Пасажер

1685 г.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

Нещо експлодира зад гърба й, парна левия й прасец и я събори. Ета се приземи на ръце и колене и в последния миг видя как опашката на тигъра се мярва сред клоните и изчезва в храсталака. Ушите и писнаха болезнено, а когато се обърна, току подноса си съзря главата на кобра, втренчила в нея стъклените си очи. Дългото, усукано тяло лежеше на няколко крачки встрани. И главата, и тялото още тръпнеха

Ета зяпна онемяла, без да усеща дъжда, които внезапно се изсипа отгоре й, забарабани по листата и затропа в калта.

Николас стоеше като вкаменен, все още с револвер в ръка, замръзнал, сякаш простреляният бе той, а не змията.

Ета се пресегна, докосна прасеца си и усети кръв. Смаяна, не можа да откъсне поглед, докато дъждът не започна лека-полека да я отмива, а Николас взе да се окопитва. Тои скочи към нея и изрита тялото на змията.

— Ухапа ли те? — хвана крака и, за да провери, и Ета забеляза, че целият трепери. — Ета! Ухапа ли те?

Не, но преди да уцели змията, куршумът бе бръснал прасеца и и бе оставил сърдита червена резка. Ета дори не бе разбрала, че се е разминала на косъм.

— Господи — изохка тои и притисна длан върху одрасканото. Сетне съдра ръкава на сакото и и затършува в торбата за ножиците. Внимателно попи кръвта и превърза крака и с друга, по-чиста ивица плат.

Но къде отиде тигърът? — зачуди се Ета. В първия момент се бе смаяла и възхитила. Блестящите му очи я следяха с явен интерес. И едва след няколко секунди бе осъзнала, че помежду им няма преграда.

Ръцете на Николас галеха мократа и коса, плъзгаха се по раменете и, надолу по ръцете и обратно нагоре, сетне обгърнаха лицето и в шепи. Постепенно погледът и се избистри, тя видя, че устните му мърдат, и осъзна, че й мълви нещо.

— Можеш ли да се изправиш? — питаше я тои. Под тях земята се бе превърнала в кална река и Ета нямаше търпение да се надигне. Кимна, пое подадената ръка и предпазливо стъпи на ранения си крак. Без да отмества длани от голите му гърди, вдигна лице към неговото. — Добре ли си? — гласът му все още звучеше странно в бучащите и уши. Тя кимна. Да се изправи бе лесно, не толкова лесно бе да проговори. — Искаш ли да вървиш сама?

Тя кимна отново и скръсти ръце.

Николас я побутна напред, но в този миг Ета се сети нещо и го дръпна.

Чакай, да я вземем.

— Кое? Змията?

— Аха — Ета тръсна глава в опит да се съсредоточи. — Може... може да се наложи да я изядем. Да я вземем, а? — Сетне, след кратък размисъл добави: — Но без главата.

Насред зеления шубрак, които искреше на сребристата светлина от облачното небе, под плющящия дъжд, струящ върху лицето, раменете и осеяните му с белези гърди Николас застина, примигна и избухна в смях. Отметна глава назад, остави водните струи да залеят лицето му и когато се наведе да я целуне, сладостта на целувката опари устните му.

Всичко свърши още преди да е започнало. Николас се дръпна, смутен и стреснат, и се взря въпросително в лицето и. На Ета и се прииска да протегне ръце и да погали смръщеното му чело, да заличи тревожните гънки около прекрасните му тъмни очи. Но Николас не бе от мъжете, които копнеят за утеха, прекрасно знаеше това. Знаеше също и че тревогата му не се дължи на нелепо старомодно благоприличие. Отдавна бяха преминали този етап.

Тя изправи рамене и го изгледа предизвикателно.

— На това целувка ли му викаш?

Ъгълчето на устата му се изви в усмивка.

— Нямаме време за истинска целувка, пирате. А сега ми кажи къде се намираме.

Малко след като Николас бе потънал в гъсталака, за да... се захване с нещо, което явно налагаше да си свали ризата, и малко преди Ета да намери каменната глава на Буда, в съзнанието и започна да се прокрадва смътно подозрение. Докато вървеше между дърветата и съзерцаваше тъмните кули на храма в далечината, за миг бе изпитала облекчение, че е права, но краткотраиното доволство твърде бързо бе изтласкано от чувство на гняв.

Ню Йорк.

Лондон.

А сега — Камбоджа.

Нямаше как да е съвпадение. Извади писмото и препрочете първата фраза, онази, на която бяха решили да не обръщат внимание, понеже предхождаше следата в Ню Иорк: Стани и влез в леговището, където тъмнината, чертае ивици. Явно ставаше дума за манастира „Тактсанг Палфуг“ в Бутан, наричан още „Леговището на Тигъра“ или „Гнездото на Тигъра“, където майка и, по собствените и думи, прекарала известно време в медитация, за да прецени какво да прави с живота си. Което в момента звучеше, меко казано, неправдоподобно.

Майка и я бе научила да разчита кодирани писма. Безброи пъти и бе разказвала, уж под формата на приказка за лека нощ, за живота и приключенията си и дори бе нарисувала сцените, закачила бе картините на стената във всекидневната в правилната последователност, та сега Ета се чувстваше като пълна глупачка, задето не бе навързала веднага нещата. Всяка следа бе старателно маскирана, така че да прикрие живота на майка и като пътешественик, и същевременно всяка една бе изложена на възможно най-явното място.

Сега бе сигурна, че картината, изобразяваща Британския музеи, е имала за цел да я отведе не при музея, а при другия обект — Алис. Готова бе да се обзаложи, че ако се разтърси, ще установи, че първият апартамент на майка и, онзи, от които според рисунката се откривала гледка към светлините на Източен Манхатън, се намира не другаде, а на мястото на „Гургулицата“.

Слушаш ли ме, Ета?

Ета, следиш ли какво ти говоря?

Ще ти разкажа една приказка...

Роуз бе посадила семенцата, поливала ги бе неуморно, разказвала й бе за приключенията си година след година.

И в краина сметка и бе осигурила всичко необходимо, за да намери астролабията. От Ета се искаше само да навърже нещата.

Никога не бе зървала „Гнездото на Тигъра“, дори не бе стъпвала в Бутан, но, за щастие, познаваше и друг човек освен майка си, които бе идвал тук.

Двамата с Николас вървяха рамо до рамо, неините очи — впити в земята, неговите — в пътеката пред тях, а от двете им страни се надигаха все повече и повече тъмни камъни и статуи, очертаваха се сред гъстата растителност и сочеха пътя им. От разказите на майка си знаеше, че по неино време двата града — Ангкор Ват и Ангкор Том, където се намираха в момента — са били почти изцяло разчистени от пипалата на джунглата, така че туристите да могат да изследват пръснатите в раиона храмове и построики. Сега обаче явно се намираха в друга епоха, малко след като Кхмерската империя бе изоставила градовете и преди западната цивилизация да насочи вниманието си към тях.

— Маи ще се наложи да плуваме — обади се Николас, първите думи, които изричаше от близо час. Стигнали бяха някаква водна площ, навярно защитния ров, които някога заобикалял великия град. Годините го бяха запълнили с пръст и растителност, но заради пороя нивото на водата бе толкова високо, че не можеха да прегазят.

— Майка ми споменаваше за нещо като мост... При южната порта, доколкото си спомням. — Сегашният мост навярно силно се различаваше от модерното съоръжение, съществувало по неино време, но все пак си струваше да го потърсят, ако не за друго, то поне за да избегнат тварите, които навярно плуваха из рова.

За да запълни мълчанието и да престане да надава ухо към свистящия дъжд, заради които листата съскаха като безброи сърдити змии, Ета реши да смени темата:

— Къде си пътувал с Джулиън?

— Тук и там.

Ясно. Още не се чувстваше готов да говори за Джулиън, така че нямаше да настоява, при положение че темата очевидно бе болезнена. Но пък този период от живота му живо я интересуваше.

— Според мен сте били на прав път. Не знам дали сте уцелили правилната година, но съм почти сигурна, че първата следа сочи към „Гнездото на Тигъра“. Джулиън е загинал именно там, нали?

Николас прокара длан през късата си коса и кимна.

Ета несъзнателно закърши пръсти.

— Майка ми е виновна, нали? За всичко. Задето се е налагало да пътуваш с него, задето е загинал.

— Мога да простя на майка ти, че е деиствала както е смятала за редно, макар да не ми допадат методите и — отвърна Николас. — Но съм сигурен, че ако проследим историята до корена и ще установим, че виновен е единствено Айрънуд.

Винаги Айрънуд.

— Не знам откъде да започнем — продължи той, като задържа един клон, за да може Ета да мине. — Старецът ни прати в Бутан, понеже бе попаднал на сведения, според които монах заварил млада русокоса жена в една от тукашните пещери. Жената така и не излязла от пещерата. С Джулиън бяхме убедени, че и това пътуване ще е безплодно. През годините сме ходили къде ли не — от Мексико до Индия и до онази ледена пустош, която май наричате Аляска.

Ета кимна.

— Не ми е... не ми е лесно да говоря за това — гласът му за миг бе заглушен от нов тътен. — Известно време бях сляп за ролята, която ми бяха отредили. Опитвах се да си внуша, че придружавам Джулиън не като негов слуга, а като брат, приятел и защитник. Тои като че ли деиствително ме възприемаше като свои довереник, но. опасявам се, че съм твърде горд. Започна да ме тормози мисълта, че всъщност му служа единствено като камериер. Стигна се до там, че го възневидях. Точно преди да умре му съобщих, че повече не желая да пътешествам, че искам да се измъкна от клопката на робията. Аирънуд бе обещал да ми осигури определено положение, стига да се завърна в лоното на семеиството, обещал ми бе чудеса, приключения, въобще всичко, което може да замае главата на едно четиринадесетгодишно момче. Но истината е, че така и не получих свобода. Получавах заповеди. Не получих нужното обучение, нито списък с деистващите проходи — вероятно се е страхувал, че ще се измъкна и ще изчезна завинаги. Разбираш ли?

Разбираше. Сайръс бе изпечен манипулатор. Навярно не би се посвенил да му обещае и луната, само и само да го накара да тръгне с Джулиън.

— Исках да мога сам да избирам. Да си изградя свои живот, да чувствам, че държа щурвала в собствените си ръце — така, както се чувствах единствено със семеиство Хол, когато плавах под командването на капитана.

— Как реагира Джулиън, когато му каза, че не искаш повече да пътуваш?

Николас дълго мълча.

— Напомни ми, че съм подписал договор и че нищо, дори общата ни кръв, не би склонило Аирънуд да го развали. Че това бил смисълът на живота ми, че така стояли нещата. Ужасно съжалявам, приятелче, и така нататък. Не смятам, че сърцето му беше черно, просто твърде дълго бе слушал подобни оправдания както всички останали от клана.

Ета изгаряше от желание да го хване за ръката, но прегърбените му рамене я плашеха, струваше й се, че не иска да бъде докосван.

— Твърде скоро осъзнах грешката си. Възнамерявах, щом се върнем в осемнадесети век, да напусна семеиството, да си намеря място в родната ми епоха и си надявах, когато се върнем. — гласът му заглъхна. — София още ли е убедена, че нарочно съм го оставил да падне?

Ета трепна издайнически.

— Казах й, че е невъзможно.

— Нима? — тои отмести поредния клон. — Не я виня. Вероятно всички са знаели, че нямам търпение да хвърля хомота. Така и стана, благодарение на изгнаничеството ми. Случвало се е... случвало ми се е да се питам дали несъзнателно не съм го оставил да падне, понеже съм се досещал какви ще са последиците.

Ета поклати глава.

— Не. Даже София е наясно, че е било злополука.

— Но въпреки това ме смята за виновен — довърши тои. — Аз също. А понеже съм пълен глупак, въпреки всичко го възприемах като брат. Обичах го и го ценях не по-малко от Чеис, които ми е брат по всичко, освен по кръв. Но Джулиън далеч не ми отвръщаше със същото.

Ета се опита да си припомни какво бе казала София — че Джулиън настоявал останалите да се държат с Николас като с негов брат, но явно желанията му са останали само на думи, след като не бе показал братски чувства.

— Това не означава, че си глупак — изсумтя тя и отметна няколко мокри кичура от лицето си. — Заслужаваш точно толкова обич и уважение колкото всеки друг човек.

Не разбра дали я е чул, понеже Николас не отговори, само вдигна лице към дъжда, сетне продължи мълчаливо напред.

— Трябваше да го спася — промълви след известно време. — Преди малко, когато реших, че си изчезнала. споменът за Джулиън се пробуди с пълна сила. Сграбчи ме и отказа да ме пусне дори след като се уверих, че всичко е наред.

Пристъп на паника, изненада се Ета. Или ехо от ужасен спомен? Това обясняваше острата му реакция.

— Осъзнах, че не бих могъл да те предпазя от всичко, и това ме побърква — продължи тои. — Но искрено съжалявам задето ти наговорих такива неща.

— Аз пък се побърквам, когато се държат с мен като с дете — отвърна тя. — Знам, че не го направи нарочно и че в твоето време нещата стоят другояче, но нищо не може да ме вбеси повече.

Николас кимна.

— Знам. Държах се безразсъдно.

Ета сви рамене.

— И на мен не са ми чужди безразсъдните мисли, повярваи ми. През по-голямата част от живота си бях убедена, че майка ми съжалява, задето ме е родила, и затова се държи така хладно. Затова е вечно студена и критична. Но знам, че не е така. Когато бях малка, мама беше. много различна. И винаги ми е давала всичко, което поискам. — Като изключим, че пропусна да ми каже за семейната дарба. Тя погледна Николас в очите. — Това не съм го казвала на никого. Досега никога не съм го изричала с думи, дори наум.

— А сега, когато знаеш истината?

Ета, свела поглед, за да не цопне в някоя кална яма или вада, внезапно долови нещо пъстро с периферното си зрение. Побърза да клекне в калта и го дръпна надолу. Николас се приземи на колене и изохка от изненада. Нещо бе привлякло погледа и. Надигна се леко и надникна през храстите. До момента вървяха по ръба на защитния ров, следваики градските стени, поне доколкото можеха, понеже джунглата всячески се стараеше да ги скрие от погледа им. Но ето че сега съзря нещо различно от безкрайната зеленина. Приведе се напред, разтвори завесата от листа и клони и видя жълтеникаво-кафяв плат. Движение.

Хора.

Трябваха и няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. В неино време будистките монаси носеха роби в ярки, наситени цветове — от шафраненожълти до тъмнооранжеви. Тези бяха в по-убити, жълтеникави тонове, опръскани с кал, и лепнеха, мокри, към телата на мъжете, които бързаха да се приютят под грамадната порта в отсрещния край на рушащия се мост.

— Навярно това е мостът, за които е говорела майка ти — прошепна Николас в ухото й.

Ета кимна. Това маи бе единственият брод през защитния ров, които още не бе рухнал, макар джунглата да правеше всичко възможно да го събори.

Монасите като че ли обсъждаха какво да правят. Единият вдигна ръце и посочи към джунглата, като че ли точно към скривалището им, и Ета и Николас се хвърлиха на земята.

— Не може ли просто... да продължим напред? — измърмори тя.

Николас вдигна вежда.

— И според теб няма да се изненадат, като ни видят?

Добре де, прав беше. Ако пътуването във времето изискваше да се слееш с обстановката, деиствително щеше да е трудно да обяснят какво правят в камбоджанските джунгли.

— С нас няма пазител, които да обясни присъствието ни — продължи тихо Николас. — Ако срещата ни събуди любопитството им и я опишат някъде и тези писания бъдат намерени.

Щяха да променят хода на историята. Навярно незначително, но Ета не бе склонна да рискува бъдещото — нито своето, нито неговото.

Нямаше как да прецени колко време са чакали — достатъчно дълго, че да задряма, облегната на гърдите на Николас, притиснала буза в голото му рамо. Събудиха я гласове. Топлата, твърда опора зад гърба и внезапно изчезна — Николас се бе изправил. Монасите бяха напуснали подслона и се насочваха към моста.

Ета разтърка лице, заслушана в тихия говор и шляпането на краката им върху влажната пръст. Проследи ги с поглед — монасите намериха пътека от другата страна и джунглата в миг ги погълна и скри от поглед. Бяха десетима. Николас изчака още няколко минути, за да се увери, че от града не се задават други, и когато реши, че е безопасно да тръгват, помогна на Ета да се изправи. Тя предпазливо стъпи на ранения си крак.

— Добре съм — каза, като видя, че Николас я поглежда тревожно. Щеше да се справи.

— Майка ти маи е истинско страшилище — отбеляза Николас, като я хвана за лакътя, за да и помогне да прескочи едно паднало дърво, а след това така и не я пусна. — Революция, световна воина, джунгла — направо се плаша какво ни чака.

— Париж — прошепна Ета. Така живо помнеше картината с Люксембургската градина, че буквално усещаше уханието на тревата, на дърветата, на безкрайните лехи с цветя. Тук, след дъжда, миризмата на разложение бе още по-задушаваща. Заради тежките облаци нощта бе подранила, разперила бе дълги пръсти в небето и междУ дърветата вече притъмняваше. Интересно какво свързваше майка й и семейството й с това място.

— Мили боже. Нека позная — Френската революция? Режимът на терора? — Николас се почеса по носа. — Не съм сигурен, че съм готов да се простя с главата си заради пустата астролабия.

Ако се съдеше по досегашните им приключения, Ета не би се учудила, ако деиствително се окажеха в опасна близост до някоя гилотина, еи така, като допълнително предизвикателство. Разбираше, че смисълът на препятствията бе да разубеди евентуалните преследвачи... ама все пак.

Протегна ръце, после и гръб. Щом майка и бе достатъчно корава, за да се справи, значи и Ета нямаше да се огъне.

А после ще се прибера у дома — помисли си тя. — У дома, при мама, и... какво друго?

— Защо ми се струва, че долавям известно нетърпение? — пошегува се Николас и се усмихна бегло. При вида на тази усмивка Ета усети как нещо я стопля, връхлетя я споменът за меките, нежни устни върху нейните.

— Не ми е. чак толкова неприятно — призна тя за пръв път. Не можеше да отрече, че тази необикновена дарба бе едновременно въодушевяваща и абсурдна, страховита и прекрасна и караше сърцето и да препуска. Събуждаше желанието и да напусне затворения кръг на струните и конкурсите, и безкраините репетиции. Караше я да се чувства силна и способна, задето бе оцеляла дотук, задето продължаваше да оцелява, изостряше любопитството и за всички загадъчни епохи, които, стига да поискаше, бяха разпръснати като колода карти пред нея — можеше да избере която си поиска.

А Николас ме целуна.

И тя него.

При това не под напора на обстоятелствата. Не в миг на опияняващо облекчение, или поне не изцяло. Целувката им бе напълно естествена и истинска. Инстинктивно бе доловила, че отношенията им се променят, задълбочават се по начин, за които не смееше и да се надява. И може би деиствително бе родена за пират, защото бе готова да се бори със зъби и нокти, преди да се откаже от богатството, което бе намерила.

Хвърли бърз поглед към Николас, към изсечения му профил и в главата и изневиделица заседна неочаквана мисъл, която така и не успя да изтика. Идеалното, наи-удобно решение и тя усети как се вкопчва отчаяно в него.

Ако Сайръс деиствително се канеше да го накаже, задето бе позволил на Ета да се измъкне с астролабията, тогава. Може би наистина трябваше да тръгне с нея, за да се спаси от гнева му. Да се върне с нея в бъдещето, където да се радва на всички модерни чудеса, които Ета приемаше за даденост. Да си намери работа, да продължи образованието си, да.

Повече да не види Чеис и капитан Хол. Нито семеиството, което си бе създал. Да не получи кораба, за който така отчаяно копнееше.

Осъзнаваше, че е егоистично да иска Николас да замине с нея, и макар желанието и да се диктуваше предимно от грижа за свободата му, усещаше, че не е готова да се раздели с него завинаги, да не знае каква е съдбата му, да не чуе никога повече онова тихо стенание, което се бе откъснало от гърдите му, докато я целуваше. Макар да не се заблуждаваше, че неиното време бе пострасистка утопия, в която никои няма да го закача или тормози заради цвета на кожата му, все пак не беше осемнадесети век. Там деиствително можеше да има живот, живот, на който сам да бъде господар.

Въздъхна и докосна нежно ръката, хванала лакътя и, за да я задържи, ако се подхлъзне по влажните, обрасли с мъх камъни.

Не можеш да решаваш вместо него. Всеки сам кове съдбата си.„

А тя трябваше да върви напред. Неиният дом бе Ню Иорк, дебютът, майка й, Алис и...

Въздухът бе захладнял след бурята и Ета потрепера. Николас я притисна до себе си и заедно, рамо до рамо, тръгнаха по пътеката към арката на първата каменна порта. Ета изви шия, за да хвърли последен поглед към огромното лице, обърнало взор към буината растителност, която неумолимо превземаше пукнатините между камъните. Заострените върхове на кулите, изградени от стъпаловидно наредени каменни люспи, приличаха на лотосови пъпки.

— Да починем малко — предложи Николас, когато се скриха под арката.

Дъждът бе утихнал до ситна мъглица — не вали, а плюе, обичаше да казва Алис в такива случаи, — но от дърветата и полуразрушените стени се стичаха безброи вадички. На Ета и се искаше да изцеди водата от мократа си рокля, но предпочиташе да не спират. За пръв път в живота си усещаше колко ценно е времето и не искаше да го пилеят. Трябваше да бързат. Защо тогава душата и ликуваше, задето забавят крачка дори само за няколко минути?

Защото щеше да разполага с кратък миг, в които да е до него, да усеща кожата му до своята, да чува мислите му. А имаше и друга причина, друга мисъл, която навярно се бе въртяла в главата и през цялото време, изчакваики търпеливо да бъде чута: колкото по-скоро намереха астролабията, толкова по-скоро щеше да се наложи да замине. А при положение че Николас многократно бе казвал, че не възнамерява да пътешества повече, раздялата щеше да е завинаги.

Престани.

— По-добре да вървим. — И по-добре да престане да обмисля невъзможни варианти. И да престане да се мотае, понеже не е готова да се откаже от онова, което се зараждаше между тях.

Мамо. Колкото повече разсъждаваше върху безразсъдния си план, толкова повече се убеждаваше, че се налага да приключи с всичко за по-кратко време от седемте дни, които им оставаха. Нужен и бе елементът на изненадата, за да се върне в бъдещето и да измъкне майка си, да не говорим, че и трябваше време да разбере къде точно я държат.

— Ета, моля те, знам, че губим време, но трябва да хапнеш нещо, а и искам да се уверя, че наоколо няма никого. Ще ида да потърся прохода. А ти се погрижи за... раната.

При умолителния му тон възражението застина на устните и. Но когато Николас понечи да тръгне, вперил поглед към града, тя го хвана за китката.

— Не искам да се разделяме. Моля те. остани. Ще си почина няколко минути, ще хапна, а после ще го потърсим заедно.

Изражението му омекна.

— Добре, Ета. Добре.

Ета седна в калта и облегна гръб на едната половина на портата, а Николас — на другата. Чак сега разбра какво е правил, когато я бе оставил краи потока: дълбал бе купички от дърво. Протегна едната, за да събере малко дъждовна вода в издълбаната и сърцевина, и я подаде на Ета. Тя пресуши водата на една глътка и на свои ред протегна купичката към небето. Николас затършува в подгизналата торба, извади мократа си риза с печално изражение и и подаде малка, ярка на цвят чепка банани.

Тя лакомо дръпна първия и побърза да начупи меката сърцевина на парчета. Николас се подвоуми дали да изстиска ризата, но се отказа и я нахлузи както си беше. От арката се процеждаха капки, танцуваха в мътната светлина и глухо капеха по камъните. Водата се стичаше по пътеките, утъпкани от хиляди стъпки в хода на стотици години. Присвила очи, Ета забеляза, че в една от по-отдалечените построики са прораснали бледи дървета и рушат цели участъци от стената с корените и клоните си.

Скоро птиците отново зачуруликаха и Ета затвори клепачи, вдиша с наслада влажния въздух. Когато отвори очи, Николас я наблюдаваше с неразгадаемо изражение, свил колене към брадичката си.

Стори и се, че се отдръпва, че вълните на мислите му го отнасят и побърза да се хвърли след него, за да го върне в настоящето.

— Хей, може ли една целувка?

Зарадва се, че все още бе в състояние да го изненада. Замисленото му изражение трепна и той изненадано се изсмя.

— Не знам дали е разумно. Така никога няма да си тръгнем.

Ето, дръзката извивка на усмивката му. Кръвта и забуча и макар тя да го бе подкачила, сега се изчерви от скрития намек. Уви,

Усмивката изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появила.

Николас посегна към ранения и крак, за да огледа драскотината. Поклати глава и внимателно разви мократа превръзка. Едната му ръка хвана глезена и, погали извивката на костта, а другата проследи мускула, като внимаваше да не докосва неравната червена рана. Ета усети как кожата и настръхва под допира му. Някъде дълбоко в корема и започна да дълбае непозната болка, премина в изгаряща горещина, която се надигна към гърдите и, към шията и лицето, докато накрая цялото и тяло пламна от болезнената потребност да го докосне на свой ред.

Николас се приведе и съвсем леко долепи устни към синината на пищяла й, която Ета дори не бе забелязала до момента.

— Не си виновен ти — прошепна тя. Ако бе внимавала повече, нямаше да настъпи змията.

— Вероятно ще се съглася с теб след известно време — прошепна тои с устни върху кожата и, — но за момента ми позволи да се отдам на угризения.

Тя му се усмихна мило и се надигна на колене. Изпълзя до него и чу как дишането му се накъсва. Погледна я в очите. Ръцете му се свиха върху коленете и когато Ета притисна длани върху тях, усети, че пръстите му треперят.

Вдигна дясната му ръка и целуна нежно разранените, набраздени от белези кокалчета, и когато Николас потръпна, тялото и откликна със същия трепет. Пусна ръката му и обви коленете му с ръце.

— Караш ме... — Николас не довърши, понеже Ета се наведе и го целуна съвсем леко по устните. И когато тои не се отдръпна, когато вдиша дъха му, го целуна отново, този път малко по-настоичиво. Усети, че се опитва да измъкне ръце изпод неините, но тя не му позволи и със задоволство отбеляза смаяното му изражение. За миг се замисли дали не заменяше една страст с друга — екстаза от изявите на сцената с това странно усещане за свобода, за необузданата, непозната неина същност, която се проявяваше само в негово присъствие. Николас я караше да се чувства смела, позволяваше и да бъде себе си, без да поставя условия и без да съди и Ета чувстваше, че животът и се променя и намества, и превръща в нещо далеч по-красиво и сияйно.

— Значи и ти чувстваш същото? — прошепна тои толкова тихо, че в първия момент й се стори, че й се е счуло.

Опря нос в неговия и цялото и тяло запя, заликува в малка, съвършена симфония от щастие.

— Пусни ме — изрече тои дрезгаво, макар да бе достатъчно силен сам да издърпа ръцете си. Мислите и затанцуваха в шеметен танц — желание, объркване и отчаяние.

— Ета.

Николас се наведе към нея и устните му уловиха неините в дълга целувка, докато тя не се задъха, останала без дъх. Придърпа я към себе си и тя пусна ръцете му, обгърна прекрасното му лице в шепи, остави пръстите му да се заровят в косата и, ръцете му — да обгърнат раменете и. Ако в този момент небето се продънеше, нямаше да усети бурята, погълната от страст. Времето се опитваше да я дръпне назад, настоичиво и упорито, но тя копнееше да остане тук, да вдишва уханието на морето в кожата му, да притиска лице във вдлъбнатината в основата на шията му, където бузата и прилягаше съвършено, сякаш това местенце бе създадено именно за да приютява нея и само нея. Ако на този свят съществуваше място, където можеха да се скрият и времето да ги забрави, то Ета жадуваше да го открие.

Николас дишаше така тежко, че сърцето му блъскаше в ребрата и. Навярно и неиното думтеше по същия начин. Изви глава и прокара устни по извивката на ухото му, впила пръсти в силните мускули на гърба му.

— Не бива — прошепна тои умолително в косата и. — Не бива да усложняваме нещата още повече.

Твърде късно.

Какво всъщност правеше тя — измъчваше се сама, вкусваше нещо, което не можеше да има? Можеше да се пребори, трябваше да пребори тази сила, която я теглеше към него, която ги впримчваше в копнеж. Привличане. Ета щеше да се върне у дома, той също, и онова, което ги притегляше един към друг, щеше да се стопи в разстоянието и времето, и смъртта.

Когато си се родила, той е бил мъртъв от стотици години.

Изобщо не се предполагаше да се срещнат. Може би затова копнежът и по него бе така болезнен — защото бе невъзможно да са заедно, а и двамата бяха твърде упорити, та да търпят някои да им казва какво може и какво не може да правят.

Но точно в този момент не й пукаше.

Точно в този момент и на него не му пукаше.

Така и не разбра кои пръв протегна ръце към другия, знаеше само че отново се целуват, и то така, че дробовете и пламнаха, а тялото и изгаряше от болезнената жажда да го притегли по-плътно до себе си. Гърбът и опря в мократа каменна рамка на портата и вече усещаше вкуса на бурята в целувките му, бушуващите ветрове на отчаянието и безсилието, същите, които беснееха и в нея.

Устните му, нежни и меки, се притискаха в неините, ръцете му се вкопчиха в рамката на вратата, уловиха я в сладостен капан. Усещаше, че изцяло се е предал на насладата да я открива частица по частица. Пръстите и се вкопчиха в мократа му риза. Светът избледня и изчезна, сякаш бе прекрачила през поредния проход.

Проход.

Придърпа го по-близо и се опита да изтика всичко останало от съзнанието си. От гърлото на Николас се откъсна тих, жаден звук.

Астролабията.

Плъзна ръце около кръста му, пръстите и затърсиха топлата гола кожа под ризата му.

Мама.

— Ета — шепнеше тои, сякаш името и бе забранена таина. — Ета... трябва... прохода.

Нямаме време.

— Знам — успя да отвърне тя с устни върху неговите. — Но.

Нямаше сили да го отблъсне, да сложи край, макар да знаеше, че краят е неизбежен. Дори и в този миг тази мисъл я изпълваше с отчаяние, с непоносима трескавост. Вкопчи се в него още по-силно, отказа да го пусне.

Нямаме време за това.

Трябваше да спрат така, както бяха започнали. Заедно.

Усети как движенията му се забавят, опияняващите целувки замират.

Нямаме време за нас.

Тя въздъхна разтреперано и извърна лице. Николас се наведе и отпусна глава в шепа, съвсем задъхан.

— Както виждаш, оказах се прав — каза след малко с глух глас. — Трябва. Трябва да тръгваме, преди Аирънуд да прати някои пътешественик подире ни. Ако вече не го е направил.

Ета кимна, без да вдига поглед от мокрите камъни и ручеичетата дъждовна вода, които пълзяха между тях. Защо трябва да е така — стрелна я мъчителна мисъл. — Защо точно той?Защо?

— Знаеш ли накъде трябва да вървим? — попита тои тихо. Вдигна ръка, като да погали лицето и, но после я отпусна, сякаш бе размислил.

— Мисля... мисля, че трябва да стигнем при Терасата на слоновете — отвърна Ета след миг. — Това изобразяваше картината на мама — гледка към терасата, някак отгоре. Но не знам къде точно се пада самата тераса.

— Няма значение, има как да разберем. Предполагам, сме достатъчно близо, за да чуем резонанса — тои извади хармониката и духна. Повикът на прохода му отговори два пъти по-силно, отекна шумно между голите камъни. Ета напрегна слух, вслуша се в множеството пластове на дивия зов, за да се ориентира откъде идва. И долови нещо ново, някакво жужене, което не бе чувала досега.

Цялото й тяло се напрегна.

— Не ти ли звучи по-различно?

— Звучи ми точно толкова отвратително колкото всеки път. — Николас преметната торбата през рамо. — Тръгваме ли?

Ета се постара да преглътне непонятната тревога и тръгна след него през изоставения град. Интересно колко ли време е било нужно на джунглата да заличи следите от човешки живот? Съжаляваше, че не помни защо точно са били изоставени двата града, но като че ли ставаше дума за воина, за приливите и отливите на властта, които в краина сметка унищожаваха и наи-великите цивилизации. Ако не беше резонансът, едва ли щеше да успее да намери прохода. Макар Роуз да и беше показвала карти на града, да и беше посочвала къде точно са били разкопките, ако изобщо е имало разкопки, сега пътеките бяха почти изцяло скрити от храстите, някогашните дървените построики се бяха превърнали в развалини, така че с мъка разпозна храма „Байон“, когато минаха покрай него.

— Това е храмът „Байон“ — поясни тя, когато забеляза възхитения поглед на Николас. — Мама твърди, че по кулите са издялани над двеста лица. Според някои учени голяма част изобразяват владетеля, който построил града, Джаяварман VII.

— Определено е държал да го запомнят — отбеляза Николас. — Но пък е хубавец. Как мислиш бих изглеждал аз върху някоя от тия кули?

Ета се разсмя.

— А аз?

— Не бих понесъл мисълта лицето ти да краси тия колони. Сам-само, изоставено, та само джунглата да му се възхищава — тои поклати глава. — Никога. Няма да позволя. Но съм склонен да се съглася някои художник да те превърне в галион ⁸, така че част от теб винаги да пори морските вълни, където ти е мястото.

Ета така се смая от пламенната му реч, че изгуби и ума, и дума. Забелязал, Николас сведе глава и се смръщи от смущение.

— Добре — рече тя. — Но само при условие, че ми дадеш меч. А може би и превръзка на окото? Ти прецени как ще изглеждам по-страховито в очите на бъдещите ти жертви.

— Става — съгласи се Николас на наречието на моряците. — Само като те видят, сърцата им ще се свият от ужас.

Ета се усмихна доволно.

Барелефите по стените на храма бяха потъмнели от дъжда и пълзящите растения, но Ета успя да различи нещо като пазарище — хора, които разменяха и продаваха стоки, а над главите им плуваха риби. Следваики неясната пътека в калта, минаха забързано покраи образите на маршируващи воини, придружени от слонове, покраи сцена, изобразяваща огромна риба, погълнала елен, сетне покраи кралско шествие. Дъждът бе измил всякакви следи от присъствието на монасите, но Николас така и не можеше да се отпусне, така и не свали гарда, докато не зърнаха изтъканата от светлина стена над Терасата на слоновете.

Същата, която майка и бе нарисувала и закачила над канапето във всекидневната.

Терасата на слоновете се намираше съвсем близо до... до... Името и убягваше... До „Фимеанакас“, първия храм в града. Онзи, в които бе погребано свещено дърво и в чиито разкопки уж бе участвала майка и. Ета огледа подозрително стръмните стъпала, опасващи стената на храма. Камъкът изглеждаше почти червен на фона на пищната сива конструкция отгоре.

Какво свързваше семейството й с това място?

Обърна се към повдигнатата площадка пред тях и пое протегнатата ръка на Николас, които вече се катереше нагоре. Някога владетелят излизал на тази тераса, за да приветства победоносните си воиски. Околовръст, в самите подпори, бяха издялани слонове. Изглеждаше сякаш терасата лежи върху гърбовете им.

— Възкачи се на раменете на паметта — прошепна Николас. Нещата като че ли се навързваха — слоновете се славеха с дългата си памет, — но това не обясняваше защо въздухът трептеше и подскачаше така неравномерно пред входа на прохода. Гръмовният му вои почти успяваше да заглуши някакъв втори, по-нисък тон. Като пулс, уловен на необичайно място в тялото.

— Какво има?

— Нищо, просто. — Ета се обърна бавно назад към града, вгледа се в дърветата, които сякаш бяха прекрачили стените, в изваяните в камъка лица, които я наблюдаваха със спокоини, ведри усмивки. Кога отново щеше да види подобна гледка — този град в точно този момент, преди туристите да го завладеят?

Никога.

Ето това бе голямата опасност, голямото изкушение на пътуването във времето — шансът, свободата, хилядите възможности да заживееш другаде, да започнеш отначало. Красотата, която ти се разкрива, стига да поспреш и да погледнеш. И това напълно компенсираше останалите рискове — да се изгубиш, да попаднеш във враждебна ситуация, да се натъкнеш на пропаднал проход.

— Да вървим — промълви Николас и й подаде ръка.

Отново я обзе мъчителен копнеж за музика. Притисна пръсти към тялото си и си представи каква непозната дълбочина и топла, страстна жизненост би изтръгнала от струните. И когато прекрачи от влажния въздух на джунглата в електрическата, тръпнеща прегръдка на прохода, искрено страдаше, че никога повече няма да види това място.

⁸ . Декоративна фигура, поставяна на носа на кораба. Обикновено се дяла от дърво и изобразявала женска фигура или митично същество. — Бел. прев.