Отровният пояс

Глава втора Приливът на смъртта

Докато прекосявахме коридора, телефонът иззвъня и ние станахме неволни слушатели на участието на професор Челинджър в последвалия диалог. Казвам „ние“, но всеки в радиус от сто ярда би чул боботенето на чудовищния му глас, който отекваше из къщата. Репликите му дълго останаха в съзнанието ми.

— Да, да, разбира се, аз съм… Да, несъмнено, самият професор Челинджър, прочутият професор, кой друг?… Разбира се, всяка дума, в противен случай не бих го написал… Не бих се учудил… Има всички признаци за това… В рамките на ден, най-много два… Е, аз не мога да направя нищо по въпроса, нали?… Много неприятно, безспорно, но предполагам, че ще засегне и някои по-важни от вас хора. Няма полза от хленчене… Не, в никакъв случай не бих могъл. Трябва да си пробвате късмета… Това е достатъчно, сър. Глупости! Имам нещо по-важно за вършене от това да слушам подобни празни приказки.

Той затвори слушалката с трясък и ни поведе нагоре по стълбите, към един просторен апартамент, който представляваше кабинетът му. Върху огромното махагоново писалище лежаха неотворени седем или осем телеграми.

— Наистина — каза той, докато ги събираше в ръка, — започвам да мисля, че за хората би било по-изгодно да се сдобия с телеграфен адрес. Вероятно, „Ной, Ротърфийлд“ би било най-удачно.

Както обикновено, когато подхвърлеше някоя засукана шега, той се облегна на писалището си и избухна в смях, а ръцете му така започнаха да се тресат, че едва успяваше да отвори пликовете.

— Ной! Ной! — прихна той, с червено като цвекло лице, докато лорд Джон и аз се усмихвахме съчувствено, а Съмърли, подобно на козел с лошо храносмилане, клатеше глава с язвително негодувание. Най-сетне Челинджър, със същото гръмко боботене, започна да отваря телеграмите си. Ние, тримата, стояхме край еркерния прозорец, заети да се любуваме на великолепната гледка.

Несъмнено си струваше човек да я види. Пътят, със своите плавни завои, ни беше издигнал на значителна височина — седемстотин фута, както узнахме впоследствие. Къщата на Челинджър се намираше на самия край на хълма и от южната ѝ страна, където се намираше прозорецът на кабинета, погледът се спускаше отвисоко по обширната гориста местност, след която меките извивки на Саут Даунс* образуваха вълнист хоризонт. Между два от хълмовете неясна димна пелена бележеше местоположението на град Луис. Непосредствено под нас се простираше хълмисто зелено поле, прорязано, разбира се, от тучните земи на игрището за голф в Кроубъро, осеяни с играчи. Малко по на юг, отвъд една поляна сред горите, се виждаше част от железопътната линия между Лондон и Брайтън. Право пред нас, точно под носовете ни, имаше малък ограден двор, в който стоеше автомобилът, докарал ни от гарата. [* Национален парк в Хампшир, Южна Англия, прочут с живописните си възвишения — Бел. пр.]

Едно възклицание на Челинджър ни принуди да се обърнем. Той беше прочел и грижливо подредил своите телеграми на купчинка върху писалището си. Широкото му, грубовато лице — или поне онази част от него, която се виждаше над сплъстената му брада — все още бе силно зачервено и той явно все още бе под влиянието на някакво силно вълнение.

— Е, господа — каза той с такъв глас, сякаш се обръщаше към цяло множество, — това несъмнено е едно любопитно събиране и се случва при изключителни — бих казал нечувани — обстоятелства. Мога ли да попитам дали по време на пътуването си от града забеляхте нещо?

— Единственото, което забелязах — каза Съмърли с кисела усмивка, — е, че нашият млад другар не е подобрил поведението си през изминалите години. Съжалявам, че се налага да го заявя, но имах сериозни оплаквания от държанието му във влака и не мога да не отбележа, че това остави у мен изключително неприятно впечатление.

— Хайде, хайде, понякога всички можем да бъдем малко скучновати — каза лорд Джон. — Младият ни приятел не целеше да обиди никого. В края на краищата той е представител на пресата, така че ако му отнема половин час, за да разкаже един футболен мач, то това е негово право, за разлика от повечето хора!

— Половин час, за да разкажа един мач! — възнегодувах аз. — Та нали точно вие се впуснахте в половинчасови многословия за някакъв си бивол! Професор Съмърли ми е свидетел.

— Далеч не бих могъл да отсъдя кой от двама ви беше по-отегчителен — каза Съмърли. — Заявявам ви, Челинджър, че докато съм жив, не искам повече да чуя нито за биволи, нито за футбол.

— Не съм обелил и дума на тема футбол — възразих аз.

Лорд Джон подсвирна пронизително, а Съмърли поклати тъжно глава.

— И толкова рано през деня — каза той. — Много жалко, наистина. Докато си седях тъжен и мълчаливо замислен…

— Мълчаливо! — възкликна лорд Джон. — Но как, та вие през целия път не спряхте с вашите кабаретни имитации — по-скоро се държахте като грамофон, а не като човек.

Съмърли изправи рамене с горчиво негодувание.

— Можете да остроумничите колкото си искате, лорд Джон — рече той с изражение, кисело като оцет.

— Дявол да го вземе, та това е истинска лудост! — възкликна лорд Джон. — Изглежда, всеки от нас знае какво са правили другите, а никой от нас не е наясно какво е правил сам. Нека разясним всичко от самото начало. Качихме се в едно купе за пушачи първа класа, нали така? След това започнахме да спорим по темата за писмото на нашия приятел Челинджър в „Таймс“.

— О, така ли сте направили? — възнегодува нашият домакин и очите му започнаха да се притварят войнствено.

— Съмърли, вие казахте, че е невъзможно да има нещо вярно в неговите твърдения.

— Бога ми! — каза Челинджър, като изпъчи гърди и поглади брадата си. — Невъзможно е да има нещо вярно? Сякаш съм чувал тези думи и преди. И мога ли да попитам какви са доводите на великия и прочут професор Съмърли, с които той обори скромния индивид, посмял да изрази мнение по въпроса за научните възможности? Може би, преди да срази това жалко нищожество, той ще склони да поясни как е сформирал своите враждебни възгледи.

Той се поклони, сви рамене и разпери ръце, докато със своя пресилен и грубоват сарказъм.

— Пояснението е много просто — каза твърдоглавият Съмърли. — Аз заявих, че ако етерът, обгръщащ Земята, беше толкова токсичен в едната ѝ четвъртина, че да предизвика опасни симптоми, то е много малко вероятно ние, тримата, седнали във вагона на влака, да останем напълно незасегнати.

Обяснението му донесе на Челинджър единствено гръмко развеселение. Той се смя, докато сякаш всичко в стаята не започна да се тресе.

— Нашият достопочтен Съмърли не за пръв път е недотам запознат с всички факти — каза най-сетне той, като бършеше потта от челото си. — Сега, господа, най-добрият начин да ви разясня всичко, е като ви разкажа подробно какво направих самият аз тази сутрин. Ще ви бъде по-лесно да намерите извинение за всяко умствено прегрешение от моя страна, когато си дадете сметка, че дори на моменти моята собствена уравновесеност е претърпявала смущения. От доста години в нашето домакинство имаме домашна помощница — жена на име Сара, чиято фамилия никога не съм си правил труда да запомня. Тя е жена със строго и неотстъпчиво изражение, стегнато и въздържано поведение, много невъзмутима по природа, и от опита си с нея не сме забелязвали да е давала воля на каквито и да било чувства. Докато седях сам по време на закуска — госпожа Челинджър има навика да прекарва сутрините в стаята си — внезапно ми се стори забавно и поучително да проверя дали бих могъл да изпробвам границите на невъзмутимото спокойствие на тази жена. Съчиних прост, но ефикасен експеримент. След като съборих една малка ваза с цветя, която стоеше в центъра на покривката, аз позвъних със звънчето и се промъкнах под масата. Тя влезе в стаята и както очаквах, се приближи и се наведе над масата, за да върне вазата на място. Зърнах памучен чорап и ботуш с ластици около глезена. Подадох глава напред и впих зъби в нейния прасец. Опитът имаше невъобразим успех. В продължение на няколко секунди тя остана на място като вцепенена, вперила поглед надолу към главата ми. После нададе писък и се отскубна, след което се втурна вън от стаята. Аз я последвах, с намерението да ѝ обясня всичко, но тя продължи надолу по алеята за автомобили и няколко минути по-късно успях да я видя с помощта на военния си бинокъл, докато се придвижваше с голяма бързина в югозападна посока. Споделям ви тази случка точно така, както протече. Посявам историята в умовете ви и очаквам да покълне. Дали хвърля някаква яснота? Дали ще ви наведе на някаква мисъл? Какво мислите вие, лорд Джон?

Лорд Джон печално поклати глава.

— Ако не престанете, скоро ще си навлечете сериозни проблеми — каза той.

— Може би вие бихте искали да изразите мнение, Съмърли?

— Челинджър, трябва незабавно да изоставите всичката си работа и да прекарате три месеца в немски курорт с минерални бани — каза той.

— Проницателно! Проницателно! — възкликна Челинджър. — А сега, млади ми приятелю, дали е възможно мъдростта да дойде от вас, след като по-възрастните претърпяха пълен провал?

Така и стана. Казвам го възможно най-скромно, но така и стана. Разбира се, за вас, след като знаете какво се случи, всичко изглежда очевидно, но когато за нас беше още ново, далеч не бе толкова ясно. Но изведнъж ме връхлетя с цялата сила на пълната увереност.

— Отрова! — извиках аз.

Тогава, още докато изричах думата, в ума ми проблеснаха спомените за цялото сутрешно преживяване, от бивола на лорд Джон до собствените ми истерични сълзи и до възмутителното поведение на професор Съмърли, та чак до странните случки в Лондон, свадата в парка, нескопосания шофьор, кавгата пред склада за кислород. Внезапно всичко си дойде на мястото.

— Разбира се! — извиках отново аз. — Това е отрова. Всички ние сме отровени.

— Точно така — каза Челинджър и потърка ръце, — всички сме отровени. Планетата ни се е гмурнала в отровния пояс от етер и сега лети още по-навътре през него, със скорост от няколко милиона километра в минута. Нашият млад приятел обрисува причината за нашите тревоги и затруднения с една-единствена дума — „отрова“.

Спогледахме се в изумено мълчание. Сякаш нямаше коментар, който да подхожда на ситуацията.

— Има една умствена задръжка, с помощта на която подобни симптоми могат да бъдат проверени и контролирани — каза Челинджър. — Не мога да очаквам да открия наличието ѝ у всеки един от вас в същата степен, в която се прояви у мен, тъй като предполагам, че силата на умствените ни процеси до известна степен се различава. Но несъмнено тя е налице и у нашия млад приятел. След малкия изблик на емоции, който така смути моята домашна помощница, аз седнах и разсъдих. Казах си, че никога преди не съм чувствал порив да ухапя член домакинството си. Значи този импулс е бил противоестествен. И в миг прозрях истината. Прегледах се и установих, че пулсът ми е с десет удара над обичайното, рефлексите ми са засилени. Допитах се до своя по-висш и разумен дух, истинския Дж. Е. Ч., седнал спокоен и неуязвим зад цялото това молекулярно смущение. Привиках го, за да наблюдавам безумните умствени номера, които отровата ще ми изиграе. Открих, че аз наистина съм господарят. Можех да разпозная и ръководя един разстроен ум. Беше едно забележително проявление на победата на ума над материята, тъй като ставаше дума за победа над точно онази форма на материята, която е най-тясно свързана с ума. Почти бих казал, че умът бе повреден, а личността го ръководеше. Затова, когато съпругата ми слезе от горния етаж и ми се прииска да се промъкна зад вратата и да я стресна с някой див крясък, докато влиза в стаята, аз съумях да потуша този порив и да я посрещна достойно и сдържано. Едно възсилно желание да крякам като патка, също бе посрещнато и овладяно по този начин.

По-късно, когато слязох да поръчам автомобила и открих Остин, надвесен над него, погълнат в ремонтна дейност, аз овладях протегнатата си ръка, след като я бях вдигнал, и се въздържах да му осигуря едно преживяване, което вероятно щеше да го накара да последва примера на домашната помощница. Тъкмо обратното — докоснах го по рамото и му заръчах автомобилът да бъде навреме пред вратата, за да ви посрещна на гарата. Към настоящия момент аз почти насила устоявам на изкушението да хвана професор Съмърли за тази негова глупава стара брада и да разклатя яростно главата му напред-назад. И въпреки това, както виждате, се въздържам прекрасно. Нека ви послужа за пример.

— Ще внимавам за онзи бивол — каза лорд Джон.

— А аз — за футболния мач.

— Може и да имате право, Челинджър — каза Съмърли със смирен глас. — Склонен съм да призная, че моят ум е по-скоро критично, а не конструктивно настроен, и не съм готов да приема която и да било нова теория — особено когато е толкова необичайна и фантастична като тази. Въпреки това, когато прехвърлям наум събитията от сутринта и обмислям отново нелепото поведение на моите спътници, не ми е трудно да повярвам, че за техните симптоми е била отговорна някаква отрова със стимулиращ характер.

Челинджър плесна шеговито своя колега по рамото.

— Имаме прогрес — каза той. — Несъмнено имаме прогрес.

— Но кажете, сър — попита смирено Съмърли, — какво е вашето мнение за развоя на близкото бъдеще?

— С ваше разрешение, ще кажа няколко думи по тази тема.

Той се настани зад писалището си и късите му, набити крака се залюляха пред него.

— Присъстваме на едно страшно и ужасяващо събитие. Това според мен е краят на света.

Краят на света! Погледите ни се обърнаха към огромния еркерен прозорец и ние отправихме взор към лятната красота на провинциалния пейзаж, дългите склонове, покрити с пирен, великолепните имения, уютните ферми, любителите на спорта по игрището за голф.

Краят на света! Човек често е чувал тези думи, но идеята, че биха могли да имат непосредствено практическо значение — че това няма да се случи на някоя неопределена дата, а сега, днес — бе една всепомитаща, потресаваща мисъл. Всички бяхме застинали и сериозно, мълчаливо очаквахме Челинджър да продължи. Неговото завладяващо присъствие и външност придаваха такава сериозност на думите му, че за миг всичките му просташки и нелепи постъпки избледняха и той се извиси над нас, сякаш беше нещо величествено, отвъд мащабите на обикновената човешка раса. И тогава ме връхлетя, поне мен, забавният спомен за това как на два пъти, откакто влезе в стаята, избухна гръмко в смях. Несъмнено, казах си аз, умствената безпристрастност има своите граници. Кризата все пак не би могла да бъде толкова страшна или скорошна.

— Представете си чепка грозде — каза той, — покрито с нищожно, но пагубно количество бацил. Градинарят го промива с някакво дезинфекциращо вещество. Може би иска гроздето да бъде по-чисто. Може би се нуждае от свободно място, за да отгледа някакъв нов бацил, не толкова пагубен колкото последния. Той потапя гроздето в отровата и то умира. Нашият Градинар според мен е напът да потопи Слънчевата система — и човешкият бацил, малкият смъртен вибрион, който се вие и гърчи по най-външния слой на планетата, само след миг ще бъде стерилизиран и унищожен.

Отново настъпи тишина, смутена единствено от гръмките трели на телефонния звън.

— Един от нашите бацили жално писука за помощ — каза той с мрачна усмивка. — Започват да осъзнават, че Вселената в действителност не се нуждае от това съществуването им да продължи.

Нямаше го в стаята минута или две. Помня, че никой не наруши мълчанието в негово отсъствие. Изглежда, ситуацията не предполагаше каквито и да било думи или забележки.

— Началникът на здравеопазването в Брайтън — каза той, когато се завърна. — По някаква причина симптомите се развиват по-бързо на морското равнище. Нашите седемстотин фута надморска височина ни осигуряват предимство. Хората изглежда са научили, че аз съм най-големият авторитет по въпроса. Няма съмнение, че това се дължи на писмото ми в „Таймс“. Когато пристигнахте, разговарях с кмета на един голям провинциален град. Може би сте ме чули по телефона. Той явно придаваше прекомерна стойност на собствения си живот. Аз му помогнах да преосмисли представите си.

Съмърли се беше изправил на крака и стоеше до прозореца. Тънките му, костеливи ръце трепереха от вълнение.

— Челинджър — каза той със сериозен глас, — това е твърде важно, за да се уповаваме на лекомислени доводи. Не мислете, че желая да ви подразня с някой от въпросите си. Но бих искал да насоча вниманието ви към възможността за грешка във вашата информация или в логиката на аргументите ви. Ето го слънцето, грейнало в синьото небе, ярко както винаги. Ето ги храстите, цветята и птиците. Ето ги и хората, които се наслаждават на живота си на игрището за голф, а отвъд тях — работниците, които събират реколтата. Казвате ни, че и тях, и нас може би ни грози пълно унищожение — че този слънчев ден може би е краят на света, който човешката раса тъй дълго е очаквала. Доколкото ни е известно, вие базирате това чудовищно твърдение на какво? На някакви аномалии сред линиите в светлинния спектър… на слухове от Суматра… и на някакво любопитно личностно вълнение, което и самите ние сме забелязали у себе си. Последният симптом не е не е толкова значителен, че и вие, и ние да не бихме могли, с известно съзнателно усилие, да го контролираме. Няма нужда от официалности, Челинджър. И преди сме се изправяли заедно пред смъртта. Говорете и ни кажете как точно стоят нещата и какви според вас са изгледите за бъдещето ни.

Беше една смела, хубава реч — реч, обладана от непоколебимия и силен дух, който се криеше зад цялата язвителност и враждебност на стария зоолог. Лорд Джон стана на крака и му стисна ръката.

— Точно това мисля и аз, дума по дума — каза той. — Сега, Челинджър, от вас зависи да ни кажете как стоят нещата. Ние не сме притеснителни хора, както добре знаете; но когато ви дойдем на гости за почивните дни, а се окаже, че вместо това сте се засилили с всичка сила към Деня на страшния съд, бихме искали да получим някакво обяснение. Каква е опасността, колко е голяма и какво ще направим, за да я посрещнем?

Той стана на крака, висок и силен, огрян от слънчевата светлина през прозореца, отпуснал загорялата си ръка върху рамото на Съмърли. Аз седях облегнат в едно кресло, с угаснала цигара между устните си, застинал в онзи унес, който придава на възприятията изключителна яснота. Може да е бил нов стадий на отравянето, но всички несвойствени пориви бяха отшумели и заменени от едно все по-апатично и едновременно с това проникновено състояние на ума. Бях само наблюдател. Всичко ми изглеждаше така, сякаш не е моя грижа. Но пред мен имаше трима силни мъже, озовали се в страховита криза, и аз бях запленен от това да ги наблюдавам. Челинджър свъси тежките си вежди и поглади брадата си, преди да отговори. Личеше, че много внимателно преценява думите си.

— Какви бяха последните новини, преди да напуснете Лондон? — попита той.

— Около десет часа сутринта бях в редакцията на „Газет“ — казах аз. — Точно тогава се получи съобщение от телеграфната агенция в Сингапур, в което се твърдеше, че болестта е повсеместна в Суматра и в резултат на това морските фарове не са били запалени.

— Оттогава събитията ускориха своя ход — каза Челинджър, като взе купчината телеграми. — Аз поддържам непрестанна връзка с властите и с пресата, затова съм наясно с новините от всички възможни страни. Всъщност налице е едно всеобщо и настойчиво желание да отида в Лондон; но не виждам какво добро би произлязло от това. От информацията става ясно, че натравянето започва с умствено вълнение; казват, че бунтовете в Париж тази сутрин са били много ожесточени, а уелските миньори са обезумели. Доколкото може да се вярва на получените данни, това превъзбудено състояние, което варира в зависимост от расите и индивидите, е последвано от възторженост и избистряне на ума — струва ми се, тъкмо сега долавям подобни признаци у нашия млад приятел — и на свой ред, след относително дълъг период, се превръща в кома, която бързо води до смърт. Предполагам, доколкото позволяват познанията ми по токсикология, че има някои видове растителни отрови…

— Татул — предложи Съмърли.

— Отлично! — възкликна Челинджър. — В името на научната прецизност, нека да именуваме нашето токсично вещество. Нека бъде „татулон“. На вас, драги мой Съмърли се пада честта — посмъртно, за жалост, но все така безпрецедентно — да дадете име на вселенския унищожител, на дезинфектанта на Големия Градинар. Симптомите на татулона, значи, може да се считат за посочените от мен. Те ще засегнат целия свят и след тях няма да остане какъвто и да било живот, това за мен е сигурно, тъй като етерът е повселенско вещество. До момента поведението му на засегнатите места е било своенравно, но разминаванията са в рамките просто на часове и то прилича на наближаващ прилив, който залива един пясъчен бряг, след това още един и се движи в различни посоки, по променливи течения, докато най-накрая не потопи всичко. Действат закони, свързани с поведението и разпределението на татулона, които биха били обект на изключителен интерес, ако оставащото време ни позволяваше да ги изучим. Доколкото успявам да ги проследя…

Тук той погледна към своите телеграми.

— … по-слабо развитите раси първи са реагирали на неговото влияние. Има отчайващи данни от Африка, а австралийските аборигени, изглежда, вече са били напълно изтребени. Към момента северните раси показват значително по-добра устойчивост от южните. Тази, както виждате, е изпратена от Марсилия в девет и четиресет и пет минути тази сутрин. Предавам ви я дословно:

— Час по-късно пристигна следващата, от същия източник:

— Получи се подобна телеграма и от Париж, където ситуацията все още не е толкова сериозна. Изглежда, Индия и Персия са изцяло покосени. Славянското население в Австрия е изтребено, докато германското е почти незасегнато. Общо казано, обитателите на полята и крайбрежията, доколкото разбирам от оскъдната налична информация, са изпитали ефектите по-бързо, отколкото онези, които живеят във вътрешността на континентите и по високите части. Дори малко увеличение в надморската височина се отразява значително и може би, ако някой от човешката раса оцелее, той би се намирал именно на някой висок планински връх, подобен на библейския Арарат. Дори нашето хълмче може да се окаже временен остров сред едно бедствено море. Но с настоящите темпове, след няколко кратки часа, ние всички ще бъдем потопени.

Лорд Джон Рокстън избърса потта от челото си.

— Онова, което не мога да проумея — каза той, — е как можете да стоите тук и да се смеете с тази купчина телеграми в ръката. Аз съм се сблъсквал със смъртта по-често от повечето хора, но повсеместна смърт — това е ужасно!

— Колкото до смеха — каза Челинджър, — не забравяйте, че както и вас самия, аз не съм незасегнат от възбуждащите мозъчни ефекти на етеровата отрова. Но колкото до ужаса, който повсеместната смърт явно всява у вас, бих казал, че донякъде преувеличавате. Ако ви пуснат в открито море, сам, в обикновена лодка, в неизвестна посока, разбира се, може да се почувствате съкрушен. Изолацията, несигурността биха ви потиснали. Но ако се отправите на вашето пътешествие в хубав кораб, придружен от всички роднини и познати, бихте чувствали поне, колкото и да остава неизвестна посоката, че по време на общото и споделено преживяване до края ще останете в същата тази общност. Една самотна смърт може и да е ужасяваща, но една повсеместна такава, която изглежда и толкова безболезнена, не е, по моя преценка, повод за страх. Напротив, аз изпитвам съчувствие към човека, който се ужасява от мисълта да оцелее, след като всичко научено, прочуто и възвишено е изчезнало навеки.

— Какво тогава предлагате да направим? — попита Съмърли, който за разлика от друг път, беше кимал в съгласие с доводите на своя побратим учен.

— Да обядваме — каза Челинджър, когато в къщата се разнесе ударът на гонга от кухнята. — Имам готвачка, чиито омлети отстъпват единствено пред нейните котлети. Не ни остава друго, освен да вярваме, че никое космическо смущение не е притъпило нейните изключителни умения. Моето „Шарцбергер“ от 96-та също трябва да бъде спасено, доколкото зависи от общите ни и искрени усилия, от ужасната съдба виното от една отлична реколта да не бъде изпито.

Той повдигна огромното си тяло от писалището, на което бе седял, докато бе обявявал края на света.

— Хайде — каза той. — Колкото по-малко време ни остава, толкова по-необходимо е да го прекараме в трезва и разумна наслада.

И наистина, обядът се оказа много приятен. Вярно е, че не можехме да забравим за ужасната ситуация, в която се намирахме. Цялата сериозност на случващото се беше надвиснала над умовете ни и превземаше мислите ни. Но несъмнено тъкмо душата, която никога не се е изправяла пред смъртта, най-силно се плаши от нея накрая. Всеки един от нас, през един величав период от живота си, бе живял в нейното присъствие. Колкото до дамата, тя се осланяше на решителните напътствия на своя могъщ съпруг и на драго сърце щеше да го последва накъдето я отведе. Бъдещето ни принадлежеше на съдбата. Настоящето — на нас.

Прекарахме го във ведро другаруване и лека забава. Умовете ни бяха, както вече казах, необичайно бистри. Дори аз бях духовит на моменти. Колкото до Челинджър, той бе чудесен! Никога не бях осъзнавал вроденото величие на този човек, размаха и мощта на неговите прозрения. Съмърли го подмами със своя вечен язвителен критицизъм, докато лорд Джон и аз се смеехме на двубоя, а дамата, сложила ръка на ръкава му, удържаше под контрол шумните изблици на философа.

Живот, смърт, орис, човешката съдба — това бяха поразителните теми през онзи паметен час, станал съдбоносен с факта, че с напредването на обяда необичайните и внезапни възторзи в ума ми и гъделите в крайниците ми оповестиха, че невидимият прилив на смъртта бавно и леко се надига около нас. В един момент видях как лорд Джон внезапно слага ръка пред очите си, а в друг забелязах как Съмърли изведнъж се стоварва в стола си. Всеки дъх, който поемахме, бе зареден с тези странни сили. И въпреки това умовете ни бяха щастливи и в покой.

Накрая Остин остави цигарите на масата и понечи да се оттегли.

— Остин! — каза неговият господар.

— Да, сър?

— Благодаря ти за вярната служба.

Усмивка изненада загрубялото лице на прислужника.

— Изпълнявах дълга си, сър.

— Очаквам краят на света да настъпи днес, Остин.

— Да, сър. В колко часа, сър?

— Не мога да кажа, Остин. Преди вечеря.

— Много добре, сър.

Сдържаният Остин отправи поздрав и се оттегли. Челинджър си запали цигара и като придърпа своя стол по-близо до този на съпругата си, взе ръката ѝ в своята.

— Знаеш как стоят нещата, мила моя — каза той. — Обясних всичко и на нашите приятели тук. Ти не се страхуваш, нали?

— Нали няма да боли, Джордж?

— Не повече от райски газ при зъболекаря. Всеки път, когато са ти го пускали, на практика си умирала.

— Но това е приятно чувство.

— Може и със смъртта да е така. Износената телесна машина не може да записва своите преживявания, но добре познаваме умственото удоволствие, което се крие в съня или транса. Природата може да съгради една красива врата и да я окичи с множество ефирни и лъскави завеси, за да сътвори вход към новия живот за нашите блуждаещи души. След всичките ми проучвания на действителното винаги съм откривал мъдрост и милост в същината на нещата; а ако някога уплашеният смъртен изпитва особена нужда от ласка, то несъмнено това е когато преминава прехода от живот в живот. Не, Съмърли, не искам дори капчица от вашия материализъм, тъй като аз поне съм едно твърде велико създание, за да се стопя в някаква си физическа материя — един пакет соли и три кофи вода.

— Това тук… това тук — и той потупа огромната си глава със своя голям, космат юмрук, — е нещо, което използва материята, но не е съставено от нея — нещо, което може да срази смъртта, но смъртта никога не може да го срази.

— Като говорим за смъртта — каза лорд Джон, — за мен, общо взето, може да се каже, че съм християнин, но ми се струва, че е имало нещо много естествено в онези наши предци, които са били погребвани заедно със своите брадви, лъкове, стрели и разни такива, все едно са продължавали да живеят по същия начин, както преди. Не знам — добави той, като огледа стеснително лицата около масата, — дали самият аз няма да се чувствам по-уютно, ако не ме погребат с моята стара карабина експрес.450 и онази ловната, по-късата с гумената ложа, както и една-две пачки патрони. Глупаво е, знам, разбира се, но си е така. Как ви звучи, хер професор?

— Ами — каза Съмърли, — тъй като искате моето мнение, това ми звучи като непростимо завръщане към каменния век или дори времето преди него. Аз самият съм човек на двайсетия век и бих желал да умра като разумно и цивилизовано създание. Не зная дали се страхувам от смъртта повече от останалите от вас, тъй като съм сравнително възрастен и така или иначе, не ми остава много живот; но е напълно в разрез с природата ми да седя и да чакам, без да се противя, като някаква овца, да дойде касапинът. Напълно сигурно ли е, Челинджър, че не можем да направим нищо?

— За да се спасим — нищо — каза Челинджър. — За да удължим живота си с няколко часа и по този начин да станем свидетели на развоя на тази могъща трагедия, преди в действителност да станем част от нея — това може и да се окаже по силите ми. Предприех известни действия…

— Кислородът?

— Именно. Кислородът.

— Но как може да повлияе кислородът срещу отровата на етера? Кислородът и етерът се различават толкова помежду си, колкото всеки газ и някое парче тухла. Те са съставени от съвсем различна материя. Не могат да въздействат едно на друго. Челинджър, не бихте могли да защитите подобно предположение.

— Добри мой Съмърли, тази етерна отрова без съмнение се влияе от материални вещества. Виждаме това в методите и разпространението на заразата. Не би следвало да го очакваме a priori, но то е безспорен факт. Следователно аз съвсем сериозно смятам, че за един газ като кислорода, който увеличава жизнеността и съпротивителните сили на тялото, би било изключително вероятно да забави действието на онова, което толкова удачно нарекохте татулон. Възможно е да греша, но съм напълно уверен в коректността на аргументите си.

— Е — каза лорд Джон, — ако трябва да седим и да смучем от тези цилиндри като някакви бебета от бутилките си, аз няма да участвам.

— Това няма да се наложи — отговори Челинджър. — Направихме постъпки — за които трябва да благодарите предимно на съпругата ми — и превърнахме нейния будоар в едно възможно най-херметически затворено помещение. С рогозки и гланцирана хартия.

— О, небеса, Челинджър, нали не мислите, че можете да спрете етера с гланцирана хартия?

— Всъщност, многоуважаеми приятелю, смисълът на моето предположение лекичко ви убягва. Положихме толкова много усилия не за да спрем етера. А за да задържим кислорода. Вярвам, че ако можем да накараме атмосферата да остане хипероксидирана достатъчно дълго време, може да успеем да запазим здравия си разум. Аз имам два цилиндъра с газ, а вие ми донесохте още три. Не е много, но е нещо.

— Колко дълго ще издържат?

— Нямам никаква представа. Няма да ги включваме, докато симптомите ни не станат непоносими. След това ще започнем да разпределяме газа на малки дози, щом стане жизненонеобходимо. Може да ни спечели няколко часа, вероятно дори няколко дни, през които ще можем да наблюдаваме от убежището си един унищожен свят. Нашата собствена орис получава такава отсрочка, че ни предстои да преживеем онова уникално събитие, в което ние, петимата, по всяка вероятност, ще бъдем безусловната последна стража на човешката раса, по време на нейния марш към неизвестността. Може би ще бъдете така добри да ми помогнете с цилиндрите. Струва ми се, че атмосферата вече започва да става по-тягостна.