Пасажер

1776 г.

ОСЕМ

Димът ги посрещна няколко мили, преди да стигнат ферибота при Бруклин.

— Какво става? — обърна се Ета към Николас. — Битка ли се води?

Николас обаче също недоумяваше. Двамата загледаха черните струйки, понесли се в тъмнеещото небе.

— Сега е моментът да кажеш нещо — каза Ета на София. — Примерно, ако ти хрумне да споделиш какво е това страховито нещо в далечината.

София се загледа в ноктите на ръцете си.

— Прикриването на информация поставя всички ни в опасност — напомни и Николас. — Не бих могъл да ви защитавам, ако не знам какво ни очаква.

София отпусна ръце в скута си с раздразнено изражение.

— Добре. Това е пожарът, бу ува още от сутринта. „Големият нюиоркски пожар“. Щеше да знаеш, ако беше внимавал по време на обучението.

— Ако обучението ми включваше нещо повече от съвети как да не умра, инструкции да не разкривам таината и наставления как да връзвам вратовръзката на Джулиън, може би щях да запомня тази подробност — тросна й се той.

Ета примигна, стресната от гневната искра, пламнала помежду им, и се напъна да се сети дали е чела нещо за този пожар.

— Какво се е запалило? — попита тя. За да има толкова дим, явно гореше нещо голямо.

— Цялата западна част на града — отвърна София след поредната пауза. — Доколкото си спомням, избухнал е тази сутрин — двадесет и първи септември. Сигурно целият квартал е изгорял.

Не за пръв път Ета си помисли колко ли странно се чувстват членовете на семеиство Аирънуд задето живеят извън нормалния поток на времето, знаят всичко, което се е случило преди тях, и почти всичко, което тепърва ще се случи. Поне до известен момент. Това навярно значително ги улесняваше, когато трябваше да решат къде да инвестират, къде да вдигнат къща и какво да предприемат в полза на клана.

— Как е започнал?

— Зависи кого попиташ — британците са убедени, че някои от шпионите на Вашингтон е драснал клечката, когато воиската се принудила да напусне града.

Навярно всичко е било от дърво, нужна е била една-единствена искра. Ета разтърка чело и хвърли поглед към Николас. Развързал бе кърпата на шията си и я бе оставил да виси от раменете му. Ризата му бе разтворена и разкриваше няколко сантиметра топла кожа. Дрехите му бяха омачкани от пътя и гребането, но това ни наи-малко не го смущаваше, за разлика от София, която все нещо оправяше по тоалета си и се опитваше да изтупа прахоляка от роклята си. Втрила си бе и някакъв парфюм, но Ета се опитваше да усети уханието на Николас — на свеж бриз, слънце и ром.

Колкото по-неспокоина ставаше София — не спираше да суче пръсти в скута си, а краката и постоянно подритваха под полите на роклята, — толкова повече се вглъбяваше Николас. Това не беше тревогата, която бе забелязала по-рано на брега — тогава раздразнението му към Аирънуд бе примесено с гняв. Сега мълчеше и гледа е втренчено през прозореца, макар погледът му да не се спираше на нищо конкретно, а пръстът му поглаждаше автоматично горната му устна.

Сигурна бе, че Николас е в състояние да преброи на едната си ръка нещата, които го плашат. Може би дори само на един пръст. Със София можеше да се справи, а и за Аирънуд изглеждаше подготвен. Тогава каква бе причината за студеното му изражение?

Вместо да търпи непоносимото мълчание, Ета попита:

— Виждали ли сте Ню Йорк преди пожара?

Глупав въпрос. Знаеше, че е бил в Ню Иорк, че дори е живял там известно време. Джак и го бе казал онзи път, когато се опитваше да събере сведения за всички на кораба.

Невероятно колко нищожен се чувстваш, когато някои отказва дори да те погледне. За миг Ета реши, че няма да и отговори, понеже така и не отмести поглед от прозореца. Но накрая все пак благоволи да отрони една дума:

— Веднъж.

— Как ви се стори? — не се предаваше Ета. Реши да се съсредоточи върху раздразнението, което се надигаше у нея, и да преглътне огорчението.

— Мръсен.

За изненада на Ета, София също се включи:

— Това маи е единственият въпрос, по които сме на едно мнение. Жителите хвърлят помията и боклуците си на улицата, на плъховете и кучетата, а каквото остане, отива в реката. Вонята се надушва от няколко мили преди да стигнеш града. Така че пушекът е добре дошъл.

Странно нещо бе миналото — на моменти бе стряскащо тихо, животът се разгръщаше толкова бавно, че чак пъплеше, а миризмата на хора и места бе направо невъобразима. Носът и още не беше привикнал.

Когато доиде време да спрат и кочияшът скочи от капрата, за да им отвори вратата, главата така я болеше, че бе готова да си разбие черепа в земята, само и само да се спаси от мъчителното пулсиране. София се смъкна от каретата със залитане, подпряла се на рамото и. Николас слезе последен и подаде малка кесия, навярно пари, на кочияша, който се залови да разпряга конете.

Въздухът бе наситен с пушек, а ветрецът го отнасяше отвъд накъдрените води на Ист Ривър. Ета усещаше задушливия вкус чак в гърлото си. В наситения мирис на овъглено дърво се долавяше сладникавата воня на гнилоч и на пресен тор, но дали се носеше от горящите боклуци, или от воиниците, дето маршируваха покраи тях, нямаше как да се определи.

Първия път, когато зърна ярките червени униформи сред зелените поля на Лонг Айлънд, Ета здравата се стресна. Мигом разпозна прочутите алени униформи — британците напредваха от град на град, патрулираха шосетата, спираха кочияшите на всеки пункт за проверка и преглеждаха документите на пътниците.

Отблизо се виждаха сребристобелите ширити по реверите и лъскавите копчета на кремавите жилетки под жакетите. Бричовете и чорапите на повечето воиници бяха оплескани с прахоляк, а по лицата на всички бе изписана безкраина умора. Крачеха напред-назад по площадката на ферибота и насочваха тълпите, които се качваха и слизаха от плоските баржи, за да заобиколят горящия Ню Йорк.

— ... предпочетоха да го изгорят до основи, преди да го изоставят, а?

— ... умишлен палеж, от Бродуеи до Хъдсън всичко е заминало, разпростира се и на север, и на запад, съсипа хубавите пивници.

Ета се извърна — двамина воиници тъкмо ги подминаваха, долепили глави. Когато я забелязаха, кимнаха учтиво и продължиха пътя си с по едно „Добър вечер, мадам“. Изпод черните шапки лицата им бяха учудващо младолики — защо ли очакваше, че хората от миналото ще са по-възрастни от нея? В целия ход на историята войните винаги са лягали върху плещите на младите.

След известни пререкания лодкарят се съгласи да направи един последен курс преди мръкване и едва след това да си тръгне за вкъщи. София се стрелна напред като куршум и едва не я изблъска, та по-скоро да се покатери в ниската плоскодънна лодка. С периферното си зрение Ета видя, че Николас и предлага ръката си, ала предвид доскорошната му студенина, реши, че не е в настроение да ласкае кавалерското му чувство, затуи зарея поглед към гората от мачти и платна по реката.

Този Манхатън не се издигаше величествено пред погледа и и Ета не можа да разбере къде се намират. По някаква причина невъзможността да се ориентира в града, в които бе израснала, и причиняваше остра болка. Гледката на голото пространство досами ръба на острова, същото, което познаваше като „Батъри Парк“. Тя затвори очи и си представи как Бруклинският мост протяга снага над главата и, представи си опънатите кабели, солидните каменни арки. Но когато отвори отново очи, във виолетовото вечерно небе не опираха лъскави стъклени небостъргачи. Пушекът не галеше фасадите на извисяващите се луксозни жилищни сгради. Никоя от постройките наоколо не надвишаваше няколко етажа.

Двамина лодкари ги прекараха през реката под съпровода на шумното плискане на веслата, така различно от механичния рев на фериботите от неиното време. В отсъствието на магистралите и колите наоколо цареше неестествена тишина. Несъзнателно се огледа за самолет.

Това не е Ню Йорк — помисли си тя, — това не е моят дом, не е възможно...

Не плачи — нареди си строго. — Да не си посмяла... От сълзи нямаше полза, само щяха да привлекат нежелано внимание към факта, че не си е на мястото. Николас стоеше до нея, облегнат на борда на лодката в обичайната си поза — скръстени на гърдите ръце и безизразно лице. Ета не разбираше как бе възможно така жестоко да прикриваш мислите и чувствата си.

— Нима се каните отново да ми говорите? — попита го тя язвително.

— Роден съм тук, през 1757 година — тои затвори очи, но не преди Ета да зърне някаква емоция да припламва. — В началото не ми беше... лесно.

Тя го зачака да продължи.

Николас преглътна мъчително.

— Капитан Хол, с когото се запознахте, макар и бегло. живееше със съпругата си в малка къща в края на града. След като откупи свободата ми, заживях при него и положението ми значително се подобри.

Откупи свободата ми. Ета усети как я прорязва болка, пареща и дълбока, последвана от объркване.

— Искате да кажете. — започна тя. — Роден сте в семеиство Айрънуд, но те.

Тневът я задави и думите така и не излязоха от устата и. Николас сви рамене.

Най-небрежно сви рамене.

— Не бях законно дете, нито пък желано. По онова време децата приемаха статута на маиките си. Майка ми бе тяхна собственост, следователно и аз. — Николас я погледна. — Не знаеха, че съм наследил тяхната. дарба. докато не минаха години и вече живеех с Хол и съпругата му.

— Израснали сте заедно с Чеис, нали така? — попита Ета, а като видя изненадата му, добави: — Тои сам ми разказа, преди няколко дни, докато се разхождахме на палубата, че госпожа Хол не позволила на капитана да ви качи на кораб, преди да се научите да четете и да пишете.

Николас неочаквано се усмихна.

— Тя бе надарена с необичаина добрина и смел дух, истинска дама. Когато я изгубихме, вече не виждахме причина да се връщаме тук. Освен по работа.

— А Хол как ви намери? И защо семеиството ви. — така и не успя да изрече „ви е продало", понеже се страхуваше да не повърне.

Николас сниши глас.

— Навярно знаете, че с разрастването на семеиството дарбата се среща все по-рядко, нали така?

Ета кимна.

— Хол е далечен роднина на семеиство Аирънуд — всъщност тои самият е отгледан от тях, след като избили семеиството му, клан на име Хемлок, за да наложат подчинение сред оцелелите. Но неговата дарба не е като моята и вашата. Такива като него се наричат „пазители". Не могат да пътуват и са принудени да живеят в своето време. Но наблюдават входовете към проходите, за да гарантират безопасността на пътешествениците и да следят кои влиза и кои излиза. Изпълняват и други задачи в полза на семеиството — грижат се за финансовите интереси и имуществото му в различните епохи и предават съобщения през вековете.

Очите на Ета се разшириха.

— Как, за бога, биха могли да предават съобщения?

— Ако са наши предшественици, оставят послания в различни семейни гробници, които се проверяват от други пазители. Ако живеят след настоящата епоха, писмата се носят обратно във времето от определени пътешественици. На Хол например бе възложено да надзирава транспортирането и продажбата на захарната реколта от една от семейните плантации в Карибите.

Нещо не се връзваше.

— А вие познавахте ли го, преди да отидете да живеете при него?

Николас поклати глава.

— Аирънуд решил да продаде старата фамилна къща на „Куин Стриит“ заедно с обзавеждането. Майка ми била закупена заедно с друга домашна прислужничка и обявила, че съм избягал. Оставила ме в един шкаф с надеждата да успея да се измъкна и да живея като свободен човек. Никога нямаше да се съглася, ако знаех какво точно се случва.

Ета отвори уста да попита какво се случило с майка му, но тои побърза да я прекъсне:

— Хол ме намерил, когато отишли да инспектират къщата, преди да пристигнат купувачите. Бил съм полумъртъв от глад, мръсен като улично куче — майка ми ми бе казала да не мърдам от мястото си и да мълча, а по онова време бях доста по-изпълнителен — Николас се усмихна иронично. — Изнесъл ме навън на ръце. Погрижил се да узакони положението ми на свободен човек. Минаха години, преди някои от клана да се върне в тази епоха и да научи за мен. Известно време ме обучаваха и пътешествах по заповед на Аирънуд, но вече не го правя. Повече не смятам да напускам морето и истинското си семейство.

Ета се насили да изтика от главата си образа на малкото момче, сам-самичко в тъмнината в продължение на дълги, дълги дни.

— Какво ще правите, след като приключите с ангажимента си към Айрънуд?

Николас пристъпи от крак на крак и разсеяно разтри рамото си.

— Трябва да се срещна с Чеис и останалите и да изпълня задълженията си на почетен капитан. Капитан Хол ще се завърне до края на месеца, така че съвсем скоро отново ще отплаваме заедно.

Разбира се, че ще си има отговорности. Имаше си собствен живот

— просто по една случаиност, в продължение на няколко дни, пътищата им се бяха срещнали. Защо я обземаше такава тревога при мисълта, че Николас ще си тръгне?

— Безопасно ли е да се пътува точно сега? Ще се оправите ли?

— Не се тревожете за мен, госпожице Спенсър — отвърна тои. В същия миг носът на лодката опря в кея от другата страна на реката.

— Винаги се оправям.

— Можете да ме наричате Ета — отвърна тя с усмивка. — Ще ми бъде приятно.

Безстрастната му маска като че ли се пропука, но само за миг. На Ета и се стори, че разчита гняв, но инстинктът и нашепваше нещо друго, нещо по-страшно — че го бе жегнала болезнена изненада, сякаш го бе блъснала в студените води на реката.

— Вие... — започна тои и вдигна очи към небето, а на лицето му се изписа мъчителна усмивка. Ета не откъсваше поглед от лицето му — не поглеждаше нито към София, която я викаше, нито към платната, които прорязваха виолетовата тъмнина. Тои се засмя тихо, някак учудено, притиснал длани към тялото си. — На моменти направо ме съсипвате, госпожице Спенсър.

Преди Ета да успее да асимилира какво се опитва да и каже, Николас вече бе на носа на лодката и помагаше на мъжете да я завържат. А когато доиде време да слизат, на кея я чакаше само София.

— Досаждаше ли ти? Слава богу, че скоро ще замине — отбеляза София, при това така високо, че да я чуе целият град.

—Не! — побърза да възрази Ета. — Съвсем не.

Въпреки уверенията и, София изгледа подозрително Николас, които крачеше пред тях. Насреща им се зададе тумба жени със светнали очи и намазани с руж бузи. Гърдите им почти преливаха от ниско изрязаните деколтета.

— Трябва ли ти място да преспиш, сладурче? — попита едната и тръгна след него. — Дано огънят да не е подпалил и твоита къща. Аз имам едно топло местенце.

— Вече съм ангажиран — отвърна Николас и внимателно отмести ръката на жената от рамото си. — Приятна вечер, дами.

Ангажиран ли? Ета се загледа в гърба му, в свиването и изопването на мускулите, докато крачеше напред.

В този миг София изохка глухо и изпусна цял поток ругатни — стъпила бе право в купчинка пресни конски фъшкии. Миризмата се надигна и смеси със задушливия пушек и стомахът на Ета се сви неприятно.

— Ама че дяволски късмет!

Вече беше тъмно като в рог, когато Николас наи-после откри каретата на Аирънуд сред бягащите от пожара — по думите на София трябваше да отседнат в една „долнопробна странноприемница" на име „Гургулицата", току отвъд очертанията на града, тоест малко след финансовия раион, какъвто го познаваше Ета. Сайръс Аирънуд бе предложил на собственика достатъчно пари, че да им отстъпи стаите на горния етаж за три нощи, докато тои, семеиството му и прислугата спяха в мазето.

— Защо просто не купи истинска къща в града? — попита Ета, все още под впечатлението от разказа на Николас. Семеиството очевидно можеше да си го позволи.

— Дядо вече се оглежда за подходящ имот — обясни София с напрегнат тон. — Решил е да ни заточи в тази епоха, поне за обозримото бъдеще, така че се опитва да намери траино решение. Но сега ни иска в „Гургулицата", така че отиваме там.

— Маи хич не те блазни мисълта за този „примитивен" живот, а? — Ета вдигна въпросително вежда.

Тръгнаха по протежение на стария пощенски път, както го нарече кочияшът. Когато навлязоха в Манхатън, Ета разпозна имената на някои от улиците — „Уол Стриит", „Брод Уеи". Но след като подминаха зеления обществен парк, претъпкан от бегълци, покъщнина и воиници, които се опитваха да поддържат някакъв ред, градът премина в ниви. Без нито една постройка. Хълмове. Обработваема земя.

Ета поклати глава невярващо.

— Знам — измърмори замечтано София. — Как да не се изкуши човек да купи няколко парцела и да ги запази на свое име още няколко века.

В града — в нейния град — бе свикнала денем да се движи в сенките на грамадните сгради, а нощем — да не вижда звездите заради светлините на града. Но тук небето бе голо, недокоснато, изложило на показ хиляди блещукащи звезди. Не се виждаше нищо освен някоя и друга къща, едни малки, други големи. От време на време се чуваше блеенето на овце и изцвилването на кон, тихото бълбукане на невидими потоци. Липсваше и ускореният пулс на живота у дома, надигналата се от напечения паваж горещина, отражението на лъчите в безкраините редици прозорци, тълпите. Постоянният вой на коли, аларми, влакове.

Скоро всичко ще приключи, напомни си тя.

Или поне така се надяваше.

Напрежението, свило стомаха и, се разпростря и във вените, досущ като паяжина, твърде лепкава и упорита, че да се отърве от нея. Мъчеше се да си представи как ли ще изглежда този „дядо“, как ще я възприеме. Уви, разполагаше само с описанията на София и Николас, а от тях си бе изградила нелепата представа за мъж с кървав меч в ръка, с остри зъби и нокти, които се вслушваше единствено в буцата пепел и лед, дето тежеше в гърдите му наместо сърце.

Дишай — нареди си тя отчаяно, — дишай. Какво друго би могла да направи? Може би щеше да успее да изкопчи някаква информация от него, която да и помогне да се измъкне, да разбере как да се върне при Алис.

Странноприемница „Гургулицата“ бе по-далече, отколкото очакваше. През по-голямата част от пътуването се опитваше да се ориентира по реката — движеха се на изток, но все още бяха близо до центъра — може би някъде около „Лексингтън“ или „Трето авеню“?

— Какво е това? — учуди се тя и се приведе да разгледа малкото съзвездие от лагерни огньове, грейнало пред тях.

Николас също се наклони към прозорчето и топлото му рамо опря в нейното.

— Предполагам, лагерът на кралската артилерия.

Маи беше прав. Когато приближиха, съзряха лампи и фенери, доказателствата за бушуващата воина проблясваха на светлината. Зад внушителната редица оръдия се виждаха фургони, каруци, конюшни, бели палатки. Сградите, съвсем обикновени на вид, бяха вдигнати между малкото дървета, които не бяха отсечени и нарязани за огрев.

„Гургулицата“ бе току от другата страна на лагера, в дъното на прашното шосе. Свещите, наредени по первазите, придаваха уютен вид на неприветливата дървена фасада. На Ета и приличаше по-скоро на голяма къща в колониален стил, отколкото на странноприемница. Беше си двуетажна къща, без да се брои таванският етаж, леко наклонена надясно. Някои се бе опитал да и вдъхне известно очарование и бе боядисал капаците на прозорците в червено. Провесената над улицата дървена табела леко се поклащаше. В тъмното изрязаната в дървото птица приличаше по-скоро на гарван, отколкото на гургулица.

— Хаиде — подкани я София щом слезе от каретата с помощта на кочияша.

Ета тръгна неохотно подире и, разкъсвана от нетърпение и безпокоиство. В която и посока да се накланяха чувствата и, вълнението и бе толкова силно, че чак пареше. Възбудата, задето наи-после щеше да стигне до дъното на тази таинствена история, усукваше вътрешностите и, измъчваше я повече, отколкото ужасът какво ще поиска Айрънуд от нея.

Развръзката наближаваше.

Щеше да си отиде у дома.

Развръзката.

Да намери начин да спаси Алис.

Развръзката.

Важното бе да не спира да диша.

Николас я настигна, вдигнал взор към прозорците на странноприемницата. Светлината от фенерите играеше върху кожата му. Ета побърза да извърне поглед — знаеше, че ще разчете тревожното и изражение така лесно, както и тя неговото, а не и се искаше за пореден път да я види объркана и изгубила кураж.

— Единственият път за бягство минава през тази врата — каза

Ета кимна и поизправи рамене.

В същия миг звуците от странноприемницата плиснаха върху шосето като фалшив акорд — отвътре със залитане се показа един от посетителите на странноприемницата, воиник, успял да натика само едната си ръка в униформената куртка. Тои нахлузи перуката си и се извърна да изгледа първо София, сетне Ета, при което се олюля застрашително.

— Здравейте, момичета... — подхвана той с мазен глас.

Ета инстинктивно отстъпи назад и се блъсна в нещо твърдо и топло. Ръцете на Николас обгърнаха за миг лактите и, тя прелетя през последното стъпало, покрай войника и се озова пред вратата.

— Лека нощ, сър — отвърна решително Николас, сетне отвори вратата и отвътре лъхна облак спарен въздух. — Не ги поглеждаите — прошепна на Ета, която едва го чу през шумотевицата.

Минаваше полунощ, но в стаята бе пълно с воиници и обикновени граждани, обикаляха около масите, надигаха се от столовете и залитаха към бара. Ета си пое дълбоко дъх — въздухът бе пропит от миризмата на восък от капещите свещи, на прокиснала пот и разлята бира.

Внезапно полите на роклята и се закачиха в нещо и загубила равновесие, тя за втори път се люшна към Николас. Посегна да откачи дрехата и едва не подскочи — ръката и докосна топла, влажна плът. Николас изсъска и мигом изблъска месестата ръка. Воиникът се потеше така обилно, като че искаше да изкара целия погълнат алкохол през порите си — ризата му бе подгизнала под мишниците и по гърба.

— Продължавайте — прошепна Николас. Ета понечи да се обърне, да хвърли гневен поглед назад, но Николас я побутна към стълбите в дъното на помещението.

— Можех и сама да се оправя — измърмори Ета.

— Знам — отвърна тои и тя усети дъха му върху кожата си. — Направих му услуга, нищо че не заслужава. Но ако държите да се пролее кръв, на излизане ще му оставя такъв белег, че ще ме помни цял живот.

Тия думи и подеистваха като ток. Стъпила на наи-долното стъпало, тя се извърна така бързо, че роклята и се усука, натежа и Николас вдигна ръце, за да я подхване. Топлината на дланите му проникна през роклята, през корсета и ризата, но Ета дори не забеляза. Наи-после очите им бяха на едно ниво.

Николас вдигна вежда.

— Тази вечер ли тръгвате? — попита го тя.

— За Кънектикът ли? Не, едва на сутринта. Ще трябва да потърся къде да отседна.

— Не можете ли да останете тук?

Изражението му омекна и Ета можеше да се закълне, че за миг ръцете му я обгърнаха по-плътно.

— Не, госпожице Спенсър, не мога.

— Хаиде, Ета — подвикна София. — Дядо не обича да чака.

Ета не помръдна.

— Наистина ли мислехте, че ще си тръгна, без да се сбогувам с вас? — прошепна Николас. — Ако не друго, дадох ви дума, че усетя ли да ви заплашва и наИ-малката опасност, ще ви отведа оттук.

— Обещавате ли?

— Разбира се.

Стълбите скърцаха под тежестта им, а и бяха толкова тесни, че Ета се изкушаваше да се извърти и да се изкачи ребром. Николас се приведе, за да не удари глава в ниския таван.

Минаха през втория етаж и Ета се опита да надзърне през открехнатите врати. Тук явно бяха спалните помещения на офицерите — воиниците бяха по-малко, а и униформите им бяха в по-добро състояние, отколкото на онези долу.

София така се бе изказала за странноприемницата, че Ета очакваше да види полуразрушени стени и глутници освирепели плъхове, понесли мебелите и килимите на косматите си гърбове. Вместо това помещенията изглеждаха чисти, макар и възтесни и малко мрачни.

На третия етаж мебелировката бе още по-скромна. Вратите бяха три. София приглади коса, понагласи роклята си и пристъпи към наи-лявата врата, пред която стоеше на пост мъж с пушка. Николас го огледа преценяващо.

Преди Ета да успее да почука, отвътре се чу звучен глас.

— Влезте.

Влязоха и тримата. Стаята беше гола колкото и коридора отвън, за сметка на това задушно топла заради огъня в камината. Като се изключи леглото с балдахин и малката масичка до него, един сандък и порцеланово нощно гърне, единствената друга мебел бе широкото кресло. В креслото седеше мъж и се припичаше на буйния огън.

Тои не се изправи при влизането им, а само ги изгледа. Ета чу София да преглъща смутено. Мъжът неочаквано вдигна дясната си ръка и София едва не се препъна в бързината да скочи напред и да целуне златния му пръстен.

Здравей, дядо. Изглеждаш добре.

— А ти вониш като волски задник.

Ета се изсмя изненадано и острият му поглед отскочи към нея. Той наклони преценяващо глава и смехът замря върху устните й.

Лицето му бе кръгло като на София, чертите — остри, въпреки разрушителната сила на годините. Тежките му клепачи почти закриваха леденостудени очи, ъгълчетата на устните му висяха надолу и му придаваха изражение на уморена апатия, сякаш едва търпеше присъствието им. Тои нагласи синия копринен халат, които бе наметнал върху ризата и бричовете си.

Този едничък поглед я проряза като с бръснач.

Мъжът се обърна към София.

— Можеш да си вървиш.

София подскочи, сякаш я бе блъснал към вратата.

— Нима ще ми противоречиш? — попита я безстрастно мъжът.

София затвори уста и погледна въпросително към Николас.

— Той остава — заяви твърдо мъжът и направи нетърпелив жест с ръка. — За бога, дете, ще умра от старост, докато те чакам да излезеш.

Ета видя как София си поема дълбоко дъх, изправя рамене и се отправя към вратата със заучена грациозност и и стана ясно едно — София упорства да остане само когато я гонят.

— Елате на светло — нареди и Аирънуд, когато вратата се затвори. Сетне вдигна книгата от скута си и я пусна на земята.

Николас, стиснал юмруци зад гърба си, се приближи заедно с Ета към стареца. Спря на половин крачка пред нея.

— Аз съм Ета — обади се тя в опит да запълни мъчителната тишина. Отговор не последва и колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно и ставаше да овладее желанието си да хукне към вратата. Никога, дори и при наи-тежките случаи на сценична треска, наи-смазващите пристъпи на паника преди представление, не се бе задушавала от такъв ужас. От горещината, лъхаща от камината, и умората от няколкочасовото пътуване я заболя коремът.

Внезапно се ядоса на себе си, задето мълчи. Защо да не се разкрещи, защо да не му каже колко е бясна, задето я бе принудил да доиде тук без никакво обяснение? Вместо да си е у дома, тя стърчеше смутено пред него само защото той бе пожелал такава сега отгоре на всичко мълчеше насреща й като гаргойл. Мъжът, който се бе отнасял към Николас и майка му като към роби, които бе пожертвал свободата им, за да може по-добре да играе „ролята“ си, да се слива по-умело с останалите.

— Закъсня, Самюел.

Навярно причината бе в сенките, хвърляни от пламъците, но Ета бе готова да се закълне, че Николас настръхна.

— Казвам се Николас, както прекрасно знаете. А и не виждам причина да стигнете до подобно заключение.

— Казах, че искам да са тук не по-късно от двадесет и първи. А ето че изминаха десет минути от първия час на двадесет и втори. Сумата на възнаграждението ти ще бъде намалена, за да се отчете този пропуск.

Кръвта на Ета кипна.

— Но това е...

— Ковчежникът ми е на долния етаж. Вероятно го помниш. Тои, естествено, те знае с истинското ти име. Николас! За бога! Защо не се кръсти Шарлеман⁴, след като така и така си решил да си измислиш нова самоличност? Определено влезе като император.

Нима му се надсмиваше? Задето бе избрал име по свои вкус, наместо онова, което друг му бе дал? Очевидно злобното подмятане имаше за цел да напомни на Николас миналото му.

Ще се справя. Ета се вкопчи в думите на майка си, в доверието и. Ако не друго, отказваше да трепери под суровия поглед на стареца. Искаше майка й да се гордее с нея.

— Обяснете ми защо съм тук — каза тя студено.

— А вие как мислите? — отвърна мъжът с въпрос и вдигна едната си тънка сребърна вежда. Лъв, вторачен в дребна домашна котка.

— Предполагам, смятате да ме държите като заложница — каза Ета. — За да си отмъстите на майка ми.

Сайръс се изсмя гърлено.

— Така ли? А как ще реагирате, ако се окаже, че е точно обратното?

Ета го стрелна с поглед, които прерасна в изненада, а след това в ужас, понеже старецът извади малка, лъскава фотография от предния джоб на копринения си халат. Обзета от парализиращ страх, Ета едва успя да протегне ръка и да поеме снимката.

От нея я гледаше лицето на майка и със завързана през устата кърпа. Ако в изражението и се долавяше поне малко страх, вместо гняв, Ета може би щеше да се усъмни, че са намерили някого, които прилича на нея. Но не, Роуз бе с роклята, която бе облякла за представлението. Пространството около нея тънеше в полумрак, но Ета разпозна собствената им всекидневна. Нечия ръка, протегната пред обектива, стискаше вестник „Ню Иорк Таимс“ от деня след концерта. Пред погледа на Ета рязко притъмня. Виждаше единствено лицето на Алис, в онзи миг, когато очите и се затвориха за последно. Усещаше единствено кръвта на Алис, засъхнала по ръцете й.

— Ще се наложи да изплатите един дълг към семеиството ни — каза старецът. — И ще правите каквото ви кажа, иначе майка ви ще се прости с живота, а вие самата никога няма да си тръгнете от тази затънтена епоха.

⁴ Карл Велики. — Бел. прев.

ДЕВЕТ

Шокът я разтърси цялата и в тялото и лумна непозната дотогава ярост. Ета скочи срещу Сайръс, но в последния момент Николас я сграбчи през кръста и я дръпна назад.

— Ах, копеле...!

— Госпожице Спенсър — Николас затегна хватка, мъчеики се я да удържи. — Ета!

Доловила умолителната нотка в гласа му, Ета спря да се бори и се отпУсна в ръцете му. Сайръс се изправи, вгледа се внимателно в лицето й и запристъпва в кръг около тях.

— Мислех, че е възможно да сте Аирънуд... че Огъстъс е допуснал още една грешка, но виждам, че съм грешал. Нямате нашите черти. Кой е баща ви?

— Да не мислите, че ще ви кажа? — озъби му се Ета.

Сайръс махна пренебрежително с ръка и се приближи до сандъка.

— Няма значение, след като очевидно не сте нито Аирънуд, нито Джакаранда или Хемлок.

София бе споменала, че съществували още три клана, включително Линдън, чиито членове умеели да пътуват през времето. Но пък и София, и Николас бяха убедени, че другите вече не съществуват, асимилирани от Айрънуд.

— Майка ви е последният жив пътешественик от рода Линдън, поне така смятахме, докато не научихме за вас.

Сайръс наи-после намери каквото търсеше из дълбините на сандъка. Протегна предмета към Ета и Николас едва тогава я освободи от хватката си.

Малък дневник с кожени корици, щамповани с инициалите РКЛ и великолепно златно дърво. Очите й проследиха формите му — леката извивка на дънера, протегнатите нагоре, преплетени клони, пищната корона от листа. Корените също бяха сплетени, а тънките линии се пресичаха една друга безспир.

— Не го ли разпознавате? — обади се Аирънуд, които очевидно се забавляваше от недоумението и. — Майка ви и неиният дядо, Бенджамин Линдън, безкраино се гордееха с потеклото си. Това е семейният ви герб.

— Всеки род си има герб с формата на дърво — поясни тихо Николас, когато Ета го погледна въпросително. Сетне кимна към сандъка, чиито капак бе украсен с великолепно, силно дърво, дебелите клони на което сякаш израстваха направо от земята⁵.

Дядо й. Майка и бе споменала, че е отгледана от дядо си. Значи... не всичко бе лъжа, така ли? Просто внимателно изфабрикувана истина?

— Пътищата ни се пресякоха по време на екскурзия в Ренесансова Италия. Тогава реших, че срещата ни е щастливо съвпадение, поне е дядо и неотдавна бе починал и тя се бе оказала сама — продължи Сайръс, като я гледаше обвинително. — Направих нужните стъпки, за да я въведа в семеиството, исках да я омъжа за Огъстъс и да я спася от самотата, но преди седемнадесет години майка ви изчезна и оттогава не спираме да я търсим.

Ета стискаше разтреперано дневника, но накрая не се сдържа и го отвори. Отгърна корицата и хвърли бърз поглед върху спретнатите редове, изписани с почерка на майка й. Имаше чувството, че наслуки е завъртяла случаино видяна брава и неочаквано е заварила майка си зад вратата.

Лондон по времето на кралица Виктория. Рим през пети век. Египет в началото на двадесети век. Изредени бяха близо стотина места, придружени с кратки описания като например: „Видях Кралицата — двамата с Принца минаха покрай нас на коне на път за Бъкингамския дворец“ и „Камилата едва не изяде косата на Гъс — дръпна я от скалпа му като да беше трева“, а също и „Господи, не искам никога повече да виждам мъже с шкембета и тоги...

— Пътешествениците си водят дневници — поясни Николас с тих глас. — Отбелязват часа и датата на преминаване през проходите, понеже не бива да срещнат себе си в друго време.

Ета кимна, стиснала кожения тефтер, но умът и отказваше да смели чутото. Как така да „срещнат себе си“? И защо не биваше да го правят?

— Изправете се, дете — ще си изкривите гръбнака още преди да сте пораснала. За бога!

Вместо да изправи гръб, Ета тръгна да кръстосва стаята.

Значи майка й изчезнала? Или бе избягала?

И в този миг разбра. Та нали неведнъж и бе казвала — избягала от осиновителя си, които се оказал истински тиранин. Искал да контролира живота й.

Ета се взря в стареца изпод мигли. Оцелелите членове на другите три семеиства били асимилирани от клана Аирънуд. Това ли е имала предвид майка и? Че след смъртта на дядо си е била принудена да се присъедини към семейство Айрънуд?

— Аз също я търсих — Сайръс се обърна и дръпна някаква кожена чанта от пода. Пъхна ръка вътре, потършува малко, извади парче пергамент и го подаде на Ета. Тя внимателно го разгъна. Почеркът и бе непознат.

— Върджил бе другият ми син. Отиде си скоро след това писмо — поясни Сайръс и изтръгна листа от изтръпналите пръсти на Ета. — Огъстъс загина година по-късно — корабът мУ потъна през седемнадесети век.

Николас обърна мрачния си взор към стареца.

— Стига увъртания — намеси се тои остро. — Кажете и направо какво искате от нея.

Сайръс седна в креслото и го изгледа продължително.

— Няма как да използвам Роуз, затова честта се пада на госпожица Линдън...

— Спенсър — поправи го рязко Ета.

— Линдън — кресна старецът. — И проклета да сте, задето сте Линдън. Искам да откраднете обратно онова, което ми открадна майка ви.

Злостните думи, които си бе наумила да изкрещи, застинаха на устните й.

— Моля?

— Не се правете на глуха. Нямам време за подобни игрички. И не смятам да повтарям. Ако откажете да съдеиствате, ще продължа сам с търсенето, а вие ще останете тук. Сигурен съм, че сте забелязали жените, дето се навъртат край пристанището.

Николас изръмжа.

— Не смейте да намеквате...

— Нищо не намеквам. Казвам съвсем директно, каквото искам да кажа. Това ще ви е единственото средство за препитание. Какво друго бихте могли да правите в тази епоха без умения, без знания и без защитник?

Значи трябваше да избира между това да проституира и да му служи, така ли?

— Знам къде е проходът — каза Ета. Така беше. Горе-долу знаеше. — Трябва само да се върна в Насау...

— Готов съм да срутя прохода, преди да ви пусна да минете оттам, така че първо помислете, преди да ме предизвиквате. Да поиграем една игра, искате ли? Затворете си очите и се опитаите да си представите как точно ще изпреварите хората ми и ще стигнете в Насау преди тях. Отде ще вземете пари? И кои са приятелите, дето ще ви помогнат? — тонът му бе ведър и спокоен, сякаш говореше на дете. — Помислете и за друго — кои ще ни попречи да доидем отново и пак да ви отвлечем?

Николас ще ми помогне. Ета рискува да го погледне, макар да усещаше, че въздухът между двамата мъже буквално вибрира от неизказана ярост.

— И кой ще ни попречи да убием майка ви?

Ета неволно залитна назад. Усещането за поражение сгърчи стомаха и и буквално и се доповръща. Когато проговори, думите и прозвучаха така остро, че Николас инстинктивно направи крачка към нея. Навярно се бе стреснал, че ще се опита да издере лицето на стареца.

— Вече погубихте един живот. Наистина ли сте толкова жесток, че да убиете още една жена?

— Още една жена? — повтори старецът и вдигна вежда. — Не са ми докладвали някои да е загинал, макар да бях упълномощил агентите си да. как да кажа. да използват сила.

Ета усещаше, че гневът я прогаря.

— Та тя бе невинна. Беззащитна, възрастна жена!

Сайръс сви рамене.

— В такъв случаи и без туи е била в заника на живота си. Не си хабете сълзите. Повечето хора нямат късмета да доживеят до преклонна възраст. Синът ми например. Също и внукът ми. Далеч повече ме интересува кръвта, с която са изцапани ръцете на майка ви. Според отколешните ни закони имам пълното право да ви убия, за да сложа краи на враждата. Благодарете се, че реших да проявя благородство.

Ета така се изуми, че забрави какво се канеше да каже. Сайръс продължи, сякаш не го беше прекъснала.

— След като открихме прохода, пратих голям брои агенти във вашия мръсен, пренаселен град, за да проучат ситуацията. Щом стана ясно, че Роуз има дете, което би могло да носи дарбата, реших да организирам прехвърлянето ви през прохода — продължи Аирънуд, като сплете пръсти на гърдите си. — Агентите ми направиха значително дарение на музея, в които работи майка ви, и намекнаха, че музеят би могъл да засвидетелства благодарността си, като ви покани да свирите — всичко е възможно на тоя свят, когато под масата премине нужното количество пари.

Горната устна на Ета трепна и се изви от ярост, но тя се насили да замълчи, за да не излезе, че „отказва да съдейства“.

— Хрумна ми, че е възможно майка ви да не е наясно с местонахождението на прохода. Да не го е чула. Или дъщеря и да не е наследила дарбата. Затова пратих София да провери дали чувате прохода, и ако е така, да ви преведе през него.

Дали чува прохода. Значи старецът знаеше, че е чула нещо. Но Ета бе влизала в музея безброи пъти и едва в онази нощ за пръв път бе чула ехтящия звук.

— Колко неразумно от страна на Роуз да не ви обясни — отбеляза Сайръс, сякаш прочел мислите и. — Предците ни, онези, които са създали проходите преди хиляда години, са били с по-чиста кръв от нашата. За да оцелее вида ни през годините, се налагало да... смесваме... кръвта си с тази на обикновени хора. И съвсем естествено, способността да чуваме и виждаме проходите отслабнала. Сега разчитаме на резонанс.

Сайръс измъкна от чантата си хармоника, увита в кадифена торбичка. Долепи я до устните си, духна силно и изсвири три ноти едновременно.

Още преди Аирънуд да свали хармониката от устата си, Ета чу същия вибриращ, далечен писък. Инстинктивно се дръпна назад, потърси нещо, за което да се хване, каквото и да е, и в последния миг се вкопчи в полицата над камината. Звукът забоботи в главата и като втори пулс.

— Проходите резонират в акорда сол мажор — обясни Сайръс.

Ръката на Ета несъзнателно се вдигна към челото, като да премахне болезнения възел, които пулсираше зад слепоочията и, бушуващия огън на приклещения в главата и звук. Ларгото на Соната №3 — произведението, което управата на „Мет“ я бе посъветвала да изсвири, съдържаше именно тези три ноти — сол, си, ре, при това още в първите няколко секунди.

Излизаше, че е повикала прохода с цигулката си, и тои и бе отговорил.

— Колко любопитно — подхвана Сайръс. От лявата страна на креслото му бе облегнат бастун. Тои го взе, изправи се и зачука по пода в такт с воя в главата и. — Колко любопитно, че майка ви е решила да скрие всичко това от вас.

— И колко любопитно, че е решила да избяга от вас — изсъска саркастично Ета. — Не мога да си представя защо ще и хрумне такова нещо.

Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за брадичката. Стисна я толкова силно, че, стресната и изненадана, Ета отпусна безпомощно ръце. Сайръс бе по-висок от Ета, с набитото телосложение на булдог, а хладното му презрение внезапно премина в нещо много по-жестоко, когато се надвеси над нея. В продължение на половин секунда Ета бе убедена, че се кани да я бутне в огъня.

— Престанете — намеси се рязко Николас и сложи ръка между тях.

Жестът не бе нищо особено, но все пак свърши работа. Синият пламък в очите на Сайръс се отмести от Ета и се насочи към Николас. Пратите му разхлабиха хватката, плъзнаха се по шията и и се спряха там като каишка, като примка.

— Майка ви дълго се умилква, за да спечели благоразположението на семейството ми, във време, когато търсехме ценен предмет, принадлежал на предците ми. Дълго време игра ролята на окаяно сираче, събра каквато информация и бе нужна и открадна предмета под носовете ни. Цели десетилетия усилия отидоха по дяволите.

Никога в живота си не съм посягала на чуждото.

Та майка и бе казала тези думи съвсем наскоро — когато Ета се бе пошегувала, че обеците са крадени. И като че ли дълбоко се бе засегнала от обвинението, макар Ета да не говореше сериозно.

Независимо колко тежко е било положението или колко съм копняла за нещо.

Николас изправи рамене, а изражението му се изостри, сякаш току-що бе осъзнал нещо.

— Очевидно говориш за астролабията. Да не намекваш, че Роуз Линдън е пътешественикът, който я е откраднал?

— Нищо не намеквам. Това е факт, до които ти, с твоето положение, нямаше достъп. — Сайръс издиша рязко. — Носеха ми сведения от тази и онази епоха, непрестанно се появяваха следи, които уж насочваха къде я е скрила, но така и не сполучихме да я открием, напротив, всяко дирене приключваше с поредната загуба. — Тои се обърна към Ета. — Търсенето на този предмет ми струва двамина синове и един внук. Тримата ми преки наследници.

— Тогава може би е трябвало да спрете да го търсите, преди да ви сполетят такива нещастия и да не ме замесвате в подобна бъркотия!

Сайръс свали ръка от шията и и замахна назад като да я удари. Николас мигом застана между тях и рамото му скри лицето на стареца от погледа й.

— Достатъчно. Не се преструваите, че страдате за тях. Доколкото си спомням, неведнъж сте наричал Джулиън червей. Да не говорим, че не проляхте и една сълза, когато загина.

Нещо човъркаше Ета. След като Огъстъс и Върджил бяха синове на Сайръс, а Джулиън му беше внук... тогава къде във фамилното дърво попадаше Николас?

— София претърси ли къщата им? — попита Николас. — Откъде знаете, че астролабията не е там?

— Роуз не е толкова глупава, че да я държи при себе си. Погрижила се е да не намерим астролабията дори ако намерим самата нея. Винаги е била подло същество, въпреки всичко, което направих за нея — продължи Сайръс. — Твърдеше, че астролабията принадлежала на семейство Линдън, но това е долна лъжа.

Веднъж един човек се опита да ми отнеме нещо и още помня как се почувствах. За малко да изгубя един предмет, който принадлежеше на прадядо ти.

Ета застина — за нищо на света не биваше да издаде мислите си.

— Преди няколко месеца един от агентите ми претърси жилището им изключително щателно — отвърна Сайръс. — Ако изобщо може да се нарече жилище. Доколкото разбирам, става дума по-скоро за килер.

— Агентът ви. — Ета почувства как цялата кръв се дръпва от лицето и, отцежда се от сърцето и и туптенето му замира. — Агентът ви е влизал тайно в апартамента ни и е ровил из вещите ни?

— А също и в няколко сейфа, пръснати из цял Манхатън. Завърна се с едно доста интригуващо писмо, което силно възбуди любопитството ми. Накарах го да се върне обратно, заедно с другите, та да ви проучат по-подробно.

Интригуващо писмо?Ета сбърчи чело. Какво ли имаше предвид?

Старецът продължи.

— Задачата им бе да съдеистват на София, ако се наложи. Да ви подтикнат да тръгнете, а също и да озаптят майка ви. — Тои потупа многозначително джоба, в които бе прибрал снимката. — В момента очакват да ги инструктирам какво да правят с нея. Разбирате ли какво ви казвам?

Ета се насили да кимне.

— Какво и е специалното на тази астролабия, та не можете да си намерите друга като нея?

Познанията и за астролабиите се свеждаха до прочетеното по време на обиколките на музея в компанията на Алис и Роуз. По-голям от обикновен компас, в древността и Средновековието инструментът се използвал за астрономически, астрологически и топографски изчисления, а също и за отчитане на времето. Основата, върху която лягат по-малките дискове, се разделяла на часовете на деня и градусите на окръжността. Върху отделните дискове гравирали географски ширини, надморска височина и дори елементи от небесната сфера.

Но тази явно е имала и друго предназначение.

— Уредът е в състояние да изследва даден проход, да разчете вибрациите му и да уведоми притежателя си за мястото и епохата, които се намират в другия краи — поясни Сайръс. — Също и дали проходът е достатъчно стабилен, за да се премине през него, без да рухне.

Ета се обърна въпросително към Николас. Без да откъсва очи от припукващите дърва и подскачащите пламъци, той поясни:

— Когато умре пътешественик, в пространството се освобождава... огромно количество енергия. Наи-близкият проход става нестабилен и в повечето случаи се запечатва. Но ако рухне, докато пътуваш през него, е вероятно да бъдеш изхвърлен в произволна епоха или да останеш в капана му завинаги.

Ета потръпна.

— Използваме стотици проходи, но има още много, за които не знаем нищо. Редиците ни постоянно намаляват — подхвана отново Сайръс. — Всеки път, когато изпратя пътешественик през неизследван проход, рискувам да не се завърне — да изскочи насред боино поле, да попадне сред дивата природа или да бъде заловен от властите. В състояние ли е ограниченият ви ум да схване колко е важно да намерим астролабията, за да можем да ги спасим от подобна съдба? Нека обясня по-простичко: редиците ни намаляват все повече и повече. Помислете за онези пътешественици, които са. изоставени. в бъдещето, които не знаят какво да правят и на кого да служат. Семеиството ми се нуждае от помощта им, а всички те са длъжни да ми се подчиняват, независимо дали по силата на роднинска връзка, или на договоЬ.

Гръбнакът на Ета изтръпна. Неприятното усещане запълзя нагоре и след миг обхвана и скалпа й. За това ли ставаше въпрос? Нима майка и бе взела астролабията, за да спаси бъдещите пътешественици от потисничеството на Сайръс?

Ако я намеря... и му я предам.

Роуз е искала да защити пътешествениците, но доколкото познаваше майка си, Ета бе убедена, че има и нещо друго. Произходът можеше да се прикрие, имената — да се променят, хората можеха да заживеят другаде, да се крият, докато окончателно отпаднат от архивите.

— Ако ви я донеса, това няма ли да промени и моето бъдеще? — хрумна й внезапно. — Или дори напълно да го заличи?

Сайръс вдигна вежди, изненадан, че е проявила достатъчно съобразителност, за да зададе такъв въпрос.

— Бъдещето ви ще бъде запазено. Инвестициите ми зависят от него. Целта ми е единствено да защитя и издиря членовете на собствения си род.

— Тогава защо просто не убедите Роуз да ви каже къде е астролабията, вместо да въвличате госпожица Спенсър? — обади се Николас. — Навярно ще се съгласи да ви каже къде крие астролабията, ако обещаете да й върнете дъщерята.

— Не бъди глупав — сряза го Сайръс. — Готова е да умре, но не и да издаде къде я е скрила, а междувременно хората от семейството ни са принудени да пътуват из наи-опасните кътчета на земята, за да я търсят. Не можем да си позволим нови загуби. Затова госпожица Линдън е идеалният кандидат, които да ни я върне, тъи като е като празна страница. Ако ли пък се случи да загине, поне ще е разгадала ето това писание, та да можем да го ползваме.

Тои отново бръкна в джоба на халата си и този път извади сгънат лист от тетрадка. Подаде го на Ета с пламнали от любопитство очи.

— Агентът ми го намери в дома ви. Сигурен съм, че ключът за разчитането му е... специфичен за семеиството ви и че указанията, които съдържа, по някакъв начин са свързани с рода Линдън. До момента успях да разнищя само една част.

Писмо, което започваше с думите Миличка Ета, ненагледна моя Звездице, бе. напълно безсмислено. Отделните изречения звучаха съвсем нормално и завършено например: Дърветата изглеждат прекрасни днес. Но след това идваше Попитай се дали съществуват неизвестни богове. Думите бяха лишени от смисъл, цялата композиция бе абсурдна.

С мъчителен спазъм Ета разбра какво държи — прекрасно знаеше как да прочете писмото, понеже майка и от години и пишеше такива писма и бележки. В случая липсваше вторият лист, които да легне върху първия — понякога майка и нямаше време да изреже формата и в такъв случай ключът се криеше в първите няколко реда.

Миличка Ета, ненагледна моя Звездице...

Колкото и мило да звучеше това обръщение, майка и никога не се бе изразявала така сантиментално. Което означаваше, че ако очертае звезда върху писмото, ще разчете посланието.

Написала го е за мен.

И за никой друг.

Ета ще се справи.

Ета не вдигна очи от листа, докато не се увери, че няма да се издаде. Сайръс бе успял да изкопчи една-единствена смислена фраза от бъркотията, но останалото му бе непонятно. Не знаеше, че съществува ключ, които да пресее безсмислиците и да навърже скритото послание. Очертаеше ли звезда върху думите, щеше да прочете и останалите фрази. Колко жалко, че изобщо бе успял да

Йазчете нещо и да разпознае, че писмото е свързано със семеиство индън.

Мама иска да намеря астролабията.

Аз и никой друг.

Значи това бе имала предвид, когато бе казала, че сега е времето и. Роуз не просто е знаела, че един ден Ета ще пътува във времето, а е знаела, че ще пътува именно с тази цел, при това по заповед на Айрънуд.

— Както сама виждате, писмото е адресирано до вас. Прочетете четвъртия ред — нареди й Сайръс.

И деиствително, на четвъртия ред бе подчертана една фраза, думите запълваха целия ред — там, където навярно щеше да се падне наи-широката част на звездата. — „На тираните кажи пред теб глава да преклонят “ — ето тази част ме интересува.

— Защо? — попита Ета най-невинно.

— Защото е взето от една известна балада, писана именно в тази епоха. Става дума за екзекуцията на Неитън Хеил, американски шпионин — поясни Сайръс. — Трябваше ми известно време, но накрая все пак се сетих къде съм чувал тази фраза.

Неитън Хеил ли? Онзи Неитън Хеил, които казал, че съжалява единствено задето има само един живот, които да жертва за страната си? Американски шпионин, заловен зад вражеската линия по време на Революцията и обесен.

— Предпочитам да не разкривате... — обади се Николас.

— Колко очарователно от твоя страна да смяташ, че ми пука какво предпочиташ и какво не — прекъсна го рязко Сайръс. — Разпознах песента, защото Бенджамин Линдън обичаше да я пее, когато подпиинеше. Няма как да е съвпадение, предвид, че е свързано със семеиството и. Но представи си колко неприятно се изненадах, когато установих, че историята не пази сведения за мястото на екзекуцията му. Наложи се да доида до тук, за да разбера къде е, и какво се оказа? Че точно от другата страна на шосето се намира неизвестен до момента проход. Убеден съм, че писмото съдържа указания, които водят от един проход до друг, и в краина сметка до мястото и епохата, където се намира астролабията.

С други думи, всяка следа насочваше към местоположението на следващия проход, през които трябваше да се премине, за да бъде намерена астролабията. Един вид като. полет с прекачване, които води до желаната дестинация. Трябваше само да разбере кои са самолетите.

Ета се насили да преглътне, да не издаде вълнението си. Пръстите и нежно погалиха дневника на майка и. Аирънуд долови движението, дръпна тефтерчето от ръцете й и го пъхна под мишница.

— Екзекуцията на Хеил е насрочена за утре — обяви Сайръс. — Наложи се да чакаме месеци наред и лично да доидем в Манхатън през 1776 година, за да разберем къде точно ще го обесят, тъи като историята явно не е сметнала за нужно да отбележи този факт. Както вероятно сте се досетили, екзекуцията ще се извърши от другата страна на пътя в артилерийския лагер.

Проходът продължаваше да стене, да вие, но като че ли вятърът бе подхванал звука и постепенно го разнасяше, така че скоро вече се долавяше само глухо барабанене.

— Нищо ли няма да направите? — възмути се Ета. — Няма ли поне да опитате да го спасите?

Сайръс избухна в смях.

— Какво, да се намесим? Да променим потока на времето? Абсурд. Глупакът се е оставил да го заловят без униформа във вражеския тил. Сам си е нахлузил примката на шията.

Този човек наистина бе отвратителен.

— Преди да се впуснете да търсите астролабията, трябва да разшифровате писмото. Възможно е дори да успеем да ви подготвим с подходящи дрехи и маниери.

Тялото на Николас се изопна.

— Няколко часа инструкции няма да й свършат работа.

Ета се докачи. Нима не се справяше учудващо добре, предвид обстоятелствата? Пък и щом той бе в състояние да схване основното, значи и за нея нямаше да е толкова трудно.

Николас явно долови възмущението и, защото очите му се разшириха леко.

— Исках да кажа само...

— Ще се справи — прекъсна го Сайръс. — Достатъчно дълго чаках. Чуите какви са условията ми, госпожице Линдън. Разшифроваите писмото, разгадаите указанията към проходите, преминете през тях и ми донесете астролабията. Едва тогава майка ви ще бъде освободена, а вие ще можете да се завърнете у дома.

Ета задържа погледа му, докато не почувства, че не издържа повече. Обзе я смазващо изтощение, а тежестта на мислите, които се лутаха в главата и, започна да става непосилна. Опита се да прехвърли наум най-важното:

Ако не изпълнеше заръката му, Сайръс нямаше да и разкрие къде е входът на прохода към музея. А не беше изключено да не и каже дори и след това. Което означаваше, че няма да може да спаси Алис.

Не беше сигурна, че Николас ще и помогне да се завърне, тъи като, реално погледнато, животът й не бе в опасност.

Майка и я беше излъгала, прекроила бе истината, пропуснала бе важни елементи, вмъкнала бе загадки и ребуси, които някои ден Ета да може да навърже. Чудесно доказателство за родителски умения. А може би и за страстното и желание да запази астролабията? Да осигури на този така важен предмет и друг защитник, които да го намери и да го скрие повторно, в случаи че някои се натъкне на него? Тогава защо не я беше обучила, защо не я беше подготвила, та задачата да не е така невъзможна, така неизпълнима.

Нищо чудно, че според Алис Ета не беше готова. Разбира се, че не беше готова. Майка и обаче вярваше, че ще се справи, така че не можеше да ги разочарова. Стисна очи и задиша дълбоко, докато сърцето й не се успокои до равномерен тътен.

Родния дом.

Алис.

Мама.

А скоро предстоеше и дебютът й. Очакваха я толкова много неща.

Имаше ли начин да пренапише съдбата на Алис? Да гарантира безопасността на майка си и да спаси живота и, без да изпълни желанието на стареца?

— Нима деиствително обмисляте... — възкликна Николас невярващо. — Помислете добре, госпожице Спенсър. Това не е проста задача.

— Не съм те питал за мнението ти — изръмжа Сайръс.

— Какво има да обмислям? — заяви студено Ета и погледна стареца право в очите. — Ако не ви донеса астролабията, ще убиете майка ми, нали така?

Сайръс се ухили злобно.

— С наи-голямо удоволствие. Освен това е необходимо да се завърнете не по-късно от тридесети септември. Ако закъснеете, сделката отпада.

Тридесети септември? След. девет дни? Всъщност осем.

— Та този срок е безумен! — викна Николас. — С Джулиън търсихме години наред. Какво значение има дали ще и отнеме осемнадесет дни вместо осем? Какво значение имат още няколко дни, когато разполагате с цялото време на света?

— Имам си своите причини — отвърна Сайръс. — Ако младата дама не иска да изгуби всичко, ще трябва да се завърне преди тридесети.

Ета скръсти ръце пред гърдите си така силно, че пръстите и изтръпнаха. Да трябва да изпълнява инструкциите на човека, които бе отвлякъл майка и, които бе съсипал живота на двете им и бе отнел този на Алис. Направо й се гадеше.

Какво да правя?

Отговорът бе ясен и безмилостен като острие, което тозчас разсече съмненията и: трябваше да намери астролабията, да я използва, за да открие прохода в Насау и да спаси майка си. Всичко това — без Сайръс Аирънуд да разбере какво възнамерява да стори. Двете с Роуз можеха да се върнат в миналото, да спасят Алис и да изчезнат.

Но какъв щеше да е този живот? Без светлината на прожекторите, без концертите. щеше да се наложи да пожертва всичко, за което се бе трудила.

И все пак щеше да си струва, стига Алис и майка и да са в безопасност.

— Съгласна съм — каза тя, като изтика тревогата някъде в дъното на съзнанието си. Сетне с отчаяната надежда, че Сайръс няма да надуши лъжата, добави: — Ще ми е нужно известно време, за да разчета писмото. Едва ли ще се справя още тази вечер.

Нужни й бяха по-малко от две минути, но не беше нужно Сайръс да го знае, нали така?

Николас поклати глава, измърмори нещо неразбираемо, дръпна се назад и се облегна на камината.

— Отлично — заяви Сайръс и плесна с ръце. — Ще ви оставя оригинала, за да работите, и ще се срещнем утре сутринта. Двете със София ще се настаните в съседната стая.

Ета не си направи труда да прикрие гримасата на недоволство. Ако се съдеше по буреносното изражение на София, миг преди да напусне стаята, сигурно щеше да е по-приятно да спи на покрива насред гръмотевична буря. Осъзнала, че с това разговорът е приключил, тя се обърна към вратата.

— Госпожице Линдън? — подвикна Сайръс, когато ръката и стигна дръжката на вратата. — Имаите предвид, че разполагам с копие на писмото, в случаи че ви хрумне да го унищожите. А също и че не е никак разумно да ме предизвиквате.

— Ще го имам предвид — отвърна Ета.

Но не ме е страх.

Шумотевицата от долния етаж се надигна към нея, понесена върху облак от тютюнев дим, миризма на кожа и мокро куче. Миг преди да затвори вратата, тя хвърли последен поглед към Николас, втренчил унил поглед в нажежената жарава.

Значи това бе раздялата им. Щом кръчмата долу се изпразнеше и обитателите на странноприемницата се приберяха по стаите, Ета щеше да последва глухото дрънчене на прохода, както бе направила в музея. За пръв път от много дни насам почувства, че отново контролира живота си, а не е просто неохотен пътник, изложен на чуждата милост.

Нечии пръсти се впиха в ръката и и я дръпнаха рязко назад. Пазачът пред вратата вдигна учудено вежда, когато София я затегли по стъпалата към съседната врата. Бутна я вътре и затвори тихо вратата зад гърба им, сетне се доближи до стената, която делеше стаята им от тази на Сайръс.

Сайръс Аирънуд бе изцедил и последната капчица от търпението на Ета, а главата и пулсираше от умора. Огледа тясната стаичка. Сякаш се бе завърнала в каютата на кораба. Може би това бе истинското наказание за стореното от майка и — да бъде затворена между четири стени с бясната София, принудена да слуша гневните и изблици, без да може да скочи и да я удуши. Обзе я такова безсилие, че започна да се задушава, пръстите и се вкопчиха в облегалката на стола и за миг й се прииска да го разбие в стената.

— Какво правиш? — попита тя, но София вдигна предупредително ръка и прилепи ухо о стената.

— Не ги чувам — прошепна тя. — Можем да се надяваме, че и те не ни чуват.

Сетне се тръшна на леглото сред шумолене на поли и се разсъска:

— Каква наглост, да се държат с мен като с глупачка — да ме изолират по този начин, след като аз съм тази, която те доведе. Как смеят точно мен да държат в неведение!

— Точно теб? — обади се Ета саркастично.

— Да, мен — отвърна София и се захвана да тегли фуркетите от косите си. На пода лежеше голям сандък, пълен догоре с рокли и шишенца, а наи-отгоре лежеше сребърна четка. София я грабна и започна да разресва косата си с резки движения.

След тази първа среща Ета охотно би се съгласила, че старецът е същинска дива котка. Ако Ета бе на мястото на София, щеше да гледа да прекарва колкото се може по-малко време в компанията му.

Принудил я бе да му служи, а същевременно и бе забранил да посещава години, в които жените имаха някакви елементарни права. Какъв ли щеше да е животът и, ако не го контролираше желязната ръка на любимия й дядо?

— Честно казано, не разбирам защо ще искаш да стоиш в една стая с него — каза тя. — А щом толкова държиш да разбереш какво иска от мен, защо просто не остана?

София изсумтя.

— Никои не спори с дядо. Ако не вярваш, питаи другите кланове. Ще ти кажат от личен опит какво се случва, когато пренебрегнеш желанията му.

Ета се замисли за миг, сетне се премести до София. Момичето буквално се задъхваше от ярост, пуфтеше тежко — дали от гняв, или от унижение, бе трудно да се каже.

— Разкажи ми какво си говорихте — настоя София.

И Ета и разказа, поне в общи линии. Не спомена единствено за писмото и побърза да го скрие в гънките на роклята си.

— Астролабията? — повтори София невярващо. — Нима още я търси, след всичко, което се случи?

— Знаеш ли нещо повече за нея? — попита предпазливо Ета.

София се изсмя мрачно.

— Естествено, че не. Защо да ми казват каквото и да било? Попитаи приятелчето си, господин Картър. Преди четири години дядо го прати заедно с Джулиън да я търсят.

Ето пак загадъчният Джулиън.

— Той е внук на Сайръс, нали така?

— Тои... загина — отвърна София. — Трябваше да наследи дядо, след като баща му се удави, а чичо му се застреля погрешка по време на ловен инцидент.

София прокара ръка през гъстата си тъмна коса, а изражението на кукленското й лице съвсем посърна.

— Беше предопределен за мен.

Предопределен?

— Били сте сгодени?

Въпреки всичко Ета усети, че я пробожда чувство на жал. Побърза да заглуши състраданието си, да възстанови предишната дистанция.

— Още от деца — продължи София. — Щеше да е идеален съюз. Знаеш ли каква рядкост е двама пътешественици да могат да се оженят? Само защото баща ми е далечен братовчед на семеиството. Заради моя.

— Твоя какво? — София се бе разприказвала, при това така задъхано, че Ета започваше да се чуди дали всъщност не и се иска да сподели, да поговори с някого.

— Баща ми беше никои — отвърна София и прокара пръсти през косата си. — Далечен братовчед на дядо, които насилил някаква проститутка, а когато след време се сетил за нея, я заварил мъртва, а мен — изоставена. Само няколко години по-късно се пропи и си отиде, а дядо ме прибра да ме отгледа, понеже никои друг не желаеше да се нагърби с такава отговорност. Казал, че не може да позволи един истински пътешественик да се затрие. Имам чувството, че миналото ме преследва на всяка крачка. Търпя последиците всеки ден, всяка секунда и не мога да се отърся от тях. Ако се бях омъжила за Джулиън, щяха да престанат да ме сочат с пръст. Щях да си извоювам известно Уважение.

Да, бракът често се оказваше единственото спасение от миналото и произхода за безброи жени в хода на историята. Обществото не им позволяваше да работят, за да подобрят положението си, нито да се издържат сами. Това бе грозна несправедливост — особено спрямо София, която имаше право на бъдеще, на възможности, а вместо това бе затворена в клетката, в която я бе тикнало собственото и семейство.

Ета усещаше, че гневът и се стопява. Притисна ръка към челото си и се опита да осмисли чутото. София се надигна и се зае да развързва връзките на роклята и корсета.

Ета се поколеба за миг, после стана да й помогне.

— Щом имаш кръвна връзка със стареца, а живите пътешественици са толкова малко, защо не обявят теб за наследница на Сайръс?

София завъртя презрително очи.

— Защото преди няколко месеца се роди дете, което е толкова далечен роднина на дядо, че вероятно споделят една-единствена капка кръв. Но се оказва, че е по-достоен кандидат, понеже е момче. И така, малкият Маркъс Аирънуд е наследникът на дядо. Поне засега. Ще трябва да почакам, докато порасне достатъчно, та да преценят дали е пътешественик, или пазител. Ако се окаже второто... е, може би дотогава дядо толкова ще се е отчаял, че току-виж променил правилата.

— Та това е нелепо — възкликна Ета. Мисълта, че София би могла да оглави семеиството и да ги принуди да се подчиняват на волята и, бе краино тревожна, но от друга страна едва ли щеше да се държи по-ужасно от стареца. Беше амбициозна, вярно, а и Ета все още не бе убедена, че не е имала пръст в смъртта на Алис, но не биваше да и отнемат рожденото право само защото бе жена. Никоя жена не заслужаваше такова нещо.

— Това. — София млъкна, изненадана. — Така ли мислиш? Винаги се е правило така, откраи време, но по-големите ми братовчеди се отказаха от правото си, като се ожениха против волята на дядо. Аз съм единствената от моето поколение, която има достатъчно негова кръв, та да мога да предявя някакви претенции, а и със сигурност съм единствената пътешественичка, обучавана лично от него.

— В такъв случаи може би е време за промяна — заяви Ета. — Не можеш ли да поставиш въпроса ребром?

— Как? На жените дори не им позволяват да присъстват на семеините събрания. Как да накарам дядо да види нещо, което през цялото време е пред очите му? — София поклати глава. — Можеш ли да се бориш с планина? Как да я отместиш, когато не разполагаш дори с лопата?

— Може би не е нужно да я местиш — отвърна Ета, като сгъна роклята и и я преметна през капака на сандъка. — Може би трябва да я изкатериш.

София се вгледа в нея. Лицето й още пламтеше от яд.

— Не знам дали някога ще срещна по-добър вариант от Джулиън. Той беше... беше съвършен.

— Никой не е съвършен. Даже и ти.

София изсумтя, сетне се покатери в леглото и се обърна към стената, за да направи място на Ета. След миг колебание, Ета легна на самия ръб. Дюшекът бе на странни буци, като натъпкан със слама, а и миришеше. Рамката скърцаше, долавяше се и друг звук — на ремъците, които поддържаха дюшека. Стържеха един в друг по същия начин, както въжетата на кораба, когато моряците нагласяха платната. Сети се за Николас и се почуди къде ли ще спи тази нощ.

София се наведе и духна свещта, сложена на масичката отстрани. Димът се изви в тъмнината като сребриста панделка.

— Огъстъс ли е бащата на Николас? — прошепна Ета.

— Да — София се размърда и цялото легло се разтресе. Мълчанието се проточи няколко секунди, след което тя въздъхна: — Не знам какво точно е станало, честно, чувала съм само клюки. Но Огъстъс бил лудо влюбен в Роуз. Майка ти. Всички го знаели, знаели и че след като избягала, вече не бил същият. Разумът му. бил помрачен.

Какво пишеше в онова писмо? Но се надявам тази информация да ти помогне да загърбиш миналото и да успокои изтормозения ти ум.

— Години наред я е търсил, дори след като дядо се опитал да го спре. В краина сметка се наложило да изпълни дълга си и да осигури наследник, така че се оженил и се появил Джулиън. Но Огъстъс не бил. добър човек. Не бил верен на жена си. Не я обичал. Истинско животно. Вземал каквото поиска, от когото поиска. Разбираш ли?

Ета разбираше.

Маиката на Николас е била робиня в семеиството, а Огъстъс я бе изнасилил, злоупотребил с нея и така и не я освободил. Гневът на Ета се сдоби с нова глава, този пък с кинжали вместо зъби. В този миг би могла да събори стените на странноприемницата с голи ръце.

— Джулиън не беше такъв — продължи тихо София. — Съвсем не. Беше добър човек.

— Обичаше ли го? — попита Ета. Когато говореше за него, в гласа на София се долавяше предпазлива сдържаност — може би скръбта и бе още съвсем прясна и реагираше болезнено на допир. А може би между тях все пак не бе имало силна, изпепеляваща любов.

— Чувствах се. удовлетворена — отвърна София. — Трябваше тои да оцелее, а не онова копеле. Николас е виновен, че Джулиън загина, и сам го признава, сякаш това намалява вината му. Не биваше да поемат по онзи път през Хималаите, не и през дъждовния сезон. Работата му бе да се грижи за Джулиън, да му прислужва, да го пази от опасности, да пожертва живота си, ако се наложи. Трябвало е да го накара да се върнат и да изберат друг път.

Ета се обърна с лице към нея. Направо я беше страх да попита за подробности. Неслучаино Николас бе спрял да пътешества. Намекнал бе, че е хванат в капана на тази епоха, а ето че сега Ета бе на път да разбере защо.

— Какво се случило?

— Дядо ги изпратил да търсят нещо в манастира „Тактсанг

Палфуг"...

Астролабията? Николас не се бе изненадал особено, когато стана дума за нея...

— Манастирът е високо в планината, построен е на стръмна скала. Според онзи плъх се разразила буря, Джулиън се подхлъзнал и паднал. Как е възможно да са били толкова близо един до друг и Николас да не е успял да го хване?

— О, господи! — ахна Ета.

София извърна лице към стената, гърбът й се изопна.

— Единият брат оцелял, другият загинал. Мен ако питаш, направил го е нарочно.

Ета скръсти ръце на гърдите и стисна зъби.

— Защо ще го направи? Джулиън му е бил брат по баща, а Николас е почтен човек.

— Каква полза от почтеността, когато алчността я разяжда? — възрази София. — Но си права, направил го е именно заради об ата кръв. В отсъствието на Джулиън именно тои бе следващият претендент, понеже е пряк потомък на дядо.

— Не — прошепна Ета и стисна очи, за да прогони този образ. Нека не е тои. Тази нова, неканена мисъл заръфа представата, която си бе изградила за него и само за миг я унищожи изцяло. Та тои бе неината опора, единственият човек, на когото разчиташе, че ще и казва истината, на когото разчиташе за поне малко искреност. Не можеше да позволи на София да я лиши от тази увереност. Не и докато не чуеше какво има да каже Николас за всичко това. — Не е възможно.

— А знаеш ли кое е наи-тъжното, Ета? — прошепна София. — Ако беше помолил дядо, ако го беше попитал направо, дядо щеше да се замисли. Знам, че щеше да се замисли. Защото в това семеиство да се родиш копеле е за предпочитане пред това да се родиш жена.

— Тръгни си, София. Побегни, ако се налага, ако наистина не можеш да направиш нищо, за да поправиш положението. Избягаи като мама и започни начисто!

Настъпи дълго мълчание, преди София да отговори.

— Не съм ли една от Аирънуд, значи съм никоя — заяви тихо София. — И не ми остава нищичко.

— Не е вярно — възрази Ета, шокирана от пораженския й тон.

Но не получи отговор освен зова на прохода — глух повик, едва доловимо нашепнати лъжи, които обещаваха свобода, откривателство, възстановяване на изгубеното, но даряваха само клетка, изтъкана от разочарование.

⁵. Имената на всеки от родовете съответства на името на дърво. Така например Ironwood (Аирънуд) е събирателно наименование за дървесни видове с твърда дървесина, Linden (Линдън) означава липа, Jacaranda (Джакаранда) е топлолюбив дървесен вид с екзотични, благоуханни цветове, a Hemlcok (Хемлок) — канадска ела. — Бел. прев.

ДЕСЕТ

Николас продължаваше да стои с лице към камината, загледан в танца на пламъците. Усетил бе погледа на Ета на раздяла, но така и не помръдна. Бравата изщрака, сетне чу влажното, хриптя о дишане на Сайръс, тръгнал към нощната масичка, за да запали свещ. Извърна глава и се загледа в пръстите на стареца, които в този момент галеха златната рамка на малък, овален портрет, които Николас бе виждал безброй пъти.

Портрет на първата съпруга на Сайръс, Минерва. Не на втората му жена, онази тъжна сянка, която му бе родила двама синове и бе умряла при раждането на третия. Не на Огъстъс, нито на Върджил, които очевидно нямаше желание да почете дори след смъртта им, нито дори на Джулиън, които цял живот бе изпълнявал заръките му с безкраино усърдие и без да задава въпроси. Съюзът им очевидно бил плод на истинска любов — огромна рядкост, особено с друг пътешественик.

За Сайръс съществуваше само Минерва със златистата и коса, зелени очи и необикновена хубост, същинска Елена от Троя. Когато се оженили, Сайръс тъкмо бил заплел зловеща конспирация, която трябвало да му осигури контрол върху съдбите на пътешествениците.

Сайръс скрил Минерва, но в краина сметка дори това не я спасило. А когато съперникът на Сайръс, Роман Джакаранда, я погубил, между четирите семеиства се разразила истинска воина, загърбен бил и последният помен от човечност. Джулиън бе разказвал на Николас страховити истории за отмъстителния гняв на стареца, за подмолните му ходове, с които в краина сметка обезвредил всичките си врагове и се превърнал във Велик господар, държащ в ръцете си юздите на клана.

Но това не можело да върне Минерва. Враговете му проявили хитрост и избрали за убииството и година, към която не водел нито един от проходите, така че Сайръс не можел да се върне назад във времето и да осуети плановете им. Не можел да се прехвърли в предходна година и да изчака сгоден случаи, понеже така щял да се засече със самия себе си. Не можел и да предупреди някого, дори себе си, без по този начин да повлияе на бъдещия си контрол върху клановете.

И това, помисли си Николас, чудесно описваше стареца. Отказал бе да наруши собствените си правила, да компрометира положението и богатството си дори и заради жената, която продължаваше да обсебва спомените му. Сърцето на Сайръс Аирънуд се бе втвърдило като кремък и единствено гневът и злобата бяха способни да предизвикат искри у него. Това сърце му позволяваше да плете интриги без капчица милост — като например да отвлече младо момиче от дома му и да го въвлече в продължилото десетилетия търсене, което не бе постигнало нищо друго освен лудост и болка.

— Не говорехте сериозно, нали? — изръмжа Николас.

Искаше се му се да изкрещи, но се овладя и добави:

— Би могла да изгуби живота си. Принуждавате я да поеме огромен риск, в замяна на голото ви обещание, че ще я върнете у дома.

Ета от двадесет и първи век. Ета от далечното, непредвидимо бъдеще. Ета с пиратското сърце. Онази астролабия вече бе отнела три живота, а сега старецът настояваше и тя да пожертва своя.

Сайръс го изгледа.

— Защо, да не би да не я бива за задачата? Напротив, има нужната мотивация, а също и възможността да довърши задачата до краи. Не рискува да срещне себе си, за разлика от почти всеки друг пътешественик. Не бих могъл да искам повече, освен да пази таината, а това лесно мога да гарантирам, като уведомя пазителите да са нащрек за появата и, да записват пристигането и преминаването и през проходите.

Ета щеше да мисли, че се е изплъзнала от погледа му. Нима можеше да знае, че старецът е като митичният Аргусб — разполагаше с безброи очи, пръснати по цялата снага на времето. Нямаше ли да е по-добре, ако Роуз бе използвала друг незнаен и неизследван проход, а не онзи в артилерииския лагер? Така Ета би могла да е способна да пътува без намесата на пазителите, които Аирънуд бе разположил на пост наоколо. Но пък ако и се случеше нещо — ако се наранеше или я сполетеше опасност, кой щеше да й се притече на помощ?

— Това е задача за вашето семейство...

— Нашето семейство — поправи го Сайръс.

Семеиство? Та това бе човекът, които му бе удрял толкова много плесници, че като дете Николас се бе научил да се ослушва за гласа му и да гледа да не му се пречка. А срещу Огъстъс, онова чудовище, което тормозеше всички, естествено така и не бе вдигнал ръка.

— Джулиън бе единственото, което имахте на тоя свят, и въпреки това го пратихте на смърт.

Сайръс блъсна с юмрук по масата и Николас неволно подскочи.

— Поверих го на теб, за да го защитаваш, и всеки божи ден живея с последиците от провала ти.

Нима? При тия думи горчивината, настанила се в душата на Николас, се обърна навътре, покри сърцето му със скреж. Често сънуваше онзи последен, изпълнен с надежда и доверие поглед на Джулиън, преди ръкавицата да се изхлузи от ръката му и тялото му да пропадне през завесата на пороиния дъжд към дебнещите скали отдолу. Помнеше избухналите искри, осветили мътнобялата мъгла, помнеше грохота, с които проходът бе всмукал отделената енергия, бележеща смъртта на пътешественик. Този сън го спохождаше отново и отново, хвърляше го в паника и леден ужас така, както Сайръс навярно сънуваше само пламъци и кръв.

Предния път, когато се бе изправил пред този човек, бе отмалял от глад и изтощение, превит под теглото на вината. Старецът го бе накарал да стои с часове, да разказва с подробности какво се е случило. Смъртта на Джулиън бе срутила прохода, през които се бяха прехвърлили в Бутан, и Николас, в безизходицата си, бе прибягнал до несвързания дневник на брат си, за да намери друг проход в същата година, през него да стигне до друг, сетне и до трети, за да може в краина сметка да се завърне в годината, в която живееше старецът. Пътуване му бе отнело месеци и когато се бе изправил пред Сайръс, нямаше нито сили, нито сърце да се възпротиви на тежките думи и юмруците, които го бяха засипали, онемял и задавен от извинения.

Сега обаче отказваше да мълчи.

— Госпожица Спенсър е моя пътничка. Честта ме задължава да гарантирам безопасността й.

— Честта ти те задължава единствено пред мен — напомни му Сайръс.

— Отговарям само пред себе си — заяви рязко Николас.

Този мъж никога нямаше да го приеме обратно в семеиството. Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Старецът го изгледа внимателно, сложил ръце върху коленете си.

— Когато чух, че си наследил дарбата, когато те намерих при Хол на пристанището преди толкова години, знаеш ли каква бе първата ми мисъл?

Николас настръхна.

— Казах си, че имаш осанката на Аирънуд, нищо, че беше такъв дребосък, само кожа и кости. Изненадах се, че веднага се съгласи да бъдеш обучен и да работиш с Джулиън.

Това бе наи-големият срам в живота на Николас — че се бе подлъгал по обещанията на Аирънуд за чудеса и нечувани приключения. Несметни богатства. А също и друго...

— Обещахте ми възнаграждение, а също и информация за човека, купил майка ми — отвърна тои равно. — Но в краина сметка не получих нито едното, нито другото.

Четири години от живота му, захвърлени на вятъра. А когато го бяха заточили в тази епоха — родната му епоха — като наказание задето се бе провалил и бе допуснал Джулиън да загине, го бе сполетял и втори удар, удар, които го бе съсипал. Без помощта на Аирънуд търсенето на майка му се бе проточило твърде дълго и бедната жена се бе споминала, преди да успее да я намери — от треска, сама сред непознати, в същата нощ, когато Николас и Джулиън се наливаха с алкохол в Ню Орлиънс през 1921 година, пратени на поредната безплодна гонитба за астролабията.

Слабият повик на прохода бе единственият звук, които нарушаваше мълчанието — нисък шепот, които едва се долавяше сред припукванията на огъня.

— Предупреждавам ви — заяви Николас, — че ако и сега се опитате да ме изиграете, да ми отнемете възнаграждението, което ми се полага, задето доведох дамите до тук, ще ви убия и на драго сърце ще увисна на въжето.

Сайръс го изгледа одобрително, от което кръвта на Николас още повече кипна.

— Задачата ти не е приключила, Самюел.

— Казвам се Николас. — Това бе името, което си бе избрал като дете, когато семеиство Хол му бе предоставило възможността да прекрои живота си по свои избор. Име, което старецът отказваше да използва, дори след като го бе приел обратно в семеиството, за да служи на Джулиън.

Николас — патронът на моряците, разкаялите се крадци и децата, — всичко, което някога е бил и би могъл да бъде. С това име не просто се чувстваше защитен — чувстваше, че би могъл да е защитник и за други.

Естествено, в очите на Аирънуд, Николас се бе провалил именно в тази си роля.

Сайръс наклони глава.

— За момента съм доволен от теб. Бих искал да вдигна залога, ако проявяваш интерес.

Нещо в тия дУми привлече вниманието на Николас, събуди за миг любопитството му, преди да успее да се отърси.

— Нямам повече работа с вас — отвърна твърдо Николас. — Ще сляза да се видя с ковчежника ви.

Също и да намеря начин да измъкна Ета от този капан.

— Сумата няма да ти стигне да си купиш кораб — продължи Сайръс. — О, да, наясно съм защо се нагърби със задачата. Няма какво

Йа се учудваш. Доволен съм, че си амбициозен. А също и находчив. апомняш ми за мен на младини.

Николас се почувства така, сякаш някои бе излял кофа горящ катран върху главата му.

— Уверявам ви, двамата с вас нямаме нищо общо.

Сайръс махна с ръка.

— Напълно си прав. Не мога да пратя детето само. Не само че е много вероятно да се издаде и да я убият, но и е дъщеря на майка си. Хитра и лукава — видях Роуз Линдън в очите и. Няма да допусна да ме изиграят втори път.

Дали бе забелязал и пламъчето, трепнало в очите и при вида на писмото? Николас бе доловил, че в душата и назрява бунт, нищо че привидно се бе съгласила да се наеме със задачата.

— В допълнение към първоначалната ни уговорка, ще ти отстъпя пълен контрол върху тукашната ми плантация. Ще можеш да правиш с нея каквото поискаш — продължаваше Сайръс, — да освободиш робите, да продадеш земята, да я обработваш. Ще можеш да си купиш не един, а цяла флотилия кораби.

Николас усети как тялото му се сковава, но не можеше да прецени кое чувство надделява — надеждата или ужасът?

— Защо ще правите такова нещо? София спомена, че сте решил да останете в тази епоха, че се каните да купите имот — възрази Николас. Семеиство Аирънуд имаше доходи от няколко различни века, непрекъснато инвестираше, притежаваше акции в печеливши компании. Знаеше, че плантацията е само капка в океана на богатството им, но въпреки това предложението бе отправено твърде небрежно. Със сигурност включваше и окови.

— Нямам навика да споделям мислите си със София. Нямам и желанието да се задържам в тази епоха освен докато не получа астролабията — отвърна Сайръс и Николас го погледна изненадано — за пръв път си правеше труда да му обяснява каквото и да било. Той се поколеба за миг, после му кимна да продължи.

— В замяна искам от теб да придружиш момичето. Твърде много прилича на майка си. В някои момент ще се опита да дезертира. Искам да се погрижиш да не се издаде, да не наруши потока на времето и да ми донесе астролабията — но без да и разкриваш, че работиш за мен. Разбере ли за договорката, сделката ни пропада, договорът ще бъде унищожен, а аз лично ще се погрижа никога повече да не стъпиш на пристанище. Нито в Америка, нито в Европа, нито из Карибите.

Николас почувства как по гръбнака му избива ледена пот и се насили да заглуши отчаяния копнеж, които нахлу в гърдите му. Уви, твърде ясно си представяше какво би било да попадне от другата страна, да има властта да освободи робите на семеиството, наи-после да получи възмездие. Това предложение можеше да му отвори вратите за почти всичко, което някога бе желал. Парите носеха власт. Щеше да е в позицията да изисква уважение и да наказва онези, които не желаят да му го засвидетелстват.

Но образът на Джулиън отказваше да напусне мислите му. Не можеше да прокуди режещата болка, която неизменно го обземаше, докато сцената се разиграваше зад клепачите му. Ето че пак му предлагаха ролята на слуга, пак го поставяха в положение, в което провалът бе почти сигурен. Пак дължеше нещо на някого, който...

Лицето на Джулиън изведнъж изчезна и се замени с това на Ета, пребледняло от ужас. Сърцето му се сви мъчително.

Не. Не би могъл да преживее същото отново.

— Естествено, наясно съм, че ти не си празна страница — продължаваше старецът. — Ще се наложи да и се умилкваш, да спечелиш доверието и, та когато разбере къде е скрита астролабията, да ти се довери. Ако обстоятелствата ви разделят, ще се върнеш незабавно при мен и заедно ще преценим как да действаме.

И да я оставя сама, изгубена, ранена или отвлечена, да се мъчи да продължи търсенето без моя помощ? Тази мисъл жегна гордостта му, разпали страховете му.

Николас и бе обещал да я защитава, заклел и се бе, че ще я измъкне от Аирънуд, ако се наложи. Вече нямаше съмнение, че животът и е в опасност. Но. навярно би могъл да спази обещанието си и едновременно с това да постигне мечтите си. Да я защитава, не означаваше просто да я опази от опасности, но също и да не и позволи да разгневи Аирънуд. Намереха ли проклетата астролабия, щеше да се погрижи старецът да спази обещанието си. Щеше лично да я отведе до прохода в Насау.

Пък и какво друго би могъл да направи?^Да се откаже от бъдещето, което му се разкриваше, заради някои, които съвсем скоро щеше да бъде само спомен? Цял живот бе живял в името на другите — не беше ли време да живее за себе си, да си осигури бъдеще?

Дължеше го на себе си. А имаше и друго. дължеше го на Джулиън — да завърши онова, което бяха започнали заедно, така че смъртта му да не бъде напразна.

Всъщност аз съм им длъжник, не Ета. Откраднал им бе Джулиън. Тогава защо да не направи това последно нещо за стареца, а после никога повече да не вижда злобното му лице?

Сайръс го наблюдаваше изпитателно.

— Виждам, че се колебаеш — продължи тои. — Ако смяташ, че предложението ми може да стане по-привлекателно, ще отменя забраната за пътуванията ти. Ще прекратя изгнанието ти. Ще бъдеш свободен да ходиш където и когато си поискаш.

Николас инстинктивно понечи да се дръпне, но се овладя.

— Изгнанието ми е наказание за смъртта на Джулиън. Нямам желание да възобновя пътуванията.

Това бе истина и се чувстваше неловко, че старецът изобщо му предлага подобен вариант. Когато се бе завърнал, слаб, ранен и без Джулиън, Аирънуд бе изпаднал в ярост, ярост, която за Николас бе напълно разбираема. Почувствал бе, а чувстваше и сега, че е заслужил този гняв. Не задето го бе лишил от последния му пряк наследник, а задето бе лишил света от единствения почтен човек, излязъл от това семеиство. А сега Сайръс предлагаше да му прости, сякаш не се бе случило нищо особено. Сякаш Джулиън бе забравен.

Николас едва се бе въздържал да не вдигне наздравица при новината, че мъжът, които му бе баща, се бе удавил, преди Сайръс да го намери, но за смъртта на Джулиън страдаше дълбоко, измъчваше се непрекъснато. Тормозеше го въпросът каква е ползата от пътуванията, след като нищо не можеше да се промени? Защо да пътува, след като не може да спаси Джулиън, след като не можеше дори да го предупреди да не тръгва по онази пътека, да стои далече от Айрънуд? Чувството за безсилие бе смазващо и непобедимо.

Наложило се бе да положи огромни усилия, за да спечели отново доверието на Чеис и Хол, след като ги бе изоставил заради празни обещания и безполезни разкрития. Хол бе направил всичко по силите си, за да го убеди да не тръгва с Аирънуд, а Николас, като последен глупак, бе махнал с ръка на предупрежденията му.

— Защо точно тридесети септември? — попита тои. — Какво ще се случи на тази дата?

— Чисто и просто поставям краен срок — отвърна Сайръс, — за да не се помайва.

Николас обаче знаеше, че старецът не предприема нищо, ако си няма причина. Значи и в тази дата имаше нещо важно, нещо, което криеше, както му беше навик. А Николас не беше сигурен дали е склонен да преговаря, за да разбере каква е тайната този път.

— Хайде, Николас, съгласи се — настоя Сайръс и протегна ръка.

Нима имаше чак такова значение? Бъдещето, което бе градил през всичките тия години, лежеше в мазолеста длан на стареца. Трябваше само да се съгласи. Да изрече няколко думи, с които да подпечати съдбата си...

Може би си приличаха повече, отколкото му се искаше.

— Искам всичко да бъде описано в писмен вид — в истински договор — чу се да казва.

Очите на стареца светнаха.

— Вече съм се погрижил. Има екземпляр и за теб.

Договорът чакаше в сандъка, заедно с писалка, с която да го подпише. Николас от толкова отдавна не бе хващал писалка, че пръстите му като че ли не разпознаха формата и, когато наведе писеца към пергамента. Изчете условията и стомахът му се сви. Старецът бе знаел, че ще се поддаде — не трябваше ли да упорства повече? Щеше ли да успее да си извоюва по-благоприятни условия?

— Браво на теб — възкликна Сайръс, взе едното копие, сгъна го старателно на три и му протегна ръка. Николас я стисна силно и кратко и усети как дланта на стареца го опарва, сякаш бе стиснал ръката на самия дявол, още топла от адовите огньове.

— Утре потегляш с момичето, веднага щом разгадае шифъра.

Николас кимна, макар в гърлото му да заседна буца.

Прости ми, майко — помисли си, докато се сбогуваше припряно със стареца. — Ще направя каквото е нужно. А го правеше не за да си спечели името Аирънуд, не за да си завоюва място в семейство, което и без това не го искаше. Не и за да пътува отново и да надзърне отвъд епохата, която му бе отредена. Не и заради момиче, което никога не би могло да му принадлежи. Правеше го заради собственото си бъдеще. И паметта на Джулиън.

Щеше да овладее и скрие чувствата си.

И да спази поетия ангажимент.

А след това — да затвори завинаги тази страница от живота си.

Николас вървеше.

Вървеше мили наред, без посока, вървеше от часове, или поне така му се струваше, опитваше се да приучи краката си към твърдостта на земята. В джоба си носеше единствено документите, които удостоверяваха свободата му, и изплатените от Аирънуд пари, понеже не беше толкова наивен, че да ги остави в странноприемницата. Опитваше се да убие времето под необичаино ясното небе — нощта постепенно избледня в утрин и светът бавно започна да просветлява. А когато мислите му неусетно потекоха в твърде опасна посока — дали очите на Ета бяха в същия оттенък като светлеещото небе, — побърза да се съсредоточи върху друга неприятна задача: писмото до Чейс. Скъпи приятелю, оказа се прав.

Струваше му се недостатъчно да напише „Очертава се да се забавя", а и не му се искаше да дава на Чеис повод да злорадства. Но пък обяснение от сорта на „Налага се да се впусна в пътешествие през времето с кралицата на пиратите" щеше да срещне неразбиране и да събуди съмнения в здравия му разум.

„Налага се да подхвана допълнителни дела в Ню Иорк. Ще се завърна в Ню Лондон в началото на ноември". Така звучеше по-добре.

При мисълта, че другите ще отплават без него, усети остро пробождане. Скоро ще имаш собствен кораб — опита се да се утеши. Как ли щеше да се разочарова Хол, като разбере, че Николас отново се е съгласил да служи на Аирънуд? А така би искал оттук насетне да работи именно с Хол и Чеис — може би щяха да си променят мнението, когато хвърлеха един поглед в тефтерите на плантацията?

Шосето ту се издигаше, ту се спускаше под нозете му, осеяно с локви със застояла, воняща вода и изпечени от слънцето купчинки фъшкии. Отстрани се точеха ниви и провинциални къщи. Така и не срещна никого дори след като свърна и пое обратно към „Гургулицата" и артилерийския лагер.

Знаеше, че само след няколко часа ще се проведе екзекуция. Заловен бе шпионин, проникнал дълбоко в тила на противника, а за такива престъпления се полагаше бесилка. Обзе го някогашното нестихващо, нелепо чувство за вина — доказателство колко силно го бе разстроила срещата с Аирънуд. Един мъж щеше да загине, а те не предприемаха нищо, за да предотвратят смъртта му. Доколкото познаваше Сайръс и София, навярно щяха да присъстват на екзекуцията и да добавят зрелището към списъка с важни исторически събития, на които бяха станали свидетели.

Ако не бе вдигнал поглед от калната настилка, вероятно нямаше да види тъмната точка, която пресече шосето в далечината и пое решително към артилерийския лагер. Развети сини поли, дълга златиста коса, сплетена на плитка...

Николас изруга и хукна нататък. Изостави шосето и последва следите в калта, които водеха до групичка дървета зад офицерските бараки. Въздухът миришеше на мокри коне, барут и мъже — все доказателства, че наблизо има военен лагер.

— Госпожице Спенсър! — изсъска тои в тишината. Реката се надигаше пред него — блещукаща синя панделка, притихнала в очакване на първите слънчеви лъчи. Нима бе изчезнала? Нима бе плод на въображението му?

Не. Скоро отново се натъкна на следите и. Аирънуд бе прав — Ета се опитваше да го надхитри, да избяга под прикритието на нощта. И несъмнено вече знаеше какво пише в писмото.

След няколко крачки усети припукването на електрически заряд по кожата си. Познато му бе това усещане. Проходът вече не пееше в ушите му, но мощното му жужене се долавяше през тихото чуруликане на птиците. Слабото съскане му напомняше за мига непосредствено след блясването на светкавица над морето. За синьо-белите пламъчета, които понякога, много рядко, играеха по мачтите и платната.

Входът към прохода блещукаше пред него, току до водите. Светещата стена все още се къдреше леко, сякаш някои току-що бе преминал през нея.

— Проклета глупачка — прошепна тои и несъзнателно поглади глава, като че можеше да спре зараждащия се страх. В продължение на секунда не му хрумваше какво да направи. Нямаше за кога да бърза към странноприемницата, та да си прибере багажа — за времето, което му бе нужно да изтича до „Гургулицата“ и да разправи на Аирънуд какво се е случило, Ета щеше да избяга или, което бе по-лошо, да се нарани или умре.

Тръсна глава. Старецът му бе наредил да спечели доверието на момичето и да се върне с астролабията независимо с какви средства, а ако сега настигнеше Ета и я върнеше обратно, и двете задачи ставаха невъзможни. Ета щеше да се усъмни в мотивите му, а беше важно да му вярва. Пък и нямаше как да предвиди какво наказание ще й наложи Айрънуд — на нея или на майка и, или и на двете.

Подписал бе споразумение и беше наясно какво го чака в случаи на провал. Нямаше друг избор, освен да разчита, че старецът ще прояви снизходителност, когато се събуди след няколко часа и установи, че двамата са изчезнали. Освен това важното бе да се завърнат с астролабията. Какво обичаше да казва Джулиън? По-добре да молиш за прошка, отколкото за разрешение. И така, с мисълта за брат си, Николас въздъхна неспокоино и пое към входа. Минала бе повече от година, откакто за последен път бе усетил как поредният проход обгръща кожата му, притиска костите му, изцежда въздуха от дробовете му. Достатъчно дълго, че да затаи тревожно дъх.

Хайде, Ник. Ветрецът сякаш донесе гласа на Джулиън. Чака ни дълъг път.

И с последна глътка въздух от този свят Николас пристъпи напред и се предаде на натиска и непрогледната тъмнина, съпътстващи усукването на времето.

ЛОНДОН

1940 г.

ЕДИНАДЕСЕТ

Ета доиде на себе си сред симфония от разбиващо се стъкло. Чу трясъка, част от секундата преди да усети как острите късове се впиват в кожата и. Болката я остави без дъх, а светът около нея се разми като пясък. Точно когато реши, че е успяла да се вкопчи в реалността, образите и възприятията отново избеляха и изчезнаха. Тялото и пулсираше, а съзнанието и отчаяно се бореше, за да не потъне отново в небитието. Усещането за смазващ натиск не я напускаше дори след като повърна.

Сега разбираше защо не помни какво се бе случило онзи път със София, защо нямаше представа как се е озовала на кораба.

Недей — тя се улови с всички сили за тази дума и се насили да отвори смъдящите си очи. — Не губи съзнание...

Тялото и като че ли бе заклещено и усукано като парцалена кукла между обгорели греди и останки от прозоречна рамка. Размърда се предпазливо, раздвижи краиници, докато краката и опряха в земята. Чу се раздиране на плат и десният и ръкав се отдели от роклята при рамото. В мига, преди коленете и да рухнат под тялото и всичко отново да потъне в мрак, под кожата и плъзна неестествена студенина и вледени жилите и. Бузата и удари цимента, но Ета не усети нищо.

Първото, което усети, бе топлината, сетне — нежния натиск на нечие докосване. Боляха я краката и гърбът, но по-мъчително от всичко бе паренето на скулата — цялата дясна половина на лицето и смъдеше като ожулена. През полуспуснати клепки зърна тъмна глава, приведена над тялото и, усети пръсти, които почистваха калта и кръвта от дясната и ръка. Лицето на Николас бе изопнато и разтревожено и гърлото на Ета рязко се стегна, когато поднесе ръката и към устните си, сякаш да я целуне, а топлият му дъх опари кожата и. В последния момент Николас поклати глава и внимателно положи ръката и върху корема и. Въпреки болката, която вилнееше в тялото и, въпреки болезненото остатъчно пулсиране на прохода, Ета усети острото пронизване на разочарованието.

И в този момент се сети какво се бе случило.

Обзета от паника, опита да раздвижи крака, да ги свие под себе си. Щом Николас беше тук, значи... значи не бе успяла да се измъкне. И Айрънуд знаеше, че се е опитала да избяга. А майка и....

Щеше да я убие.

Не биваше да тръгва, трябваше да прояви по-голяма предпазливост. Какъв смисъл от всичко, ако Сайръс се отметнеше от обещанието си и погубеше майка и, докато Ета бе на векове и континенти от нея.

Трябваше да рискувам, трябваше да избързам, да изпреваря крайния срок.

Но когато стисна клепачи, съзнанието и услужливо извика най-страшния образ — безжизнените очи на майка й.

Така беше по-добре. По-добре бе да тръгне без разрешението, отколкото да чака със скръстени ръце, докато времето безмилостно тече. Струваше и се, че дори въздухът вибрира и тиктака, и неумолимо отмерва времето.

— Госпожице Спенсър? — гласът на Николас отекна в ухото и. — Чувате ли ме?

Ета отвори очи. Видя лицето му, нащърбените останки от рухналия таван и къс синьо небе над него. И като не знаеше какво да каже, смотолеви единствено:

— Привет...

Облекчението, изписало се за миг на лицето му, се смени с раздразнение.

— Осъзнавате ли, че можехте да загинете или нещо по-лошо? Какво, по дяволите, ви щукна? Помислихте ли изобщо какво правите?

— Гледаите... си. работата — изсъска Ета, на свои ред подразнена.

Трябва да се изправя... да намеря уреда... да се добера до мама...

Но краката отказваха да й се подчинят.

— Би трябвало да ви удуша за тая работа — не млъкваше Николас. — Боли ли ви нещо друго освен бузата и ръката? Почистих порязаното, доколкото можах.

Ета поклати глава. Като се изключеха драскотините, се чувстваше добре. Горе-долу.

— Вие ми се свят.

Николас си пое остро дъх.

— Това е нормално, преминаването през проходите винаги е придружено със замаиване. Ще свикнете и ще стане по-леко. Но за момента ще трябва да стиснете зъби и да потърпите.

— Ооотвратително. — Ета се опита да пъхне ръце под тялото си, да се избута до седнало положение.

Като се изключеше недоволството, което сякаш струеше от цялата му същност, Николас изглеждаше напълно невъзмутим. Посегна да и помогне, но тя се извъртя и плъзна тяло по прахоляка и отломките, докато гърбът и опря в стената. Изражението му мигом охладня и Ета неочаквано усети чувство на вина. Ако изобщо беше възможно, сега се чувстваше още по-зле.

— Опитахте се да избягате — заяви Николас. — Изключително глупаво от ваша страна. Наистина ли си мислите, че влиянието на Аирънуд се простира само до осемнадесети век? Ако не друго, да бяхте помислили поне за майка си! Ако разбере, че престъпвате волята му, наистина ще я убие.

— Оставих бележка на. на София, написах, че трябва да тръгна веднага, понеже няма никакво време. — Ета поклати глава. Надраскала бе бележката на лунна светлина и бе изчакала само колкото да се увери, че пазачът пред вратата им е задрямал. — Не мога да си позволя да губя време. — A u никак не държа Айрънуд да знае накъде съм тръгнала. — Не разбирате...

Знаеше, че рискува много, че твърде наивно разчита Аирънуд да не посегне на майка и, ако тръгне без разрешението му, за да „спази срока“, както бе написала в писмото. Но нещо и нашепваше, че старецът разполага с начин да следи придвижването и във времето. Нужна и бе известна преднина, за да си стъпи на краката и да си спести „опашката“ — този, които да докладва през кои проходи е минала. За съжаление, не беше предвидила „проходната болест“.

Нито присъствието на Николас.

— Тогава ми обяснете! — отвърна той тихо, строго. — Обяснете ми защо рискувате живота и, а също и вашия собствен, и се хвърляте с главата напред без провизии и без каквато и да било подготовка! Не ви смятах за такава глупачка!

Ета стисна зъби и го изгледа гневно. Ръката и бе изтръпнала болезнено, но въпреки това се протегна и заопипва земята около себе си — търсеше торбата с разни полезни вещи, които бе „взела назаем“ от сандъка в стаята на София.

Изглежда, бяха в някакъв коридор — всъщност коридор може би не беше точната дума. Сводестият каменен таван беше осеян с разбити капандури, между които на равни интервали висяха фенери. Покраи стените имаше магазинчета — виждаха се счупени столове, обувки, изхвърчали през разбитите витрини. Прозорчетата над златисто-черните входове на магазините зееха разтворени.

— Ето — каза тя и посочи кожената торба, изхвръкнала на известно разстояние. — Не съм т-т-тръгнала н-неподготвена.

Какво се беше случило тук? Като че ли бе избухнала бомба, а и всичко бе влажно, като че ли пожарът бе угасен съвсем неотдавна. Къде съм — помисли си тя и усети острите зъби на паниката. Чуваше неясни гласове, отсечените гласни на англииски акцент, но не можеше да разбере какво говорят.

Николас пъхна ръка в торбата:

— Ножици, хармоника с инициалите на София, огледало, няколко златни монети, писмото на майка ви, също и.

Ета се подсмихна.

— ... дамско поддържащо бельо, ябълка и револвер — приключи тои и затвори торбата. София не разполагаше със съвременно „поддържащо бельо“, така че Ета разчиташе намереният в сандъка и вариант да свърши работа.

— Че какво друго ми е нужно? — попита тя невинно.

— Да речем вода? Карти? Списък с известните проходи? Подходящи дрехи? Муниции за револвера? Знаете ли изобщо как да го ползвате?

Хм, тук вече я хващаше натясно.

— Ако се опитате да ме върнете, ще.

— Какво, госпожице Спенсър? — Николас приклекна пред нея. — Ще ме изгледате лошо?

Пръстите на Ета сграбчиха парче стъкло и тя го протегна заплашително пред себе си. Изражението на Николас се смени, очите му потъмняха, спряха се първо на импровизираното оръжие, след това на лицето и. Твърдо решена да не свежда поглед под укорителния му взор, тя се вторачи предизвикателно в него, макар да усещаше колко абсурдно изглежда, при положение че едната и буза е два пъти по-издута от другата.

Николас пръв сведе поглед, а изражението му омекна. Приседна и извади сгъната носна кърпа.

— Пак се порязахте, пирате.

Ета изчака още малко, сетне пусна стъклото и му позволи да притисне топлата тъкан върху дланта и. Загледа втренчено как едрата му длан обгръща неината. Нещо стегна гърдите и, докато търсеше правилните думи.

— Защо не ми казахте? — прошепна тои. — Накарахте ме да ви обещая, че няма да си тръгна, без да се сбогуваме. Не можахте ли и вие да направите същото за мен?

— Съжалявам. — Точно за това изобщо не се беше сетила. Страхът сграбчи острието на вината, което дълбаеше в корема и, и го завъртя мъчително. — Не исках да губя дори секунда, при положение че би могъл да направи нещо на мама, да я убие. Разчитам да е достатъчно умен, че да не я закача, докато не се върна с астролабията. Ако и направи нещо, няма да имам какво да губя, нали така?

Николас кимна.

— Ще намери друг начин да ви нарани.

— Но не и да ме мотивира. Освен това... — Ета се поколеба, не знаеше дали да му каже за другия си мотив. — Нали ви казах за Алис — трябва да го направя, трябва да се върна при нея.

Николас седна обратно и вдигна поглед към небето. Това като че ли бе дежурният му жест, когато искаше да си събере мислите — да скрие мислите си.

— Ета, не можете да я спасите.

— Разбира се, че мога — настоя тя, но сърцето й запрепуска, когато видя изражението му — вината, съчувствието. — Трябва само да се върна.

— И да промените миналото? — довърши тои вместо нея. — Да измените хода на времето?

Ета вироглаво стисна зъби.

— Не ме интересува — ни наи-малко! Аирънуд от години си играе с миналото. Толкова ли не мога да спася един-единствен живот?

— Не, Ета, чуите ме — прекъсна я Николас. — Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.

Ета неволно се дръпна назад, по-далече от него, по-далече от думите му.

— София не ви ли обясни? Не можете да кръстосате пътища с предишното си „аз“, не можете да съществувате два пъти на едно и също място, по едно и също време. Времето няма да го допусне, ще ви изхвърли обратно през прохода, преди да успеете да преминете — продължи тои тихо. — Затова е толкова важно пътешествениците да си водят дневник, за да записват датите и годините, които вече са посещавали.

Ета се почувства сякаш я бе залял с ледена вода. Ребрата и се свиха болезнено. Значи нямаше да може да използва прохода и да се върне към момента, преди да застрелят Алис? Нито пък в които и да е друг месец или година преди това, така че да я предупреди? Само защото някаква версия на самата нея вече съществуваше.

— Не ви ли обясни, че проходите свързват отделни години, а не дни? — не млъкваше Николас.

— Какво искате да кажете? — прошепна Ета.

Изражението му омекна.

— Ясно. Не ви е казала. Дори да намерите друг пътешественик, които да премине през прохода и да я спаси, ще се наложи да чакате цяла година, за да ви се удаде възможност. Представете си всяка година като ручеи, а всички ручеи текат успоредно един на друг, в една и съща посока, а ние прескачаме между тях. Напуснахме Манхатън на двадесет и втори септември 1776 година. Пристигнахме тук пак на двадесет и втори септември, но вече в друга година. Разбирате ли?

Ета кимна, а сетне дълго време не можа да продума. Не може да няма начин. Не е възможно нещата да приключат така. Алис не можеше да умре, не и заради нея.

Мама ще знае какво да направи.

— Празна страница... — произнесе тя бавно. — Значи това е имал предвид Аирънуд. Не защото не знаех нищо, а защото не съм пътувала никъде. И вероятността да се засека със себе си е твърде слаба. Нали?

Николас кимна и докосна лакътя й.

— Сега разбирате, нали?

Ета вирна брадичка

— Разбирам, че винаги има друг вариант, друг начин, трябва само да се огледаш.

Николас се засмя тихо и затвори очи.

— Сигурен бях, че ще кажете нещо такова.

— Чакаите... — сепна се Ета. — Господи, Аирънуд няма ли да побеснее, че сте тръгнал след мен?

Та нали му беше забранено да пътува — заточили го бяха, както сам се бе изразил, а отсъствието му едва ли щеше да остане незабелязано.

— Тревогата ми за вас надделява над страха ми от него — отвърна простичко Николас. — А и нали ви обещах? Че ако побегнете, ще ви последвам.

Но ако се опитате да се измъкнете сама, знайте, че ще ида и накрай света, за да ви върна.

Думите увиснаха във въздуха, неизказани. Върху главите им се посипа облак пепел и Ета, без да се замисли, протегна ръка и бръсна прашинките от косата му. Николас притвори очи, наклони се към ръката й и пръстите на Ета потрепериха.

— Разчели сте писмото от майка ви. И не ми вярвате. — подхвана той. — Смятате, че съм един от тях, нали?

— Не! — възмути се Ета. Вярно, че се бе съгласил да работи за Сайръс и да я отведе в Ню Иорк, но въпреки това не беше като тях, нали така? Понесъл бе толкова неправди. Не искаше да го въвлича в поредните интриги, нито да стане повод за нови нещастия.

— Напротив, мислите го — настоя тои. — След всичко, което ви разказах.

Ета облегна глава на стената. Николас бе в състояние да прозре мислите и само с един поглед. Но ето какво искаше тя — искаше да го накара да разбере, че няма намерение да действа безразсъдно. Искаше да е на нейна страна.

Искаше да научи всичко, което Николас знаеше за семеиството. За пътуването във времето. Но нима това не беше двуличие — да го подложи на изпитание, да провери дали все пак ще тръгне с нея, а след това да го остави да понесе последствията?

— Мога ли ви имам доверие? — прошепна тя. — А вие на мен?

Николас кимна.

Ета си пое дълбоко дъх.

— Деиствително знам как да разчета писмото — призна тя. — И смятам, че Сайръс лъже, или поне не казва цялата истина.

Устните му се разтвориха от изненада, единствената промяна в маската му.

— Какво ви навежда на тази мисъл?

— Майка ми не я е откраднала — отвърна Ета. — Няма значение какво твърди Сайръс. Смятам, че уредът, астролабията, е принадлежала на клана Линдън. — На нейното семеиство. Което в момента се свеждаше единствено до нея и майка и. — И те, или поне майка ми, са носели отговорност за него.

— Възможно е деиствително да им е принадлежал — съгласи се Николас, след като помълча известно време. — Доколкото разбрах от Джулиън, всеки от четирите клана — Аирънуд, Джакаранда, Линдън и Хемлок — е притежавал по една астролабия, но три от тях са се изгубили или са били унищожени преди около век. Аирънуд смята, че след като е Велик господар на всички семеиства, всички астролабии му принадлежат, независимо кои е първоначалният им собственик.

Ета кимна. Интересно какво друго бе отнето от семеиството и — какви реликви, таини и истории бяха асимилирани от клана Айрънуд. Може би майка й знаеше.

Може би биха могли да си възвърнат част от тях двете заедно.

Но само след като надхитриш стареца, спасиш майка си, спасиш Алис и се представиш достойно на дебюта идния месец.

— А това писмо — явно е знаела, че нещо ще се случи, иначе защо ще го пише? — замисли се Ета на глас.

Николас обгърна колене с ръце.

— Е, ще можете да я попитате, когато върнем астролабията на Айрънуд и той я освободи.

Ета примигна неразбиращо.

— Вие... каните се да дойдете с мен?

По лицето му пробяга някаква силна емоция, но Ета така и не успя да я разгадае, понеже Николас побърза да извърне поглед.

— Не бих могъл да ви оставя да се мъчите сама, без да ви предложа помощ — изсумтя той. — Виждам, че не се радвате особено, но имайте предвид, че съм обучаван в продължение на години. А вие едва сега започвате. Да се нуждаете от помощ или от защитник, не е слабост.

— Не ми трябва защитник — възрази Ета. — Трябва ми партньор.

При тези думи Николас, които се бе обърнал да огледа

разрушенията, рязко се извърна към нея. Устните му се разтвориха от изненада.

— Партньор... при какви условия?

Нали и по-рано си имал партньор — понечи да каже Ета, но се спря. София бе споменала, че Николас се явявал по-скоро като прислужник на Джулиън, нещо като камериер, и макар Ета да бе отдала пренебрежителния и тон на присъщите и жестокост и надменност, лицето на Николас издаваше истината. Заболя я сърцето при мисълта какъв жребии му бяха отредили, а също и че автоматично бе предположил, че и тя му предлага същото.

— Ще се пазим един друг. Ще си говорим на малки имена. И няма да имаме таини. — Като се изключеше таиното и намерение да скрие астролабията от Аирънуд, стига да и се удадеше сгоден случаи. — И наи-вече...

— Ще подклаждаме общата си ненавист към АИрънуд?

Ета се усмихна, макар в главата й се прокрадна съмнение.

Ами ако Айрънуд накаже Николас, задето не съм върнала астролабията?

Не можеше да мисли за това сега. Всичко зависеше от това кога и дали изобщо ще намерят астролабията. И все пак, приемеше ли помощта му, трябваше да приеме и последиците — Николас рискуваше да си навлече гнева на стареца.

— Изборът си е мои. Сам решавам за себе си — прошепна тои, сякаш чул мислите й.

— Добре — невидимото въже, пристегнало сърцето и, рязко се отпусна. — Преди да се ориентираме накъде да поемем, имаш ли представа къде се намираме?

Николас се изправи на колене и й хвърли сърдит поглед.

— Не успях да се огледам, понеже първото, което видях, бе твоя милост в локва кръв.

— Няма никаква локва — възрази тя и потърка подутата си буза. Николас протегна пръсти, сякаш това бе наи-естественото нещо на света, и дръпна ръката й от бузата.

— Не я пипаи — каза и прокара пръст, лек като перце, по драскотината. Ета затаи дъх и задиша едва когато ръката му се отмести. — Сега вече приличаш на истински пират — каза тои с усмивка. — Но все пак трябва да купя дрехи и провизии. Ще се оправиш ли, ако те оставя сама за няколко минути? Няма да се бавя, обещавам.

Ета отвори торбата, която бе приготвила набързо, разрови съдържанието и измъкна малката кадифена кесия със златни монети.

— Майка ми може и да не е крадла, но аз нямам подобни скрупули — каза тя и му я подаде.

— Бих казал, че напълно си ги заслужила — Николас претегли кесията на ръка, — като се има предвид какво те принуждават да правиш.

Сетне тръгна между нападалите камъни и стъкла. Преди да свие зад ъгъла, погледна през рамо. Ета улови погледа му и му махна да побърза. Смехът, които отекна между камъните, я стопли като глътка горещ чаи.

Останала сама, тя се огледа и наи-после се изправи. Стената зад гърба и бе достатъчно здрава, за да и послужи като опора, докато си проправяше път през купчините стъкло и подгизнало, обгоряло дърво. Табелите бяха на английски, а ако съдеше по миризмата и обстановката, доскоро тук бе бушувал пожар.

Върна се на предишното място и се сгуши до стената, та да е скрита от поглед. От време на време дочуваше гласове и далечното ръмжене на двигател. Наведе се напред, за да надникне към улиците от двете страни на дългата галерия. Мина яркочервен автобус, а след него две млади жени, облечени в елегантни костюми с малки шапчици на главите. Ета огледа старомодната си рокля. Корсетът я убиваше повече отвсякога.

Англия — помисли тя, смаяна. По всяка вероятност Лондон. А модата... петдесетте години? Или...

Не.

Погледна отново разрушените стени, следите от пожар, униформените мъже, които тъкмо минаваха краи отсрещния краи на галерията.

Та тук бушуваше война.

Втората световна война.

Николас потвърди подозренията и, когато се завърна, стиснал пакет с дрехи под мишница. Преоблякъл се бе в колосана риза, панталони и елегантни обувки с връзки. Интересно какво обяснение бе дал за бричовете, чорапите и жакета, с които бе влязъл в магазина.

— Не бях съвсем сигурен за размера... — подаде и синя рокля и елегантно сако в същия цвят. Ета я огледа — остро деколте, скромна дължина, къси ръкави — и прокара пръсти по дантелата.

— Прекрасна е, благодаря. — Маи щеше да и е широка в талията, но имаше колан, с който да я пристегне. — Каква е ситуацията навън?

Николас мълчеше и я гледаше втренчено как се мъчи да разкопчае роклята. След няколко безуспешни опита, Ета, изчервена, се прокашля многозначително. Николас се извъртя стреснато и тя наи после изхлузи роклята през главата си.

— Навсякъде разчистват отломките от снощните бомбардировки, търсят оцелели. Всеки момент ще доидат и тук, така че трябва да побързаме.

И Ета бе на същото мнение, но припряността никак не и помагаше да разплете връзките на корсета. Издраните ръце я боляха, а пръстите й трепереха.

— Съжалявам — измърмори тя. — Трябва ми малко помощ.

Николас се извърна към нея, но моментално обърна лице към

стената. Ета усети как по лицето и гърдите и плъзва червенина. Корсет и почти прозрачна камизола. Трябваше поне да скръсти ръце на гърдите.

Николас въздъхна и се обърна. Ета проследи бързите, уверени движения на мазолестите му пръсти, като се заставяше да не се прикрие с ръце, докато връзките наи-после не се разхлабиха. Широките му рамене препречваха погледа и. Беше толкова близо, че ако се наклонеше леко напред, можеше да притисне лице о местенцето между шията и раменете му, и за миг и се стори, че ако не се подчини на желанието, ще остане завинаги в плен на могъщата му хватка. Пулсът му трептеше в ямката на шията и Ета не можеше да откъсне очи.

— Готово — прошепна той, но пръстите му се задържаха още миг върху развързаните връзки, палците му пробягаха по горния ръб на корсета, докосваики едва доловимо плата на ризата. Ета не смееше да шавне, страхуваше се да се приведе към ръцете му, страхуваше се да помръдне, страхуваше се да не развали магията.

Зави й се свят. Миг преди Николас да отстъпи назад, усети топлата му въздишка върху ключицата си.

— Нали съм моряк. Бива ме с възлите — промълви тои, без да вдига очи, със сладък като мед глас.

Едва когато отново и обърна гръб, за да и позволи да се досъблече, мислите на Ета се избистриха достатъчно, че да се сети за ножиците в торбата, които бе взела точно за тази цел.

Роклята, която и бе избрал, и бе по мярка, но се налагаше да остане с възтесните кожени ботуши, задигнати от София, и да потърпи, докато не намерят друго решение.

Провери дали обеците й са на място и отметна коса назад.

— Така. Как ти изглеждам?

Очите му така се впиха в нея, че се наложи Ета строго да си каже, че гледа насинената й буза и нищо друго.

— Ставаш, пирате — каза тои след кратка пауза. — А сега ми кажи какво всъщност пише в писмото.

Докато Николас сгъваше старата и рокля в спретнато вързопче, Ета извади писмото и една писалка, търкулнала се в дъното на торбата. Притисна листа в стената и очерта отгоре му звезда, сетне се вгледа в думите, които попадаха в контурите. Николас се приближи и се зачете над рамото и. Зад тях градът се разбуждаше и протягаше, ехтяха гласове, носеше се миризма на огън и бензин, но двамата бяха потънали в съвсем друг свят.

— Господи — възкликна удивено Николас. — Как се сети?

Без да навлиза в подробности, Ета му разказа за таините послания, които майка и имаше навика да крие в калъфа на цигулката и в куфара й, когато Ета пътуваше.

— Искала е да се научиш да ги разчиташ — лицето му светна от вълнение. — Вярвала е, че някои ден ще ти се наложи да намериш астролабията. Ориентираш ли се какво трябва да направим?

Ета поклати глава и прочете наново думите. Дали не бъркаше? Дали не трябваше да очертае друга форма? Нещо не се връзваше.

— Ако предположим, че това е списък с инструкции, тогава вероятно можем да пренебрегнем първото изречение — Николас дръпна писмото от ръката и — Второто: „На тираните кажи пред теб глава да преклонят" ни насочва към лобното място на Нейтън Хейл — там беше проходът. Което означава, че следващото изречение се отнася до сегашната ни спирка: „Намери незнаините богове, чиито уши са глухи за проповедта". Това говори ли ти нещо?

Ета го изгледа безпомощно и поклати глава. Усещаше как започва да губи надежда. Как, за бога, щяха да разчетат толкова много следи само за седем дни?

— Какво общо имат „незнайните богове“ с Лондон и Втората световна воина? За хора ли става дума? Или за някакво религиозно течение? Предишното изречение свързва прохода със смъртта на конкретен човек. — А фразата бе от балада, която прадядо и обичал да пее. Дали и тази следа не бе свързана по някакъв начин със семейството, дали и тя бе така лична?

Замисли се за „Гургулицата“ и артилерииския лагер и нещо я загложди, но така и не успя да разбере какво я смущава. До нея Николас повтаряше:

— Проповед... проповед, проповед, проповед...

Изведнъж се извъртя толкова бързо, че едва не я събори. Очите му светнаха и лицето му се озари като на дете.

— Възможно ли е да става дума за проповедта на Свети Павел в Ареопага?

Ета го изгледа недоумяващо.

— Езичница! — подкачи я Николас. — Деяние 17, стихове 16—34. Апостол Павел изнесъл проповед — всъщност по-скоро лекция, понеже гръцките закони забранявали да се проповядва за чужд бог — в Атина, в Ареопага.

— Напълно ти вярвам.

Николас се подсмихна и разсеяно докосна с пръст брадичката и. Като че ли не съзнаваше какво прави, но Ета цялата настръхна.

— Ареопаг е каменист терен под Акропола. В древността там свиквали апелативния съд — поясни тои и Ета, силно впечатлена, се почувства краино невежа. — Чел съм за него. Капитан Хол се считаше философ — завършил е Харвард, колкото и да не ти се вярва, и пазеше всякакви трактати у дома, с надеждата двамата с Чеис някои ден да ги отворим. А госпожа Хол проявяваше учудваща строгост по отношение на религиозното ни образование.

— Ще ми се и аз да можех да се похваля със същото — измърмори Ета. Единствената служба, на която бе присъствала, бе на погребението на Оскар, съпруга на Алис. Като се имаше предвид колко важна бе ролята на религията през осемнадесети век, задълбочените му познанията не биваше да я изненадват чак толкова. Усети, че несъзнателно се накланя към него, че в гърдите и се заражда нещо топло и искрящо, че го вижда с нови очи. За пръв път се почувства истински благодарна, задето я бе последвал през прохода.

— Проповедта гласи нещо от сорта на: „Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на които бе написано: „Незнаиному Богу“. С други думи, бил силно разтревожен, че атиняните се кланят на лъжливи идоли — гръцкия пантеон на боговете.

— А връзката между Лондон и Древна Гърция е.? — не довърши Ета, понеже на нея не й хрумваше нищичко.

— Архитектурата, законите, статуите и изкуствата — отвърна тои. — Предполагам, че става дума за място или предмет, с които си имала личен контакт. Идвала ли си и друг път тук?

Ета кимна. Доста пъти. С Роуз и Алис бяха идвали на екскурзии, прекарвали бяха по цели лета, за да избягат от нюйоркската жега. Алис бе израснала в Лондон, пък и майка и... казвали и бяха, че и майка й е отраснала тук, макар сега да подлагаше на съмнение всичко. Истината и измислицата започваха да се сливат, историите, разказвани от майка и, започваха да се размиват като забравена под дъжда картина.

Отсядали бяха в безброи апартаменти, но в момента никои не изпъкваше в спомените и. Обикаляли бяха целия град, посещавали бяха парковете, къщата, в която бе израснала Алис, ходили бяха по театри, музеи.

— О! — ахна тя, понеже мисълта я зашлеви през лицето. Обърна се към Николас, зарадвана, че ще може да обясни нещо, което тои навярно не знаеше.

— Може да ти прозвучи налудничаво, но. в Лондон. в Британския музеи има цял куп артефакти от Древна Гърция, нали така? Наи-известните са открити — или откраднати, в зависимост от гледната точка, — именно в Партенона от един британски лорд на име Елгин, които ги донесъл тук и ги продал на британското правителство. В момента се вихри голям спор покрай тия статуи.

Тя се залюля на пети и се вторачи в облаците и пушека, които се носеха над главите им.

— Може и да не съм права, но Акрополът и Партенонът са толкова близо до Ареопага, че ми се струват свързани. Отдавна не съм ходила в онази зала и не помня какво точно изобразява колекцията на Елгин, но май беше някаква битка. Има статуи на мъже и жени.

— И? — насърчи я Николас.

— Чудех се какво означава, че „ушите им са глухи“. В първия момент реших, че става дума за истински хора, но дали не се отнася за статуите? Те нито виждат, нито чувстват.

— Случвало ли се е да чуеш странни звуци в залата?

Ета поклати глава.

— Като се има предвид, че предишният проход бе точно до лобното място на Неитън Хеил, не е изключено сегашният да е в самия музеи, някъде около статуите. Музеят навярно доста се е променил от моето време. Така или иначе, никога не са ме пускали да вляза, а и не разполагам със списък на познатите проходи, така че не ми хрумва какво друго да кажа.

Обзелото я чувство за безсилие растеше с всяка минута. Николас я наблюдаваше и чакаше.

— Не знам. Дали не усложняваме нещата? Дали не става дума за нещо по-просто, по-очевидно?

Николас се приведе и я погледна в очите.

— Всичко е наред. Може би няма да е зле да разсъждаваме на глас. Кажи каквото ти хрумва, колкото и маловажно да ти се струва, всичко ще е от полза.

Ета кимна. Николас би могъл да и помогне да си изясни нещата, да долови нещо, което й убягва.

— Мама работи в музеи, само че в Ню Иорк. Напоследък много се говореше дали колекцията на Елгин не трябва да бъде върната на Гърция — имаше статии по всички вестници. Но Британският музеи си е Британският музеи, нали разбираш? Всъщност може би не разбираш. Засега. Но... Алис обичаше да ни развежда и да ни изнася лекции. Баща и е бил музеен уредник. Неведнъж ми е разказвала как колекцията се е озовала в музея.

— Алис. учителката ти по музика?

Думите заседнаха в гърлото и. Николас кимна мълчаливо, сякаш бе навързал нещата.

— Тогава да вървим? — предложи той с колеблива усмивка.

Ета не отговори — обзета от мисълта за Алис и с изпилени от умора нерви буквално не се доверяваше на гласа си. Кимна безмълвно и пое протегнатата му ръка. Дори не и беше хрумнало, че ръцете са и ледени, докато не пъхната длан в неговата. Въпреки всичко някаква особена възбуда жужеше в жилите и, наелектризираше цялата и същност. Постепенно сетивата и попиха заобикалящата ги сцена, реалността проникна в съзнанието и. Николас я погледна въпросително.

— Просто. невероятно е, че сме тук — измърмори тя. — Всичко това.

Беше прекрасно и странно, и неестествено. Не можеше да се удържи — искаше да се втурне и да разгледа всичко. Да види със собствените си очи, да усети истинския свят, а не цензурираните версии, представени във филмите и книгите.

— Ако положението не беше толкова критично, щеше ли да ти е приятно, че си тук?

Ненавистта към семеиството Аирънуд не и позволяваше да отговори положително, както нашепваше сърцето и, дори и на така формулирания въпрос.

— Не знам. Да видим как ще се справим със задачата и после ще ти отговоря.

Да видим дали ще намеря астролабията и майка си, дали ще успея да подредя обратно живота си.

Николас преметна кожената торба през рамо и двамата тръгнаха през лабиринта от отломки. Внезапно тои спря и проточи шия. Ета проследи погледа му към златните букви, които проблясваха високо над сводестия вход. Изглеждаха толкова нелепо на фона на развалините, че космите по ръцете й настръхнаха.

— Бърлингтън Аркейд — прочете Николас.

Ета познаваше това място — идвала бе веднъж преди години, за да изнесе концерт. Алис я бе превела през дългата галерия с безброи луксозни магазини. Дори бяха купили коледен подарък за Роуз.

— Мисля, че знам къде сме — каза тя. — Горе-долу.

Но макар да се ориентираше къде са, нищо не можеше да я подготви за сцената, която се разкри пред очите им, щом излязоха на улицата. Очакваше да види разруха — виждала бе снимки, слушала бе разказите на Алис и Оскар, пропити от дълбока мъка, която не бе избледняла дори десетилетия по-късно. Това, което не очакваше, бе че по улиците ще има толкова много лондончани в изискани костюми, в рокли и с обувки на висок ток, които внимателно си проправяха път през купчините тухли и стъкла, сръчно заобикаляха кратерите, погълнали цели участъци от улицата, стърчащите изпод настилката оголени тръби.

Високо в небето преминаха облаци и изпъстриха земята със сенки. Ета наблюдаваше Николас, докато крачеха от улица на улица, все на изток. Нещо сякаш го теглеше наляво — в един момент кривна настрани и ръката и изпусна ръкава му. И макар гаденето и световъртежът и да бяха попреминали, в този миг отново се почувства дезориентирана. И въпреки че Николас бе едва на крачка пред нея, разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше и Ета внезапно се почувства сама.

Сегиз-тогиз Николас зърваше нещо ново и непознато — велосипед, необичаина подредба на витрина, полицаи в униформа, светофар — и вниманието му се отклоняваше. Ета се досещаше, че не му се иска да я разпитва — явно предпочиташе сам да търси отговори на въпросите си, — но любопитството му определено бе пробудено.

— Идвал ли си тук друг път? — попита тя накрая. — Точно тук?

Той поклати глава.

— Стигал съм най-много до 1925 година, при това в Ню Орлиънс.

В сравнение с тишината на осемнадесети век, този Лондон буквално гърмеше и трещеше. Избибитка кола, отпраши шумно покраи тях и Ета усети как Николас я сграбчва за китката. Дръпна се към фасадата на близкия магазин и Ета залитна след него.

Продавачът тъкмо изписваше

върху парче дъска, пъхната в разбитата витрина, и вдигна стреснато, глава. Ета му се усмихна извинително и се обърна към Николас.

Тои дишаше накъсано, а когато автомобилът спря с дрънчене пред съседен магазин, ноздрите му се разшириха.

След малко поясни:

— Доста... по-шумни са, отколкото си ги спомням. И по-бързи.

— Най-вероятно е точно така — кимна Ета.

— И в твоето време ли ги има? — попита той, като сниши глас.

— Аха, дори по-хубави. По-бързи, по-тихи — използват по-малко енергия, някои имат вградени навигационни системи. — Стига, не биваше да прекалява. Очите му се разшириха още при думите „по-малко енергия“ и и стана ясно, че не я разбира. — Всичко се променя, стига да мине достатъчно време.

Николас направи гримаса.

— Всичко?

Може би заради съсредоточения поглед, с които изучаваше устата и, или защото ръцете му като че ли несъзнателно докосваха гънките на роклята й, но тя изведнъж, рязко и болезнено, разбра какво я пита.

О — каза си с пресъхнало гърло. — О...

— Искаш ли да ти разкажа? — попита го. — Искаш ли да ти опиша какъв е животът в моето време?

Ако Николас деиствително смяташе да се върне у дома и никога повече да не пътува, нямаше как да усети промените, нямаше да ги види с очите си. А това бе в състояние да подлуди всекиго — да знае какво завинаги ще остане недостижимо за епохата му.

След известно мълчание Николас поклати глава.

— Предпочитам сам да разбера.

А дотогава — каза си Ета — аз ще се грижа за него.

— Ти си грижеше за мен на кораба. Наи-малкото, което мога да направя, е да ти върна услугата поне доколкото ми е по силите.

Той се усмихна тъжно.

— Идеята за партньорство ми е напълно непозната... но оценявам предложението ти.

Искаше и се да го попита за Джулиън, но може би не беше редно да събужда тези спомени. Вместо това излезе на тротоара, или каквото бе останало от него, и засенчи очи срещу ярката слънчева светлина.

— Е, сега вече нямам никаква представа къде се намираме.

Николас зяпна от изненада.

— Аз не казах ли, че ни трябва карта.?

Ета обаче нямаше намерение да му позволи да злорадства.

— Дай ми една минутка.

— Как точно да ти я дам? — подвикна тои след нея, понеже Ета тръгна назад.

Магазинерът, когото бе зърнала преди малко, се бе прибрал в магазина си и метеше прахоляка и пепелта, нанесени от вятъра. Ета надникна през прага.

— Здравеите — подвикна тя. — Извинете, че ви безпокоя, но дали не бихте могли да ми помогнете?

Мъжът се облегна на дръжката на метлата и изопнатото му лице се отпусна в усмивка. Зад него се виждаше дълъг дървен тезгях и множество рафтове, върху които бяха наредени тъмни шишенца с хартиени етикети. Явно аптека.

— Американка? — попита тои. — Опасявам се, че моментът не е особено подходящ за разходки. Освен ако не идвате да ни пазите. Решиха ли се най-после и янките да се включат?

Вероятно се шегуваше, но гласът му като че ли потрепери леко, а иззад храбрата фасада прозираше уязвимост.

— Не още — отвърна тя с фалшива бодрост. — Маи ще мине още известно време.

И то само след като нас самите ни нападнат. Но това нямаше как да му го каже.

В този миг за пръв път си даде сметка колко е крехко миналото. Странно бе усещането да стои в този магазин, заобиколена от хиляди стъкленици, и да знае, че ако направи и наи-малката грешка, всичко ще рухне на земята.

Едва ли щеше да промени хода на времето, ако кажеше на този непознат, че Америка все пак ще се включи във воината, особено ако представеше мнението си като догадка. Но нямаше как да е сигурна, че подобна незначителна наглед стъпка няма да премине в нещо голямо, което да съсипе бъдещето, което познаваше.

Мъжът се наведе, за да изхвърли събрания боклук в кофата.

— Явно ще почакаме. С какво мога да ви помогна?

С периферното си зрение Ета забеляза, че Николас наднича през останалата без стъкло рамка на прозореца.

— Дали бихте могли да ме упътите към Британския музей?

Сивите вежди на човечеца се вдигнаха учудено.

— Продължете на изток по тази улица. Сетне завиите наляво по „Диин Стриит" и на дясно по „Оксфорд Стриит", а тя преминава в „Грейт Ръсел Стрийт“. Искате да поразгледате, а?

— Да. но не бях сигурна дали вървим в правилната посока. Много ви благодаря, бяхте много любезен.

Вече се бе обърнала към вратата, когато мъжът се засмя тихо.

— Госпожице, върнете се, госпожице. Редно беше веднага да ви кажа. Но не можах да се сдържа да не се пошегувам, особено в тия времена.

О! Въодушевлението й мигом се изпари.

— До музея лесно ще стигнете, но се опасявам, че няма какво да видите. Извадиха всичко ценно още миналото лято и оттогава стои затворен.

Британският музей бе затворен.

Човекът от магазина очевидно казваше истината, но и се струваше невъзможно да доидат чак дотук, за да се сблъскат със заключена, черна порта. Мрачната каменна сграда с вдъхновени от древността колони и релефи сякаш все повече избледняваше и се сливаше с фона, колкото повече я съзерцаваха. Като че им се подиграваше.

За да не остане място за съмнение, Ета извади хармониката, задигната от сандъка на София — изглеждаше съвсем същата като онази, с която Сайръс бе открил прохода в Ню Иорк — и духна силно. Наостри уши и дори се опита да провре глава между пръчките на оградата, но и това не и помогна да чуе каквото и да било, защото отговор чисто и просто нямаше.

— Не чувам нищо — каза Николас.

— И аз — съгласи се тя, прибра хармониката в торбата и я стегна малко по-рязко, отколкото се налагаше. — Надявах се, че дори статуите да са преместени, проходът ще е тук.

— Може би подценяваме майка ти — отбеляза Николас. — Малко е странно решението да е толкова лесно.

— Според теб една световна воина не е достатъчно препятствие, така ли? — Ета прокара ръце през лицето си. — Добре, добре... трябва просто да помислим.

— Хрумна ми нещо, но се опасявам, че не е много умно — каза Николас, сетне се приведе да разгледа катинара на портата и за пореден път го дръпна силно.

— И най-глупавата идея е по-добре от нищо — отвърна Ета.

— Радвам се че мислиш така, защото тази е наистина глупава. Можем да заобиколим музея и да те вдигна, за да прескочиш оградата. Влизаш в музея, вадиш пистолета и държиш пазачите и уредниците като заложници, докато не кажат къде държат статуите.

— Държа ги като заложници? — повтори Ета.

— Не знаеш ли? Така правели истинските пирати като Черната брада например. Пленявал цели градове и искал откуп от жителите. Ще ти покажа как да стреляш.

Ета не можа да сдържи усмивката си.

— Дълбоко оценявам вярата ти в криминалните ми способности, но ако изобщо заваря някого вътре, наи-вероятно ще знае само номера на полицията. Информацията, която ни е нужна, би трябвало да се пази изключително строго.

Николас се облегна на черната решетка.

— Наистина ли са изнесли всички ценни предмети?

Ета посочи улицата — развалините, обгорелите фасади на сградите, от които липсваха цели етажи.

— Ако са сметнали, че има опасност да бъдат унищожени или откраднати, тогава да. Знам, че предпочиташ Да не знаеш какво се случва в бъдещето, но... Германия завладява Франция и през по-голямата част от воината Париж е окупиран. Франция деиства по същия начин с картините и скулптурите от Лувъра — уредниците и безброи доброволци ги изнасят, скриват ги на различни места в провинцията и така ги спасяват.

— Когато за пръв път чух за тази воина, реших, че Джулиън се шегува с мен — каза Николас.

Ета кимна.

— Добре, че музеината управа е помислила навреме как да деиства. Само една бомба и хилядолетия изкуство и култура щяха да бъдат изгубени завинаги.

Звучно бръмчене в небето ги накара да вдигнат глави. Два изтребителя, ако се съдеше по формата, прелетяха над тях и дългите им сенки запълзяха по паважа. Николас цял се вкамени и преди Ета да успее да го попита какво има, вече тичаше по тротоара, впил поглед в самолетите с такава почуда, че Ета почувства как нещо я жегва в сърцето. Затича след него, загледана в широко отворените му очи, в леката усмивка, докато самолетите не се скриха зад хоризонта.

— Летят — измърмори тихо Николас, сякаш още не можеше да повярва. — Не би трябвало да се изненадвам, че хората продължават да изобретяват нови и по-ефективни начини да се избиват едни други, но. — тои поклати глава. — Ако приемем, че статуите не са тук, има ли смисъл да ги търсим? Или да прочетем пак писмото и да опитаме да го разтълкуваме в друга посока?

— Имам добро предчувствие — каза Ета, макар да усещаше, че оптимизмът и граничи с твърдоглавие. — Струва ми се, че сме на прав път. Просто се сблъскахме с дребно препятствие. Ще трябва да измислим как да го заобиколим.

Николас изсумтя подигравателно.

— Дребно?

Ета хвърли последен поглед към широките стъпала, които водеха към входа на музея. Странно бе да ги види така пусти.

Из двора се разхождаха гълъби и врабчета, поклащаха се важно, сякаш се поздравяваха. Какво се опитваш да ми подскажеш, мамо? Трябва ли да видя нещо?

— Хеи, корабът още не е потънал — заяви тя и обърна гръб на музея. — Може и да имаме само едно платно, но все пак се движим.

Николас се разсмя.

— Оценявам избора ти на метафора. Не знам как успяваш да поддържаш такава. нагласа. Ако усетя, че се тревожиш, ще знам, че действително сме в опасност.

По тротоара приближаваше млада, елегантна двоика. Яркочервеното палто на жената рязко се очертаваше на фона на обгорелите сгради. Лицето на мъжа бе скрито под периферията на шапката, но когато се приближиха, вдигна глава. Николас отстъпи към портата на музея, за да им направи място. Мъжът го изгледа студено, сетне измърмори нещо на жената.

— Може ли да тръгваме вече? — попита Николас през стиснати зъби. — Ако нямаме повече работа тук, бих искал да си вървим.

Но... нали тъкмо бе предложил да прескочат оградата?

— Какво има?

— Нищо. Да си вървим.

Ета се огледа, търсейки източника на безпокойството му, но освен неколцината мъже и жени от другата страна на улицата не виждаше нищо, което би могло да провокира такава реакция — освен напълно разбираемото смущение да си на непознато място в непозната епоха.

— Добре — съгласи се тя и инстинктивно го докосна по рамото. Николас се дръпна като опарен и Ета пламна от смущение.

Тръгна след него. Николас крачеше в обратната посока, макар очевидно без конкретна цел — почти не вдигаше глава, освен колкото да се огледа за коли. Едва когато Ета изостана, забавена от автомобилния поток, спря да я изчака.

Неочакваният му гняв се бе стопил, облекчението му бе осезаемо. Ета забърза към него, но тои не помръдна, само преглътна мъчително.

— Не е нужно да обясняваш. Знам, че не е лесно.

— Не е това — лицето му бе мрачно и изопнато. — Когато. изглеждаш като мен. се примиряваш да си невидим. Не очаквах да се сблъскам с обратното и установих, че любопитството не ми се нрави. Нито погледите.

Ама че съм идиотка. Какъв огромен късмет имаше, че никога не и се бе налагало да се оглежда и да преценява реакцията на околните към цвета на кожата и. Естествено, че ще се почувства неловко. Естествено. А при положение че никога не бе попадал в тази епоха, не би могъл да предвиди какво ще е отношението на хората.

— Не исках да реагирам така. остро — измърмори тои. Когато я погледна, негодуванието в очите му бе утихнало. — Но не мога да се преструвам.

— Не бих искала да се преструваш. Напротив, искам да знам как се чувстваш.

Нещо в думите и го накараха отново да се затвори в себе си. Тои отвори уста и Ета мигом разбра какво ще каже, досети се, че ще се опита да постави известна дистанция помежду им.

— Госпожице.

— Да не си посмял да ме наречеш „госпожица Спенсър“ — сряза го тя. Не разбирам защо се държиш, сякаш не сме приятели.

— Защото не сме приятели — отвърна тои и Ета неволно трепна. Явно един от двама им не бе разбрал какво точно се случва между тях. И този някой явно бе тя.

Неочаквано и за себе си, Ета се извърна и хукна. Николас я настигна с три крачки, хвана я за лакътя и я спря. Тя така и не събра смелост да го погледне, зачака го да заговори.

— Когато съм с теб, забравям кои съм — започна тои дрезгаво. — Забравям правилата. Забравям всичко и всички на тоя свят. Разбираш ли?

Не сме приятели.

Защото бяха...

Сърцето и заблъска в гърдите и за миг Ета остана без дъх.

— Не ми пука за правилата, нито за мнението на околните. Хората са отвратителни, пълни идиоти, и ако някои се опита да те оскърби, ще се разправя с него и без револвер. Харесвам те и единственото, което искам от теб, е да не ме караш да се чувствам като пълна идиотка. Би трябвало... — Тя стисна ръце в юмруци, за да се удържи да не ги сложи върху раменете му. — Нали си ми партньор.

Вдигна плахо очи и срещна погледа му. Червенината отново запълзя по шията и, заля бузите и. Ръцете и спряха нерешително на сантиметри от топлата, гладка кожа на мускулестите му предмишници и за миг Ета се запита какво би било да го докосне, да влее малко мекота в изопнатите жили.

Престани. Познаваше се — знаеше, че ако продължава да го гледа, ако се наклонеше напред, както и се искаше, ако се надигнеше на пръсти и тои отново се отдръпнеше, крехкото равновесие в отношенията им щеше да рухне. В момента не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за скулите му, за белезите по кожата му, за полуотворените му устни, за усещането на тънката му риза под пръстите й.

Не забравяй крайната цел — напомни си тя, макар да усещаше как кожата и се събужда — жива, наелектризирана, жадна за полъха на прохладния есенен въздух.

— Добре — тя скръсти ръце и се извърна. — Радвам се, че се разбрахме. А сега да се залавяме за работа.

Николас вдигна вежда.

— Не съм сигурен, че се разбрахме, но си права, че трябва да действаме.

Следобедът напредваше, а не биваше да пилеят нито час. Ета предпочиташе да не се замисля, че няма къде да прекарат нощта, ако се наложеше да останат още един ден, нито пък колко лесно биха могли да разберат къде са скрити статуите, ако можеха да използват интернет търсачка. Или да попитат Алис, която бе в състояние да засрами дори интернет с необятните си познания и услужлива памет.

Мисълта за Алис я сграбчи, притисна я с такава тежест, че за миг се вкамени. Мисли, мисли, мисли... Трябваше да намери отговора. Сигурна бе, че го знае — усетила бе нещо, докато се взираше през решетките към строгата фасада на музея, нещо я бе жегнало в онзи миг.

Но когато затвори очи и се опита да си представи пустия двор на музея, зад клепачите и изплуваха не празните стъпала и не тежките катинари. Видя себе си, излегната на канапето във всекидневната, вдигнала поглед към картините на майка си. Третата на долния ред, точно по средата, изобразяваше същата тази сцена. Запърхали с криле гълъби и младата Алис. Отговорът сякаш се спусна от небето като самотно перо и кацна върху главата й.

Не — помисли си тя, — не...

Не е възможно да е толкова просто.

Почти бе убедена, че в писмото ставаше дума за колекцията на Елгин. Но за да намерят статуите, за да открият прохода, трябваше да постъпят така, както постъпваха с майка и всеки път, когато се нуждаеха от обяснение: да попитат Алис.

Алис, която бе израснала в Лондон по време на войната.

Алис, чийто баща бе уредник в Британския музей.

Алис, която й бе показвала родната си къща поне три пъти.

Обърна се да каже на Николас, макар да и бе трудно да запази самообладание, като знаеше какво и предстои, но тои се бе втренчил към отсрещния тротоар, където, облегнат на лъскава пощенска кутия, стоеше мъж в тренчкот. Държеше сгънат вестник, но не четеше.

— Какво има? — прошепна Ета, като видя как раменете му се сковават.

— Продължаваи напред — отвърна тои тихо. — Не бива да спираме.

— Знам къде трябва да идем. Върви след мен.

Ета така и не разбра в кои момент се досети кога подозрението, което я гъделичкаше като непокорен кичур, стана толкова силно, че я принуди да хвърли поглед през рамо. Мъжът с тренчкота крачеше след тях. Непозната жена в кафяв костюм ту се появяваше, ту се скриваше от погледа им.

Николас кимна. Следяха ги.

Ета се огледа за някое скришно място, където биха могли да поговорят, и в този момент погледът и бе привлечен от познато червено петно. Без да губи време в обяснения, вдигна ръка и замаха, за да спре автобуса.

— Ета...

Шофьорът и махна в отговор и тя се затича. Стъпките на Николас захрущяха подире й.

— Да не полудя? — просъска той.

Прозорецът на автобуса се отвори.

— Входът е отзад — подвикна шофьорът.

— Минавате ли през Кенсингтън? — попита Ета.

Шофьорът, възрастен господин с приветливо лице и едро шкембе, което почти опираше във волана, й отвърна с дружелюбна усмивка:

— Минава, милинка. Спирам, където ми кажете. Кондукторът ще сметне колко дължите. Махнете ми, когато искате да спра, и ще ви сваля.

Вратите в задната част на автобуса се отвориха. Ета се хвана за дръжката и се покатери. Николас се огледа смутено и последва примера й.

Може би трябваше да го бутне на наи-близката седалка и да седне до него. Вместо това се опита да намери място по-напред, където шофьорът да я вижда, а тя да вижда шосето. Изобщо не и хрумна, че на фона на неиния седемнадесетгодишен опит с автобусите, на Николас му беше за пръв път. Автобусът потегли, Николас се олюля като пиян и едва не помете момчето и възрастната дама с пазарската чанта пред тях.

— Извинете — възкликна Ета и го дръпна за ръката. Кимна към дръжките, които висяха от тавана. — Хвани се, но без резки движения.

Придвижването до предната част на автобуса се оказа бавен процес, съпътстван от множество залитания, макар Николас да бе свикнал с люлеещата се палуба. Тои се отпусна на предната седалка и по лицето му рукна пот. Едната му ръка се вкопчи в облегалката, а другата — в коляното й.

— Господи — викна тои така високо, че заглуши ръмженето на

двигателя. — Каква е тази смрад?

По стълбата, водеща към горната палуба, се спусна човек в

Йниформа — навярно кондукторът, за когото бе споменал шофьорът.

Около врата му висеше ремък, а на ремъка бе закачена дървена стоИка, върху която с помощта на пружини бяха закрепени ярко оцветени билети.

— Навярно имаш предвид бензина, момче.

Николас изгледа Ета, сякаш го бе предала.

— Ще се задушим ли, преди да стигнем?

Кондукторът поклати глава и се засмя. Ета също се засмя, макар и насила, и стрелна Николас с предупредителен поглед. Но тои вече бе осъзнал грешката си — плесна се по челото и въздъхна обезсърчено. — За къде?

— Кенсингтън — отвърна Ета.

— По две пенита на човек.

За неина изненада Николас бръкна в торбата и подаде на кондуктора няколко медни монети, а не златните, с които се бе опасявала, че ще трябва да се пазарят. Мъжът им връчи билетите и продължи нататък.

— Размених златото и част от моите пари — поясни Николас. — Така ще имаме достатъчно.

— Но това ти е възнаграждението, задето ни заведе в Ню Иорк — възрази Ета, обзета от чувство за вина.

Николас махна пренебрежително с ръка.

— По-добре се тревожи за пазителите, които вече са успели да ни проследят до тук.

— Мислиш, че онзи с вестника е пазител, така ли? — попита тя, макар да се досещаше за отговора. — Сигурен ли си?

— Никога не съм посещавал тази епоха — отвърна тихо Николас. — Не познавам тукашните пазители, но каква друга причина биха имали да ни следят?

Не беше честно толкова бързо да успеят да ги открият. Тя въздъхна, наведе глава и опря чело в облегалката на предната седалка. Краи с надеждите и да изпревари времето и да скрие ходовете си от стареца.

Николас облегна лакти на коленете си и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Аирънуд разполага с пазители, които да наглеждат всички познати проходи. Вероятно ни следват от доста време. Със сигурност са негови хора.

Ета, така сащисана и объркана при излизането си от прохода, дори не се бе замислила как ще реагира Сайръс, като разбере, че са изчезнали.

— Много ли сме загазили? — попита тихо.

— За съжаление, ако Аирънуд реши да ни накаже, задето деистваме без негово разрешение, няма да ни се размине. Ще ни задържат в някои от тукашните му имоти, докато пристигне лично и разпореди как да бъдем наказани, а Аирънуд не се слави с милосърдие — лека усмивка заигра на устните му и смекчи напрегнатото му изражение. — За щастие, все още не знае, че нас, пиратите, трудно ще ни хване.

Последния път, когато бе зърнала тази къща, бе преди пет години, повече от седемдесет години след войната. Помнеше, че бе много студено, от онези дни, в които дъждът ту преминава в мокър сняг, ту обратно в дъжд и водата се лее от всички посоки. Надникнала бе към триетажната тухлена къща с плосък покрив и зелена врата, и с чукало във формата на лъвска глава през прозореца на колата под наем. Беше уморена, подразнена и премръзнала и се бе престорила на заспала, за да съкрати поне малко обиколката из града.

Сега бе готова да зашлеви дванадесетгодишната Ета, понеже колкото повече се взираше в къщата, толкова повече се чудеше дали не бърка. И дали изобщо да похлопа на вратата.

— Нали каза, че си идвала и преди — напомни и Николас. — Ако смяташ, че е тази, значи е тази.

Щом майка и и Алис я бяха водили тук цели три пъти, значи са искали да запомни къщата. Да знае как да я намери.

Но Алис...

— Ще се справиш ли? — попита тихо Николас. — Ако смяташ, че ще ти е трудно, бих могъл аз да говоря с нея.

Къщата гледаше към Кенсингтън Скуеър, само на няколко пресечки от двореца и градините. Кварталът бе тих, красив и почти незасегнат от воината. Следобедното слънце се бе скрило зад сивите облаци, но дърветата в парка пламтяха в златисто и огнено. Наблизо работеха някакви мъже — демонтираха огради и перила и трупаха металните пръти на купчини, за да бъдат извозени. Тук-там се виждаха градинки, включително пред зелената врата.

Ета поклати глава. Благодарна му бе за предложението, но ако Николас бе прав и деиствително не можеше да спаси Алис, то. това е последната ми възможност да я видя. Тази мисъл направо я съкруши.

Николас бутна портата и и направи знак да влезе. Ета изправи решително рамене, макар стомахът и да се гърчеше от вълнение и страх. После хвана хлопалото и почука три пъти.

В продължение на една ужасна секунда бе убедена, че в къщата няма никого. Приведе се напред и опря ухо в дървото и в този миг чу момичешки глас — „Момент!“ — стъпки и скърцане на стълби. Отстъпи крачка назад. Нещо задращи тихо — може би капачето на шпионката. Хвърли поглед към Николас, които чакаше в подножието на стълбите, стиснал торбата. Чу се ахване, вик и вратата се отвори.

— Роузи? Но какво правиш?

Ета жадно впи поглед в момичето.

Дългата и кестенява коса бе разпусната, лицето и бе полускрито от зелена филцова шапка. Яката на сивозелената рокля бе разкопчана, а върху джобчето на гърдите и бе закачена бяла значка, на която с червени букви пишеше

Беше толкова млада. Невероятно млада. Имаше лунички, цяло съзвездие, пръснато по носа и скулите. Ета бе виждала снимки от младините и... Но. Но тази Алис още не бе загубила детинската закръгленост на лицето. Очите и обаче бяха същите — същия бледосив оттенък, които Ета така добре познаваше. Цялото тяло на Ета се изопна, гласът и замря в гърлото и се наложи да скръсти ръце, за да се удържи да не я прегърне.

— Вие не сте Роуз — рече бавно Алис, стиснала дръжката на вратата, сякаш се канеше да я затръшне.

— Не — отвърна Ета и протегна ръка да я спре. — Не съм.

⁷. Женска доброволческа служба, деиствала във Великобритания през Втората световна воина. Сред основните и задачи били евакуирането на деца от големите градове, набирането на дрехи за нуждаещите се и оказването на помощ на огнеборците, ангажирани с потушаването на пожари, предизвикани от бомбите. — Бел. прев.

ДВАНАДЕСЕТ

— Нямам чаи да ви предложа, но и без това няма нито мляко, нито захар. Проблеми с продоволствието. Много съжалявам.

Алис ги поведе към гостната стая и им направи знак да седнат на твърдото канапе във викториански стил. За миг се скри някъде и Ета надникна в коридора, за да се увери, че не е изчезнала. Алис се върна с чаши вода и няколко сухара.

— Наред ли е всичко? — попита ги тя.

Ета се насили да откъсне очи от нея и вместо това се загледа в картината над камината — импресионистично изображение на поляна с макове — и устните и неволно се разтегнаха в усмивка. Тази картина бе пропътувала ведно с богато украсената си, позлатена рамка отвъд океана до апартамента на Алис и Оскар в Горен Източен Манхатън. Но това щеше да се случи едва след десет години.

Върху капака на затвореното пиано лежеше спретната купчинка партитури, а под лъскавото му дървено тяло бяха пъхнати малка стоика и куфар за цигулка. Цигулката на Алис, същата, която след няколко десетилетия щеше да се озове в ръцете на Ета и на която тя щеше да се упражнява часове наред. Ета бе забравила тази подробност — забравила бе, че воината бе прекъснала музикалното образование на Алис. Започнала бе да свири професионално едва след като навършила двадесет, след като Лондон започнал да я отегчава.

— Извинете ме, че се държа така грубо — Алис седна в коженото кресло срещу канапето. — Но смяната ми започва след няколко минути и трябва да бързам.

— Няма нищо — отвърна Ета с дрезгав глас. Едва се сдържаше да не заплаче. Като си спомнеше какво бе наговорила на Алис в „Мет“ преди концерта...

Но явно някои неща на този свят не се променяха — изражението на Алис омекна съчувствено.

— Искам само да ви попитам няколко неща — продължи Ета. — Стига да нямате нищо против.

— За Роузи ли? — попита Алис, като се вгледа внимателно в Ета. — Опасявам се, че нямате късмет. Не съм я виждала от години.

Изненадана от твърдия и глас, Ета смутено се размърда на стола. До този момент бе убедена, че студенината на Алис се дължи на предпазливост и хладна любезност. Но сега и стана ясно — Алис бе обзета от подозрения. Така стъписващата прилика на Ета с майка и явно я бе стреснала.

Няма да ни каже нищо. А дали на този етап изобщо знае нещо?

— Бяхте ли. близки ли сте? — попита тя.

— Не особено — отвърна Алис и Ета мигом разбра, че лъже, дори само заради контраста с първата и реакция. — Ходехме в едно и също училище преди преподавателят ни — неиният дядо — да умре. Роуз често пътуваше, движеше с друга компания, но понякога ни идваше на гости. Както вече казах, не съм я виждала от години.

Ета отново се размърда неспокоино и Николас, които до този момент изучаваше водата в чашата си, сякаш не можеше да повярва,

че вътре не плуват прашинки, й хвърли съчувствен поглед.

— Не ми се иска да съм груба — повтори Алис, този път още по-твърдо, — но кои сте вие и защо сте дошли?

По-добре да действат директно, отколкото да губят време.

— Казвам се Ета. Аз съм дъщерята на Роуз.

Николас рязко изплю глътката вода, която току-що бе отпил, задави се и задумка с юмрук по гърдите си. Сетне се извъртя невярващо към Ета.

— Дъщеря? — ахна Алис със съвсем различен тон. Сега буквално сияеше. — Та това е прекрасно! Божичко! Толкова си приличате, че направо се уплаших. А трябваше да се досетя. Ета — това сигурно не е цялото ви име. В кои век сте родена? Не мога да повярвам, че се срещаме по този начин.

Ета усети как я залива порои от объркващи, противоречиви емоции — гняв, вълнение, надежда, разочарование. Нужно и бе известно време, за да си поеме дъх и да осмисли ситуацията.

— Хенриета — отвърна накрая. — А това е Николас Картър.

— На вашите услуги, госпожо — обади се Николас и кимна учтиво. Сетне сложи длан върху рамото на Ета, сякаш да я удържи. Нещо, за което Ета му бе безкраино благодарна, понеже имаше чувството, че всеки момент ще излезе от собствената си кожа.

— Но, миличка, кои е баща ви? — учуди се Алис. — Хенриета... дали не е. възможно ли е да е Хенри?

Ета усети как светът се изплъзва изпод нозете и за втори път през последната минута.

— Хенри? — прошепна тя.

— Ета не знае кои е баща и — поясни Николас. — Опасявам се, че ситуацията е твърде сложна.

След това се постара да обясни какво ги бе довело в къщата на Алис, при това доста по-ясно и свързано, отколкото бе по силите на Ета, в чиято глава се блъскаха хиляди мисли. Пред очите и изражението на Алис отново се промени — от ужас към смаиване и накрая към явен страх.

— Значи сте една от нас? — попита Ета, когато Николас приключи. — Дори не знам откъде да започна с въпросите.

— Уви, не! — Алис се разсмя, макар да изглеждаше точно толкова объркана, колкото и Ета. — Професор Линдън — вашият прадядо — е братовчед на баща ми, негов голям приятел и ментор. Но нито тои, нито аз сме наследили дарбата, въпреки кръвната ни връзка с Линдън.

— Значи сте пазителка? — обади се Николас.

Ета се облегна назад, напълно сащисана. Винаги бе възприемала Алис като своя баба. Любовта и към Алис бе достатъчна, за да подхранва това чувство, макар да знаеше, че нямат и капка обща кръв. А сега се оказваше, че произхождат от едно семеиство — вярно, роднинската връзка бе далечна, но въпреки това и двете бяха Линдън.

Алис бе остаряла, това бе неизбежно. И когато маиката на Ета избягала от лапите на Сайръс, Алис тръгнала да я търси. Очите на Ета наново се напълниха със сълзи, обзе я познатото чувство за вина, усещането за безсилие, задето за пореден път е научила истината твърде късно.

Алис ни е защитила. Беше истински пазител, в пълния смисъл на думата.

— Имаха си любима игра — продължи Алис. — Професорът се „натъкваше“ на някоя реликва и с помощта на баща ми я внасяше в музея. Естествено, всичко се случваше тихомълком. — Тя извади тънка верижка от деколтето на униформената си рокля и им показа закачената монета. — Роуз ми я донесе от една екскурзия в Гърция. Гърция отпреди Исус.

— Как се е озовала при Айрънуд? — попита Николас.

— Професорът положи всички усилия, за да я предпази от другите кланове и особено от Аирънуд — поясни Алис. — Навярно знаете, че в един момент помежду им избухна истинска воина, воюваха за правото да определят законите, които да управляват пътешествениците, а след това дълго време мъстяха за измененото бъдеще и убитите любими. Професорът откраи време повтаряше, че каналите през времето са на път да се самоунищожат. И понеже с майка ви бяха последните представители на клана Линдън, предпочетоха да се скрият, вместо да вземат страна в конфликта. Когато Аирънуд пое контрол върху пътуванията и професорът се спомина... Роуз се включи към една групичка пътешественици, които предпочитаха да пътуват заедно. Наричаха се „бегълци“.

Николас шумно постави празната си чаша върху масичката.

— Бегълци ли казахте?

Алис кимна.

— Чувал съм за тази дружина — поясни Николас и хвърли кос поглед към Ета. — Бегълци наричаме онези, които остават без дом заради промяна в хода на времето. Не като при мен — аз бях наказан да не напускам естественото си време, а при тях е точно обратното. Нямат естествено време. Годините, в които са родени и израснали, чисто и просто не съществуват.

— И София ми спомена за нещо такова — обади се Ета. — Че ако ходът на времето бъде изменен, пътешественикът губи всичко и всички, които е познавал, макар да продължава да съществува.

— Точно така. А докато кипеше воината между клановете, това се случваше непрекъснато. Линията на времето бе толкова нестабилна, толкова непредсказуема, че мнозина започнаха да се страхуват какво ще се случи, ако нещата продължат по този начин. В краина сметка оцелелите членове на Джакаранда и Хемлок отидоха при Аирънуд и му се заклеха във вярност и служба. Но остана една групичка, която години наред успяваше да му се измъква, опитваше се да саботира финансовите му начинания и да мъсти за убитите.. Драки. Така ги нарича Аирънуд. Постоянно се опитват да създадат... процепи в линията на времето, които да им възвърнат бъдещето. Именно с тази опасна група хора се свърза майка ви.

— Сайръс твърди, че се опитала да се сближи със семеиството му и да ги манипулира. — Ета не довърши и погледна към Николас. — Възможно ли е те също да са търсели астролабията и да са знаели, че Айрънуд е попаднал на следите й?

— Звучи логично. — Николас потърка брадичка. — Може би знаят къде е скрита. Само че. струва ми се, че и те ще искат да я използват.

Тази мисъл бавно проникна в съзнанието и на трима им, тежка като буреносен облак. Ета се приготви за гръмотевица, за падането на мълния.

— Радвам се, че се запознахме, но... — Алис внезапно се изправи и заприбира чашите. — Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

Ета се вгледа внимателно в нея, усетила, че Алис се опитва да се измъкне от неловката ситуация.

— Какво знаете за астролабията?

— Нищо — отвърна Алис все така с гръб към тях. — Съжалявам. Не зная нищичко.

Не сега, не сега, почакай още малко — молеше се отчаяно Ета. — Не може да тръгнеш точно сега.

— Опитвам се да се върна при Роузи — опита тя друг подход. — И си мисля, че това е единственият ми шанс. Ако намеря астролабията, ще намеря и нея. Моля ви. кажете ни каквото знаете, колкото и маловажно да ви се струва. Може да ни помогне.

— Може да сте и дъщеря, но ми се струва огромно. предателство да ви кажа — отвърна тихо Алис. — Не искаше никои да я намери, а още по-малко кланът Айрънуд.

— Защо? — попита Ета. Николас кръстоса и разкръстоса крака, сякаш не можеше да си намери място. — Поне това ни кажете.

— Вярваше, Господ да ми прости, убедена бе, че ще я използват за собствени цели. Ще нанесат непоправими щети на света за своя собствена полза. А и астролабията е семеина реликва. Собственост е на клана Линдън, ако това има някакво значение, и години наред обсъждахме какво да правим с нея — дали да я оставим там, където я бе скрил бащата на професора, или да я преместим. В краина сметка решихме да не я пипаме, но Аирънуд започна да я търси, да се приближава. Редно беше Роуз и професорът да я унищожат още в началото, но им беше трудно. За тях историята е от изключителна важност.

Алис върна малкия порцеланов тигър, с които се бе заиграла, обратно на полицата и продължи.

— Аирънуд смяташе, че Роуз е достатъчно глупава, че да може да я надхитри и да я използва. Предполагам, сега се опитва да направи същото и с вас.

Ета поклати глава.

— Няма да му я дам. Искам единствено да се прибера у дома, да се върна при мама и. и при вас, Алис.

Алис бавно се обърна.

— При мен ли?

— Да — Ета се изправи и прекоси стаята. — Когато Сайръс я погнал, мама отпътувала в бъдещето и ви намерила. Живеете в Ню Иорк. Бъдещето ще ви запознае с привлекателен цигулар от полски произход.

Алис вдигна ръце, за да я спре.

— Не ми казваите нищо повече. Наистина. Виждам, че се каните да ми кажете още нещо, но не бива — вярно, че аз самата не мога да променя хода на времето, но не е изключено вие да го направите дори само с думи. Освен това тази история започва да ми звучи твърде нагласена.

Ета се огледа безпомощно из стаята, мъчеики се да намери някакво доказателство, че действително познава Алис — бъдещата Алис. Очите й се спряха на картината.

— Знам, че сте купили тази картина по време на разходка краи Сена. Купили сте я, защото на гърба и е написано прекрасно стихотворение на френски. Знам, че баща ви я ненавижда и че сте я заковали за стената, за да не може да я свали.

Алис протегна ръка и побутна долния ръб на рамката. Тя не помръдна. Обърна се към тях и поклати глава.

— Иска ми се да ви помогна, но... Роуз ме е защитавала толкова пъти — смятам, че сега е мой ред.

Подобно изказване бе напълно в стила и. Тази жена ги бе пазила в продължение на години както лъвицата пази рожбите си. Прииска и се да я прегърне, макар да усещаше, че до нея Николас се напряга още повече, а по лицето му пробяга сянка на разочарование.

— Нямам намерение да променям бъдещето — неиното бъдеще — започна Ета. — Първо, защото това напълно би променило живота ми. А и не искам Айрънуд да има достъп до моето време.

Канапето проскърца, Николас се изправи и тръгна към прозореца. Скръсти ръце и се загледа в хората на улицата.

— Добре — каза наи-после Алис, макар да кършеше пръсти. — Не знам къде е, съжалявам. Но. предполагам. предполагам, че няма да е толкова фатално, ако ви кажа, че тази е последната от четирите. Преди много, много време всеки от клановете имал собствена астролабия. Три от тях са се изгубили или са били унищожени от съпернически кланове.

Значи беше точно така, както смяташе Николас, както бе смятал Джулиън.

— Тази е последната — продължи Алис, — което е добре, като се има предвид какво може да прави.

— Имате предвид способността и да проверява проходите, нали? — прекъсна я Ета.

Алис примигна.

— Не, да създава проходи.

— Да ги създава? — ахна Ета и се обърна изумено към Николас, които я гледаше втренчено. Виждаше собствената си изненада, изписана на лицето му. Не е възможно...

— Да — потвърди Алис, ококорила очи, понеже и стана ясно, че не са знаели. — Доколкото разбирам, голяма част от проходите постепенно стават нестабилни или рухват заради смъртта на пътешественик, а понякога дори от старост. Според Роуз Аирънуд и съперниците му — онези драки, както ги нарекохте, искат да получат достъп до определени години и периоди, които са затворени за тях, и да повлияят на конкретни събития. Които контролира астролабията, реално ще контролира цялото време.

О, господи — помисли си Ета. Нищо чудно, че Айрънуд е бил готов да пожертва синовете и внука си в търсенето на уреда. Та това бе най-голямото богатство. Най-силният коз. Ако в момента имаше хора, които не се поддаваха на контрола му, то получеше ли астролабията, властта му щеше да е абсолютна. И последният човек на света можеше да се окаже засегнат от действията му, независимо в коя епоха живееше.

Означаваше ли това, че проходите не бяха естествено явление, открито и използвано от пътешествениците преди много векове? Нима бяха създадени от предците на клановете за собствените им нужди? Нищо чудно, че имаше години, към които не водеха проходи, а също и безброи проходи, които водеха неизвестно къде. Явно бяха от времето, преди клановете да започнат да описват дестинациите или чисто и просто бяха забравени.

Или някои от проходите се пазеха в таина, тъи като бяха създадени, за да обслужват интересите на един-единствен клан.

— Къде точно попадат драките в тази схема? — обади се Николас.

При този въпрос в съзнанието на Ета сякаш отекна симфония — симфония от съдби, желания и копнеж за мъст, истински хор на поколенията. Вече се досещаше какъв е отговорът.

— Искат да създадат проходи към миналото, да се върнат към първоначалната линия на времето, да възстановят годината, която ги е отлъчила, когато Аирънуд се е захванал да променя хода на времето за собствена облага.

А това означаваше, че бъдещето, в което бе израснала — с разходките в парка, уроците с Алис, чашите следобеден чаи с майка и — нямаше да съществува. В момента не можеше да прецени кое бе по-ужасно: дали Аирънуд да създаде проход към бъдещето, или драките да объркат миналото.

— И към любимите хора, които са изгубили — добави Алис. — За да ги спасят.

Както аз искам да спася теб. Ета неволно затисна уста с длан — в гърдите и се надигнаха съмнения, които заплашваха да я задушат. Не съм ли и аз като тях? Нима Алис заслужава да бъде спасена повече, отколкото любимите на драките?

Не, отказваше да се замисля. Алис заслужаваше да живее. Не заслужаваше да умре, не и по този начин.

— Няма да посмеят — прекъсна мислите и Николас. Ета усещаше, че отбягва погледа и. — Не можем да спасим мъртвите. Не можем дори да ги предупредим дори ако пътищата ни се срещнат.

— Само ако деистваш според правилата — възрази Алис. — Правилата, които Аирънуд провъзгласил, когато се издигнал на власт. Унищожил всичко, включително начина ни на живот.

Ето че се натъкваха на нови таини. И нови терзания. А също и на нови причини да открият астролабията колкото се може по-скоро. Ета разтърка челото си, което бе започнало да пулсира в такт със сърцето и. Продължаваме напред. Ако се поколебаеше, ако се замислеше, щеше да попадне в капана на съмненията, а точно в този момент не можеше да си позволи да губи концентрация. Нужно бе да се захваща с проблемите един по един. Планът и оставаше непроменен. Да намери астролабията. Да спаси майка си. Да спаси Алис. Да избяга от Айрънуд, ако се наложи.

— Колко жалко, че нещата са се променили толкова много — едно време кланове процъфтявали и всеки балансирал дарбите на останалите — рече Алис. — Професорът и баща ми често си спомняха с тъга за тези времена. Отделните кланове си имали своя роля, а на всеки няколко десетилетия редували отговорностите, за да е сигурно, че няма пренебрегнати и че линията на времето е непокътната.

— Какви роли? — полюбопитства Ета.

— Пазители на архивите, финансисти и поддръжници. Задачата на поддръжниците била да коригират евентуални промени в линията на времето и да проверяват доколко са стабилни проходите — поясни Алис. — А един от клановете имал задължението да провежда разследвания и да налага наказания за нарушаване на правилата — това били правораздавниците.

— Това е било преди много векове — отбеляза малко безцеремонно Николас. — Корупцията твърде скоро разрушила установения ред. Доколкото знам, системата работила едва няколкостотин години, когато клановете били по-скоро братства и племена.

— Братства ли? — повтори Ета. — Какво искаш да кажеш?

— Майка ви не ви ли е разказвала собствената ви история? — учуди се Алис.

Ета поклати глава, като се постара да не издаде раздразнението си.

— Нямаше... възможност.

— Както и да е — рече Алис. — Няма значение. Счита се, че всички произхождаме от общ предшественик, които притежавал дарбата. В началото клановете съществували като братства, съдружия между няколко семеиства, които се сплотявали под едно и също знаме — това са дърветата, които днес използваме като родови имена, — за да са по-силни срещу съперниците и враговете си. В онези времена също имало конфликти — всички се опитвали да завладеят колкото се може повече векове и територии. Конфликтите се разрешавали предимно с помощта на съглашения и система от роли и закони. Пътешествениците били многоброини — това личи и днес по разнообразието сред сегашните членове на семействата.

Николас отново обърна взор към улицата. Ета виждаше единствено дългата извивка на гръбнака му, широките му рамене и пръстите на лявата ръка, които почукваха нетърпеливо по десния му лакът.

— Стига толкова история. Вече е изгубила значение. Попитаи я за онова, което ни доведе тук — рече тои и в гласа му се долови нотка на нетърпение.

Ета погледна извинително Алис, но тя като че ли не беше забелязала.

— Мама ми остави инструкции, за да мога да намеря астролабията

— каза тя. — Под формата на кодирано писмо.

— Което може да бъде прочетено само ако ключът — фигура с определена форма — бъде поставен върху текста, така че да покаже кои думи да бъдат прочетени? — възкликна тя с усмивка. — По-рано непрекъснато си разменяхме такива послания.

Ета усети, че настръхва. Това бе поредната връзка, макар и съвсем крехка, със семейството, което никога не бе познавала.

— Смятаме, че следата ни насочва към проход, които се намира близо до колекцията на Елгин, но не знаем къде е преместена колекцията. Реших, че може би вие знаете, след като баща ви работи в музея.

— А може ли първо да ми отговорите на един въпрос? — прекъсна я Алис. — Как ви хрумна да дойдете точно в тази къща? Проверихте адреса? Или разпитвахте?

— Не се наложи — отвърна Ета. — Двете с мама сте ме водили тук няколко пъти. Повтаряхте ми, че къщата е много специална, че е важно да знам къде сте израснали.

Алис въздъхна, като че ли с облекчение.

— Значи и двете сме искали да я намерите. Това е добре. Те, тоест ние, явно сме знаели, че нещо ще се случи.

Сега вече като че ли деиствително им вярваше. Тази среща не можеше да е съвпадение. Алис, неината Алис от бъдещето, бе срещнала Ета в своето минало. Видяла я бе като пораснала девоика още преди да срещне малкото момиченце с детската цигулка. Явно по тази причина се бяха скарали с Роуз — защото Алис е знаела, че Ета ще дойде, знаела бе, понеже помнеше срещата им.

При мисълта, че съдбите им бяха така неразривно свързани, твърдата черупка, която Ета бе изградила около сърцето си, за да и вдъхва смелост, рязко се пропука.

— Музеината управа и правителството преместиха скулптурната група под земята — рече Алис. — Скрити са в системата на метрото, в тунела между станция „Алдуич“ и станция „Холборн“. Не ми е съвсем на път за работата, но мога да ви покажа накъде да вървите.

— Ще можем ли да влезем в тунела? — попита Ета.

— И двете станции се използват като бомбоубежища — поясни Алис. — Ще трябва да се промъкнете покраи полицаите, но мисля, че ще успеете да се спуснете по релсите и да минете през тунела. Вероятно са наредени в сандъци, но ще ги познаете по големината.

Ета кимна, като се опитваше да запомни всичко.

— Къщата ви има ли задна врата? — попита ненадеино Николас и дръпна завесите.

— Ами да — Алис се надигна бавно. — Защо?

— Вън двама господа наблюдават къщата. И освен ако не смятат да я рисуват, можем спокойно да предположим, че са ни намерили.

През задната врата и задния двор, а след това през портата, която се отваряше към улицата. Ета тъкмо реши, че са се измъкнали, и в същия миг мъжът, когото бе видяла по-рано — с шапката и вестника — се появи в дъното на улицата.

— Този го познавам — възкликна Алис и я сграбчи за китката.

— От хората на Айрънуд ли е?

Алис поклати глава.

— Не... като че ли не. Роузи ми остави снимки, за да мога да ги разпознавам. Този определено е идвал да слухти и друг път.

Значи не беше от пазителите на Аирънуд. Тогава кои беше, по дяволите?

Момичетата с мъка поддържаха темпото на Николас, които бързаше напред с големи крачки. Едната му ръка бе пъхната в торбата и навярно стиска е револвера. Ета не знаеше дали е купил муниции, но май се досещаше.

В този миг се блъсна в нещо и усети как дланта на Алис се изплъзва от ръката и. Краката и се преплетоха и тя се приземи тежко по дупе. Ожулените и длани засмъдяха. Когато черните петна спряха да танцуват пред очите и, видя някаква жена — онази с кафявия костюм — да се държи за носа, видимо зашеметена. Иззад гърба и Николас рязко се извърна, с пребледняло от ужас лице.

Чифт ръце хванаха Ета за лактите и я дръпнаха назад, преди да успее да се изправи. Миризмата на одеколон и пот я удари в носа и тя отметна рязко глава назад в опит да удари нападателя си на някое по-чувствително място.

— Роуз — изохка мъжът. — Роуз, дявол да те вземе...

Роузли?

Един блед юмрук прелетя покраи лицето на Ета и се приземи върху челюстта на мъжа. Лицето на Алис бе поаленяло от ярост. Тя тръсна натъртения си юмрук, а в този момент Николас скочи и събори мъжа на земята. Ета наи-после успя да го разгледа — очила с рогови рамки, омачкан костюм от туид. Това бе друг човек, не онзи с вестника. Този бе по-млад.

— Аз не съм. — ахна тои, когато Николас изръмжа страховито, вдигна го и го халоса с пестник в лицето. — Не съм.

Не е какво? Ета погледна въпросително към Алис, но тя само сви рамене и избута жената в кафяво, която още стенеше от болка.

— Хайде, Картър! — подвикна Алис. — Давай!

Но Николас не помръдна, само вдигна наново юмрук.

— Николас! — викна Ета. — Хайде!

Николас преглътна яростта си, пусна мъж на тротоара и се затича да ги догони.

— Добре ли си? — опита се да я докосне, но Ета хукна още по-бързо през тълпите и бибиткащите автомобили.

Нямаме време. Тичай. Не спирай.

Дъхът изгаряше гърдите и, докато тичаха през оживения град, подминаваха улица след улица с къщи и магазини, докато накрая, след близо двадесет минути, стигнаха целта си. Над главите им, извити като цветна дъга, блещукаха рекламни табели и светлини —

— а насред островчето на кръговото кръстовище статуята на Ерос наблюдаваше пълзящите двуетажни автобуси и полицеиски коли. Макар и лишено от модерните билбордове, Ета разпозна кръстовището. Тичали бяха чак до „Пикадили Съркъс”, което обясняваше мехурите и болките в стъпалата.

Алис извърна порозовялото си лице, запотено въпреки хладния въздух.

— Не мога да ви отведа чак до долу, съжалявам, не бива да закъснявам за работа. Доста хора разчитат на мен. Ще ми се да можех.

Ета преглътна егоистичното пробождане, отчаяното желание да я задържи при себе си.

— Няма нищо. Благодарим ви, че ни доведохте до тук. Има ли още много до станцията на метрото?

— Оттук има още двадесетина минути пеш. Мога да ви дам пари за такси.

— Пеша ще е по-лесно да им се изплъзнем — възрази Николас. —

Благодарим ви. Накъде да вървим?

Алис надраска няколко указания на гърба на писмото от Роуз.

В този момент Ета искрено съжали, че няма телефон и сателитна връзка и едва сега оцени какъв лукс е никога да не ти се случва да се изгубиш.

— Пазете се — каза Алис и я прегърна. Смътната тревога, която не напускаше Ета, сега изригна в парализиращ ужас. Нямаме време. Нямаме време, но...

— Трябва да вървим — чу кроткото предупреждение на Николас. Дръпна се неохотно, макар в стомаха и да се настани болезнена празнота. Тук не става дума за морал. Чисто и просто е невъзможно.

Какво щеше да се промени, какво би могло да се промени, ако предупредеше Алис? Тази мисъл я загриза. Разместването в хода на времето щеше да е минимално, нали така? Незначителна промяна в огромния океан на събитията. Щом не можеше да се върне назад в своето време и да дръпне Алис от пътя на куршума, без да се сблъска със самата себе си, тогава можеше да направи поне това. Да пренапише онзи момент, да заличи ужаса, изписал се на лицето на любимата учителка, да изтрие кръвта...

— Алис.

— Не, никакви такива — прекъсна я Алис. — Не искам нито сълзи, нито таини. Искам живота, които ми е писан, Ета. Нищо повече. Баща ми винаги е казвал, че човек трябва да живее без очаквания или страхове, които да влияят върху решенията му — а това е дяволски трудно, при положение че около мен постоянно пристигат и заминават пътешественици. Искам, когато ви срещна, да съм такава, каквато ме познавате. Искам да свиря на цигулка, да допускам грешки, да се влюбвам, да обикалям света. нима деиствително искате да ми отнемете всичко това?

Ета не можеше да си поеме дъх — ръцете и ту се свиваха в юмруци, ту се отпускаха, а цялото и тяло трепереше от усилието да не се разплаче. Погледна към Николас, които се бе извърнал, оглеждаше тълпата и учтиво се преструваше, че не чува. Накрая тя тръсна глава.

— Наричат ни „пазители“, защото работата ни е да се грижим за вас така, както вие се грижите за нашия свят. И Ета, не забравяите, наи-забележителното нещо в живота ви е, че не сте длъжна да го живеете в нормалната му последователност, както останалите хора. Можете по всяко време да ме посетите. Както се пее в онази песен: „Ще те виждам отново из старите, познати места.“

Ета неволно се дръпна назад, смаяна, че отново чува тези думи. Алис и помаха и се скри в тълпата и само след миг дори ярката и коса изчезна.

— . Ета? Добре ли си? — Не беше разбрала, че Николас и говори, докато той не се пресегна да погали с палец здравата й буза.

— Това ми го е казвала и друг път. Последният път, когато я видях, точно преди да.. — Точно преди да умре. Трябваше наи-после да го каже гласно. Трябваше да го приеме, защото вече и бе ясно, мъчително ясно, че неината Алис е помнела някогашната им среща.

Знаела е, че Ета ще се опита да и каже какво ще се случи, и по своя си начин се бе опитала да я увери, че продължава да държи на своето. Че не иска да знае. Не иска да промени съдбата, която щеше да я срещне с Ета.

И все пак Алис я обичаше достатъчно, че да се опита да и попречи да пътува, или поне да пътува, без да е наясно със ситуацията. Може би затова майка и така упорито бе отказвала да разкрие истината на Ета — защото, за разлика от Алис, и Ета не бе подвластна на емоциите си.

— Не иска да я спася — Ета избърса очи и с изненада установи, че по бузите и се стичат вадички. — Съжалявам... просто... ми доиде в повече. Уморена съм.

Единственото, което исках, бе да те спася. А сега какво я очакваше? Какъв смисъл имаше да прави дебют, да гради кариера, след като Алис нямаше да е в публиката?

Знаеше, че Алис бе в „заника на живота си“, както казваше Роуз — живяла бе дълго, а още от малка Ета бе наясно, че Алис няма винаги да е до нея. Но просто не можеше да се примири. Струваше и се крайно несправедливо.

Ще я видя пак — помисли си. — Вярно, не в моето време и може би няма да е скоро, но някой ден...

— Няма за какво да съжаляваш. Веднага щом намерим безопасно място, ще спрем да починем, но сега трябва да продължаваме — каза Николас.

Ета кимна и тръгна след него.

Виждаше скованата му поза, изопнатото му тяло, готово да скочи. Проницателните му тъмни очи оглеждаха внимателно всеки, с когото се разминаваха. От време на време разтриваше насинените си кокалчета и Ета се досещаше, че докато тя мисли за Алис, неговите мисли се връщат към случилото се зад къщата. Протегна ръка и докосна с пръсти опакото на ръката му, та да го изтръгне от омагьосания кръг на неприятните мисли. Вече бяха изгубили един ден в опити да разрешат загадката — не можеха да си позволят да изгубят и секунда повече в съжаления.

Ускори ход, вече почти тичаше, но Николас с лекота поддържаше темпото и с дългите си крака. Нещо продължаваше да я човърка, да вледенява гръбнака и. Огледа внимателно улицата, току-виж разпознала източника на безпокойството.

— Какво ли се канеше да каже онзи мъж — че не е какво? Враг? От семейство Айрънуд?

— Ако госпожица. ако Алис е права и деиствително не е бил Айрънуд, значи най-вероятно е драка — каза бавно Николас. — Точно толкова опасен, защото и те търсят астролабията.

Роуз. Мъжът я бе нарекъл Роуз.

— Нарече ме с името на майка ми — каза тя. — Явно я познава, щом ме обърка с нея.

Николас кимна.

— Алис намекна, че в някакъв момент майка ти се е забъркала с драките.

Ета се смръщи. Нещо я глождеше, жулеше като шкурка подсъзнанието и, което се опитваше да разреши загадката. Майка и бе искала тя да пътува, знаела бе, че е неизбежно. Ета започваше да мисли, че „последиците“, за които Роуз бе споменала в онзи разговор с Алис, се отнасяха до промените, които щяха да настъпят в хода на времето, ако Роуз не и позволеше да пътува. Тогава защо Роуз е била част от групировка, която желае да използва астролабията за собствените си цели и която бе готова на всичко, за да попречи на Ета да се добере до нея? Нима и на драките бе изиграла някакъв номер както на Аирънуд?

Роуз можеше да е студена и резервирана, но до този момент Ета не бе осъзнала, че майка и би могла да е безмилостна. Но това и вдъхваше надежда — след като майка и вярваше в способността и да се справи със ситуацията, значи бе наясно, че Ета е упорит човек.

Когато я намереше, щеше дълго да я разпитва. Наи-вече защо не бе унищожила астролабията, та да спести страданията на всички.

Слънцето залязваше и настроението в града се променяше, започваше да се долавя напрежение, от което стомахът и се загърчи мъчително. Зад прозорците падаха тежки завеси, витрините на магазините се затулваха с парчета картон. Уличните лампи така и не светнаха. Тълпите започнаха да оредяват, хората се разпръснаха на по-малки групички и се насочиха към страничните улици, към такситата и автобусите. Сякаш градът бе вдишал дълбоко и сега стаяваше дъх. Ета имаше чувството, че върви по пукнатина в земята, която всеки момент ще поддаде и ще хлътне навътре.

— Мислех, че имат еле...електричество? — прошепна Николас. Кожената торба подскачаше между тях, но от време на време опакото на ръката му докосваше неИната и пулсът й се накъсваше.

— Имат — прошепна в отговор Ета, като вдигна очи към млечнорозовия залез. Дали затъмнението бе свързано с проблемите с продоволствието, или електричеството бе спряно умишлено? Подминаха „Лестър Скуеър“ — пред театрите се разхождаха двоики, облечени в кожени палта и с шапки, пушеха цигари, сякаш бе наи-обикновен ден.

Почти стигнахме, почти стигнахме...

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Николас в гъстеещия мрак. Въздухът бе добил среднощно син оттенък, онази последна въздишка на светлината, преди да падне тъмата. В отсъствието на осветление всички сетива на Ета сякаш се изостриха. Надушваше миризмата на бензин и пушек. Чуваше ехтенето на стъпките им. Долавяше сухотата в устата си, когато се опита да преглътне.

— Можеш да ме попиташ всичко.

— Какво смяташ да правиш, когато намериш астролабията — попита тои предпазливо, — при положение че вече знаеш за какво служи?

Ета не искаше да го лъже.

— Ще направя каквото е нужно, за да спася майка си. И бъдещето си.

— Има ли вариант да я предадеш на стареца?

Що за странен въпрос?Дали не я изпитваше?

Тя вдигна вежда.

— А за теб?

Устните му се разтвориха, но тои побърза да отклони поглед към небето, което все повече притъмняваше.

— Мога само да си представя какво ще направи, ако има достъп до бъдещето — продължи Ета. — Плаши ме мисълта колко много я иска и какви усилия е положила майка ми, за да я защити. Това определено ме кара да се колебая. Има нещо в този човек, което никак не ме мотивира да играя почтено.

— Но така няма ли да е по-лесно — да му я дадеш и да си получиш обратно предишния живот? С майка ти всичко да е наред? Да можеш да свириш на концерта? — в гласа му се долавяше странно напрежение.

— Искаш да кажеш, каквото е останало от живота ми. Което Аирънуд не е успял да торпилира. — Нямаше желание да се впуска в такива разсъждения особено когато собствените и мисли бяха така оплетени. За момента майка и бе в безопасност, стига да успееше да намери астролабията преди посочената от Айрънуд дата.

Николас я изгледа неразбиращо.

— Торпилира?

— Торпедото е подводна ракета, която... Знаеш ли какво? — тя се засмя. — Ще ти обясня друг път. Започвам да се чудя дали няма да е наи-добре да торпилираме тъпата астролабия и да приключим с тая работа.

— Това не би било разумно. Ако е възможно да се създаде проход до твоето време, ще се прибереш далеч по-бързо, отколкото ако се наложи да пътуваш по море до Насау — възрази Николас. — Надявам се да не ме разбереш погрешно, но ми се струва, че Аирънуд ще предпочете да се раздели с теб и майка ти колкото се може по-скоро. Възможно е дори да ви направи специален проход.

— За Сайръс Аирънуд ли говорим? — пошегува се Ета, вдигнала невярващо вежди. — Онзи, които ми каза, че ако зависи от него, ще ме остави да проституирам?

Николас простена.

— Тогава ние ще го направим.

— Стига да разберем как да я ползваме — отбеляза Ета. При тази мисъл се почувства смъртно уморена. Честно казано, в момента копнееше само за две неща — за майка си и за горещ душ. И паста за зъби. Значи три неща. Паста уж не би трябвало да е трудно да си набави, но уви магазините до един бяха затворени.

— Може ли и аз да ти задам един въпрос? — каза тя и погледът и се плъзна по профила му.

Тои наклони глава в знак на съгласие, но ръцете му се свиха на юмруци.

— Май така е редно.

— Какво ще правиш с парите от Аирънуд? Наградата, задето ни откара в Ню Йорк?

Николас въздъхна и раменете му увиснаха.

— Много ми е любопитно да чуя предположенията ти.

— Ще си купиш кораб — отвърна тя веднага.

— Да. Чеис ли ти каза? — Николас се загледа в „Сеинт Пол“ — богато украсеният купол се извисяваше над потъналите в тъмнина сгради.

— Не. Просто ми се струва, че така е редно. Точно така си те представям.

На палубата под яркото слънце, с развени от вятъра риза и жакет, с лениво надиплени вълни под краката им... краката му, поправи се тя, под краката му — досущ като блестящ килим.

Николас спря и се завъртя с лице към нея. Ръката му бегло докосна нейната. Гледаше я с искрена изненада.

— Толкова ли е лесно да ме разгадаеш?

Тя се усмихна и го тупна закачливо по гърдите, защото само така можеше да се удържи да не направи нещо друго, което да я изложи, а него — да стресне.

— Добър моряк си, а и очевидно обичаш морето. Личеше ти по изражението. Какво има?

Погледът му внезапно натежа, сякаш бе сложил длани на раменете й и се бе вкопчил с всички сили.

— Ета... — започна той с дрезгав глас. — Ти.

Зад него нещо се раздвижи, нещо в кафяво и черно, бяло и сиво — трима мъже тичаха по улицата. Предишните трима. Драките. Онзи в туидения костюм вадеше нещо от джоба си — нещо малко, сребристо.

Пистолет.

Ета бутна Николас с всички сили към съседната тухлена стена.

Тои я зяпна зашеметен и в този миг куршумът просвистя и разцепи въздуха между тях.

— Бягай! — викна тя и го сграбчи за китката. — Бягай!

Тои се опита да се извърти, да погледне назад, но тя го дръпна напред. Под пръстите й пулсът му препусна.

— Завий насам! — нареди й той. — Ето тук.

Изневиделица избухна странен звук като от забравен спомен. Ета не помне е някога да го е чувала, но мигом го разпозна — проникваше дълбоко в тялото и, достигаше чак до мозъка на костите и. Воят се надигна от тишината, все по-гръмовен и по-гръмовен, а околните сгради го уловиха и заблъскаха в пространството помежду им.

— Какво, по дяволите, е това? — подскочи Николас и се завъртя, за да разбере откъде идва звукът.

— Сирени за въздушна опасност — отвърна Ета и надникна през рамо. Мъжете бяха забавили крачка, стреснати от предупреждението за предстоящо нападение, сякаш се колебаеха дали да продължат. Не, не затова — ахна Ета, — а за да се прицелят по-добре.

Предният мъж стреля, но куршумът уцели стената. Облак прах и ситни отломки покри косата й и одраска шията й.

— Спрете, дявол да ви вземе! — викна единият. — Не ни принуждавайте да ви застреляме!

— Проклятие — просъска Николас. Ета бе твърде бясна на себе, за да каже каквото и да било. Защо не се бе сетила по-рано? Трябваше да се разделят с Алис по-рано. Трябваше да хванат такси, въобще да направят всичко възможно, за да стигнат до станция „Алдуич“ и прохода колкото се може по-бързо. Та това беше воина, за бога. Алис и бе разказвала, че бомбите се сипели почти всяка нощ.

— Какво ще правим? — викна той.

Но преди Ета да успее да отговори, в далечината се чу ниско боботене, което я накара да вдигне глава и да се огледа за самолети.

— Ще трябва да се скрием под земята! — Алис бе споменала, че станциите на метрото се ползвали като бомбоубежища — ако успееха да се доберат до „Алдуич“, ако изпревареха въздушното нападение, можеха да намерят прохода още тази вечер...

Но ако бомбардировката започнеше, преди да успеят да се скрият, и ги свареше в тази част на града, щяха да умрат, преди да разберат какво ги е сполетяло.

Драките като че ли спореха по същия въпрос. Ета чуваше откъслечни фрази: „... се върнем!., „Следваите...“ „... намерение да.! .

Подминали бяха убежището в „Лаистър Скуеър“, а преди малко бяха зърнали табела за спирка на метрото, но Ета не искаше да се връщат назад, не и ако имаше шанс да напуснат Лондон още тази нощ. Драките като че ли се надяваха двамата с Николас да хукнат да търсят убежище и Ета се опасяваше, че ги чака смъртоносна надпревара. А попаднеха ли в едно и също скривалище, двамата с Николас щяха да се озоват обратно в мрежата на Аирънуд. Трябваше да направи така, че мъжете да хукнат към наи-близкото убежище, а те с Николас да се измъкнат от Лондон колкото се можеше по-скоро.

Та това бе война, истинска война и ако се забавеха, щяха да загинат.

— Да се върнем назад — предложи Николас. — На онзи площад имаше убежище.

— Не — възрази Ета, — ще успеем да стигнем до „Алдуич“!

— Площадът е по-близо — опита се да надвика сирените Николас. — Ако трябва, ще намерим начин да ги заобиколим!

Тя го сграбчи за ръката и го затегли напред. Николас се опита да я дръпне, но Ета не отстъпи.

— Ще се справим! Не можем да ги отведем до прохода — Аирънуд не бива да разбере кои проход ще използваме! Трябва да им се изплъзнем!

Заедно. Трябваше да го направят заедно или изобщо да не се захващат.

— Дявол да те вземе. — изруга Николас, но когато Ета хукна, все пак я последва.

Отекна гръм като при лятна буря — от онези бури, които разтърсваха прозорците на апартамента, страховит грохот, които изтрещя над града и отекна в прозорците на сградите. Свистенето бе така пронизително, че тъпанчетата и бяха на път да се спукат, а пискливият вои зловещо замлъкваше преди всеки гръмовен, оглушителен трясък. Кожата я смъдеше, сякаш всеки момент щеше да се обели и смъкне.

Никога повече нямаше да се оплаква от воя на проходите. Не и след като бе чула това.

Николас изви шия към тъмните форми, които раздираха нощното небе. Като че ли всеки от самолетите бе изхвърлил по хиляда черни бръмбара и всички се носеха към града.

Живото любопитство, което бе прочела на лицето му по-рано, бе изчезнало.

Ета се обърна — улицата зад тях бе безлюдна.

— Няма ги!

Затича се още по-бързо и макар в един момент да се спъна и глезенът и да се огъна, не спря. Николас преметна ръката и през шията си и я повлече напред към „Катрин Стрийт“.

— В дъното... на улицата е... — изохка тя.

— Не сме единствените. — отвърна Николас и думите избоботиха в гърдите му като ехо на самолетния грохот. — Почти стигнахме.

Семеиства, двоики, полицаи — всички се тълпяха пред сграда с тухлена фасада. Над сводестите прозорци бе опънат бял плакат: отгоре

а отдолу, с по-малки букви:

— Да! — извика Ета в същия момент, в които Николас потрепера и измърмори: „Слава богу“.

На входа стоеше мъж в тъмна полицеиска униформа и насочваше хората. Двамата запрескачаха купчините дрехи, завивки, колички и куфари, изоставени при бягството надолу, и се присъединиха към буината река от тела. Миг преди тълпата да ги погълне, Николас уви ръката на Ета около кръста си. С другата си ръка обгърна раменете и и я притегли към себе си, та заедно да се проврат през десетките хора, които мълчаливо си проправяха път по безкраините стълби надолу.

— Колко дълбоко под земята сме? — попита Николас, като гледаше подозрително бледите лампи на тавана.

— Много дълбоко — отвърна Ета, като се постара да прозвучи успокоително. Трясъците отгоре далеч не бяха замрели, само се чуваха по-глухо. Лампите примигваха и жужаха. По гърба и се стичаше пот и тя не можеше да овладее треперенето дори когато се отклониха от основния поток и тръгнаха по източното разклонение, както ги бе упътила Алис.

Таино се бе надявала, че ще успеят да стигнат до самия краи на перона, сетне ще скочат върху релсите и незабелязано ще се шмугнат в тунела. Без пречки, без препятствия и без въпроси.

“Но когато преодоляха и последните стъпала и свиха зад ъгъла, и стана ясно, че няма да е толкова лесно.

Изпреварили ги бяха стотици хора. Лондончани бяха завзели целия перон, а някои се бяха сгушили и между самите релси. Огромното множество изпълваше въздуха с влажна, лепкава топлина. Много от мъжете и жените бяха свалили палтата и саката си и ги бяха закачили по стените. На входа на тунела дори бе опънат простор.

Не можеха да прекарат нощта тук — не можех да си позволят да изгубят толкова време, при положение че краиният срок неумолимо наближаваше.

Хората зад тях започнаха да напират и да ги бутат и ръката на Николас я обгърна още по-плътно.

— По дяволите — изруга той тихо. — Накъде да тръгнем?

Ета посочи отсрещния краи на линията, където се бе разположила безкраина редица хора — едни излегнати върху одеяла, други насядали в кръг със семейства или приятели. Мнозина разговаряха тихо или се опитваха да развличат малкото дечица, седнали с играчки и книжки, но повечето мълчаха със стоически изражения.

Не можеше да не им го признае — наистина се владееха. Изглеждаха почти примирени, сякаш цялата ситуация бе просто безкрайно досадна, а не въпрос на живот и смърт.

— Добре, тогава ще чакаме. Щом се налага. — Ако Николас бе забелязал очите, които следяха напредъка им по перона, то с нищо не го показа. Запровираха се между тълпата, докато не намериха празно пространство почти в дъното, под голяма табела, която рекламираше прожекцията на „Аз бях авантюристка“ в кино „Парамаунт“ с участието на някоя си Зорина.

Николас свали торбата и сакото, а Ета се отпусна върху цимента и се облегна на извитата стена. Сви крака и така плътно обгърна колене, че ги чу как изпукват.

Успокой се — нареди си. — Спокойно.

Но бомбардировките не спираха и скоро и стана ясно, че дори една бомба да уцелеше неподходящо място над главите им, цялата работа щеше да приключи за секунди. Не само за нея и Николас, но и за стотиците хора, натъпкани в тунела като вафли в кутия.

Николас затършува из торбата и извади ябълката. Ета не беше гладна, макар да не бе слагала и залък в уста, откакто напуснаха Ню Иорк. Стомахът и се бе превърнал на камък и мъчително пулсираше в такт с мускулите на краката, които още трепереха от доскорошното усилие.

Николас я погледна и ъгълчетата на устните му увиснаха обезсърчено.

— Трябваше да намеря вода. Съжалявам, Ета.

— Ще се оправим — прошепна тя. Вода лесно щяха да намерят, само да се измъкнат през прохода.

— Трябва да кажа — измърмори тои, като се облегна назад, — че в момента не храня особено добри чувства към майка ти.

Точно в този момент Ета също не бе изпълнена с особено топли чувства, макар да умираше от ужас да не и се случи нещо. Мислите и постоянно се връщаха към снимката на овързаната Роуз и мъжете, които я държаха като заложница.

— Е — опита се да я оправдае тя, — винаги ми е казвала, че предизвикателствата изграждат характера.

— Значи да не се тревожим за характерите си — отвърна той сухо.

На перона имаше толкова много хора, че се налагаше да седят рамо до рамо, хълбок до хълбок, крак до крак. Ета бе благодарна за солидното му присъствие, благодарна бе, че може да се облегне на него, понеже нервите и бяха така изопнати, че всеки момент можеше да изпадне в истерия. Скръсти крака, та хладният цимент да охлади поне малко кожата и. Никои от триковете на Оскар с бавното дишане не вършеше работа, не и когато над главите им валеше огън и жупел. Жената отдясно се молеше мълчаливо.

Колко ли часа щяха да стоят тук и да се надяват? Вече беше двадесет и втори септември. Оставаха им само още осем дни, за да намерят астролабията и да се върнат, а все още нямаха ни наи-малка представа как да разшифроват останалите указания.

Дишането и неволно се ускори под напора на паниката. Как успяваше Николас да запази такова самообладание, да седи така спокойно, сякаш идруг път бе преживявал такъв катаклизъм?

А може би деиствително не му беше за пръв път, в известен смисъл. Кънтенето на експлодиращите бомби не звучеше кои знае колко по-различно от корабните оръдия, от пукота на пистолетите. Искаше и се да го попита, но се страхуваше да отвори уста, опасяваше се, че ако изкаже на глас страховете си, паниката ще я завладее напълно. Всички около нея успяваха да запазят невъзмутимо спокойствие. Тя също щеше да се справи.

Де да можех да посвиря.

Изпитваше отчаяна потребност да разсее мислите си с музика, да се вглъби цялата. Но щом не можеше да усети тежестта на инструмента в ръцете си, можеше поне да си го представи. Затвори очи и призова музиката. Илюзорният натиск на струните под пръстите и неочаквано, за пръв път от смъртта на Алис, я изпълни с познатата радост — не с отвращението и унижението, които я обземаха, когато се замислеше за изпълнението си, нито със смазващите гняв и мъка при мисълта, че не знае какво се е случило с тялото на Алис, нито дали с майка и щяха да успеят да се приберат навреме за погребението.

Поради липса на нещо, което би могло да послужи като цигулка, хвана лявата си ръка с дясната и затвори очи. Можеше да се престори поне за няколко секунди, че китката и е шииката на цигулката, вените и — струните. Представи си как лъкът се плъзга по кожата и и съсредоточи цялото си внимание върху движението.

Бах. Бах определено изискваше концентрация. Бах щеше да и помогне да се извиси над страха.

— Какво правиш? — обади се Николас.

— Свиря — отвърна тя, без да и пука колко абсурдно изглежда отстрани. — Опитвам се да се разсея.

Някакъв мъж, излегнал се по корем пред тях, вдигна нос от книгата си и ги изгледа любопитно.

И по някакво странно съвпадение, точно в този миг магията на тишината бе нарушена от кристална нота. Някъде в средата на перона възрастен мъж бе извадил цигулка и свиреше бавна, нежна мелодия. Ета я разпозна — не беше класическо произведение, а нещо, което бе слушала на стария грамофон на Оскар.

Звукът се извиси и разцъфна като цвете, което разтваряше листчетата си едно по едно, разнесе се от стена до стена. Един полицаи вдигна шапка и кимна на мъжа. Ета се поизправи и се опита да го зърне над главите на хората, които ги деляха.

Не и беше трудно обаче да забележи младата двоика, която танцуваше в няколкото педи свободно пространство. Ръката на мъжа бе обгърнала талията на момичето, дланта му стискаше неината. Момичето се засмя, огледа се смутено, сетне се отпусна в прегръдката му, залюля се и облегна глава на рамото му.

Николас ги гледаше като омагьосан. Ета очакваше да каже колко е скандално да танцуват така плътно един до друг.

— Колко е красиво — пророни тя.

Той се обърна към нея.

— Искаш ли да ида да му взема цигулката? С удоволствие ще се справя с възмутените граждани, ако това ще те накара да се усмихнеш.

Сърцето й едва не се пръсна при тия думи.

Бъди смела.

— Искам да свиря само за теб.

Николас се извърна бавно, сякаш му трябваше време, за да реши какво да отговори. Но Ета не искаше да остави съмнение, не искаше да остане неразбрана, искаше думите и да са достатъчно ясни. Ако грешеше и тои не искаше нищо повече, тогава Ета щеше да се отдръпне. Но сега... сега искаше да е смела. Отпусна длан върху неговата и въпреки хладнокръвието му, въпреки всички прегради, които бе вдигнал, за да се защити, пръстите му се плъзнаха между нейните.

Лампите отново премигнаха и погледът и неволно скочи към тавана. Чуваше се кънтене, сякаш множество ръце барабаняха по паважа над тях. Разплака се дете и риданието му премина като вълна през всички останали дечица. Танцуващите спряха, но господинът с цигулката не се отказваше, докато лампите не изгаснаха съвсем, оставяйки ги в пълна тъмнина.

Ета не можеше да овладее треперенето си, макар да прехапа устната си до кръв. Тъмнината сякаш тръпнеше и се люлееше около тях и страхът, който едва бе успяла да обуздае, внезапно изригна.

Не искам да умра тук.

Не искам да изчезна.

Искам да си ида у дома.

Мамо.

Мама ще умре и за всичко ще съм виновна аз.

По бузите и се затъркаляха горещи сълзи, тя изхълца и мъчително си пое дъх.

— Ета — прошепна Николас в ухото и. Размърда се и я притегли по-близо до себе си. Тя притисна лице в извивката между шията и рамото му и усети как ръката му гали косата и, отмята разпилените кичури, залепнали по мокрите й бузи.

— Шшш, Ета, всичко е наред — шепнеше тои. — Спечелихме битката, пирате. Всеки момент ще сдадат знамената и всичко ще отмине.

Тя вдиша уханието на морска сол, което сякаш винаги се носеше от кожата му, независимо колко далече бе от океана. Мислите и съвсем се объркаха, мокрото и лице смъдеше. Ръката му се смъкна от лицето и и се плъзна по рамото, после по ръката и. С болезнена нежност тои сплете пръсти с неините и ги придърпа към другата си ръка, отпусната с дланта нагоре в скута му.

Сетне нави ръкава си нагоре и Ета едва не подскочи при допира на горещата кожа.

— Изсвири ми нещо.

— Какво?

— Нещо, от което да забравим, че сме тук.

Пръстите му пуснаха неините и се плъзнаха по обратния път, нагоре по ръката, сетне отново надолу. Усещането бе невероятно приятно. Вместо да избере произведение от репертоара си, Ета се предаде на нотите, които се лееха в главата и, надигнали се дълбоко от душата й.

Мелодията в сърцето и си нямаше име — беше пъргава и лека. Надигаше се като вълна, отпускаше се заедно с гърдите на Николас, когато издишваше, издигаше се, когато тои вдишваше. Плъзгаше се като дъжд по стъкло, като мъгла по морската шир. Имитираше скърцането на грамадното туловище на кораба. Повтаряше таините, нашепвани от вятъра, и мълвенето на невидимите създания, които бродеха в дълбините.

Играеше като пламъка на последна, догаряща свещ.

Ръката на Николас бе като карта, съставена от твърди мускули и гъвкави жили, така съвършена. Дали чуваше как тананика мелодията с долепени до кожата му устни въпреки грохота над главите им? Може би. Свободната му ръка галеше кожата и и оставяше диря от искри след себе си.

В потъналия в мрак свят сетивата и сякаш се разшириха, имаше чувството, че ще запомни завинаги този миг в топлата тъмнина. Николас отметна косите от челото и и дъхът му се накъса, когато Ета вдигна лице към него. Меки устни намериха бузата и, ъгълчето на устата и, брадичката и и тя вече бе сигурна, че и тои чувства същото, че и двамата за пръв път усещаха така остро присъствието на друг човек.

Пусна ръката му и той я обви около тялото й, смъкна я надолу така че и двамата лежаха странишком, с глави върху торбата, с преметнато върху телата им сако. Тук, в тъмнината, откриха кътче, което бе неподвластно на правилата, кътче, което попадаше между миналото и бъдещето. Кратък миг на необятни възможности.

Грохотът на бомбите над главите им постепенно заглъхна. Николас долепи чело в неиното, палецът му нежно погали насинената и буза. Ръката и проследи чертите му — правия нос, високите, горди скули, плътната извивка на устните му. Именно там я улови неговата ръка, притисна я и я целуна силно, отчаяно.

Но когато Ета вдигна лице, почти обезумяла от желание, с шумяща в ушите и кръв, Николас се дръпна, и макар да го усещаше до себе си, макар да долавяше ускорения ритъм на сърцето му, неравномерното му дишане, имаше чувството, че е изчезнал в тътнещата тъмнина.

ТРИНАДЕСЕТ

Бурята избухна така неочаквано, така настървено, че Николас буквално остана без дъх.

А уж не бе изпускал от поглед западния хоризонт, където стоманеносивите облаци се въртяха и сучеха снага сякаш сам Бог разбъркваше гигантски казан. Небето над него мътнееше и тъмнееше и стомахът му се свиваше от мрачни предчувствия. Обърна се, за да се захване с подготовката на кораба за бурята и...

Екипажът бе изчезнал.

До последния моряк.

Изкрещя името на Чеис и хукна към носа, а звукът от стъпките му заглъхна, погълнат от виещия вятър. Платната плющяха и се ветрееха заплашително над главата му. Някакво движение улови погледа му — на кораба все пак имаше някои. Стоеше с гръб към него, но Николас не би могъл да обърка тези тъмни къдри, които се разпиляваха при всеки порив на вятъра, уверената поза, сплетените зад гърба ръце.

— Джулиън? — викна тои. Но как, за бога, как бе възможно да е жив? Нима бе оцелял след падането? Трябваше да се върнат в пристанището, да се върнат в Ню Йорк...

Другият кораб изникна като призрак, изплува от мъгливите, потънали в сенки води. Николас едва успя да си поеме дъх и отсреща изстреляха мощен залп.

Корабът под него се раздра, усети го така ясно, сякаш се разкъсваше собствената му кожа, сякаш собствените му кости се разтрошаваха на хиляди назъбени парченца.

— Джулиън! — изкрещя тои, а около него избухнаха пламъци, разхвърчаха се отломки и го уловиха в капана на задушаваща огнена стихия и остри трески. А през цялото това време канонадата не отслабваше, не затихваше. Огънят опърли косата му, остави нажежена до бяло жарава зад клепачите му. Николас изгуби равновесие и с дрезгав вик се строполи на земята, корабът се наклони силно на дясно, килна се рязко, страховито, което можеше да означава само едно — корпусът се пълнеше с вода и тои щеше да се удави. Ослепен, обгорен, изоставен.

След това настъпи тишина.

Именно внезапната тишина го събуди от тежкия кошмарен сън, изтегли го обратно в реалността. Умората лепнеше в съзнанието му като мекотело и не допускаше разумна мисъл. Остра, неконтролируема паника нахлу в главата му като опустошителна вълна и го принуди да се дръпне от меката топлина, около която се бе свил. Белите плочки, стотиците кафяви, сини, червени, черни одеяла, силуети, хора.

Изправи се и притисна гръб о стената. Разтърка очи с юмруци и се опита да успокои думкането на сърцето си.

Знаеш къде си.

Знаеше.

Лондон. Двадесети век. Войната.

Насред транспортен тунел. През който минаваше. влак. Метрото.

Николас въздъхна и изтри и последните следи от съня с длани. Лампите над главата му мъждукаха като свещ на вятъра. Наклони глава и се заслуша в странния звук, които издаваха — нещо средно между жужене и френетично припукване като цикадите в южните колонии.

Електричество. От толкова отдавна не бе имал възможност да го наблюдава, а дори и по-рано, когато още пътуваше, не бе виждал такова количество лампи. Джулиън бе човекът, които го бе запознал с електричеството, които се бе подсмихвал, докато Николас разглеждаше първата електрическа крушка в живота си. Години наред бе успявал да изтика спомена за природения си брат в наи-затънтените кътчета на съзнанието си, така че болката и вината да не вгорчават надеждите му за бъдещето. Но пътуването във времето и мислите за Джулиън бяха неумолимо свързани. Джулиън бе единствената причина, поради която бе пътувал през проходите. В началото смяташе, че присъствието му е необходимо, за да гарантира, че оцелелите врагове на Аирънуд няма да навредят на стареца, вярваше, че е защитник — роля, с която безкраино се гордееше. В краина сметка обаче работата му се свежда е до грижите за облеклото на брат му, до пране и кърпене, сякаш бе наи-обикновен прислужник. Задоволяваше прищевките на Джулиън и се стараеше да угажда на неконтролируемите му, променливи настроения. Дори и като пътешественик, пак бе слуга. Роб на волята на Айрънуд.

Не ми трябва защитник — бе казало момичето. — Трябва ми партньор.

Последните няколко часа бяха доказали, че определено се нуждае от защитник. А що се отнася до партньор? За това дори не се осмеляваше да мечтае.

В продължение на още няколко минути се опитваше да се овладее, преди да погледне Ета, която спеше до него. Усещаше как въздухът в дробовете и ноздрите му ухае на рози, сякаш часове наред е бил заровил лице в несресаните и руси къдри. И преди да помисли дали е редно да го направи, дали не е безкраино подло от негова страна да се възползва от беззащитно момиче в тъмнината, тои се пресегна и нежно отметна тези къдри от лицето й.

Колкото и да бе нелепо, всеки път, когато я погледнеше, имаше чувството, че я вижда за пръв път, както онзи ден на палубата на „Ардънт“. Симптомите бяха очевидни, не би могъл да ги сбърка: рязкото свиване на сърцето, стягането в гърдите, инстинктивното свиване на пръстите, сякаш едва се сдържаше да не ги зарови в косата и. Николас познаваше страстта — неведнъж се бе оказвал опарен от пламъка и, — но добре познаваше и начините да я укроти, да избегне недоразуменията и усложненията, да си тръгне доволен, успокоен и готов да се върне на кораба.

Снощи, докато я притискаше в обятията си, искрено бе вярвал, че тази мимолетна близост ще го излекува. Че ако я докосне, наи-после ще си отговори на настоичивия въпрос дали кожата и настина е толкова мека, колкото си представяше. Че няма да е чак толкова фатално, ако се поддаде на пулсиращата потребност да и вдъхне смелост само този път, когато никои не можеше да ги види и критикува...

Вместо това всяка секунда, в която бе вдишвал дъха и бе галил лицето и, бореики се с изкушението на устните и, само бе подхранила пожара в гърдите му. Искаше му се да вярва, че го е направил, за да я утеши или поне да я разсее от страховете. Искаше му се да вярва, че се е поддал на желанието само защото непознатата обстановка бе изопнала нервите му. Искаше му се да вярва, че всеки момент можеха да загинат и това бе едничкият му шанс.

Но истината бе, че я бе прегръщал, защото го бе искал. Не бе помислил за репутацията и, нито за мнението на околните. Взел бе онова, което бе пожелал, напук на всички. На лицето му се изписа мрачна усмивка. И ето че сам си бе навлякъл проклятие, понеже я бе опознал. Разкрила му бе ума си, разтворила бе сърцето си, познаваше вкуса на сълзите й. И бе изгубен.

Вкопчи се в остатъците от волята си като удавник за сламка. Беше му безкрайно трудно да се задържи на повърхността, да си напомни кое е важно и кое — не, при положение че Ета бе така нежна и топла, и жива в ръцете му.

Можеше ли да я целуне, при положение че бе на път да я предаде, че бе твърдо решен да върне астролабията на Айрънуд?

Можеше ли да я целуне, след като знаеше, че тя ще се завърне в своето време, а той — в неговото? Като знаеше на какви гонения щяха да бъдат подложени, ако тя се съгласеше да се върне в неговото време и се наложеше да се изправят пред жестоките закони на колониите...

Можеше ли да я целуне след като не знаеше със сигурност дали и тя гори в същия огън?

От мига, в които бе изпратен в изгнание, Николас използваше мечтата за собствен кораб като баласт, като средство да устои на бурята от вина, гняв и страдание. Приучил се бе да преглъща ограниченията, налагани от времето, макар така и да не ги прие напълно. Но сегашното му пътуване пробуждаше мисли, които винаги се бе старал да пропъжда, в главата му започваха да се зараждат опасни идеи. Какъв би бил животът му, ако не се завърнеше в своето време? Ако вместо да върнат астролабията на Аирънуд, прекарат живота си като странници, пътуващи през земи и векове, докато не намереха място, където да бъдат в безопасност, което да отговоря на потребностите им? Когато двама души не принадлежаха на своето време, трябваше ли да се съобразяват с чуждите очаквания?

Само дето Ета нямаше търпение да спаси майка си и да се прибере у дома.

А тои нямаше търпение да сбъдне собствените си амбиции. Да, тази неканена мисъл бе просто непокорна фантазия. Истината бе, че Николас копнееше за собствен кораб — за цяла флотилия, — за живот без ограничения, без намесата на клана и на грозните домогвания на Сайръс.

А и нима Ета можеше да бъде в безопасност, ако Николас не доставеше астролабията на Аирънуд? Едва ли. Може би един ден щеше да разбере и да преглътне предателството му.

Лесно бе да градиш безпочвени теории. Старецът чисто и просто искаше да разшири владенията си. Да си осигури още слуги. И макар да бяха потеглили така внезапно и неочаквано, Николас не се съмняваше, че Аирънуд ще затвори очи за простъпката им, стига да получи уреда. И все пак, в онзи кратък миг, докато Алис и Ета обсъждаха възможните намерения на Аирънуд, едва не си бе признал.

Но нея все пак можеш да задържиш. Мисълта изскочи неканена в ума му, понесла цяла върволица от образи, които изпълниха сърцето му с лудешка радост. Нима някога се бе отказвал от завоюваната с труд плячка? Нима някога се бе отказвал от богатство, което му се полагаше по право?

Та ние сме създадени един за друг.

Веднъж промъкнала се в съзнанието му, тази мисъл прилепна плътно като втора кожа, така че му бе невъзможно да се отърси от нея. Защото бе очевидно, че не е така. С Ета бяха като два кораба, плаващи в противоположни посоки, срещнали се за кратко насред морската шир, и тои не би могъл „да я задържи“ повече, отколкото би могъл да хване вятъра. Нито пък би могъл да я оскърби с намеци или деиствия, а още по-малко с очакването, че биха могли да са заедно. Когато доидеше моментът, щяха да се разделят и всеки да продължи по пътя си. Тя щеше да се завърне при семеиството си, а тои да се сдобие със собствен кораб и да управлява съдбата си, което бе и единственото му желание.

Ета щеше да се превърне в горчив спомен в щастливия му иначе живот.

Не можеше да си позволи нещастието да я обикне.

С времето болката щеше да отмине.

Но... със сигурност щеше да скърби за изгубеното. За непринудеността на отношенията им. За това как всеки от тях съвсем естествено бе спечелил чувствата на другия. Струваше му се странно, предвид колко слабо познаваше идните времена, че това момиче му приляга така добре, че се разбират толкова лесно. Животът му бе показал, че има само два начина, за да получи желаното: с доброта и състрадание към ближните или с желязна воля. А ето че помежду им се бе зародило нещо съвсем безусилно.

Тои се огледа, вгледа се в спящите семеиства, съпрузи и съпруги, приятели — колко непресторени бяха отношенията им. Сети се за танцуващата двоика — колко свободно се прегръщаха и докосваха, как изцяло бяха погълнати от мига, който сами си бяха създали.

Стига — нареди си строго. — Имаш задача. А Ета е просто спътница в тази задача. И за двамата залозите бяха твърде високи, за да си позволят да се поддадат на чувствата.

Затърси с поглед униформения мъж, когото бе видял да крачи по ръба на перона предната вечер, и го откри заспал на стъпалата. Тук-там между спящите тела имаше празно пространство — явно някои си бяха тръгнали след бомбардировката, прибрали се бяха по домовете си, ако все още имаха такива.

Надигна се на колене, като се опита да не мисли за разрухата, която цареше отвън. Нечовешкият тътен на летящите машини и грохотът на бомбите не бяха и наполовина толкова страховити, колкото мисълта какво би могло да се случи, ако не бяха смогнали да се скрият, ако огнената буря се бе разразила над беззащитните им глави.

Нужно бе да напуснат тази епоха. Възможно наи-скоро. Пазителите вероятно вече ги търсеха.

Тои протегна ръка, пръстът му се поколеба за миг, сетне леко погали бузата на Ета, за да я събуди. Тя се размърда, протегна крака и притегли сакото му върху себе с тиха въздишка. Николас сложи длан върху рамото и и леко я разтърси, докато очите и не се отвориха. Тя втренчи неразбиращ поглед в него, цялата топла и рошава от съня, и за миг Николас забрави защо я е събудил.

— Какво става.? — промълви тя.

Николас сложи пръст на устните си и нахлузи торбата през рамо. Ета пое подадената ръка и се изправи тромаво. Николас я подхвана и загърна раменете и със сакото си. Едва когато тръгнаха по ръба на платформата между спящите лондончани, Николас осъзна, че

продължава да стиска ръката й.

Посочи въпросително към отсрещния краи на перона и Ета кимна. Значи вървяха в правилната посока. Изгубеше ли небето от поглед, му беше невъзможно да различи север от юг, изток от запад. Тук, под земята, имаше чувството, че е разкъсан на парчета, както кораба от съня му. Имаше нещо неестествено в това да не можеш да усетиш слънчевите лъчи по кожата си.

Перонът рязко свърши и тои бе принуден да пусне ръката и и да скочи върху релсите. Подметките му удариха изпъкналите метални греди. Ета седна на студения каменен ръб и предпазливо се плъзна надолу в тъмнината, като внимаваше да не настъпи някого от сгушените между релсите. Лицето и се изопна решително, съсредоточено и тя тръгна пред него към тъмния тунел.

Във въздуха се долавяше смътната миризма на изгоряло. Николас смръщи чело, обзет от тревога. Стараеше се да не се отделя от Ета, дори я принуди да забави крачка. Когато хвърли поглед назад, видя как някакъв мъж се навежда от перона и се взира към тунела. В първия момент му се стори, че кожата на мъжа е по-тъмна и от неговата, но след миг установи, че лицето му е изцапано със сажди. Въпреки това го разпозна — онзи, които бе стрелял по тях, докато тичаха към метрото. Как, по дяволите, бе успял да ги открие толкова бързо?

— Дошъл е един от драките. Трябва да побързаме...

— Маи виждам нещо — каза Ета. Пред тях прозираше светлина, пролука в тунела. — Сигурно е следващата станция. Приближаваме.

Без да забавя крачка, Николас бръкна в чантата и извади хармониката. Долепи я до устните си и духна леко.

Звукът бе съвсем тих. В отговор обаче ги заляха такива тътен и вои, че Ета инстинктивно се дръпна назад. Явно бяха стигнали до сандъците, приютили колекцията на Елгин. Деиствително, струваше му се, че вижда очертанията на бяла мраморна глава, щръкнала от дървеното си убежище, обърнала към тях безжизнени очи в гъстия мрак.

— Спрете! — изкрещя мъжът зад тях.

Никога.

— Там! Ето там! — Ета посочи към стената, където въздухът сякаш се къдреше. Дрезгавият вои се извиси още по-трескаво и кръвта заблъска болезнено в черепа му, когато премина тичешком през входа, затеглил Ета след себе си.

Инерцията го изхвърли чак в другия краи на прохода. Усети как дъхът му спира, как сърцето му думка като гигантски чук. Светът се разтвори в непрогледна тъмнина, въздухът около него се сви така рязко, че костите в скования му гръб изпукаха. В същия миг проходът го изхвърли от другата страна.

В плътния листак на дърветата и храстите цвърчаха птици и насекоми. Заслепен, Николас замига, докато очите му привикнат със светлината. Притисна лице в мократа пръст и се опита да проясни обърканите мисли. Понечи да се изправи и в същия миг нещо тежко се блъсна в гърба му и отново го запрати в калта.

— Извинявай! — изохка Ета и се претърколи встрани. — Оох!

Николас се поизправи и побърза да погледне назад към входа на прохода. Когато се увери, че преследвачът им не ги е последвал — че ако действително бе от драките, значи бе пазител, а не пътешественик, — тои се огледа. Джунгла. Заобиколени бяха от необятна, непрогледна зелено-кафява стена.

Въздухът тежеше от миризмата на гниеща растителност и уханието на цветя и изглеждаше зеленикав на фона на ярките листа и плетеницата клони над главите им.

— Добре ли си? — думите с мъка излязоха от пресъхналото му гърло. — Ета?

Ета лежеше по гръб, а синята и рокля бе оплескана с кал. Преди да успее да се спре, Николас протегна ръка, извади няколко дълги, зелени листа от косата и и ги хвърли настрани. Ета простена и се разтрепери.

— Всичко е наред — успокои я тои. — Погледни ме, хаиде, погледни ме, пирате.

Навремето, когато го обучаваха, бе успял да пребори гаденето едва на петото си пътуване, така че прекрасно знаеше как се чувства Ета — омаломощена, с кънтяща глава, с изстинала във вените кръв. Тя отвори очи, но така и не успя да се фокусира. От устните и се изплъзна тиха въздишка и клепачите й отново се затвориха.

— Добре съм — изломоти тя. — Само... секунда.

Уви, не разполагаха дори със секунда, поне докато Николас не се ориентираше къде ги бе изхвърлил проходът и дали наблизо има пазители. Преследвачът им щеше да побърза да докладва на първия възможен пътешественик, които щеше да се втурне по петите им. Трябваше незабавно да намерят следващия проход и да се измъкнат, преди да ги открият.

Да, Николас щеше да занесе на Айрънуд проклетата астролабия, но искаше да го направи както прецени за добре и да опази Ета от грозните му пипала. Освен това не биваше да и позволява да се досети, че пътешествието им ще има съвсем различен краи от онзи, който тя си представяше.

Погледна сгърченото и лице и с мъка преглътна надигналата се в гърлото му жлъч.

Като се огледа още веднъж, за да се увери, че наоколо няма никого и че единствената непосредствена опасност бяха гладът и жаждата, Николас я вдигна на ръце и тръгна напред.

Пътека нямаше, нито каквато и да било следа от човешко присъствие. Напрягаше слух, опитваше се да чуе нещо различно от жуженето и бръмченето на насекомите и след дълго ослушване долови нещо, което звучеше като ромон на вода.

Тялото на Ета прилягаше чудесно в прегръдката му — нещо, с което не биваше да свиква. Прескочи един дебел корен, щръкнал от меката пръст. Остави клоните да жилят шията и лицето му, като се постара да предпази Ета.

— Къде.? — измърмори тя, вече поокопитена. Николас се усмихна на себе си. Следващият път щеше да й е по-лесно.

— Честно казано, не съм съвсем сигурен.

— Пусни ме. Мога и сама да вървя, честно.

Ръцете му неволно стиснаха талията и, краката и. Въздухът се бе стоплил и навярно миризмата, която се носеше от дрехите му, бе по-неприятна и от вонята на гнилоч, надигнала се изпод клоните, но въпреки това с неохота я пусна да стъпи.

Може и сама да се грижи за себе си. Ета знаеше с какво е способна да се справи.

Това, разбира се, не му пречеше да копнее да я защитава.

Ета огледа плетеницата от клони и листа, зеления балдахин над главите им, който ги пазеше от яркото слънце.

— Хм... тук е доста различно.

Николас се изсмя.

— Хайде, да потърсим вода и нещо за хапване.

Слухът не го бе заблудил — наблизо деиствително минаваше поточе, а водите му се носеха достатъчно бързо, че да отпие без особен страх. Навремето, когато с Джулиън често им се налагаше да оцеляват сред дивата природа, винаги носеха раници с провизии. Тенджери, за да преваряват вода и да готвят. Завивки за студените нощи. Имаха кибрит за огън, кукички и въдици, за да ловят риба. Хол бе този, който го бе научил да оцелява и без тези удобства.

Разполагаше с малък нож, които носеше още от Ню Иорк. Налагаше се да се разчитат единствено на него.

— Почакаи тук — тои кимна към един едър камък на брега на потока. — Веднага се връщам. Ако чуеш или видиш нещо, викаи силно.

Тя кимна, загледана в далечината. Николас се върна малко назад и когато забеляза някакво светлозелено петно, сви встрани. Банани — до един зелени, — но все пак ставаха за ядене. Отправи кратка благодарствена молитва, към което божество би било склонно да го чуе, откъсна бананите и ги натика в торбата. Сега най-належащо бе да набави съд, в които да свари вода, а също и достатъчно сухи клони и съчки, за да запалят огън.

Прокара длан по ствола на едно паднало дърво. Отряза парче с ножа и избърса калта и насекомите. Дървото бе почти кухо отвътре и ако го издълбаеше както трябва, можеше да направи нещо като купа.

Смъкна омачканата си риза, вече подгизнала от пот, и натика и нея в торбата. Въздухът тегнеше от влага, досущ като над блатата в южните колонии, тежък и застоял, вещаещ буря. Може би нямаше да се наложи да кипват вода — току-виж им се отвореше възможност да я уловят направо от небето.

Задялка парчето и скоро потъна в приятното чувство, че върши нещо полезно. Спря само колкото да се облекчи сред храстите и да излапа половин банан. Почувства се по-добре и тръгна към Ета, за да занесе и на нея — щеше да и дойде добре.

Но когато стигна потока, Ета я нямаше.

Беше изчезнала.

Николас стисна очи, което се оказа огромна грешка. Под клепачите му изплува лицето на Джулиън с разкривени от ужас черти, докато мъглата и пропастта го поглъщаха.

— Ета? — викна и гласът му пресекна. — Ета!

Нямаше я. Дали не се бе подхлъзнала някъде? Паднала? Удавила? Паниката го заля като гореща вода, зави му се свят. Обиколи тичешком малкото открито пространство краи потока, напрягаики слух, за да долови стъпките й, въобще някакъв звук.

Подосещаше, че Ета не му бе разкрила истинските си намерения — например как смята да се справи с Аирънуд, — но все пак не би си тръгнала просто така, нали? Не би продължила без него?

- И по-рано го е правила — напомни му едно сурово гласче, — в Ню Йорк...

Храсталаците зад гърба му прошумоляха и Ета изскочи, олюлявайки се, с ококорени очи.

— Какво има? Какво става?

За миг паниката го задави, сърцето му заблъска в гърдите. Косата и бе разрошена, на едната и буза имаше кално петно, а на другата — драскотина. Тя подръпна роклята надолу и Николас започна да досеща защо е изчезнала.

— Аз. — успя да изръмжи накрая — ... казах ти да стоиш тук!

Ета се смръщи, сякаш не разбираше защо да се залуташ из джунглата би могло да е опасно.

— И ти се съгласи! — продължи Николас с ясното съзнание, че звучи нелепо, но просто не можеше да укроти лумналия в гърдите му пожар.

— Добре — отвърна тя бавно. — Съжалявам.

— Съжаляваш? — прекъсна я Николас. Съзнаваше, че е излишно да упорства, че е краино време да се захване с огъня, но още не можеше

Йа преглътне преживения страх. — Ами ако ти се беше случило нещо?

Как щях да те намеря? Когато те помоля нещо, моля те, поне се опитай да ме послушаш!

Ета изпъна гневно рамене и едва тогава Николас забеляза, че си е свалила сакото и е омотала нещо в него. отрязана глава.

Глава на статуя. При вида на ведрата каменна усмивка, сърцето му рязко се намести на обичаиното си място. Спокоините черти на статуята комично контрастираха с подразненото изражение на Ета.

— Канех се да кажа, че се досещам къде сме, но след като очевидно знаеш всичко, ще те оставя сам да се сетиш.

И тя тръгна с ядна крачка покраи потока. В първия момент Николас очакваше, че всеки момент ще се върне и ще се разсмее, та тежестта в гърдите му наи-после да се разсее и да му даде възможност да диша. Но Ета не се върна. След малко се спъна, но сръчно си възвърна равновесието, като се опря на нещо. нима това бе каменна стена?

Да. Имаше и стъпала, и други статуи, изпопадали и полускрити сред дърветата. Повечето носеха същото изражение като намерената от Ета глава, но някои бяха напълно лишени от черти. Времето и влагата ги бяха заличили.

Изневиделица тресна гръм, отекна звучно над джунглата и я накара да се закове на място и да запуши уши с длани. Насекомите и птиците обезумяха, пернатите побързаха да се скрият в дърветата още при първите капки дъжд.

— О, господи — ахна Ета и се обърна към Николас. Протегна ръка и посочи нещо оранжево-бяло в листака пред себе си.

Но Николас гледаше в краката и. Видя как змията надига глава от калта зад нея, как люспите и блясват и качулката се издува. Ета я беше настъпила и дори не бе разбрала.

— Не мърдай! — Ужасът запулсира в тялото му с бесен, отчаян ритъм. Над главите им се чу нов трясък. Ета понечи да отстъпи назад, извърна се да го погледне и змията се изправи, готова да нападне. — Не мърдай!

Не посмя да се довери на ножа — ако сбъркаше, ако духнеше вятър, острието щеше да се забие в крака и, а не в проклетата змия. Револверът сякаш сам се озова в ръката му, змията се хвърли напред и той стреля.