Помещението, където бе предопределено да се развие действието на нашето незабравимо преживяване, представляваше една очарователна всекидневна, обзаведена в дамски стил, с площ от около двеста и петдесет квадратни фута. В края ѝ, отделена със завеса от червено кадифе, се намираше друга малка стая, в която се помещаваше гардеробът на професора. Тя на свой ред водеше към една голяма спалня. Завесата все така висеше на мястото си, но будоарът и гардеробът, за целите на нашия експеримент, можеха да бъдат разглеждани като едно общо помещение. Едната врата и рамката на прозореца бяха облепени с гланцирана хартия, с което бяха на практика запечатани. Над другата врата, която водеше към стълбищната площадка, имаше ветрилообразен прозорец, който можеше да бъде отворен посредством връвчица, в случай че необходимостта от проветрение станеше напълно наложителна. Във всеки ъгъл имаше по една голяма саксия с храст в нея.
— Как да се отървем от излишния въглероден двуокис, без да пилеем прекомерно кислорода си, е един деликатен и жизненоважен въпрос — каза Челинджър, като се огледа наоколо, след като петте метални цилиндъра бяха подредени от единия до другия край на стената. — Ако имах повече време за подготовка, можех да съсредоточа умствената си мощ върху по-цялостното разрешаване на този проблем, но към момента това трябва да ни свърши работа. Храстите ще послужат донякъде. Два от цилиндрите с кислород са в готовност да бъдат включени мигновено, за да не бъдем изненадани неприятно. В същото време би било добре да не се отдалечаваме твърде много от стаята, тъй като кризата може да връхлети внезапно и спешно.
Имаше един широк, нисък прозорец, който водеше към тераса. Гледката от него бе същата като онази, на която вече се бяхме наслаждавали от кабинета. Погледнах навън и никъде не забелязах признаци за смущение. Точно пред очите ми имаше един път, криволичещ надолу по склона на хълма. Един кабриолет от железопътната гара — от онези праисторически превозни средства, които се срещат само по провинциалните ни градчета — бавно креташе нагоре по хълма. Малко по-надолу млада бавачка буташе детска количка и водеше още едно дете за ръка. Синкавият пушек, който се издигаше над къщите, придаваше на целия просторен пейзаж усещане за уседналост и домашен уют. Никъде сред сините небеса или огряната от слънце Земя нямаше признаци за надвиснал катаклизъм. Земеделските работници отново бяха в полята, а играчите на голф, по двойки и четворки, все така прекосяваха от една дупка към следващата на игрището. В собствената ми глава цареше един толкова необичаен смут и опънатите ми нерви бяха така разклатени, че безразличието у тези хора ми се струваше поразително.
— Онези там сякаш не чувстват никакви признаци на заболяване — казах аз, като посочих надолу към игрището.
— Някога играли ли сте голф? — попита лорд Джон.
— Не, никога.
— Е, млади приятелю, когато го направите, ще научите, че щом веднъж се е захванал с игра на голф, само краят на света би откъснал един истински играч от неговото занимание. Аха! Ето го отново и познатия телефонен звън.
От време на време, докато продължаваше обядът и след неговия край, силният, настойчив звън бе призовавал професора. Той ни съобщаваше новините по реда, в който ги получаваше, посредством няколко кратки изречения. Подобни ужасяващи известия никога преди не са били отразявани в историята на света. Огромната сянка, която се промъкваше откъм юг, наподобяваше смъртоносен прилив. Египет беше преминал през своята фаза на бълнуване и в момента се намираше в безсъзнание. Испания и Португалия, след една подивяла лудост, по време на която католиците и анархистите бяха воювали до отчаяние, вече бяха замлъкнали. Телеграмите от Южна Америка бяха спрели да пристигат. Южните щати на Северна Америка, след няколко ужасяващи междурасови безредици, бяха покосени от отровата. На север от щата Мериленд ефектите все още бяха незначителни, докато в Канада почти не се наблюдаваха. Белгия, Холандия и Дания на свой ред бяха засегнати. Отчаяни съобщения летяха от всички краища на света към големите научни центрове, като молеха за съвет химиците и лекарите, прочути в цял свят. Астрономите също бяха залети със запитвания. Нищо не можеше да се направи. Случващото се беше повсеместно и отвъд нашето човешко познание и контрол. Настъпваше смърт — безболезнена, но неминуема — смърт за млади и стари, слаби и силни, бедни и богати, без надежда или възможност за бягство. Такива бяха новините, за които в откъслечни и смутени съобщения ни беше осведомил телефонът. Големите градове вече бяха наясно със своята съдба и доколкото можехме да разберем, се подготвяха да я посрещнат достойно и смирено. И въпреки това нашите играчи на голф и събирачи на реколта весело рипкаха като агънца, в сянката на надвисналия касапски сатър. Струваше ми се удивително. И все пак, как можеха да знаят? Всичко това ни бе връхлетяло с един-единствен величествен замах. Какво в сутрешния вестник би могло да ги разтревожи? А сега беше едва три часът следобед. Ала докато ги гледахме, постепенно си пролича, че мълвата се бе разнесла, тъй като видяхме как жътварите се разбягват от полята. Някои от играчите на голф се завръщаха в клуба. Тичаха, сякаш искаха да се скрият от внезапно плиснал дъжд. Момчетата, които носеха стиковете им, подтичваха след тях. Други продължаваха играта си. Бавачката бе потеглила в обратна посока и забързано буташе количката нагоре по хълма. Забелязах, че бе вдигнала ръка на челото си. Кабриолетът беше спрял и умореният кон, навел глава към коленете, си отдъхваше. Над всички тях се ширеше едно идеално лятно небе — огромен купол от непокътната синева, с изключение на няколко пухкави бели облачета над възвишенията в далечината. Ако човешката раса трябваше да умре днес, това поне щеше да се случи на един величествен смъртен одър. И въпреки всичко цялата тази мирна природна красота правеше ужасяващата и цялостна разруха още по-покъртителна и страховита. Несъмнено — светът бе твърде хубав дом, че да бъдем така рязко и безмилостно изтръгнати от него!
Но споменах, че телефонът прозвъня още веднъж. Внезапно чух гръмовният глас на Челинджър откъм коридора.
— Малоун! — възкликна той. — Вас търсят.
Затичах се надолу към апарата. Макардъл се обаждаше от Лондон.
— Вие ли сте, господин Малоун? — извика познатият ми глас. — Господин Малоун, събитията в Лондон са ужасяващи. За бога, вижте дали професор Челинджър не може да предложи нещо, което да се направи.
— Нищо не може да предложи, сър — отговорих аз. — Той счита кризата за световна и неизбежна. Тук имаме малко кислород, но той може само да отложи съдбата ни с няколко часа.
— Кислород! — извика измъченият глас. — Няма време да си набавя. Откакто тръгнахте тази сутрин, в офиса настана истински хаос. Вече половината от редакцията е в безсъзнание. Самият аз изпитвам тягостна немощ. От прозореца ми се вижда как хората лежат на тълпи по улица „Флийт“. Цялото движение е преустановено. Ако се съди по последните телеграми, целият свят…
Гласът му беше започнал да заглъхва и внезапно замлъкна. Миг по-късно през слушалката чух глухо тупване, сякаш главата му се бе стоварила върху бюрото.
— Макардъл! — извиках аз. — Макардъл!
Не последва отговор. Докато слагах слушалката обратно на мястото ѝ, вече знаех, че никога повече няма да чуя гласа му.
В този миг, точно след като отстъпих на крачка от телефона, то ни връхлетя. Все едно бяхме плувци, застанали до раменете във вода, които внезапно са били потопени от придошла вълна. Сякаш една невидима ръка безшумно ме бе стиснала за гърлото и бавно изстискваше живота от тялото ми. Осезаемо изпитах огромен натиск върху гръдния си кош, мощно пристягане в главата, силен звън в ушите и ярки светлини пред очите си. Олюлях се и се хванах за перилата на стълбището. В същия миг, забързан и пръхтящ като бивол, Челинджър прелетя покрай мен, като някакво ужасяващо видение, с мораво лице, кървясали очи и щръкнала коса. Дребничката му съпруга, на вид напълно в несвяст, беше преметната през огромното му рамо и той опипом се втурна нагоре по стълбите, като лазеше и се препъваше, но носеше както себе си, така и нея, единствено посредством непреклонната си воля, през тази отровна атмосфера към временната безопасност на убежището. След като станах свидетел на това усилие, аз също забързах нагоре по стълбите, като пълзях и падах, стиснал перилото, докато не се стоварих по лице, почти в несвяст, на най-горната площадка. Стоманените пръсти на лорд Джон се вкопчиха в яката на сакото ми и миг по-късно вече лежах проснат по гръб, неспособен да говоря или помръдна, на килима в будоара. Жената лежеше до мен, а Съмърли се беше свил на един стол до прозореца, почти притиснал глава в коленете си. Сякаш насън, видях как Челинджър, приличащ на някакъв чудовищен бръмбар, пълзи бавно по пода, и миг по-късно чух нежното съскане на излизащия кислород. Челинджър си пое дъх два или три пъти, възможно най-дълбоко, а дробовете му ръмжаха, докато вдишваше живителния газ.
— Работи! — извика ликуващо той. — Предположенията ми се оправдаха!
Той отново стоеше на крака, разбуден и силен. С цилиндър в ръка, той се втурна към съпругата си и го задържа пред лицето ѝ. След няколко секунди тя простена, размърда се и се изправи до седнало положение. Той се обърна към мен и аз усетих бавния и топъл прилив на живот в артериите си. Разумът ми казваше, че това е само отсрочка, но при все това, колкото и нехайно да се изказваме за стойността на живота, сега всеки час на съзнателно съществуване ми изглеждаше безценен. Никога не бях изпитвал подобна тръпка на чувствена радост като тази, която ми донесе този прилив на живот. Тежестта се отмести от дробовете ми, напрежението около челото ми спадна и ме обзе чувство на покой и нежно, лежерно доволство. Лежах и наблюдавах как Съмърли се съживява в резултат на същия лек, а накрая дойде ред и на лорд Джон. Той скочи на крака и ми подаде ръка, за да се изправя, а Челинджър вдигна съпругата си и я сложи да легне върху кушетката.
— О, Джордж, толкова съжалявам, че ме съживи — каза тя, като го държеше за ръката. — Вратата към смъртта, както сам каза, е окичена с красиви, бляскави завеси; и щом задушаващото чувство премина, всичко стана неописуемо блажено и красиво. Защо ме изтегли обратно?
— Защото бих искал да преминем през нея заедно. Заедно сме от толкова много години. Би било тъжно да се разделим във върховния момент.
За миг, в неговия нежен глас, аз долових един нов Челинджър, много по-различен от грубия, шумен, арогантен мъж, който поравно бе удивлявал и обиждал своето поколение. Тук, в сенките на смъртта, се намираше най-съкровеният Челинджър — мъжът, спечелил и задържал любовта на една жена. Внезапно настроението му се промени и той отново се превърна в нашия силен водач.
— Единствен аз от цялото човечество видях и предсказах тази катастрофа — каза той и в гласа му долових въодушевление и научен триумф. — Колкото до вас, драги мой Съмърли, вярвам, че и последните ви съмнения по отношение на замъгляването на линиите в светлинния спектър са били разсеяни и повече няма да твърдите, че писмото ми в „Таймс“ е било написано вследствие на самозаблуда.
Както никога, нашият свадлив съратник бе глух за всякакви предизвикателства. Той не можеше да направи нищо друго, освен да седи, да си поема дъх и да протяга своите дълги, тънки крайници, сякаш за да се увери сам, че наистина все още се намира на тази планета. Челинджър се приближи до цилиндъра с кислород и силното съскане започна да отслабва, докато накрая се чуваше съвсем тихичко как продължава да се процежда навън.
— Трябва да пестим запасите си от кислорода — каза той. — Сега атмосферата в стаята е силно хипероксидирана и доколкото виждам, никой от нас не изпитва каквито и да било симптоми на изтощение. Само посредством реални експерименти можем да установим какво количество, прибавено към въздуха, ще е нужно за неутрализиране на отровата. Нека видим как ще се отрази това.
Около пет минути или повече седяхме в безмълвно тревожно напрежение и наблюдавахме собствените си възприятия. Тъкмо бях започнал да си мисля, че отново усещам пристягането около слепоочията си, когато госпожа Челинджър нададе вик откъм кушетката, че ѝ призлява. Съпругът ѝ усили притока на газ.
— В донаучни времена — каза той, — във всяка подводница държали по една бяла мишка, тъй като нейният по-нежен организъм показвал признаците на зловредната атмосфера, преди моряците сами да ги усетят. Ти, мила моя, ще бъдеш нашата бяла мишка. Аз вече увеличих подаването на кислород и ти се чувстваш по-добре.
— Да, чувствам се по-добре.
— Възможно е да сме улучили точното съотношение. След като установим точно колко малко ще ни стига, би трябвало да успеем да изчислим колко дълго ще успеем да оцелеем. За съжаление, в процеса на собственото ни съживяване вече употребихме значително количество от първия цилиндър.
— Какво значение има? — попита лорд Джон, който стоеше до прозореца с ръце в джобовете. — Ако трябва да умрем, има ли полза да отлагаме? Нали не мислите, че има някаква надежда да оцелеем?
Челинджър се усмихна и поклати глава.
— Е, тогава не намирате ли повече достойнство в това да се опитаме да скочим, вместо да чакаме да ни блъснат от ръба на пропастта? Щом се налага, аз предлагам да си кажем молитвите, да изключим газа и да отворим прозореца.
— Защо не? — каза дамата смело. — Несъмнено, Джордж, лорд Джон има право и така би било по-добре.
— Аз най-силно възразявам — възкликна недоволно Съмърли. — Когато трябва да умрем, нека да го сторим, но умишлено да предизвикваме смъртта, ми се струва едно глупаво и неоправдано занимание.
— Какво мисли за това нашият млад приятел? — попита Челинджър.
— Мисля, че трябва да издържим до края.
— Аз споделям същото мнение — каза той.
— Тогава, Джордж, щом така казваш, и аз мисля така — възкликна дамата.
— Така, така, аз само го подлагам на обсъждане — каза лорд Джон. — Ако всички вие искате да издържим до края, тогава и аз съм с вас. Много е любопитно и в това няма спор. Преживял съм доста приключения и повече вълнения от почти всеки друг, но животът ми ще свърши на върха.
— Ако приемем за даденост продължителността на живота… — поде Челинджър.
— Доста смело твърдение! — възкликна Съмърли.
Челинджър го изгледа с мълчаливо неодобрение.
— Ако приемем за даденост продължителността на живота — продължи той с най-нравоучителния тон, на който беше способен, — никой сред нас не може да предвиди какви възможности за наблюдение биха могли да се отворят пред човек от нивото на духовното съществуване към материалния свят. Несъмнено би трябвало да е очевидно и за най-невъзприемчивия индивид… (тук той стрелна с поглед Съмърли), че докато самите ние сме част от материята, сме способни най-добре да наблюдаваме и формираме преценки за материалните явления. Следователно само чрез удължаване на продължителността на живота с няколко допълнителни часа можем да се надяваме да отнесем със себе си към някакво бъдещо съществуване ясното разбиране за най-поразителното явление, с което светът или Вселената, каквато я познаваме, някога са се сблъсквали. За мен би било жалко да скъсим по какъвто и да било начин, дори с една минута, едно толкова прекрасно преживяване.
— Аз споделям същото мнение — възкликна Съмърли.
— Приема се без гласуване — каза лорд Джон. — За бога, онзи беден дявол, вашият шофьор, е достигнал до края на своето пътешествие там долу, на двора. Няма полза от експедиция, за да го вкараме вътре, нали?
— Това би било пълна лудост — викна Съмърли.
— Е, вероятно е така — каза лорд Джон. — Не би помогнало на него и би разнесло целия ни кислород из къщата, дори да успеем изобщо да се завърнем живи. За бога, вижте онези птички под дърветата!
Придърпахме столовете си към дългия, нисък прозорец, а дамата продължаваше да си почива на кушетката със затворени очи. Помня, че ми мина през ум чудовищната и гротескна мисъл — илюзията може и да е била засилена от тежкия задушен въздух, който дишахме — как седим на четири места на първия ред и наблюдаваме последното действие от драматичното представление на света.
На най-преден план, точно под очите ни, се намираше малкият двор с наполовина почистения автомобил посред него. Уволнението най-сетне беше застигнало Остин, шофьора, и той се беше проснал до едното колело, а на челото му личеше голямо черно натъртено място, след като по време на падането се бе ударил в стъпалото или калника. Продължаваше да държи края на маркуча, с който бе почиствал своята машина. Два чинара се издигаха в края на двора, а под тях лежаха няколко окаяни топчета пухкави пера, с щръкнали нагоре крачка. Размахът на косата на смъртта бе помел всичко, голямо и малко, със своя откос.
Отвъд каменната ограда на двора погледнахме надолу към лъкатушещия път, който водеше към гарата. Една групичка от жътварите, които бяхме видели да бягат от полята, лежаха един връз друг, с преплетени тела, в най-долния му край. Малко по-нагоре бавачката бе просната с глава и рамене, отпуснати на тревистия склон. Тя беше извадила от количката бебето, което сега бе просто един непомръдващ вързоп в ръцете ѝ. Недалеч зад нея едно петънце край пътя показваше къде е проснато момченцето. Още по-наблизо към нас лежеше умрелият кон от кабриолета, коленичил на мястото си, както беше впрегнат. Старият кочияш бе преметнат напред през ритлите, подобно на някакво гротескно плашило, а ръцете му висяха нелепо пред него. През прозореца бегло можехме да различим, че вътре седи млад мъж. Вратата се люлееше отворена и ръката му беше хванала дръжката, сякаш в последния момент се бе опитал да скочи навън. Някъде по средата се простираше игрището за голф, осеяно както и сутринта с тъмните фигури на играчите, легнали безжизнено по тревата на игрището или сред храстите, които го опасваха. До една дупка се виждаха осем тела, проснати на земята — четирима играчи, заедно със своите момчета помагачи, бяха продължили играта си до последно. Нито една птичка не прелиташе по синия небесен купол, нито един човек или звяр не помръдваше сред просторния селски пейзаж, ширнал се пред нас. Залязващото слънце го обливаше с кротките си лъчи, но отгоре му беше надвиснала безбрежната тишина и покой на всемирната смърт — една смърт, към която толкова скоро щяхме да се присъединим и ние. Към настоящия момент това единствено парче стъкло, което задържаше допълнителния кислород, противодействащ на отровния етер, ни изолираше от съдбата на всички останали от нашия вид. В продължение на няколко кратки часа познанието и далновидността на един човек щяха да съхранят нашия малък живителен оазис сред безбрежната пустиня на смъртта и да ни избавят от очакването на всеобщата катастрофа. След това газът щеше да започне да се изчерпва и ние също щяхме да паднем, останали без дъх, върху черешовия на цвят килим в този будоар, и съдбата на човешката раса и всички земни твари щеше да достигне до своя край. Дълго време, в едно твърде сериозно настроение, за да си говорим, ние гледахме навън към трагичния свят.
— Една къща гори — каза най-сетне Челинджър и посочи един димен стълб, който се издигаше над дърветата. — Ще има, очаквам, много такива — вероятно цели градове в пламъци, като вземем предвид колко много хора са се строполили със свещи в ръцете. Химическият процес на възпламеняване сам по себе си достатъчно ясно показва, че съставът на кислорода в атмосферата е в нормални граници и проблемът е в етера. Ах, ето вижте, още един пламък на върха на хълма Кроубъро. Там е клубът на играчите на голф, ако не греша. Ето, и часовникът на църквата отброява часа. Нашите философи биха се заинтересували от факта, че създадените от човека механизми са надживели расата, която ги е създала.
— За бога! — извика лорд Джон и развълнувано се изправи от стола. — Какъв е този облак дим? Това е влак.
Чухме тътена му и в следващия миг той прелетя пред очите ни, като се движеше според мен с изумителна скорост. Как беше дошъл и от колко далеч, нямаше как да разберем. Само по някакъв чуден късмет би могъл да е изминал каквото и да било разстояние. Но сега на нас се падаше да станем свидетели на ужасяващия край на бясното му препускане. На релсите неподвижно стоеше друг влак, натоварен с въглища. Притаихме дъх, докато бързият влак ръмжеше по същите релси. Сблъсъкът бе ужасяващ. Локомотивът и вагоните се скупчиха в камара разцепено дърво и изкривено желязо. От руините се разхвърчаха огнени пръски, докато накрая всичко лумна. В продължение на половин час седяхме, без да промълвим, вцепенени от поразителната гледка.
— Горките, горките хора — извика най-накрая госпожа Челинджър, стиснала през сълзи ръката на своя съпруг.
— Мила моя, пътниците на този влак бяха точно толкова живи, колкото и въглищата, с които се сблъскаха, или саждите, в които вече се превърнаха — каза Челинджър, като галеше утешително ръката ѝ. — Когато е тръгнал от гара „Виктория“, това е бил влак на живите, но всички пътници в него и екипажът му са били мъртви много преди да срещне съдбата си.
— Сигурно това се случва по целия свят — казах аз, като си представих тези необичайни събития. — Замислете се за корабите в морето — как ще продължават да плават и плават, докато пещите в парните им двигатели не угаснат или докато не се блъснат стремглаво в някой бряг. Ветроходните кораби също — как ще се носят по течението и товарните им отделения ще се напълнят с мъртви моряци, докато дървесината им не изгние и сглобките им не започнат да поддават, така че накрая един по един ще потънат на дъното. Може би още цял век Атлантическият океан ще бъде осеян с останки от кораби, които безцелно се носят по вълните.
— И хората в мините за въглища — добави Съмърли с мрачен тих смях. — Ако дойде ден, в който по някаква случайност на Земята отново живеят геолози, ще възникнат някои доста странни теории за съществуването на хора в каменовъгления слой.
— Не смея да твърдя, че имам познания в тази област — отбеляза лорд Джон, — но ми се струва, че след всичко това Земята ще остане пуста. Веднъж изтребена, как човешката раса би могла да се завърне?
— Светът и преди е бил пуст — отвърна сериозно Челинджър. — Под въздействието на закони, които по своята същност са неразбираеми за нас, той се е населил с хора. Защо да не може същият процес да протече отново?
— Драги мой Челинджър, наистина ли мислите така?
— Нямам навика да говоря неща, които не мисля, професор Съмърли. Забележката ви е лекомислена.
И брадата му щръкна напред, а клепачите му се отпуснаха войнствено.
— Е, вие живяхте като твърдоглав догматик и ще си умрете като такъв — кисело рече Съмърли.
— А вие, сър, живяхте като лишен от въображение обструкционист и не можете никога да се надявате да станете нещо повече.
— И най-лошите ви критици никога няма да ви обвинят в липса на въображение — отвърна Съмърли.
— Но как! — каза лорд Джон. — Типично за вас — да използвате последната си глътка кислород, за да се хулите един друг. Какво значение има дали хората ще се завърнат или не? Ние със сигурност няма да станем свидетели на това.
— С този коментар, сър, вие разкривате собствените си изключително явни ограничения — каза строго Челинджър. — Умът на един истински учен не може да бъде възпрян от условията на времето и пространството, в които се намира. Той издига своята обсерватория на границата на настоящето, която дели безкрайното минало от безкрайното бъдеще. От този пост той се отправя на експедиция чак до началото и края на всичко. Колкото до смъртта, ученият ум загива на своя пост, като до края работи по все същия обичаен и методичен начин. Той загърбва незначителните неща, като собственото си физическо разграждане, напълно, както всички останали ограничения на материалната среда. Прав ли съм, професор Съмърли?
Съмърли измърмори в сърдито съгласие.
— С известни резерви, съм съгласен с вас — каза той.
— Идеалният научен ум — продължи Челинджър, — и тук ще използвам трето лице, за да не звуча твърде самодоволно — идеалният научен ум трябва да е способен да разсъждава рационално и абстрактно дори в интервала между падането на собственика си от балон и достигането му до Земята. Необходими са хора със силна природа, които да бъдат покорителите на природата и пазителите на истината.
— Струва ми се, че този път природата надделява — каза лорд Джон, загледан през прозореца. — Чел съм някои уводни статии за това как вие, господа, я контролирате — о, този път природата успя да ви го върне.
— Това е временна спънка — каза Челинджър убедено. — Само няколко милиона години, какво са те за великия цикъл на времето? Растителният свят е, както виждате, оцелял. Погледнете листата на онзи чинар. Птиците са мъртви, но дървото е в разцвета на силите си. От този растителен свят в езерата и блатата ще дойдат, след време, микроскопичните пълзящи създания — пионерите на онази велика армия на живота, на която, към момента, ние петимата имаме изключителния дълг да служим като ариегард. Щом веднъж се установи най-нисша форма на живот, финалната поява на човека е така неизменна, както порастването на дъба от жълъда. Вечният кръговрат ще се завърти още веднъж.
— Ами отровата? — попитах аз. — Няма ли това да убие живота още в зародиш?
— Отровата може да е просто някакъв слой в етера — един зловреден Гълфстрийм сред огромния океан, из който се носим. Или може да се развие поносимост и животът сам да се приспособи към новите условия. Простичкият факт, че със сравнително слабо хипероксидиране на нашата кръв можем да му противодействаме, е сам по себе си доказателство, че няма да е необходима драстична промяна, за да успее животинският свят да го понесе.
Димящата къща отвъд дърветата бе лумнала в пламъци. Виждаше се как дългите огнени езици се стрелкат към небето.
— Ужасно — промърмори лорд Джон, по-впечатлен от тази гледка, отколкото някога го бях виждал.
— И все пак, какво значение има? — отбелязах аз. — Светът е мъртъв. Кремацията несъмнено е най-доброто погребение.
— Ако тази къща се запали, ние също ще бъдем изпепелени.
— Аз предвидих тази опасност — каза Челинджър, — и помолих съпругата си да внимава това да не се случи.
— Всичко е обезопасено, мили мой. Но главата ми отново започва да тупти. Каква ужасна атмосфера!
— Трябва да я променим — каза Челинджър, като се наведе над своя цилиндър с кислород.
— Почти празен е — отбеляза той. — Стигна ни за около три часа и половина. Наближава осем часът вечерта. Преживеем спокойно нощта. Очаквам краят да настъпи около девет часа утре сутрин. Ще видим още един изгрев, на който ще бъдем последните свидетели.
Той включи втория цилиндър и за половин минута отвори ветрилообразния прозорец над вратата. Сетне, след като атмосферата стана осезаемо по-добра, но нашите собствени симптоми се изостриха, той отново го затвори.
— Между другото — каза той, — човек не живее само на кислород. Времето за вечеря дойде и отмина. Уверявам ви, господа, че когато ви поканих у дома, и то за да преживеем, както се надявах, една интересна среща, възнамерявах кухнята ми да оправдае нашите очаквания. Но ще се наложи да се справим по някакъв друг начин. Несъмнено ще се съгласите с мен, че би било глупаво да изразходваме въздуха си твърде бързо, като запалим печка за готвене. Разполагам с малко провизии от студени меса, хляб и туршия, с които, заедно с няколко бутилки червено вино, ще можем да се нахраним. Благодаря ти, мила моя — сега, повече от всякога, ти си царицата на домакините.
Безспорно беше прекрасно — със себеуважението и чувството за приличие, присъщо на британските домакини, само след няколко минути дамата бе украсила масата със снежнобяла покривка, бе подредила салфетките и бе сервирала едно просто меню с цялата елегантност на цивилизования свят, включително и с една електрическа настолна лампа в средата. Прекрасно беше и да открием, че апетитът ни е вълчи.
— Това е мерилото на нашите емоции — каза Челинджър с онзи снизходителен тон, с който възлагаше на своя учен ум да обяснява твърде простички факти. — Преживяхме огромна криза. Това означава молекулярно разстройство. А това на свой ред означава, че имаме нужда от възстановяване. Голямата тъга или радост носят със себе си остър глад вместо липса на апетит — както го описват нашите романисти.
— Затова по селата си устройват такива пиршества по време на погребение — предположих аз.
— Именно. Нашият млад приятел откри едно отлично сравнение. Нека ви дам още един резен език…
— Точно като диваците — добави лорд Джон, докато режеше телешкото. — Виждал съм ги как погребаха един вожд край река Арувими, а после изядоха един хипопотам, който трябва да е тежал колкото цялото племе. Някои от тях, надолу към Нова Гвинея, изяждат самия починал — като последно сбогом. Е, от всички погребални пиршества по света нашето със сигурност е най-ексцентричното.
— Странното е — каза госпожа Челинджър, — че ми се струва невъзможно да изпитам скръб по онези, които вече са си отишли. Например майка ми и баща ми в Бедфорд. Знам, че са мъртви, и въпреки това, сред тази ужасна повсеместна трагедия, не мога ѝда изпитам остра мъка по когото и да било, дори по тях.
— Както и моята стара майка в къщата ѝ в Ирландия — казах аз. — Представям си я, със своя шал и своята плетена шапчица, как лежи по гръб със затворени очи в стария стол с висока облегалка край прозореца, с очилата и книгата си до нея. Защо трябва да скърбя за нея? Тя е умряла и аз също умирам, и може би в някакъв друг живот ще бъда по-близо до нея, отколкото е Англия до Ирландия. И въпреки това скърбя, че свидното ѝ тяло вече го няма.
— Колкото до тялото — отбеляза Челинджър, — ние не скърбим за загубата на нашите нокти, нито за отрязаните кичури коса, макар някога да са били част от нас самите. Нито пък еднокракият тъгува прочувствено по своя липсващ крайник. Физическото тяло по-скоро е било източник на болка и умора за нас. То е константният показател на нашите ограничения. Защо тогава трябва да се тревожим за неговото разделение от духовната ни същност?
— Ако двете изобщо могат да бъдат разделени — измърмори Съмърли. — Но така или иначе, повсеместната смърт е ужасно нещо.
— Както вече обясних — каза Челинджър, — една повсеместна смърт следва да е много по-малко ужасна от тази на един отделен индивид.
— Точно като на война — отбеляза лорд Джон. — Ако видите един човек проснат на този под, със смазан от удар гръден кош и дупка на лицето, от това ще ви призлее. Но в Судан съм виждал десетки хиляди проснати хора и това не е предизвиквало подобно усещане у мен, защото, когато човек се бори в името на историята, животът на когото и да било не си струва тревогите. Когато милиони загиват заедно, точно както се случи днес, е невъзможно да избереш само един от множеството.
— Иска ми се и за нас да беше свършило — каза с копнеж дамата. — О, Джордж, така се страхувам.
— Ти ще бъдеш най-смелата сред нас, малка моя, когато часът настъпи. Аз бях твоят стар буен съпруг, мила, но не забравяй, че Дж. Е. Ч. си е такъв и не може да се промени. Все пак ти не би избрала друг, нали?
— За нищо на света, мили мой — каза тя и прегърна дебелия му врат.
Тримата отидохме до прозореца и вперихме удивено поглед към гледката пред нас.
Беше паднал мрак и мъртвият свят бе забулен в униние. Но точно на южния хоризонт се виждаше една дълга ярка червена ивица, която нарастваше и гаснеше с пулсираща живина, внезапно се издигаше в пурпурен зенит и сетне замираше в тлееща линия.
— Луис е в пламъци!
— Не, гори Брайтън — каза Челинджър и като прекоси стаята, дойде при нас. — На фона на светлината личат извивките на възвишенията. Този пожар е на цели мили от другата им страна. Трябва да е пламнал целият град.
На няколко места се различаваха отделни червени проблясъци, а купчината останки върху железопътната линия все още мрачно тлееше, но всички те изглеждаха като малки точици светлина в сравнение с онзи чудовищен пожар, който се надигаше отвъд хълмовете. Каква статия само щеше да се получи за „Газет“! Има ли журналист, пред когото да се е отваряла подобна възможност, с толкова малка вероятност да се възползва от нея — новината на новините, а да няма кой да я оцени? И тогава, внезапно, старият инстинкт да записвам всичко, ме връхлетя. Ако тези хора на науката можеха да останат толкова верни на призванието си до самия край, защо не можех аз, по своя скромен начин, да проявя същото постоянство? Може би никое човешко око нямаше да зърне онова, което съм написал. Но дългата нощ трябваше някак да бъде запълнена — и дума не можеше да става за сън. Записките щяха да ми помогнат да преживея тягостните часове и да запълнят мислите ми. И затова сега пред мен стои бележникът със своите страници, изпълнени с безредно нахвърляни бележки, записани върху коляното ми на приглушената, гаснеща светлина на настолната лампа. Ако имах литературни заложби, може би щяха подобаващо да отразят събитията. В този си вид все пак може би ще успеят да съживят в чуждите умове тягостните чувства и трепети от онази ужасна нощ.