Глава шеста Голямото пробуждане

И сега, наближавам края на това забележително събитие — така несравнимо по важност не само за нашите дребни, лични животи, но и за цялата история на човешкия род. Както казах в началото на разказа си, когато тази история бъде записана, въпросното събитие несъмнено ще се извисява над всички останали, подобно планина сред заобикалящите я по-ниски била. Нашето поколение е било дарено с изключителна съдба, след като е било избрано да преживее нещо толкова невероятно. Колко дълго ще траят последиците от него — това само бъдещето може да покаже. Колкото до мен, спокойно мога да заявя, че нещата никога повече няма да бъдат същите. Човек никога не може да осъзнае колко безпомощен и неосведомен е, нито че е подкрепян от невидима ръка, преди тя за миг да го стисне със сила, достатъчна да го смаже. Смъртта беше неизбежна за нас. И вече знаем, че във всеки един момент това може да се случи отново. Зловещото ѝ присъствие хвърля сянка върху живота на всички ни, но кой би отрекъл, че в тази сянка чувството за дълг, за трезвост и отговорност, признателността към значимостта и целите на живота, най-искреният копнеж за развитие и подобрение не са станали толкова истински, че да завладеят цялото ни общество от край до край? Говоря за нещо отвъд различията и догмите. То е по-скоро промяна на перспективата, разместване на усещането ни за пропорционалност, едно ярко осмисляне на факта, че сме незначителни и преходни твари, съществуващи заради благоволението и по милостта на първия студен полъх на неизвестността. Но ако това познание е накарало света да се замисли по-дълбоко, то поне според мен не го е направило по-тъжен. Несъмнено сме съгласни, че по-трезвите и сдържани удоволствия на настоящето са по-смислени, както и по-разумни от шумната, глупашка глъчка, която едно време минаваше за веселие — едно време така неотдавнашно и въпреки това немислимо. Онези празни животи, пропилени в безцелни посещения и посрещане на посетители, в тревоги за огромни и ненужни домакинства, в подреждане и протяжно консумиране на изкусни блюда, сега могат да открият здраве и покой в четенето, музиката, кроткото семейно общуване, което произлиза от едно по-просто и трезво разпределяне на времето. Сега по-здрави и изпълнени с повече удоволствия, те са по-богати отпреди, дори след като са заплатили увеличения дан към общото благо, който така повиши стандарта на живот по тези острови.

Има известен спор по въпроса за точния час на великото пробуждане. Като цяло е постигнато съгласие, че въпреки разминаването според различните часовници, може би е имало различни местни причини, които са повлияли на действието на отровата. Безспорно, във всеки отделен район, съживяването е било на практика едновременно. Множество свидетели твърдят, че в този момент часовникът „Биг Бен“ е показвал шест часа и десет минути. Кралският астроном е отбелязал шест часа и дванайсет минути по Гринуич. От друга страна, Леърд Джонсън, един много способен хроникьор от Източна Англия, е записал точно шест часа и двайсет минути. На Хебридските острови дори е отбелязан седем часът. В нашия случай не може да има каквото и да било съмнение, тъй като в онзи момент аз бях седнал в кабинета на Челинджър, а срещу мен стоеше неговият грижливо поддържан хронометър. Часът беше шест и четвърт.

Огромно униние измъчваше душата ми. Натрупаният ефект от всички ужасяващи гледки, на които бяхме станали свидетели по време на нашето пътешествие, тегнеше над сърцето ми. С моето цветущо здраве и изобилна физическа енергия, за мен беше рядкост да преживявам каквото и да било душевно страдание. Притежавах ирландския талант да откривам капка хумор дори в най-мрачните моменти. Но сега тъмнината беше ужасяваща и несломима. Останалите бяха на долния етаж и правеха планове за бъдещето. Аз седях до отворения прозорец, подпрял брадичката си с ръка, а умът ми беше потънал в унинието на ситуацията. Можехме ли да продължим да живеем? Това беше въпросът, който бях започнал да си задавам. Възможно ли бе да съществуваме в един мъртъв свят? Точно както във физиката по-голямото тяло притегля към себе си по-малкото, нямаше ли да изпитаме могъщо привличане към онази огромна маса на човечеството, която вече бе преминала в неизвестното? Как щеше да дойде краят? Дали със завръщането на отровата? Или Земята щеше да стане необитаема вследствие на зловредните вещества, произведени от повсеместното разлагане? Една групичка побъркани хора сред един мъртъв свят! Размишлявах над тази ужасяваща последна мисъл, когато някакъв слаб шум ме накара да погледна към пътя отдолу. Старият кон от кабриолета се изкачваше по хълма!

В същия миг си дадох сметка, че чувам чуруликането на птичките, някой да кашля на двора отдолу и как целият фонов шум се надига наоколо. И въпреки това помня, че погледът ми беше прикован именно в онзи абсурден, съсухрен кон на пределна възраст. Бавно и с хриптене, той се изкачваше по склона. След това погледът ми се премести върху кочияша, който седеше прегърбен на капрата, и най-накрая върху младия мъж, който се беше подал през прозореца и развълнувано нареждаше нещо. Всички те несъмнено бяха живи!

Всички отново бяха живи! Дали всичко е било заблуда? Беше ли възможно цялата работа с отровния пояс да е била само дълъг сън? За миг слисаният ми ум наистина бе готов да го повярва. След това сведох очи и видях подуващия се мазол на ръката ми, получил се при дърпането на въжето на градската камбана. Значи наистина се беше случило. И въпреки това — ето го сега света, съживен — ето го живота, който с пълна сила отново заливаше планетата. Сега, докато погледът ми се рееше над просторния пейзаж, аз го виждах във всяка една посока — и как се движи, дори по същия начин, както и преди да застине. Ето ги и играчите на голф. Възможно ли беше да довършваха започнатата игра? Да, ето един отстъпва от дупката, а онази групичка ей там се подготвят за удар, спор няма. Жътварите бавно се завръщаха към своята работа. Бавачката плесна едно от децата и след това забута количката обратно нагоре по хълма. Всички безгрижно бяха подели живота си оттам, откъдето го бяха оставили.

Аз изтичах бързо на долния етаж, но вратата на коридора бе отворена и дочух гласовете на събратята си откъм двора и техните шумни изумени възгласи. Как само си стискахме ръцете и се смяхме, когато се събрахме заедно, и как госпожа Челинджър ни разцелува от вълнение, преди най-накрая да се хвърли в мечешките обятия на своя съпруг.

— Но не може просто да са били заспали! — възкликна лорд Джон. — Дявол да го вземе, Челинджър, нали не вярваш, че всички онези хора са спели с изцъклени погледи и вкочанени крайници, с онези ужасни мъртвешки усмивки по лицата си!

— Това може да е било единствено състоянието, наречено каталепсия — отвърна Челинджър. — В миналото е било рядко явление и непрекъснато е било бъркано със смърт. Докато протича, телесната температура спада, дишането изчезва, пулсът е недоловим — в действителност то е смърт, с тази разлика, че е преходна. Дори най-схватливият ум — тук той затвори очи и се усмихна превзето, — трудно би могъл да си представи световна епидемия с подобни мащаби.

— Вие го определяте като каталепсия — отбеляза Съмърли, — но все пак това е просто едно име, и ние знаем за резултатите от нея толкова малко, колкото и за отровата, която я е причинила. В най-добрия случай можем да твърдим, че заразният етер е довел до временна смърт.

Остин седеше превит на две върху стъпалото на автомобила. Бях чул кашлянето му от горния етаж. Той бе стоял мълчаливо, обгърнал главата си с ръце, но сега си шепнеше нещо и оглеждаше колата.

— Дебелоглав младок! — измърмори той. — Не разбира от дума!

— Какво има, Остин?

— Няма масло, сър. Някой е бърникал по автомобила. Сигурно онова младо градинарче, сър.

Лорд Джон гледаше виновно.

— Не знам какво ми става — продължи Остин, като се олюляваше на краката си. — Сигурно ми е прилошало, докато съм го миел с маркуча. Мисля, че си спомням как паднах върху стъпалото. Но се кълна, че имаше масло.

Съвсем сбито на Остин беше разказано какво се бе случило с него и със света. Мистерията около капещото масло също му беше разяснена. Той изслуша с видимо и дълбоко недоверие разказа за това как един аматьор бе шофирал неговия автомобил, а сетне с огромен интерес и няколкото изречения, в които бяха съсредоточени нашите собствени преживявания в спящия град. Помня ясно какво отбеляза той, когато историята приключи.

— Пред „Банк ъф Ингланд“ ли се намирахте, сър?

— Да, Остин.

— С всички онези милиони вътре, докато целият свят е бил заспал?

— Точно така.

— И аз да го изпусна! — измърмори той и свъсено възобнови миенето на автомобила си с маркуча.

Внезапно дочухме хрущене на чакъл под колела. Старият кочияш беше спрял кабриолета точно пред вратата на Челинджър. Видях как младият пътник излиза отвътре. Миг по-късно домашната помощница, която бе така разрошена и смутена, все едно току-що се бе събудила от дълбока дрямка, се появи с един поднос и картичка върху него. Когато я прочете, Челинджър изсумтя свирепо и гъстата му черна коса сякаш се наежи от възмущение.

— Драскач! — изръмжа той.

Сетне добави с осъдителна усмивка:

— Все пак напълно естествено е целият свят да няма търпение да узнае мнението ми след подобно събитие.

— Едва ли неговата задача е точно това — каза Съмърли, — като се има предвид, че беше на пътя в своя кабриолет, още преди кризата да започне.

Погледнах картичката, на която пишеше: „Джеймс Бакстър, кореспондент от Лондон, „Ню Йорк Монитър“.

— Ще го приемете ли? — попитах аз.

— Не.

— О, Джордж! Трябва да се държиш по-мило и съобразително с хората. Със сигурност си научил нещо от всичко, което преживяхме.

Той изпуфтя и поклати отрицателно голямата си, упорита глава.

— Отровна порода! Нали, Малоун? Най-вредният плевел в съвременната цивилизация, послушното оръдие на шарлатанина и спънката в живота на себеуважаващия се човек! Някога да са казали добра дума за мен?

— Някога да сте казали добра дума пред тях? — отговорих аз. — Недейте така, сър, този непознат човек е дошъл специално за да се срещне с вас. Сигурен съм, че няма да се отнесете грубо с него.

— Добре, добре — измърмори той, — елате и говорете вместо мен. Предварително възразявам срещу подобно възмутително нахлуване в личния ми живот.

Той се затътри с мрънкане и сумтене след мен — като ядосан и раздразнителен булдог.

Елегантно облеченият млад американец извади своя бележник и мигновено си дойде на думата.

— Дойдох тук, сър — започна той, — защото нашите читатели в Америка много биха искали да разберат нещо повече за тази опасност, която според вас тегне над света.

— Не ми е известно към момента над света да дебне каквато и да било опасност — рязко отвърна Челинджър.

Репортерът го изгледа, донякъде изненадан от чутото.

— Имам предвид, сър, вероятността светът да навлезе в пояс от отровен етер.

— Към момента не очаквам да ни сполети нещо подобно — каза Челинджър.

Репортерът изглеждаше дори още по-озадачен.

— Вие сте професор Челинджър, нали така? — попита той.

— Да, сър, това е името ми.

— В такъв случай, не разбирам как можете да твърдите, че няма подобна опасност. Позовавам се на собственото ви писмо, публикувано от ваше име в „Лондон Таймс“ тази сутрин.

Беше ред на Челинджър да се учуди.

— Тази сутрин? — каза той. — Тази сутрин не е излизал брой на „Лондон Таймс“.

— Но, сър — каза американецът с нотка на възражение, — не можете да отречете, че „Лондон Таймс“ е всекидневник.

Той извади един брой от джоба си.

— Ето писмото, което имам предвид.

Челинджър се подсмихна и потърка ръце.

— Започвам да разбирам — каза той. — Значи сте прочели това писмо днес сутринта?

— Да, сър.

— И веднага дойдохте да ми вземете интервю?

— Да, сър.

— По пътя насам забелязахте ли нещо необичайно?

— Всъщност, ако трябва да съм честен, хората във вашия край ми се сториха по-ведри и като цяло по-човечни отпреди. Носачът понечи да ми разкаже някаква забавна история, а в тази страна това е напълно ново преживяване за мен.

— Само това?

— Да, сър, доколкото си спомням.

— Добре, тогава в колко часа потеглихте от гара „Виктория“?

Американецът се усмихна.

— Аз дойдох тук, за да интервюирам вас, професоре, но въпросите задавате предимно вие.

— По една случайност това ме интересува. Помните ли точния час?

— Разбира се. В дванайсет и половина.

— И кога пристигнахте?

— В два часа и петнайсет минути.

— И наехте кабриолет?

— Точно така.

— Какво е според вас разстоянието от гарата?

— Предполагам, около две мили.

— И колко време ви отне да стигнете дотук?

— Половин час може би, с този астматик отпред.

— Значи сега би трябвало да е три часът?

— Да, или малко след три.

— Погледнете часовника си.

Американецът го направи и след това изумено вдигна поглед към нас.

— Но как! — извика той. — Часовникът ми е спрял, защото не е навиван дълго време. Този кон със сигурност е счупил всички рекорди. Сега, като се вгледам, слънцето също е доста ниско в небето. Е, тук става нещо, което не разбирам.

— Когато се изкачвахте по хълма, не си ли спомняте да се е случило нещо необичайно?

— Май си спомням, че по едно време страшно ми се доспа. Сега се сещам, че исках да кажа нещо на кочияша, но не успях да му привлека вниманието. Вероятно е било заради горещината, но за кратко се почувствах замаян. Нищо повече.

— Така е и с целия човешки род — обърна се към мен Челинджър. — Всички за кратко са се почувствали замаяни. Все още никой от тях няма представа какво се е случило. Всички те ще подхванат наново работата си, точно както Остин се зае със своя маркуч или играчът на голф продължи към следващата дупка. Вашият редактор, Малоун, ще се захване отново с броя на вестника си и ще остане доста озадачен, когато открие, че един брой липсва. Да, млади ми приятелю — обърна се той към американския репортер, осенен от внезапен пристъп на весела разговорливост, — може да ви се стори интересна новината, че светът е изплувал от отровното течение, което се носи като Гълфстрийм из океана от етер. Също така ще ви бъде от полза да се информирате, че днес не е петък, двайсет и седми август, ами събота, двайсет и осми август, и че в продължение на двайсет и осем часа сте били в безсъзнание на хълма Ротърфийлд.

И както би се изразил моят американски колега, точно тук мога да сложа край на този разказ. Той представлява, както може би ви е известно, просто един по-пълен вариант на статията, която излезе в понеделник в „Дейли Газет“ — една статия, която бе световнопризната за най-великата журналистическа находка на всички времена и която доведе до продажбата на не по-малко от три милиона и половина броя на вестника. Още пазя онези великолепни заглавия, окачени в рамка на стената в кабинета ми:

ДВАЙСЕТ И ОСЕМ ЧАСА СВЕТОВНА КОМА

НЕЧУВАНО СЪБИТИЕ

ЧЕЛИНДЖЪР СЕ ОКАЗВА ПРАВ

НАШИЯТ КОРЕСПОНДЕНТ ОЦЕЛЯВА

ЗАВЛАДЯВАЩ РАЗКАЗ

СТАЯТА С КИСЛОРОДА

НЕОБИКНОВЕНО ПЪТУВАНЕ С АВТОМОБИЛ

МЪРТВИЯТ ЛОНДОН

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ

ОГРОМЕН БРОЙ ПОЖАРИ И ЖЕРТВИ

ЩЕ СЕ ПОВТОРИ ЛИ?

Под този величествен списък от заглавия беше публикуван репортаж в размер на девет вестникарски колонки и половина, в които бе отразена първата, последната и единствена гледна точка за този ден от историята на планетата — описана по най-добрия начин, на който е способен един наблюдател в продължение на един особено дълъг ден от собствения си живот. Челинджър и Съмърли публикуваха съвместен научен труд по темата, но на мен се падна да осведомя широката публика. Несъмнено спокойно мога да запея Nunc dimittis. Та какво друго предстои на един журналист след подобно нещо освен падение!

Но нека не завършвам със сензационни заглавия и един скромен личен триумф. Вместо това нека цитирам звучните слова, с които най-големият сред всекидневниците завърши своята уводна статия — една статия, до която може би вечно ще се допитва всеки мислещ човек.

„Доказана беше вечната общоизвестна истина — написа „Таймс“, — че нашият човешки род е немощен пред безбрежните потайни сили, които ни заобикалят. От старите пророци и от учените на нашето време до нас достигна едно и също послание и предупреждение. Но както всички често преговаряни истини, с времето тази беше загубила част от своята непосредственост и убедителност. Нужен беше урок, едно истинско преживяване, което да я затвърди. Тъкмо от това благотворно, но ужасяващо изпитание изплуваме сега с умове, все още вцепенени от внезапността на удара, и души, смирени от осъзнаването на собствените ни ограничения и безсилие. Светът е заплатил пагубна цена в името на този урок. Все още нямаме никаква представа за пълните мащаби на катастрофата, но разрухата от пожарите в Ню Йорк, Ню Орлийнс и Брайтън сама по себе си представлява една от най-големите трагедии в историята на човешкия род. Когато докладът за железопътните и плавателните произшествия бъде завършен, той ще представлява едно мрачно четиво, макар някои доказателства да сочат, че в огромен брой от случаите водачите на влаковете и параходите са успели да изключат своите двигатели, преди да отстъпят пред отровата. Но обективните загуби, били те и огромни — както човешки животи, така и материални блага — не са най-важното, с което следва днес да занимаваме умовете си. С времето всичко това може да бъде забравено. Но онова, което ще помним и което ще продължава да владее мислите ни, е това разкритие за възможностите на Вселената и доказателството колко точно тесен е пътят на нашето материално съществуване и какви бездни може би зеят от двете му страни. Сериозността и смирението стоят в основата на чувствата, които изпитваме днес. Нека върху тях съградим един по-честен и почтителен род, който на свой ред да построи един по-достоен храм на нашето съществуване.“

Загрузка...