Отровният пояс

Глава четвърта Дневник на умиращия

Как странно изглеждат думите, нахвърляни в началото на празната страница в бележника ми! И как странно е, че съм ги написал аз, Едуард Малоун — аз, който едва преди някакви си дванайсет часа потеглих от стаята си в Стретъм, без да подозирам за чудесата, които този ден щеше да донесе. Замислям се отново за върволицата от изминали събития, разговора ми с Макардъл, първото предупреждение на Челинджър в „Таймс“, абсурдното пътуване с влака, приятния обяд, катастрофата и сега това — за живеем самотни на една пуста планета, в очакване на участта ни, така неизбежна, че гледам на тези редове, изписани от чисто професионален навик, като нещо, което никога няма да бъде прочетено от човек, а на собствените си думи като дело на един мъртвец, застанал така близо до сенчестата граница, отвъд която всичко извън този малък кръг от приятели вече е загинало. Усещам колко мъдри и верни бяха думите на Челинджър, когато каза, че истинската трагедия би била да оживеем, след като всичко благородно, добро и красиво вече е загинало. Но няма никаква опасност това да се случи. Вторият ни цилиндър с кислород вече е към края си.

Челинджър тъкмо ни беше удостоил с една лекция, продължила поне четвърт час, и бе толкова развълнуван, че ръмжеше и бучеше, сякаш говореше пред своята така добре позната и скептична научна публика в „Куинс Хол“. Несъмнено му се налагаше да се произнася пред необичайни слушатели: съпругата му, съгласна с всяка негова дума и в пълно неведение за смисъла им; Съмърли, седнал в сянката, намусен и критичен, но любопитен; лорд Джон, настанил се удобно в ъгъла, на вид леко отегчен от цялата ситуация; и аз, който стоях до прозореца и наблюдавах сцената внимателно, но безпристрастно, сякаш всичко това бе някакъв сън, който лично мен изобщо не ме засягаше. Челинджър седеше на масата в средата, а електрическата лампа осветяваше предметното стъкло под микроскопа, който бе донесъл от гардероба си. Яркото кръгче бяла светлина от огледалото огряваше половината от неговото обветрено, брадясало лице, а другата половина оставаше в плътна сянка. Явно в последно време бе изучавал най-нисшите форми на живот и онова, което го вълнуваше в момента, бе фактът, че амебата в предметното стъкло на микроскопа, което бе подготвил предния ден, все още беше жива.

— Можете да видите сами — повтаряше той непрестанно, силно развълнуван. — Съмърли, бихте ли дошли при мен, за да се уверите в истинността на твърдението ми? Малоун, ще бъдете ли така добър да потвърдите думите ми? Мъничките вретеновидни неща в средата са диатомея и могат да бъдат игнорирани, тъй като вероятно имат по-скоро растителна, отколкото животинска природа. Но в дясната част ще видите една амеба, която лениво се влачи по пътя си. Горното копче е за прецизна настройка. Вижте сами.

Съмърли го стори и не възрази. Същото направих и аз, при което различих едно мъничко създание, на вид сякаш направено от натрошено стъкло, което тромаво се носеше сред осветения кръг. Лорд Джон беше готов да се довери на думата му.

— Няма да се затормозявам с мисли дали е жива, или не — каза той. — Двамата дори не сме се виждали, така че защо да я вземам присърце? Предполагам, че тя не се е разтревожила за нашето здравословно състояние.

При тези думи аз се засмях и Челинджър ми хвърли най-ледения и презрителен поглед, на който беше способен. Беше смразяващо преживяване.

— Лекомислието на полуобразованите е по-голяма спънка за науката от невъзприемчивостта на невежите — каза той. — Ако лорд Джон благоволи…

— Драги ми Джордж, не бъди толкова избухлив — каза неговата съпруга, като отпусна ръка върху буйната му черна коса, която се спускаше като завеса над микроскопа. — Какво значение има дали амебата е жива, или не?

— Има значение, и то огромно — каза Челинджър рязко.

— Е, нека чуем тогава — усмихна се добронамерено лорд Джон. — Няма значение дали ще говорим за това, или за нещо друго. Ако смятате, че се отнесох твърде нехайно с тази твар или съм я обидил по някакъв начин, приемете моите извинения.

— Колкото до мен — отбеляза Съмърли, със своя хриплив, заядлив глас, — не виждам причина да придавате подобна важност на това дали създанието е живо. То се намира в същата атмосфера като нас и следователно отровата не му влияе. Ако се намираше извън тази стая, то щеше да бъде мъртво като всички останали живи твари.

— Вашите забележки, добри мой Съмърли — каза Челинджър с огромно снизхождение (о, ако можех да нарисувам портрет на това надменно, арогантно лице, огряно от яркия кръг светлина, отразена от огледалото на микроскопа!), — вашите забележки говорят за неспособността ви да вникнете в ситуацията. Този екземпляр беше поставен в предметното стъкло още вчера и е затворен херметически. Нашият кислород няма как да го достигне. Но етерът, разбира се, е проникнал в него, както във всяка друга част от Вселената. Следователно той е устоял на отровата. В резултат на което можем да твърдим, че всяка друга амеба извън тази стая, вместо да е мъртва, както вие погрешно заявихте, наистина е оцеляла след катастрофата.

— Е, дори при това положение не съм склонен да ликувам — каза лорд Джон. — Какво значение има това?

— Значението е много просто — светът е жив, а не мъртъв. Ако притежавахте въображението на учен, щяхте да успеете да прогледнете отвъд този факт и да видите как след няколко милиона години — един кратък миг в хода на вечността — целият свят отново ще изобилства от хора и животни, покълнали от ей това коренче на живота. Вие сте виждали пожари в прериите, когато пламъците заличават всяка тревичка и растение от лицето на Земята и оставят след себе си само черна пустош. Според вас тя би останала навеки безплодна. И въпреки това корените на живота са все още там и като погледнете след няколко години, няма да можете да различите къде са били черните белези от пожара. Тук, в това мъничко създание, се съдържат корените на развитието на животинския свят, и посредством своя вроден стремеж към усъвършенстване и еволюция то несъмнено след време ще заличи всяка следа от тази несравнима криза, която в момента засяга и нас.

— Дяволски интересно! — каза лорд Джон, като лениво се приближи и погледна през микроскопа. — Този малък смешен приятел ще е пръв на семейните портрети. И какво красиво копче за яка има само!

— Тази тъмна част е неговото ядро — каза Челинджър с вид на бавачка, която учи бебе на буквите от азбуката.

— Е, значи да не се чувстваме самотни — каза лорд Джон и се засмя. — Освен нас на Земята живее още някой.

— Челинджър, вие сякаш приемате за даденост — каза Съмърли, — че причината, поради която е създаден светът, е да поражда и поддържа човешкия живот.

— Е, сър, каква друга причина предлагате вие? — попита Челинджър и се наежи при най- малкия намек за опровержение.

— Понякога мисля, че само скандалната самонадеяност на човечеството го кара да гледа на света като на сцена, издигната с единствената цел то да се разхожда отгоре ѝ.

— Не бива да подхождаме догматично към въпроса, но дори без онова, което вие си позволихте да наречете скандална самонадеяност, можем да твърдим, че ние сме най-висшата брънка на природата.

— Най-висшата, в рамките на нашата компетенция.

— Това, сър, се подразбира.

— Замислете се за милионите и вероятно милиарди години, през които Земята се е носила пуста през космическото пространство — или ако не пуста, то поне без какъвто и да било признак или мисъл за човешката раса. Представете си я, обливана от дъждовете, жарена от слънцето и пронизвана от ветровете, в продължение на всички онези неизброими епохи. От гледна точка на геологическите понятия човекът се е появил едва вчера. Защо тогава да приемаме за даденост, че цялата тази удивителна подготовка е била с цел неговата облага?

— За облага на кого тогава — или на какво?

Съмърли сви рамене.

— Как бихме могли да кажем? Може би по някаква причина, която е изцяло отвъд нашите представи — а и човекът може да е бил обикновена случайност, един вторичен продукт на еволюцията. Все едно планктонът на повърхността на океана да си въобразява, че океанът е бил създаден, за да го сътвори и поддържа — или една мишка в някоя катедрала да си мисли, че сградата е била построена, за да служи за неин личен дом, който й се полага по право.

Записал съм дословно казаното между двамата по време на техния спор, но сетне той премина в шумна кавга, изпълнена с многосрични научни термини, изстрелвани от всяка страна. Несъмнено е привилегия да слушаш двама умове като тях да обсъждат най-възвишени въпроси; но тъй като те съществуват в непрестанно несъгласие, обикновените хора като лорд Джон и мен не могат да извлекат почти нищо положително от подобно преживяване. Те се неутрализират един друг, а за нас остава само да ги наблюдаваме безучастно. Сега, след като врявата заглъхна, Съмърли седи свит в своя стол, а от гърдите на Челинджър, който продължава да човърка копчетата на микроскопа си, се разнася едно безспирно басово, плътно, нечленоразделно ръмжене, подобно на море след буря. Лорд Джон се приближава до мен и двамата поглеждаме навън към нощта.

Новолуние е — изгряла е последната, бледа луна, която ще зърнат човешки очи — а звездите блестят по-силно от всякога. Дори сред чистия въздух на платото в Южна Америка не съм ги виждал толкова ярки. Вероятно етерното изменение е повлияло на светлината. Погребалната клада на Брайтън все така лумти, а много надалеч, в небето на запад, личи едно алено петънце, което може би означава бедствие в Аръндел или Чичестър, а може би дори в Портсмът. Сядам и се унасям в мисли, като от време на време си записвам по нещо.

Във въздуха се носи сладка меланхолия. Младостта, красотата, благородството, любовта — това ли ще бъде краят на всички тях? Огряната от звездите Земя прилича на приказна страна, потънала в безметежен покой. Кой би си я представил както страховития хълм на Голгота, осеян с телата на човешката раса? Внезапно осъзнавам, че се смея.

— Хей, млади приятелю — казва лорд Джон, втренчил учуден поглед в мен. — В тези тежки времена една шега ще ни дойде добре. Хайде, споделете я.

— Мислех си за всички онези големи неразрешени въпроси — отговорих аз. — Въпросите, над които толкова усилено и вглъбено разсъждаваме. Вземете например англо-германската вражда — или въпроса за Персийския залив, който така силно занимаваше стария ми началник. Кой би помислил, докато се терзаехме толкова ядно, че ще бъдат разрешени точно по този начин?

Отново потъваме в мълчание. Представям си, че всеки от нас мисли за своите приятели, отишли си преди нас. Госпожа Челинджър тихичко хлипа, а нейният съпруг ѝ нашепва нещо. В ума ми изникват образите на хора, които най-малко съм очаквал, и виждам всеки един от тях как лежи пребледнял и скован точно като бедния Остин на двора. Макардъл например — знам точно къде се намира, с лице на писалището и ръка на телефона, точно след като го чух да пада. Бомонт, редакторът, също предполагам, проснат на синьо-червения турски килим, който красеше кабинета му. И колегите от репортерския отдел — Макдона, Мъри и Бонд. Със сигурност са загинали на служба, стиснали своите бележници, изпълнени с ярки впечатления и чудновати събития. Просто си представям как единият е бил изпратен да говори с лекарите, другият — в Уестминстър, а третият — в катедралата „Сейнт Пол“. Какви славни заглавия са се нижели пред очите им последни прекрасни видения, на които никога не е било писано да бъдат материализирани с печатарско мастило! Представях си Макдона сред лекарите — „Химери на улица „Харли“ — алитерациите винаги са били слабост на Мак. „Интервю с господин Соли Уилсън“. „Прочут специалист казва „Никога не губете надежда!“ „Нашият специален кореспондент откри видния учен, седнал на покрива, където се беше оттеглил, за да се измъкне от тълпите ужасени пациенти, нахлули в дома му. С изражение, ясно изразяващо пълнотата, в която осъзнава огромната сериозност на случващото се, именитият медик отказа да признае, че не е останало място за каквато и да било надежда.“ Така би започнал Мак. А после и Бонд; той вероятно би отишъл в „Сейнт Пол“. Допадаше му да мисли, че умее да си служи с литературните похвати. Бога ми, тази тема би била само за него! „Докато стоях в малкия пасаж под купола и се взирах надолу към множеството отчаяни човеци, в опитите си в този последен миг да угодят на една Сила, която така настойчиво бяха пренебрегвали, от люлеещата се тълпа до ушите ми достигна един нисък стон, умолителен и изпълнен с ужас, един вледеняващ зов за помощ към Неизвестното, това…“ и така нататък.

Да, за един репортер това би бил чудесен край — макар, точно като мен, да би умрял, без да успее да се възползва от безценните си находки. Какво ли не би дал Бонд, бедничкият, да види името, Дж. X. Б.“ в края на статия като тази?

Но що за безсмислици пиша аз! Това е само опит да запълня тягостните минути. Госпожа Челинджър е отишла в гардеробната стая и професорът казва, че е заспала. Той си води бележки и се допитва до различни книги на масата по средата на стаята така спокойно, сякаш го очакват години смирен труд. Пише с една много шумна перодръжка, която сякаш надава презрителен писък към всеки, който изрази несъгласие с него.

Съмърли е заспал на стола си и от време на време издава особено неприятно хъркане. Лорд Джон се е облегнал назад с ръце в джобовете и затворени очи. Как могат хората да спят при подобни условия, е отвъд способностите на въображението ми.

Три и трийсет сутринта. Тъкмо съм се събудил, озадачен. В единайсет и пет записах последните си бележки. Помня как навих часовника си и запомних часа. Значи съм пропилял около пет часа от малкото, които ни остават. Кой би повярвал, че е възможно? Но се чувствам много по-освежен и готов да се изправя пред съдбата си — или се опитвам да се залъжа, че съм. И все пак, колкото по-добре се чувства човек, телом и духом, толкова по-силно се противи на смъртта. Колко мъдро и милостиво е това свойство на природата, чрез което неговата земна котва обикновено бива отхлабвана чрез множество недоловими подръпвания, докато съзнанието му не се отнесе от своето несигурно пристанище към безбрежното море отвъд него!

Госпожа Челинджър все още е в гардеробната. Челинджър е заспал на стола си. Каква картинка! Огромното му тяло е облегнато назад, грамадните му, космати ръце са сключени върху жилетката му, а главата му е така килната, че не виждам нищо над яката му освен една сплъстена буйна брада. Поклаща се в ритъма на вибрациите от собственото си хъркане. От време на време Съмърли приглася със своя силен тенор на плътния бас на Челинджър. Лорд Джон също спи, превил дългото си тяло на две и настрани в един плетен стол. Първите студени лъчи на зората едва се промъкват в стаята и всичко е сиво и печално.

Поглеждам изгрева — този съдбовен изгрев, който ще огрее един безлюден свят. Човешката раса си е отишла, изтребена само за ден, но планетите се въртят и приливите се редуват с отливите, и вятърът нашепва, и цялата природа продължава своя ход — чак до, както изглежда, най-малката амеба, без никаква следа за това, че онзи, зовал себе си господар на сътворението, някога е благословил или сквернил Вселената със своето присъствие. Долу на двора лежи Остин, с разперени крайници, бледото му лице грее на светлината на зората, а краят на маркуча все така стърчи от мъртвата му ръка. Цялото човечество е олицетворено в тази единствена фигура — поравно комична и жалка — така безпомощно просната до машината, която някога е управлявала.

Тук свършват бележките, които направих в онзи момент. Впоследствие събитията се развиха твърде бързо и мъчително, за да съумея да ги запиша, но те са ясно запечатани в ума ми и няма как да забравя и най-малката подробност.

Някакво давене в гърлото ме накара да погледна към цилиндрите с кислород и видяното ме разтревожи. Пясъкът в часовниците ни изтичаше. В някакъв момент през нощта Челинджър беше отворил четвъртия цилиндър. Сега ставаше ясно, че и той е на свършване. Ужасното усещане все повече пристягаше гърлото ми. Изтичах в другия край на стаята и като отвих накрайника, отворих последния от запасите ни. Още докато го правех, съвестта ме загриза, тъй като се замислих, че ако бях възпрял ръката си, всички те можеха да си отидат спокойно в съня си. Но тази мисъл бе прокудена от гласа на дамата, зовящ от съседната стаичка:

— Джордж, Джордж, задушавам се!

— Всичко е наред, госпожо Челинджър — отговорих аз, докато другите ставаха на крака. — Тъкмо включих новия кислород.

Дори в този момент не успях да сдържа усмивката си при вида на Челинджър, разтъркващ очите си с грамаден космат юмрук, приличен на огромно брадато бебе, тъкмо пробудило се от сън. Съмърли, осъзнал ситуацията, трепереше трескаво от уплахата, надделяла за миг над стоицизма на учения. Лорд Джон, от своя страна, беше трезв и бдителен, сякаш току-що се е събудил, за да тръгне на лов.

— Пети и последен — каза той, като погледна към цилиндъра. — Кажете ми, млади приятелю, че не сте записвали впечатленията си през цялото време в този бележник на коляното си.

— Нахвърлях само някои бележки, колкото да минава времето.

— Е, не мисля, че някой друг освен един ирландец би направил подобно нещо. Предполагам, ще се наложи да почакате, докато тази амеба порасне, за да си намерите читател. Към момента не дава вид, че се интересува особено от каквото и да било. Е, хер професор, какво е положението?

Челинджър гледаше гъстата сутрешна мъгла, която се стелеше над пейзажа. Тук-таме гористите хълмове се извисяваха като конични острови над това вълнисто море.

— Може би е покров — каза госпожа Челинджър, която беше влязла, облечена в своята нощница. — Както в онази твоя песен, Джордж. „Със стария звън изпратете старата вън, посрещнете новата с новия звън.“ Пророчески думи. Но вие треперите, скъпи другари. Аз бях на топло под кувертюрата цяла нощ, а вие — на студено в столовете си. Но аз сегичка ще ви сгрея.

Смелата дребна женица чевръсто излезе и малко след това дочухме свистенето на чайника. Не след дълго тя се завърна с поднос и пет димящи порцеланови чаши какао върху него.

— Пийнете си — каза тя. — Ще се почувствате много по-добре.

Така и сторихме. Съмърли попита дали може да запали лулата си и всички изпушихме по цигара. Това укрепи нервите ни, мисля аз, но беше грешка, защото в задушната стаичка въздухът стана непоносим. Наложи се Челинджър да отвори ветрилообразния прозорец.

— Още колко, Челинджър? — попита лорд Джон.

— Три часа вероятно — отговори той, като вдигна рамене.

— Преди се боях — каза съпругата му. — Но колкото повече наближава, толкова по-леко ми се струва. Джордж, мислиш ли, че трябва да се помолим?

— Ти се моли, скъпа моя, ако желаеш — отговори едрият мъж, много нежно. — Всеки от нас се моли по собствен начин. Моят е чрез пълно смирение пред съдбата, която ми е отредена — ведро смирение. Изглежда, най-висшата религия и най-висшата наука тук са на едно мнение.

— Не бих определил умствената си нагласа като смирение, и далеч не като ведро смирение — измърмори Съмърли с лулата между зъбите си. — Предавам се, защото се налага. Признавам, че бих искал да разполагам с още една година живот, през която да довърша класификацията си на варовиковите вкаменелости.

— Вашата недовършена работа е дреболия — надуто каза Челинджър, — съпоставена с факта, че моят собствен magnum opus, „Стълбата на живота“, е все още в начален стадий. Всяка моя мисъл, всичко прочетено и преживяно от мен — в действителност цялата ми изключителна същност — щяха да бъдат концентрирани в този епохален в историческо отношение том. И въпреки това, както казах, съм смирен.

— Предполагам, че всеки от нас е оставил нещо недовършено — каза лорд Джон. — Кое е вашето, млади приятелю?

— Аз работех над една книга със стихове — отговорих.

— Е, поне светът се е избавил от това — каза лорд Джон. — При добро желание човек винаги може да погледне нещата от хубавата им страна.

— Ами вие? — попитах аз.

— Всъщност, по една случайност, аз бях съвсем готов. Бях обещал на Меривел да замина напролет в Тибет, за да открия някой барс. Но за вас сигурно е много тежко, госпожо Челинджър, да оставите този прекрасен дом, който тъкмо сте създали.

— Моят дом е там, където е Джордж. Но какво ли не бих дала за една последна разходка на чистия сутрешен въздух, сред прекрасните хълмове!

Думите ѝ отекнаха в сърцата на всички ни. Слънцето беше пробило фината мъгла, която го забулваше, и целият просторен Уийлд бе облян в златиста светлина. За нас, седналите в тъмната и отровна атмосфера, този величествен, чист, разлюлян от вятъра провинциален пейзаж изглеждаше като самото олицетворение на красотата. В копнежа си госпожа Челинджър протегна ръката си напред. Ние дръпнахме завесите встрани и седнахме в полукръг край прозореца. Атмосферата в стаята вече бе съвсем потискаща. Струваше ми се, че сенките на смъртта ни застигаха — нас, последните от своя вид. Сякаш невидима завеса се спускаше от всички страни.

— Този цилиндър няма да издържи още дълго — каза лорд Джон, като си пое дълбоко въздух.

— Количеството във всеки един варира — каза Челинджър, — в зависимост от налягането и старанието, с което е бил запечатан. Склонен съм да се съглася с вас, Рокстън, че точно този е дефектен.

— Значи с измама ще ни бъдат отнети последните няколко часа живот, които ни оставаха — с горчивина отбеляза Съмърли. — Отлична илюстрация на ерата на подлостта, в която живяхме. Е, Челинджър, ако искате да изучите явлението на собственото си физическо разлагане, сега е моментът.

— Седни на столчето до коляното ми и ми дай ръката си — каза Челинджър на съпругата си. — Мисля, приятели мои, че е крайно непрепоръчително да отлагаме допълнително пребиваването си в тази непоносима атмосфера. Ти не би искала това, нали, мила моя?

Съпругата му тихо простена и отпусна лице на крака му.

— Виждал съм хора да се къпят в езерото Серпентайн през зимата — каза лорд Джон. — Когато всички останали вече са във водата, на брега се вижда как треперят един или двама и завиждат на другите, които са се потопили. Най-лошото се пада на последните. Аз приветствам идеята да се гмурнем с главата напред и да се приключва.

— Бихте отворили прозореца и застанали лице в лице с етера?

— Предпочитам да се отровя, а не да се задуша.

Съмърли кимна с неохотно смирение и протегна тънката си ръка към Челинджър.

— С вас сме спорили неведнъж, но всичко това свърши — каза той. — Бяхме добри приятели и въпреки всичко, което се виждаше на повърхността, се уважавахме един другиго. Сбогом!

— Сбогом, млади приятелю! — каза лорд Джон. — Прозорецът е запичатан. Не можете да го отворите.

Челинджър се наведе и помогна на съпругата си да се изправи, след което я притисна към гърдите си, а тя обгърна врата му с ръце.

— Малоун, подайте ми онзи бинокъл — каза сериозно той.

Аз му го подадох.

— Отпускаме се отново в ръцете на онази Сила, която ни е създала! — извика той с гръмовния си глас и с тези думи запрати бинокъла към прозореца.

Право в пламналите ни лица, още преди последното парченце счупено стъкло да се посипе по пода, лъхна благотворният вятър, сладък и силен.

Не зная колко дълго стояхме в изумено мълчание. После, като насън, аз отново чух гласа на Челинджър.

— Условията отново са нормални! — извика той. — Светът е излязъл от отровния пояс и единствени ние от цялото човечество сме спасени.