Пасажер

1776 г.

ДВЕ

Мътните го взели — и камбаната ли?

Николас се извъртя и халоса с юмрук следващата физиономия, която се опитваше да му препречи пътя. Камбаната лежеше на парчета — горещи, димящи парчета, пръснати по палубата. А за съжаление някои от тия парчета стърчаха от телата на падналите при взривяването на гранатата.

В разгара на битката бе невъзможно да прецени какви щети са нанесли артилеристите на „Чалънджър“. Сега, когато първата вълна на насилие след абордажа бе утихнала, Николас наи-после имаше възможност да огледа пораженията, претърпени както от „Чалънджър“, така и от пленения кораб. Мислено отбеляза всяка рана по съвършените форми на кораба. И трите мачти стърчаха гордо — все още се държаха, макар и на косъм, въпреки понесените удари. Наи-отзад бизанмачтата се поклащаше и олюляваше като пияница при всеки порив на вятъра. Платната бяха разкъсани и пробити, но почетният екипаж бързо щеше да ги подмени. Естествено, едва след като тукашният екипаж се предадеше.

Николас тръгна из палубата и следващата вълна изпръска лицето му със солена пяна. Важното бе, че корабът не се пълни с вода, поне доколкото можеше да прецени. Артилеристите се бяха постарали да не се целят под ватерлинията, така че да обезвредят врага, без да съсипят плавателния съд.

Важното бе да не се поддава на главозамаиващото, опияняващо чувство, че победата му е в кърпа вързана. Преди залез слънце щеше да поеме обратно към пристанището с първия пленен кораб в кариерата си.

И най-после щеше да се освободи от миналото.

И все пак, тия проклети идиоти трябваше да свалят знамената още в началото. Ако бяха проявили здрав разум, нямаше да се стигне до такова кръвопролитие, нито да се отваря излишна работа на дърводелците. Колко нелепо, че корабоплаването бе една от малкото професии, в които човек можеше да се окичи със слава, задето се е провалил, стига да се е провалил с нужната храброст.

Този кораб — моят кораб, напомни си тои, защото деиствително щеше да бъде негов, веднага щом командването му си признаеше поражението — беше великолепен, разбира се, като се изключеха щетите, нанесени от „Чалънджър“ и почетния екипаж. Тримачтов кораб с право платно на фокмачтата, голям гафелен грот, прав марсел и брамсел на гротмачтата. Още в мига, в които забелязаха платната и британското му знаме, „Чалънджър“ го погна като акула. Бързата, пъргава шхуна се понесе след тлъстата плячка. С бързина и пъргавина на тяхна страна, шестнадесетте оръдия на търговския кораб не бяха проблем за техните дванадесет. Плячката бе добре дошла за екипажа на „Чалънджър“, които от седмици кръстосваше безрезултатно Карибско море, но имаше и друга причина да набележат точно този кораб.

Колкото и да не му се искаше да си признае, Николас бе дебнал кораба по заръка на Аирънуд — старецът искаше да му докарат

пътничките от кораба.

Внезапно усети раздвижване на въздуха зад гърба си, капка гореща, солена пот върху кожата си и моментално се хвърли надясно. Рамото му удари пода, а над главата му просвистя томахавка.

Пушекът от оръдията се носеше на гъсти облаци още от първите залпове, разменени между корабите, а слабият бриз не успяваше да го разнесе и да проясни боиното поле. В момента се водеха безсмислени схватки — резултатът очевидно клонеше в полза на почетния екипаж. Палубата бе задръстена с мъртви тела и оплескана с кръв.

Морякът с томахавката продължи нататък сред звънтенето на стомана и пронизителните изстрели на пистолети кремъклии.

Дъските под краката на Николас се разтресоха — Афтон, един от помощник-капитаните на „Чалънджър" се свлече на сантиметри от него с надупчени от олово гърди и разкривено от гняв лице.

Николас усети как яростта пламва и се разгаря в гърдите му и затършува за оръжие. Пистолетът му беше празен, а време за зареждане нямаше. Дори да успееше да го запокити и да уцели негодника отсреща, щеше наи-много да го зашемети, но пък да изгуби дяволски хубав пистолет. За негов късмет в плетеницата от срязани въжета и краката си напипа нож. С гравирана дръжка от еленов рог. Така беше по-добре.

Морякът с томахавката, нисък и набит, се хвърли срещу него с вик. Оцъклените му очи светеха със стъклен блясък, а лицето му лъщеше от пот и сажди. Николас добре познаваше този поглед — погледа на човек, завладян от необуздана кръвожадност, обсебен от пулсиращия ритъм на ръкопашния бои.

Дясното му рамо се изопна болезнено, когато вдигна празния пистолет и се престори, че се прицелва. Дулото проблесна на мътната светлина. Морякът така рязко се закова на място, че краката му едва не се огънаха. Беше толкова близо, че Николас буквално го надушваше — острата миризма на пот и барут, виждаше как ноздрите му се разширяват от изненада. Пръстите, стискащи томахавката, за миг разхлабиха хватката си и Николас хвърли ножа. Острието потъна в дебелия врат на моряка с глух звук и Николас усети сурово задоволство, че е уцелил.

Битката като че ли замираше. Болките се засилваха, барутът взе да привършва и там, където по-рано се чуваха решителни викове, сега цареше тишина. Ножът се бе забил странично — явно морякът се бе извъртял в последния момент. Уви, така само бе удължил смъртта си, давеики се в собствената си кръв. Николас се наведе над него и инстинктивно изопна крака, за да устои на люшкането на палубата.

— Дяволски... късмет... Да ме прати... на оня свят — морякът присви очи в ненавист, макар да се давеше и кашляше — не друг. а негър. от копторите.

Последните думи бяха придружени от пръски кръв, които полепнаха по жилетката му. Горещината, лумнала току под кожата на Николас, рязко се смръзна, заменена от кристална, ледена ярост. Чувал бе и по-жестоки думи, неведнъж бе отнасял и бои, задето се бе родил откъм грешната страна на постелята, от майка, прикована в окови. Но тая обида го жегна особено силно на фона на завоюваната победа, тъкмо сега, когато чувстваше, че животът му има някаква стойност. На кораб произходът имаше по-малко значение, по-важно бе какви усилия си готов да положиш, с какво настървение ще се биеш за другарите си. Още преди години Николас бе решил да гледа само напред, да не обръща поглед към онова, което бе оставил зад себе си.

Но това изражение на погнуса, изписало се на лицето на моряка... Озъбената уста, изплюла думата „негър“ като нещо омразно. Николас стисна дръжката на ножа. Наведе се към умиращия и усети киселата воня на дъха му.

— Които многократно ви превъзхожда, господине — просъска тои и прокара острието през гърлото на моряка.

Николас не бе от хората, които биха злорадствали в лицето на чуждата смърт, но този път не извърна очи, когато и последната кръв се отцеди от лицето на моряка и кожата му стана восъчносива.

— Далеч по-милостива смърт, отколкото щеше да срещне от моята ръка.

Капитан Хол бе спрял недалеч от него, притиснал мръсен парцал в челото си и оглеждаше замиращата битка. Когато свали ръка, за да погледне Николас, от дълбоката рана над гъстата му вежда бликна кръв.

Николас преглътна буцата в гърлото си.

— Сигурен съм — отвърна тои. — Никога не съм се наслаждавал на гледката на човешки вътрешности.

Капитанът се изсмя високо. Николас избърса ножа в брича си и тръгна към него. Колкото и да бе висок, с широки рамене и силни мишци благодарение на дългите години тежък труд по пристанищата, капитанът го превъзхождаше по ръст — Хол бе като издялан от камъните по бреговете на Род Айлънд.

Николас благоговееше пред капитана още от мига, в които се срещнаха преди близо десетилетие. Червеният дявол, така го наричаха моряците. Сега само брадата му загатваше за някогашния пламтящ цвят на косата му. Годините бяха вдълбали бръчките по страните му, а и бе загубил няколко зъба и пръста, но Хол се стараеше външността му да е спретната, корабът — стегнат, а моряците нахранени и доволни от заплащането си. В тяхното поприще това бе най-високата похвала, която можеше да си спечели човек.

Капитанът огледа Николас с бащинска загриженост, както му беше навик — навик, от които Николас отдавна се мъчеше да го отучи. Някои неща чисто и просто се оказваха невъзможни.

— Не е в твои стил да се оставиш някои да те изненада — отбеляза Николас, като кимна към раната на капитана. — Да повикам ли лекаря?

— Ха, и да трябва да призная, че един юнга ме цапардоса с лъжица, когато слязох на долната палуба? Мръсна малка гад. Предпочитам да ме залеят с врящо масло.

Николас изсумтя развеселено.

— Намери ли жените?

— О, да, в една от офицерските каюти при кърмата. Живи и здрави са малките гугутки.

Николас усети как облекчението измества яростта, събудена от думите на умиращия. Чудесно.

— Тая работа... — подхвана капитанът навярно за пети път. — Признавам, че се радвам, задето пленихме кораба и товара, но нещо продължава да ме гложди. Щеше ми се да нямаш нищо общо с жлана. Струва ми се, че не искат просто да превозиш дамите до Ню Иорк, а кроят и нещо друго.

Разбира се, че крояха и друго — кланът винаги деистваше подмолно. Бележката от Аирънуд бе пристигнала няколко дни след дългоочакваното разрешително за каперство, изпратено на работодателя на Николас — параходното дружество „Лоу енд Лоу". Тя упълномощаваше кораба на Хол да деиства като капер и напълно законно — поне от гледната точка на колониите — да преследва британски кораби. Николас бе разполагал с по-малко от седмица, за да обмисли предложението, да го представи на Хол и да поиска съгласието му да се впуснат в преследване именно на този кораб и неговите пътнички. Споразумели се бяха да запазят причината в таина, за да не въвличат и екипажа в интригите на Аирънуд. Николас се бе забавил с отговора, понеже до последния момент се питаше дали поръчението всъщност не е хитър ход, целящ да го примами обратно в мрежата на Аирънуд, та да може онзи да му отмъсти веднъж завинаги.

От друга страна, минали бяха цели три години. Прекрасно знаеха къде да го намерят — нали именно те го бяха заточили. Ако целта им бе мъст, нямаше ли отдавна да го издирят?

Е, Николас бе готов да преглътне известна доза неизвестност, пък и чудесно можеше да се погрижи за себе си, ако се стигнеше до там. Тъи или иначе, задачата, възложена от Аирънуд, бе лесна, а наградата щеше да му помогне да постигне целите си далеч по-бързо, отколкото каперството.

Още помнеше четливо изписаните, старателно оформени думи върху свитъка: „Двете жени трябва да бъдат в Ню Иорк преди 21 септември. С кораба и товара постъпи както решиш“.

През тия три години бе работил като служител на „Лоу енд Лоу“, трудил се бе на търговските кораби, надзиравал бе пратките от Карибите към колониите, докато не избухна воината, и през цялото време се бе опитвал да залости онази част от сърцето си, която още се присвиваше мъчително при мисълта за Джулиън, при мисълта за пътешествията. Надявал се бе, че господата Лоу ще го възнаградят с каперски кораб под негово управление, но бе видял колко скептично го оглеждат старецът и синът му, когато капитан Хол им предложи това решение. Колебаеха се не защото бяха недоволни от работата на Николас, напротив — тои винаги изпълняваше поставените задачи. Явно недостоен бе тои самият, и то не за друго, а заради цвета на кожата си. Недоверието им още повече засили нетърпението му да закупи свой собствен кораб, така че да не зависи от никого.

Сега компанията щеше да получи лъвския дял от продажбата на пленения товар, а останалото щяха да си разделят моряците на „Чалънджър“. Възможно бе да минат месеци, преди да се натъкнат на нова плячка. Океанът бе необятен, а параходните дружества проявяваха все по-голяма находчивост в опитите си да избегнат каперите — току-виж това се окажеше последният им удар и Николас щеше да е принуден да брои монети, да икономисва и пести, додето сърцето му угасне, а костите — остареят. Ненавиждаше семейство Аирънуд със сляпа омраза, но те му дължаха отплата заради откраднатите години. И Николас възнамеряваше да получи своето.

— Огледа ли товара? — попита той.

Хол въздъхна, досетил се, че Николас се опитва да смени темата.

— Оттук-оттам.

През димната завеса с крясък изскочи моряк, размахал къса, извита сабя. Николас се извъртя с ръка върху ножа, но преди да успее да го извади, капитанът вдигна пистолета си и стреля.

— Захар, ром, памук и муниции за баласт — продължи невъзмутимо Хол. Простреляният моряк се свлече на земята, оставяики кървава диря. — Направо се плаша колко гладко се разви цялата работа — ти си получи дамите, а всеки от нас ще получи приличен дял от богатството. Има даже специално отделение в трюма, където да натикаме екипажа. А като стана дума за екипаж, още не съм видял някои, които да прилича на капитан. Защо не идеш да го потърсиш, та да приключим тая работа със знамената... — Хол не успя да довърши.

Такова изражение на неприятна изненада Николас бе виждал върху лицето на капитана само онзи път, когато бившият им готвач бе съобщил, че е сервирал сварен плъх наместо осолено говеждо.

Тои проследи погледа му. Откъм долната палуба тъкмо се показваше странна фигура с чорлава коса — изникна сред кълбата

Йим между боричкащите се моряци като да бе Персефона, напуснала одземното царство.

Николас неволно извика, когато момичето се блъсна в голия, нашарен от белези гръб на Деивис, главния артилерист, но тя самата не реагира дори когато Деивис се обърна с брадва в ръка и замахна като да я изкорми. Всъщност именно неговият вик привлече вниманието на всички, проклета да е устата му.

Това не беше София — знаеше, че с нея ще има и друга жена, но коя беше тази?

— Бедното птиче, я виж как се е наежило — измърмори капитан Хол зад гърба му. И макар в краката му да се валяха мъртви тела, чертите му мигом омекнаха. Дъртият копелдак неизменно се разтапяше в присъствието на млади дами особено ако се нуждаеха от закрилата му. А тази определено се нуждаеше. Бялата и рокля бе съдрана на хълбока и като че ли оплескана с кръв.

— Ранена е — намеси се Николас. — Какво, по дяволите, прави? Сякаш чуло думите му, момичето се извъртя към тях. Николас понечи да се втурне нататък, да го измъкне от кървищата и опасността, но имаше странното усещане, че цялата палуба, не, целият океан внезапно се люшва под краката му. Капитан Хол се блъсна в него с изненадано изсумтяване.

Моряците запристъпваха към девоиката и тя на свои ред заотстъпва назад, докато накрая се удари в парапета и спря. Очите и зашариха и в следващия миг се спряха на нечие захвърлено копие. Без много да му мисли, тя го вдигна и изкрещя:

— Не се приближавайте!

Николас наи-после зърна лицето и, видя свирепото и изражение, когато замахна с копието, и нещо рязко и болезнено стегна гърлото

му. Тежка, бледозлатиста коса, гъсти вежди, издължени като на котка очи. Дълъг нос, които уравновесяваше плътната извивка на устните. Острото усещане за присъствието и се плъзна в жилите му като гъст, ароматен мед. С една дума, това момиче бе...

Не. Никакви такива, още по-малко сега. Тия мисли бяха опасни. Но не можеше да не и признае, че е смела — макар да му се струваше, че и тя самата се бе изненадала от реакцията си. Поглеждаше смутено ту копието в ръката си, ту двете дузини моряци, които я зяпаха с отворени усти. И последните стълкновения бяха замрели и всички я гледаха, онемели от изненада. Естествено. Пък и появата и — окървавена и разлютена, като кралица на боино поле — деиствително бе впечатляваща. Усещаше го в собствените си вени, кръвта му сякаш пееше. Това момиче беше.

Поредната задача, нищо повече. Николас тръсна глава, за да потуши пламъка, изригнал в гърдите му. Възнаграждение за извършени услуги.

В този миг гръмовен трясък заглуши неясното бучене в ушите му. Николас се обърна към кърмата. Както се бе опасявал, голямо парче от бизанмачтата се бе прекършило под собствената си тежест.

Времето сякаш спря. От устата на Николас се откъсна нечленоразделен звук, не толкова предупреждение, колкото вик на ужас. Дървото се разцепи и платната се огънаха със силно плющене. Въжетата, поддържащи мачтата, се скъсаха с такава лекота, сякаш сам Бог ги бе разсякъл, и всичко — брамселът, стенгата, такелажът, металните елементи — рухна отгоре им.

Николас се втурна напред.

Моряците побързаха да се хвърлят на земята, та да избегнат смазващата тежест на мачтата, но се заплетоха в свлеклите се платна и въжета. Отнейде се чу гръмкият вик на капитан Хол:

— Момичето! Намерете момичето!

Оцелелите и от двата екипажа се хвърлиха да ровят ме ду останките от мачтата, размахали мечове и секири, за да режат оплетените въжета и да търсят под тях. Не и Николас. Вярно, че миг преди мачтата да рухне, момичето стоеше едва на хвърлеи от мястото, където тежката греда бе раздробила парапета, но не беше на пътя й. Ударът по-скоро я бе хвърлил назад.

Тои се наведе през перилата и трескаво се завзира в тъмните води между двата кораба и деиствително — пръстен бяла пяна очертаваше мястото, където нещо бе паднало, разкъсало бе водната повърхност и бе потънало в дълбините.

— Ник! — кресна капитанът, но Николас вече бе смъкнал сакото и жилетката и без да се бави се преметна през перилата и скочи в морето.

Ледената вода го засмука дълбоко и изтласка поетия въздух от дробовете му. Малкото проникнали до тук слънчеви лъчи придаваха мек блясък на корабните отломки и мъртвите тела, които бавно се носеха към дъното. Навярно имаше и акули.

Налагаше са да разчита на изобилието от други твари, с които акулите да пируват, преди да се нахвърлят срещу него. С тази не особено утешителна мисъл и пламнали от жулещия досег с ледената вода мускули, Николас се гмурна надолу. Тъкмо се накани да отправи кратка молитва за помощ, когато я видя.

Явно горе на палубата бе изцедила и последните си сили, понеже сега тялото и бавно се носеше надолу, отпуснато като понесени от течението водорасли. Николас мигом забеляза причината. Парче мрежа се бе усукало около краката и и полите на роклята, а другият му краи се бе заплел в тежък отломък от корпуса. Ръцете и бяха вдигнати нагоре, сякаш отчаяно се протягаха към повърхността.

Николас извади ножа и захвана да сече мрежата и роклята, като гледаше да не нарани кожата и. Гърдите му се свиваха мъчително, изгарящи от жажда за кислород. Щом я освободи, обви ръце около тялото и и изтласка и двама им нагоре с яростни ритници, впрегнал сетни сили и последни останки здрав разум.

Пробиха повърхността едновременно и Николас лакомо засмука първите няколко глътки солен въздух. Задави се, закашля се и стомахът му се сви от неизпитвана дотогава паника. Без да спира да рита с крака, тои опря длан в лицето и. Кожата и бе ледена и през тялото му премина тръпка на ужас.

Гласът на Хол се извиси над виковете откъм кораба:

— Ник! Дръж въжето!

Николас сграбчи сръчно въжето и го опаса около телата им. Опита се да заглуши вледеняващата паника и заговори строго на момичето:

— Не можеш да умреш — заповяда и тои. — Забранявам ти. Не и на моя кораб, чуваш ли?

Ако загубеше момичето, щеше да загуби всичко.

— Дърпаите — чу гласа на Хол над главата си. — Почти ги изтеглихме.

Николас разпери длан и подпря гърба на момичето. След няколко секунди моряците ги изтеглиха до нивото на парапета и тои опря нозе в дървото. Не разбираше какво се бе случило — защо бе изскочила от каютата? А и тази кръв... нейна ли беше?

Половин дузина ръце го сграбчиха за раменете и двамата с момичето се строполиха на палубата.

Николас едва успя да се превърти, за да не падне отгоре и. Тилът му удари грубото дърво с глухо изкънтяване и за един ужасен миг пред очите му падна черна пелена.

— Помощник-лекарят ще се погрижи за нея — лицето на капитан Хол изплува през пелената.

— Мъртво ли е девойчето? — попита някой.

Николас трепереше като знаме в буря. Опита се да се съсредоточи върху дишането си, да вдишва и издишва колкото може по-равномерно. От всички страни надзъртаха тревожните, неумити лица на моряците — и свои, и чужди, надвесили се над момичето с нездраво любопитство. Ясно, че при тая гледка не им беше до сражение, но редно ли бе хората му да се заплеснат дотолкова, че да забравят да вкарат пленените моряци в трюма?

Някакво движение наруши потока на мислите му. Дребна фигура в тъмносин жакет бе коленичила до момичето и притискаше корема и с ръце. Семпли, чисти дрехи, прибрана на ниска опашка коса, детински черти на лицето — Николас проявяваше подозрителност към всеки, които бе в състояние да поддържа такъв спретнат вид на кораб, камо ли по време на битка. Намирисваше му на страхливост.

— Спокойно, Ник. — Хол му помогна да се изправи. — Това е помощникът на корабния лекар.

— А къде е Филипс? — тросна се Ник. — Или поне лекарят на този кораб?

— Филипс слезе долу да се погрижи за ранените. А техният лекар се е разделил с долната половина на тялото си. Струва ми се, че в момента е твърде зает да бере душа.

Николас тръсна глава — не му се нравеше мисълта, че някакво хлапе ще се грижи за момичето.

— А този кога е напуснал училищната скамеика? Миналата година?

Капитан Хол вдигна вежда.

— Обзалагам се, че по същото време, когато и ти.

Николас обаче продължаваше да се дразни от фамилиарността, с която помощник-лекарят разрязваше роклята и корсета на момичето...

— Виждам, че не си имал време да си изуеш обувките и чорапите — продължаваше капитанът, а облачносивите му очи блеснаха развеселено. — Скочи, сякаш сам дяволът те е погнал.

Николас го изгледа сърдито, понеже сам виждаше подгизналите си чорапи и съсипаната кожа на обувките.

— Не знаех, че се предполага да оставя дамата да се удави.

Но думите му заглъхнаха и мигом бяха забравени, понеже в същия миг Николас долови странно движение с краичеца на окото си. Извъртя се тъкмо навреме, за да види как помощник-лекарят замахва с юмрук и с всички сили удря момичето в корема.

— Сър! — Николас се надигна със залитане. — Как смеете!?

Момичето се разкашля мъчително, гръбнакът и се изви на дъга и от устата и потече вода. Дългите и бледи пръсти се сгърчиха върху дъските и тя пое няколко глътки въздух, макар клепачите и да бяха все така затворени. Очите на Николас се присвиха гневно, когато забеляза, че помощник-лекарят е сложил длан върху голото й рамо.

Никои не проговори, дори капитан Хол, които изглеждаше точно толкова смаян, колкото и останалите, задето момичето така внезапно им бе върнато от оня свят. Същинска Персефона.

— Госпожо — успя да изграчи Николас. — Добър ден.

Клепачите и трепнаха и тялото и се отпусна върху дъските. Косата и, потъмняла от водата, бе прилепнала о главата и. Моряците пристъпиха напред като един, наклониха се дружно, за да я погледнат, и бяха възнаградени с ококорен поглед със същия бледосин оттенък като на небето над тях.

— Ъм — прошепна дрезгаво момичето. — Привет.

ТРИ

Болеше я всеки сантиметър от тялото, пулсиращата болка в главата така и не успяваше да заглуши вонята на кръв и пот, и на нещо друго, което й напомняше за фойерверки.

Огледа лицата едно по едно — плетените шапки, една оръфана перука, нахлупена съвсем накриво, няколко чифта влажни очи, избърсани скришом — и умът и започна да навързва нещата, сякаш четеше нова партитура. Нотите се превърнаха в тактове, тактовете — във фрази, докато накрая се разгърна цяла мелодия.

Не беше в музея. Явно я бяха изнесли навън, на сигурно място след странната експлозия от звуци и светлина. Кожата, косата и роклята и бяха вир-вода заради... Заради противопожарните пръскачки в музея, нали така?

А тези костюмирани хора. Навярно са репетирали в някоя съседна сграда и са се втурнали на улицата, за да помогнат. Или бяха пожарникари? Какви ли дрехи носят пожарникарите под униформите? Не, Ета — скастри се тя, — със сигурност не носят широки бели ризи и обувки с катарами, нито шапки като от реквизита на някой театър. Значи все пак бяха театрална трупа. Освен това маи и те бяха пострадали от експлозията. Или нападението. Или каквото там се бе случило. Или разполагаха с отличен гримьор.

Мамо? Опита се да оформи тази дума с устни, но гърлото и бе като издрано с бръснач. Алис. Някои бе прострелял Алис. Алис бе. Алис. бе.

Мъртва.

Не можеше да е истина. Нямаше никаква логика.

Вдигна трепереща ръка, за да избърше прахоляка от очите си, да успокои паренето зад клепките. Небето се простираше необятно над нея без нито една сграда. Дали не бяха в парка? Пушекът се стелеше толкова плътно, че не долавяше познатите миризми на изгорели газове и гниещ боклук. Не се чуваха сирени и автомобилни аларми, само. скърцане на дърво. Плискане на вода.

Усещаше как земята се надига и спуска под нея.

Не си в музея.

Ета тръсна глава в опит да избистри мислите си, да прогони паниката.

Не си в Ню Йорк.

В съзнанието и нахлуха смущаващи картини, които явно си бе въобразила — тясна стаичка, мъртво тяло, кръв, пронизителен пукот, пропадане.

— Госпожо — обади се нечий дрезгав глас. — Добър ден.

Ета изви шия и очите и се насълзиха от яркото слънце. Не виждаше нищо отвъд кръга на изцапаните със сажди лица, но след миг тълпата пропусна две високи фигури. Единият, мъж на средна възраст, бе облечен в маслинено-зелен жакет. Червената му коса, прошарена със сребърни нишки, бе прибрана на тила му. Мъжът се усмихна и разкри жълтеникави зъби.

В очите му блесна странно пламъче и той се обърна към по-младия мъж до себе си.

Тои също бе висок, дори на фона на червенокосия гигант. Стоеше с леко разкрачени крака, сякаш да устои на люшкането на пода. Поклони се бегло и за миг лицето му се скри от погледа и, но Ета вече го бе зърнала и този едничък поглед и бе достатъчен, за да запечата образа му в паметта си. Носът и бузите на червенокосия руменееха, изгорели и напукани от слънцето, а кожата на младия бе наситенокафява, като целуната от слънцето. Изглеждаше сякаш е озарен отвътре от топлото сияние на разпалена камина.

От разстояние лицето му изглеждаше сурово, безстрастно, като издялано от камък. В мига, преди да се изправи, погледът му се впи в нея и тя се вгледа по-внимателно, видя белезите по скулите, следите от прорезни рани и наболата брада по изсечената челюст — все доказателства за бурен живот. А сетне и бледа усмивка.

С известно закъснение Ета осъзна, че я чакат да отговори.

— Ъм — едва успя да пророни. — Привет.

Неколцина от мъжете запристъпваха от крак на крак с доволни изражения. Други я изгледаха объркано.

— Привидение ли? — учуди се един и вдигна поглед към небето.

Ета се надигна на лакти и ги изгледа стреснато. Всички ли говореха с такъв акцент — звучеше и като британски. На фона на меко леещите се звуци, собственият и акцент звучеше твърдо и рязко.

Старомодни дрехи. Старомоден акцент. И като че ли... Старомоден кораб?

Изправи се с мъка до седнало положение и погледите на мъжете неочаквано се плъзнаха от лицето и към. Тя си пое рязко дъх и побърза да обгърне тяло с ръце. Роклята и бе срязана през средата и полуизсъхналата, плътна материя започваше да се смъква настрани.

Младият мъж и подхвърли тъмносин жакет. Вълната ожули студената и кожа и Ета с мъка удържа порива да зарови лице в плата, да се скрие. Жакетът миришеше на мъж, или поне така, както си представяше, че миришат мъжете — на пот, на кедрово дърво, на алкохол и море.

— Госпожо, добре ли сте?

Младежът, които седеше на известно разстояние от нея, бе толкова дребен, така незабележим, в сравнение с останалите, че до този момент не го беше забелязала. Наблюдаваше я изпитателно, с вирната брадичка, през кръгли, абсурдно малки телени очила, кацнали на носа му. Предната част на странните му панталони бе подгизнала, също и дългите до коленете чорапи и обувките с катарами и Ета бе обзета от ужасното чувство, че не е изключено да е повърнала върху него.

Лицето на юношата се изопна под погледа й. Едната му малка длан се вдигна и усука бялата кърпа, вързана под брадичката му, другата приглади косата му. Ръцете му бяха чисти, със съвършено оформени нокти, което й се стори твърде странно, предвид, че бяха на. на.

Кораб.

Завладяна от паника, Ета скочи на крака. Жакетът не можеше да спре погледите, а и не би могъл да я защити от оръжията им, но въпреки това се радваше, че се е загърнала.

— О, господи. — пророни тя.

Кораб. Та нали вече го бе видяла — преди платната да полетят към палубата и да я съборят. Преди гърбът и да удари ледената вода и глезенът и да се изкълчи, докато се мъчеше да рита. Всичките уроци по плуване в спортния център на Деветдесет и втора улица се оказаха излишни. Пръстите и бяха твърде премръзнали, зрението — твърде помрачено, за да успее да се измъкне от мрежата. Усетила бе болка, силна болка — в главата, в гърдите, във всяка частица от тялото си, разкъсващо се от болезнената потребност да диша.

Едва не се удавих.

Ета отмести поглед от юношата с телените очилца към онзи, дето бе проговорил, мъжът с тъмните, строги очи. Наблюдаваше я спокоино, сякаш я предизвикваше. Думите проникнаха в съзнанието и така ясно, сякаш ги бе изписал върху голата и кожа с дългите си пръсти.

Това ти ли си?

Мъжът скръсти ръце и изправи гръб, инстинктивно изопнал крака, за да устои на люшкането на океана.

Океана.

А не музея.

И не Ню Йорк.

Не се виждаше суша.

Само два високи дървени кораба.

И мъже... с костюми.

Костюми бяха. Нямаше начин да не са костюми.

Много добре знаеш, че не са. Ета се опита да преглътне и се сети за концерта. При тази мисъл сърцето и трепна, дробовете и се свиха. Алис е мъртва. Аз... музея... момичето...

Червенокосият мъж разбута останалите.

— Момичето е добре, а нас ни чака работа — обяви тои, като направи знак на двамина плещести мъжаги. От брадите и главите им липсваха цели кичури, сякаш бяха опърлени, а и двамата бяха голи до кръста. Уви, ефектът от внушителните им мускули се губеше поради факта, че Ета ги надушваше от близо три метра разстояние. — Господин Фелпс, господин Билсуърт, моля да придружите пленения екипаж до трюма. И се погрижете дърводелците незабавно да се захванат за работа.

— Да, капитане.

Тези мъже. до преди малко бяха воювали, нали? Не просто бяха воювали, а се бяха избивали.

Онзи каза да свалят хората в трюма — помисли си Ета. — Ще ги заключат.

Защо? Защото са от вражеския кораб? Къде, по дяволите, съм попаднала? Как се озовах тУк вместо в музея?

— Ела тук, миличка — каза мъжът — капитанът — и протегна ръка, на която липсваха два пръста. Ета не знаеше дали да се довери на инстинкта си. Сърцето и трепна уплашено при вида му — толкова едър и целият в кръв. Но пък в жеста не се долавяше нищо заплашително, в думите му нямаше закана. Тя тръсна отново глава, за да прогони тази нелепа мисъл, преди да е направила нещо необмислено, като например да смъкне гарда. Ако възнамеряваше да я хване, щеше да му се опълчи с цялата нюиоркска решителност, която й бе останала. Огледа се за нещо остро.

— Не се страхуваи, миличка — продължи мъжът без да сваля ръка. Меки очи. Мек глас. Идеален за подмамване на нищо неподозиращи наивнички към ненавременната им смърт.

— Не ме наричайте миличка! — озъби му се тя.

Мъжът се покашля в опит да прикрие смеха си, но напразно.

— Хайде, не ни мислете за негодници. Ако някои се опита да ви нарани или ви хвърли непристоен поглед, ще се озове във водата да пасе раци от кила.

Непонятно защо Ета му повярва. Все пак, ако искаха да я убият, едва ли щяха да я извадят от водата.

И въпреки това тази мисъл ни най-малко не я успокои.

Не разбираше кои са тези хора, а ако съдеше по израженията им, и те бяха точно толкова изумени от присъствието и, колкото и тя от тяхното. Ако изобщо някои знаеше какво се случва и къде се намират, то това бе момичето под палубата — онова, дето я бе бутнало през блестящата, въздушна порта в музея.

— Негодници? — повтори Ета невярващо. — Вие какво... да не играете пирати?

Младият мъж я погледна докачено, но червенокосият сви небрежно рамене.

— Точно тъи, пирати. При това законни, макар да подозирам, че Негово Величество е на друго мнение. Онзи кораб там — тои посочи кораба, които лежеше успоредно на техния. Безброи въжета и куки придържаха единия към другия — е капер, оборудван в Ню Лондон, Кънектикът. Нарича се „Чалънджър“. А този тук пленихме.

Така значи. Ета се насили да кимне. Ама разбира се.

Останалите на палубата мъже се захващаха за работа, щураха се напред-назад като мравки, заети да градят наново разрушената си колония. Мъкнеха дъски и греди неиде от дълбините на кораба, а също и от другия. Едни изчезваха под палубата, все още облени в кръв, други се появяваха, превързани и бинтовани. Стомахът на Ета се гърчеше мъчително и тя едва се сдържаше да не забие нокти в подаденото и палто и да раздере шевовете, само и само да направи нещо. Нещо различно от това да наблюдава безпомощно.

Не си безпомощна. Това че си повалена не означава, че си сломена. Трябваше просто да. да се ориентира в обстановката. Да си възвърне равновесието или каквото там обичаха да казват пиратите.

А тези тук тъкмо разчистваха палубата от.

Мъртви тела. Кажи го, Ета. Мъртви тела.

Алис. Те ли я бяха ранили?

Убили — поправи я същият вътрешен глас.

Ета извърна очи към водата, за да не гледа грозната сцена — как моряци с каменни изражения чевръсто прибират разкривените, безжизнени тела. и части от тела. в конопени чували. На хоризонта не се виждаше дори петънце. Нямаше земя. Нямаше и други кораби. Само искрящата синева на водата, която започваше да тъмнее ведно с небето. Само тя, тези кораби, тези мъже и тези тела. Пяната, която плискаше по палубата, бе порозовяла от кръвта.

Едва успя да се добере до перилата и да се наведе над потъмнялата вода, преди да повърне. Стисна очи и се опита да изтласка образите, които лепнеха в съзнанието и като колофон по лък. Когато наи-после спря да повръща, цялата трепереше от изтощение, а също и от смущение.

Но се чувстваше по-добре. Олекнала.

— Госпожо.

Обувките и отдавна бяха изчезнали, ако изобщо са били на краката й. Босата й пета се плъзна върху нещо остро и метално и тя се вкопчи в мисълта, че наи-после разполага с оръжие. Куката с множество зъбци бе голяма почти колкото главата и и тежеше два пъти повече. Ета едва успя да я вдигне във въздуха, без да я изпусне.

— Госпожо, моля ви — обади се червенокосият и завъртя очи към небето. — Бих предпочел да умра от харпун, отколкото от абордажна кука. На момчетата, дето ще чистят след мен, ще им е далеч по-леко, повярвайте ми.

— Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите. — По-младият мъж стоеше на мястото си, скръстил ръце пред широките си гърди. На нея ли говореше?

Едва тогава Ета забеляза, че и неговите дрехи са подгизнали като нейните.

Глупачка. Как, мислиш, си се озовала обратно на палубата?

— Аз не... вие ли ме... спасихте? — попита тя.

— Струва ми се, че отговорът е очевиден — отвърна мъжът остро.

Червенокосият се обърна към по-младия и закри с рамене

изражението му от погледа и. След това се врътна отново към нея и и смигна.

— Не му обръщаите внимание. Позволено му е да се държи любезно само един ден в годината, а този ден, уви, вече отмина.

Другият кимна рязко вместо поклон и се представи:

— Николас Картър. На вашите услуги, госпожо. А това е капитан Натаниел Хол. Ще имаме ли удоволствието да научим и вашето име?

Ета се поколеба. Погледна ги отново — първо единия, после другия. Капитан Хол бе сплел пръсти зад гърба си и продължаваше да се усмихва дружелюбно.

Ситуацията бе толкова необичаина, а и Ета все още не бе сигурна дали сънува, или умът и е помрачен, че този въпрос я накара да се замисли.

Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите. При спомена за тия думи ръцете и се вкопчиха неспокоино в жакета. Тя поизправи гръб, взела решение.

Каквото и да се случваше тук, важното бе да оцелее, а в този момент като че ли бе по-разумно да прояви известна вежливост.

— Казвам се.

— Хенриета! — викна нечий глас. — Къде си? Хенриета?

— Хенриета? — повтори капитан Хол.

— Ета — поправи го Ета и се огледа за източника на виковете. — Ета Спенсър.

Момичето се появи сред облак шумолящ зелен плат и разчорлени тъмни коси. Лицето и, и без това бледо, съвсем пребледня и доби зеленикав оттенък при вида на гледката, която се разкри пред очите и. Запристъпва бавно през локвите кръв, които все още не бяха почистени от юнгите с кофите.

Ето я и нея. Значи не беше плод на трескавия й мозък.

— Госпожо — обади се дребният млад мъж с очилцата. — Успокои ли се стомахът ви?

Ета надуши миризмата на повръщано, забеляза потта, избила върху челото и горната устна на момичето. Кръвясалите му очи се

впиха в нея.

— Толкова ме уплаши! — изохка то.

Ета се принуди да протегне ръце, за да я задържи да не падне, а също и за да и попречи да се приближи твърде много. Девойката бе по-дребна от нея, но изглеждаше по-висока заради вдигнатата коса, макар прическата и да бе започнала да провисва настрани. Широките поли на роклята и се люшнаха напред. Отблизо, на фона на бръшляненозеления плат, лицето и изглеждаше още по-болезнено бледо.

Съмнявам се. Ета понечи да се измъкне от хватката и усети как в ръката и се впиват нокти. Кафявите очи на момичето бяха обрамчени с гъсти, тъмни мигли, устните — разтегнати в Усмивка, едновременно подигравателна и безмилостна.

Предупреждението бе ясно: Да не си гъкнала.

Ета впрегна всички сили, за да запази самообладание. Вече бе отворила уста и острите думи бяха готови да се търкулнат от езика и, но се насили да замълчи.

Може би няма да е зле да премислите какво точно смятате да правите.

Това момиче знаеше какво се е случило. Знаеше къде се намират. Единствено от нея можеше да изкопчи информация, а това щеше да и се удаде само ако си държи устата затворена, а ушите — наострени.

И без това знаеш какво се случи. Тази тук те бутна. Ета въздъхна шумно и извърна лице към морето. Не беше сигурна дали няма да издаде смущението си.

— Ама наистина — продължаваше момичето, — излишно се паникьосваш. Нали ти казах, че всичко ще е наред! Тези господа не биха навредили на нас, пътничките.

— Звънтенето на саби може да разклати и наи-здравите нерви — отбеляза капитан Хол. — Госпожице...

— О!... София Аирън... ъ, Спенсър — момичето направи лек реверанс и Ета забеляза, без особено състрадание, че залитна леко, стисна за миг очи и притисна юмрук към корема си. — А това. това е сестра ми.

Страда от морска болест.

— Нима? — Устата на Николас се изви презрително. — Действително, приликата е очевидна.

Озадачена от тази размяна на реплики, Ета едва не ахна, когато забеляза реакцията на София — при вида на Николас вежливата и маска се смъкна за миг, разкриваики неприкрито отвращение. Всичко трая само секунда, но Ета не би могла да го забрави.

Капитан Хол изгледа накриво Николас, сетне се обърна към младия мъж с очилата.

— Ще бъдете ли така добър да ни кажете и вашето име, а също и името на кораба?

— О! Разбира се. Корабът се казва „Ардънт“ — отвърна момчето. — А аз съм Еибрахам Гуд, помощник на корабния лекар, а от днес ваш най-покорен слуга, господине.

— Твърдо си решен да не попаднеш в трюма, а? — подсмихна се капитан Хол. — Готов ли си да обслужваш почетния екипаж, без да се оплакваш?

— За мен ще е удоволствие — отвърна смело господин Гуд и изпъна рамене, при това така решително, че Николас завъртя подигравателно очи.

— Къде е капитан Милбрук? — попита „сестрата“ на Ета, като се огледа. — Сега корабът е във ваши ръце, така ли?

Акцентът и не беше британски. Говореше по-скоро като звезда от черно-бял филм със старателно модулирани гласни и съгласни. Далеч не така, както се изразяваше в мУзея.

— С дълбоко прискърбие се налага да ви съобщя, че капитанът загина, госпожо — дребният мъж с очилата пристъпи напред. Наложи се да извиси ясния си глас, за да може да надвика тропането на дърводелците.

Николас и капитан Хол си размениха погледи.

— Това май доста те улеснява — отбеляза червенокосият.

Николас сви рамене, но очите му се отклониха към Ета.

— Не искате ли да се върнете в каютата си и да си починете? Днешният ден се оказа сериозно изпитание за вас.

— Да — побърза да отвърне София, преди Ета да успее да отвори уста. — Много разумно от ваша страна. Ще може ли да продължим да ползваме старите си каюти?

— Определено не бих ви сложил в общото помещение с хората ми — отвърна Николас. — Така че нямам нищо против.

Ета се обърна изненадано към него. Значи... тои отговаряше за кораба, а не капитан Хол? Това означаваше, че. капитан Хол бе начело на другия кораб, „Чалънджър“, а Николас щеше да поеме командването на пленения „Ардънт“. И мъжете, които бяха вкарали в трюма, бяха оцелелите моряци на „Ардънт“.

София я хвана под ръка.

— Съжалявам за загубата ви — обади се господин Гуд.

Ета вдигна недоумяващ поглед и София отново заби нокти в ръката й.

— Капитан Милбрук бе чичо на младите дами — поясни Гуд като се почеса по главата. София, внезапно припомнила си, че е съсипана, избърса сухите си очи, а през това време помощник-лекарят продължи: — Придружаваше младите дами до Англия след смъртта на баща им и продажбата на плантацията им в Ню Провидънс. Едва преди няколко дни отплавахме от Насау.

„ Насау? Ню Провидънс? Защо имаше чувството, че не говорят за Ню Йорк, нито за Род Айлънд?

— Ах, какво злощастно стечение на обстоятелствата — отбеляза капитан Хол с учудващо равнодушие.

— Простете неучтивостта ми, но бих. — София преглътна театрално. — Бих искала да отведа сестра ми долу и да ви оставя да си вършите работата. Може би. — внезапен порив на вятъра люшна кораба и тя преглътна отново и стисна очи — . може би господин Картър ще бъде така добър да ни придружи?

Николас я изгледа така, сякаш предпочиташе да си изтръгне ноктите.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той сковано.

София се усмихна сухо и кимна, след което пожела на капитан Хол и господин Гуд приятен следобед. Ета с мъка овладя треперенето на краката си и тръгна след нея. Николас вдигна капака за долната палуба — решетка от тъмно дърво.

Не — помисли си Ета, понеже в главата и нахлу споменът за тялото, за кръвта, за разкривеното лице. — Не ме карайте да се връщам долу.

Но естествено, нямаше избор. София опря длан в кръста и и я бутна толкова силно, че кракът на Ета се оплете в подгъва на роклята й.

— Не се страхуваите, напълно безопасно е — увери я Николас и и протегна ръка. Ета се постара да мисли единствено за топлия натиск на пръстите му, а не за острия наклон на стълбата, за миризмата на кръв и барут. Стълбата всъщност не беше стълба, а поредица от стръмни, тесни стъпала. Ета вдигна полите на роклята си с едната ръка, а с другата се вкопчи в ръба на отвора над главата си. При всяка крачка мокрите, груби дипли се оплитаха около глезените й.

И все пак успя да се удържи да не падне, а също и да не стисне ужасено очи. Въздухът все още тежеше от пушек, но този път мъглата не беше непрогледна. Успя да огледа дългата долна палуба. От квадратните отвори в стените, към които моряците бутаха тежки оръдия и ги привързваха с въжета, струеше светлина. Не можеше обаче да различи какво има в дъното на коридора — там бяха опънати платнени завеси, които криеха нещо.

Накрая събра смелост да погледне и в краката си и с облекчение установи, че някои е преместил тялото. Същият някои бе изтъркал и последната капка кръв така усърдно, че дъските бяха с един нюанс по-бледи от съседните. Тук долу ремонтната деиност кипеше с пълна пара. Отломките бяха изметени към стените, а онези от мъжете, които не кърпеха стените, ровеха из купчините и хвърляха безполезните парчета дърво и неизползваемите късове стъкло през амбразурите, зад които вълните само чакаха да ги погълнат.

Тя отстъпи към стената, за да направи място на другите двама, които слизаха след нея по стълбите. Петата и отново опря нещо студено — на пода, току до стената, блестеше малък нож за масло. И преди да осъзнае какво прави, ножът се озова в ръката и, притиснат плътно в гънките на роклята.

Какво правиш — скара се сама на себе си. Стисна здраво лекия нож и обгърна с пръсти гравираната метална дръжка.

Опитвам се да се защитя.

Какво като не знаеше как да го използва? Пък и надали бе толкова сложно, трябваше само да държи острието навън. Тя съсредоточи мислите си върху ножа, върху извивката му, върху топлината в дланта си със същата концентрация, с която се захващаше с ново музикално произведение. И едва сега дишането и наи-после се успокои.

София бе следващата, която се спусна по стълбите, притиснала корема си с ръка. Чифт кожени обувки, които звучно шляпаха при всяка крачка, оповестиха появата на Николас. Солената вода със сигурност ги бе съсипала, но Ета нямаше намерение да се чувства гузна.

— Не бива да припарвате до общото помещение — обади се тои, забелязал, че погледът на София се е спрял върху завесата в дъното на палубата. — Освен ако не искате да използвате тоа... ъ, умивалнята. Там е настанен екипажът. Можете да излизате на чист въздух, когато пожелаете, но едва след като приключим с ремонта, и то само с придружител. И при никакви обстоятелства не бива да пристъпвате в трюма, където държим пленниците.

— Ние. — проговори с мъка София, сетне млъкна, за да се овладее. Очите и пламтяха в мрака. — Ще се постараем да не контактуваме с вас освен ако не е абсолютно наложително.

— Така и очаквах — отвърна рязко Николас и се обърна. — Ще поднеса извиненията ви за отсъствието на вечеря.

— Сигурно безкраино се наслаждаваш на цялата работа — озъби се неочаквано София. — Колко бързо се върна червеят, та да се опита да пропълзи обратно. Ако знаех, че ще си ти, никога нямаше да се съглася.

Та те се познават — удиви се Ета. Погледна единия, после другия

— очевидната ненавист, изписана на лицето на София, старателно поддържаното равнодушие на Николас и не намери никакво обяснение.

— Ако ви дотрябва нещо от лечебницата или от кухнята — продължи Николас, сякаш София не бе казала нищо, — моля да уведомите някои юнга. С удоволствие ще ви донесе каквото ви е нужно.

— Днес не смяташ да влизаш в ролята на слуга, така ли? — прекъсна го подигравателно София.

В задната част на кораба имаше три врати. Николас отвори първата вдясно и Ета разпозна тясната каюта, от която бе излязла. Но вместо да пусне двете момичета да минат пред него, Николас внимателно огледа помещението, сякаш да се увери, че няма кои да ги чуе. Бяха сами, с изключение на младия моряк, които търкаше дъските с камък.

— Доколкото разбирам — продължи тои с тих глас, — сте знаели, че корабът ви ще бъде пресрещнат от друг. Така ли е?

Ета зяпна насреща му. Не, не знаеха. Та нали само преди час — чакай, колко време бе минало от случката в музея?

— Дядо ми явно не разсъждава така трезво както някога — каза София, — щом се е доверил точно на теб.

— А за да избере вас, навярно е бил напълно отчаян — отвърна Николас. — Възложиха ми да ви отведа в Ню Иорк и що се отнася до мен, контактите ни ще се свеждат единствено до това. — Тои погледна над раменете им към дъното на палубата. — За да си спестим излишните въпроси, ще е по-добре никои да не заподозре, че не плячката е била целта на нападението. Разбирате ли какво искам да кажа?

Ню Йорк? Тези две думи пробудиха първата слаба надежда в този така объркан ден.

— Чудя се какво ще стане, ако истината все пак излезе на бял свят?

— отбеляза с меден глас София. — Какво ли ще си помислят хората ти, ако разберат, че са си рискували живота за награда, която така и няма да видят?

Нещо в тези думи пропука хладнокръвието, което Николас очевидно с мъка запазваше. Тои замахна с ръка и с всички сили удари с длан по стената току до главата на София. Сетне се приведе към нея, за да я погледне право в очите.

— Можете да ме оскърбявате колкото си искате, госпожице Аирънуд, да кълнете и ругаете както ви хрумне, но ако още веднъж заплашите охраната ми, обещавам ви, думите ви няма да останат ненаказани.

Айрънуд?

София дори не трепна. Отвърна на заканата му с надменна усмивка, въпреки пребледнялото си лице. Николас отстъпи назад, а очите му горяха. В тишината, последвала тази размяна на реплики и нарушавана единствено от скърцането на кораба, Ета осъзна на какво бе станала свидетел, какво бе открило това момиче: средство, с което да отваря стари рани.

Ако София, омаломощена от морската болест, можеше да бъде такъв опасен съперник, то Ета започваше да се плаши какво ли я очаква, когато момичето се посъвземе.

Разкъсвана между желанието да ги остави да разменят горчиви думи, от които вероятно би могла да извлече някаква информация, и нежеланието да гледа как се препират, Ета притисна отново тъпото острие на ножа в бедрото си, вдиша дълбоко студения, солен въздух и се осмели да ги прекъсне:

— Напълно разбираме — каза тя. — Благодарим ви.

Думите и произведоха очаквания ефект. Николас се обърна към нея и кимна кратко.

— Ще изпратя вечерята ви в каютите. Опитаите се да си починете, госпожице Спенсър.

Ета кимна, без да вдига поглед. Николас тръгна към стълбите и въздухът сякаш се раздвижи, кожата на тила и настръхна под погледа, който й хвърли, преди да се обърне.

Когато стъпките му заглъхнаха, Ета се извъртя рязко към София.

— Какво, по дяволите, става тук?

София се облегна на стената, притиснала опакото на ръката си към устата. При думите на Ета лицето й се изопна.

— Да не си посмяла да кажеш нещо, докато не ти разреша, в противен случай не отговарям за действията си.

Ета бутна вратата на каютата и пристъпи вътре, стиснала топлата дръжка на ножа.

— Искам да знам коя си — настоя тя. В отсрещната стена имаше малко кръгло прозорче, но светлината бе твърде оскъдна.

София приклекна с разтреперани нозе, вдигна отнеиде метален фенер и го сложи върху малкото писалище.

Ета се дръпна назад — искаше и се да се отдалечи от миризмата на повръщано и от студения, преценяващ поглед на София. Искаше да облегне гръб на вратата — ако нещата не се развиеха както трябва, можеше да се измъкне и да заключи София в каютата.

Момичето се отпусна тежко на ръба на коиката и придърпа ведрото към себе си с крак.

— Проклет кораб, проклет предател, проклето поръчение...

— Обясни ми! — не се предаваше Ета. — Как се озовахме тук и къде сме всъщност? И кои са тези хора?

— Не би трябвало да ти казвам нищо след тази главозамаиваща

проява на глу... — София потръпна мъчително. — Глупост.

— Ти ме бутна — изсъска гневно Ета. — Направи ми нещо, доведе ме тук!

— Естествено, че ще те бутна — София подсмръкна. — Мотаеше се като теле. Щяхме да се бавим до утре, както се беше разлигавила. Направих услуга и на двете ни.

— Ти ли. — Ета с мъка изговори думите. — ... Ти ли застреля Алис? Тя се опита да те спре, така ли?

Мислите и препускаха, опитваше се да навърже защо Алис е била точно там, а не в централната аудитория, нито пък в кабинета на майка и на горния етаж. Така и не бе проверила дали чантата на Алис бе с нея — при други обстоятелства вероятно щеше да реши, че някои се бе опитал да я обере. Но съвпадението бе твърде подозрително. Обяснението бе твърде просто.

— Алис ли? — повтори София неразбиращо. — Онази дъртофелница ли? Нямам представа кои я е застрелял — имаше и други пътешественици от клана, наглеждаха как напредваме. Ако не е бил някой от тях, мога само да се радвам, че не застреляха и нас.

Ета се втренчи в нея неразбиращо. София се изсмя на сащисаното и изражение и в този миг и последната следа от самообладанието на Ета се пропука и стопи.

Тя извади ножа с разтуптяно сърце и цялата разтреперана го притисна в шията на София. Инстинктът надви логиката, състраданието, търпението. Грозното чувство, което пулсираше във вените й, бе непознато, плашещо.

Какво правиш?

София я зяпна изненадано и тъмните и очи се разшириха. Сетне изцъка нетърпеливо с език и рязко се приведе напред към острието, така че на връхчето му се появи капка кръв.

И преди Ета да успее отстъпи назад, София я стисна за китката и избута ръката и. Кожата и бе толкова бледа и гладка, че и лунната светлина би и завидяла. Тъмните и очи пламтяха одобрително. Сякаш Ета бе преминала някакво неизказано изпитание.

Ета усещаше ускорения и пулс. Момичето дръпна ръцете и към гърлото си.

— Тук — каза тя. — Точно тук. Ако прободеш тук, кръвта ще изтече като на заклано прасе, неспособно дори да изквичи, и ще можеш да се измъкнеш. Запомни го добре. — Ета кимна, но от стегнатото и гърло не излезе нито дума. София изкопчи ножа от ръката и и го запокити срещу стената с такава сила, че острието му се заби в дървото и дръжката затрептя.

— На никого не би му хрумнало, че ще направиш нещо такова — продължи София. — Дори аз, глупачката, не го очаквах. Браво на теб. Харесвам хората с дух. Но срещу мен подобен ход няма да ти помогне.

— Хаиде, хаиде. Виж се само колко ти е зле — Ета направо не можеше да се познае, дотолкова я бе променил гневът, а сега и чувството на безпомощност. Ето така се бе почувствала, докато се давеше, когато гледаше как повърхността на морето потъмнява и се отдалечава с всяка секунда.

София се изправи, вдигна сребърната кана от писалището и изля съдържанието и в малка порцеланова купа, след което наплиска лицето, шията и ръцете си. Когато приключи, изгледа купата с неприязън.

Мразя този век. Толкова е... примитивен, не мислиш ли?

— Кой век? — прошепна Ета.

— Ама на теб наистина ти е за пръв път, а? Наистина не си знаела? Невероятно. — София вдигна глава и устните и се изкривиха в усмивка. — Познай.

Ета съвсем не държеше да изказва предположението си на глас, но само така щеше да разбере истината.

— Осемнадесети? — каза тя, наи-вече заради костюмите. — Довела си ме в осемнадесети век?

Гласът й изтъня от отчаяние.

Кажи ми, кажи ми, просто ми кажи.

— Никои не те е водил никъде — тросна се София. — Чисто и просто умееш да пътуваш.

ЧЕТИРИ

Да пътува. Ета прехвърли думата като да бе от глина, позволи и да приеме форма, заглади я, сетне се опита да я оформи другояче, та да я смели. Да пътува. Да пътуваш, предполагаше някакъв избор — да прекосиш разстояние по собствена воля, с определена причина. Ета бе последвала воя и писъците, понеже искаше да си докаже, че не е луда, че този шум си има източник, има си причина. А той я бе довел.

До стълбите.

До стената от трептящ въздух.

Но не. това не беше цялата истина. Довел я бе до София, а София я бе завела до стълбището, понеже.

— Изпратили са те да ме доведеш тук — възкликна Ета, успяла да навърже поне това. — Престорила се беше на цигуларка. осигурила си беше участие на концерта.

София нетърпеливо завъртя пръсти.

— Бъди така добра и ми подай онази влажна кърпа.

Ета извади кърпата от купата с вода и я хвърли в лицето и. Кърпата звучно удари голата й кожа и Ета неволно се усмихна.

София се изправи в тясното легло и полите на роклята и се изсипаха през ръба.

— Ама и ти си в едно настроение.

Ета с мъка потисна желанието си да изпищи.

— Защо ли?

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от тропането на чукове и подвикванията от горната палуба.

След известно време София се обади:

— Колкото и да ми е забавно да те гледам, не мога да допусна да се оплете . Ако се изпуснеш и се издадеш, гилотината ще падне върху моята шия, не върху твоята.

Ета дръпна сложения до вратата разклатен дървен стол и попита:

— За кое да се изпусна?

София се облегна назад. Беше толкова дребничка, че изтегна цялото си тяло върху коиката, без да свива крака. Сетне сгъна влажната кърпа и я сложи върху очите и челото си.

— За цялата тази работа. Ако се изпуснеш пред моряците или пред някои друг, че умееш да пътуваш във времето, и двете отиваме по

Йяволите. — Тя вдигна кърпата и погледна Ета с присвити очи. — скаш да кажеш, че не знаеш нищо? Родителите ти не са ти казали? Ета сведе поглед към ръцете си и се вгледа в червената, разранена кожа на кокалчетата си. Въпросите увиснаха във въздуха като наниз заслепяващи диаманти.

Тя вдигна глава, понеже въпреки всички съмнения я споходи идея. — Ако аз ти отговоря, ще трябва и ти да ми отговориш на един въпрос.

София завъртя подигравателно очи.

— Щом толкова държиш да си играем игрички...

— Не познавам баща си — започна Ета. — Никога не съм го познавала. Мама твърди, че го срещнала само веднъж. Краткотраина връзка. А сега е твой ред — защо ме питаш за родителите ми?

— Не твърдя, че си го наследила от баща си — София вдигна вежди. — Дарбата може да се наследи и от двамата.

Тогава значи...

Мама. О, господи — Ета се вкопчи в писалището с всички сили, за да не се свлече на пода — краката й напълно омекнаха. Мама.

... не можеш току-така да я откъснеш от пътя, който и е предначертан, без да има последици!

... не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план.

Значи не са говорели за дебюта.

Мислите и съвсем се объркаха, а чувството за вина я сграбчи с железни нокти. А тя бе наговорила такива ужасни неща на Алис, мислейки, че учителката й се опитва да я спре.

Опитвала се е да ме защити. Майка и е искала Ета да пътува, а Алис не е била съгласна. Дали и тя бе от тях — от пътешествениците? Очевидно Роуз я бе посветила в таината им, макар на самата Ета да не бе казала нищичко. Как е възможно да знаят такова нещо и да не го споменат нито веднъж? Защо ще искат да я поставят в такова положение?

... очевидно не познаваш Ета, щом така я подценяваш. Тя ще се справи.

Да се справи с кое?

Ета се насили да раздвижи челюст и се обърна към София с подновена подозрителност. Ако майка и бе искала подобно развитие на нещата, щеше просто да и каже да тръгне със София. Оглушителният вои, смъртта на Алис — тези неща не биваше да се случват.

Сега е времето и.

Сред хаоса в главата и изникна нова мисъл. Очевидно Роуз и Алис са знаели, че един ден Ета ще пътува във времето и може би от доста време са спорели как да го предотвратят, как да я защитят. Вероятно затова не и бяха казали, че притежава такава дарба — защото са спорели кога точно да й кажат.

Очевидно са пропуснали подходящия момент — помисли си Ета и се напрегна да успокои дишането си. Отдавна го бяха пропуснали.

Внезапно я обзе панически страх за майка и. При положение, че някои от пътешествениците — някои от онези Аирънуд, които са ги наблюдавали — е убил Алис, без да му мигне окото, само и само да се добере до Ета, тогава как би могла да е сигурна, че не са направили същото и с майка й, ако и тя се е опитала да ги спре?

Защо бяха дошли точно за нея?Защо им бе нужна точно тя?

— Струва ми се, че си достатъчно умна, та да се ориентираш — отбеляза София. — Дарбата се наследява от единия или от двамата родители — обикновено само от един, понеже редиците ни значително са намалели и често сме принудени да се женим за хора извън нашите кръгове. Шансът да се родиш с такава дарба става все по-малък, но ти явно си го наследила от майка си. Роуз Линдън.

Линдън? А не Спенсър? Но защо майка и ще си сменя фамилията — нима сама си я беше измислила или това бе фамилията на бащата на Ета? И въобще какво беше неговото място в тази история?

— Определено и се носи славата сред пътешествениците. Един ден просто изчезнала и настъпила страхотна суматоха.

Като че ли безкраино се забавляваше при мисълта, че светът на Ета се разпада. А Ета беснееше, задето София очевидно възнамеряваше да я накара да се моли за всяко късче информация.

Но Ета също умееше да играе тази игра.

— Няма ли да ме попиташ още нещо? — подметна тя и изправи рамене.

Устата на София се изви иронично.

— Чувала ли си името Сайръс Аирънуд? — попита тя след няколко минути. — Говори ли ти нещо?

— Това са два въпроса — отбеляза Ета. — И „не“ е отговорът и на двата. Как става тази работа с пътуването?

София простена.

— За бога! Години наред ни обучават и инструктират, а сега се очаква да сдъвча цялата информация и да ти я дам наготово, така ли?

— Точно така.

— Това е нещо като... взаимодеиствие, специално взаимодеиствие, което определени хора поддържат с времето от хилядолетия насам. Няма машина на времето, ако това очакваш да ти кажа. Получава се далеч по-. естествено. Дядо ми не обича думата „вълшебство“, но като че ли тя наи-точно описва нещата. Предците ни са имали уникалната дарба да се възползват от пукнатините в тъканта на времето, да минават през пролуките и да се появяват в съвсем друга епоха.

Ета не можеше да прецени коя част от обяснението звучи наи-налудничаво. Че материята на времето може да се пропука или че София бе използвала думата „вълшебство“, без да се разсмее.

— Такива естествени процепи или пукнатини се срещат на много места из света. Наричаме ги „проходи“ и съществуват откраи време, а членовете на семеиствата ни винаги са умеели да ги намират и използват. Всъщност е доста просто, но на теб сигурно ти е трудно да схванеш. — София се намести по-удобно на коиката. — Проход в средновековен Париж би могъл да те изведе, да речем, в Египет по времето на фараоните. Все едно влизаш в тунел и се придвижваш между двата входа.

Ета кимна и се опита да съживи кръвообращението в премръзналите си краиници, а въпросът, които си бе наумила да зададе, остана неизказан, прекъснат от неканена мисъл. София бе казала „предците ни“. В първия момент Ета бе решила, че има предвид техните предци, на София и дядо и, на клана Аирънуд, но дали някои от тези безименни предци не бяха и неини? На семеиство Линдън?

Тази мисъл изпълни с изгаряща, почти непоносима надежда онова тъмно, прашно кътче в сърцето и, което бе заключила още като дете. Никога не си бе позволявала да мечтае за други роднини — струваше и се неблагодарно, предвид огромната любов на майка и и Алис. И все пак... семеиство. Семеиство с корен и десетки клонове, ако съдеше по казаното от София — от един от които бе паднала самата тя.

— В сандъка в съседната каюта съм прибрала още една рокля за теб — обади се София, сетне махна пренебрежително с ръка. — Ама сигурно и в нея няма да се побереш, като знам, че едва те напъхах в тази.

Намекът така и не я жегна, понеже в този момент Ета се сети за нещо ужасно.

— А къде са ми нещата? — попита тя. Дрехите и, обеците от майка й...

— Грозната ти рокля изгорих още щом минахме през прохода — отвърна София. — п без това беше съсипана. А обеците ти са в една торбичка. някъде тук.

Паниката, сграбчила сърцето й, отпусна желязната си хватка.

— Сигурна ли си, че не си ги изхвърлила?

— Признавам, че доста се изкуших. Вярваи ми, човешката история нямаше да забележи липсата на чифт отвратителни обеци. От друга страна. перлите са истински. Реших, че може да ти дотрябват някои ден. Да ги продадеш.

Ета я изгледа изненадано. Да ги продаде?

— Върви да вземеш проклетата рокля. Също и долни дрехи. Всичко е увито в пергаментова хартия — настоя София. — И побързай, ако обичаш. Готова съм със следващия въпрос.

Ета се изправи на вдървените си крака, но преди да отвори вратата, спря и се ослуша. Когато се увери, че отпред няма никого, излезе в коридора и се шмугна в съседната каюта, която се оказа съвсем същата като тази на София. Вътре нямаше почти нищо — нито дори писалище, така че веднага съзря сандъка и клекна пред него. Тежкият капак изскърца недоволно, когато го вдигна, а отвътре се надигна прекрасното ухание на рози.

Върху одеялото, покриващо съдържанието на сандъка, бяха пръснати кесиики с розови листенца. Напъхани бяха даже в кожените обувки, които Ета отмести настрани. Кафявият пакет на дъното бе завързан с канап и завит с още едно одеяло. В сандъка имаше още: бутилка, която ухаеше на розова вода, четка за коса и малка кадифена торбичка — нищо друго. При вида и Ета наи-после издиша глътката въздух, която прогаряше дробовете й.

Обеците се търкулнаха в дланта и и самообладанието отведнъж я напусна. Риданието заклокочи дълбоко в гърдите и и изригна с такава сила, че цялото и тяло се разтресе. Притисна чело в юмрука си и усети лекото убождане на обеците.

Не биваше да излиза от каютата на София. Сама тук, където не бе принудена постоянно да е нащрек и да отбива нападки, просто не можеше да се удържи. Сега не се налагаше да се преструва на смела, на самоуверена. Не се налагаше да доказва нищо.

Алис. О, господи. Алис. Ета се взря в дланите си, сякаш очакваше да види следи от кръв. Убили я бяха, за да се доберат до Ета — о, защо, защо не се бе вслушала в думите на Алис? И защо Алис се бе опитала да ги спре?

Трябваше да се овладее, иначе нямаше да намери сили да излезе от стаята. Нямаше да намери начин да се върне в своето време.

Дишай, патенце. Брой с мен. Раз, два, три, раз, два, три...

Гласът на Алис надвика разпокъсаните и мисли. Ета вдиша влажния въздух, съсредоточи се и бавно издиша, както я бяха учили. От толкова отдавна не бе попадала в плен на паниката и страха, че бе забравила колко е лесно да се подхлъзнеш в хватката им.

Затвори очи.

Заслушай се в музиката.

Слушай.

И "Ета се заслуша. Заслуша се в песните на моряците на горната палуба, в пулса, които блъскаше припряно, необуздано в ушите и. Инстинктивно вдигна ръце, изви ги около въображаемата цигулка и засвири, за да си възвърне равновесието. Спря веднага щом осъзна какво прави.

После издиша шумно през нос и разтърка с пръст горната му част.

Мама е искала да пътувам. Не по този начин, в това бе сигурна, но все пак е искала някой ден да пътувам. Искала е да знам, да разбера каква дарба притежавам. Ето че едва сега се натъкваше на голямата таина на майка си — истината на живота и, причината така ревностно да пази всеки спомен от миналото си. Сега разбираше защо майка и така внезапно се затваряше в себе си, защо така често се отнасяше нанякъде. И въпреки страха и ужаса почувства, че нещо наи-после си е дошло на мястото. Леденият възел, в които се бе изкривила връзката им, наи-после се бе разплел. Обзе я отчаяна потребност да намери майка си, да се увери, че е невредима, да поговори с нея, за пръв път истински да я опознае.

Но това не отговаряше на въпроса защо Роуз бе пазила таината толкова дълго време. Единствените и пътешествия през последните години бяха между различни географски дължини, между земи и океани, Ета бе сигурна в това. Тогава защо навремето е изчезнала, както твърдеше София? И каква част от историите и бяха истина, а не измислици, целящи да приспят едно неспокойно малко момиче?

Трябва да се върна.

Откакто се бе събудила на този кораб, внимателно граденото и самообладание се бе изпарило, а на негово място бяха останали единствено суров инстинкт и воля. В първия момент се бе почувствала объркана и уплашена, но ако не друго, бе доказала на себе си, че е готова да се бори. Да се защитава. А сега трябваше да впрегне цялата си решителност, за да оцелее на всяка цена. Да използва способността си да устоява на натиск и напрежение и да измисли как да се върне у дома.

У дома... В нейното си време. В Ню Йорк.

Пъхна крака в тесните обувки и си сложи обеците, като на няколко пъти провери дали няма опасност да паднат. Едва доловимата им тежест щеше да й напомня за дома, за майка й, за Алис, за дебюта.

Чакаи малко. Та Ета можеше да пътува във времето — не би ли могла да се върне обратно в онзи миг, в които се бе скарала с майка си и с Алис? Да използва дарбата си, за да се върне назад във времето, да напусне концерта и да отведе Алис и майка си със себе си?

Би ли могла да спаси Алис?

Откраи време имаше съвсем ясна представа накъде върви животът и. Всеки път, когато хващаше цигулката, се бореше именно за това — да не се отклони от пътя. Бъдещето и бе сцената, концертите, записите. И все пак под тази увереност неизменно дебнеше едва доловимата сянка на колебанието. Открехването на вратата, за чието съществуване дори не бе подозирала, бе такова огромно изкушение, че въображението и мигом я отвори широко и престъпи през прага. Какво би било, запита се тя, да може да иде, където поиска, когато поиска?

Да опознае отдавна изчезнала империя.

Да прекоси континенти и да види чудесата на света, преди историята да ги погуби.

Да седне сред публиката в Кернтнертор във Виена и да изслуша дебюта на Девета симфония на Бетховен.

Да си изпроси урок от Бах в годините му в Лайпциг.

Да спаси Алис.

Нима имаше друг избор освен да научи колкото може повече, така че да се върне в нужния момент? Налагаше се да търпи подигравателните усмивки на София, въпреки смразяващата мисъл, че навярно гледа в очите убиицата на учителката си, или поне в очите на човека, който бе имал пряко участие в смъртта й.

Ще се справя — помисли си Ета и се наведе да вдигне пакета. — Ще се върна.

Пък ако ще да трябва да се бори за всяка една крачка.

Когато се върна в каютата, София седеше на ръба на леглото.

— Ти какво, да не се изгуби? — сопна и се тя и отново се наведе над кофата. След глътката свеж въздух на Ета също и се догади от миризмата на жлъчен сок и повръщано. — Как така на теб нищо ти няма, а аз.

Докато София се привеждаше над кофата, Ета се извърна и дръпна връвта от пакета, смъкна хартията. В ръцете и остана купчинка лен, памук и коприна. И нещо, което подозрително напомняше на корсет.

— Какво да правя с тия неща?

— Свали си мръсната рокля и сама ще се ориентираш — сряза я София. — Започни с ризата — онова тънкото, дето прилича на нощница. После слагаш чорапите и ги захващаш с жартиерите. И да, няма как да минеш без тях.

Някои бе срязал предницата на роклята и ведно с корсетоподобната дреха отдолу, след като я бяха извадили от водата.

Разрезът стигаше почти до талията и. Можеше да я смъкне съвсем лесно, но мокрите връзки на корсета се бяха оплели, когато бе дръпнала жакета на Николас, за да се прикрие. Когато ги разхлаби, вече не беше трудно да разтвори каквото бе останало от корсета, да го пусне на земята и да се измъкне от разкъсаните, окървавени поли.

Ще се справиш.

Думите на майка й прозвучаха в главата й. Ета ще се справи.

Така беше. Щеше да се справи.

— Какво искаше да ме попиташ? — запита тя и посегна зад гърба си. Оказа се, че подгизналата фуста е наи-тежката част от тоалета и — два плътни вълнени пласта, прихванати заедно, отделно от роклята. Смъкнаха се надолу и се свлякоха на пода със звучно изплющяване. Ета се хвана за грубата дървена ламперия и прекрачи купчинката плат, сетне изхлузи чорапите. Остана по нещо, което приличаше на дълга, тънка памучна нощница — и нищо друго. Когато се обърна към София, лицето й пламтеше.

— Смени си ризата и ми донеси другия корсет. Ще ти го стегна — каза София. — И пак казвам, няма как да минеш без него. В двадесет и първи век момичетата явно нямат талия. Без него няма да влезеш в роклята.

Ета се смръщи.

— Да, Ваше Величество.

— Това звучи много добре, благодаря — отбеляза София. — Нямаш талия, но поне си в състояние да разпознаеш хората с по-добро обществено положение от теб. Може би все пак ще се спогодим.

Ета направи гримаса.

След това се извъртя с гръб към София, измъкна ризата през глава и нахлузи чистата. Пъхна ръце в ръкавите и приглади усукалия се при коленете й плат.

София залитна тромаво към сандъка. Ета я зърна как рови из бухналите дипли, сетне извади каквото търсеше — дълга, тънка игла, направена от кост.

— Така, сега се пъхни в корсета — нареди София. — Този се връзва отпред, така че по-нататък ще можеш сама да го стягаш.

— Супер — измърмори Ета. — Нямам търпение.

— Част от умението да си играеш добре ролята и да избягваш подозренията, е да се обличаш подходящо — напомни й София.

Иглата, както се оказа, се използваше за връзките на корсета. Ета надушваше миризмата на кожа, докато София прокарваше иглата през илиците от двете страни. Платът бе твърд, а банелите се впиваха в кожата и, докато София теглеше връзките и ги стягаше, изтегляше и стягаше. Стоиката на Ета видимо се промени, гръбнакът й се изправи и накрая и се струваше, че е с поне със седем сантиметра по-висока.

— Когато се събличаш, недеи да вадиш връзките, само ги разхлаби и смъкни корсета — инструктира я София. — На кораб, пълен с мъже, е добре да се научиш да се обличаш бързо.

— Добре... — изохка Ета и задърпа връзките, за да ги разхлаби. София я перна през пръстите.

— Вече съсипа наи-хубавата от трите рокли, които ти купих — заяви тя. — Но може би няма чак такова значение, след като няма да

се храним с офицерите. Тези и двете са по английска мода.

— Какво ще рече това? — Ета навлече поредната вълнена фуста и едва не припадна от внезапната, сладникава горещина.

— Корсажът е затворен, виждаш ли? Няма да се налага да слагаш нагръдник върху корсета. — София притисна роклята към гърдите и. — Забрави чорапите и жартиерите. Ще ги обуеш по-лесно, ако фустите не ти пречат.

Ета въздъхна и вдигна копринените ивици, сетне са наведе и се захвана да нахлузва десния чорап, прикрепи го с панделка точно над коляното и подхвана левия. София очевидно бе добре запозната с живота в тази епоха, но също така очевидно не принадлежеше на „примитивния“ осемнадесети век.

— На колко години си? — попита София и се върна при леглото. — Това е следващият ми въпрос.

На седемнадесет — отвърна Ета и нахлузи роклята през главата си. — А ти?

— На седемнадесет и половина.

Естествено. Ета едва устоя на нелепото желание да изтъкне, че въпреки това тя води резултата — оставаха и само няколко месеца, докато навършеше осемнадесет.

— И наистина ли си толкова добра, че да свириш професионално на цигулка?

Пръстите на Ета неволно изтърваха панделката, която се опитваше да върже достатъчно стегнато, че да придържа чорапите, но не чак толкова, че да и спре кръвообращението. Не беше нужно да споделя цялата истина.

— Мисля, че да.

— А баща ти... бъдещият ти съпруг... — Под корпуса на кораба премина тежка вълна и запрати София по гръб на леглото. Тя така и не се надигна. — Бъдещият ти съпруг — процеди тя през стиснати зъби, сгърчила лице в нов пристъп на гадене. — Ще ти позволи ли да работиш? Даже и след като родиш?

Ама че странен въпрос.

— Както вече казах, не познавам баща си — отвърна Ета. — Но след като навърша осемнадесет, никои не може да ми казва какво да правя с живота си. Или поне не може да ме принуди.

София я гледаше втренчено, със стъклен поглед.

— Така ли е наистина?

Ета вече си бе приготвила въпрос, но ето че от езика и се търкулна друг, по-настойчив.

— От кой век идваш? Сега ми се полагат два въпроса.

— От всички векове — отвърна София и махна пренебрежително с ръка. — Но иначе съм родена през 1910 година. Във Филаделфия. Само дето не съм се връщала там от. цяла вечност.

— Къде е другият край на прохода — онзи, дето води до „Мет“?

София прихна да се смее.

— Да не мислиш, че ще ти кажа? Пък и какво значение има, ако ти кажа? Изобщо знаеш ли в кои океан сме в момента? Чакаи, това не се брои за въпрос — викна тя секунда по-късно, осъзнала грешката си със закъснение.

— Напротив, брои се, и да, знам. Атлантическия, нали? — Знаеше, че е права. — Това... — Ета млъкна за миг, мъчеики се да формулира правилно въпроса. — Как изобщо се озовахме на кораба?

— Излязохме през прохода. Ти беше в безсъзнание. Преоблякох те в подходящи дрехи и те извозих до доковете, където се качихме на кораба. Този беше единственият, които потегляше от. от едно определено пристанище, и само с него можехме да спазим разписанието на дядо. Проблемът беше, че пътуваше за Англия, та се наложи дядо да наеме оня. оня плъх да го плени и да го върне в нюйоркското пристанище, където той ще ни чака.

Ета дори не се бе надявала да получи толкова информация. София явно бе съвсем изтощена, щом допускаше да и се изплъзне такова количество сведения.

— Би ли намокрила тази кърпа? — София подхвърли кърпата, Ета я улови с два пръста и я протегна пред себе си.

— Разбира се — отвърна тя. — Обаче това се брои за въпрос.

София присви сърдито очи.

— Дявол да те вземе!

— А защо ме доведе тук? — прекъсна я Ета. — Защо изобщо доиде да ме вземеш?

— Това са два въпроса с два отделни отговора — тросна се София. — Отговорът на първия дори не го знам. Не ми е позволено да задавам такива въпроси. А отговорът на втория е, че така ми наредиха.

Кой?

— Трети въпрос, при това глупав, понеже вече ти казах.

Ета изруга наум. Наистина й беше казала — дядото.

Обзе я отвращение.

София дълго мълча, преди да зададе следващия въпрос, и накрая едва го прошепна през бледите си устни:

— Жените кога получават право на глас?

Ета примигна изненадана. Не беше очаквала такъв въпрос.

— Нали можеш да пътуваш във времето? Сериозно ли не знаеш?

— Ако толкова държиш да знаеш, преди да ме пратят да те доведа, нямах право да пътувам отвъд определена година — отвърна София подразнено. — Отговори ми на въпроса, а после ми кажи дали онази кутия с движещите се картинки казва истината — че жена се е кандидатирала за президент.

Кутия с движещите се картинки... телевизор ли имаше предвид?

Този разговор ставаше все по-интересен. София бе далеч по-любознателна, отколкото и се бе сторило в началото. Не ровеше из миналото на Ета, за да намери нещо, което да използва срещу нея — не, проиграла бе един от въпросите си, за да научи нещо, което живо я интересуваше.

— Да, в момента имаме жена кандидат, а що се отнася до гласуването. като че ли през 1920, не помня със сигурност.

— Деветстотин и двадесета — повтори София. — Десет години.

Десет години от кое? От годината на раждането и? А обяснението, че нямала „правото“ да пътува отвъд определена година, и се стори твърде неубедително. Как биха могли да я спрат, при положение че цялата история бе в ръцете на пътешествениците?

Тази мисъл провокира друга.

— Пътешествениците могат ли да променят историята?

— Мои ред е — сопна се София. — Но да. Случвало се е, без да искат, да променят нещичко от глупост и недоглеждане. Хич не е трудно, ако не внимаваш. В повечето случаи промяната не е толкова съществена, че да се налага да вземаме мерки. Но да промениш нещо съзнателно, е строго забранено и е възможно да ти забранят да пътуваш за цели години, че и по-лошо.

— Не виждам как дори и най-малката промяна няма да предизвика сериозен обрат — възрази Ета.

— Понякога е така, но понякога нищо не се случва. Трудно е да се предвиди. — София скръсти ръце върху гърдите си и затвори очи. — Представи си времето като... като постоянен, буен поток. Руслото му е предначертано, но когато скачаме във водите или излизаме от тях, все пак създаваме вълни. Времето се старае да коригира измененията, доколкото може, така че последващите събития да са съвместими с предходните. Но ако някоя дребна промяна повлече и други след себе си или пък деиствията на някои пътешественик се окажат твърде опустошителни, не е изключено да се измести целият ход на времето и съответно от този момент нататък обликът на бъдещето ще се промени.

Ета се приведе любопитно към нея.

— Какво ще рече „обликът на времето“?

— Какво представлява образованието по твое време? — отвърна с въпрос София. — От кутията с движещите се картинки в хотела останах с впечатлението, че е нормално да учиш заедно с мъжете.

— Телевизор се нарича — поправи я Ета, след което нетърпеливо й описа как в общи линии изглежда образованието в Америка.

— Добре, слушаи — подхвана София, след като Ета приключи с обясненията. — В повечето случаи, за да предизвикаш голяма промяна, е необходимо да вложиш огромно количество пари и да се сприятелиш с нужните хора, хора с власт. Дядо го е правил няколко пъти, то се знае, за да гарантира бъдещето ни и да контролира останалите кланове.

— Какво? — възмути се Ета. Значи времето не бе нещо установено — нима бъдещето й зависеше от прищевките на някакъв старец?

— Нужни са координираните усилия на множество пътешественици или невероятния късмет да се натъкнеш на ключов момент в линията на времето. Воините са трудно нещо, понеже елементите са твърде много — все едно да се опитваш да удържи приливна вълна, но пак е възможно. Далеч по-лесно е да промени очертанията на даден град, да създадеш компания или да я разориш, да подкрепяш и финансираш закони, които защитават определени бизнес интереси. Примерно не е изключено дядо да е предизвикал някои и друг срив на борсата, за да съсипе другите кланове, а такава намеса би могла да провокира промяна с исторически мащаби.

Исторически мащаби, така ли? Какво ли се броеше за „исторически мащаби“? Голямата депресия?

— Но пак казвам, че вече не се прави — продължи София. — Сега се стараем да защитим времето.

Искаш да кажеш, че се стараете да защитите богатството и влиянието си — помисли си Ета. Права беше — това семеиство бе безмилостно и в момента се чувстваше безкрайно благодарна, че не споделя една и съща кръв с никого.

— И какво става, когато бъдещето бъде променено? — Ета облегна лакти на колене.

София въздъхна.

— Разкажи ми как пътувате в твоето време. Какво е усещането да се возиш на самолет?

Ета преглътна нетърпението си, отговори на въпроса, а сетне зачака отговора на София, като се намести неспокоино върху твърдия стол.

София сплете ръце върху корема си и се загледа в тавана.

— Дори ако някои промени бъдещето и последиците са достатъчно сериозни, че да изместят хода на времето, пак няма да изчезнеш — говоря за пътешественика, които е напуснал първоначалното си време. Ще продължиш да живееш. Но светът, които познаваш, ще изчезне. Дори да се върнеш, ще установиш, че обстоятелствата така са се променили, че вече не можеш да познаеш живота си. Няма да познаваш предишните хора, няма да живееш в същата къща и така нататък. Ще бъдеш беглец от своето време. В момента, в които потокът на времето промени руслото си, възниква „гънка“, както я наричаме. Бремето се опитва да възстанови последователността на събитията по възможно наи-добрия начин, което означава, че пътешественикът ще бъде извлечен от епохата, в която се намира, и ще бъде тикнат в последната възможна година, след която се разклоняват първоначалната и новата линия на времето.

Всъщност, ако се замислеше, звучеше логично, че няма да бъде заличена от историята, ако допусне грешка. Ако тя самата изчезнеше, това би означавало, че и причината за грешката би изчезнала и промяната не би имало как да настъпи. Но дори така, думите на София звучаха ужасно. Излизаше, че е възможно да се върне във време, в което никои — нито Алис, нито Пиърс, — съвсем никои нямаше да я познава. Да не говорим, че всичко, което бе постигнала с цигулката, щеше да отиде на вятъра, заедно с името, което така се бе трудила да си изгради.

— Вече се чудиш как би могла да го направиш, нали? — обади се София. — Личи ти по изражението. Преди те беше страх. Сега ти е по-скоро любопитно.

— Няма значение дали ми е любопитно, или не — сряза я Ета. — Защото възнамерявам да се върна у дома.

— Никъде няма да ходиш, докато дядо не ти позволи, а щом настоява да те види, значи има някаква важна причина. Много ми се иска да разбера каква е тя.

Ета отпусна скованите си от напрежение рамене.

— Аз също.

— Развържи ми корсета — нареди й София. — Искам да поспя.

Но играта не е свършила. Пък и последният въпрос...

От толкова години бе принудена да се ориентира сред критики и похвали по повод изявите си, че бе уверена в способността си да отсее истината от преувеличението, от ласкателството, от лъжата. София и бе казала истината, но не цялата истина.

— Какво, не искаш ли да ми върнеш услугата? — изсумтя София. — Трябваше да си взема камериерка.

Ета се изправи, но в същия момент корабът отново се люшна рязко. София цялата прежълтя. Ета се захвана да разкопчава дългата редица миниатюрни копчета с пъргави пръсти.

Платът, някаква плътна дамаска, бе топъл и влажен от потта на момичето. Корсетът буквално бе натежал, а ризата отдолу бе станала прозрачна от влагата и миришеше остро. Противно на всякаква логика, Ета усети, че я залива съчувствие, което я накара да стане и да извади чиста риза от сандъка. В мига, преди да извърне глава, забеляза дълбоките, гневни следи, които корсетът бе оставил върху кожата на момичето. София въздъхна с облекчение, когато се пъхна в чистата риза. Ако можеше да се каже, че помежду им цари някакво единомислие, то бе, че тази епоха не е от най-приятните за жените.

— Как се очаква да се движим в тия окови? — Ета тръсна корсета на София върху писалището.

— От жените не се очаква да вършат кои знае какво — отвърна София. — Или поне от жените с някакво положение. Сигурна съм, че селянките са доволни, че нещо им крепи гърба, докато клечат да чистят къщите си или каквото там правят селяните. Но пък е ужасно трудно да тичаш или да се биеш.

Ета разтърка чело. Не знаеше какво да отговори.

— Засега ролята ти е на украшение — продължи София. — Орнамент. Докато не стигнем в Ню Иорк. А там ще правиш каквото ти каже дядо.

Ета трепна при тази мисъл. Представяше си каква гневна тирада би изнесла майка и при мисълта, че дъщеря и може единствено да служи. Украшение. Орнамент. Целият и живот и личност сведени до едно нищо.

— Отказвам да го приема — обяви тя. — Не съм нито едно от тия неща. Нито пък ти.

При тези думи изражението на София рязко се промени — отпуснатите й от умора черти се изопнаха в явно любопитство.

— Доста си разглезена, ще знаеш. Правото да гласуваш, образованието ти, независимостта ти... всичко е било на халос.

Ета мигом настръхна, каквато бе и целта на София. Като всяко момиче и Ета долавяше ехото на някогашните репресии. Отгледана бе от майка, която се бе борила с всички сили да си осигури заслужената заплата, да има достъп до образование, да пътува както прецени за добре. И самата идея, че от нея се иска — очаква се — да слуша и изпълнява, караше кръвта и да кипи. Не стигаше ли, че бе надянала проклетия корсет?

— А защо стоим тук, след като можеш да отидеш, където си поискаш? — попита тя. — Можеш да се върнеш с мен, тоест да се прехвърлиш в бъдещето. Или пък да се върнеш в миналото и да промениш законите.

София се изсмя остро.

— Нямам избор. Всички пътешественици сме принудени да тръгваме именно от тази година, понеже кланът е установен в тази епоха. Дядо решава, ние изпълняваме. Независимо къде и кога сме родени, всички се срещаме в този момент. Играем ролите, които ни налага съответната епоха, и не се месим в законите и в обществото. Вече не.

Колко удобно да смяташ, че всичко е просто роля? Че играеш каквото ти е отредено, сякаш ставаше дума за мащабна пиеса, а те бяха главни актьори. Колко лесно да си измиеш ръцете от отговорност, колко лесно бе да гледаш как избухват воини, а хората страдат от потисничество. Ета, естествено, искаше да защити бъдещето си, живота, които познаваше, но мисълта, че някои бе съгласен да стои със скръстени ръце, когато има възможността да действа, я караше да кипи.

— Тогава какъв е смисълът да пътувате? — попита тя остро, недоволна от половинчатите обяснения. — След като не желаете да се опитате да поправите нещата, да промените света към по-добро, защо изобщо си правите труда да пътувате?

— За да изпълняваме волята на дядо — отвърна уморено София. — Да защитаваме интересите на клана. Да опознаем онова, което ни предлага епохата, и да му се наслаждаваме.

Супер. Притежаваха най-рядката, най-необикновената дарба на света, а как я използваха? За да си пълнят джобовете и да ходят по екскурзии.

— И само толкова? — възнегодува тя. — Сериозно ли?

— Защитаваме линията на времето. Предпазваме я от посегателства от страна на враговете на клана — малкото представители на другите три клана пътешественици, които отказаха да бъдат асимилирани от нашия.

— И все пак имаш избор, така да знаеш — заяви Ета след кратка пауза. — Човек винаги има избор. Знаеш къде е проходът към моето време. Можеш да си тръгнеш. Но не го правиш. Тогава какво те държи тук, освен чувството за дълг и страхът?

— Да не би да ме наричаш страхливка? — попита София с леден тон.

Та нали и София притежаваше тази дарба? Тогава защо ръцете и бяха вързани, замисли се Ета, при положение че очевидно копнееше за нещо повече?

— Казвам, че си умна. И че искаш нещо повече. И че е краино време да хванеш живота си в ръце и да си тръгнеш.

И да ме вземеш със себе си. Ета сплете ръце и ги отпусна в скута си. Следеше зорко дали изражението на София няма да се промени. Не че се опитваше да я манипулира, не. По-скоро и предлагаше да я приеме като съюзник. Ако успееше да я убеди, че деиствително заслужава нещо по-добро от онова, което и предлагаше миналото, тогава не бе изключено момичето да я заведе обратно до прохода, през които бяха преминали. Биха могли да намерят начин да се махнат от кораба. Беше почти сигурна, че ако двечките послъжат малко и проявяват изобретателност, маиката на Ета щеше да се съгласи да помогне на София да си стъпи на краката.

София затвори очи и поклати глава. Когато ги отвори, гневът и буквално прогори Ета.

— Спести си думите — изсъска тя. — Животът ни изисква определен ред. Изисква правила и налага да се вписваме в обстановката, за да можем да оцелеем. Нищо не разбираш, Ета. В момента по света има по-малко от стотина пътешественици. Видът ни измира, така че е излишно да го излагаме на допълнителната опасност — клопка или смърт в някоя жестока епоха. Спазваме нормите на епохата, независимо дали ни харесват.

— Е, ако това те успокоява, тогава си го повтаряи по-честичко — отбеляза Ета.

София направи гримаса.

— Представяш ли си на какви мъчения ще бъдем подложени, ако неподходящите хора намерят начин да ни поробят, за да им служим.

На Ета не и се наложи да впряга въображението си — достатъчно й бе ужасеното изражение, изписало се на лицето на София.

— Затова се защитаваме, като играем ролите, подходящи за съответната година.

— Какво означава това?

— Точно това, което казвам — защитаваме бъдещето, което познаваме. Преди дядо да успее да обедини клановете, всички постоянно се опитвали да унищожат естествената времева линия на другите. Царяла невероятна несигурност. А сега има спокоиствие. Затова можеш да превъзнасяш правата си и вярванията си, и бъдещето си колкото си искаш, но знаи, че нищо от тия неща няма да ти помогне в тази епоха. Не си била принудена да оцеляваш както другите жени през вековете. Не знаеш до какво се е налагало да прибягваме, какви инструменти се е налагало да използваме, за да си извоюваме поне малко знание и власт.

Като че ли късчетата и страниците от живота на София започваха да се нареждат в главата на Ета. Виждаше как се напасват едно с друго, как оформят непреклонността на една личност, която буквално кипеше от гняв, преливаше от злоба и лукавство. Неиният таен инструмент бе да напипва слабостите на другите, да се възползва от страховете и желанията им, за да може да ги манипулира. Какъв ли живот я принуждаваше да живее кланът, та в отчаяния си копнеж за нещо повече бе развила такива умения?

Гласът на София започваше да пресипва.

— Сега, когато играта ни клони към своя краи, позволи ми да ти изложа фактите съвсем ясно. Обществото никога не се променя, независимо от епохата. Винаги има правила и стандарти, които привидно нямат никакъв смисъл. Всичко е една омразна, сложна шарада, която се състои от равни части флирт и привидна наивност. В очите на мъжете ние, жените, не сме по-зрели от децата. Затова няма да поглеждаш в очите никои мъж на кораба. Ще се храниш бавно, внимателно и по малко. Ако не си с мен в каютата ми, ще стоиш сама. Няма да напускаш каютата си, ако не те придружавам. И ще направиш и на двете ни огромната услуга да се преструваш на няма, освен ако не ти зададат директен въпрос и мен ме няма, за да отговоря. Също така при никакви обстоятелства няма да разговаряш или общуваш с Картър отвъд положението му на наш слуга.

Във вените на Ета нахлу гняв, буен и изпепеляващ. Писнало и бе София да се държи сякаш всеки друг на тоя свят е под нивото й.

— Николас не ни е слуга.

София се вдигна на лакти.

— Николас? — повтори тя.

Ета осъзна грешката си със закъснение — даже и на нея и беше ясно, че не е прилично да наричаш някого, с когото не те свързват близки роднински връзки, на малкото му име, камо ли пред представител на срещуположния пол.

— Господин Картър — поправи се тя. — Знаеш какво искам да кажа. Не смей да се отнасяш към него като с...

— Мери си думите — прекъсна я София. — Знам какво си мислиш и каква представа си си изградила, но държа да знаеш, че недоверието ми се гради на лични впечатления. Виждала съм гнилата му душа и знам каква подла свиня е. — В гласа и нямаше присмех, нямаше нищо фалшиво. — Стой настрана от него.

Ета се надигна и събра мокрите си дрехи, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Не греша... сигурна съм. Готова бе да заложи на човека, които бе скочил в океана, за да я спаси, а не на онзи, които я бе вкарал в капана на миналото против волята й.

— За разлика от теб — заяви тя, когато стигна вратата, — аз не позволявам да ми се месят.

Погледна през рамо, за да види дали думите и са имали ефект, но София се бе облегнала назад със затворени очи.

— Ще видим тая работа — измърмори София, докато Ета отваряше вратата.

Ета излезе в коридора и затвори вратата зад гърба си. Облегна се на дървото и се заслуша в ритмичното почукване откъм горната палуба, в гласовете, които се носеха някъде отдолу. Песен, в която се пееше за труд и пот. Нотите се надигнаха към ушите и, подредиха се така, че да съответстват на темпото и порива.

Престани — нареди си Ета и пръстите и се вкопчиха в ръкавите на роклята.

От отворения люк нахлу струя свеж въздух, облъхна я и продължи нататък, към общото помещение в дъното на кораба. Завесата бе дръпната настрани и Ета виждаше хамаците и малкото свободно пространство, където неколцина мъже тъкмо изгребваха последните остатъци храна от метални чинии. Един от тях се обърна и Ета видя, че цялата лява половина на тялото му е покрита с подгизнала от кръв превръзка. Тръгна към каютата си. Копнееше да остане сама.

Кой всъщност е страхливецът тук?

Просна влажните рокля и бельо върху коиката, та да изсъхнат. Опита се да изстърже бялата коричка сол, избила върху коравия плат, и едва тогава забеляза жакета на Николас.

Жакетът на господин Картър.

И в този момент нещо в нея прещрака. Защо стоеше тук? Само защото София и бе наредила да си стои в каютата? Можеше да излезе на палубата. Може е да избяга от миризмата на повръщано, от теснотията, да подиша чист въздух и да погледа хоризонта. Искаше сама да избира какво да прави, независимо от всичко, което и бе наговорила София.

Само че. за миг се разколеба, с ръка върху дръжката. Той ги бе помолил да останат долу, докато моряците поправят кораба, а също и да стоят далече от общото помещение. Вярно, че молбата му поне отчасти бе продиктувана от желанието да държи София на разстояние. Но макар да отказваше да приема заповеди от София, не и се искаше да пренебрегне желанията на Николас. Освен това палубата бе осеяна не само с тела, но и с оръжия, парчета метал и стъкло. Докато не разчистеха всичко, нямаше да е безопасно да излиза горе, а пък не искаше да им пречи да си вършат работата.

Как да се измъкна от ноктите и?Хайде, мисли...

Ета приседна на ръба на коиката и несъзнателно вдиша успокояващата миризма на сапун и кедрово масло. С изненада установи, че продължава да стиска жакета. Ръцете и се топлеха в гънките му за разлика от премръзналите и стъпала в тънките обувки. Внимателно лъсна месинговите копчета, а след това го разпростря върху коленете си, та да изглади гънките в намачкания плат.

Пръстите и докоснаха едрите бодове, с които някои бе закърпил дупката току под рамото. Интересно на какво се дължеше тази дупка — на случайност? Разсеяност? Или бе следа от оръжие?

Попитай го. Думите отекнаха звучно в главата и, така че нямаше как да ги заглуши. Помоли го за помощ. Все пак имаха общ враг. Вероятно никак не беше склонен да изпълнява заповедите на София.

Николас — господин Картър — не харесваше София, но дали това бе достатъчно, за да го накара да я върне... къде? Та Ета дори не знаеше откъде тръгва проходът, през които бе преминала. Но — тя изправи гръб, понеже и хрумна една мисъл, от която сърцето и се разтуптя — моряците в трюма със сигурност знаеха от кое пристанище са отплавали, нали така? Всъщност всички на кораба знаеха къде се бяха качили двете със София.

Виждала съм гнилата му душа.

Знам каква подла свиня е.

Ета поклати глава. Отговорът се криеше в моряците — в онези, които се трудеха на палубата, и в другите, затворени в трюма. Ако ги опознаеше, ако им кажеше, че е отвлечена, дали щяха да и помогнат да се измъкне от София? Щяха ли да се съгласят да я върнат обратно?

С малко усилие щеше да се ориентира как да влезе в ролята на послушно момиче от осемнадесети век. Оставаше само да накара екипажа да я хареса.

Което, като имаше предвид с колко приятели разполагаше в реалния си живот, можеше да се окаже наи-трудната част. Вярно, че имаше познати от конкурсите, но знаеше много повече за техническите им умения, отколкото за личния им живот. Така че оставаше само Пиърс.

Нещо заседна в гърлото и. Усети познатото парене на сълзи, тежест зад очите — мисълта за Пиърс я наведе на мисълта за Алис.

Ще я спася.

Смъртта й не беше завършек. Не беше финал.

Изтика мислите с усилие на волята и се изправи, като преметна жакета до роклята. Ръцете я сърбяха да хване цигулката и да свири, докато главата и не се изпразни, докато не потъне в музиката. Вместо това зарови пръсти в сандъка и потърси сребърната четка за коса, която бе мярнала на дъното.

Влакната като че ли бяха направени от някаква твърда четина. Ета се загледа в гравираните листа и цветя върху гърба, учудена, че София бе пъхнала нещо толкова красиво в сандъка и, а не например някое грубо гребло, с което да изскубне косата си от корен.

Но още при първото движение на четката през сплъстената коса, Ета започна да се пита дали греблото всъщност нямаше да се окаже по-безболезнено. Продължи да се разресва внимателно, като хапеше устни, за да не изохка на глас. Солената вода така и не бе отмила лака за коса, с които бе напръскана прическата и, а още повече го бе втвърдила. Което говореше хубаво за лака, но това никак не я утешаваше, при положение че скалпът и пареше от болка, а кичурите, които бе успяла да разреше, стърчаха като валма памук. Каната и купата бяха празни, а Ета бе твърде горда, за да се промъкне да си гребне малко вода от каютата на София, дори да се окажеше, че София спи.

Откъм вратата се чу тихо подраскване и почукване. Ета затаи дъх и замръзна с надеждата човекът отвън да реши, че е заспала. Но вместо това се чу повторно почукване, вратата се открехна и иззад нея надникна дребно лице.

Момчето — същото, което бе видяла да търка палубата на колене, така и не вдигна поглед, сплело ръце пред себе си.

— О! Съжалявам, че ви безпокоя, обаче...

Розовото му лице бе осеяно с лунички, а косата му, разхитително пищна за едно момче, имаше великолепен ален оттенък. Очите му бяха ясносини и светнали, а когато наи-после вдигна поглед, се разтвориха широко.

Ета със закъснение осъзна, че макар ръцете и да бяха спрели да се движат и се бяха свили в скута и, четката не бе завършила движението и висеше от едната страна на главата й.

— Госпожице! — ахна момчето. — Нали не сте. ужасно съжалявам, аз само. трябва ми само жакета на капитана, тоест на господин Картър.

С цялото достоинство, което можа да събере, Ета посочи към койката.

— Ето го там. Предаите му, че съжалявам, задето го задържах толкова дълго.

През цялото време, докато топлеше ръце в жакета, не и беше хрумнало, че капитан Картър вероятно си няма друг.

Ама че съм идиотка. Стана и неудобно, че се е показала толкова невъзпитана.

Момчето подскочи и грабна дрехата. Ета мимоходом отбеляза колко мършави бяха крайниците и колко големи — ушите му. Захвана се отново за работа, като се опита да разплете четката от косата си, без да откъсне някои кичур. Очакваше да чуе проскърцването на вратата, но вместо това чу гласа на хлапето:

— Нямате ли си помада, госпожице? Така сигур много ви боли. — А после, като пребледня от страх, побърза да добави. — Извинете, аз.

— Няма нищо — отвърна Ета, като разсъждаваше трескаво. — Нямам. помада. Нито вода. Дали би могъл да ми донесеш?

Николас бе споменал, че ако им потрябва нещо, могат да използват юнгите. Не беше сигурна дали постъпва съгласно етикета, но пък момчето не се смути ни наи-малко от поръчката. Напротив, буквално подскочи от желание да услужи.

— Добре, госпожице. ЕИ сегинка се връщам. Ще^дам жакета да го изчеткат, а на вас ще донеса малко сладка вода. Майка ми ме е учила как да и правя косата, както си му е редът, като за дама — тои млъкна, колкото да си поеме дъх, и изправи тъничките си раменца. Маи нямаше повече от дванадесет, наи-много тринадесет. — Ако се нуждайте от помощ, госпожице...

Да, Ета определено се нуждаеше от помощ — както с косата, така и от друго естество. Помощ, която това хлапе би могло да и осигури. София я бе предупредила да не се сближава с никого на кораба — с никого от тази епоха, — но ето че имаше оправдание да се разприказва с момчето, да изкопчи нужната и информация. Ета стисна устни, за да спре неволната усмивка и да прикрие възбудата, която я бе обзела.

— Аз съм Ета Спенсър. Ти как се казваш?

— Джак, госпожице Спенсър — момчето се поклони.

Верен на думите си, тои деиствително се завърна — с кана топла вода, кърпа и кутиика с нещо, което така прекрасно ухаеше на подправки, че празният стомах на Ета се сви от глад.

Джак се захвана за работа със сериозно изражение и когато Ета се опита да му помогне да изплакне косата и и да я подсуши с кърпата, тои я погледна строго. Ета прехапа устни, за да прикрие усмивката си и го остави да нанесе ароматната смес — явно това беше помадата. След няколко минути грижи, достоини за галено кученце, Ета реши, че е време да пристъпи към изпълнението на плана си.

— Джак, ти от почетния екипаж ли си? Или си от „Ардънт“?

Джак изпъчи гърди.

— От почетния, госпожице, от наи-добрите. Капитан Хол гледа да сме обучени както си трябва.

Идеално. Точно на това се бе надявала.

— Ще ми разкажеш ли за моряците?

Джак се дръпна назад и я изгледа невярващо.

— Ами. хъркат и пърдят като всеки мъж, това мога да ви кажа.

Ета едва се удържа да не прихне.

— Не, имах предвид имената им. Откъде са? С какво се занимават, когато не пътуват с кораба? Винаги ми е било ужасно любопитно.

Най-вече през последните десет минути.

Джак обаче се колебаеше, сбърчил вежди, сякаш се чудеше дали няма нещо непристоино в разговора. Ета преглътна чувството си на вина и дари хлапето с наи-фалшивата усмивка, която някога бе извивала устните й.

— Питам те само защото се доверявам на мнението ти.

Джак очевидно остана поласкан.

— Добре тогаз. Ами най-добре да почнем от господин Картър.

Да — помисли си Ета, — така ще е най-добре.

— Истински мореплавател е тои, а и много ми се нрави. Добър човек. Когато не крещи на другите, ме учи на букви, а не му е работа да го прави, нали? А като му нося закуската, понякога ми чете. Толкова много чете, че не знам как не му писват всичките тия думи. — Джак направи гримаса. — Сега е капитан на тоз кораб. Ще го обяви в съда като плячка и ще ни подели парите. Знам, че хич не обича супа от костенурки. А родом е от... ами не знам откъде. Знам само, че капитан Хол го е отгледал. Това ли искахте да ви река, госпожице?

Ета кимна.

— Точно това.

Джак изреди целия почетен екипаж, моряк по моряк, като за всеки отбелязваше дали го харесва, или не, разказа и кои се оригвал след хранене, кои хъркал и кои загинал от ужасна смърт по време на абордажа. Неусетно започна да описва работата на палУбата и възбудата, обзела го по време на нападението. Разказа, че някои от пленените моряци се съгласили да работят за господин Картър, но към него, Джак, все още проявявали подозрение. Ета така се бе съсредоточила върху думите му, че в първия момент не усети, че четката вече с лекота преминава през косата и, от горе надолу, от горе надолу, както и че косата и вече се спускаше като коприна и вече почти бе изсъхнала.

— Как ще искате да ви я натъкмя? — попита Джак.

— Ще я сплета на плитка — каза Ета. — Благодаря ти за по.

— Дайте аз да ви я сплета, госпожице — прекъсна я Джак.

— Така ли?

— Моряк, дето не умее да сплете плитка, не е никакъв моряк — обяви Джак. — Нали първо на туи ни учат, да чифтосваме въжетата и да ги сплитаме.

— Да ги чифтосвате ли? — учуди се Ета и го погледна изненадано изпод разпилените си коси. Джак се бе ужасил, когато бе седнала на земята, но само така можеше да се наведе над нея и да разреше косата й.

— Аха, снаждаш краищата на две въжета и ги сплиташ, та да станат едно. Свързваш ги, така да се каже.

Интересно как добре познати думи придобиваха съвсем друг смисъл, когато се замислеше. Ето ти една малка, неочаквана полза от пътешествията във времето — ако не друго, поне научаваше нещо ново. Вярно, че точно това можеше да го използва само в някоя викторина, но все пак.

— ... по дяволите си се сврял, Джак Уинстед? — викна нечии глас откъм коридора.

Джак се стрелна към вратата и побърза да я отвори.

— За бога, хлапе! От какво се криеш? Вярно, че новият готвач е истински звяр, ама няма да те излапа...

Ета се изправи. Мъжът на прага се оказа по-млад, отколкото подсказваше дебелият му глас. Стори и се, че разпозна този глас — маи именно тои се издигаше над останалите, раздаваше команди, пееше. Мръснорусата му коса бе вързана на тила му, с което разкриваше чудесна гледка към кръглото му, открито лице и шева, които минаваше през едната му буза. Имаше широките рамене и закръглените гърди на гълъб, но сграбчи яката на Джак като да беше сокол.

— Съжалявам, моя е вината, че го забавих — притесни се Ета. Нали нямаше да му направи нищо?

Мъжът вдигна очи към нея и мигом пусна Джак.

— О, простете ми, госпожице Спенсър. Щом ви е бил в услуга, значи всичко е наред.

Джак се обърна към нея с опулени очи.

— Така беше — потвърди Ета.

Мъжът се наведе към Джак.

— Готвачът те вика от четвърт час. Хайде, по-живо, хлапе.

Джак се стрелна навън, но мъжът го хвана за яката и го дръпна назад-Джак се поклони набързо.

— Приятна вечер ви желая, госпожице!

— Ще го научим на обноски, тоз хлапак — заяви мъжът с известно раздразнение, — макар и на мен самия да ми убягват добрите маниери. Деиви Чеис на вашите услуги, първи помощник-капитан от почетния екипаж.

Мъжът събра пети и и се поклони отново. Ета изпадна в паника — какво се очакваше да направи? Реверанс? Или само да кимне? Прехвърли наум какво и бе казал Джак за Деиви: Харесва: музика, ейл, момичетата от пристанищата. Не харесва: непокорни юнги, зимите в Нова Англия, чай. Но наи-интересната подробност бе, че и тои бе отгледан от капитан Хол и покойната му съпруга заедно с Николас.

— Добре ли сте? Доста ни уплашихте — продължаваше Дейви.

— Вече съм по-добре, благодаря — отвърна предпазливо Ета, доволна, че успява да звучи спокоино и сдържано. Може би с времето щеше да й стане по-лесно. Или поне не толкова неловко.

— Виждам, че сестра ви още се чувства зле — или по-скоро надуших, когато минах покраи каютата и. Така е със слабите стомаси. — Като че ли с мъка се удържаше да не се разсмее и в този момент Ета реши, че го харесва. — Заръчах на готвача да и приготви бульон, ще и помогне. Съвсем скоро ще я вдигнем на крака.

Само дето колкото по-скоро София се вдигнеше на крака, толкова по-скоро Ета щеше да се озове под зоркия и поглед. А на нея и беше нужно време, за да спечели екипажа на своя страна и да ги накара да обърнат кораба към пристанището, от което бяха отплавали. И прохода, който водеше към нейното време.

— А вие? Ще се присъедините ли към нас за вечеря?

Ета отвори уста да отклони поканата му — чувстваше се толкова уморена, че чак костите я боляха, а и трябваше да се поупражнява да се изразява по-официално, преди да се впусне да води разговори, но в този момент стомахът й шумно изкъркори.

Лицето и пламна и мислите и трескаво затършуваха за някакво извинение, но топлите кафяви очи на Дейви светнаха развеселено.

— Мисля, че вече ми отговорихте — каза той и й подаде ръка.

ПЕТ

Очевидно бе, че господин Едуард Рен никога не бе позволявал на истината да обуздае забавните му истории.

Николас седеше облегнат в стола и се бореше с желанието да удари с юмрУк по масата, та да сложи краи на изумителните небивалици за някогашната храброст на Рен, пък било то и с груба сила. По негово мнение, колкото и полуистини да дрънкаш, в краина сметка всичко се свежда до една кръгла лъжа.

Погледът му обходи масата, за да прецени реакцията на останалите. Около нея седяха неколцина от почетния екипаж — мъжете, които го бяха последвали за абордажа и бяха поели управлението на „Ардънт“. Тревърс, отговорник за корабните съоръжения, сериозно напреднал с чашката и с потъмнели от червеното вино зъби. Започваше да клюма, стиснал издутия си корем — погълнал бе такова количество яхния с месо и пащърнак с масло, че в момента вероятно тежеше двоино повече. От дясната му страна седеше един от оцелелите офицери от екипажа на „Ардънт“ — Хиит, щурмана. Дясното му ухо бе превързано и стърчеше под провесената перука. През цялата вечеря седеше извъртян на стола, та да чува по-добре какво казва госпожица Хенриета Спенсър, която бе излапала храната си с такъв апетит, че и самият Николас неволно се бе възхитил.

Или Хенриета Айрънуд? Писмото на стареца звучеше твърде неясно — Николас не бе открил нищо, което да го наведе на тази мисъл, а и му се струваше, че на момичето му липсва злобата, така присъща за членовете на онова семеиство. Но пък бе напълно възможно да е от онзи тип змии, които дълго се умилкват, преди да забият отровни зъби.

Очите му пробягаха вдясно от госпожица Спенсър и се спряха на новоназначения лекар и всепризнат страхливец Гуд, които се бе съсредоточил да реже храната си на хапки като за пиле.

— Госпожо Спенсър, още не сте опитали яхнията. Силно ви я препоръчвам — викна в този момент Хиит, при това така високо, че успя да заглуши дори Рен. Николас прекрасно му влизаше в положението — и на него му се бе случвало ушите му да бучат и глъхнат дълго след като оръдията бяха замлъкнали, та не можеше да го упрекне. — Това е специалитет на готвача.

С ясното съзнание, че ако повери кухнята на някои от екипажа си, щяха да лапат твърди сухари и супа от костенурка всеки божи ден, Николас неохотно се бе съгласил да позволи на готвача на „Ардънт“ да продължи да изпълнява задълженията си, естествено, след като хубавичко го бе огледал. Човекът само дето не се бе приковал с верига за печката от усърдие, а сетне със сериозно и многострадално изражение бе поднесъл баница, за да докаже маисторлъка си. А и изглеждаше спретнато, с подрязана тъмна брада и прибрана на опашка коса. И което беше по-важно, търпе е присъствието на Николас, макар този абордаж очевидно да не беше първият в живота му.

— Приготвя го от осолено говеждо, като първо го закача отстрани на кораба, додето се обезсоли — заобяснява Гуд. — А в яхнията има месо, картофи, лук и малко чер пипер, ако намери отнякъде.

Хенриета — не, Ета — не, госпожица Спенсър — благосклонно се усмихна на Джак, един от юнгите, които скочи да и сипе яхния с усмивка на уста.

Всички загледаха как момичето опитва предпазливо яхнията, свива изненадано устни и преглъща с мъка.

— Превъзходно — успя да отрони тя с мъка.

— Добро момиче — засмя се Чейс.

Рус като ангел и грамаден като мечок, приятелят му и пръв помощник за остатъка от пътешествието бе изтъкан от противоречия. Откритото му, кръгло, вечно порозовяло лице, издаваше неизменно ведрия му характер. Тои бе от онези, които таино бяха избърсали по някоя и друга сълза след свестяването на госпожица Спенсър. Само секунди по-късно вече бе запретнал ръкави, помагаше на останалите да поправят корпуса и пееше неприлични песни с гръмовен глас. А тази вечер, след вечеря и последната вахта, щеше да се излегне на хамака и да се захване да си кърпи чорапите с впечатляващо старание.

На палубата обаче Чеис бе страховит като ураган. Не търпеше безделието и неуважението, а провинилият гледаше бързо-бързо да се поправи при мисълта за камшика или юмрука в корема. Обикновено чаша бира или вино бе достатъчна да подобри настроението му, но сега Николас с облекчение установи, че и Чеис е точно толкова начумерен колкото и тои самият. Явно не само Николас се чувстваше уморен.

Рен се усмихна топло на Ета — госпожица Спенсър — и посочи паницата си, все още пълна.

— И на мен не ми хареса особено. Това му е лошото на изискания вкус. Но Бог ми е свидетел, с удоволствие щях да гълтам такава яхния всеки ден, само и само да не умра от глад с останалите на онзи остров...

Дявол да го вземе, нямаше ли да млъкне най-после?

По някаква приумица на съдбата Рен бе сред оцелелите офицери на „Ардънт“, което му даваше правото да вечеря с останалите в капитанската каюта, а не в трюма, където бе задържан заедно с моряците.

Николас въздъхна и подуши апетитния, солен аромат на яхнията, а когато изпразни паницата, я подаде на Джак да му я напълни отново. Ръцете на момчето трепереха от напрежение. Това му беше първото плаване, а Николас чудесно помнеше какво е да си зелен и неопитен.

— Добре се справяш — прошепна той на момчето. — Браво на теб.

Джак се изправи и изпъна рамене. С мъка удържа доволната си усмивка и отмина нататък, за да обслужи и Чеис. Когато стигна до Рен, онзи прекъсна разказа си само колкото да изгледа Джак снизходително.

— Ти да не оглуша? Току-що казах, че не ми харесва. — Тои погледна към Николас. — Великодушието ти не знае граници. Вземаш на работа слабоумни тиквеници?

В гърлото на Чеис се надигна глухо ръмжене, а в същия момент лъжицата в ръката на Джак „случайно“ се изплъзна от пръстите му и се приземи влажно в скута на Рен.

— Ах, ти проклето...!

Цялото тяло на Николас се напрегна при вида на вдигнатата ръка. Непокорството трябваше да се накаже, но не по този начин — каквито и слабости да му приписваха, Николас никога не би позволил някой да удари дете, пък дори и заслужено.

— Господин Рен.

Николас така и не разбра как бе възможно някои да скочи така пъргаво, при все че е облечен в такава тежка рокля, но в следващия миг Ета стоеше над Рен с ръка на рамото му.

— Ах — възкликна тя високо. — Джак, никак не внимаваш! Хаиде, извини се.

Чеис дръпна Джак по-далече от Рен, а последният зяпна към Ета, за миг забравил гнева си.

— Извинете — измърмори Джак. Чеис го побутна многозначително и момчето добави: — Сър.

— Всичко е наред, нали? Случват се и такива неща — продължи успокоително Ета и подаде на Рен кърпата, която онзи бе избутал настрани. — Заповядайте.

Докато се връщаше към мястото си, тя се извърна леко и невъзмутимо срещна погледа на Николас. Гледай ти! Как ловко се бе справила със ситуацията! Николас кимна одобрително. Браво.

Ета едва забележимо вирна глава и вдигна вежда сякаш да попита: „А къде беше ти по същото време?“. Николас с мъка удържа усмивката си при това явно предизвикателство.

— Малкият негодник го направи нарочно — настоя Рен.

Глуха за мърморенето му, Ета ведро продължи:

— Какво казвахте за острова и храната.

Понеже Рен по някакъв непонятен за Николас начин се бе издигнал до офицер, полагаше му се известно уважение от страна на моряците и от двата екипажа, включително юнгите. Имаше си определени правила на поведение спрямо пленените офицери и Джак щеше да си понесе наказанието за безочието, етикетът го налагаше. Но госпожица Спенсър.

Дори и Чеис я наблюдаваше с вдигнати вежди. Потушила бе пламъка, преди пожарът да успее да се разгори.

А сега жадно попиваше всяка дума на Рен като да бе манна небесна. Добре я беше обучил Аирънуд. Николас мислено отбеляза, че не бива да я изпуска от поглед, ако не иска и на него да извърти някои номер. А може би нямаше да е зле от време на време все пак да откъсва поглед.

Светлината на свещите играеше по копринената и рокля и придаваше нежна руменина на страните и. Направи му впечатление, че с мъка вдига вилицата към устата си — явно роклята и пречеше. Това навярно обясняваше и защо така задъхано се смее на глупашките шеги на Рен.

Къде бе сега малката лъвица, дето обикаляше палубите с разпилени коси? Онази, дето бе готова да се опълчи на двамина мъжаги, при това с абордажна кука? Прибрала се бе в каютата си цялата разтреперана, трескава, а бе излязла хладна и бледа като перла. Ако косата и бе вдигната нагоре и напудрена, щеше да се закълне, че пред себе си има човек от собствената си епоха.

До нея ЕдУард Рен се перчеше с безупречните си обноски. По-рано, когато му бяха представили Рен в качеството му на първи помощник-капитан на „Ардънт“, Николас бе установил, че освен с приятни маниери, не може да се похвали с нищо друго. Да не говорим за изражението му, когато Хол бе провъзгласил Николас за капитан на кораба...

Николас стисна дръжката на сребърния нож, та поне малко да

Успокои дишането си. Да, прочел бе много неща в този поглед. Изумление. Отвращение. Далеч по-грозни чувства и от неприкритата злоба на София.

Представили ги бяха един на друг, малко преди капитан Хол да отплава с „Чалънджър“. Оттогава насам не бяха разменили и дума — само се изучаваха един друг. Рен го оглеждаше, сякаш Николас е кон на пазар за добитък. А в момента Николас му отвръщаше със същото.

Тъмни очи, тъмни коси. Героично насинен и окървавен, разбира се. Рен бе значително по-нисък от Николас, но ходеше с изпъчени гърди и вирната брадичка, сякаш го чакаха за лична аудиенция с краля.

— Внимаваи с този — бе измърморил капитан Хол, преди да се върне на „Чалънджър“. — Дръж си очите отворени, Ник. Ще посегне, уж да ти пререже гърлото, а ще те намушка в гърба. Хич няма и да му видиш ръцете.

— Каква очарователна картина — се бе изсмял Николас, но лицето на капитана си остана мрачно.

— Познавам тоя тип хора. Злобен като хала и горделив като Лушифер.

Колко жалко, че нямаше как да убеди капитана да остане. Хол, яхнал гребена на успеха, нямаше търпение да се впусне по дирите на нова плячка, а и несъмнено му се искаше Николас час по-скоро да пристигне в Ню Лондон.

Капитан Хол бе стиснал рамото му, тупнал го бе по гърба, а очите му бяха светнали под млечнорозовото небе.

— Знам, че си готов — и за капитанския пост, и за много други неща. Оправи си сметките с клана и ни чакай в пристанището.

При тази мисъл през тялото му пробяга тръпка и го сгря чак до мозъка на костите. Готов съм. Копнеше за собствен кораб, както умиращ копнее за глътка въздух.

Нужно бе единствено да си набави средства. А също и да избяга от призрака от миналото, които като че ли го причакваше на всеки завой.

Ник! Помощ, помогни ми!

Николас въздъхна, а пръстите му се впиха в покривката в неосъзнат рефлекс.

Миналото бе минало. Сега трябваше да предаде дамите на Сайръс Аирънуд и да се измъкне от лапите му цял-целеничък и по възможност невредим.

А докато си разчистваше сметките с клана, Чеис и момчетата щяха да предадат „Ардънт“ на агента на Лоу, тои щеше да представи кораба и товара му пред съда за военна плячка и съдът щеше да

отсъди как да постъпи с кораба.

Важна част от този процес бяха показанията на наи-високопоставения офицер от пленения кораб. Тъй че, уви, не биваше да забива вилица в окото на Рен. Всъщност защо не? Нали за да свидетелства, че корабът е пленен съвсем честно, му беше нужна само устата? Така де, защо да проявява чак такъв финес спрямо него?

Стомахът мУ се сви неприятно, когато чу госпожица Спенсър да ахва уплашено. Рен, смелият господин Рен, побърза да я успокои:

— Не се тревожете, скъпа моя. Неведнъж съм зашивал сам раните си. Но признавам, че тогава за пръв път видях собствените си вътрешности.

Николас изсумтя подигравателно. Стигнеш ли дотам, че да си видиш вътрешностите, със сигурност ще видиш и ръката Божия, протегнала се да те отведе в отвъдното. Никои не би могъл да оживее с такава рана. Виждал бе достатъчно такива случаи, каквото и да разправяше гостът му.

Гост. В гърдите му заклокочи мрачен, безрадостен смях. По-скоро заложник, но защо да използваме тази противна дума, като можем да се изразим по-деликатно? Ако имаше нещо, което мразеше от дъното на душата си, то бе именно това — принудата да се отнасяш към всеки, дори към смъртния си враг, с куха вежливост и фалшиво ласкателство. Предпочиташе ясно да покаже неприязънта си и ако това го отдалечаваше от понятието за джентълмен, бе готов да си понесе последствията.

— ... вълните запокитиха кораба върху скалите... нямахме друг избор, освен да се вкопчим в мачтите и да чакаме да се разбие. Неколцина все пак оцеляхме, успяхме да се доберем до плитчините и да изпълзим на брега. Цяла седмица живяхме като последни диваци, търсехме храна, гонехме диви свине, строихме колиби от палмови листа и каквото сухо дърво успеехме да намерим, ден и нощ обикаляхме за вода. Разполагахме с един-единствен нож, което, сега като си помисля, си бе чиста благословия, понеже разумът ни бе така помътен, че навярно щяхме да се избием един друг.

— Щеше да е много жалко — изръмжа Чеис и загреба от яхнията. Николас се покашля.

Зелените очи на Чеис срещнаха неговите и Чеис вдигна чаша. Хол се бе постарал целият почетен екипаж да се състои от моряци, които познаваха Николас от години. А с Дейви Чейс се познаваха от деца.

Започнали бяха морската си кариера като юнги на стария кораб на Хол, „Леиди Ан“, само няколко седмици преди могъща буря да го разпори по шевовете. Спасил ги бе случаино преминаващ кораб, на които се бе наложило известно време да служат на Негово Величество.

Гласът на Рен ту се извисяваше, ту заглъхваше според въображаемата опасност. Николас, които бе преживял далеч по-сериозно изпитание, прекарал бе две нощи раздиран от глад и жажда в постоянна битка с ужаса си от ледените води, започваше да губи търпение. В онези страховити нощи Хол бе сторил и невъзможното, за да не позволи на двама им с Чеис да задремят, да поддържа духа им с разкази за пътуванията си из Карибите на млади години — разказваше им за момичетата от доковете, за страховитата буря, в която палубата, мачтите и дори водата лумнали в странни сини пламъци, за малкото съкровище от стари испански златни кюлчета, в което едва не се спънал, докато бягал от британски воиници в Тортола.

За разлика от Рен, Николас нямаше желание да говори за онова премеждие. Нямаше желание дори да се замисля за него. Помнеше как устните му се бяха напукали и прокървили от безкраините часове в солената вода, а дори и днес понякога му се струваше, че усеща треските, набили се под ноктите му от дъските на фалшборда, в които се бе вкопчил. В началото на третия ден пред очите му бе причерняло и паниката го бе сграбчила за гърлото, та се бе наложило капитан Хол да доплува до него и със собствените си ръце да го придържа над водата. А сетне спасението се бе оказало началото на нов кошмар.

В този момент Рен сложи длан върху голата китка на Ета и Николас усети как някакво грозно чувство изригва в гърдите му. Нещо го тласкаше да скочи и да изтръгне тая ръка от рамото.

Не бъди глупав. Това момиче е просто поредната задача.

Средство, за да постигнеш целите си.

Въпреки това, собственическият жест на Рен го вбесяваше.

— Господин Рен — прекъсна го тои. Настана тишина, при това така рязко, сякаш бе замахнал с камшик. — Ще бъдете ли така любезен да ми разясните една подробност от разказа ви?

Устните на Рен се разтегнаха в арогантна усмивка.

— Разбира се. Какво ви смущава?

За свои лош късмет, Рен бе решил, че никои от присъстващите не е плавал край Вирджинските острови.

— Споменахте, че островът, на които сте се разбили, бил на около две левги от Тортола, нали така? Североизточно от остров Питър?

Чейс се размърда напрегнато и столът му изскърца.

Усмивката на Рен угасна, макар и само за миг, сетне тои продължи високомерно:

— Да, струва ми се, че така казах.

— Рекох, че говорите за „Сандъкът на мъртвеца“ — подхвана Николас. Дали някой се досещаше за дяволските му намерения?

— Точно така — отвърна Рен и леко се изчерви. — Не знаех, че сте запознат с района.

Естествено, че не е знаел.

— Струва ми се, че трудно ще се намери моряк, които да не е чувал за този остров, сър — отбеляза Николас. — Нали именно там Черната брада оставил петнадесет от моряците си само с по един нож и бутилка ром за всички като отмъщение за бунта им?

— Точно така — потвърди с готовност Чеис. — Опитали се да доплуват до остров Питър, ама се издавили. Затуи онази ивица пясък се нарича „Плажът на мъртъвците“ — заради изхвърлените на брега тела.

Ета се приведе напред, цялата светнала от любопитство при тази кървава подробност.

— Наистина ли?

— Самата истина. Но точно това не разбирам — продължи Николас, като се обърна към Рен, чиято усмивка бе замръзнала. —

Виждал съм „Сандъкът на мъртвеца“ отблизо и се опасявам, че не отговаря на описанието ви. Става дума за купчина скали без прясна вода, без растителност и категорично без диви свине.

Лъжицата му застърга о дъното на паницата. Когато вдигна очи, видя, че Ета го наблюдава, прехапала долната си устна. Очите и блестяха развеселено и Николас усети как в гърдите му припламва кротка топлина.

Рен се захвана да долива вино в чашата си и чашата на Ета. А тя, навярно под влияние на неловката ситуация или пък смутена, задето Рен така бе кипнал, изгълта тъмното вино на един дъх и неочаквано запя:

— Петнаисет души в ковчега на мъртвеца! Ио-хо-хо и бутилка с ром! — Виното май я бе хванало.

Николас примигна смаяно. Чу се шумно издрънчаване на изпуснати вилици. Заскърцаха столове, всички глави се обърнаха към нея. Ета пребледня и сведе поглед към скута си, сякаш полите на роклята й криеха обяснение за поведението й.

— Откъде сте чували подобна невероятна песен? — възкликна Рен.

Въпросът мигом я отрезви и угаси червенината по бузите и. Тя изправи гръбнак като гротмачта, избута чашата с вино и се опита да надене маска на хладнокръвие, та да прикрие паниката си. Жалко, че не вдигаше поглед, инак щеше да види, че Николас е готов да и се притече на помощ. В отсъствието на София, която да замита след нея, Николас нямаше нищо против да откликне на предизвикателството.

— Може би от капитан Хол? Капитанът има забележителен репертоар — предположи той.

Чейс го изгледа с присвити очи.

— Тази не съм я чувал. Как продължава нататък?

— Прочетох я в една книга, която мама ми четеше вечер — отвърна неопределено Ета. — Обичаше да ми чете приключенски книги преди лягане. Не помня как продължаваше. Извинете, че реагирах така невъзпитано.

— Невъзпитано? В никакъв случаи. Имате възхитителен глас! — провикна се Рен. — Притежавате ли и други музикални дарби, госпожице Спенсър? Може би ще бъдете така добра да ни зарадвате с някоя песен след вечеря?

Сигурно си безкрайно доволен, задето вече не си на прицел, невестулка такава — помисли си Николас.

— Аз... не. Всъщност... — Ета вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше спасение, съвсем паникьосана. — Свиря на цигулка.

— На цигулка? Колко необичаино! — учуди се Рен. — Явно не съм в течение с тенденциите в образованието на младите дами. На Карибите намират ли се качествени инструменти?

Ета поизправи гръб и повтори неразбиращо:

— Карибите ли?

В главата на Николас се прокрадна ужасно съмнение. Възможно ли бе да не знае къде е входът на прохода/ Но това означаваше, че.

Че не е дошла по собствена воля.

При тази мисъл го обзе внезапен гняв и тои тропна силно с ботуш по килима, сякаш да го стъпче.

Няма значение. Твоята работа е да я отведеш при стареца.

Уви, твърде добре знаеше какво е да попаднеш в мрежата на семейство Айрънуд. О, да, твърде добре.

— О! Ако си спомням правилно, тук някъде се търкаляше цигулка... — обади се Гуд и се огледа. Но като се изключеха лавиците с разкривени томове, солидното писалище и леглото, в каютата нямаше кой знае какво друго.

— Може би Николас ще бъда така добър да я потърси, та утре вечер да можем да ви послушаме? — предложи Рен.

— Господин Картър — поправи го остро Чейс.

— О, проклет да бъде непохватният ми език — каза Рен и вдигна чаша в подигравателен жест.

Николас също вдигна своята.

— За щастие, имате блестящо въображение, с което да компенсирате непохватността на езика си.

Стиснал устни, Рен насочи вниманието си към Ета, която смутено въртеше лъжицата.

— Трябва да кажа, че съм искрено възмутен, задето капитанът ни е лишил от компанията на две толкова очарователни млади дами. Макар донякъде да разбирам защо е предпочел да скрие от екипажа тази ослепителна красота.

Николас, които тъкмо бе отпил глътка вино, се задави. Ета силно се изчерви — червенината тръгна от бузите и и се плъзна надолу чак до извивката на. Николас сведе поглед към чинията си и впи пръсти в коленете си под масата.

— И аз се канех да попитам същото — обади се Чеис. — Тукашните моряци подразбрали, че на борда има пътници, само защото се наложило да преместят тия двама господа в каютите на щурмана и дърводелеца на носа. И се изненадаха точно колкото и ние от „Чалънджър“.

— Както знаете — отвърна предпазливо Ета, — сестра ми не се чувства добре. И по тази причина гледахме да си стоим в каютите.

— Но защо не повикахте лекаря? И аз, и господин Фартинг с удоволствие щяхме да се притечем на помощ — отбеляза Гуд.

Николас се вгледа в изражението й. Мълчанието я издаваше.

— Вероятно защото лекарят щеше да се опита да поправи с трион онова, което се лекува с вода и бульон — отбеляза той.

— Не ми харесва намекът ви, сър. Медицината непрестанно прави открития, а аз съм изучавал.

— Трудно ми е да повярвам, че сте сестри — прекъсна го Чеис и отметна падналата на челото му коса. — Никак не си приличате, нито по външност, нито по акцент.

Николас го срита под масата. Пиинеше ли, Чеис ставаше съвсем безцеремонен.

— Не сте особено любезен — скастри го Рен с хладен тон.

— Любопитно ми е дали не са от различни маики, нищо повече — измърмори Чеис. — Извинете ме, госпожице Спенсър, ако съм ви засегнал.

Няма нищо — отвърна тихо Ета.

— И покойният капитан ви беше чичо?

Какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? — помисли си

Николас, като се вгледа в стария си приятел.

— Точно така, господин Чеис — намеси се господин Гуд с неодобрително изражение. — По линия на майката на госпожица София, първата съпруга на баща им. Поправете ме, ако греша, госпожице Спенсър, но доколкото разбирам, баща ви и втората мУ съпруга, вашата майка, притежавали хубава плантация в НасаУ, преди да починат, което се случило съвсем наскоро. Госпожица София искаше да отведе сестра си със себе си в Англия.

— Да — побърза да се съгласи Ета. — Точно така.

Николас не можеше да повярва на ушите си. Нима Аирънуд бе съчинил тази оплетена история, за да обясни липсата на прилика между момичетата? Явно бе подкупил капитана, за да се престори на техен чичо, та да имат придружител и защитник по време на пътуването, както диктуваха нравите на епохата.

— Колко жалко — намеси се Рен, нетърпелив да си възвърне вниманието на Ета, — че пътуването ви бе прекъснато така грубо. Ще имате ли възможност поне да изпратите вест на семеиството, което ви очаква в Англия, за да ги уведомите, че сте били принудени да се отклоните от целта си? Господи, ами ако решат, че сте загинали в морето? Представете си колко ще страдат!

Гледаше Ета, но очевидно говореше на Николас.

— Бъдете спокоен, сър — отвърна Николас, като вложи цялото търпение, на което бе способен. — Ще им предоставим възможност да пишат на роднините си веднага щом акостираме. Ще положим всички грижи за дамите, докато не се удаде възможност да ги качим на кораб, който да ги отведе у дома. Със сигурност ще се намери кораб на Кралската флота или лагер на британската армия в близост до Кънектикът — офицерите ще им помогнат.

— А, да. Нямам търпение да разбера как ще се развие онзи дребен конфликт. Колко време, мислите, ще мине, преди Вашингтон да се предаде? Желаете ли да се обзаложим, господа? — пръстите му забарабаниха по масата. — Може би месец? Чух, че Хау точи зъби срещу Ню Иорк. Това би било ужасен удар, предвид усилията ви, пък и няма да се отрази добре на армията ви, не мислите ли? Да загуби едно толкова важно пристанище?

— Аз лично не съм вложил никакви усилия — отвърна Николас, обхванат от смътно безпокоиство. — Интересът ми към воината се свежда до корабите, които можем да пленим.

— Наистина ли? — възкликна Ета. — Но аз мислех, че екипажът е американски.

— Е, допреди няколко месеца всички американци бяха англичани — засмя се Пеис. — Някои от моряците ни още се възприемат като такива. Но „Чалънджър“ плава с разрешително от Континенталния конгрес, което ни дава право да нападаме само британски кораби — това, струва ми се, ясно определя на кого сме предани.

— Подобни разрешителни няма да ви свършат работа, ако се натъкнете на Кралската флота — отбеляза Рен. — В очите на краля предателите са по-презрени и от убииците. Ще получите въже за награда.

— Моля ви, сър — обади се Чеис и вдигна ръка. — Достатъчно ме боли главата и без да ми рецитирате „Владей, Британия“.

Рен му хвърли изпепеляващ поглед.

— Исках само да кажа, господин Картър, че се учудвам задето не проявявате желание да се включите към новоизлюпената флота на Конгреса. Сигурен съм, че законният труд има някои предимства пред пиратството. Примерно... почтеност?

Чейс изсумтя презрително.

— Ще припечелваме нищожна част от онова, което носи каперство. Бъдете спокоен, тази мисия е напълно законна — за ваша беда.

Николас вдигна чаша, но не пропусна пламъчето в очите на Рен. Името му определено противоречеше на природата му² — мъжът срещу него бе истинска хищна птица, кръжеше над главите им и само чакаше да се гмурне.

— Не разбирам — обади се Ета и се огледа смутено. — Защо се учудвате? Нима господин Картър не е в правото си сам да реши дали да се включи в американската флота?

Рен това и чакаше.

— Ако не за друго, то поне в името на братята си — ухили се тои. — Сигурен съм, че всички тия приказки за свобода и независимост са пробудили спомените за оковите. Макар да чувам, че за разлика от британците, американците не предлагат свобода на робите от колоните в замяна на военна служба.

Веднъж Хол бе казал на Николас, че ако позволява на ненавистта си да премине в омраза, ще навреди единствено на себе си. Нима Рен смяташе, че като изтъкне нещо толкова очевидно като цвета на кожата му, ще успее да го злепостави? Ще подкопае авторитета му?

Може и да си спечелил, говореха очите на Рен, може и да владееш ситуацията и кораба, но винаги ще има хора като мен, които да те поставят на мястото ти.

Никога. Никога повече нямаше да позволи някому да определя пътя му.

Чеис скочи на крака така пъргаво, че столът му се преобърна. Кръвта нахлу в лицето му.

— Сър, готов съм начаса да ви приканя да излезем отвън, стига.

Николас сложи ръка на рамото му, изправи стола му и го натисна да седне.

— Не забравяйте, че сме в присъствието на дама, приятелю мой.

Дама, която ги гледаше ужасено. Колко прекрасно бе протекла вечерта. А като си помислеше само, че докато стигнат до Ню Иорк, вероятно щеше да присъства на поне дузина такива вечери.

Николас доля вино в чашата на приятеля си с надеждата алкохолът да го успокои, а не да го разпали още повече.

— За Прокламацията на Дънмор ли говорите? Която направи във Вирджиния миналата година? — попита тои, без да обръща внимание на самодоволното изражение на Рен. — Която гласи, че всеки роб, които избяга и се присъедини към британската армия, ще получи свобода? Всъщност Континенталният конгрес прикани жителите на Вирджиния да оспорят решението му и губернаторът бе прогонен. А и не вярвам, че след края на тази операция робите ще бъдат освободени. Кралят чудесно знае, че колониите разчитат на робски труд, за да му осигуряват любимите дрънкулки. В момента се опитва да накаже непослушните си деца, като им вземе играчките, и им изпразни джобовете, поне за известно време. Но реално нищо няма да се промени.

Рен обърна чашата си върху масата. Николас срещна погледа му, като се постара да не издаде омразата си.

— Всъщност — продължи тои — струва ми се лицемерно да се биеш редом до човек, които уж е символ на идеала за свобода, а в собственото му стопанство работят десетки роби.

Да не говорим за военните експедиции, които същият този човек бе провалил на младини, а съ о и че така и не е бил счетен за достоен за британската армия. Възхищаваше се на упоритостта му, но когато бе научил, че колониите все пак ще спечелят воината, буквално не бе могъл да повярва.

— За Вашингтон ли говорите? — попита стреснато Ета.

Николас кимна.

— Трябва да знаете, господин Рен, че аз съм свободен човек и това никога няма да се промени.

— Колко остроумно! — ненадеино се обади Хиит, но веселото му лице мигом посърна, когато видя израженията на околните.

Един от юнгите внесе таблата с десертите.

— Може пък да се промени — отвърна Рен, докато му сервираха десерта. — Примерно ако колониите спечелят и земевладелците от Юга поемат новото управление. Ще бъдат в позицията да създадат свои собствен раи на земята. Не е ли редно да признаем, че робството е благословия за африканците? Ако не друго, ги спасява от леността и варварските им навици и ги въвежда в лоното Божие. Пък и работата, която им възлагат, напълно съответства на умствените им възможности.

Охо! Не се бе посвенил, значи, да изтъкне аргументите, повтаряни близо сто години като оправдание за непочтеното поробване на човешки същества. Изредил ги бе всичките на един дъх. Лъжите за умствените възможности на африканеца, заради които го лишаваха от шанса да се развива чрез четене, писане и мислене, заради които го държаха не просто във физически окови, а и в невидими такива, скрити и подмолни.

Нямаше значение, че нищо от казаното не бе вярно. Че самият Николас опровергаваше тия нелепи схващания. Важното бе, че бяха проникнали в душите на хората като страшна чума. А краи не се виждаше. Дори и след сто години, както сам знаеше, корените на злото още нямаше да са изтръгнати. Където и да идеше, която и епоха да посетеше, цветът на кожата му неизменно издигаше стени и бариери, а оръжията, с които можеше да се бори, ако въобще имаше такива, бяха твърде оскъдни.

Ета бе сложила длани на масата и дишаше тежко — очевидно се опитваше да овладее... какво? Гнева си? Нима бе разгневена? Заради него?

Ако Рен си бе направил труда да я погледне, вероятно щеше да се замисли преди да добави:

— Предполагам, дължите способностите си на. баща си, прав ли съм? Простете, ако правя погрешни предположения за произхода ви.

— Предположенията ви са напълно верни, господин Рен — отвърна Николас, а вътрешно се чудеше защо така упорито се бе борил срещу желанието да забие вилица в окото на този мръсник. — Що се отнася до предишното ви изказване, навярно всички сме родени с някакъв недъг. На вас например определено ви куцат обноските.

Сега разбираше какво се случва — Рен си връщаше, задето го бе накарал да се почувства глупаво. Първо с пленяването на „Ардънт“, а сетне с изобличаването на лъжите му. Тази мисъл донякъде го успокои — дребнавостта на Рен уталожи болката от ровичкането в стари рани.

Рен се олюля на стола — виното го беше хванало. Започваше да заваля, да слива съгласните, очите му заблестяха и гневът премина в открито озлобление.

— Какво бе казал Волтер? „Вашата раса е толкова различна от нашата, колкото булдозите от териерите“?

— Господин Рен! — викна Ета с поаленяло лице.

— Тъи като за разлика от вас съм чел произведението на Волтер, което цитирате, ще ви поправя, че точната фраза гласи: „Толкова различна от нашата, колкото шпаньолите от хрътките“ — отбеляза студено Николас. — Интересното е, че в края на краищата всички сме кучета.

— Може и да е така — Рен се приведе разгорещено. — Но не всички сме псета без родословие.

Ета скочи едновременно с Чеис, но се оказа по-близо — достатъчно близо, че да зашлеви офицера с всички сили. При изплющяването на кожа в кожа Николас, надигнал се да спре приятеля си, буквално замръзна.

— Нима такова поведение приляга на една дама? — изломоти гневно Рен.

— Напълно — отвърна одобрително Чеис. — При това на дяволски изтънчена дама.

— Чувате ли се какви ги говорите? — викна Ета. Няколко кичура се бяха измъкнали от плитката и. Тя вдигна ръка и посочи вратата. — Ще ви помоля да напуснете масата. Веднага.

Рен присви очи. Огледа я от главата до петите и Николас цял настръхна — гледаше я сякаш се канеше да удари. Да удари нея.

Пръстите на Николас се свиха около ножа, които бе оставил на масата.

— Простете, мадам, ако съм ви засегнал — каза Рен.

— Прекрасно знаете, че не мен засегнахте! — отвърна тя, разтреперана от ярост. — Мисля, че е време да си вървите.

Рен скръсти ръце.

— Не съм приключил с десерта.

— О, господи, невъзможен сте! — сопна му се Ета.

— Внимавайте, мадам, богохулството все още се счита за грях...

Дори да бе страстен комарджия, Николас не би заложил и пукната

пара, че следващите думи на Ета ще бъдат :

— Тогава явно ще се видим в ада!

Гневното и изражение бе достатъчно страховито, та сам Николас да подвие опашка и да хукне към другия краи на кораба. За пореден път се запита откъде ли идваше това момиче. Коя епоха бе отгледала такъв страховит, такъв великолепен темперамент? Но Рен, самодоволният задник, така и не помръдна от мястото си и в крайна сметка Ета бе тази, която напусна стаята с шумолящи поли.

Чейс проточи шия след нея.

— Харесва ми това девойче.

Николас зачака, но така и не чу трясването на втора врата, което означаваше, че Ета не се бе прибрала в каютата си.

— Това девойче май излезе на палубата. Само.

Николас вярваше безрезервно на екипажа си, но не можеше да допусне една дама да се разхожда без придружител, не и при тези обстоятелства. Не беше изключено да се нарани, да не говорим, че някоя вълна можеше да я преметне през борда. Освен това се опасяваше, че може да е тръгнала да дири нова кука.

Изправи се и нареди на Чейс:

— Погрижи се господин Рен да се завърне в трюма. А вие, сър — тои се обърна към Рен, които невъзмутимо довършваше десерта си до онемелия Гуд, — знаите, че до края на пътуването няма да се храните с нас. По мои адрес можете да говорите каквото пожелаете, но ако до ушите ми стигне слух, че се опитвате да опетните госпожица Спенсър и доброто и име, ще се окажете без език, с които да се наслаждавате на храната си.

Стана му по-леко, когато напусна топлата, задушна кабина. Комбинацията от виното и свития стомах като че ли го унасяше въпреки волята му. Тъмният есенен въздух погали сладостно кожата му като балсам срещу неприятната горещина отпреди малко.

Ета се бе отдалечила само на няколко крачки. Спряла бе от дясната страна на квартердека, краи перилата. Развяна от вятъра, роклята и бе прилепнала по извивките на тялото и. Пълната луна, протегнала ръка през водата, придаваше на лицето и оттенъка на слонова кост. Ако не беше позата и, със скръстени на гърдите ръце, щеше да е досущ като оживяла статуя на великите майстори.

И бе точно толкова недостъпна, поради безброй много причини.

² Wren (англ.) — орехче, мушитрънче. Нещо дребно и крехко. — Бел. прев.

ШЕСТ

По дяволите, по дяволите, по дяволите...

Ета търкаше студените, солени пръски от очите и бузите си с една ръка, а с другата теглеше предницата на роклята. Не можеше да се отърси от паниката, заседнала току под ребрата и. Корсетът се врязваше така силно в тялото и, че гръбнакът я болеше при всяка глътка въздух. А още по-ужасна бе пулсиращата болка в дясната и длан. Неприятно напомняне за провалената вечеря.

Ако, или по-скоро когато София научеше, че е отишла да вечеря с офицерите и отгоре на всичко се е представила в недопустима светлина, нямаше да я пуска дори до тоалетната сама, камо ли да се разхожда из кораба и да се опитва да спечели екипажа на своя страна. За това и дума не можеше да става.

В началото всичко вървеше добре — или почти добре. Господин Рен, или не, просто Рен, понеже не заслужаваше подобно обръщение — не млъкваше, макар вечерята му да изстиваше, и изсмукваше и малкото и останали силици. Въпреки старанията му да се покаже опитен и обигран, Рен — или Едуард, както се бе опитал да прошепне в ухото и, едва ли бе кои знае колко по-възрастен от нея или пък от Николас.

Ета неволно затисна уста с длан. Николас.

Колкото и да не и се искаше да признае, не можеше да не погледне истината в очите — София се бе оказала права. Ета деиствително нямаше представа какво е да живееш във време, когато не те защитават нито законът, нито обществото. А току-що бе научила колко безпомощен е човек пред предразсъдъците на другите.

Но Николас очевидно нямаше нужда от помощта и. Маисторски се бе справил със ситуацията — отклонил бе всяка от злобните нападки на Рен и бе съумял, без да каже и дума, да покаже на всички какъв идиот е помощник-капитанът. Нито за миг не изгуби самообладание, въпреки многото провокации.

Приел бе с уморено примирение думите на Рен, отблъскващото му невежество и ненавистта му, дори като че ли ги бе очаквал. А Рен бе имал наглостта да се огледа, сякаш очакваше останалите да се съгласят с него.

Гневът бе нахлул във вените и, така изгарящ, че навярно кръвта и се бе превърнала в киселина. Чела бе безброи книги, уж знаеше какви са били вярванията и нагласите в миналото, но сблъсъкът с тази небрежна, чудовищна жестокост и бе подеиствал като кофа ледена вода. Очевидно времето и привилегиите я бяха предпазили от същинската грозота на нещата. Хората вярваха на подобни абсурдни аргументи, повтаряха ги наи-небрежно. Сякаш не ставаше дума за човеци.

Вкопчи се в перилата и загледа тъмната вода. Гребенът на всяка настръхнала вълна улавяше лунната светлина и за миг проблясваше в сребристо. Заобикаляше я цяла симфония от звуци. Плискането на водата в извития корпус на кораба, плющенето на платната над главата и, глухото думкане на нещо дълбоко под палубата — може би рулят? В началото скърцането на дърво я плашеше, имаше чувството, че корабът всеки момент ще се разцепи на две, но сега и напомняше на апартамента им в Ню Иорк, строен преди воината, които вечно проскърцваше и наместваше старите си кости.

Здравата оплеска нещата.

А нямаше право на грешки. Не и когато животът на Алис зависеше от нея.

Облегна чело на сплетените си пръсти. Щеше ли да се наложи да се извини, задето го е зашлевила? Да измърмори някакво оправдание през стиснати зъби и да се моли да не повърне? Няма да го направя, няма, отказвам. Стисна очи.

— Я се вижте само, истински изпечен моряк.

При звука на дълбокия, плътен глас, Ета побърза да се извърне. А когато видя Николас, изпълненият със страх мехур в гърдите и наи-после се спука. Пресметна колко крачки ги делят и го зачака да се приближи. Спря пред нея и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. Сетне се взря в лицето й, сякаш се чудеше как да започне.

Ета на свои ред го изучаваше, но така и не успяваше да прочете нищо в изражението му. Николас очевидно се стараеше да не издава емоциите си, ревниво пазеше мислите си.

Ета отклони поглед от лицето му. Маи щеше да се окаже права — жакетът, изчеткан и изчистен, като че ли деиствително му беше единствен. Прилягаше чудесно върху бялата му риза и подчертаваше широките му рамене. При всяка крачка панталоните му се изопваха върху строините му крака. Висок, мускулест и снажен, Николас излъчваше сила и енергичност, както с гласа си, така и с движенията премерени, грациозни, напълно в такт с морето. В самото му присъствие като че ли се долавяше някаква особена сила. Когато спря до нея, Ета се почувства така защитена и стоплена, сякаш отново я бе заметнал с дрехата.

— Стабилно си стоите на краката — поясни тои и се загледа някъде нагоре. — Докато стигнем пристанището, ще сте опитен моряк.

— Не знам — отвърна Ета и проследи погледа му към голямата централна мачта до... Нима върху гредата, от която висеше платното, се бе покатерил човек? И по-рано бе забелязала, че моряците се катерят по въжетата като паяци по мрежа, но досега не бе виждала някои да се изкачи толкова нависоко — така високо, че не можеше да различи чертите му. Лицето на моряка бе бледо петно на фона на звездите, пръснати като върху одеяло. Завиваше и се свят само като го гледаше.

— Ще успее ли да слезе? — прошепна тя и едва тогава осъзна, че е сграбчила Николас за ръката. Тои замръзна и тихо си пое дъх. Усещаше грубия вълнен плат под пръстите си, дълго след като го пусна и отстъпи крачка назад.

— Ще се справи — отвърна тихо тои. — Повечето моряци се катерят по въжетата от деца. Вятърът се усилва и Марсдън свива платната — така намалява площта им и корабът е по-стабилен.

Ета кимна и заусуква ръба на ръкавите си, та поне малко да ги разхлаби. Казал го бе така небрежно, както тя би казала някому, че като малка се е катерила по дърветата в „Сентръл Парк“.

Николас отново скръсти ръце и обърна лицето си към бриза, затворил очи.

— Много ми е неприятно, че съсипах вечерята — пророни Ета. — Но не съжалявам, че го направих. Рен се държа непростимо, да не говорим, че не е прав.

Устните на Николас потрепнаха.

— Уви, вечерята бе обречена от мига, в които наредиха чиниите. А и можете да сте спокоина — попаднали сте сред компания, която толерира физическото насилие. Тук ценим инициативата.

— Досега не бях удряла плесница никому.

— Как ви се стори?

— Щях да се зарадвам повече, ако беше изхвърчал от стола, както си представях — призна тя. — Цяла вечер едва се сдържах да не го направя, но. опасявам се, че поведението ми ще ви създаде допълнителни проблеми.

Николас я погледна изумено. Със закъснение и хрумна, че навярно една млада дама от тази епоха би предпочела да замълчи.

Побърза да поясни.

— Провокираше ви с всяка една реплика. Не знам какво друго може да му хрумне, но се страхувам, че ще намери друг начин да си изкара омразата.

— Е, със сигурност няма да я изкара на вас — отвърна Николас студено. — Не и ако цени кожата си. С наи-голямо удоволствие бих му я смъкнал с камшика.

Май не се шегуваше.

— Сигурен ли сте, че не можете просто да го... изоставите на някои пустинен остров с бутилка ром? — попита Ета уж на шега. — Или да опънете една дъска през борда и да го хвърлите на акулите.

— Да го изоставя на пустинен остров? И да го хвърля на акулите?

— за неино смаиване, Николас се разсмя. Стана и учудващо приятно.

— Изненадвате ме, госпожице Спенсър, струва ми се, че криете пиратско сърце. Искрено съжалявам, че капитан Хол не остана, за да ви разкаже някои от славните си истории.

— Жалко, че се наложи да отпътува — съгласи се тя, доволна, че част от напрежението помежду им се бе разсеяло. — Вие не знаете ли някоя хубава история?

— Далеч не мога да се меря с него в разказваческото маисторство

— отвърна Николас — Но може би ще ви е интересно да научите очарователната история за пиратите, които изкормили британски офицер, извадили сърцето му, накиснали го в спирт и го изяли.

Устата на Ета увисна.

— В спирт? Тоест в алкохол? Нима са очаквали алкохолът да подобри вкуса?

— Съмнявам се, че нещо би могло да подобри ситуацията. Но с достатъчно ром и смелост всичко е възможно.

Този разговор бе толкова различен от скованата размяна на реплики на вечеря, че започваше да се съмнява за клопка. Помнеше предупрежденията на София, но пък и бе безкраино приятно наи-после да разговаря с някого, които не се чуди как да я заблуди или да изтръгне някаква информация от нея. Пръстите и, вкопчени в перилата, се отпуснаха и тя се разсмя.

— Как изобщо издържате?

Той се обърна към нея с вдигнати вежди.

— Не съм сигурен какво ме питате.

— Всичките тези правила. — тя пусна перилата, скръсти ръце и се остави на люшкането на кораба. Осъзнаваше, че може би не е особено уместно да споделя подобни разсъждения с него, но същевременно усещаше как я обзема безразсъдство, навярно провокирано от виното. — Не мислите ли, че са твърде много? За какво можем да разговаряме и за какво — не. И къде е позволено да

Разговаряме. Навярно има и правило, което забранява да разговаряме ез придружител, нали?

— Повярваите ми, госпожице пират, толкова сме се отдалечили от благопристоиното поведение, че вече не съм сигурен дали ще успеем да се върнем.

— Мен това не ме притеснява — отвърна Ета обнадеждено. Ако София научеше за този разговор, сигурно щеше да я заключи в каютата и да й подава парченца осолено говеждо под вратата. Любопитството на Николас като че ли се изостри.

— А какво би казала сестра ви по този въпрос?

Дявол го взел. Ета се напъна да измисли нещо, но колкото повече се бавеше, толкова по-ясно осъзнаваше, че червенината пълзи по шията й.

— Двете със София не сме възпитани еднакво... все още се опитвам да запомня какво се очаква от мен. И очевидно не се справям особено добре.

Николас я погледна объркано.

— Как така. не сте възпитани еднакво.

Как да му обясни, така че да я разбере какво би могла да каже, та да прозвучи смислено през призмата на осемнадесети век?

— Това семеиство. дори не знаех, че София съществува, камо ли останалите, докато не доидоха и не ме отведоха. Нахлуха неканени в живота ми, а сега се налага да играя по правилата им и да правя каквото ми наредят, без значение какво искам и какво мисля. Вече нямам избор.

Николас се извърна и облегна ръце на парапета. Свикнал бе да прикрива мислите си, тъи че Ета не би могла да се досети какво се върти в главата му. Изражението му не издаваше нищо.

— Значи бихте предпочели да се завърнете в Насау, вместо да продължите към Ню Йорк?

Насау! За втори път споменаваха това място. И маи нямаха предвид окръг Насау в Ню Иорк, което означаваше, че говорят за. Бахамите?

— Има ли изобщо такъв вариант? Можете ли да ме върнете?

— Не — отвърна тои рязко и бледата искрица надежда в гърдите и мигом угасна. — Ще си получа възнаграждението само ако ви отведа в Ню Иорк. — Трябваше да се досети. — Освен ако няма непосредствена опасност за живота ви.

— Ами ако има? — прекъсна го тя. — Ако зависеше от мен, щях да скоча в някоя лодка и да греба по целия път до дома.

— Не говорете глупости — цялото му тяло се напрегна. — Ще минат дни, преди да видите суша, а и нямате и елементарни познания по навигация, нито пък бихте могли да вземете достатъчно вода или храна, за да оживеете.

— Значи сте готов да ме държите тук против волята ми.

— Слушаите, госпожице пират — ръцете на Николас се вкопчиха в перилата, — вие сте мои пътник, така че проклет да съм, ако позволя да ви се случи нещо лошо.

Как ли се очакваше да реагира на пламенните му думи?

— Това поредното правило ли е? — успя да пророни след известно мълчание.

— Не правило, а обещание. Разбера ли, че ви грози опасност от страна на Аирънуд, лично ще ви помогна да избягате. Но ако се опитате да се измъкнете сама, знаите, че ще ида и накраи света, за да ви върна.

Ета усети как шията и бузите й пламват.

— И какво, ще рискувате възнаграждението си?

— Не бъдете глупава. Ще избягаме, след като си получа парите — тои поклати глава, но Ета долови известна шеговитост в тона му. — Какви ги говорите, госпожице Спенсър? За такова нещо биха ви накарали да предадете знамената си.

— Нима пиратите се предават? — учуди се тя. — Мислех, че изгарят в пламъка на славата.

— Само некадърните — отвърна Николас и ъгълчето на устата му трепна. — Останалите живеят достатъчно дълго, че да участват в още една война, вече като законни капери.

Ета се насили да се усмихне.

— Ще го имам предвид.

— Но сте права — продължи Николас, като изучаваше ситните белези, с които бе осеяно опакото на ръката му. — По отношение на правилата — в повечето случаи са негласни и не подлежат на коментар.

В началото й бе забавно да слуша как мъжете си разменят любезни думи, при положение че очевидно се ненавиждат. Твърде скоро обаче Рен бе разкрил зловещата страна на монетата — как етикетът ти позволява да нанесеш обида, без да прекрачваш границата на добрия тон.

София го бе описала като игра, но Ета не бе склонна да се съгласи. През първия час от вечерята, покраи тържествените запознанства, вежливия разговор и строгата подредба около масата, се бе почувствала като в оркестър. И като във всяка партитура, и тук имаше строги правила за звучене, за темпо и динамика, стотици изисквания, та мелодията да се разгърне точно така, както бе искал композиторът. Нямаше свобода за игривост, за интерпретация. Именно по тази причина Ета винаги се бе старала да вдъхне определена емоция в изпълненията си, да им придаде индивидуален оттенък. Но съдиите като че ли неизменно оценяваха точното изпълнение по-високо от вдъхновението, по-високо от страстта.

Всъщност и двете метафори — за играта и за оркестъра, не бяха удачни, тъи като предполагаха, че всички участват по собствена воля. Ета обаче подозираше, че далеч не всички горят от желание да са част от този фалш, с изключение, естествено, на онези, които създаваха и се възползваха от правилата.

— Аз лично се опитвам да съществувам извън тази схема, доколкото ми е възможно — каза бавно Николас, сякаш се колебаеше дали да продължи. Гласът му заглъхна и Ета се принуди да се приближи, за да го чува. — Днешната ситуация — вечерята с пленените офицери — е изключение. Нямам нищо против да демонстрирам внимание към хората, с които плавам, понеже ги уважавам и ценя. Но сте права, двуличието уморява. И което е по-лошо, непочтено е.

— Аз пък мислех, че едно от предимствата да си тук — Ета посочи водата, — е възможността сам да създаваш правилата.

— Истината е, че на кораб има далеч повече правила, при това далеч по-строги. Ето например вие спасихте Джак след фиаското с лъжицата, но всички присъстващи знаят, че ще бъде наказан, задето прояви непочтителност към офицер.

— Наказан? Как? — ахна Ета. — Та той е просто дете...

— Когато си на кораб, не можеш да си позволиш лукса да бъдеш „просто дете“ — отвърна меко Николас. — Джак е член на екипажа. Правилата и иерархията са създадени, за да ни помогнат да оцелеем, и всяко си има своя логика и цел, така че да можем да поддържаме ред дори и в най-критични ситуации. Наказанията са тежки, понеже нарушаването на правилата застрашава всички ни.

Ета стисна зъби и отстъпи крачка назад. Преди малко бе споменал за камшик и мисълта, че би могъл да замахне срещу голия гръб на момчето, мисълта как Джак ще се опитва стоически да понесе наказанието пред очите на всички, и то само задето бе направил нещо, което всички копнееха да направят...

— Госпожице Спенсър, наи-вероятно ще му намалим дажбите за известно време, нищо повече — отбеляза тихо Николас. — Не се тревожете. Трябва да се научи на дисциплина, но постъпката му далеч не е углавно престъпление.

В думите му се долавяше неочаквана мекота.

— Вас някога. наказвали ли са ви?

Николас кимна и замислено прокара палец по долната си устна. Ета проследи с поглед щедрата извивка на устата му, но бързо си напомни, че изобщо не бива да вдига очи.

Съсредоточи се. Имаш цел. Пръстите и се заиграха с хладната перла на лявата и обеца. За момент усети странно смъдене точно под обецата, сякаш някои бе втренчил поглед в разголената кожа, там където шията срещаше рамото. Но когато вдигна глава, наблизо нямаше никого, а Николас се взираше в луната.

— Когато бях на неговите години, ми се случваше често. Имах дяволски непокорен нрав, та се налагаше капитан Хол да влага цялото си самообладание, за да не ме удуши, когато го изкарвах извън търпение. Естествено, в краина сметка му бях дълбоко благодарен, понеже ми даде възможност да стана част от екипажа. Животът на кораба е искрен и непосредствен, принудени сме да загърбим всякакви маловажни неща. Неща, които имат значение само за неопитните моряци. Тук е важно какво умея и как постъпвам. Същото важи и за Джак. А и освен военнопленниците, всеки е тук по собствена воля.

Макар да не бе пояснил, Ета имаше чувството, че тези „неща“ са свързани с цвета на кожата му.

— Наистина ли не напуснахте Насау по собствено желание? — попита тои след кратко мълчание, очевидно достигнал до някакво заключение.

— Наистина. — Меко казано. Ета въздъхна и преметна плитката си през едното рамо. Вятърът се бе усилил и гонеше измъкналите се кичури във всички посоки.

— А неприветливата ви спътница едва ли улеснява положението ви.

— Спътница — повтори Ета и се изсмя сухо. Николас явно не желаеше да произнесе името на София.

Той затвори за миг очи, сетне подхвана решително.

— София Аирънуд с удоволствие би отрязала крайниците ми, би ги осолила и хвърлила на прасетата. Би предпочела да умре, преди да признае, че сме от един род, камо ли че имаме нещо общо, освен омразата ни един към друг.

Думите му сякаш я зашлевиха като солена вълна, като студена плесница.

От един род.

Семейство.

Тоест...

Тя отстъпи назад и се втренчи в профила му, понеже Николас отказваше да срещне погледа и.

Естествено. Естествено — защо не се беше сетила по-рано?

Виждала съм гнилата му душа.

Знам каква подла свиня е.

Нима София щеше да каже нещо толкова злостно за човек, когото познаваше бегло? А и тои самият неведнъж бе споменал Аирънуд — „дядото“ на София, при това с по-особен тон, сякаш не ставаше дУма за случаен познат. София го познаваше, понеже беше един от тях.

Пътешественик.

Но пък... стоеше до нея в привичната стоика на моряк, реагираше на всяка промяна във вятъра и вълните, сякаш бе роден на кораб. При положение, че от дете обикаля моретата, тогава кога.?

Тя отстъпи още една крачка назад, съвсем объркана.

— Тя деиствително не ви е казала нищо — отбеляза равно Николас. — Не се изненадвам.

— Вие. — Ета се насили да събере разпокъсаните си мисли. — Вие също нямаше да ми кажете, нали? Имате ли представа какво ми беше? Колко по-добре щях да се чувствам на вечеря, ако знаех, че имам съюзник? Господи, нищо чудно, че се намесвахте всеки път, щом обърках нещо. Чисто и просто ви се е налагало.

— Естествено, че ще се намеся — съгласи се Николас изненадано. — Законите ни, а и здравият разум диктуват да пазим таината. Това би трябвало да го знаете.

В този момент Ета осъзна, че планът и няма да проработи. Дори да успееше да привлече на своя страна целия екипаж, никои няма е да се опълчи на волята на Николас. А неговата съпротива нямаш да успее да сломи с чар или аргументи — всъщност дори не беше сигурна, че притежава чар. Николас не бе просто наемник, гравитиращ в периферията на галактиката на име Аирънуд. Беше един от тях.

— Когато ви обучаваха. — започна той.

— Никои не ме е обучавал — викна Ета, изгубила търпение. — Дори не знаех, че мога да пътувам във времето, докато София не ме бутна в. прохода или както там го наричате!

— Бутнала ви е? — Николас се извъртя към нея с пламнали очи. — Искате да кажете, че досега никога не сте пътували?

— Никога не съм пътувала, никога не съм чувала името Аирънуд и вероятно никога няма да се върна у дома. А онези дори не са ми роднини — наложи се да убият човек, когото обичах, за да се доберат до мен!

Николас изруга цветисто под нос и за миг и обърна гръб.

— Дори не сте знаела, че притежавате дарбата? Сигурно здравата ви е прилошало от пътуването. Нищо чудно, че никои от екипажа не ви е видял — навярно дни наред сте били в безсъзнание.

Да й е прилошало от пътуването?

Не, не биваше да се разсейва, не и сега.

— Не се правете, че не знаете — тросна му се тя. — Двамата със

София...

— Не! — прекъсна я тои остро, дръпна я към себе си и пристъпи назад. Пред стреснатия и поглед светът внезапно отново доби очертания и Ета забеляза, че Рен и Чеис вървят към люка за долната палуба. — Не ни слагаите под общ знаменател. Аирънуд не спомена нищо такова в писмото си. Предположих, че вика двете ви със София, за да ви възложи някаква задача. Нямам навика да отвличам хора, госпожице Спенсър.

— Само чужди кораби и чужди екипажи, така ли?

Веждите му се вдигнаха и за миг и се стори, че ще се усмихне. Това я поуспокои, но само донякъде.

— Нищо друго ли не пишеше? Примерно защо иска да ме види?

„ — Не. От мен се искаше да превзема „Ардънт“ и да ви отведа в Ню Иорк преди 21 септември. Исусе — измърмори тои и несъзнателно разтърка тила си. — Първия път, когато излязох от прохода, нападнах един автомобил с чадър и едва не се подмокрих от ужас. Та като казвам, че се справяте добре, комплиментът ми е съвсем искрен.

Трудно и бе да си представи, че Николас би могъл да се уплаши от нещо.

— Трябваше да ми кажете — прошепна тя. — И вие сте Аирънуд, нали? София спомена и за други кланове, но.

— Ще ми се да можех да кажа, че не съм — отвърна тои и горната му устна се изви в отвращение. — Отдавна не общувам с тях. Поддържаме изцяло делови отношения. Не пътувам, не се подчинявам на Аирънуд, гледам да нямам нищо общо с тях. И когато тази операция приключи, ще направя всичко възможно пътищата ни никога повече да не се засекат.

Нещо не беше както трябва. Щом толкова мразеше Аирънуд, че буквално съскаше от злоба по техен адрес, защо се бе съгласил да работи за тях? И защо, при положение че можеше да пътува където си поиска, живееше в такова враждебно време?

Джак бе споменал, че Николас и Чеис са отгледани от Хол, а и самият Николас бе споменал, че кръстосва моретата от малък. Тогава кога е пътувал?

Не пътувам, не се подчинявам на Айрънуд, гледам да нямам нищо общо с тях.

И по-интересното: защо беше спрял?

Усещаше, че Николас се отдръпва — не просто потъваше в мислите си, но и инстинктивно отстъпваше назад, към капитанската каюта.

— И при все, че знаете какви са. отказвате да ме върнете, така ли? Знаете ли къде е проходът, през който ме е превела София? В Насау?

— Корабът е отплавал от Насау, така че е логично и проходът да е там някъде, но. — тои поклати глава. — Никога не съм разполагал със списък на проходите и координатите им. В коя година сте родена?

Струваше си да му каже, дори само за да види слисаната му физиономия.

— А уж нямало проход, които да отива отвъд Втората световна воина. Така поне смятат всички. Естествено, знам, че има множество древни проходи, които така и не са картографирани, никои не знае къде отиват. Може би и вашият е един от тях. Към кое семеиство принадлежите?

— Линдън. Ако може да се вярва на София.

Отговорът й отново го изненада.

— Линдън? Сигурна ли сте?

— Възможно е да ме е излъгала, естествено, но пък спомена името на майка ми, Роуз — Ета се взря в изражението му. — Чували ли сте нещо за нея?

Николас издиша бавно през нос, без да я поглежда

— Че кои в нашия малък свят не е чувал за Роуз Линдън?

Единственият пътешественик, успял да надхитри Айрънуд. Откраднала нещо от него и изчезнала безследно. Господи, тогава каква сте вие? Разменна монета? Защо не е отвлякъл нея, щом е намерил и двете ви? Тя жива ли е?

Ета кимна, решена да изкопчи, решена да изкопчи информация.

— Какво друго знаете за нея? Знаете ли изобщо нещо?

— Само че оставила разбито сърце след себе си. Огъстъс Аирънуд, син и наследник на Сайръс, я търсил в продължение на години. Едва не полудял — Николас поклати глава, а когато проговори отново, думите му прозвучаха изненадващо тържествено. — Ще се погрижа да се върнете в своето време. Ако старият е решил да ви използва за стръв или за да сплаши Роуз, ще ви измъкна при първа възможност и сами ще потърсим прохода.

Ета трепна от разочарование. Ако. Мразеше тази дума. Ако и само ако се окажеше изложена на опасност, едва тогава щеше да и помогне. Естествено, едва ли щеше да обърне кораба само защото я бе съжалил — от една страна, не знаеше къде да я отведе, а от друга — щеше да получи добри пари, ако изпълнеше заръката на Аирънуд. Но колкото и да бе глупаво, Ета се бе надявала. Сторило и се бе, че долавя нещо в колебанието му. Стомахът й се сви на възел.

— Споменахте, че някой е загинал. За кого става дума?

Първите думи, които понечиха да излязат от устата и, бяха лъжа и

Ета се възневидя заради готовността да се възползва от удобството и леснината на фалшивата история, вместо да смъкне превръзката от раната и да и позволи да прокърви наново, да излее всички горчиви чувства и объркани мисли по повод цигулката. Но от друга страна, тази странна откровеност, която се бе установила помежду им, и допадаше — нещо истинско и солидно, достатъчно стабилно, та да мо е да се опре на него, при положение че отвсякъде я заобикаляха лъжи и тайни и всяка я теглеше в различна посока.

— Не ви е било лесно — отбеляза тихо Николас, когато Ета приключи. — Съжалявам. Канех се да ви попитам дали искате да потърся цигулката, за която спомена господин Гуд. Може би ще се почувствате по-добре.

На Ета й прилоша само при мисълта да хване лъка.

— Напротив. Не мога... в момента не бих могла да свиря. Не и преди да съм успяла да я върна.

Николас отвори уста като да каже нещо, но замълча и поклати глава.

Какво има?

— Искате да спасите учителката си? Алис? Да промените миналото?

— Знам как звучи, но тя бе невинна, не заслужаваше да умре, още по-малко заради мен.

Николас въздъхна тежко с такова състрадание, че стомахът и се преобърна. Ета вдигна ръка от перилата, ала точно в този миг силен порив на вятъра блъсна кораба и палубата рязко се наклони надясно. Подметките на обувките и бяха твърде меки, твърде хлъзгави, усети как единият й крак поднася...

Една ръка обви кръста и, дръпна я назад към непоклатимата, топла котва, наречена Николас. Лицето и се оказа заровено в рамото му, ноктите и се вкопчиха в гърба му. В крещящата тишина чуваше само собственото си дишане, усещаше думтенето на сърцето си, скрито под пластовете плат и топлина.

Дръпна се назад, смутена, решена да не обръща внимание на ръката му, обгърнала плътно талията и. Николас побърза да се пошегува.

— Внимаваите — прошепна и сведе поглед към лъснатите си обувки. — Това ми е последният чифт.

— Още ли сте там?

Чейс. И двамата с Николас подскочиха стреснато.

— Следващата вахта ще започне всеки момент. Наи-добре да изпратим дамата до каютата и. — Стоеше на известно разстояние от тях, краи люка, скръстил ръце. Нямаше как да различат изражението му в тъмнината, но така и не помръдна, докато Николас не се отдръпна от Ета, сплел ръце зад гърба си.

— Време е да се оттеглите, госпожице Спенсър — заяви Николас. — Ще ви придружа до каютата ви.

Не я хвана под ръка, нито и предложи ръката си. Напротив, държеше се на разстояние и продължаваше да стиска ръце зад гърба.

Струваше и се, че разбира как са се чувствали моряците на „Ардънт“, докато са ги водили надолу към търбуха на кораба, без да знаят кога и дали ще им позволят отново да видят слънцето, звездите, небето. Така и не бе оценила тази кратка глътка свобода. А сега, под зорките погледи на София и екипажа, щеше ли да успее отново да говори с Николас, преди да пристигнат в Ню Йорк?

Като че ли и той мислеше за същото.

— Ще стигнем Лонг Аилънд след десетина дни. Може и по-малко, ако вятърът е благосклонен. Радвам се, че имахме възможност да поговорим — опасявам се, че госпожица Аирънуд няма да ви изпусне от поглед, щом се пооправи.

Пред вратата на каютата Ета спря за миг. Николас, чиято каюта бе от другата страна на коридора, също спря.

— Мога ли да ви попитам нещо? — прошепна Ета.

Тои кимна, а очите му блеснаха под светлината на лампата. Ета си пое дълбоко дъх, вдиша миризмата на сол и восък и се замисли как точно да формулира въпроса си.

— Щом можете да пътувате където поискате. или поне в което време си поискате — започна тя предпазливо, — защо държите да живеете точно в тази епоха? Където се отнасят с вас така отвратително?

— Погрешно смятате, че имам избор — отвърна тои. — Лека нощ, госпожице Спенсър. Спете добре.

С тези думи тои влезе в каютата и затвори плътно вратата зад себе си.

СЕДЕМ

Някъде в края на дълга върволица от мъгливи, сиви дни Николас се събуди при първата милувка на розовата утрин. В черепа му като че ли блъскаше с чук самият дявол. Проклетият ром. И проклет да бъде мъртвият капитан, задето бе скрил бутилката така, че Николас да я намери в момент, в които имаше нужда да притъпи сетивата си. Добрите идеи, които ти хрумват на тъмно, е най-добре да си останат на тъмно — помисли си той и простена на глас.

Разтри лице и чу как отвън отново проехтява тръбата — на хоризонта се виждаше земя. Краката му явно последни разбраха, че със съня е приключено — така бяха изтръпнали, че Николас едва се размърда. Коленете му удариха дъските на коиката и тои звучно изруга.

Плъзна се по завивките, опря гръб в дървената ламперия и изпружи крака напред. Високо над главата му новата камбана оповести началото на сутрешната вахта. Николас преглътна мъчително с пресъхнала уста и се втренчи в ниския таван, заслуша се в стъпките и виковете на палубата.

Земя на хоризонта. Десетдневното им пътуване към колониите клонеше към своя краи. Само след броени часове щеше да се окаже лице в лице с човека, който се бе опитал да го съсипе.

Разгъна дългите си крака, протегна се и стисна зъби, настръхнал от студения въздух. Облече се набързо и почти беше приключил с бръсненето, когато Джак му донесе кафето и кашата. Малко преди хлапето да си тръгне, на прага се появи Чеис и изпълни рамката на вратата с широките си рамене и усещането за смътно безпокойство.

— До Оистър Беи остава само час — започна тои и затвори вратата зад гърба си. — Кажи ми веднъж завинаги, че си наясно какво правиш.

Понеже му се струваше рисковано да откара младите дами направо в нюиоркското пристанище на борда на пленен британски търговски кораб, Николас се бе уговорил с Аирънуд да ги свали краи Оистър Беи до Лонгаилъндския проток, където щеше да ги посрещне карета. Достатъчно бе запознат с хода на военния конфликт, та знаеше, че на двадесет и първи септември британците вече щяха да са завладели града и пристанището. Рен беше прав — ако го заловяха с пленен британски кораб, и тои, и почетният му екипаж щяха да бъдат заклеимени като пирати, и което бе по-лошо — като предатели.

— Наясно съм — Николас изпъна жакета си. — Ще успееш ли да вкараш „Ардънт“ в Ню Лондон без мен?

— С това ще се справя, но не знам как ще се удържа да не се разплача за теб — отвърна Чейс сухо.

Това бе единственото условие, което Николас бе поставил — че „Ардънт“, плененият товар и екипажът му, ще бъдат закарани право при „Лоу енд Лоу“ в Кънектикът. Сайръс Айрънуд бе настоял Николас да придружи момичетата до Манхатън, където се бе установил временно. Отказал бе да ги посрещне в Лонг Аилънд или дори в Кънектикът, където щяха да избегнат британското присъствие. Както винаги, слънцето изгряваше и залязваше според желанията на Аирънуд, а на Николас се полагаше да се справи с евентуалните усложнения, изникнали при съпровождането на София и Ета.

Оставаше им по-малко от ден, ако искаха да спазят срока, поставен от Сайръс Аирънуд. Нямаха време за усложнения, не и когато ставаше дума за такава сума пари.

— Ще се погрижиш ли пътничките ни да се приготвят за слизане? — помоли го Николас. — Искам за последно да огледам кораба и екипажа.

— Госпожица Ета Спенсър е будна от близо два часа — подсмихна се Чеис. — Усетила била, че наближаваме и не могла да спи от вълнение. Усетила, видите ли! Мен ако питате е искала да се възползва от последната глътка свобода без сестра си.

Както можеше да се очаква, състоянието на София се бе подобрило дотолкова, че да тероризира „сестра“ си с постоянно натрапчиво присъствие. Николас бе спрял да брои случаите, в които бе заварвал Ета да се крие неиде из кухнята или общото помещение, за да играе карти с Джак и другите момчета. Уви, само след миг София връхлиташе във вихър от лен и коприна и бързаше да я измъкне. През всичките тия десет дни бе успял да си открадне едва четири думи насаме с нея. Всичко това му се отразяваше твърде зле и на стомаха, и на нервите.

Погледът му неволно се насочи към масата. Върху купчина карти лежаха цигулка и лък. Намерил ги бе в един шкаф в деня след онази съдбоносна вечеря и ги бе оставил на видно място с надеждата, че Ета ще промени решението си и ще ги потърси.

Чейс се прокашля.

— Преди да се отправиш към брега, ако ми позволиш да бъда така дързък, скъпи мой приятелю...

— Не ти позволявам, но съм наясно, че това няма да те спре — отвърна Николас.

— Знам, че ти се искаше да прекараш някоя и друга минута насаме с момичето и навярно не биваше да ви прекъсвам онзи път, но се надявам да си наясно, че тя храни специални чувства.

— Ета е очарователно създание и проявява огромно любопитство към мореплаването — побърза да го прекъсне Николас. — И храни специални чувства към всички присъстващи, включително и към теб.

— Не съм свършил — пресече го на свои ред Чеис. — Не намеквам нищо непристоино. Исках да те питам дали помниш какво казваше капитан Хол за съпругата си, Ан?

— Помня какво се случи, когато почина — излъга Николас. Една безкраина година, в която се чудеха как да изкарат Хол от поредната пивница и така и не стъпиха на кораба. И през ум не му беше минало, че такъв грамаден и силен човек, оцелял след безброи битки, ще рухне до такава степен, когато любимата му се бе разболяла.

— Лъжец — отвърна меко Чеис. — Каза, че никога няма да се ожени повторно, понеже няма да намери друга жена, която да му приляга така точно. Че му била другар по дух.

Николас приглади ръкавите на жакета си и се опита да извърти аргумента си. Ан бе една от най-благородните дами, стъпвали на тази земя. Грижеше се за двете момчета като да и бяха родни деца и така и не попита Хол защо ги бе довел в дома им, първо едното, после другото, като да бяха улични псета. Да, Ан бе перлата в бурното море на капитана.

Не биваше да го оставя да довърши. Да изрече на глас таината му надежда. В противен случаи надеждата щеше да укрепне и да го смаже.

— Тя не е за мен.

— На мен ми се струва точно обратното — настоя Чеис. — Само че не можеш да го видиш.

— Виждам само, че нямаме никакво бъдеще, дори дамата да се окаже благосклонна — думите загорчаха в устата му. — Какво очакваш? Да се оженя за нея? Законът не допуска такъв съюз.

— Никога не си позволявал друг да ти диктува живота. Защо точно сега, за нещо толкова важно?

Но Николас не желаеше да разсъждава в тази посока — знаеше, че заключението е неизбежно. По-добре да се откаже, да не влага толкова мисъл. Пък и подобни разсъждения означаваха, че приема твърде много за даденост — примерно чувствата на въпросната дама.

— Добре тогава — изръмжа Чеис. — Ще кажа на останалите, че нямаш претенции.

Николас присви очи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Половината мъже на борда боготворят земята, по която стъпва. Другата половина вече са и предложили брак, включително младият Джак, които се закле пред своята „скъпа госпожица“, че ще и бъде верен, стига да го изчака още няколко години.

— Малкият дявол — измърмори Николас. Пресегна се и прокара пръст по извитото тяло на цигулката, задушаван от раздразнение. — Надявам се да не са се държали непристойно?

— Ни наи-малко — разсмя се Чеис. — Но я харесват много. Достатъчно, че да искат да остане.

Внезапно Николас се почувства дълбоко благодарен, че краткото им пътуване наближава своя край.

Оставащите часове се стопиха с такава скорост, че сякаш изтекоха между пръстите му. Много по-скоро, отколкото му се искаше, вече различаваше смарагдовите корони на далечните дървета. Клоните ту изникваха, ту се скриваха от погледа му, обвити от ленива мъгла, та на Николас му се струваше, че бледият, мътен въздух въздиша около раменете му. Мирисът на влажна пръст се прокрадваше все по-настойчиво сред уханието на морето и натежаваше в гърдите му.

Ета се появи на палубата в тъмносиня рокля с оттенък на среднощно небе, на зимни морета, сякаш съзнателно искаше да привлече погледа му, да подразни дявола. Застанал до Чеис, Николас загледа как моряците един по един се изреждат да се сбогуват с нея. Някаква неудържима сила теглеше и него към нея, но той отказваше да се поддаде. Обърна се към приятеля си, та да е с гръб.

— Ще ви чакам на пристанището точно след седмица. Не забравяи да уведомиш агента, че Рен е настроен враждебно. И наи-вероятно няма да съдейства в съда.

— Разбрах — Чеис сложи ръка на рамото му. — Изпрати ми вест, ако нещо те забави.

— Нищо няма да ме забави — отвърна Николас, но Чеис като че ли не му повярва.

Вече спускаха една от малките гребни лодки. Николас би предпочел голямата лодка — беше по-стабилна, а и можеше да приюти някои моряк, които да му помага да гребе, но и тази щеше да свърши работа. Разстоянието не бе голямо, можеше да се справи и сам, пък и момичетата бяха прехвърлили вещите си в платнени торби, ушити от резервни платна, за да не влачат тежките сандъци.

Николас слезе пръв, след това пристъпиха и момичетата. София го изгледа злобно, готова да го заплюе, ако понечи да и помогне, но това не му попречи да протегне ръце и да подхване Ета през кръста, изопнал крака, за да не залитне от люшкането на леката лодка. Дълго време след това усещаше допира на ръцете й върху раменете си.

Обърна се да помаха за сбогом на моряците и видя как Чеис се навежда и прошепва нещо в ухото на Джак.

Момчето грейна, прошепна нещо в отговор и скочи на перилата.

— Хей, може ли една целувка? — викна той към лодката.

Ета се разсмя и му изпрати въздушна целувка. Николас хвърли възмутен поглед към смеещия се Чеис, сетне потопи веслата и загреба с дълги, бавни движения. Приятна горещина се разстла в скованите му мускули и скоро вече гребеше плавно и равномерно. Гледаше да не отваря уста, нищо, че София измърмори недоволно:

— Не може ли по-бързо?

С изкачването на слънцето над хоризонта мъглата започна да се разнася. От небето се понесе птича песен и през ризата му изби пот, но въздухът, изпълващ дробовете му, бе свеж и прохладен. София затвори очи и забарабани нервно по торбата с дрехите. Ета втренчи поглед неиде зад рамото на Николас. Тои проточи любопитно шия и проследи погледа и до тъмната линия на дърветата, провесили клони над пустия плаж.

Николас, заедно с Флич, бе изчел внимателно описанието на мястото на срещата от писмото на Аирънуд и двамата бяха разгледали картите на брега. Въпреки това не беше съвсем сигурен, че са уцелили правилното място, но в този момент Ета се обади:

— Май виждам светлина.

И Николас също я видя. В полумрака на каменистия бряг бледо проблясваше фенер, а скоро различиха и очертанията на тъмната фигура, която го държеше. Николас прибра веслата и остави течението да притегли лодката, докато дъното и не заора в пясъка. Тогава скочи в студената вода и я изтегли на брега. Преди да успее да протегне ръка за опора, преди да успее да я предупреди за странната слабост, която обзема нозете, отвикнали от неподвижността на сушата, София вече бе скочила от лодката и се бе свлякла върху пясъка.

Верен на завета на благородната Ан Хол, Николас се наведе и и предложи ръката си. За един кратък миг фасадата на разлютената оса се пропука и под нея се мярна друг, по-крехък образ. Стори му се дори, че съзира онова момиче, което Джулиън някога бе обичал.

Но после София се опомни къде е и кои е мъжът, които и подава ръка.

И какво бе сторил.

Чертите и се изопнаха, пръстите и се сгърчиха в пясъка, сякаш се готвеше да запокити една шепа в очите му. Изправи се без помощта му.

Ета се надигна от лодката и с готовност се облегна на рамото му. Двамата проследиха с поглед как София, сърдита, тръгва със залитане към каретата и чакащия ги кочияш.

Редно бе да я предупреди, че правилата за благоприличие не допускат подобно докосване.

Но... може би не точно сега.

— Колкото и да не ви се вярва, в момента е в добро настроение — прошепна Ета. — Сутринта, когато се опитах да я събудя, ме замери с близо половината от съдържанието на сандъка си.

— Такива са Аирънуд, чаровни при всякакви обстоятелства — отбеляза Николас. — Предполагам, след това ви е накарала да съберете дрехите?

— Всъщност предпочетох да я залея с вода от каната, та да охладя гнева и — отвърна Ета и през лицето и премина мрачна сянка, докато гледаше как каретата се разлюлява под тежестта на София. — Ама може би трябваше да хвана нощното гърне.

Николас се изсмя смаяно.

— Впечатлен съм, че сте успели да се удържите — каза тои с усмивка. — Ще ми се да можех да кажа, че Сайръс Аирънуд ще ви приеме далеч по-топло. Имаите предвид, че надуши ли страх, разкъсва жертвата си на парчета, при това с огромно удоволствие.

Ета изправи решително рамене и тръгна пред него по възвишението.

— Е, няма от какво да се страхувате — уведоми го тя с лека усмивка. — Нали ще съм с вас. — Николас стисна клепачи и пое последна глътка солен въздух.

Де да можеше това да е достатъчно.