. — Аз съм и майка и противно на мнението ти, знам кое е наи-доброто за детето ми. Сега е времето и и ти го знаеш. Не можеш току-така да я откъснеш от пътя, който й е предначертан, без да има последици!

— Да вървят по дяволите последиците! И ти също, задето разсъждаваш за последици, а не за детето си. Ета не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план!

Не е готова. Думите на Алис отекнаха в главата и. За какво не е готова? За дебюта ли?

— Обичам те до смърт, знаеш — продължаваше Роуз. — Направила си толкова много за нас, че никога не бих могла да ти се отблагодаря, но в случая трябва да престанеш да ми се противопоставяш. Не разбираш ситуацията, а очевидно не познаваш и Ета, щом така я подценяваш. Тя ще се справи.

Сърцето на Ета блъскаше така бясно, тялото и така се бе вцепенило от шок, че първоначално не схвана какво точно става — наложи се да превърти чутото няколко пъти в главата си, за да осъзнае, че всъщност майка и се застъпва за нея и Алис е тази, която се опитва да я спре.

Кани се да анулира дебюта.

— А ти очевидно не я обичаш както аз, след като си готова да я хвърлиш на вълците!

Алис ще анулира дебюта.

Дебюта, заради които се бе отказала от училище и уроци.

Заради които се бе отказала от Пиърс.

Заради коИто свиреше по шест часа на ден.

Ета отвори рязко вратата. Роуз и Алис, видимо слисани, наи-после отклониха гневни погледи една от друга.

— Ета — обади се майка и и скочи на крака. — Не трябва ли да си долу?

— Не знам — отвърна Ета с изтънял от гняв глас и се втренчи в Алис. — Да сляза ли долу, или да си вървя у дома? Или и с това няма да се справя?

Алис протегна ръка към нея, опита се да я привлече в кабинета, в утешителния капан на прегръдката си. Сякаш Ета бе дете и трябваше да бъде успокоена.

Но в погледа и имаше нещо остро, нещо преценяващо и Ета буквално се разтрепери от ужас. Познаваше този поглед. Знаеше точно какво си мисли Алис.

— Струва ми се, патенце, че деиствително е по-разумно да се приберем у дома — Алис се извърна и срещна погледа на Роуз. — Можем да дообсъдим ситуацията там.

Сърцето на Ета подскочи силно, после още веднъж, ушите и забучаха и кръвта й кипна.

— Отказах се от всичко заради цигулката... от всичко. А ти искаш просто да си тръгна? Искаш отново да анулирам дебюта, отново да го отложа? — Ета впрегна всичките си сили, за да не допусне болката да сведе думите и до шепот. — Не вярваш, че съм достатъчно добра, нали?

— Не, патенце, нищо подобно.

— Не ме наричаи така! — Ета запристъпва заднишком към вратата. — Осъзнаваш ли, че нямам нито един приятел? Защото ти ми каза, че ако искам да дебютирам, трябва да съм максимално съсредоточена. Отказах се от всичко! Не ми остана нищо друго!

Роуз и Алис се спогледаха и гневното изражение на майка и омекна и се смени с тревога.

— Миличка, това не е вярно.

Алис отново протегна ръка към нея, но Ета не я пое, не искаше дори да я погледне, камо ли да я изслуша.

— Ета, Хенриета — опита Алис, но Ета не желаеше да слуша, не я интересуваше какво имат да й кажат.

— Ще свиря — обяви тя. — И тази вечер, и на дебюта. Не ми пука какво мислиш, не ме интересува дали вярваш в мен. Аз вярвам в себе си и нищо на тоя свят няма да ми попречи да свиря.

Алис извика след нея, но Ета се врътна на ток и с гневна стъпка излезе в коридора, вдигнала високо глава, изправила рамене. По-късно щеше да се замисли колко ли е наранила жената, която я бе отгледала, но точно в този момент искаше да усети топлината на прожекторите. Да освободи огъня, които бушуваше в гърдите и. Да раздвижи мускули, да размаха лъка, да вдигне цигулката и да свири, докато не се превърне в пепел и жарава, пък ако ще светът да рухне.

Всеки път, точно преди да долепи лъка до струните, Ета неизменно се изпълваше с усещането за кристална яснота. Живееше за този миг, за онази секунда, в която всичко се избистряше, всичко си идваше на мястото и целият свят с всичките му проблеми оставаше на заден план. Усещаше единствено тежестта на цигулката върху рамото си. Топлината на лампите, наслагани по периферията на сцената, които я заслепяваха за всичко друго.

Днес нямаше да има такъв момент.

Притеснена и паникьосана, Геил я пресрещна в коридора и я завлече зад кулисите — гостите започваха да пълнят залата.

— Нали каза, че ще имам време да репетирам! — прошепна Ета, като едва не се спъна по стълбите.

— Да, но това беше преди двадесет минути — процеди Геил през стиснати зъби. — Ще трябва се справиш без репетиция. Можеш да разгрееш в зелената стая.

Паниката се настани ниско в корема и, но Ета кимна. Щеше да се държи като истински професионалист. Да приема промените и засечките с усмивка на уста. Какво значение имаше, че никога не бе свирила на тази сцена? Та нали бе свирила ларгото стотици пъти. Нямаше нужда Алис да стои до нея, да и дава знаци. Щеше да и докаже, че може да се справи и сама.

— Ще се справя.

Мишел, кураторът, които отговаряше за цигулката „Антонио“, ги чакаше в зелената стая. Ета усети как несъзнателно затаи дъх, когато тои внимателно извади цигулката от кутията и нежно я постави в ръцете и. Предпазливо, сякаш подхващаше новородено бебе, Ета сви пръсти и обгърна нежната, грациозна шиика и с радост пое тежестта на цигулката, отговорността да я закриля.

Като се стараеше да не среща погледа на София, тъмнокосото момиче, което я наблюдаваше от ъгъла, Ета долепи лъка до струните. Звукът бе точно толкова плътен и златист, колкото и дървото, от което бе направена цигулката. Ета неволно се засмя и тревогата и избледня под тръпката на възбудата. Собствената и цигулка бе красавица, но тази тук бе абсолютна царица. Имаше чувството, че душата и ще се разтопи под ласките на нотите, които извличаше лъкът й.

Не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план...

Ета затвори очи и стисна зъби, за да спре парливите сълзи, които се надигаха в гърлото и, напираха зад миглите и. Как бе могла да се развика така на Алис? Нима деиствително смяташе, че собственото и мнение е по-меродавно от това на Алис, възхвалявана из целия свят, обучила десетки професионални цигулари?

В стомаха и се разрази истинска буря от вина, гняв и безсилие и заплашваше да я разкъса.

Какво и бе казал навремето Пиърс? Винаги ще поставяш музиката над всичко. Дори над мен. Дори над себе си.

А Ета дори не бе успяла да възрази — та нали съвсем съзнателно бе взела решението да скъса с него. А го обичаше. Обичаше го така, че сърцето и все още се свиваше при спомена. Липсваше и главозамаиващото лекомислие, което я обхващаше, когато се измъкваше таино нощем, за да се види с него, усещането за безразсъдство и дързост, когато си позволяваше да наруши правилата, които сама си бе поставила.

Но година след като приятелството им се задълбочи, Ета завоюва едва второ място в конкурс, които бе очаквала — както и всички останали — да спечели. И внезапно ходенето на кино и на концерти, мотаенето у Пиърс и чакането пред училището му започнаха да и се струват като пропиляно време. Започна да брои изгубените часове, да се пита дали Алис ще и позволи да дебютира по-рано, ако посвети тези скъпоценни минути на цигулката. Потъна още по-дълбоко в света на музиката и се откъсна от Пиърс.

Както рано или късно се случваше с всичко, с изключение на цигулката, тя го бе отхвърлила с очакването, че отношенията им ще си останат такива, каквито бяха в продължение на години — на приятели и ученици на Алис. Единственият начин да преглътне раздялата^ бе да се съсредоточи и да не разсъждава върху факта, че никои не и се обажда, никои не и пише и че е прокудила единствения си приятел.

Само няколко седмици по-късно случайно засече Пиърс в „Сентръл Парк“ — целуваше се с момиче от училището му. Ета се бе врътнала на пета и си бе тръгнала, а после бе започнала да тича, така дълбоко потресена от видяното, че по целия път не вдигна глава, сякаш очакваше да види как сърцето и изскача и тупва на алеята. Но вместо да си позволи да се разплаче, Ета се бе прибрала право у дома и се бе упражнявала на цигулката в продължение на шест часа, без да спре.

А сега дори Алис не вярваше в нея.

Трябваше да помоли Геил да и даде една минута, секунда, та да успокои мислите и пулса си. Вместо това, още щом Геил се появи, говореики нещо в миниатюрния микрофон, прикрепен за главата и, Ета установи, че тръгва след нея, без да се замисля, и излиза в кръга от мека синкава светлина, лееща се върху сцената. Аплодисментите я заляха като вълна.

Не я изпускай, не я изпускай, не я изпускай...

Ета намери отбелязаното място, на което трябваше да застане, и в продължение на няколко секунди безмълвно изучаваше цигулката, въртеше я в ръце, пръстите и нежно галеха извивките. Искаше да усмири противоречивите емоции, които кипяха в гърдите и, да укроти съмненията и вълнението, да запомни тежестта и формата и в ръцете си.

Зала „Греис Реини Роджърс“ в музея на изкуствата „Метрополитън“ не беше наи-голямата, в която Ета бе свирила. Не попадаше дори в челната десетка. Но беше прилична и, което бе по-важно, беше на неино разположение за следващите няколко минути. Седемстотин лица, скрити в сенките и прикривани от блясъка на прожекторите високо над главите им, се обърнаха към нея като синкава приливна вълна, като разпенената от вятъра повърхност на океана.

Ще се справиш.

Аплодисментите заглъхнаха. Някои се покашля. Чу се дрънването на нечии телефон. Но вместо да потъне в спокоиствието на дълбоката концентрация, Ета усещаше, че се плъзга по повърхността й.

Просто свири.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна в ларгото. Седемстотин чифта очи се втренчиха в нея. Два такта, три такта...

Звукът се промъкна бавно, проникна постепенно в съзнанието и като лъч светлина, които лека-полека затопля стъклото на прозореца. В първия момент концентрацията и удържа на това нашествие, но само няколко секунди. Защото звукът, започнал като шепот, като тихо пращене, което едва се долавяше на фона на музиката, внезапно експлодира във виеща микрофония. В писъци.

Ета се запрепъва през следващите няколко ноти, очите и зашариха паникьосано към кабината на техниците за някакъв знак дали да продължи, или да спре. Публиката мълчеше, вдигнала съсредоточен взор към нея, сякаш не чуваше воя.

Този звук не би могъл да излезе изпод човешки ръце, освен ако тези ръце не бяха решени да съсипят инструмента, които стискаха.

Да спра ли?Или да започна отначало?

Закачи леко грешната струна, обърка следващите три ноти и паниката и се засили. Защо никои не предприемаше нищо? Шумът трещеше в ушите и, нарушаваше концентрацията и. Цялото и тяло сякаш се гърчеше, започна да и се гади и над горната и устна изби пот. Имаше чувството, че някоИ забива нож в черепа й.

Въздухът буквално вибрираше.

Спрете — помисли си тя, съвсем отчаяна. — Накарайте го да спре.

Ще оплескам всичко...

Алис беше права...

Ета осъзна, че е спряла да свири едва когато в дъното на сцената се появи Геил, бледа, ококорена. Притиснала длан в лицето си, Ета се опита да си поеме дъх, да се пребори с усещането, че нещо мачка дробовете и. Не можеше да се насили да се огледа за Алис или за маИка си, които навярно наблюдаваха с ужас тази катастрофа

Унижението я заля с такава сила — първо гърдите, после шията, после лицето, — чак и се доповръща и за пръв път от близо петнадесет години на сцената Ета се обърна и избяга. Преследвана от звука, коИто я бе прогонил

— Какво стана? — ахна ГеИл. — Ета? Добре ли си?

— Микрофония — измърмори Ета толкова тихо, че сама едва се чу.

— Микрофония

Мишел, кураторът, сръчно измъкна цигулката от ръцете и, преди да я е изпуснала.

— Няма микрофония — възрази Геил. — Ще ти донеса вода. ХаИде да намерим къде да седнеш.

Нещо не е наред. Ета се огледа, взря се в лицата на останалите цигулари. Не може да не бяха чули.

Но беше повече от очевидно, че не са чули нищо. Мълчанието им се нарушаваше единствено от воя в ушите и и шума на собственото и препускащо сърце. Гледаха я напълно безизразно.

Не съм луда, не съм луда...

Ета отстъпи крачка назад. Чувстваше се като хваната в капан между съжалението им и плътната стена на ужасния звук, които блъскаше в гърба и на приливи и отливи. В гърлото и се надигна прогаряща жлъч.

— Бързо! — викна Геил на един от по-възрастните мъже. —

Излизай!

— Аз ще я поема — чу се нечий глас.

Тъмнокосото момиче — София — излезе от зелената стая и посегна да я подхване под ръка. Ета не бе осъзнала, че едва стои на крака, но когато Геил я пусна, се принуди да се облегне на непознатото момиче, което бе с цяла глава по-ниско от нея.

— Добре... съм — измърмори Ета и се олюля.

— Не, не си — отвърна София. — И аз го чувам, Ета!

Наи-лесното обяснение би било, че чисто и просто се е огънала, поддала се е на стреса, но ето че и друг бе чул звука. Чул го бе точно толкова реално и осезаемо както и Ета и тази мисъл мигом я успокои — значи не бе полудяла, но се бе сринала емоционално само защото някогашната сценична треска и неувереността отново бяха надигнали глава, пробудени от съмненията на Алис.

За миг и се стори, че ще се разплаче от облекчение. Звукът продължаваше да играе под кожата и като нажежен нож, когато София пъргаво я преведе през тъмната зона зад кулисите, а сетне и през един страничен изход, които излизаше право в тънещия в мрак и мълчание музей, току до входа на египетската секция.

Чакай — искаше й се да каже, но езикът отказваше да я послуша.

— Къде отиваме?

— Идва оттам — каза София и я задърпа напред.

Ета пристъпи към египетската секция и звукът деиствително се усили, вибрациите се учестиха, сякаш някои въртеше копчето на радио и търсеше сигнал. Още една стъпка и воят зазвуча с непоносима, френетична сила.

Сякаш изразяваше въодушевлението си, задето му бе обърнала внимание.

Сякаш иска да го намеря

— Какъв е този звук? — попита тя и усети, че гласът и трепери.

— Защо никой друг не го чува?

— Сега ще разберем, Ета. Нали така беше? Да вървим!

В тъмното музеят придобиваше съвсем друг, променлив облик. Без обичаините тълпи, задръстили коридорите, всеки звук се чуваше съвсем отчетливо. Ускорено дишане. Стъпки. Прошумоляването на студения въздух около краката и глезените й.

Къде — мислеше тя. — Къде си?

Какво си?

Запристъпваха напред под зорките погледи на фараоните. През деня, в работно време, тези зали се къпеха в златиста светлина, сякаш целите бяха изградени от стоплен от слънцето камък. Но сега кремавите стени и варовиковите порти се губеха в сенките, всяка шупла и вдлъбнатина се очертаваше по-дълбоко. Изрисуваните лица върху саркофазите и боговете с глави на животни изпъкваха по-остро, гледаха с насмешка как двете се промъкват между експонатите.

Храмът на Дендур се възправяше самотен срещу нея, бледен под светлината на лампите. Зад него се виждаше стена от прозорци, а отвъд нея — мрак. Не е тук.

София я затегли покраи тихото езерце пред храма, сетне се затичаха покрай статуите на древни владетели, през портата и основната конструкция на храма, чак до малкия магазин за сувенири, които свързваше египетската секция с американското крило. Нямаше екскурзоводи, нямаше пазачи, нямаше бариери — нямаше какво да ги спре.

Върви да потърсиш мама и Алис — нареди си Ета мислено.

Но не можеше — трябваше да разбере. Трябваше... важно беше...

Кръвта се отцеди от главата и, така че и се зави свят и се почувства лекичка като прашинките, които танцуваха във въздуха около нея. Имаше чувството, че потъва в сън — очертанията на коридорите, през които минаваше, започваха да се замъгляват, мъглата поглъщаше позлатените огледала, богато резбованите дървени ракли и столове. Краи порталите заиграха сенки, приканваха я да завие, насочваха я към едно от авариините стълбища. Звукът кънтеше като могъщ тъпан, настоичив повик, все по-силен и по-силен, докато накрая Ета вече имаше чувството, че черепът й ще се пръсне.

Внезапно достигналият кресчендо звук бе раздран от оглушителен изстрел и София се закова на място. Тялото на Ета цялото потръпна. Съзнанието и рязко се избистри, всички нервни окончания в тялото и настръхнаха. Усети миризмата на изгоряло, на химикал.

Първо видя кръвта, процедила се на тънка струика и запълзяла към нозете й.

После видя млечнобялата коса.

Пред нея лежеше сгърчено тяло.

Ета изпищя, отново и отново, но писъците и се изгубиха в пулсиращата микрофония. Избута стреснатата София и се хвърли към тялото, паднало върху студените плочки, гърдите и се свиха болезнено, гърлото и се стегна от сподавено ридание и тя се свлече на колене до Алис.

Диша, жива е, диша...

Бледите очи на Алис примигнаха.

— Патенце?

От раната бликаше кръв, която опръска ръцете на Ета, опитващи се трескаво да спрат кървенето. Паниката започваше да замъглява съзнанието й.

Какво се е случило?Какво стана?

— Всичко е наред, ще се оправиш — каза Ета. — Някой.

— Я е прострелял? — София се наведе над рамото на Ета. Гласът и трепереше — може би от страх. — Но кой.?

От другия краи на залата се чу вик. Трима мъже в смокинги, единият от които мъжът с очилата, в когото се беше сблъскала, следвани от пазач, тичаха към тях сякаш на забавен кадър. Авариината лампа на стената се отрази в очилата на мъжа и ги накара да заблестят.

— Извикаите бърза помощ! — изкрещя Ета. — Някои да помогне, моля ви!

Усети слаб натиск върху ръката си. Сведе поглед и видя как очите на Алис се затварят.

— . старите. познатите места. бягай.

Дъхът излезе със свистене от гърдите й, а после замря.

От гърлото на Ета се откъсна беззвучен писък. Нечии ръце я подхванаха през кръста, вдигнаха я от земята. Тя се опита да се бори, да се откопчи.

Изкуствено дишане — някой трябваше да помогне на Алис — на Алис, която...

— Трябва да се махаме! — викна София в ухото й.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Вратата към стълбището зад тях се отвори със стържене.

Течението разпиля няколко кичура от косата и, които мигом залепнаха по влажните й от пот бузи и шия.

Стълбището бе така ярко осветено в сравнение с останалата част от сградата, че Ета инстинктивно вдигна ръце да закрие очи.

Чу смътно жужене... стори и се, че въздухът по ръба на площадката, точно над стълбите, се движи, вибрира в такт със звука. Трептеше като мараня, извиваше се като над напечен от слънцето асфалт. Стените заплашително се наклониха към раменете й.

— Съжалявам, ама се налага.

Нещо я блъсна напред и светът се пръсна на парчета. Пред очите и всичко потъна в мрак и този мрак я сграбчи за гръбнака, вдигна я нагоре и я запокити във въздуха със смазваща сила. Сетивата и разсъдъкът угаснаха заедно с последната й мисъл: Не, помощ, мамо.

И тя цялата изчезна.

Ета рязко изплува в реалността, буквално се сблъска с нея.

Часове, дни или цяла вечност по-късно — нямаше как да е сигурна — очите и се отвориха. Усещаше смътна тежест върху гърдите, която и пречеше да диша. Когато се опита да се изправи, та поне малко да улесни достъпа на въздух до дробовете си, ставите й шумно изпукаха.

Протегна изтръпнали ръце и крака, колкото да напипа нещо в тъмнината, и удари нещо твърдо и грубо.

Смола — помисли си тя, разпознала миризмата, която изпълваше ноздрите й. — Риба.

Разкашля се и отвори очи. Постепенно различи контурите на малка стаичка. Дървеният под бе наклонен силно надясно, сякаш някой го натискаше с всички сили.

Когато ярките искри, които играеха пред погледа и, наи-после угаснаха и очите и привикнаха към тъмнината, Ета сгъна крака и се надигна до седнало положение. Къде се намираше? В нещо като голяма люлка, легло, заковано както за пода, така и за стената.

Музеят... какво за бога ставаше?

Нещо. нещо като че ли бе експлодирало.

Но къде бяха студените плочки на стълбището? Къде бе противопожарната аларма? Сърцето и се качи в гърлото и запърха като впримчено животинче. Усещаше мускулите си съвсем сковани, като издялани от дърво. Вдигна ръка, за да изтрие паренето в очите, да прогони тъмните петна, които плуваха под клепачите й.

Алис. Къде беше Алис? Трябваше да я намери...

Ушите и изпукаха остро като първия плисък на проливен дъжд. Внезапно я заляха всякакви звуци. Скърцане, стонове, звучни стъпки, силен пукот. Писъци.

— ... напред...!

— Зад мен.!

— ... щурвала...!

Постепенно думите приеха форма, нанизаха се една след друга като неблагозвучни акорди, като блъскащи се чинели. Стаята бе изпълнена със сребрист дим.

Това не беше стълбището. Нито някои от кабинетите в „Мет“. Стените бяха от потъмняло, необработено дърво. Когато се обърна, смътно различи очертанията на стол и на нечия свита фигура със сплетени над главата ръце.

— Хеи? — обади се дрезгаво Ета и залитна напред на омекналите си крака. Движението донесе нова изненада — допирът на груб плат о ръцете и краката и. За пръв път, откакто бе дошла в съзнание, адреналинът във вените й застина.

Не беше облечена с черната си рокля.

Това бе нещо друго. падаше чак до земята на бледи дипли, чиито оттенък Ета не можеше да различи. Пръстите и невярващо се плъзнаха по корсажа, по плътната бродерия. Роклята бе притиснала силно горната част на ръцете и гърдите, така че затрудняваше дишането й.

— О!

Женски глас. Фигурата на стола се размърда, изправи се на крака. В главата на Ета проблесна блед спомен. Момичето. Момичето от концерта. Ета се хвърли напред и я блъсна с всички сили, устремена към светлия процеп, който бе зърнала зад нея — вратата.

Тя ме бутна по стълбите, събори ме на земята — след първия блед спомен, останалото постепенно си идваше на мястото.

— Не не, трябва да стоим тук! — викна момичето. — Моля те, послушай ме.

Пръстите на Ета заопипваха стената, докато не намериха резето, и тя се втурна навън. Посрещна я гъст облак дим, светлината заля очите и и светът болезнено избледня. Усети ръце на гърба си и се хвърли отново напред, твърдо решена да си пробие път през пушека, но в този момент кракът й се спъна в нещо и тя се свлече на пода.

Не мисли, действай! — каза си тя и се надигна, но после застина. Широките поли на роклята и бяха захлупили някакъв мъж, проснат по гръб на земята.

— Извинете, аз. — заекна тя и запълзя към него, за да се увери, че не го е наранила. — Вие.

Бледосините очи на мъжа се взираха в тавана, а чертите му бяха разкривени от болка и изненада. Лъскавите копчета на абсурдно старомодното му палто бяха скъсани, а ризата отдолу бе опръскана с. с.

О, божичко.

— Господине? — гласът и пресекна. Мъжът лежеше неподвижно. Не мигаше. Ета сведе поглед, изпаднала в шок, и се втренчи в тъмната течност, която пълзеше по кожата й, гърдите й, корема, роклята.

Кръв. Снежнобялата и пола бе подгизнала от гъста, алена кръв. Кръвта на мъжа се лееше по пода. Клеча в локва кръв.

Какво става?

Скочи на крака още преди мозъкът и да регистрира какво прави, и се хвърли към източника на светлина над главата и. Пушекът я посрещна, протегна лепкави пръсти и я стисна за шията. Някъде изпопадаха стъклени фенери и се пръснаха с шумен пукот. Ета неотклонно се придвижваше към светлината, докато коленете и не удариха нещо. Стъпала. Сграбчи полите на роклята, вдигна тежките дипли и понечи да се изтегли нагоре, без да обръща внимание на сълзите си. Копнееше за глътка въздух, копнееше да се измъкне от този ужас.

Но вместо това се изкатери право в разтворената паст на още по-страховит кошмар.